Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Османският бейлик и османските турци започнали да играят важна роля в съдбата на южните дялове на Балканския полуостров по време на втората фаза от гражданската война във Византия през 40-те години на XIV в. През 1352-1354 г. те трайно стъпили в южната част на Галиполския полуостров и там установили първото си владение на балканска земя. Стъпването на азиатски завоевател на този полуостров, който още от Античността се смятал за най-прекия мост между Азия и Европа, се случвало много рядко в историята на региона, поради което османските акции от 1352 и 1354 г. предизвикали паника в Константинопол и сред населението на Тракия. В средата на XIV в. обаче никой не притежавал пророческа дарба да предскаже, че незначителният още османски плацдарм в Галиполи в следващите десетилетия ще набъбне и ще се превърне в европейско териториално ядро на една нова „велика сила“ - Османската империя.
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XV, януари, 2019 г.
Всяка война в човешката история води до множество изменения на факторите на, а и самите воюващи страни. Освен териториалните и икономически изменения и сътресения, един важен, но скрит фактор, тясно обвързан с поствоенното възстановяване на териториите, е репопулацията на (най-често) големите градове, административни или държавни центрове.
Репопулацията представлява процес на принудително или доброволно заселване на население – групи, индивиди или цели общности – от едно място на друго, с цел подобряване икономическите характеристики на заселваната област.1 Процесът е тясно обвързан с политики, които го поощряват и подкрепят – по-ниски или освобождаване темпорално или за постоянно от определени данъци, безплатни жилища и нивя, повече възможности за развитие - личностно и икономическо – особено ако заселваната област е от стратегическо важно значение или е замисляна като бъдещ държавен център (столица).
Териториална експанзия на Османската империя.
Автор: André Koehne Лиценз: CC BY-SA 3.0
Благодаря на предишните и настоящите преводачи и издатели на текстовете, които използвах за написването на тази история. Благодаря също на учените, на чиито трудове често разчитах. Бих искал специално да посоча новаторските и в същото време изчерпателни работи на Халил Иналджък за османския петнадесети век и съчиненията на Елизабет Захариаду, Джордж Т. Денис и Виктор Менаж. Те съчетават педантичната точност с широко историческо въображение - мога само да им завиждам, но не и да се меря с тях. На Виктор Менаж съм задължен за публикуваните изследвания, без които не е възможно и да се мисли за написването на ранната история на Османската империя, и наред с това - че ми позволи да използвам някои негови неиздадени материали. Признателен съм му също за твърде насърчителните забележки, когато бях склонен да изоставя проекта. Благодаря още на Бил Брайс за помощта по отношение на картите; на Тереза Паскевиц, Гордън Нийл, Хари Лeсър и Филип Александър - за превода на гръцките текстове в множеството случаи, когато слабите ми познания по езика се оказваха недостатъчни, и на Розмари Морис, която ми разкри тайнствените византинизми на тези извори. И на други - преди всичко, на съпругата ми - за куража. Особено ценни и приятни за мене бяха ласкавите коментари на Джулия Аштиани върху ръкописа и най-вече нейните думи „всички герои тук, без изключение, са съвършено отвратителни“. Това ме убеди, че съм обрисувал точно политиката през Късното Средновековие.
К. Имбър
На 30 март 1432 г. се ражда син на султан Мурад II. В началото дори е съмнително дали това дете ще стане принц, но поради произтеклите събития и смъртта на брат му той е принуден на много ранна възраст два пъти да възседне престола. Два пъти възсяда трона на смятаната вече за империя османска държава, и първия път, отстъпвайки го на баща си, се оттегля като санджакбей на Маниса, по-точно на Сарухан. (Маниса тогава е столица на Сарухан.) Повторното възкачване на престола от един младеж е случай, за който дори не можем да кажем, че е изключително рядък, той си е единствен.
Но този 21-годишен младеж през 1453 г. обсажда една голяма столица, смятана за метропола на тогавашния свят и споменавана единствено като полис (град), и спечелва една славна победа. Освен градовете Дамаск (чиято звезда в ислямския свят започва да угасва), Багдад и проспериращия Кайро, Исфахан в далечен Иран и Нишапур, по онова време в цяла Европа няма по-голямо поселище, което би могло да се нарече град. Мястото, за което говорим, е Константинопол. За да го покори, 21-годишният владетел построява за четири месеца крепостта „Румели Хисаръ".
Разгромът при Анкара поставя на изпитание съществуването на Османската държава. След този съкрушителен удар тя се разпада на два големи дяла – европейска и азиатска част. В Анадола обаче османската власт е почти напълно ликвидирана. Армиите на Тамерлан продължават завоеванията, след които остават развалини и пирамиди от човешки черепи. В 1403 г. страшният завоевател замисля план за прехвърляне на войските си в Европа. За велико щастие на османлиите, той най- неочаквано се връща в Самарканд, където през 1405 г. склапя очи.
Възникването на Чешката държава не било еднократен акт, а сложен и продължителен процес на съзряване и укрепване. При анализа на историческите процеси, с които било свързано нейното зараждане, се открояват два основни периода. Първият етап обхваща времето, когато чешката племенна общност влизала в състава на княжество Велика Моравия. Вторият период включвал постепенното, но естествено и неизбежно обособяване на чехите като самостоятелна етническа и политическа общност. Рязка хронологическа граница между двата етапа, през които минало зараждането на държавата, трудно може да бъде посочена, но не подлежи на съмнение, че протичали държавнотворни тенденции, преодоляващи възникващите затруднения.
За разлика от останалите варварски държави в Западна Европа хуните заемат свое уникално място и играят самостоятелна роля в историческия процес. По време на голямата миграция през 155—158 г. те напуснали Централна Азия, изтласквани от китайците. Към средата на IV в. достигнали териториите между реките Волга и Дон и разгромили племенния съюз на аланите, обитаващи Северен Кавказ. Нанесли поражение и на остготите през 374 г., предвождани от Баламир (Балимер) и продължили своя стремителен завоевателен поход.
Това било мощно тюркоезично племенно обединение, което обхващало и други етнически групи, включително и славяни. Каганатът възникнал през 568 г. на територията на Панония начело с хан Баян. Поради сложния етнически състав на аварската общност, както и поради откъслечния характер на сведенията, които притежавали, съвременните на нея писатели — византийски хронисти, западни аналисти, руски летописци — ги назовават с различни имена: жужани, апарапури, обри и др.
Основен извор за техния начин на живот, бит и култура са съчиненията на Приск Панийски, Теофилакт Симоката, Менандър, Йоан Ефески, „Картлис Цховребе“, руските летописи.
Публикува се по: Матиаш Унгер/Ото Саболч, История на Унгария, С., 1968
Превод: Марта Бур
