ИЛЯ КАРАБЛЬОВ

 

АНИБАЛ

 

 

Превод от руски: Емил Калудиев и Любомир Павлов

 

 

ПРЕДГОВОР

 

Великият Картаген е водил три войни. След първата той все още е бил велика държава, след втората все още е съществувал, след третата бил унищожен.

Бертолт Брехт

 

Едно от най-важните събития в историята на страните и народите от Средиземноморския басейн е Втората пуническа война (218—201 г.)*. Тя слага край на съперничеството между двете най-големи държави от това време — Картаген и Рим, на тяхната борба за „световно“ господство, тоест за власт над териториите от Пиренейския полуостров до Ефрат, от скитските степи на северното Черноморие до безплодните простори на Сахара. Побеждава Рим. Неговата победа определя задълго съдбата на целия античен свят. За да могат да утвърдят своето господство обаче, римляните ще трябва тепърва да воюват в Галия и Испания, на Балканския полуостров и Мала Азия, в Африка и Кавказ. Тепърва ще се пролеят реки от кръв по време на сраженията и ще бъдат безпощадно потушени много въстания на народите срещу римския гнет, тепърва ще бъдат опустошени по най-жесток начин богати държави и в Италия ще бъдат докарани хиляди и хиляди роби, заловени по различните краища на Средиземноморието. Цялата вселена (така поне изглеждало) щяла покорно да се преклони пред жестоките и високомерни властелини. Ще минат около двеста години и римляните ще започнат да изтъкват тези кървави кланета като голяма своя заслуга. Техните управници ще внушават на своите поданици мисълта за „римския мир“, който бил сменил предишната анархия само благодарение на победите на римското оръжие. Те надменно ще пренебрегват културните постижения на другите народи и най-големият римски поет Вергилий ще възкликне:

 

 

И все пак чак до нашествията на варварите, унищожили създадената от Рим огромна държава, римляните никога повече няма да се сблъскат с по-опасен враг от Картаген. Никога вече Рим няма да бъде така близо до гибелта, както по време на Втората пуническа война. Не случайно, започвайки своя разказ за събитията от последната четвърт на III в., съвременникът на Вергилий, най-великият римски историограф Тит Ливий счита за необходимо да предупреди читателя: „Ще пиша за най-забележителната от всички войни, които някога са се водили, войната, която картагенците водиха срещу римския народ. Защото никога по-могъщи държави и народи не са вдигали оръжие едни срещу други, а и самите те никога повече не са достигали такава сила и такова могъщество... При това военното щастие беше толкова променливо, че най-близко до катастрофата се оказваха тези, които побеждаваха [Ливий, 21, 1, 1—2]. Внимателният читател много лесно ще открие тук почти дословно възпроизведени мислите, които вече е срещал и в увода на съчинението на Херодот за Гръцко-персийските войни, и в началото на книгата на Тукидит за Пелопонеската война. И единият, и другият подчертават, че разказват за най-важните и паметни събития в историята. Но този труд не е обикновено механично копиране на най-авторитетни литературни образци. Тит Ливий възпроизвежда именно онази оценка за Втората пуническа война, която е намерил в трудовете на своите предшественици римляни и гърци и в чиято обоснованост и той самият безспорно е бил убеден.

И те не са сбъркали. Ако античната и средновековната култура на Западна Европа са латински, а не картагенски, това се дължи преди всичко на факта, че римляните успели да надвият най-страшния си противник, да го разгромят и унищожат.

Но не е ли странно: независимо че Рим е победителят, ние неизменно свързваме в нашето съзнание Втората пуническа война с името на победения картагенски пълководец.

Всичко у този човек било изумително: недопустимата от гледна точка на съвременниците му младост по време на неговите победи и войнишката му непридирчивост в условията на походния живот, хладнокръвието и физическата му издръжливост, владеенето на тайните на военния занаят и подчертаният му демократизъм, настойчивостта, целеустремеността и едновременно с това пренебрежението му към общоприетите нравствени норми, жестокостта и коварството му.

Ще припомним характеристиката, която Тит Ливий прави на Анибал [21, 4, 3—9]: „Никога досега един и същ характер не е бил така приспособен за различни неща — за подчинение и за властване... Колкото голяма смелост проявяваше, предизвиквайки опасността, толкова по-голяма мъдрост показваше по време на самата опасност. Никакво тегло не можеше да измори тялото му или да победи душата му. Той понасяше еднакво търпеливо и горещината, и студа. Мярката на яденето и пиенето си определяше от природната потребност, а не от удоволствието. Бодърствуваше или спеше, без разлика дали е ден или нощ; времето, което му оставаше след работа, използваше за почивка, а нея прекарваше не на меко ложе, нито пък в тишина — мнозина често са го виждали как спи, загърнат във военната си пелерина, на земята сред постовите и караула. Нищо от облеклото му не го отличаваше от връстниците му — познаваха го само по оръжието и по коня. Той изпреварваше далеч конниците и пехотинците, пръв влизаше в бой и последен напускаше сражението. Тези толкова многобройни добродетели се уравновесяваха от най-тежки пороци: безчовечна жестокост, вероломство, по-голямо от пуническото, незачитане на нищо истинно, нищо свято, никакъв страх от боговете, от дадена клетва, никаква съвест.“

По този повод е интересен разказът на Фронтин [3, 16, 4] за изтънченото коварство, с което Анибал се разправил с войниците си, които дезертирали при неприятеля. Знаейки, че в лагера му се намират римски шпиони, той обявил, че дезертьорите действали по негова заповед и трябвало да разузнаят плановете и намеренията на противника. Римляните отсекли ръцете на дезертьорите и ги предали на Анибал.

Придържайки се към своите източници, Диодор [26, 2] също отбелязва както физическата годност на Анибал за военен живот, така и добрата му военна подготовка. В друг откъс [29, 19] той говори, че Анибал ръководел многоплеменна и многоезична войска, подчертава неговата непобедимост и т. н. Анибал бил известен и като литератор: още биографът му Корнелий Непот [Корн. Неп., Аниб., 13, 2] е могъл да напомни на своята аудитория, че Анибал е съчинил няколко книги на гръцки, между които „Към родосци за деянията на Гней Манлий Волсон в Азия“. Враждебната на Рим традиция [Юстин, 32, 4, 9—11] в желанието си да изтъкне на преден план личните достойнства на Анибал, отбелязва неговата устойчивост пред житейските съблазни („сред толкова пленнички“ — пише Юстин и добавя: „човек би могъл да се усъмни в африканския му произход“). Благодарение на своята умереност, продължава Юстин [32, 4, 12], Анибал, който командвал съставена от различни племена армия, никога не станал жертва на измама или предателство.

Апиан от своя страна [Ап., Аниб., 43] другояче обрисува начина на живот на Анибал в момента, когато се решавала съдбата на Капуа: в Лукания Анибал се бил отдал на разкош и на любов — разбира се, този детайл се приписва на картагенския пълководец от враждебната римска историография.

В стремежа си да разбере обективните причини за успеха на римляните и за поражението на картагенците Полибий, който проследява, може да се каже, още неизстиналите следи от събитията, отдава вниманието си главно — доколкото може да се съди за това — на Анибал-военачалника [Полибий, 11, 19]: „... кой не би възхвалил както пълководческото изкуство, така и доблестта и приспособеността на този човек за боен живот, като вземе предвид продължителността на цялото това време и като обърне внимание на големите и малките сражения, обсади, измени на градове, трудни обстоятелства, на целия му огромен замисъл и дейност. При това в продължение на шестнадесет години война в Италия срещу Рим Анибал нито веднъж не оттегли войските си от бойното поле, а водейки ги под своя власт като изкусен кормчия, удържа от бунтове срещу себе си и от междуособни сблъсъци тези пълчища, макар че воините му не бяха не само от едно и също племе, но и от един и същ народ. Та нали неговите воини бяха либийци, ибери, лигури, гали, финикийци, италийци, гърци, които по природа нямаха нищо общо — нито закони, нито обичаи, нито език, нито каквото и да било изобщо. Мъдростта на техния предводител обаче бе заставила толкова многобройни и разнообразни народи да слушат една заповед и да се подчиняват на една воля, макар че обстоятелствата се меняха и съдбата често ту ги облагодетелстваше, ту обратно. Затова е достоен за удивление талантът на предводителя в тази област и можем да кажем с увереност, че ако той бе започнал войната в други части на света и накрая бе тръгнал срещу римляните, нито един от замислите му не би останал неосъществен. А сега, започнал с тези, с които трябваше да завърши, във войната с тях той и започна, и завърши своето дело“. Полибий не премълчава и личните качества на Анибал. Но той проявява изключителна сдържаност, когато говори за тях. „Някои мислят — пише Полибий [9, 22, 8—10], — че той е бил извънредно жесток, а някои — сребролюбив. Не е лесно обаче да се каже истината за него и за тези, които ръководят държавните работи. Едни говорят, че природните качества на човека се разкриват при извънредни обстоятелства и че едни хора се проявяват в щастие и власт, а други, напротив — в нещастие, колкото и преди това да са се сдържали. На мен, напротив, това ми се вижда невярно. Та нали нерядко, според мен и даже много често хората ce принуждават и да говорят, и да постъпват обратно на своите намерения под влияние на приятелски съвети или на променливи събития.“ И по-нататък [9, 23, 4]: „Макар и да е невероятно едни и същи натури да разкриват най-противоположни качества, но принудени да се приспособяват към променящите ce условия, някои властници проявяват противоречащо на характера им отношение към околните, така че от това техните природни свойства не само не се проявяват, но по-скоро се замъгляват.“ След като привежда фактически материал, който според него потвърждава становището му, включително и след като разказва за някои осъдителни от позицията на обикновената мярка постъпки на Анибал, извършени било под влияние на приятели, било под въздействие на политическата необходимост, Полибий заключава [9, 26, 10—11]: „Ето защо е много трудно да се говори за характера на Анибал, тъй като върху него са оказвали влияние и съветите на приятелите му, и обстоятелствата. Достатъчно е да споменем, че картагенците са го смятали за сребролюбец, а римляните — за жесток човек.“ Както виждаме, Полибий изобщо не отрича нито користта, нито жестокостта на Анибал, макар да се опитва (и това ни се струва принципно неприемливо) да снеме от него личната отговорност за едни или други деяния.

Разбира се, не бива да забравяме, че нашите сведения за Анибал са почерпени предимно от съчинения, които изразяват римското гледище или на приспособяващи се към това гледище автори. Затова едва ли можем да им се доверим напълно, когато приписват на Анибал прекалени пороци. Може да се предполага, че Анибал не се е различавал съществено от своите римски и гръцки колеги в това отношение. Ще припомним, че в древността (пък и само в древността ли?) грабежите, насилието, опустошенията и поробването са съставяли, така да се каже, ежедневния бит на войната. Унищожението на Мота и Коринт, на Сагунт и Картаген, на Нуманция и Йерусалим, трагедията на самия Рим, завладян и разграбен от вандалите, привличат вниманието на съвременниците само поради размаха на станалото. Не можем да приемем напълно и прекалените възхвали на пуническия пълководец, преувеличеното възхищение от неговите таланти. В едни случаи, когато за това говорят враговете на римляните, ясно изпъква ненавистта към Рим, в други — желанието да се преувеличи славата на Рим, успял в единоборство да повали толкова страшен противник, в трети — да се изтъкне сред плеядата римски военачалници Сципион, удържал единствената, оказала се и решаваща победа над Анибал в битката при Зама.

И все пак фактът си остава факт. Разгромен и смазан от враговете си, преживял крушението на всичките си надежди и замисли, изгнаник, изживял дните си далеч от родината, него го приравняват с най-великите пълководци на онова време, поставят го редом с Александър Македонски. Впечатлението, което Анибал произвежда на тогавашния свят, е толкова силно, спомените за неговите блестящи победи над римляните са толкова ярки, че затъмняват и поражението, и изгнанието, и гибелта му. Дори у Тит Ливий и Апиан, историографи от I — II в. от н. е., ясно се усеща оня ужас, който изпитвали римляните само при мисълта за Анибал пред вратите на „вечния град“. Личността на Анибал е наложила своя отпечатък върху всички събития от политическия и обществения живот на последната четвърт на III и първата четвррт на II в. и дори само това оправдава нашия интерес към него. Неговата необичайна съдба и безспорния му талант на пълководец ни карат да се замислим какъв е бил този човек, в какво се изразява неговата сила и слабост, къде е пределът на въздействието, което може да окаже върху хода на историческия процес даже и много издигната личност.

Авторът на този труд е далеч от мисълта, че му се е удало да изчерпи цялата необозрима литература за Анибал, но той се надява, че е успял по един или друг начин да предаде основните мнения. В нашата задача, разбира се, не може да се включат изложението и анализът на различните мнения за Анибал, изказани от многобройните изследователи и политически дейци на XIX—XX в. — за това би била необходима специална книга. Освен това нас ни интересува реалният човек, а не как той изглежда в представите на някогашното потомство, тоест не легендата за Анибал. Тук ще отбележим само, че наследената от античната историография представа за Анибал като за един от най-великите пълководци на всички времена, здраво се е вкоренила и в научноизследователската, и в популярната литература. Гениален пълководец, непретърпял нито едно поражение, удържал блестящи победи, но предан на алчния, користолюбив съвет на търговската република — този образ на Анибал е станал нещо като общоприета щампа. Безусловно Кана е най-голямото постижение на пълководческия гений на Анибал и един от върховете на военното изкуство въобще Но нима животът на Анибал-военачалника може да бъде сведен само до Кана? Допустимо ли е да се измерва равнището на пълководческото майсторство само с един или два-три върха, а не с цялата му пълководческа дейност, с резултатите, които е постигнал? Велик пълководец... Но какво се крие зад тези думи? Нима величието на пълководеца се измерва само с това, че в продължение на цялата си военна кариера той е спечелил толкова и толкова сражения и е победил в еди-колко си войни? Не трябва ли да се вземат под внимание и целите, които си е поставял, онова, за което е водил войните и е печелил победите? Нима може да се нарича велик човекът, който носи на други хора робство, разорение и гибел?

... Слънцето още не се е показало над хоризонта: ранно утро. Над олтара се вие високият стълб на пламъка. Картагенският пълководец принася жертва на страшния Ваалхамон и на покровителката на града Тинит — украшението на Ваал. Мрачни воини са изпълнили древния храм, жреци с високи шапки протягат ръце към бога. Тържествени песнопения, силни възгласи, неразбираем шепот... И едно деветгодишно момче, големият син на пълководеца, по заповед на баща си дава клетва, хванал се за „рогата“ на олтара. На тази клетва той ще остане верен до последния си час.

*Всички дати в книгата са дадени преди нашата ера. — Б. а.

 

КЛЕТВАТА НА АНИБАЛ

Сред сложните задачи, с които се сблъсква историкът на древния свят, една от най-трудните е да определи точните дати на живота на един или друг човек. Твърде често сме принудени да се ограничаваме с неопределени ориентири, в най-добрия случай с точност до десетилетие, даже когато става дума за хора, чиито живот и дейност в различните си етапи са привличали вниманието на древните историографи. Наистина ние разполагаме с някои данни, които ни позволяват да определим с по-голяма или по-малка достоверност хронологическата канава на биографията на Анибал. Но като ни ги дават, древните автори никак не са се стремили да набележат някакви ориентири за житейския път на този човек. Когато говорят за възрастта на Анибал, за удивителната му от гледна точка на епохата младост в моментите, в които е вземал най-отговорни политически решения и е печелил най-блестящите си победи, те се стараят за пореден път да подчертаят необикновените му дарби.

Тези данни се групират около три основни събития: знаменитата клетва, заемането на длъжността командващ войските на Пиренейския полуостров и завръщането му в родината от Италия. Всички автори, писали за Анибал, са единодушни, че той е дал клетва на деветгодишна възраст [Полибий, 3, 11, 15; Корн. Неп., Аниб., 2, 3; Ливий, 21, 1, 4]; това се е случило през 237 г. Командването на войските е поел през 221 г., а според сведенията на Корнелий Непот [2, 3] Анибал тогава още не бил навършил 25 години. Впрочем доста по-късният историограф Евтропий [Евтропий, 3, 7] смята, че Анибал е започнал обсадата на Сагунт на двадесет години и следователно е поел командването, когато е бил още по-млад. Според византиеца Зонара [8, 21], който цитира Дион Касий, Анибал е стигнал до властта на двадесет и шест години. Според друго сведение на Полибий [15, 19, 3], когато пуническият пълководец се завръща в родината си от Италия през 203 г., той е бил на повече от 45 г. По думите на Павел Орозий [4, 19, 4] Анибал се е завърнал в Картаген 36 години след заминаването с баща си за Испания, т. е. на 45-годишна възраст. Ако изхождаме от всичко гореказано, по данните на античната традиция можем да смятаме, че Анибал се е родил или преди 241 г. (Евтропий), или през 246 г. (Тит Ливий, Корнелий Непот), през 247 г. (Зонара), през 248 г. (Орозий). Според Полибий рождената дата на Анибал е 247-246 г.

Това различие на мненията очевидно може да се обясни с факта, че древните историографи не са имали достъп до документи, в които се е посочвала точната дата на раждането на Анибал (ако допуснем, че такива документи са съществували), и са били принудени да се задоволяват със слухове и приблизителни данни от източниците. Ние също нямаме друг изход: трябва да констатираме, че някъде между 248 и 246 г., а най-вероятно около 246 г. в семейството на видния картагенски военачалник и политически деец Хамилкар Барка, син на Анибал, се е родил син. Семейството явно е принадлежало към висшата картагенска аристокрация и е водило родословието си от един от спътниците на Елиса — легендарната основателка на града [вж. Сил. Ит., 1, 73—80], обожествена след трагичната си гибел, доколкото може да се съди, под името Тинит. Бащата не се е затруднил с избора на име. Новороденото било наречено с най-разпространеното пуническо име — Анибал (Ханиба’ал — милостив към мене е Ваал: на руски език обикновено се употребява латинската форма — Hannibal*), може би в памет на дядо му, естествено по това време вече покойник. Точно тогава картагенците се опитват с последно отчаяно усилие да изтръгнат от Рим победа в Първата пуническа война и назначават за командващ войските в Сицилия, където се разигравали основните военни операции, Хамилкар Барка.

I

Борбата между Картаген и Рим, в която изиграват толкова важна роля и Хамилкар Барка, и Анибал, е естествен завършек на цялото предишно развитие на страните от Западното Средиземноморие.

Основан през 825 г. от пришълци от Тир, Картаген сравнително рано (още през VII в.) се превръща в един от най-големите центрове на средиземноморската търговия, за което не малко допринесло и изключително изгодното му географско положение, и започва да претендира за господство в този район. В ожесточена борба с гръцките колонисти в Сицилия, Лигурия и на Пиренейския полуостров, а също и с най-древната испанска държава Тартес, Картаген успява да унищожи в съюз с етруските Тартес, да обедини около себе си северноафриканските, сицилийските, сардинските и пиренейските колонии на финикийците, както и да подчини на своята власт обширни територии в Северна Африка, Южна Испания, Западна Сицилия и Сардиния¹. Особено значение за картагенците имал съюзът с етруските градове. Както сочат успоредните по съдържание посветителни надписи от Цере [KAI, 277], възхваляващи на финикийски и етруски език финикийската богиня Астарта и съответно — етруската Уни (т. е. Юнона), съюзът между етруския град Цере и Картаген бил завидно устойчив и (макар текстът да не е съвсем ясен: царят на Цере Тефарие Велианас, очевидно „избран“ от богинята да царува, ѝ посвещава през третата година от царуването си „място“ — сакрална камера) се наблюдавало голямо културно влияние на пунийците над етруските: в етруския свят проникнали картагенските култове и обичаи, картагенският календар (една от датировките е направена по пуническата система на летоброене) и финикийският език. Очевидно тези дълбоки връзки са се проявили, когато пуническите войски се появяват през последната четвърт на III в. на територията на Етрурия, макар че нямаме преки доказателства за това. Поражението, което картагенците претърпяват около 480 г. в битката при Химера (Сицилия) от коалицията на гръцко-сицилийските градове-държави начело със Сиракуза, преустановило за няколко десетилетия борбите на острова. Но още към края на V в. войните със Сиракуза за господство над Сицилия се въозбновяват, а към средата на III в. Картаген става фактически господар на цяла Сицилия и се приближава непосредствено до Италия.

Създадената от картагенците държава била доста типично за древността военноадминистративно обединение, което включвало в състава си територии и общества, стоящи на различни степени на обществено-икономическо развитие и без никакви що-годе здрави връзки помежду си. Ако не се смята пуническата държавна власт, единствено свързващо звено между тях оставала картагенската търговия. Но в стремежа си да създадат свой собствен монопол както във „вътрешната“, така и в „международната“ търговия, картагенците фактически задържали развитието на подвластните им области и по този начин сами улеснявали засилването на тенденциите, които в крайна сметка водели до разпадане и гибел на изградената от тях държава.

Картаген бил робовладелска държава: според достигналите до нас сведения отделни собственици можели да притежават десетки хиляди роби, от които по време на междуособните войни се създавали даже частни армии. Едри робовладелци били и храмовете. Впрочем понякога робите имали собствено стопанство, а също и семейство, което се признавало от закона. Очевидно положението на различните групи роби в обществото не било еднотипно. В Картаген съществувало и освобождаване на робите както срещу откуп, така и без откуп. След като получавали формално свободата си, доскорошните роби фактически продължавали да бъдат зависими от предишните си господари. Те не получавали равни права с родените свободни картагенци, а само статут на ползващи се от „сидонско право“, реалното съдържание на което засега е неизвестно. Не е изключено този термин да е обозначавал съвкупността от права, с които се ползвали негражданите-финикийци и преселниците от градовете на предноазиатска Финикия и от колониите в Западното Средиземноморие².

Друга група зависимо, макар и формално свободно население, в Картаген съставлявали бодите (или, както любезно ни посочи И. М. Дяконов, може би буди), които също се ползвали от „сидонското право“.³

В най-тежко положение в земите, принадлежащи на Картаген, били коренните жители на Северна Африка — либийците. За да може да ги държи в подчинение, картагенското правителство разделило своите либийски владения на териториални окръзи и ги подчинило на стратези⁴. То ликвидирало суверенитета на местните общини, самостоятелността им не само в областта на външната политика, но и в решаването на въпроси от вътрешния живот⁵. Либийците плащали на завоевателите непосилно големи данъци, събирането им се съпровождало с насилие, изнудвачество, кървави престъпления. Полибий [1, 72, 1—3] характеризира по следния начин поведението на пуническите власти на територията на Либия по време на Първата пуническа война: „Наистина по време на предишната война, смятайки, че имат благоприятен предлог, те властвали жестоко над населението на Либия: от всички произведени плодове събирали половината, като наложили на градовете и двойни данъци в сравнение с преди, без да проявяват пощада към нямащите или снизхождение към всичко, свързано със събирането на налозите. Те прославяли и почитали не онези военни управители, които се отнасяли милостиво и човеколюбиво към народа, онези, които им осигурявали най-големи данъци и запаси, и се отнасяли с населението по най-жесток начин.“ И по-нататък [1, 72, 5] той говори за мъжете, глави на семейства („мъже и бащи“), които били откарвани в затвор или в робство за неплатени данъци и налози. Диодор също съобщава за жестокостта на пунийците в Либия [20, 55]. Картагенците отнели от либийците обширни плодородни земи в долината на р. Баграда и на средиземноморското крайбрежие, които били заграбени от пуническите аристократи, за да си построят там вили.⁶ Според терминологията на Тит Ливий [33, 47—48] тези стопански единици били наричани „кули“, в което може да се види отражение на предноазиатския (акадски) термин димту, разпространен във Финикия оше в средата на II хилядолетие⁷. И най-сетне от територията на Либия картагенците редовно мобилизирали набори за своята армия [Диодор, 13, 44, 1; 13, 54, 1], лишавайки либийците от техните младежи, които карали военната си служба далеч от родината и проливали кръвта си за чужди интереси. Положението в Либия винаги било крайно напрегнато, от време на време избухвали бунтове, потушавани най-жестоко. Враговете на картагенците, които слизали на територията на Северна Африка, винаги можели да разчитат на приятелско отношение и пряка поддръжка от страна на коренното население.

Друга група от населението на картатенската държава съставлявали жителите на сицилийските градове — гърци, сикули и сикани. Те били запазили, макар и с големи и съществени ограничения, своя суверенитет, който се проявявал, когато изниквали вътрешнополитически проблеми. Тяхната зависимост от Картаген се изразявала в необходимостта да съобразяват външнополитическия си курс с интересите на пунийците и в изплащането на поземлен данък, който обхващал една десета част от реколтата [Диодор, 13, 59, 3; 13, 114, 1, 1; Циц., II Вер., 3, 6, 13]⁸. Не е изключено те да са били длъжни да изпълняват и други повинности. Подчинените на Картаген сицилийски градове запазвали, независимо от стремежа на Картаген да монополизира цялата търговия в Западното Средиземноморие, възможността да не прибягват до посредничеството на пуническите търговци и да установяват преки търговски връзки, в това число и зад пределите на картагенската държава. Така в първия договор на Картаген с Рим се постановявало [Полибий, 3, 22, 10], че римляните ще имат в Сицилия равни права с картагенците. Във втория договор има аналогична клауза [пак там, 3, 23, 12], изложена по следния начин: „В онази част от Сицилия, в която господстват картагенците, както и в Картаген, да прави и да продава всичко (римлянинът — б. а.}, което е позволено на един гражданин.“ Без съмнение тази ситуация предполагала и съответно правово положение на самите сицилийци.

Трета група са гражданите от финикийските колонии на Западното Средиземноморие, обединили се около Картаген. Формално те се считали за съюзници на Картаген с повече или по-малко ограничен суверенитет във външнополитическата област. Тяхното държавноадминистративно устройство, както и законодателството им съвпадали с картагенските. Преселниците от колониите имали еднакви права с картагенците във всички сфери на гражданския живот, в това число — което било съществено — можели да сключват с картагенци бракове, които им се признавали от закона, като тези брачни съюзи не водели до гражданско непълноправие на децата [Диодор, 20, 55; Полибий, 7, 9, 5]. Но те не можели да участват в политическия живот на Картаген и следователно да оказват пряко въздействие върху съдбата на държавата, част от която представлявали. И съществувало още едно немаловажно обстоятелство: картагенците се стараели да не допускат техните съюзници да търгуват извън пределите на държавата. Особено характерно е следното условие, установено във втория договор на Картаген с Рим [Полибий, 3, 11]: „В Сардиния и Либия никой от римляните да не търгува и да не основава градове, освен с цел да се снабди с продоволствие за из път или да си построи кораб. Ако го застигне лошо време, в течение на пет дни е длъжен да се оттегли.“ С това несъмнено се забранява установяване на контакт не само с коренното население на споменатите територии, но и с финикийските колонисти. Освен това дейността на търговците във финикийските колонии била облагана с високи мита [Ливий, 36, 62].

В самия Картаген на власт била аристокрацията. Цялата административна система, цялата структура на държавния апарат, оформила се към средата на V в., трябвало да осигури нейното господство. Висш орган на властта бил съветът, съставян от кръга на знатните и богатите [Полибий, 6, 51, 1—2; Арист., 2, 8, 3; Сервий, 4, 682]. Съветът издигал своеобразен „президиум“ („първенци“, „старейшини“ — обикновено така се наричат неговите членове в нашите източници), който се състоял първоначално от десет [Юстин, 18, 6, 11; 7, 17], а по-късно, вероятно от V в. нататък, от 30 [Ливий, 30, 16, 3] души. Тук се обсъждали и решавали всички проблеми на живота на града — предварително на заседания на „президиума“, а след това окончателно от целия съвет. Народното събрание се смятало формално за един от съставните елементи на картагенското държавно устройство, но фактически то не функционирало, към него се обръщали като към един вид арбитър, само в случай че съветът не бил в състояние да вземе съгласувано решение [Арист., 2, 8, 3]. В средата на V в., специално за да се предотврати възникването на военна диктатура, бил създаден съветът на 104-та, на който се отчитали длъжностните лица [Юстин, 19, 2, 3; Арист., 2, 8, 2; срв. Диодор, 20, 10, 3]. Членовете на този съвет били назначавани от специални комисии от по пет души — пентархии, които също били попълвани чрез кооптиране [Арист., 2, 8, 4] според признака принадлежност към аристократически род [Арист., 2, 8, 2]. В Картаген съществували и други колективни органи на властта. Такава била например комисията от десет души, която управлявала храмовете [CIS, I, 175].

И досега не е добре позната картагенската система на магистратите, които осъществявали изпълнителната власт в града. Тя била оглавявана от двама суфети (šüpütim — „съдии“; според терминологията на гръцките източници — „царе“), които били избирани за една година [Ливий, 34, 61; Корн. Неп., Аниб., 7, 4; срв. CIS, I, 165]. Освен суфетите за водене на бойни операции често били назначавани специални военачалници, които не били едновременно и градски магистрати [срв. Арист., 2, 8, 5]. Пуническите управляващи кръгове, по всичко изглежда, се стараели да не допускат военната и гражданската власт да се концентрират в едни и същи ръце, макар че от време на време се получавало обединяване на длъжностите на суфета и пълководеца [Юстин, 22, 7, 10; Диодор, 15, 15, 2]. Източниците споменават и градските ковчежници [Ливий, 33, 46]. Трябва да се предполага, че с това списъкът да длъжностните лица в Картаген не се изчерпва. Тъй като изпълняването на задълженията на магистратите не се заплащало и изисквало значителни разходи, държавните длъжности били достъпни само за представителите на висшите слоеве на обществото, които разполагали със значителни парични средства. Както и при попълването на колективните органи на властта, при изборите на длъжностни лица неотклонно бил спазван принципът да се избират само богати и знатни⁹.

Така демократичните кръгове от населението — многобройни наемни работници, занаятчии, дребни и средни търговци — били отстранени по сигурен начин от ръководството на държавните работи. Нещо повече, хората с такъв произход изобщо не можели и да се надяват някога да пробият „към върха“: освен пари трябвало да имат още и ценза знатност, т. е. изначална принадлежност към управляващата върхушка.

В политическия живот на Картаген играела особена роля и системата за набиране на войската. Там отдавна се били отказали от народното опълчение. Основата на пуническата армия се състояла от наемни войскови формирования [Юстин, 19, 1, I]¹⁰ и — както вече споменахме — съединения от насилствено мобилизирани либийци. Недостатъците на тази система са очевидни: наемните войници се сражават не за отечество или за идея, а за заплата, за правото да грабят победените. На тях може да се разчита само при успешен, победоносен поход — трудностите, пораженията, лишенията, забавянето на възнаграждението ги правели крайно ненадеждни. Разбира се, Анибал е успявал — както съобщават многобройните източници — да държи в подчинение своята многоезична армия, но относителната дисциплинираност на войниците му може лесно да бъде обяснена и с блестящите победи в Италия, и с надеждите за нови успехи. Вероятно е изиграло роля и влиянието на личността на Анибал, който бил много популярен сред войниците. Използването на наемни войски имало важен вътрешнополитически аспект: отстранени от военна служба, народните маси не били в състояние да влияят върху развоя на събитията в техен интерес.

Сред самата картагенска аристокрация нямало единство. Разцеплението в тази среда било породено от различията в икономическото положение на отделните ѝ групи, тяхната политическа линия се определяла от източника на тяхното благосъстояние. Представителите на пуническата върхушка, които разполагали със сравнително големи земевладения на африканска територия, изобщо не желаели да се провежда активна външна политика. Настроенията на тези кръгове са точно изразени в стигналото до нас изречение на известния в древността картагенски учен-агроном Магон, който настоявал земевладелецът да се откаже от дома си в града и изцяло да се посвети на ръководенето на стопанството си [Плиний, 18, 35; срв. Колумела, I, 18]. Основата на техните богатства била земята и поради това те се стремели към заздравяване на картагенската власт над либийците. Много по-малко били загрижени за положението на Картаген като велика държава; те не само не очаквали никаква изгода за себе си от провеждането на завоевателна политика в средиземноморския басейн, но дори предвиждали бремето на необходимостта от нови разходи на държавни (иди-дойди!), а и на техни собствени средства.¹¹

Друга група от картагенската аристокрация представлявали едрите търговци, чието благосъстояние зависело от морската търговия със страните от Средиземноморието и извън пределите му. Както е известно, Картаген поддържал активни търговски връзки с Египет¹², Италия и гръцкия свят¹³, а също така с Испания, където (в южната част на Пиренейския полуостров) пунийците заемали господстващо положение¹⁴. Картагенските търговци активно участвали в търговията с районите, граничещи с Червено море¹⁵, и прониквали също така в басейна на Черно море¹⁶. Естествено при тези условия не можело да не възникне влиятелна прослойка, чиито интереси били свързани предимно, ако не и изключително, с морската търговия. Съвсем разбираемо е, че тези хора се стремели към запазване, затвърдяване и разширяване на властта на Картаген над морските търговски пътища. Техните интереси се сливали с интересите на онези, които по различни начини обслужвали морската търговия или произвеждали за продан различни занаятчийски изделия. Те смятали за основна цел на външната политика на Картаген установяването на монопол на пуническата търговия над целия известен тогава свят. Иначе казано, поради необходимостта да бъдат унищожени или подчинени конкурентите, ставало дума за създаване на „световна“ държава, която да обхване целия ойкумен с център Картаген. Хамилкар Барка и Анибал имали да решават точно тази задача.

Сама по себе си тя не би трябвало да изглежда съвсем неразрешима. В средата на втората половина на IV в., малко повече от сто години преди това, Александър Македонски извършва своя завоевателен поход, чрез който подчинява целия Близък изток, Иран, Средна Азия и част от Индия. Смъртта го застига в разгара на подготовката на нова експедиция, този път на Запад, срещу Картаген. И като се проследи развитието на събитията, трудно може да не се стигне до извода, че ако не била преждевременната му гибел, той би успял да осъществи и това свое намерение. А нима и самата персийска държава не включвала освен Средна Азия и Иран практически цялото източно Средиземноморие? Разбира се, държавата на Александър се разпаднала. Но не се ли е разпаднала поради това, че неговите пълководци я разпокъсали и след това в непрестанни войни си присвоявали повече или по-малко обширни владения в зависимост от таланта и шанса си? Това, което се било удало на Александър, към което се стремели неговите приемници, можел да повтори и Картаген,—ако неговите стратези имали достатъчно умение и шанс.

Съществували ли са обективни предпоставки за създаването на подобни „световни“ държави? Без съмнение да, в противен случай Римската империя например не би успяла да удържи под своя власт всички страни от средиземноморския басейн в продължение на няколко столетия. Разбира се, те представлявали твърде пъстър конгломерат от различни по култура и ниво на социално-икономическото си развитие райони, племена и народности, „обединени“ от копието на завоевателя. Съществуването на тази държава често зависело от военните способности на един или друг цар или пълководец. Но все пак на мястото на загиващите политически организми постоянно възниквали нови, които всеки път обхващали, общо взето, едни и същи територии, и това явление не може да се обясни само със случайно стечение на обстоятелствата.

Към предпоставките за това се отнася преди всичко, независимо от постоянните войни, развитието и запазването на тези територии, на търговските и други връзки между обществата, сериозно затруднени от обстоятелството, че извън пределите на своето племе, на своя граждански колектив човек на практика се оказвал извън закона. Позволено било безнаказано да го убият, да го заловят в плен, да го продадат в робство. В условията на постоянни сблъсъци на всеки срещу всеки тази опасност била съвсем реална. Мъчели се да я намалят или даже да я ликвидират изцяло чрез съюзнически договори, споразумения за гостоприемство (един вид побратимяване) между частни лица, а също и между държави за осигуряване на взаимна неприкосновеност. Обаче тези полумерки не давали сигурни гаранции. Само териториалната държава със своите сили можела да установи ред, да осигури мир и безопасност в обширни пространства. Иначе казано, развитието на стоковото производство и вследствие на това възникването на средиземноморския пазар е основната предпоставка за възникване на древните териториални държави.

Макар че ограничавала съществено суверенитета на влизащите в нея брънки, държавата от този вид никога не го ликвидирала напълно. Подвластните на териториалната държава общества по правило запазвали административно-политическото си устройство, повече или по-малко самостоятелно водели вътрешната си политика и създавали дипломатически връзки даже извън пределите на държавата, имали свои собствени закони и т. н. Върховният суверенитет на териториалната държава, чиито отношения с подвластните ѝ политически организми придобивали характерния облик на съюзнически, се изразявал в необходимостта местните власти да съгласуват политиката си с политиката на централното правителство и да му плащат различни налози, базиращи се на данъка и на контрибуциите. Въпреки цялата си тежест тези ограничения, изглежда, се компенсирали с излишък от установяването на мир и безопасност, както и от поддръжката, която централното правителство осигурявало на местната земеделска и търговско-занаятчийска аристокрация за укрепване на господството ѝ. Когато териториалната държава не била в състояние да осигури нито едното, нито другото, когато интересите на местните управляващи кръгове влизали в непримирим конфликт с интересите на централното правителство, когато тази държава се превръщала изключително в оръдие за експлоатация на поданиците в интерес на господстващото общество или прослойка от населението, тогава тя загубвала опора и загивала.

Хамилкар Барка и Анибал си поставили именно такава, неизпълнима поради самото си естество задача — да укрепят и разширят картагенската държава, създадена, за да осигури на картагенските земевладелци и търговци възможността да подтискат и експлоатират цялото останало човечество и да се обогатяват за негова сметка. Но на пътя на картагенците се изпречил Рим.

Към средата на III в. Рим отдавна вече надраснал рамките на малкия войнствен град-държава, на аристократичната република, принудена да се бори с безброй външни врагове не само и не толкова за господстващо положение, колкото за самото си съществуване¹⁷. Вече отминали времената, когато господството в града принадлежало изключително на патрициите. В резултат на многогодишна ожесточена борба плебеите завоювали пълно гражданско равноправие с патрициите и получили достъп до висшите държавни длъжности, а също така и до сената, който се попълвал от бившите длъжностни лица — право, от което, разбира се, можела да се възползва само върхушката на римския плебс. През III в. малко на брой (не повече от 30) патрициански и плебейски родове в Рим създават нова аристокрация — нобилите, чиято икономическа основа било едрото земеделие. Тази нова аристокрация произлязла от средата на конниците, т. е. от гражданите, чието имуществено положение им позволявало да служат в кавалерията. От средата на конниците с особено висок имуществен ценз и знатност („нобилитет“) излизали длъжностните лица, които след отбиване на службата си заемали сенаторските кресла. По такъв начин сенатът се превърнал в крепост на нобилите. Опрени на формално свободните, но фактически зависими клиенти и колони, които работели на техните поля и ги поддържали при кандидатстване за изборни длъжности, както и при гласуване в народното събрание, нобилите правели всичко възможно да задържат здраво в ръцете си управлението на държавата и да не допускат парвенюта от други съсловия до висшите военни и граждански длъжности. Както и би трябвало да се очаква, нобилите не били чуждо на вътрешни сътресения и конфликти съсловие. Напротив, може да се установи съперничеството между отделни групи родове — политически клики, които се стремели да завземат изцяло властта. Една от тях била оглавявана от рода Фабии, тясно свързан с родовете Атилии, Лицинии, Манлии, Отацилии, Фулвии, Манилии, Огулнии и Летории. Ядрото на другата групировка бил родът Емилии. Около него се обединявали родовете Ливии, Ветурии, Сервилии, Папирии, Корнелии Сципион. След скъсването с Фабиевия род, към тях се присъединява и родът Лицинии. С голямо влияние в Рим се ползвали Клавдиевци, заедно с които били родовете Валерии, Сулпиции, Волумнии, Юнии, Марции, Семронии. В началото на III в. те се солидаризирали с Фабиевци, но по-късно скъсали с тях¹⁸. Доколкото може да се съди, между тези групировки нямало принципни разногласия — борбата се водела около отделни кандидатури, около най-целесъобразната тактика. В периода на най-голямата заплаха за римската държава, пък и въобще при определяне на дългосрочните основни цели на римската политика те действали всички заедно. Онези конници, които не можели да влязат в средите на нобилите поради имущественото си положение и поради липсата на необходимата по римските преценки степен на знатност, през III в. постепенно обособили отделно („конническо“) съсловие, което давало висшите военачалници и завзело в свои ръце търговията и воденето на финансовите операции.

Друг важен резултат от острите класови стълкновения било премахването на поробването за дългове (макар че системата на заробващите отработвания на дълговете не била ликвидирана и често се появявала в Италия. Така било укрепено до известна степен положението на римския селянин. Разбира се, голяма част от селското население било от клиенти и колони, които, зависели от едрите собственици и, както изглежда, нямали своя земя. При все това значителна и много влиятелна прослойка на римското общество представлявало свободното селячество — плебеи, получили достъп до държавната земя, чиито фондове постоянно се попълвали по време на завоевателните войни, и дребни и средни собственици от същата тази плебейска среда. В обществения живот се усещал и постоянният натиск на лишените от земя — пролетариите. Тази народна маса можела активно да защитава интересите си и да издига свои лидери на ръководни постове, преодолявайки съпротивата на нобилите. Обръщението към народа или даже заплахата за това били способни да заставят управляващата клика да отстъпи.

Основен обект на борбата между новата аристокрация и обикновеното гражданство била земята и именно това правело и едните, и другите заинтересовани от завоевателни войни. Войните носели „законна“ плячка, като създавали условия за забогатяване. Те увеличавали държавния землен фонд („обществената нива“), за сметка на който можели да разширяват владенията си всички граждани (поне теоретично, на практика, разбира се, държавната земя така или иначе попадала предимно в ръцете на нобилите). Войните позволявали системно да се създават колонии в различните части на Италия и по такъв начин да се снабдяват със земя безимотните и малоимотните, като едновременно Рим се отървавал от един твърде опасен „взривен“ елемент. Към средата на III в. практически цяла Италия се оказала под властта на Рим. Естествено било да се очаква, че сега той ще се опита да завладее и Сицилия — непосредствено продължение на Апенинския полуостров.

Държавният строй на Рим¹⁹ по времето, което ни интересува, запазвал като цяло значително повече черти на демократизма, водещ началото си от най-древното обществено устройство, отколкото Картаген.

Този демократизъм се проявявал преди всичко в действеността на народните събрания. От незапомнени времена в Рим съществували три типа народни събрания (комиции): запазилите се като отживелица куриатни (първоначално събрания на патрициите), които се занимавали с осиновявания, утвърждаване на завещания и формално утвърждаване на магистратите на власт; центуриатни (събрания на воините), които избирали всички висши длъжностни лица, приемали закони, които влизали в сила след утвърждаването им от сената, обявявали война и сключвали мир, осъществявали правосъдието по углавните дела; трибутни, развили се от средата на V в. от плебейските събори. След първата половина на III в. решенията на трибутните комиции били приравнени по значение към решенията на центуриатните, а в работата им започнали да вземат участие не само плебеи, а и патриции. Многоликият облик на римското народно събрание може да предизвика известно учудване, но той е лесно обясним. Гражданският колектив се проявявал според обстоятелствата в различен облик: в едни случаи като общност от граждани в тесния смисъл на думата, в други — като съвкупност от войници, съставящи народното опълчение, в трети — като маса плебеи, обсъждащи на своите събрания държавните работи. Разбира се, системата на разглеждане на делата в народното събрание и в сената давала възможност на самостоятелните кръгове да прокарват приемливи за тях решения. Работата е в това, че в центуриите гражданите били разпределени неравномерно и по-голямата част били хората с висок имуществен ценз, които освен това и гласували първи. В народните събрания можели да поставят въпроси за обсъждане само магистратите и следователно обикновените им участници били лишени от законодателна и политическа инициатива. Решенията на центуриатните комиции трябвало да бъдат утвърдени, а от средата на IV в. — и предварително одобрени от сената. Въпреки това народните маси имали възможност да оказват донякъде определено влияние на хода на събитията чрез свободна изява на волята и чрез гласуване. Приетите, макар и след многогодишни борби, благоприятни за народните маси закони са достатъчно показателни. Нещо повече, според закона на Хортензий (287 г.) решенията на плебейските събрания по трибуси — плебисцитите, въобще не подлежали на одобрение от сената. Съществен е и фактът, че римската армия все още си оставала народно опълчение, което също давало в ръцете на демократичните кръгове средства за въздействие върху правителството.

Римският държавен строй осигурявал като цяло господството на нобилите, но по принцип не изключвал възможността за всеки човек да участва активно в политическия живот и даже да стигне до най-високи постове [вж. напр. Циц., Сест., 137]. Римската система на магистратурите се отличавала със своята стройност и сложност едновременно. Те се разделяли на обикновени (колегия от двама консули, претори, цензори, плебейски трибуни, едили, квестори) и извънредни (диктатор и помощник — началник на конницата; военен трибун с консулска власт). Някои длъжностни лица (консулите, преторите, диктаторът,  военният трибун с консулска власт) притежавали империум и се смятали за по-висши от останалите. Към висшите спадали също цензорите и народните трибуни. Най-сетне и някои от магистратурите се смятали за курулни — консулите, диктаторът, военният трибун с консулска власт, преторът, цензорът и курулният едил. Те имали право да седят на специално почетно, т. нар. курулно кресло, а след изтичане на срока на магистратурата им при включването им в сената, който се попълвал от бившите магистрати, заемали там положение на първенци („курулни сенатори“). В Рим, както и в Картаген, изпълнението на държавните задължения не само че не се заплащало, но и изисквало значителни разходи от страна на магистрата. То се смятало като почест, отдадена на избраника от благосклонния към него народ. Ясно е, че при такива условия и тук възниквали предпоставки за избор на кандидатите „по знатност и богатство“. И все пак характерната за римската традиция фигура на суровия селянин Луций Квинкций Цинцинат, който бил призован от отечеството от ралото на висша държавна длъжност и след като изпълнил дълга си и спасил родината, се върнал при жалкото си парче земя [Ливий, 3, 26, 6—12] — този христоматиен образ на „римлянина от старото поколение“ не е създаден току-така. Маний Курий Дентат, победителят на един от най-талантливите пълководци на елинистическа Гърция — епирския цар Пир, произлизал от затънтено село, бил бедняк, а след победата, която завинаги спечелила Италия за Рим, продължил по старому да стопанисва дребната си нивичка и сам със собствените си ръце орял, сеел и жънел. Посетители го заварили седнал пред огнището в скромната си селска къща да вари манджа от ряпа в груби глинени съдове [Циц., Държ., 13, 40; Циц., Кат., 55; Плиний, 19, 87]. Дъщеря му получила зестра от държавата [Апулей, 18]. По времето на Първата пуническа война Марк Атилий Регул, командващ римските войски в Африка, пише писмо до сената, в което обръща внимание на бедственото положение на малкото си стопанство: то стигнало до пълен упадък по време на отсъствието на стопанина си, разорено от ратаите. Регул моли да го пуснат в къщи, като му изпратят смяна [Ливий, съдърж., 18]. Нещо повече, Апий Клавдий като цензор включва в сената потомците на освободени роби [Диодор, 20, 36, 3]. Освободеният роб на самия Апий, Гней Флавий, чийто баща бил роб, получава длъжността курулен едил [Диодор, 20, 36, 6; Ливий, 9, 46, 10]. Потомци на освободени роби били и хората от рода на Клавдий Марцел, един от които изиграва толкова важна роля във Втората пуническа война. Разбира се, и в Рим подобни явления били сравнително редки (а мероприятията на Апий Клавдий предизвикали твърдия протест на патрициите), обаче те са показателни като израз на определена тенденция в живота на обществото. Впрочем достъпът до конническата среда и до висшите длъжности не бил навеки затворен за никого. Сведения за „низкия“, незнатен произход на някои магистрати били доста широко разпространени в публицистиката и историографията на епохата. Тук ще споменем само един човек — Гай Теренций Варон. Претърпял разгром при Кана, даже и след този си неуспех заемал видни изборни длъжности, макар че по разбираеми причини бил отстранен от ръководството на военни операции. Той не притежавал знатност („нобилитет“) в тесния смисъл на понятието²⁰.

И още нещо накрая. Римската система на управление на покорените територии била създадена, разбира се, за пълното им подчинение на завоевателя, и също така за експлоатация на тяхното население. Като давали различни правови статути на отделните области и градове, римляните се стремели да изключат дори и възможността за обединението им против общия враг. Между подвластните на Рим политически единици имало: 1) автономни муниции, чиито жители притежавали римско гражданство (със или без право да участвуват в народното събрание), 2) градове с латинско право, чиито жители били имуществено правоспособни в Рим, а в някои случаи имали право да сключват бракове с римляни, които се признавали за законни, 3) съюзници, които запазвали, макар и с извести» ограничения, своя суверенитет; те трябвало да съгласуват с Рим външната си политика и също така да му доставят помощни войски. Накрая една особена група общества под властта на Рим образували безправните „поданици“, лишени от каквато и да било автономия. Най-тежко за „съюзниците“ и „поданиците“ на Рим било, че римляните им отнемали от една трета до половината от земления фонд, но като цяло положението на италийците под властта на Рим несъмнено било по- леко от положението на либийците под властта на Картаген. Рим, доколкото може да се съди по съществуващите данни, не създавал пречки за икономическото развитие и търговската дейност на своите волни и неволни „съюзници“ и „поданици“. Идеята да монополизира морските и сухоземните пътища и пазарите за суровини и стоки никога не е хрумвала на римското правителство. Ето защо, като осигурявало в сферата на своето господство определен ред и стабилност, то можело да разчита на поддръжката на доста влиятелни слоеве от обществото, преди всичко на управляващата аристократична върхушка, чиято власт сенатът осигуряват с всички възможни средства. Пък и римското правителство не желаело да предизвиква твърде силно недоволство у италийците. По-нататък ще видим, че позицията на италийците, особено след битката при Кана, не била толкова единна, колкото може да се мисли: съществено влияние ѝ оказвали и развитието на обществено-политическата ситуация, и вътрешнополитическата борба, и мечтите за получаване на независимост (изглеждало, че властта на далечния Картаген по-малко ще тежи, оше повече че Анибал бил готов да гарантира всичко, каквото му поискат). Имало и общества, които отдавна проявявали постоянна враждебност към Рим — Самниум, Бруциум. Обаче като цяло проримските тенденции, особено в Централна Италия, а също и на юг, се оказали по-действени, отколкото антиримските.

В заключение на казаното можем да твърдим, че Рим притежавал в борбата с Картаген определени политически предимства. Тези предимства се заключавали не в това, че римското държавно устройство било патрицианско (Картаген също бил аристократическа държава), и не в демократичните отживелици (Баркидите, както ще видим по-нататък, се опирали на народните маси в Картаген, изразявали техните интереси, а Хаздрубал, зетят на Хамилкар, бил водач на демократическата партия). Най-важното предимство на Рим било запазването на народното опълчение като основна военна сила на държавата (съответно моралните качества на римската армия били по- високи, отколкото на картагенската) и неговата италийска политика.

В борбата на Картаген с Рим се сблъскват две системи на военна организация, обусловени от особеностите на социалната структура и политическия строй на двете общества.

Основната маса от картагенската армия (освен „свещената дружина“, въоръжена с дълги копия, в която пуническите аристократи карали военната си служба и стажували за командни длъжности) била, както казахме, от наемни войници — ибери, гали, италийци, гърци, африканци; пуническите власти обикновено ги мобилизирали. Освен тежковъоръжената (с копия и мечове) пехота, която съставяла центъра на бойното построение — фалангата, картагенското командване обикновено имало на разположение конница — нумидийска или иберийска, — която разполагало по фланговете, въоръжени с прашки балеарци, намиращи се пред бойния ред, и бойни слонове за унищожаване живата сила на противника. Трябва да кажем обаче, че слоновете представлявали и най-опасната за самите картагенци част от тяхната армия: твърде често врагът успявал да обърне слоновете срещу пуническите воини. При стануване войските обикновено се разполагали в укрепен лагер, но неговото устройство не ни е известно.

В римската армия воините се делели на следните групи: велити (въоръжени с меч, къси метателни копия, лък и стрели и прашка), копиеносци (които имали меч, пилуми и защитно въоръжение — щит и кожена броня, обшита с металически пластинки), „предни“ (по-рано те се намирали в първата редица, били въоръжени както копиеносците), ветерани-триарии (вместо пилум имали обикновено копие). Основно войсково подразделение на римската армия бил легионът, който се състоял от 30 манипули; всяка манипула наброявала 120 войници — копиеносци и „предни“, или 60 войници (триарии). Манипулите се състояли от два центурия, а командирът на първия центурий бил същевременно и командир на манипулата. В състава на легиона влизали и 10 отряда („турм“) конница, по 30 ездачи във всеки. Пред боя легионът обикновено се построявал в 3 линии по 10 манипули. Интервалът между манипулите бил равен на дължината на фронта им, а дистанцията между линиите била 15—25 м. Манипулите се строявали в 10 редици по 12 души. В първата линия обикновено се нареждали копиеносците, след тях били манипулите на „предните“, а на края на бойното построение били триариите.

При картагенците по правило боя започвали прашконосците, а при римляните — лековъоръжените велити, които се оттегляли в тила и по фланговете, след като хвърляли късите си копия, стрелите и камъните. Копиеносците унищожавали с копията си щитовете на противника и след като го лишавали по този начин от възможността да се отбранява, се нахвърляли върху него с мечове. Ако тази атака не донасяла успех, копиеносците се оттегляли на интервали в тила и ги заменяли по-опитните „предни“, а след това в боя се въвеждал последният резерв — триариите.

Тази организация на римската пехота и конница създавала определени предимства в сравнение с картагенската. Римляните били по-подвижни. Тяхното командване можело да маневрира по-свободно, в това число и с малки групи воини. Но едва след доста дълго време римските пълководци се научили да побеждават войниците на Анибал.

След всеки дневен преход римляните си изграждали лагер, ограден с ров, земен вал с порти на всяка страна и плетени щитове. Палатките в лагера се разполагали в строго установена последователност, така че всеки войник знаел точно и своето място, и разположението на всички подразделения. Докато се намирали в лагера, войниците обикновено се чувствали в пълна безопасност²¹.

Най-ранните контакти между картагенци и римляни се губят в дълбоката древност. Полибий [3, 22] съобщава, че първият договор между Картаген и Рим датира от консулството на Луций Юний Брут и Марк Хораций, двадесет и осем години преди нахлуването на персийския цар Ксеркс в Гърция, или с други думи — от 509 г.²² Съставен без съмнение по образец на споразуменията, които Картаген сключвал със своите етруски съюзници²³, той предвиждал на първо място установяване на сферата на картагенския монопол отвъд Прекрасния нос, на второ място регулирал римската (или по-точно етруската) търговия в Сардиния, Сицилия и Северна Африка, а на трето място забранявал на картагенците да завземат каквито и да било територии в Лациум и да водят войни със съюзниците на Рим. Най-голям интерес и най-силна полемика сред изследователите предизвиква въпросът за местоположението на Прекрасния нос. Полибий [3, 22, 5] пише: „Нито римляните, нито техните съюзници могат да плават оттатък Прекрасния нос, ако не бъдат принудени от лошо време или от врагове“ (цитат от договора). В своя коментар към договора Полибий [3, 23, 1—4] разяснява тази клауза по следния начин: „Прекрасният нос е носът, който се намира точно пред Картаген в северна посока. Картагенците твърдо смятали, че римляните няма защо да плават на юг оттатък него с дълги кораби, тъй като — предполагам — не искали те да разузнаят местата около Бисатис и около Малкия порт, които наричали Емпория, защото тази страна е плодородна. Ако ли пък някой, отклонен от лошо време или неприятел, се нуждае от най-необходими неща за извършване на жертвоприношение или за оборудване на корабите си, картагенците смятат, че може да ги вземе и че хвърлилият котва обезателно трябва да се отдалечи в рамките на пет дни. А към Картаген и към цяла Либия отсам Прекрасния нос, и към Сардиния и към Сицилия, която владеят картагенците, на римляните се позволява да плават за търговия. Картагенците обещават с държавно поръчителство да осигуряват спазването на законността.“ От коментара на Полибий става ясно, че Прекрасният нос трябва да се търси в Северна Африка, в непосредствена близост с Картаген²⁴. Но този въпрос очевидно не може да бъде решен толкова категорично. Правят впечатление следните обстоятелства. Първо, в самия договор местоположението на Прекрасния нос не е посочено, при това, когато в него става дума за търговията с Либия, липсват каквито и да било териториални ограничения. Този факт свидетелства против предложената от Полибий локализация. Второ, в пояснението на Полибий има вътрешно противоречие: съгласно втория договор на Картаген с Рим [Полибий 3, 24, 4] и собствения коментар на Полибий към този документ [3,24, 2] в непосредствена близост с Прекрасния нос се намирали Мастия и Тарсей (т. е. Таршиш, Тартес), разположени на Пиренейския полуостров. Тези факти правят според нас по-правдоподобна локализацията на Прекрасния нос извън пределите на Северна Африка, най-вероятно на средиземноморското крайбрежие на Испания, в района на нос Нао²⁵. Очевидно договорът с Рим е един от многото в серията международноправни актове, с които Картаген затвърдявал в края на VI в. политическото си господство и търговския си монопол в южната част на Пиренейския полуостров след разгрома на Тартеската държава и гибелта на Тартес.

Вторият договор на Картаген с Рим обикновено се датира към 348 г. [срв. Ливий, 7, 27, 2; Орозий, 3, 7, 1—3; Диодор, 16, 69, I]²⁶, но през 1958 г. бе предложено ново гледище: посочваше се, че всъщност вторият договор представлява само развитие, конкретизиране и уточняване на първия и затова не може да бъде много отдалечен хронологически от него. Като се изхождаше от това, бе предложен вторият договор на Картаген с Рим да се датира в края на VI в., или по-точно — около 500 г.²⁷ Тази хипотеза изглежда твърде правдоподобна, но засега за съжаление липсват данни, които биха позволили проблемът да се реши окончателно. Както и да е, според този договор [Полибий, 3, 24, 3—13] на римляните се забранявало да плават отвъд Прекрасния нос, към Мастия и Тарсей — Таршиш, т. е. Южна Испания, а също така за Сардиния и Либия. Те си запазвали правото и възможността да търгуват само в пуническа Сицилия и в самия Картаген. Освен това договорът установявал „реда“, ако може така да се каже, ,на пиратските набези на картагенците в онези райони на Лациум, които не били под властта на Рим, при което се предвиждала възможност за освобождаване на пленените римски съюзници на римска територия и на картагенските — на картагенска.

По-нататъшното развитие на тази линия на взаимоотношенията е намерило отражение в договора, чието основно съдържание е запазил късният римски автор Сервий в своя коментар към „Енеида“ на Вергилий [4, 628]. Обикновено този договор се датира през 306 г.,²⁸ обаче във връзка с преразглеждането на времето на втория договор напоследък се предлага  да бъде отнесен към 348 г.²⁹ В него се предвижда пълна забрана за картагенците да плават към бреговете на римските владения, а за римляните — към картагенските. Корсика трябвало да стане своеобразна буферна територия, отделяща едните от другите. Аналогични сведения се съдържат и в трудовете на прокартагенски настроения [Полибий, 1, 14, 3] гръцки историк Филин. Според изложението на Полибий [3, 26, 3] Филин пишел, че „римляните и картагенците имали договори, според които римляните трябвало да се откажат от цяла Сицилия, а картагенците — от Италия“. Полибий рязко отхвърля съобщението на Филин — според него такова споразумение никога не е имало и липсват каквито и да било писмени данни за нещо подобно [3, 26, 4]. Обаче аргументацията на гръцкия историк в светлината на сведенията на Сервий не може да бъде приета за убедителна. Не е изключено римляните да са скрили от него този документ, който би позволил на враговете (въпросния Филин) да ги обвинят във вероломство. Във всеки случай политическата обстановка в края на IV в., когато остро се чувствала необходимостта от разделяне на сферите на влияние и когато страните още не можели да претендират нито за Италия (Картаген), нито за Сицилия (Рим), не изключва неговото съществуване. Очевидно Тит Ливий [9, 43, 26] има предвид същия договор, когато пише, че „в същата година т. е. 306 г. — б. а.) и с картагенците бе подновен за трети път съюзът, а на техните пратеници, пристигнали по този случай, бяха любезно изпратени дарове“.

В съчинението на Ливий се споменава [Ливий, Съдърж., 13] и за „подновяване“ на съюза между Рим и Картаген за четвърти път. Контекстът, в който се намира това сведение, показва, че договорът е бил сключен в разгара на борбата между римляните и епирския цар Пир за господство в Южна Италия.

Предварително можем да допуснем, че става дума за военнополитически съюз, насочен срещу цар Пир. Полибий [3, 25, 3—5] е запазил сведения за подобни условия, включени в споразумението, датирано през 280 г. Явно точно за него говори и римският историограф. Страните поели следните задължения:

„Ако сключат с Пир договор за съюз, нека и едните, и другите да сторят тъй, че да могат да си помагат едни на други на територията на онези, които бъдели нападнати. Ако стане нужда, картагенците да предоставят кораби както за охрана на пътищата, така и за нападение. Възнаграждението на своите войски всяка страна да изплаща сама. Картагенците да помагат на римляните и по море, ако това е нужно. И нека никой не кара екипажа да слиза на брега против волята му.“

Изглежда, че отношенията между Рим и Картаген никога не са се отличавали с прекалена сърдечност. Борбата срещу общия враг — Пир, който възнамерявал да създаде мощно царство на запад върху отломките на римското и картагенското могъщество — на пръв поглед трябвало да ги сближи. Обаче по-нататъшните събития разкриват, че страните се опасявали от съюзника си не по-малко, ако не и повече, отколкото от противника. Поне за Рим това може да се каже. В изпълнение на договора или под такъв предлог уж в помощ на Рим била изпратена флотилия от 120 кораба, обаче сенатът вежливо благодарил и се отказал. По-лесно му било да постъпи така, след като непосредствената опасност била отминала. Тогава картагенецът Магон тръгнал към Пир. Било обявено, че той иска да спомогне да се установи мирът между Рим и Пир, макар че всъщност се опитвал да разбере плановете на Пир: картагенците били много разтревожени от слуховете, че царят имал намерение да нахлуе в Сицилия [Юстин, 18, 2, 1—4, Вал., Макс., 3, 7, 10].

Оставаме с впечатлението, че съюзниците са действали поотделно, фактически независимо един от друг въпреки сведението на Диодор [22, 7, 5], че картагенците били предоставили на римляните свои кораби за прехвърляне на войски в Региум. Когато най-лошите опасения на картагенското правителство се оправдали, когато Пир се прехвърлил в Сицилия и даже се обявил за цар на този остров, картагенците се оказали сами и след като претърпели редица съкрушителни поражения от противника, поддържан от местното гръцко население, загубили почти всичко [Юстин, 23, 3, 1—4; Ап., Сами. 12]. Единственото, което успели да запазят благодарение на господството си по море, е пристанището Лилибей. Опасността изглеждала толкова страшна, а бездействието на Рим дотолкова лишавало от всякаква надежда за спасителна помощ отвън, че картагенците се решили, нарушавайки съзнателно съюзническите задължения, да предложат мир на врага. Те били готови да се примирят със загубите и даже да предложат флота си на своя доскорошен противник. Преговорите не дали резултат, тъй като Пир поискал да му отстъпят и Лилибей [Плут., Пир, 22—24]. Картагенците успели да възстановят господството си в Сицилия само защото сицилийската политика на царя (събиране на налози и повинности, разполагане на гарнизони и пр.) направила сицилийските гърци техни съюзници. В крайна сметка Пир бил изгонен от Сицилия в Италия [Ап., Сам., 12]. Впрочем в античната историография има и по-различни сведения: отбелязва се, че Пир напуснал Сицилия, отстъпвайки пред настойчивите молби на италийските си съюзници, които се опасявали от ново нашествие на римляните [Юстин, 23, 3, 5—9]. Както изглежда, и едното, и другото са изиграли своята роля, макар че за Пир, а може би и за Рим, било политически по-изгодно да се изтъкне тъкмо второто обстоятелство. Както и да е, ако Пир не бил опълчил срещу себе си сицилийските гърци, което картагенците използвали за своите цели, неговото заминаване за Италия едва ли би могло да повлече след себе си рухване на всички планове, свързани с острова.

След като Пир се оказал принуден да изостави Сицилия, а след това и Италия, повече не ставало и дума за съюз между Картаген и Рим. Враждата помежду им се възобновила — този път с назряващ пряк конфликт. Взаимните нарушения на договора от 306 г. — опитът на Картаген да окаже помощ на Тарент в неговата съпротива срещу римската експанзия [Ливий, Съдърж., 14; Орозий, 4, 3, 1—2; 5, 2; Зонара, 8, 6] и намесата на римляните в работите на Месана [Полибий, Л, 8—11] — послужили като предлог за началото на войната.

По същество изходът от първата война между Картаген и Рим — Първата пуническа война (264—241 г.) бил предрешен в самото начало. В хода на кампанията от 264 до 262 г. римляните успели да накарат сиракузския цар Хиерон II — дотогава съюзник на пунийците — да премине на страната на Рим, в резултат на което Картаген се оказал политически изолиран, и освен това успели да наложат своето господство практически на целия остров. Особено тежък удар за картагенците било падането на Акрагант, стратегически най-важния пункт в Сицилия. След това под тяхна власт оставали само някои крайморски градове, които сега се снабдявали и отбранявали от морето.

До този момент римският военен флот не можел изобщо да се сравнява с картагенския и поради това изглеждало, че Рим никога нямало да успее да преодолее предимството на картагенците в тази област. Пред съперниците се откривала перспективата за продължителна изтощителна война. Картаген не можел да постигне победа предимно с морски сили. Но и Рим не можел да победи само със сухопътни войски. Затова пред Картаген възникнала задачата да създаде боеспособна пехота, докато Рим бил изправен пред необходимостта спешно да строи нови военни кораби и да обучава моряци. Ние сме осведомени главно за действията на римляните, но по-нататъшните събития говорят сами за себе си: римските военачалници спечелили съревнованието. След като пленили една заседнала в плитчина картагенска пентера, те я използвали като образец и още през 260 г. разполагали с флот от 120 единици. Но не само това: за да могат да неутрализират обикновените за времето начини на водене на морски бой — разкъсване на строя на корабите и таран, — римляните разработили нова тактика. Те изобретили абордажните мостчета („врани“). По тези мостчета войниците притичвали на вражеския кораб и там водели ръкопашна схватка. По този начин римляните получили възможност да използват в морето, в абордажния бой предимството на своята пехота. Наистина първото морско начинание на римляните завършило с неуспех: те се опитали да завладеят Липарските острови, но били затворени в пристанището и заловени в плен (17 кораба под командването на консула Гней Корнелий Сципион). Но поражението било компенсирано даже с печалба от победата при Милия през 259 г., където били потопени или взети в плен 50 военни кораба, кажи-речи, половината картагански флот. Този успех потресъл съвременниците, особено самите римляни; консулът Гай Дуилий, който командвал римския флот, бил удостоен освен с обичайния триумф и с изключителни почести: по постановление на сената на обществени места трябвало да го придружава флейтист. До нас е стигнал и паметникът, издигнат да увековечи подвига на Дуилий [CIL, I, 195; Плнний, 34, 20].

Сега римските власти имали възможност да се опитат да сломят Картаген на африканска територия. През пролетта на 256 г. 4 легиона, командвани от двамата консули Марк Атилий Регул и Луций Манлий Волсон, се отправили с 330 кораба към африканския бряг. Картагенците, които срещнали противника при Екном, не успели независимо от численото си превъзходство (те имали 350 кораба) да попречат на враговете си и да ги принудят да се завърнат в Сицилия. Загубил 94 кораба (срещу 24 римски), пуническият флот отстъпил в Африка. Римляните дебаркирали там, където изобщо не ги очаквали — в района на крепостта Клупея, която им станала опорен пункт. По настояване на сената половината от участниците в десанта начело с Волсон се завърнали в Италия. Независимо от това Регул успял да постави под своя контрол почти всички африкански владения на Картаген и да си спечели съюзник в лицето на разбунтувалите се либийци.

Като не разчитало на военна победа, картагенското правителство се опитало да излезе от войната, примирено със загубата на Сицилия и Сардиния. Но това се сторило малко на Регул. По време на преговорите той поискал картагенците да унищожат военния си флот и да се задължат да доставят кораби на Рим. Да се приемат тези условия означавало да се ликвидира Картаген като велика държава и да се постави под пряка зависимост от Рим. Картагенците решили да се защитават. От Сицилия били извикани войски. Освен това била създадена нова армия от гръцки наемни войници начело с талантливия пълководец спартанецът Ксантип (дейността му до този момент и след това са неизвестни). В резултат съотношението на силите рязко се изменило и картагенците успели, главно благодарение на стратегическото майсторство на Ксантип, да разбият напълно войските на Регул недалеч от Тунет. Картагенцнте устроили кървава баня на либийските съюзници на Рим и споменът за хилядите убити и екзекутирани дълго още живял в африканските села и паланки.

Военните действия сега отново се съсредоточили в Сицилия и от самото начало приели явно неблагоприятен за картагенците обрат, макар и операциите на римляните по море да не били твърде успешни. През 254 г. картагенците изоставили Панорм, а през 251 г. претърпели тежко поражение под стените на този град, като загубили 120 бойни слона. През 249 г. паднал Ерикс и под властта на Картаген останали само Дрепанум и Лилибей. Един нов опит на Картаген да сключи мир не дал резултати. Междувременно римляните се оказали неспособни да блокират напълно Дрепанум и Лилибей нито откъм морето, нито откъм сушата. Картагенските моряци прониквали в пристанището със своите малки платноходки, преодолявайки всички препятствия, създадени от римляните. Пуническите конници нанасяли на противника чувствителни удари и залавяли римските обози с продоволствие, предназначени за обсадителите. В желанието си да измени рязко положението консулът Публий Клавдий се опитал да унищожи картагенския флот в пристанището на Дрепанум, но пуническият пълководец Атарбо успял да обкръжи римските кораби, да завземе 80 от тях и да унищожи 100. Клавдий успял да спаси само 30 кораба. Разгромът бил допълнен от унищожаването на римския транспортен флот в района на Хела и Камарина. В резултат даже и непълната блокада на Лилибей и Дрепанум, наложена от римляните, била ликвидирана. След тринадесетгодишна изтощителна борба страните се върнали на старото положение, създадено още от 262 г., и очевидно, както и в края на 60-те години, били далеч от окончателната победа.

Такава била ситуацията, когато през 247 г. за командващ картагенокия флот в Сицилия бил назначен Хамилкар Барка, а в семейството му приблизително по това време се родил синът му Анибал — в близко бъдеще най-упоритият и най-опасният враг на Рим.

II

Хамилкар, син на Анибал, с прозвището — родово може би — Барка („мълния“), заел според съобщението на неговия биограф най-важния по това време пост и фактически поел отговорността за изхода на войната с Рим в юношеска възраст [Корн. Неп., Хам., 1, 1]. Според нас едва ли трябва да се вярва много на тези сведения. На Хамилкар биха могли да бъдат приписани биографични данни, отнасящи се до несравнимо по-знаменития му син и приемник. Във всеки случай, преди да получи подобно назначение, Хамилкар е трябвало да премине сериозна военна школа, участвайки в бойни операции срещу римляните на различни длъжности, както и да придобие известен административен опит в ролята на магистрат, включително и на най-високо равнище. Трудно е да си представим, че съдбата на Картаген е могла да бъде поверена на неопитен и незрял юноша, който до този момент не се бил проявил с нищо значително. Във връзка с това ще отбележим, че към 240—230 г., когато Анибал бил на 6-7 години, Хамилкар имал поне две дъщери, достигнали брачна възраст [Полибий, 1, 78, 8; Ап., Исп., 4]. Следователно те са се родили не по-рано от 255 — 252 г. и значи самият Хамилкар е встъпил в брак не по-рано от 256 г. Всички тези сметки, разбира се, са далеч от необходимата точност и дават само съвсем приблизителна представа за възрастта на пълководеца, когато той излиза за пръв път на историческата сцена. Можем да предполагаме с известна вероятност, че през 247 г. той вече е бил на около 30 години, а може би и повече. Източникът, който е използвал Корнелий Непот, може да е имал предвид — ако предположим, че е отразил действителни събития — не абсолютната младост на пълководеца, а относителната в сравнение с годините на неговите колеги и противници.

Интересно е, че Цицерон [Циц., Задълж., 3, 99] и Зонара [8, 10] отъждествяват Хамилкар Барка с онзи Хамилкар, който командвал пуническите войски в Сицилия през 261—256 г., участвал в морската битка при Екном и също организирал в Африка борбата срещу Регул и поддържащите го нумидийци. Обаче такова отъждествяване изглежда малко вероятно.

Ако подобно съвпадение наистина е вярно, нашите основни източници не биха могли да говорят за назначението на Хамилкар Барка, сякаш той се появява в разказа за Първата пуническа война за първи път едва през 247 г. Така например Полибий [1, 56, 1] пише: „Картагенците назначили след това за пълководец Хамилкар, наречен Барка, и му предали командването на флота.“ Изразът „наречен Барка“ определено показва, че Полибий или неговият източник са искали да отличат тъкмо този Хамилкар от останалите, които нямали прозвища³⁰.

Както и да е, през 247 г. Хамилкар Барка получил това най-отговорно назначение, което по-нататък му открило пътя към завземането на цялата власт в държавата. Ако наистина на изображението на финикийския бог Мелкарт на една от монетите с произход от Нови Картаген са придадени портретните черти на Хамилкар Барка³¹, можем да си изградим някаква представа за неговия вид, макар че портретът е стилизиран от изпълнителя по съвременния му елинистически маниер. Авторът, който без съмнение се е стремил не само да постигне външно сходство, а и да даде психологическа характеристика на модела, е успял да предаде твърдата воля, решителността, суровостта и дори жестокостта на един властен и уверен в себе си надменен аристократ. Плътно стиснати тънки устни, къдрава брада, напрегнат, сякаш пронизващ поглед... Художникът старателно е избягвал всичко, което е могло да покаже в този безспорно необикновен човек други качества — мекота, доброта, деликатност. Пред нас е войник, който не би се спрял пред потоци кръв, пресметлив и непреклонен политически деец — такъв, какъвто го е възпитала картагенската действителност с интригите си, корупцията, смъртната вражда, отчаяната борба за власт. Античната традиция приписва на Хамилкар Барка държавническа мъдрост, презрение към опасността, изключително военно майсторство. Той никога никого не посвещавал в замислите си, за да не узнае противникът за тях, а войниците му да не бъдат хвърлени в смут от мисли за опасностите, които им предстоят [Диодор, 24, 5—7]. В Картаген се надявали, че един такъв човек ще съумее да изведе военните действия от задънената улица и да спечели победата.

Отначало обстоятелствата се подреждали благоприятно за картагенците³². Поел командването, Хамилкар преди всичко подложил на опустошителни нападения крайбрежието на Италия и особено южната част на Апенинския полуостров, Епизефирски Локри и Бруциум. Тази операция, в която пуническите войски очевидно не срещнали активна съпротива от страна на противника (Полибий въобще не споменава за нея), можела да има няколко цели. Първо, да принуди римляните да обърнат повече внимание на отбраната на Италия и с това да намали военния им натиск в Сицилия — основния театър на военните действия. Второ, да залови пленници, да размени и да освободи, ако не всички, то поне част от своите. И наистина още в същата година се състояла размяна на пленници един за един, макар и картагенците да не успели да върнат в родината всички свои съотечественици — явно плячката не стигнала. Най-сетне, на трето място, да демонстрира силата на картагенския флот и да подготви римляните за мисълта за мир на основата на признаване на положението от 247 г. По-нататъшните събития показват, че Хамилкар успял да осъществи замислите си само отчасти. Съдбата на войната се решавала в Сицилия и точно тук Хамилкар решил да съсредоточи основните си усилия. Той успял да дебаркира, необезпокояван от никого, недалеч от Панорм и да заеме планината Ейркте (понастоящем Монте Педегрино), която превърнал в своя военна база.

По-добър избор не можело да има. Стръмни сипеи правели планината непристъпна от всички страни и давали възможност да бъде укрепена без особени услия. На върха — голямо плоско кръгло плато — имало пасбища и удобни за обработка земи. На него се издигал и хълм, който лесно можел да се превърне във вътрешна крепост и наблюдателен пункт. В подножието на планината естествен пристан осигурявал излаз към морето и връзка с външния свят. Пътищата, които водели към Ейркте — два от дълбочината на Сицилия и един от морето, зает от пуническите войски, били труднопроходими, тъй че опорният пункт на Хамилкар бил почти недостъпен за враговете. Обаче, доколкото можем да съдим, Хамилкар не разработил ясен план за настъпателни операции на острова. Във всеки случай в неговите по-нататъшни действия не може да се открие някаква планомерност. Нещо повече, оставаме с впечатление, че той си оставал обвързан към базата си в Ейркте.

Опрян на нея, Хамилкар постоянно извършвал набези в южните области на Италия. Когато римляните създали своя база недалеч от Панорм, разчитайки да сковат неприятеля, той водил цели три години изтощителна ежедневна война с тях. Отказал се от подробно и последователно описание на събитията от тези три години, Полибий сравнява воюващите с боксьори, които се бият така, че отстрани ударите им трудно могат да се различат. Той се е ограничил с общата оценка: всички военни хитрости, капани и прийоми били изпробвани, без да се стигне до решаващо сражение. Равновесието било нарушено едва след като картагенците успели да завладеят град Ерикс и да обсадят римския лагер, който се намирал на върха на едноименната планина. Обаче и тук Хамилкар не можал да постигне решаващ резултат. Обсадата се проточила. В резултат пуническият пълководец загубил инициативата и не можал да попречи на врага да измени хода на събитията.

През 243 г. римляните отново — за трети път по време на войната — построили нов флот — този път от 200 кораба. Това било направено със средствата на гражданите, които самостоятелно или по двама-трима заедно (според имущественото им състояние) се задължавали да построят по един петпалубен кораб. Държавата поемала задължение да възстанови разходите само в случай на успешен изход на военните действия.

Когато римската армада се появила в морето, Хамилкар Барка се оказал откъснат от Картаген. Пуническите власти решили да вземат мерки да изведат войските си от Сицилия. Към северните брегове на острова бил изпратен картагенският флот, но експедицията се оказала неудачна. В битката при Егатските острови картагенската ескадра била разгромена. Като не виждали вече друг изход, картагенските власти упълномощили Хамилкар Барка да сключи мир. И наистина, след като държавните ресурси били изчерпани (картагенците се отказали принудени, макар и без резултат, да молят заем от Египет), за Картаген не оставала вече никаква надежда да възстанови морското си могъщество. Внезапно оказал се пред краха на всичките си замисли, Хамилкар бил принуден ще не ще да се подчини на обстоятелствата [срв. Корн. Неп., Хам., 1, 3; Полибий, 1, 62, 3—6].

Картагенското предложение за приключване на войната било добре дошло за римляните: хазната на Рим била празна. Затова консулът Г. Лутаций Катул, който командвал римските легиони в Сицилия, „радостно“, както пише Полибий [1, 62, 7], приел предложението на Хамилкар Барка. Въпреки това по време на преговорите Хамилкар трябвало да мобилизира всичките си дипломатически способности, за да изтръгне приемливи условия. Неговият контрагент използвал максимално предимствата от победата при Егатските острови и надмощието по море и се мъчел да включи в договора клаузи, чието изпълнение трябвало да унижи картагенските воини и с това да затрудни вербуването на наемни войници и сериозно да отслаби отбранителната способност на Картаген. Г. Лутаций Катул поискал войниците на Хамилкар да напуснат Сицилия без оръжие [Корн. Неп., Хам., 1, 5; Диодор, 24, 13]. В източниците, действително доста късни, но предаващи историческата линия на Тит Ливий, има даже сведения, че римското командване настоявало пуническите войски да идат в робство [Зонара, 8, 17]. Не се знае как са протекли преговорите, но от резултатите им е ясно, че Барка е принудил консула да отстъпи: пуническите войски получили възможност да се евакуират от острова след изплащане на откуп — 18 денария на човек. И все пак тази сравнително малка дипломатическа победа не могла да компенсира изцяло твърде неблагоприятния за картагенците резултат от войната, макар че, разбира се, Хамилкар направил всичко възможно условията на мира да не подкопаят боеспособността на Картаген и да не му попречат да се готви за реванша.

Полибий [1, 62, 8—9] предава така договора, сключен между Г. Лутаций Катул и Хамилкар Барка: „При такива условия ще има дружба между картагенците и римляните, ако това бъде угодно и на римския народ: картагенците ще очистят цяла Сицилия и няма да воюват с Хиерон, и няма да вдигат оръжие нито срещу Сиракуза, нито срещу съюзниците на сиракузците; картагенците ще върнат на римляните без откуп всички пленници; картагенците ще изплатят на римляните в продължение на двадесет години 2200 евбейски таланта сребро.“ Било постигнато споразумение и за съдбата на пленените пунически войници [Евтропий, 2, 27]. Картагенците молели за разрешение да ги откупят, но срещнали изключителната любезност на доскорошния си противник: римските власти върнали даром тези, които били в държавните затвори. Намиращите се у частни лица пленени картагенци можели да бъдат откупени, като при това взела активно участие римската хазна. Вероятно още на този етап на преговорите е било постигнато споразумение, което забранявало на Картаген да изпраща свои кораби в районите под контрола на Рим и на неговите съюзници (пък и той нямал подобна възможност) и да вербува наемници на територията на Италия. Малко по-късно то влязло в окончателния текст на договора [Зонара, 8, 17; Ап., Сиц., 2].

Всички тези условия поразяват с една съвсем неочаквана за Рим мекота. Победеният Картаген с цената на пълното си отказване от Сицилия, която и без това никога не е била напълно под негова власт, не само запазил независимостта си и всичките си останали владения в Западното Средиземноморие, но също така и положението си на велика държава, т. е. той си оставал един страшен противник. Не е чудно, че този договор предизвикал недоволство в Рим и народното събрание отказало да го ратифицира. В Сицилия била изпратена специална комисия от десет души, за да преразгледа на място условията на мира. Обаче резултатите от нейната дейност били смешно нищожни. Контрибуцията се увеличила до 3200 таланта със задължение да се изплати до десет години. Освен това в договора вписали, че картагенците ще напуснат островите между Италия и Сицилия [Полибий, 1, 63, 1—3]. Но последната клауза, както обосновано смята Т. Момзен³³, разбира се, само оформяла и юридически закрепвала създалото се положение след прекратяването на военните действия. Трудно е да си представим наистина, че след като е загубил Сицилия, Картаген би могъл да запази някакви владения в басейна на Тиренско море. Комисията на десетте взела решението си, след като се убедила напълно, че не снизходителността на Г. Лутаций Катул, а обективните обстоятелства повеляват на римляните да понамалят апетитите си. Едва ли ще сбъркаме, ако допуснем, че Хамилкар Барка е убедил римляните да не повишават изискванията си, които биха могли да доведат до провал на мирните преговори. А съдбата на експедицията на Регул пък и на самия Регул, загинал в картагенски плен, естествено се помнела твърде добре.

През 241 г. мирът бил подписан. Войната свършила. Хамилкар Барка извел подчинените му войски от Северна Сицилия в Лилибей, след което се отказал от пълномощията си и очевидно заминал за родината си [Полибий, 1, 66, 1] Оставката на командващия, чиито истински мотиви не знаем, ознаменувала преминаването на властта в ръцете на враждебна на Хамилкар аристократическа групировка. Един от най-видните ѝ дейци бил Ханон, изиграл скоро след това толкова отрицателна за картагенците роля в така наречената Либийска война.

През това време Анибал е бил на около пет години. Той растял в атмосфера на разказите за подвизите на баща си, плодовете от които били изтръгнати от ръцете на Хамилкар от хищния враг и от бездарността на политическите му противници — картагенски аристократи. Хамилкар страстно желаел да смаже и унищожи римляните. Същите чувства внушавал и на синовете си — Анибал, Хасдрубал и Магон. От уста на уста се предавали в Рим неговите думи, запазени до наши дни от традицията на Тит Ливий [Зонара, 8, 21], че отглежда синовете си като лъвове, които насъсква срещу римляните.

Знаменитата клетва, дадена от деветгодишното момче, трябва да се предполага, че завършила определен етап от неговото възпитание. Бащата не случайно и не само като израз на внезапен душевен порив заставил детето да дойде в храма и да вземе участие в жертвоприношението: синът му трябвало да наследи и неговата ненавист. Но до онзи момент оставали още цели четири години, а засега предстояло на Картаген да издържи смъртна схватка за самото си съществуване, а на Хамилкар — да ръководи тази борба.

Както обикновено, всичко започнало от дребнаво, необмислено скъперничество. Пред картагенското правителство стояла доста сложна задача — да изведе от Лилибей в Африка своите наемни войници (вероятно около 20 000 |Полибий, 1, 67, 13; Корн. Неп., Хам., 2, 2], да им изплати заплатите и премиите, а след това да ги отпрати по домовете им, за да се избягнат бунтове и насилия. Комендантът на Лилибей Гисгон благоразумно решил да изпраща войниците на Картаген на сравнително малки части през определени интервали, без да допуска натрупване в града на огромно количество добре въоръжени хора, губещи вече всякаква представа за дисциплина и ред. Междувременно картагенското правителство решило да накара наемниците да се откажат от полагащото им се възнаграждение. Като разчитали наивно по-бързо да постигнат целта си, ако съберат всички войници заедно, пуническите власти не ги пускали от Картаген. В резултат много скоро нормалният живот в града бил нарушен. Грабежите и убийствата ставали не само нощем, а и посред бял ден. Никой не се чувствал в безопасност. Властите се оказали безсилни да овладеят положението и в желанието си да избягнат най-лошото, решили да изпратят наемниците на юг в град Сика, разположен в самия център на африканските владения на Картаген.

Смисълът на операцията е ясен. Тук можело не само да се преговаря, но и в случай на нужда да бъдат ограничени, а след това и потушени всякакви войнишки бунтове, ако... ако картагенците разполагали с достатъчни военни резерви и ако местното селячество не поддържало наемниците. Но обстоятелствата се стекли така, че и с изпращането на наемниците на юг картагенците сами създавали център на метежа. Всичко това се разбрало по-късно, а засега войниците заминали за Сика, като се надявали скоро да се върнат и да си получат най-сетне заплатата: все пак преди тръгването им дали някаква малка сума да преживеят, тъй че надеждите им изглеждали оправдани. Естествено фактът, че картагенците ги заставяли да си вземат цялата покъщнина, трябвало да им внуши известно безпокойство, но войниците не обърнали внимание на това.

Въпреки отрицателното си отношение към наемниците Полибий [1, 66, 10] описва лагера им в Сика със сравнително спокойни краски. Наемниците се наслаждавали на почивката и спокойствието, към които отдавна се стремели (наистина историографът не пропуска да отбележи: именно празните занимания водят до войнишки бунтове). Въпреки голямото си желание той не може да открие тук безпорядък и анархия. Очевидно наемниците чакали и докато чакали, пресмятали и обсъждали помежду си по колко ще получат: всеки път излизало, че ше им се падне много повече, отколкото мислели дотогава и че картагенските пълководци, особено Хамилкар Барка, им били обещали много пари свръх заплатата [Полибий, 1, 66, 11—12; Ап., Исп., 4].

Най-сетне при тези хора пристигнал Ханон, по това време стратег — управител на Либия. Той обаче заговорил съвсем не както очаквали. За най-голямо разочарование на слушателите си Ханон надълго и нашироко разказвал за трудното положение на Картаген, за тежките данъци, които трябвало да събира, и настоявал наемниците да се откажат доброволно от част от възнаграждението си. Естествено в лагера започнали вълнения, по войнишки събрания се чували гневни думи, а Ханон напразно се мъчел да успокои бушуващото море. Положението му се усложнявало от факта, че бил принуден да говори с разгневените, ожесточени тълпи, с всички тези гали и ибери, лигурци и балеарци, либийци и полугърци, които често не разбирали картагенския език, чрез доброволци-преводачи от средата на самите тези войници или на техните командири. А преводачите или сами не можели ясно да схванат какво говори, или съзнателно изопачавали смисъла на думите му. „Всичко било пропито — пише Полибий — от неразбиране, недоверие, непокорство.“  Наемниците започнали да мислят, че картагенците нарочно са им изпратили тъкмо Ханон, когото никога никой не бил видял на бойното поле, вместо онези, конто с празните си обещания ги били карали да коват победата и да проливат кръвта си. Хитреците картагенци са намислили да ги измамят. Наемниците прекъснали преговорите, насочили се към Картаген и се разположили на лагер близо до него, недалеч от либийския град Тунет.

Едва сега, но вече много късно, картагенските управници осъзнали какво сами са си докарали. Без да имат възможност да организират отбрана, те със собствените си ръце създали най-опасно огнище на метеж и непосредствена заплаха за Картаген. За да ликвидират започващото въстание, те се съгласявали сега буквално с всичко: организирали в лагера на наемниците продоволствена търговия по цени, определени от самите купувачи, и приели всички претенции на войниците относно възнаграждението им. Тази закъсняла отстъпчивост само насърчила наемниците за нови искания: те пожелали картагенците да им възстановят стойността на конете, загубени по време на войната. Но и това им се видяло малко: за неизцяло получената хлебна дажба по време на войната картагенците трябвало да заплатят по най-високата военновременна цена. Обаче даже и удовлетворяването на това искане вече не могло да въдвори спокойствие. Явно Полибий е прав, че сред наемниците имало хора, които въобще не желаели каквото и да било споразумение. Добре запомнили своите успешни бойни действия в Сицилия, те можели да разчитат на лека победа над Картаген, останал без армия, способна да защити града. Може да се предполага, че те знаели и за съблазнителния пример на мамертинците. С голям труд пратениците на картагенския съвет придумали бунтовните наемници да поверят окончателното решение на спора на някой пълководец, който е ръководил току-що завършилите операции в Сицилия. Естествено веднага изпъкнало името на Хамилкар Барка, но тази кандидатура не била приета. Наемниците смятали, че след като доброволно се отказал от командването и не дошъл като посланик в Сика, той ги е предал. В края на краищата, явно след дълги спорове и взаимни заплахи, страните се споразумели за Гисгон — същия, който евакуирал пуническите войски от Лилибей.

Гисгон пристигнал в Тунет по море и се заел с раздаването на парите. Обръщайки се към командирите и редовите бойци, той непрекъснато ги увещавал да не се бунтуват, а да запазят верността си към Картаген, който им плаща заплата. Обаче тъкмо сега, когато изглеждало, че конфликтът е пред разрешаване, съпротивата към картагенската правителствена пропаганда станала явна и особено ожесточена. Тя била организирана от кампаниеца Спендий, избягал роб, който се отличавал с голяма физическа сила и изключително мъжество. По думите на Полибий той се страхувал да не бъде предаден на своя господар и екзекутиран според римските закони. Заедно с него действал и либиецът Матос — както пише Полибий, един от най-активните противници на споразумението с картагенците от самото начало.

Издигането точно на тези хора сред останалите наемници едва ли може да се обясни със случайно стечение на обстоятелствата. И единият, и другият изразявали настроенията на онези групи, които били заинтересовани не толкова да получат заплатата си и да се върнат по родните си места. За избягалите роби, каквито имало доста [срв. Полибий, 1, 67, 7], „благополучното“ (от гледна точка на картагенците и свободните наемници, произлизащи от Иберия или Лигурия) завършване на вълненията означавало в най-добрия случай нови скитания, а в най-лошия — връщане в робство. Що се отнася до либийците, за тях връщането в къщи означавало отново да попаднат под тежката преса на картагенската данъчна система. Затова, когато Матос, без съмнение след предварителна уговорка със Спендий, застанал пред либийците, той не само ги „подстрекавал“ към бунт, но и изразявал техните собствени настроения. Той казвал, че всички наемници-чужденци ще си отидат, а те, либийците, ще останат и тогава картагенците ще се разправят с тях. Тези думи падали на благоприятна почва: либийците още добре помнели кървавата баня, която устроили картагенците в тяхната страна след разгрома на Регул. Освен това станало ясно, че Гисгон все пак не плаща за хляба и конете, а либийците изобщо не получили нищо. Неудовлетворената алчност на наемните войници, стремежите на избягалите роби да запазят свободата си, а на либийците да се избавят от картагенокото господство — всички тези фактори довели до по-нататъшно нарастване на възмущението в лагера. Сега на войнишките събрания слушали само Спендий и Матос и не давали думата на другите, които ги предпазвали от въстание.

Всички опити на Гисгон да неутрализира влиянието на Спендий и Матос нямали успех. И той не издържал. Когато за пореден път либийците поискали да застане пред тях и да им даде парите, Гисгон възкликнал: „Нека либийците търсят заплата от техния предводител Матос!“ Тези думи докарали тълпата до ярост — либийците се нахвърлили на картагенците, арестували Гисгон и спътниците му, разграбили парите. Сега всякакво мирно уреждане на въпроса между Картаген и неговите наемници станало невъзможно.

Веднъж преминало във фазата на въоръжения конфликт, въстанието, започнато от наемниците, постепенно губело чертите си на войнишки бунт и се превръщало в мощно движение на подтиснатите срещу подтисниците. Заслужават внимание думите на Апиан [Ап., Сиц., 2], който разказва, че в лагера на бунтовниците бягали много роби, очевидно от Картаген. Обаче друго било най-съществено: Матос и неговите съратници се обърнали към либийските градове с призив да се борят за свободата си и да помогнат на въстаниците. Гласът им бил чут. В лагера край Тунет отвсякъде заприиждали отряди либийски бойци, от всички страни изпращали продоволствие и други припаси. Ентусиазмът бил толкова голям, че хората жертвали за победата цялото си имущество и дори женските украшения. В ръцете на Матос и Спендий се оказали огромни количества пари и те не само изплатили на другарите си възнаграждението, но и запазили значителни средства за в бъдеще. В армията се стекли общо около 70 000 либийци според думите на Полибий [1, 73, 3]. Войнишкият бунт на наемниците се превръщал в народноосвободителна война — Либийската война, както я наричат източниците.

Като разделили силите си на две части, бунтовниците обсадили най-големите пунически градове в непосредствена близост с Картаген — Утика и Царски Хипон (в гръцките източници — Хипакрит), като откъснали по този начин Картаген от Африканския материк. В града се извършвала трескава подготовка за война: набързо събирали нови наемни войски, мобилизирали гражданите, обучавали конниците, наново снаряжавали бойните кораби. Командващ пуническата армия станал Ханон, който така неудачно водил преговорите с метежните войници в началото на бунта.

Ханон тръгнал с войските си (и между другото с над 100 бойни слона) към Утика и след като получил оттам катапулти и друго тежко оръжие, атакувал лагера на метежниците. Слоновете разкъсали линията на отбраната и бунтовниците побягнали, като се укрепили недалече на един хълм. И в този момент, Ханон, без да се погрижи да затвърди победата, да организира лагер и отбрана, да въведе елементарен ред сред победителите, се оттеглил в Утика на почивка, а войниците му се пръснали из местността. Въстаниците се възползвали от това безгрижие, нападнали ги, мнозина убили, още повече обърнали в бягство и заловили целия обоз на Ханон заедно с оръжието, получено от Утика. Няколко дни след това близо до Горза Ханон отново изпуснал възможността да разбие противника. Полибий обяснява поведението му с това, че бил свикнал да воюва с либийците, които след като претърпявали поражение, се обръщали в бягство и се отказвали да продължат борбата. А всъщност Ханон имал насреща си опитни воини, свикнали след отстъпление да минават в контраатака и да изтръгнат победата от ръцете на неприятеля.

В тази ситуация командването на новите контингенти пунически войски било предадено на Хамилкар Барка. На свое разположение той имал 70 бойни слона и около 10 000 войници — нови наемници, бегълци от лагера на въстаниците, конници и пехотинци от гражданското опълчение.

В началото на операцията обстановката изглеждала по следния начин. И трите пътя, водещи от Картаген през труднопроходими хълмове (те отделят полуострова, на който е разположен градът, от материка) към вътрешността на Либия, били прекъснати от въстаническите отряди под командването на Матос. Негови хора били заели и моста през река Баграда, като построили там малко укрепление. От този пръстен изглеждало невъзможно да се измъкне, а още по-малко пък да остане незабелязано не само голямо войсково съединение, но дори и отделен човек. Обаче Хамилкар избрал друг път — през неохраняваното от никого устие на Баграда. От време на време вятърът донасял тук пясък и тогава можело да се премине през брода. Дочакал благоприятния момент, Хамилкар извел посред нощ войската си от града, а на разсъмване, неочаквано не само за противника, но и за съгражданите си, се оказал на другия бряг. Сега той се отправил към моста на Баграда, като смятал да завземе този стратегически важен пункт.

Ходът на Спендий и Матос бил добре обмислен, макар че те не успели да спечелят този важен бой. Една група въстаници (не по-малко от 10 000) тръгнала от моста да пресрещне Хамилкар, докато друга (повече от 15 000) започнала настъпление от Утика. И едните, и другите щели да се съединят с оглед да обкръжат армията на Хамилкар и да я унищожат в ръкопашна схватка. Внезапно Хамилкар така рязко променил посоката си, че неговите слонове и конници се оказали в тила на врага. В последвалия след това безреден бой загинали около 6 000 либийци и наемници, а около 2 000 паднали в плен. Останалите се разбягали: едни към Утика, други — в укреплението на моста, а оттам в Тунет. След като завладял моста заедно с укреплението, Хамилкар установил господство над цялата територия около Картаген.

Тежкото поражение не обезкуражило бунтовниците. Матос, който бил съсредоточил цялото си внимание върху обсадата на Царски Хипон, решил да избягва решаващо сражение. Той предложил на Спендий и действащия заедно с него Автарит, водач на наемниците с галски произход, да се движат успоредно с Хамилкар и при това да се придържат към планинските местности, за да направят невъзможно използването на слонове и кавалерия. Те трябвало да изтощават противника с постоянни атаки. Освен това Матос отново помолил за помощ либийците и нумидийските племена и я получил. Когато Хамилкар се разположил в едно долина, близо до него по фронта се появил лагер на либийците, в тила му заели позиция нумидийците, а на един от фланговете му — Спендий. Хамилкар се оказал в клопка.

В този момент, когато гибелта на картагеноките войски изглеждала неминуема, се оказало, че Матос е допуснал сериозна грешка, като приел помощта на нумидийската аристокрация, която никак не била заинтересована от поражението на Картаген. Един от нумидийските аристократи, Наравас, преминал на страната на Хамилкар и довел в неговия лагер отряд от около 2000 души. Наравас получил даже повече, отколкото очаквал: картагенският военачалник му обещал дъщеря си за жена. Измяната позволила на Хамилкар да победи и този път. Автарит и Спендий избягали, около 10 000 техни войници загинали, а близо 4000 паднали в плен.

Въпреки очакванията Хамилкар се отнесъл съвсем миролюбиво с военнопленниците. Вместо екзекуции и разправи той позволил на желаещите отново да постъпят на картагенска служба, а останалите пуснал да вървят, където желаят. За да неутрализират въздействието на тази политика на Хамилкар, Матос, Спендий и Автарит организирали мъчителна екзекуция на Гисгон и колегите му, които се намирали в ръцете на бунтовниците, и въпреки обичаите на времето отказали да върнат телата им за погребение. Нещо повече, те обявили пред посланиците на картагенските власти, че занапред всички картагенци, попаднали в плен на въстаниците, ще бъдат убивани. Като свързали по този начин метежниците на едно хоро, Матос, Спендий и Автарит разчитали да принудят своите войници да се борят за победата на всяка цена, като се откажат от всякакви надежди за помирение с картагенците.

Изправени пред заплахата от война до унищожение, Хамилкар и Ханон обединили своите армии по настояване на съвета, като „забравили“ за по-добри времена взаимната си вражда. Обаче пуническите военачалници не успели да се споразумеят помежду си. Постоянните им конфликти парализирали армията. В края на краищата картагенското правителство било принудено да предложи на единия от двамата по избор на войниците да напусне войските. Предпочитанията били дадени на Хамилкар, а Ханон се отстранил. С този акт, независимо доколко бил целесъобразен, правителството създало опасен за себе си прецедент: ще видим по-нататък, че в навечерието на новата война с Рим армията си провъзгласявала командири, като заставяла след това законните органи на властта да санкционират тези решения. Вероятно точно сега Хамилкар се почувствал не толкова картагенски магистрат, колкото войнишки вожд. Именно сега той се научил да разчита изключително (или почти изключително) на своите воини, макар и да не се отказвал от поддръжката на демократичните кръгове.

Въпреки това Хамилкар останал сам. На жестокостта той решил да отговори с жестокост, като убивал пленниците и ги хвърлял на дивите зверове.

Междувременно, докато воюващите страни се надпреварвали в кървави разправи, в Хипон и Утика дошли на власт враждебни на Картаген сили. Най-важните градове на средиземноморското крайбрежие на Африка, разположени в непосредствена близост до Картаген, най-древните финикийски колонии, старите „съюзници“ се присъединили към въстанието. Утика даже изпратила молба до Рим да я приеме в системата на римските съюзи и ако Рим се бил възползвал от това предложение, без съмнение неговата африканска провинция щяла да бъде създадена поне със сто години по-рано.

Картагенците обаче успели да преодолеят страшната опасност. Военен отряд под командването на някой си Анибал се промъкнал от Картаген до Хамилкар Барка. Хамилкар, Анибал и Наравас парализирали чрез своите набези продоволствените доставки за лагера на Спендий и Матос и ги принудили да се отдръпнат от Картаген. В този момент на Картаген оказали значителна помощ сиракузкият тиран Хиерон и Рим. Рим организирал продоволственото снабдяване на картагенците. Той отклонил предложението на Утика и с това се отказал от една блестяща възможност да се закрепи на северноафриканското крайбрежие. Ние не знаем какви мотиви са ръководили римското правителство, за да извърши такава изключителна постъпка. Най-вероятно то просто още не се е смятало достатъчно силно да се намесва в северноафриканските работи.

След като непосредствената заплака за Картапен била ликвидирана, въстанието навлязло в нова фаза. Изтощил силите на противника в големи и малки сблъсъци, Хамилкар постигнал разделянето на въстаниците: едната им част под командването на Матос се настанила в Тунет, а другата, възглавявана от Автарит и Спендий (около 40 000 души) — в местността Прион. Точно там ги обсадил Хамилкар.

Сравнително бързо сред обсадените започнал глад, стигнало се до човекоядство. Нямайки никаква надежда да получат помощ от Матос, Автарит и Спендий решили да започнат преговори с Хамилкар. Той поставил такова условие: картагенците ще си изберат по свое усмотрение десет души от бунтовниците и ще ги накажат, а останалите ще получат възможност да вървят, където желаят, но без оръжие. Какво им оставало да правят? Автарит и Спендий нямали изход: те приели искането на Хамилкар. Веднага пуническият военачалник обявил, че избира тези, с които води преговорите — в неговите ръце се оказало цялото командване на обсадения въстанически лагер. Метежните либийци, като не знаели за условията на мира и като видели, че началниците им са арестувани, скочили на оръжие, но били унищожени.

Сега в Либия останал само един въстанически лагер — в Тунет. Отредите на Хамилкар, Анибал и Наравас принуждавали либийските градове един след друг да сложат оръжие и да прекратят съпротивата, а след това обсадили Матос в Тунет. От едната страна разположил лагера си Анибал, а от другата — Хамилкар. За да стресне Матос и неговите войници, Хамилкар заповядал да се разпънат на кръст Спендий и неговите другари така, че неприятелят да може да види тази екзекуция. Обаче Хамилкар не постигнал целта си: със  смело нападение Матос разгромил стана на Анибал, самия Анибал взел в плен и след изтънчени мъчения го разпънал на същия кръст, на който съвсем неотдавна загинал Спендий. Барка отстъпил от Тунет и разположил лагера си край устието на Баграда в Средиземно море.

Пред картагенците отново възникнали предишните проблеми: трябвало да създават допълнителни военни контингенти, да назначават нови командири, да разработват нови планове за бойни операции. С големи усилия специални делегации на военния съвет успели още един път да постигнат поне временно помирение на Ханон (който отново получил командването на значителни военни подразделения) с Хамилкар Барка. Те започнали съвместни и съгласувани бойни действия. След поредица сблъсъци в голямо сражение, чиито подробности не са известни, либийците и наемниците били разбити, а самят Матос попаднал в плен. По-късно картагенците го пребили до смърт по улиците на града по време на триумфалното шествие на картагенската армия. Хипон и Утика, обсадени от Ханон и Хамилкар, капитулирали.

Така завършило разтърсилото картагенската държава въстание на наемните войници, избягалите роби и либийските селяни, продължило повече от три години (241—239 г.)³⁴. В този момент Анибал, синът на Хамилкар Барка, бил около седем години.

След като в африканските владения на Картаген се възцарил мир, Хамилкар Барка получил възможност да се съсредоточи върху онова, което смятал за най-важно — подготовката на война срещу Рим, създаването на плацдарм, от който да може да се води войната. Две години му отнело постепенното разширяване на сферата на пуническото господство в Африка, докато превърнал цялото африканско крайбрежие на Западното Средиземноморие в подвластна на Картаген област [Корн. Неп., Хам., 2, 5].

Едновременно с това Хамилкар Барка затвърдил положението си в самия град. Макар че до нас са стигнали само слаби отзвуци от сведенията за политическите конфликти, които се разразили в Картаген веднага след ликвидирането на въстанието, те показват, че борбата, очевидно между привържениците на Ханон и Хамилкар — в крайна сметка между привържениците на мирната политика и на онези, които се стремели към война с Рим — достигнала изключително напрежение. Враговете на Хамилкар го изправили пред съд като виновник за бедствията на отечеството [Ап., Исп., 4]. Обаче той успял да получи поддръжка от народните маси, за което спомогнал немалко бракът на една от дъщерите му с вожда на демократичното движение Хасдрубал [пак там; срв. Диодор, 25, 8]. Нещо повече, Хамилкар отново привлякъл на своя страна армията [An., Аниб., 2]. В резултат политическите му противници били парализирани, а той получил възможност да действа без формалното позволение на картагенските власти [пак там]³⁵, като по такъв начин придобил съвсем изключително положение. Изглеждало, че се връщат времената на военната диктатура на Магонидите.

През 237 г. Хамилкар Барка решил да пренесе дейността си в Испания. По време на жертвоприношенията преди началото на похода той се обърнал към сина си с въпроса, не иска ли да го придружи на Пиренейския полуостров. И като чул в отговор „да“, завел Анибал на олтара и го накарал да се закълне във вечна омраза към Рим. Това събитие завинаги се запечатало в паметта на бъдещия пълководец. След много години, в двора на сирийския цар Антиох III той се срещнал с римляните, които всячески ухажвали своя неотдавнашен противник, оказвали му внимание и правели всичко, за да може Антиох да подозре измяна. Тогава именно Анибал разказал на недоверчивия цар за клетвата от далечното детство [Полибий, 3, 11; Корн. Неп., Аниб., 2, 1—6; Ливий, 35, 19].

Внезапно детството свършило. Синът на Хамилкар Барка — сподвижник на баща си и наследник на замислите му — трябвало да получи закалка във военните лагери, в походите срещу врага.

 

ЗАВЛАДЯВАНЕ НА ИСПАНИЯ

Поход в Италия

 

I

Хамилкар Барка не случайно се насочил именно към Испания. Още в дълбока древност, в края на II хилядолетие, тази страна била обект на интензивна колонизаторска и търговска дейност на финикийците. В края на II и началото на I хилядолетие те основали в южната част на полуострова цяла редица големи градове, между които такива големи търговско-занаятчийски центрове като Гадес, Малака, Секси и някои други. Обединили се по време на ожесточената борба срещу Тартес и гръцката колонизация на Пиренейския полуостров, те сравнително рано били принудени да признаят господството на Картаген. Ясно е, че при такива връзки с корени в дълбоката древност именно Испания била най-удобният плацдарм за организиране на похода в Италия, ако се допусне, разбира се, че още Барка бил решил да нахлуе на Апенинския полуостров от север. Ако това предположение наистина е вярно, може да се мисли, че впоследствие Анибал е действал в съответствие със стратегическия замисъл на своя баща, който, разбира се, му е бил добре известен. Впрочем друга възможност за Барка и неговите приемници явно била изключена: по време на либийското въстание от 241—239 г. Рим се възползвал от затрудненията на Картаген и завладял Сардиния, като по този начин пресякъл достъпа по море до Централна Италия.

За съжаление ние разполагаме с доста непълни сведения за дейността на Хамилкар на Пиренейския полуостров. Полибий [2, 1, 5—9] се е ограничил с кратка забележка: девет години той непрекъснато разширявал сферата на картагенското господство в Испания, като водел войни и преговори, докато загинал в бой [срв. Ливий, 21, 2, 1—2; Корн. Неп., Хам., 4, 1; Юстин, 44, 5, 4]. Допълнителна информация, запазена у Апиан и Диодор, позволява да се проследят само най-важните подробности.

Хамилкар слязъл в Гадес. Арена на бойните му действия срещу турдетаните и бастулите, които действали в съюз с келтите, била долината на река Гуадалкивир [Диодор, 26, 10, I]³⁶. Там успял да спечели важна победа — в сражение били убити вождовете на келтите Истолатий и брат му, чието име източникът не споменава. В стремежа си да привлече на своя страна доскорошните си противници (както е посочено по-горе, той провежда подобна политика и през 241—239 г.) Хамилкар включва в армията си 3000 пленени вражески воини. Тази линия на поведение била възприета след смъртта на Хамилкар от неговите приемници в командването на картагенските войски в Испания.

Скоро един от иберийските вождове, Индорт, събрал опълчение от 50 000 души и направил опит да поднови съпротивата срещу пуническото нашествие. Обаче до сражение не се стигнало: Индорт избягал и в края на краищата попаднал в ръцете на неприятеля. Много негови бойци загинали, а онези, които картагенците успели да заловят, Хамилкар пуснал къде им видят очите. Хамилкар заповядал само Индорт да бъде ослепен и после разпънат, тъй като искал да сплаши евентуалните противници и да предотврати възникването на нови конфликти [Диодор, 25, 10, 1—2].

Ограбването на Испания донесло на Хамилкар Барка огромна плячка. Една част от нея била раздадена на войниците, а друга била изпратена в Картаген, за да затвърди популярността му сред картагенския плебс: от нея той раздал и на привържениците си [Ап., Исп., 5; Корн. Неп., Хам., 4, 1; Корн. Неп., Аниб., 2]. Хамилкар успял здраво да се укрепи в южната част на Пиренейския полуостров и да подготви разширението на картагенското господство в Испания. В името на същата цел той продължил още едно направление на пуническата политика в интересуващия го район — колонизацията, — като създал тук голям град, наречен (това наименование е стигнало до нас в гръцкия му превод) Акра Левка „Бяла крепост“ или „Бял хълм“ [Диодор, 25, 10, 3].

Действията на Барка предизвикали, естествено, безпокойство в гръцките колонии на Пиренейския полуостров, които почувствали заплаха за своята самостоятелност и помолили за защита Рим, а той получил желания повод да се намеси в испанските работи. Както свидетелства Апиан [Ап., Аниб., 2], още докато бил жив Хамилкар, между Рим и Картаген се състояли преговори и те си разделили сферите на влияние (южна — пуническа, северна — римска), а за тяхна граница се признавала река Ибер. По този начин гръцките градове се оказали между чука и наковалнята и тъй или инак били принудени да пожертват политическата си самостоятелност — този път в полза на Рим. Очевидно неговата власт им изглеждала не толкова обременяваща, колкото господството на наемното ратничество, макар и предвождано от Хамилкар Барка. И все пак Барка имал основание да бъде доволен от изхода на преговорите: той не само не трябвало да се откаже от завоюваните придобивки, а даже, напротив, получил възможност да разшири територията си, без да се опасява поне на първо време от римска намеса.

Засега целта, която Хамилкар си поставил, станал град Хелика. Отначало обсадата му вървяла благополучно за картагенците и командващият решил да изпрати по-голямата част от армията си и слоновете да зимуват в Акра Левка. Но в този момент „царят“ на племената ориси, който уж бил в приятелски отношения с Хамилкар, неочаквано се притекъл на помощ на Хелика и картагенците, като не издържали удара му, се обърнали в бягство. Възникнала непосредствена опасност за синовете на Хамилкар, които се намирали в бойния ред, и за да я ликвидира, Хамилкар поел върху себе си основния удар. Преследван от противника, той потънал в реката, а през това време децата му били закарани в Акра Левка [Диодор, 25, 10, 3—4]³⁷.

Още щом известието за смъртта на Хамилкар стигнало в Акра Левка, върховното командване на пуническите войски било поето от неговия зет Хасдрубал — в този момент капитан на един от корабите [Полибий, 2, 1, 9].

За нас представлява определен интерес въпросът как Хасдрубал е дошъл на власт. Според Полибий [2, 1, 9; срв. Ан., Исп., 6] картагенците му „предали“ длъжността командващ, но подобни твърде общи сведения не позволяват да се разкрие същината на нещата. До известна степен я прояснява разказът на Тит Ливий [21, 2, 3—4]: като зет на Хамилкар Хасдрубал получил положението си благодарение на влиянието на баркидската „партия“, което било особено значително сред воините и градския плебс въпреки желанието (и трябва да се предполага — съпротивата) на картагенската аристокрация. Важно допълнение намираме у Диодор [25, 12]: „народът“ и картагенците провъзгласили за стратег Хасдрубал. Очевидно под „народ“ Диодор имал предвид демократичните кръгове от населението на Картаген. Като изхождаме от всичко казано, можем да си представим хода на събитията по следния начин: Хасдрубал, един от ръководителите на демократичното движение в Картаген, след внезапната смърт на тъста си се оказал глава на баркидската „партия“. След като получил властта от ръцете на войниците и фактически оглавил армията, той успял, опирайки се на привържениците си от народа и на последователите на баркидската политика, да получи официално потвърждение. Така че по същество Хасдрубал постигнал положението на военен диктатор, към което се стремял и което Хамилкар притежавал на територията на Испания.

По това време Анибал навършил седемнадесет години. Ако съдим от по-нататъшните събития, след гибелта на баща си той заедно с братята си напуснал Испания и се върнал в Картаген. Обстановката на военния лагер, участието в походи, наблюдението на политическата дейност на бащата и зетя без съмнение са оказали решаващо въздействие за формирането му като пълководец и държавен деец. Военните добродетели на Анибал, за които говори Тит Ливий [21, 4, 3—8] — храброст, предпазливост, издръжливост, неуморимост, непридирчивост — всички те са се създали, разбира се, под непосредственото влияние на Хамилкар. Едва ли можем да се съмняваме и в това, че именно на баща си Анибал дължал и своето изключително образование, в това число познаването на гръцкия език и литература, умението да пише на гръцки. Доколко била принципна тази постъпка на Хамилкар Барка (приобщаване на децата към елинската култура) личи от факта, че тя била направена въпреки древния закон, който забранявал изучаването на гръцки език [Юстин, 20, 5, 13]. С престъпването на стария закон, който трябвало да предпази картагенците от древния им враг — Сиракуза, а фактически ги изолирал от останалия свят, Хамилкар не само се стремил да подготви децата си и преди всичко Анибал за активна политическа дейност в бъдеще. Той искал да подчертае своя стремеж да въведе Картаген в елинистическия (гръцки и погърчен) свят — при това не като чуждо тяло, а като негова органическа част — и да му осигури поддръжката и съчувствието на гърците в предстоящата борба с римските „варвари“.

Ние не знаем причините, които са принудили Анибал да напусне Испания. Не е изключено Хасдрубал да е проявил грижа за братята на жена си. Възможно е също да е искал, макар и за кратко, да се избави от опасния и неотстраним претендент за властта. Независимо от всичко следващите пет години Анибал прекарал в Картаген, очевидно вглеждайки се внимателно в политическия живот в родината си. Но още през 224 г. той се върнал в Испания и тук започнал да отбива военната си служба под ръководството на зет си, като командвал конници.

Междувременно Хасдрубал събрал в Акра Левка значителни сили — 200 слона, 50 000 опитни пехотинци и 6000 конници. Като се насочил преди всичко към орисите, той ги разгромил и, както казва Диодор [25, 12], избил всички, които били виновни за поражението и гибелта на Хамилкар; Хасдрубал подчинил 12 ориски града, а също така и някои други градове в Испания.

Най-важният политически акт на Хасдрубал, с който той повече, отколкото с всичките си останали действия продължил политиката на Хамилкар, било основаването на Нови Картаген на пиренейския бряг на Средиземно море. Този град, разположен на брега на удобен залив и заобиколен от верига непристъпни хълмове, имал повече късмет от Акра Левка: докато Акра Левка, доколкото можем да съдим, винаги си останал провинциален град и не бил в състояние да съперничи на Гадес, Нови Картаген веднага се превърнал в административен център на пуническите владения в Испания и в един от най- важните търговски центрове на цялото Западно Средиземноморие [срв. Полибий, 10, 10].

Постепенно, главно чрез мирни средства, като изграждал отношения на дружба и гостоприемство с вождовете на иберийските племена [Ливий, 21, 2, 5], Хасдрубал успял значително да разшири сферата на картагенското господство на Пиренейския полуостров. Особено важни били отношенията на гостоприемство: те предполагали и тесен съюз, и взаимна помощ срещу общия враг, и в случай на нужда осигуряване на безопасността на картагенците на територията на даденото племе. Хасдрубал даже се оженил (очевидно след смъртта на дъщерята на Хамилкар) за дъщерята на един от иберийските вождове [Диодор, 25, 12].

Политическите успехи на Хасдрубал предизвикали безпокойство в Рим. По-непосредствената опасност от галско нашествие от север лишила римляните от възможността да се намесят пряко в испанските работи [Полибий, 2, 13, 5], но те били кръвно заинтересовани от неутрализирането на опасния враг, който можел да стане и съюзник на галите.

Очевидно от намесата на римляните били още по-заинтересовани гръцките колонии на източния бряг на Пиренейския полуостров, както и Масилия, за които придвижването на Хасдрубал на север означавало смъртна заплаха. Не е изключение именно масилската дипломация да е подтиквала особено активно римското правителство да спре експанзията на Баркидите.³⁸ Нашите източници съобщават за някакъв договор, сключен от специална римска мисия с Хасдрубал, предназначен, доколкото можем да съдим, да потвърди отдавнашното споразумение с Хамилкар и да не допусне раширяване на картагенската зона в Испания.

Сведенията за този договор, запазен от античната аналистика, съвсем не са еднозначни. Полибий [2, 13, 7] пише: „Поради това и (т. е. вследствие на галската заплаха — б. а.) сключили договор, в който, като премълчавали за останалата Испания, определяли, че картагенците не могат да преминават реката, наричана Ибер, за война.“ Текстът на Ливий [21, 2, 7] съществено се отличава от думите на Полибий: „С този Хасдрубал... римският народ възобновил съюза с оглед границата на властта на едните и другите да бъде река Ибер, а на сагунтинците, разположени по средата (т. е. очевидно между Ибер и нос Нао, предишната граница на картагенското господство — б. а.), между сферите на господство на двата народа да се запази свободата.“ В разказа на Ливий прави впечатление преди всичко фразата за възобновяването на съюза, която явно подразбира съществуването на по-ранен договор с Хамилкар. Полибий води разказа си така, сякаш подобен договор не е съществувал. Ливий ясно говори за разграничение между римляни и картагенци, докато Полибий съобщава само за ограничаване на областта на възможното картагенско господство. Думите на Полибий: „като премълчавали за останалата Испания", изключват сведението на Ливий „с оглед границата на властта на едните и другите да бъде река Ибер“, а също така и намиращата се при него клауза за политическия статут на Сагунт. Очевидно в дадения случай Ливий е използвал източник, независим от Полибий. Най-вероятно той предава версията на Катон (вж. фрагм., 84), който обявява за причина на Втората пуническа война нарушението на договора (има се предвид обсадата на Сагунт от Анибал). Разбира се, разказът на Катон има своя политическа тенденция: той трябвало да обоснове позицията на самия Катон и стоящата зад него сенатска групировка след Втората пуническа война, тяхното искане да се разруши Картаген. Съобщенията на Апиан следват Ливиевата версия [Ап., Исп., 7; Ап., Аниб., 2; Ап., Либ., 6], обаче този писател разполага Сагунт между Ибер и Пиренеите, като допуска съществена географска грешка. Според Апиан [вж. особено Ап., Исп., 7] договорът, който ограничавал картагенската експанзия в северната част на Пиренейския полуостров, бил сключен от римляните, след като ги помолили за поддръжка тамошните гръцки градове и преди всичко Сагунт, който се опасявал от Хасдрубал. В това съобщение на Апиан няма нищо правдоподобно; то показва само, че сега, както и преди, на Пиренейския полуостров имало проримски елементи. Интересно е обаче съдържанието на договора в изложението на Апиан: за северна граница на областта на картагенското господство се обявявала река Ибер; римляните се задължавали да не водят война на юг от нея; Сагунт и другите гръцки полиси се обявявали за свободни и автономни³⁹.

Въпросът за съдържанието на договора на римските власти с Хасдрубал и следователно за достоверността на една или друга версия се свързва по такъв начин с другия въпрос — за историческата отговорност на Рим и Картаген (представен в дадения случай от Хасдрубал и Анибал) за разпалването на войната.

В. Ото е посветил отделен труд на този проблем. Той изобщо не смята, че Хамилкар Барка се стремял към реванш⁴⁰, целта му била да затвърди позициите на Картаген в Испания, като създаде по този начин нова база на картагенското могъщество. Междувременно Рим започва да се интересува от събитията в западната част на средиземноморския басейн и сключва съюз със Сагунт, насочен пряко срещу Картаген, като целял да спре придвижването му на север. Що се отнася до интересуващия ни договор, в него трябвало да има клауза, включваща съответно задължение на Рим да не преминава с военни цели Ибер. Картаген не признавал Сагунт, който се намирал в неговата сфера на господство, за римски съюзник, докато Рим явно въпреки договора настоявал на това. Действията на Анибал, обсадил и разгромил Сагунт, не противоречели на споразумението за разделяне на сферите на господство и следователно не били насочени срещу Рим. Обвиненията на Рим по адрес на картагенския пълководец и картагенското правителство били неоснователни. Във връзка с това заслужава внимание интересното предположение на В. Пирогов, според което наред с варианта на Полибий съществувал и римски, без съмнение подправен, вариант на договора, в който била включена клаузата за Сагунт. Този фалшификат според В. Пирогов бил нужен на сената, за да заглуши недоволството в Рим както от перспективата за войната така и от неудовлетворителната от римска гледна точка редакция на договора⁴¹. О. Гилберт смята, че договорът между Хасдрубал и римската администрация предвиждал пълно неутрализиране на Сагунт и ненамеса от страна на Рим и Картаген в неговите работи. При такава ситуация превръщането на Сагунт в римски съюзник следвало да се разглежда като несъмнено нарушение от сената на едно от условията на споразумението (съобщението на Полибий О. Гилберт разглежда като проримска фалшификация, тъй като тук няма ни дума за неутрализиране на Сагунт)⁴². Според В. Колбе⁴³ в ролята на агресор е бил Картаген. Той вижда вината на Картаген, че не признавал договора на Хасдрубал за документ, който налага определени политически задължения на държавата като цяло. М. Гелцер допуска, че в договора за Ибер положението на Сагунт, по всяка вероятност вече римски съюзник, не било определено. Ставало дума само да се предотвратят контактите на Хасдрубал с галите „от другата страна на Алпите“⁴⁴. Ако римляните са можели, отбелязва той, да извлекат от този договор материал, за да обвинят Картаген в нарушаване на задълженията, те биха извършили невероятна глупост да не се позоват на него (у Полибий е точно така!)⁴⁵. Оттук трябва да следва, че когато по-късно обсаждал Сагунт, Анибал не е нарушавал договорни задължения.

В изследване на тази тема, принадлежащо на перото на Ж. Каркопино⁴⁶, е предложено парадоксално гледище: наред с Голям Ибер (Ебро на 160 км северно от Сагунт) трябвало да съществува и друг Ибер, южно от този град — между Валенция и нос Нао. Него Ж. Каркопино отъждествява с р. Хукар (обикновено наричан от старите автори Сукро). В интересуващия ни договор е взет предвид именно Малкият Ибер. По такъв начин Сагунт се е намирал в сферата на римското господство, неговата безопасност се осигурявала от споразуменията и като го нападнал, Анибал разпалил война срещу Рим. Ф. У. Уолбенк в своя коментар към съчинението на Полибий не стига до определено заключение, макар че се изказва рязко срещу схващането на Каркопино⁴⁷. Според него трудно може да си представи човек, че римляните не са били свързани с аналогична клауза (забрана за пресичане на Ибер), обаче договорът изглежда като отстъпка пред Картаген, като признава онова, което вече било станало или щяло да стане на юг от Ибер. След като бил сключен между Хасдрубал и сенатската комисия, очевидно той е бил ратифициран от Рим, а от Картаген — не⁴⁸. Може би Баркидите имали право да сключват местни споразумения. Ако съюзът на Рим със Сагунт е бил сключен след подписването на договора, той е бил нарушен от Рим, а ако е преди — не е ясно в какво отношение се е намирал съюзът със Сагунт към договора между Рим и Хасдрубал. Тук ще отбележим от наше име, че отговор на последния въпрос дава редакцията на договора у Тит Ливий, но по общо мнение тя представлява фалшификация на аналите⁴⁹. Във връзка с това Е. Бикерман предлага остроумна теория⁵⁰. След като изследва подробно споразумението между Анибал и македонския цар Филип V (вж. за това по-нататък), Е. Бикерман стига до извода, че както и то, договорът за Ебро представлявал едностранна лична клетва на Хасдрубал (така нареченият берит - завет), която не обвързвала според пуническите, а в крайна сметка и според общофиникийските представи, нито възможните му приемници, нито властите на Картаген. И накрая И. И. Вейцковски изхожда от това, че договорът разделял сферите на възможната експанзия на Картаген и Рим. Римляните са го нарушили, като се намесили във вътрешните работи на Сагунт⁵¹. Очевидно занапред до откриването на нови източници въпросът за съдържанието на договора между Хасдрубал и Рим ще си остане, по точния израз на Ж. Каркопино, „своего рода прокрустово ложе“, на което ще бъдат измъчвани текстовете, като в резултат се получават противоречиви и неприемливи изводи. За съжаление и самият Ж. Каркопино не е избягнал тази съблазън.

От наша гледна точка въпросът за историческата вина на едната или другата страна за разпалването на Втората пуническа война във вида, в който го поставят В. Ото и Ж. Каркопино, е лишен от смисъл въобще. Всички действия на Хамилкар Барка и Хасдрубал показват, че те са готвили в Испания плацдарм за водене на война с Рим. На свой ред Рим не може да не се е стремил отначало да спре картагенската експанзия, а след това да разбие картагенското могъщество в страните от Средиземноморието. След завършването на Първата пуническа война логиката на събитията неизбежно е тласкала двамата противници към нов сблъсък и в това отношение и единият, и другият са били в ролята на агресор, а договорът, за който става дума, е бил само временен опит за уреждане на отношенията. От само себе си се разбира, че опитът на Ж. Каркопино да установи съществуването на друг Ибер южно от Сагунт, е лишен от всякакво основание. Едва ли може да се счита за доказана и концепцията, според която текстът на Тит Ливий представлява само фалшификация, създадена от патриотично настроената римска историография. Във всеки случай той повече съответства на по-нататъшното развитие на събитията, отколкото текстът на Полибий.

Като отчитаме всички налични сведения на наше разположение, можем да предположим, че събитията са се развивали по следния начин. Хасдрубал по старинния обряд, съществуващ у всички западносемитски народи, в това число и у финикийците, е дал клетва (берит), с която се задължавал да не пресича Ибер и да не нарушава суверенитета на Сагунт и другите гръцки колонии на Пиренейския полуостров. Само с това може да се обясни фактът, че тъкмо обсадата на Сагунт е послужила няколко години след това за повод на войната между Рим и Картаген. Очевидно Полибий е избрал недостоверна версия, несъответстваща на по-нататъшния ход на събитията, като я е взел от прокартагенски настроен източник. Във всеки случай Сагунт е станал очевидно съюзник на Рим още през 231 г., пет години преди договора с Хасдрубал⁵². Тази клетва не била утвърдена в Картаген може би защото, доколкото ставало дума за личен ангажимент на Хасдрубал, правителството от пуническа гледна точка не било длъжно да се намесва. Независимо от това в резултат възникнала формално юридическа пукнатина, която позволила да се говори за пълната непричастност на картагенския съвет към договора, който гарантирал неприкосновеността на бреговете на Ибер и безопасността на Сагунт.

И тъй, през 226 г. било постигнато временно равновесие, което фактически предавало в ръцете на Картаген цялата или почти цялата испанска територия на юг от Ибер. При това държавата на картагенците не била свързана с никаква формални задължения. Повече от това засега Хасдрубал и не искал.

През 221 г. Хасдрубал бил убит на лов от един келт (източниците не назовават името му) — роб, който отмъстил на картагенския стратег за смъртта на своя господар [Полибий, 2, 36, 1; Ливий, 21, 2, 6; Ап., Исп., 8; Ап., Аниб., 2; Диодор, 25, 12; Юстин, 44, 5, 5]. Ливий описва с ярки бои въодушевлението на убиеца, който се държал така, сякаш е успял да избегне опасността, и по време на мъченията сякаш се смеел в лицето на палачите. Очевидно в тази ситуация, неразбираема вече за римляните от края на републиката и първите години на империята, са намерили отражение нормите на едно крайно архаично общество: робът, включен в състава на рода, е длъжен да изпълни кръвното отмъщение даже с цената на собствената си гибел; изпълнението на този закон му доставя най-голямо морално удовлетворение; той не бива да показва слабост пред врага.

Враждебната на Баркидите политическа групировка в Картаген — аристократическата партия начело с Ханон — се опитала да използва гибелта на Хасдрубал, за да си разчисти сметките със своите политически противници и да ги лиши от власт [Ап., Исп., 8; срв. Ап., Аниб., 3]. Обаче тези опити не успели. Веднага след смъртта на Хасдрубал бойците от пуническата армия в Испания провъзгласили за главнокомандващ Анибал. След известно време картагенското народно събрание и съветът утвърдили този избор [Ап., Исп., 8; Ап., Аниб., 3; срв. Полибий, 3, 13, 3—4; Ливий, 21, 3, 1].

С какво да обясним това решение? Преди всичко, разбира се, с произхода на Анибал. Синът на Хамилкар Барка можел, естествено, да разчита на поддръжката на армията, създадена от баща му и зет му. Наемниците, които съставяли основната ѝ част, се чувствали свързани не толкова с Картаген, колкото с династията военачалници, които им плащали заплатата, водели ги на походи и щедро разделяли плячката си с тях. Освен това и с политическата позиция на Анибал. Той вече бил известен, трябва да се предполага, като непримирим враг на Рим. Според Апиан [Ап., Исп., 9], едва-що встъпил в длъжност, той намерил повод да напомни на своите приятели в Картаген — и думите му, разбира се, били предназначени за общо сведение — за клетвата си да бъде враг на римляните, щом получи властта. Продължението на станалата вече традиционна линия на Баркидите обещавало на войниците ограбване на Италия, а на картагенското търговско и занаятчийско съсловие — богати доходи след завземането на най-важните пазари и търговски пътища, както и перспективата да видят държавата си властелин на целия обитаем свят. И най-сетне, с личните качества на Анибал. Тит Ливий [21, 4, 1—4] пише, че когато Анибал се върнал в Испания през 224 г. под командването на Хасдрубал, той успял да си завоюва авторитет пред бойците: „Изпратен в Испания, Анибал, едва що появил се, привлякъл вниманието на цялата войска. Старите бойци мислели, че при тях се е върнал младият Хамилкар — същата мощ в лицето и сила в очите, същият облик и черти.“ И наистина, ако съдим по портрета на Анибал на една от монетите от Нови Картаген⁵³, той поразително напомнял баща си. Характеристиката на Ливий много точно съответства на качествата, които е искал да изтъкне в модела си портретистът. „Но той бързо направи така — продължава римският историограф, — че приликата с баща му да бъде най-малкото от качествата, които предразполагали към него. Никога един и същи човек не е бил способен на две съвсем различни неща — подчинение и командване. Така че не било лесно да се реши на кого бил по-мил — на командващия или на войската: нито Хасдрубал е назначавал по-охотно някой друг на място, където трябвало да се действа мъжествено и твърдо, нито войниците били по-уверени в себе си и по-храбри с друг командир.“ Още първите стъпки на Анибал показали, че неговите привърженици не са сбъркали в очакванията си.

II

Когато Анибал дошъл на власт, бил на двадесет и пет-шест години. Господството на картагенците в Испания било вече в общи линии здраво установено благодарение на настойчивата и последователна политика на Хамилкар Барка и Хасдрубал и южната част на Пиренейския полуостров изглеждала почти надежден плацдарм за настъпление срещу Рим. Сам Анибал вече си спечелил традиционните за Баркидите здрави връзки с иберийския народ: той бил женен за иберийка от съюзния на Картаген град Кастулон [Ливий, 24, 41, 7]. Със свойствения за младостта максимализъм новият пунически главнокомандващ започнал да се държи така, сякаш войната с Рим вече е решена и му е поверена, а Италия е отредена за негова сфера на дейност [Ливий, 21, 5, 1]. Той явно дори и не криел намеренията си да нападне съюзника на Рим Сагунт и с това да въвлече Рим в пряк конфликт, обаче се стремял да представи нещата така, сякаш атаката на Сагунт ще дойде от само себе си, в резултат на естественото развитие на събитията. Именно за това, заключава Тит Ливий [21, 5, 3] той насочил най-напред удара си към олкадите, които живеели на юг от Ибер, между реките Таг и Анас, на територията, която се смятало, че принадлежи на картагенците.

Обаче наред с тази общополитическа програма Анибал имал и други, по-близки цели. В характеристиката си за олкадите Тит Ливий [пак там] изпуска бегла, но твърде многозначителна забележка: „Зад Ибер живеел този народ, по-скоро в областта, отколкото във властта на картагенците.“ Очевидно тепърва предстояло да се установи фактическата власт над тях и точно такава задача си поставил Анибал, когато нахлул стремително в страната на олкадите, обсадил главния им град и го превзел с щурм⁵⁴. Успехът на картагенците накарал и другите градове на олкадите да признаят властта на Картаген. Естествено, бил им наложен данък [Ливий, 21, 5, 4]. След като ограбил победените и събрал богата плячка, Анибал се върнал да зимува в Нови Картаген. Там щедро поделил заграбеното между войниците и им изплатил възнаграждението, с което още повече засилил разположението им към себе си — както на служещите във войската картагенски граждани, така и на наемниците [Ливий, 21, 5, 5].

За нас представлява съществен интерес въпросът за общественополитическия строй на олкадите, тъй като е важно (без да говорим даже за други съображения) да знаем на какво равнище на развитие са били тези испански племена и народности, с които се сблъсквал Анибал. Обаче можем да изхождаме само от това, че Полибий нарича селищата на олкадите с гръцката дума πόλις (полис), а Ливий — с латинското ѝ съответствие urbs; сред тях един бил най-силен, главен. Не е изключено — според представите на цитираните писатели — олкадите да са образували съюз от „градове“, един от които налагал хегемонията си над останалите.

През пролетта на 220 г. Анибал тръгнал на поход към вакеите, които населявали средното течение на р. Дурис, и след като преодолял упоритата им съпротива, завладял най-важните градове в тяхната област — Саламантика (Полибий [3, 14, 1] — Хелмантика; Ливий [21, 5, 6] — Хермандика) и Арбокала.

По обратния път през Южна Гуадарама⁵⁵ към Нови Картаген победоносният пълководец срещнал още един противник — карпентаните, подтикнати да се вдигнат на оръжие от спасили се от разгрома олкади и вакеи — бегълци от Саламантика [Полибий, 3, 14, 3; Ливий, 21, 5, 7]. Логиката на разсъжденията както на самите карпентани, така и на тези, които ги уговаряли, е очевидна: вчера разгромиха олкадите, днес — вакеите, утре без съмнение идва ред на карпентаните. Не е ли по-добре да изпреварим врага и да се опитаме да го разгромим, когато не очаква нападение и е претоварен със заграбената плячка?

Враговете очаквали Анибал при брода на Таг, но той избягнал решително сражение. Като разположил лагера си на брега, в първия удобен момент, когато напорът на карпентаните малко отслабнал, той минал реката през брода. Сега между него и противниците му имало мощен естествен рубеж и вал, така изграден обаче, че оставял реката достъпна за карпентаните. Анибал разчитал, че те ще се опитат да преследват оттеглящите се картагенски войски и тогава слоновете и конниците му ще пресрещнат карпентанската пехота в реката. Противникът влязъл в клопката, разчитайки погрешно, както изглежда, на численото си превъзходство. Според Полибий [3, 14, 8] и Ливий [21, 5, 11] заедно с олкадите и вакеите войската на карпентаните достигнала 100 000 души. Уверени, че Анибал не приел боя от страх пред възможното поражение, карпентаните се хвърлили в реката с гръмки викове, без да спазват даже елементарен ред. Осъществявайки плана си, Анибал вкарал в реката четиридесетте слона, които имал, и конницата. По време на сражението карпентанските войници не оказали що-годе сериозна и организирана съпротива. Налучквайки трудно брода, събаряни от конете, те били безсилни пред конниците и водачите на слоновете. Повечето карпентански пехотинци загинали в неравния бой, много се издавили. Последните редици карпентани се обърнали към брега, но преди да успеят да заемат отбранителна позиция, Анибал построил пехотата си в каре, вкарал я в реката и като достигнал другия бряг, обърнал деморализираните останки от карпентанските войски в паничееко бягство. Минал с огън и меч из Карпентания, Анибал подчинил и нея на властта на Картаген [Полибий, 3, 14, 2—8; Ливий, 21, 5, 9—16].

Победата при Таг имала изключително политическо значение. Сега под контрола на Анибал се оказала цялата територия на Пиренейския полуостров на юг от Ибер, с изключение на Сагунт [Полибий, 3, 14, 9; Ливий, 21, 5, 17; Юстин, 40, 5, 6]⁵⁶. По-нататък ще видим, че тези успехи били илюзорни, че властта на картагенците на Пиренейския полуостров не се отличавала нито със здравина, нито със стабилност, а населението му, в това число и финикийските колонии, в решителния момент подкрепило римляните⁵⁷. Обаче всичко това било все още занапред. А сега, опиянен от блестящите победи, оставил зад гърба си разорените, покорени, „умиротворени“ територии, Анибал се чувствал достатъчно силен, за да хвърли ръкавица на Рим. В известен смисъл битката при Таг ознаменувала завършването на един важен период в историята на страните от Западното Средиземноморие — периода на подготовка на Втората пуническа война.

Победата при Таг заема важно място и в биографията на самия Анибал. Тук той за пръв път разкрил изключителните си тактически способности, показал умението си да взема смели решения въпреки установените военни канони и да обръща в своя полза онези особености на местността, които на пръв поглед предвещавали неминуемо поражение. Ако Анибал не беше се прехвърлил през Таг, войските му, притиснати до брега на реката, естествено, биха били смазани от превъзхождащите ги сили на противника. Обаче картагенският командващ наложил на врага сражение в най-изгодни за себе си условия и победил.

Сега непосредствена цел на политиката на Анибал на Пиренейския полуостров станало завладяването на Сагунт — древната колония Закинт, в чието основаване взели участие и преселници от рутулска Ардея [Ливий, 21, 7, 2]⁵⁸, която обаче в III в. вече била иберийски град (както сочат сагунтоките монети, населявало го племето арсахи)⁵⁹. Нашият източник говори за богатството на Сагунт, което той дължал на интензивното развитие на морската търговия и земеделието, на нарастването на населението и строгостта на нравите [Ливий, 21, 7, 3] — тенденцията на Тит Ливий да идеализира Сагунт е очевидна в последната му забележка. Обаче не богатството съблазнило Анибал да предприеме военните си действия срещу този град: само след като овладеел Сагунт, той можел да тръгне на север. Но ако досега Анибал не засягал, поне непосредствено, римските интереси с действията си строго в рамките на задълженията, поети от Хасдрубал, сега осъществяването на замислите му заплашвало да доведе до сблъсък с Рим, още повече че по това време Сагунт вече имал статут на римски съюзник и безопасността му била гарантирана в някаква форма още от Хасдрубал. Впрочем Анибал можел да разчита, че Рим, който бил с вързани ръце от продължителната и тежка борба с галите в Северна Италия, а и с илирийските пирати на Балканския полуостров, не ще може да се намеси ефективно в испанските събития и както ще видим по-нататък, тази сметка (ако е съществувала), общо взето, се оправдала.

Благоприятен за Анибал политически климат създавала „партийната“ борба в Сагунт. Източникът [Полибий, 3, 15, 7] не казва защо в същност били крамолите, но все пак цялата ситуация, и особено енергичните действия на Рим показват, че можело да става дума само за едно: дали да пазят вярно съюза с Рим или да минат доброволно на страната и под властта на Картаген. Като ликвидирали смутовете и екзекутирали няколко души из средата на сагунтинската аристокрация, очевидно враждебни на проримската ориентация, римляните с тази намеса в сагунтинските работи унищожили надеждите на Анибал, ако допуснем, че е имал такива, свързани с привържениците на съюза с Картаген в Сагунт. Нещо повече, те показали, че Рим никога няма да се примири със загубата на Сагунт, че Анибал ще накара римското правителство да обяви война на Картаген — а Анибал искал да постигне точно това. Трябвало само да избърза, за да не дойдат на помощ на Сагунт римските легиони, да не му натрапят война в Испания, да не му попречат да закръгли пуническите владения на Пиренейския полуостров и да тръгне да завоюва Италия.

Анибал се опитвал да постигне тези свои политически цели, формално действайки в границите на картагено-римските споразумения. Без да влиза в пряк конфликт с ориентираното към Рим правителство на Сагунт, той, според Тит Ливий [21, 6, 1—2] предизвиквал стълкновения между Сагунт и съседните му иберийски племена (главно турдули)⁶⁰, които се намирали в сферата на картагенското господство. Като предлагал на страните услугите си като арбитър, Анибал разчитал да натрапи на Сагунт решение, което би поставило града в зависимост от Картаген, без да дава на Рим формален повод за обявяване на война.

Запазената от Апиан традиция [Ап., Исп., 10] дава възможност да си изясним някои подробности от тази политичеока игра. Според него Анибал убедил торболетите (т. е. турдулите) да му донесат жалба срещу сагунтинците, които уж навлизали в тяхна територия и всячески ги тормозели. След като създал обстановката на конфликта, Анибал, без да вземе решение, изпратил торболетските пратеници в Картаген, за да изложат там претенциите си пред съвета, а едновременно изпратил писмо до съвета, в което описал положението с най-черни краски: римляните убеждават подвластните на Картаген иберийски племена да се отделят, а сагунтинците всячески помагат на римските агенти. Решението на съвета, без съмнение инспирирано от самия Анабал и привържениците на баркидската групировка, го задоволило напълно: било заповядано да действа спрямо Сагунт, както намери за добре.

Значението на тази постъпка, която показва, че Анибал е не само талантлив пълководец, но и изключителен политически деец, трудно може да бъде подценена. Анибал демонстрирал пред картагенското обществено мнение, че е изпълнен с дълбок пиетет пред висшите органи на държавната власт и както подобава на верен и скромен слуга на отечеството, с подобаващо смирение очаква заповедите им. Изкопчил положителен отговор на своите домогвания, Анибал обвързал картагенския съвет със собствените му решения: сега той не бил в ролята на пълководец, който води на своя отговорност и риск сложна авантюристична игра, за да въвлече Картаген в пълна с опасности война, а в ролята на човек, който изпълнява решенията на съвета, т. е. действа строго в руслото на официалната политика. Сега картагенският съвет, даже и да би искал (а той съвсем не искал това), не би могъл да се отрече от Анибал. Като му давал свобода на действие срещу Сагунт, съветът — и това било ясно за всички — предрешавал въпроса за войната с Рим.

Анибал бил с развързани ръце. Той отново поканил торболетите при себе си, но този път и представители на Сагунт, които обаче заявили, че ще предадат делото на римския съд. С други думи, те отказали да признаят върховната власт на Картаген. Анибал прекъснал преговорите, изгонил, според разказа на Апиан, сагунтинците от своя лагер, нахлул на територията на Сагунт, разорил околностите му и като разделил войските си на три части, обградил града.

През това време, докато Анибал подготвял нападението си над Сагунт, сагунтинците разгърнали енергична дипломатическа дейност, за да предизвикат Рим да се намеси активно в испанските събития [Полибий, 3, 15, 1; Ливий, 21, 6, 1]. Действията на римляните обаче са описани различно в нашите източници. Според Тит Ливий [12, 6, 3—5] сенатът решил да изпрати в Испания посланици, които трябвало да проучат на място положението и ако сметнат за нужно, да настоят Анибал да остави на мира Сагунт, съюзник на римския народ, а след това да заминат за Картаген да изложат там оплакванията на сагунтинците. Преди посланиците да тръгнат, в Рим пристигнало известие за обсадата на Сагунт и в сената насрочили ново обсъждане на сагунтиноките работи. Полибий [3, 15, 2—13] другояче описва хода на събитията. Според неговата версия римската мисия до Анибал, същата, за която по думите на Ливий имало решение от сената, била изпратена. Анибал я приел в Нови Картаген. Естествено предмет на преговорите станал Сагунт. Римляните настояли Анибал да се оттегли от него и да не пресича Ибер, както предвиждала и клетвата на Хасдрубал. В отговрра си на посланиците Анибал упрекнал римляните, че като се намесили в работите на Сагунт, екзекутирали там няколко души от местната аристокрация. Това престъпление, казвал той (според версията на Полибий), картагенците не можели да оставят неотмъстено. Едновременно Анибал поискал указания от Картаген каква политика трябва да води, тъй като сагунтинците, разчитайки на съюза с Рим, вършели всевъзможни безобразия по отношение на картагенските поданици. Тук Полибий прекъсва разказа си и не можем да разберем от него какъв отговор е получил Анибал от своето правителство. Римските пратеници, след като не получили от Анибал задоволителен отговор и се уверили в предстоящата за Рим война, заминали за Картаген да изложат своите искания непосредствено пред картагенското правителство. По-нататъшни сведения за съдбата на това пратеничество (ако приемем, че наистина се е състояло) нямаме.

В разказа на Полибий прави впечатление не само откъслечният характер на информацията. Той твърде много напомня в основните пунктове разказа на Тит Ливий за мисията, която римляните изпратили при Анибал и в Картаген, след като започнала обсадата. Единствената различна точка е, че в последния случай Анибал не приел пратениците. Епизодът с исканите инструкции от Картаген във връзка с действията на сагунтинците има също аналог в разказа за посредничеството на Анибал между сагунтинците и турдулите. Всичко това дава основание да предположим, че Полибий е отнесъл към дадената ситуация епизоди, които всъщност са се състояли или по-рано, или по-късно, и следователно в този случай Ливий, който тук се е опирал на независима от Полибий римска традиция, е по-близко до истината. Какво накарало Полибий (ако изложените предположения са верни) да се реши на съзнателно изопачаване на истината? Не е изключено той да се е стремил да снеме от римското правителство — в което в този момент играели видна, а може би и решаваща роля Сципионовци⁶¹, с които той бил близък — обвинението, че не е предприело никакви мерки в защита на римския съюзник — Сагунт — от най- опасен враг.

И тъй, като най-вероятно трябва да приемем следното: докато римският сенат обсъждал положението в Испания, Анибал започнал обсадата на Сагунт (219 г.)⁶². Трябва да кажем, че тази операция (и особено преди да бъде ранен), за разлика от предишните и следващите я, пуническият пълководец провел на крайно ниско тактическо равнище. Ще видим по-късно, че той успял да овладее града само благодарение на огромното превъзходство в жива сила и на фактическата ненамеса на римляните. Всичко започнало оттам, че Анибал избрал най-неудачно място за разрушаване на градската стена — тъкмо в онзи неин ъгъл, който излизал на по-равна и открита долина, отколкото останалите участъци. Тук било много лесно да се докарат винеи⁶³ и тарани. Обаче той не преценил, че точно тук се намирала огромна кула и че точно тук стената била по-висока, отколкото на другите места. От само себе си се разбира, че и охраната на това място била възложена на „отбрана младеж“ — най-сигурния и боеспособен отряд на сагунтинските бойци. Постоянната стрелба на лъковете им държала картагенците на почтително разстояние от стените и не ги оставяла да приближат оръдията и да започнат обсадата. Непрекъснатите нападения на сагунтинците извън крепостта нанасяли значителни загуби на картагенците. Самият Анибал, който вземал активно участие в схватките, бил тежко ранен с късо копие в бедрото и паднал, което предизвикало истинска паника сред обсадителите.

Докато Анибал лекувал раната си, картагенците не водили активни бойни действия, задоволявайки се изключително с блокадата на града, но в замяна на това още по-усилено строели обсадни съоръжения, а сагунтинците — укрепления. Очевидно през този период Анибал преразгледал досегашното си разположение, което не само не давало очаквания резултат, но и предавало инициативата в ръцете на противника. Той решил да започне разрушаването на стените едновременно на няколко места, което давало възможност да използва и техниката, и численото превъзходство. Тараните заработили. В стените започнали да се появяват пробойни. И изведнъж със страшен грохот се срутили три кули и част от стената между тях. Завързало се сражение, не безредно, както обикновено ставало в такива случаи, а, както подчертава Ливий, по всички правила на военното изкуство. Бойците — и сагунтинци, и картагенци — се строили в боен ред. Картагенците не успели да преодолеят съпротивата на гражданите и били принудени да отстъпят. Отначало сагунтинците ги притискали до развалините на стената, а после ги заставили да побягнат към лагера. Точно в този момент, когато новото поражение поставило, както изглежда, под заплаха главния замисъл на Анибал — завладяването на Сагунт и следователно войната с Рим, пристигнала римската пратеническа мисия.

Както вече споменахме по-горе, вестта за обсадата на Сагунт заставила Римския сенат още веднъж да преразгледа цялата политическа ситуация. Според Тит Ливий [21, 6, 6—8] мненията в сената се разделили. Едни настоявали да определят за провинции на консулите (т. е. обекти със специално значение) Испания и Африка и да водят война по суша и по море. Други предлагали да съсредоточат всички военни действия в Испания, като ги насочат срещу Анибал. Трети съветвали да се изчака с какво ще се върнат посланиците от Испания и тогава вече да се вземе окончателното решение. Последното гледище надделяло — за пратеници назначили Публий Валерий Флак и Квинт Бебий Тамфил. Те имали поръчение да посетят Сагунт, да изискат от Анибал да оттегли от града войските си и ако откаже, да заминат за Картаген и там по старинния италийски обичай да настояват да им бъде предаден самият Анибал за наказание заради нарушаване на договор. Според традицията, следвана от Дион Касий [Зонара, 8, 22], за незабавно започване на военните действия и нахлуване в Африка и Испания се изказал Луций Корнелий Лентул, приближен до патрицианската групировка на Емилиевци и Сципионовци. Посланичество предложил Квинт Фабий Максим — глава на другата сенатска „партия“, враждебна на Емилиевци и Сципионовци⁶⁴. Той имал предвид по-точно при евентуален провал на преговорите да се остави на картагенското правителство отговорността за разпалването на войната. Интересно, че Полибий [3, 20, 1—5] много категорично отрича разказите за съвещанията в Рим по повод на по-нататъшните действия. Той твърди, че щом получил вестта за падането на Сагунт, сенатът единодушно решил да започне войната и изпратил съответни пратеници в Картаген. Впрочем колебанията на сената, даже и ако не вземаме под внимание римската вътрешнополитическа борба, са лесно обясними: Рим бил застрашен от тежка война в Илирия. Тази заплаха бързо станала реалност [Полибий, 3, 16—19] и докато римляните не укрепят там господството си, не можели дори и да мислят за сериозна и продължителна война с Картаген⁶⁵. Трудно може да се повярва на Полибий и че сенатът започнал да разглежда делото едва след падането на Сагунт. Та тук ставало дума за експанзията на Рим, за разширяването на сферата на неговото господство, а от това били заинтересовани влиятелните кръгове на римското общество, чиито интереси именно представлявала групировката на Емилиевци — Сципионовци⁶⁶

Така или иначе (ще следваме разказа на Тит Ливий [21, 9 3—11, 2], който изглежда най-достоверен), Анибал, като узнал за пристигането на римските пратеници (както свидетелства Апиан [Ап., Исп., 11], заедно с тях се явили и намиращите се в Рим посланици на Сагунт), се решил на смела стъпка: той отказал да приеме Флак и Тамфил. По негово нареждане съобщили на посланиците, че безопасността им не може да бъде гарантирана, а в тази толкова критична ситуация самият пълководец няма възможност да ги изслуша⁶⁷. Това преднамерено оскърбление трябвало да накара римляните да поставят неприемливи искания и да доведат преговорите до провал. Разбирайки, че сега пратениците ще заминат за Картаген, Анибал на свой ред изпратил писма до ръководителите на баркидската групировка, за да могат да се подготвят предварително. Ако се съди по разказа на Тит Ливий, всичко било изиграно много добре: баркидската групировка успяла да демонстрира политическо единство в съвета⁶⁸. Единствен се осмелил да поддържа исканията на римляните в картагенокия съвет старият враг на Баркидите Ханон, обаче на него никой не му обърнал внимание.

Малко по-различно излага събитията Зонара [8, 22], който обаче ги свързва вече с посланиците, пристигнали за формалното обявяване на войната. Според него гледището на баркидската групировка изложил някой си Хасдрубал. Възразил му безрезултатно Ханон, макар че старците и онези, които помнели първата война с Рим, го поддържали: младежта и привържениците на Баркидите решително му възразявали. Според тази версия Хасдрубал, говорейки за спечелване на „древната свобода“, явно призовавал на война, тъй като в неговото описание робството било следствие на мирното развитие. Впрочем версиите на Ливий и Зонара лесно могат да бъдат съгласувани, ако приемем, че единственият оратор от антибаркидската „партия“ действително е бил Ханон, докато другите негови привърженици му изразявали своето съчувствие само в лични разговори, но не посмели да защитят политическата си позиция на заседанието на съвета, виждайки господстващото настроение⁶⁹.

Тит Ливий цитира в своето съчинение речта на Ханон [21, 10]. Фактически тази реч е съчинена от самия Ливий. Тук всичко, което правят картагенците, е толкова явно противопоставено на староримските добродетели — вярност, благочестивост и т. н.⁷⁰, че тя прави впечатление на памфлет срещу съвременната на Ливий поквара на нравите, а не на исторически документ.

Изобщо пътуването в Картаген не донесло успех на римляните. Картагенците обвинявали Сагунт в незаконни действия срещу техните поданици [Ап., Исп., 12] и формулирали по следния начин окончателния си отговор [Ливий, 21, 11, 2]: „Войната е започната от сагунтинците, а не от Анибал. Римският народ би постъпил несправедливо, ако предпочете сагунтинците пред прастария съюз с Картаген.“ С това се завърнали в родината си римските пратеници.

През това време обсадата на Сагунт навлязла в нова фаза. След като претърпял сериозно поражение при пробитата крепостна стена, Анибал решил да даде няколко дни отдих на своите войници (сагунтинците се възползвали от прекъсването, за да издигнат нови отбранителни съоръжения на мястото на разрушените стени). Неуспехът показал колко нисък е всъщност бойният дух на картагенското войнство и Анибал направил всичко, което било по силите му, за да повиши неговата боеспособност, обещавайки награди и преди всичко да раздаде на войниците цялата плячка, която щяла да бъде спечелена при превземането на Сагунт. Както се вижда, той добре познавал наемниците, които служели под негова команда. И не сбъркал в сметките си. Ливий пише [21, 11, 4], че всички „до такава степен били възбудени, че ако в този момент (когато Анибал произнасял речта си — б. а.) бил даден сигнал, изглеждало, че никаква сила не би могла да им се противопостави“.

Картагенците започнали новия щурм едновременно от много места, така че сагунтинците даже не знаели къде да съсредоточат силите си. Сам Анибал бил при подвижната обсадна кула, по-висока от всички градски укрепления. Като подложил стените на Сагунт на чест обстрел от катапултите и балистите, монтирани на кулата, Анибал принудил защитниците на града да се скрият в укритията, а след това изпратил 500 войници да разрушат току-що завършените укрепления. През пробойните картагенците отново влезли в града и като завладели там някакво възвишение, поставили на него катапулти и балисти, а самото място обградили със стена. Така картагенците получили укрепена позиция в Сагунт. Съдбата на града била решена. Пръстенът на обсадата постепенно се стягал, сагунтинците издигали все нови и нови стени, а картагенците ги завладявали и изтласквали противника все по-навътре в сърцевината на града. На всичко отгоре в Сагунт започнал глад.

Внезапно положението на Анибал се усложнило: сред орисите (оретаните) и карпентаните избухнали вълнения, които можели да отвлекат Анибал от Сагунт. И едните, и другите били възмутени от жестокостта, с която се извършвал сред тях наборът за картагенската армия. Те заловили изпратените пунически чиновници и вече изглеждало, че били готови да се освободят от чуждото иго, но Анибал с бърз и решителен удар ги принудил да сложат оръжие. През тава време обсадата продължавала (докато отсъствал Анибал — което никой не забелязал, — командвал Махарбал, син на Химилкон). В новите стени на Сагунт били пробити нови отвори и когато Анибал се върнал, успял най-сетне да завземе част от акропола.

Разбира се, когато започнали съпротивата срещу Анибал, сагунтинците разчитали на намесата на римляните, но положението от ден на ден ставало все по-отчаяно, а римските войници все не се появявали край стените на Сагунт. Нямало откъде да се очаква помощ и един от влиятелните сагунтинци, Алкон, се решил на крайна мярка. По собствена инициатива и даже без знанието на съгражданите си той се явил при Анибал с надежда да измоли пощада за нещастния град. Но условията на капитулацията, които му поставил увереният в победата си картагенски стратег, били такива, че Алкон дори не посмял да ги съобщи на сагунтинците и останал в лагера на врага. Анибал искал сагунтинците да удовлетворят всички искания на турдулите и като им дадат всичкото си злато и сребро, да напуснат града само с по една дреха на човек и да се заселят там, където им посочи победителят. Тези условия се наел да предаде на сагунтинските власти испанецът Алорк, който служел във войската на Анибал, но още отпреди бил получил от Сагунт статут на „приятел“ и „гостоприемник“ (проксен) и можел да разчита на лична безопасност. Като чули каква съдба ги чака, сагунтинците изхвърлили в огъня златните и сребърните си предмети в желанието си те да не попаднат във врага, а мнозина сами се хвърляли в огъня... А картагенците през това време пробили укрепленията и накрая овладели напълно града. Анибал заповядал да убиват всички възрастни граждани, които все още оказвали безредна съпротива по улиците и в горящите къщи, но победителите не щадили в малолетните. Сагунт бил унищожен. Както разказва Апиан [Ап., Исп., 12], сагунтските воини загинали по време на едно нощно нападение срещу пуническия лагер, след като били унищожили скъпоценния метал. Разгневеният Анибал заповядал да бъде унищожено цялото население на града, а след това там заселил с картагенски колонисти. Изглежда, в Апиановия разказ само съобщението за създаването на пуническа колония донякъде съответства на действителността, а всичко останало трудно може да се съчетае с онова, което ни е извество за обсадата на Сагунт.

И тъй, главната цел на Анибал на този етап била постигната: Сагунт паднал и пред войските му се разкривал път на север, към Италия. Обаче за това ново начинание била необходима съвсем различна подготовка и за тази цел Анибал решил да използва зимуването си в Нови Картаген.

Вестта за страшната съдба на Сагунт предизвикала в Рим, както и следвало да се очаква, единодушна реакция — към която всъщност Анибал се стремял: всички, без изключение, настоявали да се обяви война на Картаген. На консулите от 218 г. (и двамата от групировката на Емилий—Сципион) били зачислени за провинции Испания (на Публий Корнелий Сципион) и Сицилия и Африка (на Тиберий Семпроний Лонг; Евтропий [3, 9] дава друг когномен — Гракх), с други думи — на тях била поверена войната с Анибал. Лонг трябвало да нахлуе в Африка, ако Сципион успеел да удържи Анибал извън Италия. В народното събрание било внесено предложение да се обяви война на картагенския народ. За да бъдат спазени необходимите според римското право формалности, в Картаген била изпратена посланическа мисия в състав Квинт Фабий Максим, Марк Ливий Салинатор, Луций Емилий Павел, Гай Лициний и Квинт Бебий Тамфил. Както се вижда, в мисията, както и в правителството, заемали господстващо положение привържениците на Емилиевци, макар че с ръководството на мисията бил натоварен Фабий, известен със стремежите си за мирно уреждане. Може би в Рим искали да покажат с този избор, че вратата за преговори все още била отворена⁷¹. Посланиците трябвало да запитат дали обсадата на Сагунт от Анибал е била по решение на картагенските власти и ако им дадат утвърдителен отговор, да обявят война на Картаген. Според Ливий [21, 18, 3] Фабий не добавил нито дума към тази формула. Както пише Полибий [3, 20, 8], мисията трябвало да иска предаването на Анибал [срв. също Ап., Исп., 13]. Като оставили настрана въпроса дали Анибал е действал по свое усмотрение или по поръчение на своето правителство, което било вътрешна работа на Картаген и не засягало римляните, картагенците се заели да доказват, че договорът на римляните с Хасдрубал, в който имало уговорка за Сагунт, не е утвърден от пуническите власти и поради това е недействителен за тях. Следователно римляните нямало защо да се позовават на испанските събития като предлог за обявяване на война [Ливий, 21, 18, 4—12; Полибий, 3, 21, 1—5]. Според Полибий [3, 21, 3—5] картагенците подчертавали, че в договора, сключен след Първата пуническа война, който бил основният документ, уреждащ взаимоотношенията между Картаген и Рим, нямало дума за Испания или Сагунт, а се говорело само за взаимно ненападение на съюзниците на страните. Впрочем Сагунт, според твърденията на картагенците, не бил съюзник на Рим. На свой ред римските пратеници отказали да разговарят за каквито и да било права. Такъв разговор би имал смисъл, ако не била нарушена безопасността на Сагунт, а сега картагенското правителство трябвало или да предаде виновниците за нападението на този град и по този начин да докаже своята непричастност към извършеното беззаконие, или да се признае за съучастник [Полибий, 3, 21, 6, 8]

Очевидно аргументацията и на двете страни е била изтъкната в хода на предварителните преговори, защото, доколкото сме осведомени, на заседанията на картагенекия съвет римляните изобщо не са обсъждали въпроса по същество [Ливий, 21, 18, 13; Полибий, 3, 33, 1]. След като изслушали изявлението на члена на съвета, който трябвало да изготви официалния отговор, а именно, че картагенското правителство отрича правото на Рим да се намесва в сагунтските работи, пратениците пристъпили към изпълнение на втората част от мисията си. Разиграла се патетична сцена [Полибий, 3, 33, 2—4; Ливий, 21, 18, 13—14; Ап., Исп., 13]. Квинт Фабий Максим, като подхванал полите на тогата си така, че се образувала вдлъбнатина, казал: „Тук ние ви носим война или мир, изберете си каквото повече ви харесва!“ Суфетът, който председателствал заседанието, възкликнал: „Дай ни това, което сам искаш!“ — „Давам ви войната“ — отговорил Фабий, като пуснал тогата си и под силните викове на участвуващите в събранието „Приемаме!“ — напуснал заедно с другарите си залата.⁷²

III

Анибал постигнал своето: с няколкото бойни акции на Пиренейския полуостров и особено с обсадата на Сагунт той заставил римляните да обявят война на Картаген (218 г.), а картагенското правителство поставил в такова положение, че то вече и да искало, не можело да дезавуира Анибал и да го предаде на враговете му. Сега Анибал вече можел да се готви за похода в Италия, като използва за това престоя в зимните квартири в Нови Картаген.

Първата му мярка, колкото и парадоксално да изглежда, била да даде продължителен отпуск (цялата зима) на иберите, които служели при него като войници, и да им разреши да се разотидат по домовете си [Полибий, 3, 33, 5; Ливий, 21, 21, 1—8]. Според Полибий тази маневра имала за цел „да подготви за бъдещето“ устойчиви и въодушевени воини. И наистина почивката в родните места, в семеен кръг, далеч от казармената обстановка и лагерния бит, възстановила силите на иберите, а надеждата за нови победи, богата плячка и донякъде страхът пред картагенските власти ги накарали през пролетта да се върнат в строя.

Друга грижа на Анибал — една от най-важните — била „идеологическата“ подготовка на войната. Експедицията в Италия плашела войниците: пътят изглеждал твърде далечен и опасен, доставянето на продоволствие обещавало да бъде почти непреодолимо трудно, по пътя се очаквало да срещнат диви варварски племена. Говорело се, че уж на военния съвет, където често ставало дума за изпитанията, с които предстояло да се сблъскат Анибал и армията му, един от „другарите“ му — също Анибал, по прякор Мономах, го уверявал най-сериозно, че има само един начин да се доберат до Италия — да научат войниците да ядат човешко месо и да вземат мерки да привикнат с тази храна. Анибал уж оценил смелостта и целесъобразността на предложението, само не можел да накара себе си и близките си да последват съвета на Мономах [Полибий, 9, 24, 4—6]. Трудно е да се каже доколко е верен този разказ, тъй като явно личи враждебната на Анибал политическа тенденция, обаче в римската политическа пропаганда този мотив бил раздухван нашироко: уж Анибал съзнателно приучвал воините си към човекоядство. Най-вероятно това е отражение на ожесточените спорове всред обкръжението на Анибал доколко замисленото от него начинание е изпълнимо, а Мономах подхвърлил своята фраза с цел да даде по-картинен израз на отрицателното си отношение към похода. Довел до абсурд мисълта на Мономах, Анибал също тъй картинно показал, че няма да го спрат никакви пречки.

Така или иначе, Анибал трябвало да убеди своите войници, враговете и приятелите си, че боговете се сражават на негова страна, че победата на картагенската армия е сигурна. С тази цел той заминал за Гадес и там според даден преди обет принесъл жертви и извършил посвещения на Мелкарт (на Херкулес според Ливий). Още там, в храма на Мелкарт той поел и нови клетвени обещания пред боговете в случай че замисленото начинание се увенчае с успех [Ливий, 21, 21, 9]. Очевидно тогава и сред войниците, а пък и не само сред тях, започнали да се разпространяват слухове за чудния сън, който уж се привидял на Анибал и явно предвещавал победа [Циц., Предв., 1, 49; Ливий, 21, 22, 6—9; Вал. Макс., 17; Сил. Ит., 3, 163—214; Запора, 8, 22].

Анибал взел най-сериозни мерки за осигуряването на тила си — както в Африка срещу възможно нахлуване от Сицилия, така и на Пиренейския полуостров. В описанието на тези мерки Полибий [3, 33, 18], точно следван в този случай от Тит Ливий, се опира на надпис върху медна табличка, която била поставена по заповед на Анибал в храма на Лациний: там гръцкият историк е намерил всички необходими сведения. Анибал решил да изпрати в Африка войниците с испански произход, а в Испания да премести африканските гарнизони. Чрез тази мярка, казва Полибий [3, 33, 8], „той свързвал двете части на своята армия с възлите на взаимна вярност“. Тит Ливий [21, 21, 11] очевидно е по-близко до истината в мотивировката си за постъпката на Анибал: пуническият пълководец искал африканците да служат в Испания, а испанците в Африка, тъй като далеч от дома и едните, и другите, като един вид взаимни заложници, по-добре биха изпълнявали задълженията си. Очевидно Анибал се е опасявал не само от римското нашествие, но и от бунтове от подвластните на Картаген либийски и иберийски племена. В този случай, разбира се, най-целесъобразно би било да се използват за потушаване на метежите чуждоземни войници. Така или иначе, Анибал изпратил в Африка 13 850 пехотинци и 1200 конници, събрани от испанските племена терсити, мастиани, оретани и олкади. Изпратил там и 870 балеарски прашконосци [Полибий, 3, 33, 9—11; Ливий, 21, 21, 12]. Част от тях настанили в самия Картаген, а основната маса — в либийските градове. По настояване на Анибал от самата Либия били мобилизирани 4000 бойци и настанени в Картаген — за отбрана на града, ако се наложи, а при нужда и като заложници [Полибий, 3, 33, 14—16; Ливий, 21, 21, 13].

Анибал назначил своя брат Хасдрубал да командва пуническите войски в Испания и предал в негово разпореждане значителни военни сили: пехотинци — 11 850 либийци, 300 лигури и 500 балеарци, и конници — 450 либиофиникийци и либийци, 300 илергети и 800 нумидийци. Освен това Хасдрубал имал 21 слона, а за отбрана на крайбрежието от римско нахлуване откъм морето — флот в състав от 50 пентери, 2 тетрери и 5 триери. Наистина от тях само триерите и 32 пентери имали екипаж [Полибий, 3, 33, 14—16; Ливий, 21, 22, 1—4].

Анибал разполагал за похода в Италия с около 90 000 пехотинци и 12 000 конници [Полибий, 3, 35, 1; Ливий, 21, 23, 1]. Освен чистите картагенци, които били в тази армия — общо взето, слабо забележима прослойка, главно команден състав, — основните ѝ контингенти се състояли от донякъде насила мобилизирани, донякъде завербувани либийци и иберийци, а също така от наемници с различен произход и положение. На войнишките сбирки Анибал говорел с каква наглост римляните искали да им бъде предаден той и всички военачалници, разказвал колко плодородна и богата била страната, в която отивали, колко приятелски се отнасяли към него галите — заклети врагове на Рим [Полибий, 3, 34, 8]. Лека разходка за богата плячка — така той описвал пред войниците бъдещата война.

Впрочем той имал основание да разчита на поддръжката на галите. Използвайки зимата, Анибал развил енергична разузнавателна и дипломатическа дейност. Анибаловите агенти проникнали навсякъде в Южна Галия. Те разузнавали пътищата, проучвали настроенията на галските племена и което било особено важно, на вождовете, водели преговори с тях и от името на господаря си обещавали всичко, което можело да се пожелае, срещу поддръжка, срещу разрешение да минат през Галия без нападения от местното население. Разултатите от тези контакти като че ли давали надежда: антиримските настроения на галите позволявали да се надяват, ако не на пряка помощ, към което Анибал се стремял, то поне на приятелски неутралитет [Полибий, 3, 34, 1—6; Ап., Исп., 13].

Римляните се готвели да окажат съпротива. Още преди мисията на Квинт Фабий Максим да обяви формално война на Картаген, те предали на разположение на консулите големи военни части. Тиберий Семпроний Лонг, на когото — както вече казахме — била определена за провинция Сицилия с перспектива да нахлуе в Африка, получил два легиона (във всеки от тях имало по 4000 пехотинци и 300 конници), 16 000 пехотинци и 1800 конници от съюзниците, както и 160 бойни кораба и 12 малки спомагателни морски съдове. По този начин Семпроний разполагал общо с 24 000 пехотинци и 2400 конници. Публий Корнелий Сципион имал също два легиона плюс 14 000 пехотинци и 1600 конници от съюзническите части и освен това 60 пентери — така че той разполагал всичко с 22 000 пехотинци и 2200 конници. Освен това със значителни сили бил изпратен в Галия преторът Луций Манлий. Там разквартирували два легиона с 10 000 пехотинци-съюзници и 1000 конници-съюзници. Римляните имали в Галия всичко 18 000 пехотинци и 1600 конници. Общо римската армия наброявала 64 000 души пехота и 6200 кавалерия [Ливий, 21, 17, 5—9] — значително по-малко, отколкото имал Анибал. Същественото предимство на римляните се състояло между другото в това, че им предстояло да воюват в родината си и за тях мобилизирането на допълнителни войскови части било по-просто, отколкото получаването на подкрепления за пуническия пълководец. Впрочем не бива да пренебрегнем и разпиляността на римската армия, и липсата на единно командване, което, разбира се, затруднявало римляните във воденето на бойните операции [срв. също Ап., Исп., 14].

Дипломатическата подготовка на войната, която римското правителство се опитало да проведе, разкрила почти пълната изолация на Рим. На връщане от Картаген мисията на Квинт Фабий Максим отново пристигнала в Испания (естествено на север от Ибер). Там тя трябвало да склони местните племена за съюз с Рим и отначало постигнала определен успех. При баргусите, които ненавиждали картагенците, успели да получат уверения за тяхната поддръжка, но след това заминали при волките и там срещнали отпор, още по-страшен поради факта, че унищожил всичките надежди за спечелване на съюзници в Испания. Както и да се отнасяме към текста на речите, които влага в устата на персонажите си Ливий, и по-специално тук в устата на волскийския старейшина, без съмнение основния смисъл на отговора той предава вярно. Старейшината („най-старият на възраст“ — пише Ливий) напомнил на посланиците съдбата на Сагунт, който се надявал на римската помощ и загинал, без да я дочака. Завършили по този начин безрезултатното си пътуване в Испания, Фабий и колегите му заминали за Галия [Ливий, 21, 19, 6—11]. Там ги приели още по-недружелюбно. Ливий описва народното събрание на едно от галските племена, което посрещнало с бурен смях молбата на римляните да не пускат Анибал в Италия през Галия: галите никак не искали да се вмесват в тежката война и да подлагат страната си на разорение заради спасението на Рим. Освен това подтисничеството на Рим по отношение на цизалпийските гали не въодушевявало трансалпийските гали да му оказват помощ. Същите или почти същите сцени се разигравали навсякъде. „Въобще — пише Ливий — пратениците не чували нито една що-годе приветлива и миролюбива дума, докато не стигнали в Масилия“ [Ливий, 21, 20, 1—7].⁷³ Естествено римското правителство отдавало особено значение на укрепването на своето положение в Цизалпийска Галия и преди всичко на колонизацията на тази страна. В Галия бързо издигнали градски стени и обявили, че в срок от 30 дни колонистите трябвало да се явят на място (първоначалното население на всяка колония било опредено на 6000 души). Така в много кратки срокове римляните основали две колонии — Плаценция на юг от р. Пад и Кремона на север от нея. Обаче тези приготовления много скоро довели до нови усложнения.

Междувременно дошла пролетта на 218 г. и след като завършил необходимата подготовка, Анибал тръгнал от Нови Картаген по морското крайбрежие покрай разрушения Сагунт, покрай най-големия иберийски град Етовиса на север и форсирал Ибер в три колони [Ливий, 21, 22, 5; 21, 23, 1]. Тук на север от граничната река, той наложил властта си (или властта на Картаген, което в дадения случай било едно и също) над местните племена илергети, баргуси, авсетани, като преодолял упоритата им съпротива, а също и над Лацетания — страна, която стигала непосредствено до Пиренейските планини [Ливий, 21, 23, 2; Полибий, 3, 35, 2—4]. Анибал направил тук Ханон наместник, като му дал 10 000 пехотинци и 1000 конници. Най-важна задача на Ханон била да държи под контрол баргусите, за което Анибал му дал неограничени пълномощия, и да задържи в свои ръце проходите през Пиренеите [Полибий, 3, 35, 4—5; Ливий, 21, 22, 23].

Анибал срещнал сериозни затруднения и при прехода през Пиренеите — този път се сблъскал с недоволството в собствената си армия: 3000 пехотинци карпентани отказали да вървят по-нататък и изобщо да служат под пуническо знаме. Очевидно на римския патриотизъм на Ливий следва да припишем изявлението му, че тези събития били станали, защото варварите започнали по-точно да си представят предстоящата война с Рим. Но пак тук Ливий дава и едно по-обективно обяснение: карпентаните се страхували не толкова от самата война, колкото от продължителния поход в Италия и непристъпността на Алпите. Положението на Анибал ставало твърде неприятно: не успял да убеди разбунтувалите се войници да се върнат на служба, а не можел и да употреби сила срещу тях, ако не искал да предизвика недоволство у останалите си бойци. Анибал взел смело решение: престорил се, че доброволно пуска карпентаните и заедно с тях върнал по домовете им още 7000 пехотинци, за които се знаело, че им тежи службата в неговата армия [Ливий, 21, 23, 4—6; Фронтин, 27, 7]. При това той разпространил слух, че пуска тези войници, за да запазят верността си към него, за да се затвърди надеждата у всички останали, че ще се върнат в къщи, и най-сетне, за да може всички ибери — и заминаващите на похода, и оставащите у дома — да правят ревностно всичко, което се иска от тях, естествено за укрепването на картагенското господство [Полибий, 3, 35, 6]. Сега на разположение на пуническия пълководец останали всичко 50 000 пехотинци и около 9000 конници. С тях той преодолял Пиренеите и навлязъл в Галия [Полибий, 3, 35, 7].

Вестта, че картагенските войски се намират в страната им и че Анибал е разположил лагера си край град Илибери, предизвикало сред галските племена вълнение и тревога, въпреки че шпионите на Анибал уверявали, че господарят им няма намерение да воюва в Галия и да я разорява. Галите много били слушали как постъпвал Анибал с иберийските племена, когато преминал Ибер, как ги покорявал със сила и разполагал при тях свои гарнизони. Страхът да не загубят свободата си ги накарал да вземат оръжието. Няколко племена се събрали в Рускинон в открита подготовка за война. Дипломатическата подготовка, така изкусно проведена от Анибал, се оказала напразна. Както и в Испания, той отново бил изправен пред избора: или да подчини галските племена с оръжие, или с помощта на преговори да изкопчи от тях доброжелателен неутралитет. Анибал решил да прибегне до втория начин и изпратил при галските „царчета“ — очевидно племенните вождове и старейшините — свои „оратори“ с покана да се яват за лични преговори. Пратениците на Анибал непрестанно повтаряли, че той бил дошъл в Галия като гост, а не като враг, че ако галите искали, той щял да извади меча си едва след като стъпел на територията на Италия. Галските „царчета“ пристигнали в лагера на Анибал и окончателно успокоени от неговите миролюбиви приказки и напълно удовлетворени от богатите подаръци, му позволили да премине през техните земи покрай Рускинон [Ливий, 21, 24]. Като внушавал на едни племена страх, а на други въздействал с подаръци, Анибал безпрепятствено се приближил до областта, която заемало галското племе волки, край бреговете на Родан (вж. сведението на Полибий [3, 41, 7], където е казано, че Анибал е бил принуден да прибягва и до насилие по време на похода си през Галия; Зонара [8, 23] обаче пише, че докато Анибал пътувал през Галия към Родан, никой не му оказвал съпротива).

Успешното придвижване на Анибал през Северна Испания и Галия непосредствено заплашвало римските владения в Северна Италия. Междувременно Рим бил въвлечен в трудна и кръвопролитна война с цизалпийските галски племена (бои и инсубри), които и без това не искали да търпят римското господство, а пък основаването на Кремона и Плаценция възприели вече като пряка заплаха и за имуществените си интереси, и за остатъците от независимостта си. Ясно било, че римските колонисти в най-скоро време щели да изстласкат коренното население от долината на Пад. Боите, които се надявали на скорошното пристигане на Анибал и на близкото избавление от чуждото потисничество и разчитали, че римското правителство, заето с войната с Картаген, няма да намери достатъчно средства за борба и с тях, нападнали двете колонии и принудили заселниците и триумвирите, изпратени да разпределят земята между колонистите, да избягат в Мутина. Там римляните се оказали в обкръжение и като не виждали друг начин за спасение, решили да започнат преговори с противника. Боите, както изглеждало, били съгласни, но за ужас на колонистите, вмество да разменят мнения, те просто хванали в плен римските представители, за да ги разменят впоследствие срещу взетите техни заложници.

Щом получил вестта за обсадата на Мутина и за съдбата на пратениците при боите, преторът Луций Манлий — същият, на когото била предадена отбраната на Северна Италия — тръгнал към Мутина. Единственият път за този град минавал през гъсти гори и там боите му устроили засада. С много трудности и с огромни загуби Манлий се промъкнал до селището Танет недалеч от р. Пад. Там римляните набързо построили укрепления и били обсадени. Тяхното положение малко се облечавало от това, че по Пад получавали нужните припаси и освен това съюзническото на Рим галско племе бриксиани им оказвало помощ.

Тогава сенатът изпратил друг претор, Г. Атилий, на чиито заповеди бил предаден един легион и 5000 съюзници, новобранци, да спасява Манлий. Като не срещнал по пътя си противник, Атилий без затруднения пристигнал в Танет и свалил обсадата [Полибий, 3, 40, 6—14; Ливий, 21, 25, 2—26, 2]. Въпреки това положението в Цизалпийска Галия оставало много напрегнато. Боите и техните съюзници не се покорили и не само очаквали Анибал с нетърпение, но даже, както ще видим по-нататък, влезли в директни преговори с него.

По-успешни били за римляните военните действия в Сицилия [Ливий, 21, 49—51]. Скоро след обявяването на войната картагенското правителство изпратило 20 пентери с 1000 войници да опустошават италийското крайбрежие. Девет от тях хвърлили котва край Липарските острови, 8 — при остров Вулкан, а 3 били отнесени от течението в Месинския пролив и там били заловени от сиракузкия цар Хиерон — стар съюзник на Рим. Като разпитал пленниците и разбрал, че още 35 кораба отиват в Сицилия, за да подтикнат към противоримски действия отдавнашните съюзници на Картаген и да завладеят Лилибей, Хиерон веднага съобщил тези сведения на претора Марк Емилий, който управлявал римската провинция на острова. Емилий заповядал да бъдат в бойна готовност по цялото крайбрежие, а моряците да приготвят на корабите десетдневен запас сухари, за да бъдат готови за незабавно излизане в морето. Според съвета на Хиерон той съсредоточил войските си в Лилибей. Картагенската флотилия не успяла да се промъкне незабелязано в Лилибей. В лунната нощ при нейното приближаване в града вдигнали тревога и всички бойци мигновенно заели местата си по стените, кулите и корабите. На разсъмване картагенците отстъпили в открито море и там претърпели поражение в абордажен бой. Римляните заловили 7 пунически кораба с 1700 души екипаж и се върнали в Лилибей без загуби. През това време в Сицилия се появил консулът Тиберий Семпроний Лонг и заедно с Хиерон тръгнал за Лилибей. Щом разбрал там за спечелената победа, върнал обратно Хиерон в Сиракуза, а той, след като оставил на претора охраната на сицилийското крайбрежие, нападнал остров Мелита. Местният пунически гарнизон (около 2000 войници) начело с коменданта си Хамилкар, син на Гисгон, се предал в плен. Известно време след това всички пленници били продадени в робство. Като избързваме малко напред, ще разкажем и за някои други операции на Семпроний по време на похода на Анибал в Италия. Като овладял Мелита, Семпроний решил да си разчисти сметките с картагенската флотилия, останала на остров Вулкан, но не намерил там противник. Картагенците се отправили към бреговете на Италия и атакували Вибон. Точно в този момент консулът получил известие, което го принудило да вземе спешни мерки за отбрана на острова и на италийското крайбрежие и незабавно да замине на север.

И действително главната опасност дебнела римляните не там — нито в Цизалпийска Галия, нито в Сицилия и Южна Италия, — а при бреговете на Родан, където Анибал се готвел да минава реката. Да задържи тук пуническото настъпление, да не позволи на Анибал да се придвижва повече на изток, било основна задача и непосредствено задължение на консула Публий Корнелий Сципион: нали именно нему била определена за провинция Испания и следователно била възложена въоръжената борба с Анибал. Ние нямаме определени сведения за мястото, където вестта, че Анибал е минал Пиренеите и се придвижва към Родан, е сварила Сципион. Според разказите на Полибий [3, 41, 2] и Апиан [Аниб., 5] той вече бил тръгнал с 60-те кораба за Иберия. От разказа на Тит Ливий [21, 26, 3] се разбира, че консулът още се намирал в Рим и провеждал там мобилизация на нов легион на мястото на изпратения под командването на Г. Атилий в Северна Италия. Едно е ясно: щом получил донесението за придвижването на Анибал, Сципион, който бил все още напълно уверен, че врагът се намирал някъде около Пиренеите, се втурнал към Масилия. Като пристигнал там и разбрал за свое дълбоко изумление, че неприятелят е вече близо до Родан, той изпратил срещу течението на Родан 300 отбрани конници с масалийски водачи и наемници-гали, които служели в масалийската войска. Те трябвало да проследят какво ще предприемат картагенците [Полибий, 3, 41; Ливий, 21, 26, 3—5].

А Анибал се готвел за прехвърляне през реката. Задачата, която му предстояла, наистина била тежка. Макар че успял да привлече на своя страна волките, които живеели на десния бряг на Родан [Полибий, 3, 42, 2; Ливий, 21, 26, 7] , на левия бряг — и това било добре известно на картагенския пълководец — се били събрали пълчища други волки, войнствено настроени и решени да не допускат преминаването на реката [Ливий, 21, 26, 6]. През дълбоката бърза река трябвало да се прехвърлят не само хората и обсадните оръдия, а и конете и най-трудното — слоновете. В пуническия лагер, който Анибал разположил на четири дни път от морето, кипяла работа: местните жители докарвали лодки-еднодръвки и лодки, построени от дъски върху скелет от дървени ребра, както и дървета за издълбаване на еднодръвки; за два дни бойците на Анибал построили много малки съдове, които можели да носят тежки товари [Полибий, 3, 42, 2—3; Ливий, 21, 26, 7—9; вж. също Зонара, 8, 23).

Независимо от всичко, цялата тази подготовка можела да се окаже напразна: докато от другата страна се намирал врагът, Анибал не можел да се реши да прехвърля воините си, тъй като армията му би претърпяла твърде големи загуби и въпреки това не би могъл да пренесе конете и слоновете. Трябвало да се обезвредят волките от левия бряг. С такава цел Анибал изпратил през нощта част от армията си, главно ибери, под командването на суфета Ханон, син на Бомилкар (според Зонара [8, 23] с конния отряд бил изпратен братът на Анибал Магон), нагоре по реката. Там трябвало да преминат на левия бряг, като по този начин създават заплаха за неприятеля. Щом изминали на север около 200 стадия, войниците на Ханон стигнали до мястото, където коритото на Родан се разделяло на два ръкава. С набързо сглобени салове и други подръчни средства, а много ибери и с плуване, те се прехвърлили на левия бряг [Полибий, 3, 42, 5—9; Ливий, 21, 27, 2—5]. След еднодневна почивка отрядът на Ханон се отправил към лагера на волките и щом се приближил до него, съобщил на Анибал с огньове за пристигането си. Анибал незабавно започнал прехвърлянето. Войниците му трябвало да се борят с бързото течение и най-вече с неприятеля, който започвал схватките още във водата. На левия бряг на Родан огромна тълпа волки пеела бойни песни и очаквала картагенците, обаче в това време Ханон завладял лагера им и след това ги ударил в тил. Отначало волките се опитали да се съпротивляват, но като не издържали боя едновременно на два фронта, се разбягали. Анибал получил възможност спокойно да довърши прехвърлянето си [Полибий, 3, 43, 1-12; Ливий, 21, 27, 7-28, 4].

На следващия ден, когато на Анибал все още му оставало най-трудното — прехвърлянето на бойните слонове на другия бряг, му съобщили, че в устието на Родан се е появил римският флот. Анибал изпратил на разузнаване 500 нумидийски конници, но недалеч от собствения си лагер те се сблъскали с римския конен отряд, който Сципион бил изпратил на север. В ожесточената схватка нумидийците загубили над 200 души (докато техните противници загубили 160 римляни и галски съюзници) и се обърнали в бягство. Римляните ги преследвали до самия лагер, а след това се върнали обратно. По такъв начин първият за тази война сблъсък между картагенци и римляни донесъл победа за римското оръжие, но тази победа не оказала някакво забележимо влияние на хода на военните действия [Полибий, 3, 44, 3 и 45, 1—3; Ливий, 21, 29, 1—4].

В каква последователност се развивали по-нататъшните събития, не знаем. По данните на Полибий [3, 44—47], преди още нумидийските войници да се били върнали в лагера, Анибал организирал войнишко събрание, на което говорили представители на боите, които канели пуническите бойци в Италия, след това прехвърлил слоновете и чак след това продължил на изток. Ливий [21, 28—30] пише, че слоновете били прехвърляни едновременно с експедицията на нумидийските конници, после, щом се върнали конниците, се състояло събранието с участието на боите и след като въодушевил бойците си, Анибал започнал алпийския си поход. Очевидно тези толкова значителни различия се обясняват с това, че всички изброени събития са се случили почти едновременно, така че в паметта на различните свидетели те са останали по различен начин.

Във всеки случай пренасянето на слоновете било очевидно най-трудната част от цялата операция. До нас са стигнали няколко разказа за това. Според Ливий [21, 28, 5] на брега събрали всички слонове, вбесили най-злобния от тях и той се хвърлил подир своя гледач в реката, а след него се втурнало цялото стадо. Когато животните губели брода, самото  течение ги изнасяло на брега.

Ливий обаче смята за по-правдоподобно друго предание [21, 28, 6—12], което излага и Полибий [3, 46]. Според тази версия слоновете били превозени със салове. Картагенците закрепили с въжета за дърветата до брега един широк дървен мостик, покрит с чимове, на който водачите вкарвали своите слонове, а оттам вече принуждавали животните да преминат на саловете, които също били покрити с чимове и външно по нищо не се различавали от мостика. Обградени от всички страни с вода, слоновете били обезпокоени, а някои даже падали в реката, но и те успели да се измъкнат на брега. Всичко завършило благополучно.

Впрочем не само преминаването на реката занимавало Анибал. Не по-малко важно било да реши другата, неочаквано възникнала задача. Той имал две възможности — или да даде сражение на армията на Сципион, която се намирала в устието на Родан (Сципион, доколкото можем да съдим, изчаквал, като предоставял инициативата в ръцете на неприятеля), или да продължи пътя си към Италия [Ливий, 21, 29, 5—6]. Край на колебанията му сложило пристигането на пратеници на боите, сред които било и тяхното „царче“ Магал (според Полибий Магил). Боите настоявали пред Анибал да не се отказва от първоначалния си замисъл да върви в Италия и предлагали услугите си в качеството на водачи и съюзници.

Впрочем всички предимства на такова решение били ясни и на Анибал. В Северна Италия той щял да попадне сред съюзници, да вдигне на въоръжена борба всички покорени от римляните италийци и по този начин да създаде заплаха за самото съществуване на римската държава, докато битката със Сципион, без да реши някаква военно-политическа задача, би довела само до ненужни, безсмислени загуби. Освен това даже и след победа би се наложило да върви в Италия и да започва там всичко отначало. Като събрал воините си, Анибал успял без много труд да получи тяхното одобрение [Полибий, 3, 44, 5-13; Ливий, 21, 30, 1-31, 2].

Преди да започне придвижването си из Алпите, Анибал, което за него било особено характерно, най-грижливо се подготвил за този тъй труден поход: разузнавачи му доставили точна информация и за страната, през която му предстояло да върви, и за антиримските настроения на обитателите ѝ (което, както ще видим по-нататък, съвсем не им попречило да нападнат картагенците и силно да затруднят действията им) Анибал успял да намери добри водачи от местното население, които знаели пътя и запазили верността си към своя работодател независимо от всички трудности и несгоди [Полибий, 3, 48, 10—11]. Разбира се, пуническият пълководец знаел и че Алпите съвсем не са недостъпни за многобройна армия. Неговите информатори не може да не са му разказали как галите не веднъж са преминавали от долината на Родан в Цизалпийска Галия през Алпите, за да се обединят там с местните галски племена за съвместна борба с Рим [Полибий, 3, 48, 6]⁷⁴. Независимо от това той не можал да предвиди всички опасности.

Отначало, както пише Ливий, на другия ден след войнишкото събрание Анибал се насочил нагоре срещу течението на Родан, като разчитал по този начин по-сигурно да се отдалечи от римляните и да не им позволи да му натрапят сражение в долината на Родан или в предпланините на Алпите. След четири дни армията му се приближила към Острова — местност, която се миела от всички страни от водите на Родан и на Исара. Там той се сблъскал със съвършено неочаквана, но не по-малко благоприятна за него политическа ситуация. Галското племе алоброги, което населявало Острова и околните територии и държало в свои ръце пътя към Алпите, преживявало смутни времена. Тук се водела борба за власт между двама братя: по-големият, Бранх, който вече управлявал племето и се ползвал с подръжката на съвета на старейшините („сената“, както пише Ливий) и на племенната аристокрация, бил свален от по-младия, около който се групирали „младите“, т. е. очевидно всички, които нямали достъп до властта. Като се намесил в тази борба, както пише Полибий, по директната молба на по-големия, Анибал помогнал да изгонят по-младия претендент. Благодарният победител заплатил щедро за тази помощ. Армията на Анибал получила продоволствие и топли дрехи, нужни за прехода през Алпите, всичкото старо и повредено оръжие било заменено с ново. Обаче за Анибал най-същественото било друго. Приятелските отношения с алоброгите му позволявали, както изглеждало, да не се страхува от внезапно нападение: Бранх, със своите воини прикривал тила на картагенската армия [Полибий, 3, 49, 5—13; Ливий, 21, 31, 1—9].

От Острова Анибал тръгнал на изток — през страната на трискастините и после покрай границите на областта на виконтийците по земята на трикорите, а там се прехвърлили през река Друенция [Ливий, 21, 31, 9—12].

Междувременно Публий Корнелий Спицион най-сетне се решил да поеме инициативата в свои ръце, да даде сражение и около три дни след като Анибал тръгнал на север, повел своите легиони в боен ред към картагенския лагер, обаче... за свое най-голямо изумление открил, че неприятелят отдавна вече си е отишъл. Видяло му се празна работа да гони Анибал и решил да замине за Италия, за да срещне там, в подножието на Алпите, страшния противник. В Испания изпратил като легат своя брат Гней Корнелий Сципион, за да води войната с Хасдрубал Баркид, като му дал почти всичките си войски. Пристигнал на Апенинския полуостров, Публий оглавил римските войски, които се намирали в долината на Пад [Полибий, 3, 49, 1—4; Ливий, 21, 32, 1—5].

На деветия ден от пътуването Анибал стигнал до планините и открил, че височините, доминиращи над прохода, са заети от планинци (според Полибий алоброги). Пуническият пълководец разположил лагера си пред превала и докато изчаквал, изпратил свои шпиони при алоброгите, от които узнал, че планинците държат позициите си само денем, а нощем оставяли малка охранителна стража и се прибирали в „града“ си (очевидно се има предвид селището на планинците алоброги). Използвайки това обстоятелство, през деня, пред очите на противника, Анибал се предвижил напред, а през нощта, след като запалил в лагера огньове, със сравнително малък отряд овладял височините. На следващия ден пуническата армия започнала своя път през планините. Като използвали обстоятелството, че пътят на това място бил много стръмен и тесен, че товарните животни при най-малко невнимателно движение падали в пропастта, че в армията на Анибал царяла обичайната при такива случаи бъркотия, алоброгите, оправили се от объркването, предизвикано от загубата на удобните рубежи, решили да ударят картагенците. С цената на огромни загуби Анибал успял да ги обърне в бягство и да завладее „града“ им, където заграбил продоволствие, товарни коне и пленници.

След това в продължение на три дни Анибал можал да се придвижи безпрепятствено, но на четвъртия попаднал на засада. Планинците вървели успоредно с войската на Анибал по склоновете на планината и срутвали по главите на войниците му камъни и огромни канари. Даже за известно време успели да разкъсат пуническата колона и да отделят пехотата на Анибал от конницата и обоза. С цената на неимоверни усилия пуническата армия се измъкнала от теснината. По-късно Анибал не е срещнал в Алпите толкова сериозна опасност, но тамошните жители използвали всеки удобен момент, за да откраднат коне с товара им или пленници — уморени и премръзнали войници, които се мъкнели все по-високо и по-високо в планините. Накрая картагенците достигнали превала, през който се отварял пътят за Италия.⁷⁵

Два дни Анибал останал на лагер на превала: войниците, измъчени от трудното и опасно изкачване, трябвало да си починат преди не по-малко трудното и опасно спускане. Обаче Анибал не успял да възстанови напълно силите на своята войска: било късна есен, настъпили студовете, а през нощта на залеза на Плеядите (т. е. 7 ноември) паднал сняг. На разсъмване Анибал заповядал да тръгват. Войниците вървели бавно, сякаш неохотно, на всички лица, пише Ливий, можело да се прочете израз на тъга и отчаяние. И тогава, като излязъл напред, Анибал им показал от върха на планината Италия, стигащите до планинската верига плодородни поля в долината на Пад. Ливий влага в устата му забележителни думи: сега неговите воини преодолявали не само стените на Италия, но и на Рим; сега всичко щяло да тръгне като по вода; една, в краен случай две битки щели да предадат в ръцете им най-важната твърдина и главния град на Италия. Изпитаното средство подействало: надеждата за близкото вече разграбване на богатата и като че ли незащитена страна вдъхнала у Анибаловите войници нови сили.

Те се спускали по тясна, стръмна, заснежена и хлъзгава пътека, едно невнимателно движение — и човек политал в пропастта. Така картагенците стигнали до една скала, около която пътеката още повече се стеснявала и ставала още по-стръмна. Невъзможно било да се заобиколи това място: отначало вървели по сняг, а после започнали да пълзят по гол лед без никаква опора, нито възможност да се изправят. Конете пробивали леда с копитата и се озовавали като в капан, без да могат да мръднат нататък. Анибал разположил лагера си на превала и заповядал да разчистят пътя от снега. Войниците запалили огромен огън при скалата, след това залели нажежената скала с оцет и въоръжени с железни сечива прекарали път през разрохкавената маса. Според Апиан [Ап., Аниб., 4] пътят, построен от войниците на Анибал, съществувал и през II в. от н. е. Той и тогава носел името на пуническия пълководец — Анибалов проход. След три дни успели да изведат в долината товарните коне, които веднага изпратили на паша, и слоновете. След като дал на изморените войници допълнителен отдих, след още три дни Анибал се оказал в равнината [Полибий, 3, 50—56; Ливий, 21, 32-37; Орозий, 4, 14, 3-4].

 

БЕЗПОЛЕЗНИ ПОБЕДИ

(От Тицин до Кана)

 

I

 

Нахлуването на картагенските войски в Северна Италия съществено изменило политическата обстановка — разбира се, не в изгода на Рим. Анибал задълго превърнал Италия в основен театър на бойните действия, като направил испанския фронт второстепенен и принудил римляните да се откажат от активни бойни операции в Сицилия, а още повече пък от мисълта за навлизане в Африка. На Апенинския полуостров се появила страшна сила, на която можели да се уповават всички, които мечтаели за избавление от римското владичество — от постоянно бунтуващите се бои и инсубри на север до „съюзниците“ по неволя в Южна Италия (наистина отначало италийците предпочитали да изчакат). Обаче римското командване отначало недооценявало своя противник: Сципион смятал, че Анибал никога няма да се осмели да пресече Алпите, а ако се реши на такава безумна стъпка, неминуемо ще загине [Полибий. 3, 61, 5-7].

И действително войската на Анибал понесла огромни загуби. По данните на Полибий [3, 56, 4; вж. също 3, 60, 5], който в този случай се опира на лацинийския надпис, т. е. на сведения, произхождащи от самия Анибал, когато пристигнал в Италия, той разполагал с 12 000 либийски и около 8000 иберийски пехотинци (следователно всичко 20 000) и не повече от 6000 конници. Очевидно тези сведения са за предпочитане пред традиционните, че Анибал довел в Италия 80 000—100 000 пехотинци, 20 000 конници и 37 слона [Евтропий, 3, 8; Орозий, 4, 14, 5]. Освен това армията имала нужда от почивка.

Не е чудно, че Анибал се грижел преди всичко за въстановяването на моралните и физическите сили на своите войници [Полибий, 3, 60, 7]. Наистина предстояло му сблъскване с войските, които Сципион поел от Манлий и Атилий и които били съставени отчасти от новобранци, отчасти от войници, претърпели тежки и позорни поражения в борбата с галите [Ливий, 21, 39, 3]. И все пак римските войски щели да влязат в бой след продължителен отдих и сериозна всестранна подготовка. Освен това и Сципион съвсем не бил толкова неспособен пълководец, както изглеждало на Анибал, който бил твърдо убеден, че той няма да успее за кратко време да пристигне от устието на Родан до подножието на Алпите. Обаче това се удало на римския консул и Анибал трябвало да признае, че има насреща си военачалник със значителни тактически и организаторски способности [Полибий, 3, 61, 1—4]. Освен това Анибал трябвало да се съобразява и с още едно обстоятелство. Щом получил вестта, че картагенецът се намира в Италия, сенатът предложил на другия консул, Тиберий Семпроний Лонг, да се върне от Сицилия в Италия. Семпроний незабавно изпратил флота си към родината, а пехотата прехвърлил в Аримин [Полибий, 3, 61, 9-11; Ливий, 21, 51, 5-7].

Главната задача на Сципион била да не даде възможност на картагенците да съберат сили за нова кампания, но той закъснял. На Анибал му било необходимо по-малко време за почивка, отколкото можело да се предполага.

Впрочем първите му противници в Италия били, изглежда, не римляните, а техните съюзници таврините — полугалско, полулигурийско племе (неговото име и досега живее в названието на г. Турин), което живеело в подножието на Алпите и тъкмо по това време водело кръвопролития война с инсубрите. Анибал дошъл в Италия като съюзник на боите и следователно на инсубрите и бил заинтересован от прекратяването на тавринско-инсубрийската междуособица и — разбира се — от поддръжката на таврините, на които той предложил дружба и съюз. Като се натъкнал на техния отказ, той обкръжил крепостта на таврините и след тридневна обсада я превзел. С безпощадната си разправа с всички, които се опитвали да се съпротивляват, Анибал всял такъв ужас у околните галски племена, че те бързали да се поставят под негово „покровителство“. Приближаването на Сципион до Плаценция до известна степен нарушило плановете му: римляните откъснали от Анибал значителна част от съюзните му гали и даже ги накарали да излизат срещу пуническата армия. При тези обстоятелства Анибал решил да предприеме настъпателни действия срещу римляните, като с основание предполагал, че след победата щял да стане пълновластен господар на Северна Италия и тогава вече галите по своя воля или по принуждение щели да застанат на негова страна [Полибий, 3, 60, 8—13; Ливий, 21, 39, 3—7]. Обаче този път вече Сципион го изпреварил. Той преминал Пад и се разположил на десния бряг на Тицин [Ливий, 21, 39, 10].

Дали можем да се доверим на текстовете на Полибий и Ливий, запазили до нас речите на пълководците в навечерието на сражението, не е ясно: очевидно имаме не дословно възпроизвеждане на оригинала, макар че вероятно общият смисъл е предаден вярно. И наистина, какво по-естествено от това да напомниш на римляните за победата им в Първата пуническа война, за вероломното нарушение на договорите от Анибал, за заплахата над отечеството, както направил, изглежда, Сципион [Ливий, 21, 40—41; Полибий, 3, 64]. И какво по-естествено от това да се изтъкне пред пуническите войници, че няма накъде да отстъпват, че ги очакват или победа, или гибел, в най-добрия случай плен [Ливий, 21, 43—44; Полибий, 3, 63] — тези думи традицията приписва на Анибал. Напълно възможно е историографите, от които Полибий и Ливий са черпили материала си, да се използвали разкази за речите на пълководците, в това число и на непосредствени участници в събитията. Според единодушното твърдение на нашите източници, преди да произнесе речта си, Анибал показал на воините си впечатляващо зрелище. По негова заповед извели заловените по време на прехода през Алпите, измъчени от тежките окови, бичуванията, глада и жаждата военнопленници на арена, заобиколена от всички страни от картагенци. Анибал попитал пленниците чрез преводач кой от тях би се съгласил да се сражава с един от другарите си по нещастие при условие, че победителят щял да получи боен кон, оръжие и, естествено, свобода, а победеният чрез гибелта си щял да се избави от непоносимите мъки. Всички пленници възторжено се съгласили. Мнозина възнасяли молитви към боговете жребият да падне върху тях. В тази схватка на живот и смърт участвали няколко двойки. Зрителите — Анибаловите войници и останалите пленници — бурно преживявали всички перипетии на боя, а когато той завършил, шумно приветствали победителите и прославяли победените, храбро паднали в борбата за свобода [Полибий, 3, 62; Ливий, 21, 42; Дион Кас., фрагм., 57, 4]. Воините на Анибал трябвало да видят с очите си своето собствено положение, което с нищо не се различавало от положението на тези пленници. Да победят или да умрат — друг изход за тях нямало.

Военните действия започнали, след като римляните построили мост над Тицин и малко укрепление за охраната му и се прехвърлили от десния на левия бряг на реката, в страната на инсубрите, където се намирали картагенците. Анибал, който и сам търсел сражението, не им пречел. Отначало той изпратил отряд нумидийски конници под командването на Махарбал да ограбват полята на съюзните на Рим галски племена. Характерно обаче за италийската политика на Анибал било, че той наредил колкото може повече да щадят галите и да правят всичко възможно, за да ги привлекат на своя страна. Как можело да се съчетае това искане с ограбването на галските стопанства, не е съвсем ясно... Щом разбрал, че римските легиони завършили прехвърлянето, Анибал заповядал на Махарбал веднага да се върне в лагера.

Според разказа на Ливий тогава непосредствено преди боя Анибал отново говорил пред своите бойци, като им обещал всичко, което можел да обещае един предводител на своите наемници в случай на победа: земя, кой където пожелаел, с право на освобождаване от повинности, което щяло да важи не само за получателя, а и за неговите деца, или по желание пари, картагенско гражданство и безгрижен живот в родината, а на робите, които били заедно с господарите си във войската — свобода. Анибал много се нуждаел от победата и, както личи, все още не бил уверен в нея. Обещанието си скрепил с клетва: хванал агънце в лявата си ръка, а в дясната камък, той се обърнал към боговете, като ги молел в случай, че наруши думата си, ще му отредят същата смърт, на която той предава жертвеното животно. С тези думи Анибал разбил с камъка главата на агънцето. Бойците откликвали на Анибал с ентусиазъм и преданост, те настоявали незабавно да тръгнат на бой.

Противниците разположили войските си по следния начин. Сципион поставил напред копиеносците и галските конници, а останалите — римляни и отбрани сили на съюзниците — построил в линия зад тях. Анибал разположил тежката си кавалерия точно срещу фронта на римляните, а по фланговете — нумидийските конници, като разчитал в перспектива да обкръжи неприятеля. Враговете започнали бързо да се приближават. Римските копиеносци, едва хвърлили по едно късо копие, бягали назад сред отрядите на стоящите зад тях конници. Започнало конно сражение, много конници били хвърлени от конете, а други се спешавили сами. Сражението постепенно се превърнало в пехотен бой. През това време нумидийските конници на Анибал заобиколили сражаващите се откъм фланговете и се явили в тила на римската армия. Копиеносците били изпотъпкани от конете, сред редовете на римляните започнала паника. Самият Сципион бил ранен и животът и свободата му били поставени в опасност (според преданието тогава Сципион бил спасен от непълнолетния си още син, също Публий Корнелий Сципион — бъдещия победител на Анибал; според друга версия спасител на консула бил един роб лигуриец). Римската армия се обърнала в бягство [Полибий, 3, 65; Ливий, 21, 46; Ап., Аниб., 5].

Тази първа победа на Анибал над римляните имала за него изключително значение. Тя не само разкрила превъзходството на картагенската кавалерия, и особено на нумидийската конница над римската, не само укрепила положението му в Северна Италия, но и показала, че картагенците могат да побеждават римляните на бойното поле. Ореолът на непобедимостта, с който било окръжено в картагенските очи римското оръжие след Първата пуническа война, започнал да помръква и това допринасяло много повече от всички речи, увещания и клетви на Анибал за укрепване на моралния дух на армията му.

II

Победата при Тицин обаче не можела да задоволи Анибал. По същество Сципион извел от сражението главните сили на римската армия — пехотата. Анибал очаквал, че римляните ще се решат на ново сражение, даже ги провокирал, но в нощта след боя Сципион тихо напуснал лагера, преминал Пад по построения отпреди мост и се разположил край Плаценция. Анибал се впуснал след римляните, но закъснял. Той успял само да залови около 600 римски бойци, които разрушавали моста. Ливий отхвърля разказа на Целий Антипатър, според когото Магон Баркид, един от братята на Анибал, форсирал Пад с конниците и иберийската пехота. По неговите думи течението на реката е твърде силно за такова преминаване. Като изгубил два дни в лутане, Анибал намерил нагоре по реката удобно място, построил мост и заповядал на Хасдрубал да прехвърля войските на другия бряг. Той сам минал пръв и при самия мост срещнал пратениците на съседните галски племена. Победата при Тицин вече започнала да дава резултати: галите дошли при победоносеца военачалник, за да изразят приятелството си и да предложат съюза си. Те били готови да доставят на Анибал необходимото продоволствие и да вземат пряко участие в борбата срещу Рим. Докато се водели тези преговори, Магон Баркид начело на отряд конници се спуснал надолу по течението към Плаценция. Скоро натам приближили и основните сили на картагенската армия под командването на самия Анибал. Той се надявал да предизвика Сципион за ново сражение и даже построил войската си в боен ред, така че можела да се вижда от неприятеля. Но от римския лагер никой не се показал и на Анибал не му оставало нищо друго, освен сам да разположи лагера си също недалеч от Плаценция и в непосредствена близост с римските войски [Полибий, 3, 66; 21, 47]. Не можем да не отбележим все пак, че Анибал не се решил да нападне римския лагер, макар че имал пълната възможност за това, още повече че Сципион, който лекувал раната си, бил на практика небоеспособен, сред римляните имало много ранени и освен това, както се оказало по-късно, картагенците можели да разчитат и на определена поддръжка в самия римски лагер. Впрочем Анибал може би не знаел за последното обстоятелство. Със своята мудност той дал на Сципион достатъчно време да възстанови армията си — ситуация, която по-късно, макар и в значително по-големи мащаби, се повторила след битката при Кана.

На Анибал обаче му вървяло. Скоро след като приближил до Плаценция, в римския лагер се разбунтували галите (1200 пехотинци и около 200 конници и след едно нощно клане, в което загинали, въпреки думите на Ливий, доста римляни, избягали при картагенците. Като приел бегълците, Анибал ги изпратил по родните им места да склонят сънародниците си на съюз с картагенците. Той смятал, че какъвто и да бъдел резултатът от този експеримент, племената, към които принадлежали дезертьорите, не биха могли да разчитат на дружба с Рим. Тъкмо тогава при Анибал се явили и боите, за да потвърдят съюза с него. Те даже искали да му предадт римските магистрати, техни пленници от времето на Мутинската война, но Анибал решил, че може да си позволи един великодушен жест: той върнал пленниците на боите, та да могат да ги разменят срещу свои заложници [Полибий, 3, 67; Ливий, 21, 47]. Впрочем след известно време Анибал открил, че позицията на галите била значително по-сложна, отколкото му се сторило отначало, и че дипломатическите стъпки, които той бил предприел, съвсем не били достатъчни и въпреки всички преговори в топла, приятелска обстановка и взаимни усмивки не му осигурявали не само поддръжката им, но дори и техния неутралитет. Галите засега още не вярвали твърде в окончателната победа на картагенското оръжие и за да се осигурят срещу евентуални бъдещи репресии, водели секретни преговори и с римляните [Полибий, 3, 69, 5; Ливий, 21, 52, 3].

Бунтът на галите разтревожил извънредно много Сципион. Той се страхувал, че това клане било сигнал за всички гали да поведат борба срещу Рим, и взел всички необходими според него предпазни мерки: следващата нощ римските войски тихо напуснали лагера и се отправили към р. Требия, където хълмистата местност затруднявала действията на кавалерията. Анибал изпратил подире им своята конница, но нумидийските кавалеристи се нахвърлили на изоставения римски лагер и докато търсели там плячка и палели постройките, враговете успели да преминат Требия. Анибал следвал Сципион по петите и разположил войските си отново край римския стан. Галите помагали на картагенците, включително и с продоволствие, освен това Анибал успял да завземе и римската крепост Кластидий, където били струпани големи запаси жито. Това коствало на Анибал 300 жълтици, платени за предателството на началника на местния гарнизон брундизиеца Дасий. Картагенците използвали това жито през цялото време на престоя си при Требия [Полибий, 3, 68, 1—8; 69, 1—5; Ливий, 21, 48]. Следвайки неотстъпно своята линия на поведение спрямо италийските съюзници на Рим, Анибал заповядал да се отнасят съвсем внимателно с пленниците от Кластидий: той искал да покаже, че италийците няма защо да се страхуват от него, че даже и в плен им били осигурени снизхождението и благоразположението на картагенците.

Междувременно в лагера на Сципион край Требия пристигнал Семпроний Лонг със своите войници. Сега вече и двамата консули с почти цялата римска армия, освен изпратените от Сципион в Испания и оставените от Лонг за охрана на морските брегове на Италия и Сицилия подразделения, били срещу Анибал. В Рим, където поражението при Тицин предизвикало, според деликатния израз на Полибий, изумление и където били склонни да приписват неуспеха и на неумението на Сципион, и на измяната на галите, пристигането на Семпроний вдъхнало нови надежди. Общественото мнение очаквало с нетърпение решителното и победоносно този път сражение [Полибий, 3, 68, 9—12]. Не е чудно, че и Семпроний се стремял към бой, макар че имал благоразумието да остави войниците си да си починат след четиридесетдневния преход от Лилибей до Северна Италия [Полибий, 3, 68, 14].

Общо взето, и Полибий, и Тит Ливий така описват нещата (и тази тенденциозна схема ще се повтаря много пъти и по-нататък), че уж в римския лагер станала дискусия между благоразумния и опитен консул Публий Корнелий Сципион, който, ръководен от интересите на държавата, решително се противопоставял на едно ново сражение с Анибал, и неговия лекомислен колега Тиберий Семпроний Лонг, който настоявал за ново сражение от кариеристични цели, поставяйки под заплаха интересите и самото съществуване на римската държава. Не можем да не видим в това отражение на аналистичната традиция да се идеализират Сципионовци, както по-късно и Луций Емилий Павел. Тук ще напомним, че Полибий бил приближен именно на Сципионовци, а Емилиевци и родът на Корнелий Сципион принадлежали към една и съща политическа групировка. Тази традиция била противопоставена на преданията за Квинт Фабий Максим, който сам, както пише Ений, бил спасил Рим със своята политика. Античните историографи се стремят да покажат, че Корнелий-Сципионовци и Емилиевци се придържали към същите политически принципи, както и Фабий. Пораженията и при Требия, и при Кана се обяснявали просто с това, че не са ги послушали навреме. Ще отбележим също, че Семпрониевци били близки до Клавдиевци и това обстоятелство също повлияло отрицателно върху оценката на действията на консула. Наистина отначало Ливий говори твърде сдържано [21, 52, 2] за дискусията между консулите и особено за позицията на Сципион: единият консул въз основа на собствения си горчив опит съветвал да чакат, а другият, по-решителен, не искал да търпи никакво отлагане. Малко по-нататък, след като разказва за победата на римляните в малка и нямаща някакво сериозно значение схватка с картагенците, Ливий [21, 53, 1—7] цитира демагогските думи на Семпроний (бойците са ободрени от победата, всички желаят битката освен Сципион; кого чакаме още — нова победа и нов консул ли; врагът е, кажи-речи, под стените на Рим, докато „ние“ позорим славното минало на „нашите“ бащи, като се крием от него в лагера) и добавя, че той искал да използва възможността сам да спечели победата без участието на колегата си и преди избора на новите консули, за да не се окаже принуден да им предаде воденето на войната. Полибий [3, 70, 2—8] разказва значително по-подробно за това. Той старателно излага аргументите на Сципион: според него било по-добре, ако по време на зимата римските войници се упражнявали във военно изкуство, а можело да се надяват, че и галите, ако картагенците продължително време бездействат, щели да преминат на страната на римляните. Полибий не премълчава и личните мотиви на Сципион, но разказва за тях със сдържано почтителни изрази: Сципион се надявал, след като излекува раната си, да принесе полза на държавата (подразбира се: сам да застане в ролята на командващ). Но когато става дума за Семпроний, Полибий не счита за нужно да изложи неговата позиция поне така, както е направил Ливий, а слиза до нивото на явните грубости: Семпроний разбирал, че Сципион говори умно, но подтикван от честолюбие и самоувереност, бързал да се бие, преди Сципион да може да вземе активно участие в битката, а новите консули да поемат властта. Та затова, поучително завършва Полибий, той неминуемо щял да претърпи поражение, щом не се ръководел от общите, а от своите користни интереси.

Въпреки цялата си тенденциозност тези разкази отразяват и определени реални факти — съперничество на консулите, които се стремели да победят Анибал, но не желаели да си разделят лаврите на победителя.

Анибал също се стремял към боя. Според думите на Полибий [3, 70, 9—12] той бил добре осведомен какво вълнувало Семпроний и от своя страна всячески поощрявал, просто примамвал в мрежите си римския пълководец. Мислите на Анибал били сходни с мислите на Сципион. Битката трябвало да се състои не само защото още имало възможност да се възползват от помощта на галите, а и защото сега картагенската армия била изправена срещу необучени новобранци (освен това и Сципион, докато лекувал раната си, не можел да вземе участие в сражението). Най-сетне — и това според Полибий било най-важното — Анибал смятал, че трябвало да действа, а не да си прекарва времето в безделие. По този повод нашият източник отбелязва: един пълководец, който е довел войските си в чужда страна и се стреми да осъществи своите необикновено дръзки планове, трябва постоянно да подхранва нови надежди у своите съратници — този начин на действие за него е единственият път към спасението. Дума „спасение“ неволно ни стряска: този път вече фразата, че имат само един избор — победа или гибел, не е вложена само в устата на картагенския пълководец, говорещ пред своите войници. Същата мисъл сега ни се предлага като извод от размишленията на, кажи-речи, най-крупния от историографите на древността — съсредоточен наблюдател, дълбок мислител, самият той опитен воин и държавен деец.

Впрочем не само тези съображения накарали Анибал в края на краищата да се откаже от изчаквателната позиция, която бил заел веднага след битката при Тицин. Най-близките събития му показали, че докато римските легиони се намирали в Северна Италия, той не можел да бъде напълно уверен в стабилността на положението си. Както вече споменахме, Анибал научил, че някои негови съюзнически галски племена, живеещи в долината на Пад около Требия, са започнали преговори с римляните, като се надявали по този начин да се предпазят от отмъщение при евентуална победа на римското оръжие, и римляните, явно доволни дори и от това, че тези племена се опитвали да запазят неутралитет, ги посрещали благосклонно. Ливий пише за възмущението, което обзело Анибал. Та нали по молба на галите, повтарял разгневеният картагенец, съм дошъл в Италия да ги освобождавам от римски гнет. И тогава вече, явно с желанието да затвърди почти завоюваната свобода, Анибал изпратил срещу племената около Пад наказателна експедиция (2000 пехотинци и 1000 конници — гали и нумидийци). След страшните опустошения тези племена се обърнали с молба за помощ към консулите, тъй като уж били пострадали заради извънредната си преданост към римляните. Според Ливий и този път консулите започнали да спорят. Сципион не харесал нито времето, по което римляните трябвало да започнат сражение, нито самия повод, тъй като нямал доверие на галите и ги смятал способни на нови измени. Семпроний настоявал: най-доброто средство да запази съюзниците си, казвал той, е да помагаш на онези от тях, които са изпаднали в беда и се нуждаят от помощ. И тъй като Сципион протакал и явно не искал да действа, Семпроний изпратил срещу Анибаловите конници по-голямата част от кавалерията, която се намирала под негово непосредствено командване, заедно с 1000 копиеносци. Неочакването нападение внесло объркване сред натоварените с плячка картагенски войници, които скитали, пръснати в безредие по местността. Много от тях били убити, а останалите побягнали към лагера, защитен от караула. Римляните също се оттеглили към своя стан, но Семпроний наново изпратил на бой този път вече цялата си конница и всички копиеносци. Анибал спрял войниците си пред лагерните укрепления, построил ги с лице към неприятеля и не им позволил да влязат в съприкосновение с него, очевидно защото натрапеният му по този начин бой не би протекъл според неговите желания. Той искал да води битката според собствените си планове и замисли. Явно така трябва да разбираме и Полибий, който пише, че картагенският началник не бил готов за решаващата битка в този момент и смятал, че без предварително разработен план, а на това отгоре и по незначителен повод, не трябва да я започва [Полибий, 3, 69, 5—14; вж. Ливий, 21, 52, 3—11]. И все пак главното било направено: Анибал внушил на Семпроний мисълта, че е победил картагенците (можело да се направи такъв извод, понеже в тези схватки картагенците претърпели повече загуби от римляните) и с това укрепил неговата увереност в близката решителна победа. Радостно възбуденият Семпроний не искал дори и да чуе колегата си, той не желаел повече да изчаква. Този път обаче сражението подготвил Анибал и той избрал място за него.

Между пуническия лагер и Требия минавал ручей (Нурета?) с високи брегове, обрасли с тръстика, храсталак и дървета. Това място отдавна било привлякло вниманието на Анибал. По време на своите рекогносцировки той го бил огледал и се убедил, че там могат лесно да се скрият не само пехотинците, а и конниците, особено ако оставят оръжието на земята, а шлемовете скрият под щитовете. Точно там Анибал решил да устрои засада. Предварително обсъдил плана си на военен съвет, на който повикал висшите командири от своята армия и с тяхно одобрение започнал да сформира специален отряд. Анибал предал командването му на брат си Магон, който вече възглавявал нумидийската конница след битката при Тицин по време на похода към Плаценция, и му заповядал да избере 100 пехотинци и 100 конници за засадата. Когато Магон се явил при Анибал с тези бойци, той им заповядал на свой ред те да подберат от своите подразделения още по 9 души. По този начин набрал 1000 пехотинци и още толкова конници и ги настанил през нощта на харесаното отпреди място.

Било денят на зимното слънцестояние. Рано сутринта валял сняг, който преминал в дъжд. Анибал заповядал на нумидийската конница да прекоси Требия, да препусне до портите на неприятелския лагер и да хвърли късите си копия по караула, с което да предизвика римляните на бой, а когато сражението започне, да отстъпва бавно към реката и да принуди противника на свой ред да мине на отсамния бряг, където били картагенците. Всички останали имали заповед да закусят, да си подготвят оръжието и конете и да чакат сигнал.

Нумидийците изпълнили блестящо задачата си. Когато предизвикали шум и безредие пред лагерните порти (според Полибий веднага, след като било забелязано приближаването им), Семпроний, който и за миг не се усъмнил в успеха, извел срещу тях конницата, а след това и останалата си войска. Обаче го направил много прибързано. Войниците му излезли на полесражението гладни и недостатъчно топло облечени, конете не били нахранени. Когато римляните, преследвайки настъпващите нумидийци, навлезли в крайречната мъгла, започнали все повече да треперят от студ. В реката студената вода стигала до гърдите им, така че когато войниците на Семпроний излезли на другия бряг, едва държели оръжието в ръцете си.

През това време картагенските войници се греели край огньовете, разтривали се със зехтин и закусвали. Щом получил условния сигнал, че римляните са преминали реката, Анибал извел войската си в полето. Отпред поставил балеарците — леката пехота (8000 души), зад тях — тежковъоръжената пехота (ибери, гали и либийци — 20 000 души), а на двата фланга — конниците (според Ливий 9000, а според Полибий над 10 000 души) и слоновете. Като видял, че конниците му твърде много са се увлекли в преследването на нумидийците, които ту отстъпвали, ту отново контраатакували, и се излагали на прекалена опасност, Семпроний заповядал да отстъпят и да се присъединят към основните сили. Той построил в центъра пехотата (според Полибий 16 000, според Ливий 18 000 римляни, 20 000 съюзници и бойци с права на латински граждани, освен това бойците от галското племе кеномани — заклети врагове на инсубрите, а следователно и на Анибал), а на фланговете — кавалерията (около 4000 бойци).

Сражението започнали балеарците, които принудили римските копиеносци да отстъпят (по понятни съображения Ливий премълчава този детайл, добре описан в разказа на Полибий), а след това се присъединили към картагенските конници, които нанасяли флангов удар. Римската конница била пометена от числено превъзхождащата я кавалерия на противника, балеарците и слоновете. Тежковъоръжените пехотинци се биели много упорито и ожесточено, но без съществен резултат. Внезапно за римляните отрядът на Магон ги ударил из засада откъм тила и довел до объркване задната им редица. Попаднала в обкръжение, римската пехота се съпротивлявала мъжествено, пробила бойната линия на картагенците и принудила слоновете да се обърнат назад и за малко да не се нахвърлят срещу самите картагенци. Анибал заповядал да откарат слоновете на фланговете и да ги насочат срещу кеноманите, които се втурнали панически да бягат. При тези условия 10 000 римски пехотинци пробили картагенските редици и се измъкнали от обкръжението и тъй като нямали възможност да се върнат в лагера си, отстъпили към Плаценция. Подразделенията, които по време на боя останали в лагера, заминали също натам под командването на Сципион, а оттам — в Кремона (свр. обаче Апиан: римляните избягали в лагера, а оттам вече Сципион извел остатъците от армията към Плаценция и Кремона).

Картагенците победили отново, обаче този път със значително по-големи загуби. Особено силни опустошения нанесло в техните редове лошото време: хората измирали, конете падали, загинали почти всички слонове. Полибий пише, че картагенците останали само с един слон, но според по-точните, както ни се струва, данни на Ливий Анибал разполагал след Требия с повече от 7 слона [Полибий, 3, 71—74; Ливий, 21, 54—55, 58, 11; Ап., Аниб., 6—7].

III

Анибал можел да бъде доволен. Победата при Требия му предала Цизалпийска Галия и му позволила да привлече на своя страна всички племена, които живеели там [Полибий, 3, 75, 2]. Както изглеждало, тя му откривала пътя и към Централна Италия — през Етрурия към Рим. Най-сетне и в самия Рим тя предизвикала паника, която естествено също оказвала благоприятно влияние върху положението на нахлулите в Италия картагенци.

Семпроний отначало се опитвал да скрие от римското правителство, още повече от народа, истинските мащаби на катастрофата. Той доложил в Рим, че станало сражение, но лошото време попречило да се спечели победата [Полибий, 3, 75, 1]. Обаче в Рим постепенно научили истината — и че картагенците са завзели римския лагер, и че всички гали са се присъединили към тях, и че римските войски, или по-точно — останките от тях, са се укрили в градовете, и че им се доставя продоволствие от морето по Пад: това бил единственият път, който Анибал не можел да постави под контрол [Полибий, 3, 75, 2—3]. Тези вести предизвикали в Рим страшна тревога; ако се съди по това как Ливий изобразява ситуацията [21, 57, 1—2], там даже били склонни да преувеличават мащабите на бедствието. Всеки ден очаквали приближаването на войските на Анибал към самия Рим и не виждали нито надежда за спасение, нито възможност да получат помощ отвън или да се съпротивляват успешно. Такива били настроенията, когато в Рим пристигнал за поредните консулски избори Тиберий Семпроний Лонг, промъкнал се през пръснатите из Цизалпийска Галия отреди на вражеската конница. След като изпълнил мисията си, по същия начин се върнал в зимната квартира.

През 217 г. били избрани за консули Гней Сервилий Гемин и Гай Фламиний. Доколкото можем да съдим, това било резултат на остра политическа борба в римското общество, където основният проблем бил организацията на отбраната срещу печелещия победи враг, и израз на определен компромис. Избирането на Гней Сервилий, представител на рода Сервилии, позволявало на патрицианската групировка на Емилиевци-Корнелиевци поради близостта си с него да запазят своите позации в правителството дори въпреки неуспеха на Сципион. Обаче не по-малко важен факт било избирането на Гай Фламиний за консул. Този човек отдавна вече се бил утвърдил като ръководител на демократическото движение, като народен вожд, който водел непримирима борба със сената. Известно е, че през 232 г. като народен трибун той предложил закон за раздаване на гражданите земя в Галското поле, който бил насочен пряко срещу интересите на нобилитета. Той поддържал активно и „закона на Клавдий“, който забранявал на сенаторите да владеят кораби с вместимост над 300 амфори и следователно ограничавал рязко участието им в морската търговия. През 223 г., когато Гай Фламиний за първи път бил избран за консул, се получил сблъсък между него и сената, който отказал да признае за законен резултата от тогавашните избори. Фламиний пренебрегнал постановлението на сената и заминал на поход срещу инсубрите, победил ги, а после отпразнувал триумфа пак по решение на народното събрание и въпреки волята на сената.

Но да се върнем при Анибал. Ливий [21, 57] пише, че преди настъпването на студовете той нападнал през нощта добре укрепен римски емпорий недалеч от Плаценция, обаче не успял да остане незабелязан — караулите надали вик, чули ги в Плаценция и на сутринта се появил Семпроний с отряд конници. В боя Анибал бил ранен и напуснал полесражението. Битката се прекратила от само себе си. По-успешно завършил друг негов поход срещу друг римски емпорий — Виктумвия. Картагенците успели да обърнат в бягство гражданите и укрилите се зад стените на града жители от околностите, които били излезли да го защитават. На другия ден градът се предал и приел картагенския гарнизон, оръжието на населението било отнето и Виктумвия — разграбена. Сведенията на Тит Ливий бяха подложени на съмнение в научноизследователската литература. Смята се, че описаните от него бойни операции били невъзможни и следователно не са се състояли. Тези предположения не са убедителни. Напротив, Анибал имал нужда да утвърди победата и властта си в Северна Италия, докато там все още се намирали римските войски, макар и разбити в две големи сражения, но независимо от това представляващи голяма и сериозна сила, с която се налагало да се съобразява. Напълно естествено е и че като избягвал обсадата на големи градове, Анибал решил да нанесе удар по римските снабдителни центрове с намерение да попречи на изпращането на продоволствие в колониите. Най-сетне детайлите, които изтъква в разказа си Тит Ливий, не излизат извън пределите на реалното. Пък и въобще какъв е смисълът Тит Ливий или неговият източник да измислят разкази за сражения, едното от които се свежда до това, че римляните отблъснали нападението от емпория, а другото завършило с още едно поражение, ако не на редовни части, то във всеки случай на римски колонисти. Едва ли може да се предполага, че разказът за подобен род бойни операции е в състояние да поласкае патриотичното чувство. Остава въпросът: защо Полибий не споменава нищо за тези събития? Но мълчанието на Полибий само по себе си не е доказателство против разказа на Ливий, който се опира на независими от гръцкия автор римски източници, във всеки случай при този откъс. Очевидно тези мероприятия са се сторили на Полибий дотолкова незначителни в общата верига от събития, че той е сметнал за възможно да не споменава за тях без вреда за изложението.

След това Ливий [21, 58—59] разказва за опита на Анибал при първите признаци на пролетта да навлезе в Етрурия, за да привлече там на своя страна със сила или с убеждение местното население. Обаче при преминаването през Апенините картагенската армия била застигната от буря, която заставила войниците да спрат. Много силен вятър, дъжд и град, а после и студ опустошили редовете на картагенците, загинали много коне и — добавя Ливий — 7 от слоновете, които останали на Анибал след Требия. Като се спуснал от Апенините, според нашия източник Анибал отново се отправил към Плаценция. Там станало сражение — отначало с явен превес за римляните, които обърнали картагенците в бягство и ги преследвали до самия лагер, но Анибал въвел в боя нови контингенти и принудил римляните да отстъпят. Битката при Плаценция завършила наравно. И римляните, и картагенците били принудени да отстъпят: първите, както казва Ливий, в Лука, а вторите в Лигурия. Там лигурците предали на Анибал двама римски квестори, Гай Фулвий и Луций Лукреций, двама военни трибуни и пет души от конническото съсловие, повечето от тях синове на сенатори. По този начин местните племена демонстрирали своето желание да установят съюзнически отношения с Анибал, да вземат участие в неговата борба срещу Рим.

Както и в предишния случай, съмненията по отношение на достоверността на цитирания по-горе разказ на Ливий ни се струват необосновани. Да оставим настрана, че липсват каквито и да било данни, които да опровергават съобщението на Ливий (само сведението на Полибий, че Анибал „зимува в Галия“, е много неопределено [3, 77, 3]), но и всички действия на Анибал, за които разказва римският историограф, изглеждат психологически оправдани и целесъобразни от военна гледна точка.

Нетърпеливият стремеж да пренесе войната в Етрурия, явно показан от Анибал при организацията на похода през Апенините, е лесно обясним с неговото военнополитическо положение. Разбира се, той добре е знаел, че римляните изпращат свои гарнизони във всички точки, където можели да очакват нападение — в Сицилия, в Сардиния, в Тарент, че са построили още 60 пентери, че консулите (Сервилий и Фламиний) провеждат в самия Рим мобилизация на нови контингенти и организират опълчение от съюзниците, че даже от сиракузкия цар Хиерон поискали помощ и той им изпратил 500 критски наемници и 1000 пелтасти, най-сетне, че римляните съсредоточават своите запаси от продоволствие в Аримина и Етрурия с очевидното намерение да преградят пътя на картагенците [Полибий, 3, 75, 4—7]. При тези условия за Анибал било от жизнена важност да изпревари противника и да създаде най-благоприятна за себе си обстановка. Особено важни за него били съюзниците. Не случайно Полибий подчертава, че Анибал всячески убеждавал взетите в плен римски съюзници, че е дошъл в Италия да воюва само против Рим. Докато пленените римляни държал под стража на мизерна дажба, към съюзниците искал да покаже голяма благосклонност и в крайна сметка просто ги изпращал по домовете им без откуп, за да уговарят съгражданите си да се присъединяват към картагенците, които се борели за възстановяване на италийската свобода, против римското владичество. Такава била по думите на Полибий версията, която пуническият пълководец внушавал с всички средства. И ако не била бурята, Анибал щял в крайна сметка да постигне целта си.

Това съвсем не била единствената причина. Настроенията на галските му съюзници много тревожели Анибал. Той се страхувал от измяна и даже от покушение срещу живота си. От предпазливост Анибал приложил чисто „финикийска“ според Полибий [3, 78, 1—4] хитрост: постоянно сменял обичайните за различни възрасти перуки и дрехи, така че и най-близките му другари не можели да го познаят. Трябва да признаем, че той имал всички основания да се безпокои. Разбира се, галите го поканили в Италия и очаквали от войната му с Рим своето освобождение, но те били много недоволни, че войната се водела твърде дълго в собствената им страна и че се бавело нахлуването в Централна Италия, откъдето те очаквали богата плячка [Полибий, 3, 78, 5; Ливий, 22, 1, 1—4]. Имало само един начин да се ликвидира недоволството — колкото може по-бързо да напуснат Цизалпийска Галия и да отидат в Етрурия. Без съмнение опитът да преминат Апенинските планини трябвало да спомогне за премахването на вътрешния конфликт в армията на Анибал.

Най-сетне тревожни вести идвали и от Иберия, където положението ставало твърде неблагоприятно за картагенците. Гней Корнелий Сципион, когото брат му Публий, както вече казахме, бе изпратил като свой легат в Испания, бил дебаркирал в гръцката колония Емпория и постепенно отново подчинил на римската власт цялото средиземноморско крайбрежие до р. Ибер, а в битката при Киса разгромил обединената иберийско-пуническа войска, като взел в плен нейните командващи и завлядал също богата плячка, между другото и имущество, принадлежащо на бойците, заминали с Анибал в Италия. Братът на Анибал Хасдрубал Баркид, който форсирал Ибер още преди това сражение, след битката при Киса не се решил да атакува Гней Корнелий Сципион. Той нападнал римските моряци, чиито отряди бродели около Таракон, избил много от тях, а след това се прибрал оттатък Ибер. Сципион възстановил положението в Таракон и даже разположил там малък гарнизон. През това време северно от Ибер отново се появил Хасдрубал, подучил племето илергети да се откаже от съюза със Сципион и започнал да унищожава заедно с тях нивите на римските съюзници. А когато Сципион тръгнал насреща му, Хасдрубал отново се върнал оттатък Ибер, като изоставил илергетите на собствената им съдба. След известно време Сиципон отново подчинил илергетите, а след това и авсетаните — стари съюзници на Картаген. От казаното следва, между другото, погрешното мнение на Апиан, че Гней Корнелий Сципион нищо не е предприел, докато чакал пристигането на Публий в Испания [Ап., Исп., 15]! Благодарение на неговите действия Северна Испания била върната в сферата на римското господство, Пиренейският полуостров станал театър на военните действия, там възникнала реална заплаха за картагенското господство, а пуническата войска, оставена за отбрана на полуострова, не успяла да попречи на това [Полибий, 3, 76; Ливий, 21, 60—61].

Неуспешният опит за преодоляване на Апенините и „равният“ изход от сражението при Плаценция дали време на консулите да завършат подготовката за нова кампания и да срещнат Анибал в Етрурия.

Римското правителство се готвело за новата кампания в атмосфера на силно безпокойство. В града се говорело на всяка крачка само за всевъзможни тревожни предзнаменования и, разбира се, винаги се намирали свидетели, които „със собствените си очи“ били видели или „със собствените си уши“ били чули онова, което със страх се предавало от уста на уста и което впоследствие грижливо се фиксирало и попадало в повествованията на историографите. Разказвало се, че на зеленчуковия пазар някакво шестмесечно дете на свободни родители извикало думата „триумф“; че на пазара за добитък един бик се качил на третия етаж и когато хората се развикали, изплашен, се хвърлил надолу; че на небето се явили образи на кораби; че в Храма на надеждата на зеленчуковия пазар ударил гръм; че в Ланувийския храм копието в ръката на богинята помръднало. Нещо повече. Един гарван долетял в храма и седнал на ложето ѝ. Говорели, че около Амитерн на много места се появили призраци с бели савани; че в Пиценум паднал каменен дъжд; че в Тере се свили дъбовите дъсчици, по които тамошните жреци предсказвали бъдещето; че в Галия вълк измъкнал меч от ножницата на часови и го отвлякъл. Властите заповядали ритуално очистване на града, извършвали молебени, принасяли жертви и посвещения, давали от името на държавата обети, което според Ливий [21, 62] значително успокоило хората.

Впрочем, както сам той сочи по-нататък [22, 1, 8—20], успокоението не било задълго. Едва Фламиний встъпил в длъжност, в града плъзнали нови слухове (и даже не слухове — разпространявали се официални известия) за неблагоприятни знамения [срв. Плут., Фаб. Макс., 2]. Например се съобщавало, че намалява слънчевият диск; че в Пренест от небето падали горящи камъни; че в Арпи видели щитове на небето и слънце, което се сражавало с луната; че гадателните жребии, на които се записвали изреченията на оракулите, от само себе си се смалили и от тях изпаднал един с надпис: „Марс разтърсва копието си“; че в самия Рим изображенията на Марс се покрили с пот; че в Капуа небето като че пламтяло, а луната сякаш падала заедно с дъжда; че козите на някакви граждани се покрили с коса вместо с козина, кокошките се превърнали в петли, а петлите — в кокошки [срв. Плут., Фаб. Макс., 2]. Сенатът начело с консула Гней Сервилий постановил да се извършат нови умилостивителни жертвоприношения и посвещения, моления и празнувания. Особено интересно е, че в града непрекъснато, денем и нощем се устройвали сатурналии — празненства, които трябвало да напомнят за „златния век“ и да покажат единството на римския народ независимо от обществено положение и съсловна принадлежност.

Но в Рим имало и други причини за безпокойство. Фламиний започвал консулството си в обстановка на рязко изострена борба около „закона на Клавдий“. Консулът се боял, че ненавиждащите го сенатори под някакъв предлог ще му попречат да напусне Рим, и след като изпратил заповед на Семпроний да прехвърли войската от Плаценция в Аримина — а на Фламиний се паднали по жребий точно тези легиони, — сам почти тайно напуснал града и без да изпълни обичайните религиозни церемонии, се отправил на север, като повел войниците си по планински пътеки към Етрурия.

От само себе си се разбира, че явното пренебрежение на Фламиний към римската държавна процедура и особено към ритуалните задължения, които били неотменна и най-важна нейна част, дало добър материал за враждебната му сенаторска пропаганда. Даже изпратили Квинт Теренций и Марк Анистий да искат от него да се върне и да направи всичко необходимо, обаче Фламиний не обърнал внимание на думите им. Освен враждебните отношения със сената и пълната морална невъзможност да се подчини на каквото и да било изискване на сенаторите Фламиний просто не можел да губи време напразно. Той трябвало да прегради пътя на Анибал към Централна Италия [Ливий, 21, 63; 22, 1, 4—7].

През пролетта на 217 г. консулските войски се били разположили по следния начин: частите под командването на Гней Сервилий, който впрочем се забавил в Рим за обрядите и жертвоприношенията и пристигнал на мястото за съсредоточаване на войските си значително по-късно от Фламиний, се събрали край Аримина. Сервилий ги приел от Публий Корнелий Сципион, който бил изпратен като проконсул в Испания [Ап., Исп., 8]. Фламиний се разположил на лагер край Арециум [Полибий, 3, 77, 1—2]. Изглеждало, че всички пътища на картагенците към Етрурия били преградени и спокойно можело да очакват появата им, за да се сражават с тях на подстъпите на областта.

Но внезапно Фламиний получил потресаваща вест: Анибал бил вече в Етрурия!

Естествено подготовката за новата кампания, която можел да си позволи Анибал, се състояла в привличане на съюзници и преди всичко в разузнаване. Трябвало да се намери най-удобният и безопасен път, така че сражението да се състои в благоприятна за картагенците обстановка. Обаче сведенията, които получил Анибал, не давали повод за оптимизъм: всички обичайни пътища били под надзора на римляните и те, разбира се, биха затруднили придвижването на армията му. И тогава Анибал взел неочаквано решение — да стигне в Етрурия по път, който никой никога не бил ползвал и който Фламиний по тази причина изобщо не бил сложил в сметките си. Пътят водел през почти непроходимо блато, което изпускало отровни изпарения. Нивото на водата там рязко се било повишило поради разливането на р. Арн. Но пътят позволявал да избягнат преждевременната среща с римляните и да се появят в Етрурия неочаквано бързо. Този план на Анибал, макар и да предвещавал големи трудности, бил напълно оправдан стратегически: той осигурявал на пълководеца най-същественото за неговото положение — фактора внезапност [вж. Полибий, 3, 78, 6—8; Ливий, 22, 2, 2].

Преминаването на Анибал от Цизалпийска Галия в Етрурия по своята сложност, по всичко, което се наложило да изпита армията му, напълно можело да се сравнява с похода през Алпите. В началото на колоната Анибал поставил либийците и иберите заедно с обоза — това били най-закалените и опитни воини, способни да преодоляват всякакви препяствия. След тях трябвало да вървят галите. Колоната завършвали конниците, сред които и нумидийските конници под командването на Магон Баркид, получил специална задача от Анибал: ако галите започнели да се бунтуват и поискали да се върнат в родината си, Магон трябвало насила да ги накара да вървят напред. Колоната вървяла, затъвайки в блатната кал, борейки се с вълните на разлелия се Арн, почти без да спират четири дни и три нощи. Най-много страдали галите, несвикнали с трудностите на походния живот. Те едва се придвижвали по лепкавата тиня, падали до издъхващите товарни коне и вече не можели да се вдигнат. Други лягали върху товара или върху планините от животински трупове, като търсели място да отдъхнат поне за няколко часа. Самият Анибал пътувал на единствения оцелял слон. От влагата, отровните блатни изпарения и безсъницата внезапно се възпалили очите му и тъй като нямал нито време, нито възможност да се лекува, загубил едното си око [Полибий, 3, 80; Ливий, 22, 2].

И все пак Анибал пристигнал в Етрурия, областта между Фезуле и Арециум, макар и с големи загуби, но неочаквано бързо за римляните, и след обичайното разузнаване установил, че основната и не особено трудна задача пред него засега била да предизвика Фламиний на битка, в която да не участват войските на Сервилий. Фламиний се нуждаел от победа, между другото и за да затвърди положението си и окончателно да дискредитира и да отстрани от власт враждебните аристократични групировки. Като преценил особеностите на характера и политическата позиция на Фламиний, който, както отбелязва Ливий, щял да започне боя даже и ако Анибал бездействал на края на блатото, пуническият военачалник решил да предизвика римския консул. Установил, че местността при Арециум не е удобна за бой, той оставил лагера на противника отляво, тръгнал към Фезуле, а след това, без да срещне съпротива, се насочил към Рим, като разорявал и унищожавал мирното население, изгарял къщи и стопански постройки. Фламиний се втурнал след него. Като видял, че войските на Фламиний се приближават, Анибал избрал за сражението планинска местност недалеч от град Картона край Тразименското езеро и заповядал на войниците си да се приготвят за бой.

Условията на местността, която избрал Анибал, били много благоприятни за него. Между планините и езерото се простирала долина, към която водело откъм запад тясно дефиле, а изходът на долината се затварял от хълм. Анибал заел със своите либийски и иберийски ветерани централните височини, успоредни на брега. При входа към долината той разположил скрито конниците и галите, а на хълма при изхода — балеарците и леко въоръжените пехотинци. Фламиний стигнал до езерото в навечерието на боя, а на другата сутрин, още на разсъмване, се насочил към теснината.

Когато римляните постепенно се вмъкнали в покритата с мъгла долина, Анибал дал сигнал на своите части за едновременно внезапно нападение. Картагенците изтичали долу и римляните, които вървели в гъста мъгла, разбрали по виковете на противниците, че са обкръжени. Те дори не могли ясно да си представят какво става. Боят се водел едновременно и откъм фронта, и откъм тила, и откъм фланговете (вж. Фронтин [2, 5, 24]). Опитите на консула да построи войниците си в боен ред не довели до нищо: те не чували заповедите, а мнозина се мъчели да избягат. Битката станала толкова ожесточена, че сражаващите се даже не усетили страшното земетресение [Плут., Фаб., 3; Циц., Предв., 1, 35; Плиний, 2, 86; Флор, 2, 6] Самият консул паднал убит от някой си инсубр Дукарий. След това римляните се обърнали в паническо бягство; а някои се мъчели безрезултатно да се спасят с плуване или навлизали в езерото, докъдето било възможно, и там загивали под ударите на конниците на Анибал. Само 6000 римляни успели да се измъкнат от този ад, но били нападнати и обкръжени от картагенската конница, командвана от Махарбал. Той обещал на римските войници, че щели да бъдат пуснати на свобода, ако предадат оръжието, и римляните се предали в плен. Анибал обаче заявил, че Махарбал нямал право да дава на противника каквото и да било обещание, заповядал да оковат римляните във вериги и ги предал под стража на галите. Пуснал само латинците — съюзници на Рим, като повторил онова, което казвал много пъти: той бил дошъл да воюва не с италийците, а с римляните за освобождението на Италия.

Според данните на Ливий, който се спира в този случай на Фабий Пиктор, римляните загубили всичко 15 000 убити при Тразименското езеро. Апиан изчислява армията на Фламиний на 30 000 пехотинци и 3000 конници [Ап., Исп., 8]. Евтропий и Орозий пишат, че Фламиний загубил 25 000 убити [Евтропий, 3, 9; Орозий, 4, 15, 5]. Според данните на Орозий 6000 римляни били заловени в плен. По заповед на Анибал сред убитите потърсили трупа на Фламиний, за да му устроят достойно погребение. 10 000 римски войници се разбягали и се промъквали към Рим, 10 000 попаднали в плен [вж. Вал. Макс., 1, 6, 6]. Според Ливий загубите на картагенците стигали 2500, според Полибий — 1500 [Полибий, 3, 80—85, Ливий, 22, 3—7, 5; Ап., Аниб., 9—10; Зонара, 8, 25], а според Орозий [4—15, 5] — 2000 души.

IV

Когато Гней Сервилий Гемин получил в Аримина вестта, че Анибал се намира в Етрурия и се е разположил край лагера на Фламиний, първото му намерение, както разказва Полибий [3, 86, 3], било да обедини своята армия с легионите на колегата си и да противопоставят на Анибал цялата мощ на римското оръжие, обаче той не могъл да направи това „поради тежкоподвижността на войската“. Явно измислен предлог. Разбира се, ние можем само да гадаем какви са били истинските мотиви на Сервилий. Изглежда, че в същност решаваща роля е изиграло нежеланието на Сервилий, протежето на аристократическите кръгове, да окаже действена помощ на Фламиний, вожда на демократичното движение. Обаче Сервилий не можел да остане и абсолютно безучастен и затова изпратил към Фламиний 4000 конници под командването на пропретора Гай Центений. Щом разбрал за станалото край Тразименското езеро, Центений се върнал в Умбрия. През това време Анибал бил уведомен за новия противник и изпратил срещу него Махарбал с отряд лековъоръжени копиеносци и известен брой кавалеристи. Като настигнали противника, още в първата схватка бойците на Махарбал избили около 2000 римляни, а останалите погнали на някакъв хълм, обкръжили ги и ги взели в плен [Полибий, 3, 86, 1—5; Ливий, 22, 8, 1].

Сега, след новата блестяща победа, пред Анибал отново възникнал въпросът: какво да прави по-нататък? Тъкмо за това се съвещавал и с брат си и с приближените си, т. е. по терминологията на времето с „другарите“ си — очевидно с висшия команден състав на пуническата армия. След този успех при Тразименското езеро той вече бил напълно уверен в своята окончателна победа [Полибий, 3, 85, 6]. Вероятно точно тази увереност го навела на мисълта засега да се откаже от похода към Рим и да съсредоточи силите си за укрепване на позициите в Италия и на боеспособността на войниците.

И тъй, Анибал не сметнал за необходимо да тръгне срещу Рим и вместо това, както пише Тит Ливий [22, 9, 1—2], се насочил през Умбрия към Сполециум. След като опустошил нивята около града, доближил стените му, но бил отблъснат с големи загуби. Натъкнал се на съпротива, Анибал, който нямал намерение да губи време за обсада, решил да отстъпи и продължил към Пиценум, където останал няколко дни, а оттам към крайбрежието на Адриатическо море и после към Апулия. Там се спрял в района на Арпи и Луцерия. Според Полибий Анибал пристигнал в Япигия, където се разположил край Ойбония и оттам извършвал набези в страната на дауните [Полибий, 3, 86, 8—87, 5; 88, 1—6; Ливий, 22, 9].

Тъй като разбирал, че тепърва му предстоят нови боеве, Анибал насочил главното си внимание за укрепване на боеспособността на войниците. И хората, и конете му били преболедували от различни болести, в това число и от краста — за да се избавят от нея, той заповядал да ги къпят в старо вино. Оръжието заменил с трофейно, римско, заловено в достатъчно количество, за да задоволи всички нужди на картагенците.

Сега по своя път Анибал грабел и унищожавал без пощада местното население. Той издал заповед да бъдат убивани всички възрастни мъже, попаднали пред войниците му. Натрупали били вече толкова много плячка, че не можели да я носят със себе си, а това удесеторявало силите на пуническите наемници, карало ги да се стремят към нови сражения. Очевидно след Тразименското езеро Анибал за известно време се усъмнил във възможността да привлече на своя страна италийските съюзници и решил да прибегне до тактиката на „изгорената земя“, за да сплаши потенциалните си неприятели. Скоро след това той отново щял да измени тактиката си и да се върне към предишната военнополитическа линия.

Едва след битката при Тразименското езеро, след като излязъл на Адриатическо море, Анибал сметнал за възможно и нужно да докладва официално на картагенския съвет за резултатите от почти двегодишната война. Съветът на Картагеи на свой ред решил да направи всичко необходимо, за да помогне на пуническите войски в Испания и Италия [Полибий, 3, 87, 4—5]. Показателно е тук пренебрежението, с което Анибал се отнасял към висшия орган на властта в родината си, действайки съвсем независимо от него и даже без много да се съобразява с неговите инструкции и предписания. Трудно можем наистина да предположим, че в продължение на толкова време, след толкова победи, Анибал не е имал възможност по един или друг начин да съобщи в Картаген за обстановката. Ясно е, че той не искал да загуби положението си на неконтролиран пълководец, което бил спечелил с цената на своите военни операции, и да дели властта си даже и с един пробаркидски настроен съвет. Едва когато му трябвала военна помощ, се обърнал към съвета, надявайки се — при това с основание, както показала реакцията на съвета, — че ще я получи.

Обаче от каквито и съображения да се ръководел Анибал, когато предприел похода си към Адриатика и после на юг, каквато и плячка да награбел, колкото и да укрепвал силите на своето войнство, в крайна сметка това негово придвижване, колкото и да изглежда парадоксално, се оказало изгодно за Рим, който още веднъж получил така необходимото му време за възстановяване на загубената боеспособност.

При първите съобщения за поражението при Тразименското езеро римляните се стекли на форума много уплашени и объркани. Жените се лутали из улиците и питали минувачите що за известие за разгром е получено и каква е съдбата на войската. Накрая тълпата се отправила към комицията и курията и започнала да вика магистратите, но едва привечер преторът Марк Помпоний излязъл пред съгражданите си и казал: „Победени сме в голямо сражение.“ Липсата на точна информация както винаги пораждала разнообразни тълкувания и слухове. Няколко дни пред градските порти стояли тълпи от жени, които очаквали или пристигането на своите близки, или известия за тях. Тревогата в Рим още повече се увеличила, щом узнали за съдбата на отряда на Центений [Ливий, 22, 6—8, 4].

Междувременно трябвало да се предприемат някакви мерки. Наистина Гней Сервилий, като чул за гибелта на колегата си и за участта на неговата армия, бързо се насочил към Рим, за да се сражава в случай на нужда пред градските стени [Ливий, 22, 9, 6], обаче това било крайно недостатъчно. Сенатът, който заседавал няколко дни от изгрев до залез слънце, намерил единствения и, както изглеждало, възможен изход — диктатура, която позволявала да се съсредоточи в едни ръце цялата власт и следователно да се концентрират всички сили на държавата в нужното направление⁷⁶. Но този път били допуснати твърде съществени отклонения от обичайната за Рим процедура. По правило сенатът бил длъжен да изрази решението за назначаване на такъв изключителен магистрат чрез формулата: „Нека консулите вземат мерки държавата да не понесе загуба“, като с това предоставял на самите консули извънредни пълномощия, а пък вече по силата на тези пълномощия те провъзгласявали диктатора. Но единият от консулите бил убит, а другият се намирал извън пределите на града. Като използвали този предлог, сенатът и намиращите се в Рим магистрати внесли въпроса за диктатурата за разглеждане в народното събрание, което избрало Квинт Фабий Максим. Но не било само това. Обикновено диктаторът сам си назначавал помощник — началник на конницата — това следвало от самата същност на диктатурата, при която цялата власт трябвало да бъде съсредоточена в едни ръце и да се упражнява само от диктатора. Не случайно при установяване на диктатура всички изборни магистрати, освен народните трибуни, предавали пълномощията си. Обаче този път не само диктаторът, а и началникът на конницата били избрани от народното събрание, макар че изобщо нищо не налагало такова отстъпление от нормалната процедура [Полибий, 3, 87, 6—9; Ливий, 22, 8, 6]. В резултат началникът на конницата, какъвто станал Марк Минуций Руф, получил известна самостоятелност. Докато Фабий и Минуций нямали разногласия, всичко било наред, но когато у Минуций се появили съмнения в правилността на политическата линия на Фабий, той не закъснял да се възползва от своето положение. Но какво се било случило? Защо римското правителство трябвало да разрешава въпроса за властта точно по този начин, против традицията, която винаги се спазвала най-ревностно в Рим?

Страшното поражение и гибелта на Фламиний нанесли сериозен удар на римското демократично движение. Смъртта на Фламиний лишава демократите от най-изтъкнатия им ръководител, а разгромът при Тразименското езеро разкрил неспособността на демократите, които пренебрегнали религиозните традиции и вековните устои, да организират съпротивата срещу врага. В тези условия можели да претендират за властта две сенатски групировки — на Фабиевци и на Емилиевци-Корнелиевци. Определянето на Фабий за диктатор и на Минуций, който произхождал от приближен на Емилиевци-Корнелиевци род, за началник на конницата, било очевидно вследствие на компромис между двете „партии“. Постът на Минуций давал възможност на Емилиевци-Корнелиевци да запазят влиянието си върху хода на държавните работи. Процедурата на изборите, в чийто резултат никой не се съмнявал, трябвало да покаже всенародната поддръжка на политическата линия на Фабий, а избирането на Минуций за началник на конницата му осигурявало макар и непълна, но необходима за неговата групировка независимост от диктатора.

Квинт Фабий Максим започнал дейността си с открита демонстрация срещу Фламиний. Едва встъпил в длъжност, още същия ден свикал сената и в реч пред него заявил, че Фламиний бил прегрешил не толкова с безразсъдството и неумението си, колкото с пренебрежението към обрядите и предзнаменованията и затова трябвало да се измоли съвет от самите богове как можело да бъде смекчен гневът им и какви изкупителни жертви трябвало да принесат. Прегледали книгите на Сибила и открили, че не бил изпълнен както трябвало обетът, даден пред Марс преди войната, че трябвало да го изпълнят в по-голям обем, отколкото се полагало според обета, че трябвало да посветят на Юпитер велики игри, а на Венера Еруцинска и на Разума — храмове, че трябвало да извършат нови молебени и лектистернии и накрая, ако войната вземела благоприятен обрат, а държавата се запази в същото състояние, в каквото е била преди войната, да посветят на боговете така наречената Свещена пролет — първите плодове на пролетната реколта и първия приплод на добитъка. Всичко било изпълнено съвсем точно, като решението за Свещената пролет и за великите игри било взето от народното събрание, обета за построяване на храм на Венера Еруцинска поел диктаторът, а за храм на Разума — преторът Тит Отацилий [Ливий, 22, 9, 7—10, 10].

Като показал по този начин своето истинско римско благочестие и осигурил на държавата благоволението и поддръжката на боговете, Фабий можел вече да се заеме и със земните проблеми. Според постановлението на сената той трябвало да приеме войските, които били под командването на Сервилий. Освен това Фабий мобилизирал още два легиона, на които било заповядано да се съберат в Тибур. Диктаторът заповядал всички жители на неукрепени селища, и особено в районите, през които се предполагало, че трябва да мине Анибал, да отидат на безопасни места, като изгорят домовете си и унищожат реколтата, за да не остане нищо за врага. След тези разпореждания Фабий тръгнал да посреща Сервилий по Фламиниевия път. На Тибър край Окрикул диктаторът видял римските войници и самия Сервилий, който препускал към него начело на отряд конници, и веднага изпратил да му предадат консулът да се яви при него без ликтори, т. е. не като магистрат, облечен с висша власт, а като частно лице. Сервилий се подчинил и като пристигнал при Фабий, с цялото си поведение се стараел да подчертае и значението на диктаторската власт в римската държава, и ролята и на Фабий, облечен с толкова важни пълномощия [вж. у Плут., Фаб., 4]. Докато диктаторът приемал командването, пристигнало тревожно донесение: римските транспорти, които трябвало да доставят продоволствие от Остия в Испания, били заловени от картагенския флот недалеч от Коза. Фабий незабавно заповядал на Сервилий да замине за Остия, да набере там екипажи за римските бойни кораби, да преследва картагенците и да охранява бреговете на Италия.

С тази цел Сервилий провел още една мобилизация в Рим, която засегнала и освободените роби, годни за военна служба. Една част от новия контингент той оставил в Рим за охрана на града [Ливий, 22, 11]. А диктаторът, след като приел консулската войска, пристигнал в Тибур и оттам покрай Пренеста се насочил към Виа Латина и после към Арпи, където пред погледа на картагенците разположил своя лагер [Полибий, 3, 88, 9; Ливий 22, 12, 1—3].

И тъй, благодарение на решителните действия на римското правителство, и преди всичко на самия Фабий, които използвали умело ситуацията, създадена след битката при Тразименското езеро, Анибал отново, вече за четвърти път, се оказал в същото положение, в което бил и преди това сражение, и преди Требия, и преди Тицин: срещу него пак стояла римска армия от четири легиона. Отново трябвало да започва войната от самото начало.

Щом разбрал за пристигането на неприятеля, Анибал още същия ден извел войските си от лагера и ги построил за новото сражение, обаче Фабий не се поддал на тази провокация. Римляните видимо запазили пълно спокойстве и не напуснали лагера. Анибал постоял известно време в безполезно очакване и прибрал войниците си [Полибий, 3, 89, 1; Ливий, 22, 12, 3—4].

Причините, които накарали Фабий да избегне поредното генерално сражение и да премине към друга тактика, необичайна за времето — изтощаване на противника с малки схватки и един вид партизански набези — са очевидни. Полибий [3, 89, 4—9] ги формулира по следния начин. Войската на картагенците вече отдавна и постоянно се упражнявала във военното изкуство. Нейният предводител бил отраснал в лагера и заедно с войниците изучавал военното майсторство. Те печелели много победи в Испания и два пъти (без Тицин очевидно) над римляните и техните съюзници. Накрая — и това било най-важното — те били оставили всичко отвъд морето и сега единственото спасение за тях била победата. А при римляните всичко било обратно, т. е. доколкото можем да разберем, тяхната бойна подготовка и военните качества на техните пълководци отстъпвали на картагенските. Те вече неведнъж били претърпели едно след друго страшни поражения. Най-сетне те явно още не били стигнали до мисълта, че единственото средство да спасят себе си и своята държава била победата, или иначе казано, техните морално-боеви качества отстъпвали пред качествата на картагенската армия. Затова и Фабий, който ясно предвиждал, че едно ново голямо сражение неминуемо щяло да завърши с поражение на римляните, решил да го избягва по всякакъв начин, като разчитал на онези постоянно действащи фактори, които давали на Рим явно предимство: неизчерпаемост на материалните ресурси в сравнение с армията на Анибал и числено превъзходство на военните контингенти [вж. също: Дион Кас., фрагм., 57, 9; Зонара, 8, 25; Плут., Фаб., 5].

Можем да повярваме на Тит Ливий, че неуспешният опит на Анибал да предизвика на бой римляните породил у него дълбока вътрешна тревога. Макар и да казвал, че бойният дух на римляните е паднал, че войната е завършена и че със своята слава и мъжество картагенците са надминали римляните — тези думи били крайно необходими за поддържането на бойния дух на наемните му войници — дълбоко в душата си пуническият пълководец се боял, че този път имал работа не с разни Фламиниевци и Семпрониевци, а с равен по дарба и военно майсторство пълководец, когото в края на краищата, с поуката от разнообразните и многобройни беди, са си намерили римляните [Ливий, 22, 12, 4—5]. Поради това той още по-енергично се мъчел да предизвика Фабий на бой. Войниците му скитали на малки отряди из страната да търсят продоволствие и фураж, като грабели, разорявали и унищожавали всичко по пътя си. Анибал често местел лагера си и опустошавал полята на римските съюзници, ту изчезвал, ту отново се появявал, ту устройвал засади в очакване Фабий да се спусне в равнината от хълмовете, на които бил разположен станът му. Изглеждало, че Анибал, стремейки се да предизвика сляпа ярост у римляните с тези действия, сам поставял войниците си под удар, за да внуши постепенно на противника увереност в победата му. Обаче тези хитрости, които действали безотказно при Семпроний и Фламиний, този път не дали видими резултати. Диктаторът следвал със своите легиони Анибал на всяка крачка, без да го губи от погледа си, но и без да слиза в равнината, като оставал постоянно по високите места, доминиращи над местността. Понеже разполагал с големи продоволствени запаси при себе си и в тила си, той не излизал от лагера, ако не било наложително. Римляните ходели за фураж и за дърва на големи отряди, в схватките между тях и картагенските войници обикновено побеждавали римляните и това полека-лека, както разчитал и Фабий, допринасяло за укрепване на моралното им състояние. Обаче въпреки всички надежди на Анибал Фабий избягвал голямо сражение [вж. Полибий, 3, 90, 1—5; Ливий, 22, 12, 6-10].

Анибал взел смелото решение да продължава пътя си към Южна Италия. Неговият престой в Централна Италия показал, че поне засега не можел да разчита на местното население. Независимо от всички победи нито един от италийските градове все още не бил преминал на страната на Анибал — те запазвали верността си към Рим, макар и да патели много от това [Полибий, 3, 90, 13]. Анибал разчитал, че на юг ще може или да принуди Фабий да приеме боя, или да покаже, че е спечелил пълна и окончателна победа. Страхът щял да накара италийските градове да се откажат от съюза си с Рим и да предпочетат приятелските отношения с картагенците [Полибий, 3, 90, 11—12]. Обаче тези замисли не се осъществили.

След като пристигнал в Самниум, разорил земите на Беневентум и завзел град Телезия [според Полибий, Венузия, 3, 90, 7—8; вж. също Ливий, 22, 13, 1], Анибал решил да тръгне към Кампания. Както изглеждало, обстоятелствата били благоприятни за такова начинание. Трима кампанийски конници от римските съюзници, пленени при Тразименското езеро и след това пуснати на свобода, настойчиво убеждавали пуническия пълководец, че ако заведе войските си в Кампания, ще може да овладее Капуа и следователно да стане пълен господар на южната част на Апенинския полуостров. Поведението на кампанийските конници можело да се тълкува като проява на готовността на цялото население от тази област да подкрепи картагенците. И все пак едва след дълги колебания Анибал последвал съвета им. Самите съветници му се стрували твърде нестабилни и недостатъчно авторитетни. Но друго не му оставало: не можел да предизвика по никакъв начин Фабий да се сражава, а не бивало и да остава постоянно на едно място и да чака, докато римляните променят стратегията си, тъй като без победи и успехи, без нови грабежи войнството на Анибал можело да загуби бойните си качества. Липсата на съюзници и изолацията на пуническата армия се усещали много остро — и от ден на ден все по-силно. След като изпратил кампанийците у дома и им наредил да се върнат отново с други хора, включително и с упълномощени лица, Анибал решил да върви към Капуа, в областта около град Касин. Ако я завземел, както казвали познавачите на местността, той щял да откъсне римляните от техните съюзници и следователно да получи важно стратегическо предимство. Но местният водач не разбрал (или не желаел да разбере?) латинската реч на картагенеца — вместо Касин му с счуло Казилинум (град, разположен на двата бряга на река Вултурн, на границата между Кампания и Фалерн). Натам и повел картагенската войска. След като минали през Алифа, Калифа и Кала, картагенците излезли през тесен проход на Блестящото поле в Кампания и едва сега Анибал почувствал нещо нередно. Като се намерил в обградена от планини и реки страна, той извикал при себе си водача и попитал къде се намират. Водачът отговорил да не се безпокоят, още днес щели да пристигнат в Казилинум. Безкрайна била яростта на Анибал: Касин се намирал в съвсем друга посока, някакво недоразумение го било вкарало в капан... Анибал заповядал да пребият водача с пръчки, а след това да го разпънат на кръст за назидание на другите. И все пак не му оставало нищо друго, освен да укрепи лагера си при Вултурн и да изпрати Махарбал начело на нумидийските конници да ограби Фалернска област. Опустошена била цялата територия до Синуеса [Полибий, 3, 92, 1—2; Ливий, 22, 13].

Междувременно Фабий водел стремително легионите си по билото на планинската верига Масик, но щом приближил до Фалерн, само се показал на планинските склонове и като държал постоянно неприятеля пред очите си, не слязъл в долината [Полибий, 3, 92, 5—7; Ливий, 22, 14, 1—3]. Той изпратил Минуций да пази прохода при Терацина, където Анибал можел да проникне откъм Синуеса по Виа Апиа на римска територия [Ливий, 22, 15, 11]. В резултат Анибал се оказал пред необходимосттта да търси зимна квартира и следователно да напусне Фалерн, който бил вече напълно разорен и негоден за зимуване. Фабий добре разбирал, че Анибал трябвало да се върне по същия път, по който бил дошъл, и за да го прегради, заел със сравнително малък отряд от 4000 души планината Каликула и град Казилиум, а останалите части повел назад по същите хълмове, като изпратил на разузнаване конен отряд от съюзниците под командването на Луций Гостилий Манцин. Той влязъл в бой с нумидийците и отрядът му бил унищожен напълно. Римляните разположили лагера си край пътя, по който Анибал трябвало да мине към изхода [Полибий, 3, 92, 10—11; Ливий, 22, 15].

На другата сутрин картагенците заели пътя между пуническия и римския лагер. Римските войски се разположили непосредствено около своя вал, накъдето и Анибал повел своята лековъоръжена пехота. Той ту започвал бой, ту отстъпвал, като се мъчел да накара Фабий да започне голямо сражение. Римският строй оставал на място. Както пише Ливий, битката се водела „лениво“ и повече според замисъла на диктатора, отколкото по плана на Анибал. Според Ливий [22, 16, 1—4] в тази схватка загинали 200 римляни и 800 картагенци. Напълно е възможно данните на Ливий да не са точни. Не е изключено неговият източник да е преувеличил броя на убитите картагенци. Но не това било най-важното. Анибал не успял да преодолее римската съпротива и да си пробие път към Казилинум. Той трябвало да търси друг изход от обкръжението, в което бил попаднал съвсем неочаквано — този изход можел да бъде само Каликула. Планината трябвало да се премине толкова внимателно, че враговете да не могат да открият картагенските войски, преди да бъдат обкръжени. Анибал трябвало да зашемети неприятеля, да парализира действията му.

И ето че „назначеният да ръководи работата“ [Полибий, 3, 93, 4], т. е. началникът на интендантската и инженерната служба на картагенската армия Хасдрубал, получил от своя командващ заповед да приготви колкото може повече факли от сухо дърво. Когато това било направено, Анибал наредил да вържат пламтящите факли за рогата на отвлечените от фалернските поля около 2000 бика и да ги подгонят през нощта към планините, преди всичко към заетите от римляните височини. Зонара [8, 26], който повтаря Дион Касий, добавя освен това, че по заповед на Анибал в картагенския лагер били пребити всички военнопленници, та да не можел никой да избяга при римляните и да им разкрие тайната на подготовяната операция. С настъпването на тъмнината завързали факлите за рогата на биковете, запалили ги и ги подгонили пред картагенската армия, която тихо вървяла след тях. Когато приближили към подножието на планините и хълмовете, Анибал дал условния знак и натирили биковете към върховете. Разярени от пламъците и от страшната болка в горящите им рога и глави, животните се разбягали по цялата околност. От факлите храсталаците се запалили. Римските войници, които били заели позиция при планинския проход, помислили, че вече са обкръжени от враговете, и се хвърлили да бягат, така че лековъоръжените копиеносци на Анибал завзели Каликула, този така важен за него пункт. Сред шума и пламъците, когато вече никой не можел да разбере какво става всъщност, нито картагенците, нито римляните се решили да започнат бой. Но Анибал нямали нужда от това. Той извел войските си от обкръжението, без да срещне съпротива, и се разположил на стан на територията на Алифа⁷⁷. Там той не останал дълго. Като дочакал иберийските конници да доведат останалите на височините копиеносци, Анибал дал да се разбере, че отива към Рим, а тръгнал през Самниум към страната на пелигните, като разрушавал, както и досега, всичко по пътя си, а не след дълго по пътя си към Апулия завзел Герониум — напуснат от населението си град, тъй като се била съборила градската стена. Такава е версията на Ливий. Според Полибий [3, 100, 3—4] Анибал завзел този град след обсада и избил жителите му. Фабий следвал Анибал неотстъпно, без да влиза в сражение, и разположил лагера си в околностите на Ларин.

Неочаквано от Рим дошли разпореждания, които никой не можел да предвиди: диктаторът трябвало веднага да се върне в града да извърши жертвоприношения. Докато Фабий отсъствал, командването на римските войски, естествено, преминало в ръцете на началника на конницата Марк Минуций Руф [Полибий, 3, 93—94; Ливий, 22, 16—18; Плут., Фаб., 6—7].

Осъществяването на приетия от Фабий стратегически план поставило Анибал в трудно положение. Без съюзници, без ефективна външна поддръжка, с постоянни загуби на хора ту в една, ту в друга схватка, със силната и дисциплинирана армия на противника пред себе си, Анибал се лутал из страната без видим план, без определена цел. Тоест неговите желания били ясни. Той се нуждаел от още едно победоносно сражение, което щяло да сломи съпротивата на Рим и да направи Анибал и неговите войници господари на Италия. Събитията, които последвали битката при Кана, показали колко илюзорни били сметките му. Обаче битка нямало, картагенските войски се изтощавали, опасността от римляните ставала все по-страшна, а нито един италийски град не преминавал на страната на „освободителите“- картагенци. Даже Капуа предпочитала да изчаква. Пробивът на юг не успял. Анибал се обърнал за помощ и към картагенския съвет, но там неговите домогвания били посрещнати със смях: пълководецът твърди, че е победил неприятеля, а вместо да праща плячка в родния си град, както подобава на победителя, той иска нови хора и пари [Дион Кас., фрагм., 57, 14; Зонара, 8, 26]. Очевидно положението на Анибал било толкова тежко, че враждебно настроената срещу Баркидите политическа групировка в съвета успяла за известно време да вземе връх и да откаже на Анибал онова, което му било жизнено необходимо. Апиан отнася тази молба към времето, когато Анибал се бил укрепил около Герониум [Аниб., 16]. Според Апиан [пак там] Анибал писал и на брат си Хасдрубал в Испания с предложение да събере войска и да нахлуе в Италия. Трудно можем да кажем доколко е вярно това сведение. Ясно е само, че въвлечен във все по-остра борба с римляните на Пиренейския полуостров, Хасдрубал не е бил в състояние да помогне на брат си. Пред Анибал ясно се очертавала перспективата на изтощително противопоставяне на врага в чуждата, враждебна страна, разложение на армията вследствие на липсата на победи и плячка и най-сетне гибел.

И все пак стратегията на Фабий предизвикала дълбоко недоволство в Рим. Все по-силно се чували гласове, които го обвинявали в престъпна бавност, едва ли не в предателство. Планът му бил пресметнат за продължителен срок и не давал незабавни разултати. Римските войници виждали пред себе си един тържествуващ противник, който хазяйничел из Италия, ходел където си поиска, грабел и разорявал страната. А през това време диктаторът не предприемал никакви мерки, за да попречи на грабителя и убиеца, да спре разюзданите му войскари, да защити съюзниците на Рим, пък и самите римляни. Обратната страна на стратегията на Фабий била, че тя водела със себе си разорение и за дребното италийско, включително и римско селячество, и за едрите земевладелски стопанства. Но докато големите стопанства разполагали с повече или по-малко ресурси за възстановяване, малките били изправени чисто и просто пред гибел. Не е чудно, че в свръхдисциплинираната римска армия недоволството ставало все по-силно и с всеки ден все по-страшно набъбвало. Не е чудно и че начело на недоволните стоял началникът на конницата Марк Минуций Руф.

Съвременната и близката по време до тези събития историческа линия обясняват неговото поведение с „лекомислие“, с нежелание да се вслушва в съветите на мъдрия, идеализиран Фабий. За отбелязване е, че по оценката на Фронтин [1, 8, 2] Минуций не можел да се сравнява с Фабий нито по доблест, нито по военно майсторство — оценка, която произлиза от същите кръгове, както и знаменитото изказване на Ений, което приписва на Фабий и единствено на него спасението на отечеството. Противопоставят се спокойствието и мъжествената издръжливост на диктатора на истеричната нервност на началника на конницата, чиято зависимост от мнението на „тълпата“ била в крайна сметка обикновена безпринципност. Фабий е показан като противоположност на Минуций — носител на староримските добродетели, донесли величието на Рим: благочестие, дисциплина, твърдост, покорност пред магистратите⁷⁸.

На практика, разбира се, нещата били много по-сложни. Вече споменахме, че Минуций дошъл на власт като представител на враждебната на Фабий политическа групировка в сената. Начинът, по който бил назначен, го правел до известна степен независим от диктатора. Не случайно въпреки всички римски традиции и норми диктаторът, който имал право да осъди по свое усмотрение всеки човек на смърт, още повече пък във военно време, не правел нищо да пресече тези вълнения — не защото не искал, разбира се, а защото не можел. Недоволството на войниците, както впрочем и недоволството в самия Рим, давало удобен повод на Минуций да измести Фабий и сам да се изтъкне на преден план. Стоящата зад него групировка на Емилиевци-Корнелиевци имала сега неповторимата възможност да отстрани Фабий от ръководството на политическия живот на Рим.

Естествено Анибал също правел всичко възможно да компрометира Фабий. По-специално той заповядал да не закачат по време на грабежите из страната собственото поле на Фабий, като един вид награда за изпълнението на някакво несъществуващо в действителност секретно споразумение [Ливий, 22, 23, 4; Плут., Фаб., 7; Фронтин, 1, 8, 2].

Междувременно станал още един епизод, който враговете на Фабий представили като преднамерено предизвикателство от негова страна срещу сената и цялата държава. И наистина постъпката на диктатора трудно можела да се вмести в нормите на полисната нравственост, които предписвали стриктно послушание към висшите органи на властта. Ето какво се случило. При размяната на пленници, която се състояла точно през този период на войната между римляните и картагенците, било сключено споразумение да се заменят човек за човек. Онази страна, която щяла да получи повече върнати от плен войници, трябвало да заплати откуп по два и половина фунта сребро на човек. Римляните получили обратно 247 души повече, отколкото картагенците, обаче сенатът протакал изплащането на парите. Тогава Фабий изпратил в Рим сина си, също Квинт, да продаде земята, която Анибал не бил засегнал, и платил откупа със свои пари [Ливий, 22, 23, 5—2; Дион Кас., фрагм., 57, 15; Плут., Фаб. 7].

Недоволството започнало да се проявява още през първите седмици от дейността на Фабий, когато картагенската и римската армия стояли една срещу друга в Апулия и когато за пръв път проличало желанието на диктатора на всяка цена да отбягва решаващо сражение. Стигналите до нас сведения поставят в центъра на опозицията Минуций. Присъединил се към мнението на „тълпата“, той оскърбявал публично Фабий, който бил водел войната непристойно и страхливо. Самият Минуций бил горял от желание да се сражава [Полибий, 3, 90, 6]. Благоразумните планове на диктатора намерили ожесточен противник в лицето на началника на конницата, на когото само недостатъчната власт пречела да погуби държавата. Суров, прибързан, с невъздръжан език, той наричал Фабий отначало в тесен кръг, а после и пред „тълпата“ не бавен, а мързелив, не предпазлив, а страхлив. Като му приписвал уж приличащи на достойнства недостатъци, той възвисявал себе си и унизявал по-висшия [Ливий, 22, 12, 11—12]. Въпреки разликата в тона (Полибий е значително по-сдържан в оценката си от Ливий) канавата на събитията съвпада и у двамата с изключение само на една, но твърде съществена разлика. Ливий изтъква Минуций като инициатор на възмущението, а според Полибий той само се присъединявал към „тълпата“.

Не знаем как Фабий е успял да принуди противниците си да замълчат поне временно. Във всеки случай до пристигането на римската армия във Фалерн, която вървяла по следите на Анибал, не се чувало нищо за нови вълнения. Колегата на Фабий (Полибий употребява думата „съуправник“) Минуций и всички военни трибуни и центуриони, които се намирали в армията, т. е. целият команден състав, смятали въпреки мнението на диктатора, че точно сега трябвало да заловят врага в тази удобна местност, да му преградят пътя, да слязат в равнината и да не му позволят да разори богатата и плодородна област [Полибий, 3, 92, 4]. Както виждаме, и този път в разказа на Полибий Минуций не бил сам, той действал заедно с другите командири от римската армия, опълчвайки се, макар и не така остро както преди, срещу облечения с най-висшата власт в армията и държавата. Ливий [22, 14], верен на своята тенденция, отново изтъква Минуций като инициатор на вълненията. Той влага в устата на размирния началник на конницата демагогска обвинителна реч, в която скърбял за упадъка на Рим, за допуснатото разорение на Италия, за уж загубената римска енергия и решителност, които неведнъж били спасявали държавата. Глупаво било да се мисли, казвал според Ливий Минуций, че войната можела да се завърши само с обети (нападка на Минуций срещу староримското благочестие на Фабий). Трябвало да грабнат оръжието, да слязат в долината и да се бият лице с лице с врага. Римската държава била израснала с безстрашие и действия, а не с такава мудност, която страхливците наричали предпазливост. Минуций бил заобиколен от военните трибуни и конниците, думите му достигали до редовите бойци и се чували гласове, че ако те можели да избират, сигурно щели да предпочетат Минуций пред Фабий.

И този път не се стигнало до открит сблъсък. Обаче последвалото в най-скоро време отзоваване на Фабий в Рим под твърде прозрачен предлог (нашите източници дори не смятат за необходимо да споменат какви жертвоприношения всъщност трябвало да извършва Фабий в Рим) било и израз на недоволството на правителството от дейността на диктатора, и без съмнение естествен завършек на продължителната пропагандна кампания срещу него. След заминаването на Фабий командването минало в ръцете на Минуций, при това Фабий — и това е много характерно за взаимоотношенията им, вместо да заповяда на Минуций да се придържа към определена линия, започнал да го увещава да не погубва войската по примера на Семпроний и Фламиний. Минуций не обърнал никакво внимание на думите му [Полибий, 3, 94, 8—10; Ливий, 22, 18, 8—10].

Ето как Полибий [3, 101—102] разказва за по-нататъшните събития. Щом Минуций узнал, че Анибал е завзел Герониум, че хората му събират житото от нивите, а основните му сили били край стените на града, слязъл в долината и заел крепостта Калела, която доминирала над Ларинатида, като решил точно тук да започне сражението. От своя страна Анибал, като видял, че се задава противник, изпратил една трета от армията си да събира жито, а с останалите се отдалечил на 16 стадия (около 3,5 км) от града, с което също се приближил към противника и разположил лагера си на някакъв хълм. По този начин той хем създавал заплаха за римляните, хем прикривал своите подразделения, които действали в долината. През нощта той изпратил 2000 копиеносци да заемат още един хълм между картагенския и римския лагер. Обаче този опит завършил с неуспех. На сутринта Минуций изкарал срещу картагенците своята лековъоръжена пехота, завзел въпросния хълм и пренесъл там лагера си. Междувременно Анибал изпратил още една група войници да пасат добитъка и да събират житото. По-голямата част от армията му се оказала пръсната из долината. Минуций се възползвал от това толкова благоприятно стечение на обстоятелствата и посред бял ден се приближил до картагенския лагер, построил пред него тежковъоръжената пехота, а конниците и лековъоръжената пехота изпратил да избиват пастирите и фуражирите на Анибал, като заповядал да не се вземат никакви пленници. Тежката пехота на римляните пробила картагенските укрепления и едва не ги обкръжила. Хасдрубал начело на 4000 бойци, които се били стекли под защитата на геронийските стени, успял да спаси положението. Тогава Анибал на свой ред тръгнал в контраатака и макар и трудно, построил войниците си и отблъснал неприятеля. На другия ден той напуснал лагера си, който веднага бил зает от Минуций, и се отдръпнал към Герониум.

Тит Ливий [22, 24] пише, че Минуций, след като пренесъл лагера си на втория хълм в непосредствена близост до картагенците, изпратил тайно от задната порта на лагера конницата и лековъоръжени отряди за изтребване на картагенските жътвари. Според него Анибал не се решавал да се намеси, бавел се, изчаквал, а после се върнал в Герониум. А за останалите факти Ливий пише не като за реални събития, а като съобщения „на някои автори“, които твърдели, че се било състояло сражение, при това отначало картагенците били отблъснати към своя лагер, после те контраатакували римляните и едва появата на отряда (от 8000 пехотинци и конници), които самнитът Нумерий Децим довел по заповед на диктатора в помощ на Минуций, принудила Анибал да отстъпи. В Рим стигнало известие за блестяща победа и самохвално писмо от началника на конницата.

Не е трудно да прозрем, че традицията, стигнала до нас в изложението на Ливий, се стреми по всякакъв начин да опорочи Минуций. Във всеки случай поне да подцени значението на неговите действия. Свидетелствата за сражението между римляните и картагенците поради самия начин на предаване на фактите се поставят под съмнение, макар че то не се изказва пряко. При това даже и наистина да се е състояло сражение, решаваща роля в него са изиграли войниците, изпратени от Фабий. Накрая загубите на страните се предават като почти еднакви (6000 картагенци, над 5000 римляни), така че нямало основание да се докладва в Рим за блестяща победа. Този римски вариант на разказа за сражението явно произхожда от официалните отчети за победите. Оттук идват и броят на загубите, и споменаването на Нумерий Децим, които липсват при Полибий. Общо взето, тук няма противоречия с описанието на Полибий. Той само допълва и уточнява. Следователно може да се мисли, че в общи линии събитията са се развивали както ги описва Полибий, но че пристигането на отряда на Нумерий Децим е било един от факторите, принудили Анибал да отстъпи.

Както и да е, този път никой не се съмнявал в успеха на римското оръжие, макар и да можело да се спори за мащабите на победата. Единствен Фабий не вярвал нито на слуховете, нито на писмата и казвал, че даже и всичко да се окажело истина, успехът го плашел повече от поражение [Ливий, 22, 25, 2; Плут., Фаб., 8]. Но никой не му обръщал внимание. По всичко изглежда, че в Рим били склонни да преувеличават значението на станалото. Сякаш вече настъпвал поврат към по-добро: блестящата победа над Анибал свидетелствала, че не страхът бил причина за бездействието и тежкото морално състояние на войниците, а извънредната предпазливост на техния командващ [Полибий, 3, 103, 1—2]. Народният трибун Марк Метел, парвеню от знатен плебейски род, изказвал открито подобни мисли. Както е известно, всички трибуни се ползвали от свещена неприкосновеност и Метел можел безнаказно да говори срещу диктатора. Ето какво говорел той според Ливий [22, 25, 3—11]. Съществуващото положение става вече съвсем непоносимо. Диктаторът не само когато е в действащата армия пречи на успешното водене на войната, ами и когато отсъства, се старае да противодейства. Той се стреми да проточи войната, за да запази за по-дълго върховната власт. Италия се опустошава, а диктаторът си стои в Казилинум и си охранява нивите с римските войски. Държи войниците, които страстно желаят да се бият, като заточеници зад лагерните укрепления и едва когато напуснал армията, военните излезли иззад оградите и разгромили врага. Ако римският плебс бил изпълнен с древния дух, Метел смело щял да предложи да лишат от власт Квинт Фабий, но засега той щял да се задоволи със скромното предложение да изравнят правата на диктатора и на началника на конницата [вж. Плут., Фаб., 8].

Такова нещо в Рим никога не се било случвало: никога по-рано, пък и след това, не били назначавани едновременно двама диктатори с една и съща задача и едни и същи пълномощия. Предложението на Метел подкопавало самия принцип на диктатурата — съсредоточаване на неконтролирана власт в едни ръце — и фактически водело до възстановяване на колегиалната власт от типа на консулската. По своята същност то било логично развитие на ситуацията, която се създала от самото начало с избора на Минуций.

Опитите на Фабий, който избягвал да участва в плебейските събрания, да се оправдае пред сената и да укрепи позициите си на диктатор, не успели. По думите на Ливий [22, 25, 12—15] в сената той хвалел врага, т. е. трябва да приемем, че се е опитвал да обясни на аудиторията, че Анибал бил силен и опитен противник, напомнял пораженията на римляните — вследствие на недалновидността и неумението на командния състав, и настоявал началникът на конницата да даде отчет защо въпреки неговите указания се е сражавал с картагенците. Фабий казвал, че ако запазел върховната власт, много скоро щял да успее да докаже, че за добрия пълководец е важен не късметът, че умът и разсъдливостта са по-важни, че по-достойно е да запазиш навреме и без позор армията си, отколкото да убиеш хиляди врагове. Никой не искал да слуша вече втръсналия на всички старец и тогава диктаторът, който не искал да участва в народното събрание по въпроса за неговата власт, заминал предишната нощ в армията. На другата сутрин, когато народното събрание било свикано, въпреки всеобщото настроение срещу диктатора все пак само един човек от управляващия елит се осмелил гласно да подкрепи предложенито на Метел. Това бил Гай Теренций Варон, нов човек всред римския нобилитет, но съвсем неотдавна заемал длъжността претор [Ливий, 22, 25, 17—18], който бил станал след гибелта на Фламиний един от ръководителите на демократичното движение в Рим. Срещу предложението на Метел също никой не се изказал — то било прието (според очевидно погрешния разказ на Апиан [Аниб., 12] по предложението на Метел бил взел решение сенатът).

Когато се връщал в действащата армия, Фабий получил вестта за изравняването на правата на диктатора и началника на конницата. Още при първата им среща Минуций предложил да упражняват поред властта — през ден или през по-дълги периоди от време. Фабий категорично отказал такова разрешение, което би го поставило в пълна зависимост от замислите на Минуций и от неговите действия. По негово предложение диктаторите си разделили по равно пехотата, конниците и съюзническите контингенти. Първи и четвъри легиони се паднали на Минуций, втори и трети — на Фабий [Ливий, 22, 27, 5—11]. Според Полибий [3, 103, 7—8] Фабий предложил на колегата си или да командват поред, или да разделят войската и тъй като Минуций се съгласил с последното, войските били поделени. Вероятно никога няма да узнаем как е било постигнато споразумението, освен ако се появят нови източници, които да хвърлят нова светлина по въпроса, но разказът на Ливий ни изглежда по-близък до истината. И наистина при своето намерение да даде решително сражение на Анибал Минуций бил заинтересован да може да разполага с всички римски войски, па макар и като се редува с Фабий. Той веднага можел да намери подходящо време за осъществяването на замислите си, като превърне съперника си в безсилен наблюдател — съвършено неприемлива за Фабий ситуация. Ако Фабий наистина искал да продължи да се придържа към досегашната си тактика, за него било удобно само разделянето на армията. Точно това и постигнал. В крайна сметка Минуций извел войската си от римския лагер и се разположил самостоятелно недалеч от стана на Анибал.

Анибал следял без съмнение с голямо удоволствие събитията в Рим, а разрешаването на политическата криза му доставило особено удовлетворение. Сега той имал пред себе си противник, отслабен от вътрешни разногласия и от разделянето на армията на две части, командвани от независими един от друг пълководци, които имали различни стратегически концепции. По-опасният от тях — Квинт Фабий Максим — фактически бил загубил предишната си власт и възможността сериозно да застрашава картагенците, а другият — Марк Минуций Руф — нямал достатъчно сили да спечели победата. Освен това, ако използва противоречията между двамата диктатори, можело да се опита да ги разбие един по един.

Между картагенския лагер и лагера на Минуций се намирал голям хълм, който Анибал решил да направи център на боя. Той разположил около него в различни укрития, долчинки и падинки около 5000 пехотинци и конници в засада и за да отвлече вниманието на противника от тях, сам заел хълма със своите лековъоръжени части. Минуций не го оставил да чака: той изпратил лековъоръжен отряд, за да завземе хълма, а след него конниците и цялата си армия. Анибал също изпратил на хълма необходимите подкрепления, които задържали натиска на противника и обърнали в бягство неговия лековъоръжен отряд. Паниката обхванала и римските конници. Само пехотата на Минуций продължавала да се движи напред, но внезапно откъм тила я нападнали скритите в засада картагенци и римляните се оказали в обръч. В този момент Фабий дошъл на помощ на легионите на Минуций. Като видял, че идват пресни сили на противника и че войските на двамата диктатори се прегрупират за контранастъпление, Анибал, явно неподготвен за такъв обрат, заповядал на войниците си да отстъпят към лагера.

В римската армия, а след това и в самия Рим с основание приели резултата от сражението за победа на Фабий. Нямало какво да се прави, Минуций трябвало да се върне в лагера на съперника, да се откаже от правата, които съвсем неотдавна му било дало народното събрание, и да поеме, както и преди, задълженията на началник на конницата [Полибий, 3, 104—105; Ливий, 22, 28—30].

V

И така, в резултат на кампанията след битката при Тразименското езеро Анибал пропилял всички плодове на блестящата си победа. След скитанията си из Италия той успял само да разположи лагера си край Герониум, като все още имал насреща си цели четири римски легиона. Тъй като наближавала зимата, Анибал бил обречен на бездействие.

В Испания кампанията от 217 г. се развивала крайно неблагоприятно за картагенците. Наистина Хасдрубал Баркид подготвил през зимата на 218—217 г. силен флот и повел армията си по море и по суша към Ибер, обаче недалеч от устието на реката картагенският флот бил разбит в морско сражение. Римляните направили десант при Онуса и даже приближили стените на Нови Картаген, като нападнали също остров Ебес. Когато римският флот се върнал на север от Ибер, Гней Корнелий Сципион започнал настъпление към Кастулонските планини, докато Хасдрубал отстъпил в Лузитания, към бреговете на Атлантическия океан. През това време илергетите въстанали срещу римляните. Гней Сципион ги смазал без много труд, но въстанието послужило на Хасдрубал като сигнал за ново нахлуване в областта на север от Ибер. Картагенският пълководец обаче не можал да остане дълго там в подготовка за схватката с римляните: внезапно му съобщили, че в картагенските владения навлезли келтиберските племена, които били сключили съюз с Рим. Те завзели три града и на два пъти се сражавали с Хасдрубал, който се спуснал на юг да организира отбраната. Картагенците загубили 15 000 убити и 4000 пленени. В този момент в Испания пристигнал Публий Корнелий Сципион начело на флот от 30 кораба и отряд от 8000 бойци. Той се обединил с брат си и като се възползвал от това, че картагенците били заети във войната с келтиберите, повел римските войски към Сагунт, където в това време били пазени заложниците от иберийските племена. С помощта на хитрост и измяна заложниците успели да напуснат Сагунт и това дало възможност на братята Сципионовци да привлекат на своя страна нови иберийски племена. Настъпването на зимните студове прекъснало кампанията [Полибий, 3, 95—99; Ливий, 22, 19—22], която завършила с явно предимство за римляните.

За картагенците се създало по-благоприятно положение в един друг район. Консулът Гней Сервилий Гемин, командващ флот от 120 кораба, заобиколил бреговете на Сардиния и Корсика, като навсякъде вземал заложници, а после заминал за Африка. Пътьом опустошил Менига, а от Церцина взел откуп 10 таланта сребро, за да не изгаря и граби земите ѝ. Той успял да дебаркира в Африка. Обаче, вместо да се залови да укрепи така създадения плацдарм, той повел войниците и моряците си да опустошават околните ниви, но когато се пръснали из областта, ги посрещнали засадите на картагенците. Римляните хукнали към корабите. Загубили около 1000 души, те отплавали за Сицилия [Ливий, 22, 31, 1—5]. Обаче независимо от този край на експедицията опитът на Гней Сервилий показал уязвимостта на картагенските владения в Африка. Поражението на римляните било вследствие на лошата им организация, а не поради защитеността на африканското крайбрежие.

Времето минавало, изтекъл шестмесечният срок на диктатурата на Квинт Фабий Максим и той изпратил предложение до консулите да поемат командването на римските войски. Гней Сервилий Гемин предал флота си в Лилибей на претора Тит Отацилий, за да може легатът на Отацилий Публий Сура да го закара в Рим, а сам той заминал при легионите, които действали против Анибал. Там пристигнал и неговият колега Марк Атилий Регул. След като сменили диктатора и неговия началник на конницата, консулите строго спазвали стратегическата линия на Фабий — държали армията на Анибал под постоянна заплаха, но както и преди избягвали решаващия бой, който пуническият пълководец така много желаел. Пуническата армия започнала да изпитва остър недостиг на продоволствие и Анибал даже мислел да се върне на север в Галия. Спирала го само мисълта, че и врагове, и приятели щели да сметнат това отстъпление за бягство и тогава щял окончателно да загуби всички шансове за господство над Италия [Ливий, 22, 31, 6—32, 3; вж. Дион Кас., фрагм., 57, 21].

С настъпването на зимата военните действия край Герониум постепенно били прекъснати. Не престанали обаче събитията, които демонстрирали пълната самотност на Анибал в Италия — следствие от военнополитическото поражение, което претърпял от Фабий. Особено сериозен акт била появата в Рим на посланици с дарове от Неапол — една от най-големите гръцки колонии в южната част от Апенинския полуостров. Също такава мисия пристигнала в Рим и от Пестум [Ливий, 22, 36, 9]. Сиракузкият цар Хиерон също изпратил в Рим огромни запаси продоволствие и помощен отряд от 1000 стрелци и прашконосци [Ливий, 22, 37]. Ако вярваме на разказа на Тит Ливий [2, 32, 4—9], по време на приемането на неаполитанските дарове били произнесени думите, че Рим — главата и акрополът на цяла Италия — се борел не само за себе си и своята власт, а и за своите съюзници, за техните градове и поля. Такава била политическата пропаганда, която римското правителство решило да противопостави на речите на Анибал, обаче той и в този случай не можел нищо да предприеме. Победата я нямало, а грабежите, убийствата и пожарищата много слабо се съчетавали с облика на освободител на Италия, в който пуническият пълководец искал да се представи пред нейните многобройни племена и народности.

Единственото, което оставало на Анибал, било да се възползва от зимното прекъсване, за да изчака по-нататъшното развитие на събитията. Провървяло му. По времето, когато в Рим предстояли избори на консули за новата 216 г., там избухнала нова, много остра политическа криза, изходът от която непосредствено повлиял на бойните операции както на римските военачалници, така и на Анибал.

Тази политическа криза представлява пореден тласък на борбата за власт между римския плебс и сената. Те спорели за начина на провеждане на изборите. По поръчение на сената преторът Марк Емилий изпратил писмо на Сервилий и Атилий един от двамата да се яви в Рим, за да проведе изборите. Сервилий и Атилий отказали: те смятали, че не могат да напуснат армията без вреда за държавата, и предложили на свой ред изборът да бъде възложен на междинен цар. Сенатът сметнал за по-целесъобразно да прибегне до диктатура. Консулите се спрели на кандидатурата на Луций Ветурий Филон, който назначил за началник на конницата Марк Помпоний Матон. Но само след две седмици авгурите открили някакви процедурни нарушения при назначаването, тъй че диктаторът и неговият помощник получили заповед да напуснат длъжностите си. Сенатът възложил провеждането на изборите на междинен цар, с което приел гледището на Сервилий и Атилий [Ливий, 22, 33, 9—12]. Разказът на Ливий излага официалната версия. Можем да приемем, че сенатът е разчитал да пречупи чрез механизма на диктатурата съпротивата на опозицията, но този опит се оказал неуспешен. Възможно е обаче също диктатурата да е била отстъпка пред плебса, от която побързали да се откажат по време на изборите. Ливий не случайно [22, 34, 9—10] влага в устата на един от ораторито при изборите — Квинт Бебий Херений — думите, че диктаторът бил омразен на сената и че междуцарствието било възприето с единствената цел да даде възможност на сената свободно да се разпорежда на изборите.

Но имало и друг, много по-важен въпрос: кой щял да получи консулските длъжности за следващата година. Единият от кандидатите бил Гай Теренций Варон, който преди време настоявал за изравняване на правата на Фабий и Минуций, плебейският вожд, който си бил спечелил изключителна популярност. Ливий [22, 25, 18—26, 3; вж. и Дион Кас., фрагм., 57, 23—25] описва този човек — без съмнение с нисък социален произход — като парвеню и кариерист. „Казвали“, че баща му бил месар, сам разнасял стоката си и в това робско занимание използвал помощта на сина си. А синът, на когото спечелените от баща му пари му дали възможност да стъпи на краката си, избрал политическата кариера. Той обърнал вниманието върху себе си със своите речи в защита на хората с нисък произход, срещу интересите на знатните, а после постигнал и длъжностите от обикновената за Рим кариера — бил квестор, плебейски и курулен едил и претор, а сега претендирал за най-високата държавна длъжност. В това така пристрастно и твърде необективно описание все пак прозират чертите на народния вожд, явен приемник на Фламиний, ненавиждан от знатното съсловие.

За нас е извънредно важно да установим с каква политическа програма е отишъл на изборите Гай Теренций Варон. Според Ливий [22, 34, 3—11] споменатият Квинт Бебий Херений, привърженик и роднина на плебейския кандидат, държал такава реч в негова подкрепа. Нобилите много години се стремели към войната с Анибал и в края да краищата го били докарали в Италия. След като много пъти имали възможност да завършат победоносно войната, както показал примерът с Минуций, те я проточвали със зла умисъл. Явно съществувал сговор между нобилите, така че войната не можела да свърши, ако за консул не бъдел избран истински плебей, т. е. нов човек, който да не принадлежи към нобилитета, тъй като знатните плебеи (нобилите) били загубили връзката с плебса и го презирали, като че ли са патриции. Показателно е, че тук Бебий според изложението на Ливий, като че подема общоприетото в Рим ругателно значение за парвеню (homo novus— нов човек— бел. прев.) и му възвръща буквалния смисъл. Разбира се, съченената от Ливий реч не възпроизвежда буквално думите на Бебий или на други привърженици на Варон. Независимо от това едва ли можем да се съмняваме, че в нея се цитират някакви шаблони на плебейската пропаганда, сведения за които са стигнали до Ливий със съчиненията на римските историци, преди всичко на Целий Антипатър. Речта на Бебий е яростна атака срещу методите на Фабий, който отначало бил попречил на римляните да победят и едва след това — да бъдат победени. Причините, предизвикали тези настроения, са очевидни: всички отрицателни последици от стратегията на Фабий, за земеделието, преди всичко за дребния римски земевладелец, си остават и ако консулите продължавали да се придържат към нея и следващата година, тя не би донесла нищо друго освен разорение.

Предизборната борба била изключително остра. Избран бил само Варон. Победила плебейската политическа линия, насочена към бързо и решително завършване на войната. И все пак според действащите в Рим политически принципи за втори консул трябвало да бъде избран патриций. Единственият, който що-годе успешно можел да води политическа борба с Варон и да го принуди да се откаже от замислите си, в тези условия според нобилитета бил известният враг на плебеите Луций Емилий Павел. Всички, които преди се домогвали до консулството, оттеглили кандидатурите си, преките протежета на Фабиевци се отстранили и на следващото народно събрание за консул бил избран единственият претендент Луций Емилий Павел — не толкова като колега, колкото като противник на Варон, отбелязва Ливий [22, 35, 1—4]⁷⁹.

Резултатите от изборите в Рим предопределили хода на военната кампания от 216 г. Анибал можел да бъде доволен: в римското правителство нямало и не можело да се появи единство, тъй като сега борбата между нобилитета и плебса се превърнала в борба между консулите; които не само нямали единомислие по въпроса за това как да се борят с Анибал, но и били привърженици на съвсем противоположни политически концепции. Римската система на управление (консулите или си разделяли армията на две части, или я командвали поред) позволявала на Анибал да се надява, че Варон, така или иначе, щял да приложи плана си на практика, и следователно му давала определени шансове да победи, да излезе от трудното положение, в което бил изпаднал.

Както вече се спомена, един от най-важните резултати от стратегията на Фабий бил, че Анибал фактически бил лишен от военна инициатива и ходът на събитията до голяма степен се определял от действията на римското командване. А то започнало подготовката за нова кампания в крайно нервна обстановка. Из града отново се разпространявали слухове за страшни предзнаменования, което много травматизирало населението [Ливий, 22, 36, 6—9]. Обаче Варон и Емилий Павел не се стряскали от тези приказки. Те увеличили значително числеността на армията си. Наистина ние не знаем точно как е станало това. Още Ливий [22, 36, 1—5] е имал различни сведения за мероприятията на консулите. Според едни източници те мобилизирали допълнително 10 000 души, а според други — освен действащите срещу Анибал 4 легиона, от които се състояла римската армия, те образували още 4, като увеличили освен това броя на пехотинците във всеки легион с 1000 души (т. е. до 5000) и на конниците със 100 (т. е. на 300). Над два пъти бил увеличен и броят на съюзническата пехота — до числеността на чисто римските легиони, а съюзническата кавалерия трябвало да надминава два пъти (според Полибий три пъти [3, 107, 9—12]) чисто римската. Ако приемем втория вариант, който изглежда по-достоверен, можем да направим извод, че в римския строй имало всичко 87 200 души. Плутарх [Плут., Фаб., 14] дава друго число — 92 000. Значението на този факт става ясно, като вземем предвид, че армията на Анибал постоянно намалявала, даже и когато не се водели активни бойни действия (много войници загивали по време на експедициите за продоволствие и фураж), а с резерви той не разполагал. Освен това избраният отново претор Луций Постумий Албин бил изпратен в Галия с един легион, за да отвлече натам вниманието на Анибал и да накара галите, които се намирали в неговата армия, да се върнат в родината си [Полибий, 3, 106, 6]. Най-сетне римският флот в Сицилия бил увеличен и пропреторът Тит Отацилий получил пълномощия, ако счете за нужно, да дебаркира в Африка [Ливий, 22, 37, 13]. Наистина Полибий [3, 106, 7] описва по-различно приготовленията на римските войски в Сицилия. По неговите думи римляните били загрижени да върнат флота, който зимувал в Лилибей. Ако се съди по това, което е известно за по-нататъшните събития, Полибий или неговият източник малко са объркали последователността на станалото.

Между другото положението на Анибал ставало с всеки ден все по-тежко. Той все още си оставал край стените на Герониум. Продоволствието му свършвало — в навечерието на битката при Кана картагенците имали само десетдневен запас. Нямало откъде да го попълнят: картагенските войници били опустошили и разграбили вече всичко. В лагера на Анибал имало вълнения. Иберийците се готвели да минат на страната на неприятеля [Ливий, 22, 40, 7—9]. Войниците си искали възнаграждението и роптаели срещу недостига на продоволствие, а по-късно срещу настъпилия глад. Положението станало такова, че и на самия Анибал му минавало през главата да изостави пехотата и да тръгне с конницата да си пробива път към Галия [Ливий, 22, 43, 2—4].

Естествено в тази ситуация за Анибал бил много удобен стремежът на Варон колкото може по-скоро да започне битката и той правел всичко да подкрепи намерението на римския военачалник.

Ние обаче сме слабо осведомени за кампанията от 216 г. Според разказа на Полибий [3, 107, 1—7] още преди пристигането на новите консули Анибал бил извел войските си от лагера край Герониум и завзел крепостта в Кана — малко градче, в което римляните трупали продоволствие. Сервилий и Атилий, които командвали римската армия до пристигането на консулите, поискали инструкции от сената, тъй като след приближаването на противника не било възможно да се отклонява битката, понеже страната била подложена на ограбване и съюзниците роптаели. Сенатът се изказал в полза на сражението, но заповядал да се изчака пристигането на новите консули. Консулите пристигнали в действащата армия, когато Анибал вече отдавна бил заел Кана. Първите сблъсъци в навечерието на знаменитата битка станали край този град [Полибий, 3, 110].

В разказа на Полибий има някои съмнителни детайли. Преди всичко проконсулите нямало защо да искат указания от сената, за да вземат решение за по-нататъшната стратегическа линия — те можели и били длъжни да направят това според властта си и според обстоятелствата. Второ, и Сервилий, и Атилий, които следвали линията на Фабий, не можели така внезапно и рязко да изменят позицията си и да заговорят за необходимостта от сражение. Та по същество положението не се било изменило. Странна изглежда и позицията на сената, който до този момент, доколкото знаем, активно се е противопоставял на авантюристичните от негова гледна точка замисли на Варон. Сега изведнъж се разкрива, че сенатът споделял военнополитическата концепция на Варон. Очевидно тук виждаме призваната да оправдае консула-неудачник традиция и да се стовари отговорността за Кана върху сената, който бил настоял за сражение. Обаче нас повече ни интересува друго: прав ли е Полибий в твърдението си, че от самото начало на кампанията картагенците били заели крепостта в Кана. По принцип в това няма нищо невъзможно. И все пак, ако описаните от Полибий следствия от завземането на Кана са явно неправдоподобни, и върху последното сведение също пада сянката на съмнението. Освен това, докато Сервилий и Атилий били начело на римската армия, Анибал не можел да има що-годе обоснована надежда да ги предизвика с действията си към битка, която те постоянно избягвали, а завземането на Кана не променяло съществено неговото положение. Тази операция би имала смисъл само ако пред Анибал се намирал нов противник, мечтаещ за победа и бързо приключваме на войната.

Тит Ливий [22, 41, 1—4] описва другояче и, както изглежда, по-достоверно кампанията от 216 г. Когато новите консули — Гай Теренций Варон и Луций Емилий Павел — пристигнали при войските, те обединили воюващите вече и новомобилизираните преди започването на бойните операции военни формирования и организирали два лагера, по-малкия от които издигнали по-близо до позициите на Анибал (командването на този лагер с един легион и 2000 съюзнически конници и пехотинци било възложено на Гней Сервилий Гемин). В големия лагер се намирала останалата част от армията. Марк Атилий Регул, който бил вече на преклонна възраст, получил разрешение да се върне в Рим.

Първият сблъсък между римляните и картагенците станал, общо взето, неочаквано за пълководците. Когато картагенските войници излезли за пореден път от лагера си да търсят жито и фураж, римляните се нахвърлили да спрат грабежа. Завързала се безредна схватка, която завършила с очевиден успех на римляните: от тях и от съюзниците им били убити около 100 души, докато картагенците загубили приблизително 1700. Римляните преследвали без строй отстъпващия неприятел, но консулът Л. Емилий Павел, който командвал този ден, спрял настъплението, понеже се страхувал от засада. Варон гръмко негодувал: врагът бил изтърван, ако не било това бездействие, войната можела вече да бъде завършена. Анибал също много-много не бил огорчен: той разбирал, че този успех на римляните щял да укрепи вярата в победата у Варон и следователно да приближи до осъществяването на замислите му.

Анибал решил да приложи хитрост. Още на другата нощ той извел войските си от лагера, като оставили там цялото имущество. Зад планините скрил отляво пехотинците, отдясно конниците, а когато римляните дойдели да ограбват уж изоставения набързо лагер, Анибал смятал да ги нападне и унищожи. За да убеди напълно римляните, че лагерът е напуснат и картагенците са избягали прибързано, Анибал оставил силни огньове на много места, уж за да замаскира отстъплението си [22, 41, 6-9].

След като съмнало, римските войници се убедили, че картагенците са избягали, като изоставили имуществото си, и започнали да настояват пред консулите незабавно да ги поведат да преследват противника и да разграбят лагера. Варон също искал това. Емилий Павел настоявал да се вземат предпазни мерки, но успял само да изпрати на разузнаване отряд лукански конници под командването на Марий Статилий. Като се върнали, разузнавачите докладвали: има засада, разбира се, огньове са оставени само в обърнатата към римляните част на лагера, палатките са отворени, всички скъпи вещи са оставени на видно място, тук-таме се вижда даже и сребро, разхвърляно из пътя като примамка. Съобщението на Марий Статилий дало обратен на очаквания от Емилий Павел ефект: бойците още по-високо и решително настоявали да бъде даден сигнал за настъпление, иначе те щели да тръгнат и сами, без сигнал. Варон заповядал да тръгват и едва в последния момент Павел успял да спре колегата си. Вече изнасяли от лагерните порти бойните стягове на легионите, когато пратеник на Емилий съобщил на Варон, че при гадаене върху кокошка Емилий получил неблагоприятно предзнаменование. Суеверният страх накарал Варон да спре, но той дълго още трябвало да убеждава разпалените войници да се върнат в лагера. Докато спорили пред портите, там се появили двама роби. Единият от тях принадлежал на някакъв формиански, а другият — на сицилийски конник. По време на предишната кампания те били пленени от нумидийците, а сега избягали при своите господари. Завели ги при консулите и робите съобщили, че цялата армия на Анибал била скрита зад планините в засада [Ливий, 22, 42].

Планът на Анибал, който се основавал на дълбоко познаване на психологията на войника, в това число и на римския, се провалил поради съпротивата на Емилий Павел и нелепата случайност — бягството на двамата роби, които предали на противника всички замисли на картагенския пълководец. Пред Анибал отново се изправил въпросът какво да прави и той решил да се премести в по-топлите места на Апулия, където реколтата узрявала по-рано. Отново през нощта картагенската войска напуснала лагера, като оставила там няколко палатки и огньове, за да може врагът пак да се страхува от засада. Обаче този път нямало никаква засада. Анибал разположил лагера си край селището Кана, като обърнал тила си срещу южния вятър, който носел много прах. Показателно е, че Ливий не знае за завземането на акропола на Кана от Анибал. След като се убедили, че няма засади, римляните тръгнали след него [Ливий, 22, 43].

Щом стигнали съвсем близо до Кана и до неприятелските позиции, както разказва Ливий [22, 41, 1—45, 1], римляните построили два лагера, както и при Герониум: голям на единия и малък на другия бряг на Ауфид, където въобще нямало картагенски войски (т. е. очевидно на левия). Сега вече Анибал можел твърдо да се надява, че желаното сражение щяло да се състои, при това при възможно най-изгодни условия за картагенците — в равнина, удобна за настъпление на конницата им, която превъзхождала значително римската. Анибал построил войниците си и изпратил напред нумидийските конници, за да предизвикат на бой римляните. В римския лагер започнали вълнения: войниците искали да се бият, консулите ожесточено спорели помежду си. Докато времето минавало по този начин, Анибал върнал войниците си в лагера.

Полибий [3, 110] излага тези събития по друг начин. Според неговата версия, след като пристигнали при армията си, консулите повели всичките си войски към разположението на противника и след двудневен преход се настанили на около 50 стадия (около 10 км) от него. Емилий Павел виждал, че местността била благоприятна за конно сражение и поради това смятал, че засега трябвало да избягват боя, да се отдалечат и да примамят неприятеля на такова място, където изходът на сражението можел да се реши от пехотата. Варон бил на друго мнение и когато дошъл неговият ред да командва, заповядал да преместят римския лагер по-близко до неприятеля. По време на този преход Анибал внезапно нападнал римляните с отряди лековъоръжена пехота и конници и предизвикал паника в редовете им. Римляните обаче издържали първия удар, като изнесли напред тежковъоръжената пехота, а след това изпратили срещу картагенците копиеносците с къси метателни копия и конниците и удържали (така пише Полибий) решителна победа. През нощта противниците се разделили. На другия ден Емилий, който поел командването, не сметнал за възможно да продължи сражението. Той не можел и да отстъпи и разположил две трети от войската си на брега на Ауфид: останалата част изпратил на другия бряг, източно от переправата, на около 10 стадия от главния лагер. След това Полибий [3, 112} излага събитията, разказани от Ливий.

Коя от двете до голяма степен взаимно изключващи се версии трябва да предпочетем? Полибий разказва за преместване на римския лагер при Кана и за победа на римското оръжие. Междувременно Ливий нищо не знае за това. Според неговата версия римляните веднага се разположили в непосредствена близост до противника, който се опитвал безуспешно да ги предизвика на бой и бил принуден в края на краищата да изведе от бойната позиция войските си. Общо взето, версията на Ливий изглежда по-логична и действията, които той приписва на двете страни — по-целесъобразни. И наистина да се остане на лагер на 50 стадия от неприятеля би означавало да се изпусне от погледа и да се загуби възможността да се следят действията му. Към това ли се е стремяло римското командване? Едва ли, даже и да изключим всякакво желание за бой и да предполагаме само активно противостояне. Ако приемем плана, който Полибий приписва на Емилий Павел, и той също не би могъл да бъде осъществен без непосредствен допир с противника: римляните не можели да се отдръпнат без бой и да оставят Анибал да хазяйничи из района на Кана. От друга страна, преместването и изграждането на нов лагер правело римската войска по-уязвима. Трудно е да си представим военачалник, пък дори и толкова неумел, колкото традицията изобразява Варон, който би се решил на подобна операция в толкова неблагоприятни условия. Впрочем и победата, спечелена от римляните под командването все пак на Варон, не съвпада с представата за неопитен и бездарен стратег, както Полибий го описва. И действията на Емилий, който спира победоносно започналото сражение от прекалена предпазливост, също изглеждат съвсем неоправдани. А междувременно в разказа на Ливий действията и на двете страни се обясняват добре както с обективната необходимост, така и със субективните подбуди на действащите лица. Римляните се разполагат в непосредствена близост до Анибал на двата бряга на Ауфид и получават възможност да контролират по-обширна територия и да повторят онова, което успели да направят при Герониум Фабий и Минуций, а после и Сервилий и Атилий — да докарат до критична ситуация армията на Анибал. Естествено Анибал се стараел да предизвика римляните на бойното поле, а Емилий не пускал римските войници от лагера, като следвал стратегическата си концепция — Фабиевата по същество.

Независимо от всичко Анибал прибрал цялата си войска - освен нумидийските конници, на които заповядал да преминат на левия бряг на Ауфид и да нападнат римските войници, които напускали лагера за вода. С появяването си там конниците обърнали в бягство безредната тълпа римляни и препуснали до поста пред лагерния вал и почти до самите порти. Всичко това още повече възбудило вълнуващите се римски войници (картагенците се осмелявали да се доближат и до самия лагер!) и само властта на Емилий Павел и военната дисциплина ги възпрели да не форсират незабавно реката. Според Полибий [3, 112, 2] постъпката на Емилий се обясянавала с неговото предположение, че Анибал скоро трябвало да пренесе лагера си на друго място. Самият Емилий не харесвал местността. Обаче на следващия ден командването преминало в ръцете на Варон, който на своя глава (без да се посъветва с колегата си, забелязва Ливий) прехвърлил цялата войска на левия бряг, а там консулите я построили в боен ред: на десния, по-близък до реката фланг разположили конниците, а на левия — конницата на съюзниците, и към центъра — тяхната пехота. В самия център се намирали римските легиони, а пред строя — прашконосците и други лековъоръжени бойци. Командването на левия фланг поел Гай Теренций Варон, десния фланг възложил на Луций Емилий Павел, а центъра — на Гней Сервилий Гемин [Полибий, 3, 112, 1—5; 3, 113, 1—5; Ливий, 22, 45]. По друг начин описва Апиан тези събития [Аниб., 19]. Според него центърът бил командван от Емилий, левият фланг — от Сервилий, а десният — от Варон.

Целта, която си поставил Анибал, била постигната. Рано сутринта той прехвърлил на левия бряг на Ауфид балеарските и другите лековъоръжени части, а след тях и останалите войници. На левия, по-близък до реката фланг той поставил иберийските и галските конници, които трябвало да се противопоставят на римската конница, в центъра — пехотата (половината — от тежковъоръжени либийци, по средата на строя — гали и ибери, а след тях — отново либийци), а на десния фланг — нумидийските конници, които трябвало да се сражават с римските съюзници. Либийците били въоръжени с трофейно оръжие. Броят на картагенската армия бил 40 000 пехотинци и 10 000 конници. Ще припомним, че римската армия наброявала над 80 000 души. Картагенците били разположени извънредно удобно: с лице на север и с гръб към вятъра, който духал и навявал пясък и прах в лицето на римляните; слънчевите лъчи не заслепявали войниците. При бойното построение Анибал извадил напред иберите и галите, които трябвало да започнат първи боя, а останалите разположил така, че се образувал нещо като огромен изпъкнал към фронта полумесец, който към краищата си ставал все по-тънък. Той възложил командването на левия фланг на Хасдрубал, на десния — на Махарбал (според Полибий — на Ханон), а той с брат си Магон поел центъра. И този път сведенията на Апиан [Аниб., 20] се различават съществено от сведенията на другите автори: според него Магон Баркид командвал десния фланг, племенникът на пълководеца Ханон — левия, а Анибал — центъра. Махарбал имал отряд от 1000 конници.

Както обикновено, сражението започнали лековъоръжените войници. След това галско-иберийската конница на Анибал връхлетяла върху десния римски фланг. В ожесточеното сражение струпалите се на куп войници се събаряли един другиго от конете и се сечали ожесточено. Накрая, преследвани от врага, римляните побягнали покрай реката. Междувременно в боя се включила пехотата и след упорита съпротива иберийско-галските пехотинци на Анибал започнали бавно да отстъпват, като увличали след себе си римляните все по-навътре в разположението на картагенските войски. В това време от двата фланга либийските пехотинци атакували римляните и скоро ги затворили откъм тила. Римската пехота се озовала в обкръжение. На левия фланг настъплението на нумидийската кавалерия започнало с това, че около 500 конници се явили при римляните, оставили щитовете и стрелите си и заявили, че се предават в плен. Малко след това те извадили предварително скритите си мечове и нападнали римляните в тил. Хасдрубал изпратил основната част от нумидийците да преследва отстъпващия противник.⁸⁰

Съдбата на битката била решена. Консулът Л. Емилий Павел бил убит. Римляните с все по-голямо напрежение поддържали кръговата отбрана, войниците падали един след друг. Според данните на Полибий [3, 117, 3] в боя загинали около 70 000 римляни, а около 3000 успели да избягат. Евтропий [3, 10] изчислява загубите на римляните по следния начин: 60 000 пехотинци, 3500 конници и освен това 350 представители на висшата класа — сенатори и хора с високи длъжности в миналото в Рим. Според Орозий [4, 16, 2], чиито сведения са явно занижени, римляните загубили 44 000 убити. Плутарх [Фаб., 16] пише, че римляните загубили 50 000 убити и 4000 пленени; пленниците от двата лагера били общо около 10 000. Сред убитите били Гней Сервилий Гемин и Марк Минуций Руф. Варон избягал във Венузия [вж. Полибий, 3, 115—116; Ливий, 22, 47—49; Зонара, 9, 1; Ап., Аниб., 17, 24; Фронтин, 2, 3, 7] с 50 конници (според Полибий [3, 117, 2] — със 70 конници). 7000 римляни успели да избягат в по-малкия лагер, 10 000 — в големия, а близо 2000 — в Кана, но били обкръжени от картагенски отряд под командването на Карталон и пленени. Една част от римските войници начело с военния трибун Публий Семпроний Тудитан се промъкнали от по-малкия в по-големия лагер [Ливий, 22, 50]. Онези, които останали в по-малкия лагер, след кратка съпротива се предали на Анибал. Според споразумението между тях и пуническия пълководец те трябвало да предадат оръжието и конете си. Определен бил откуп: 300 денария сребро за римлянин, 200 — за съюзник, 100 — за роб. След известно време 4000 войници от големия лагер избягали в Канузиум, а останалите се предали при същите условия. Анибал загубил от своя страна според данните на Ливий [22, 52] 8000 войници, а според сведенията на Полибий [3, 117, 6] — около 6000.

 

 

КЪМ ЗАЛЕЗ

От Кана до падането на Капуа

 

Блестящата победа при Кана разтърсила съвременниците. Римската армия била напълно унищожена. Италия била сякаш изцяло във властта на Анибал. Но все пак Рим още не бил покорен и пред Анибал отново се изправил въпросът: а сега какво?

Ливий разказва [22, 51, 1—4], че пуническите офицери при поздравленията за победата при Кана съветвали Анибал да даде почивка и на себе си, и на уморените войници. Само началникът на конницата Махарбал предлагал да тръгнат към Рим, без да губят нито минута. „На петия ден — предава Ливий думите му — ще пируваш в Капитолия като победител. Върви след мен, аз ще тръгна с конниците напред, за да стигна още преди да са разбрали, че се каня да отида.“ Обаче това начинание, по думите на Ливий, се сторило на Анибал вече твърде грандиозно, за да може веднага да вземе решение. „Трябва време, за да се обмисли съветът на Махарбал“ — с тези думи се ограничил пуническият пълководец. „Наистина боговете не дават всичко на един човек — отговорил Махарбал. — Ти знаеш да побеждаваш, Анибал, но не знаеш да използваш победата.“ Ние не знаем как е реагирал Анибал на тази нечувана дързост. Най-вероятно е предпочел да премълчи. Но картагенците и гърците, които присъствали, запомнили добре и съвета, и решението на Анибал, и последното изречение на Махарбал. Целият епизод здраво е заседнал в античната историческа традиция, която много се интересувала защо Анибал не тръгнал към Рим [вж. Плут., Фаб., 17; Зонара, 9, 1; Вал. Макс., 9, 5, 3]. Катон, който също разказва за диалога между Анибал и Махарбал [Катон, фрагм., 86; Хел., 10, 24, 7; вж. също: Целий, фрагм., 25; Хел., 10, 24, 6. Неговото изложение също върви по Катон], добавя: на следващия ден Анибал повикал началника на конницата и му казал: „Ако искаш, ще те изпратя с конниците.“ — „Късно е — отговорил Махарбал, — те вече знаят.“ [Катон, фрагм., 87; Хел., 2, 19, 9]. Очевидно Махарбал разчитал на ефекта от пълната внезапност. И действително операцията, която предлагал, можела да се увенчае с успех само при един случай — ако не дадяла на врага възможност да се опомни от понесеното страшно поражение.

Интересна е по-късната реакция на Анибал и приближените му към неговите действия след Кана. Според Ливий [26, 7] те добре разбирали, че са изпуснали открилите се благоприятни възможности. Ливий даже говори за недоволство сред най-близките съратници на пълководеца.

Засега обаче в командването на картагенската армия, пристигнала под водачеството на Анибал в Италия, се борели двете гледища. И едното, и другото били по своему логични. Съветът за почивка на войските има смисъл, ако се приеме, че основната цел на Анибал била не да удари Рим и да го унищожи, а да унищожи Италийския съюз⁸¹ и да обедини всички италийци за борба с Рим⁸², освен това, че Анибал не е имал (или е смятал, че няма) достатъчно сили дори и след Кана, за да води победоносна битка за непосредственото унищожение на Рим83 а също и че той е искал само да принуди Рим да сключи изгоден за Картаген мирен договор⁸⁴. Някои даже предполагат, че Анибал изобщо не е искал да ликвидира Рим, за да не създаде политически вакуум в Италия, който би могла да запълни Македония⁸⁵. Позицията на Махарбал съответствала на другата позиция, според която целта на войната била събарянето и унищожаването на Рим с всякакви средства. Махарбал се опирал на това, че след кървавата битка край бреговете на Ауфид Рим не разполагал с организирана въоръжена сила и следователно не можел да окаже някаква що-годе сериозна съпротива. Сега главното било вече направено и оставало само с един последен решителен удар да се доубие врагът и войната да завърши над изпепеления Рим⁸⁶.

Трудно е да се каже доколко тези концепции за водене на войната са били обосновани. Ние не можем да проведем исторически експеримент, за да си представим как биха протекли събитията, ако Анибал беше последвал съвета на своя началник на конницата. И все пак резултатите от неговите по-нататъшни действия в южната част на Италия говорят сами за себе си. Както ще видим по-нататък, след Кана Анибал искал да сключи договор. Може би смятал своята армия, която, разбира се, била понесла значителни загуби по време на преминаването през Алпите и в хода на военните действия в Италия, за недостатъчно силна да атакува Рим и да го обсажда. Но работата не била само в това. Създава се впечатлението, че Анибал не е бил морално готов за продължаване на войната, като смятал, че разгромът и унищожаването на римската армия при Кана завършва войната, прави Картаген господар на Западното Средиземноморие и принуждава Рим автоматично да се подчини на пуническата власт. Обаче опитите на Анибал да започне мирни преговори с римските власти били отхвърлени с презрение. След Кана Рим се нуждаел преди всичко от време за възстановяване на силите си и той го получил. Не случайно римската традиция така настойчиво твърди, че именно мудността на Анибал в този ден спасила и града, и държавата [Ливий, 22, 51,4; Орозий, 4, 16, 4; Зонара, 9, 1 ]. Анибал си оставал на юг и цяла Централна Италия запазила съюза си с Рим. Той губел време и сили в безполезни обсади ту на един, ту на друг град. А през това време Рим готвел и обучавал нова армия⁸⁷, сам преминал в настъпление и се домогнал до успех⁸⁸. Римската система на водене на войната след Кана претърпяла изобщо твърде съществени изменения⁸⁹. Начело на армията били поставени опитни военачалници, чиито пълномощия били продължавани в случай на нужда за дълго време. Римските пълководци не се ограничавали само с наблюдаване на действията на противника, но и не се нахвърляли безразсъдно срещу врага, те заемали укрепени позиции, стараели се да затвърдят положението на Рим в района на театъра на военните действия, започвали бой, когато победата обещавала сериозни резултати, а поражението не застрашавало с гибел. В същото време в дългогодишната война Анибал губел своите ветерани, които били основното ядро на армията, и трябвало да ги заменя с новобранци — гали и италийци⁹⁰.

Резултатите от войната показват, че от каквито и сметки да се е ръководел Анибал, те се оказали погрешни и го довели до поражение и гибел. Целият по-нататъшен ход на събитията свидетелства, че ако изобщо някога Анибал е имал реална възможност да постигне окончателна победа, това е било само веднага след Кана и само с пряк удар срещу Рим. След Кана, която действително станала повратна точка в хода на войната, Анибал, който вероятно не желаел да рискува плодовете на една толкова блестяща победа и — ако се съди по всичко — нямал определен план за военните действия, не успял да завладее най-главното — стратегическата инициатива — и загубил всичко.

I

Както и да е, още първите стъпки на Анибал свидетелстват, че той смятал войната за завършена, а себе си — за безспорен победител. Говорело се, че изпратил в родината си три атически медимна (около 157, 59 л) златни коннически и сенаторски пръстени, които войниците взели от убитите врагове [вж. Дион Кас., фрагм. 27; Орозий, 4, 16, 5] — трудно било да се покаже по-нагледно истинският мащаб на римските загуби, окаяното положение, в което се оказали римляните. Обаче Анибал решил едновременно да направи приятелски жест на Рим, да открехне вратата за преговори, да подхвърли надежда за спасение от сякаш неизбежната катастрофа.

Ръководен от отдавнашната си политическа сметка — стремежа да завоюва разположението на италийците и да ги откъсне от Рим, Анибал отделил, както правел и по-рано, от общата маса на пленниците римските съюзници и ги пуснал на свобода без откуп [Ливий, 22, 58, 2]. След това се обърдал към римляните и им заявил, според думите на Ливий [22, 58, 3—9], който, изглежда, общо взето, точно предава съдържанието на речта на Анибал, че съвсем нямал намерение да води унищожителна война с тях. Той се сражавал с Рим за чест и власт — бащите на днешните картагенци били победени от римската доблест, а сега той, Анибал, искал Рим да бъде победен от неговата доблест и сполуки. Затова той давал възможност на римляните, които се намирали в плен, да се откупят и определял цена: за конник — 500 денария, за пехотинец — 300 денария, за роб — 100 денария. Пленниците избрали от своята среда десет души, които да предадат това предложение на сената, и те заминали за Рим без никакъв залог. От тях взели клетва да се върнат в плен след обсъждането на въпроса в сената. Лесно било при добро желание да се открие зад всички тези думи и любезности покана за сключване на мир при условия, аналогични на онези, с които на времето била завършила Първата пуническа война (само че сега Анибал щял да диктува основните положения на договора, а териториалните и други загуби в Сицилия и Италия щели да останат за сметка на Рим). Освен всичко това Анибал изпратил с пленниците, които заминали за Рим, един от своите приближени, Карталон, който трябвало да установи кантакт с римските власти и да разузнае дали няма да пожелаят да започнат мирни преговори. Обаче римският диктатор (по-нататък подробно ще се спрем на мерките, взети от римското правителство за ликвидиране на последствията от катастрофата) изпратил един ликтор да посрещне полуофициалния пратеник на Анибал със заповед да напусне територията, принадлежаща на Рим, преди да се стъмни [Дион Кас., фрагм., 36].

Неуспехът на мисията на Карталон бил за Анибал първият и може би най-зловещ симптом: Рим отказвал да приеме войната за загубена, да види победителя в лицето на Анибал и да го моли за пощада и мир. Не е трудно да разберем и римското правителство: чрез мира с Анибал то трябвало да унищожи със собствените си ръце вече назрялото си господство в Италия, да постави под заплаха земите, завладени от римските селяни в резултат на продължителни кръвопролитни войни. Господството на Картаген и неговата неминуема хегемония в Италия създавали непосредствена опасност ако не за физическата гибел на Рим, то във всеки случай и за загубването на независимостта му и за превръщането му в един от подвластните на картагенската държава градове. След Кана войната рязко изменила своя характер за Рим: от война за власт над Западното Средиземноморие, в това число и над Италия, тя станала за известно време война за свобода и независимост, срещу чуждестранния гнет.

Крива излязла сметката на Анибал. Вместо преговори му предстояла подготовка за нов тур на войната.

Тит Ливий пише за положението на воюващите страни след битката при Кана [22, 61, 10—12]: „Доколко това поражение било по-сериозно от предшестващите, показва фактът, че верността на съюзниците, запазила се до този момент, започнала да се колебае само защото били загубили надеждата за запазване на римската власт. Към картагенците се присъединили народите: ателани, калатини, хирпини, част от апулийците, самнитите без пентрите, всички брути, лукани, а освен тях узентините и почти цялото гръцко крайбрежие (на Италия — бел. авт.) — тарентийци, метапонтийци, кротонци и локри, а също така всички цизалпийски гали.“ Приблизително по същия начин оценява обстановката и Полибий [3, 118, 2—4]: „Благодарение на тази победа картагенците начаса завладели почти цялото останало крайбрежие и така наречената Велика Гърция: така тарентийците веднага се предали, а агрипинците и някои от капуанците канели Анибал. А всички останали обърнали поглед към картагенците с голяма надежда, че те ще завладеят от движение и самия Рим.“ Подобна картина рисуват и другите антични историографи: „След това сражение много градове в Италия, намиращи се под властта на Рим, преминали на страната на Анибал“ [Евтропий, 3, 11]. „Кампания и почти цяла Италия, напълно разочаровани, че римляните ще могат да възстановят положението си, преминали на страната на Анибал“ [Орозий, 4, 16, 10].

Нека обаче се опитаме да разберем доколко тази оптимистична за Анибал оценка на ситуацията след Кана отговаряла на реалното положение на нещата и, което е особено важно, давала ли тя на Анибал реални военнополитически предимства. На пръв поглед тези предимства са очевидни: макар и да не се бил разпаднал напълно, Италийският съюз поне се бил доста разклатил, а Анибал получил сравнително надежден тил в Италия. И все пак не трябвало да се забравя, че битката при Кана послужила като сигнал за изостряне на социално-политическата борба в италийските градове и следователно създала там атмосфера на политическа нестабилност, както и че никакви органични интереси не свързвали новоизлюпените съюзници на Картаген. Веднъж изменили на Рим, при нов обрат на събитията те можели да изменят и на Анибал. Всичко зависело от това коя точно групировка — демократическа или аристократическа, проримска или антиримска — щяла да се окаже на власт във всеки отделен момент, а това на свой ред зависело до голяма степен от победите и пораженията на самия Анибал. Освен това и в южната част на Италия значителна група градове отказали да признаят властта на Анибал, така че се наложило да използва срещу тях въоръжена сила.

От само себе си се разбира, че на страната на Рим останали латинските колонии в Южна Италия — Брундизиум, Венузия, Пестум и други, които в случай на победа на Анибал рискували да загубят земята си — пуническият пълководец бил обещал да я върне на коренното население⁹¹. За позицията на апулийските градове въобще сме слабо осведомени. Известно е наистина, че част от римската армия избягала от Кана в Канузиум, където само една местна патрицианка, Буса, дала на бегълците продоволствие, дрехи и пари [Ливий, 22, 52, 7]. Подчертано хладният прием, който им оказали мнозинството от гражданите, очевидно се обяснява със страха от възмездието на Анибал. Друг апулийски град, Аргирипа (Арпи), преминал на страната на Анибал. Организатор на това бил Дасий Алтиний, един от местните аристократи, който се смятал за потомък на аргивянина Диомед — основател на града [Ливий, 24, 45, 2; Ап., Аниб., 31]. Враждебна позиция към Рим заела и Салапия, където начело на пропуническата партия застанал Дасий [Ливий, 26, 38, 6; Ап., Аниб., 45], по всичко изглежда роднина на Алтиний. Не е изключено в този случай двата града да са действали съвместно под общо ръководство. Доколкото знаем, Венузия се отнесла съчувствено към римляните, избягали от Кана [Ливий, 22, 54, 1—3] — това може би се обяснява с присъствието на консула Г. Теренций Варон в този град, който събирал там и организрал оцелелите войници.

Веднага след битката при Кана Анибал се отправил от Апулия за Самниум. Тъкмо тук, в страната, оказала на римляните най-упорита и успешна съпротива (достатъчно е да си спомним унизителните за Рим събития от 321 г., когато обградените в Каудинските теснини римляни трябвало да сключат най-позорен мир, като се задължавали да напуснат Самниум и даже да минат под „иго“), в страната, където още били живи традициите на борбата за свобода и независимост, той можел да разчита на резултатна поддръжка. Общо взето, надеждите на Анибал се оправдали.

Непосредствената цел на настъплението на пуническите войски била страната на хирпините, където някой си Статий Требий, който принадлежал към патрицианските кръгове на град Компса, канел Анибал. В Компса на власт били враговете на Требий — родът Мопсиевци, които имали много клиенти и привърженици, опиращи се на поддръжката на Рим. Нашият единствен източник — Тит Ливий [23, 1, 1—3] — даже пише, че Мопсиевци били римски протежета. Когато се разнесла вестта за битката при Кана, Требий пръснал слух, че Анибал идва към Компса, и изпоплашените Мопсиевци напуснали града заедно с всичките си привърженици. Компса се предала без бой на Анибал и приела зад стените си пунически гарнизон. Тези събития показали на Анибал, че дори и в средата на местните патриции можел да разчита на поддръжката на определени кръгове, а именно на тези, на които римляните препречвали пътя към властта и които се борели за първенство и господство с римските протежета. Обаче те показали и друго: ориентираните към Рим родове предпочитали изгнанието пред споразумението с Анибал⁹².

Анибал решил да направи Компса, поне на първо време, свой опорен пункт. Тук той оставил плячката и обоза си, оттук заповядал на брат си Магон да тръгне към вътрешността на Самниум, за да приема под властта на Картаген онези, които щели да преминат на негова страна, а онези, които не пожелаели доброволно — да принуждава със сила [Ливий, 23, 1, 4]. Изглежда, кампанията на Магон била успешна и ако съдим по онова, което знаем за по-нататъшното поведение на самнитските градове, като Компултерия, Требула и Австикула [Ливий, 23, 39, 6], и за разправата на римляните в района на Каудия [Ливий, 24, 20, 4—5], самнитските градове доброволно и охотно признавали господството на Анибал, който ги избавял от римското владичество.

Анибал от своя страна се отправил към Неапол, за да обсади и превземе този тъй важен морски град в Южна Италия и по този начин да получи излаз на морето [Ливий, 23, 1, 5]. Щом навлязъл на неговата територия, той разположил част от нумидийските си конници в засада (за което много спомогнала силно пресечената местност, в която трябвало да действат картагенските войски), а останалите изпратил, натоварени с награбената из пътя плячка, право към градските порти. Нумидийците изглеждали като не много голяма безредна тълпа, която лесно можело да бъде унищожена. Тази задача се опитал да реши отряд от неаполитански конници, които атакували приближаващия противник. Нумидийците започнали да отстъпват, примамвайки неприятеля в засада, където ги обкръжили и унищожили почти напълно. Една част от неаполитанците, които можели да плуват, се спасили с рибарските лодки, вършещи ежедневната си работа недалеч от полесражението. Няколко млади неаполитански патриции попаднали в плен и били убити. По такъв начин неаполитанските власти не пожелали да пуснат картагенците в града. Нищо не е стигнало до нас и за някакви опити за сключване на съюз между Неапол и Картаген. Очевидно битката при Кана не била направила на неаполитанците такова впечатление, на каквото разчитал Анибал.

Т. Момзен обяснява позицията на Неапол с неговото отрицателно отношение към картагенците и към техните италийски съюзници. Италийските гърци били привързани към Рим, който се отнасял особено меко към тях и никога не изпускал случай да изтъкне своя елинизъм⁹³. У. Карщет подчертава два момента: гръцкия произход на Неапол и неговите враждебни отношения с градовете от вътрешността на Кампания⁹⁴. И. Л. Маяк търси обяснение за поведението на Неапол в историята на този град, склонен през 236 г. от местните патриции да се подчини на Рим със запазване на суверенно самоуправление. По време на Втората пуническа война патрицианската партия запазила своето господстващо положение и връзките си с Рим⁹⁵. Очевидно всички тези съображения съдържат определена доза истина. Гръцките градове не можели да не съзират в Картаген изконен смъртен враг, с когото гърците от Западното Средиземноморие водели борба на живот и на смърт вече няколко столетия и чиято победа би довела до пълно загубване на всичките им търговски връзки, а може би и до гибел. Съюзът на Анибал с коренното население на Южна Италия, което се отнасяло враждебно към гръцките колонисти и се стремяло към ликвидиране на колониите, също не можело да не държи нащрек гърците. И най-сетне, от само себе си се разбира, че в Неапол била на власт враждебна на Картаген, по всяка вероятност патрицианска групировка, която била свързана със стари и здрави връзки с Рим.

Анибал спечелил лесна победа над неаполитанските конници, но все пак не се решил да обсажда Неапол [Ливий, 23, 1, 10; вж. Зонара, 9, 2] и повел войските си към Капуа — съсед и стар враг на Неапол.

Когато нашите източници се опитват да обясняват позицията на Капуа след битката при Кана, те обръщат внимание най-вече на „изнежеността“ и „развратеността“ на капуанците — тези техни качества били явно и определено противопоставяни на гражданските и военните добродетели на запазилите верността си към Рим [Полибий, 7, 1—2; Ливий, 23, 2, 1]. Обаче в историята на Тит Ливий, когато той говори за своеволията на капуанския плебс, ползващ се от безмерна свобода, се прокрадват и истински факти — острата социална борба, обхванала Капуа в този момент, която се водела — като съдим от по-нататъшния му разказ [23, 2, 3] — между плебса и сената, т. е. местните патрициански кръгове.

След Кана за Капуа основен политически проблем бил дали и занапред да продължат съюза си с Рим или да предпочетат Аннбал. Ясно било, че само да се приближи Анибал към града, и капуанците щели да изберат последното решение [Ливий, 23, 2, 3].

Както разказва Тит Ливий [23, 2, 3] [срв. също Диодор, 26, 10], един от капуанските патриции, Пакувий Калавий, който разполагал с широката поддръжка на демократичните кръгове и вече веднъж — в годината на Тразименската битка — заемал най-високата магистратура в града (медико тутикус), решил да се възползва от политическата борба в Капуа за собствената си кариера. За да постигне целите си, Пакувий трябвало да преодолее по възможност с мирни средства съпротивата на капуанския сенат и той се справил блестящо с тази задача. Пакувий Калавий свикал сената на заседание и произнесъл реч пред наплашените патриции, в които им описал с най-мрачни бои положението. Самият той, Пакувий, бил свързан с най-здрави връзки с Рим и поради това щял да се съгласи само в случай на крайна нужда да изменят на римляните. Народът обаче бил замислил да убие всички сенатори и след това да предаде държавата на Анибал и на картагендите. Само той можел да ги спаси от неизбежна гибел, ако му се доверят. Като получил съгласието на сенаторите и отчасти ги посветил в по-нататъшните си планове, той ги затворил в курията и поставил стража на входа. След като откъснал по този начин капуанския сенат от външния свят, Пакувий свикал народното събрание и започнал изпълнението на втората част от замислената операция. По думите на Тит Ливий той предложил на гражданите да накажат всеки сенатор според тежестта на престъпленията му, но само при условие, че на мястото на всеки отстранен или екзекутиран член на съвета незабавно щял да се избира нов. Оказало се невъзможно да се спази това условие, както и разчитал Пакувий. Всяка кандидатура предизвиквала остри възражения: едни участници в събранието викали, че не познавали този претендент за сенаторско кресло, други го изобличавали в позорни постъпки, трети говорели за ниския му произход, за бедността му, несъвместима със званието сенатор, за компрометиращото го от гледна точка на епохата занаятчийство. В края на краищата станало ясно, че няма с кого да заменят сенаторите и ги освободили⁹⁶.

Стреснати от тези събития, сенаторите все пак (с редки изключения, както ще видим по-нататък) не се съпротивлявали повече срещу създадения от Пакувий диктаторски режим. Ливий характеризира положението след преврата в Капуа така [23, 4, 2—6 ]: „От този момент сенаторите, забравили достойнство и самостоятелност, започнали да се умилкват пред плебса — подмазвали се, канели ги, устройвали пиршества, поемали съдебните им дела и като съдии рашавали споровете в полза на страната, която била по-обичана от народа и можела да им осигури благосклонността на тълпата. Въобще всичко се решавало в сената така, сякаш било събрание на плебеи. Държавата, и без това склонна към разкош не само поради порочността на гражданите си, но и вследствие на многото наслади и всевъзможни примамни удоволствия в морето и на сушата, тогава в резултат на угодничеството на знатните и своеволията на плебса станала разпусната до такава степен, че не знаела мярка нито на желанията си, нито на разходите. Тогава, след сражението при Кана, към пренебрежението пред законите, властите и сената се добавило и презрение към римската власт, която по-рано внушавала някакъв почтителен страх.“

В резултат на действията на Пакувий Капуанският сенат загубил политическото си значение. Реалната власт се оказала в ръцете на водачите на плебса, които имали възможност да диктуват на сената и магистратите волята си [Ливий, 23, 4, 2—6]. Победата на Пакувий имала и друго последствие: значително се засилили антиримските тенденции. Според разказа на Ливий [23, 4, 7—8] Капуа се въздържала от незабавно скъсване с Рим само защото много капуански аристократически фамилии били свързани чрез бракове с него, а и известен брой капуанци, между които и 300 конници от знатни семейства, се намирали в римската армия на гарнизонна служба в Сицилия.

По искане на техните родители и роднини, пише Ливий [ 23, 5] капуанското правителство проводило пратеници при консула Г. Теренций Варон, когото намерили във Венузия. Само че от това, което станало по-късно, е ясно, че целта на пратеничеството била да определи със собствените си очи мащабите на поражението и според това да избере начин на поведение за града си. Очевидно своеволието на плебса и презрението към римската власт, за които разправя Ливий, не пречели на новото капуанско правителство да претегля много внимателно външнополитическите си действия, да се старае да преценява реалното съотношение на силите и всички възможни последствия.

Във Венузия Гай Теренций Варон направил на пратениците впечатление на човек, достоен за презрение. Това впечатление се засилило още повече след думите, с които Варон се обърнал към пратениците, след като те изразили, както и следвало да се очаква, съболезнованията на Капуа по повод катастрофата и предложили (иначе разговорът изобщо не би се състоял) помощта си. Ако се съди по това как Ливий предава думите на Варон, той не сметнал за нужно да скрие от Капуа действително отчаяното положение на Рим. Римляните били загубили всичко — армия, продоволствие, пари, така че съюзниците трябвало не толкова да помагат на римляните, колкото да водят войната вместо тях, да защитават от врага общото отечество. „Води се война не със самнити или етруски — казал той (цитираме изложението на Ливий), — тъй че ако ни се отнеме властта, поне тя да остане в Италия. Врагът картагенец дори не е и от африкански произход, а от далечен край на земята, от Океанския пролив става дума за Гибралтарския пролив — бел. авт.) и Херкулесовите стълбове, той води войски, които не признават никакви закони, не умеят да живеят по човешки, дори почти не владеят човешка реч. И без това жестоки и диви по природа и по характер, техният пълководец ги е ожесточил още повече, строейки мостове и бентове от камари човешки тела и — противно е даже да го кажеш — учейки ги да се хранят с човешко месо. И да ги видим и тачим за господари, тези, закърмени с такава ужасна храна, до които е грешно даже да се докоснеш, да получаваме закони от Африка, и нещо повече — от Картаген, да търпим Италия да стане провинция на нумидийците и маврите — у кого от родените в Италия това не би извикало отвращение?“ Капуанци можели да съберат 20 000 пехотинци и 4000 конници, продоволствие и снаряжение имали даже в излишък и ако застанели срещу Анибал, властта на Рим щяла да бъде спасена. Едва ли можем да се съмняваме, че този разказ иде от римската аналистика и че в общи черти отговаря и на съдържанието на преговорите, и на линията, възприета от римското правителство, и на антикартагенската пропаганда, която то водело в Италия.

У пратениците се създало твърдото убеждение, че Рим не е в състояние да воюва. Капуанците трябвало сами, със собствените си ръце да възстановяват сградата на римското господство въз основа на проблематичния предлог, че някога си римляните били защитавали Капуа от семнитите и били предоставили на голяма част от капуанците граждански права в Рим. Но самнитите отдавна вече не били опасни, а гражданските права... Какво стрували гражданските права, ако не днес, то утре Рим щял да загине и все едно, щяло да се наложи да се оправят с Анибал.

По обратния път от Венузия за Капуа един от пратениците, Вибий Вирий, подел точно обратната на желаната от Варон реч: сега е дошло времето, казвал той, когато капуанците не само могат да си върнат отнетите им някога от римляните земи, но и да завладеят господството на цяла Италия. С Анибал те можели да сключат съюз при каквито и да било условия, пък когато след войната той си отидел в Африка, властта в Италия щяла да принадлежи на Капуа [Ливий, 23, б, 1—2]. Вибий Вирий изразил общото мнение. След завръщането на пратениците в Капуа сметнали рамската карта за вече проиграна. Плебсът и мнозинството от сената започнали още по-решително да се ориентират към съюз с Картаген, обаче поради съпротивата на някои членове от сената работата се забавила с няколко дни. Изглежда, че става дума за последни опити на все по-оредяващата проримски настроена патрицианска групировка, която, ако се съди от по-нататъшния разказ на Ливий, оглавявал Деций Магий, да не се допусне скъсване с Рим, да се предотвратят преговорите с Анибал.

Тит Ливий [23, 6, 6—8] разказва, че в съчиненията на някои аналисти намерил описание, че уж Капуа, преди да вземе окончателно решение, изпратила посланици в Рим, като обещавала да окаже помощ, но само при едно условие: един от консулите да бъде капуанец. В резултат властта не само в Италия, а и в самия Рим щяла да се изплъзне от римски ръце и да премине в Капуа. Възмутено от това съвършено неприемливо за него искане, римското правителство заповядало на пратениците незабавно да напуснат Рим. Ливий счита това предание за недостоверно, тъй като за него премълчава Целий Антипатър и другите аналисти, на които той вярва, обаче в този факт няма нищо невъзможно. Не е изключено правителството на Пакувий да е решило да опита преди скъсването да изстиска от римляните максимална цена за своето сътрудничество. Не случайно то искало от римляните същото, което разчитало да получи от Анибал. Възможно е също пратеничеството в Рим да е целяло да принуди Анибал да стане по-отстъпчив по време на преговорите с капуанските пратеници⁹⁷.

Тъй или иначе, след неколкодневно забавяне, може би докато чакали връщането на пратениците от Рим, капуанското правителство изпратило своя мисия при Анибал.

По такъв начин политическата борба в Капуа завършила твърде благоприятно за Анибал: в един от най-могъщите градове на Южна Италия победила враждебна на Рим, опираща се на демократичното движение групировка. В лагера на Анибал пристигнали пратеници на този град с доброволно предложение за съюз. Нямало значение, че Капуа, оглавила антиримското движение, след победата щяла да претендира за господство на Апенинския полуостров. Първо, при запазване на върховната власт на картагенците само по себе си това не било чак толкова страшно, и, второ, след победата щяло тепърва да се види какво да правят с Капуа и нейните претенции. Засега за Анибал било важно да затвърди политическия си успех с всички средства. Не е чудно, че той фактически дал на капуанците всичко, което искали. Според условията на договора, който Анибал сключил с Капуа [Ливий, 23, 7, 1—2], нито един картагенски началник или граждански магистрат нямал власт над гражданите на Капуа, нито един капуански гражданин не можел да бъде задължаван да носи военна служба или повинности, в Капуа се запазвали нейните собствени закони и магистрати. Освен това Анибал обещал да предаде на капуанците 300 военнопленници римляни, които можело да заменят срещу тристата капуански конници на служба, както вече беше казано, в римските войски в Сицилия.

Изглеждало, че сега вече скъсването с Рим било окончателно и безвъзвратно. Всички римски граждани, които по един или други причини се намирали в този момент в Капуа, били заловени, натикани в баните и задушени там от непоносимата горещина [Ливий, 23, 7, 3] — чрез тяхната гибел капуанци скрепили своя съюз с победоносния пълководец.

Междувременно Анибал взел необходимите мерки, за да настани в Капуа свои войски. Когато слухът за това се пръснал из града, Деций Магий направил отчаяно усилие да предотврати завземането на града от новоизлюпените съюзници. Той убеждавал съгражданите си да не пускат Анибал в Капуа, а когато картагенците се настанили, настоявал да ги изгонят или избият. Речите на Деций станали известни на Анибал и той наредил капуанецът да се яви в лагера му, но той отказал: според условията на току-що сключения договор Анибал нямал власт над него. Тогава картагенецът, на когото всички тези церемонии му омръзнали, заповядал да арестуват Деций и да го доведат вързан (в Капуа тази заповед не била изпълнена, преди там да се яви самия Анибал) и между другото съобщил на капуанските власти, че желае да посети града. Там му организирали тържествено посрещане. Никой вече не слушал Деций Магий [Ливий, 23, 7, 4—12].

На другия ден по искане на Анибал било свикано заседание на капуанския сенат, на което картагенският пълководец произнесъл реч. Разбира се, неговото изявление било предназначено за Капуа, но било чуто не само от капуанци. То показало на цяла Италия каква съдба ѝ готвел победителят при Кана и поради това било програмно и в много отношения решаващо. Като благодарил на капуанците, че предпочели приятелството с него пред съюза с Рим, Анибал обещал, че в скоро време именно Капуа щяла да оглави Италия, т. е. да заеме мястото на Рим, че римляните, както и останалите, сега щели да получават своите закони от Капуа [Ливий, 23, 10, 1—2]. Разбира се, изказвания от този род много допадали на капуанското правителство. Картагенецът ясно и недвусмислено потвърдил, че осъществяването на тяхната мечта за господство на Италия е съвсем предстоящо и в замяна на това те били готови да приемат всички негови изисквания. Съвсем друг въпрос е как са се отнесли към това останалите италийци. На тях им се предоставяла една единствена перспектива — да воюват срещу римската хегемония за утвърждаване на капуанска хегемония и картагенско господство. Не разполагаме с преки сведения за реакцията на италийските градове на програмата, формулирана от Анибал в Капуа. Смята се обаче, че съпротивата, с която той се сблъсквал ту на едно, ту на друго място, се обяснява донякъде и с тяхното отрицателно отношение към онова, което Анибал обещал на капуанците.

Само един човек, продължил по-нататък Анибал [Ливий, 23, 10, 3] трябвало да бъде изключен от картагенско-капуанския съюз — Деций Магий, който дори и кампанец не бивало да се нарича. Ораторът поискал още на място, в негово присъствие, сенатът да обсъди поведението на Деций и да го предаде на картагенците. Искането на Анибал не било неочаквано за капуанските власти: нали той и преди това настоявал да бъде арестуван и предаден Деций, макар че, както видяхме тогава, неговото желание не било изпълнено. Най-близките цели, които Анибал преследвал, са очевидни: той се нуждаел от пълно унищожение на проримската групировка в Капуа и затова трябвало да се разправи с най-непримиримите противници като Деций Магий. Едва ли е останало неизвестно за Анибал, че един от най-близките привърженици на Деций, синът на Пакувий Калавий, се готвел да го убие и само намесата на Пакувий принудила младежа да се откаже от намисленото [Ливий, 23, 8, 7—9, 12]. Съдбата на Деций била решена: капуанският сенат приел постановлението, за което настоявал Анибал: нещастният сенатор бил изпратен отначало в пуническия лагер, а след това и на кораб, който да го отведе в Картаген. Една случайност спасила Деций Магий от неминуема гибел, но главната цел на Анибал била постигната: враждебната на Картаген партия била принудена да замлъкне, а всепризнатият ѝ вожд бил остстранен от Капуа.

Трудно е да се каже доколко този начин на действие на Анибал е бил оправдан и целесъобразен. Съдбата на Деций показала във всеки случай, че договорите, които Анибал бил сключил или щял да сключи, не означавали за него нещо повече от парче папирус, че Анибал нямало да се поколебае в името на своите политически цели да наруши всякаква клетва или задължение. Речта на Анибал в Капуа и особено насилието над Деций Магий не можели да нямат за него отрицателни последствия, не можели да не накарат известни достатъчно влиятелни кръгове да се опитат да избягнат бремето на един толкова тежък и опасен съюз, още повече, че както изведнъж се оказало, Рим вече съвсем не бил толкова беззащитен и започвал да си показва зъбите.

Независимо от съюза с Капуа⁹⁸ положението на Анибал ставало все по-трудно. Както и досега, той нямал излаз на море: Неапол все така отказвал да признае властта му [Ливий, 23, 14, 5], а в Нола се натъкнал на съвсем неочаквана съпротива [Ливий, 23, 14, 6—13]. Така че сведението на Полибий [7, 1, 4; Суда, Καπύη], че под влиянието на Капуа и други градове минали на страната на Анибал, не е съвсем точно. Както и преди, пред Анибал стояла перспективата на въоръжената борба за Южна Италия.

Естествено, в подготовката за новия тур на войната против Рим, като привличал с примамливи предложения на своя страна или подчинявал със сила различните общества на Южна Италия, Анибал се нуждаел от подкрепления. Точно с такава цел — да зашемети картагенския съвет с вестта за блестящата победа и да издейства нови военни контингенти за Италия — Анибал изпратил в родината брат си Магон. Тит Ливий [23, 11, 7—13, 8] е запазил подробен разказ и за доклада, представен от Магон на съвета, и за пренията, и за мерките, предприети в края на краищата от съвета.

Разбира се, Магон се постарал да опише положението в най- добра за Анибал светлина: сражавал се с шестима пълководци, между които четирима консули, един диктатор и един началник на конница; картагенската войска кръстосала оръжие с шест консулски армии; от четиримата консули двама загинали, един избягал ранен, другият едва спасил от пълно унищожение армията си, като извел от полесражението само 50 души; началникът на конницата бил разбит на пух и прах; диктаторът се смята за най-голям пълководец само защото изобщо не се решил да започне сражение; неприятелят загубил над 200 000 убити и над 50 000 пленени; Бруциум, Апулия, част от Самниум и Лукания и, което е особено важно, Кампания минали на страната на Анибал. За да подкрепи думите си, Магон заповядал да изсипят в хода на сградата, в която се провеждало заседанието на съвета, трите медимна коннически и сенаторски пръстени. Тъй като Анибал водел война далеч от дома, на вражеска земя, продължил Магон, преминавайки към най-деликатната част от поръчението си, той изразходвал огромно количество продоволствие и пари и понасял в толкова много сражения загуби в жива сила, че за да може да унищожи неприятеля, трябва да му се изпратят подкрепления, а на бойците — храна и пари.

Всеобщо ликуване било отговорът на Магон и само един епизод внесъл известен дисонанс в хора на възторзите. Един от привържениците на Анибал, Химилкон, в желанието си да уязви по-дълбоко ръководителя на антибаркидската групировка Ханон, започнал да го кори заради предишните му прояви, когато се изказвал решително против войната и даже предлагал да предадат Анибал на римляните. Ханон не му останал длъжен. Ако съдим по разказа на Ливий, той говорел сега, че победите, спечелени от Анибал, в същност са безплодни. Победителят искал още войници, още продоволствие и пари, сякаш той бил победен и нямал никаква плячка. Нито един от латинските градове — съюзници на Рим, не е минал на страната на Анибал, а римското правителство не мисли да сключва мир [срв. Вал, Макс., 7, 2, 16]. Обаче на тези думи никой не обърнал внимание. Съветът постановил да изпратят на Анибал 4000 нумидийски конници, 40 слона и пари. Освен това в Испания бил изпратен специален агент (Ливий го нарича диктатор) да вербува наемници (20 000 пехотинци и 4000 конници), които трябвало да попълнят картагенските войски на Пиренейския полуостров и в Италия.

По-късно Хасдрубал Баркид, който командвал картагенските войски в Испания, получил нареждане да отпътува за Италия, но изпълнението на тази заповед било невъзможно.

Както виждаме, резултатите от мисията на Магон твърде малко отговаряли на надеждите на Анибал. 4000 конници и 40 слона — това, разбира се, било капка в морето, пък и трябвало да ги доставят при Анибал, който нямал излаз на море. Освен това пуническото правителство никак не бързало да изпълни решенията си [Ливий, 23, 14, 1]. Както ще видим по-нататък, Магон успял да събере значително по-малко войници, отколкото се предвиждало в решението на съвета, но и те не попаднали в лагера на Анибал. Действията на картагенския съвет ясно показали, че Анибал не можел много да разчита на помощ от страна на собствената си държава, че и занапред трябвало да се надява преди всичко на армията си и на съюзниците си, ако успеел да ги намери. Обезкуражаващите резултати от мисията на Магон открехнали завесата и пред друго, още по-неприятно обстоятелство. Всъщност въпреки широко разпространеното становище, станало почти тривиално, картагенският съвет взел именно тези решения не защото късогледото правителство на търговската република поради алчност, неспособност или тайно зложелателство не искало да окаже помощ на Анибал и го изоставило на произвола на съдбата⁹⁹. Напротив, ако съдим и по разказа на самия Тит Ливий, който, разбира се, съсредоточавал вниманието си главно върху речта на Ханон, тъкмо добра воля и желание да се помогне на Анибал имало предостатъчно. Друго не достигало — материални ресурси, за да можело тази помощ да бъде действително полезна. А това означавало, че и занапред Анибал не можел да разчита на действена поддръжка от Картаген.

От Испания също стигали тревожни вести до Анибал. Кампанията от 216 г. [Ливий, 23, 26, 29] там започнала с измяна на съюзническия флот на картагенците и дезертьорите склонили за враждебни, антикартагенски прояви тартесците — очевидно преки потомци на тартесийците, разгромени и покорени от картагенците в края на VI в. След няколко малки схватки тартесците постигнали сериозен успех — завладели град Аскуа, обаче първата голяма победа дотолкова им завъртяла главите, че Халб (един от вождовете на въстанието) загубил контрол над тях и Хасдрубал Баркид успял отначало да ги вкара в обкръжение, а след това и да унищожи безгрижно пръснатите по полето неприятели.

Скоро Хасдрубал получил заповедта на картагенския съвет да поведе армията си към Италия и да се присъедини към Анибал. Слуховете за това решение на пуническото правителство бързо се разпространили в Испания и естествено предизвикали там нов подем на проримските настроения. Точно за това писал Хасдрубал в Картаген: че само ако тръгнел на север, още преди да стигне до Ибер, цяла Испания щяла да бъде римска. Той нямал нито армия, нито командири, които да остави да го заместват. Ако съветът поне малко се тревожел за съдбата на Испания, той трябвало да му изпрати приемник със силна войска.

Това послание произвело на съвета впечатлението, което Хасдрубал се стараел да предизвика. Наистина полученото преди това нареждане да върви в Италия било потвърдено (картагенският съвет обръщал внимание, отбелязва Ливий, главно на Италия, където се решавала съдбата на войната; испанският фронт все пак бил смятан за второстепенен), но в Испания бил изпратен Химилкон начело на наемни войски и флот. След като събрал извънреден данък от всички подвластни племена, Хасдрубал тръгнал на поход на Север.

Братята Публий и Гней Сципион, командващи римските войски на Пиренейския полуостров, също повели легионите си към Ибер, съединили се, форсирали реката и там се насочили срещу Хасдрубал. В ожесточеното сражение победители се оказали римляните: те избили част от картагенската пехота, а останалата част разгонили. Мавританската и нумидийската конница на картагенците била обърната в бягство, като подгонила със себе си и слоновете. По данните на Евтропий [3, 11] картагенците загубили в този бой 25 000 убити и 10 000 пленници. Самият Хасдрубал едва се спасил.

Поражението на Хасдрубал се отразило много тежко върху военнополитическото положение на Анибал. То не само отново поставило под въпрос господството на Картаген в Испания, но и показало неспособността му да очисти от римляните Пиренейския полуостров. След събитията, които се разиграли край Ибер, станало ясно, че поне засега Анибал не можел да разчита на помощ от Испания. Оставало му да се надява на собствените си сили. Не бива да намаляваме значението и на моралния фактор. Победата на братята Сципион още в първото голямо сражение след Кана свидетелства, че Рим изобщо нямал намерение да се предава на благоволението на победителите и че успешно започвал нов етап на военните действия.

II

Вестта за поражението при Кана предизвикала шок в Рим. Из града плъзнали слухове, че цялата армия била унищожена, че консулите били загинали (в Рим все още не знаели, че Варон бил жив и се опитвал да сформира от бегълците поне някакво подобие на военна част), че вече цяла Италия била под властта на Анибал, че не бил останал нито един римски воин и нямало кой да защитава града. Още не били ясни истинските размери на нещастието — във всички къщи оплаквали и загиналите, и живите. Никой не се съмнявал, че Анибал незабавно щял да започне обсада на Рим, тъй като само това оставало за довършване на войната [Ливий, 22, 55, 2]. При тези условия преторите Публий Фурий Фил и Марк Помпоний свикали заседание на сената, за да разгледат един-единствен въпрос — как да защитават града. Ливий [22, 55, 3] отбелязва, че воплите на плачещите жени, които се носели от площада, заглушавали гласовете на сенаторите. Доскорошният диктатор Квинт Фабий Максим предложил да изпратят конници по Виа Апиа и по Виа Латина да разузнаят каква е съдбата на консулите и на армията, къде е Анибал и какво смята да прави, а в самия град да въдворят спокойствие, да забранят на жените да излизат на обществени места, да спрат оплакванията на роднините, пристигащите вестители да бъдат изпращани при преторите, да не се пуска никой извън града, гражданите да си стоят по домовете и там да чакат съобщения за съдбата на близките си [Ливий, 22, 55, 4—8; Зонара, 9, 2].

Така решили да постъпят, обаче веднага след заседанието на сената в Рим пристигнало съобщението на Варон, което дало възможност на сената да си представи по-точно размерите на катастрофата и да се реши по какъв начин да възстанови силите на държавата за продължаване на борбата. Трябва да изтъкнем, че и сред воините, които се били спасили от страхотното клане, царяла паника. Някои вече мислели да напуснат Италия и да избягат при някой друг цар, за да станат там наемници. За инициатор на това начинание се сочи Луций Цецилий Метел от рода Цецилий Метел, известен с антидемократичните си настроения. Само намесата на Публий Корнелий Сципион младши, тогава още млад военен трибун, а в бъдеще победител на Анибал, предотвратила осъществяването на този план [Ливий, 22, 53; Дион Кас., фрагм., 28; Орозий, 4, 16, 6; Знам., 46, 5—6]. Всички римски войници, които били останали живи и не били в плен, се стичали към Венузия, където бил и консулът, а също така в Канузиум. Накрая и Варон с всички събрани войници се преместил в Канузиум [Ливий, 22, 52—54). Той писал на сената, че при него са се събрали 10 000 бойци, които били обаче неорганизирани, а картагенецът си стоял край Кана, пресмятал плячката и търгувал. Заедно с писмата в Рим пристигнали сведенията за загубите и в града се възцарил траур. Наложило се даже да отменят ежегодните тържества в чест на Церера, тъй като в тях не можели да участват хора в траур. Сенатът ограничил оплакването на загиналите до 30 дни, за да не допусне отменянето и на други религиозни церемонии [Ливий, 22, 56, 2—5].

Изобщо сенатът считал за една от най-важните си задачи умилостивяването на боговете и осигуряването на победата с помощта на неземните сили. По съвпадение точно в 216-та г. две весталки, Опимия и Флорония, били изобличени в прелюбодеяние и всички съзрели в този факт най-лошото възможно знамение, нещо повече, грях, заради който гневът на боговете се е стоварил върху римския народ. Според обичая едната била заровена край Колинските порти, а другата се самоубила, без да дочака присъдата. Любовникът на Флорония, някой си Луций Кантилий, писар на великия понтифекс, бил пребит до смърт от него пред народното събрание. Сенатът изпратил при делфийския оракул Квинт Фабий Пиктор, роднина на диктатора и по-късно един от историографите на Втората пуническа война, да пита с какви мотиви и жертви биха могли римляните да умилостивят боговете, какъв ще бъде краят на тези страшни бедствия. Били извършени специални жертвоприношения, в това число и човешки, така както пишело в книгата на съдбите [Ливий, 22, 57, 2—6]. Трябва да изтъкнем, че доколкото може да се съди, обикновено в Рим такива жертвоприношения се извършвали при извънредни обстоятелства. Подобни случаи е имало по-специално през 226 г., когато очаквали нашествието на галите [Орозий, 4, 13, 3; Плут., Марц.], както и през 114 г., когато някои весталки били нарушили обета си [Плут., Дейността на римляните, 83], вследствие на което в Рим очаквали всякакви бедствия.¹⁰⁰

Мисията на Квинт Фабий Пиктор донесла благоприятен резултат за римляните. Оракулът изброил боговете и богините, на които трябвало да бъдат принесени жертви, посочил как да се направи това, след което добавил: „Ако постъпите така, римляни, положението ви ще се подобри и облекчи, положението на вашата държава ще стане благополучно и победата във войната ще бъде на страната на римския народ. Когато работите на вашата държава тръгнат на добре и тя бъде спасена, щом постигнете успеха, изпратете дарове на Аполон Питийски и от плячката, и от парите след нейната продажба и от доспехите му въздайте почит. Въздържайте се от необуздано веселие.“ Още там в Делфи, Пиктор принесъл в жертва на всички богове тамян и вино и без да сваля лавровия венец, с който извършил жертвоприношенията, заминал за Рим. Там той положил венеца на жертвеника на Аполон. По нареждане на сената всички молебени и жертвоприношения били извършени незабавно [Ливий, 23, 11, 1-6].

Тези действия, които според представите на епохата гарантирали благоволението и помощта на боговете, и особено предсказанието за бъдещата победа, в което никой не би посмял да се усъмни, трябвало да предизвикат необходимия за Рим морално-политически ефект. От една страна — да внушат на самите римляни вяра в неизбежното крайно тържество над неприятеля, а на войниците на Анибал, до които, разбира се, били стигнали слуховете за мисията на Пиктор и за резултатите от нея — убеденост в неизбежното поражение, в това, че боговете не са благосклонни към техния пълководец и неговото начинание, а от друга — да въздържат съюзниците на Рим от незабавно преминаване на страната на Картаген. Позицията на делфийския оракул била внушителна политическа демонстрация в полза на Рим. Тя сочела, че войната не била завършила в Кана и че делфийските жреци не се съмнявали в благополучния за Рим край на войната. Римското правителство искало да си осигури поне неутралитета на елинския свят. Впрочем това обяснява и фактът, че се обърнали именно към гръцки оракул, един от най-авторитетните, заобикаляйки италийските светилища. Предсказанията на питията трябвало без съмнение да окажат благоприятно влияние. Резултатите от мисията на Квинт Фабий Пиктор били първият и много важен политически успех на римското правителство след Кана. Обстоятелствата изисквали бързи и решителни действия и в друго отношение. Не трябвало да се губи времето, което Анибал пилеел в Южна Италия, още повече че от Сицилия пристигнало донесение от претора Тит Отацилий за действията на картагенския флот, който застрашавал римските позиции на острова. Ако сенатът има намерение, пишел Отацилий, да защитава Сицилия, той трябва да изпрати още кораби [Ливий, 22, 56, 6—8]. Обаче сенатът насочил вниманието си главно към Италия и наредил на претора Марк Клавдий Марцел, командващ римския флот, който се намирал в Остия, да замине за Канузиум при остатъците от римската армия и да поеме командването от Варон. Това назначение изтъкнало на преден план Клавдиевци, които поели в свои ръце за продължително време командването на армиите, действащи пряко срещу Анибал. Предложили на Варон да се върне в Рим веднага, щом това станело възможно, без да се навреди на интересите на държавата. Когато Варон пристигнал в града, го посрещнали тълпи народ, благодарейки му, че не бил загубил вяра в спасението на държавата. С това сенатът демонстрирал единството на римския народ и забравата на „партийните“ и други разпри пред лицето на страшната опасност, която заплашвала самото съществуване на държавата¹⁰¹. За организиране на отбраната и преди всичко за мобилизиране на нови военни контингенти сенатът назначил за диктатор Марк Юний Пера и за началник на конницата му Тиберий Семпроний Гракх. Сега в армията приемали и седемнадесетгодишните, а даже и по-млади. По такъв начин събрали 4 легиона пехота и 1000 конници. За сметка на държавата били откупени и записани в римската войска 8 хиляди роби. За въоръжаването на тези войници били използвани всички запаси, дори трофейното оръжие, посветено на боговете и пазено в храмове и портици [Ливий, 22, 57, 9—12]. Освен това на престъпниците и неплатежоспособните длъжници, намиращи се в затвора, била дадена възможност да постъпят в армията, като за това щели да бъдат освободени от наказание или от изплащане на дълговете. Тези хора — 6000 на брой — също били въоръжени с трофейно галско оръжие. Римското правителство имало сега на разположение общо 25 000 бойци [Ливий, 23, 14, 3—4; Зонара, 9, 2].

Между другото пред сената се изпречил труден и деликатен въпрос. Предстояло да се реши съдбата на римляните, които се оказали в плен на Анибал след Кана. Както вече стана дума, Анибал разрешил на пленниците да изберат помежду си десетима и ги изпратил в Рим за преговори. Тит Ливий привежда два разказа за тази мисия и за това как протекло обсъждането на въпроса в Рим.

Според единия разказ [22, 58, 5—61, 4] събитията се развили по следния начин. Когато пратениците заминали за родината си, един от тях (това не било никакъв римлянин, наставнически отбелязва Ливий) се върнал в картагенския лагер под предлог, че бил забравил нещо, и след това догонил другарите си, които бързали за Рим. На заседанието на сената, обграден от тълпи, които очаквали със страх и смут да се реши съдбата на близките им, надделяло крайно бездушното мнение на Тит Манлий Торкват. Било решено да се откажат да откупят пленниците и пратениците били върнати в лагера на Анибал. Всеки, който смятал, че лъжливото му връщане го е освободило от клетвата и се опитал да остане в Рим, бивал арестуван по заповед на сената и закаран под стража при неприятеля.

Според другата версия на Ливий [22, 61, 5—10] в Рим още отначало се явили и десетте пратеници на пленниците и сенатът дълго се колебал дали въобще да ги допусне в града. В края на краищата решили да им разрешат да влязат зад градските порти, но да не свикват заради тях заседание на сената. Преговорите се проточили много и в Рим пристигнали още трима пленници — Луций Скрибоний, Гай Калпурний и Луций Манлий. (Ако тази версия отговаря на действителността, самият факт на изпращането на допълнителна мисия би свидетелствал за поразителната настойчивост, с която Анибал се домогвал до прекратяване на войната с Рим след Кана). Едва след това един от народните трибуни, роднина на Л. Скрибоний, повдигнал в сената въпроса за откупването на пленниците. Сенатът отказал. Последните трима пратеници (Скрибоний, Калпурний и Манлий) се върнали при Анибал, а първите десет останали: когато тръгвали, те се върнали от пътя си в пуническия лагер, уж за да проверят списъците на пленените, и вече се смятали за освободени от клетвеното задължение да се върнат в случай на неуспешен край на мисията им. В сената се състояли бурни прении по въпроса за тяхната съдба и с незначително мнозинство им било разрешено да останат. Впрочем съдбата на тези хора все пак била незавидна. Цензорите не ги оставяли на мира с порицания и глоби, тъй че някои предпочели да се самоубият, а другите се страхували да излизат от къщи [срв. Зонара, 9, 2]. Според Аулус Гелиус [Гел., 6, 18], който се позовава на Корнелий Непот, в Рим останали двама от десетте пратеници, които след това били подложени на репресии от страна на цензорите. В сената бил обсъждан въпросът за предаването им на неприятеля, но това предложение било отхвърлено с мнозинство.

Има още един вариант на тази тема у Апиан [Ап., Аниб., 28): според това предание пленниците изпратили в Рим трима пратеници начело с Гней Семпроний. Сенатът не разрешил на роднините да платят откуп и по такъв начин отказал да санкционира освобождението на тези, които се оказали във властта на Анибал след Кана. Картагенецът изпаднал в ярост, препречил реката Вергел с техните тела и прехвърлил по този мост войските си [срв. Вал. Макс., 9, 2, 2], а най-знатните принудил да се бият за забавление на либийците — баща със син и брат с брата [срв. Зонара, 9, 2].

Текстът на Дион Касий [фрагм., 36) е запазил съвсем различна версия: според него римляните водили преговори с Анибал, като искали да им върнат пленниците, но отказвали замяна или пък откуп. Този източник не споменава нищо за пратеничество на пленниците, но трябва да имаме предвид, че разполагаме само с откъс, а не с цялостен разказ.

Още Ливий [22, 61, 10] тъжно отбелязва, че човек може само да се чуди на такова разногласие между историците, при това няма никакъв начин да се установи коя версия е достоверна. И ние не сме в по-добро положение. Засега нямаме информация, позволяваща да предпочетем който и да било от тези разкази. Както и да е, едно е достоверно: Анибал е предложил на римското правителство да откупи пленниците и с това да започне подготовка за мирни преговори (тази мисъл не се изказва пряко, но тя безспорно се подразбира), а сенатът открито отказал, с което подчертал непримиримата си позиция¹⁰² и даже ако вярваме на Дион Касий, правел явно неприемливи предложения, като че ли Рим не бил победен, и съзнателно се стараел да провали преговорите.

Решителните мерки, предприети от сената, който добре използвал предоставеното му от Анибал време, позволили на римляните твърде скоро отново да се намесят в борбата в южната част на Италия.

III

Междувременно Анибал навлязъл с войските си на територията на Нола. Ако съдим по разказа на Ливий [23, 14], той разчитал да превземе този град без бой, още повече че народните маси, които се страхували от опустошаване на нивите си и от нашествията, неизбежни при обсада, настоявали да скъсат съюза с Рим и да преминат на страната на картагенците. Само местните патриции (както пише Ливий — сенатът) се стремели да запазят предишните си отношения с Рим, явно защото неговото господство осигурявало властта на патрицианските кръгове в Нола. Плебсът бил дотолкова възбуден (Плутарх [Плут., Марц., 10] даже говори направо за въстание), че сенатът се страхувал да предприеме каквито и да било открити стъпки. Нещо повече — той заявил, че бил готов да сключи договор с Анибал. Трябвало само време, за да се изработят приемливи услвия за споразумение. Изглеждало, че в Нола се повтаря всичко, което вече било станало в Капуа: властта минала в ръцете на народа, патрициите загубили всякакво влияние и в страха си покорно удоволетворявали исканията му. Всеки момент Анибал можел да очаква пратениците от Нола в лагера си с покана да влезе в града.

Нещата обаче се развили другояче. Като отстъпвал привидно пред желанието на плебса и изразил готовност да сключи договор с Анибал, сенатът в Нола изпратил тайна мисия, но не при пуническия пълководец, а в Казилинум, където се намирали римските войски, отчасти събрани от Варон, отчасти изпратени от Остия, в Казалинум, където току-що бил пристигнал новият командващ — преторът Марк Клавдий Марцел. Пратениците на ноланския сенат заявили на Марцел, че градът е застрашен: Анибал бил вече на територията, принадлежаща на Нола, а плебсът се стремял към съюз с него и сенатът успял само с цената на престорено съгласие да отсрочи вземането на окончателно решение. Марцел предложил да продължат да действат по същия начин, а след известно време сам пристигнал по планински пътеки с легионите си в Нола.

Предстояла първата след Кана схватка на римляните с картагенците в пределите на Италия. Наистина, след като узнал за пристигането на римските войски, Анибал решил да избегне боя и се насочил към Неапол — още веднъж да се опита да завладее този важен крайморски град. Но пр това време в Неапол се бил настанил поканеният от местните власти римски гарнизон начело с Марк Юний Силан и Анибал не се осмелил да обсажда града, а отминал към Нуцерия. Като обсадил града и непрестанно атакувал неговите укрепления, след редица безуспешни опити да започне мирни преговори с гражданите му пуническият стратег най-сетне постигнал известен успех: жестокият глад ги принудил да се предадат на милостта на победителя. Те напуснали градските стени без оръжие, само с обикновено облекло, и като пренебрегнали предложенията на Анибал да останат, отишли в други градове на Кампания, предимно в Нола и Неапол [Ливий, 23, 15, 1—6]. Впрочем очевидно не всички успели да се отърват от мъчения. По данни на Апиан [Ап., Лив., 63] и Дион Касий [фрагм., 30], когато жителите на Нуцерия напуснали града, картагенците изловили тамошните сенатори, напъхали ги в банята и ги изгорили, без съмнение защото сенатът на Нуцерия се противопоставил да се сключи споразумение с Анибал¹⁰³. Невъоръжените плебеи, напускащи града, били избивани с копия по пътя [вж. също Зонара, 9, 2].

Положението на Марцел в Нола, независимо че Анибал заминал за известно време в Неапол, а след това обсаждал и щурмувал Нуцерия, било много трудно. Римските войници не му вдъхвали достатъчно увереност в успеха, от гражданството само патрициите го поддържали безкомпромисно, докато плебсът се стремял, както и преди, към съюз с Анибал. Марцел успял да привлече на своя страна един от ръководителите на антиримското движение, Луций Бантий, но това почти не се отразило на самото движение. То още повече се засилило, щом Анибал, след като се справил с Нуцерия, отново се приближил до стените на Нола [Ливий, 23, 15, 7—16; Плут., Марц., 10].

Като извел войските си от града, Марцел на първо време се ограничил с безразборни и случайни сблъсъци. По същия начин постъпвал и Анибал, който започнал преговори с предводителите на ноланския плебс. Те се разбрали, когато римляните излязат извън портите, ноланците да разграбят обоза им, да затворят портите и да завземат градските стени, за да приемат най-после картагенците. Като разчитал на това споразумение, Анибал всеки ден построявал войските си в боен ред, предизвиквайки противника на бой.

Когато научил за случилото се от ноланските сенатори, които панически се страхували от Анибал и от собствените си съграждани, Марцел решил да не чака повече. Той построил войниците си вътре в града пред градските порти, заповядал на обоза да го следва плътно, а на обозния персонал — да се въоръжи с колове. Били назначени резервни подразделения за охрана на обоза. Марцел забранил на ноланците да приближават портите и градските стени. Изглеждало, че градските порти всеки момент щели да се отворят и римляните да излязат от града, но вратите не се отваряли, а от стените въобще изчезнали всички въоръжени хора. Анибал помислил, че римляните са разбрали за споразумението му с ноланските демократи и бездействат, сковани от страх, и решил да щурмува. В момента, когато картагенските войници доближили градските стени, Марцел заповядал да отворят вратите и да ударят врага. Картагенците отстъпили. Загубил надежда да завладее Нола, Анибал заминал към Ацера [Ливий, 23, 16, 2—17; срв. Плут., Марц., 11]¹⁰⁴. Като се завърнал в Нола, Марцел устроил разправа над всички, които се опитвали да установят приятелски отношения с Анибал. Както разказва Ливий [23, 17, 1—2], по заповед на римския претор били екзекутирани 70 души, а тяхното имущество било конфискувано от римските власти. След като по такъв начин затвърдил властта на сената в Нола, Марцел напуснал града и изградил лагера си надалеч от Суесула.

За самия Анибал неуспехът при Нола се превърнал в сериозна военнополитическа загуба. Победителите при Кана били отблъснати от стените на Нола от тези, които неотдавна бягали от картагенския меч и даже в паника се питали дали да не бягат някъде извън Италия. Неуспехът при Нола показал на Анибал, че фактически Кана не само не го доближила до окончателната победа, но и изобщо не изменила съществено положението му. Както и дотогава, му предстояло да води изтощителна война в Южна Италия. Твърде несигурните, както се видяло, надежди за спечелване на нови съюзници се заменяли с горчиво разочарование.

Събитията край Ацера скоро потвърдили колко активни се оказали всички военнополитически фактори, които работели против Анибал. Той и тук се опитал да склони жителите на града да се предадат, както вече веднъж му се удало в Капуа и както искал да направи в Нола. Обаче според разказа на Ливий [23, 17, 4—7] Анибал пак се сблъскал с решителен и категоричен отказ (нашите източници не са запазили информация за положението в града при приближаването на воините на Анибал — не е изключено и тук местният сенат да е оглавявал антикартагенското движение) и бил принуден да обсажда града и да го превземе с щурм. Безсилни да се защитават, през нощта гражданите избягали и се пръснали из Кампания, а Анибал разграбил и изгорил Ацера. Апиан [Ап., Лив., 63] и Дион Касий [фрагм., 34] добавят, че Анибал изловил местните сенатори и заповядал да ги хвърлят в кладенци, вероятно защото в тях виждал противници на своето господство.¹⁰⁵

От разказа на Апиан следва, че с тази разправа със сенаторите Анибал постъпил в разрез с договора, сключен с Ацера. Авторът иска да подчертае вероломството на коварния картагенец, но тази забележка от негова страна има значение само ако в Ацера е имало някаква власт, способна да сключи споразумение с Анибал за условията на капитулацията, ако наистина е било сключено такова споразумение и ако сенаторите не са били напуснали града.

Докато си разчиствал сметките с Ацера, Анибал получил вест, че към Южна Италия идват римски войски. Той искал да изпревари появата им, да завладее най-удобното място за преминаване на Вултурн и да води бойните действия възможно по-далеч от Капуа, затова преместил армиите си към Казилинум, където по това време имало малък римски гарнизон от 500 пренестенци и 460 перузинци и известен брой римляни и латини. Те заемали частта от града на северния бряг на Вултурн. Като наближил Казилиум, Анибал изпратил отпред отряд от гетулски конници, като заповядал на командира им Исалка да започне преговори с местните жители, ако е възможно, а при неуспех — да нападне града. Когато гетулите пристигнали там, в града и особено по стените му царяло мъртвило. Те вече помислили, че римските войници и гражданите са избягали и се втурнали да разбиват заключените порти. Внезапно вратите се отворили шумно и две римски кохорти се нахвърлили върху конниците. Исалка заповядал да отстъпят. Анибал му изпратил на помощ Махарбал (който беше съветвал Анибал след Кана да тръгне незабавно към Рим), но римляните и него принудили да отстъпи от градските врати. Нямало какво да се прави: Анибал се разположил на лагер под стените на Казилинум и започнал обсада. По време на едно от излизанията на казилинците той почти ги откъснал от града, а много били избити в схватката. На другия ден започнали атака, но обсадените парализирали всички действия на картагенците. В крайна сметка, като оставил край Казилинум укрепения лагер с достатъчно войска за поддържане на блокадата, Анибал заминал с основните си сили да зимува в Капуа [Ливий, 23, 17, 7-18, 9].

Римската аналистична традиция счита презимуването на картагенските войски в Капуа за една от най-сериозните стратегически грешки на Анибал¹⁰⁶. Ливий [23, 18, 11—12] описва с ярки бои разложението на пуническата армия: „Непобедените от никакви лишения бяха погубени от големите удобства и безмерните удоволствия и още повече — от жаждата, с която се отдаваха на тях поради това, че бяха отвикнали. Освен това сънят, виното, пиршествата, блудниците, баните, безделието с привикването към тях от ден на ден ставаха все по-привлекателни и толкова отслабиха телата и душите на бойците, че по-късно тях повече ги поддържаха предишните победи, отколкото сегашните им сили.“ И по-нататък [23, 18, 14—16]: „И тъй, кълна се в Херкулес, той сякаш излезе от Капуа с друга армия, в която не беше останало нищо от предишната дисциплина, тъй като мнозина бяха развратени от блудниците и щом ги накараха отново да влязат в палатките и ги принудиха да понасят походи и други военни несгоди, не им достигаха нито физически, нито душевни сили, сякаш бяха някакви новобранци. И след това през цялото лято мнозина изоставяха знамената без отпуск, а нямаше друго убежище за дезертьорите освен Капуа“ [срв. също Диодор, 26, 11; Вал. Макс., 9t 1, 9].

В това описание прозира известно преувеличение. В действителност последвалите многогодишни бойни операции на Анибал в Италия показват, че вредата, която нанесло на войските му зимуването в Капуа, не била толкова голяма, колкото я представя Тит Ливий на читателя. Въпреки това очевидно влошаването на предишната дисциплина правело силно впечатление (макар и не в такива мащаби) и на самия Анибал, и на всички наблюдатели.

Така или иначе, щом понамалели студовете, Анибал повел наново армията си към Казилинум, чийто гарнизон и население страдали от жесток глад при обсадата. Разказвало се, че хората се хвърляли от стените срещу вражеските копия, предпочитайки смъртта пред непоносимите мъки. Обсадените, изглежда, нямали никаква надежда за помощ. Марцел насочил цялото си внимание към Нола, а диктаторът М. Юний Пера заминал за Рим да му гадаят, като забранил на началника на конницата Тиберий Семпроний Гракх да предприема каквито и да било действия. Урокът от кампанията на Фибий и Минуций бил добре запомнен. Единственото, което си позволил Гракх, било да пуска по течението на Вултурн жито в бъчви, докато веднъж течението докарало бъчвите до брега и ги завладели картагенците. Опитвали се също да изсипват в реката орехи, които хората в града ловели с кошници, но от това нямало много полза. Изнемогващите от глад казилинци и римски войници започнали да ядат кожа, трева, плъхове. Като видели, че войниците на Анибал разорали полето пред градската стена, те хвърлили там семена от ряпа.

Обаче и Анибал, може би поради причините, отразени в цитираните по-горе думи на Ливий, също не предприемал решителни действия. Очевидно, ако римляните все още не се чувствали способни да се решат на ново генерално сражение, и Анибал след зимуването в Капуа не виждал за себе си такава възможност. Като разбирал, че обсадата на Казилинум сковава силите му и го принуждава да губи напразно време (не току-така му се приписва и това ядовито възклицание: „Нима ми е съдено да седя пред Казилинум, докато порасне ряпата?“), а не се решавал да завладее със сила града, Анибал решил в края на краищата да започне преговори. Разрешил на обсадените да напуснат града срещу откуп от 7 унции злато на човек.

Превземането на Казилинум и особено бездействието на римляните в началото на кампанията отворили пътя пред Анибал за нови успехи в Южна Италия, дали му възможност да завладее или да принуди да сключат съюз някои градове, които все още били верни на Рим.

Сред тях негова първа жертва станал Петелия — по думите на Ливий единственият град в Бруциум, който не бил изменил на съюза с Рим. Той се оказал в безизходица: обсаден от картагенци и брути, град Петелия помолил Рим за помощ, но получил отказ. Сенатът заявил, че при така създадените условия не можел да оказва помощ на толкова отдалечени съюзници, и предложил на жителите на Петелия сами да се погрижат за себе си. По настояване на местния сенат петелийци решили да се съпротивяват [Ливий, 23, 20, 4—10], но след няколкомесечна обсада [според Полибий, 11] измъчените от глад граждани с позволението на римското правителство се предали на картагенския военачалник Химилкон, на когото Анибал бил предал обсадата на града [Ливий, 23, 30, 1—4; Полибий, 7, 1, 2]. Според разказа на Апиан [Аниб;, 29], който в някои случаи допълва Полибий и Ливий, а в други им противоречи, събитията в Петелия се развили по следния начин: Анибал докарал обсадни оръдия, но се натъкнал на отчаяната съпротива на малобройните граждани, мъже и жени, които успели да запалят оръдията. Като преценил, че защитниците на Петелия били твърде малко и че гинели в отбранителните боеве, както и от глад и лишения, Анибал решил да засили блокадата. По негова заповед била издигната обсадна стена около Петелия, а Анибал предал командването на обсадата на Ханон. Петелийците изпратили първи в боя онези, чиято гибел щяла да нанесе най-малка вреда на града, след тях тръгнали и другите. Едва след унищожаването на гладните и болните, които не били в състояние да държат оръжие, Ханон успял да влезе в града. Само 800 души от населението се спасили чрез бягство. Когато войната завършила, римляните ги настанили на предишното им местожителство.

Ако сравним двата предадени по-горе разказа, трябва да признаем, че линията на Полибий и следващия го Ливий прави впечатление на по-достоверна и обективна. В нейна полза говорят и материалите за неуспешните преговори на Петелия с Рим. Отказът на Рим да помогне на най-верните си приятели, каквито и да са били причините за това, едва ли е помогнал за укрепване авторитета и името му, така че Полибий, а след него и Ливий, са могли да пропуснат тази информация, както направил и използваният от Апиан източник. И разказът за предаването на Петелия също прави подобно впечатление. Според Ливий съдбата на предалия се в крайна сметка на милостта на победителя град изглежда по-малко героична, отколкото според Апиан.

Така или иначе, Петелия се оказала в ръцете на картагенците; римляните изгубили последната си опора в Бруциум.

Както разказва Ливий [23, 30, 6—7], скоро след това съюзниците на Анибал — брутите — завзели гръцкия град Кротон. На тяхна страна минал и друг гръцки град — Локри, където патрициите, както отбелязва Ливий [23, 30, 8], предали народа.

Според друга версия, предадена също от Ливий [24, 1—3], Локри и Кротон били завладени от картагенците, след като войската на Ханон, сина на Бомилкар, се завърнала в Бруциум след приключването на военните действия в Кампания през 215 г. Обаче това противоречи на обстоятелството, че подкрепленията, които пристигнали за Анибал преди събитията от 215 г. в Кампания, слезли в Локри, който по това време бил вече съюзник на картагенците. Това ни дава основание да се усъмним в достоверността на отделните детайли на разказа. Така например Ливий пише, че Локри се предал на картагенците, защото част от гражданите, които се намирали на полето, били откъснати от града, а „лекомислените“ предпочели нов съюз и ново държавно устройство. Те обаче позволили на римския гарнизон да напусне тайно града. Очевидно тук има вътрешно противоречие в неговата версия: тя говори за държавен преврат с открита антиримска политическа насоченост и в същото време за действия, безусловно способни да компрометират Локри в очите на новия съюзник. Освен това всичко разказано в текста противоречи на забележката на самия Ливий, че патрициите предали народа. Що се отнася до Кротон, според Ливий там съществувало демократично антиримско движение, което пуснало брутите в града, обаче местните патриции се укрили в акропола. В края на краищата заелите акропола кротонци се преселили в Локри. Така че във втората версия на Ливий не са изключени някои хронологични отклонения. Тук може да са намерили отражение някои събития, станали в Бруциум преди пристигането на картагенските подкрепления.

В Сицилия също се проявявала известна активност на враждебните на Рим елементи: Гелон, най-големият син на сиракузкия цар Хиерон II, след Кана открито застанал на страната на Картаген. Той въоръжавал народа, с всички средства си създавал привърженици, готвейки се да завземе властта, и само внезапната му смърт, за която може би и не безпричинно бил обвиняван баща му, запазила, макар и за кратко време, римско-сиракузкия съюз [Ливий, 23, 30, 10—12].

IV

Докато Анибал и съюзниците му се сражавали в Южна Италия, брат му Магон събирал подкрепления в Картаген. Той успял да набере 12 000 пехотинци, 1500 конници (вместо 4000, както се предполагало в решението на съвета), 20 слона (вместо 40) и заедно с това 1000 таланта сребро и 60 бойни кораба. Вече се канел да изпрати в Италия всички тези войници, животни, пари и флот, когато изведнъж събитията го принудили да измени рязко решението си [Ливий, 23, 32, 5].

Първо, дошла вест от Испания за пораженията, които претърпели там картагенските войски, и че почти цялото коренно население на полуострова било преминало на страната на римляните [Ливий, 23, 32, 6]. Второ, в Картаген пристигнала тайна мисия от Сардиния, която още на времето била колонизирана от финикийците¹⁰⁷. Пратениците разказвали, че на острова има малък римски гарнизон, че предишният наместник, преторът Авл Клавдий, е отзован и засега все още само очакват новия, че населението на провинцията е готово за бунт: то било уморено от продължителното, жестоко, алчно господство на римляните, от тежките налози и от задължението да доставят на римските войски много продоволствие. Capдинските аристократи били изпратили в Картаген пратениците от Сардиния. Ливий [23, 32, 7—10] обявява за главен инициатор на заговора Хампсикор, най-авторитетния и най-богатия човек на острова, Интересно е, че според разказа на Ливий антиримското движение в Сардиния било предимно аристократическо. Може би това се дължи на старите политически, стопански и културни връзки на Сардиния с Картаген, прекъснати след Първата пуническа война, когато островът преминал под властта на Рим, още повече, че традициите на картагенско-финикийската цивилизация се запазили в Сардиния най-малко до III в. от н. е. Не е изключено и антиримското движение в Сардиния да е било вдъхновено от картагенците [Ливий, 23, 41, 2].

Така или иначе, картагенският съвет решил да изпрати в Испания Магон с всички войски, които били под негово командване, а в Сардиния — Хасдрубал Плешивия, комуто дали почти същата армия, както и на Магон [Ливий, 23, 32, 11—12]. Решението на картагенското правителство се обяснява изцяло със създадената политическа обстановка в Западното Средиземноморие. Трябвало да се укрепи разклатеното положение на Пиренейския полуостров, като се ликвидира римската опасност, ако това се окаже възможно, а перспективата да бъде отново завоювана Сардиния създавала реална надежда да се овладеят удобни стратегически пунктове за ново нахлуване в Централна Италия. Всичко било наистина така. Но при тези условия вече не можело и дума да става за каквито и да било подкрепления от Картаген. Поради това много по-важни за Анибал били дипломатическите стъпки, които като че ли давали възможност да се спечели един толкова желан съюзник и да започне обединяване на целия регион за борба против Рим.

Борбата между двата най-могъщи народа на земята, пише Ливий [23, 33, 1], привлякла вниманието на всички царе и народи, между които и на Филип V, царя на Македония, който разчитал да използва затрудненото положение на Картаген, за да постигне собствените си политически цели.

През 221 г, умрял македонският цар Антигон Досон. Неговият приемник Филип V трябвало, така да се каже, по наследство да воюва със стария враг на Македония — Етолийския съюз и свързаните с него Спарта и Елида (Съюзническата война от 220—217 г.). Щом разбрал за резултата от битката при Кана, по съвета на един от най-близките си „приятели“ Деметрий Фароски царят решил да прекрати войната срещу Етолия. Неговият съветник му обрисувал не само картината на неговото господство над Гърция, което било вече постигнато, но и перспективата за завоюване на Италия, а след това и на целия свят [Полибий, 5, 101, 9—102, 1]. Филип имал и друга цел — да си възвърне Илирия, която съвсем наскоро била паднала под властта на Рим след войната от 229—219 г. Между завзетите от римляните илирийски земи имало и области, които принадлежали на Деметрий Фароски, така че той бил лично заинтересован от войната против Рим. Ние не знаем какви са били условията на мирното споразумение между Филип V и неговите противници, постигнато в Навпакт [Полибий, 5, 105, 1—2]. Изглежда, че било възстановено предвоенното положение — „съюз“ на всички гръцки божества с Македония, т. е. фактическо господство на македонския цар в Гърция. Интересно е, че според разказа на Полибий [5, 104] важен стимул за сключването на навпактския мир била заплахата от запад. По време на преговорите навпактецът Агелай изтъкнал, че които и да победят в Италия — римляни или картагенци, — щели да се опитат да разпрострат властта си и над Гърция. Както е известно, това предвиждане се сбъднало изцяло.

За да можели да се противопоставят на тази заплаха, трябвало в самата Гърция да бъдат въдворени мир и спокойствие, а цар Филип да насочи войствения си устрем на запад, за което гърците щели да му бъдат надеждни и ревностни съюзници. Както виждаме, Филип V можел да бъде съратник на Анибал само за много къс период. В перспектива, при евентуална победа над Рим, Филип V се превръщал в твърде опасен враг на картагенците.

А засега навпактският мир развързвал ръцете на Македония. След като построил и въоръжил 100 кораба, Филип V излязъл в открито море с войските си и пристигнал в Кефаления и Левкада, а след като разбрал, че римският флот бил закотвен край Лилибей (Сицилия), се насочил по море към Аполония, по посока на Илирия. Обаче там царят получил лъжливо съобщение, че срещу него се насочил римският флот, и отстъпил панически в Кефаления, а оттам се върнал в Македония [Полибий, 5, 109—110]. По такъв начин неговият първи опит да завладее Илирия завършил с неуспех главно поради собствената му неоправдана доверчивост и паническия страх от римляните. В действителност около Региум били забелязани 10 римски кораба, които, разбира се, не можели да влязат в бой с македонския флот, но именно те станали причина за преувеличените слухове, според които римският флот се намирал вече пред Адриатическо море.

Този неуспех особено засилил интереса на Филип V към съюз с Анибал, за когото пък поддръжката на Македония имала първостепенно значение. Първо, можел да се надява, че част от римските сили щяла да бъде отвлечена за борба с гръцко-македонските войски извън пределите на Италия. Второ, този съюз му давал възможност да излезе от дипломатическата изолация — можел да разчита, че и други властници на елинистическия Изток щели да се присъединят към Анибал в неговата смъртна схватка с Рим. Анибал вероятно се стараел да не мисли за борбата, която може би му предстояла веднага след победата и за която, изглежда, вече се говорело: най-важното било да победи сега в Италия, пък след това щяло да дойде време да решава какво да прави и с Илирия, и с Македония, и със самия цар Филип V.

Такава била ситуацията, когато в лагера на Анибал била изпратена македонска мисия, оглавявана от Ксенофан. Като отминали Брундизиум и Тарент, които били охранявани от римски патрулни кораби, македонците слезли при храма на Юнона Лацинийска, малко по на юг от Кротон, и оттам тръгнали през Апулия към Капуа, но по пътя се натъкнали на римски патрул. Войниците закарали пратениците при претора Марк Валерий Левин, чийто лагер бил недалеч от Луцерия¹⁰⁸. Ксенофан успял да спаси положението: без да губи присъствие на духа, той заявил, че бил изпратен от цар Филип V да сключи приятелски съюз с римския народ, за което му били дадени всички пълномощия и съответни поръчения до консулите, сената и целия римски народ. Зарадваният претор дал водачи на пратениците, за да им показват най-удобните пътища и да им обясняват къде са римските и къде картагенските войски. Мисията пристигнала в Кампания без други приключения, заобикаляйки римските гарнизони, а там по най-прекия път стигнали в лагера на Анибал [Ливий, 23, 33, 4—9].

Не се знае как са протекли преговорите между Анибал и Ксенофан. Наистина Евтропий [3, 12] твърди, че Филип предложил на Анибал помощ срещу Рим, за да му помогне после Анибал срещу гърците, само че, изглежда, той се позовава на известен само нему текст на споразумението. Ние имаме само сведенията за условията на съюзническия договор, който Ливий [23, 33, 10—12] излага по следния начин. Цар Филип трябвало да премине в Италия и да плячкоса морското крайбрежие, като води според силите си също и война по море и суша. След завършването на войната цяла Италия с град Рим щяла да принадлежи на Картаген и Анибал, при това за него щяла да остане и плячката. След като покорят Италия, съюзниците щели да се прехвърлят в Гърция и там да воюват с онзи, с когото пожелае царят. Държавите от материка и съседните на Македония острови, т. е. фактически цяла балканска Гърция заедно с крайбрежните острови и Архипелага, щели да принадлежат на Филип. Почти по същия начин и Зонара [9, 3] предава съдържанието на договора: ще воюват заедно, като Италия ще вземат картагенците, а Гърция и Епир с островите — цар Филип.

Имаме рядката възможност, тъй като става дума за древността, да сравним тези изложения с истинския текст на договора, който се цитира в пълния му вид в историческото повествование на Полибий [7, 9]:

„Клетва, която дадоха Анибал-пълководецът, Магон, Миркан, Бармокар и всички картагенски герузиасти, които бяха с тях, и всички картагенци, които воюват заедно с тях, пред атинянина Ксенофан, син на Клеомах, пратеник, изпратен при тях от Филип, цар, син на Деметрий, от себе си, от македонците и от съюзниците пред Зевс и Хера и Аполон, пред Божеството на картагенците (δαίυονος Καρχηδονίων — очевидно се има предвид богинята Тинит — б. а.) и пред Херакъл и Йолай, пред Арес Тритон, Посейдон, пред боговете, техни съратници и пред Слънцето, и Луната, и Земята, пред реките и езерата, и водите, пред всички божества, които властват над Картаген, пред всички богове, които властват над Македония и останалата Гърция, пред всички богове, които участват в похода, присъстващи на тази клетва. Анибал-пълководецът каза, и с него всички картагенски герузиасти, които се намираха при него, и всички, картагенци, воюващи заедно с него, че сме решили вие и ние да дадем тази клетва за дружба и добро благоразположение, че ще бъдем приятели и роднини и братя, та цар Филип и македонците и всички гърци, гоито са техни съюзници, да подпомагат картагенските граждани (κυρίονς καρχηδονίους;  в гръцката формулировка очевидно се предава финикийско-пуническото: b’ly qrthdšt — „стопани“, „граждани на Картаген“ — б. а.) и Анибал-пълководеца, и онези, които са с него, и онези, които са под властта на картагенците и зачитат същите закони (като картагенците — б. а.), и гражданите на Утика, и градовете, и народите, покорни на картагенците, и воините, и съюзниците, и всички градове и народи, с които имаме дружба, в Италия, Галия и Лигурия, и с които ще имаме дружба в тази страна. Също така и Филип, царят, и македонците, и останалите гърци [техни] съюзници ще бъдат подпомагани и пазени от участващите във войната картагенци и от гражданите на Утика, и от всички градове и народи, покорни на картагенците, и от съюзниците, и от воините, и от всички (приятелски) народи и градове в Италия, Галия и Лигурия, и от другите, които биха станали съюзници в тези местности на Италия. Ние няма да злосторим и да кроим интриги един срещу друг. С цялото си усърдие и благоразположение, без хитруване и зла умисъл ще бъдем врагове на онези, които враждуват с картагенците, с изключение на царете и градовете и пристанищата, с които имаме клетви и договори за дружба. Също и ние ще бъдем врагове с онези, които враждуват с цар Филип, освен с царете и градовете и народите, с които имаме клетви и договори за дружба. Вие ще бъдете наши съюзници във войната, която водим против Рим, докато боговете дарят с победа нас и вас. И вие ще ни помогнете, колкото бъде нужно и както се договорим. Ако ли пък, когато боговете дарят и нас, и вас с победа във войната срещу римляните и техните съюзници, римляните помолят да сключат договор за дружба, ние ще се съгласим така, че и с вас да имат също такава дружба при условие, че няма да им бъде разрешено да започнат когато и да било война срещу вас и че римляните няма да властват над керкирянците, аполонийците, епидамнийците, а също и над Фарос, Димала, Патриния и Атинтания. Те ще върнат на Деметрий Фароски всички негови поданици, които се намират в пределите на римската държава. Ако ли пък римляните започнат война против вас или против нас, ние ще си помагаме взиамно, колкото това бъде нужно на всяка от страните. Така да бъде и с който и да е друг, освен с царете и градовете и народите, с които имаме клетви за договор за съюз. Ако ли решим да отнемем или да добавим нещо към тази клетва, то ще отнемем или добавим, както се реши от двама ни.“

Като сравним текста на картагено-македонския договор, който е предаден от Полибий и не предизвиква никакво съмнение по отношение на неговата достоверност (особено характерно е финикийското клише, проникнало в гръцкия превод), с изложенията на Ливий, Зонара и Евтропий, виждаме, че те са предали не толкова съдържанието на споразумението, колкото неговото тълкуване от официалната римска пропаганда, позоваваща се, както лесно можем да се убедим, на речите на Г. Теренций Варон непосредствено след Кана. В договора липсват каквито и да било конкретни задължения за Филип V, става дума за съвсем неопределено формулирана помощ във войната с Рим. В договора няма и клауза, която да гарантира на Картаген властта над Италия. Нещо повече — страните дори изразяват готовност да сключат съюзнически договор с Рим, като единственото предварително условие, което се поставя, е Рим да се откаже от завоеванията си на Балканския полуостров. Последното обстоятелство е особено съществено: Анибал продължава своята предишна политика, която е започнал веднага след Кана, и в споразумението с Филип V фактически повтаря поканата към Рим да сключат договор за мир и дружба. Обаче и този призив не бил чут. В договора са формулирани много неопределено и задълженията на Анибал да окаже помощ на своя македонски съюзник. Липсват също каквито и да било гаранции за неговото господство над Гърция. Създава се впечатлението, че договарящите се страни са проявили изключителна предпазливост, тъй като не са искали да се обвързват с определени задължения¹⁰⁹.

Трябва да се отбележи и оформянето на договора, сключен по обичайната за близкоизточната дипломация процедура. Гръцкият текст на клетвата на Анибал пред Филип V, цитиран по Полибий, е точен до буквалност превод на финикийско-пуническия оригинал, както сочи Е. Бикерман в много интересното си изследване на този документ¹¹⁰. По схема той представлява берит — клетва, която скрепявала установяването на съюзнически отношения. Тя била извършвана в присъствие на боговете и съдържала обръщение към своите и на контрагента богове. Според Е. Бикерман формулярът и терминологията произлизат от близкоизточните договори от II хилядолетие. Клетвата е произнесена от самия Анибал и от намиращите се в лагера картагенци. Макар и да предвижда оказване на помощ на македонците от страна на участващите във войната картагенци, подвластните на Картаген общества и съюзници, тя не налага задължения на картагенската държава като такава и не обвързва картагенското правителство в неговите действия, също както клетвата на Хасдрубал да не преминава Ибер не обвързвала нито неговите приемници, нито централните власти.

Последното обстоятелство, което очевидно Филип V не отчитал, правело твърде незадължаващ съюза между Картаген и Македония и можело да породи в бъдеще много затруднения. Всъщност това било съюз между Филип, действащ от името и като олицетворение на македонската държава, и Анибал, който се изявявал само от свое име и представял само себе си.

И все пак сключването на съюза било и за единия, и за другия голям дипломатически успех. Както вече стана дума, появата на нов противник при всички случаи трябвало да отвлече част от римските войски от войната в Южна Италия¹¹¹, а Филип V получавал възможност, както изглеждало, лесно да отнеме Илирия от обезсиления Рим. Но страните не успели да реализират тези възможности или поне да се възползват от новата политическа обстановка, която сами си били създали.

След завършване на преговорите македонските пратеници си тръгнали от картагенския лагер. Анибал изпратил заедно с тях и своите пълномощници Гисгон, Бостар (т. е. Бод’аштарта) и Магон, които трябвало да получат потвърждение на договора от Филип V и да приемат клетвата му. Те стигнали без особени приключения до храма на Юнона Лацинийска, край който били скрити корабите им, и излезли в морето, но били забелязани от римските кораби, които охранявали бреговете на Калабрия. Македонците се опитали да избягат, но като видели, че римляните лесно ще ги настигнат, решили да се предадат. При това положение Ксенофан прибягнал до стария и вече изпитан трик: заявил на командващия флотилията, че уж цар Филип го бил изпратил при римляните да сключи съюзен договор, че бил дошъл при Марк Валерий, пред когото единствено можел да се яви, без да се излага на опасност, но не бил успял да се промъкне през окупираната от войските на противника Кампания. Този път на Ксенофан не му повярвали: картагенският вид и облекло, както и акцентът издали пратениците на Анибал, а след това намерили у изплашените посланици писмото на Анибал до Филип и договора. Командващият римската флотилия сметнал за нужно да изпрати незабавно посланиците и пленените документи в Рим. Пет кораба карали пленниците (за всекиго отделен) и ги държали напълно изолирани [Ливий, 23, 34, 1—9]. В Рим сенатът заповядал да затворят пленниците в затвора, а съпровождащите ги да бъдат продадени като роби [Ливий, 23, 38, 7].

През това време един от македонските кораби, пленени от римляните, избягал и се върнал в родината. След пристигането му станало известно, че и придворните на Филип, и картагенците, и документите били пленени от неприятеля. Като не знаел как се е споразумял Ксенофан с Анибал, царят изпратил при него нови пратеници с предишното поръчение. Този път всичко завършило благополучно. Но времето било изгубено: лятото свършило, преди царят да успее да направи нещо [Ливий, 23, 39, 1—4]. Елементът секретност също бил проигран: след като било осведомено за съюза на Анибал и Филип V и за подробностите на този съюз, римското правителство успяло да вземе необходимите мерки, за да организира съпротива срещу новия враг.

Междувременно войната в Италия продължавала „вяло“ според Ливий [23, 35, 1], защото едната страна била все още твърде слаба, а другата загубила нападателния си устрем. Този път инициатор на новата кампания станала Капуа, която решила да завладее Кума. Осъществяването на този план представлявало сериозна заплаха за Рим: по този начин Капуа не само проявявала своите претенции за господство в Италия, но правела и първите стъпки за реализирането им. Положението на Анибал било много по-сложно. От една страна, действията на Капуа били подчертано антиримски и следователно благоприятни за него. Те не излизали извън рамките на съюзническите отношения между Анибал и Капуа. От друга страна, самата инициатива на Капуа можела да се окаже опасен предвестник за бъдещи конфликти, тъй като тя не съгласувала действията си с Анибал. Обаче събитията взели неочакван за капуаците, а за Анибал неблагоприятен обрат.

За осъществяване на своя замисъл капуанците решили да използват общокампанските ежегодни жертвоприношения в Хама. Те съобщили в Кума, че този път капуанският сенат щял да пристигне в пълен състав за изпълнение на тържествения обряд, и помолили куманския сенат да се яви също за съвещание и за разработване на единна политическа линия.

Капуанците обещавали да пазят Хама от римляните и картагенците. Куманците не отхвърлили предложението, но съобщили за всичко на римския консул Тиберий Семпроний Гракх, който в това време бил зает недалеч от Литери с обучението на своите войници. Гракх наредил на куманци всичките да се приберат от нивите в града и да не се показват зад градските стени, а той повел войската си към Кума, която се намирала на 3 мили от Хама.

Капуанците се събрали в Хама. Жертвоприношенията продължили три дни. През това време чакал в засада един голям за онова време отряд (14 000 бойци) под командването на Марий Алфий, главния магистрат на Капуа. Щом завършило жертвоприношението, Гракх нападнал капуанския лагер, избил над 2000 души и бързо се върнал в Кума.

Докато се разигравали тези събития, пуническата войска била на лагер близо до Капуа, до планината Тифата. Веднага щом узнали в Капуа за клането в Хама, Анибал заминал бързо натам, като мислел, че ще свари войниците на Гракх, заети с грабеж и извозване на плячката, обаче намерил само труповете на съюзниците си и следите от кървавата битка.

Отново пред Анибал се изправил въпросът: а сега накъде?

Някои (нашият източник не посочва кои точно) предлагали веднага да обсади Кума, а и самият пълноводец бил склонен към такова решение. Но вместо да тръгне към града, Анибал се върнал край Тифата, тъй като войниците му не носели нищо, освен оръжието си. Той приближил Кума едва на другия ден и започнал обсадата. Първият опит на картагенците да завладеят града бил неуспешен. По заповед на Анибал изградили пред крепостната стена обсадна кула, но Гракх заповядал да построят срещу нея върху самата стена друга, значително по-висока. Когато картагенците приближили непосредствено до стената своята кула, обсадените я подпалили. Едновременно с това със смело излизане от градските порти принудили картагенските постове да избягат в лагера си. На другия ден Анибал построил войските си пред градските врати, като се надявал, че въодушевен от успеха си, противникът ще започне истинска битка. Гракх не се поддал на провокацията и Анибал бил принуден да се оттегли от непревзетия град към Тифата [Ливий, 23, 26, 1—37, 9].

Горе-долу по същото време станало известно за още един неуспех на картагенците: край Грумент в Лукания пуническият военачалник Ханон, синът на Бомилкар, бил разбит от римлянина Тиберий Сепроний Лонг и се върнал в Бруциум. Римляните със сила възстановили властта си във Верцела, Весция и Сицилия, като се разправили жестоко с привържениците на картагенците [Ливий, 23, 37, 10—13]. Сериозен удар нанесъл на Анибал и консулът Кв. Фабий Максим, който след забавянето си заради най-различни жертвоприношения най-сетне успял да премине Вултурн. Кв. Фабий Максим превзел с щурм Требула и Австикула¹¹², а след това установил лагера си край Суесула и оттам изпратил войска в Нола, за да не допусне преминаването ѝ на страната на Анибал [Ливий, 23, 39, 5—8].

Както вече споменахме, щом разбрало за започналото антиримско движение в Сардиния и за възможността да я завоюва отново, картагенското правителство решило да изпрати там Хасдрубал Плешивия, обаче страшна буря разпиляла картагенските кораби и ги отнесла към Балеарските острови. Хасдрубал трябвало дълго да ремонтира там флота си, докато го направи годен за бой [Ливий, 23, 34, 16—17]. Когато в Рим пристигнала тази вест, сенатът заповядал да бъдат набрани допълнително 5000 пехотинци и 400 конници и този отряд бил изпратен под командването на Тит Манлий Торкват да потуши бунта [Ливий, 23, 34, 10—15].

Щом се прехвърлил в Сардиния, Манлий заповядал да изтеглят корабите на брега на Карал и формирал пехотни съединения от моряците, поел командването на армията и по този начин получил общо 25 000 пехотинци и 1200 конници¹¹³. Още в първото сражение, което Хостий, син на Хампсикора, инициатора на въстанието, започнал с римляните, сардите били разбити, като загубили 3000 убити и 800 ранени, а останалите, пръснати из острова, се събрали в град Корн. Междувременно в Сардиния най-сетне пристигнал на помощ на въстаниците флотът на Хасдрубал и Манлий сметнал за благоразумно да се прибере в Карал. Хасдрубал и Хампсикора също тръгнали към Карал. Маний ги пресрещнал, картагенците попаднали в обкръжение и били почти напълно унищожени. Римляните били особено горди, че пленили трима видни картагенски дейци — самия Хасдрубал Плешивия, Ханон — организатора на въстанието, и Магон (той произхождал от династията на Баркидите и бил близък роднина на Анибал). Хостий, синът на Хампсикора, паднал в боя, а Хампсикора, като научил за това, се самоубил. Римското господство на острова било напълно възстановено [Ливий, 23, 40—41; Евтропий, 3, 12].

Почти по същото време станало още едно събитие, споменато съвсем бегло в нашите източници [Ливий, 23, 41, 8]. Римският наместник на Сицилия, преторът Тит Отацилий, заминал с флота си от Лилибей към бреговете на Африка и там оплячкосал територия, която била на картагенците. Не може да се подцени значението на тази операция, макар тя да не довела веднага до създаване на римски плацдарм в непосредствена близост до Картаген. Тя показала, че и след Кана северноафриканските владения на Картаген не били гарантирани срещу римското нападение, че Рим много бързо се оправял след катастрофалния, както се смятало отначало, разгром. Това впечатление сигурно се е засилило още повече, когато по обратния си път Т. Отацилий разбил и пръснал пуническата ескадра, която се връщала от Сардиния, и даже завзел 7 кораба [Ливий, 23, 41, 9].

И все пак главният театър на военните действия си оставала Южна Италия. Най-сетне в Локри пристигнали подкрепленията, изпратени от Картаген — войници, слонове и продоволствие. Отряда командвал Бомилкар. Римският военачалник Апий Клавдий искал да го свари неподготвен и затова бързо преместил войските си в Месана, откъдето се приближил към Локри, но Бомилкар заминал за Брудиум и се присъединил към Ханон. Локри не допуснал в пристанището си римските кораби и Апий Клавдий бил принуден да се върне в Месана [Ливий, 23, 41, 10—12].

Независимо от това римското командване запазило изцяло военната инициатива в свои ръце. Проконсулът Марк Клавдий Марцел, който стоял начело на римския гарнизон в Нола, успял да използва бездействието на Анибал, който си стоял в лагера край планината Тифата, за нападения на териториите на отдавнашните врагове на Рим — хирпините и кавдийските самнити — и така да ги опустоши, че самнитите си припомнили предишните си поражения от войните с римляните [Ливий, 23 41, 13,]. Хирпините и самнитите помолили за помощ Анибал [Ливий, 23, 42—43, 4], който решил да атакува Нола. Пристигнал от Бруциум и Ханон заедно с отряда на Бомилкар. Щом забелязал приближаването на картагенците, Марцел затворил войската си в града и заповядал на сенаторите да наблюдават от стените действията на противника [Ливий, 23, 43, 5-8].¹¹⁴

Анибал решил да започне новите си операции при Нола с опит да се договори с местните власти. Несъмнено по негова заповед Ханон¹¹⁵ се приближил до градските стени и повикал на разговор Херений Бас и Герий Петий — очевидно най-влиятелните сенатори на Нола. С разрешение на Марцел те излезли извън портите, но не се получил желаният от Анибал резултат. Ако се вярва на разказа на Ливий [23, 43, 9—44, 2], Ханон предложил на хората от Нола сами да се предадат и да предадат и римския гарнизон; в такъв случай само от тях щяло да зависи какви ще бъдат условията на съюза им с Анибал. Херений Бас отговорил, че Нола ще запази верността си към римляните, и с това двете страни се разделили.

Краят на преговорите показал на Анибал колко празна била надеждата му да завладее Нола по мирен начин и той започнал подготовка за щурм — обкръжил градските стени, за да може да нападне града едновременно от всички страни. Марцел излязъл от крепостта и когато войниците се стекли към мястото на схватката, започнало клане, което се прекратило само поради проливния дъжд.

На третия ден, когато Анибал пратил част от войниците си да грабят околностите на Нола, станала нова схватка. И римските, и пуническите войници отначало се биели много нерешително и явно не много охотно, но ако съдим по разказа на Ливий, постепенно въодушевлението на римляните растяло под влиянието на поддръжката на жителите на Нола. В крайна сметка картагенците избягали в лагера си, римляните искали да го превземат с щурм, но Марцел ги прибрал зад стените на Нола. Анибал загубил в боя 5000 убити и 600 пленени, освен това загинали 4 слона, а 2 били пленени от римляните. Скоро след сражението отряд от 272 конници преминал на страната на Марцел. Всъщност резултатът от боевете при Нола бил най-неприятният досега за Анибал. Той не можел да бъде вече напълно сигурен в собствените си войници, които започнали да се съмняват в късмета на своя вожд. Те явно чувствали по-голяма увереност в бъдещето, ако се сражавали на страната на римляните. Впрочем техните надежди се оправдали напълно: след войната те получили парцели земя в Испания и Африка [Ливий, 23, 44, 6—46, 7; Плут., Марц., 12].

Трябва да изтъкнем, че римската аналистична традиция оценявала високо победата на Марцел при Нола [вж. Орозий, 4, 16, 12]: пръв Марцел след толкова катастрофи събудил надеждата, че Анибал може да бъде победен.

И така поредният опит на картагенците да завладеят Нола, както и предишните, се оказал неуспешен.¹¹⁶ Дошла зимата и Анибал не искал да остава под стените на непристъпния за него град, затова отпратил Ханон с войските му в Бруциум, а самият той отишъл да зимува край Арпи, в Апулия [Ливий, 23, 46, 8].

Щом чул това, Кв. Фабий Максим се появил на капуанска територия, започнал да я опустошава и принудил капуанците да излязат от града и да издигнат стан пред стените му на открито поле. Започнали кавалерийски сблъсъци, които обаче не донесли успех на нито една от страните [Ливий, 23, 46, 9—48, 1]. Фабий организирал зимуването си край Суесула, като заповядал на Марцел да остави в Нола необходимия за отбраната ѝ гарнизон, а останалите войници да пусне да се върнат в Рим [Ливий, 23, 48, 2]. Другият консул, Тиберий Семпроний Гракх, прехвърлил войските си от Кума в Луцерия и изпратил оттам претора М. Валерий в Брундизиум да организира отбраната срещу евентуално нахлуване на македонците [Ливий, 23, 48, 3].

Положението на картагенските войски в Испания също ставало все по-неблагоприятно. Римляните принудили картагенците да снемат обсадата на Илитурги, а по-късно и на Интибил [Ливий, 23, 48, 4—49]. Почти всички племена и народности в Испания преминали на страната на римляните.

V

Анибал прекарал зимата на 215—214 г. в Апулия, край Арпи, като от време на време завързвал дребни сражения с римляните — бойците на Тиберий Семпроний Гракх, които зимували в Луцерия [Ливий, 24, 3, 16—17]. Кв. Фабий Максим използвал това време, за да завземе Путеоли [Ливий, 24, 7, 10] и осигурил властта на римляните над този важен търговски център на Кампания.

Новите военни действия в Южна Италия започнали след спешното завръщане на Анибал в стария му лагер край планината Тифата; настояванията на капуанци, които се опасявали да не би римляните да подновят операциите си с обсада на Капуа, го накарали да направи това. Преместването на Анибал за зимуване при Арпи, което трябвало да затвърди господството му над Апулия, се оказало безполезно: много скоро той трябвало да изведе войските си оттам, а римляните си останали. Но Анибал нямал желание да се задържа край Тифата: като оставил там нумидийските и испанските войници, той се отправил към Аверинското езеро под предлог за жертвоприношения — в действителност той искал да атакува Путеоли и намиращия се там римски гарнизон [Ливий, 24, 12, 1—5].

Поради тези негови премествания консулът Кв. Фабий Максим заповядал на Гракх да прехвърли войската си от Луцерия в Беневент, а на сина си, претора Кв. Фабий Максим, да завземе Луцерия [Ливий, 24, 12, 5—6].

Междувременно Анибал стигнал до Аверинското езеро. Докато правел жертвоприношение, при него дошли четирима млади благородници от Тарент. Някога те били в плен на картагенците — двама при Тразименското езеро, а другите след Кана — били пуснати у дома и сега предлагали на Анибал да използва случая да завземе Тарент. Мнозинството от тарентинските младежи, казвали те, са съгласни да предпочетат приятелството и съюза с Картаген пред приятелството и съюза с Рим и ето сега те дошли в лагера на Анибал като пратеници на тези хора и ги молят да дойде с войските си колкото може по-близо до техния град. Щом само зърнели стяговете и стана му от Тарент, градът щял веднага да му бъде предаден, защото народът там бил под влияние (Ливий използва даже по-силна дума: „под властта“) на младежта, а държавата била в ръцете на народа [Ливий, 24, 13, 1—3]. От този разказ на Ливий трябва да предполагаме, че както и при много други случаи, Анибал бил повикан в Тарент от демократичното антиримско движение, ръководено от отделни членове на местната аристокрация, които се надявали да дойдат на власт в резултат на неизбежния преврат.

За Анибал предложението на тарентинците било извънредно примамливо и, както изглеждало, лесно осъществимо. Завземането на Тарент правело възможни преките контакти между Анибал и Филип V и при нужда в Тарент можело да бъдат дебаркирани македонски войски. Не е чудно, че Анибал бил обзет от огромно, както пише Ливий, желание да завладее този град. Обаче преди да тръгне на югоизток, той решил все пак първо да нападне Путеоли. Три дни загубил под стените на Путеоли в безуспешни опити да го превземе с щурм и тръгнал оттам към Неапол, за да плячкоса околностите му. Приближаването на Анибал предизвикало ново избухване на враждебните настроения срещу Рим всред простия народ на Нола, даже оттам били изпратени пратеници при Анибал, които обещавали да му предадат града. Аристократите от Нола спешно повикали на помощ Марцел, който се възползвал от мудността на Анибал, невярващ много на привържениците си в Нола, и разположил там 6000 пехотинци и 300 конници [Ливий, 24, 13, 6—11].

Докато Анибал се лутал безцелно, в Кампания се разиграли две събития, които можели да повлияят съществено върху развитието на обстановката: консулът Кв. Фабий Максим започнал обсада на Казилинум, който бил зает от картагенски гарнизон [Ливий, 24, 14, 1], а Ханон, синът на Бомилкар, настъпил от Бруциум към Беневент. И Гракх пристигнал там от Луцерия. Той влязал в града и като разбрал, че Ханон е разположил лагера си на около три мили край река Калор, излязъл от Беневент и се разположил на около една миля от картагенците. По време на подготовката за боя той обещал на всеки от бойците, които все още били роби, свобода за донесена неприятелска глава. Когато на другия ден сражението започнало, това условие едва не коствало победата на римляните: убивайки враговете, римските войници се мъчели да отсекат главите им, а после с главата в дясната ръка напускали полесражението.

Когато военните трибуни докладвали на Гракх за това, той заповядал веднага воините му да захвърлят главите: вече били доказали храбростта си и безусловно щели да получат свобода.

Сражението се подновило с нова сила. Конницата била хвърлена срещу нумидийската конница на Ханон, но резултатът от битката все още оставал неясен. Тогава Гракх обявил, че войниците му ще получат свобода само ако врагът се обърне в бягство. Натискът на римската пехота се засилил до такава степен, че войниците на Ханон не издържали и побягнали. Боят се превърнал в безредно клане и продължил в картагенския лагер. От седемте хиляди пехотинци, главно бруцийци и лукани, и хиляда и двестате конници на Ханон — нумидийци, маври и малко италийци — се спасили заедно с пълководеца си по-малко от 2000, предимно на коне. Гракх удържал думата си. Всички роби, които участвали в сражението при Беневент, получили свободата си. Интересен факт е, че Гракх извадил от плячката добитъка, завзет от картагенския лагер, и обявил, че стопаните на животните (очевидно от местните жители) имали право да докажат, че са техни в срок от един месец, и да си ги приберат. Тази мярка трябвало да покаже на италийците, че римската войска защитава съюзниците си от грабежи и насилия [Ливий, 24, 14—26].

Известно време след това Гракх събрал в Лукания няколко кохорти и ги изпратил да грабят враговете на римляните. Разпръснатите по полето войници били нападнати от Ханон, който нанесъл чувствителни загуби на противника, не по-малки от претърпените от него при Беневент, както пише нашият източник, и набързо се прибрал в Бруциум, за да избегне нова среща с основните сили на Гракх [Ливий, 24, 20, 1—3].

През това време Анибал приближил стените на Нола¹¹⁷. Щом забелязал това, Марцел извикал спешно в Нола допълнителни войскови контингенти от Суесула, а късно през тъмната нощ изпратил с отряд конници Гай Клавдий Нерон да заобиколи картагенците, да ги следва по петите и да ги нападне откъм тила след започването на сражението. Нерон очевидно се заблудил, може би времето не му стигнало, но така или иначе, не изпълнил заповедта. Независимо от това в сражението при Нола картагенските войски били принудени да отстъпят. Марцел не се решил да ги преследва, на другия ден той извел отново войниците си на полесражението, но за първи път по време на войната Анибал предпочел да избегне боя. Този иначе дребен факт (нашият източник почти не задържа вниманието на читателя върху него, а само ехидно отбелязва, че като не приел боя, Анибал мълчешком се признал за победен) по своему бил твърде многозначителен. Минало било времето, изглежда, когато Анибал сам се стараел да въвлече в сражение римляните, а те, или поне такива пълководци като Фабий и Емилий Павел, се стремели да го избягнат. Трудно било да се покаже по-нагледно рязката промяна в съотношението на силите в Италия. И тъй, третият опит на Анибал да превземе Нола се провалил и след като прекарал под стените ѝ три дни, той тръгнал към Тарент [Ливий, 24, 17].

Неуспехът на Анибал при Нола и прибързаното оттегляне към Тарент позволили на римското командване да отдели повече внимание на обсадата на Казилинум, който бил отбраняван от 2000 капуанци и 700 бойци на Анибал (този гарнизон бил командван от Статий Метий). Статий Метий въоръжил и присъединил към своя отряд местните плебеи и роби с намерение да нападне лагера на Фабий, който бил непосредствено до Казилинум. Фабий повикал на помощ Марцел, но обсадата се развивала неуспешно за римляните. Фабий предложил да се откажат от продължаването ѝ и да отстъпят. Марцел не се съгласил: трябвало да се доведе започнатото докрай, за да не се опозорят. Римляните започнали обсадна дейност и капуанците, които разбрали, че при предстоящата неизбежна атака нямало да могат да се съпротивляват успешно, се обърнали с молба към Фабий да им позволи да се приберат у дома. Обаче Марцел заел градските врати и всички напускащи града капуанци били посечени. Клането продължило и в самия Казилинум. Само 50 капуанци, които преди това успели да избягат при Фабий, получили възможност да се доберат до Капуа под негова охрана, а всички останали — и останалите живи капуанци, и войниците от пуническия гарнизон — попаднали в плен. Римляните предали завладения Казилинум във властта на неговите съседи, които трябвало да не допуснат нова измяна [Ливий, 24, 19].

Тогава Марцел се върнал отново в Нола, а Фабий заминал да възстановява римската власт в Самниум и околните области. Той се разправил най-жестоко с каудинските самнити — стари изконни врагове на Рим: изгорил безкрайните им ниви, събрал плячка — добитък и хора, и превзел с щурм Компултерия, Телезия, Компса, Фругифула и Орбитания. Недоволен от извършеното, Фабий завзел Бланда в Лукания и Ека в Апулия. По същото време синът му, преторът Квинт Фабий Максим, който действал в околностите на Луцерия, завладял град Акука [Ливий, 24, 20, 3—8].

А Анибал, като опустошавал всичко по пътя си, се приближавал към Тарент. Едва в земите, които принадлежали на града, войските му прекратили грабежа — не защото били станали по-дисциплинирани, отбелязва Ливий, току-що разказал за чудовищните „подвизи“ на Фабий в Самниум, а защото Анибал не искал да дразни тарентинците. Но той и тук бил закъснял. Три дни преди неговата поява пропреторът Марк Валерий, командващ римския флот в Брундизиум, изпратил в Тарент Марк Ливий да организира отбраната. Като събрал младежите и ги разположил край вратите и по стените, той не дал възможност нито на Анибал да нападне внезапно града, нито на заговорниците да извършат замисленото. След като прекарал няколко дни в бездействие под стените на Тарент, Анибал тръгнал към Салапия, където смятал да остане да зимува [Ливий, 24, 20, 9—16].

Както вече споменахме, веднага след битката при Кана всред управляващите кръгове на Сиракуза се появила „партия“, която се борела за скъсване с Рим. Тя се оглавявала от Гелон, син на престарелия цар Хиерон. Само смъртта на Гелон при твърде загадъчни обстоятелства му попречила да поеме властта и да осъществи този замисъл. Но през лятото на 215 г. деветдесетгодишният Хиерон II умрял и царският венец преминал у съвсем младия му внук Хиероним, син на Гелон.

Римската аналистична традиция не пести черните бои за характеристиката на този властник. „Момче, което едва ли би могло умерено да понася бремето на свободата, камо ли на властта. Каквато му възрастта, такъв му и умът: и опекуните, и приятелите му използвали това, за да го въвлекат във всевъзможни пороци“ — четем у Ливий [24, 4, 1—2]. И по-нататък [24, 5, 1—5]: „Хиероним, сякаш стремейки се с пороците си да направи незабравима паметта на дядо си, още с първото си явяване показал колко се е променило всичко. Хората, които толкова години не били видели нито веднъж Хиерон или синът му Гелон да се отделят по дрехите си или по някакви други отличителни знаци от другите граждани, сега виждали пурпур, диадема, въоръжена свита и даже как той понякога излизал от царския дворец с четири бели коня, също както тирана Дионисий. На тая тъй блестяща и горда външност отговаряли презрение към всички хора, горделивост, с която изслушвал другите, оскърбителни думи, рядък достъп не само за външни хора, но даже и за опекуните му, невиждани страсти, безчовечна жестокост.“ У Полибий срещаме изразите: „по природа неустойчив“ [7, 4, 6]; „неустойчивостта и безразсъдството на момчето“ [7, 4, 8]; „глупостта на владетеля“ [7, 5, 3]. Обаче същият този Полибий [7, 7, 1—5] остро възразява срещу представянето на Хиероним като жестоко чудовище и изтъкан от пороци: „Някои историци, писали за гибелта на Хиероним, са съчинили дълги истории, изпълнени с небивалици. Те разказват за знамения, които станали пред тях (т. е. при сиракузците — б. а.) преди идването му на власт, и за бедствията на сиракузците. Като в някоя трагедия те описват и жестокия му нрав, и нечестивите му действия, а в заключение — невероятните ужаси, които се били случили при гибелта му, като че ли Фаларид или Аполодор, или някой друг тиранин са били по-малко жестокосърдечни от него. Той и властта получил още като дете, живял след това не повече от 13 или 12 месеца и се разделил с живота. През това време може и да се е случило някой да е бил подложен на мъчения, някой от приятелите му или от другите сиракузци да е бил убит, но нито крайното беззаконие, нито нечуваната му нечестивост са правдоподобни. Може да се каже, че той е бил крайно безразсъден по нрав и престъпвал законите, но не може да се сравнява с нито един от споменатите тирани.“¹¹⁸

Без да се спираме на личните качества на Хиероним, тъй като все пак нямаме обективни данни за тях¹¹⁹, ще отбележим, че той само следвал политическата линия на баща си Гелон, за когото и цитираният по-горе римски писател, общо взето, не може да каже нищо лошо и когото Полибий [7, 8, 9] описва като послушен и предан син, т. е. като човек, надарен с най-добрите възможни добродетели¹²⁰. Освен това Гелон управлявал съвместно с Хиерон II. След гибелта на Хиероним Сиракуза, както е известно, упорито се съпротивлявала на Рим, който успял да превземе града едва след продължителна, тежка обсада и кръвопролитна атака. Всички тези факти сочат, че в Сиракуза имало масово недоволство от римската ориентация.

Какви са могли да бъдат причините, предизвикали тези настроения? В литературата се изтъква между другото картагенският елинизъм, активното участие на картагенците в духовния живот на гръцкия свят (по-специално в разработването на някои философски системи), пък и изобщо интензивният културен живот в Картаген, който не можел да не предизвика съчувствието на гръцките образовани кръгове, в това число и в Сиракуза, и по-точно на най-известния сиракузки учен и обществен деец Архимед и неговите приятели¹²¹. Тези съображения без съмнение трябвало да изиграят някаква роля: в спора между римляни и картагенци определени слоеве на гръцката „интелигенция“ (съвсем не цялата „интелигенция“) били склонни да застанат на страната на Картаген. Така например с пуническа ориентация бил историкът Филип [Полибий, 1, 14, 3]. Някои гръцки писатели — Сосил-илиеца, автор на биография в седем книги [Диодор 26, 4], и Силен — се намирали в лагера на Анибал [Корн., Неп., Аниб., 13, 3]. Впрочем критичните забележки на Полибий [3, 20, 5] показват, че Сосил съвсем не се е ползвал с репутацията на що-годе авторитетен историограф. Но не трябва да забравяме, че веднага след битката при Кана римляните отишли за предсказание в Делфи и оракулът им дал благоприятен отговор, с което оказал огромна политическа и морална подкрепа на Рим; че Фабий Пиктор написал своята история на Втората пуническа война на гръцки език, че още през II в. около Сципионовци се групирали гръцки литератори. Другояче казано, вижда се изявен стремеж на римляните да навлязат в елинския свят и това обстоятелство не можело да не окаже влияние на гърците. Във всеки случай позицията на гръцките градове-държави по време на Втората пуническа война, както показва по-специално примерът с Неапол или с делфийския оракул, никак не била еднозначна и без съмнение се определяла от много по-прозаични мотиви. Що се отнася до вероломството и варварските методи за водене на войната, нито Анибал, нито римските пълководци си отстъпвали един на друг първенството.

Когато разглеждаме позицията на Сиракуза след битката при Кана, не бива да забравяме следните обстоятелства. Съюзническите отношения с Рим, макар че осигурявали на Сиракуза мир и до известна степен независимост, лежали като тежко бреме върху държавата, тъй като материалната помощ за Рим изисквала големи разходи. Освен това тази помощ поставяла Сиракуза в застрашено положение, особено след Кана: тя можела всеки момент да очаква санкции от страна на Картаген. Най-сетне съюзът с Рим не давал на Сиракуза перспектива за разширяване на нейните владения в Сицилия: целият остров, с изключение на самата сиракузка територия, вече представлявал оформена римска провинция, пък и поглъщането на Сиракуза от тази провинция, т. е. загубването на последните остатъци от самостоятелността ѝ, било само въпрос на време. Сближаването на Сиракуза с Картаген водело до освобождение от римската зависимост. Поведението на Анибал в Италия давало — поне така изглеждало — основания да се предполага, че взаимоотношенията с Картаген нямало да бъдат такова бреме и щели да приемат формата на съюз на равноправни държави. Най-сетне сиракузците можели да се надяват, че като награда за помощта на евентуалния победител биха могли да откъснат по-тлъсто парче от сицилийските владения на Рим. За Анибал съюзът със Сиракуза означавал разширяване на сферата на влияние на Картаген в Южна Италия и въвличане на нова сила във войната с Рим, което не можело да не бъде благоприятно за него. За такова нещо Анибал бил готов да обещае каквото му поискат, още повече че окончателната съдба на Сиракуза можела да бъде решена, а ако трябвало — и преразгледана след унищожаването на главния враг — Рим, когато цяла Сицилия отново щяла да стане картагенска. Затова не е изключено зад кулисите на събитията, които се разигравали в Сиракуза, да е стоял Анибал. Няма съмнение, разбира се, че сиракузкото правителство е постъпило така, както е желаел Анибал¹²².

Събитията в Сиракуза се развили по следния начин. След смъртта на Хиерон II според неговото завещание за сиракузки цар бил провъзгласен съвсем младият още Хиероним, комуто умиращият цар назначил 15 опекуни. В разказа си за това събитие Ливий добавя [24, 4, 1—3], че тъй като Хиерон бил неспокоен за нрава на внука си, който нямало да може да води даже „умерен“ живот, та камо ли да управлява „умерено“ държавата, преди края си мислел — по слухове — дали да не установи „свобода“ в Сиракуза, т. е. да предаде властта на полисните административни органи и по този начин да предотврати гибелта на царството, управлявано от едно момченце. Хиерон се отказал от своето намерение, отстъпвайки пред настойчивостта на дъщерите си Дамарата и Хераклея, които се надявали, че при малолетния цар фактически техните мъже Андранодор и Зоип щели да управляват. Обаче най-близките роднини на Хиерон безцеремонно нарушили неговото завещание.

Скоро след като Хиероним бил провъзгласен за цар, Андранодор разтурил регентския съвет, като заявил, че Хиероним вече бил достигнал юношеска възраст и можел да управлява самостоятелно държавата. Отказвайки се от опекунските пълномощия, той запазил влиянието си върху младия цар [Ливий, 24, 4, 9], както става ясно, заедно със Зоип и Фрасон [Ливий, 24, 5, 7]. Според Ливий [24, 5] Хиероним не обръщал много внимание на държавните дела. Ливий пише, че го интересували главно разприте и домогванията на съветниците му. Обаче той не можел да отмине основния въпрос — към кого да се присъедини — към Рим или към Картаген. Решението на този въпрос се усложнявало и от това, че Андранодор и Зоип били настроени прокартагенски, а Фрасон — проримски.

Неочаквано връстникът и близък приятел на Хиероним Калон съобщил, че се готви покушение срещу царя. Очевидно една от групировките на сиракузката аристокрация възнамерявала да измъкне властта от ръцете на слабия владетел. Калон даже посочил името на един от заговорниците — някой си Теодот.

Подложен на мъчения, Теодот набедил (според твърдението на Ливий [24, 5, 11—12], лъжливо Фрасон за организатор на цялото начинание. Фрасон и неколцина други приближени на царя, също обвинени от Теодот, били екзекутирани незабавно. По-нататък Ливий пише [24, 5—14], че въпреки арестуването на Теодот никой от действителните участници в заговора не се укрил и не избягал: те били убедени в мъжеството и верността на Теодот, който не предал никого от тях.

Резултатът от смъртта на Фрасон бил, че идеята за съюз на Сиракуза с римляните, която загубила единствения си влиятелен радетел, била компрометирана безнадеждно в очите на Хиероним от съучастието — истинско или измислено — на Фрасон в заговор срещу неговия живот. Хиероним изпратил, естествено не без влиянието на зетьовите си [вж. Полибий, 7, 2, 1], мисия при Анибал — киренеца Поликлет и аргосеца Филодем [Полибий, 7, 2, 2]. Анибал от своя страна изпратил в Сиракуза хора от своето обкръжение — младия аристократ Анибал, триерарх по това време [Полибий, 7, 2, 3], както и родените в Картаген Хипократ и Епикид, внуци на един сиракузки изгнаник, картагенци по майчина линия [Полибий, 7, 2, 4]. Съюзът бил сключен, а Хипократ и Епикид — фактически агенти на Анибал — останали в двора на Хиероним [Ливий, 24, 6, 1-3].

Щом научил за тези преговори, преторът Апий Клавдий, комуто римското правителство било възложило управлението на Сицилия, незабавно изпратил посланици в Сиракуза. Тази мисия нямала успех. Хиероним изслушал римляните и само ги попитал как е завършила за тях битката при Кана. Картагенските пратеници му били разказали за това събитие невероятни работи, а той искал да знае истината, преди да вземе решение. Римляните се оттеглили, като заявили, че ще се върнат, когато царят пожелае да разговаря сериозно, и го предупредили да внимава, защото договорът може да се наруши [Ливий, 24, 6, 4-6].

Полибий [7, 3, 1—9] другояче разказва за римско-сиракузките преговори. Речта на римските пратеници ядосала Хиероним и той казал, че съчувства на римляните, тъй позорно разгромени от картагенците в Италия. Втрещени от наглостта на младия цар, пратениците само успели да попитат кой му е наговорил всичко това. Хиероним посочил картагенските пратеници и предложил на римляните да опровергаят думите му. Римляните отказали. Не влизало в обичаите им да вярват на враговете си. Като се върнали на темата, те отново започнали да убеждават царя да запази приятелските си отношения с Рим. Хиероним отвърнал, че ще им отговори след зряло размишление, и попитал без някаква връзка защо малко преди смъртта на дядо му римският флот неочаквано се приближил към нос Пахин, а след това, пак без видима причина, се върнал обратно. На това римските пратеници отбелязали, че провинциалните власти искали само да защитят Хиероним и да укрепят властта му, ако Хиерон починел. Когато станало известно, че Хиерон е жив, корабите получили заповед да се върнат. „Позволете ми и аз, римляни, приключил разговора Хиероним, да защитя властта си, като пренеса надеждите си върху картагенците.“

Който и от двамата автори да е прав, ясно е, че Хиероним приел римските пратеници крайно недружелюбно, напомнил им грубо за най-тежките поражения на римската войска и без всякакви заобикалки им дал да разберат, че политическият курс на Сиракуза рязко се променя.

Въз основа на уговорката с Анибал Хиероним изпратил пратеници в Картаген — Агатарх, Онесиген и Хипостен [Полибий, 7, 4, 1] и там бил сключен нов договор за съюз (явно вече не берит, а междудържавен). След изгонването на римляните от острова бъдещата граница между сиракузките и картагенските владения щяла да бъде река Химера, както в края на V в. след битката при Химера [Полибий, 7, 4, 2]. Но след известно време Хиероним настоял след победата да му бъде предадена цяла Сицилия. Картагенското правителство се съгласило и с това: за него сега имал решаващо значение самият съюз с Хиероним, а не неговите условия [Ливий, 24, 6, 7—9; Полибий, 7, 4, 4—8].

Когато получили вестта за сключения съюз между Сиракуза и Картаген, римските власти в Сицилия отново изпратили при Хиероним дипломатическа мисия. Трябвало да се вземе окончателно решение. В царския съвет нямало единомислие: кореняците сиракузци мълчали, спартанецът Дамип и тесалиецът Автоной настояли за проримска ориентация на сиракузката външна политика, а Андранодор, Хипокрит и Епикид — за съюз с Картаген. Хиероним възприел гледището на последните и отговорил на римляните така: той щял да запази вярност към съюза с Рим, ако Рим му върне всичкото злато, всичкото жито и всичките дарове, получени от Хиерон, и се съгласи да отстъпи на Сиракуза сицилийската територия до река Химера [Полибий, 7, 5, 1—8]. Условията на Хиероним явно били неприемливи за сената. От този момент съюзът между Рим и Сиракуза престанал да съществува.

Както виждаме, политическите планове на Хиероним отговаряли на старите стремежи на всички сиракузки правителства: ставало дума ни повече, ни по-малко за хегемония на Сиракуза в Сицилия, за възстановяване на държавата на Дионисий Стария на острова. Докато Хиеронимовите противници на острова били римляните, неговите политически цели съвпадали с Анибаловите. Тъкмо това и обяснява неочаквания, противоречащ на традиционните взаимоотношения на двете договарящи се страни съюз между Сиракуза и Картаген. Анибал можел да бъде доволен.

Веднага след сключването на договора Хиероним предприел всички необходими мерки за започване на войната срещу Рим. През лятото на 214 г. той изпратил отряд от 2000 войници под командването на Хипократ и Епикид да завладеят градовете, в които имало римски гарнизони. Сам царят начело на 15-хилядна армия тръгнал към Леонтина — една от най-големите и стратегически най-важни градове във вътрешността на Сицилия, северозападно от Сиракуза. След като завладял Леонтина, Хиероним получил възможност да воюва с римляните в самите им сицилийски владения [Ливий, 24, 7, 1—2].

Животът на Хиероним обаче бил все още в опасност. Без да се стреснат нито от арестуването на Теодот, нито от екзекуцията на Фрасон, заговорниците, които били на военна служба, както пише Ливий, и следователно участвали в начинанията на Хиероним и били заедно с него в Леонтина, изчаквали само удобен момент, за да приведат в изпълнение замисъла си — да убият младия цар. Този момент настъпил точно тогава — през лятото на 214 г. Те заели една празна къща на тясна леонтинска уличка, по която обикновено Хиероним отивал на агората, и там причакали жертвата си с оръжие в ръка. Един от тях, царският телохранител Диномен, трябвало на всяка цена да задържи шествието. Всичко станало, както било замислено. Уж да си оправи обувката, Диномен спрял царската свита и докато Хиероним минавал сам покрай въоръжените хора, които стояли край вратите, внезапно го нападнали и с няколко удара го убили. Вдигнала се врява. Започнали да хвърлят копия по Диномен, който вече явно препречвал пътя. Макар че получил две рани, той все пак успял да се скрие. Царските телохранители се разбягали [Ливий, 24, 7, 3—7].

Отстраняването на Хиероним било тежък удар за военно-политическите планове на Анибал, още повече че заговорниците взели всички мерки да предотвратят завземането на властта от Андранодор и неговите привърженици [Ливий, 24, 7, 7—8.] Наистина отначало сиракузците не били на страната на цареубийците. Сред войниците в Леонтина започнали вълнения и даже се разнасяли гръмки призиви да отмъстят за кръвта на Хиероним [Ливий, 24, 21, 2]. Но в крайна сметка политическата агитация на заговорниците направила своето. Навсякъде се заговорило за възстановяване на свободата, за гнусните престъпления и отвратителната похот на тиранина, будели се надежди за щедро възнаграждение, за служба под командването на по-достойни пълководци и ето че същите сиракузки бойци, които току-що искали смърт за убийците, изоставили трупа на Хиероним непогребан, независимо че според гръцките религиозни представи погребването на умрелите било много важно свещено задължение [Ливий, 24, 21, 3]. По такъв начин сиракузките заговорници съумели много успешно да привлекат на своя страна армията. Не по-малко важно за тях било и другото — да завземат властта в самата Сиракуза.

Двама от заговорниците — Теодот и Сисий — препуснали с царските коне към Сиракуза, обаче слуховете за убийството на царя ги били изпреварили. Андранодор разположил свои гарнизони на остров Ортигия.¹²³ Късно вечерта, след залез слънце, Теодот и Сисий влезли в града, призовавайки народа да се стече с оръжие в Ахрадина, за да се бори за свободата си. На другата сутрин сиракузци се събрали в Ахрадина пред сградата на съвета и един от неговите членове, Полиен, предложил да изпратят при Андранодор пратеници и да поискат от него да капитулира, за да се избягнат междуособици. След като се поколебал малко, Андранодор се подчинил на искането на съвета и народното събрание и благодарение на проявената отстъпчивост той успял да влезе в състава на новото сиракузко правителство [Ливий, 24, 22—23].

С това обаче политическата борба в Сиракуза не приключила. В нея се намесили Хипократ и Епикид. Като начало те се обърнали към сиракузкия съвет с естествената на пръв поглед за тяхното положение молба: да им дадат възможност да се върнат при Анибал и тъй като из цяла Сицилия бродели въоръжени римляни, да получат охрана за участъка на пътя до Локри. Тези техни думи и намерения напълно отговаряли на желанията на съвета, който искал да ги отдалечи от града. Съветът решил да удовлетвори исканията на Хипократ и Епикид, но сиракузките магистрати не бързали да изпълнят това решение и агентите на Анибал получили време, за да осъществят замислите си. Хипократ и Епикид започнали да водят антиримска агитация в демократичните кръгове, сред бойците и дезертиралите в Сиракуза римски моряци. Кликата, която дойде на власт след убийството на Хиероним, казвали те, иска да предаде града в ръцете на римляните и с тяхната поддръжка да стане едноличен господар на Сиракуза [Ливий, 23, 23, 5-11].

От тези настроения, изкусно подети от Хипократ и Епикид в Сиракуза, се опитал да се възползва Андранодор — един от вдъхновителите на антиримската политика на Хиероним. Той решил да извърши държавен преврат заедно с Темист, който бил женен за дъщерята на Гелон (следователно за сестрата на Хиероним). Заговорът не успял: Андранодор разказал за намерението си на трагедийния актьор Аристон, комуто имал пълно доверие, той обаче донесъл за това на магистратите и в резултат, когато Темист и Андранодор се явили за заседание на съвета, били убити на място без съд [Ливий, 24, 24, 1—5]. Убийците успели да получат санкцията на народните маси, които не само оправдали със задна дата действията им, но и осъдили на смърт дъщерите на Хиерон и Гелон [Ливий, 23, 25—26]. Каквото и да било положението в Сиракуза, там очевидно никой не желаел възстановяването на властта на предишното царско семейство под каквато и да било форма. В крайна сметка опитът на Темист и Андранодор бил добре дошъл за Хипократ и Епикид: на допълнителните избори те били избрани в колегията на върховните магистрати на мястото на загиналите заговорници [Ливий, 24, 27, 1].

Естествено събитията в Сиракуза не можели да не привлекат особеното внимание на римското правителство. Римските войски, които се намирали в Сицилия, били крайно недостатъчни за организиране на отпор. Освен това преди Хипократ и Епикид да стигнат до властта, римляните гледали на Сицилия, където царяло пълно спокойствие, не като на театър на военни действия, а като на място за скучна и непочетна гарнизонна служба, където не можело нито да се издигнеш, нито да заслужиш някакво отличие и т. н. Не случайно според решението на сената всички останали живи бегълци от Кана трябвало да служат точно в Сицилия, като на някакво заточение, без заплащане, без надежда да се реабилитират с бойни подвизи, без надежда да се върнат в родината до края на войната. Внезапно всичко се променило. Сицилия се превърнала в полесражение и римското правителство възложило управлението ѝ на консула Марк Клавдий Марцел [Лавий, 24, 21, 1]. Това назначение, даже без да се вземе под внимание рангът на Марцел, показвало какво голямо значение отдавали в Рим на сицилийския театър на военните действия.

Междувременно въпреки очакванията сиракузкото правителство решило да се опита да постигне мирно уреждане на отношенията с римските власти. Хипократ и Епикид, макар че били приети в колегията на върховните магистрати, не били достатъчно силни да попречат на тази стъпка, за която настояла проримската фракция. Сиракузките власти сметнали за особена заплаха присъствието на римския флот от 100 кораба при Мурганция, чието командване трябвало да наблюдава положението в Сиракуза и да действа според обстановката. От Сиракуза изпратили при Апий Клавдий пратеници за сключване на примирие, а след това пристигнали и други да преговарят за сключване на съюз. В този момент в Сицилия пристигнал Марцел и Апий Клавдий му предал по-нататъшните дипломатически контакти [Ливий, 24, 27, 4—5].

Марцел сметнал условията, уговорени между сиракузките пратеници и Апий Клавдий, за приемливи за Рим, а самото уреждане на отношенията — за насъщна необходимост. Той потвърдил действията на Апий Клавдий и изпратил в Сиракуза свои представители за довършване на преговорите [Ливий, 24, 27, 6].

През това време картагенският флот се приближава към нос Пахин — крайната югозападна точка на Сицилия, недалеч от Сиракуза. Щом узнали за тази акция на картагенското правителство, която показвала, че то смятало да окаже действена помощ на привържениците си в Сиракуза, Хипократ и Епикид подновили антиримската си кампания, като обвинявали магистратите — сега вече техни колеги — в сговор и намерение да се предадат на Рим. И самите римляни сякаш потвърдили техните думи: Апий Клавдий намерил за добре да разположи флота си пред входа на сиракузкото пристанище, според официалната версия, за да вдъхне мъжество на проримската „партия“. Всъщност постъпката на Клавдий била естествена реакция на римляните на появата на картагенския флот край нос Пахин. Обаче в Сиракуза появата на римския флот предизвикала също естествен взрив на народно възмущение. Тълпи от граждани се стекли към пристанището да попречат на римските моряци да слязат на брега [Ливий, 24, 27, 8—9]. Въпреки това ръководството на проримската „партия“ успяло в края на краищата да убеди народното събрание да сключи мирен договор с Рим. Основният довод, който се изтъквал по време на обсъждането, бил, че ако откажела мирния договор на Рим, Сиракуза щяла да се окаже пред перспективата на една неизбежна и съвсем близка война [Ливий, 24, 28].

След няколко дни в Сиракуза пристигнали пратеници от Леонтина с молба да им изпратят гарнизон за защита на техните граници. Водачите на антикартагенската групировка решили да се възползват от удобния предлог, за да отдалечат от Сиракуза политическите си противници. Хипократ получил заповед да отведе в Леонтина отряд, съставен от дезертьори. Към него се присъединили и наемници, които служели в спомагателните подразделения на сиракузката армия. Така под негово командване се оказали 4000 души [Ливий, 24, 29, 2].

Хипократ започнал дейността си в Леонтина, чието население било много враждебно настроено към римляните, с нападения — отначало тайни — на римските владения. Когато Апий Клавдий изпратил гарнизон за защита на граничещите с Леонтина райони, Хипократ атакувал една от заставите и избил много войници [Ливий, 24, 29, 4]. Марцел незабавно се обърнал към Сиракуза: мирът се нарушавал вероломно, той не можел да бъде запазен, ако Хипократ и Епикид не бъдели изгонени от Сиракуза и въобще от Сицилия, тъй като за всекиго било ясно, че те действали според интересите, а може би и според инструкциите на Анибал, [Ливий, 24, 29, 5]. Като се видял пряко застрашен, Епикид препуснал към Леонтина, за да бъде с брат си. Скоро след това там пристигнали сиракузките пратеници. Те отправили упреци към местното народно събрание заради нападението на римската застава. Пратениците настоявали и Хипократ, и Епикид да заминат за Локри или където искат, но да напуснат Сицилия. Обаче сиракузците се натъкнали на сериозна съпротива. В реч пред населението на Леонтина Епикид крещял, че Сиракуза била сключила такъв договор с Рим, че да може да запази под своя власт териториите, които по-рано владеели царете, следователно и Леонтина. Леонтинци имали право на свобода, затова трябвало да се борят да бъде премахнато това условие от римско-сиракузкия договор или въобще да не признават договора. В отговор на своите искания сиракузци чули, че никой не им бил давал пълномощния да сключват договор с Рим от името на Леонтина и че те, леонтинците, не били обвързани с чуждите съюзнически отношения [Ливий, 24, 29, 6—12; срв. Ап., Сиц., 3]. Сиракузкото правителство съобщило този отговор на Марцел, като добавило, че Леонтина не признава властта на Сиракуза, и следователно римляните могат, без да нарушават условията на съюза, да воюват с Леонтина и че най-сетне Сиракуза също щяла да вземе участие в тази кампания, ако ѝ бъдела гарантирана собствеността на размирния град [Ливий, 24, 29, 12]. От своя страна сиракузкото правителство определило награда за главите на Хипократ и Епикид, като ги оценило скъпо и прескъпо [Ап., Сиц., 3].

Римските войски завзели Леонтина с един решителен удар [Ливий, 24, 30, 1]. Хипократ и Епикид избягали в Хербес. Сиракузците закъснели със своя отряд от 8000 бойци, ала онова, което чули за съдбата на града, ги хвърлило в ужас. Разказвало се, че всички в Леонтина били избити — и войници, и мирни жители, че там не останал жив нито един възрастен гражданин, че градът бил раграбен и плячката — раздадена на войниците. Трудно може да се каже доколко е вярно всичко това. Ливий [24, 30, 4, срв. Плут., Марц., 14] по разбираеми причини говори за цитираните от него слухове като за смес от истина и лъжа, но и той не отрича, че почти 2000 души, преминали на тяхна страна, били пребити, а след това по заповед на Марцел — екзекутирани. Сиракузките военачалници не могли нито да накарат войниците си да продължат към Леонтина (вестта за съдбата на Леонтина сварила сиракузкия отряд при река Мила), нито да останат на място и да чакат нови известия. В края на краищата те повели отряда си към Хиблейска Мегара (градче на морския бряг, малко по на север от Сиракуза), а след това сами с няколко конници препуснали към Хербес — във вътрешността на Сицилия, на запад, като смятали в тази бъркотия да завземат града без особени трудности. Този замисъл не успял и на другия ден сиракузците промъкнали цялата си войска от Мегара към Хербес. Положението на Хипократ и Епикид изглеждало безнадеждно. Но тогава двамата авантюристи взели смело решение — да се предадат на сиракузките войници. Те били приети с огромен ентусиазъм. Опитът да арестуват Хипократ предизвикал такава бурна реакция, че сиракузките военачалници Сосид и Диномен били принудени да се откажат. Хипократ успял да убеди дезертьорите от римската армия, които служели при сиракузците, че сиракузките власти одобряват кървавата разправа, която Марцел устроил в Леонтина. Хипократ и Епикид едва успели да успокоят войниците и да ги удържат да не нападнат незабавно командирите си. Сосид и Диномен панически избягали. През това време Хипократ и Епикид изпратили вестоносец в Сиракуза, който трябвало да съобщи на съвета всичко, което сиракузките войници току-що били научили за съдбата на Леонтина [Ливий, 24, 30, 5—31, 15].

Разказите на вестоносеца направили огромно впечатление на съвета и народа на Сиракуза. В града се говорело, че алчността и жестокостта на римляните се разкрили в Леонтина.

В Сиракуза следователно те биха се държали по същия начин, а даже и по-лошо, защото биха могли по-добре да утолят алчността си, отколкото в Леонтина. Било решено да се затворят вратите и градът да се охранява [Ливий, 24, 32, 1—2]. Обаче някои местни аристократи и магистрати се страхували по-малко от римляните, отколкото от простия народ и от бойците на Хипократ и Епикид, които вече стояли пред Хексапилон (градските врати на Сиракуза, изградени от шест последователни камери). Въпреки тяхната съпротива Хипократ и Епикид проникнали в града: народът им отворил вратите. Магистратите избягали в Ахрадина, но и тя паднала още след първия щурм. Онези от магистратите, които не се скрили по време на смутовете, загинали. На другия ден било провъзгласено освобождението на робите, а от тъмниците били пуснати затворниците. Така, като се опрели на демократичното движение в Сиракуза, Хипократ и Епикид отново дошли на власт и били избрани повторно за върховни магистрати [Ливий, 24, 32—33].

Щом узнал за станалото в Сиракуза, Марцел незабавно тръгнал с войските си от Леонтина за Сиракуза. Римското правителство не можело да възприеме другояче избора на Хипократ и Епикид освен като сигурен признак за окончателното превръщане на Сиракуза в съюзник на Картаген. Повече не можело да се надяват на възстановяване на предишните съюзнически отношения, пък и самите нови сиракузки управници показали, че не желаят да водят преговори с Рим: когато Апий Клавдий изпратил по море свои пратеници в Сиракуза, сиракузците направили опит да ги пленят и пратениците едва успели да избягат [Ливий, 24, 33].

Сухопътните войски на римляните разположили лагера си на миля и половина от града, в Олимпия, недалеч от храма на Зевс [Ливий, 24, 33, 3]. Римското международно военно право изисквало формално да се обяви война на бъдещия противник (за да бъде войната „законна“ и угодна на боговете), при което да се предявят искания и претенции, оправдаващи скъсването на мирните отношения. В конкретния случай от римска гледна точка то било необходимо поради това, че между Рим и Сиракуза продължавал формално да съществува съюзнически договор. Всички тези обстоятелства принудили Марцел отново да започне фактически никому ненужните вече и явно обречени на провал преговори. Хипократ и Епикид излезли пред вратите, за да не допуснат римляните в Сиракуза. Тук, до градската стена, те си разменили кратки речи. Водачът на римската мисия заявил, че не носи война на сиракузци, а помощ и защита за онези, които били избягали при римляните, след като се спасили от клането, а също и за онези, които, обзети от ужас, били принудени да търпят робство, по-долно от изгнание и даже от смърт. Римляните няма да оставят безнаказано позорното избиване на съюзниците си. Ако бъде позволено на онези, които били избягали при тях (римляните), да се върнат безопасно в родината си, ако бъдат предадени подстрекателите на убийствата, ако бъдат възстановени свободата и законността в Сиракуза, нямало да има война. Ако това не станело, римляните щели да воюват докрай с всеки, който се опита да се съпротивлява. С други думи, римските представители поискали в Сиракуза да бъде възстановена властта на проримските аристократични кръгове и да им предадат Хипократ, Епикид и техните привърженици. Естествено новите сиракузки управници не можели да се съгласят с такова предложение и Епикид късо заявил, че би отговорил, ако пратениците имат някакво поръчение за него. Нека пратениците се върнат, когато властта в Сиракуза бъде в ръцете на онези, при които са дошли. Ако пък римляните започнат война, те сами ще разберат от развитието на нещата, че да се обсажда Сиракуза не е като да се обсажда Леонтина. С това Хипократ и Епикид оставили пратениците и заповядали да залостят вратите [Ливий, 24, 33, 3—8].

Тогава римляните започнали щурма на Сиракуза едновременно по суша (откъм Хексапилон) и по море (откъм Ахрадина.) Само че те се сблъскали със съвсем неочаквана съпротива, за чийто организатор античната традиция обявява един от най-големите учени на времето — Архимед. В нашата задача тук не може да се побере една що-годе подробна характеристика на изследователя Архимед и затова, препращайки читателя към монографията на С. Я. Лурия, посветена на този човек¹²⁴, ще се ограничим само с някои най-общи бележки.

Архимед, роден около 287 г. в семейството на математика и астронома Фидий, бил роднина на Хиерон II. Получил в родния си дом добра за времето си математическа подготовка, той продължил образованието си в Александрия, където изучил преди всичко съчиненията на Евклид. Архимед направил много интересни астрономически наблюдения, по-специално определил диаметъра на Слънцето и разстоянията между планетите. Той изобретил един важен астрономически уред „сферата“ — небесен глобус, който давал възможност да се изучава движението на планетите, фазите на Луната, слънчевите и лунните затъмнения. Архимед е работил много и с успех в областта на механиката — изобретил е най-различни сечива и приспособления (впрочем той е разработил учението за центъра на тежестта и за лоста), дал е решението на много математически и физически задачи. Политическата позиция на Архимед очевидно се определяла до голяма степен от роднинството му с царския род: той едва ли би могъл да съчувства на хората, организирали унищожението на всички потомци и близки роднини на Хиерон, не може да не е виждал в Хипократ и Епикид продължители на Хиероним. Най-сетне, той сигурно е виждал своя граждански дълг в защитата на отечеството си от чуждестранните завоеватели, които открито се стремели да лишат Сиракуза от самостоятелност. Така или иначе, през последните месеци от живота си Архимед отдал целия си талант на учен на отбраната на своя роден град от римляните, като открито се присъединил към Хипократ и Епикид. Тук трябва да изтъкнем (мимоходом: вече споменахме това), че много отбранителни механизми били издигнати на стените на Сиракуза под ръководството на Архимед още по времето на царуването на Хиерон II [Ливий, 24, 34; Полибий, 8, 9, 2; Плут., Марц., 14].

Ливий разказва [24, 34], че Марцел щурмувал стената на Ахрадина откъм морето с 60 квинквереми. На някои от корабите, на известно разстояние от целта, прашконосци, копиеносци и стрелци с лъкове водели истински лов за всеки появил се на градската стена. По негова заповед други съдове били скачени два по два, монтирали на тях обсадни оръдия и ги докарали до самите укрепления на сиракузците. Архимед поразявал далечните кораби с огромни камъни, които бойците мятали с помощта на катапулти. На намиращите се непосредствено до стените съдове той нанасял серия от непрекъснати, макар и по-леки удари. За да можели сиракузките бойци да обстрелват неприятеля, без да се излагат на опасност, Архимед наредил да пробият множество бойници в стените. Когато римските кораби търсели спасение от обстрела в мъртвото пространство непосредствено под градската стена, с помощта на подемна машина сиракузците стоварили върху носа на неприятелския кораб желязна лапа. Лапата измъквала от водата хванатия за носа неприятелски кораб и го оставяла да стърчи на кърмата си, а често и го повдигала над морето. После тя се откъсвала и корабът заедно с екипажа падал от неимоверна височина в морето, разбивал се и потъвал. Всички опити на Марцел да нахлуе в града откъм морето били напразни. Атаката на Сиракуза по суша също не донесла успех на римската войска. Катапултите на Архимед мятали по главите на войниците каменни грамади. Такива камъни сиракузците стоварвали от стените върху щурмуващите ги. Неуспехът на всички тези опити принудили римското командване да се откаже от мисълта да превземе града с щурм и да се ограничи само с блокада по море и по суша.

Ние разполагаме и с други разкази за обсадата на Сиракуза от римляните, по-специално с разказа на Полибий [8, 5, 9], който допълва или уточнява Ливий в някои детайли. Така според Полибий на римските кораби, които трябвало да се праближат до градската стена, имало самбики — разгъващи се стълби, по които хората можели да се изкачват на стената. Стрелбата на сиракузките катапулти не давала възможност на Марцел да доближи корабите до стената и тогава той се решил на нощна атака. Точно тогава обаче римляните били посрещнати от новия начин на обстрел от бойниците. Архимед пуснал в ход катапултите и механизмите за измъкване на корабите от водата. Някои кораби, пише Пилибий [8, 8, 4], лягали на борда си, други се преобръщали, повечето толкова дълбоко се потапяли в морето, че загребвали вода и излизали от строя. Мъчейки се да прикрие с шега обземащата го тревога, Марцел казал, че Архимед черпи корабите му с морска вода, а самбиките му били позорно изгонени от гуляя [Полибий, 8, 8, 6]. На сушата се разигравало почти същото, само че тук машините с лапите изваждали войниците от бойния ред и ги захвърляли от голяма височина на земята [Полибий, 8, 9, 4].

Според сведенията на Плутарх [Плут., Марц., 14—17], в които също се намират някои допълнителни подробности, Марцел свързал 8 кораба заедно и издигнал върху тях обсадна кула, срещу която Архимед използвал изобретения от него механизъм. Някои съдове потъвали от удара на чудовищната лапа. Често изваденият от водата кораб бил разклащан във въздуха във всички посоки, докато екипажът му изпопадвал в морето. Надсмивайки се над собствените си неуспехи, Марцел се провиквал: „Дали да не прекратим борбата с този геометър-Бриарей, който седи спокойно край морето, унищожава корабите ни и през това време ни обсипва с толкова много стрели, че надминава легендарните сторъки гиганти?“ Марцел имал основание да каже това: в края на краищата Архимед внушил такъв ужас на римските войници, че те побягвали панически, само като зърнели над градската стена някое парче въже или дърво.

Всички тези съобщения (срв. също и Диодор [26, 18]; Зонара, [9, 4]) се допълват взаимно и създават цялостната картина на яростната и съвсем неуспешна римска атака, която можела да завърши само така, както и станало: активните бойни действия били прекратени и преминали към нова тактика — блокада, която давала възможност да се превземе Сиракуза чрез изтощение. Срещу този метод на водене на война създадените от Архимед катапулти и бойни механизми били безсилни.

А каква позиция заемали през време на всичките тези събития картагенците и — което главно ни интересува — самият Анибал? Ние вече споменахме по-горе, че по едно време край нос Пахин бил изпратен картагенски флот за поддържане на прокартагенските настроения в Сиракуза. След като в Сиракуза дошли на власт Хипократ и Епикид, командващият този флот Химилкон спешно заминал за Картаген, там пристигнали и пратениците на Хипократ и едно писмо от Анибал. Съдържанието му представлява особен интерес, тъй като разкрива истинските цели на всички манипулации, както негови, така и на неговата агентура в Сиракуза. Анибал пишел, че вече е настъпило времето да завоюват отново Сицилия и да се покрият с ореол от слава. Опрян на поддръжката на Анибал и на молбата на сиракузката мисия, Химилкон успял да получи от картагенския съвет нови подкрепления [Ливий, 24, 35, 4—5]. Ясно било, че римското командване ще се опита да се реваншира за неуспеха под стените на Сиракуза и да възстанови положението си в останалата част от Сицилия. И наистина, както пише Полибий [8, 9, 11 — 12], не желаейки да си губят напразно времето за обсада на града, Марцел и Апий Клавдий Пулхер си разделили армията. Две трети от войниците под командването на Апий Клавдий останали за блокадата на Сиракуза, а Марцел повел другите да завоюват сицилийските градове, които отказвали да признаят римското господство. Хелор и Хербес се предали доброволно, но Хиблейска Мегара той превзел с щурм, разрушил я и я разграбил, както отбелязва Ливий, който този път не се опитва да отрече чудовищната и преднамерена жестокост на римляните, за да внуши страх на останалите сицилийци, и особено на сиракузците [Ливий, 24, 35, 1—2; Плут., Марц., 18].

Химилкон бил подготвен за такъв обрат на събитията. Още щом пристигнали допълнителните войски, той преместил флота си на запад, към старите картагенски владения на острова, където имало значително финикийско население и можело по-лесно да се разчита на поддръжката на картагенската армия. Там той свалил на брега 25 000 пехотинци, 3000 конници и 12 слона, завзел Минойска Хераклея, а след това и Акрагант. Марцел искал да му попречи, но закъснял [Ливий, 24, 35, 3—6].

Появата на картагенските войски в Акрагант и очевидният неуспех на Марцел предизвикали нов подем на антиримските настроения на острова. Обсадените в Сиракуза решили да действат малко по-активно. Надявайки се, че ще могат да се защитават успешно и с по-малък гарнизон, те разделили армията си на две части: едната под командването на Епикид останала да охранява Сиракуза, а другата начело с Хипократ (10 000 пехотинци и 5000 конници) напуснала града през нощта, за да отиде да се съедини с Химилкон, и се разположила край Акрила. Там на връщане от непревзетия Акрагант Марцел сварил сиракузците, които, без да очакват нападение, били заети с устройството на лагера си. Пехотата на Хипократ била обкръжена сравнително лесно от римляните, но един конен отряд начело със своя командир избягал в Акра. След няколко, дни Химилкон и Хипократ се обединили и доближили р. Анап. Те се спрели на около 8 мили от Сиракуза [Ливий, 24, 35, 7—36,. 2; Плут., Марц., 18].

Войната в Сицилия придобивала все по-напрегнат характер. Неочаквано в сиракузкия залив влязла картагенска флотилия (55 „дълги“ кораба), командвана от Бомилкар — пуническият съвет бил решил да изпрати в Сицилия допълнителни сили. Римското правителство също не желаело да захвърли сицилийския си флот на произвола на съдбата и една ескадра от 30 квинквереми докарала в Панорм още един легион. Химилкон търсел среща с тях, но сбъркал в сметките си: картагенците навлезли във вътрешността на острова по пътя, който им се струвало, че трябва да избере римското командване за прехода си до Сиракуза, но римляните, съпроводени от флота си, вървели по морския бряг към нос Пахин, където ги пресрещнал Апий Клавдий. Бомилкар, който се страхувал от численото превъзходство на римляните по море, не останал дълго в Сиракуза. Като не искал да се излага на излишна според него опасност, той отвел корабите си в Африка. Всички опити на Химилкон да срещне в бой Марцел останали без резултат: римският командващ умело избягвал боя. Тогава Химилкон заминал към вътрешността на Сицилия, като оставил римляните да обсаждат Сиракуза [Ливий, 24, 36].

Мурганция първа в Сицилия признала властта на Картаген и предала на Химилкон неприятелския гарнизон [Ливий, 24, 36, 10]. Това събитие подтикнало и други градове в Сицилия да изгонят римските войници или да ги предадат на картагенците. Единствено в Гена римляните избягнали тази участ, и то само защото командирът на намиращия се там отряд Луций Пинарий по време на преговорите нападнал вероломно гражданите и изклал всички [Ливий, 24, 37—39]. Но кървавата баня в Гена имала точно обратен ефект на този, който, изглежда, очаквал Марцел, одобрявайки действията на Пинарий: даже и онези, които все още се колебаели, сега преминали на страната на картагенците [Ливий, 24, 39].

Междувременно наближил краят на активните бойни действия в Сицилия. Хипократ отвел войниците си в Мурганция, Химилкон — в Акрагант, Марцел — в Леонтина, а оттам към Сиракуза. В местността Леонт, на около 5 мили от градските порти, Марцел изградил зимния си лагер [Ливий, 24, 39, 10—13].

А сега да разгледаме как се развивали събитията на източния фланг на коалицията, на фронта, създаден от Анибал чрез съюза му с Филип V само преди една година. Разчитайки на приятелските отношения с Картаген, Филип V подновил през лятото на 214 г. опитите си да се задържи в Епир и Илирия, както и на подстъпите към тях. Първата му жертва отново трябвало да стане Аполония, към която царят се приближил със 120 леки биреми. Обсадата се проточила. Филип V атакувал Орик и превзел от движение този слабо защитен град.

Пратеници на Орик уведомили за събитията в Епир и Илирия римското командване в Южна Италия — претора Марк Валерий Левин, който охранявал Брундизиум и крайбрежието на Калабрия. Преторът оставил там гарнизон от 2000 войници начело с Публий Валерий, прехвърлил се в Епир и там завзел без особени трудности Орик. Там пристигнали и пратениците от Аполония. Те настоявали да им се изпрати римски гарнизон: градът бил обсаден и ако римляните не му помогнат, нямало да може да се съпротивлява повече. Левин изпратил към Аполония една флотилия под командването на Квинт Невий Криела, който успял да се промъкне през нощта в много лошо охранявания македонски лагер и да нанесе в него страшни опустошения. Без да постигне някакви успехи и след като претърпял големи загуби, Филип V се върнал в Македония [Ливий, 24, 40]. По този начин той не можал да окаже реална помощ на Анибал, напротив, той сам се нуждаел от поддръжката на картагенците, за да осъществи своите претенции над Илирия.

На Пиренейския полуостров кампанията от 214 г. започнала с това, че Магон и Хасдрубал Баркид, като се възползвали от оттеглянето на римската армия отвъд Ибер, разгромили огромната армия на местните племена. За да не допусне постоянно колебаещите се иберийци да преминат на страната на картагенците, Публий Корнелий Сципион спешно се прехвърлил обратно през реката и построил лагера си край Акра Левка. В тази област гъмжало от пунически войници. Сципион бил сериозно разтревожен от нападението на вражески конници, които избили около 2000 римски воини. Той решил да напусне това опасно място, укрепил се под планината Нике (Ливий дава латинското наименование Victoria— „победа“). Там пристигнал и Хасдрубал, синът на Гисгон, както и Гней Корнелий Сципион.

По време на пасивното противопоставяне на двете армии, когато Публий Сципион по време на рекогносцировка едва не попаднал в обкръжение и в плен, но бил спасен от брат си Гней, станали някои, общо взето, неблагоприятни за картагенците събития. Първо, на страната на римляните преминал град Кастулон. Второ, опитът на картагенците да превземат с щурм Илитурги, където имало римски гарнизон, се провалил поради намесата на Гней Сципион, а когато те приближили стените на Бигера, появата на Гней Сципион ги принудила да снемат обсадата. Край град Мунда станало сражение, завършило с поражение на картагенците, в резултат на което те загубили към 12 000 убити, 3000 пленени и 39 слона. Оттам картагенците отстъпили към Ауринг. Магон завел там подкрепления — нови галски наемници, но и това не помогнало: картагенската армия наново била разбита.

Така кампанията от 214 г. в Испания била цял низ от римски победи, които сериозно разклатили пуническото господство над Пиренейския полуостров [Ливий, 24, 41—42]. Не е чудно, че точно тогава римското правителство сметнало за възможно да предприеме една изключителна по своето значение политическа демонстрация — възстановяването на Сагунт, който бил разрушен няколко години преди това от Анибал и бил поводът за войната между Картаген и Рим.

VI

Военнополитическите резултати от кампанията от 214 г. не позволили на Анибал да предприеме през следващата 213 г. някакви сериозни настъпателни действия. Докато в другите части на Италия, в Африка и в Испания се разгръщали бойни операции по инициатива на римското командване, Анибал чакал предаването на Тарент отначало в Салапия [Ливий, 24, 47, 9], а по-късно на територията на салентините, в най-отдалечения край на Югоизточна Италия, в непосредствена близост до Тарент и Брундизиум [Ливий, 25, 1, 1]. Там на негова страна преминали няколко незначителни салентински града [Ливий, 25, 1, 1]. В Бруциум, където на страната на римляните преминали консентинците и теврианците, Ханон успял да разбие отряд римски конници под командването на претора Тит Помпоний [Ливий, 25, 1, 2—4]. Въпреки всичко това обаче (разбира се, Тарент бил много необходим на Анибал: той, както споменахме, осигурявал крайно нужните контакти с Македония) Анибал се оказал в периферията на войната и не само че не успял да изтръгне инициативата от римляните или поне да окаже някакво влияние върху хода на събитията, но и да попречи на по-нататъшното укрепване на римските позиции в южната паст на Апенинския полуостров.

В този момент Арпи станал един от пунктовете, около които римското командване съсредоточило усилията си. В самото начало на кампанията най-знатният и богат гражданин на Арпи Деций Алтиний се явил, придружен от трима роби, при консула Квинт Фабий Максим, син на Кунктатор, и подел неочакван разговор — обещал да предаде града на римляните, ако за това му обещаели да го възнаградят [Ливий, 24, 45, 1]. Тази измяна на Деций, човекът, който след Кана беше застанал на страната на Анибал, иницаторът и организаторът на съюзническите отношения между Арпи и Картаген [Ливий, 24, 45, 2], потресла военния съвет, към който консулът се обърнал за отговор. По думите на Ливий [24, 45] някои от участниците в обсъждането на това произшествие се мотивирали със „староримските“ морално-етични принципи. Те предлагали, без да подлагат на по-нататъшно разглеждане въпроса, да набият Деций и да го осъдят като двуличен общ враг: след битката при Кана, смятайки, че верността трябва да бъде спътник на успеха, той преминал при Анибал, а сега, когато въпреки очакванията и желанията му положението на римляните започнало да се подобрява, той замислил нова измяна — този път в полза на онези, които по-рано бил предал. Другояче и, разбира се, с по-дълбоко вникване в интересите на римската държава се изказал Кв. Фабий Максим, знаменитият диктатор, който бил баща на консула и се намирал в армията на сина си като легат. Сега, казал той, трябва да мислим как да запазим италийските съюзници и едновременно да върнем онези, които са се присъединили към Анибал. Разправата с Деций ще покаже, че за ония, които след Кана са се отказали от приятелството с Рим, няма връщане назад, и тогава цяла Италия ще стане съюзница на Картаген. Фабий прозрял главното в постъпката на Деций: в Италия било започнало обръщане на общественото мнение и пред Анибал се очертавала, все още твърде далечна наистина перспектива на военно-политическа изолация. При тези условия Фабий предлагал да не отблъскват вероятните дезертьори с безсмислено жестоката разправа над Деций, колкото и слаби и двулични да са те. Но Фабий не настоял да освободят Деций, така че той бил поставен под домашен арест в Кала.

В самия Арпи внезапното изчезване на Деций Алтиний предизвикало безпокойство сред цялото население. Страхували се от преврат и решили първо да се обърнат към Анибал. Но той направил само едно: отнел и разпродал имуществото на Деций, а жена му и децата му, които били арестувани и закарани в картагенския лагер, заповядал да изгорят живи [Ливий, 24, 45, 11 —14].

През това време Фабий Младши се приближил до Арпи откъм Суесула и като разбили вратите през нощта, римляните нахлули в града [Ливий, 24, 46]. По време на уличните схватки между арпинците и римляните се завързали разговори. В края на краищата местният върховен магистрат, подтикван от гражданите, се явил пред консула и след като получил клетвена гаранция за подновяване на съюза, арпинците нападнали картагенския гарнизон. В Арпи преминали на страната на римляните и 1000 испански конници, но те изпросили за картагенците правото да напуснат свободно града [Ливий, 24, 47, 1—11].

Горе-долу по същото време преторът Публий Семпроний Тудитан завладял Атрин и заловил 5000 пленници [Ливий, 24, 47, 14]. Но много по-важен се оказал един незначителен на пръв поглед факт. В самата Капуа сред аристокрацията било разкрито движение за възобновяване на отношенията с Рим. Наистина римското правителство не успяло да се възползва от това обстоятелство, но самият факт за съществуването на тези настроения трябвало сериозно да ратревожи Анибал. Всичко станало така: докато консулите отсъствали, в римския лагер пристигнали на коне 120 капуански конници с предложение да предадат Капуа, ако им бъдело гарантирано имуществото. Преторът Гней Фулвий Центимал, който разговарял с десет техни избраници, им обещал, разбира се, пълна подкрепа и всичко, каквото искали [Ливий, 24, 47, 12—13]. И как не! Изглеждало, че крайъгълният камък на картагенското господство в Южна Италия започвал да се разклаща. Особено важно било, че конниците явно действали с разрешение на капуанските власти. Но всичко свършило само с преговорите.

През 213 г. се случило още едно събитие, което и в самия Картаген, а и в лагера на Анибал можело да се възприеме само като сериозна заплаха: братята Сципион, които воювали успешно в Пиренейския полуостров, извършили десант в Северна Африка. Това бил вече втори опит на римското командване да пренесе войната на самата територия на картагенската държава. Този път африканската експедиция довела до голяма дипломатическа победа на римляните. Те успели да се възползват от възникналите стълкновения на картагенците с един от нумидийските „царе“ — вожда на масайсилите Сифакс — и да сключат съюз с него. Дори центурионът Квинт Статорий останал при Сифакс да обучава воините му на римски боен строй и военно изкуство. Резултатите на закъснели: скоро в една от схватките масайсилите разбили картагенците [Ливий, 24, 48, 1—13]. Доколкото картагенгкото правителство смятало за опасно създалото се положение, личи и от това, че — по данните на Апиан [Ап., Исп., 15] — то извикало Хасдрубал Баркид с част от армията му в Африка. След завършването на операцията Хасдрубал се завърнал в Испания.

Картагенците можели да неутрализират постоянната заплаха от страна на масайсилите по един-единствен начин — като насъскат срещу Сифакс отдавнашните му врагове — другото нумидийско племе масилите, чийто „цар“ тогава бил Гала. Картагенските пратеници сравнително лесно убедили Гала да нападне масайсилите, докато римляните не били прехвърлили в Африка големи формирования и техният съюз със Сифакс съществувал повече на думи, отколкото на практика. Особено се проявил в боя седемнадесетгодишният син на Гала Масиниса, комуто престарелият „цар“ предал главното командване. Като включил в отредите си и картагенски формирования, Масиниса разгромил Сифакс в голямо сражение и го принудил да избяга в Мавритания, към Гибралтар. Там Сифакс събрал нова войска и се прехвърлил в Испания. След него се явил и Масиниса, за да продължи войната със Сифакс [Ливий, 24, 13—49, 6]. Ливий подчертава специално, че Масиниса водел тази война самостоятелно, без картагенска помощ.

Доколко е достоверна тази информация, е трудно да се каже, още повече че все пак театърът на военните действия била Испания, където даже и в момента да не водели активни бойни действия, все пак били изправени една срещу друга картагенската (вероятен съюзник на Масиниса) и римската (по силата на обстоятелствата съюзник на Сифакс) армия. Участието на Хасдрубал Баркид поне в африканската кампания на Масиниса изглежда твърде вероятно. Изглежда, че римската историческа традиция била заинтересована да омаловажи всячески младежкия грях на Масиниса — съюза му с Картаген. Но така или иначе, непосредствената заплаха за Картаген от страна на масайсилите била ликвидирана, а победоносната войска на Масиниса, стъпила на Пиренейския полуостров, рано или късно трябвало да се присъедини към картагенците.

Дошла 212 г. — годината, в която на Анибал било съдено още веднъж да постигне военен успех на територията на Италия.

Вече говорихме, че през 214 г. в Тарент се проявило демократичното антиримско движение, чиито ръководители канели Анибал и обещавали да му предадат града без съпротива. Тогава благодарение на енергичните действия на римското командване в Югоизточна Италия този замисъл не бил осъществен. Но сега се създали по-благоприятни условия. Новият значителен подем на антиримското движение в гръцките колонии в Южна Италия, в така наречената Велика Гърция, предизвикал чудовищна и крайно вредна от политическа гледна точка жестокост на римските власти към заложниците — фурийци и тарентинци, които се опитали да избягат от Рим.

Както разказва Ливий [25, 7], събитията се развили по следния начин. Под предлог, че изпълнявал посланически задължения, в Рим отдавна живеел тарентинецът Фалея, който успял да намери достъп до заложниците, взети, за да се осигури верността на Фурия и Тарент. Тези заложници били задържани в атриума на Свободата. Римските власти ги пазели не много внимателно, тъй като смятали, че нито те самите, нито техните правителства имали сметка да измамят римляните. Фалея подкупил двамата пазачи, извел заложниците, когато се здрачило, и избягал заедно с тях извън града. Очевидно действителната задача на Фалея била именно да измъкне заложниците от лапите на римляните. На разсъмване бягството било разкрито. Изпратената потеря намерила всички бегълци близо до Тарацина, заловили ги, докарали ги в Рим и по решение на народното събрание ги пребили с тояги, а после ги хвърлили от скалите.

Тази разправа потресала дълбоко и оскърбила населението на Фурия и Тарент не толкова със самия факт, колкото с умишлено позорния начин на екзекуцията. Станало точно това за което предупреждавал Фабий Кунктатор, когато се решавало делото на Деций Алтиний: римляните не стреснали колебаещите се „съюзници“, а ги отблъснали от себе си, така да се каже, със собствените си ръце ги тикнали в лагера на противника. Навсякъде било предизвикано приятелството и роднинското чувство. Кръвта на загиналите викала за мъст. Никой не можел да бъде спокоен нито за свободата, нито за безопасността си и в Тарент възникнал нов заговор на младежта начело с Никон и Филемен [Ливий, 25, 8|. Те се явили при Анибал и му изложили плановете и намеренията си. Никон и Филемен няколко пъти ходили през тези дни при Анибал, като напускали града под предлог било че отивали на лов, било да крадат картагенски добитък. По време на преговорите страните изработили условията за предаването: свободните тарентинци запазвали своите закони и цялото си имущество, те нямало да плащат данък на картагенците и нямало да бъдат длъжни да приемат против волята си чуждоземни войски. Заговорниците обещали да предадат римския гарнизон на Анибал.

За да улесни проникването на Анибал в града, Филемен започнал да излиза даже по-често и от преди на нощен лов. Накрая стражите на градските порти дотолкова свикнали с неговите разходки, че започнали да му отварят още при първия сигнал. Точно тогава Анибал, който се бил престорил на болен, за да приспи бдителността на противника, решил, че е настъпил моментът. В късна нощ (по време на четвъртата стража, както отбелязва нашият източник) той повел към Тарант 10 000 пехотинци и конници, като изпратил пред тях за патрул и стражево охранение около 80 нумидийски конници, и спрял на 15 мили от Тарент. Понеже искал да запази в тайна замисъла си, Анибал не дал никакви обяснения. Той само настоял войниците да спазват най-строг ред, да не напускат пътя и да изпълняват всички заповеди на своите командири. Щом дойдело времето, той сам щял да разкаже какво смятал да прави. Отново настъпила нощта и Анибал повел войниците си към стените. През това време из Тарент плъзнал слух, че малка група нумидийски конници разграбвали нивите и всявали страх сред земеделците. Началникът на римския гарнизон изпратил част от конницата си със задача да спре грабежа, но не предприел никакви по-сериозни мерки: той мислел, че Анибал изобщо не е напускал лагера си. За водач на Анибал служел Филемен, който се престорил, че се връща от лов. Филемеп трябвало да преведе група въоръжени Анибалови войници през вратичката, която обикновено използвал за влизане в града, а основната част на армията си Анибал смятал да изведе към теменитидската врата, разположена в източната част на градската стена. Там ги очаквал Никон.

Щом наближил вратата, Анибал заповядал да запалят сигнален огън. В отговор блеснал сигналът на Никон и отново всичко потънало в тъмнина. Картагенските воини се събрали край вратата в пълно мълчание, като пазели абсолютна тишина. Внезапно Никон нападнал спящите часовои, избил ги в леглата им и разтворил вратата. Анибал влязъл с пехотинците в града, а на конниците заповядал да останат извън градските стени. Междувременно и Филемен стигнал до своята портичка, събудил пазача и влязъл с думите: „Едва го крепя това туловище.“ Големината на трофея, а той бил наистина огромен глиган, поразила пазача и той за миг се извърнал гърбом към Филемен, за да види по-добре животното. В този момент Филемен ударил пазача с двуроговото си ловно копие и начаса през вратичката се втурнали 30 въоръжени войници, разбили най-близката врата и още един картагенски отряд влязъл в града¹²⁵. Той се промъкнал в пълна тишина към пазарния площад и там се присъединил към Анибал. Наближавало утрото. Анибал разделил 2000-те гали на 3 отряда и ги разпратил из града да завземат най-оживените улици и да избиват римляните [Ливий, 25, 8—9].

Сред шума, суетнята и тревогата, които обхванали града в крайна сметка, колкото и да се стараел Анибал да пази тишина и ред, тарентинци и римляни дълго не могли да разберат какво ставало всъщност. Тарантенците мислели, че римляните са излезли да разграбят града, римските войници смятали, че гражданите са започнали бунт и предателство. Началникът на римския гарнизон Гай Ливий, разбудил се още от първите сигнали за тревога (той спял дълбоко след някакъв гуляй), избягал към пристанището, а оттам се прехвърлил с лодка в тарентинския акропол. Когато започнало да се разсъмва, римляните разпознали пуническото и галското оръжие, а гърците-тарентинци видели по улиците труповете на римските войници. Всички съмнения изчезнали: Анибал бил завладял града. Оцелелите от клането римляни се стекли в акропола. Анибал свикал невъоръжените тарентинци и им наредил да отбележат къщите си, за да ги предпазят от грабеж. Домовете и имуществото на римляните били разграбени [Ливий, 25, 10].

На другия ден Анибал направил опит да завладее акропола, където били останките от римския гарнизон и някои тарентинци, които не желаели да скъсват връзките си с Рим. Акрополът на Тарент бил защитен от една страна от морето и скалите, а от друга — от стена и огромен ров. Анибал нямал никаква възможност да го завладее с щурм, затова той решил да го отдели от града с насип. Когато работата започнала, римляните извършили нападение, но били разбити, обърнати в бягство и повече не пречили на Анибаловите воини да копаят рова и да трупат земната стена. След завършването на тази работа Анибал още веднъж се опитал да щурмува акропола, но нямал успех: римските воини, на помощ на които пристигнал отряд от Метапонт, през нощта разрушили и отчасти изгорили обсадните съоръжения. Сега Анибал възложил всичките си надежди на блокадата на акропола, но тя не можела да бъде достатъчно ефективна, докато акрополът имал излаз към морето; напротив, скритите в акропола римляни и тарентинци, които владеели изхода към открито море, откъснали Тарент от него. Анибал заявил пред тарентинските си привърженици, че единственият начин да измъкнат римляните от акропола бил да го блокират откъм морето. Тарентинците се надявали, че Анибал сам ще организира морската обсада, като извика картагенската ескадра от Сицилия, защото техният, тарентският флот нямал възможност да излезе в открито море. Но пуническият пълководец предложил друг план: тарентските кораби били превозени на талиги покрай акропола, спуснати на вода и оставени на котва пред входа на пристанището [Ливий, 25, 11]¹²⁶.

След като организирал обсадата на акропола по море и по суша, Анибал напуснал града. Това, че той не успял да изкара римляните от акропола и следователно да завладее града изцяло, дало отрицателно отражение на военнополитическото положение на Анибал, още повече че в тила на Тарент бил Брундизиум с римски гарнизон в него. Независимо от това превземането на Тарент било голям успех за Анибал. Тарент бил една от най-старите, със спартански произход гръцки колонии в Южна Италия. Анибал можел да се надява, че влиянието му във Велика Гърция, както и в Пелопонес, щяло да се затвърди още повече благодарение на доброволното преминаване на тарентинците на страната на Картаген. И едното, и другото незабавно дали отражение върху хода на бойните операции.

Щом римското командване преместило гарнизона си от Метапонт в Тарент, гражданите на Метапонт преминали на страната на Анибал. По същия начин постъпили и други градове във Велика Гърция, между които Ливий цитира Фурия. Приятелите и роднините на екзекутираните в Рим фурийски заложници изпратили писмо до Ханон и Магон — картагенските пълководци, които командвали пуническите войски в Бруциум, — в което предлагали да предадат града, щом те доближат стените му. Картагенците разделили армията си: Ханон тръгнал към града с отряд пехотинци, а Магон се скрил с конницата сред хълмовете. След това той нападнал от засада по време на бой войниците от римския гарнизон, които картагенските пехотинци успели да подмамят към хълмовете. Фурийците, които придружавали римляните при нападението, побягнали. Скоро ги последвали и римските войници, но заговорниците пуснали в града само своите съграждани и неколцина римляни заедно с командира на гарнизона Марк Атиний. След ожесточени спорове те позволили на Атиний да напусне Фурия и най-после отворили вратите на картагенците [Ливий, 25, 15].

Според Апиан [Аниб., 34] събитията се развили малко по-иначе: тарентинци заловили продоволствието, изпратено от Фурия за укриващия се в акропола гарнизон, Анибал освободил пленниците-фурийци и те убедили съгражданите си да се предадат на картагенците, а римският гарнизон тайно отплавал за Брундизиум. По думите на Апиан към Тарент се измъкнал само половината от метапонтския гарнизон, а останалите римски войници били избити от гражданите. Заедно с Фурия и Метапонт на страната на картагенците преминала и Хераклея.

Ефектът от този успех на картагенците обаче бил значително отслабен от едно друго, наглед много по-несъществено обстоятелтво, отколкото преминаването на такива градове като Метапонт, Фурия и Хераклея на страната на Анибал. Легатът Гай Сервилий, изпратен в Етрурия да събира продоволствие, успял да се промъкне с няколко кораба през бойното заграждение в пристанището на Тарент и да достави това продоволствие на римляните, които, както вече казахме, се криели в тамошния акропол. Тази постъпка на Сервилий подтикнала тарентинците, които се били присъединили към римския гарнизон, да засилят пропагандата си сред населението, уговаряйки съгражданите си да преминат на страната на римляните и техните съюзници [Ливий, 25, 15]. Очевидно техните слова не останали нечути. Във всеки случай от кратката реплика на Ливий можем да заключим, че противоположната агитация била прекратена. И наистина Гай Сервилий доказал, че изграденото от тарентинците охраняване на входа на залива не може да попречи на практика за установяването на контакти между обсадените в акропола и основните сили на римската армия. Това бил страшен знак както за Анибал, така и за Тарент.

През това време над Капуа — най-важната опора на картагенското господство в Южна Италия — се трупали все по-тъмни облаци. Анибал се занимавал със съдбата на Тарент, като оставил Капуа фактически без всякаква защита. Ето защо, макар че и двамата консули — Квинт Фулвий Флак и Апий Клавдий Пулхер — се намирали в Самниум, римските войски започнали постепенно да засилват натиска си към Капуа с намерение да я подложат на блокада. Капуанци вече започнали да гладуват и изпратили молба до Анибал да нареди да докарат в Капуа зърно от околностите, докато консулите не са нахлули на нейна територия и не са блокирали пътя. Анибал почти не обърнал внимание на съдържащото се в думите на капуанци недвусмислено предупреждение, във всеки случай не направил нищо за предотвратяване на обсадата и само заповядал на Ханон да се премести от Бруциум в Кампания, за да осигури хранителни продукти на Капуа. Избягвайки срещата с неприятеля, Ханон доближил Беневент и разположил лагера си на 3 мили от града. Той заповядал да докарват зърното в този лагер и съобщил в Капуа кога могат да дойдат за него. Обаче в определения ден капуанци (поради лекомислено безгрижие, отбелязва Ливий) изпратили само малко повече от 400 талиги и няколко товарни животни. Това явно не било достатъчно и ядосаният Ханон заповядал на капуанци да дойдат повторно, но този път с достатъчно талиги [Ливий, 25, 13].

От само себе си се разбира, че тези операции било невъзможно да се запазят в тайна: много скоро гражданите на Беневент били наясно за всичко, което ставало в картагенския лагер, и съобщили за това на римските консули в Бовианум. Двамата решили, че на Квинт Фулвий Флак се полагало да попречи на Ханон, още повече че на него специално му била възложена войната в Кампания. Фулвий незабавно тръгнал затам и през нощта влязъл в Беневент. Тия дни Ханон бил извънредно зает с раздаването на зърното. В лагера му се намирали много невъоръжени капуанци с 2000 талиги и изглеждало, че там вече не съществува военен ред. Като се възползвал от толкова благоприятните обстоятелства, Фулвий атакувал картагенците. Големите загуби го принудили да даде сигнал за отстъпление, но римските войници и техните съюзници пелигните, без да обърнат внимание дори на заповедта на консула (нечуван случай в римската армия), нахлули в лагера на картагенците и устроили там страшно клане. Те избили над 6000 картагенски войници, а над 7000 взели в плен, в това число и капуанците, дошли за жито при Ханон. Самият Ханон, който по време на боя кой знае защо се намирал в Коминия Церите (Ливий, [25, 13—14] не съобщава причините), като научил за разгрома на лагера си, набързо се оттеглил в Бруциум с неколцина фуражири, които случайно се оказали при него [пак там].

Капуанците изпратили при Анибал нови пратеници. Двамата консули са в Беневент, съобщавали те на далечния си съюзник (докато Фулвий се сражавал с картагенците, в Беневент пристигнал и Апий Клавдий Пулхер), само на един ден път от Капуа. Войната е почти пред вратите и стените на града. Ако Анибал не им дойде на помощ, Капуа ще падне в ръцете на враговете дори по-бързо, отколкото Арпи. Не бива заради Тарент, още по-малко пък заради акропола му, той да предаде на римския народ изоставената и беззащитна Капуа, след като винаги я е поставял наравно с Картаген. Анибал разбрал добре заплахата в словата на капуанските пратеници: те му напомняли за Арпи, съвсем наскоро преминал към римляните, и за Деций Алтиний — такъв верен, както изглеждало, приятел на картагенците, който въпреки това предложил услугите си на римляните. Опасността и страхът да не загуби Капуа подействали на Анибал: той обещал да се заеме с капуанските работи, а засега изпратил 2000 конници за защита на града от разорение [Ливий, 25, 15].

Апиан [Аниб., 36—37] излага малко по-различно тези събития. Според неговата версия Анибал изпратил в Капуа Ханон с 1000 пехотинци и 1000 конници да осигуряват безопасността ѝ. Когато римляните навлезли в Кампания и разграбили полята на Капуа и другите градове, капуанците помолили за помощ Анибал. Той заявил, че при него в Япигия имало достатъчно продоволствие, и предложил на капуанците да си вземат, колкото искат. Самият Анибал тръгнал от Япигия да пресрещне капуанците и спрял на лагер край Беневент, на р. Калор. Но внезапно, като оставил в лагера си малък гарнизон, той заминал за Лукания, където го повикал Ханон. В негово отсъствие римляните завладели лагера и го разграбили. Струва ни се все пак, че Ливий по-логично и последователно от Апиан описва действията на Анибал.

Предположенията на капуанското правителство се потвърдили напълно. Без да губят напразно време, консулите повели легионите си от Беневент към стените на Капуа. Те се надявали още преди края на консулството си да я завладеят и разрушат. За отбраната на Беневент те повикали от Лукания Тиберий Семпроний Гракх с отряд конници и лековъоръжени пехотинци [Ливий, 25, 15]. В този момент в Лукания, явно не без влияние на успехите на Анибал във Велика Гърция, станали важни събития. Ръководителят на проримската „партия“ Флав (според Апиан — Флавий) неочаквано за римляните изменил ориентацията си и започнал да търси контакти с картагенците. Той решил да скрепи приятелските си отношения с тях с главата на римския военачалник с когото го свързвал договор за гостоприемство. И, разбира се, това обстоятелство увеличило в очите на римляните вероломството и престъпността на Флав. След като се договорил с Магон, който командвал картагенските войски в Бруциум, Флав без затруднения подмамил Гракх в капан и там той и съпровождащите го войници били избити без особени трудности [Ливий, 25, 16; Ап., Аниб., 35]¹²⁷. Разказвали, че Анибал организирал достойно погребение на Гракх. Според друга версия Анибал заповядал да отнесат главата на Гракх на квестора Гней Корнелий в римския лагер и той организирал тържествено погребение на Гракх в Беневент [Ливий, 25, 17].

Така или иначе, гибелта на Гракх почти с нищо не изменила нито положението, нито пък намеренията на римското командване, което просто не обърнало внимание на събитията в Лукания. Преминаването на Тарент, Метапонт и Фурия в картагенския лагер не можело да не се отрази на настроенията на луканийските патриции. Консулите явно разчитали, че като задържат позициите си в Брундизиум и в тарентския акропол, след като завземат Капуа, без трудности ще успеят да възстановят римското господство в Лукания. Римските войски стъпили на територията, която принадлежала на Капуа. Наистина, първото излизане от крепостта на гражданите и изпратените от Анибал картагенски конници завършило с голям успех: римляните били разбити и загубили около 1500 души [Ливий, 25, 18]. Анибал на свой ред също придвижил войските си към Капуа (късно, като знаем, че римляните вече били наближили градските стени) и три дни след пристигането си в Кампания дал сражение на римляните.

Обсипани със стрели и къси копия, притискани от конницата, римските войници стоели непоколебимо, докато техните командващи не дали сигнал за кавалерийска атака. В това време се показали воините на Гракх, които сега командвал Гней Корнелий. И римляни, и картагенци ги приели за подкрепление на противника. И от двете страни последвала заповед за отстъпление. Нито една от страните не осъществила целите си в този бой: Анибал не успял да ликвидира заплахата от блокада, а консулите — заплахата за техните обсадни действия. Изглеждало, че един нов сблъсък е неизбежен. Внезапно Анибал получил учудващо донесение: римският лагер е празен, Фулвий е заминал за Кума, а Апий Клавдий — за Лукания. Не е трудно да си представим какво си е помислил Анибал: най-сетне римляните отново отстъпват, те се признават за победени... След краткотрайни колебания Анибал се спуснал след Апий Клавдий, като разчитал без съмнение на поддръжката на луканийските си съюзници, и пътьом унищожил партизанския отряд на центуриона Марк Центений Пенула (16 000 бойци), който отскоро действал в Лукания. Апий Клавдий, след като поразкарал Анибал в различни посоки и очевидно се откъснал от него (голяма услуга му оказал М. Центений, който отвлякъл Анибал от преследването), се върнал край Капуа. Лъжливото движение, предприето от римското командване, дало блестящи резултати [Ливий, 25, 19].

Консулите отново се заели с още по-голяма енергия и упоритост с обсадата на Капуа. Те укрепили със съответни гарнизони Путеоли и Казилинум и приготвили голема запаси от продоволствие в Казилинум [Ливий, 25, 20]. Приготовленията на римляните внушавали голямо и оправдано безпокойство на Анибал, но този път той се насочил към Апулия, откъдето постоянно му докладвали за успешните действия на претора Гней Фулвий Центимал. Центимал се намирал по това време край стените на Хердония. Анибал, който бил добре осведомен за настроенията на неприятеля (войниците на Центимал буквално налитали на бой), решил да даде сражение. Той не се съмнявал в успеха, след като видял, че Центимал едва задържа в подчинение своите войници, а и освен това бил толкова въодушевен от дотогавашните си успехи, че загубил способността да оценява трезво обстановката. В късна нощ Анибал разположил по околните вили, гори и храсталаци 3000 лековъоръжени пехотинци. Близо 2000 конници дал на Магон и му заповядал да заеме всички пътища за евентуално бягство. На другата сутрин римляните се построили, като се разгънали по дължина без достатъчна дълбочина, както пише Ливий, без никакъв ред. Всеки заставал, където си искал. Още първият натиск на картагенците сломил съпротивата на неприятеля. Като видял, че всичко е загубено, Центимал избягал с 200 конници. В този бой от 18 000 римски войници се спасили не повече от 2000 [Ливий, 25, 20—21].

Тази победа на Анибал, макар и да сплашила римското правителство, се оказала безполезна. Консулите и присъединилият се към тях от Суесула претор Гай Клавдий Нерон продължавали да строят обсадата си от три страни на Капуа. Те подготвяли строителството на валове, издигали редути и толкова успешно отблъсквали всички излизания на капуанците от крепостта, че в края на краищата ги принудили да преустановят опитите си да окажат някакво сериозно противодействие на неприятеля. Капуа отново се обърнала за помощ към Анибал, който междувременно отвел войниците си от Хердония в Тарент, смятайки да овладее тарентския акропол, а оттам без особен успех тръгнал към Брундизиум, където разчитал да намери привърженици и с тяхна помощ да завладее града. Анибал отговорил високомерно на капуанци: веднъж вече той бил накарал консулите да снемат обсадата и сега щяло да стане пак същото. Обаче, когато капуанските пратеници се завърнали, градът им вече бил обграден с двоен ров и вал. Преди да започнат обсадата по всички правила, римските власти сметнали за нужно да предложат на гражданите на Капуа да напуснат до средата на май града и да отнесат със себе си имуществото си, като им обещали запазване на свободата и собствеността им. Капуа категорично отказала, като облякла отказа си в предизивикателно високомерна и груба форма. Започнала обсадата на Капуа, а с нея и новият етап на войната в Италия [Ливий, 25, 22].

Трябва да кажем, че обсадата на Капуа без съмнение компенсирала с лихвите всички неуспехи на римляните в Южна Италия и Велика Гърция. Римското командване не напразно концентрирало точно в този пункт всичките си основни усилия. Вместо да получи помощ от Капуа, Анибал трябвало сам да ѝ оказва помощ, а и той, и римляните знаели отлично, че още при първия опит на Фулвий и Апий Клавдий Анибал не само не успял да снеме обсадата, но даже се хванал на ловката маневра, която го отвлякла от града. Сега той бил възпрепятстван и от обсадата на Капуа, и от римския гарнизон в акропола на Тарент. Без съмнение падането на Капуа би повлякло след себе си преминаването на всички или почти на всички съюзници на Анибал на страната на Рим. Зает с Тарент, Анибал не обърнал нужното внимание на тази смъртна опасност и даже когато обсадата вече започнала, фактически я пренебрегнал.

На другия театър на военните действия, в Сицилия, обстановката през 212 г. се развивала много неблагоприятно за Картаген. Най-важното събитие тук било падането на Сиракуза, което довело логично до окончателното изгонване на картагенците от Сицилия.

Общо казано, макар че обсадата на Сиракуза след неуспеха на паметния щурм от 214 г. се провеждала с цялото старание, на което римляните били способни, тя изглеждала на Марцел, който, както и преди, командвал римските войски в Сицилия и ръководел непосредствено операциите в района на Сиракуза, напълно безперспективна работа. Не можело и да се мисли за завземане на града със сила: отбранителните механизми на Архимед представлявали смъртна опасност за всеки, който би дръзнал да наближи сиракузките стени. Блокадата на града се оказала слабо ефективна, така че Сиракуза получавала редовно продоволствие от Картаген [Ливий, 25, 23]. Марцел възлагал надеждите си само на дезертьори и на проримски настроените сиракузци както в своя лагер, така и в обсадения град (според Ливий в римската армия се намирали няколко от най-знатните сиракузци, изгонени заради пълното си несъгласие с антиримската политика).

Доста дълго сиракузките изгнаници не успявали да установят контакти със своите приятели зад градските стени. Сиракузките власти следели особено бдително да не се допуснат каквито и да било срещи и преговори. Накрая се намерил случай: робът на един от изгнаниците получил достъп в града като беглец и там имал възможност да говори с малцината, които приближените на Марцел сиракузци смятали за най-надеждни врагове на Епикид и неговото правителство. Този роб могъл да съобщи на събеседниците си твърде утешителни новини: Марцел, който вече бил известен, както споменахме, от слуховете за разправата, която устроил или уж бил устроил в Леонтина, предлагал, ако Сиракуза се предаде, да запази свободата на гражданите и правото им да имат свои закони — с други думи, обещавал да запази полисното самоуправление и суверенитет в рамките на „съюза“ с римляните, т. е. в условията на римско владичество. От само себе си било ясно и, разбира се, нямало нужда от допълнителни пояснения, че в Сиракуза щяло да дойде на власт ново правителство — тези, които ще съборят Епикид и ще предадат града в ръцете на римските войници. Преговорите били започнати.

Няколко сиракузци, покрити с мрежите в една рибарска лодка, се промъкнали по море от града в римския лагер и там установили връзка с изгнаниците. Постепенно тези пътувания започнали да зачестяват, в блокирана Сиракуза броят на хората, замесени в заговора, растял и вече достигнал 80 души... Внезапно всичко рухнало. Атал, приближен на заговорниците, но очевидно не напълно посветен в техните замисли (Ливий, [25, 23] твърди, че го е оскърбило проявеното към него недоверие), съобщил каквото знаел, на Епикид. Заговорниците били заловени и след мъчения — екзекутирани [пак там]. Наскоро обаче на Марцел се удал друг случай.

Всичко започнало оттам, че Сиракуза се опитала да установи непосредствен контакт с македонския цар Филип V. Всъщност този неин опит продължавал аналогичната политика на Анибал и в крайна сметка трябвало да укрепи създадената от него система от антиримски съюзи. От Сиракуза изпратили за преговори в Македония спартанеца Дамип, но и него го постигнала същата участ, както и първата мисия на Филип V до Анибал — Дамип попаднал в плен на римляните. Епикид се заел енергично да ходатайства да го откупи и Марцел охотно се отзовал на молбата на сиракузкото правителство: намиращите се във война с Филип V римляни смятали за целесъобразно да си осигурят поддръжката на Етолийския съюз, с който Спарта била свързана с приятелски връзки. Преговорите се водели в една местност до така наречения Трогилски залив (северния бряг на полуострова, на който се намира Сиракуза), близо до кулата Галеагра. По време на доста честите пътувания за срещи със сиракузките представители един от римляните открил, че на това място стената е сравнително ниска и човек може да се изкачи по нея и с не много висока стълба [срв. Полибий, 8, 37, 1]. Той съобщил наблюденията си на Марцел. Римският командващ виждал, разбира се, че точно тук сиракузци пазят още по-бдително града. Нямало и най-малка възможност за приближаване до стената [Ливий, 25, 23].

Накрая в римския лагер пристигнал беглец (Сосистрат; вж. Фронтин [3, 3, 2]) и разказал, че в обсадения град се провежда обичайното тридневно празненство в чест на богинята Артемида. Храната на пиршеството не достигала, но затова пък се леело изобилно вино, което Епикид щедро раздавал на народа. Щом узнал това, Марцел решил да използва подходящия момент и да нахлуе в града.

Късно през нощта, когато пияните сиракузки стражи спели мъртвешки сън или продължавали да пият, без да обръщат внимание на нищо, отряд римляни от 1000 бойци в пълна тишина проникнал в града и се приближил до Хексапилон. Там римляните разбили малка вратичка до главните порти. През това време другите римски воини под звуците на тръбите с викове и шум започнали да завземат стените. Едва пробудили се и изтрезнели, стражите, мислейки, че вече всичко е загубено побягнали, накъдето им видят очите, скачали от стените и само увеличавали паниката и безредието. Други продължавали да спят. На разсъмване вратата Хексапилон била разбита и Марцел влязъл в града с всички останали войски (в районите на Тиха и Епиполе). Епикид, който се прехвърлил от остров Ортигия, имал намерение да нахлуе в Епиполе и да изгони врага оттам, но явно силите му не достигнали. И той се върнал обратно [Полибий, 8, 37, 2—11; Ливий, 25, 23—24; Плут., Марц., 18]. Може би Тит Ливий е прав [25, 24], че Епикид се е страхувал от въстание на приятелски настроените към Рим елементи, които можели да завземат останалите райони на града и да затворят пред него вратите на Ахрадина.

Както и да е, в ръцете на Епикид все още оставали Ахрадина и остров Ортигия, когато Марцел предложил да започнат преговори за предаването на града [пак там]. Обаче вратите на Ахрадина и нейните стени били заети от дезертьори, напуснали някога римски или съюзни на тях стягове и сега се сражавали в сиракузката армия. Разбирайки, че във всички случаи ги очаква неминуема гибел, те не позволявали никому даже да припари до стените. Положението на Марцел в Епиполе се усложнило чувствително. Той не успял да завладее Ахрадина, а още по-малко Ортигия от движение. Мирните преговори се оказали невъзможни. Освен това в тила, на крайната западна точка на Сиракуза на хълма Евриал една очевидно непристъпна малка крепост била все така заета от сиракузки гарнизон под командването на назначения от Епикид аргосец Филодем [Ливий, 25, 25].

Хълмът Евриал бил стратегически много важен. Той доминирал над пътя, който водел в дълбочината на острова, тъй че намиращите се там сиракузци можели сериозно да затруднят продоволствените доставки на римляните. Освен това нататък можели да отидат картагенските войски на Химилкон и отрядите на Хипократ, за да избият след това римляните по улиците на Епиполе. Марцел заповядал да се отдръпнат към Евриал и се опитал да завърже преговори с Филодем, като изпратил при него Сосид, един от убийците на Хиероним. Филодем размишлявал, колебаел се и явно протакал преговорите — ясно било, че очаква Химилкон и Хипократ. Като нямал възможност засега да овладее Евриал, Марцел отново отвел войските си във вътрешността на града и ги разположил между Тиха и сиракузкия Неапол. Той се опасявал, че ако навлезе в по-населените квартали, войниците му ще се спуснат да грабят населението и тогава в случай на опасност няма да може да даде организиран отпор [Ливий, 25, 25]. Впрочем не можело и да се говори за някаква що-годе ефективна борба с грабежите и насилията. Все пак те започнали. В лагера на Марцел дошли пратеници на населението на Тиха и Неапол с молба да спре пожарите и убийствата. Въпросът се видял на Марцел толкова сериозен и труден, че за неговото решение той свикал специално заседание на военния съвет и едва след като получил общото съгласие, заповядал да не посягат на личността на свободните хора. Всичко останало Марцел оставил на армията си за грабеж и унищожение [срв. Плут., Марц., 19; Диодор, 26, 20, 1]. След като укрепил лагера си срещу внезапно нападение, Марцел дал дългоочаквания сигнал. От нетърпение римляните разбили вратата на собствения си лагер и се пръснали из улиците и площадите. В този шум и безпорядък не бил убит нито един гражданин, понеже римските войници строго спазвали заповедта на своя командващ. Но грабежът спрял едва тогава, когато разграбили всичко, което можели да отнесат [Ливий, 25. 25].

Междувременно Химилкон и Хипократ явно закъснявали, на Филодем му било все по-трудно да се задържа на Евриал и той решил в края на краищата да предаде укреплението, като запазил за себе си и за отряда си правото да отидат на Ахрадина при Епикид. Марцел се съгласил на драго сърце с това условие: предаването на Евриал му давало възможност да избегне нападение в тила и да съсредоточи всичките си сили върху обсадата на Ахрадина [пак там]. Освен това отиването на Филодем при Епикид, без да промени нещо в съотношението на силите, увеличавало броя на гърлата там и съответно — продоволствените затруднения.

В Сицилия успехите на римската армия в Сиракуза предизвикали силна тревога. Сицилийските градове заставали открито на страната на Хипократ, изпращали му продоволствие и войска, като се събрали към 20 000 пехотинци и 5000 конници [Ап., Сиц., 4]: те разбирали, че падането на Сиракуза ще доведе в края на краищата до установяване на римска власт на целия остров.

Докато се разигравали тези събития в Сиракуза, картагенското правителство и командването на пуническите войски в Сицилия предприели мерки да организират съпротивата. Като изчакал удобен момент, командващият картагенския флот Бомилкар оставил на Епикид 55 кораба и бързо заминал начело на ескадра от 35 морски съда за Картаген. Там той докладвал за положението, в което се оказала Сиракуза, и след няколко дни се върнал, предвождайки 100 кораба [Ливий, 25, 25]. Най-сетне Химилкон и Хипократ приближили по суша Сиракуза. След като предварително съобщил в Ахрадина намеренията си, Хипократ нападнал предишния римски лагер, командван от Криспин. Едновременно с това Епикид нападнал Марцел, а картагенците направили десант, за да попречат на Марцел да помогне на Криспин. Всички тези операции не донесли желания резултат. Криспин принудил Хипократ да бяга, а Марцел накарал Епикид да се върне обратно в Ахрадина [Ливий, 25, 26].

Страните започнали да се готвят за нови сражения, но в този момент (било есен) и в картагенско-сиракузкия, и в римския лагер започнала епидемия, предизвикана от непоносимата жега и отровните блатни изпарения. Смъртта косяла войниците и на двете армии, но римляните, които се намирали в града и имали възможност да се скрият в домовете, пострадали по-малко, отколкото картагенците. Сицилийците на служба при Химилкон и Хипократ се разбягали по градовете си. Картагенската армия загинала пред стените на Сиракуза [Ливий, 25, 26].

Доколкото можем да съдим, тежката несполука не отслабила, поне на първо време, решителността на картагенците и на самите сицилийци да се борят за изгонването на римляните от Сицилия. Ония сиракузци и други сицилийци, които съвсем доскоро съставяли отряда на Хипократ, завзели два малки града — единия на 3, а другия на 15 мили от Сиракуза — и оттам започнали да свикват нови войски за борба с Марцел.

Бомилкар, сега единствен представител на пуническото висше командване на острова, отново заминал за подкрепления в Картаген. Там той убедил съвета, че съществува реална възможност да пленят загнездилите се в Сиракуза римляни, и се върнал в Сицилия начело на нов огромен флот от 130 бойни и 700 транспортни кораба. Ветровете, които помогнали на Бомилкар да пристигне благополучно в Сицилия, докато плавал край южния бряг на острова, сега му пречели да заобиколи нос Пахин. От своя страна Епикид оставил отбраната на Ахрадина на командирите на наемните отряди и тръгнал по море да пресрещне Бомилкар. Виждайки, че на острова се свиква ново антиримско опълчение и че на помощ на това опълчение е пристигнал картагенският флот, Марцел решил да попречи на Бомилкар да влезе в Сиракуза. Недалеч от нос Пахин римският и картагенският флот очаквали само благоприятно време, за да се срещнат в решителен бой, но когато това време настъпило, Бомилкар внезапно излязъл в открито море, изпратил заповед до транспортните съдове, които стояли в Хераклея Минойска, да се връщат в Картаген, а сам отплавал за Италия, с курс към Тарент [Ливий, 25, 27]. Може би станало така, понеже в последния момент му дошло наум, че неговата помощ е нужна на Анибал на италианския театър на военни действия, че тъкмо там, а не под стените на Сиракуза той ще окаже решаващо влияние на хода и изхода на войната... Според Полибий [9, 9, 11] Бомилкар отишъл в Италия по молба на тарентинци, за да им помогне в борбата против римляните. Както и да е, сицилийските гърци изтълкували неочакваната постъпка на Бомилкар в смисъл, че Картаген се отказва от борбата за Сицилия. Епикид не искал отново да се озове в обсадения град и заминал в Акрагант да изчака там края на войната [Ливий, 25, 27]. Именно там, в Акрагант, се укрила и част от картагенската пехота под командването на Ханон [Ливий, 25, 40]. Сицилийците, които стояли недалеч от Сиракуза и съвсем доскоро активно се готвели за нови сражения, започнали преговори с Марцел за условията за предаването на Сиракуза [Ливий, 25, 28].

Условията, при които стигнали до споразумение двете страни, били следните. Всичко, което съвсем доскоро и където и да било принадлежало на царете, сега щяло да принадлежи на римския народ. С това се решавала съдбата на Сиракуза, на Леонтина и на другите градове, които били досега под властта на Хиерон II и Хиероним. Всички останали сицилийци запазвали свободата и законите си, т. е. суверенното си самоуправление [пак там]. Очевидно последното условие не засягало територията, която преди началото на военните действия била римска провинция, макар че в текста на договора, цитиран от Ливий, за това изобщо нищо не се споменава. След като постигнали тези условия, сицилийските представители взели разрешение от управниците на Сиракуза, на които Епикид бил възложил отбраната на Ахрадина и Ортигия, когато отплавал да пресрещне Бомилкар, да влязат в града. Там, докато разказвали на роднини, приятели и познати за резултатите от преговорите си с Марцел (очевидно те наблягали особено на това, че след заминаването на Бомилкар и следователно след отказа на картагенците да се намесват в сицилийските работи, след като Епикид изоставил на произвола на съдбата привържениците си, всяка съпротива срещу римляните е безполезна), те организирали междувременно държавен преврат и убийството на наместниците на Епикид (Помоклит, Филистон и Епикид Синдон [Ливий, 25, 28]), може би поради това, че те се противопоставяли активно на мирните преговори. Заговорниците свикали народното събрание и убедили гражданите да се възползват от случая и да започнат мирни преговори. На новите магистрати било поръчано да изберат помежду си хора, които да изпратят при Марцел. Обаче, докато в римския лагер се водели преговорите, в Сиракуза отново започнали стълкновения и бунтове: римските дезертьори, които се страхували от наказанието на Марцел и поради това, естествено, следили с голямо безпокойство хода на преговорите, убедили наемните войници от сиракузката армия, че и тях ги чака същата участ. Наемниците избили току-що избраните за водене на преговорите магистрати и се пръснали из града, като избивали по пътя си всички срещнати сиракузци и разграбвали всичко, каквото им попаднело. Постепенно яростта им започнала да стихва. Те избрали шестима командири, за да не остават без власт и ръководство. На трима от тях поверили отбраната на Ахрадина, а на другите трима — на остров Ортигия. Постепенно, вниквайки в съдържанието на преговорите, наемниците стигнали до извода, че тяхното положение е по-благоприятно, отколкото положението на хората, които изменили на римския пряпорец. И сиракузките пратеници, върнали се от римския лагер, ги убеждавали в това: римляните нямат никакви причини, казвали те, да преследват или наказват наемниците [Ливий, 25, 29 — 30].

И пратениците, и римското командване обръщали специално внимание на ибериеца Мерик, един от тримата избрани от наемниците командири, под чието ръководство се намирала Ахрадина. Изпратили при него един испанец, който именно склонил Мерик на предателство. Мерик настоял да прекратят преговорите и да усилят охраната на всички подстъпи към Ахрадина (за целта той предложил да разделят отбранителната линия на отделни участъци и да предадат всеки от тях под командването на някой от вождовете на наемниците), като взел под свой контрол местността от извора Аретуза до входа на голямото пристанище край южната покрайнина на Ахрадина. В късна нощ Марцел закарал там голяма квадрирема и направил десант. Мерик пуснал римляните през вратата близо до Аретуза. На разсъмване Марцел започнал щурма на Ахрадина. Докато войниците се стичали отвсякъде, за да дадат отпор на неприятеля, той направил още един десант на остров Ортигия и след кратка схватка го завладял [Ливий, 25, 30]. В ръцете на сиракузци останала само една част от Ахрадина, когато Марцел заповядал да спрат настъплението: той се боял да не би войниците му да разграбят безбройните богатства на сиракузките царе [пак там]. Като се възползвали от затишието, дезертьорите напуснали града, а жителите излезли при победителя и го молели вече само да им запази живота. Марцел изпратил на Ортигия гарнизон за охрана на царската хазна, поставил караул в домовете на ония, които от самото начало на боевете се намирали в римската армия, и предал Ахрадина на войниците си да я разграбят. По време на тази вакханалия от насилия и грабежи (Ливий разказва, че „видени бяха много отвратителни примери на злоба, много — на алчност“) загинал и Архимед, задълбочен в изучаване на някакъв чертеж на пясъка. Според Ливий [25, 31] Архимед бил убит от войник, който не знаел с кого се е сблъскал. Марцел се огорчил от тази смърт и се погрижил за погребението на великия учен, а роднините му защитил от насилия.

Гибелта на Архимед дълго време била сюжет на много разкази. Плутарх [Плут., Марц., 19], който като Ливий се старае да убеди читателя, че смъртта на Архимед дълбоко била огорчила римския командващ, предава три разказа за неговата кончина. Според единия от тях Архимед бил изцяло погълнат в изучаването на геометрични чертежи. Той не обръщал внимание на втурналите се из улиците римляни и даже не знаел, че градът бил вече завзет от неприятеля. Когато внезапно пред Архимед застанал римски воин и го повикал при Марцел, ученият отказал, като обяснил, че още не е решил задачата и не е завършил доказателствата. Войникът измъкнал меча от ножницата си и заклал Архимед. Според другата версия, когато при Архимед дошъл римският войник с меч в ръка, ученият помолил да му даде малко време, за да не остане нерешена задачата, с която се занимавал. Убиецът го пронизал с меча си, без да обърне внимание на думите на Архимед. И още един разказ, запазен от Плутарх: Архимед отивал при Марцел и носел математически инструменти. Войниците, които го срещнали по пътя, решили че носи съкровища и го убили, за да го ограбят. От Валерий Максим [8, 7, 7] също има запазено предание, че Марцел бил заповядал да пощадят Архимед, който бил убит не само без знанието, но и въпреки изричното нареждане на Марцел. Архимед казал на войника, нахлул в къщата му: „Не разваляй това [чертежа]!“ Римлянинът, оскърбен от тези думи, му отсякъл главата. В изложението на Диодор [26, 18] и Дион Касий [фрагм., 45] Архимед бил задълбочен в работата си, когато някакъв римлянин застанал пред него. Без да види кой му пречи, Архимед казал: „Отдръпни се, човече, от чертежа ми!“ Сграбчен от врага и разбрал, че е попаднал в ръцете на римлянин, старецът се развикал: „Някой от моите да ми подаде някакво оръжие!“ Уплашеният римлянин го убил на място. Марцел оплакал Архимед и заповядал да го погребат тържествено в семейната му гробница. Убиецът бил екзекутиран. Според Зонара [9, 5] Архимед чертаел някакъв чертеж, когато при него дошъл римският войник. За главата ми е дошъл — рекъл си Архимед, — а не за чертежа, и продължил да работи, като почти не обърнал внимание на войника. Едва успял да каже „отдръпни се, човече, от чертежа“ и бил убит от разгневения римлянин. Зонара не смята за нужно да говори каквото и да било за действията на Марцел и се ограничава с констатацията: „като ги завладели (Ахрадина и остров Ортигия — б. а.), римляните убили мнозина други и Архимед“. Според тази линия Марцел не е заповядвал да пощадят учения, не се е опечалявал от гибелта му, още по-малко пък е наказвал някого.

Както и в много други случаи, принудени сме да оставим открит въпроса за обстоятелствата около смъртта на Архимед и за истинската реакция на Марцел спрямо това събитие. Фактът си остава: Архимед бил убит по време на дивата оргия от грабежи и убийства, допусната от Марцел в Сиракуза. Не е изключено Марцел да е сметнал за нужно да демонстрира скръбта си по повод на един толкова печален инцидент и да е отдал последната дължима почит на убития: при създадената ситуация и в самата Сицилия, и в Балканска Гърция, кдето римляните се нуждаели отчаяно от поддръжката на гръцките съюзи срещу Филип V, за римляните политически било съвсем неизгодно да се проявяват в ролята на убийци и насилници, избиващи хладнокръвно най-добрите представители на гръцката мисъл. Ще припомним, че римляните вече се опитвали да привлекат на своя страна делфийския оракул. Сравнението с Анибал, в чийто щаб, както казахме, се намирали гръцки литератори, би било твърде неизгодно за тях¹²⁸. Тъй или иначе, със сигурност се знае [Циц., Държ., 1, 14], че Марцел посветил една от знаменитите Архимедови „сфери“ на Храма на мъжеството, а другата взел за себе си като полагаща му се част от плячката. В неговото семейство тази реликва се предавала от поколение на поколение.

Безспорно обаче е нещо друго: в Сиракуза, след като тя се оказала под властта на римляните, не било никак безопасно да се напомня за Архимед — един от организаторите на съпротивата срещу римското нашествие, вероятно най-безкомпромисния враг на римляните¹²⁹. Трябва да предполагаме, че с това може да се обясни фактът, че гробът на Архимед бил изоставен и забравен и едва Цицерон чак през I век успял с много мъки да го открие [Циц., Туск., 5, 64—66].

С превземането на Сиракуза войната в Сицилия все още не била приключена. В сицилийските градове ставали сблъсквания между привържениците на Рим и привържениците на Картаген. Само намесата на Марцел успяла да осигури победата на проримските групировки [срв. Плут., Марц., 20]. За отстъпките, които Марцел бил принуден да прави, говори свидетелството на Апиан [Сиц., 5]: когато сключвал договора с Тавромений, Марцел се отказал от правото за разполагане на римски гарнизон в града и за набиране на войници от него за спомагателните части на римската армия. В Акрагант все още бил Епикид. Там се намирал и Ханон с картагенските подразделения. Освен това Анибал изпратил там и Мутон — гражданин на Хипон Диарит, — който бил изучил добре военното дело под негово ръководство. Епикид и Ханон предоставили на Мутон нумидийските конници. Анибал очевидно все още не губел надежда да възстанови положението на острова.

И действително, със смели рейдове начело на своя отряд Мутон отново вдигнал антиримското движение в цяла Сицилия. Накрая Епикид и Ханон заедно с Мутон извели войските си край река Химера. Там Мутон успял да разбие римляните в няколко сражения, но бунтът на нумидийците, част от които внезапно заминали за Хераклея Минойска, го принудил да се откъсне от борбата с римляните. Докато той отсъствал, Ханон и Епикид решили да дадат сражение. Но техните войници не издържали дори и на първия натиск и побягнали. След тази победа Марцел се върнал триумфално в Сиракуза [Ливий, 25, 40—41; Зонара, 9, 7].

Падането на Сиракуза и разгромът на картагенците и гърците при река Химера предрешили изхода на борбата за Сицилия. Макар че в Акрагант все още имало картагенски войски и отреди на Епикид, островът се превърнал в римска провинция. Всички планове на картагенското правителство, всички военнополитически намерения на Анибал, свързани със Сицилия, и по-специално със Сиракуза, претърпели провал. Вместо да свързва Анибал с Картаген, Сицилия се превърнала в непреодолима преграда, която откъсвала пуническата армия в Италия от възможните източници за подкрепление. Вместо да се превърне в сигурен тил на армията на Анибал, тя станала плацдарм, откъдето всеки момент можело да се очаква и нахлуване на римските войски в Африка, и удар по Анибал през южните райони на Апенинския полуостров. Рухвала надеждата за създаване на македоно-тарентско-капуанско-сиракузко-картагенска коалиция за унищожаване на Рим. В Тарент акрополът бил зает от римляни, Капуа била обсадена, Сиракуза — завзета от Марцел. Какво повече? Може би само новият рейд на Тит Отацилий в Африка. Няколко дни преди превземането на Сиракуза, като нахлул рано сутринта с 80 квинквереми в пристанището на Утика, той отмъкнал натоварените с продоволствие транспортни кораби, опустошил полята около Утика и се върнал триумфално в Лилибей [Ливий, 27, 31]¹³⁰.

В Испания кампанията от 211 г. започнала при следните обстоятелства. Както знаем, по това време на Пиренейския полуостров се намирали две римски армии: едната под командването на Публий Корнелий Сципион и другата в подчинение на брат му Гней. Когато настъпил сезонът на бойните операции, римските пълководци напуснали зимните си лагери и обединили силите си. Насреща си имали три армии на картагенците: две от тях — под командването на Хасдрубал, синът на Гисгон, и на Магон, синът на Хамилкар Барка — се намирали в общ лагер на около пет дни път от римляните, а третата била край град Анторга (оглавявал я Хасдрубал, синът на Хамилкар Барка). Братята Сципион свикали военен съвет, за да разработят плана на кампанията и да определят целите ѝ за най-близко време. Участниците в съвета стигнали до единодушно мнение: ако досега се стараели само да попречат на Хасдрубал Баркид да си пробие път към Италия, вече (явно след блестящите успехи от предишните кампании) е дошло време да се приключи войната в Испания. Средствата трябвало да стигнат: към римляните се присъединили 20 000 келтибери — твърде страшна сила за времето. Отначало римското командване решило да нанесе удар на Хасдрубал, сина на Хамилкар Барка. Всички били уверени в успеха и се тревожели да не би Хасдрубал, синът на Гасгон, и Магон Баркид, уплашени от неговото поражение, да избягат в планините и да проточат войната. Затова римляните разделили войските си. Публий Корнелий Сципион повел две трети от предишната армия срещу Магон Баркид и Хасдрубал, сина на Гисгон; Гней Корнелий Сципион повел една трета от досегашната армия и келтиберите към Анторга срещу Хасдрубал Баркид [Ливий, 25, 32]. Картагенците оставили римляните да започнат първи военните действия.

Добре разбирайки, че Гней Сципион фактически възлага всичките си надежди на келтиберите, Хасдрубал Баркид направил всичко възможно да ги откъсне от римляните. Неговите аргументи се оказали толкова убедителни и за редовите келтиберийски войници, и за техните вождове, че те напуснали римския лагер, като заявили на тръгване, че междуособици им пречели да вземат участие в мероприятието на братята Сципион. Гней, който сега нямал нито достатъчна армия, за да осъществи първоначалния си план и да се сражава с Хасдрубал Баркид, нито възможност да се обедини с брат си, решил да отстъпи, като по възможност избегне боя на открита местност. Картагенците го следвали по петите [Ливий, 25, 33].

Положението на Публий Корнелий Сципион също ставало все по-трудно. Нападенията на нумидийската конница на Масиниса постоянно тормозели войниците му. Ударите, които им нанасяли, от ден на ден ставали все по-осезаеми, така че в края на краищата римляните се оказали обсадени в пълния смисъл на думата в собствения си лагер. Слухът, че един от испанските вождове, Индебил, идвал на помощ на картагенците и водел със себе си отряд суесетани от 7500 души, разтревожил силно Сципион. За да предотврати най-лошото и поне да не допусне Индебил да се съедини с картагенците, Публий Сципион се устремил срещу него през нощта, като оставил в лагера малък гарнизон под командването на Тиберий Фонтей. Сражението започнало от движение и римската пехота вече като че ли започвала да побеждава, когато изведнъж от фланговете я нападнали нумидийските конници, а в тил — картагенците, които очевидно внимателно следели всяко движение на Публий. По време на боя Публий Корнелий Сципион бил убит и неговата гибел предрешила края: останали без командване, римляните се разбягали и много от тях били посечени, както бягали [Ливий, 25, 34]. Според данните на Апиан [Исп., 15] Публий Корнелий Сципион бил убит по време на рекогносцировка, която извършил с малоброен отряд конници.

Веднага след тази победа Хасдрубал, синът на Гисгон, и Магон Баркид повели войските си, за да ги присъединят към войските на Хасдрубал Баркид. Щом забелязал тяхното пристигане, Гней Сципион решил да отстъпи отново и през нощта напуснал лагера си. На разсъмване картагенците започнали преследването, като изпратили напред нумидийската конница, която принудила римляните да спрат и да приемат боя. До падането на следващата нощ Сципион успял да заеме кръгова отбрана на един хълм, доминиращ над местността, и даже да издигне нещо като заграждение от обозния товар. Обаче римските войници не можели да се съпротивляват на числено превъзхождащия ги противник. Като разблъскали нахвърляните тежести, картагенци, испанци и нумидийци си разчистили пътя и започнали клането. Повечето римляни се укрили из околните гори, а след това избягали в лагера на Тиберий Фонтей. Гней Сципион загинал по време на боя — според едни разкази той бил убит на самия хълм, а според други избягал в една кула близо до хълма и там загинал, когато картагенците я завзели {Ливий, 25, 35—36; срв. също Ап., Исп., 15].

Смъртта на двамата братя Сципион и разгромът на римската армия открили пътя на картагенците към северната част на Пиренейския полуостров и те бързо се насочили към Ибер, накъдето отстъпвали и останките на римските войски, събрани от конника Л. Марций и обединени с Фонтей. Когато римляните се прехвърлили през Ибер и започнали да строят лагера си, те избрали за свой командващ Л. Марций. Хасдрубал, синът на Гисгон, също пресякъл Ибер и наближил римския лагер. Сражавайки се с мъжеството на отчаяния, римляните отблъснали нападението на картагенците и те се оттеглили, демонстрирайки пълно пренебрежение към противника, съвсем наскоро разбит от тях на пух и прах. Те били крайно невнимателни при охраната на лагера си, както и при наблюдението на противника. Пуническото командване не сметнало за нужно да вземе предпазни мерки, тъй като насреща били останките от армията на братята Спицион, от които то мислело, че не може да се очаква някаква сериозна опасност. Използвайки това, Л. Марций решил да обкръжи лагера на Хасдрубал, сина на Гисгон. Късно през нощта римляните нахълтали в картагенския лагер и го унищожили [Ливий, 25, 37—39]. Ливий, който тук се придържа към римската аналистична традиция, е склонен очевидно да надценява победата на Л. Марций, на чието описание, разбира се, е отделил повече място, отколкото на гибелта на братята Сципион и на разгрома на цялата римска армия на Пиренейския полуостров¹³¹.

Победата над Публий и Гней Сципион отново предала в ръцете на картагенците Испания южно от Ибер. Все пак не бива и да подценяваме значението на стореното от Л. Марций: той превърнал безформената маса от избягнали гибелта войници във войсково формирование, способно да се съпротивлява успешно срещу картагенците и даже да им нанася сериозни удари, и удържал римския плацдарм на север от Ибер. Сега войната в Испания можела да започне отначало.

През това време събитията на Балканския полуостров, в които играел най-активна роля съоюзникът на Анибал — македонският цар Филип V, се развивали по своя логика. Неуспехът при Аполония не спрял действията на Филип в Илирия.

Още през 213 г. той завладял град Лис на илирийското крайбрежие на Адриатическо море [Полибий, 8, 15—16] на северната граница на илирийското царство, а след това отнел Атинтания и Партиния от римляните. Повечето илирийски градове му се предали без съпротива [Полибий, 8, 16, 10]. Римляните се оказали само с една тясна ивица земя на адриатическото крайбрежие на Илирия. Изглеждало, че само с още едно усилие Филип V ще изтика римляните в морето и утвърдил по този начин окончателно господството си в северната част на Балканския полуостров, ще може да се намеси в италийските работи. Обаче и тук римляните успели да противопоставят своята енергия и настойчивост на победите на македонския цар (а следователно и на замислите на неговия картагенски съюзник). Като нямало засега възможност да задържи на Балканския полуостров достатъчно сили за унищожаване на македонската армия, но си запазвало плацдарма, римското правителство очевидно още през 212 г. започнало тайни преговори с Етолийския съюз — естествен противник на Филип V в борбата за хегемония в Балканска Гърция. Анибал вероятно нищо не е знаел за тези контакти, а и да е знаел, нищо не е направил, за да предотврати една тъй важна победа на римската дипломация. Пък и какво ли можел да направи? Всеки съюзник на Филип V автоматично ставал враг на етолийците и следователно, даже при по-благоприятна военнополитическа ситуация, Анибал не можел да разчита да ги привлече на своя страна с каквито и да било хитрости.

VII

При започването на кампанията от 211 г. вече станало ясно, че център на военните действия ще бъде Капуа и че именно нейната съдба ще определи изхода и на кампанията, а и на военните действия в Италия въобще. Не случайно Римският сенат не само продължил срока на пълномощията на обсаждащите Капуа Квинт Фулвий Флак и Апий Клавдий Пулхер (през тази година били избрани за консули Гней Фулвий Центимал и Публий Сулпиций Галба), но и им заповядал да не се отделят от стените на Капуа, докато не я завземат.

Не случайно и Анибал, който известно време се колебал между желанието да превземе на всяка цена тарентския акропол и необходимостта да окаже помощ на Капуа, решил в края на краищата да съсредоточи всичките си усилия в района на Капуа. За това допринесли получените от Капуа сведения за тежкото положение, в което се оказал градът, откъснат от външния свят и лишен от продоволствие, и че между обсадители и обсадени започнали схватки, при които побеждавали ту капуанската конница, ту римската пехота [Ливий, 26, 4]. И Анибал, както и римското правителство, отлично разбирал, че съдбата на Капуа ще окаже решаващо влияние върху развитието на събитията в Южна Италия. Ето защо, след като оставил в Бруциум по-голямата част от обоза и тежковъоръжените си войници, той повел за отбрана пехота и конница, след които идвали още 33 слона, и пристигнал с ускорен марш в Кампания, като отново заел позиции край планината Тифата.

След като завладял пътьом малката крепост Галатия и изгонил оттам римския гарнизон, Анибал намерил начин да уведоми обсадените за времето, когато се канел да нападне римските войски, та и капуанци да нанесат удар на врага и да отвлекат част от силите му върху себе си. При така създалото се положение римското командване решило да раздели войските си: Апий Клавдий Пулхер трябвало да се сражава с капуанци, Квинт Фулвий Флак — да се изправи срещу Анибал, пропреторът Гай Клавдий Нерон заел пътя към Суесула, а легатът Гай Фулвий Флак заел със съюзническата конница местността, граничеща с река Вултурн.

Битката се развивала точно според предвижданията на пълководците и на двете армии. Капуанци нападнали легионите на Апий Клавдий, който отначало успешно отблъсквал атаките им, а след това ги изтласкал към портите. Анибал се сражавал с легионите на Фулвий и на първо време постигнал сериозен успех: един от легионите (шести, както казва Ливий) не издържал натиска на испанските наемници на Анибал и отстъпил, а отрядът испанци, съпроводен от три бойни слона, пробил строя на римляните и приближил до вала на римския лагер. Тук Фулвий организирал ожесточена съпротива и със серия контраатаки принудил картагенците да спрат. Виждайки, че испанският му отряд гине под ударите на римляните, че враговете отблъскват упорито всички опити да се завземе лагера им (по време на боя загинали бойните слонове; телата им изпълнили рова пред лагерния вал, така че войниците се биели не само на вала, а и върху труповете на животните, които образували нещо като мост), Анибал заповядал на своите хора да отстъпят. Фулвий не пожелал да ги преследва [Ливий, 26, 5—6]. Ливий [пак там] предава и друг разказ за това събитие: нумидийците и испанците заедно със слоновете някак неочаквано проникнали в римския лагер, предизвикали там паника, а знаещите латински Анибалови войници заповядали на римляните от името на римския командващ да бягат от лагера към близките планини, защото лагерът вече бил завзет от Анибал. Всичко свършило обаче с избиването на проникналите в римския лагер войници, а слоновете били прогонени с огън.

Апиан [Ап., Аниб., 41] също се придържа към сходна историческа линия, но той отнася тази битка към времето след похода към Рим.

Както и да е, явно сражението завършило наравно, но за Анибал това равенство означавало поражение. Опитът му да прогони римляните от стените на Капуа не успял. Той не предприел повече атаки срещу римския лагер — очевидно не се чувствал в състояние да принуди с открито сражение Фулвий и Апий Клавдий да напуснат Кампания. Трябвало на всяка цена да намери някакво друго средство, за да отвлече вниманието на римското командване от обсадения град. И изведнъж му се сторило, че такова средство съществува: трябвало да застраши самото съществуване на римската държава или поне да симулира възникването на подобна заплаха. Тогава римското командване щяло да изостави всичко и да хукне да спасява отечеството си. Така било взето решение за поход към Рим.

Вече говорихме, че веднага след битката при Кана сред най-близките съратници на Анибал възникнала идеята за незабавен поход към Рим. Даже видяхме, че командирът на нумидийските конници Махарбал предложил тази идея на Анибал и след като чул отговора му, си позволил да се усъмни на висок глас в умението му да използва плодовете на победата си. Споменахме също, че явно Анибал неведнъж е трябвало да изслушва упреците на своите пълководци и да търпи ропота им по време на следващите кампании. Нещо повече — той нямал никакво морално право да пресече нежелателните разговори, тъй като дълбоко в душата си изпитвал разкаяние, нито разбирал какви възможности е изпуснал [срв. Ливий, 26,  7, 3].

А сега, след близо четири години, когато Анибал най-сетне се решил, обстановката била коренно променена. След Кана Рим бил беззащитен до такава степен, че бил принуден да съставя легионите си от доброволци-роби, на които било обещано като награда за службата им освобождение. Сега Рим бил натрупал достатъчно сили, за да воюва успешно или с променлив успех и в Италия, и в Сицилия, чиято съдба фактически била решена от кампанията през 212 г., и в Испания, и даже да извършва нападения срещу Северна Африка, както и да парализира македоно-картагенския съюз. Не е възможно Анибал да не е разбирал всичко това. Той разчитал, че ако Рим бъде застрашен, било двамата римски командващи, било единият от тях ще напусне Капуа. Когато разделят войските си, всеки ще стане по-слаб и или Анибал, или капуанци ще постигнат някакъв успех. Единственото, което тревожело Анибал, била позицията на Капуа. Той се безпокоял, че щом научат за заминаването му на север, капуанци веднага ще се предадат на обсадителите. За да предотврати такова развитие на събитията, Анибал намерил начин да изпрати в Капуа писмо, в което обяснявал замисъла си: заминаването му ще накара римляните да се оттеглят от стените на Капуа, за да защитят Рим. Стига да потърпят още няколко дни и капуанци ще бъдат напълно избавени от обсадата. Една нощ Анибал преминал Вултурн (той заповядал да не гасят огньовете в лагера) и заминал на север [Ливий, 26, 7].

Успехът на цялото замислено от Анибал начинание зависел до голяма степен от това, доколко голям щял да бъде елементът неочакваност при нападението срещу Рим. Обаче Анибал не успял да запази в тайна замисъла си — Фулвий Флак научил всичко от дезертьори и незабавно съобщил на римското правителство. В Рим веднага свикали заседание на сената. Един от сенаторите, Публий Корнелий Азина, настоявал да извикат в Рим за неговата защита всички пълководци и всички войски, действащи в Италия, т. е. да направят точно това, което искал Анибал. Възразил му Квинт Фабий Максим. Той смятал за престъпно да изоставят обсадата на Капуа и поддали се на страха, да извършват каквито и да било военни маневри под влияние на заплахите и действията на Анибал. „Нима — възкликнал той — тоя, който след Кана като победител не посмя да тръгне срещу Рим, сега, отблъснат от Капуа, ще има надежда да завладее Рим? Не да обсажда Рим, а да спасява от обсада Капуа е тръгнал той. Рим ще бъде защитен от ония войски, които се намират в града, от Юпитер, свидетел как Анибал нарушаваше договорите, и от другите богове.“ Обсъждането завършило с приемане на компромисното предложение на Публий Валерий Флак. Написали писмо до Апий Клавдий и Фулвий, в което им съобщили с какви сили разполага Рим за отбраната си. Ако някой от тях. можел да бъде изпратен с част от войските за защитата на града, но така, че обсадата на Капуа да продължава по всички правила, нека те се споразумеят помежду си кой ще продължава обсадата и кой ще тръгне към Рим, за да се опълчи там срещу Анибал.

От само себе си се разбира, че римското командване при Капуа, независимо от действителните цели на Анибал, не можело да пренебрегне опасността, надвиснала над Рим, и писмото на сената, затова то решило да изпрати част от войските си (15 000 пехотинци и 1000 конници) в Рим. Апий Клавдий, ранен в боя с капуанците, не можел да оглави тази експедиция, още повече че трябвало да се бърза, поради което командването поел Квинт Фулвий Флак [Ливий, 26, 8; срв. Ап., Аниб., 40]. По този начин замисълът на Анибал се осъществил само отчасти. Все пак той не успял да принуди римляните да снемат обсадата от Капуа¹³².

Вестта, че Анибал идва към Рим, и особено съобщението на вестителя, пристигнал от Фрегела на кон, за приближаването на картагенските пълчища, предизвикали огромна тревога в града. Хората тичали по улиците, разменяли си новини и слухове, като добавяли към истината всевъзможни измислици, всявайки всред всички страх и смут. Говорело се например, че картагенецът се е осмелил да тръгне срещу Рим само защото вече е унищожил легионите под стените на Капуа [Полибий, 9, 6, 2]. От къщите се носел женски плач, по улиците притичвали от храм на храм почтени майки на семейства, които покривали стъпалата на олтарите с косите си и протягали ръце към боговете да защитят града от врага и да запазят невредими римските жени и деца [Полибий, 9, 6, 2—3]. В този хаос, според думите на Ливий [26, 9], организиращата сила били сенатът и магистратите. Сенатът непрекъснато се намирал на форума за в случай, че потрябва неговото решение. Тук се явявали всички желаещи и имащи физическата възможност да участват в отбраната, получавали заповеди и отивали да изпълняват задълженията си. По разказа на Апиан [Аниб., 39] всички, които можели да носят оръжие, охранявали портите, старците защитавали стените, жените и децата носели камъни и метателни снаряди [срв. също Полибий, 9, 6, 3]. До приближаването на Фулвий (след като научил за тръгването му към Рим, сенатът решил да му предостави права и пълномощия на консул, за да не го лишава от правата на командващ в пределите на града)¹³³ римските власти поставили гарнизони в крепостта, на Капитолия, на стените около града, както и на отдалечените подстъпи към Рим — в крепостта Есула и на хълма Албани [Ливий, 26, 9]. Не е известно доколко са достоверни сведенията на Апиан [Аниб,, 39], че когато Анибал предприел похода си към Рим, в града нямало достатъчно сили за отбраната му. Във всеки случай те противоречат на свидетелствата на Ливий и Полибий. Според данните на Полибий [9, 6, 9] точно в този момент консулите завършили формирането на един легион и били заети с формирането на втори.

Междувременно Анибал и Фулвий бързали към Рим. Фулвий малко се забавил при преминаването на Вултурн. Анибал бил изгорил речните съдове и римляните набързо сковавали салове, но не достигал дървен материал. Преодоляването на това затруднение изисквало много време. А Анибал вървял на север, като опустошавал всичко по пътя си и почти не срещал съпротива. Едва когато навлязъл в територията на Фрегела и наближил река Лирис, движението му малко се забавило, тъй като мостът бил разрушен. След безпощадното разоряване на Фрегела и възстановяването на переправата Анибал продължил пътя си към Лабици, после, отминавайки Алгид към Тускулум, оттам към Габий и накрая разположил лагера си в Пупиния, на 8 мили от Рим [Ливий, 26, 9]¹³⁴. Почти по същото време, като преминал най-сетне Вултурн и не срещнал повече никакви прегради, в Рим пристигнал Фулвий, влязъл в града през порта Калена и заел позиции между портите Есквилина и Колина. Появата на Фулвий с неговия отряд заставила римските власти да преразгледат донякъде дадените преди разпореждания. Сега било решено консулите да разположат войските си между портите Колина и Есквилина, т. е. фактически да се присъединят към Фулвий. Командването на подразделенията, които се намирали на Капитолия и в крепостта, било предадено на градския претор Гай Калпурний.

А Анибал още повече се доближил до Рим. Сега той разгърнал лагера си край река Анио, на 3 мили (на 40 стадия според Апиан [Аниб., 39], на 32 стадия според Полибий [9, 5, 9]) от града и начело на 2000 конници препуснал на рекогоносцировка към порта Колина. Той вече приближавал до храма на Херкулес и оглеждал градските стени и разположението на улиците, когато Фулвий изпратил срещу него отряд конници и принудил картагенците да се оттеглят в лагера си [Ливий, 26, 10].

Анибал пред портите! Сякаш цяла Италия, затаила дъх, замряла в очакване. В самия Рим ту-тук, ту-там избухвала тревога, наставала паника, хората очаквали в смут, че още малко и боевете ще започнат из улиците на града. Следният епизод предизвикал особено силна тревога. По времето, когато Анибал наближил стените на Рим, в него се намирали на Авентин около 1200 нумидийски конници-дезертьори. Докато ставала схватката между римската и картагенската конница край порта Колина, сенатът заповядал на тези дезертьори да се съсредоточат на Есквилина, смятайки, че те по-добре от другите ще могат да се сражават там сред оврази, градини, гробници и канавки. Когато дезертьорите слизали по хълма, населението, което не знаело какво става, решило, че Авентин вече е завзет от картагенците. Разбягали се по къщите и постройките, хората нападали нумидийците, замеряли ги с камъни и къси копия и нямало ни най-малка възможност нито да се обясни нещо, нито да се успокои народът. При тези обстоятелства (освен това градът бил препълнен с бежанци, с техните талиги и добитък) властите предприели крайна мярка. На всички бивши диктатори, консули и цензори бил даден империум, т. е. пълномощия на висша военноадминистративна власт за поддържане на реда, докато врагът не се отдалечи от града [Ливий, 26, 10].

На следващия ден Анибал форсирал Анио и извел за битка цялата си войска. Фулвий и консулите също решили да не отклоняват сражението. Двете армии били вече построени и се готвели за боя. Внезапно се разразил страшен дъжд с градушка, който докарал и римляни, и картагенци до такова жалко състояние, че те едва се добрали до лагерите си. На другия ден се повторило същото и из картагенския лагер плъзнали слухове, че боговете пречели на Анибал да се бие. Говорело се, че самият той бил възкликнал, че не му достигало ту ум, ту късмет, за да завладее Рим [Ливий, 26, 11]. Очевидно този епизод е послужил за основа на разказа на Полибий, че консулските войски, строени пред града, спрели Анибал, когато той се насочил към Рим [9, 6, 8—10]. 

Междувременно донесли на Анибал наведнъж за две събития, които му направили изключително впечатление. Първо, той научил, че докато стоял пред стените на Рим, римското правителство изпратило в Испания допълнителни войскови контингенти. Тази военнополитическа демонстрация на римляните показала ясно, че той изобщо не е постигнал нито една от своите цели. Макар че Фулвий заминал за Рим с известна част от римските войски, които стоели пред Капуа, обсадата на града си продължавала както преди. Нито той, нито капуанците успели да победят. Римското правителство изобщо не се изплашило и дори изпращало своите войници на далечни  отвъдморски театри на военни действия, без да обръща внимание на това, че той, Анибал, стои пред самата порта Колина. Второ, Анибал узнал, че полето, върху което се простирал неговият лагер, полето, което му принадлежало по правото на войната, било продадено в Рим от някого — очевидно от юридическия му собственик — по обичайната цена. Никакво впечатление не направило на купувача, че в дадения момент не продавачът, а Анибал владеел тази земя. Едва ли можем да се съмняваме, че и тази търговска сделка била остроумна и блестящо проведена политическа демонстрация, която трябвало да покаже на цяла Италия, и преди всичко, разбира се, на Анибал, колко здрави са позициите на Рим, колко уверени в себе си са римляните [Ливий, 26, 11, 5—6].

Трябва да кажем, че римляните направили на Анибал точно такова впечатление, към каквото се стремели. Наистина в пристъп на безсилна ярост картагенският пълководец заповядал да продадат в неговия лагер дюкянчетата на римските сарафи [Ливий, 26, 11, 7]. Но той не посмял повече да предизвика Фулвий на сражение пред стените на Рим, като отначало пренесъл лагера си край река Тутия, на 6 мили от Рим, а след като разграбил околностите на града [Полибий, 9, 6, 10], в това число и храма в горичката Ферония, заминал за южната част на Апенинския полуостров [Ливий, 26, 11]¹³⁵. В Рим възприели отстъплението на Анибал като чудо, извършено от бога „Възвръщач“ (Rediculus) или „Пазител-възвръщач“ (Tutunus Rediculus; Фест., 282 м.), на когото издигнали жертвеник на мястото, откъдето потеглил на юг страшният картагенски пълководец¹³⁶.

Римският поход на Анибал завършил с тежко военнополитическо поражение, макар че край стените на града не станали никакви сериозни боеве (може би точно поради тази причина), а противниците само се дебнели един-друг. Той показал, че Анибал нямал нито обмислен план за воденето на войната, нито необходимите сили за спечелването на нова сериозна победа над врага или поне за освобождаването на Капуа от обсадата и постигане на някакъв осезаем прелом. А съдбата на Капуа била предрешена. Очевидно Анибал не се тормозил дълго с отегчителни размисли за нейното бъдеще, решително зачеркнал всички свои надежди, свързани с нея, и в същото време, когато Фулвий се върнал от Рим в Капуа, той се насочил през Лукания (така е и у Апиан [Аниб., 43], който пише, че Анибал останал през зимата в Лукания) към Брудиум и по-нататък към Региум, към Месинския пролив [Ливий, 26, 12, 2]. Според Полибий [9, 7, 7] по време на този поход Анибал нападнал преследващите го консулски легиони и им нанесъл тежки загуби [срв. също Ап., 41—42]. От военна гледна точка този съвсем безделен маньовър показал, че вътрешно картагенският пълководец вече се бил примирил с падането и гибелта на Капуа и с всички последствия, които това събитие можело да има.

В Капуа заминаването на Анибал за Бруциум било изтълкувано само по един начин — така, както и следвало да се тълкува: отчаяни от опитите си да спасят града, картагенците го изоставили на произвола на съдбата. Римляните можели да се надяват, че сега метежните капуанци ще се опомнят, ще прекратят безполезната съпротива и ще се опитат да се споразумеят с римското правителство, което искало да подчертае и миролюбието си, и готовността си да забрави миналото. Изпълнявайки сенатското постановление, един от командващите на обсадната армия (Фулвий?) издал указ, според който всички граждани на Капуа, които преминели на страната на римляните до определен срок, нямало да бъдат преследвани за извършените от тях престъпления срещу Рим. Ако съдим по формулировките, с които Ливий [26, 12] цитира този указ, римското командване обещало на Капуа „амнистия“ и възстановяване на съюзническите отношения. Обаче въпреки предателството на Анибал и очевидната безперспективност на по-нататъшната борба Капуа отклонила помирителния жест на Рим. Ливий [26, 12] свидетелства, че не е имало нито един случай на преминаване на капуанец в римския лагер.

Ливий обяснява това поведение на гражданите на Капуа не толкова с „вярност“ (към Анибал? към родината?), колкото със страх [срв. също Диодор, 26, 17]. Струва ни се обаче, че имаме право да се усъмним в достоверността на това обяснение, което, както по всичко изглежда, произлиза от римската официална версия, още повече че изложеният тук указ, както го предава самият Ливий, предвиждал амнистия независимо от тежестта и характера на извършените деяния.

Материалът, с който разполага изследователят, позволява друго обяснение на въпроса. Ливий сам характеризира по следния начин положението, създало се в Капуа: аристокрацията изоставила държавните работи и било невъзможно да я свикат на съвет, властта се намирала в ръцете на недостоен човек — медикс тутикус тази година в Капуа бил Сепий Лесий, парвеню от местните бедняци [Ливий, 26, 6]. Благородниците не се появявали нито на форума, нито на обществени места и чакали затворени по къщите си своята и на града участ. Ръководството на всички дейности било възложено на Бостар и Ханон — командирите на пуническия гарнизон в Капуа [Ливий, 26, 12]. Ако отстраним окраската, която придава на тези факти нашият източник, можем да смятаме за достоверно, че властта в Капуа се намирала в ръцете на картагенското командване и на магистрата — представител на плебейските маси. Аристокрацията или се е отстранила сама от управлението на града (във всеки случай поне онази ѝ част, която не искала да взема участие в антиримските действия), или е била отстранена, но при всички обстоятелства не е вземала участие в него. Фактът, че даже и проримски настроените „сенатори“ (а такива безусловно е имало в града) не се възползвали от гаранциите и обещанията на римляните, може да се обясни само по един начин: и Бостар, и Ханон, и Сепий Лесий са създали обстановка, при която самата мисъл за предаване ставала невъзможна. Не е трудно да разберем мотивите им. Картагенците не искали да заминат в плен, а капуанските плебеи не искали да предадат града си на огън и грабеж от римските войници, още повече че възстановяването на римското господство би довело със себе си на власт онази част от капуанската аристокрация, на която винаги се опирали римляните.

Обсадените можели да хранят единствено надежда за помощ отвън. Бостар и Ханон решили да изпратят писмо на Анибал. Те го упреквали, че е предал на врага не само Капуа, но и своите войници. Ако се върнел в Капуа и започнел там активни бойни действия, и капуанци щели да бъдат готови за нападение. Картагенците преминали Алпите не за борба с Региум или с Тарент, а за война с Рим. Където били римските легиони, там трябвало да се намират и пуническите войски. Картагенците предали това писмо на група нумидийци, които се явили в римския лагер като дезертьори, а оттам трябвало да се промъкнат до Анибал. Обаче това рязко послание не стигнало до адресата. Някаква капуанка, любовница на един от нумидийците, разкрила замисъла пред вражеското командване. Като изловили цялата група, а и други дезертьори-нумидийци, които скитали из лагера, римляните им отсекли ръцете и ги изгонили [Ливий, 26, 12].

Лесий решил на всяка цена да свика сената. По думите на Ливий [26, 13] той трябвало да заплаши сенаторите с насилствено довеждане, за да ги накара да се съберат. Както и да е, сенатът почти единодушно се изказал за незабавна капитулация. Вибий Вирий, който толкова наскоро убеждавал капуанците да скъсат съюза си с Рим, сега говорел, че римляните щели жестоко да се разправят с Капуа. Самият той, без да чака позорната екзекуция, предпочел доброволно да напусне живота (впрочем Вирий и неговите сподвижници още там, на място, се отровили [Ливий, 26, 14]). В римския лагер били изпратени капуански пратеници да преговарят за предаването [пак там], а на другия ден градските порти, посветени на Юпитер, се разтворили широко и римските войски влезли в Капуа. Пуническият гарнизон бил взет в плен, сенатът арестуван, а онези сенатори, които били известни като инициатори на скъсването с Рим, били закарани под стража в Кала и Теанум. Тъкмо там Фулвий се разправил с тях, като пренебрегнал възраженията на Апий Клавдий и даже не обърнал внимание на писмото на претора Гай Калпурний и на постановлението на римския сенат, който смятал сам да реши съдбата на капуанската аристокрация. Фулвий разпечатал писмото, когато вече било късно [Ливий, 26, 15; срв. Орозий, 4, 17, 12; Ап., Аниб., 43]. Другите аристократи или останали в затворите, или били изпратени под стража в градове с латинско право, а много капуанци били продадени като роби. Само на жители, които по-рано нямали граждански права, освободени роби, дребни търговци и занаятчии (т. е. на всички, които по-рано нямали граждански права в Капуа и поради това не можели да влияят на събитията) било разрешено да останат в чертите на града, но градската земя и обществените здания били обявени за собственост на римския народ [срв. Ап., Аниб., 43]. Победителите не разрешили да бъде организирано никакво самоуправление в Капуа, а пълновластен съдник в града бил ежегодно сменяем римски наместник [Ливий, 26, 16]. Отдавнашният съперник, който оспорвал много десетилетия властта на Рим над Италия, втората „столица“ на Италия, бил унищожен.

Независимо че било съдено на Анибал още близо десет години да се сражава на територията на Италия, резултатите от войната там всъщност били определени¹³⁷. Той не можел вече да направи нищо, за да разклати по-сериозно фундамента на римското господство на Апенинския полуостров. Не му достигали и човешки ресурси: по пресмятанията на У. Карщет през 211 г. (приблизително пет години след Кана) на Анибал му оставали около 26 000 войници, ако не и по-малко¹³⁸.

 

АНИБАЛ НАЧЕЛО

НА КАРТАГЕНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО

 

I

 

След битката при Зама картагенското правителство не можело повече да се надява на благоприятен обрат на събитията. Нямало откъде да се очаква помощ — единствената боеспособна армия, с която разполагал Картаген, начело с най-талантливия и изкусен пълководец, била напълно разгромена. Самият Анибал също загубил надежда и когато спешно го накарали да се върне от Хадрумет в родината [Ливий, 30, 35]¹⁶⁸, той се върнал с единственото намерение на всяка цена и при всякакви условия да сключи мир.

Тази задача не била съвсем лека. Ония групировки от картагенското общество, които през цялото време били с Анибал и Баркидите и поддържали политиката на военни авантюри, целяща събарянето на Рим, дори и сега не смятали войната за загубена и настоявали независимо от всичко да се продължава борбата до победа. От друга страна, в римския лагер много искали (и по едно време това желание споделял и самият Сципион) да завършат войната с обсадата и унищожението на Картаген. Действията на Сципион сякаш отговаряли точно на тази цел: сдед като разграбил веднага след победата лагера на противника, той изпратил Лелий в Рим да докладва за блестящия успех и като съсредоточил своите легиони отначало край Утика, ги изпратил оттам под командването на Гай Октавий по най-прекия път към Картаген, а сам повел флота си, усилен с нови подкрепления, към картагенския залив. По такъв начин Сципион взел мерки да блокира Картаген по море и по суша. Но по време на плаването се натъкнал на кораба с картагенските пратеници — първите хора в държавата. Начело на мисията били ръководителите на антибаркидската „партия“ Ханон и Хасдрубал Хед [Ап., Либ., 49]. Анибал успял да издейства решението на съвета сериозно да моли мир от победилия неприятел.

Сципион не пожелал да разговаря с пратениците и им наредил да заминат за Тунет, където той смятал да премести лагера си. По пътя римското командване получило известие, че на помощ, на Анибал е тръгнал Вермина, синът на Сифакс, с конница и пехота. С един решителен удар Сципион унищожил врага. Вермина избягал. Най-сетне римляните наближили Тунет, където пристигнали и картагенските пратеници — съветът на трийсетте в пълния си състав.

Членовете на военния съвет на римската армия, които трябвало да решат въпроса дали да продължава войната или да сключат мир, били повече склонни да разрушат Картаген. Спряло ги само едно обстоятелство: градът не можело да бъде превзет без продължителна обсада, а за такова начинание били необходими допълнителни войскови контингенти, с които Сципион не разполагал [Ливий, 30, 36]. Може би неговите по-нататъшни действия са били повлияни до известна степен от събитията в Рим. Сципион вероятно добре знаел колко алчни и завистливи ръце се протягали да изтръгнат от него лавровия венец на победителя. Той не можел например да не знае, че когато Анибал напуснал Италия, консулът Гай Сервилий, уж предследвайки оттеглящия се противник, се прехвърлил в Сицилия, за да се отправи след това в Африка, и се наложило да назначат за диктатор Публий Сулпиций, само за да изиска консула обратно в Рим [Ливий, 30, 24]. Или че консулите за 202 г. Марк Сервилий Гемин и Тиберий Клавдий Нерон се домогвали Африка да им бъде назначена за провинция и само решението на народното събрание я запазило за Сципион [Ливий, 30, 27]. Ще мине още една година и консулът за 201 г. Гай Корнелий Лентул отново ще си поиска Африка, докато мирът още не е сключен и се водят преговори [Ливий, 30, 40; Ап., Либ., 56]. Сципион знаел и че старият недоброжелател Фабий настоявал да го отзоват още след първите му победи в Африка, тъй като, казвал бившият диктатор, толкова щастие и късмет боговете не даряват на един човек [Плут., Фаб., 26]. Трябвало да се бърза…¹⁶⁹

Сципион предложил следните условия за мир: картагенците ще останат свободни и ще живеят по собствените си закони. Те ще запазят в своя власт градовете и земите в онези граници, които са съществували преди войната (очевидно е взета предвид само територията на Африка. Според Апиан [Либ., 54] — до Финикийския ров), и римляните ще престанат да разоряват тези области. Картагенците ще предадат на римските власти всички дезертьори, избягали роби и военнопленници. Всички бойни кораби освен десет триери ще предадат на римляните. Ще им предадат и всички дресирани слонове и няма да дресират нови. Картагенците няма да воюват без съгласието на римския народ нито в Африка, нито извън пределите ѝ. Те ще върнат на Масиниса имуществото и владенията му в границите, които той им посочи, и ще сключат с него съюз. До връщането на пратениците от Рим, тоест до окончателното уреждане, Картаген ще издържа римските войски в Африка и в срок от петдесет години ще изплати контрибуция от десет хиляди таланта. Освен това Картаген трябвало да даде на Сципион по негов избор за заложници сто души (според Апиан [Либ., 54] — 150) на не по-малко от четиринайсет и не повече от трийсет години. И накрая Сципион настоял картагенците да върнат вероломно завладените по време на предишното примирие транспортни съдове [Полибий, 15, 18; Ливий, 30, 37; Дион Кас., фрагм., 82].

Продиктуваният от Сципион мир бил изключително тежък, при това не става дума за материалните или териториалните загуби, които картагенците все някак биха могли да компенсират. Провъзгласявайки на думи независимостта и суверенитета на Картаген, Сципион съществено ограничавал тъкмо суверенните му права и с това го поставял в пряка зависимост от Рим по най-важния въпрос — обявяването на война и сключването на мир. Във варианта, предаден ни от Апиан [Либ., 54], се говори за абсолютна категорична забрана за водене на война, даже независимо от позицията на Рим. Но не стига това, ами загубвайки положението си на велика държава, Картаген се оказвал с вързани ръце в борбата с всеки евентуален противник. Сципион не предвиждал никакви условия за политическо уреждане на отношенията между Картаген и Масиниса, а в преговорите помежду им за съюза, които той натрапил на Картаген, го поставял в неизгодни условия. Никой освен римляните не можел да сложи спирачка на апетитите на Масиниса, а те не желаели това. Създавала се напрегната ситуация, в резултат на която римското правителство получавало възможност постоянно да се намесва в африканските работи в ролята на арбитър и едновременно на най-висока инстанция при решаването на всякакви спорни въпроси, както и при желание да отнеме на Картаген някакви територии. Наистина, засилвайки Масиниса, Рим си създавал в Африка и нов потенциален враг, което по-късно се отразило и по време на Югуртската война, обаче тази перспектива била твърде неопределена и очевидно даже и не минавала през главата на Сципион. Той смятал за своя основна и даже единствена задача цялостното отслабване и подчинение на Картаген.

Обаче Анибал, когото Ливий [30, 36] нарича инициатор на преговорите, не виждал друг изход. За него било ясно, че в този момент Картаген не можел да продължава войната, че като запази съществуването си, той ще успее да възстанови силите си, а тогава може да се опита да се започне отново войната и да се получи реванш. Затова той използвал цялото си влияние, за да убеди своите съграждани да приемат римските условия. При това по най-парадоксален начин той се опълчвал срещу онези, на които бил свикнал да се осланя. Търговците и занаятчиите („пазарната тълпа“, по израза на Апиан), които се страхували, че ще загубят всичко, което имали, настоявали да се продължи войната и заплашвали с грабеж магистратите, задето давали хляба на римляните, вместо да го разпределят между гражданите. Те не искали да слушат даже и Анибал [Ап., Либ., 55] и пълководецът, непривикнал да му се възразява, за известно време загубил самообладание. Стигнало се дотам, че когато някой си Гисгон пред стеклата се огромна тълпа започнал да философства за неприемливостта на мира, Анибал с войнишка безцеремонност го смъкнал от трибуната. Той начаса се опомнил и дълго се извинявал пред събралите се, като обяснявал постъпката си с войнишките навици и непознаване на нравите и обичаите на градския живот, а след това внушавал на същата тази аудитория причините, поради които един толкова неизгоден за Картаген договор все пак трябвало да бъде приет [Полибий, 15, 19; Ливий, 30, 37]. Този случай бил запомнен и може би тъкмо несдържаността на Анибал оказала решаващо влияние върху съвета и народното събрание. Нямало какво да се прави: върнали на римляните транспортните съдове и хората, а каквото било загубено, заплатили. И картаренските пратеници, съпроводени от Луций Ветурий Филон, Марк Марций Рала и Луций Корнелий Сципион, брат на командващия, заминали за Рим [Ливий, 30, 37—38]¹⁷¹.

За разлика от предишната мисия този път в картагенското пратеничество участвали най-знатни и влиятелни лица, в това число и противници на Баркидите, а следователно отколешни привърженици на мира с римляните. Сред тях бил и Хасдрубал Хед. Дори и самият подбор показвал на сената, че този път картагенците действително искат мир. По време на преговорите станал интересен епизод.

Един от сенаторите попитал Хасдрубал със свидетелството на какви богове картагенците ще скрепят договора, след като онези, които са призовавали по-рано, са излъгали. „Пак на ония, отговорил Хасдрубал, които бяха така враждебни към нарушителите на споразуменията.“ В края на краищата и сенатът решил да възложи на Сципион окончателното подписване на мира при такива условия, които той ще сметне за подходящи. Римляните сега били настроени съвсем миролюбиво: картагенските пратеници помолили да им разрешат да откупят двеста знатни пленници, а сенатът заповядал да ги откарат в Африка и там след успешното завършване на преговорите да ги пуснат без откуп [Ливий, 30, 42—43].

Най-сетне мирният договор¹⁷² бил скрепен с подписи и печати в лагера на Сципион (201 година). Картагенците предали на Сципион бойните си кораби (както се говорело — 500), както и слоновете, дезертьорите, избягалите роби и пленниците. Римският командващ заповядал да изгорят корабите съвсем близо до Картаген, дезертьорите латинци да се обезглавят, а римляните — да се разпънат на кръст [Ливий, 30, 43]. Втората Пуническа война, започната от Хамилкар Барка, зет му Хасдрубал и сина му Анибал, завършила с победа на римското оръжие.

II

Сключването на мирния договор, към което Анибал така силно се стремял, ознаменувало пълното рухване на всичките му грандиозни планове и честолюбиви замисли. Победителите не ги съдят, но като победен, той не можел да не изглежда в очите на съгражданите си главен виновник на всички бедствия, постигнали Картаген. Противниците на Баркидите можели да тържествуват, изтъквайки, че политическите прогнози на Ханон, който призовавал още по време на обсадата на Сагунт да се въздържат от война, са се оправдали напълно. Не може да има и най-малко съмнение в разпространението на тези приказки, така че Анибал се впуснал в борба за власт.

Можел ли е пуническият пълководец да разчита на някаква поддръжка? Безусловно. Съотношението на силите и групировките в Картаген не се било променило. Както и преди, се запазвали най-влиятелните кръгове — търговци и занаятчии, — заинтересовани от търговската експанзия и следователно от установяването на картагенско господство над търговските пътища. Знае се, че в периода между Втората и Третата пуническа война картагенците са търгували не само в странните на Средиземноморието, но и в Черноморието¹⁷³, както и в „страната на ароматите“, тоест някъде по пътищата към Индия¹⁷⁴. Името на Анибал било здраво свързано с идеята за реванш и тъкмо това привличало към него всички, които не желаели мирен договор, които се стремели към бой.

На първо време основен обект на политическата борба станал въпросът за виновниците за поражението. На наше разположение се намира, макар и повреден, но безспорно реконструиран фрагмент на Дион Касий [фрагм., 86; срв. също Зонара, 9, 14], според който Анибал бил изправен пред съда в родината си, задето не пожелал да завладее Рим и присвоил плячката, взета в Италия. Зад това съобщение ясно прозира опитът на олигарсите, враговете на Анибал, да стоварят само върху него отговорността за поражението, да го компрометират в очите на демократичните кръгове и по такъв начин завинаги да се избавят от неудобния и опасен съперник.

Анибал не оставал длъжен. Както видяхме, още когато напускал Италия, той започнал да разпространява версията, че дребнавата стиснатост и опозицията на картагенския съвет не му позволили да победи. Той експлоатирал тази тема при всеки удобен случай. Ето един от най-характерните и очевидно многобройни епизоди.

Картагенското правителство събрало пари за първата вноска от контрибуцията. За населението, изтощено от войната, този налог бил извънредно тежък, пък и бил предназначен не за удовлетворяване на държавните интереси, а на безкрайните апетити на победителя. Естествено в съвета настроението било потиснато, мнозина плачели, но точно в този момент Анибал се смеел. Хасдрубал Хед, онзи член на антибаркидската групировка, който беше ходил в Рим за преговори със сената, си позволил да упрекне пълководеца за неговата радост в момента на общата скръб: та нали той сам е виновник за проливаните в града сълзи. Според Ливий [30, 44] Анибал отговорил: „Ако беше толкова лесно да се види душата на човека, както се вижда изражението на лицето му, вие лесно бихте разбрали, че този смях, който ти хулиш, идва не от весело, а от почти обезумяло от нещастията сърце. Той обаче не е чак толкова неуместен, колкото тия ваши нелепи и отвратителни сълзи. Трябваше да плачете, когато ни взеха оръжието, изгориха ни корабите, забраниха ни да воюваме с външните си врагове: та нали от тази рана загиваме. Естествено, трябва да се съобразяваме, че римляните са се ръководили от своята омраза към вас. Нито една държава не може да живее спокойно. Ако тя няма враг навън, намира го вътре, така както твърде силните тела изглеждат защитени от външно въздействие, но страдат от собствените си сили. Разбира се, ние усещаме онова от държавните бедствия, което засяга частните ни интереси; нищо не поразява по-силно, отколкото загубата на пари. И тъй, когато смъкваха победоносните доспехи от Картаген, когато вие виждахте, че го оставят обезоръжен и гол сред толкова въоръжени африкански племена, никой не ридаеше. Сега, понеже трябва да се събере данък от частните средства, вие проливате сълзи, като че ли сте на погребение на държавата. Страхувам се да не би много скоро да почувствате, че днес сте плакали заради най-нищожната беда.“

От разказания от Ливий епизод ясно личи, че Анибал обвинявал картагенския съвет в пълно равнодушие към интересите на държавата, което довело Картаген до сегашното бедствено положение. И намирал внимателна и съчувстваща аудитория. Очевидно тъкмо поддръжката на народните маси извела Анибал през 196 г. на най-високата длъжност в държавата: той станал суфет [Корн. Неп., Аниб., 7, 4; Ливий, 33—46].

Тези думи на Анибал, възпроизведени повече или по-малко точно от Тит Ливий, показват, че той се стремял към реванш. Държавата не може да бъде бездейна — на езика на епохата това означавало, че тя трябва да воюва и Анибал говори за това съвсем недвусмислено. Държавата намира враговете си било отвътре (и това, разбира се, е пряка заплаха с гражданска война и физическо унищожение на политическите противници на Анибал), било отвън. Кой трябвало да се счита за външен враг на Картаген? Масиниса? Да, разбира се. Той е хитър, упорит, злобен и силен противник. Но сам по себе си той не бил опасен. Зад гърба му стоял Рим, отнел след Първата пуническа война от Картаген Сицилия и Сардиния, а след втората — Испания и обширни територии в самата Африка, Рим, който бавно, но сигурно се стремял сега да унищожи Картаген. Но, разбира се, нямало какво да се говори повече. Дадената преди много години от деветгодишното момче клетва добре помнели и неговите приятели, и неговите врагове. Името на Анибал само по себе си било символ на политиката на война срещу Рим и Рим, разбира се, не можел да не вижда в неговото избиране сериозна заплаха за себе си.

Имал ли е Анибал реални шансове за успех? Победата над Картаген и сключването на мира позволили на римляните активно да се намесят в източните работи, преди всичко в борбата на Филип V с Пергам и Родос. Тази намеса (през 200 г. Рим обявил нова война на Македония) в крайна сметка трябвало да доведе до установяване на римско господство над страните от Източното Средиземноморие, а тази опасност можела да съдейства за възникването на противоримска коалиция и преди всичко на един съюз между Филип V и Антиох III, владетел на могъщото Селевкидско царство в Предна Азия. Наистина този съюз не се получил: Антиох III се страхувал не само от римляните, а и от прекалено голямата мощ на Македония и поради това не се намесвал активно в римско-македонската война. На страната на Рим срещу Филип V се обявили всички гръцки държави и през 196 г. царят бил принуден да се съгласи на извънредно тежък за него мир. Едва когато поражението на Филип станало очевидно, Антиох III извел войски в Мала Азия, заплашвайки по този начин римляните, а след това се прехвърлил и в Европа. Назрявала опасността от нова война. При тези условия, ако Филип и Антиох успеели да обединят силите си и да ударят Рим от изток, а Картаген — от запад, можело да се надяват да започнат войната отново и да победят. Дори поражението на Филип V не унищожило тази перспектива. Анибал имал всички основания да разчита на Антиох III и на съвместни действия с този цар, който съвсем неотдавна бил победил в Мидия и Персия своите разбунтували се пълководци и завоювал от Египет Финикия, Южна Сирия и Палестина. С това, разбира се, се обяснява засилената дипломатическа активност на Анибал през първите години след Втората пуническа война, неговата тайна преписка с Антиох III, която водела към установяването на все по-тесни връзки [Ливий, 33, 45].

Главното, което предстояло на Анибал на неговия пост, ако сериозно искал да се готви за нова война, било да сломи съпротивата на старите наследствени врагове — все същата антибаркидска „партия на мира“. Не било достатъчно просто да ги застави да мълчат, да настоява само на своето. Трябвало да унищожи, ако не физически, то поне политически олигарсите, да изтръгне от ръцете им инструментите на властта, да ликвидира или превземе цитаделите на тяхното господство. Точно такива били и стремежите на Анибал. Разбира се, в своята борба той можел да използва пълномощията на суфета. Обаче негова главна опора била поддръжката на народните маси и това проличало още при първото стълкновение. Анибал нанесъл удара си право в слънчевия сплит, в сърцевината на олигархичната власт.

Ливий [33, 46] пише, че тъкмо в този период в Картаген господствало „съсловието на съдиите“. Твърде продължително време едни и същи лица непрекъснато изпълнявали длъжността на съдии. Имуществото, доброто име, самият живот на хората се намирали в тяхна власт и всеки, засегнал дори и един от тях, неизбежно се сблъсквал с всички „съдии“. Ние нямаме достатъчно материал, за да съдим какво всъщност има предвид Ливий с думите „съсловието на съдиите“. Очевидно става дума за съвета на сто и четиримата, който притежавал съдийски пълномощия и бил създаден в пети век от картагенската аристокрация за борба срещу опитите на военачалниците да правят държавни преврати и да си присвояват еднолично властта. Картагенските пълководци неведнъж правели такива опити в пети и четвърти век, но тогава те завършвали с гибелта на метежниците. Положението се повторило през втори век, но сега Анибал изиграл своите противници.

Станал суфет, сред многото разпореждания Анибал дал и едно, привидно съвсем незначително, което обаче послужило като повод за конфликт — той заповядал да повикат при него магистрата, отговарящ за градската хазна („квестора“, както го нарича Ливий по аналогия с римските порядки). Магистратът отказал: Ливий обяснява, че той принадлежал към враждебната партия и освен това след изтичането на срока на неговата магистратура трябвало да премине в „съсловието на съдиите“, тоест вероятно да влезе в съвета на сто и четиримата. Конфликтът започвал да прилича на изпробване на силите и Анибал реагирал съответно: изпратил „вестоносец“ (очевидно длъжностно лице към суфета, което изпълнявало полицейски функции) да арестува ковчежника и се обърнал към народното събрание, а там вече говорел не толкова за магистрата, колкото за „съсловието на съдиите“, които от високомерие не се подчиняват нито на закона, нито на властите. Народното събрание посрещнало съчувствено думите на Анибал и той веднага прокарал закон, според който „съдиите“ трябвало да бъдат избирани само за една година, така че никой не можел да заеме тази длъжност две години последователно. Каква е била съдбата на ковчежника, не ни е известно, но това не е и съществено [Ливий, 33, 46].

Като следствие на закона, предложен от Анибал и приет от народното събрание, трябвало да стане пълно обновяване на съвета на сто и четиримата. Както вече стана дума, новите членове на този съвет обикновено били кооптирани, което се извършвало от специални колегии — пентархии. Ние не знаем дали Анибал е успял да настани в пентархиите свои хора или е изменил процедурата, но едно е ясно: с цялата си войнишка решителност и безцеремонност той не би предприел такава стъпка , ако не е бил убеден, че в резултат на промените „съсловието на съдиите“ ще се попълни от привърженици на Баркидите и ще се превърне в опора на неговата диктатура. По такъв начин Анибал успял да спечели важна вътрешнополитическа победа.

Основният проблем на картагенското правителство, независимо от това кой бил на власт, си оставал все същият — взаимоотношенията с Рим. Готвейки се за нова война и водейки секретни преговори с Антиох III, Анибал през всичкото време трябвало да демонстрира своята лоялност спрямо Рим, ако, разбира се, не желаел преждевременно скъсване, и преди всичко да спазва пунктуално условията на мирния договор, а това означавало точно и в определения срок да изплаща контрибуциите. Горчивият опит вече показал на картагенците, че не бива да очакват пощада. Когато през 199 г. картагенските представители закарали в Рим сребро за плащане на първата вноска, същото сребро, заради което станало сблъскването на Анибал с Хасдрубал Хед, римските квестори заявили, че е недоброкачествено; освен това при взимането на пробата, тоест при топенето, една четвърт от докараното количество изчезнала. Нищо не оставало на картагенците, освен да търсят в самия Рим заем, за да покрият недостигащото количество [Ливий, 32, 2]. Решението на тази задача изисквало спазването на най-строга финансова дисциплина, както бихме казали днес. Пари били нужни и за подготовка на нова война.

Между другото Анибал намерил градските финанси в изключително тежко състояние, вероятно това е и непосредствената причина за повикването на квестора. Ливий [33, 46] пише, че постъпленията в държавната хазна намалявали — отчасти поради небрежността при събирането на налозите, отчасти поради това, че ги разграбвали магистратите и първите хора в държавата. Парите за изплащане на контрибуциите не стигали и правителството на Анибал било изправено пред перспективата да въведе допълнителен данък на гражданите. Разбира се, такава мярка веднага би направила Анибал съвсем непопулярен. Той трябвало да намери злато и сребро по такъв начин, че да не се нарушават имуществените интереси на неговите привърженици. И Анибал изцяло потънал в решаването на този проблем. Той изучил най-внимателно бюджета на картагенската държава: какви мита се събират по суша и по море, за какво се харчат пари, каква е сумата на разходите, колко са скрили и откраднали онези, които преди са ръководили паричните постъпления. След като свършил с това, Анибал обявил, отново пред народното събрание, че след като събере всички недобори, държавата ще успее да плати контрибуцията, без да прибягва до събиране на пари от частни лица. Всичко било изпълнено съвсем точно [Ливий, 33, 47; Корн. Неп., Аниб., 7, 5].

Както и трябвало да се очаква, тези действия на Анибал предизвикали недоволство в аристократичните кръгове, като че ли, саркастично отбелязва Ливий, са им взели собственото имущество, а не награбени богатства, и за да възпрат твърде усърдния по тяхно мнение държавен деец, аристократите се обърнали към римляните, към онези, с които били свързани с връзките на взаимното гостоприемство (вж. също Зонара [9, 18]). Главното обвинение, което отправили срещу Анибал, се заключавало в следното: Анибал води тайна преписка с Антиох и се среща с негови пратеници; твърди, че държавата се намира в състояние на покой и може да я разбуди само дрънкането на оръжие. Тук почти дословно е цитирана речта, която Ливий малко по-рано влага в устата на Анибал [Ливий, 33, 44; Юстин, 31, 1, 7—8]. От своя страна римското правителство само търсело предлог, за да се изправи открито срещу Анибал и да иска отстраняването му [Юстин, 31, 1, 9]. Само Сципион възразявал: неприлично било римляните, които победили Анибал в открит бой, сега да се намесват в картагенските разпри. Обаче неговите аргументи не били взети под внимание и много скоро (а за Анибал явно и неочаквано) в Картаген се явили римските пратеници Гней Сервилий, Марк Клавдий Марцел и Квинт Теренций Кулеон.

Задачата, която им дал сенатът, не била сложна: да обвинят Анибал във връзки с Антиох и в подготовка на война, след което логично следвало да поискат да им го предадат. Юстин [31, 2, 1] другояче формулира целите на пратеничеството: Сервилий и неговите другари трябвало да организират нещата така, че противниците на Анибал тайно да го убият. Когато пратениците пристигнали в Картаген, по съвета на враговете на Анибал отначало предпочели да не разкриват истинските си цели и казвали, че им е поръчано да разгледат спора между Масиниса и картагенското правителство. Заговорниците очевидно се страхували от народно въстание. Обаче Анибал разбрал, че римляните са дошли заради него и дали ще искат предаването му на законно основание или ще му организират убийство из засада — това вече били второстепенни подробности.

Разбира се, той пак можел да се обърне към народа и ако съдим по всички предишни събития, лесно можел да се справи с противниците си. След това, разбира се, щяла да последва война с Рим. Но тя и така била неизбежна, както била неизбежна и войната на Рим с Антиох. Смятал ли е Анибал, че Картаген още не е готов за война или не искал да влезе в ролята на водач на народен бунт, ние не знаем. Каквито и да били мотивите за неговото поведение, той не пожелал да вкара в боя единствената сила, която можела да му помогне да запази властта — народа, — и предпочел да избяга. Същата сутрин той все още се показвал по улиците и площадите, а вечерта с двама придружители препуснал за Бизаций. Там се появил на другия ден в укрепеното си имение („кула“ пише Ливий) между Акила и Тапс и натоварил багажа си на един кораб [Ливий, 33, 47—48; срв. Корн. Неп., Аниб., 8, 6—7; Юстин, 31, 2, 2—5; Ап., Сир., 4; Орозий, 4, 20, 13]. Той отново напускал Африка.

 

 

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

Отчаяната отбрана на Картаген, неговият последен опит да се задържи на картата на тогавашния средиземноморски свят, който опит се нарича Трета пуническа война, приключила окончателно завършека на цялата политическа и военна дейност, на целия живот на Анибал. Картаген бил разрушен, защото Анибал упорито се стремил да докара Рим до гибелен край, защото в сената се страхували от нова Кана, от появата на нов Анибал пред портите на „вечния град“. Всички опити да се докаже, че Анибал не се е стремил към война с Рим¹⁹⁵, сякаш неговите действия са имали чисто отбранителен характер¹⁹⁶, са в крещящо противоречие с всички материали, които имаме на разположение. Разоряването и обезлюдяването на Южна Италия без съмнение до голяма степен са били резултат от войната, която Анибал водел на Апенинския полуостров¹⁹⁷.

От само себе си се разбира, че провеждайки точно такава политика, Анибал е изпълнявал социална задача на точно определени социални групировки на Картаген — на онези търговско-занаятчийски среди, които са били кръвно заинтересовани да установят картагенско господство в Средиземноморския басейн. Все пак личността на Анибал е наложила без съмнение своя отпечатък на развитието на събитията. В много случаи неговите действия са определяли тяхната насока.

******

Въпросът за общите причини за поражението на Анибал (и въобще на Картаген), за изворите на римската победа изглежда решен в обща форма. Рим е победил, колкото и това да звучи парадоксално, поради своята изостаналост. Градско-селското опълчение показало по-високи боеви качества, отколкото професионалната армия от наемници. Римските войници са се борили за родината си, за интересите на своята държава, т. е. в крайна сметка за своите собствени интереси, така както те са ги разбирали. Пуническите наемници само са изработвали своята заплата и са били безучастни за изхода на войната. Победила е римската държавна и военна организация, която е позволявала на Рим много по-действено, отколкото това е правел Картаген, да мобилизира своите ресурси.

Тези съображения не изчерпват целия проблем. Те не обясняват например защо Рим в периода от Тицина до Кана е търпял едно след друго страшни поражения и е бил пред гибел. Те не обясняват и друго: защо именно след Кана настъпва явен прелом в полза на Рим. Недостатък на представените обяснения е, че не са вземали предвид действията, начина на мислене, способностите, характера на тези хора, които, бидейки на власт, са влияели на историческия процес. Разбира се, техните лични качества се определят до голяма степен от възпитанието и следователно от средата, епохата и др. Но, разбира се, една и съща епоха възпитава различни хора и съвсем не е безразлично кой е на власт или кой командва армията. Победоносното шествие на Анибал до Кана свидетелства, че той е проявил много по-високи пълководчески качества, отколкото неговите противници. Победата на Рим безспорно свидетелства, че военачалниците, които римското правителство издига след Кана, са се показали с една глава по-високо от Анибал, парализирали са неговите действия и са докарали Картаген до катастрофа.

Може да се счита за вероятно, че когато нахлул в Италия, Анибал е разчитал, като разгроми римската армия и като вдигне срещу Рим всички италийци, да го унищожи или поне да го принуди да капитулира. Когато осъществявал този план, Анибал е постигнал няколко блестящи победи, в които се е показал като значителен тактик. Неговият основен похват е фланговият удар, удар в тил, примамване и обкръжение на противника. Действително сражението при Зама показало, че в края на войната тактическият талант на Анибал е намалял. Характерно е, че той не е могъл да се откаже да използва бойните слонове, макар и вече да е било ясно, че римляните се научили да обръщат това оръжие срещу него. Обаче стратегическата тактика на Анибал претърпяла неуспех. Унищожил една след друга огромни римски армии, вдигнал значителна част от Италия на борба срещу Рим, той не успял да постигне капитулация и не се решил да щурмува или обсажда града. За такъв обрат на събитието Анибал явно не е бил готов и напълно е загубил инициативата. При това неговите противници са били талантливи стратези, като Фабий Максим, Марцел, Сципион. Всички те планомерно са провеждали настъпления, натрапвали са на Анибал своя концепция за войната и са победили.

Разбира се, тези грешки на Анибал са напълно закономерни. Пуническият пълководец не е обръщал внимание на римския народ, на неговото упорито решение да се сражава докрай и да победи, защото по възпитание, по начин на мислене, по всичко е бил типичен предводител на ландскнехти и много добре е разбирал само своя наемен войник. Той явно просто не е могъл да си представи как може да се продължава война след гибелта на армията и именно с това се обяснява неговото поведение след Кана и след Зама.

Репутацията на Анибал като велик пълководец почива, разбира се, върху резултатите от неговите блестящи победи, между които изключително впечатление както на неговите съвременници, така и на далечните потомци се произвели и произвеждат сраженията при Тразименското езеро и при Кана. Това съвсем не е чудно: преди всичко в тези случаи Анибал се проявява като новатор, който смело чупи остарелите канони на военното изкуство, създава нови методи за водене на сражението и достигане на победата. Тези победи засенчват всички негови следващи грешки и неуспехи. Не случайно Наполеон високо оценява пълководческото изкуство на Анибал¹⁹⁸, съветвал е да се води като него настъпателна война, „да се чете и да се препрочита“ историята на неговите походи и се е стараел да изгради себе си по негов образец¹⁹⁹. За известния немски военен теоретик А. фон Шлифен Кана е била върховен успех във военното изкуство. Той считал операцията край Седан по време на Франко-пруската война²⁰⁰ за съвършена като сражението при Кана. От негово гледище, за да се достигне толкова „велика цел“, необходимо е от едната страна да командва армията пълководец от типа на Анибал, а от другата страна — от типа на Варон. Съветският военен историк Е. А. Разин²⁰¹ подлага на остра и обоснована критика концепцията на А. фон Шлифен, който, като канонизира сражението при Кана, отрича възможността да се развива военното изкуство и действията на едната страна поставя в зависимост от изправения пред нея противник. Като възразява против отъждествяването на сраженията при Кана, Седан и Сталинградската битка, Е. А. Разин подчертава, че Кана е тактическо обкръжение, Седан — оперативно, а Сталинград — стратегическо, че във всички тези случаи има различни средства на обкръжение, форми и методи на действие, И едното, и другото, и третото зависят от усложняването на военната техника, на средствата за борба, на военната организация, изобщо на цялото военно изкуство.

Както и да е, първо от тези забележителни образци на военно изкуство, за каквито считат Седан и Сталинградската битка, е сражението при Кана и това обстоятелство, разбира се, не бива да пренебрегваме, когато говорим за Анибал като за пълководец.

Ако става дума за целите на картагенския военачалник и методите за осъществяването им, не може да не признаем, че Анибал, без съмнение, е на едно ниво с Атила, Чингиз хан и други завоеватели, които с огън и меч затвърдяват своето господство върху костите на победените народи. Въпреки това той е привличал симпатиите на хората към себе си: в античната литература може да намерим множество апологетични страници, посветени на възхвала на добродетелите на Анибал — всичко онова, което в края на краищата представя една своеобразна легенда за този пълководец. Нещо повече, делфийският оракул, предричайки победа на римляните, не е могъл да скрие своето съчувствие тъкмо към Анибал: „И по-лошите хора... ще победят по-добрия“ [Плутарх, Пит., 11]. Впрочем неговата позиция се обяснява може би, защото предричането е било дадено на Филип V и в него става дума за перспективите на вероятна римско-македонска война. Съчувствайки на Анибал, оракулът се стреми да предпази Филип от намеса.

Ако не вземем под внимание явния стремеж на римската историография с превъзнасянето на Анибал да възвеличи славата на римското оръжие, изключителната популярност на пълководеда, особено в гръцка среда, може да се обясни с неговата последователна и безкомпромисна борба срещу Рим. По времето, когато се създавало римското господство, тази борба, придобивайки облик на освободително движение, предизвиквала всеобщо съчувствие. Някак си се забравяло в този случай, че и Анибал се стреми да затвърди картагенското господство.

Анибал е поразявал въображението на съвременниците си, защото и той като Александър Македонски им се струвало, че притежава всички военни добродетели. В епохата, когато се оформя индивидуализмът, той всецяло се е проявил като личност, в най-висока степен независима от гражданския колектив: той едничък, така поне се виждало на хората, се е противопоставял на цялата римска военнополитическа машина и неведнъж е печелил успех. Анибал се е проявил и като литератор и мислител. Наистина неговото преклонение пред гръцките философи не му е попречило безжалостно да охарактеризира в Ефес умствената слабост на перипатетика Формион, който дръзнал в присъствието на знаменития пълководец да разсъждава за задълженията на военачалника и военното изкуство [Циц., Орат., 2, 13].

...Споровете за пуническия пълководец отдавна са загубили своята злободневност. Костите на Анибал, на неговите приятели и врагове са изтлели в земята. Държавите, които някога са си оспорвали господството над света, са загинали. Няма вече нито пунийци, нито римляни. Времето ни дава възможност сега да хвърлим поглед върху Анибал от едно разстояние, много по-голямо от 2000 години. То безпощадно е изличило всички червила и белила и разкрива истинските мотиви за дейността „на великите“ завоеватели, принесли толкова кървави жертви на винаги жадното си властолюбие. Дребнави намерения, прикрити с гръмки фрази, суета на стремежите към величие, високомерно пренебрежение към човешкото страдание, пък и към човешкия живот изобщо, нагла увереност в правото си да извършват всякакви злодеяния, стига само да успеят... Ненаситни властолюбивци, насилници и убийци — такива в края на краищата остават те в паметта на човечеството.

 

 

СПИСЪК НА СЪКРАТЕНИТЕ ПОСОЧВАНИЯ НА ИЗТОЧНИЦИТЕ

 

(При позоваването на античните автори първата цифра означава книга, втората — глава, а третата — параграф)

 

Ап., Аниб. — Appianus, Hannibalica 

Ап., Либ. — Appianus, Libyca

Ап., Исп. — Appianus, Hispanica

Ап., Самн. — Appianus, Samnitica 

Ап., Сир. — Appianus, Syrica

Ап., Сиц. — Appianus, Sicelica

Апулей — Apuleius, Apologia

Арист. — Aristoteles, Politica

Атиней — Athenaeus, Deipnosophistae

Вал. Макс. — Valerius Maximus, Dictorum factorumque memorabilium

Вел. Пат. — Velleius Paterculus, Historia Romana

Гел. — Aulus Gellius, Noctes Atticae

Демостен — Demosthenes, Philippicae

Диодор — Diodorus, Bibliotheca historica

Дион Kac. — Cassius Dio, Historia Romana

Евтропий — Eutropius, Breviarium historiae Romanae

Ений — Ennius, Annales

Знам. — De viris illustribus

Зонара — Zonaras, Annales

Ил. — Homerus, Ilias

Катон — Cato

Колумела — Columella, Res rusticae

Корн. Неп., Хам. — Cornelius Nepos, Hamilcar

Корн. Неп., Аниб. — Cornelius Nepos, Hannibal

Ливий — Livius, Ab Urbe condita (Ливий; Съдърж. — Livius, Ab Urbe condita Periocha)

Одис. — Homerus, Odyssea

Орозий —Paulus Orosius, Historiae adversus paganos

Пап. P. — Papyrus Rylands

Плиний — Plinius, Naturalis Historia

Плут., Апоф. —Plutarchus, Regum et oratorum apophtegmata, Scipio Iunior Плут., Деян. Римл. — Plutarchus, Acta Romanorum

Плут., Кат. — Plutarchus, Cato Maior.

Плут., Лук. — Plutarchus, Lucullus.

Плут., Марц. — Plutarchus, Claudius Marcellus.

Плут., Пир. — Plutarchus, Pyrrhus.

Плут., Пит. — Plutarchus, De Pythiae oraculis.

Плут., Фаб. — Plutarchus, Fabius Maximus.

Плут., Флам. — Plutarchus, Flaminius .

Полибий — Polibius, Historia.

Сервий — Servius, In Aeneidam.

Сил. Ит. — Silius Italicus, Punica.

Страбон — Strabo, Geographica.

Суида — Suida.

Фест. — Festus, De verborum significatu.

Флор — Florus, Epitome rerum Romanorum.

Фронтин — Frontinus, Strategemata.

Циц., Акад. — Cicero, Academici.

Циц., Брут — Cicero, Brutus.

Циц., Bep. — Cicero, In Verrem.

Циц., Държ. — Cicero, De re publica.

Циц., Кат. — Cicero, Cato Maior.

Циц., Задъл. —Cicero, De officiis.

Циц., Орат. — Cicero, De oratore.

Циц., Предск. — Cicero, De divinatione.

Циц., Сест. — Cicero, Pro Sestio.

Циц., Туск. — Cicero, Tusculanae disputationes.

Целий —Caelius Antipater.

Юстин — Iustinus, Trogi Pompei historiarum Philippicarum epitoma.

CIL — Corpus Inscriptionum Latinarum.

CIS — Corpus Inscriptionum Semiticarum.

KAI — H. Donner, W. Rollig, Kanaanäische und aramäische Inschriften, Bd. I — III, Wiesbaden, 1966.

 

 

РЕЧНИК

 

Агора — пазарен площад.

Акропол в античните градове — градска крепост.

Аналистика (лат. annalis) — ранна римска историография.

Берит — договор за съюз при хананейските народи в Предна Азия и Северна Африка.

Бирема — кораб с два реда весла.

Боди — една от групите на полунезависимото население в Картаген.

Велик понтифекс — върховният жрец в Рим.

Велити — лековъоръжени войници в римската армия.

Герузиасти — членове на герузията в Картаген.

Герузия — висш орган на държавната власт в Картаген. Предполага се, че това е Съветът на тридесетте.

Делфийски оракул — оракул, посветен на Аполон в Делфи (Гърция).

Диктатор — висше длъжностно лице в Рим, назначавано от консула по решение на сената със срок от 6 месеца при извънредно положение. Притежавал абсолютна власт.

Договор за взаимно гостоприемство — сключвал се между лица от различни страни и среди, с който се задължавали да се подпомагат помежду си, да се защитават взаимно и да си оказват покровителство.

Едили — длъжностни лица в Рим, които се грижели за опазването на реда, за пазарите и за организирането на обществените игри.

Елинизъм — период в историята на страните от източната част на Средиземно море след завоеванията на Александър Македонски (краят на IV в. пр. н. е.) до римското завоевание (II—I в. пр. н. е.).

Емпорий (лат. emporium — гр.) — място, където се пазели запаси от храна и оръжие.

Епитома — съкратено предаване на съдържанието на книга.

Империум — висша военноадминистративна власт в Рим.

Квадрирема — кораб с четири реда весла.

Квестори — длъжностни лица в Рим, които ръководели държавната хазна.

Квинкверема — кораб с пет реда весла.

Клиенти (лат. clientes букв. „послушни, покровителствани“) — лица в Рим, формално свободни, но зависещи от покровители (патрони).

Когномен — презиме, фамилно име в Рим.

Колони — в Рим формално свободни земеделци, настанени на земя, собственост на патриции.

Комиции — народни събрания в Рим.

Комициум — място на форума в Рим, където са ставали народните събрания (по курии).

Комиция куриата — народно събрание по курии в Рим. 

Комиция трибута — в Рим народни събрания по триби.

Комиция центуриата — събрания на народа в Рим по центурии.

Консули — висши длъжностни лица в Рим. Избирана консулска колегия от двама души със срок за една година.

Кохорта — десета част от римски легион. Съставена от 3 манипули или 6 центурии.

Курия — обединения на патрициански родове в Рим, създадени от Ромул според преданието. В Рим те били тридесет на брой. След време започнали да вземат участие в комиция куриата и плебеите.

Курия — помещението, в което заседавал сенатът.

Легион — основна бойна единица в римската армия, съставена от 10 кохорти или съответно от 30 манипули.

Лектистернии — обредни пирове в Рим в чест на боговете.

Ликтори — стражи в Рим, които съпровождали висши магистрати.

Магистрати — длъжностни лица.

Мамертинци — римски войници, които превзели Региум преди Първата пуническа война.

Манипули — римско поделение във войската, съставено от 2 центурии.

Медикс тутикус — висшият магистрат в Капуа.

Модий — римска мярка за обем = 8,7 литра.

Муниципии — подвластни на Рим автономни градове.

Началник на конницата — (лат. magister equitum) помощник на диктатора в Рим, назначаван от него.

Нобили (лат. nobilis — „знатни“) — римска аристокрация, формирала се през ΙΙΙ - I в. пр. н. е.

Овация — тържествено влизане в Рим на пълководец-победител. То се различава от триумфа (вж.) по това, че пълководецът, облечен в парадна тога, вървял пешком или на кон. Принасял в жертва на Юпитер овца. Сенатът давал овация, когато по негово мнение победата не е заслужавала триумф.

Патриции — аристократическо съсловие в Рим. Вероятно потомци на „коренното“ население на Рим, най-старите жители на града.

Пентархия — комисия от пет души в Картаген, които са подготвяли назначаването на Съвета на сто и четиримата.

Перипатетици — философи, последователи на Аристотел.

Пилум — вид копие за хвърляне.

Плебеи — в Рим първоначално съсловие от непълноправни граждани. Вероятно потомци на сравнително късни заселници.

Плебисцит — постановление на трибутните комиции в Рим.

Претори — длъжностни лица в Рим, които се грижели за реда и хода на правосъдието.

Пролетарии — прослойка от населението в Рим, което не е притежавало собственост.

Сатурналии — празници в Рим.

Сенат — съвет в Рим, който е упражнявал функциите на правителство.

Стратези — военни администратори, назначавани от картагенското правителство в завзети територии.

Суфети (съдии) — висши длъжностни лица в Картаген.

Триарии — войници-ветерани в Рим, които заемат третата редица в бойното разположение и влизат в сражение само в критични моменти.

Трибуни военни — в Рим военен команден състав. Командвали военни части, изпълнявали нарежданията на върховното командване, участвали и във военния съвет. Военни трибуни с консулска власт през 444—367 г. пр. н. е., били избирани понякога вместо консули, за да не допуснат плебеите до консулската длъжност.

Трибуни плебейски — плебейски магистрати в Рим, избирани от трибутните комиции да защитават интересите на плебеите. Били облечени с правата на свещени и неприкосновени лица.

Триба — първоначално означавало племе в Рим. Обединението на трите триби съставяло римския народ. Със закон, приписван на цар Сервий Тулий (VI в. пр. н. е.), били създадени териториални райони, които също се наричали триби.

Триера — кораб с три реда гребла.

Триерарх — капитан на триера.

Триумф — тържествено влизане в Рим на пълководец-победител, съпровождан от войска и народ. На позлатена колесница с впряг от четири бели коня триумфаторът влизал облечен като Юпитер, увенчан с лаври. Застанал зад пълководеца държавен роб държал над главата му златен венец и рецитирал ритуалните изрази, които призовават към смирение. Пред колесницата карали военната плячка и водели пленниците. След колесницата вървели воини, увенчани с лаври и награди. Те се провиквали: „Триумфирай, Юпитере!“, пеели хвалебни песни в чест на пълководеца, а също и подигравателни, за да не го урочасат. На Капитолия триумфаторът принасял в присъствието на сената жертва на Юпитер бик. Отвеждали пленниците в затвор и най-знатните от тях често бивали убивани. Триумфът се определял по решение на сената и с ходатайството на пълководеца, чийто доклад приемали вън от чертата на града в храма на Белона: пълководецът нямал право да влезе в града преди триумфа.

Харуспици (лат. Haruspices - етрус.) — жреци-гадатели в Рим. 

Хипасписти — оръженосци, лековъоръжени пехотинци.

Цензори — длъжностни лица в Рим, избирани веднъж на пет години да преброят гражданите и да определят имотния им ценз. Те контролирали поведението на гражданите. Цензорите водели списъци на конниците и на сената.

Центуриони — командири на центурия в Рим.

Центурия — военно поделение в Рим от сто души.