Съвременна история

1968 – „разделната“ година: свободата на власт. Българският поглед върху Френския май (60-те години на ХХ век)

Написана от Христо Милков
Посещения: 10472

Индекс на статията

 

Христо Милков

 

1968 - „РАЗДЕЛНАТА“ ГОДИНА: СВОБОДАТА НА ВЛАСТ

 

Българският поглед върху Френския май

(60-те години на ХХ век)

 1968 cover 2

На проф. дин Милен Семков,
на човека, който ми подаде ръка
още от студентската скамейка -
благодаря!

 


 

УВОД

 

Шестдесетте години на ХХ век са десетилетие на радикални промени по цял свят. Не са „пропуснати“ нито Америка, нито Азия, нито Старият континент. То оставя върху снагата на човечеството много по-дълбоки следи, отколкото траншеите, които са прокопани по времето на войната, наречена Голяма. Това е време на важни международни събития - издигната е Берлинската стена; светът е на косъм от ядрена катастрофа през Карибската криза; избухва безсмислената и пошла война във Виетнам. След възкачването на Дубчек изгрява Пражката пролет, а безкомпромисната инвазия в Чехословакия на „дружеските армии“ изтрива всякакви блянове за „социализъм с човешко лице“; започва Културната революция в Китай; за шест дни Израел разгромява Египет и неговите съюзници. Това са десет години на нагли престъпления и кървави насилия - падат братята Джон и Робърт Кенеди, в своята борба за права и свободи е убит пастор Мартин Лутър Кинг, в отговор на което избухват масови негърски протести; разстрелян е „Че“ Гевара - знаме на революцията в Латинска Америка и в Западна Европа; три куршума са изстреляни в главата на германския лидер и теоретик на студентското движение Руди Дучке; „само“ 31 атентата са осъществени срещу живота на генерал Дьо Гол. Юрий Гагарин, първият човек - космонавт, полита към звездите, а две години след него - и Валентина Терешкова, първата жена - космонавт. Извършена е първата трансплантация на сърце в света от д-р Кристиан Бърнард в Кейп Таун, ЮАР. Открит е лазерът. Завоювани са нови коти в борбата за човешки права и свободи и нови върхове на човешкото познание. Вихри се сексуалната революция и вместо „свобода, братство, равенство“ е издигнат лозунгът „свобода, братство, сексуалност“.

Нарекох 1968 „разделна“. Може да се говори за „преди“ и „след“ нея. Тази високосна година в голяма степен принадлежи на студентите: техният въртоп поглъща целия свят. Никога дотогава полицейски ботуш не е стъпвал в древната Сорбона, а за пръв път в историята на Франция 10 милиона работници излизат на улицата. В Европа изригват два вулкана: на Изток - в Прага и на Запад - в Париж.

При събития от такъв калибър като Френския май, обхващащи цялото общество, неизбежно се повдигат много въпроси - защо са се случили, какво ги е предвещавало или са били пълна изненада; какво се е случило през този бурен месец, какво се е случило след него и с какво и защо ще се запомни, какъв е бил неговият отглас. Сякаш по инерция им се слага етикетът „студентски“, но дали те са само такива. Кои са хората, които правят май, за какво се борят и какво постигат...

Все по-голямото натрупване на нови документи, спомени, дневници, научна литература говори за значимостта на това явление. Същевременно има празнини, още незапълнени ниши в изследванията на този толкова важен период на XX век.

Такава възможност дават документите от АМВнР, от т.нар. Комисия по досиетата1 (архиви за периода на Първо главно управление на МВР), от бившия Централен партиен архив, който понастоящем се съхранява в Централния държавен архив, от архива на БТА и нейните официални, служебни и секретни бюлетини, българският официален и служебен печат, сред който се открояват заглавия като „Работническо дело“, „Поглед“, „Народна младеж“, чиито кореспонденти и наблюдатели следят изкъсо развоя на събитията. В изданията на БТА сп. „ЛИК“, сп. „Светът в снимки и карикатури“ (предшественикът на „Паралели“), сп. „Международно профсъюзно движение“ и сп. „Антени“ са разгледани политическите процеси през 60-те години на ХХ век, младежкото и синдикалното движение, новите явления в културата и изкуството, характерни за този период. Голяма част от публикациите в тези издания са статии от водещи западни вестници и списания, излезли съвсем наскоро. Специално тези в сп. „Международно профсъюзно движение“, предназначено за служебно ползване, „закъсняват“ само около две седмици. Заслужава да се отбележи, че процентът на материалите от ТАСС е минимален. Така картината, която може да се получи въз основа на материалите в тези издания, може да се смята за актуална, като, разбира се, внимателно се пресява през задължителния идеологически филтър, поне що се отнася до официалните издания.

Самото използване на тези архиви представлява принос в българската наука, защото те или изобщо не са били публикувани, или достъпът до тях е бил твърде ограничен.

Много важна част от използваните материали са дълбочинните интервюта, направени от мен със съвременници и участници в събитията, които дават възможност те да бъдат представени като процес. Сред тях са кореспондентът на в. „Работническо дело“ проф. Павел Писарев2 или такива личности като дипломата Райко Николов3 или д-р Светослав Терзиев4, дългогодишен кореспондент на БТА, проф. Милан Миланов5, български представител в ЮНЕСКО и посланик във Франция, резидента на българското разузнаване в Лондон и Париж Димо Станков6. Наред с тях са и автори на книги, мемоари и др., което отговаря на общата идея на монографията тази преломна година да бъде представена през български поглед.

Не всички отговори са дадени, появяват се все нови и нови документи, много от участниците са живи и разказват за това, което са преживели. Макар че върху май и юни 1968 г. има натрупана книжнина от най-различен характер, а първите съчинения се появяват още през месец юли, съвсем не може да се каже, че последната дума за този вулкан, изригнал през 1968 г., е казана и че всичко е изчерпано. Особено във връзка с кръглите годишнини се разкриват все нови и нови документи, особено от полицейските архиви, което хвърля нова светлина върху майските събития.

До този момент липсват обобщаващи проучвания на български автори по тази изключително значима тема. Тези, които вече са осъществени, засягат проблематиката само отчасти. Обичайното разбиране е представянето на събитията от май - юни 1968 г. като „студентски“.

Извън погледа на изследователите до този момент остава 9-ият световен фестивал на младежта и студентите в София и дейността на френската делегация, състояща се от 900 човека. Изобщо не е засягана темата за общуването между различните делегации в столицата. Литерните дела на различните делегации, съхранявани в архива на Комисията по досиетата, особено тези на германската, чешката, полската и пр. дават една по-пълна картина за взаимоотношенията помежду им. След приключването на събитията в Рим, Западен Берлин, Прага и Париж многобройни участници, сред които и водачи на най-големите младежки европейски движения като Карл-Дитрих Волф и Жак Соважо пристигат в София и показват „уменията“ си пред българска публика.

Събитията от май - юни 1968 г. се отличават с особена значимост и актуалност от гледна точка на своя световен, европейски и национален контекст, а не само парижки. Тридесет години по-късно подобни събития се разиграват във Франция. Налични са извори от български произход, които дават възможност да се направят аналогии между тях.

Въз основа на най-разнообразни по своя характер източници, написани от ръката на дипломата, на разузнавача, на журналиста, на свидетеля на събитията или на днешния анализатор, може да се представи един подробен и разностранен български поглед върху Френския май, който да запълни една ниша в изследванията, която представлява интерес както за българския, така и за френския читател.

 

1Архив на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (По-нататък АКРДОПБГДСРСБНА).
2Павел Писарев е сред най-известните имена в българската журналистика преди 1989 г. Роден e на 19 октомври 1934 г. в София в семейството на царски офицер и майка германка. На 19-годишна възраст става член на БКП. Дълги години пише във в. „Работническо дело“, работи и като негов кореспондент в Париж. През 70-те години е генерален директор на ДО „Българска кинематография“ в най-силния период на киното ни, бил е и зам.-председател и първи зам.-председател на Комитета за култура с ранг на министерство в екипа на Людмила Живкова (1971-1983). През периода от 4 април 1981 до 5 април 1986 г. е кандидат-член на ЦК на БКП. На два пъти оглавява Българската телевизия като генерален директор (1970-1971, 1990-1991). Той е професор, доктор на социологическите науки, автор на много статии и книги. Сред основните му публикации са „От нашия кореспондент...“ (София: Петекстон, 2010) и „Подир изгубеното време. Спомени“ (София: ИК „Жанет 45“, 2011).
3Райко Николов (1925, с. Суворово, Варненско-) - 40 години от живота му минават между два свята - на гражданин на комунистическа България, работещ като дипломат на Запад. След края на войната през 1946 г. е приет да учи право в Софийския университет. Постъпва в Министерството на външните работи през 1950 г. и още през април 1951 г. е изпратен на първото си назначение в чужбина като трети секретар в Париж. Кариерата му продължава в посолствата във Вашингтон и в Прага. Първият му посланически пост е в Кувейт, когато е едва на 43 г. Ръководил е посолствата в Южен Йемен, в Титова Югославия и в Италия, бил е постоянен представител на България при Службата на ООН в Женева. Ръководител е на българската делегация на Европейската конференция за сигурност и сътрудничество, а също и на делегацията ни в Комитета по разоръжаване. Пенсионира се през 1990 г. В неговото семейство има три поколения дипломати. Автор е на мемоарните книги „Дипломация на четири очи“ (София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1995), „На горещ пост в Рим“ (София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1998), „Парижки години“ (София: КК„Труд“, 2004), „Дипломат в Америка“ (София: КК „Труд“, 2007), „Българският посланик разказва“ (София: КК „Труд“, 2009) и „Живот в два свята“ (София: КК „Труд“, 2014).Цит. по: Незнакомова, М. Райко Николов: През Студената война имаше нагласа, че всички дипломати са шпиони. 08.03. 2014, https://www.24chasa.bg. [Прегледан на: 15.11.2018 г.]
4Светослав Терзиев - журналист с дългогодишна практика, главно в сферата на международната политика. Бил е първи кореспондент на БТА в Индокитай и неин последен щатен кореспондент в Париж. От 1992 г. работи в печата - в. „Континент“ и в. „Сега“. Основател е на дисциплината „Агенционна журналистика“ във ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“, където преподава повече от 20 години. Доктор е по журналистика от 2007 г. с дисертация на тема „Журналистическата информация - стока или човешко право?“. Отличен е с редица национални и международни награди за журналистика, включително и наградата на Европейския парламент през 2011 г. като национален победител в сектор „Печат“.
5Милан Миланов (1939, с. Църква, общ. Балчик) - журналист в централния печат (от 1960); коментатор, главен редактор на редакция „Информация“ и програмен директор в Българската телевизия (1968-1972); главен редактор на сп. „Европа 2001“ (1993-1995); главен редактор на сп. „Международни отношения“ (1998-2003); главен редактор на сп. „Международна политика“ (2004-). Дипломат: аташе в Постоянното представителство на България в ООН - Ню Йорк (1966-1968); постоянен представител на България в ЮНЕСКО - Париж (1979-1983); извънреден и пълномощен посланик на България във Франция (1990-1991); извънреден и пълномощен посланик в Министерството на външните работи (1995-1997). Заема следните постове в областта на науката и културата: ръководител на секция „Международни културни отношения“ в Научноизследователския институт по културата към Комитета за култура и БАН (1985-1990); доцент по международни културни отношения и медии в Университета за национално и световно стопанство - София (1993-1996); професор по международни отношения в Правно-историческия факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“ - Благоевград (2005-); доцент по международни организации и по международни отношения (преподаване на френски език) в НБУ. Развива и консултантска дейност: съветник за България на френската банка „Креди комерсиал дьо Франс“ (1993-1995); член на Международен експертен комитет за изработване на Конвенция по културата на франкофонските държави (1996-1997); национален кореспондент на Агенцията по франкофонията (1995-1997); експерт в работни групи на Международната организация на франкофонията. Участник в национални и международни организации и конференции: член на СБЖ; член на Международния институт на пресата - Виена; почетен член на Международния Лайънс клъб - Париж. Участва в конференции, симпозиуми, колоквиуми, семинари и кръгли маси, организирани от или под егидата на ООН, ЮНЕСКО, Съвета на Европа, Международната организация на франкофонията и други международни правителствени и неправителствени организации.
6Димо Станков е полковник от резерва, бивш зам.-началник на Първо главно управление на Държавна сигурност - външното разузнаване - до 1990 г., началник на 8 отдел „активни мероприятия“ в ПГУ-ДС. Пенсиониран е през 1990 г. Работил е 7 г. под прикритие на дипломатическа работа в Лондон, бил е резидент на българското разузнаване в Париж, работещ под прикритие, и по това време е бил пряк началник на журналиста Владимир Костов. Както е известно, Костов е работил като кореспондент в Париж, като същевременно е бил офицер от разузнаването, майор от секретния щат на ДС, вербуван още през 1967 г. През 1977 г. той остава в Париж, иска политическо убежище и започва да разобличава режима, минава на работа в радио „Свободна Европа“. Димо Станков е наказан, понижен в длъжност и минават години докато пак го издигат на работа. Автор е на книгата „След дълго мълчание. 42 години в българското разузнаване“ (София: ИК „Христо Ботев“, 2001).


 

ПЪРВА ГЛАВА. 1968 - „РАЗДЕЛНАТА ГОДИНА"

 

Дьо Гол, който възвърна честта на французина
Дьо Гол, който възвърна честта на французина

Временното правителство на Френската република начело с Дьо Гол (1944-1946) се нагърбва с възстановяването на Франция.

Триумфално завръщане на 13 май 1958 г. на „най-прочутия французин”.
Триумфално завръщане на 13 май 1958 г. на „най-прочутия французин”.

На пресконференция от 19 юни Генералът заявява: „Вярвате ли, че на 67 години ще започна кариера на диктатор?”

Източник: „Фондация Шарл дьо Гол”. http://www.charles-de-gaulle.org

Дьо Гол в Алжир, 4 юни 1958 г.:
Дьо Гол в Алжир, 4 юни 1958 г.:

“Аз ви разбрах!”

Източник: Parismatch.com, https://www.parismatch.com.

Дьо Гол представя конституцията на Петата република.
Дьо Гол представя конституцията на Петата република.

80% от французите я одобряват на референдум, 4 декември 1958 г.

Източник: АP.

Константин Мелник
Константин Мелник

потомствен контраразузнавач; съветник по сигурността, оглавил всички разузнавателни, контраразузнавателни и полицейски структури; пазител на държавните секрети; натоварен с осъществяването на водещите принципи на голистката външна политика (1958-1962).

Източник: 5ème République, https://5respublika.com

Първа среща на Дьо Гол с Никита Хрушчов
Първа среща на Дьо Гол с Никита Хрушчов

23 март 1960 г.

Великобритания – „троянският кон” на САЩ
Великобритания – „троянският кон” на САЩ

Генералът смята Великобритания за “троянския кон” на САЩ в Европа и на два пъти отхвърля включването й в ЕИО.

Дьо Гол, британският премиер Харолд МакМилан и съпругите им

Рамбуйе, 2 декември 1960 г.

Дьо Гол за Кенеди: „разглезено хлапе”
Дьо Гол за Кенеди: „разглезено хлапе”

22 ноември – смърт на Кенеди (1963), раждане на Дьо Гол (1890).

Източник: Printerest, https://www.pinterest.com

Един от най-очарователните събеседници на света
Един от най-очарователните събеседници на света

Джаки Кенеди и Дьо Гол.

Източник: Printerest, https://www.pinterest.com

Кървавият път към Евиан е извървян
Кървавият път към Евиан е извървян

Подписване на споразумения за прекратяване на огъня и за независимост на Алжир, 18 март 1962 г.

Приятелството е по-важно от протокола
Приятелството е по-важно от протокола

Дьо Гол поздравява германския канцлер Аденауер, Париж, 27 септември 1963 г.

“Приятелството е по-важно от протокола”.

Пресконференция за НАТО
Пресконференция за НАТО

Дьо Гол обявява изтеглянето на Франция от обединеното командване на НАТО. Пресконференция от 21 февруари 1966 г.

Източник: John Menager.

Кув-дьо-Мюрвил
Кув-дьо-Мюрвил

Кув дьо Мюрвил – трети премиер на Дьо Гол

Живков в Париж, 1966
Живков в Париж, 1966

Министър-председателят Тодор Живков и съпругата му д-р Мара Малеева с френския президент и съпругата му Ивон Вендру. Най-вляво е външният ни министър Иван Башев.

Източник: 24часа.bg, https://www.24chasa.bg

10 милионна стачка оковава Франция
10 милионна стачка оковава Франция

След 13 май 1968 г. десетмилионна национална обща стачка парализира Франция – невиждана по своите мащаби в историята й. Само за един ден в огромното човешко море се вливат 1 милион души.

За пръв път големият играч е неспособен да реагира.

Масю – голист от „първия ден”
Масю – голист от „първия ден”

Старият боен другар генерал Масю, голист от „първия ден”, който дава на Дьо Гол подкрепата си във въртопа на Май, 29 май 1968 г., главна квартира на френските окупационни сили в Германия, Баден-Баден.

Едномилионно шествие пред Елисейския дворец
Едномилионно шествие пред Елисейския дворец

Едномилионна манифестация по Шан-з-Елизе в подкрепа на Дьо Гол, 30 май 1968 г.

Дьо Гол не е сам!
Дьо Гол не е сам!

Тази манифестация е най-значимото събитие от май-юни 1968 г. Лозунгите и възгласите са: „Дьо Гол не е сам”, „Да се върнем на работа”, „Червения (Дани) в Сибир”.

Първият президент на преки избори
Първият президент на преки избори

Дьо Гол става първият президент, явил се на преки общи избори.

Ивон дьо Гол – вярна опора
Ивон дьо Гол – вярна опора

“Президентството е временно, но семейството е постоянно”.

Преставам да изпълнявам функциите си…
Преставам да изпълнявам функциите си…

Оставка на 27 април 1969 г.

“Преставам да изпълнявам функциите на президент на Републиката...”

Франция овдовя…
Франция овдовя…

Смърт в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз, 9 ноември 1970 г.

Жорж Помпиду: “Генерал дьо Гол е мъртъв, Франция овдовя.”

Дебре – първи премиер на Дьо Гол
Дебре – първи премиер на Дьо Гол

Мишел Дебре, министър-председател (1958-1962).

Източник: Le Point, https://www.lepoint.fr

Помпиду – наследник на престола
Помпиду – наследник на престола

Жорж Помпиду, министър-председател (1962-1968), заемал този пост най-продължително време в историята на страната и президент на Франция (1969-1974).

Иван Башев
Иван Башев

Иван Башев - министър на външните работи (1916-1971).

Източник: в. Десант, http://www.desant.net/

Владимир Топенчаров
Владимир Топенчаров

Акад. Владимир Топенчаров, наш посланик в Париж.

Източник: www.fotoarchiv.todorslavchev.com

Павел Писарев
Павел Писарев

Павел Писарев: журналист от в. „Работническо дело” и кореспондент във Франция, свидетел на събитията от 1968 г. Автор на „Подир изгубеното време: Спомени” и „От нашия кореспондент…”

Източник: в. „Борба”, https://www.borbabg.com

Димо Станков – резидент в Лондон и Париж
Димо Станков – резидент в Лондон и Париж

Полк. Димо Станков, резидент в Лондон и Париж, началник отдел за психологически операции към ПГУ-ДС.

Източник: Телевизия „Скат”, http://www.skat.bg

Димитър Вандов – 8 години в Париж
Димитър Вандов – 8 години в Париж

Дипломат и разузнавач, полк. Димитър Вандов (1927) работи 40 години в ПГУ-ДС от които 26 години на територията на чужди държави – 15 години е под прикритие на нашите дипломатически мисии в Турция като преводач, консул и културен аташе, 8 години в българското посолство в Париж, 3 години е акредитиран за аташе по печата в Хага.

Източник: Епицентър.бг, http://epicenter.bg.

Дино Динев – командир на барикада през май
Дино Динев – командир на барикада през май

Дино Динев, троен агент на ПГУ-ДС, КГБ и ДСТ – френското контраразузнаване; лежал в продължение на 3 години и половина във френски затвор; в разгара на събитията от 1968 г. заснема два пълнометражни документални филма.

Източник: actualno.com, https://www.actualno.com

"Аз,макиавелист!"
"Дьо Гол = СРС"
"Свободна информация"
"Гласувайте свободно"
Атентатът в Пти-Кламар
Атентатът в Пти-Кламар

Атентат на ОАС срещу Дьо Гол в Пти Кламар под кодовото название операция „Шарлот Кордей”, 22 август 1962 г. Президентът оцелява като по чудо. Срещу Генерала има общо 31 атентата.

Неговият оранизатор, ръководителят на военното крило подполк. Бастиен-Тиери получава смъртна присъда, а генералите Салан и Жуо със задочни смъртни присъди избягват в Швейцария.

Атентатът в Пти-Кламар
Атентатът в Пти-Кламар

След атентата продажбите от марката Ситроен DS19 рязко скачат.

Стилът “Дьо Гол” ще бележи и президентския автомобил. Ситроенът DS е наричан шеговито “черна богиня” (на фр. déessе).

„Неизбежният” Дани Червения
„Неизбежният” Дани Червения

Даниел Кон-Бендит, „неизбежният” Дани, в разгара на всички събития от май 1968. Агент на ЦРУ.

Наложена му е десетгодишна забрана за достъп на френска територия, която се изпълнява изцяло. На снимката е с войник от силите за борба с безредиците. Той е издирен и участва заедно с Кон-Бендит в телевизионно предаване, посветено на 40 годишнината от 1968 г.

Източник: The New York Review of Books, https://www.nybooks.com

Авторът с последния адютант на Дьо Гол полк. Жан д’Eкриен
Авторът с последния адютант на Дьо Гол полк. Жан д’Eкриен

Отбелязване на 25-годишнината от смъртта на Генерала,

Френски институт в София, 13 ноември 1995 г.

Личен архив: доц. д-р Христо Милков

Previous Next Play Pause
 

Френският икономист Жан Фурастие нарича годините от 1945 до 1973 г. „тридесетте славни“. А тези от 1958 до 1969 г. справедливо могат да се нарекат „десетте славни“ и те принадлежат на големия държавник и политик генерал Дьо Гол. Той отново е призован на власт като „най-прочутия французин“ с мисия да прекрати кървавата война в Алжир, въпреки риска за живота му. Във външните работи Генералът осигурява на Франция небивало реноме и авторитет. Никога досега тя не е имала толкова здрави позиции в света. Неговите решения и гарантират независимостта и величието, за които винаги е мечтал и цял живот е воювал. За да има независима политика, Франция трябва да се превърне непременно в ядрена държава, което ще и гарантира „спокойствие“ не само по отношение на противниците, но и спрямо съюзниците. След двата световни колоса тя става третата сила, разполагаща с това разрушително оръжие. През 1966 г. Франция излиза от военната организация на НАТО, а 29 американски бази с 33 000 офицери и войници са принудени да се изтеглят от нейната територия. Военноморските и военновъздушните сили на страната от НАТО-вско, де факто - американско, се връщат под национално командване. В челото, на четвърто място след САЩ, малко след Япония и ФРГ, излиза Франция - неслучайно се говори за „френското чудо“. Рязко се променят темповете на развитие на нейната икономика. Резултатите не закъсняват. Промените в икономиката водят към повишаване на доходите на населението и гарантиране на повече социални придобивки. Непрекъснато се увеличават семейните спестявания. Да се консумира и купува все повече и повече става навик за французина.

Каква е „външната политика на Франция при управлението на Генерала“? Според дипломата от кариерата Райко Николов, отличаващ се с внушителен 40-годишен стаж, „Дьо Гол беше един реалист в областта на външната политика. Има една книга в областта на външната политика, която много ме впечатли, от Сулцбъргър, която беше озаглавена „Ерата на посредствеността“. В нея той се позовава на разговор с генерал Дьо Гол, в който той казва, че със Съединените щати искаме да бъдем партньори, а не подчинени. Дьо Гол е този, който реши да води по-самостоятелна външна политика. До преди него Франция следваше политиката на САЩ, тя нямаше своя. Дьо Гол промени това положение. В друго отношение той беше както [Вили] Бранд, политик, който държеше сметка за реалностите - и към Съветския съюз, и към източноевропейските страни. Именно през този период Тодор Живков отиде на посещение в Париж. Мога да кажа, като говорим за французите, че те по-трезво оценяваха работите. Например, Франция винаги е имала слабост към Сърбия, в ущърб на България. Аз съм чел как преди Втората световна война Мушанов отива в Лондон, в Париж да моли, едва ли не, тези страни да обърнат по-голямо внимание на България, да увеличат търговията, обаче по инерция от миналото Франция държи на Сърбия, били са съюзници от Първата световна война. Докато съм бил дипломат в Париж знам, че има улици, които носят името на сръбския крал Милан. Имаше една традиция България да бъде пренебрегвана.

Когато на власт дойде Дьо Гол, вече имаше по-друго отношение към Източния блок и към самата Германия, по времето на Аденауер и най-важното, Франция се стремеше да се освободи от политическата, финансовата и икономическата опека на Америка. След като приключи войната в Индокитай и след като Алжир получи независимост, Дьо Гол разбра, че Франция, за да стане реална велика сила, една от петте, трябва да притежава атомно оръжие. Френското виждане беше, че не е важно да имаш, образно казано 1000 или 1500 бомби. И Съветският съюз, и Америка се увлякоха и имаха толкова атомни бомби, колкото няколко пъти да унищожат света - „овъркил“. Това не се налага. Първата експлозия на френска ядрена бомба беше през 1960 г. Така французите създадоха своя ядрен потенциал, като същинска велика сила.“7

В този дух беше оценката на френската външнополитическа линия по време на президентството на Дьо Гол и на проф. Милан Миланов. Според него това е съществен въпрос, който изисква твърде пространен отговор: „С няколко думи: стремеж за утвърждаване на Франция на равна нога с другите велики сили; абсолютен приоритет на независимия, суверенен и самостоятелен характер на френската външна политика при зачитане в съответна степен на съюзническите задължения; в контекста на тази външна политика осигуряване на самостоятелната военна сигурност на страната без пренебрегване на съюзническата солидарност (отбрана по всички азимути - défense tous azimuts); самостоятелно развитие на Европа (Европа от Атлантика до Урал), но критична подкрепа за европейската обединителна идея в лицето на ЕС; подозрителност по отношение на ролята на Англия в ЕС и критична сдържаност по отношение към ролята на САЩ в Европа; доброжелателно, макар и критично отношение към СССР и тогавашните социалистически страни; след преодоляването на колебанията и задръжките си по отношение на деколонизацията активно сътрудничество с новоосвободените бивши колонии на основата на франкофонските и франкофилските настроения в тях.“8

Относно външната политика през президентството на Генерала няма нито едно цялостно проучване от български автори9. След като станаха достъпни редица архиви на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА), въз основа на плановете, отчетите и докладите на външнополитическото ни разузнаване става възможно да се хвърли светлина върху ролята и мястото на Франция като обект на дейност на трети отдел „Западни страни“ на Първо главно управление на Държавна сигурност и да се получи една по-цялостна представа в сравнителен план с другите западни държави. Освен това тези документи представят „френската линия“ на работа на българското разузнаване. В тях е засвидетелствана дейността на нашата резидентура във Франция, целите и задачите, които преследва, както пряко срещу тази западна държава, така и срещу други страни. Тези „десет славни години“ на Дьо Гол бележат не само съвременната история на Франция, оглавявана от държавник от изключително висока класа като него, но и европейската и световната история. Вече достъпните документи разкриват и дейността на българската резидентура във Франция през този период.

В отчета за агентурно-оперативната работа по линия на Франция за периода от 01.01.1965 до 30.11.1965 г. се съдържа оценка за външнополитическата линия през периода на управлението на Генерала: „Оперативната обстановка във Франция през отчетния период благоприятстваше за изпълнението на задачите, стоящи пред резидентурата.

През отчетния период френското правителство засили антиамериканския характер на външната си политика. Политиката на изолиране на американското влияние в Европа и сближаването на Франция със социалистическите страни беше активизирана. Дьо Гол по-ярко демонстрира решимостта си да води независима национална външна политика. Печатът, радиото и телевизията настойчиво и нашироко прокламираха този характер на френската външна политика. Всичко това се отрази положително на оперативната обстановка в страната. Френските граждани без разлика на класи и слоеве не само, че не избягваха контактите с представители на социалистическите страни, а напротив, търсеха и поддържаха такива контакти.“10

Точно три години по-късно приоритетите на голистката политика в областта на външните работи се следват неотклонно. Ако през Третата република новото френско правителство първо отива да се „поклони“ на Великобритания, а през Четвъртата - на Съединените щати, то с утвърждаването на Петата република характерното за външнополитическата линия на Генерала е преследването на независима национална политика. В доклада на началника на отдел 03 („Западни страни“) на Управление I - КДС от 14.11.1968 г. относно състоянието на агентурно-оперативната работа по линия на Външнополитическото разузнаване (ВПР) в западноевропейските капиталистически страни, включително и САЩ, и перспективите за нейното развитие в близките 4-5 години, в раздела за политическата и оперативната обстановка във Франция е направен обстоен анализ на линията на френското правителство, на неговите цели по отношение както на съществуващите блокове, така и на конкретни държави и региони.

Началникът на отдела пише: „Независимо от съществуването на едно, макар и относително консолидиране на десните реакционни и проголистки сили в страната не са налице никакви сериозни симптоми за съществени промени във външнополитическия курс на Дьо Гол и отношението му към съседните страни, НАТО, СССР и социалистическите страни. Това се потвърждава и от състоялото се през м. октомври заседание на Съвета на министрите, на което Дьо Гол отново изрази несъгласие с политиката на блоковете и волята си да продължи линията за намаляване на напрежението, което означава, че той признава тяхното съществуване, без да участва в тях и счита за възможно постигането на прогрес в развитието на отношенията между народите, основан на „правото на народите да разполагат със себе си“. Според френското гледище при осъществяването на политиката на мирно съвместно съществуване и провеждането на новата линия за подобряване отношенията със страните от Източна Европа, понякога възникват и „пречки“, какъвто е случаят с „чехословашкия епизод“, които при определени обстоятелства могат да бъдат причина за нова студена война между Изтока и Запада.“11

Събитията в Чехословакия отново дават възможност на генерал Дьо Гол да изтъкне възгледите си за разделението на света на два противопоставящи се блока. Според него то е източник на много нещастия и представлява опасност за световния мир. Едно от тях е именно случилото се в Чехословакия. На пресконференция на 09.09.1968 г. в Париж той го отхвърля като „противно на интересите на отделните народи, тъй като им пречи да се развиват самостоятелно, както и да установяват контакти, съответни на техните хилядогодишни наклонности. Това идва още от Ялтенските споразумения, на които нито една европейска страна не е присъствала. Франция не одобрява тези решения за разделение на света на два блока и отдавна води борба за тяхното премахване. Затова поддържайки тесни взаимоотношения със страните от Западна Европа, установявайки сътрудничество с ГФР, Франция се откъсна от военната организация на НАТО, тъй като последната организация беше доминирана от САЩ. Поради същите причини Франция не се съгласи с изграждането на наднационални органи вътре в Общия пазар. Това е една от причините Франция да се противопостави на влизането на Англия в Общия пазар. В същото време Франция установи развиващи се връзки първо с Русия, а след това със страните от Висла, Дунав и Балканите. Тези отношения обхващат предимно икономическите, техническите и културните отношения, но те също така съдействаха и за политическото сътрудничество. Събитията в Чехословакия са абсурдни от гледна точка на европейското сътрудничество. Подчинението на Чехословакия с военна намеса означава запазването на Източния блок, а следователно и на Западния блок. Събитията в Чехословакия, т.е. набелязалата се либерализация, нежеланието за подчинение и т.н. показват, че политиката на Франция е правилна и отговаря на европейската действителност. Ясно е, че никаква идеология не може да надвие националното чувство.“12

Цитирах обстойно този пасаж от пресконференцията на Генерала, защото той представлява в сбит вид обобщение на цялата му външна политика. Нахлуването в Чехословакия бележи трайно историята на света и един защитник на демокрацията и на правото на нациите за самоопределение и на свободата на избор на държавите, които трябва да могат да поемат по свой собствен път, какъвто е Дьо Гол, не може да остане без позиция. Показателни са реакциите, които предизвиква становището на Генерала.

Третият секретар при българското посолство в Париж Стефан Стайков в своя информационна записка от 17.11.1968 г. обобщава различните позиции по отношение на тази пресконференция. Проамериканските и антисъветски политически среди отбелязват, че събитията в Чехословакия са дали повод на Дьо Гол отново да развихри борбата си срещу американската хегемония и че той по-малко се интересува от положението на Чехословакия, отколкото да разпространява в международен мащаб възгледите си за двата блока. Раздирането на снагата на света на две е основният белег на действителността от времето на Студената война. Отхвърлянето му е трайна политика от страна на френския президент.

Това, че той за пореден път е намерил сгоден случай да утвърди тази политика, едва ли може да бъде повод за обвинение. Самата пресконференция е много значима - на нея държавникът излиза с позиции както по редица важни вътрешнополитически въпроси като майската криза от 1968 г., причините и виновниците за нея, състава на новия кабинет и предстоящите избори, така и по външнополитически, един от които са чешките събития.

В анализа на реакциите по повод изказването на Дьо Гол, според Стефан Стайков, мнозина от проамерикански и антисъветски настроените наблюдатели са изразили разочарованието си, че независимо от тези събития, ген. Дьо Гол не се е приближил нито към САЩ, нито към НАТО и надеждите за едно връщане на Франция окончателно се изпаряват. Според мен тези, които са изразили разочарование от това, явно изобщо не са били наясно не само с външнополитическите схващания на Дьо Гол, но и с много по-дълбоките му възгледи за нацията и държавата и за собствената му роля в историята, които се коренят още в произхода му и в дългогодишната му борба за независимост още откакто е начело на „Свободна Франция“, оглавява Френския комитет за национално освобождение в Алжир и е министър-председател на Временното правителство на Френската република. Франция никога не е давала каквито и да било сигнали за „връщане“.

От своя страна, американските наблюдатели смятат, че в пресконференцията си Дьо Гол не е засегнал войната във Виетнам, тъй като френската политика толкова се отдалечава от САЩ, че вече не е нужно тези проблеми да бъдат използвани срещу тях. Глобалната стратегия на американските схващания за регионално развитие (т.е. обединяване на редица нации в групировки, подобни на Общия пазар, но по-универсални) е в крещящо противоречие с позицията на Дьо Гол за ролята на нацията.

Според Стефан Стайков заявлението на генерал Дьо Гол относно продължаване на политиката на сътрудничество със социалистическите страни се посреща от повечето наблюдатели, независимо от словесните фойерверки, като единствено разумната политика. „Подчертава се, че връщането към старите форми на студена война със социалистическите страни е вредно за самите страни от Западна Европа. Следователно от този пасаж следва да се отдели като съществено заявлението, че досегашната политика на Франция спрямо социалистическите страни ще се запази.“13

Определението „Чехословашки епизод“ е твърде лицемерно. Погазването на „Пражката пролет“ от „дружеските армии“ (без румънската - б.а., Х. М.) предизвиква гневен взрив от възмущение у свободолюбивия свят. Една от страните, в които то е най-ярко, е Франция. Интересна е обаче позицията, която се открива в Агенция Франс прес на 20 декември 1968 г.: „След трудностите, предизвикани от съветската окупация на Чехословакия, съветско-френските отношения навлизат в нов етап. Френското правителство не се отказа от своето отрицателно становище спрямо съветската интервенция, но според наблюдателите, то е възприело „реалистично“ становище, приемайки съветското предложение за икономическо, техническо и научно сътрудничество и възможност за започване на диалог по най-важните проблеми.“14

Във връзка с френско-съветските разговори по проблеми от международен характер от декември 1968 г. наблюдателите отбелязват, че те могат да се състоят без това да означава подновяване на редовните консултации, които са прекратени от френска страна в отговор на съветската интервенция в Чехословакия. Очевидно е, че не може толкова лесно да се преглътне смазването на „Пражката пролет“. „...Европа от Атлантика до Урал, приютила в себе си надеждата за свобода на народите от Стария континент, се разпадна в една августовска утрин в Прага на 20 август 1968 г. Това, което се случи в Чехословакия. явните въжделения на нейния народ към зората на свободата, сплотеността на нацията срещу окупатора и отвращението, изпитано при мисълта, че ще трябва отново да приеме робството, както и всеобщото неодобрение на всички западноевропейски народи на перспективата за връщане към Студената война, всичко това разкрива пред очите ни, че нашата политика, даже и ако тя в даден момент противоречи с дълбоките реалности в Европа, следователно тя е добра политика. Всъщност за чуждото господство вече е много късно да получи одобрението на нациите, дори когато то е окупирало земята ѝ.“15

В своя докладна записка до Тодор Живков относно предстоящите френско-съветски стопански разговори от 28.12.1968 г. българският посланик в Париж Владимир Топенчаров отбелязва: „Що се отнася до поведението на Франция към САЩ [...] от френска страна могат да се очакват инициативи, които да манифестират смекчаване на отношенията между Франция и САЩ, но в никакъв случай френското правителство не ще допусне засилването на американската намеса в европейските работи. По този въпрос френската страна е непримирима“. Вярно е, че Франция прави известни изменения в своята военна стратегия главно по основните позиции на теорията на бившия началник на Генералния щаб Айре „отбрана по всички азимути“ и с това, че френски военни части, въздушни и морски, участват в маневри и наблюдения в региона на Средиземно море, редом със силите на НАТО. Но се смята, че въпреки това нюансиране правителството ще продължава своята декларирана политика.

В голисткия официоз „Насион“ на 23 декември се появи съобщение за създаване на „Клуб на приятелите на единна Европа“. В ръководството на Клуба личат имената на видни „леви голисти“ (Рене Капитан, Мишле, Шуман и др.). Клубът има ясно противоамериканска линия. Др. Зорин16 в разговора изтъкна, че по сведения този Клуб е създаден не без знанието на Дьо Гол.“17

Налице е допълване между източници, произхождащи от различни български министерства - от външнополитическото ни разузнаване и от нашето Посолство в Париж, както и от френския печат и АФП и покриване на сведенията за външнополитическата линия на президента.

В Специален доклад на ЦРУ от 20 декември 1968 г. под заглавие „Дьо Гол и Петата република (1958-1968)“ е направен задълбочен анализ на външната политика на Генерала като са разгледани както приемствеността в приоритетите ѝ между Четвъртата и Петата република, така и главните ѝ черти, и най-важното, подчертан е личният принос на Дьо Гол. Според доклада той се състои в осъществяване на политиката на деколонизация, предприета през Четвъртата република, в признаването от негова страна, че близките и хармонични връзки с бившите френски колонии, съчетани с усилията да се наложи френското влияние в други страни, непряко свързани с някой блок, би могла да увеличи международната сила на Франция. В действителност Дьо Гол преобразува старата имперска роля и оформя новата концепция за френската доминация в „третия свят“. „Тези свободни връзки увеличават френския престиж и реноме и Дьо Гол става един вид говорител на по-малките страни, които искат да избягнат обвързаностите със „свръхсилите“.“18

Едва след успешното приключване на деколонизацията Дьо Гол може изцяло да се насочи към други външнополитически дела. Следващата му цел е запълването на пропастта между Франция и Германия чрез разширяване на приятелството между двете страни. Тези усилия започват още преди 1958 г., но при Генерала е осъществена стъпка напред, когато той решава да „институционализира“ отношенията помежду им чрез подписването на договора от 1963 г. в духа, който става главен принцип на неговата външнополитическа платформа. „Нещо повече, Дьо Гол вижда в оста Париж - Бон потенциал за нарастване на френската сила, без да дава на Бон статута да попречи на Франция да играе доминиращата роля, която ревниво желае. Той предприема многобройни политически стъпки, целящи да се покаже, че „Франция, искаща своята собствена независимост, не желае да бъде доминирана, водена или интегрирана в системата на Съединените щати.“19

Променените условия в международната област правят възможно насочването на френската политика към комунистическите страни. В късната 1963 и в ранната 1964 г. Дьо Гол започва предпазливо откриване към СССР и Източна Европа, което достига своя връх във френско-съветското сближаване, довело до многобройни културни, научни и икономически връзки с Москва и Източна Европа и изстрелва стремглаво „разведряването, разбирателството и сътрудничеството“ в твърда политика, която надживява чехословашката криза. Отхвърлянето на военните връзки с НАТО улеснява това сближаване с Изтока. Признаването на комунистически Китай е скъсване с миналото. Още веднъж Дьо Гол показва, че промените в международната област правят възможни нови инициативи.

Особено важни са заключенията в доклада от 20 декември 1968 г. за личния принос на Генерала. Става очевидно, че линията към комунистическите страни и НАТО налага голяма промяна, което прави продължаването на политиката на Четвъртата република непрактична или направо невъзможна. „Личният печат на Дьо Гол във френската външна политика се състои в промяна в стила, промяна на тона и промяна на „идеологическата“ основа.

Дьо Гол привнася в президентството известен философски манталитет, който носи дълбоката цел на политиката му. За него нацията - държава е фундаменталната действителност на историята и всички анализатори трябва да обосновават това разбиране. Настоявайки, че държавата е по-основна и по-трайна от каквато и да било идеология, той вижда в комунизма преходен феномен, само временно играещ международна роля върху страните, контролирани от комунистите.

Дьо Гол е последовател на принципа, че политиката е изкуство на възможното. В стремежа си да постигне целите си, той прагматично изпитва разнообразни политически средства и понякога временните спънки или отлагания са само подготовка към дългосрочни успехи. Според изтъкнатия политически анализатор Андре Фонтен20, Генералът използва многобройни сближения, понякога преследва противоречащи си цели и действа с „арогантността на човек, който не се спира пред нищо, което може да постави край на нацията, за когото историята е говорила без прекъсване в продължение на хиляда години.“21

Според вече цитирания доклад на ЦРУ няма съмнение, че Дьо Гол има свой собствен траен отпечатък върху облика на френската външна политика. Дали той е успял, или се е провалил в своята първоначална цел за постигане на независимост на действията и статут на велика сила е друг въпрос, на който обаче не може да се отговори докато той остава на власт. Има известно съмнение, че чехословашката криза е била пречка пред политиката на Дьо Гол и това кара някои наблюдатели да заключат, че докато той самият остава на власт, външната му политика ще се проваля. Дьо Гол обаче оценява събитията в рамките на историческата перспектива и вероятно мисли, че е твърде рано да се оценят неговите политически инициативи, още повече, че му остават над четири години.

Не бих приел заключението за провал на Генерала, при положение че независимостта и величието са скрижалите на външната му политика, на неговия начин на мислене. Колкото до чехословашката криза, „Пражката пролет“ е осъдена на зловещо потушаване, независимо от масовата подкрепа на световното обществено мнение.

Някои от определящите принципни положения във външната политика на Франция са формулирани от президента във вече споменатото му изказване от 9 септември 1968 г.: „Никакви идеологии, особено комунизмът, да не надделеят над националното чувство. И ако трябва да говорим за общия ни стремеж към прогреса и към спокойствието, трябва да кажем, че вече е късно да се задържи Европа завинаги разделена на две части. Франция ще продължи да работи навсякъде по света и най-вече на нашия континент за независимостта на народите и за свободата на хората. От друга страна, тя ще продължи да работи за разведряването, за разбирателството, за сътрудничеството, с други думи, за мира.“22

Генералът лансира своята политика за „размразяване, съгласие и сътрудничество с Изтока“. Той е противник на съществуването на блоковете, според него на тях трябва да се сложи край. Посещава Полша. Говори на поляците, че са велик народ, че са способни да извършат неща, които днес им се струват невъзможни. През бурния месец май 1968 г. Генералът отива в Румъния, където се изказва по същия начин. Към този дух в отношенията си с държавите от Източна Европа се придържа и неговият наследник на Елисейския престол Жорж Помпиду. През периода на неговото президентство води доста активна външна политика със страните от социалистическия лагер. Постигнати са значими резултати за подобряването на сътрудничеството с Румъния. Отношенията с нея могат даже да бъдат определени като привилегировани. Близостта на външнополитическите доктрини на двете страни, постоянните политически контакти на най-различни равнища до срещата на Помпиду с Чаушеску през 1970 г., големият брой съвместни финансови проекти предопределят изхода на двустранното сътрудничество на качествено по-високо равнище.

Съгласен съм с проф. Павел Писарев, тогава кореспондент на в. „Работническо дело“ в Париж, че 1968 е „преломна година, такава остана и досега. 1968 е френска година, но не е само френска, тя е световна. Тя има своето предисловие, но все пак избухна във Франция. Не се очакваше такова нещо, може би защото там „минисъбития“ от такъв характер има всеки ден и обществото просто е свикнало да има стачки, демонстрации, непрекъснато да има неподчинения на властта от някаква социална група. Низ от различни по мащаби, по сила и по характер събития предхождаха май 1968... Така че събитията от 1968 г. са по своя характер световни, европейски, национални. Те са на фона на световно движение. Във всички случаи те са влезли в историята и ще останат в историята.“23

На въпроса ми може ли 1968 да бъде наречена „разделната“ година, проф. Милан Миланов отговори: „Зависи какво се разбира под термина „разделна“, но от гледна точка на развитието на световната политика, на международните отношения като цяло, разбира се - не. За Франция обаче тя е изключително важна година, защото „раздели“ времето на „преди“ и „след“ и даде началото на дълбоки реформи във френското общество. В този смисъл тя повлия положително и на редица подобни процеси в другите държави.“24

В първото си обръщение „За състоянието на Съюза“ от 8 януари 1964 г. президентът на САЩ Линдън Джонсън декларира: „Тази администрация днес, тук и сега обявява безусловна война срещу бедността“. Когато подписва първия си закон, насочен срещу нея - Законът за равните възможности, той се хвали: „Днес за първи път в историята на човечеството една велика нация има възможност и желае да поеме задължението си да изкорени бедността сред народа си.“25 След съкрушителната победа на изборите през ноември законите започват да валят: Законът за основното и средното образование, Законът за здравната помощ, Допълнение към Закона за рентата. Това десетилетие е „най-експлозивното“ в историята на образователната експанзия. Броят на държавните учители нараства от 1 милион през 1950 г. на 2,3 милиона през 1970 г., като разходите на човек се увеличават със 100%. Ръстът във висшето образование е още по-забележим, защото се приема, че то трябва да бъде общодостъпно. Във Великобритания университетите се увеличават двукратно, а се предвижда през 1981 г. броят на студентите да достигне 2 милиона. Подобни планове за разширяване са приети във Франция, Канада, Австралия, Западна Германия и другаде. Най-поразителен е опитът на Съединените щати. „Между 1960 г. и 1975 г. броят на американските колежи и университети се увеличава от 2040 на 3055. По време на „златните години“ на експанзията скоростта, с която се откриват висши учебни заведения, е едно на седмица. Броят на студентите нараства от 3,6 милиона на 9,4 милиона през 1975 г., като основната част на увеличението се пада на обществения сектор. Като се включат основната част от студентите, които получават степен през 1975 г., те преминават 11-милионната граница и това струва 45 милиарда долара.“26 С увереност се очаква, че тези огромни инвестиции не само ще стимулират още повече ръста на икономиката, но и ще постигнат определени морални и социални цели. Но въпреки количественото нарастване на разходите за образование, качеството му рязко се влошава.

Предвестниците за радикален интерес у интелигенцията и студентството към социалните и политическите теми се появяват през 1958 г. През пролетта на 1960 г. идват първите „седящи“ протести и демонстрации в Сан Франциско срещу Комитета за антиамериканска дейност към Камарата на представителите, а също „бденията“ на Западния бряг срещу екзекуцията на модния убиец Керил Чесмън. Протестите срещу университетските групи за стажуване, декларациите за лоялност, дискриминацията на братствата и женските клубове във ВУЗ и други явления, свързани с дисциплината в университетите или споровете за обикновени човешки права, прерастват в непосредствени политически кампании.

„Отначало студентската активност се приветства като белег на „зрялост“ и „будност“. Първите признаци за широкомащабно насилие се проявяват по време на „лятото на свободата“ на 1964 в Бъркли. Това, което се е предполагало да стане „водещ сектор“ в ръста на БНД, се превръща във водещ сектор на нещо съвсем различно - „студентския бунт“. През декември губернаторът на Калифорния се принуждава да извика полиция за борба с безредиците и Бъркли се превръща в главния „политически университетски град“ [...] През следващата година 25 000 студенти нахлуват във Вашингтон, за да протестират срещу войната във Виетнам. През периода 1966-1967 г. все повече и повече студентски градове се „радикализират.“27

Съединените щати все по-дълбоко затъват в тази мръсна война. Експедиционният им корпус дава повече и повече жертви. Бързо расте и броят на ранените. Огромни са материалните загуби. „Националната студентска асоциация утвърждава, че в американските университети през 1968 г. са се провели 221 големи демонстрации. Именно студентските радикали движат кампанията на сенатора Юджийн Маккарти28, който изхвърля Джонсън от президентската надпревара в Ню Хемпшир. Но силата на студентите е преди всичко деструктивна. На конгреса на Демократическата партия в Чикаго през август 1968 г. те водят добре подготвени сражения с 11 900 полицаи на кмета Дейли, 7500 души от Илинойската национална гвардия и 1000 агенти на ФБР и Секретната служба.“29

Страхът от идеите на Пражката пролет става причина дори Косигинската икономическа реформа в СССР, започнала от 1965 г. и до момента сравнително успешно развиваща се, да бъде прекратена. Задълго са блокирани опитите или само помислите за реформи в останалите съюзни страни. Някои аспекти на Френския май са специфични. „В Германия, например, студентският кипеж, който започна от 1967, се разшири през април 1968 след опита за убийство на лидера на Социалистишер Дойчер Студентбунд Руди Дучке, но въпреки свирепите сблъсъци той нито за момент не преля в социална криза. В Италия, обратното, студентската криза през май 1968 ще бъде последвана от социално и политическо раздвижване. Но тази специфика остава по отношение на същественото, т.е. констатацията, че май 1968 се интегрира в този многообразен протест, който се заражда и напредва всред богатите индустриални общества.“30 Движението ще засегне и някои развиващи се страни като Мексико, изправено пред студентски бунтове през същата година, които са потушени в кръв. Не трябва да се пропуска въздействието върху младежта на културната революция в КНР, придаваща кураж на универсалната нужда за вяра в прогреса. Действителността в Пекин обаче е съвсем различна. Мао започва стратегическа операция, макар за известно време да е изгубил контрол. Той иска, опирайки се върху младежта, да си възвърне властта, узурпирана от бюрокрацията. Китайското посолство в Париж започва масова кампания за разпространение на „червените книжки“ с мисли на вожда.

„Това не пречи Френският май, както много хубаво написа Жан-Клод Гибо, да бъде не „френска - хекзагонална31 - версия и по-точно, „парижка“ - на едно странно разтърсване, което обикаляше планетата [...] и тези думи, изказвания и лозунги да бъдат международни. „Местни Виетнамски комитети“, прокитайски блянове, геваристки преврати, или солидарност с Палестина: голямото въстание на думите откри във Франция - макар и много далеч - своята азбука.“32 Френските студенти вярват в братството със своите другари от другите страни от Бъркли до Берлин. Те се чувстват солидарни с Куба в съпротивата и срещу Съединените щати. Фидел Кастро и Че Гевара стават емблематични фигури в борбата срещу империализма. Комитетите „Виетнам“ се сражават срещу войната в Алжир: така, както мобилизацията срещу ОАС води в началото на 60-те години едно поколение до политическото ангажиране, до отхвърлянето на американските бомбардировки в Северен Виетнам.

Световната журналистка Ориана Фалачи пише, че всъщност от 1967-а до 1975-а почти постоянно е била на фронта във Виетнам. Това е голямата мисия, която ще я утвърди като военен кореспондент. Пристига в страната през ноември 1967-а и ще се завръща там дванайсет пъти за седем години, за да документира лъжите и зверствата, но също и героизма, и хуманността по време на конфликта, наречен от самата нея „кървава лудост“. Когато не е била във Виетнам, се е намирала в други далечни страни. В Индия или Бангладеш - заради индийско-пакистанската война. В Хонконг или Макао - покрай маоистките бунтове. В Бразилия или Перу по време на местните размирици. В Йордания и Израел е следяла близкоизточните конфликти. В Мексико, където е била много тежко ранена по време на касапницата на площад „Тлателоко“ и е излязла от строя за няколко месеца. Единственото изключение от този вид работа са били космическите полети. Следяла ги е от Кейп Кенеди между една военна кореспонденция и друга. За Виетнам пише през януари 1968-а в Сайгон под бомбардировките: „Тук съм, за да разбера, за да узная какво мисли един човек, докато убива друг човек, който на свой ред го убива, без да го познава. Тук съм, за да докажа нещо, в което вярвам: че войната е безполезна и безсмислена, най-отвратителното доказателство за идиотизма на човешката раса“.33

Когато заминава да документира студентския протест в Мексико на площад „Тлателоко“ преди Олимпиадата, смазан жестоко от режима, тя е тежко ранена; цяла Италия притаява дъх. Само Ориана не се страхува и не отстъпва. Знае, че „на война една добра рана е голямо щастие, защото е трудно да те ранят два пъти“. „Тайм“ гневно възкликва: „Никой не може да рани Ориана, без да си плати“. Списанието ще й посвети портрет, в който я възхвалява като най-значимата италианска журналистка. Агентите я обиждат, докато тя крещи за помощ: „Чувствайте се велики сега, защото ако оживея, ще разкажа на целия свят какво е направила мексиканската полиция“.34

В статиите за в. „Л’Еуропео“, някои от които препечатани за пръв път в книгата на Ориана Фалачи „1968. Дневник на една преломна година.

От Виетнам до Мексико“ тя засяга Америка на Студената война, очертава портретите на главните действащи лица в онази епоха. За лятото на тази година тя споделя: „Завърнах се в Ню Йорк дванайсет часа след убийството на Робърт Кенеди. През април - Мартин Лутър Кинг, през юни - Робърт Кенеди. Снимките на умиращите от глад деца в Биафра, сраженията между араби и израелци, съветските танкове в Прага, вандализмът на студентите от буржоазията, които се осмеляват да скандират името на Че Гевара, а на училище ходят с луксозния автомобил на татко.“35

Ориана Фалачи документира разтърсващи свидетелства за кървавата драма на Виетнам - от фалша и безразличието към жертвите на войниците, които не искат да бъдат герои, а просто хора, и жестокостта и убийствата и откровеното насилие над невинните, и превръщането на армията в заложник на кървавия шахмат на политици и генерали.

Следващите редове не се нуждаят от коментар.

„Когато умра, ще отида в рая, защото на земята живях в ада. Виетнам 1967-а.“

„Спах под Джо. Беше мъртъв и ме топлеше. Дай ми една цигара. Спала ли си някога под мъртвец, който топли?“

„Госпожо, вярвате ли, че ще оцелея? Понякога се съмнявам. И се моля, да знаете, не правя нищо друго, освен да се моля. Моля се дори когато нямам възможност, например по време на атака. Казвам набързо: Господи, не позволявай да умра!“

„Боже, колко е гадна войната. Сигурно има нещо сбъркано в мозъка на онези, които се забавляват да воюват и я намират за вълнуваща, възхваляват я. Няма нищо вълнуващо, нищо достойно за възхвала, това е само една мръсна трагедия.“

„Аз не искам да съм богат, не искам да съм герой. Искам да живея и толкова. Животът е прекрасен, да знаеш, прекрасен. Сега знам, че животът е прекрасен, преди не знаех, смяташ ли, че ще загина?“

„Не искам да влизам в битка отново. Толкова съм млад и имам много живот пред себе си; не идваме на света, за да умрем двайсетгодишни на война. Раждаме се, за да умрем в леглото, когато остареем.“

„А после убих човек. Беше един дребен виет. Тичаше, тичаше и всички стреляха по него. Изглеждаше като стрелба по мишена в лунапарк. Стрелях и аз, той падна. Но все едно стрелях по дърво. Да знаеш не усетих нищо, нищичко.“

„Госпожо, наистина ли е толкова лошо там горе?“ „Не, войнико, не. Днес е спокойно, ще видиш.“

„Оставете ме на мира. Нищо не ме интересува, дори смъртта не ме интересува.“

После долетя ракета и от него остана само една обувка.36

Едно от имената, свързани с „преломната“ 1968-а, както я определя световната журналистка, е Сайгон. То слага отпечатък не просто върху историята на една държава, но върху цялото човечество, бележи с кръв историята на един малък народ, изправил се срещу свръхсила. Ориана Фалачи гневно споделя на директора на вестника, че в седмицата, в която в Сайгон се вихри битка, в Ню Йорк с сблъсква с „изключителна липса на интерес“. Според нея, „на американеца от съседната врата не му пука за Виетнам. Той е важен само за семействата на петстотинте хиляди войници, умиращи там от почти четири години, за осемнайсетгодишните, очакващи призовката, за интелектуалците от опозицията, които организират протестни походи и може да влязат в затвора... Доктор Бенджамин Спок, педиатърът, е бил в затвора, защото е призовавал американците да не плащат повишението на данъците, наложени от Джонсън заради Виетнам. Е, някой му подражава. Или поне се готви. Но такива са малко. Колко да са всичките, да видим? Двайсет милиона (сигурно е прекалено) от двеста милиона американци.“ Телеграмата до директора представлява откровен вътрешен диалог, обръщение към нейната вътрешна същност и достойнство, които за пореден път я представят като изтъкнат творец и общественик: „Ще ти кажа, че повече от гнева, задето се върнах тук точно през седмицата, в която Сайгон гореше. повече от терзанието заради невъзможността да замина за там, докато летището е затворено, тук, в Ню Йорк, изпитвам нещо като вина. Струва ми се несправедливо да стоя тук сред удобствата, докато там се умира. Но ако аз изпитвам това, аз, която съм италианка и нямам нищо общо с тяхната война, как така те не го изпитват? Знаеш ли, понякога ми се случва да ги гледам, докато по телевизията изреждат на фона на траурен марш имената на загиналите във Виетнам: тук, в Ню Йорк, ги предават всяка вечер, име, фамилия и адрес. Е, когато този траурен марш започне и думите започнат да се плъзгат по екрана, аз усещам, че умирам, иде ми да заплача. Те обаче - не. Веднъж в един бар дори не се обърнаха“.37 Когато на излизане от бара взима такси, шофьорът възкликва: „Мило мое момиче, Вие сте наивна, знаете ли? Вижте, аз воювах в Корея и мога да Ви кажа, че тогава в Корея се случваше същото. Там се умираше, а тук всичко продължаваше както обикновено. На никой не му пукаше.“38

Ако си спомним кървавата война в Алжир, отначало не само, че никой не се е досещал, че там някъде има война, но печатът и няколко реда не е пропускал. Трябва да дойдат ковчезите, изтезанията, мъченията с ток, насилията, за да може войната в Алжир да стане тема на медиите.

Една голяма тема, свързана с Виетнам, е лицемерието и наглостта на политиците, които гледат да потулят в лъжи провалите и пораженията от една страна, и от друга съдбата на обикновения войник на фронта. Друга тема е движението за мир и неговите поддръжници. Ориана Фалачи разкрива, че на вестниците им е трябвало малко време, за да разберат, че атаката в Сайгон не е била изолиран епизод на шепа самоубийци от Виетконг, а начало на старателно организирано въоръжено национално въстание. „Чак след три дни допуснаха, че НФО [Националният фронт за освобождение - б.а., Х.М.] е атакувал и в много случаи превзел 33 града, 32 градски зони в окръзи на същия брой провинции, 24 американски авиобази, пет радиостанции, почти всички телеграфни центрове, доста щабове на армията и полицията, не знам колко затвора: и така освободили повече от три хиляди политически затворници, унищожили над двеста самолета, блокирали всички комуникационни артерии. Чак на петия ден узнахме, че трети южновиетнамски батальон на 33-ти южновиетнамски полк и 21-ва южновиетнамска дивизия, разквартирувана в Сок Транг, са преминали на страната на Виетконг!“39

А каква е ответната реакция на американците? Ето реакцията на самия Джонсън. Появява се по телевизията и заявява: „Както от военна, така и от психологическа гледна точка тази псевдоофанзива на комунистите завърши с пълен провал. Впрочем отдавна знаехме за подготвяния от неприятеля удар“. Ориана Фалачи е изумена от откровената наглост на президента: „Даже и моят портиер, винарят, зарзаватчията, пощальонът, фризьорката и касиерът в „Чейз Манхатън“ се изумиха: ако е знаел, защо не го е предотвратил? Ако е знаел, защо е оставил половината от американските военни, разквартирувани в Сайгон, да бъдат в отпуск в нощта на атаката? Първите американски части се притекли в защита на летището Тан Сон Нат едва девет часа след като виетконгците го откъснали. И още е блокирано. Ако е знаел, как така генерал Джон Чейсън, изключителен авторитет в командването на Уестморленд, заяви: „Безполезно е да го крием, офанзивата ни свари неподготвени“. Как така негов колега каза: „Офанзивата беше изключително успешна, изненадващо добре подготвена, мощна и смела. Не я очаквахме“. И ако е била пълен провал, отбелязват портиерът, винарят, зарзаватчията, пощальонът, фризьорката и касиерът в банката, как така за 3500 виетконгци в Сайгон бяха необходими 11 000 американски войници, 34 000 полицаи и осемнайсет елитни батальона от южновиетнамската армия? Как така на шестия ден битката бушува както в първия ден около летището и капитан Рон Рей признава: „Това предградие напомня вече Сталинград. Ние напредваме, а те се вмъкват между нас“. Как така Сайгон още е под обсада и водата е ограничена, електричеството не стига, единственият запас от храна е тон ориз? Как така „Ню Йорк Таймс“ в неделното си издание започва да споменава Диен Биен Фу?“ Същият вестник не може да се примири с броя на убитите виетконгци, посочен от американското командване. Командването обявява 14 497. Защо тогава, пита вестникът, са събрани само 3701 револвера и пушки? Другите 11 296 виетконгци вероятно са били въоръжени с ножове? Не е ли преувеличено това число?“40

Едно от имената, тясно свързани с разделната 1968 година, е Сонг Ми. На 16 март преди петдесет години там са избити 504-ма мирни жители на селцето Ми Лай в община Сонг Ми, разстреляни от американски войници. Два дни по-рано рота С („Чарли“) от 48 батальон губи уважавания щаб-сержант Джорж Кокс. На възпоменателната служба капитан Медина произнася реч, общият смисъл на която се свежда до това да се отмъсти на противника. На този ден рота „Чарли“ от състава на 11-та пехотна бригада нахлува в беззащитното село и избива всички живи същества в него, предимно старци, жени и деца, и домашните животни. Тази смъртоносна оргия може да се сравни единствено с акциите на СС в СССР и Полша по време на Втората световна война. В безкрайните лутания из джунглите ротата понася загуба след загуба. Един от войниците ѝ, Фред Уидмър, по прякор „Г-н Убиец“, споделя: „Най-ужасно стана, когато спряхме да взимаме пленници. Единичен изстрел - и няма оплаквания, не ги храниш, не понясяш виковете им. Не знаехме кои са ни врагове. Веднъж започнали да убиваме пленниците, вече не можехме да се спрем“.41 Загубите съкращават числеността на рота „Чарли“ до 105 души. На 15 март 1968 г. на войниците е съобщено, че на следващия ден предстои операция по прочистване. На втори лейтенант Уйлям Кели докладват, че в Сонг Ми се намира щабът на неуловимия 48-ми батальон, който е основната й цел. На войниците е обяснено, че цивилното население на селото е било евакуирано, т.е. има военни, към които трябва да се отнасят като към врагове. Никакви записи относно инструктажа за тази операция не са останали. „На следващия ден войниците, запасени с фосфорни запалителни гранати, с допълнително количество амуниции, с миномети, се качват на хеликоптерите за среща със смъртта. [...] В това утро, когато в далечината се появяват вертолетите, селото живее последния ден от своя обичаен живот. В 7.30 ч. по него е открит огън с фугасни и запалителни снаряди с бял фосфор. Населението се хвърля в подземните скривалища. След няколко минути огневата подготовка спира и в Сонг Ми се втурват войниците от рота „Чарли“, готови за бой. Минават през оризовите поля в разгърнат строй, като водят непрекъснат огън.“42

Войници под командването на лейтенант Кели откриват стрелба по една от „позициите на врага“. След като първите цивилни падат убити или ранени от безразборната стрелба, те започват да стрелят и да хвърлят гранати по всичко, което се движи, независимо дали е човек или животно. Жестокостта и бруталността се увеличават с всяка изминала минута. BBC News описва сцената така: „Войниците изпаднали в безумие, разстрелвайки цивилни мъже, жени и деца. Цели семейства, които за по-сигурно се криели в колибите или землянките, не получили никаква милост. Тези, които излизали с високо вдигнати ръце, били убити. На други места в селото започнали нови зверства: жените били групово изнасилени; виетнамците, които излизали да се предадат на американците, били пребивани и измъчвани, налагани с приклади и промушвани с щикове. Някои трупове били белязани с надпис „C Company“ (Рота Си), изрязан върху гърдите. В късната сутрин дошла заповед от командирите, с която се нареждало продължаване на стрелбата. Положението в Ми Лай било като при масово клане. Телата били пръснати из цялото село. Някои цивилни са натикани в напоителни канали, където са разстреляни. Около 70-80 души, обградени в центъра на селото от 1-ви взвод, са убити лично от втори лейтенант Кели и войници, на които той заповядва да стрелят. Кели също застрелва две групи цивилни с оръжие, взето от войниците, които отказват да убиват повече. Военният фотограф Роналд Хебърли свидетелства: „Някои хора опитваха да се изправят и да избягат. Те не успяваха и падаха. Тази жена, спомням си, тя стана и се опита да го направи - опита се да избяга с малко дете на ръце. Но тя не успя да го направи.“43

Престъплението, разгласено от американски журналисти и фотографи през 1969 г., разтърсва общественото мнение в САЩ и по света и изиграва важна роля за засилване на натиска срещу американското правителство за прекратяване на войната във Виетнам. Въпреки че подобни кланета са били обичайна практика за американските войски там, тъкмо името Сонг Ми става нарицателно за военните зверства. И не случайно. Ето какво разказват свидетели. Една жителка на Сонг Ми, Чьонг Тхи Ле, която тогава е на 33 години, си спомня: „Когато американците дойдоха в селото, те ни изведоха от къщите, блъскаха ни с прикладите в гърбовете, за да отидем в канавката, където вече стояха 100 човека. Поставиха ни на колене и веднага започнаха да стрелят отзад с картечница. От нашето семейство от 11 човека останахме само аз и най-малкото ми детенце. Аз го закрих със себе си. Върху мен паднаха три трупа и само благодарение на тях ние оживяхме: те ни скриха от американците“. Друга жителка на Сонг Ми, Ха Тхи Куй, разказва: „На 16 март те дойдоха на цяла тълпа и веднага взеха четиримата ми роднини и ги отведоха до канала. Ние ги молехме да не ни убиват, да ни оставят живи, а те все стреляха и стреляха. Блъскаха ни, за да паднем на колене и започваха да стрелят. Мама загина, децата загинаха. Мъжа ми тогава го нямаше, тук изобщо нямаше мъже - само жени, старци и деца. Аз бях близо до смъртта, в безсъзнание, ранена. Лежах, беше студено, много студено, цялата ми глава беше в кръв, аз цялата треперех. Аз разбирам - това е война, но защо толкова жестоко, за какво убиха цяло село? Просто дойдоха - убиха всички. Какви са тези хора - тези американци, които убиха майки, деца?...“44

Редник Алън Бойс намушква старец с щика на карабината си в слабините, а след това го застрелва във врата. След това хваща ранен виетнамец и го хвърля в кладенец, а отгоре пуска и граната. Никой от жителите не е въоръжен. Капитан Ърнест Медина, представител на щаба, който в този ден наблюдава бойните действия, се свързва по радиото с лейтенант Кели и го пита каква е причината за забавяне придвижването на ротата. Кели отговаря, че са се натъкнали на група цивилни лица от около 60 души. Заповедта на Медина е недвусмислена: „Заемете се с тях!“. Без да иска повече уточнения, Кели строява виетнамците и от разстояние десет крачки нарежда на двама от картечарите да ги разстрелят. Те изпълняват заповедта. Същата съдба застига и животните в селото. Ужасяващите човешки писъци се смесват с рева на избиваните животни. Към обяд някои от обезумелите и изморени от убиване пехотинци сядат да обядват, заобиколени от трупове и кръв. Машината на смъртта неумолимо продължава своя ход. Покойният Фред Уидмър - „Г-н Убиец“, по-късно заявява: „Едва когато застрелях едно дете, ми прилоша! Тогава се запитах - Какво правим тук, Боже мой!!!“45

Разбира се, ако се каже едното, не бива да се пропуска и другото - и то пак се е случило в същата тази 1968 година. Далеч не целият личен състав на рота С взима участие в убийствата. Много остават настрани, един войник се прострелва в крака, за да го евакуират по въздуха. От общо 100 американци, влезли в селото, в убийствата участват 30. Особено показателен е примерът с пилота на наблюдателния хеликоптер на рота B („Браво“) на 123-ти авиационен батальон Хю Томсън, наблюдаващ събитията от въздуха. Той приземява своя ОН-23 между групата криещи се в самоделното бомбоубежище виетнамски селяни и готвещите се да ги избият американски войници. Томсън заповядва на бордовия стрелец и бордовия инженер да открият огън по американските пехотинци, ако те се опитат да избиват виетнамците. След това вика вертолети за евакуация на ранените, в резултат на което са евакуирани 11 души и едно дете, което е взето от напоителната канавка, където лежат мъртви и умиращи. След като се завръща от задачата си, Хю Томсън долага за станалото на своя командир. Информацията достига до командващия бригадата подполковник Баркър, който изяснява какво става в Сонг Ми, в резултат на което се дава заповед за прекратяване на огъня. Рапортът на Томсън води до това, че командването на 23-та пехотна дивизия отменя заплануваните операции на групировката „Баркър“ в други селища в този район и с това ги спасява от унищожение. Самият той за спасяване на мирно население е награден с Кръста „За изтъкнати летателни заслуги“. В Съединените щати Томсън е подложен на преследвания: заплашван е с убийство, подхвърлят пред вратата на къщата му трупове на разкъсани животни. Точно след 30 години всичките трима членове на екипажа на вертолета са наградени с Войнишки медали - висшата награда на Армията на САЩ за действия в небоева обстановка. Андреота е награден посмъртно, защото загива във Виетнам на 8 април 1968 г.

От общо 504-те избити от американската рота в Ми Лай има 182 жени, повечето от които са изнасилени преди смъртта, 17 от тях са бременни, има и 173 деца. Войниците изнасилват всички жени и деца, след което обезглавяват труповете или пък ги скалпират. Коремите на бременните жени са разпорвани и неродените бебета са нанизвани на щиковете. Затворените в една плевня пленници разстрелват с един куршум в устатата или тила. Единственият съден по случая е придобилият мрачна световна слава лейтенант Уилям Кели, който през 1970 г. е изправен пред американски съд и казва за свое оправдание: „През годините на моята армейска служба никой и никога не ме е учил, че комунистите са хора. Ние бяхме там, за да унищожаваме идеологията, чиито носители бяха тези, как да ги нарека... Пешки, парчета месо. Бях там, за да унищожавам комунизма. Никога не сме мислели за тях като за хора, мъже, жени, деца, бебета“. Полковник Олаф Хендерсън, обвинен, че е прикрил престъплението, заявява през 1971 г.: „Всяко подразделение има своето Ми Лай, скрито някъде“.

Американският историк Кенет Дейвис твърди същото: „Нещо обичайно за американския войник беше със запалката си „Зипо“ да подпали цяло село“. Факт е, че случилото се в Ми Лай не е някакво изключение. Дори в същия ден, в който лейтенант Кели и хората му убиват там, друго американско подразделение извършва същото в съседното село Мей Кхе, където са убити около 90 селяни. А един от участниците в това клане по-късно казва: „Онова, което правехме ние, се правеше навсякъде.“46

Ето думите на един от пехотинците: „Наричахме ги жълтури, жълти кучета, всякакви презрителни прякори. Виетконгците не бяха хора за нас. Те бяха някакви абстрактни твари, които искаха да ни убият, а ние просто ги изпреварвахме. Всички - от децата до старците. В това ни превърна Виетнам“.47 Висшето командване е изисквало от командирите колкото може повече кръв и трупове, а те, от своя страна, са набивали това в главите на войниците. Затова не е за чудене, че те изработват в себе си презрително отношение към живота и същевременно завишена склонност към агресия, терор и убийства.

Министърът на отбраната на САЩ Мелвин Лерд предупреждава президента Никсън, че масовото убийство в Сонг Ми „може да постави нашето правителство в твърде сложно положение“ и ще „налива вода в мелницата на пацифистите“. Държавният секретар Хенри Кисинджър предлага: „Необходимо е министърът на отбраната да демонстрира негодувание, за да се прояви като гълъб и веднага да организира военен трибунал. Трябва да докажем, че ние веднага сме реагирали и сме отстранили мършата, само по такъв начин можем да отстраним натиска от страна на обществото“.48 Никсън нарича масовото убийство в Сонг Ми „единичен инцидент“.49 Можем да оставим тези думи без коментар... Но не стават ли твърде много из целия свят тези „единични инциденти“.

Участникът и изследователят на Виетнамската война Шелби Стентън, коментирайки събитията в Сонг Ми и лъжливия доклад на капитан Медина за унищожаване на военнослужещи на противника вместо мирни жители, пише в книгата си „Възходът и падението на американската армия“: „Дивизията „Америкал“ страда от тежки проблеми с командването и управлението, произтичащи от лошата подготовка и липсата на ръководство на равнище от дивизия до взвод, което допуска лошо отношение с граждански лица. Някои нейни подразделения като 11-та лека пехотна бригада са малко по-добре организирани банди главорези, а офицерите се увличат от играта да броят тела. Фактически клането в Ми Лай отразява абсолютния терор на войната на изтощение, в която военният успех заради липсата на рубежи на местността се измерва по статистически път, по пътя на преброяването на труповете. Макар сметките на загубите да се явяват обосновани показатели във войната, във Виетнам те, за съжаление, станаха нещо повече, отколкото мерило на оценка на бойното поле. Те станаха самоцел, а не средство на определение.“50

Борбата срещу пошлата и грозна война във Виетнам става кауза на интелектуалците и творците по цял свят. Както стотици други американски младежи, и Дейвид Харис, съпруг на естрадната певица Джоан Чандос Бейз (1941-2007), се озовава в затвора поради отказ да отиде да се бие във Виетнам. Така се заплаща в САЩ нежеланието да убиваш. Джоан Бейз, която с песните си и с гражданското си поведение се бори активно против войната, е родила първото си дете 5 месеца, след като нейният съпруг е бил хвърлен в затвора, защото е изгорил повиквателната си за Виетнам. Неговата присъда е била три години лишаване от свобода. Тази американска фолк певица е автор на песни и обществен активист в областта на правата на човека и защитата на мира и околната среда. Започва музикалната си кариера в края на 50-те години, като получава по-широка известност на Нюпортския фолк фестивал през 1959 г. Първите ѝ записи в началото на 60-те години постигат голям успех и я превръщат в едно от водещите имена във фолк музиката. През този период тя играе важна роля в ранната кариера на Боб Дилън. Най-известната изпълнителка на народни песни в Америка, която нарича себе си „войник на ненасилието“ и ръководи „школа за ненасилие“ в Сан Франциско, неотдавна е била задържана от полицията заради участието ѝ в движението против Виетнамската война. Това е нейното второ арестуване и тя сигурно няма да се поколебае да предизвика и трети арест, след като я пуснат от затвора, където ще прекара 96 дни.

„Смятам, че поне веднъж в живота си всеки човек трябва да отиде в затвор“, е заявила тя пред певците демонстранти, между които е била възрастната ѝ майка, в момента, когато полицията се приближавала към нея. Била е арестувана заради това, че „смущава мира“, докато според собствените ѝ думи тя е смятала, че „смущава войната“.51

Висока, стройна и хубава, двадесет и седемгодишната Джоан Бейз е измежду онези млади американски артистки, които взимат присърце световните проблеми. Войната във Виетнам я е тласнала в лагера на хората, които работят дейно за мира и в тази област използва всичките възможности на прекрасното си изкуство. Целта ѝ е да направи социалния бунт почтена дейност и да го превърне в „социално движение“ против Джонсън. „Джоан не очаква непосредствени успехи в това отношение, но вярата ѝ в крайната победа е непоколебима и планът ѝ е да доведе движението чак до бойното поле на Виетнам.“52

Изтъкнатата американска актриса Джейн Фонда се е присъединила към фронта на противниците на политиката на американското правителство. В началото на 1971 г. съпругата на Роже Вадим е задържана от военната полиция, тъй като е разпространявала антивоенни позиви близо до една база на военновъздушните сили. На Джейн Фонда принадлежат думите: „Във фалшивата американска демокрация има повече фалш, отколкото демокрация, и държавата става всеки ден все по-полицейска...“ „Американски бомбардировачи убиват жени и деца“. „Колко ще трае хилядолетната империя на САЩ във Виетнам?!“ „Джонсъновият посланик във Виена.“53

През 1968 година излизат в превод на френски „Кадиш и други стихове от Алън Гинсбърг“, произведения на Бъроуз, Пельо и Кауфмън, сборниците „89 американски поети срещу войната във Виетнам“, „Поезията на битническото поколение“ и „35 млади американски поети“. По този повод във френския печат се появяват твърде различни оценки за тази предизвикваща най-противоречиви реакции поезия. „За едни тя е просто безотговорно кълчене, предизвикателство спрямо истинското поетично творчество, а други виждат в стоновете на това болезнено съзнание преди всичко протеста срещу неправдите, чиято рожба са те.“54

Според автора на статията Клод Роа, Джон Дос Пасос „се е върнал в лоното на реда, на мъдростта, на традиционните ценности. Семейството, Уолтстрийт, успехите: той вече е вдетинен, прочетете отчайващите му последни книги. Джон Стайнбек „сваля виетконгци“ като истински янки, предизвиква доволното бръмчене на електронните машини в Пентагона; той е благонадежден американец, когото Държавният департамент може да експортира без никакви неприятности. Него са го разглезили, не четете последните му книги, те хвърлят в недоумение.

Но за чест на Америка тъкмо нейните големи писатели не ѝ правят такава почест, каквато тя би желала. И нея я представя пред погледа на света не гласът на примерните ѝ деца или на патриотичните „дъщери на революцията“, а гласът на нейните пакостници и бунтари. Тя е отново отечество на преуспелите, което създаде най-пропадналите хора, тя е онзи образец с чаша мляко в ръка, който ражда алкохолици, тя е раят на оптимизма, който ражда човешка смет.

Тя стана Америка на ония, които от два века отказват да подсладят горчивия хап и непрекъснато хапят юздите - хора като Едгар По и Скот Фицджералд, тези пияници и безделници; хора като самотния бунтар Хенри Торо и отшелничката Емили Дикинсън; като революционера Уолт Уитмън; авантюристи, бунтари и неуспели хора като Стийвън Крейн и Херман Мелвил, като скитника с изпълнено с гняв и радост сърце Вейчъл Линдзи.

За чест на Америка в сегашния момент всички американски книги, които обясняват, че Америка бомбардира виетнамските селяни, за да запази „демокрацията“, будят отвращение и омраза, а всички добри американски книги - от Бърнард Фал до Мери Маккарти през антологията „89 американски поети срещу войната във Виетнам“ застъпват тъкмо обратното становище [...] Интересно е да констатираме, че автори на най-хубавите стихотворения в този съставен по определен повод хорал са синът на един американски дипломат от старо англосаксонско семейство, поетът Томас Мъртън, сега монах в един манастир в щата Кентъки, и синът на руски евреи - емигрирали в САЩ, поетът Алън Гинсбърг, преминал след доброволно прекараните от него мъчителни моменти в преизподнята на наркотиците и безумието към будизма, към дълбокия размисъл.“55

Американският поет, активист и водач на митопоетичното мъжко движение Робърт Блай говори с ярост за злоупотребата с младите мъже във Виетнам по вина на генералите. Неговата книга, постигнала най-голям комерсиален успех, е „Железният Джон: Книга за мъже“ (1990). Тя е ключов текст за митопоетичното мъжко движение, която се задържа 62 седмици в листата на „Ню Йорк Таймс“. Той печели през 1968 година „Националната награда за поезия“ за книгата си „Светлина около тялото“. Поезията му черпи вдъхновение от природата, въображението и царството на ирационалното. Автор на поетичните сборници „Безмълвие в снежните полета“ (1962), „Спящите се хващат за ръце“ (1973), „Това тяло е направено от камфор и гоферово дърво“ (1977), „Това дърво ще бъде тук хиляда години“ (1983) и др. Като поет, редактор, и преводач, Блай е повлиял дълбоко на американската поезия, откривайки за читателите множество поети (Пабло Неруда, Сесар Вайехо, Антонио Мачадо, Гунар Екельоф, Георг Тракл, Руми, Хафез, Кабир, Мирабай, Хари Мартинсон и др.). Освен с поезията си, привлича вниманието с възгледите си за корените на социалните проблеми. През 1966 г. се включва в движението против войната във Виетнам. За войниците в тази зловеща касапница възроптава: „Тези двайсетгодишни момчета, често от идеалистични подбуди или от религиозни семейства, се озовават хвърлени с неясна кауза в кръвопролитията и ужасите на Виетнам. А после генералите, които изпълняват за тях ролята на бащи, ги пращат в бардаците на Тайланд, за да се „разтоварят“, унищожавайки идеалите им за женственост и нежност, и допринасят за пълното им обезверяване от живота. (В резултат на всичко това самоубийствата на ветерани в момента надхвърлят значително общия брой на загиналите във войната.)“.56 Блай казва: „По-възрастните мъже в американския военен истъблишмънт и правителството предадоха по-младите мъже във Виетнам, лъжейки ги за природата на войната, оставайки самите те на сигурни места, след като искаха от младите мъже да бъдат войни, а след това в действителност, изпращайки ги да бъдат обикновени убийци.“57

През различни седмици на тази година много западноевропейски столици стават арена на бурни студентски вълнения, потушени брутално от полицията. Борбата на студентската младеж е насочена преди всичко против империализма, войната във Виетнам, проамериканската външна политика на съответните правителства, полицейското насилие. Програмата на тази борба е, макар и не отведнъж и не изцяло, одобрена от работническите маси, които се солидаризират със студентите. Стълкновенията протичат различно в отделните страни. Но не може да се пропусне, че в столици, в които обичайно изявите са били по-ограничени, били са по-„консервативни“ и „спокойни“, през 1968 година има ярка подкрепа на германските и френските студенти, която предизвиква брутални полицейски действия. В някои страни оказва влияние и намесата на анархистки елементи. Но тази разделна година съвсем не се изчерпва нито с Виетнам, нито със студентското движение. Войната във Виетнам, която взима всеки ден нови жертви, е източник на постоянни, засилващи се протестни действия на студентската младеж в Съединените щати. „Линдън Джонсън, колко деца уби днес?“ - с такива лозунги демонстрират студентите пред Белия дом. Убийството на пастор Кинг, напрежението от расовата дискриминация, което цари в градовете на САЩ, карат младежта да иска от правителството да предприеме решителни стъпки, които да ускорят разрешаването на расовия въпрос.

Един от най-жестоките проблеми е насилието, проникнало в цялото общество, в медиите, обхванало съзнанието на отделния човек. През 1968 година се създава особен тип култура и жанрове, специфични за различните „музи“.

„В името на Джон Кенеди, Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди обещавам тържествено да не разработвам вече сюжети, които се развиват в атмосфера на убийства. Призовавам всички хора на изкуството да последват примера ми и да се откажат да пишат, да поставят, да играят или да сътрудничат в поставянето на спектакли, прославящи бруталността, жестокостта и насилствената смърт.“

Този апел, подписан от телевизионния режисьор Джери Парис, излезе като платена реклама на цяла страница в американското списание „Варайъти“. Той е най-сензационната проява на тревога, измъчваща американците след убийството на Робърт Кенеди.

Братът на простреляния президент беше на свой ред застрелян в Лос Анжелес, „съвсем близо до холивудските киностудии, в които повече от половин век се правят филми, които са или претендират да бъдат отражение на живота в Америка. Днес Америка гледа с отвращение на това огледало и малко наивно смята да направи заклинание срещу действителното насилие, като осъди насилието, представяно в киното и по телевизията. Авторите на тези филми, обхванати от заразата, започват да изпитват известно чувство за виновност: продуцентите на телевизионната серия „Гет Смарт“, предавана по „Нешънъл бродкестинг къмпъни“, обявиха, че занапред ще изключат от сценариите си всякакви брутални сцени.

Но насилието винаги е представлявало неотделима част от американското кино. Това е наследство от оформянето на една нация с насилие. От 1903 г., когато за пръв път Брончо Били насочи право срещу зрителите на „Големият обир във влака“ своя колт, то непрекъснато подхранваше каубойските и гангстерските филми.“58

Дали това е така и дали се отнася само за американското кино и за американската нация? По-скоро не. Филми, свързани с насилие, се правят по цял свят. Разбира се, до голяма степен зависи и от финансовите възможности на киноиндустрията, както и от творческата ѝ концепция. Специално за Съединените щати изобразяването и внушаването на насилието и страха става все по-агресивно.

Ето защо в този смисъл може да се приеме, макар и не напълно, мисълта на Клод Вейот, че „от 20 години насам това представяне на насилието все повече се засилваше. „Скарфас“ и „Литъл Цезар“ днес биха се сторили почти хрисими филми в сравнение със студената жестокост на „Синдиката на убийството“ или „Крайната точка“.

Що се отнася до телевизионните зрелища, те са още по-жестоки от ония на широкия екран и именно тази ескалация тревожи дори самите автори. Мнозина от тях са чели внимателно една анкета на „Сатърди ривю“, в която се подчертава, че в една осемчасова телевизионна програма по ABC, CBS и NBC са били преброени 93 сцени на насилие и бруталност с хладнокръвни убийства, различни изтезания, осакатявания, садизъм и жестокости.“59

По отношение на телевизионните зрелища трябва да се отбележи, че те стават все по-достъпни и по-масови в сравнение с киното. Не е случайна обвързаността между победата на изборите и масовостта на разпространението на телевизионните приемници.

Интересно е да се види какво мислят по въпроса за насилието френските режисьори, сред които някои знакови фигури, белязали изкуството на онова време. „Винаги киното става изкупителна жертва в периодите на криза. Трябва да се отхвърлят подобни обвинения“, заявява Жан-Пиер Мелвил, режисьор и сценарист, оставил свой отпечатък върху френското кино. По време на Втората световна война той се присъединява към Съпротивата в окупираната от нацистите Франция. По това време приема псевдонима Мелвил по името на любимия си американски писател - Херман Мелвил. Фамилия, която ще запази до края на живота си. Запален по киното още от ранна детска възраст, след края на войната Мелвил кандидатства за асистент-режисьор, но е отхвърлен. Виждайки, че стандартният път към желаната от него професия му се изплъзва, през 1946 г. той регистрира собствена продуцентска компания. Така започва с режисирането на нискобюджетни филми, изискващи снимки на реалната местолокация вместо в комфортно студио. Това ще окаже сериозно влияние върху зараждащата се в края на 50-те години на ХХ век прославена Френска нова вълна в киното. Наречен „бащата на френския гангстерски филм“, името на Жан-Пиер Мелвил достига култов статус в киносредите. Въпреки ранната му кончина и само 13-те му пълнометражни филма, много от тях са считани за триумф на френското кино. Той оставя в историята на кинематографията такива класически произведения като „Le Doulos“ (1962) с участието на Жан-Пол Белмондо, „Самураят“ (1967) с Ален Делон и „Червеният кръг“ (1970) с Делон и Бурвил. Множество известни режисьори са повлияни от творчеството на Мелвил, сред които са Жак Дере, Джим Джармуш, Куентин Тарантино, Майкъл Ман и др.

Според изтъкнатия режисьор от световна величина Франсоа Трюфо, „тази кампания е твърде лицемерна. Тя напомня 1940 година, когато говореха, че филмът „Кеят на мъглите“60 е виновен за това, че сме изгубили войната. Съвременното насилие не е измислица на телевизията в Съединените щати, а представлява неразделна част от обществото в тази страна. Когато Линкълн беше убит, телевизията не съществуваше.“61 Само че не може да се отрече, че изобразяването на насилието в медиите има своите както преки, така и далечни ефекти върху масовото съзнание и обществото.

Насилието, агресията, страхът под най-различните им форми са не само част от всекидневието на това десетилетие, но те са част от паметта на редица поколения, и на тези, които са преживели Втората световна война, и на тези, които не са помирисали барут, които са родени след нея. Тя е твърде близо, спомените далеч не са „позаглъхнали“. Тази тема е твърде болезнена и е свързана не само с антикомунизъм и антисъветизъм, но и с антиамериканизъм, с комплекса за вина, старателно насаждан у германците от всички страни победителки и техните водачи. Създава се представата, че всички германци са виновни, че всички са нацисти. Англосаксонските войски, освободили концлагера Дахау, завеждат населението на селището без никакво изключение и го принуждават да разглежда малкото оцелели от този ад, които приличат на скелети, а след това го принуждават да погребе труповете. Зловеща гледка, но повдигаща твърде много въпроси - самите германци виновни ли са, или са жертви на терористичен тоталитарен режим. Не са ли жертви на терористични бомбардировки, на война на изтребление, в която е въвлечено цялото човечество.

Когато става въпрос за престъпленията на победителите във Втората световна война, се посочват само тези на СССР. Да, през 1945 г. в германската столица и околностите са разквартирувани 5 милиона съветски войници. Общият брой на жертвите на сексуална злоупотреба е най-малко 2 милиона жени само в Берлин. Според експерти, всяка жена е била изнасилвана средно по 12 пъти. Възрастта на жертвите е от 8 до 90 години. Много от тях са били изнасилвани до смърт.

На 7 май 2002 г., в навечерието на Деня на победата, петдесет и осем години по-късно след описания земен ад, причинен от неговите сънародници войници в армията на СССР, Леонид Рабичев лежи в московска болница за ветерани от войната и предлага на навестилата го негова близка, също писателка, да прочете току-що написаните пасажи от неговата книга със спомени. След първите няколко реда поетесата Олга Илницкая изпада почти в истерика и не желае да чете или да слуша нито ред повече: „Не, не, не! Не искам да слушам това, Леонид Николаевич! Този текст трябва да го унищожите незабавно, той не бива никога да бъде напечатан! - обръща се към мен с пресекващ глас моята приятелка. На лицето ѝ е изписана гримаса на отвращение. Аз съм озадачен... Докато пишех и през ум не ми беше минавало да се замислям над реакцията на бъдещия слушател или читател.“62

Германците са жестоко наказвани в последните години на войната. Налага им се да плащат с лихвите за престъпленията, извършени от Вермахта и СС на територията на СССР. Източна Прусия изживява терор и ужас, какъвто не е имало по тези земи от времето на Чингиз Хан. Макс Хастингс е един от водещите британски историци. В новата си книга „Армагедон: Битката за Германия 1944-1945“, на базата на дългогодишни изследвания и разговори с очевидци, той описва събитията в последните месеци. Първото навлизане на руски войски в източните провинции на Германия става през октомври 1944, когато части на Червената армия завземат няколко погранични села. След пет дни те били отблъснати и пред очите на хитлеристките войници се открива невероятна картина.

Едва ли и един цивилен е успял да се спаси. Жените били разпъвани на вратите, влачени по земята и изнасилвани, мачкани с танкови вериги. Децата били зверски убивани. Стотината френски военнопленници, които работели в селата, били разстреляни от предполагаемите освободители. Същата съдба постигнала и обявилите се за германски комунисти. Действията на червеноармейците не са били проява на безсмислена жестокост - това бил методичен садизъм, който не се е различавал от нацисткия: „В двора на фермата стоеше каруца, в която имаше няколко голи жени, разпънати с пирони в китките - докладва войникът от фолксщурма Карл Потрек. - Близо до големия опустял двор се намираше плевня; на всяка от двете и врати с пирони беше закована гола жена. В къщите намерихме общо 72 жени и момичета, а също така и един възрастен мъж - всички те бяха зверски убити; някои от тях имаха дупки от куршуми в главата, а на някои бебета главата беше просто размазана.“63

...В крайна сметка всичко, което се случва по време на тези първи атаки, е само предвестник на варварското поведение на Червената армия след навлизането и в границите на Третия Райх. Повече от 100 милиона души в хитлеристка Германия се оказват в тъмен лабиринт, където ги чакат ужаси, много по-големи от тези, на които са били подложени западните страни по време на войната. За руснаците тези територии стават място за отмъщение за зверствата, извършени от нацистите на територията на СССР. За три години германските войски избиват много хора и причиняват на руския народ неимоверни страдания - загиват 8,7 милиона съветски войници и 18 милиона цивилно население. „…и когато тази съветска орда влиза в Германия, тя представлява отвратителна гледка.“64

Едни от най-големите жестокости са извършени в Кьонигсберг. Русите сриват града до основи и въпреки това на щурмовите групи се налага да се сражават за всеки метър, използвайки огнехвъргачки, за да унищожат защитниците, които отказват да се предадат. Един руски офицер си спомня: „Никога не бяхме срещали такава яростна съпротива, както в Кьонингсберг“.65 Когато най-накрая градът пада, червеноармейците избиват хиляди цивилни. Жените били изнасилвани направо в родилните домове и болниците. Лекар си спомня отчаяните им викове: „Застреляйте ме! Застреляйте ме!“, но мъчителите избирали за жертвите си бавна смърт.“66

Михаил Виек, един от преживелите тази касапница, си спомня: „Всеки срещнат мъж те убиваха, всяка жена - изнасилваха. През нощта от всички страни се чуваха писъци и викове за помощ. Те затваряха хората в мазетата на къщите и палеха домовете. Изкарваха мирните жители на полето, където се бяха водили сраженията, и ги разстрелваха или изгаряха живи“. На евреина Виек не се изплъзва парадоксалността на ситуацията: „В началото Хитлер и нацистите се опитваха да ни унищожат, сега с това се заеха руснаците“. Александър Солженицин, който в годините на войната е бил офицер артилерист, си спомня: „Всички ние знаехме, че немските момичета можем да ги изнасилваме и убиваме. Това се възприемаше едва ли не като бойно отличие.“67

Изправено пред яростното и безпощадно руско настъпление през една от най-студените зими на ХХ век, немското население, стотици хиляди мирни жители, в по-голямата си част пеша, поемат пътя на Запад. За да им даде възможност да се изтеглят, Вермахтът защитава този коридор до последно, не позволявайки на червеноармейците да затворят обръча на обкръжението. Само едно е било от значение - спасяването на цивилните от руското настъпление. Пътищата били препълнени с бежанци, а канавките - от трупове. Мъртвите бебета и деца лежали направо в снега. Някои бежанци, ужасени от ставащото, се връщат обратно, казвайки си: „Може би руснаците не са чак толкова страшни, за каквито ги представят“.68 След това те дълбоко са съжалявали за това си решение. Изравнявайки се успоредно с колоната връщащи се бежанци, руските войски ги разстрелвали с картечници - ставало е дума само за отмъщение.

По-късно руснаците се опитват да се оправдават: „Припомнете си какво правеха немците в нашата страна“ - казват те. И наистина, на всеки убит немски войник отговарят четири-пет руски, загинали от ръцете на Вермахта, СС или Луфтвафе. У болшинството руски войници всякакво чувство за жалост и справедливост умира много по-рано по стотиците бойни полета в родната им страна. И въпреки това сега едва ли има човек, който без негодувание да мисли за участта, сполетяла Източна Прусия, още повече, че това не е било оправдано от никаква военна необходимост.

Руснаците веднага започнали да плащат за своята жестокост. Ненужната победа в Източна Прусия им струва 600 000 убити и ранени, почти толкова, колкото са всички загуби на англо-американците на Западния фронт. По-късно им се налага да заплатят още веднъж. Виждайки какво се случва в Източна Прусия и Прибалтика, немците разбрали, че да се опитват да доживеят до съветската победа, просто няма смисъл. На тях не им оставал друг избор, освен да се бият докрай. Заради това, че победителите предложили на победените само смърт и страдания, сталинските армии на път за Берлин понесли огромни загуби. Кървавата зима в Източна Прусия е един от най-страшните епизоди на Втората световна война. Немците и до сега изпитват ярост, че Светът знае толкова малко за тези събития.

Една жена от Източна Прусия доверява на Макс Хастингс: „Това беше нашият Холокост, но всички плюят на това“.69 У самите руснаци зверствата на Червената армия в Източна Прусия предизвикват неловкост. Авторите на написаната от Москва официална военна история на така наречената „Велика Отечествена Война“ обикновено са много въздържани по тези въпроси, но все пак признават: „Не всички съветски войници правилно са разбирали как трябва да се държат в Германия. В първите дни на боевете в Източна Прусия са се наблюдавали отделни нарушения на правилното поведение“.70 Ненавистта у руските войници се увеличавала след освобождаването на районите, окупирани от немците. С очите си виждали истинска пустиня - реколтата унищожена до корен, животните избити, милиони домове изгорени, болшинството от населението избито или отведено в робство. Редникът от съветската армия Витолд Кубашевски си спомня как войниците от неговия взвод откриват в току-що освободено село, че от обора на една от къщите се носи трупна миризма. Влизайки вътре, откриват, че помещението е напълнено с труповете на избити селяни. Още по-ужасни картини очакват съветските войници в германските концлагери. В Майданек на територията на Полша те откриват останките на 200 000 изгорени хора. Непосредствените контакти с вражеските войници само наливали масло в огъня. Немците се държали нагло и самоуверено. В полевата болница, където работел военният лекар Николай Сенкевич, една група от немски военнопленници отказва да отговаря на разпита: „Ние просто ги отведохме на 100 метра встрани и ги разстреляхме“.71 Болшинството от предалите се немци така и никога не видели военнопленнически лагер. „Ние убивахме пленниците просто така - казва капитан Василий Крилов. - Ако на войник му заповядваха да закара пленник в тила, най-често го убиваха при опит за бягство“.72 Витолд Кубашевски си спомня колко непоносимо е било за него да разстрелва пленниците и как се старал да не ги гледа в очите. Но както всички, и той стрелял, изпълнявайки заповед. „Във войната има едно правило - отиваш в бой, виждаш врага и врагът за теб не е човек - си спомня сержант Николай Тимошенко и добавя - Ако вдигнеш ръце, ти не се спасяваш“.73 Особено отвращение у руснаците предизвиквали претенциите на немците, че принадлежат към висша раса. „Те напълно са лишени от срам - казва съветският кореспондент Алексей Сурков. - За да се измият, се събличат на голо пред жените...“74

Яростта на завоевателите се увеличила, когато те за пръв път виждат колко богато живеят немците. „Техните градове и села в сравнение с нашите изглеждаха като земен рай - казва лейтенант Генадий Клеменко. - Всичко беше така уредено. Не мога да разбера, защо те ни нападнаха през 1941 и така се отнасяха с нас?“75

На сталинските войници се е препоръчвало да водят „списъци на възмездието“, записвайки данните от немските зверства и да описват личния си принос в „уреждане на сметките“ с врага. Политкомисарите по този повод провеждали „митинги на възмездието“.76

Сталин въобще не се е интересувал колко хора ще загинат, за да му донесат победата и успешните атаки на пехотата и танковете му били по-скоро резултат от жертвата и саможертвата на войниците, отколкото на хитроумна тактика или предвидливост.

Десетки „тридесет и четворки“ настъпвали в линия едва ли не борд до борд. Немците унищожавали 4-5 танка, но на тяхно място се появявали нови. Зад тях на вълни вървяла пехотата. Както си спомня един немски войник: „Вие просто не можете да си представите - те вървяха и вървяха, тяхната пехота буквално се хвърляше на нашите танкове, тичайки, с викове, даже тогава, когато пред нашите окопи се образуваха планини от трупове. Възможно ли е някой да спре такива хора?“77

Числата на съветските загуби и до ден-днешен са предмет на противоестествена гордост за много ветерани. „Разбира се, в съветската армия с пренебрежение се отнасяха към човешкия живот - отбелязва артилеристът Владимир Гормин. - Никой не знаеше колко хора загиват, а това и никого не вълнуваше.“78

Генералите хвърляли своите ударни армии в челни атаки, без да се интересуват от противниковите контраатаки и без да се страхуват от обкръжение. „Немците ги отрязваха от тила, седмици оставаха в обкръжение, свършваше им горивото, храната, боеприпасите - казва руски офицер. - Но те бяха длъжни да пробият!“79

Руснаците били безпощадни в ръкопашен бой и особено страшен противник през нощта. Прерязвали гърлото на немските часови и след това оставяли изкормените трупове за назидание на другарите им. Изключителната храброст и упорство на червеноармейците се съчетавали с крайна недисциплинираност и чудовищно пиянство: пиенето на водка било единственото, което помагало да понасят фронтовите несгоди. Даже неуморимите заградителни команди и наказателни взводове не успявали да удържат войниците от ексцесии, често смъртно опасни.

Старателно се налага представата, че западните демокрации са един вид силите на доброто и правдата, че те са били човечни и хуманни, че не са извършвали жестокости и са се ръководели от морални подбуди. Така ли е обаче в действителност? ВВС на Съюзниците съвсем умишлено бомбардират жилищни площи на германските градове Берлин, Вюрцбург, Кьолн, Хилдесхайм, Хамбург, Нюрнберг и т.н., с цел тероризиране на цивилното население и сломяване на духа му. Бомбардирани са освен това паметници на културата - дворци, замъци, църкви, културни учреждения, болници и училища. Всичко това по международните конвенции представлява престъпление срещу човечеството. Жертва на въздушни атаки стават дори три града на неутрална Швейцария. „Червеният кръст изчислява, че в дрезденското клане са избити 300 000-400 000 цивилни. А в Дрезден няма нито отбранителни съоръжения, нито големи фабрики, нито ПВО. Възползвайки се от отсъствието на противовъздушна отбрана, съюзническите бомбардировачи летят ниско и се целят по бягащите цивилни и болниците, ярко открояващи се с големи червени кръстове по покривите.“80

Безчет цивилни германци стават жертви на отмъщението на Червената армия в края на Втората световна война. Престъпленията на американските войски обаче дълго време не са били обект на публично внимание. На 5 май 2015 г. германската обществена телевизия ZDF излъчва документалния филм „Престъпленията на освободителите - мрачните тайни на Америка през Втората световна война“. В него се разказва подробно за изнасилванията, избиването на военнопленници и гаврата с трупове, извършени от американските войски.

„Резултатите са ужасяващи“, пише електронното издание на германския вестник „Junge Freiheit“81 в анонс за филма. „Имало е насилствени ексцесии и случаи на опиянение от убийствата“, казва отговорната редакторка на филма от ZDF Анет Харлфингер. Най-вече при десанта в Нормандия през лятото на 1944 г. се стига до многобройни военни престъпления срещу войници от Вермахта. „Всеки втори немски военнопленник не преживява т.нар. Първи ден82 в участъка на десанта на Омаха бийч“, подчертава съавторът Михаел Ренц. Само една малка част от злодеянията достигат до американските военни съдилища. Проучвания на Пентагона, които разкриват големия брой престъпления, бързо-бързо са засекретени.

Ренц и Харлфингер подчертават, че не става въпрос да се реабилитират зверствата на нацистка Германия. „Изнасилванията и убийството на военнопленници в Третия райх са били част от системата. Извършването на такива престъпления е било легитимирано“. Освен това Ренц оправдава унищожаването на дузина германски градове от въздушните армади на съюзниците. „Разбира се, това е било ужасяващо за цивилното население, но така са били спасени много други животи.“83

След края на войната немските войници, пленени от Съюзниците, биват затворени в концентрационни лагери, където са подложени на нечовешки условия, въпреки че съюзническите военнопленници са били третирани по-добре от германците. Главен инициатор на това е Дуайт Айзенхауер, който обозначава задържаните като Обезоръжени вражески сили, за да не бъде обвързан от Женевската конвенция, която урежда третирането на военнопленниците, и отказва на Червения кръст да получи достъп до тях и да ги снабдява с храна. Лагерите представляват обикновени палатки или бараки, оградени с бодлива тел. Затворниците не разполагат с места за миене, а и не достига място в земята, което да се използва за тоалетна. По думите на заключените, лагерът „Райнсберг“ не е „нищо друго, освен гигантска канализационна тръба, където всеки може да се изхожда точно там, където стои“.84 Отделни части от лагера „Бад Кройцнах“ представляват „буквално море от урина“85, в което войниците са принудени да спят, а тоалетната хартия е в дефицит, като задържаните вместо нея са принудени да ползват немски банкноти. Но много по-ужасен е недостигът на храна. Дневната дажба поради огромния прилив на затворници е един хляб на 25 човека. В „Бад Кройцнах“ няма хляб 6 седмици, тъй че когато той се появява, настава смут. До този момент всекидневният порцион се състои от „3 супени лъжици зеленчуци, една лъжица риба, една-две сини сливи, лъжица сладко и четири-шест бисквити“86. В „Бад Херсвелд“ задържаните получават дажба от 800 калории, докато една пета от тях заприличват на скелети. За да допълнят оскъдната си храна, затворниците започват да се хранят с всякакви ядливи треви. Обичайно явление е супа от коприва и глухарче, приготвена на лагерен огън. Мнозина копаят в земята в търсене на репи и ги изяждат, което води до вълна от дизентерия.

На следващо място липсват вода и хигиенни условия. „Ние пиехме от собствената си урина, ужасна на вкус. Но какво трябваше да направим? Някои лежаха на земята и я облизваха, за да получат малко влага. Аз бях толкова слаб, че можех да стоя само на колене, когато накрая ни дадоха да пием вода. Мисля, че бих умрял без тази вода, а от Рейн ни делеше само бодливата тел“.87 В „Бад Кройцнах“ на 56 хиляди човека има само един водопроводен кран, а в „Бюдерих“ - пет водопроводни крана за 75 000 задържани, които се включват само за един час всяка вечер. Когато питат американския комендант защо затворниците страдат при такива нечовешки условия, твърди се, че той казал: „За да загубят веднъж завинаги вкус към служене в армията.“88

Смята се, че в британските, френските и американските лагери умират между 800 000 и 1 или 2 милиона немски военнопленници, макар някои автори да смятат тези цифри за завишени.

Съгласно договореностите от Ялта през май - юни 1945 г., Съюзниците предават на Сталин един милион съветски военнопленници, съветски граждани, също и власовци и други руснаци, воювали на страната на Хитлер. Известен е примерът с казаците при Линц в Австрия, където една част от тях се самоубиват. Сред предадените има и руски белоемигранти, напуснали Русия по време на Гражданската война, които нямат нищо общо със съветското гражданство или с колаборационизма. Репатрирани са и 4000 съветски дисиденти от Америка. Част от тях са разстреляни от НКВД, а друга са изпратени в ГУЛАГ. Успоредно с това англичаните връщат на партизаните на Йосиф Броз Тито хърватски бежанци военни, т.нар. домобрани, но както в случая с руснаците, и много невинни цивилни - жени и деца. Впоследствие мнозина от тях са избити в т.нар. Блайбургско клане и хвърлени в масови гробове.

Противно на общоприетата представа, американците не остават по-назад от съветските войници в случаите на сексуално насилие в края на войната и началото на окупацията на Германия. При превземането на Щутгарт те изнасилват немски жени в метрото на града. На тези събития е посветена книгата на германската историчка проф. Мириам Гебхард „Когато дойдоха войниците. Изнасилванията на германските жени в края на Втората световна война“ (München: DVA, 2015). Тя твърди, че до 1955 г., когато Германия отново придобива суверенитет, обект на сексуални посегателства са станали около 190 000 германки, като преобладаващо те са били извършвани преди и непосредствено след края на войната. Авторката основно подкрепя своите твърдения със стотиците сведения, които събират баварските свещеници през лятото на 1945 г. Архиепископът на Мюнхен помолил католическите свещеници да събират информацията за придвижването на съюзническите войски и преди няколко години Архиепископството публикува извадки от своя архив. Например свещеник Михаел Мерксмюлер от село Рамзау, разположено недалеч от Берхтесгаден, на 20 юли 1945 г. е записал: „Изнасилени са осем девойки и жени, някои пред очите на своите родители“.89 Отец Андреас Вайнганд от малкото селце Хааг на Ампер, разположено северно от мястото на сегашното мюнхенско летище, записва на 25 юли 1945 г.: „Най-печалното нещо по време на придвижването - три изнасилвания. Тяхна жертва стана една омъжена жена, една самотна и една девойка на 16 и половина години“. Отец Алоис Шмил от Моосбург записва на 1 август 1945 г.: „По заповед на военните власти списък на обитателите с указване на тяхната възраст трябваше да бъде окачен на всеки дом. Не е трудно да се познае резултатът на тази заповед... 17 девойки и жени бяха откарани в болница. Те бяха изнасилени веднъж или няколко пъти“.90 Гебхарт изхожда от статистиката, че онези 5% „деца на войната“, родени от неомъжени жени в Западна Германия и в Западен Берлин през 1945-а и близките няколко години, са резултат от изнасилвания, защото след това ражданията от самотни жени рязко намаляват. Това са 1900 деца от американски бащи. Гебхарт приема също, че средно на 100 случая на изнасилване се пада едно раждане. Така се получава числото 190 00091. Тези изнасилвания са извършени от много пияни американци. Американският професор по криминалистика Робърт Рипли прави своя оценка, изучавайки случаите на изнасилвания, които са разследвани от американски военни съдии. Към ноември 1945 г. документирано са извършени 11 000 сериозни престъпления от сексуален характер. Естествено е да са много повече, особено преди края на войната, когато никой не си е правил труда да ги регистрира. Мириам Гебхарт е права в едно отношение: прекалено дълго в историческите изследвания доминиращо положение заемаше идеята, че е малко вероятно американските войници да извършват изнасилвания, защото гладните немски жени сами искали да легнат с тях. Сега тази представа драстично се променя.

Според много изследвания изнасилванията са най-жестоки там, където са най-големи културните различия между окупаторите и гражданското население. Показателен е примерът със зверствата, извършени в Бавария от войниците от колониалните части на френската армия. По думите на англичанката Кристабел Биленберг, живяла в село в Шварцвалд, мароканците опустошават цялата долина. После те биват сменени от сахарци, които пристигат през нощта, обкръжават всеки дом и изнасилват всички жени на възраст от 12 до 80 години. В Тюбинген мароканските войници изнасилват жени и девойки от 12 до 70 години.

„Редникът от американския 191 танков батальон Блейк Мариано несъмнено е бил смел и доблестен войник, разказва проф. Мириам Гебхард. Той се сражавал срещу германците в Африка, Италия и Южна Франция. През март 1945 г. неговият танк „Шърман“ пресича Рейн и започва да вилнее из Германия. По онова време 29-годишният Блейк вече почти 3 години не се бил прибирал в родния си дом в щата Ню Мексико. В Британия го чакала приятелката му. Впрочем тази вечер американецът не мислел за нея. Той решил да отпразнува превземането на селцето Лауф и заедно с още един американски войник намерил склад с добър коняк. Напили се и решили да продължат веселбата. В църквата на селото се укривали 17 жители - жени и деца. Блейк насочил пушката си към 21-годишната Елфрида, извел я на двора и я изнасилил. След като свършил, неговият боен другар направил същото. Върнал се в църквата и избрал следващата немкиня. Когато се оказало, че 40-годишната Марта е в менструация, просто я застрелял. Жената се мъчила дълги часове и умряла чак на другия ден. В последен акт на варварщина Мариано избрал още една жена, 54-годишната магазинерка на име Бабет и я изнасилил. След като приключил с „развлеченията“, Мариано се върнал в танка си.“92

На следващата сутрин съпругът на Марта се върнал в селото след като бил уволнен от армията. Може би си е мислил, че той и жена му сега са живи, оцелели от шест дълги години война. Веднага след като открил какво се е случило, вдовецът отишъл право при американците, които веднага започнали разследване.

Само три седмици по-късно, на 8 май, Мариано е бил арестуван и обвинен. В своя защита Мариано е твърдял, че не си спомня какво се е случило. Селяните от Лауф не са имали такъв проблем. Това, което Мариано направил за няколко часа тази една нощ, са щели да си го припомнят с десетилетия93.

Разказвайки този епизод, Мириам Гебхард констатира, че една от насажданите и любими на пропагандата картини за Втората световна война е следната: докато освобождавали Германия от нацизма, британските и американските войски се държали напълно прилично и достойно. А истината, която съобщава авторката, е доста по-различна: само по официални данни американците изнасилили 190 000 немкини, британците - 45 хиляди, французите - приблизително също толкова. Но трябва да се има предвид, че в такива случаи много малка част от жените съобщават за насилието. Книгата „Когато дойдоха войниците“ предизвиква смут във Великобритания. Лондонският „Дейли мейл“ констатира: „Изглежда, трябва да преразгледаме нашата оценка за освобождаването на Германия от съюзническите части. И да променим радикално отношението си към онези, които смятаме за „нашето велико поколение“.94 На фона на цифрите, изнесени от проф. Гебхард, звучи като подигравка с правосъдието и със справедливостта обстоятелството, че само 152 американски военнослужещи са осъдени за изнасилване в годините на Втората световна война. Но както пише британският учен Сър Леон Радзинович95, само 5% от жертвите съобщават за насилието върху тях. Т.е. на фона на 190 000 известни случая на изнасилени немкини, можем да смятаме, че на съвестта на американската армия тежат близо 20 пъти повече - около 4 милиона изнасилени немкини. Под дулата на автоматите и пушките германските жени не са имали изход. Много случаи са толкова жестоки, че дори днес Гебхарт не се решава да пише за тях. Особено за изнасилванията на деца. Например една от жертвите е била на 3 годинки.

Американците се разделяли на групи и си разпределяли районите, за да грабят и да мародерстват. „В една къща в предградие на Франкфурт през март 1945-а нахлули шестима пияни американци. Няколко часа те изнасилвали жената и 18-годишната ѝ дъщеря, която крещяла: „Помощ!“. Но никой не се притекъл на помощ. Обикновено немкините разказвали за изнасилванията на местните свещеници. Проф. Гебхарт цитира бележка в дневника на пастор Михаел Мерксмюлер от Берхтесгаден: „Осем момиченца са изнасилени, някои пред очите на родителите им.“96

Британците не изоставали от американците. На 16 април 1945 г. храбреците на Англия няколко часа изнасилвали три жителки на Нойщад. В село Ойле войниците замъкнали малко момиче в гората и когато започнало да вика, го застреляли. Началството гледало през пръсти на престъпленията на своите подчинени. Военните съдилища обикновено били снизходителни към подобни „нарушения“. Но какви ти съдилища? Самият крал защитавал своите поданици. Един британски войник поради неопровержими доказателства бил осъден на дълги години затвор за изнасилване на местна жена в Германия. Но по заповед на монарха той бил освободен само след 2 години. Сега британските медии опитват да критикуват и опровергаят данните, изнесени в книгата на Мириам Гебхард. Дори обвиняват авторката в „антиамериканизъм“. Ала под натиска на фактите „Дейли мейл“ е принуден да признае, че „в края на войната на окупираните територии са вършени ужасни нещ.“97

Но не само в Германия. Западните съюзници са изнасилвали масово и жените във Франция и Италия. През 2013 г. излиза сензационната книга „Какво правеха войниците: сексът и американските военни във Франция през Втората световна война“ на проф. Мери Робъртс от университета Уисконсин. Авторката отбелязва: „Моята книга опровергава вехтия мит за доблестните американски войници, които се били държали добре. Истината е, че те са изнасилвали всяка жена, която са забелязвали“.98 На войниците, които били изпращани от САЩ в Европа, им били обещавани „еротични приключения“ - и именно тази „специална мисия“ те изпълнявали с най-голямо старание. И ето ги и мароканците, героичните носители на „свободата и демокрацията“ от книгата на Алберто Моравия... Уилям Лутър Пирс пише в своята книга „Жените на Монте Касино“: „През май 1944 г. съюзниците, носители на „демокрация и равенство“, най-после успели да превземат Монте Касино в Централна Италия. Сред техните войски имало и марокански части. Като войници мароканците били съвсем посредствени - но били ненадминати в рязането на главите на пленници и в изнасилването на жени. След края на битката за Монте Касино мароканската дивизия - 12 хиляди разгорещени африкански варвари като марокански скакалци връхлетели планинските села в околностите на Монте Касино. Те изнасилили всички жени и момиченца, които успели да намерят - около 3 хиляди, на възраст между 11 до 86 години. Мароканците изклали 800 мъже, които опитвали да защитят жените си. Някои жени били изнасилени до такава степен, че над 100 от тях умрели. Мароканските войници подбирали най-красивите девойки за групово изнасилване и пред всяка от тях се оформяла дълга опашка - а в това време неколцина държали краката и ръцете на голата жертва, просната на земята. Две сестри - на 15 и 18 години, били изнасилени от над 200 мароканци всяка. Едното момиче умряло, другото прекарало 53 години в психиатрична клиника. Мароканците изнасилвали и юношите. Мароканците също разрушили всяка сграда в селата и окрали всичко, което има някаква стойност“99. Изследването на военните архиви във Франция и САЩ помага да се установи, че изнасилването на френските жени бил основният метод да се „установи тяхната власт над французите.“100

А след като „очарованието от освободителите“ окончателно се разсеяло, през 1951 г. ЦРУ използвало жителите на френското градче Понт-Сен-Еспри за експеримент за масово разпръскване на ЛСД. В резултат петима французи умрели, а другите 500 жители били обхванати от епидемия от масова лудост.

А който не може да си прави изводи от историята, е осъден да я изживее отново.

Един от най-тежките проблеми на 1968 година и изобщо на цялото десетилетие на 60-те години на ХХ век са цензурата и автоцензурата, проникващи през цялото общество под натиска на управляващите. Кореспондентът на БТА в Берлин Петър Кожухаров описва знаковия книжен форум във Франкфурт на Майн, прочут по цял свят: „Изненадата беше пълна - панаирните врати се оказаха заключени, полицията не пускаше никого до изложбените палати. Стотиците щандове с книги от цял свят останаха затворени през този неделен ден - това беше 21 септември - без посетители. Двадесетият юбилеен международен панаир на книгата през 1968 година трябваше да се „откаже“ от един от само шестте свои дни живот, определени за показ на книжната продукция на 3013 издателства от 58 страни. Този неделен ден около 180 000 различни книги не бяха разлистени от нито един издател, представител на фирми за разпространение, писател, печатар или просто от някой обикновен посетител на изложбата“. Както пише Петър Кожухаров, „международният панаир „пасуваше“ по волята на франкфуртската полиция. Поводът за тази мярка бяха студентските демонстрации, започнали предишния ден в панаирните палати и на широкия площад пред тях. Тези демонстрации, които станаха причина панаирът да влезе като „събитие“ в големите заглавия на първите страници, бяха против решението на Борсовото обединение на [западно]берлинските разпространители на книги наградата на обединението за 1968 година, наречена „Награда на мира“, да бъде връчена на Леополд Седар Сенгор - президент на Република Сенегал. Демонстрантите не можеха да се съгласят с решението „Наградата на мира“ да получел човек, който бил установил „недемократичен“ режим в своята страна101.

В статията си под заглавие „Злоупотребата“ кореспондентът на БТА прави анализ на нарушените принципи на панаира, а и като цяло на състоянието на книжнината и на културата в Германия. Според него полицията е проявила „непоследователност“ с „профилактичните си действия“. Под нейна защита шефът на неонацистката партия Адолф фон Таден е успял да направи необезпокояван обиколката си покрай изложбените щандове, а предния ден „силният човек“ в правителството - министърът на финансите Франц Йозеф Щраус, пак под полицейска закрила, е имал пресконференция на щанда на издателство „Зеевалд“, което наскоро е издало новата му книга „Предизвикателство и отговор“. Според Кожухаров това било теоретическа обосновка на необходимостта от промяна на статуквото в Европа във вреда на социалистическата система. Не разбирам каква „непоследователност“ има, при положение, че на една политическа фигура от подобен калибър задължително и се полага охрана, особено във време на подобни сблъсъци и напрежение.

По мнение на нашия кореспондент, въпреки че международният панаир е „неутрално място“, където може да бъде показвана „всякаква“ литература, независимо от нейното политическо или художествено направление, независимо от какъв жанр е или от коя страна идва, на щанда на държавното издателство на ГДР е видял редица празни лавици. „Вместо книги там бе окачено съобщение, че с решение на западногерманските съдилища в Брауншвайг и Люнебург се забранява показването на „Сивата книга“, издадена в ГДР и документираща експанзионистичната политика и развитието на неонацизма в Западна Германия, както и документацията „От министерството на Рибентроп до длъжността федерален канцлер“. Тези две книги са били сметнати за „опасни“ за стабилността на обществения строй в Западна Германия и е било забранено показването им на панаира“.102 За пореден път си задавам въпроса каква „непоследователност“ вижда П. Кожухаров, при положение, че тече Студената война, а и всяка държава е в правото си да провежда своята политика. Да припомням ли какво прави ЩАЗИ с източногерманските граждани? Има цели пропагандни отдели, на които това им е работата.

Кореспондентът на БТА анализира и тенденциите в развитието на книжната продукция през 1968 г. и, имайки предвид многобройните издателства на ФРГ и на панаира във Франкфурт, специално представя основните явления и насоки, както и водещите теми, характерни за нея. Според него 27 000 нови заглавия са резултат всяка година от дейността на западногерманските издателства. Трудно е те да бъдат обхванати изцяло и строго категоризирани по тематика.

„Но въпреки това Франкфуртският панаир ясно свидетелства за утвърждаването и развитието на някои характерни за последните години тенденции в книгоиздаването на ГФР.

Истинската художествена литература - била тя творбите на Гьоте и Шилер, на Юго, Толстой или Брехт, не липсва от списъка на книгите, появили се в Западна Германия. Не липсват и имената на големи хора на техническата мисъл, биографиите на общопризнати светила на човешкия дух... Истинската книга тук не е изчезнала. Но тя е в малцинство. В малцинство, което в абсолютни цифри и в относителни пропорции все повече губи мащаби и значение. В замяна на това огромната част от западногерманските издателства (те тук са 832) са посветили усилията си на много добре технически оформени книги, които по тематика и съдържание противоречат на разбирането на хуманистичния характер на книгата. Колкото до „истинската“ книга, тя много трудно може да се сътвори, защото първо трябва да израснат „истински“ писатели, с хубави пера, и чак тогава съответната публика, която да е на съответното равнище и да бъде склонна да ги приеме. Не е лесно да се създаде качествена художествена литература през тази месомелачка на тоталитаризма и Втората световна война.

Значителна част от показаните във Франкфурт нови западногермански книги са от рода на т.нар. „крими-литература“. Това са преди всичко безкрайно число преводи на американски, английски и прочее романи за „южно слънце, кристално синьо море, тайнствено притихнали заливи, разкошни вили сред палмови дървета и на ужасяващи истории за безжалостни убийци, които обаче могат да бъдат в същото време най-галантни любовници...“ (Из една реклама на издателската група „Бертелсман“). Внушителна група автори на „крими“ има вече и в Западна Германия и те развиват тази „литература“ без всякакви скрупули за морални принципи, художественост, на хуманизъм.“103

Трябва да се отбележи, че в световен мащаб, съгласно сведения на ЮНЕСКО за 1966 г., в първата десетка на преводите на „почетни“ места се нареждат именно автори на криминална литература - на трето Жорж Сименон със 137 превода и Агата Кристи с 99. Освен това получава се и „щастливото“ съчетание между разузнавачи и писатели, творци на приключенска и криминална литература, сред които някои и до днес се радват на небивал успех, някои от които са от британското разузнаване, като Даниел Дефо, Ръдиард Киплинг, полковник Лоурънс, Греъм Грийн, Ян Флеминг, Джон льо Каре, Фредерик Форсайт. Колкото и да се демонстрира „пренебрежение“ към уж посредствените и литературни качества и достойнства, самите читатели и зрители имат нужда от нея.

Според Петър Кожухаров криминалната литература „съжителства в най-добро разбирателство и взаимодействие с т.нар. сексуална литература. Тук вече и автори, и издатели надскачат сянката си, за да могат уж в общоприетите граници на морала да поднесат в текст и илюстрации това, което е почти пълна антитеза и на „най-либералния морал“. Сега е особено модерно под формата на „откровения“ - посвещаване в тайните на пола и половата взаимност между мъжа и жената - да се публикуват грамади от книги, преследващи само една цел: най-голяма печалба чрез пречупване по „законен“ път на досегашното табу в интимната сфера. Ще си позволя да цитирам рекламата, която получих на един щанд за книгата „Да живее Ерос!“:

„Това е най-интересната книга за еротиката и за най-дивата, бурна страстна жажда за любов! Тринадесет секващи дъха истории от областта на еротичната интимна сфера! Купете си книгата, за да се наелектризирате с високо напрежение чрез „Да живее Ерос!“ от Мартин Минор.

И за да бъде всичко още по-интересно, оня, който се реши да си купи книгата, трябва да подпише следната „декларация“:

„Декларирам, че съм пълнолетен. С моя подпис се задължавам да пазя затворена книгата и да не я предоставям на никое лице, което е под 21 години или на друга личност, за която бих могъл да предположа, че тя не притежава още необходимата зрялост да може да прецени и оцени обективно съдържанието ѝ.“104

Какво лицемерие само! И който слага своя подпис под „декларацията“, си е с „чистички“ ръце. И може спокойно да се гмурне в дълбините на сексуалната „литература“.

П. Кожухаров смята, че книгоиздаването през 1968 година в Западна Германия се характеризира и с една друга черта - публикуването на значителен брой книги, възпитаващи „реакционни“ политически настроения у младите хора или разпалващи позагаснали антикомунистически и антисъветски страсти у по-възрастните поколения. Тази „политическа“ литература се е вместила в кориците на „исторически и документални“ книги, на антимарксически „философски“ творби, на романчета за „безгранична смелост и самоотверженост на ландзерите“ (така тук се наричат войниците-земляци), като се стига до публикуването на „забранени в Съветския съюз творби на съветски автори“ и по-подробни географски и фолклорни описания на страни от „комунистическия свят.“105

Темата за цензурата е една от най-болезнените, които разсичат обществото и на Изток, и на Запад. Книги, посветени на войната във Виетнам, са лишавани от правото да видят бял свят в редица страни. Последното произведение на изтъкнатия съвременен американски писател Норман Мейлър под заглавие „Защо сме във Виетнам?“ (1967) е забранено за публикуване и продажба в Австралия, тъй като този роман бил „непристоен и неприличен“. Мейлър има забележителна биография и таланти. Писател, публицист, поет, драматург, сценарист, филмов режисьор, носител на две награди „Пулицър“, автор на 40 романа и един от пионерите на т.нар. нова журналистика, съчетаваща репортажни и литературни елементи, той изразява мнение за всичко. Независимо дали ставаше въпрос за феминизма, войната във Виетнам, политиката на Буш, новите технологии или последните новини от света на бокса. Малко след раждането му семейството му се премества в нюйоркския район Бруклин, който той след години определя като „най-здравата еврейска общност в Америка“. Още от съвсем малък Мейлър се отличава със забележителна интелигентност и успява да влезе в Харвард на 16 години. Завършва инженерство, а малко след това е привлечен в армията и служи като пехотинец във Филипините. Именно престоят му там го вдъхновява да напише дебютната си книга „Голите и мъртвите“, която критиците веднага определят като шедьовър. Голяма част от следващите му книги обаче не получават положителна оценка и до края на живота си Мейлър се люшка между възторга и разочарованието на критиците и феновете си. Романите му „Американска мечта“, „Защо сме във Виетнам“, „Армиите на нощта“, „Мерилин“ (в него писателят разказва за връзката си с Мерилин Монро), „Песента на екзекутора“ и др. предизвикват бурни реакции. Чрез книгата си „Защо сме във Виетнам“ Норман Мейлър се обявява против мръсната агресия на САЩ срещу виетнамския народ, в която правителството на Австралия е съучастник. С тази забрана романът се нарежда до 118-те литературни произведения, забранени за публикуване и разпространяване от страна на правителството.

Всеки режим впряга всичките си възможности, за да се бори със свободното слово. Предпочитан обект са сатиричните произведения. Заради своите произведения български карикатуристи са убивани, преследвани, вкарвани в затвор. Илия Бежков има досие и преди, и след 9 септември 1944 г. За своя карикатура френският карикатурист Шарл Филипон през 1834 г. отива в затвор, защото е изобразил император Луи Филип като круша106.

Времето през 60-те години на ХХ век във Франция се отличава с войнстваща цензура. Известното списание „Шарли Ебдо“107 (след това „Хара-Кири Ебдо“), чието име идва от популярния американски анимационен и комикс герой Чарли Браун и от Шарл дьо Гол - тяхна предпочитана мишена, е било забранявано цели четири пъти: през 1961 г. - на два пъти, а през 1966 г. - още веднъж, и отново - през 1970 г.

През 1969 година Франсоа Кавана108 дава начало на месечното издание „Шарли“, групирайки няколко анимационни филмови поредици и комикси, сред които „Пийнътс“. Тогава списанието взима името на прочутия герой на карикатуриста Чарлс Шулц109 Чарли Браун. Впоследствие това издание става седмично, за да замести Хара-Кири след забраната му на 16 ноември 1970 г. във връзка със смъртта на Шарл дьо Гол. Името тогава става двусмислено, едновременно извличайки корените си от името на американското списание „Пийнътс“ и от аферата, принудила „Хара-Кири“ да стане „Шарли Ебдо“. Заради карикатура под заглавие „Трагичен бал в Коломбе110, 1 мъртъв“ осем дни след смъртта на Генерала на 9 ноември и правеща връзка с пожар в дискотека в Сен-Лоран-дьо-Пон, в който 146 души намират смъртта си, министърът на вътрешните работи Реймон Марселин забранява списанието заради „оскърбяване на обществения вкус“111. В моите представи не се вписва гаврата със смъртта и с човешката трагедия, без значение чия е тя, според мен смъртта не бива да бъде обект на осмиване. Не знам обаче и на какво основание един министър на вътрешните работи, който е политическа фигура, може да си позволи да спре един вестник. Макар че седмичникът не е изцяло забранен, а „само“ е „забранен за излагане и за продажба на непълнолетни“, но мярката в действителност постига именно тази цел112.

Неслучайно споменавам Генерала. Журналистът Тони Николов в статията си „Агеластите113, „Шарли Ебдо“ и свободата“ пише: „За да отдадем дължимото на Дьо Гол, все пак е редно да отбележим, че генералът е притежавал огромна колекция от хапливи карикатури, посветени на неговата личност, като с удоволствие е слушал и събирал вицове за себе си“.114 Всичко това е точно така. Но не съвсем. Това е само едната страна на въпроса. Ето цитат от материал от 1968 г., публикуван в сп. „Светът в снимки и карикатури“: „За карикатуристите и сатириците животът във Франция става опасен, защото президентът Шарл дьо Гол не разбира от шега, щом като стане прицелна точка на техните подигравки. От всички държавни глави той постави своеобразен рекорд: за 10-те години, през които той управлява Франция, бяха заведени 350 дела за обида на държавния глава. Глобите, наложени на издатели, донесоха на държавната хазна 1,5 милиона франка. Издателят от дясното парижко списание „Минют“ пострада особено много от болезнената чувствителност на генерала. Досега той е съден 26 пъти за обида на президента. Но независимо от наказанията и глобите, антиголистките карикатури и сатири са почти винаги най-добрите бестселъри във Франция.“115

Когато през Френския май 1968 държавната телевизия ОРТФ подкрепя общонационалната стачка и предаванията са спрени, тя е окупирана от военни, а излъчванията са възстановени. Присъединилите се към стачката журналисти или са уволнени, или предсрочно пенсионирани. Е, какво става с правото на свобода на словото, с правото на свободното изразяване, правото на протест? Уважавам Шарл дьо Гол и неговото дело, включително и затова, че не допуска през 1968 г. силите на реда да употребят огнестрелно оръжие срещу протестиращите. Обаче насилственото завземане на единствената телевизия не влиза в моите представи за демокрация. Оттук следва и въпросът не е ли опасно да бъдеш журналист, не е ли опасно да бъдеш карикатурист?

Един от символите на 1968 е т. нар. оспорване, както и темата за тясната връзка между културата и бунта, специфичните за тази година изкуства, жанрове и теми като поп-образите, хепънингът. Съдбата на световноизвестния италиански писател и журналист Алберто Моравия, наричан баща на „италианския неореализъм“, се отличава с особени предизвикателства и превъртания. Роден е в семейство от средната класа. Като малък често боледува и прекарва принудителните си престои на легло в четене. По-късно става журналист. Предприема много пътувания и научава няколко езика. Творчеството му на два пъти е забранявано - първия път след възкачването на Бенито Мусолини на власт, а втория - от Ватикана. Първият му роман „Безразличните“ е издаден, когато Моравия е на 22 години. По това време в Италия на власт вече е Дучето. Официалната критика и власт го приемат враждебно. Притискат го все повече, забраняват публикациите му, дори подписаните с псевдоним. Около 9 месеца е принуден да се укрива в обор в планината. Спасяват го настъплението на американската армия през 1944 г. и краят на Втората световна война. Веднага след нея Моравия издава няколко романа, най-известният сред които е „Римлянката“. Стилът му не може да се нарече блестящ, но творбата се отличава с разказваческо майсторство и жив диалог. Моравия, който вижда в жената по-висше създание от мъжа, създава много силни женски образи. В романите си изследва отношението между любовта и секса, като заявява, че сексът е убиец на любовта. Други негови книги нападат дясната политика, фалшивото морализаторство и корупцията. През 1952 г. творчеството му отново е забранено, този път от Ватикана. Пише няколко сценария, а по романите му са заснети прочути филми като „Чочарка“, „Конформистът“, „Римлянката“.

През 1968 г. един талант - Алберто Моравия, застава с микрофон в ръка пред друг талант - Микеланджело Антониони, по повод най-новия му 12-ти по ред филм „Забриски пойнт“. Характерно е, че той го снима след 4-годишна пауза. Филмът е озвучен от набиращата скорост група „Пинк Флойд“ и става знаме на антиконформистки настроените младежки интелектуални движения по света. По такъв начин той представлява израз на определено политическо становище. „Италианският печат писа вече, че това ще бъде рязък филм“. Антониони не отрича: „За мен този филм е израз на морална и политическа ангажираност, по-ясна, отколкото в другите ми филми. Сега чувствам нуждата да изразя открито някои мои предпочитания и дори да ги изкрещя. Всъщност моите филми винаги са били по-малко резки от самия мен. Ще направя всичко, за да не бъде занапред така“.116

В него се разглежда образът на Америка: „Лос Анжелес напомня някакъв курортен град или мострен панаир, измъкнал се от контрола на човешките ръце, простирайки се без план и ред като маслено петно към всевластната сила на бизнеса. Безкрайни улици, като известния Сънсет булевард, дълъг двадесет километра, пресичат във всички посоки тази метрополия, лишена от център и същевременно изцяло периферийна. Никой не върви пеша по тротоарите, които винаги са празни. Всички се возят с коли, в дълги шествия, които напредват бавно и на вълни в зависимост от промените на светофара. Само за да отидеш до канцеларията си, ще ти бъде необходим час-час и половина сутринта и толкова - вечерта. Необходими са часове за извършване на действия, които другаде човек би свършил за няколко минути: да посетиш приятели, да изпиеш чаша кафе, да отидеш на кино, да си купиш четка за зъби. Погледнете добре ниските сгради, които са нанизани около автострадите - те не са нищо друго освен носачи на огромните надписи върху реклами, които се издигат на покривите им. Така под натиска на „поп“-образите на пастата за зъби, на дезодоранта, на леката кола, на цигарите, на консервите, очевидно в обратно положение между човека и продуктите: би трябвало продуктите да служат на човека, а не човекът на продуктите.“117

Неизбежно и тук се повдига въпросът за „оспорването“, за бунта на младите, за схващането на Антониони за тези ключови световни проблеми. Според Моравия италианският режисьор досега е показвал гражданите в борба с техните проблеми, но ги е показвал отвътре, слагайки ударение върху комплекса от качества, свойствени на буржоазията. Но студентите, младите се поставят решително извън системата. Стремят се да я оспорят. Моравия задава въпроса дали това оспорване интересува Антониони. Отговорът е положителен и той го е внесъл в контекста на своя филм. Режисьорът обаче не пояснява по какъв начин. „Не бих могъл да кажа. Ще се огранича само да подчертая, че героите от филма „Забриски пойнт“ (така се нарича едно място в Долината на смъртта на калифорнийската пустиня) в известен смисъл са типични за сегашното положение в Америка. По-интересни са от идеологическа, отколкото от психологическа гледна точка. От своя страна идеологическият афинитет става средство за общуване, за разбиране.

- Не мислиш ли, че през последните години нещо се е променило? Западното общество, изглежда, се е заплело в мрежата, и то, което е още по-лошо, несъзнателно - в механизма на благосъстоянието. Бунтът винаги е знак на опит за пробуждане на съзнанието, за обективизация, за обяснения, за разбиране. Да се бунтуваш не значи само да отхвърлиш подчинението, но и да утвърдиш собствената си самостоятелност. В този случай това означава не толкова да отхвърлиш обществото, колкото мисълта, че човек е безсилен да го промени и че действителността е недостижима материя. Какво мислиш за това?

- Същото мисля и аз. Все пак действителността си остава мистерия. Новост е това, че младите не искат пасивно да търпят тази мистерия. Или пък си служат с нея като с двигател на бунта. Все пак не вярвам, че човек е безпомощен.

- Какво е отношението ти към Америка? Искам да кажа, кои са спорните моменти? По отношение на какво се чувстваш провокиран, оскърбен, унижен?

- Според мен американците са разделени на две напълно различни категории: от една страна, две трети от хората, които дразнят и са непоносими, а от друга, една трета са чудесни хора. Първите са средната класа, а вторите - младите. При младите съществува абсолютна незаинтересованост към парите, те се отличават с чистота, с несебичност, с бунтовен дух. А средната класа аз между другото бих я нарекъл класа на умопобъркани по вина на обществото, в което живее.“118

В центъра на годишника на западногерманското списание „Teather heute“ за 1968, в който се прави преглед на изтеклия сезон, стои дискусия на тема - театър и бунт, водеща тема в Америка и Западна Европа. В редакционна бележка то отбелязва, че политическият бунт на младежите интелектуалци в ФРГ и в целия Запад, които използват театралните сгради за политически демонстрации, е бил насочен и против аполитичния театър.

Дали този сезон е стоял в сянката на политическата година? Най-играните пиеси измежду новите са били такива, които се връщали към личната тематика, като „Биография“ на Макс Фриш, „Битка в стаята“ на Валзер, „Цената“ от Артър Милър, „Каспар“ от Петер Ханке. „Но примерите на агитиращия, заемащия страна сатиричен театър, неиндивидуализиращ се политически театър - „Изложение във Виетнам“ от Петер Вайс, „Упражнение за „извънредно положение“ от Атри и „Макбърд“ от Гарсън бяха посрещнати с още по-голямо внимание от публицистиката. И нещо, което всъщност още не съществува като форма - или възниква само за кратко време - „театърът на улицата, играе необикновено голяма роля в общите дискусии. Изглежда, че дори само като обществено мнение този театър поставя установения и институционализиран театър още повече под въпрос, отколкото предишните крайности - които в последна сметка бяха вътрешнотеатрални - можеха да сторят това, например епическият и диалектическият театър на Брехт или „театърът на абсурда“119.

Но ето и сенките на политическата 1968 година. „Една основна констатация направиха както политиците, така и професорите (а театралните деятели също не можеха да я заобиколят): младото поколение интелектуалци, младежите между 16 и 26 години са други, а не такива, каквито се смяташе до преди две години. Бунтарите от Бъркли, САЩ, тогава изключение, имат сега последователи във всички индустриализирани страни. Диагнозите, които от десетки години поставят социолози и културни критици: обратната страна на медала на индустриалната система, на благоденстващото общество - отчуждаване, разпадане на обществото, привидна демократизация, бюрократизация, - това положение не се приема като неотменимо от най-младите ученици на тези учени и не се подлага само на анализи, а се заема становище, че то се нуждае от промени, че то може да се промени. Проповядващите активност философи Маркс или Прудон спечелиха влияние в ущърб на прагматизма и скептицизма на аналитиците. Младите не искат вече да се помирят с късния капитализъм. Те не се опитват само да облекчат разделението на света на бедни и богати, на сити и гладни, а да премахнат това разделение. Интелектът, придружен от активност, започна да доминира. Антикомунизмът - политическата ерзац-религия на 50-те години - стана смешен в очите на младите. Те се стремят към политически условия, елементарно демократични. Отново излизат на преден план идеите за свободно от господство общество. Към този нов социализъм е примесена голяма доза анархизъм - отхвърляне на принудителен ред и на власт на всяка цена.“120

Една до друга в „разделната 1968 година“ лентите „Забриски пойнт“ и „Абсолвентът“ са култови заглавия за младите хора, очакващи реда си да влязат в киносалон при 8 градуса под нулата. „Абсолвентът“ за тях е единственият филм, който заслужава да се види. „Защото за „Абсолвентът“ не може да се каже само, че е филм с голям успех. Многократните посещения на младите хора му осигуриха славата на феноменална кинотворба“.121 Едно от явленията, сраснали се с 60-те години на ХХ в., е алиенацията. В този филм кинозрителите дават твърде висока оценка на символичната употреба на стъклото и водата във филма, което според тях изразява неспособността на Бенджамин, в ролята на Дъстин Хофман, да се приспособи към заобикалящата го действителност. Той наднича през стъклото на един аквариум със затворена в него рибка. Край един плувен басейн, а после и от самия басейн, той гледа родителите си и техните приятели през стъклената маска на своя леководолазен костюм. В друг случай, гледайки през слънчеви очила, той вижда цялата обстановка вкъщи някак странна и чужда. „Явно е, че Бенджамин е човек, отчужден от своята среда, но това, което прави впечатление в случая е, че младото поколение харесва тази проява на алиенация като нещо естествено и нормално - плод на времето, естествен резултат от буржоазното възпитание на неговото семейство и обществото на техните приятели [...] Достатъчно е да се цитира фактът, че от прожекциите на „Абсолвентът“ са получени досега повече от 35 000 000 долара, след като филмът е прожектиран само в 350 киносалона в САЩ. Филмите на Марлон Брандо, многоуважаемия Джеймс Дийн122 и Пресли никога не са доближавали подобен успех. При това този филм, без да разчита на участието на големи филмови звезди, направи много по-голям финансов „удар“, отколкото хилядите филми, прожектирани досега, с изключение може би на дванадесетина.“123

Авторът на статията има възможността да разговаря с хора от неговото поколение - на над 40 години. Докато младите хора гледат „Абсолвентът“ отново и отново, то четиридесетгодишните са лично засегнати от начина, по който са третирани някои проблеми, което го навежда на мисълта, че те реагират не дотам критично и обективно, а по-скоро емоционално и несъзнателно. „Тези хора се тревожат за децата си, те са им дали добро образование, предоставили са им възможност да получат образование и всички възможни интереси, сигурни са, че са успели да получат контакт с тях. Техните съпруги не пият и не прелъстяват синовете на съседите си. Какъв е тогава този морал на честност и истина, който „Абсолвентът“ защитава? Те чувстват, че стрелите са насочени срещу доброто възпитание, давано от едно буржоазно семейство, а защитават някои несъвместими прояви на бунтовно настроеното „ново“ поколение.“124

Много показателен е анализът на европейските кино и театър и влиянието на американското кино и театрално изкуство върху това в Стария континент в статията под заглавие „Италианската камера на гнева“. Според Джон Франсиз Лейн „след Пирандело италианският театър не е имал автор, който да е сложил пръст в чувствителните открити рани на най-светите буржоазни чувства на италианците. Дори неореалистичното кино не събуди гнева, който раздухва [Марко - б.а., Х. М.] Белокио125 през последните две години.“126 Този режисьор, сценарист и актьор започва да режисира в средата на 60-те години и става известен с радикалните политически послания на филмите си. По това време той членува в италианска маоистка организация, но по-късно заема по-умерени политически позиции. За филма си „Китай е близо“ (1967) получава специалната награда на журито на Фестивала във Венеция, а през 2011 година е награден отново там със Златен лъв за цялостно творчество. „Китай е близо“ не е бил забранен в Италия, както някой е писал в Англия. Но филмът действително събужда доста тревога в душата на Социалистическата партия, която по онова време е в управляващата коалиция на Левия център. Да се каже, че филмът на Белокио е повлиял пряко върху участта на тази партия, която е трябвало да се оттегли от управлението след изборите в 1968 г. (когато гласовете на комунистите се увеличиха за сметка на социалистите), би било може би преувеличение. Няма обаче съмнение, че Белокио и неговата сътрудничка в написването на сценария (и главна актриса) Елда Татали слагат пръст в слабостите на тази партия и по този начин предугаждат изборното поражение през май 1968 г. „Китай е близо“ на Белокио, както и „Китайката“ на Годар получават специалната награда във Венеция в 1967 г. Лентата на френския майстор на киното предугажда настроението зад събитията, които щяха да се случат през май - юни 1968 г.

„Във Великобритания Джон Осбърн даде начало на нещо, което оказа въздействието си главно върху театъра (така нареченото възраждане на британското кино беше всъщност отражение на онова, което ставаше в театъра и литературата - нещо повече, голям брой „гневни“ британски филми се основаваха на пиеси и романи). Показателно е, че италианският гневен протест избликна направо от киното, като дело на едно поколение, което доби пълнолетие, когато Роселини, Де Сика и Висконти, последвани от Фелини, Антониони и Пазолини, представляваха едничката оригинална творческа сила в италианския културен живот. Неизбежно беше техният бунт да се появи в киното.“127 Бащата на Дж. Осбърн - Томас, умира през 1941 г., като оставя на сина си достатъчно финансова помощ за частно обучение в Белмонт колидж. Джон учи там от 1943 до 1945 г., когато бива изключен за удряне на директора, който го хванал да слуша забранена програма с Франк Синатра. След завършване на училище той опитва да работи като журналист, пишейки статии за промишлеността, като случайно тази работа го въвежда в средите на театъра. Става известен със своята пиеса от 1956 г. „Обърни се с гняв назад“, една от първите прояви на течението на Сърдитите млади хора, за която се смята, че променя целия английски театър в средата на ХХ век. Политически ангажиран, той е първият английски писател, посочващ каква трябва да бъде ролята на Великобритания след империализма. Освен това е първият, публично поставил под въпрос смисъла на монархията. През 40-годишната си кариера той пише за театъра, киното и телевизията. В най-силните си години в театъра (1956-1966), той подпомага и развива темата за презрението като допустима емоция на сцената на театъра, привеждайки доводи за пречистващата сила на лошото поведение и вкус. Всичко това казано с безпощадна правдивост и унищожителен арсенал от думи.

Жан-Люк Годар, който за някои е един Волтер сред новата генерация филмови творци, е казал, че философът и филмовият режисьор имат нещо общо - те отразяват света на цяло едно поколение. „Признавам, че филмите на Годар не винаги са ми харесвали. Ранните му произведения ми допадаха и скъсването с конвенционалностите на филмовата форма ми подейства освежаващо, но „Живея живота си“ ме обърка, а „Лудият Пиеро“ направо ме ядоса. Едва когато видях „Мъжки род - женски род“, аз почувствах внезапно целия шок от революцията на Годар както в естетическо, така и във философско отношение. След второто и третото гледане на този филм, както и след „Китайката“ и най-вече „Краят на седмицата“, се потвърди онова, което вече бях започнал да подозирам: че грешката беше моя, не на Годар. Правя това малко признание, за да обясня защо изпитвам симпатия към новото поколение на протеста, дори ако възразявам срещу начина, по който политическите партии използват искрените чувства на протест за непосредствени изборни облаги [...] Човек трябва само да види на какви подигравки е подложена Ванеса Редгрейв от сънародниците си затова, че гледа сериозно на политическите си убеждения [...] Като че ли една актриса няма право да изразява публично мненията си!“128

Годар е един от водачите на „Новата вълна“ във френското кино. Смятан е за виден представител на авангарда в световното кино с голям принос за неговото развитие. Изявява се и като филмов критик със статии в знаковите френски издания за „Десетата муза“ „Газет дю синема“ и „Кайе дю синема“. През 1959 г. по сценарий на Франсоа Трюфо, вдъхновен от действителни събития, снима „До последен дъх“, който се превръща в емблематичен за „Новата вълна“. Следващият негов филм, създаден година по-късно под заглавие „Малкият войник“, е забранен за три години от френската цензура поради това, че разказва за дезертьор, който в разгара на алжирските събития преминава на страната на терористична организация. През 1961 г. се жени за актрисата Ана Карина, която участва в много негови творби - „Жената си е жена“ (1961), „Да живееш живота си“ (1962), „Made in USA“ (1967) и др. Впоследствие връзката им се разпада и в този период той прави „Алфавил“ и „Лудият Пиеро“ (1965), в които дава израз на екзистенциалната си криза. Във филми като „Две-три неща, които знам за нея“, „Мъжки род - женски род“ Годар играе ролята на социолог. С „Китайката“ (1967) показва интереса си към политиката и изпреварва майските събития от 1968 година във Франция. В „Уикенд“ (1967) представя проституирането чрез работата и неговото компенсиране чрез индустрията на свободното време.

„Новата вълна“ на френското кино изиграва изключителна роля за либерализирането на монтажната техника и киноразказа. Особено влияние оказват френските режисьори от това време на американското кино и то не само от средата на века, а и до ден-днешен. Куентин Тарантино сам признава изключителното влияние на филмите на Годар при избора му на монтажна техника. През 70-те години френският режисьор заснима много документални филми и материали за такива на политическа тематика - за палестинската революционна организация, за комунистическите страни (заминава в Прага да заснеме тайно „Правда“), но повечето от тях не виждат бял свят.

„В периода непосредствено след войната неореалистичното италианско кино в Италия водеше борба за изобличаване на социалните различия в нова Италия, която се изграждаше върху развалините на фашизма. В края на 50-те и началото на 60-те години, когато Италия прогресивно забогатяваше (обаче доста от социалните и проблеми оставаха неразрешени), в киното се прояви тенденцията да се стои настрана от всяка заангажираност и да се представят повече лични въпроси, но все пак в някои случаи Рози, Пазолини и по-специално Антониони, а дори и Фелини засегнаха по-широките въпроси на човека и неговото общество. Днес времената са наново различни. Италия, Франция и Германия, следвайки примера на Съединените щати, са станали съвременни технически капиталистически страни и заплахата от политическа анархия дебне на прага им. Новите поколения не се задоволяват със стария порядък, техните протести не са само израз на вековния конфликт между генерациите. Сега изглежда, че младите имат истинска възможност да наложат волята си върху съществуващата система. Във Франция въпросът не се разреши през пролетта - може би защото самите млади хора бяха изненадани. Те просто не познаваха собствената си сила. Сега ще трябва да чакат, докато Генералът слезе от сцената. Ще бъде дори по-трудно за младите да се наложат в бивши фашистки страни като Италия и Германия. В Съединените щати днес през 1968 г. ние наблюдаваме по какъв феноменален начин младите слагат отпечатъка си върху курса на американската политика с утвърждаването на Юджийн Макарти, „поета“. Навярно единствената страна, където изглежда младите хора нямат никакво влияние освен върху облеклото и „поп“-музиката, е Великобритания...“129

Но малко трудно „нашите сърдити млади хора“ биха могли да имат влияние върху британското кино. Както всички кинематографии по света, така и британската е била засегната от криза. Посещаемостта спада в значителни размери: от 1 милиард и 600 милиона зрители през 1946 г. - на 350 милиона през 1967 г. Много кинозали са превърнати в паркинги или други доходоносни помещения: 4000 кинозали през 1946 г., 2000 през 1967 г. И докато рентабилността на филмите спада, тяхната себестойност непрекъснато се увеличава. Един „среден“ филм през 1968 година струва 300 000 лири стерлинги. „Логично би било да се помисли, че при тези условия британската филмова промишленост изживява трудни дни, че е застрашена от безработица, че продукциите се влошават и намаляват по количество. Но никога един болник не е имал по-цветущ вид. Във Великобритания тази година са произведени седемдесет дългометражни филма, цифра, която всички специалисти считат за крайно задоволителна; във всички браншове е осигурена заетост на работната ръка и заплатите са достигнали най-високото равнище.“130

Ключът към загадката на този явен парадокс се крие в две думи: „американските пари“. Откривайки в Соренто на едно съвещание около кръглата маса, което трябва да предшества подписването на договорите за итало-британски копродукции, лорд Уилис, председател на Съюза на английските писатели, заявява: „Нашето национално кино вече не е нищо друго, освен един обширен „супермаркет“; всичко в него е американско“. Метафора, която, макар и хиперболична, не е толкова далеч от действителността, тъй като според най-разумните преценки 80% от британската филмова промишленост е под американски контрол.“131

Как се стига дотук? По най-простия начин. Когато избухва кризата, английската кинематография е под господството на две гигантски компании - „Ранк“ и „АВС“, които имат собствени студии, свое разпространение, своя експлоатационна мрежа. Една трета „голяма“ компания - „Бритиш лайън“, работи съвместно с независимите продуценти от средна ръка. „Пред главоломното спадане на посещаемостта, предизвикано от „бума“ на телевизията (през 1968 г. четиринадесет милиона поста - б.а., Х. М.), ръководителите на „АВС“ и преди всичко тези на „Ранк“, които бяха поискали да съперничат на Холивуд и се бяха впуснали в една политика на суперпродукции, се уплашиха и с радост приеха (естествено, срещу някои концесии) „добрите услуги“ на американските фирми, настанени в Англия под прикритието на британски филиали. „Американизирането“ на британското производство става факт, пред който англичаните реагират различно, в зависимост от това дали надделява или не прагматизмът над идеалистическата концепция за националното кино. „Защо да се оплакваме?“ - заявява един от директорите на филмовата студия при Министерството на търговията. - Американците хвалят нашите студии, заплащат на нашите таланти, осигуряват работа на нашите работници. Благодарение на тях филмовата ни промишленост е цветуща, а по екраните се появяват хубави, изцяло британски филми. За предпочитане ли са мълчанието, безработицата, мизерията?... Впрочем американските фирми не ни дават само пари. Те ни дават своята страхотна мрежа за разпространение, благодарение на която нашите филми биха могли да бъдат прожектирани пред публика, която при нормални условия не би могла да ги види.“132

Друг от събеседниците на автора на статията, сър Майкъл Балкън, далеч не споделя оптимизма, изразен във връзка с положителната роля на развитието на британската филмова индустрия с американски пари. „Не съм шовинист. Но вярвам в културния национализъм. След войната ние водихме енергична борба за английското кино. Какво остана от нашите борби и нашите надежди? Почти нищо. Големите поуки на Грийрсън са загубени и експлозията на нашите „сърдити млади хора“ беше халосна. Не се сърдя на американците, не желая те да си отидат. Признавам, че ни измъкнаха от затруднението и вече не можем без тях.

Необходимо е за съществуването на английското кино, един сектор на нашето производство да си остане напълно независим и младите режисьори като Питър Уоткинс и Кен Ръсел да имат възможност да се изявят без оглед на понятието рентабилност. Правителството би трябвало да ни помогне. Но тъй като киното не представлява социален проблем, правителството нехае за него.“133

Не само сър Майкъл Балкън е на това мнение - само с известни нюанси един писател като лорд Уилис и един режисьор като Антони Аскуит го споделят. Процъфтяване без „колонизиране“: такъв е проблемът, който се поставя пред английското кино.

Франсоаз Курилски в своето проучване върху „История на театъра в Съединените щати“ прави голям принос в установяването на хронологията. Тя определя добре теченията и упражняваните върху тях влияния. Опитът на театър „Юниън“ е доста близък до този на Пискатор, макар че не успява да създаде своя собствена естетика на театралното представление. Федералният театър представлява интересен предшественик на „Театр насионал попюлер“, но в американски мащаб - той се разширява и обхваща цели пет отделни единици: „живият вестник“, „евтиният театър“, „експерименталният театър“, „черният театър“ и „опитният театър“. „За един сезон, казва Франсоаз Курилски, Ню Йорк вижда по този начин повече от сто постановки на Федералния театър.“134

Ф. Курилски показва как държавната „машина“ пресича всякакви бунтовнически опити. Законът за печалбата е най-силният ограничител, измислен някога, срещу „волностите“ на хората на изкуството. В цитираната по-долу статия са отправени някои критики към книгата на Курилски. Първата засяга опита на „партизанския театър“, „роден от борбата срещу войната във Виетнам“ (това е формулировката на Р. Дж. Дейвис, директор на мимическата трупа от Сан Франциско), а втората - хепънинга. Поради тромавостта на американските институции, строгостта на стопанските органи и несъществуването на подпомагани театри под тази форма, която ние познаваме, единствените възможности за създаване на неконвенционален театър (не говорим за революционния и политическия театър!) се крият в тази полунелегалност, в това аматьорство, в излизането извън установените рамки, описано от Дейвис. Не знам дали той ще стигне до големи творби и ще създаде големи постановки. За пръв път от години той продължава опитите от „годините на кипеж“, припомня това, което никой театър от обикновената мрежа не дръзва да споменава. Той се опира върху една войнстваща среда и се опитва да се измъкне и да се изплъзне от контрола на паричната цензура. Впрочем, без да подценява тези неща, Франсоаз Курилски много бързо ги отминава.

Макар често хепънингите да са мистификации, макар да са индивидуално и колективно средство за бягство, трябва все пак да се опитаме да ги разберем като средство, способно да подхранва художественото творчество. През 1968 г. никой вече и не мисли да твърди, че „потокът на съзнанието“, за който говореха сюрреалистите, е само един фарс; хепънингът, който би желал да го постигне, но не успява да стане негов еквивалент, стига понякога до разрушаване на границите на „приемливото“, на приетото. Така че той не бива да бъде пренебрегнат. Но дава ли той това, колкото обещава? Най-често не. Тази книга представлява великолепно въведение в американския театър, което се надяваме да бъде последвано от подробни проучвания.“135

В направленията и теченията в световния и европейския театър „направлението „Хепънинг“, изглежда, е течението, от което театърът най-малко може да очаква. Най-често то се състои от чисти наблюдения, които в най-добрия случай получават някаква символична стойност. В своята последна лекция, изнесена в Бон, Жан-Пол Сартр описва по следния начин това течение: „Хепънингът е истинска случка, която се разиграва било в зала, на улицата или на морето. Между зрителите и тези, които вече не могат да се нарекат актьори, а само „действащи лица“, съществува, така да се каже, само временна разлика. Действащите лица при хепънинга изпълняват нещо, все едно какво, обаче винаги нещо предизвикателно, свързано с някаква случка, независимо каква. При това има случаи, когато се разчита само на нетърпението на хората и на тяхната скука.“136

В своето изложение Сартр се опитва да повдигне стойността на хепънинга. Въпреки някои прогресивни опити, на преден план обаче излиза разлагащото действие на това направление. Начинът, по който то се представи на прегледа на експерименталния театър във Франкфурт на Майн, говори, че хепънингът служи преди всичко за безобидно развлечение на снобите. Повече от всяко друго направление то се ръководи от менажери и съществува благодарение на търговския свят. Декадентството и безвкусицата намират своето естествено съчетание в много произведения от този вид137.

Един от най-крещящите и неразрешени проблеми на западните общества е расизмът, расовата дискриминация, потъпкването на човешкото достойнство само заради разликата в цвета на кожата. Той далеч не е преодолян, колкото и да се иска на управляващите, особено в светлината на последните събития в САЩ.

Специално място през 60-те години на ХХ век има тази тема във всички медии. Според Хари Белафонте138 в една анкета на градската комисия за човешките права във връзка с дискриминацията на малцинствата в радиото един заместник-директор на „Калъмбия бродкастинг систъм“, отговарящ за изготвянето на програмата, е бил запитан защо в предаванията на телевизията има толкова малко роли за негри. Неговият отговор гласи: „Телевизията иска да покаже Америка такава, каквато е всъщност. А известно е, че няма много негри — юристи, негри — губернатори, негри — директори и негри — сенатори. Режисьорите и авторите се придържат към фактите, за да представят нещата такива, каквито са“. Той добавя, че авторите се стремели да не показват „никакви изкуствено създадени ситуации.“139

Според Белафонте този отговор, който на пръв поглед като че ли говори само за незнание, крие в себе си лоша умисъл. Той съдържа както една лъжа, така и едно оправдание. Лъжливо е изявлението, че телевизията иска да покаже живота такъв, какъвто е в действителност. Бялата Америка от луксозните предградия, която виждаме в повечето телевизионни пиеси и комедии, едва ли показва живота такъв, какъвто е за повечето хора. Втората част от този отговор е и верен, и неверен. Ако сравним броя на негрите, заемащи високи постове, с този на техните бели колеги, се вижда, че за съжаление, те са много по-малко. Но това, за което говори заместник-директорът, няма нищо общо с този процент. Всъщност той намеква, че няма никакъв смисъл те да бъдат показвани по телевизията, защото са малко на брой. В своята статия в един от най-влиятелните вестници „Ню Йорк Таймс“ Хари Белафонте заявява, че би могло с пълно право да се каже, че 95% от негрите се представят по телевизията като бреме за белия човек, като дегенерати, които вилнеят надлъж и нашир в една страна, която е показана в „Тарзан“ и „Дактари“ като нецивилизована Африка. Интересен за отбелязване е фактът, че от работещите 10 888 служители в трите големи компании „Америкън бродкастинг корпорейшън“, „Нешънъл бродкастнинг корпорейшън“ и „Калъмбия бродкестинг систъм“ само 709 са негри и порториканци. По-голямата част от тези 709 негри работят като портиери, чистачи и други второстепенни служители.

Белафонте заключава: „От много години насам искам да направя предаване за традициите в щата Мисисипи. Спрях се именно на Мисисипи, защото той олицетворява голяма част от историята на американския народ. Отначало компетентните лица от телевизията одобриха тази идея, тъй като смятаха, че Мисисипи е благодарна тема, която ще им даде възможност да пласират своите любими песни и танци Стивън Фостър140. Но Мисисипи е също така река, по чиито брегове някога бяха масово избивани индианци и негри, които се бореха срещу поробителите. Във водите на Мисисипи бяха намерени трупове на борци за граждански права и чернокожи наемни работници. Има песни, които отразяват тези събития и те са част от предаването, което замислям. Но тези песни се смятат за „спорни“. Компетентните лица просто не са готови да покажат безчовечието на света на белите на фона на расовия проблем. Но ние можем да бъдем сигурни, че честта на хората е гарантирана само тогава, когато Америка надвие себе си и прозре тази истина [...] Негърът трябва да остане безцветен и призрачен. Никога не го показвай в неговия собствен свят, в отношения, които са естествени и може би ще събудят съчувствие. Не прекрачвай никога границите, защото може да станеш „персона нон грата.“141

Някога романтичното бягство от родния дом в САЩ вече се е превърнало в израз на една трагедия и за деца, и за родители. Десетки и стотици хиляди юноши и девойки напускат домовете си в наше време, но те не плават подобно на Хък Фин на сал по течението на Мисисипи. Не, тях можете да намерите в бордеите на големите градове. Те живеят главно там в нехигиенични стаи, без да се замислят пред употребата на ЛСД, марихуана или други наркотици. Бунтовници, емоционални натури или просто младежи, тръгнали да търсят по широкия свят моралните ценности, които не са видели у дома, те съвсем естествено се вливат в движението на хипитата, където очакват да бъдат посрещнати с цветя и любов. Но в разнородната маса на хипитата винаги може да те очаква и горчива изненада. Така например наскоро е съобщено, че избягалата от дома си Линда Фитцпатрик и нейният приятел - хипи, са били намерени убити в едно от мазетата на Ийст Вилидж (Ню Йорк). Това кара родителите още по-усилено да започнат да дирят децата си.

„Бегълците са млади, много млади и при това голяма част от тях са напуснали богати домове. Но най-изненадващият факт, свързан с тях, е, че за пръв път в историята на САЩ момичетата, скъсали с бащиния си дом, са не по-малко от момчетата. Философията на хипийз за универсалната любов ги привлича и същевременно им показва място, където биха могли да отидат.

16-годишната русокоса Сид обикаля из улиците на Сан Франциско боса и самотна. Тя никога не се е чувствала у дома в къщи и е бягала многократно. 15-годишната Карол след неприятности в училище и кавга с майка си напуска родния си град Лос Анжелес. Често ѝ се е случвало да спи в парка под открито небе, а през деня „ходя и гледам хората“. А в същото време хиляди майки и бащи обикалят улиците с надежда да намерят следите на избягалото дете. Поради страх от общественото мнение и поради заслужено недоверие към полицията, много от родителите са стигнали до извода, че най-лесно е да се открие избягалия като се обикаля из кварталите, населени с хипийз, и се търсят хора, които са видели и знаят нещо за детето. Много често този начин помага, но твърде много са случаите, когато беглецът се намира едва след като полицията го арестува за просия или за употреба на наркотици. Но много деца си остават ненамерени. В статистиките на американската полиция 18% от обявените за изчезнали през последните две години са деца, избягали от домовете си.

Това са данни за броя на избягалите и техния начин на живот, когато се озоват на улицата. Но сп. „Лайф“, откъдето взехме горния текст и снимките на тази страница, пренебрегва основния въпрос защо са зачестили бягствата от къщи. Защо деца на богати родители, на които не липсва нищо, избират просията и суровия живот на улицата. Може би това е форма на неосъзнат протест срещу бездушното общество на долара или, както споменава „Лайф“, това е дирене на моралните ценности, които в къщи детето не е могло да види.“142

Генетични увреждания - опасност от ненормално развитие за сметка на неродените поколения. Вестта за трагичното ослепяване на шестимата американски младежи, които вследствие употребата на ЛСД (Лизергинова киселина) заспаха на открито с очи, отворени срещу слънцето, ни накара да се позаинтересуваме от злините, които може да причини този твърде модерен на Запад наркотик. Отговор предоставя американското списание „Сатърди Ивнинг Пост“, откъдето е долната статия от Бил Дейвидсън.

Една млада майка в Орегон довела новороденото си дете на преглед. То имало дефект на червата, а главата му се развивала гротескно само в едната си половина.

При един душевноболен в Ню Йорк и шестима младежи от Орегон било установено напреднало увреждане на наследствените хромозоми, което се изразявало във физическо обезформяване на поколението. У двама от тях била открита хромозомна анормалност, идентична с левкемията.

Един студент от Лос Анжелес получил два епилептични припадъка. Единият от тях бил с толкова силни гърчове, че довел до счупването на два гръбначни прешлена.

Младата майка, душевноболният, шестимата от Орегон и студентът имат едно общо нещо помежду си: всички са употребявали ЛСД. Разбира се, бебето не е употребявало нищо. То е жертва на собствената си майка. Научните доказателства за връзката между ЛСД и въпросните заболявания са все още твърде обстоятелствени. Но фактът, че нарушената хромозомна цялост може да съсипе едно човешко същество и децата му, е напълно доказан. За различни хора трите букви ЛСД означават различни неща: за химика просто съкращение на лизергиновата киселина, чиято продажба в САЩ е уж забранена; за младия хипи ЛСД е просто „киселината“, „шеф“, „ястреб“ - една капка е достатъчна да те изпрати на „пътешествие в съзнанието“, по време на което си мислиш, че ще изпиташ незабавна еуфория. А за медиците, които усилено изучават вредните ефекти на ЛСД върху човека, трите букви са етикет на заплахата от смъртоносни дефекти сега и ужасяващи последици за още нероденото поколение. Всички учени са на мнение, че досега в света не е имало по-опасен наркотик.

„Случаите, в които приемането на ЛСД е довело до тежки отклонения от нормалното, непрекъснато се умножават. От много болници и клиники на САЩ се дават подробни данни за жертвите на ЛСД. В Медицинския факултет на Нюйоркския университет е бил приет душевно болен, който е употребявал ЛСД в продължение на шест години. Установило се е, че хромозомното увреждане при него поразително много напомня на туморни клетки у някои пациенти с остри случаи на анемия. Същият ефект е бил постигнат и в лабораторни условия, когато на кръв е било пряко въздействано с ЛСД. Сведения за епилептиформени припадъци се дават от много болници на Канада и САЩ. Д-р Фрош от Ню-йоркския университет съобщава, че годишно в психиатричната клиника Белвю се приемат средно над 200 пациенти с диагноза параноя и шизофрения, причинени, или поне настъпили след употреба на ЛСД. Същото важи и за други големи метрополии като Чикаго, Сан Франциско и Лос Анжелес. Така например Невропсихиатричният институт в Лос Анжелес вече не приема ЛСД-психотици, а направо ги препраща в най-близката психиатрична болница Камарило. „Ние сме претъпкани с такива случаи - споделя д-р Фишър - до такава степен, нямаме места за „нормално“ психотични пациенти“. Фишър разказва за случая с „портокаловия човек“ - пациент с психични смущения в резултат от приемане на ЛСД. Характерно за неговото състояние било пълната деперсонализация - той смятал, че е портокал, заключвал се в стаята си от страх, че ако някой го докосне, ще се превърне в портокалов сок. Поразителен е случаят с едно 19-годишно момиче от Средния Запад, което след две дози ЛСД трябвало веднага да бъде хоспитализирано, но след триседмично лечение с психотерапия и хлорпромазин било изписано. За да ѝ доставят разнообразие след болницата, родителите и я изпратили при свои приятели в Ню Йорк. На един гуляй тя отново получила ЛСД и почти моментално изпаднала в буйство. Наложило се да я облекат в усмирителна риза и по този начин да я върнат обратно в Средния Запад. Шест месеца по-късно тя била все още в болницата, а положението ѝ непрекъснато се влошавало. Лекарите смятат нейния случай за безнадежден.

Малко са лекарствата (или наркотиците), които са започвали толкова обещаващо като ЛСД. За първи път той е синтезиран през 1938 г. от д-р Алберт Хофман, швейцарски химик, който търсел надеждно лекарство против мигрената. След много опити с деривати на лизергиновата киселина той се спира на един от тях, компонент на моравото рогче (гъбичка), която напада ръжта. Получената химическа комбинация получава по-късно съкратеното наименование ЛСД. Първия опит „на живо“ прави самият Хофман, който глътнал малко ЛСД и по-късно пише: „Пространство и време изгубиха всякаква организация, обзе ме страх, че полудявам“. Бързото му оздравяване от това състояние поражда идеята, че ако се създаде такава „психоза-модел“, лекарите ще бъдат в състояние да надникнат във все още нерешените въпроси на психозите.“143

Доколко зловещо е въздействието на ЛСД, говорят два факта: през 1968 е забранена нейната употреба в САЩ, а също така се казва, че е по-опасна от Виетнамската война.

 


7Интервю на Христо Милков с Райко Николов, февруари-март 2013 г.
8Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2013 г.
9В изследователски проект по темата „Френската външна политика от Дьо Гол до Митеран“ включих следните студии и статии: Франция - мишена на българското външно разузнаване (1958-1969). - BHR, 2018, 60 с., под печат. Външната политика на Помпиду - наследство или различие (по документи от Министерството на вътрешните работи). - ИПр 2014, Год. 70, №5-6, с. 177-196; Българската култура във Франция през Желязната завеса (1958-1968) - В: Балканите: култури и манталитети. Сборник статии от национална научна конференция, 15 април 2014 г. София: Изд. „Ан-Ди“, 2014, с. 127-140; Телевизионният двубой Дьо Гол - Митеран. Президентските избори във Франция от 1965 г. - В: От век на век, от слово към слово. Сборник в чест на 80-годишнината на проф. д.и.н. Филип Панайотов, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2014, с. 111-120; Външната политика на Помпиду към Румъния. - В: III международен симпозиум по балкански исторически проучвания: Балканската история и турският език на Балканите. Букурещ, 22-26 април 2015 г., 11 с., сборник статии, под печат. Вж по темата: Кьосев, Ж. Политическата доктрина на генерал Дьо Гол. София: Издателство на МО „Св. Георги Победоносец“, 1995; Григорова, Ирина. Българо-френските отношения по време на президентството на генерал Дьо Гол (1958-1969). София: Изд. „Албатрос“, 2009; Кьосев, Ж. Човекът, който създаде съвременна Франция (Политически портрет на генерал Шарл дьо Гол) - В: сп. „Международна политика“, 2010, №1, с. 55-72.
10АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 239, л. 1.
11Пак там, а. е. 240, л. 98.
12АМВнР, оп. 25, дело 94, преписка № 2536, л. 253.
13Пак там, л. 254.
14Пак там, преписка № 2475, л. 4-5.
15„Съдба и човешка воля. Дьо Гол“. Част 2. „Комунистите и ние“. Документална поредица на Антен 2 и Пате Синема, представена от БНТ и КФИ, 1990 г.
16Валериан Зорин (01.01.1902, гр. Новочеркаск, Ростовска област - 14.02.1986, Москва) - на работа в Народния комисариат на външните работи (1941-1945); посланик в Чехословакия (1945-1947); зам.-министър на външните работи (1947-1955 и 1956-1965). На този ранг заема и други длъжности като ръководител на Комитета по информация при МВнР - съветското външно разузнаване от 1949-1952 г. и постоянен представител в ООН през 1952-1953 г. В 1955-1956 г. Зорин е посланик във ФРГ. През 1956-1965 г. той отново представлява СССР в ООН. През 1965-1971 г. Зорин е посланик във Франция. От 1971 г. е посланик с особени поръчения в МВнР. Кандидат-член на ЦК на КПСС (1956-1961) и член на ЦК на КПСС (1961-1971). Погребан е в Новодевичевото гробище.
17АМВнР, оп. 25, дело 99, преписка № 2475, л. 9-10.
18De Gaulle and the Fifth Republic, 1958-1968 Weekly summary. Special Report, 20.12.1968, p. 10, 19.10.2016, CIA-RDP79-00927A006800030002-5. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 16.11.2018 г.].
19Пак там, с. 13.
20Андре Фонтен от 1969 г. е главен редактор на „Монд“, след като 18 години ръководи международния му отдел; пише „История на Студената война“ („Histoire de la guerre froide“. Paris: Fayard, 1966) в два тома, както и многобройни есета.
21De Gaulle and the Fifth Republic, 1958-1968, p. 14.
22АМВнР, оп. 25, дело 94, преписка № 2536, л. 253.
23Интервю на Христо Милков с проф. Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
24Интервю на Христо Милков с проф. Милан Миланов, февруари-март 2013 г.
25Джонсън, П. Съвременността. Светът от 20-те до 90-те. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1993, с. 520. Превод от англ. език: Владимир Атанасов и Димитър Матев.
26Пак там, с. 523.
27Пак там, с. 524.
28Маккарти, Юджийн (29.03.1916, Уоткинс, Минесота - 10.12.2005, Вашингтон) - американски политически деец, сенатор на САЩ (1959-1971), лидер на ляволибералното крило на Демократическата партия, активен противник на Виетнамската война. Преподавател в колежа Св. Томас в Сейнт-Пол, Минесота, след това представлява Минесота в Камарата на представителите (1949-1959), в Сената на САЩ (1959-1971). Маккарти принадлежи към либералното крило на Демократическата партия, поддържа разширяването на социалното законодателство, рязко критикува войната във Виетнам. През 1968 г. той предприема опит да бъде издигнат от тази партия като неин кандидат-президент. Успехите му в началото на избирателната кампания предизвикват такова впечатление върху президента Линдьн Джонсън, че той решава да се откаже от опита си за преизбиране. С особено голяма поддръжка се ползва Маккарти в младежките среди. Макар че демократите издигат своя кандидат Хюбърт Хъмфри, избирателната кампания на Маккарти способства за консолидацията на антивоенното движение в САЩ.
Отказвайки се от преизбирането в Сената, през 1972 г. Маккарти още веднъж безуспешно се опитва да получи президентската кандидатура от демократите. През 1976 г. участва в президентските избори като независим кандидат, заема трето място, като получава 0.9% от гласовете. През 1982 г. отново се опитва да стане сенатор на САЩ, но търпи неуспех.
29Джонсън, П. Цит. съч., с. 524.
30Duby, G., R. Mandrou. Histoire de la civilisation française. XVII-XXe siècle. Avec la participation de J.-F. Sirinelli. Paris: Armand Colin, 1984, p. 394. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
31Хекзагон (фр.) - Шестоъгълник, синоним на Франция, произлизащ от формата на територията на метрополията.
32Fontaine, André. Un seul lit pour deux rêves. Histoire de la „détente“1962-1981. Paris: Fayard, 1981, p. 192. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
33Фалачи, Ориана. 1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико. София: Сиела, 2018, с. 8.
34Пак там, с. 9.
35Пак там, с. 8-9.
36Пак там, с. 13-14.
37Пак там, с. 94.
38Пак там, с. 95.
39Пак там.
40Пак там, с. 95-96.
41Янков, Диян. Днес се навършват 36 години от клането в селцето Сонг Ми, Виетнам. 16.03.2004, https://news.bg.  [Прегледан на: 16.11.2018 г.].
42Пак там.
43Цит. по: „16 март 1968 г.: Американски войници извършват масово жестоко клане в Ми Лай“ [няма посочен автор], 16.03.2013, http://blitz.bg.[Прегледан на: 19.11.2018 г.].
44Плескачевская, Инесса. Бабушки из Сонг Ми. - В: Советская Белоруссия, №68 (23212), 09.04. 2009 г. https://www.sb.by.  [Превод от рус. език: Хр. Милков; прегледан на: 19.11.2018 г.].
45Цит. по: Янков, Д. Днес се навършват...
46Цит. по: Календар: 16.03.2016. 40 години от клането в Сонг Ми. https://www.dnevnik.bg.  [Прегледан на: 19.11.2018 г.].
47Цит. по: Янков, Д. Днес се навършват.
48Реутов, Ал. [без заглавие на статията] Военно-промышленный курьер. №1 (117), 11-17.01.2006. [Прегледан на: 19.11.2018 г.]
49Две трагедии. [без автор]. Washington Profile, 15.06.2006, http://www.washprofile.org.  [Превод от рус. език: Хр. Милков; прегледан на: 19.11.2018 г.]
50Stanton, Shelby L. The Rise and Fall of an American Army. Novato, CA: Presidio Press, 1985, р. 271-272. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 19.11.2018 г.]
51Протестът на Джоан Бейз [без автор]. - ЛИК, 1968, № 8, с. 38.
52Пак там.
53Бамбуковые рощи расцветают вокруг освобожденных деревень..., 25.06.2015, http://teomira.blog.bg/.  [Превод от рус. език: Хр. Милков; прегледан на: 19.11. 2018 г.]
54Роа, Клод. Драмата на Америка. - ЛИК, 1968, № 25, с. 13-14.
55Пак там, с. 14.
56Цит. по: Бидлъф, Стив. Възмъжаване. София, 2009, с. 131. [Превод от англ. език: Ралица Деридова].
57Bly, Robert. Iron John: A Book About Men. New York: Addison-Wesley, 1990,
р. 95. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 19.11.2018 г.].
58Вейот, Клод. Холивуд се самообвинява. (L’Express). - ЛИК, 1968, № 29, с. 38.
59Пак там.
60„Кеят на мъглите“ - драма, криминален, романтичен (1938), определян като манифеста на френския „поетически реализъм“. Фаталност и обречена история, пронизана от магията на отчаянието. Режисьор: Марсел Карне, сценарист: Пиер Дюмарше, Жак Превер. В ролите: Раймън Емос, Жан Габен, Мишел Морган, Мишел Симон, Пиер Брасьор, Едуар Делмон.
61Вейот, Клод. Холивуд се самообвинява.
62Ден на победната лъжа, 15.05.2016. Сега форум, http://www.segabg.com. [Прегледан на: 19.11.2018 г.].
63Hastings, Max. Armageddon: The Battle For Germany 1944-1945. Pan MacMillan, 2005, http://www.extremecentrepoint.com. [Прегледан на: 20.11.2018 г.].
64Пак там.
65Пак там.
66Пак там.
67Пак там.
68Пак там.
69Пак там.
70Пак там.
71Пак там.
72Пак там.
73Пак там.
74Пак там.
75Пак там.
76Пак там.
77Пак там.
78Пак там.
79Пак там.
80Goodrich, Thomas. Hellstorm: The Death of Nazi Germany, 1944-1947. Sheridan, Colorado: Abardeen Books, 2010, p. 266. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 20.11.2018 г.].
81Junge Freiheit („Юнге Фрайхайт“ (нем.) - „Нова свобода“) - германски седмичник, идейно близък на „Новата десница“. Основан през 1986 г. във Фрайбург-на-Бризгау от студенти и лицеисти, този вестник от 1995 г. се установява в Берлин. Неговите издатели го описват като демократичен и консервативно-либерален.
82Първият ден на десанта в Нормандия.
83Каменарски, Ганчо. Spiegel: Американските войници извършват 190 000 изнасилвания в Германия, 8 май 2015 г., https://www.blitz.bg. [Прегледан на: 20.11.2018 г.].
84Цит. по: [Без автор] Престъпленията на Западните съюзници във Втората световна война и непосредствено след края ѝ, 13.08.2015, https://www.forumnauka.bg. [Прегледан на: 20.11.2018 г.].
85Пак там.
86Пак там.
87Пак там.
88Пак там.
89Wiegrefe, Klaus. Were the Americans As bad As the Soviets. 02.02.2015. Spiegel Online, http://www.spiegel.de. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 20.11.2018 г.].
90Пак там.
91Пак там.
92Did Allied troops rape 285,000 German women? That’s the shocking claim in a new book. But is the German feminist behind it exposing a war crime - or slandering heroes? - Daily mail, 25.03.2015, http://www.dailymail.co.uk. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 27.11.2018 г.].
93Пак там.
94Пак там.
95Леон Радзинович (1906, Лодз -1999, Хавърфорд, Пенсилвания) - почетен член на Съвета на Кралицата, носител на наградата на Британската академия, първи Волфсонски професорски по криминология, първи директор на Кеймбриджкия институт в Университета в Кеймбридж.
96Цит. по: Каменарски, Ганчо. Spiegel: Американски войници през 1945 г. са изнасилили 190 000 германки, https://www.blitz.bg. [Прегледан на: 21.11.2018 г.].
97Пак там.
98Чолаков, Любомир. Изнасилената Европа, https://sites.google.com. [Прегледан на: 21.11.2018 г.].
99Пак там.
100Пак там.
101Кожухаров, Петър. Злоупотреба. - ЛИК, 1968, № 43, с. 27.
102Пак там, с. 27-28.
103Пак там, с. 29.
104Пак там.
105Пак там.
106Паскал, Робер-Диар. Юридически хроники. Сатирата и правото на хумор - една толкова дълга юридическа битка. (в. „Монд“). - Сега, № 5188 (14), 20 ян. 2015, http://www.segabg.com.
107Милков, Хр. „Шарли Ебдо“ - окървавеният смях: разстреляните карикатури. - В: Религии, култури и политики. Балканите 20-21 век. София, 2015, 143-156.
108Кавана, Франсоа - френски писател, автор на исторически романи, журналист, карикатурист, автор на комикси.
109Чарлс Монро Шулц (1922, Сейнт-Пол, САЩ - 2000, Санта Роза, САЩ) - световноизвестен американски карикатурист, прочул се с поредицата карикатури „Пийнътс“. Тя се появява за пръв път през 1950 г. Тази поредица карикатури става една от най-известните за всички времена. Шулц се вдъхновява за образа на главния герой Чарли Браун от собствения си живот. Също като при Чарли Браун - бащата на Шулц е бръснар, а майка му домакиня; Шулц имал куче като дете. За разлика от Снупи, то било пойнтер. В по-късен етап се появява един от братята на Снупи, наречен Спайк - така се и казвало кучето на автора; Шулц също бил срамежлив и необщителен. Малкото червенокосо момиче е Дона Джонсън, която била счетоводителка в Арт Инстракшън - с нея той има връзка. Тя отхвърля предложението му за брак, но му остава приятелка до края на живота му. Героинята Пати е вдъхновена от първата жена на Шулц. Образът рядко участва в карикатурите след развода им. Запазва карикатурите от „Пийнътс“, издадени на 6 юни всяка година в памет на другарите му, които умират в Нормандия. Шулц имал приятел наречен Чарли Браун. Премества се за кратко в Колорадо Спрингс (Колорадо). Той рисува върху стена от дома си там за дъщеря си Мередит - изобразени са Пати, Чарли Браун и Снупи. Стената е премахната през 2001 и дарена на музея „Чарлс М. Шулц“ в Санта Роза (Калифорния). Шулц живее и работи повече от 30 години в Санта Роза. През 2000 на него е кръстено летище. На логото на летището е изобразен Снупи със специфичните слънчеви очила и шал и летящ на покрива на червената си колибка. Музеят, посветен на карикатуриста, отваря врати за първи път на 17 август 2002, за да отпразнува работата му. В парка „Депо“ в даунтауна на Санта Роза се намира бронзова статуя на Чарли Браун и Снупи. Поредицата карикатури „Пийнътс“ е издавана близо 50 години без прекъсване и се отпечатва в над 2600 вестника в 75 страни. На 28 юни 1996 карикатуристът получава звезда в Алеята на славата, която е точно до тази на Уолт Дисни. Дубликат на тази звезда е изложен пред старото му студио в Санта Роза. Получава наградата за хумористични карикатури на американската национална общност на карикатуристите (National Cartoonist Society Humor Comic Strip Award) през 1962 за „Пийнътс“, тяхната Elzie Segar Award през 1980, тяхната Reuben Award през 1955 и 1964, както и тяхната Milton Caniff Lifetime Achievement Award, която е за цялостен принос, през 1999. Носител е и на наградата Silver Buffalo Award, най-високото отличие за възрастни, давано от бойскаутите на Америка, заради приносите му към американската младеж. Списание Форбс обявява Шулц за „най-високо платената мъртва личност“ в Америка, като имуществото му носи приходи от $32 милиона след смъртта му. Според книгата Where Are They Burried? (прев. - Къде са погребани те?), както и според други източници, приходите на Чарлс М. Шулц докато е жив се равняват на $1, 100 000 000.
110Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз - градчето, в което се намира имението на Дьо Гол „Боасьори“.
111Il y a 40 ans, le drame de la discothèque du 5-7 à Saint-Laurent-du-Pon - Publié le 01.11.2010, http://www.lepoint.fr.
112Mazurier, Stéphane. „Ces gens-là nous ignoraient“: Charlie Hebdo et la presse sérieuse, le 27.04.2009, http://www.acrimed.org.
113Агеластът (от гр. ἀγέλαστος) е „този, който никога не се смее, лишеният от чувство за хумор“. Цит. по: Николов, Тони. Агеластите, Шарли Ебдо и свободата. Портал за изкуство, култура и общество „Култура“, http://kultura.bg.
114Портал за изкуство, култура и общество „Култура“, публикувана с малки съкращения в електронните издания на „24 часа“ и „Дневник“ от 12 януари 2015 г.
115350 процеса за доброто име на генерала. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 30.
116Антониони в американската пустиня. (L’Espresso). - ЛИК, 1968, № 42, с. 30-31.
117Пак там.
118Пак там.
119Ришбитер, Хенинг. Театърът и бунтът. (Theater heute). - ЛИК, 1968, № 42, с. 23-24.
120Пак там.
121Алпърт, Холис. Дързък призив към младия зрител. (Saturday Review). - ЛИК, 1968, № 45, с. 32.
122Джеймс Дийн (1931, Марион, Индиана - 1955, Чолам, Калифорния) - американски актьор, два пъти номиниран за „Оскар“ (след смъртта си), посмъртно награден със „Златен глобус“, превърнал се в идол на американското кино и получил статут на легенда след ненавременната си смърт. Изиграва само 3 сериозни роли преди смъртта си - във филмите „Бунтовник без кауза“, „На изток от рая“ и „Гигант“ - посмъртно, награда за най-добър актьор.
123Алпърт, Холис. Цит. съч., с. 32.
124Пак там.
125Марко Белокио (1939, Бобио, Италия) - италиански кинорежисьор, сценарист и актьор. Забележителната кариера на Белокио като режисьор на внушителен брой игрални, документални, късометражни и телевизионни филми минава през различни теми и жанрове. Кинотворбите му го нареждат сред най-важните италиански режисьори, заедно с Бернардо Бертолучи и Пиер Паоло Пазолини. На 26 години той заснема своя първи игрален филм „Юмруци в джобовете“ (1965), избран на международния фестивал в Локарно; през 1967 печели Сребърен лъв за режисура и е лауреат на специалната награда на журито на Виенския фестивал за филма „Китай е близо“. През 1969 Белокио участва в снимките на филма „Любов и ярост“ заедно с Пазолини, Бертолучи, Лицани и Годар. През 1991 получава „Сребърна мечка“ - специалната награда на журито на Берлинския фестивал за филма „Осъждане“. През 1999 е удостоен с почетна премия за принос в световното киноизкуство на Московския международен фестивал. През 2002 в Солун 27-те му игрални филма са представени в ретроспектива. На 4 и 5 септември 2010 излиза телевизионната опера „Риголето в Мантуа“, поставена от Марко Белокио, интерпретирана от Пласидо Доминго, излъчена от РАИ, и предадена по целия свят в 148 страни. През 2011 е награден е награден със Златна алебарда за кариера в киното, а също и с премия за най-добра режисура за филма „Моите сестри“. На 9 септември на 68 Венециански фестивал получава Златен лъв за кариера от ръцете на самия Бертолучи. На международния фестивал в Бари получава наградата „Марио Моничели“ за най-добра режисура за филма „Спящата красавица“.
126Лейн, Джон Франсиз. Италианската камера на гнева. Младите италиански режисьори. (Seven arts). - ЛИК, 1968, № 49, с. 26-27.
127Пак там.
128Пак там, с. 25-26.
129Пак там, с. 26.
130Дьо Барончели, Жан. Киното в Англия - американски „доминион“. Опровергана легенда. (Le Monde). - ЛИК, 1968, № 4, с. 25-26.
131Пак там.
132Пак там.
133Пак там.
134Театърът в Съединените щати. (Les lettres françaises) [Без автор]. - ЛИК, 1968, № 14, с. 32-33.
135Пак там, с. 32-33.
136Пак там.
137Митенцвай, Вернер. Направления и тенденции в световната драма. (Theater der Zeit). Направлението „Хепънинг“. - ЛИК, 1968, №25.
138Хари Белафонте (на английски: Harold George Belafonte, Jr.) е роден през 1927 г. в Ню Йорк. Той е американски музикант, певец, актьор и борец за граждански права на цветнокожите в Америка, както и известен критик на администрацията на Буш. Започва кариерата си като певец в нощни клубове в Ню Йорк, като междувременно взима класове по актьорско майсторство. Записал е много плочи с музика в характерния за островите на Карибско море национален стил. Участвал е в музикални филми. Той и японският аниматор Хаяо Миядзаки получават „Оскар“ за цялостен принос за киното. Удостоен е с хуманитарната награда „Джийн Хершолт“.
139Хари Белафонте: расизмът в телевизията. (The New York Times). - ЛИК, 1968, № 34, с. 10-11.
140Стивън Фостър (1826, Питсбърг - 1864, Ню Йорк) - американски композитор, изпълнител и автор на текстове, известен като „бащата на американската музика“. Още преди да навърши 20 години написва първите си песни. Работи в пътуващ цирк като клоун конферансие и музикант. Тези два съвсем различни вида музика оказват силно влияние върху бъдещите му работи. През деня свири в салоните класическа музика на пиано, а през нощта, забавна музика за приятелите си. Тези два противоположни жанра оказват голямо влияние върху творчеството му и в създаването на най-добрите му песни. Автор е на най-известната си песен „О’Сузана“, която се превръща в химн на Златната треска в САЩ през 1848-1849 г.
141Хари Белафонте: расизмът в телевизията. (The New York Times). - ЛИК, 1968, № 34, с. 10-11.
142Това става на Запад. Трагичната романтика на протеста. 15-годишната Линда бе арестувана за просия и тогава се оказа, че тя е в списъка на избягалите от дома си. - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 1.
143Скритите злини на ЛСД. Генетични увреждания - опасност от ненормално развитие - за сметка на неродените поколения. (The Saturday evening post. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 7.

 


 

ВТОРА ГЛАВА. ЗАЩО ИЗБУХНА МАЙ

 

(Май 1968). Карнавалът е той! Ателие на изящните изкуства. (афиш).
(Май 1968). Карнавалът е той! Ателие на изящните изкуства. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Полицията атакува Университета.
(Май 1968). Полицията атакува Университета.

Училище за изящни изкуства. Върху книгите е положен шлем на спецчасти (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968).Държавата, това съм аз.
(Май 1968).Държавата, това съм аз.

(От шапката на Дьо Гол излиза юмрук с полицейска палка). Народно ателие във Висшето национално училище за Декоративни изкуства.(Ар Деко). (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968).Бъди млад и си мълчи.
(Май 1968).Бъди млад и си мълчи.

Народно ателие за изящни изкуства. (афиш). Дьо Гол запушва устата на дете. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Афиш без думи, който представлява Лотарингския кръст на „Свободна Франция” като винт, който се забива в мозъка. Ателие №3. (афиш).
(Май 1968). Афиш без думи, който представлява Лотарингския кръст на „Свободна Франция” като винт, който се забива в мозъка. Ателие №3. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Винаги гласувайте, аз ще свърша останалото. (афиш).
(Май 1968). Винаги гласувайте, аз ще свърша останалото. (афиш).

Инициативен комитет за революционно движение. Временен адрес. Ул. Етиен Марсел №22, 2 район. (Дьо Гол тупка като топка Шестоъгълника. Държи зад гърба си полицейска палка с френския трицвет.). (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Спецчастите също са мъже.
(Май 1968). Спецчастите също са мъже.

Доказателството? Те насилват момичета в комисариатите. Надписът е оформен като полицай от спецчастите. Народно ателие. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Под 21 година – това е вашата бюлетина.
(Май 1968). Под 21 година – това е вашата бюлетина.

13 май 1968: Мото на общата стачка и манифестация във Франция. На тази дата се обединяват за пръв път студенти и работници. (Според конституцията на Петата република лицата до 21 години нямат право на глас. Това е причината именно те да се включат първи в движението от май-юни 1968 г.). (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Никога повече това! Дьо Гол с разперени ръце и крака. (Неидентиф.). (афиш).
(Май 1968). Никога повече това! Дьо Гол с разперени ръце и крака. (Неидентиф.). (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Да отхвърлим полицейската психиатрия.
(Май 1968). Да отхвърлим полицейската психиатрия.

Върху сградата: психиатрична болница. Полиция. Народно ателие в Националното училище за изящни изкуства (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). НЕ на ПОЛИЦЕЙСКАТА ДЪРЖАВА.
(Май 1968). НЕ на ПОЛИЦЕЙСКАТА ДЪРЖАВА.

(Буквите са оформени като Лотарингски кръст, който се забива в гърба на младеж, проснат по лице). Пред него надпис: Срещу тихата репресия. Да се организираме в квартални организационни комитети. Народно ателие в Марсилия. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Изборите – капан за глупак. (афиш).
(Май 1968). Изборите – капан за глупак. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

Леки заплати, тежки танкове. Народно ателие за изящни изкуства (афиш).
Леки заплати, тежки танкове. Народно ателие за изящни изкуства (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Няма болница. Тишина. H на френски значи едновременно Болница и Водород – водородна бомба.
(Май 1968). Няма болница. Тишина. H на френски значи едновременно Болница и Водород – водородна бомба.
(Май 1968). Редът царува. Два силуета носят на носилка убит. Народно ателие за изящни изкуства. (афиш).
(Май 1968). Редът царува. Два силуета носят на носилка убит. Народно ателие за изящни изкуства. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

Previous Next Play Pause
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15
 

Май 1968 е наречен „революция“, „псевдореволюция“, „бунт“, „метеж“, „раздвижване“, „криза“, „психодрама“, „ураган“, „бенгалски огън“, „тристепенна ракета“, „положително събитие“ във френската история. Всяко едно от тези определения носи своята истина и същевременно не би могло да изчерпи забележително богатия със смисловия си заряд месец, който представлява пречупване на цялото общество, както и разкриване в нова светлина на сили и личности. Не би било възможно да се даде пълноценно обяснение на майските събития извън цялостния и променлив световен и европейски, както и национален контекст.

Зададох въпроса за определението им за събитията от май - юни 1968 г. на различни личности, някои от които техни свидетели, или пък такива, които чрез мнението си биха могли да ги представят като процес.

За Светослав Терзиев през 1968 става дума за едно-единствено нещо: става дума за смяна на поколенията. Той разглежда процесите и явленията през тази година в паралел от двете страни на Берлинската стена, като и от всяка страна на барикадата има своите особености. „Както в Западна Европа, така и в Източна Европа, тя е много болезнена и трудна, защото трябва да се смени едно героично, военновременно поколение със следващото. Това поколение, изнасяйки войната, придобива съвършено друго мислене: то не може да се настрои на мирновременна философия. И затова много дълго то е доктринерско, както на Запад, така и при нас. Неслучайно „размразяването“ започва след 1968 г. с появата вече и на други тенденции, на други мисли, на друго поколение... Бунтът е силен именно защото потискането на това ново поколение, което иска да заеме своето място, е много твърдо. И на Запад, и на Изток. И от двете страни властва точно тази върхушка, която е, така да се каже, с едно военизирано мислене. До голяма степен на Изток, макар че сталинизмът теоретически си е отишъл, на практика все още властва военното поколение и то много здраво държи нещата. И затова, без да се стига до конфликт между Изтока и Запада, всеки в своя си лагер извършва тази революция по някакъв начин, става едно пречупване.

Именно това се случва точно през 1968 година.“144

Бих добавил, че специално за Франция „голистите от първия ден“, „бойците от Съпротивата“, отрупани със заслуги и отличия, са окупирали ръководните места на всички равнища. Те са една стабилна опора на голистката власт, обърната към своето минало и нежелаеща по никакъв начин да допусне промени. Така сблъсъкът „бащи и деца“, характерен за всяко общество, придобива особена дълбочина.

Относно характера на събитията от 1968 г. и за тяхното съдържание, Светослав Терзиев смята, че всичко се обяснява с протеста срещу военното поколение: „Защото човек може да се чуди: какви са тези бунтари, какви са тези хипита, които изведнъж се намесват, какви са тези наркотици, а тази разпуснатост, а тази сексуална революция?! Всичко това е протестът срещу военното поколение, срещу неговата дисциплина и неговия морал. Това се случва през 1968 г. Това е стихиен протест, това е стихийно отрицание. В някакъв смисъл прилича на сегашните протести (от 2013 година - б.а., Х. М.), в които не можете да извадите исканията. Чудите се какво точно искат, всеки иска нещо. Т.е. едно надвикване, една говорилня, и много трудно е да се обособят водачи, които да синтезират в себе си някаква идея, обединяваща останалите хора. Както през 1968, се появява стихийно някой като Даниел Кон-Бендит, който и досега е бунтар в Европейския парламент, но и той продължава да се кандидатира в Европарламента ту като французин, ту като германец. Той на всеки мандат сменя кандидатурата си. За следващия мандат е казал, че въобще няма да се кандидатира, но той е лесен на „премисляниците“. Той е подвижен, пъргав човек.

Това става през 1968 г. Не става дума за някаква „нова левица“, както ние го обяснявахме: „новите леви“, „бунтът на младите, които олевели“. Защото тези „нови леви“ много бързо се обуржоазиха. В момента, в който се извърши трансформацията, те си влязоха в „истаблишмънта“, по същия начин, със същата лекота, с която му се противопоставяха. Но този „истаблишмънт“ вече беше друг. Той се промени, защото бяха поизбутани точно тези по-догматични ръководители, с по-примитивно мислене. Точно тогава неслучайно си отиде и Дьо Гол. Това е залезът на боговете, залезът на героите. Именно през 1968 г. залязват.“145

Що се отнася до Даниел Кон-Бендит, не съм съгласен, че той се появява „стихийно“, че е „стихиен“. По-скоро това е един търсен ефект, който пасва на тогавашния глад за „революция“, за „бунт“, за „истина“ и „искреност“ и „непосредственост“ и трябва да му се признае, че добре се справя със задачата си. Но едва ли може да се говори за подобно нещо, когато всяка негова крачка е следена внимателно от камерите, фотоапаратите и микрофоните, а образът му ден след ден и час след час е създаден на страниците на „Пари Мач“. Той е „новият“ герой, без съмнение талантлив оратор, способен да владее публиката, въплъщаващ ценностите на новото поколение.

Съгласен съм със заключението на Светослав Терзиев, че през 1968 всъщност свършва Втората световна война - ако трябва да ги кажем нещата съвсем опростено, но по-образно. Втората световна война като начин на мислене, на поведение, на философия, на морал свършва някъде там - през 1968 г. Защото тя много по-рано, разбира се, много далеч преди това, е свършила като война, като сражения, като битки. Обаче те продължават в умовете на хората. Тя продължава и като Студена война. Студената война продължава много дълго време. И тя е реална война, война на разузнаванията. Единствените, които са активни, защото другите фронтове и видове въоръжени сили не действат, са разузнавачите, от едната и от другата страна. Това е война на разузнаванията, на подготовка, за да не бъде никой изненадан. „В крайна сметка какво можеше да стане при една истинска война? Който бъдеше изненадан, щеше да я загуби много бързо. И затова Студената война продължаваше."146

Журналистът разглежда 1968 като начало на процеса на „размразяване“ и на ключовите събития от международен мащаб, белязали историята на света. Той смята, че всичко, случило се по-късно, са последици от прелома на тази година. „Малко след това през 1970 г.147 и 1972 г.148 са първите срещи между ГДР и ФРГ, размразяването между ФРГ и Съветския съюз. Първите, които започнаха тогава, са Вили Бранд и Вили Щоф. Те намериха начин да поддържат контакти помежду си. Всъщност размразяването започна от Централна Европа и постепенно се разшири. Следващата стъпка беше през 1972, когато Никсън ходи в Москва - първото му посещение там. После имаше ходене и в Пекин през февруари 1972 г.149. Веднага след това той се разбра първо с големите, които подкрепяха Виетнам, подписаха през януари 1973 г. Парижките споразумения за възстановяване на мира във Виетнам и прекратяване на войната150.

Всичките тези неща, които се случиха, бяха последици от прелома, от пречупването през 1968 г. именно в начина на мислене, в нагласите на хората. Защото те усетиха, че това поколение трябваше да си отиде, то беше поколение на противопоставянето, то вече трябваше да се оттегли и да започне да освобождава нов терен. И тези, които не си отидоха физически, в смисъл буквално да си напуснат постовете, все пак се преориентираха - и в източната, и в западната част. При нас сблъсъкът стана в Чехословакия през 1968 г. - там стана пречупването, там стана преломът.

Докато в Европа беше в Париж - майските събития. В Америка имаше събития по-рано - започнаха през 1967 г.

Този прелом се извърши едновременно на няколко места и по различен начин - Китай, Прага, Мексико, Рим, Белград, Западен Берлин, но тъй като имаше и доминиращи теми, се създаде впечатление, че това е световен протест срещу войната във Виетнам. Да, тези неща се преплетоха, но не беше само заради войната във Виетнам. Войната във Виетнам беше много силен катализатор. Но тя, ако си беше война в друго време, можеше да не бъде толкова забелязана. Например да кажем сега войната в Афганистан, кой обръща внимание, макар че толкова много държави участват, и далеч не са маловажни последиците. Но общо взето свикнахме с нея и не ѝ обръщахме внимание. Или пък в Ирак. Докато във Виетнам войната показваше и сблъсък между системи, за премерване на силите, идеята беше, че тя трябва да се спре и донякъде да се излезе от орбитата на Студената война. Защото тя се задълбочаваше вече много, Студената война отиваше вече много надолу. И всеки момент можеше да се случи някаква „беля“.

А старите сили, които бяха с доста „квадратни“ разбирания, не бяха способни на гъвкавост, така че да се отдалечи рискът, фронтовете вече бяха много близки, а те трябваше да се раздалечат. И при това раздалечаване всъщност се преодолява рискът. А как се раздалечаваха те: чрез взаимната заплаха, която трябваше да намалее. Не че си дръпнаха войските още в самото начало. Дръпването на войските стана по-късно - започнаха преговорите за конвенционалните оръжия в Централна Европа, които продължиха доста дълго време във Виена. Самата мисъл, че трябва да се придвижи светът, дипломацията, в тази посока, се роди след 1968 г.

Така че това беше преломният момент. Това беше много важно. Иначе дотогава се вървеше към все по-голямо и по-голямо сближаване на фронтовете. На практика те се движеха едни срещу други в лицето в Централна Европа. И можеше във всеки момент да се случи нещо. Като най-кризисното положение беше при Карибската криза, когато можеше да се стигне до ядрена война заради американските ракети в Турция и руснаците, които си сложиха ракетите в Куба. В крайна сметка американците си изтеглиха ядрените ракети от Турция. Те оставиха само ядрените мини. До последно в Турция имаше ядрени мини. Но ядрената мина не е нападателно оръжие, тя е отбранително оръжие. И Съветският съюз тогава се примири с тази ситуация и каза: те не ни създават проблем. Но тогава това беше принудително отдръпване, тогава още не се беше променило мисленето.

Кенеди все пак беше носител на едно по-младежко схващане за действителността и хубаво, че той можеше да си овладее нервите. Всъщност и брат му, Робърт Кенеди, играеше голяма роля. Но те са едни младежи, в сравнение с онова, предвоенното, поколение, макар че и те са родени преди войната. Но те не са от героите от войната, които са я изнесли и които ще тропат по масата и ще казват кое как трябва да бъде. Те бяха способни на гъвкавост и това имаше голямо значение. И след това се отприщи, и особено след убийството на Кенеди, онзи стихиен процес, той не беше вече отгоре, официален, на мъчително преосмисляне, а той вече беше отдолу, един стихиен процес, който ги накара да спрат.“151

Много е важна оценката на Светослав Терзиев за френския президент и причината за неговото напускане на политическата сцена. Според журналиста това също е част от 1968 година. Дьо Гол е трябвало да си отиде тогава. Той е трябвало да си отиде със своето поколение. И в това е неговата сила, политическият му усет. Той е фигура, която може да усети кога неговото време е дошло и кога си е отишло. И действително много точно постъпва: през 1969 г. се оттегля. Защо си отива Дьо Гол? Защото трябваше да дойдат други хора след него.

Относно целта на 1968 година Терзиев смята, че „целта не беше срещу партия. Целта ѝ беше да се пребори срещу мисленето на цяло поколение. Това беше преобръщането. Затова е много трудно да се определи какво се е случило през нея. Защото това е една аморфна маса, в която се смесват всякакви политически тенденции. Там могат да се намерят млади хора, които искат пречупване не само от левицата, но и от десницата. Едно ново поколение се роди и в нея. Вярно, че там стана по-плавно, по-постепенно, не толкова радикално, както в средите на левицата, но и в нея също излязоха нови фигури. В десницата също стана пречупване. Тя не можеше да продължи с военновременното поколение, което беше доста закостеняло. Самото то не искаше и нямаше как да си представи по друг начин развитието. То просто не можеше: то го осъждаше, то го отхвърляше, то се съпротивляваше. Това е класическият сблъсък между бащи и деца, който по начало си съществува. В случая, когато става дума в едно общество, това не е просто сблъсък на поколения, а сблъсък на две философии. Едната стихийна, неосъзната, другата традиционалистка, проверена и утвърдена, защото тя наистина е философията на победителите от войната, философията на онези, които са изстрадали войната и са я изнесли на гърба си, които са и герои, и мъченици в същото време. Не можеш да ги обиждаш. Обаче ти не искаш да живееш като тях.

И затова надиганото нямаше ясен противник: ту ще бъдат тези, които са срещу войната във Виетнам, ту ще бъдат социални движения, които са за да не се закрие едно или друго предприятие. Тогава има и много силни работнически вълнения, които се преплитат със студентските протести, даже понякога правят общи протести. Целите могат да бъдат различни, но голямата идея на промяната идва от това, че трябва да се сложи край на Втората световна война и трябва да започне мирът.“152

За Павел Писарев Френският май не е „революция“, не е „псевдореволюция“, не е „бунт“, не е „метеж“, не е „бенгалски огън“, не е „ураган“, не е „тристепенна ракета“. Според него той е „раздвижване“, „криза“, „исторически събития“. „Защо не е революция? Защото революцията се прави от въоръжени хора, започва с въоръжено въстание, потушава се по въоръжен път, властта се защищава по въоръжен път. Тогава има такива елементи, защото полицията и жандармерията главно в Париж и в някои други градове участва в потушаването им. Издигаха се барикади, но нито една не беше въоръжена с огнестрелно оръжие, нито едно държавно учреждение не беше завладяно със сила, не влязоха в Елисейския дворец. Стачката в никакъв случай не беше израз на въоръжена съпротива, тъй като тя беше разрешена от закона. Събитията приключиха по законен път. Правителството преговаряше с профсъюзите. Новото правителство начело с Кув дьо Мюрвил153 преговаряше с тях и по пътя на преговорите стачката се прекрати. Но това бяха необикновени събития: и по масовост, и по характер, и по сила, и по издигнатите лозунги те надминаваха обичайните стачки. Имаше лозунги за социализъм, за народна власт, за Народен фронт, но те бяха издигнати от самите стачници. Никоя партия не застана начело на стачниците. ФКП се разграничи от тях на края на стачката. Когато беше голямата манифестация пред Елисейския дворец (на 29 юни - б.а., Х. М.), в. „Юманите“ излезе с лозунга „Ние сме партия на реда“. Тогава за каква революция може да става дума, революцията е смяна на реда.

Те (комунистите - б.а., Х. М.) се разграничиха под влияние на съветския натиск. Имаше срещи на Гастон Плисоние, член на Секретариата и на Политбюро на ЦК на ФКП в Съветското посолство с Политбюро. Имаше грами на посланик Зорин до ЦК на КПСС за характера на събитията. Дьо Гол, чрез свои хора, подставени лица, уведоми ЦК на КПСС, че по силата на договорите на НАТО, ако Атлантическият съюз прецени, че властта в една страна членка се разклаща, войските му могат да влязат в нея и да наложат ново правителство. Разбира се, това са предположения. Едва ли в такава голяма страна те щяха да смеят да влязат. Но правителството на Дьо Гол, което беше в добри отношения със Съветския съюз и социалистическите страни, и антиамерикански настроено, можеше да се смени с някое нагаждаческо правителство.

Така че аз не бих определил тези събития като революция. Освен това начело на революцията трябва да има партия, която да води и да организира. ФКП не беше, в никакъв случай не беше еврокомунистическа, но тя не беше и болшевишка, революционна партия. Тя не си поставяше задачи да сменя властта. Може отделни хора, отделни социални групи да са били по-наляво. Например некомунистически среди бяха по-решителни, като Митеран. Той заяви (на 29 май - б.а., Х. М.), че е готов да стане президент и се обърна към Мендес-Франс154 с призив да се самообяви за кандидат за министър-председател. ФКП не направи никакви подобни изявления.“155

За Райко Николов, чието първо назначение в чужбина е в Париж като трети секретар в Българското посолство през 1951 г. и там престоява 6 години, докато мандатът е четири, събитията в самата Франция през 1968 г. „не бяха за промяна на политическата система, нито на социалната, двигателите на бунтовете не бяха за социализъм. Макар че винаги френският и германският модел на капитализъм е коренно различен от американския. Той е по-социален. Когато идва членът на Политбюро Боян Българанов по линия на един конгрес на ФКП, тогава бях още в Париж, започнах да му разказвам какви придобивки имат, каквито България, която строи развито социалистическо общество, няма, а и не можеше да има, защото всичко зависи от степента на развитие. Френските работници, чиновници и др. имаха по-големи социални придобивки от българите, безплатна помощ, медицинска и пр. Българанов ми каза: „Ти си под влияние на буржоазната идеология“. Аз му казах: „Др. Българанов, Вие сте отговорен политически деец, аз си позволявам да говоря така, за да Ви информирам какво е положението във Франция. Тези придобивки са извоювани до 1947 г., когато и ФКП е участвала в правителството. Вслушали са се в тежненията на работническата класа“. Имахме ограничени хора, които ни управляваха. Но в революцията е така. Който е бил в първите редове, той не е най-образованият.“156

Що се отнася до нашия „елит“ от типа на Боян Българанов, от онова време е останало прозвището „българановци“ със значение на ограничени, необразовани хора.

Според Милан Миланов безспорно събитията от май 1968 г. са имали изключително влияние. „За Франция, това твърдя не като свидетел, това е такова дълбоко разтърсване, което за години, за целия период след това, та и досега се счита за епохално. Неслучайно Дьо Гол, човек на волята, на твърдата ръка, общо взето, на далновидното мислене, изпитва смут и уплаха и отива в Германия да търси евентуална подкрепа от френските войски, които са там. Движението от 1968 г. не е само явление, породено на основата на криза в институциите, преди всичко образователните, защото бързо придобива силна социалнополитическа окраска, на криза, която изисква реформи не само във висшето образование, но и в повечето сфери на обществено-политическия живот в страната.

Дотогава улиците на Латинския квартал, традиционно средище на френските университети, са покрити с павета, използвани от студентите и другите протестиращи за нападения против полицията. След студентския бунт вече няма никакви павета - всичко е асфалтирано. Това е криза на обществото, която студентите оглавяват и са подкрепени от широки граждански движения. Това е страхът на Дьо Гол пред опасността от масова негативна реакция и включване в протеста и на други сили - работническата класа, значителна част от политиците, интелектуалците, чиновничеството и т.н. Това е голямо вълнение, сътресение, социално-политическо недоволство, изискващо реформи във всички области на обществения живот.

Животът във Франция преди и след вълненията от 1968 г. - това е големият вододел. Разбира се, на гребена на тези вълнения излизат и много анархисти, хора с не много ясни политически тенденции, бунтари, които не знаят за какво точно се бунтуват, но основната насока е ясна - дълбока промяна в устройството и функционирането на обществото в смисъл на по-голяма социална справедливост и зачитане на човешките права.

Връщайки се отново към събитията от май 1968 г., като се изключат някои кръгове на тежката буржоазия и много богатите съсловия, които могат да са недоволни от тези събития или се стремят да ги омаловажат, може да се направи изводът, че обществото спонтанно и масово реагира положително и се отнася добре към тях, участвайки в уличните бунтове. Като цяло те имат характера на очистителна буря във всички сфери на обществото, а най-важното е, че студентите са инициатори и най-активните участници, но факт е, че към тях се присъединяват и профсъюзите. Във Франция профсъюзното движение традиционно е много силно и в случая с майските събития то масово (твърди се за милиони излезли на улицата) подкрепя протестите с благородни цели и намерения, но и за да решава свои проблеми, които пак опират до искания за положителни промени.“157

Не бих се съгласил с оценката на проф. Миланов за профсъюзното движение във Франция. Първо, то е малочислено в сравнение с другите европейски страни. Второ, то е разпокъсано и недобре организирано, защото дейността му е забранена на територията на предприятията. Най-многобройният синдикат - Общата конфедерация на труда, който е към ФКП, още от самото начало на събитията, както и партията, рязко заема отрицателна позиция срещу студентите. Колкото до броя на излезлите на улицата, те са 10 милиона, но това далеч не е заслуга на френските профсъюзи, защото стачката започва спонтанно и преди обявяването на общата национална безсрочна стачка. Не бих приел и оценката, че Дьо Гол изпитва смут и особено уплаха пред събитията. Вече има достатъчно източници за случилото се на 29 май, за вътрешно- и външнополитическата обстановка, за личностите, с които той се среща, и това е командващият окупационния корпус ген. Масю, но и различни командири на бронетанкови съединения, така че той получава гаранции за мирното провеждане на предстоящите парламентарни избори. Часове преди това Масю се среща с маршал Кочевой, командващ съветския окупационен корпус в Германия. Генералът изпраща емисари и до Руското посолство.

Кои са предвестниците на Френския май? Могат ли да се очертаят неговите причини? Може ли да се твърди, че той е резултат от исторически натрупвания и да се определи като закономерно явление? Има мнения, според които събитията от май - юни 1968 г. са били напълно изненадващи за всички - партии, синдикати, управляващи, включително и за органите на сигурността.

На въпроса ми какви са предвестниците на Френския май Светослав Терзиев отговори: „Предвестниците на май са в цялата политическа класа, която е много закостеняла към този период и която не се помръдва. Тя е изпаднала в неподвижност и в западната половина на света, и в източната му част. И ние имаме една изключително неподвижна следвоенна политическа класа. Това е предвестник - нещо трябва да се случи, за да се раздвижи. Колкото тя е по-твърда, толкова по-сигурно е, че пропукването и ще стане по-драматично. Защото ако тя беше по-мека, по-пластична, тя щеше да се приспособи към новите условия, нямаше да се случи май. Главните предвестници са точно тези. Иначе имаше и друго. Това е контракултурата, другата гледна точка, която започва да се формира през първата половина на 60-те години, това са младежките раздвижвания в Америка. Контракултурата, която е съчетана с наркотиците и с хашиша, с тогавашното им бурно навлизане в живота на младите хора. Защото усещайки, че не могат да излязат от хватката на старото поколение, те си търсят отдушник другаде. Сега имаме интернет и бягството на младите във виртуалното пространство. Тогава бягството е в дрогата.

Така че има една подготовка за 1968 г., която е доста стихийна. Например появата на хипитата. Хипитата не са нищо друго, освен че чрез този си начин на живот, небрежен, запуснат, те са протестът срещу дисциплината, срещу военната униформа, срещу онази стегнатост, която носи в представите си, в културата си другото поколение. Защото това е протестът: ние да им го върнем тъпкано, защото те не ни дават шанса, и затова ще ходим мръсни, няма да се бръснем, няма да се подстригваме, ще се дрогираме, ще пием и ще водим разпуснат живот. Накрая ще отидем в Лаос или в Индия да си търсим други кумири, будистки или хиндуистки. Това е подготовката. Избухването, което се получава през 1968 г., то е резултат на едни натрупвания. Защото между тези поколения не се намира решение по никакъв начин. Те не могат да се смесят. Като огъня и водата са. Нито едното не може да приеме другото. Просто не се получава.“158

Кризата в голистката система на управление започва постепенно да набира скорост. Парламентарните избори през пролетта на 1967 г. са нов индикатор на спадането на влиянието и авторитета на голисткия режим. Голистката ЮНР получава 244 мандата, а в предишния парламент има 284. Френската компартия получава 73 места срещу 41 на предишните избори. Социалистите печелят 116 мандата срещу 91 преди това. Видно е, че отново левите сили в държавата набират обществено влияние. Този факт трябва да се обясни не с криза на държавните институции, а поради натрупаното социално напрежение и недоволство, което в крайна сметка рефлектира и върху престижа на Дьо Гол.

На пресконференцията, състояла се на 16 май 1967 г., Дьо Гол оценява по следния начин изборните резултати: „Теоретически отделните институции на Републиката не бяха предмет на тези избори. Това не беше референдум, просто това бяха 487 случая на местно съперничество, но въпреки това републиканските институции бяха засегнати.“159

Сътресенията в политиката на Генерала са предизвикани от няколко съществени причини, но в никакъв случай главната не е лошото функциониране на конституцията. Те са вследствие на допуснати в икономическата и социалната политика на Петата република грешки. Франсоа Митеран характеризира по следния начин хората, които през пролетта на 1967 г. са против Дьо Гол. Според него огромното мнозинство това са трудещи се, средните класи, които се огъват под тежестта на държавните разходи, застрашени от увеличаващата се безработица. В това число е и част от интелигенцията, която се задушава от блажения конформизъм на режима, където не се чувства никакъв полъх на младост и обновление. „Разбира ли Дьо Гол в какво точно се състои истинският му провал - задава въпрос Митеран и отговаря - 62% от французите се отказаха да поддържат неговата икономическа политика на застой и несправедливата му социална политика.“160

Твърде сериозни и тежки са упреците, които отправя социалистическият лидер към икономическата и социалната политика на Генерала. Същевременно те са индикатор за назряващата криза в обществото. Краят на 1967 г. се отбелязва с активизацията на политическите партии и организации. От друга страна, все повече се засилва стремежът към изграждане на единство на левите сили. Нека да не се забравя, че в такава социално-икономическа криза техните дейци се чувстват най-сигурни и тяхната пропаганда е най-ефективна. Прогнозите на Дьо Гол за 1968 г. са далеч по-обнадеждаващи, отколкото предполага стопанската обстановка в страната. В традиционното си обръщение към нацията на 31 декември 1967 г. той заявява, че не може да си представи Републиката да бъде отново парализирана от криза, подобна на тази, от която страдаше някога. И заключава: „Единствено анализирайки съществуващото положение, аз наистина с увереност гледам на настъпващите дванадесет месеца в живота на нашата страна.“161

Дьо Гол като държавник винаги се е отличавал с реални оценки за състоянието на държавата и за нейните проблеми. „Този път той не успява обаче точно да предвиди, а и да предотврати тежката социално-икономическа криза (дебело подчертавам по френските стандарти - б.а., Жеко Кьосев), в която изпада Петата република. Главната причина, за да изпадне в това състояние, според мен, е, че през целия си активен политически живот във възгледите му на икономическата и социалната дейности той отделя второстепенно място. Към тези проблеми винаги се стреми да подхожда прагматично, а няма сериозно изградена концепция за стопанските проблеми на държавата. Като върховен арбитър на нацията, Дьо Гол предоставя отговорността за цял набор социално-икономически въпроси на правителството и на поддържащата го партия. Между тях и Генерала още от самото начало се установява своеобразно разпределение на труда. Президентът резервира за себе си такива области, като външната политика, Алжир и съдбата на колониите, националната отбрана. Другите сфери на държавното управление предава на съответните министри, на партийните теоретици, предоставя интерпретацията и далечната разработка на социално-икономическите проблеми и тяхната пропаганда сред населението.“162

Особен интерес представляват обобщенията от архивите на ЦРУ, свързани с майската криза и засягащи президентството на Генерала. В специален доклад от 20 декември 1968 г. под заглавие „Дьо Гол и Петата република“ се споменава, че през десетте години, откакто е основана Петата република, Франция има само една министерска криза и само трима министър-председатели. „Този рекорд по министерска стабилност - ненадминат в историята на френската република - е до голяма степен свързан с новите институции на Петата република. Други фактори, несвързани с формалните структури на управлението, обаче допринасят: престижът и способността на генерал Дьо Гол, необходимостта от обединение, което изискваше алжирската криза, появата на блок на мнозинството от партии от десницата, допринесли за подкрепата на голистките кабинети и устойчив икономически растеж, който към края на 1967 се изрази в почти непрекъснато нарастване на жизнения стандарт.“163

Ето защо звучи неприемливо заключението на доц. Кьосев, че има тежка социално-икономическа криза, та било и по френски стандарти. Има стабилност на републиканските институции, непрекъснат ръст на населението, което не би могло да се постигне без съответните стройни мерки, на практика минимална безработица, рязко увеличаване броя на студентите и учениците.

В доклада от 20 декември 1968 г. са представени дълбоките корени на майските събития, процесите, довели до тях. Според него под повърхността нараства недоволство у народа, избухнало през Май в национална криза, която води до широкообхватен бунт, затворила всички университети, разразила се в национална стачка и парализирала икономиката. Особено важно заключение представлява подчертаването на причините за май‘68. Кризата разкрива недостатъците на системата на Петата република, на които преди са обръщали слабо внимание. „Решавайки проблемите за нестабилността, с която се сблъсква Четвъртата република, голистите създадоха стабилен режим, но който в същото време беше тромав и не отговаряше на изискванията на широката част от обществото. При Четвъртата република Националното събрание беше център на целия политически живот и арбитър на изпълнителния клон; при Петата република то беше свито почти до политическа нищожност.“164

Така се проследяват събитията през десетте години на Дьо Гол, основните тенденции, характерни за неговото управление и макар и бегло, дава се отговор на въпроса защо въпреки всички положителни процеси се достига до такива дълбоки промени през май - юни 1968 г. и логично следва и представянето на основните социални групи, които са засегнати от тях - студентите и работниците. Дали може да се изведе ясна причинно-следствена връзка или обратното - дали Френският май е резултат на изненада, това е един от най-важните въпроси, до който трябва да се стигне за правилното му оценяване.

При представянето на всички тези проблеми в българските дипломатически документи могат да се открият редица противоречия с действителността. Те са неизбежни, когато дистанцията във времето е твърде кратка или на практика липсва. Наред с това друга причина е и широкото използване на печата като основен източник за информация, поне както е заявено в самите документи. Макар сам по себе си да е ценен извор, но от него пълна обективност и достоверност не може да се очаква поради преплитането на различни интереси и гледни точки. Докладите се опират на толкова противоречиви по своя характер издания като българския, съветския и френския печат, а последният включва както най-авторитетни парижки вестници, така и комунистическия „Юманите“.

В дипломатическите документи от Архива на българското Министерство на външните работи165 има противоречия между действителността и натрапваната представа за нея, които са резултат на идеологизацията, на стремежа непременно да се даде марксистко-ленинска трактовка на събитията. Могат да се открият такива в различни документи по един и същ въпрос. Един от проблемите, свързани с тези архиви, е дали е имало „предвестници“ на майските събития и дали е било възможно те да бъдат предвидени. Главният редактор на „Монд Дипломатик“ Франсоа Онти е категоричен: „И до този момент никой не може да бъде до такава степен информиран или да оцени обстановката с такава сигурност и предвидливост, че да гради политически прогнози, които да се потвърдят за в бъдеще в 100%. Най-ярък пример в това отношение е началото на настоящите събития, които никой (студентски и синдикални организации, а още по-малко правителството), можаха да предвидят и допуснат, големината на събитията, които в крайна сметка доведоха до парализирането на цялата страна.“166 И днес, петдесет години след Май 1968 г., който разтърсва из основи цялото френско общество и по своята значимост надхвърля националните предели, тази оценка остава актуална167.

По-голямата част от авторите на изследвания върху този период са склонни да приемат мнението, че Май е бил пълна изненада за цялото общество. Обаче според „констатациите върху стачното движение във Франция“ на посланик Владимир Топенчаров то и неговият размах са били „закономерно явление“. „Събитията съзряваха продължително в частични конфликти и боеве [...] и т.н. В наша информационна бележка от 10 април т.г. бе писано: „...завързва се остър и изострящ се конфликт между работническите маси от Франция и френските монополи“.168 По повод „предвестниците“ на Май има вътрешни противоречия между документи, подписани от едни и същи автори. Такъв е случаят със самия посланик. След като на 20 юни 1968 г. той твърди, че Май бил „закономерно явление“, само след месец в своя „информационна справка“ пише: „Стачното работническо движение по своя изключителен размах изненада управляващите среди. Макар че то се предхождаше от редица масови борби (вкл. стачни), през 1966, 1967 и началото на 1968 г., движението по своята сила и по своя състав на участващи работнически и чиновнически категории и по своята готовност за продължителна борба изненада и КЖТ169 - ФКП. Активно участие в движението взеха и стари реформистки синдикални централи (КФДТ170 - християнската синдикална конфедерация) и ФО171 (социалдемократическата конфедерация на труда). Такова масово и ефектно явление бе небивало за френската общественост“.172 След движението от май - юни 1936 година, обединяващо 12 000 стачки в предприятията, от които 9 000 с окупация, въвлекли около 2 000 000 души, общата стачка от точно тридесет и две години по-късно брои пет пъти повече хора.

Винаги при анализа на дадено историческо събитие първият въпрос, който закономерно се поставя, е за изясняването на причините за възникването му. На 27 юни 1968 г. първият секретар на Посолството Нино Нинов пише в свой доклад за причините за политическата криза нещо, което се различава от „закономерността“ и бавното и постепенно съзряване. „Острите зигзази напомняха зимата на 1848 г. - на вдигане на прогресивната част на народа, избиране на реакционно народно събрание и накрая реставрация. С известна разлика, заимствайки от езика на дипломацията, един наблюдател характеризира събитията от май - юни 1968 г. като Студена гражданска война“. По-нататък Нино Нинов продължава: „Грешката на властта. Защо след като тя беше започнала, Дьо Гол, вместо да се залови с нея, отиде в Румъния. Въпросът бе зададен от един журналист. „Защото положението бе още неясно, отговори президентът. Нужно бе да се огледа, да се опипа. В Румъния изучавах развитието на обстановката час по час“. Студентските вълнения, с които се започна, разтревожиха правителството. Затворени в рамките на правителството, те щяха бързо да отминат, както това бе станало съвсем наскоро в Западен Берлин. Кризата се създаде с работническото надигане, което беше за правителството пълна изненада.“173

От 14 до 18 май 1968 г., докато студентските манифестации и бунтове се роят в Париж, Дьо Гол осъществява официално пътешествие в Румъния, като поверява грижата на министър-председателя Жорж Помпиду да уреди кризата, чиято дълбочина все още никой не е успял да осмисли. Под натиска на събитията френският президент ще трябва да съкрати посещението си с 12 часа, за да се опита да овладее изплъзващата се извън контрол криза в Париж. Явно тезата за „закономерността“ е неприемлива, след като един държавник от ранга на Генерала не успява отначало нито правилно да оцени надигащия се ураган, нито да предприеме съответните действия за справяне с него.

Какво поражда Май? В „Информационна справка по събитията във Франция“, изготвена по материали от Посолството в Париж от служебния бюлетин от 17 юни 1968 г., българският, съветският и френският печат се пита: „Как можа да се случи така, че ръководителите на Петата република, които неведнъж през тези изминали 10 години изразяваха своето удовлетворение от постигнатите резултати, да се окажат в центъра на изключително тежка социално-политическа криза?“. Отговорът е: „Причините се крият в антисоциалната политика на новия режим. През тази година (1968 - б. а., Х. М.) армията на напълно безработните наброява повече от 500 000. При средна продължителност на работната седмица [...]174 не са редки случаите, когато работниците са заети в производството 50 и повече часа на седмица. Работникът може да се пенсионира само когато навърши 65 години. По данни на профсъюзите 70% от металурзите не доживяват тази възраст. Работниците се борят за признаването на профсъюзите в предприятията. За да се разбере значението на това искане, е достатъчно да се каже, че на профсъюзите не се разрешава да събират членски внос, да разпространяват профсъюзна литература, да правят събрания или да провеждат каквато и да е дейност на територията на предприятието. Работниците се надигнаха против реформите на социалните осигуровки, което увеличи вноските, а намали помощта за увеличаване на работните заплати и пенсиите, като минимумът на работната заплата бъде 600 франка (Франция в това отношение е в по-лошо положение, отколкото Западна Германия, Белгия, Холандия, Швейцария). Франция, в своята борба против монополите на Западна Германия и САЩ, прехвърли тежестта на гърба на работническата класа.“175

През 1966 г. заплатите на френските работници са най-ниските в Европейската икономическа общност, работната седмица е най-продължителната (до 52 часа в някои браншове!) и данъците са най-високите. Година преди вълненията се усещат значителни симптоми на дестабилизиране на икономическото положение във Франция. Около два милиона работници, сред които жени, имигранти, са платени на минималната работна заплата176 и се чувстват изключени от просперитета177.

Трудно може да се приеме оценката за антисоциална политика за управлението на Дьо Гол, защото то постига решаващи успехи в икономическата и финансовата област, тясно обвързани с подобрения и в социалната. Възвръща се бюджетното равновесие в държавата, води се борба с инфлацията, създава се нов франк, в резултат на което отново започва растеж. В областта на земеделието се комасират парцелите с цел по-всеобхватна експлоатация, увеличава се механизацията и се обучават млади земеделци. В индустрията се увеличава производителността, закриват се мини, прегрупират се предприятия, за да бъдат по-конкурентноспособни, развива се процес на модернизация и децентрализация. А промените с положителен знак в икономиката водят до увеличаване на заплатите и повишаване на доходите на населението. Непрекъснато се увеличават семейните спестявания. Една от тенденциите през „тридесетте славни“ е трайното увеличаване на масовото разпределение и потребление (през 1963 г. е построен първият хипермаркет). Да се консумира и купува става навик за французина. Хората непрекъснато печелят повече и влагат парите си в предмети на домашния уют. В края на 60-те години на ХХ век масово се разпространява автомобилът. Други „екстри“ като пералната машина, хладилника и телевизора престават да бъдат лукс. Все повече семейства стават собственици на своя дом. Неслучайно една от основните теми на борбата от онова време в световен мащаб е срещу „консумативното общество“.

На 28 декември 1962 г. Рено подписва споразумение с Общата конфедерация на труда, Работническата федерация и Общата конфедерация за кадрите за четвърта седмица платен годишен отпуск. Петият план предвижда намаляване с час и половина на работния ден от 1966 до 1970 г. В началото на май 1968 г. от Камарата и Сената е одобрен проектозакон за четвъртата седмица платен годишен отпуск, провъзгласен от новия президент Жорж Помпиду през следващата година. Неприемлив е етикетът „антисоциална политика“ за годините на Дьо Гол, защото те са време на подмладяването на нацията, т.нар. бейби бум. Не може да има рязко увеличаване на раждаемостта, резултат от планомерно осъществявана правителствена политика, без съответните реформи. Безуспешно би било да се търси отговор на въпроса защо се стигна до Май, без да се разгледа ролята на генерал Дьо Гол не само като държавник с френско, но преди всичко - със световно измерение.

Разбира се, да се твърди, че всичко е по „мед и масло“ в социалната област при управлението на Генерала, би било най-малкото некоректно. Ето само една справка от „Нувел Обсерватьор“ за състоянието на жилищата на французите през 1968 г.: „без течаща вода - 9%, пренаселени - 31%, с временни тоалетни - 48%, без топла вода - 50%, без вана и без душ - 53%, без парно отопление - 65%, без телефон - 85%“.178 Тя може да остане без коментар. Според същата справка платеният отпуск е 3 седмици, участието на жените в активното население е 37,9%, почасовата ставка е 2,2 франка преди споразуменията в Грьонел и 3 франка - след. Земеделският сектор включва 1/5 от населението. Основните цени са: един хляб - 0.45 фр., един литър бензин - 1.04 фр., един литър мляко - 0.77 фр., един всекидневник - 0.35, един пакет цигари - 1.35 фр.

Въпреки безспорните данни за икономически и финансов растеж, меко казано, не всички са еднакво удовлетворени. „Разбира се, икономическият растеж е силен през този период - средно с 6% на година. Но някои сектори са особено засегнати от едно забавяне на увеличението на заплатите в тази конюнктура на инфлация; такъв е случаят с миньорите, чиито заплати са по-ниски с 11,5% от средната работна заплата в индустрията. Заплахата от безработица, без да бъде още масивна, е вече съвсем реална: многобройни са лозунгите, преди и по време на Май, които протестират срещу „безработицата, и мизерните заплати“.

През 1968 година се изчисляват близо 360 000 търсещи работа, срещу 170 000 през 1966 г. Според други данни техният брой е бил дори 584 600179. Младите работници са най-засегнати от тази прогресираща безработица: между 1966 и 1967 броят на безработните нараства с 64% във възрастовата група между 18-24 срещу 41% средно.“180 Ето защо на 13 юли, една година преди събитията, правителството е принудено да създаде Националната агенция за заетостта.

Увеличаване на безработицата и стачното движение - такива са отличителните черти на социалното положение във Франция през приключващата 1967 година. Докато през пролетта на същата година броят на безработните възлиза на 350 000 души, според данни на печата, в края и техният брой е достигнал 450 000.

„Особено тежко безработицата се отразява върху положението на младежта. От току-що публикуваните данни на Министерството на социалните грижи личи, че 73% от младите хора на възраст под 18 години, подали през септември молби за настаняване на работа, не са получили положителен отговор. Казано направо, на всеки четирима юноши трима са обречени на безработица.“181

Проблемът за заетостта на работната ръка, т.е. за безработицата, ще бъде несъмнено социалният проблем номер едно през 1968 г. Поради промяната на структурите на своята икономика, Франция ще се занимава все повече с този проблем, който, както признава Помпиду по телевизията, е най-вероятно най-сериозният от всички, които се поставят пред индустриализираните страни.

„Обаче днес трябва да се нанесат две по-малко черни краски в картината на безработицата: последните статистически данни на Министерството на социалните грижи показват известна стабилизация. Националният съвет на френските работодатели и професионалните организации ще се срещнат, за да продължат преговорите за частичната безработица, които започнаха в атмосфера на любезни отношения.

Последните данни на Министерството на социалните грижи за положението на работната ръка в края на декември 1967 г. показват, че 225 600 души са търсели работа срещу 224 990 през ноември. Броят на предложенията за работа е бил 32 100 срещу 21 100 през ноември. Следователно, констатира се известна стабилност в броя на удовлетворените молби за работа в резултат на растеж, който бе прекъснат от 18 месеца насам. Що се отнася до предложенията за работа, лекият растеж, започнал през октомври м.г. (30 900 предложени места срещу 29 500 през септември), изглежда, се затвърждава.

Статистиците от министерството отбелязват, че тези два благоприятни резултата са показателни, още повече, че голям брой разстройващи фактори, които се проявяват сега като тенденция да раздуят изкуствено броя на неудовлетворените молби за работа и да намалят броя на удовлетворените молби: разширяването на държавната помощ (от 1 октомври 1967 г.) и на осигуряването за безработица (от 1 януари 1968 г.), водят до увеличаване на броя на лицата, които, желаейки да се ползват от нарасналите помощи, се вписват като търсещи работа. Това води до утежняване на работата на службите, които вече трябва да посрещат конюнктурното и сезонното увеличение на ефективите на търсещите работа и които бяха заставени да дадат преднина на насочването на държавната помощ вместо на проучването на предложенията и настаняването.

Трябва също да се отбележи, че броят на безработните, ползващи се от помощите на работата (79 800), се удвои за една година, като половината от това нарастване е резултат не на реално увеличение на броя на безработните, а на разширяването на държавната помощ, въведена от правителствените разпоредби от месец август.“182

В свой доклад от Париж, 27 юни 1968 г., за политическата криза във Франция първият секретар Нино Нинов пише до Министерството на външните работи, отдел Четвърти: „...Икономическите причини за недоволството бяха добре известни. За десет години правителството беше постигнало 50 на сто производителност на труда. Богатите ставаха все по-богати, а реалната заплата на основната работническа маса бе почти непроменена. Три милиона работници и служещи (от всичко 12 милиона) бяха заплащани под екзистенц-минимума (600 франка). В резултат на ускорената концентрация и рационализация за първи път след войната се появиха половин милион напълно безработни. В началото на 1968 година самите буржоазни икономисти смятаха, че за да се поддържа конюнктурата, е нужно да се разшири вътрешният пазар, като на първо време се увеличи с 5-6 на сто платежоспособното търсене на потребителски стоки. Но министърът на финансите [Мишел] Дебре, поддържан от индустриалците, държеше стегнато крана. Нали техническата революция в условията на международна конкуренция изисква да не се посяга на печалбите! Тогава кой, ако не трудещите се, ще носи политическите разходи - ядреното въоръжаване, войната с долара, проникването в Третия свят. Знаеше се, че социалната атмосфера „не е добра“, но разхлабването беше отложено отново - нека видим какви ще бъдат отраженията на Общия пазар през есента. Още повече, че нито от администрацията, нито от индустриалците идваха сигнали на предстояща криза. Откъснато от масите, правителството надценяваше тяхната „издръжливост“, готовността им да плащат неговата политика.“183

Когато запитах Райко Николов каква е неговата оценка за събитията от 60-те години на ХХ в. и по-специално на тези от май - юни 1968 г., той ми отговори: „Това е изблик на недоволство от съществуващото положение в самата Франция, естествена реакция на по-младото поколение. Нямам друго обяснение, освен това. То вижда известен упадък на Франция, известен безпорядък, за който говореше самият Дьо Гол, докато беше в опозиция, както упадъка на тази загнила система, и затова промени конституцията. Това е израз на такива настроения. Аз познавах млади голисти, някои след това станаха известни. Срещал съм се с тях. Аз съм общувал повече с представители от другите политически партии, отколкото с такива от самата ФКП, от която също познавах отговорни лица. Аз имах най-сладката длъжност в едно посолство - отговарях за информацията, пропагандата и печата. Главни редактори, интелектуалци, всички ме приемаха, чувствах какви са настроенията. Така че това, каквото стана през 1968 г., е една много обяснима реакция, младежта се вълнува.“184

В статията „Сорбоната роди двуглаво дете“, публикувана в престижния в. „Льо Монд“, Ж. Пиате разглежда „новородените“ поети: „Гневът, който разлюля през майските дни устоите на Петата република, роди и своите поети. Навярно не всички техни стихотворения ще надживеят дните на вълненията, но всички те ще останат като един документ на недоволството и надеждата. Неукрепналите гласове на тези 20-25 годишни поети издигнаха същите социални и политически искания, които отекваха из улиците на работническите предградия. Ще бъдат забравени виковете на троцкистките екстремисти. От поезията на младите французи бъдеще ще има това, в което живее духът на работническа Франция, което продължава традициите на Комуната“.185 Дали това ще бъдат исканията, които работниците ще подхванат, е въпрос твърде спорен. Студентите и преподавателите от студентските и преподавателските синдикати са посрещнати „на нож“ от Френската комунистическа партия със специални статии в нейния орган „Юманите“.

Не може обаче да се отрече: „Моментът беше благоприятен за поети: въстание, освобождение, призив към творчество, за да бъде видоизменен и подобрен животът. Още призори в деня на бунта стените на Латинския квартал заговориха с езика на сюрреалистите. „Въображението взима властта“. „Приемете желанията за действителност“. Родиха се стихове. Първо само ги чувахме, но после ги потърсихме и успяхме да ги намерим. Някои бяха написани върху плакати, носени на политическите демонстрации, из коридорите, стълбищата и аудиториите на Сорбоната и на центъра Сансие. Други бяха само поставени в папки, които ставаха всеки ден по-дебели с трупаните в тях хвърчащи листа.

Комитетът за културни акции в Сорбоната събира свидетелства за това въстание. От неговите резерви подбрахме стихотворенията, които представяме тук. Всички те са написани през седмиците на вълненията. Някои са техен пряк отзвук, в други се възпява надеждата, а трети са направо израз на отрицание. Има поетични позиви, има и по-дълги стихотворения - епически или лирични, разнообразни по форма и жанр, без впрочем да става въпрос за някакви школи. Наред със спонтанно създадените срещаме и стихове, в които се чувстват формални търсения.

През тези трескави седмици се водиха много дискусии и спорове за начина, по който трябва да се управлява един народ. В тях участваха и хората, чието призвание е да пишат и които са доказали това. Смелостта, надеждата съхнат и вехнат от толкова безплодни спорове и толкова много формули. Това откриване на анонимни поети, този отговор на толкова призиви за творческа активност дойде така, сякаш сме видели извор в пустинята. Те всички се сливат в един глас - леко пиян и винаги вълшебен, който въпреки гнева и оплакванията, или може би именно поради тях, буди отклик.“186

Един от най-тежките проблеми на 60-те години на ХХ век е имиграцията във Франция, а той тясно се преплита с редица други проблеми като безработицата, неприемането на имигрантите от французите, отчуждението, самотата и изолацията на младежта. Ето какво пише седмичникът „Льо Нувел Обсерватьор“ за едно предаване на парижката телевизия за „поп“ музиката и за някои твърде сериозни проблеми на подрастващото поколение. „Възраст - 17-18 години. Дребен, симпатичен, държи се самоуверено, но има тъжен поглед. Казва се Хосе Гарсия... и е отегчен. „Толкова се отегчавам, че понякога ми се иска да се хвърля в реката.“187

Хосе живее в елзаското градче Дигенхайм, което има 5000 жители. Семейството му е дошло там да работи. „За баща ми няма работа в Испания, защото тя е изостанала страна“. Баща му работи здравата, капнал от умора. Семейството живее изолирано - освен няколко емигранти, никой не дружи с него. Въпрос на характер. „Не че тук хората са лоши, но не се разбираме с тях. Ние сме весели, а елзасците не са много весели.“188

Хосе е опитал да се приспособи към този край. В училище е бил добър другар и добър ученик - от гордост, за да направи демонстрация. Той казва: „Понеже идвах от изостанала страна, исках да покажа, че не съм некадърник. Затова станах пръв по френски.“189

Но се оказва, че това не е достатъчно. Провинцията не приема толкова лесно чужденците. Тогава Хосе започва да се държи лекомислено, докато накрая го изгонват. И понеже няма работа за него, той започва да скита. „Ходех из полето - казва той. - През целия ден градът е замрял. Малко се пооживява в 4 часа, когато децата излизат от училище. Но това не трае дълго“. В неделя в кварталната кръчмичка младежите се забавляват, танцуват, а той седи сам на масата с чаша вино.

Единственото развлечение на Хосе е музиката. Той обича рока, „поп“-музиката. Луд е по Оутис Рединг190 - „Страшен е!“. Разхожда навсякъде транзистора си и прекарва цели часове пред телевизора. „Ако нямаше музика, казва той, съвсем щях да съм загубен“. Но музиката не прогонва меланхолията. Отегчението си остава и предизвиква гневни избухвания.

„Понякога ми се иска да удрям“. Хосе често ходи на гарата, мечтае да замине и един ден ще направи това. Но докато чака този момент, той замеря с яйца надписа „Дигенхайм“ - толкова мрази това градче.

„Решихме да разкажем случая на Хосе, защото е типичен - казва организаторът на емисията Ален дьо Седуи. - Хосе ни беше писал, а това, което той споделя, се говори и в десетки други писма. В цяла Франция младежта се отегчава...“.191

Какво значи всъщност „поп“-музика? Дефиниции липсват. В това понятие влизат рокът, блусовете, джъркът, босанова, английските групи и американските певци. Бийтълсите, Джеймс Браун и Джони Холидей са „поп“-изпълнители; Шейла и Клод Франсоа не са. Накратко, касае се за една ритмична, силно действаща музика, целта на която е да се предизвикат силни емоции. Тя е музика на отрицанието. „Поп“-музикантите са премного агресивни, прекалено тревожни. Те са носителите на едно постоянно предизвикателство.

„Но „поп“-музиката не е само това. Тя е език на голяма част от юношите, връзката между техните банди, средство да се разпознават“ - обяснява 25-годишният Пиер Латес, специалист по този вид музика от така наречения „Поп“-клуб.

„Тези разпространители на рока, тези хийпиз, психеделични или други музиканти, образуват света на голяма част от младежта - казва Андре Арис. - Обикновено телевизията ги пренебрегва или пък взима много снизходително или покровителствено отношение към тях. Ние залагаме на обратната карта - пускаме тази провокативна музика, показваме тези необуздани младежи и между отделните номера правим обсъждане, което води до не особено успокоителни изводи. Случаят с Хосе Гарсия не е изолиран. А когато поставихме за разглеждане въпроса за съществуващото объркване, стигнахме до проблема за безработицата сред младежта.“192

Историята на Хосе е част от делника на поколението на 60-те години не само във Франция, но и в цяла Европа и САЩ. Разкрива един от безбройните нерешени проблеми на времето. Тя е болезнено актуална, включително и до днес.

За осмислянето на събитията от май - юни 1968 г. е много важно те да бъдат схванати в техния международен контекст. В редица водещи български издания, като „Антени“, „Светът в снимки и карикатури“ и ЛИК наши и чужди автори от престижни вестници и списания правят цялостни и задълбочени анализи на събитията в Западен Берлин, които дават своеобразен тласък на това, което се случва в Западна Европа.

Що се отнася до Западен Берлин, обкръжен от 155-километрова стена с височина до 3 метра, централната фигура на студентското движение от 1967-1968 година е 27-годишният студент по социология Руди Дучке. Той е убеден, че САЩ воюват срещу Виетнам от името на световния империализъм, затова и протестите на германската извънпарламентарна опозиция срещу войната във Виетнам са насочени не само срещу САЩ, но и срещу капитализма като обществен строй. Студентите симпатизират открито на виетнамската съпротива, ръководена от комунистическата партия и водача и Хо Ши Мин. Скандирането на неговото име става нещо като отличителен белег на протестното движение в Германия.

„Искаха да убият Руди!“ Този вик огласява берлинските улици няколко часа след атентата срещу него. Берлинските младежи узнават, че на главната улица в Западен Берлин „Курфюрстендам“ са дадени три изстрела - Руди Дучке е ранен в главата и се бори със смъртта. Младежите обсаждат западноберлинския център на вестникарския тръст „Шпрингер“ - демонстрацията продължава през цялата нощ. Берлинските студенти са се насочили импулсивно към сградата, която смятат за главна квартира на врага - символ на обществения ред, против който се бореше Руди. Изплашен, канцлерът Кизингер - друг символ на същото - обсипва със съчувствия съпругата на Дучке.

Руди Дучке е видна фигура в студентското движение, един от неговите организатори и трибуни, един от теоретиците и идейните ръководители на СДС (Германски студенти от крайната левица). Постепенно той се отдалечава от своите учители, които невинаги познават идеите си, щом те се пренесат на улицата. Типичен пример за тях е Херберт Маркузе, който отрича съществуващия в ГФР обществен ред, нарича го репресивна система и се обявява за цялостно освобождение на личността.

Дучке въплъщава възкръсването на стария революционен немски идеал: „Най-опасната форма на фашизма - заявява той - не е неофашистката партия - фашизмът прониква навсякъде, съществуващият обществен ред е просмукан от него.“193 Тази статия е публикувана в престижното френско списание „Експрес“, чието мнение се уважава далеч отвъд националните граници.

Историята с покушението срещу Руди Дучке разкрива редица проблеми, пред които трябва да се изправи всеки изследовател на събитията не само в Западен Берлин, но и изобщо на 60-те години на ХХ в. Те се характеризират с ярка революционна фразеология.

Медиите в Западна Германия реагират на студентските протести предимно с отрицание. Особено в Берлин, където водещ пазарен дял има консервативната шпрингерова преса, коментарите по адрес на студентите са красноречиви: „Екстремисти, радикалисти, политпобойници, червеногвардейци, скандалджии, биячи, ляворадикални всезнайковци, академично SA.“194

В знак на протест срещу антиамериканските демонстрации, Берлинският Сенат свиква гражданите на ответен проамерикански митинг, на който се събират над 80 000 души. Стига се до сблъсъци с полицията. Така идва и 11 април 1968 г., Велики четвъртък, когато един мъж заговаря младежкия водач на улицата с въпроса: „Вие ли сте Руди Дучке?“. На утвърдителния му отговор той вади пистолет с думите: „Мръсна комунистическа свиня“ и изстрелва в главата му три куршума.

„Над 300 000 студенти участваха в демонстрациите в ГФР. След първите младежки акции те обхванаха бързо университетските центрове на ГФР. Покушението срещу Руди Дучке засили бойния дух на прогресивната младеж. Стигна се до остри продължителни сблъсквания с въоръжените полицаи. Младежта нападна редакционните помещения на издателския концерн „Шпрингер“, който пропагандира великогермански национализъм и засилва реваншистките тенденции. Против възраждането на фашизма, против неофашистката Националдемократическа партия демонстрираха студентите, подкрепени от работническата младеж. Десетки хиляди млади демонстранти осъдиха войната във Виетнам, извънредните закони, протестираха против водената от бонското правителство политика на Студена война. Проявиха се обаче и анархистични и екстремистки елементи. Както предават чуждите кореспонденти по време на студентските демонстрации, до виетнамските знамена, изразяващи подкрепата на студентите за борбата на виетнамския народ, по сградата на Сорбоната са били окачени и китайски знамена.“195

Според Тошко Тошков дори за най-добрите познавачи на младежкото движение е трудно да определят точния брой на младежките и студентските организации в Германската федерална република. „Буржоазната пропаганда изтъква този факт като неоспоримо доказателство за голямата свобода и демокрация, които съществуват в Западна Германия. Ето: нашето общество е политически разнородно и всеки има право да създава такива организации и съюзи, които отговарят на неговите интереси и политически убеждения, се твърди почти във всички официози.

За човек, който не познава обстановката в западногерманската федерална република, това би могло да прозвучи като истина. Целта на управляващата допреди няколко месеца партия на крупния капитал - Християндемократически и християнсоциален съюз, беше съвсем друга. Основаване на голям брой съюзи, за да се разбие единството на младежкото движение в ГФР. Реална опасност за съществуването на западногерманската държава ХДС/ХСС видя само в лицето на Съюза на свободната германска младеж - една организация, която изхождаше от позициите на марксизма-ленинизма при отстояване на интересите на младото поколение. През 1956 година тя беше забранена“.196 В същото време обаче не се налагат никакви ограничения на многобройните фашистки младежки организации от рода на „Германската младеж от Изтока“, „Дунавски шваби“, „Карпатски немци“, „Западна Прусия“, „Немски балти“ и др. Едва ли може да се приеме на сериозно формулировката „фашистки“, защото фашизмът е забранен по конституция след Втората световна война. Според Т. Тошков тези съюзи не искат да се обявяват против порядките в собствената си страна, а искат да изменят съществуващото положение в следвоенна Европа. Показателен в това отношение е следният пример: „Германската младеж от Изтока“ заяви, че би била съгласна да вземе участие в IX световен фестивал на младежта и студентите за солидарност, мир и дружба, ако и бъде позволено да представя интересите на младежта от редица социалистически страни. Тези претенции ни най-малко не противоречат на западногерманското законодателство.“197

След атентата срещу Дучке в студентското движение границата между половете се разчупва, младежите и девойките застават едни до други, обединени от общата цел. Берлинските момичета се присъединяват към левицата. Те са верни съюзници на бунтуващите се студенти. „Берлинчани ги наричат „годеници на революцията“. Заедно със своите съкурсници те минават с червено знаме из улиците на града. Освен това печелят съмишленици - убеждават американски военнослужещи да дезертират от армията. След като стана свидетел на побоя, който полицията нанесе на студентите, Катерине Шафер, студентка от първи курс, се присъедини към радикалите198. Според Барбара Вит, която завършва психология, „образователната ни система е такава, че допринася в учащите се да се развиват качества като агресивност и незаинтересованост“. Веднъж в автобуса, когато четяла листовка за смъртта на Бруно Онезорг, кондукторът е изхвърлил от автобуса продавачката Анета Швенгер заедно с дъщеря и: „Оттогава се чувствам потисната в Берлин“, споделя тя. „Не споря вече с моите родители. Разграничихме фронтовете. Те наистина не могат да разберат червените знамена. Но все пак не искат студентските демонстрации да бъдат разгонвани със сълзотворен газ“. Разбунтувалите се момичета знаят какво не искат. „Никакви фюрери, никакви дейци, които си присвояват правото да мислят вместо нас“. Актрисата Клаудия Шилински иска да прави политически театър. „Берлин е жесток град, град на насилие.“199

От месеци Западен Берлин не слиза от първите страници на западния печат. Още през предишната година започват да идват тревожни съобщения за стагнация в стопанството, за затваряне на предприятията и за уволнения на работници. Става ясно, че политиката на Сената е довела града до твърде тежко положение. До издигането на граничната стена през 1961 година западноберлинските политици виждат основната задача на града си в укрепване на позициите на Запада в ГДР. Отиват си известни журналисти, ръководствата на много предприятия се преместват в ГФР, последват ги изследователски институти, банки и други учреждения. Западен Берлин става типичен провинциален град.

Все повече хора започват да се замислят за действителните задачи на града. Говори се за „промяната на функцията“, защото Западен Берлин „си е изпял песента“ по време на Студената война. Атмосферата се променя. Студентите започват да устройват демонстрации против замразяването на политическия живот, оформя се извънсенатска опозиция като „Републикански клуб“, чиито членове идват от различни политически партии, но ги свързва еднакво мнение по три основни въпроса: борба против извънредните закони, борба против американската война във Виетнам и общо мнение по признаването на ГДР.

Първата политическа експлозия става през лятото на 1967 г. Студентите демонстрират против присъствието на иранския шах в Западен Берлин. Полицията се намесва твърде брутално, студентът Бруно Онезорг е убит от полицая Карус, когото по-късно съдът освобождава. Това довежда до нови студентски демонстрации. Срещу тях полицията излиза с палки и маркучи.

Събитията около убийството на Онезорг принуждават най-после кмета Алберц да си подаде оставката. Неговият заместник Клаус Шюц спада към най-дясното крило на западноберлинската социалдемокрация. Той проявява огромно желание да играе ролята на „силния човек“ в Западен Берлин, но постига само това, че противоречията между опозицията и Сената, както и противоречията между лявото и дясното крило на Социалдемократическата партия се задълбочават още повече, а отношенията с ГДР и Съветския съюз се влошават. Икономическите проблеми на града остават нерешени и в Западен Берлин вече оплакват преместването на изследователския център на концерна АЕГ в ГФР.

Като не успява да реши най-важните проблеми на града, Шюц, заедно със сенатора Нойбауер, решава да спечели победа над извънпарламентарната опозиция. Но и в това не успява. Различни организации, предимно студентски, искат от Сената разрешение да проведат демонстрация срещу мръсната война във Виетнам във връзка със свикания конгрес на тази тема. Стига се до разгорещени дискусии в Социалдемократическата партия. Шюц отговаря на нападките с предупреждението, че ще изключи от партията всички членове, които вземат участие в антиамериканската демонстрация. Макар че по-късно срещу неговата заплаха се обявяват много организации и известни личности, Шюц не променя решението си.

Студентите заявяват, че забраната противоречи на конституцията и че ще проведат демонстрацията. Шюц има намерение да изпрати срещу демонстрантите полиция и в Западен Берлин отново ще стане горещо. Но още преди да се стигне до това, демократическите сили постигнат голям успех: Административният съд отменя забраната на Сената като противоречаща на конституцията. Демонстрацията против американската война във Виетнам протича спокойно и дисциплинирано. Това е плесница за Сената, защото той мотивира забраната си, че би могло да се стигне до „престъпни действия“.200

„Затова пък Сенатът организира контрадемонстрация, при която наистина се стигна до „престъпни действия“. Демонстрантите, сметнати за студенти, бяха пребивани до смърт, а скандираните лозунги напомняха за най-мрачните дни на нацистките погроми. Печатът и политическата върхушка започнаха кампания срещу много дейци на Социалдемократическата партия, които взеха участие в антиамериканската демонстрация; те вероятно ще бъдат изключени от партията и уволнени от работа.

Атмосферата в Западен Берлин остава наелектризирана. Тези дни младите социалдемократи заявиха, че Шюц е доказал своята неспособност да управлява. Те добавят, че в никакъв случай не могат да намерят общ език на социалистическа основа с десничарското мнозинство в ръководството на Социалдемократическата партия. Бившият кмет Алберц застана на страната на демонстрантите и заяви, че САЩ водят война за унищожението на виетнамския народ. Шюц, който искаше да играе ролята на „силния човек“, а явно все още иска това, сега стои върху куп развалини.“201

Петер Брандт, син на западногерманския министър на външните работи и лидер на германската Социалдемократическата партия Вили Брандт, заявява в интервю с кореспондента на лондонския в. „Сън“ в Западен Берлин: „Тази страна трябва да бъде превърната в нов Виетнам не в смисъл на разпалване на партизанска война, а като процес на изкореняване на всичко отживяло, на помитане на сегашното политическо ръководство, включително и баща ми.“202

Докато Брандт-баща обикаля Африка в смокинг и раирани панталони, представлявайки западногерманското правителство, Брандт-син демонстрира из улиците заедно със стотици други протестиращи студенти, пише кореспондентът Денис Нюсън: „Когато го срещнах днес, той беше бледен след 31-часов арест в полицейските килии.“203

Западно берлинските студенти вярват, че трябва да се разгроми най-напред монополът на Социалдемократическата партия и концернът „Шпрингер“, който контролира 40% от целия вестникарски тираж в Западна Германия. Те са убедени, че „неговото влияние е крайно зловредно. Неговите вестници убиват всяка мисъл и отслабват волята на хората за активна политическа роля. Те представляват нещо като национален опиум, който ни се поднася с всяка закуска“.204 Един млад западноберлински студент по история заявява, че е готов да участва в революция, която ще събори сегашната система в Западна Германия и ще я замени със социалистическо общество.

Според Петер Брандт бъдещите планове на западногерманските радикални студенти са: „Нашата следваща стъпка е да кажем своето слово във фабриките, за да спечелим работниците на своя страна. Аз вярвам, че частната собственост трябва да бъде премахната и парламентарната система заменена със съвети на работниците на физическия и умствения труд. Ние нямаме действителна демокрация. Шпрингер формира представите на хората и всеки, който не е съгласен, няма никаква възможност да стори каквото и да било, за да промени нещата при сегашната система.

Без всякакво колебание подкрепям позицията на Руди Дучке и на Съюза на германските студенти-социалисти. За всичко това, разбира се, аз съм говорил с баща си. Аз зная какво мисли той. Той си казва, че това е просто неизбежно увлечение и като натрупам опит по-късно в живота, ще се променя. Баща ми и аз имаме напълно противоположни възгледи. Аз считам, че той е един от политиците, които спомогнаха да бъде доведено докрай предателството към германския социализъм.“205

През различни седмици на тази „разделна година“ много западноевропейски столици станаха арена на бурни студентски вълнения, които са потушени с особена жестокост. С нечувана бруталност настъпи италианската полиция срещу демонстрациите на студентската младеж в Рим. Над 200 студенти са в затвора и чакат да бъдат съдени. Демонстрациите на италианската младеж имат преди всичко политически характер - насочени са против войната във Виетнам, против проамериканската външна политика на правителството, против въоръжаването и НАТО. Нападението на засилените полицейски части срещу младежта - подчертават чуждите кореспонденти - безспорно първоразрядно политическо събитие. В италианските учебни заведения продължава процесът на преобразуване на неорганизираните и често дори анархистки протестни акции против остарялата структура на висшите учебни заведения в движение с ясно изразен политически характер, насочено против политиката на лявоцентристкото правителство.

В статията „Защо се бунтуват“ има много задълбочен анализ на състоянието на италианските университети, системата за преподаване, образователната система, която е в криза, като тази криза е обвързана с кризата на цялото общество. Подробно са разгледани причините за вълненията, извели на протест 3000 студенти. Една от много важните теми на бунтовете в Западна Европа са реформите във висшето образование, което трябва да се основава на законопроект. Такива има както в Италия, така и във Франция. Освен това друга причина за протестите е кризата на морала в образованието, в резултат на което преподавателите принуждават студентите да купуват учебници. Това явление е разпространено и в България. Ако се направи една успоредица между Италия и Франция, изключително голям брой студенти трябва да работят, за да учат.

Демократизация и модернизация на висшите училища, увеличаване на броя на преподавателите, увеличаване на стипендиите - това са лозунгите на много от студентските демонстрации в Париж, които се превръщат в стачка в Сорбоната. Всички профсъюзни центрове във Франция обявяват 24-часова всеобща стачка в подкрепа на исканията на студентите. В парижката демонстрация на солидарност със студентите участват почти половин милион студенти. Демонстрацията протича сериозно и спокойно, за което бдят работнически и студентски постове за поддържане на реда. Работническата и селската младеж представлява само 8% от студентите във Франция. Почти половината от студентите работят, за да могат да плащат високите университетски такси. Мнозина напускат университета, преди да са се дипломирали.

В италианските университети се използват методи на преподаване от преди 50-60 години „Така, както е устроен Юридическият факултет в Неапол, заслужава да бъде сринат до основи“ - такова е мнението на Рикардо Палвоне - студент от Неапол. „Ние разбрахме, че не само системата за висше образование се намира в криза, но и цялото италианско общество. Студентският проблем не е само наш, но и на цялото италианско общество“, споделя Марио Парети, студент от Падуа.206 „На прислужничката не се казва какви са приходите от къщата“, нагло заявява деканът на Медицинския факултет в Милано, който се е противопоставил на исканията на студентите за извършване на реформи в системата за висшето образование.207

Университетите в Рим, Милано, Торино, Флоренция, Генуа, Модена, Ферара, Болоня, Неапол и други са театър на остри сблъсквания между студенти и полиция. Макар че полицията пуска в ход всички действия за „усмиряване“ като палки, сълзотворен газ, арести, побоища, студентските вълнения се разшириха и обхванаха всички университетски градове в Италия. Не е за първи път, че студенти и полиция се сблъскаха. „Но за първи път от 20 години насам на демонстрация в Рим излязоха над 3000 студенти. Тази студентска демонстрация прие формата на открит бунт срещу режима. По време на сблъскванията между студенти и полиция имаше много ранени, от които стотици тежко“.208

Защо възникват тези вълнения? И каква е причината?

От доста отдавна в Италия се водят ожесточени спорове относно един законопроект, внесен от парламента по отношение на висшето образование. Според него професори, които заемат държавна служба, не могат да се занимават с научна работа, т.е. да преподават в университетите. Студентите настояват за одобряване на законопроекта, като изтъкват, че професор, който заема министерски пост, е оръдие на правителството и престава да бъде обективен в науката. Трябва да се отбележи, че в Италия доста професори заемат министерски постове. Поради тази причина те изнасят съвсем малко лекции - четири в годината, по предметите, които преподават, или дори изобщо не изнасят лекции. От друга страна, някои професори четат лекции и пишат учебници, както те намерят за добре, без да се подчиняват на каквито и да е норми. Така например един професор от Юридическия факултет в Неапол написал учебник напълно в разрез с международното право и задължил студентите да учат само по неговия учебник. Така че по много специалности студентите са принудени да се подготвят сами. Поради това в италианските университети се научава недостатъчно. Друга главна причина е, че италианските висши учебни заведения приличат на някакво феодално общество. Професорите сами определят материята, която ще се преподава на студентите по време на следването по дадена специалност. Нещо повече, те решават и определят какви изпити и колко ще държат през първата, втората и другите години на следването, като включват предмети, които нямат общо с дадената специалност. Освен това професорите се отнасят с недоверие към младите асистенти и се стремят постоянно да ги унижават, тъй като се страхуват да не би един ден да бъдат изместени. При такава атмосфера хиляди студенти в италианските университети са принудени да слушат лекции в малки аудитории, да им се говори за неща, които не отговарят нито на техните интереси, нито на техните специалности. Също така важна причина са и високите такси. Мнозина студенти са принудени да работят, за да могат да си ги платят. Стипендии се отпускат много трудно. За това не са достатъчни само високи бележки. Решаваща роля играе Деканският съвет. Синовете обаче на богати и известни родители, които имат всички условия, получават стипендии, за да си купуват... бензин за спортните коли, които техните родители им подаряват. Поради тази система на обучение културното ниво на средната класа в Италия е много ниско. Вината за това е в съществуващите порядки, в стремежа да се запазят старите методи на обучение в университета. Както и преди 50-60 години, така и днес студентите нямат право да участват в университетския живот.

За какво се борят студентите в Италия?

„Студентските вълнения и демонстрации са мощен протест срещу образователната система, установена и поддържана от режима. Студентите се борят за изграждането на ефикасна образователна система, за създаване на квалифицирани преподаватели, които да не бъдат инструмент на капиталистическата власт. Освен това студентите искат да имат свои представители при изготвяне на програмите за изпитите и подбиране на материала, който трябва да се изучава.

Този протест има ли политически характер? Той е доказателство за политическата зрялост на студентите, тъй като тяхната борба е насочена срещу порядките на едно капиталистическо общество. Това е борба за скъсване със старите методи. Това е едно сблъскване между студенти и представители на властта. Макар че засега не във всички университетски градове студентските вълнения са напълно организирани, те все пак имат явен политически характер.“209

„Лондонската младеж е против войната във Виетнам!“ - под такива лозунги демонстрираха английски студенти на Трафалгар скуеър за мир в целия свят и против ядреното оръжие. Солидарност с ляво настроената младеж в ГФР, осъждане на расистката политика на правителството на [Харолд - б.а., Х. М.] Уилсън, което доведе до приемането на първия в историята на Великобритания закон, ограничаващ правата на цветнокожите имигранти - тези лозунги активизираха многохилядните студентски маси в Лондон и в други английски градове.“210

И във франкистка Испания се развива студентско протестно движение. Студентите настояват за даване на демократични свободи, протестират против клерикалната, закостеняла структура на висшите учебни заведения, против диктатурата, изразяват солидарност с действията на работниците, искат да се извършат политически и икономически реформи в страната.

 

144Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, февруари-март 2013 г.
145Пак там.
146Пак там.
14719 март 1970 г. - Първа среща на лидерите на ФРГ и ГДР. Канцлерът Вили Бранд и председателят на Министерския съвет на ГДР Вили Щоф разговарят в Ерфурт.
14821 декември 1972 г. - Подписан е Основополагащият договор между Източна и Западна Германия, постилащ пътя към установяване на дипломатически отношения между тях.
149В първия ден от посещението си в Пекин Никсън се среща с Мао и разговаря с него в продължение на 70 минути. Осемдесет и осемгодишният китайски лидер е болен и според агенция Синхуа лекарите са били в съседната стая по време на разговорите. Посещението на Никсън завършва с „Шанхайското комюнике“, в което се призовава за начало на търговски, дипломатически и лични контакти между двете държави. Нерешени остават по-сложните въпроси за официалното признаване на комунистическото правителство и статута на Тайван. Никсън не успява да издейства помощ за Виетнам, но двете страни се споразумяват да си сътрудничат в наблюдението на Съветския съюз. Вашингтон изгражда подслушвателни станции в северозападната част на китайската пустиня. Джо Макдоналд, Асошиейтед прес. 30 години преди Буш в Пекин беше Никсън. По БТА, 20 февруари 2002 г., http://www.mediapool.bg/.
150Споразумение за прекратяване на Виетнамската война и възстановяване на мира във Виетнам; подписано на 27 януари 1973 г. в Париж от министъра на външните работи на Демократична република Виетнам, САЩ, Временното революционно правителство на Република Виетнам и сайгонската администрация. САЩ и всички други страни се задължават да зачитат независимостта, суверенитета, единството и териториалната цялост на Виетнам, така както са признати от Женевското съвещание през 1954 г. Предвиждат се провеждане на избори в Южен Виетнам под международен контрол и постепенно мирно обединение на Виетнам. Подписани са протоколи към споразумението: за прекратяване на огъня в Южен Виетнам и за смесените военни комисии; за връщане на пленените военнослужещи и чужди цивилни лица и на пленените виетнамски цивилни лица; за Международна комисия за контрол и наблюдение, включваща представители на Канада, Унгария, Индонезия и Полша. Подписан е двустранен протокол за отстраняване, деактивиране завинаги или унищожаване на мините в териториалните води, морските гари и водните пътища на Демократична република Виетнам. С Парижкото споразумение се слага официално край на войната на САЩ във Виетнам. Портал на българската енциклопедия „Знам“, http://www.znam.bg/.
На брега на езерото Чук Бач в Ханой има паметник, който припомня, че точно на това място през 1967 г. пада с парашута си сваленият от виетнамската ПВО американски пилот Джон Маккейн, бомбардирал тогава ханойска ТЕЦ. Той изкарва 5 години във виетнамски плен и е освободен след Парижките споразумения от 1973 г. Години по-късно, вече като авторитетен републикански сенатор, той ще допринесе много за нормализирането на отношенията между САЩ и Виетнам. До 1994 г. те са спъвани от американско ембарго заради посято от избягалия на Запад бивш офицер от КГБ Олег Калугин подозрение, че Виетнам още крие тайни за американски пленници. Маккейн заедно с демократа Джон Кери, също ветеран от Виетнамската война и шеф на специална разследваща комисия, преравят тонове архиви и преброждат цял Виетнам, за да установят, че пленници няма. Ембаргото е вдигнато, отношенията между Вашингтон и Ханой бързо се нормализират, разменят се визити на най-високо ниво, сключено е търговско споразумение. За Маккейн и Кери днес всеки виетнамец ще ви каже, че са „големи приятели на Виетнам“, а за войната - че „не е забравена, но е минало“ и че „американският народ е разбрал грешката си“. Единствената горчивина е, че САЩ не искат да признаят вината си за децата с малформации, които още продължават да се раждат заради отровния дефолиант „Ейджънт Ориндж“, разпръскван от американските самолети над виетнамските джунгли през войната... Къдринова, Къдринка. Духове от Виетнам. - Тема, http://www.temanews.com/.
151Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, февруари-март 2013 г.
152Пак там.
153Морис Кув дьо Мюрвил (1907, Реймс - 1999, Париж) - френски икономист и политик; инспектор по финансите на служба в режима на Виши, който напуска, за да се присъедини към „Свободна Франция“ (1943). Първоначално той застава на страната на генерал Анри Жиро, за да се присъедини окончателно към каузата на Дьо Гол. Започва престижна дипломатическа кариера, в частност в САЩ и ФРГ. Верността му към Генерала, но също и компетентността и висшето му майсторство в областта на международните дела водят до назначаването му на поста министър на външните работи (01.06.1958-31.05.1968) в третото правителство на Дьо Гол. Назначен е за министър на икономиката и финансите (31.05.1968-10.07.1968). Кув дьо Мюрвил е и последният министър-председател (10.07.1968-20.06.1969) по време на управлението на Генерала.
154Пиер Мендес-Франс (1907, Париж -1982, Париж) - френски лявоцентристки политически деец, заемал важни държавнически постове в Третата и Четвъртата република. Радикал-социалист. В края на 20-те години оглавява Университетската антифашистка лига. Депутат от 25-годишна възраст от 1932 г. Заместник-държавен секретар по Държавното съкровище във второто правителство на Народния фронт от 1936 г. Пасажер от парахода „Масили“, бивш член на „Свободна Франция“, боец от Френските военновъздушни сили. Комисар по финансите във ФКНО в Алжир. Министър на националната икономика във Временното правителство (1944-1945). В качеството на такъв той препоръчва сурови монетарни и финансови мерки, за да регулира курса на заплатите и цените, които са генератор на инфлация. Заради тях е наречен „министър на строгостта“. Обаче се натъква на съпротивата на министъра на финансите и правителственото мнозинство. Влиза в конфликт лично с Генерала, на два пъти подава оставка, но Генералът я връща. Накрая оставката му е приета на 5 април 1945 г. Депутат в Йор от 1946 г. Наследник на Едуар Ерио начело на Радикалната партия. Става министър-председател на 19 юни 1954 г., когато поражението при Диен Биен Фу, пробило като светкавица Франция, води до рухването на кабинета Ланиел. Най-тежко е поразена честта на армията, която се смята за ощетена и изоставена от политиците. Оттогава остава изразът сред военните: „Не искаме нов Диен Биен Фу!“. Скоро след това Мендес-Франс води преговори в Женева и на 21 юни и слага край на войната в Индокитай. Прокламира вътрешната автономия на Тунис и така прекратява кървавите бунтове, които избухват в продължение на две години по време на Регентството. Както се изказва за него Франсоа Митеран, „той е въплъщение на моралната сила. Неговият модел на уреждане на Индокитайската афера се превърна в това, което той приема да върши след толкова години на нерешителност и неизпълнени обещания“. Един от основателите на Републиканския фронт, който събира многобройни гласове на изборите през 1956 г. На изборите през 1958 г. губи депутатското си място в Йор. Напуска Радикалната партия и оглавява Обединената социалистическа партия (ПСЮ). През 1962 г. отново е победен на изборите. Враждебен на Конституцията от 1958 г., той става един от най-непреклонните противници на голизма и подкрепя левицата през 1968 г. Избран за депутат през 1967 г. от Изер, той ще загуби мястото си през юни 1968 г. и ще се оттегли от политическия живот.
155Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
156Интервю на Христо Милков с Райко Николов, февруари-март 2013 г.
157Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2013 г.
158Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, февруари-март 2013 г.
159Пресконференция на генерал Дьо Гол, 16 май 1967 г. в Елисейския дворец, https://www.gettyimages.co.jp.
160Цит. по: Молчанов, Н. Генерал дьо Гол. София: Изд. на Отечествения фронт, 1985, c. 483.
161Цит. по: Lacouture, J. De Gaulle. Paris: Editions de Seuil, 1986. Vol. 3, p. 719. [Превод от фр. език: Хр. Милков; 23. 11. 2018 г.]
162Кьосев, Жеко. Политическата система във Франция. (Трета - пета република). Благоевград: Издателство „Неофит Рилски“, 2000, с. 223-225.
163De Gaulle and the Fifth Republic, 1958-1968. Weekly summary. Special Report, 20.12.1968, p. 5, 19.10.2016, CIA-RDP79-00927A006800030002-5. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 23.11.2018 г.].
164Пак там.
165Подчертаванията в цитираните документи от Архива на Министерството на външните работи са дадени по оригиналите - б.а., Хр. Милков.
166АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2531, л. 41. Паметна записка от Тодор Торманов, втори легационен секретар, до Посланика на НРБ в Париж др. Вл. Топенчаров, 1 юни 1968 г.
167Милков, Хр. Май 1968: Дьо Гол „на везните“. - ИПр, 2006, № 3-4, с. 104-131; Същият. Май 1968: Разбуденото общество. - ИПр, 2008, № 1-2, с. 231-260; Същият. Френският май в слово и образ: помитането на кумирите. - Минало, 2009, № 1, с. 66-86.
168АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2735, л. 142. „Няколко констатации върху стачното движение във Франция“, Посланик Вл. Топенчаров, Париж, 20 юни 1968 г.
169Обща конфедерация на труда (ОКТ/КЖТ - Конфедерасион женерал дьо травай) - най-голямата синдикална централа във Франция.
170Френска демократична конфедерация на труда (ФДКТ/КФДТ - Конфедерасион Франсез демократик дьо травай).
171Работническа федерация (ФО/ФУ - Федерасион увриер).
172АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2735, л. 184. „Информационна справка за някои явления, свързани със събитията във Франция през май - юни 1968 г. и техните последствия“. Париж, 21 юли 1968 г.
173Пак там, л. 49. Доклад за политическата криза до Министерството на външните работи, отдел Четвърти (занимаващ се със Западна Европа и Северна Америка). Париж, 27 юни 1968 г.
174Няма данни за средната продължителност на работната седмица.
175АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка 2735, л. 200. Справка за събитията във Франция. София, 17 юни 1968 г.
176SMIG - гарантирана междупрофесионална минимална заплата.
177АМВнР, оп. 24, дело 25, преписка № 2732, л. 50. В доклад на първия секретар на Посолството в Париж от 27 юни 1968 г.
1781968 en quelques chiffres. Le Quotidien de 1968, 18.03.2008, L’Obs, https://www.nouvelobs.com. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 23.11.2018 г.].
179Пак там.
180Цит. по: Asselain, Jean-Charles. Histoire économique de la France de 1919 à la fin des années 1970. Paris: Seuil, 1984, p. 141; Fonteyn, Laura. Mai - juin 1968 en France: Grève générale mais situation révolutionnaire trahie, 22 mai 1968. – Le CRI de Travailleurs, n°32, http://groupecri.free.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 23.11.2018 г.].
181Франция - класовите битки през 1967 година. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 1, с. 35.
182Заетостта на работната ръка тъпче на едно място, Париж, 17 февруари (БТА). - Международно профсъюзно движение, 1968, № 4, с. 39-40.
183АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 49-50. Доклад за политическата криза във Франция до Министерството на външните работи, отдел Четвърти, Париж, 27 юни 1968 г.
184Интервю на Христо Милков с Райко Николов, февруари-март 2013 г.
185Пиатие, Ж. Сорбоната ражда двуглаво дете. (Le Monde). - ЛИК, 1968, № 27, с. 4.
186Пак там.
187Риу, Люсиен. Скука, безработица и „поп“-музика. Случаят Хосе. - ЛИК, 1968, № 24.
188Пак там.
189Пак там.
190Отис Рединг Джуниър (1941, Доусън, САЩ - 1967, Мадисън, САЩ) е американски соул изпълнител, един от най-популярните и уважавани представители на стила ритъм енд блус. Оказва с непретенциозния си стил влияние върху редица певци. Често е наричан Краля на соула и е прочут със силните емоции, които гласът му изразява. Според сайта на Залата на славата на рокендрола, името му е „синоним на термина соул; музика, която произлиза от преживяванията на чернокожите в Америка чрез преобръщането на госпела и ритъм енд блуса във формата на забавно, светско свидетелстване“. През 1967 г. Джон Ландо, критик на рок музика, казва, че „Отис Рединг е рокендрол“. Музикантът умира при самолетна катастрофа на 26 години, месец преди излизането на (Sittin’ on) the Dock of the Bay. Тази песен остава в историята на музиката като един от най-хитовете сингли. На 10 декември 1967 г., пътувайки за концерт, Отис Рединг загива в авиокатастрофа над езерото Монон в щата Уисконсин. Заедно с него загиват четирима участника от съпровождащата го група Bar-Kays. Жив остава само един от тях — Бен Коули. Да почетат паметта на певеца на погребението му в Мейкън идват над 4500 души.
191Риу, Люсиен. Скука, безработица и „поп“-музика. Случаят Хосе. - ЛИК, 1968, № 24.
192Пак там.
193Наелектризирана атмосфера на Западен Берлин. „Искаха да убият Руди“ [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 18.
194Революцията от 1968 в Западен Берлин. Бурната 1968 година [без автор]. 01.07.2008, http://www.dw.com. [Прегледан на: 23.11.2018 г.].
195В САЩ, ГФР, Франция... [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 46.
196Тошков, Тошко. Проблеми на западногерманската младеж. - Антени“, 1968, № 8, с. 128-134. Вж. повече в същата статия за целите и историята на Съюза и за младежкото западногерманско движение.
197Пак там.
198Наричат ги годеници на революцията [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 46.
199Пак там.
200Пак там.
201Пак там.
202Вили Бранд, разочарованият баща. (Кор. на БТА в Лондон А. Криспин). - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 46.
203Пак там.
204Пак там.
205Пак там.
206Защо се бунтуват [без автор]. - ЛИК, 4, 1968, № 30.
207Пак там.
208Пак там.
209Пак там.
210В САЩ, ГФР, Франция. [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 46.

 


 
ТРЕТА ГЛАВА. РАЗБУДЕНОТО ОБЩЕСТВО

 

Високоскоростният влак, наречен Френският май, е теглен от два локомотива: ученичеството и студентството. Развитието на образованието на всички равнища е една от първостепенните цели на Петата република. Броят на държавните гимназиални учители се увеличава от 17 400 през 1945 г. на 67 000 през 1965 г. Учениците и студентите, които са само 78 691 през 1939 г., вече са 563 000 през 1968 г.211 За по-малко от десет години студентите се увеличават четири пъти: стават хиляди там, където преди са били стотици. Все по-модернизиращата се икономика е немислима без все по-многобройни и висококвалифицирани специалисти във всички области. Ако през 1938 г. Франция има 60 000 студенти, то през 1961 г. те стават 240 000, а през 1968 - 605 000, толкова, колкото и във Великобритания, Западна Германия и Белгия, взети заедно212. В сравнение с 1961 г., седем години по-късно студентите са два пъти повече и университетските градчета се пукат по шевовете, затова са построени няколко нови или са разширени няколко стари. В десетилетието, което предхожда 1968 година, четири пъти нараства броят на получилите своите дипломи за завършено средно образование, а три пъти повече са влезлите в университети. Трудно е да се уточни броят на студентите през 1968 г. Различните източници дават доста широка „амплитуда“ от 500 000 до 700 000. Николай Молчанов пише за „половинмилионната студентска маса.“213 Пиер Микел покачва „залога“ на 600 000214. Жан-Пол Сартр „увеличава“ до 700 000215. Разминаването между отделните източници е твърде значително. Всеки от авторите е твърде близо до събитията, а от подобно разстояние е трудно да се говори за точни цифри, особено когато са погълнати такива огромни човешки маси в Париж и в провинцията.

Съгласно Разузнавателен меморандум на ЦРУ от 29 юни 1970 г., посветен на знаковата за онова време тема „Студентската активност в Западна Европа“, се проследява нарастването на броя на студентите по времето на Дьо Гол от 170 000 през 1958 г., който през 1968 г. надхвърля 600 000. Според най-съвременни изчисления той е между 650 000 и 700 000216. Но количеството не отговаря на качеството, не отговаря на очакванията на самата държава.

На въпроса ми към Павел Писарев кои са двигателите на стачното движение и как изглежда френското общество през 1968 г., той сподели: „Стачката най-напред тръгна от учениците, искаха реформи в системата на училищното образование, което не ги готвеше за живота, не ги готвеше за работа. Те обикаляха още от февруари парижките улици и лицеите - „Анри IV“, основният лицей, супермодерен (това е в Латинския квартал, там учат децата на целия елит, на всички политици и богаташи). Беше им весело, не ходеха на училище, връщаха се само за обяд - ¾ от тях не можеха да получат вкъщи топла храна.

Франция е много интересна страна. Ако 5% са милиардерите, които не можеш да ги срещнеш никъде, ако 30% са чиновниците в държавните и общински учреждения, интелигенцията, инженерите, хората с висше образование, които живеят добре, и ако има още 30%, да ги наречем средна класа, които работят и живеят добре - малко магазинче, работници с висока квалификация, които във Франция взимат много пари, имат лека кола, апартамент, жилище, собственост, има още 20%, които живеят много бедно. Толкова бедно, че аз съм се учудвал. Например, децата на нашите дипломати учеха във френските училища, първо беше разрешено, след това забраниха. Защото много от тях станаха наркомани и занесоха наркоманията в България, имаше и смъртни случаи. Детето на нашия консул го убиха или се самоуби, не знам. Децата са ми разказвали странни работи. Когато имат час по гимнастика, едно дете казва, че 10-15% от французойчетата - момчета и момичета, не участват, защото нямат долно бельо и ги е срам. Нямат гащички, фланелка, нямат физкултурен екип и не могат да играят, защото са много бедни. Аз съм се учудвал на положението на Франция. И сега е такова. Има едно 20% в богати страни, които живеят в много дълбока мизерия. Аз за пръв път видях мизерията във Франция. В България нямаше такава мизерия. Имайте предвид, че аз съм изкарал войната, след войната, бяха много трудни години след 1945 г. до 1958 г., но такава мизерия, каквато аз видях, нямаше, и то 20 години след войната. Именно тези слоеве тръгнаха на стачка, доколкото работеха, доколкото техните деца бяха в университета, в училищата, доколкото те влияеха върху обществото. Така че това избухване не беше случайно, то имаше дълбоки социални корени.“217

Не може да се осъзнае Май, ако не се разбере френското студентство, както и неговите организации. Защото именно то е стартовата му площадка. Обаче в резултат на нарастването на броя на студентите, те познават неизбежната самота, следствие на живота в големите общности, изолацията в недрата на една анонимна тълпа, произхождаща предимно от дребната буржоазия и средната класа, за която дипломата е достъп до работно място и социално издигане. Съдбата им неизбежно засяга много френски семейства. Дипломата се получава с цената на тежък труд. Лекциите понякога продължават до десет часа. А половината трябва да работят, за да живеят. Само 25% от първоначално започналите завършват образованието си. В някои факултети на 10 студенти само един получава заветната диплома. „Много от тях си задавали тревожни въпроси относно целта на следването, за малкото и несигурни работни места, относно съдбата, която ги чакала в едно „потребителско общество“, в което тяхното включване било програмирано по тъжен начин: духовната криза у тях била по-сериозна от материалната.“218 Разбира се, другата страна на медала е, че именно Университетът е интелектуалното средище на младежта. Състоянието му с вкостенената му структура със силни феодални остатъци, със системата на работа, изоставаща от съвременните нужди, вълнува силно студентската младеж не само във Франция, но и в други западноевропейски страни. Ето защо първоначалните и искания са демократизация на висшето образование - премахване на „неизгодните изходни позиции“ на кандидат-студентите от семейства с ниски доходи, осъвременяване на обучението с оглед на даването на адекватна професионална реализация, ликвидиране на старите университетски порядки, някои от които са останали от времето на Наполеон Бонапарт. Във Франция, и то във времето на свободната любов, ректорите забраняват на момчетата да влизат в общежитията на момичетата и да спят при тях.

По онова време студентският синдикализъм достига своя връх: неговата мощ се опира на подкрепата на поне половината студенти. Най-голямата организация - Национален съюз за френско образование (ЮНЕФ) - дискутира наравно с най-мощните синдикални централи. Организацията на преподавателите е Федерацията за национално образование (ФЕН)219. Специално за висшето образование е създаден Националният синдикат за висшето образование (СНЕ-Сюп - клон на ФЕН за висшите училища). След полицейските репресии на 3 май 1968 г., когато в древната Сорбона е смазан студентски митинг, през нощта ЮНЕФ и СНЕ-Сюп отхвърлят погазването на университетските свободи и дават заповед за стачка.

Според тематична справка220 на Министерството на външните работи, важна роля в кризата са играли студентските организации. Събитията са показали, че тяхното влияние е различно и не всякога е свързано с броя на техните членове. Най-активни са били Националният съюз на френските студенти и Движението 22 март, които са положили усилия да проникнат и в работническите среди. Ето и организациите, включени в справката:

„1. СЪЮЗЪТ НА СТУДЕНТИТЕ-КОМУНИСТИ (ЮНИОН ДЕЗ-ЕТЮДИАН КОМЮНИСТ) е малобройна организация, която извършва дейност в духа на указанията на Френската комунистическа партия. Съюзът изживя редица кризи: една част от неговите членове се обявиха в полза на някои позиции на Италианската комунистическа партия, а други подкрепиха Мао Цзе Дун. Понастоящем съюзът има печатен орган „Нуво Кларте“.

2. НАЦИОНАЛЕН СЪЮЗ НА ФРЕНСКИТЕ СТУДЕНТИ (ЮНИОН НАСИОНАЛ ДЕЗ-ЕТЮДИАН ФРАНСЕ - ЮНЕФ). Тази най-многочислена студентска организация има около 45-50 000 члена. Това не е много, като се има пред вид, че през 1961 г. тя имаше около 100 000 члена при общо 240 000 студенти, докато сега техният брой е 600 000. Националният съюз на френските студенти води активна борба против войната в Алжир. След това обаче влиянието на тази организация отслабна, още повече, че тя изпитва финансови трудности, тъй като преди пет години френското правителство прекрати годишната субсидия. Понастоящем в ЮНЕФ се срещат най-различни политически тенденции: троцкисти, прокитайци, анархисти, социалдемократи и т.н. Всички тези групи играха решаваща роля в последните студентски манифестации. Самият Национален съюз на френските студенти не е добре внедрен в най-многобройните факултети и повечето от провинциалните университети живеят самостоятелен организационен живот. Националният съюз на френските студенти не е признат от страна на университетските власти и Министерството на народната просвета като представител на студентството. Затова дейността на ЮНЕФ се изразява по-скоро в отпечатване на позиви, възвания или да поддържа безплодни контакти с университетските органи. Други активни групи търсят нови начини за политическа дейност. Местните асоциации могат да бъдат контролирани от активни малцинства и често пъти за една учебна година тенденциите се сменят по няколко пъти. Понастоящем нещата се кристализират: през януари 1967 г. ръководството на Националния студентски съюз беше завладяно от студенти, близки до Унитарната социалистическа партия.

3. НАЦИОНАЛНАТА ФЕДЕРАЦИЯ НА ФРЕНСКИТЕ СТУДЕНТИ (ФЕДЕРАСИОН НАСИОНАЛ ДЕЗ ЕТЮДИАН ФРАНСЕ - ФНЕФ) е дясна студентска организация, която възникна по времето на войната в Алжир и нейният лозунг бе „френски Алжир“. Френското правителство ѝ отпусна финансова помощ преди още организацията да бъде създадена. Федерацията до голяма степен съществува поради обстоятелството, че тя дава самостоятелност на местните си организации.

4. ЗАПАД (ОКСИДАН) е студентска организация на профашистите-националисти. Повечето от нейните членове са възпитани в духа на ОАС. Те са малобройни и за да привличат вниманието към себе си прилагат терористични методи, побоища. Всъщност този „бял терор“ принуди студентите от крайната левица да вземат мерки в своя защита. Така митингът, който доведе до затварянето на Сорбоната, беше предизвикан от терористичната акция на „Запад“ срещу седалището на една студентска организация.

5. ДВИЖЕНИЕ 22 МАРТ (МУВМАН ДЬО 22 МАРС). Тъй като Националният съюз на френските студенти и Федерацията на френските студенти не са признати официално от университетските власти, то възникват нови форми на прегрупиране на студентите. Такъв е смисълът на Движението 22 март в гр. Нантер и на Движението 25 април в гр. Тулуза. Движението 22 март е твърде нееднородно и в него участват различни студентски организации с крайно леви тенденции. Значително влияние сред това Движение има философът Херберт Маркузе, чиито идеи най-общо се свеждат до следното: комунистическите партии фалираха в тяхната мисия да съборят капитализма и по същество са се отказали от тази си цел; работническата класа е интегрирана и политически, и икономически от буржоазното общество и пролетариатът е загубил своя революционен характер; понастоящем революционният заряд се намира в учащата се младеж, главно студентската, която не е заангажирана в някаква политическа групировка; тази студентска младеж трябва да обхване младите работници, които все още не участват в синдикатите, и с тях да провежда революционна дейност.

В Движението 22 март участват маоисти, анархисти и обединява различни организации. Една от тях е КОМИТЕТЪТ ЗА СВРЪЗКА МЕЖДУ СТУДЕНТИТЕ-РЕВОЛЮЦИОНЕРИ, създаден през 1961 г. от група студенти, привърженици на троцкистката организация, известна под името Групата Ламбер. Този Комитет счита, че Френската комунистическа партия се е бюрократизирала и е загубила революционната си насоченост. Издава месечното списание „Метеж“. В областта на студентската политика особено активно води борба срещу пирамидалната система на подбор, при която биват елиминирани студентите от работнически и селски произход. Има около 1100 члена.“221

Според Справката „друга подобна [на Движението 22 март - б.а., Х. М.] организация е „РЕВОЛЮЦИОННАТА КОМУНИСТИЧЕСКА МЛАДЕЖ“ (РКМ), създадена в началото на 1966 г. от около стотина члена на Съюза на студентите-комунисти (верен на ФКП) и несъгласни с поддръжката, която ФКП направи на кандидатурата на Митеран за президент. По-късно тази организация се присъедини към една друга троцкистка организация, известна под името Групата на Франк. Тази група издава вестник „Авангард“. Тя има доста активни групи в университетите в Кан, Руан и в Южна Франция. През есента на 1967 г. бяха създадени Базовите комитети Виетнам, които са близки до РКМ. Тези комитети се стремят да включват не само студенти, но и ученици от горните класове на лицеите и работници. Имат около 1500 активни членове, предимно студенти и ученици. Техният конгрес се проведе през март т.г. Те издават печатен орган под название „Победа за Виетнам“ и са за безусловна поддръжка на Фронта за национално освобождение на Южен Виетнам. Такива комитети бяха организирани и в някои лицеи, които по времето на събитията през м. май т.г. се превърнаха в Акционните комитети на лицеите.“222

Забележително е, че българските дипломатически представители са направили толкова подробен анализ, в който се разкриват зависимостите между политическите сили, синдикалните централи, както и броят на студентските организации и техните членове.

Един от най-близките съратници на генерал Дьо Гол, Ромен Гари, по повод Май 68 казва в отговор на въпроса какво ще прави, ако комунистите вземат властта във Франция:

„Мисля, че ако комунистите вземат властта във Франция, тези, които най-вече ще имат проблеми, ще бъдат комунистите-интелектуалци... Много им пука на другите за Ромен Гари. Мисля си даже, че ще ме оставят да пиша и да публикувам, за да се правят на добрички. Те не са вчерашни. Но трябва да се спомене, че буржоазията прави всичко за ускоряване на процеса. Чуй нещо. Издържах един студент, един чернокож. Той завърши образованието си с всички дипломи, за които би могъл да се сетиш. Опитах да му помогна, за да може да си осигурява насъщния и се обърнах към познати, които са в ръководството на една извънредно голяма машинария []. Вземат го. Още докато е на стаж, ме информират, че въпросният млад чернокож е блестящ служител, че пред него се открива добро бъдеще, че са много доволни от него. А след това, момчето пристига една вечер вкъщи напълно премазано. Току-що го изритали. Повикал го началникът на „Личен състав“ и го приел, посрещайки го надменно, иронично и с желание да го смачка. „Драги господине, това е Вашето досие. През май 1968 г. Вие сте бил на барикадите. И сте се борил в африкански организации за подривна дейност. И като че ли случайно, драги господине, живеете на булевард „Сен-Мишел“. За да сте на първа ложа, така ли? Довиждане, довиждане...“ Това е. Момчето беше напълно забравило какво е това май ’68, но те не го бяха забравили.“223

Предвестниците на майската криза са твърде трудно различими и сякаш убягват от очите на съвременниците. Събития, които, разгледани поотделно, сякаш са останали без отглас. През февруари 1964 г. упражняване на сила противопоставя студентите от социологическия факултет в Париж на правителството по повод посещението на президента на италианската Република. Впоследствие те се окопават в старата Сорбона. В Страсбург ситуационистите224 проповядват от 1966 г. тези за радикален протест. През октомври 1967 г. няколко студентски стачки в необичаен по своята крайност стил разбунват много висши учебни заведения, сред които наскоро отделеният от Сорбоната социологически факултет в парижкото предградие Нантер и студентското градче. „Прекъснатите лекции, бойкотираните изпити, оспореният регламент на университетското ръководство, активността на някои малочислени, но подвижни групи от крайната левица, посещението на министри, идването на комунистически лидери за пресконференции, отнемането на дума, всички тези факти до този момент както в очите на общественото мнение, така и на управляващите не са се разбирали като предвестници на онази брутална криза от пролетта.“225 През цялата учебна 1967/1968 г. много факултети и студентски общежития, дори в провинцията, се превръщат в театър на разнообразна бунтовна агитация, особено срещу опекунството на „центровете“, упражнявано съгласно старите регламенти върху политическия и частния живот на студентите.

Министърът на вътрешните работи Кристиан Фуше226, който би трябвало да бъде по-добре запознат с нещата, пише: „В относително суровия климат на Франция от април 1968 г. инцидентите в Нантер не изглеждаха нито повече, нито по-малко опасни, отколкото скорошните селски смутове в Кампер или Рен, или работническите смутове в Каен.“227 Едва в края на този месец по отношение на властта започват да си казват, че тези студентски манифестации са били доста твърди.

Много често, сякаш по инерция, събитията от май са определяни като студентски, но какъв е действителният мащаб на кризата във френското общество? „Определено събитията са свързани с недоволството на студентите от нерешените проблеми на висшето образование. Така че това тяхно недоволство може да се приеме като първоначална отправна точка на протестното движение. Но то не би получило всенароден отзвук и размах, ако към него не се бяха присъединили и хората на наемния труд, и интелектуалните кръгове, и ученичеството, и чиновничеството и това тяхно недоволство не беше намерило съчувствие и подкрепа и сред непряко ангажираните в протестите други слоеве в обществото. В апогея си майските събития станаха израз на една всеобща обществена криза.“228

Справка до Министерството на външните работи от отдел Четвърти, която се отнася до френските студентските организации, трябва непременно да се сравни със статия, засягаща синдикатите, публикувана в сп. „Международно профсъюзно движение“229. В първия раздел на справката се разглеждат взаимоотношенията между ФКП и студентското движение:

„На въпроса може ли да се смята студентската младеж [за] обхваната от „маоистки дух“, от „троцкизъм“, отговорът е отрицателен. Безспорно има групички на „маоисти“, на „троцкисти“, на „анархисти“, но не тези течения и теченийца характеризират революционното раздвижване на младежта. Може да се констатира, че състоянието на френския университет (с неговата вкостенена структура със силни феодални остатъци, с неговата система на работа, неотговаряща на съвременните нужди, с неговите приемни изпити, изпитна система, грижата на студентите за утрешния ден) вълнува силно студентската младеж. Със своите „революционни идеи“, прокламирани шумно, с разни знамена, издигани шумно сред студентството, с демагогия, маоисти и троцкисти успяват да въвлекат в известен момент студентската маса, особено в нейната дребнобуржоазна част. Но събитията, които се развиха от Нантер до Сорбоната и университета в Лион, могат да послужат като катализатор (очистител) на студентските настроения или тенденции. Този въпрос бе поставен в разискването между група интелектуалци и представители на Политбюро (Льо Роа, Роже Гароди, Ги Бес, Жукен), което стана на 1-3 юни. Тази група интелектуалци (главно от Латинския квартал) повдигна въпроса: „Правилно ли са приложени [идеите - б.а., Х.М.] на последния конгрес на ФКП към движението на младежта и в частност на студентската младеж, не са ли допуснати несръчност, нетактичност от страна на хора на партията, на ЦК, на ПБ“.230 Този въпрос съществува. Съществува въпросът за връзката на ФКП със студентската младеж. Партията и в своя орган „Юманите“ посочва благородния характер на борбата, която води студентството в името на свои университетски искания, или за ново, социално общество. Но тя предупреждава и пази от увлечения по квазиреволюционни пътища, против демагогията на някои, които развяват знамена, зад които няма нищо, освен измама.“231

Демократизация и модернизация на висшите училища, увеличаване броя на преподавателите, увеличаване на стипендиите - това са лозунгите на много от студентските демонстрации в Париж, които се превръщат в масова стачка в Сорбоната. Всички профсъюзни центрове във Франция обявяват 24-часова всеобща стачка в подкрепа на исканията им. В парижката манифестация на солидарност с тях участват почти половин милион души. Демонстрацията протича сериозно и спокойно, за което бдят работнически и студентски постове за поддържане на реда. Работническата и селската младеж представлява само 8% от общия брой от този водещ отряд на интелигенцията във Франция. Почти половината работят, за да могат да плащат високите такси. Мнозина напускат, преди да са се дипломирали.232

Студентските вълнения във Франция започват най-напред в Нантер, след това се пренасят в главните университетски центрове, Лион и Гренобъл и парижката Сорбона, която един ден осъмва с червено знаме на покрива. „Първоначалното искане беше да се обнови остарялата вече система на образование. След това се прибавиха нови искания: да се обнови и системата на средното образование, да се демократизира образователната система. Поставена беше под въпрос целесъобразността на зрелостния изпит „бак“, посочи се, че поради недостатъчния размер на отпусканите средства липсва научна и експериментална база, необходима за съвременно обучение. Не закъсня да се преплете и политическият елемент - някои студентски ръководители бяха задържани, колегите им поискаха тяхното освобождаване. Обезпокоено от мащаба на безредиците, правителството направи някои отстъпки и министър-председателят Помпиду съобщи, че затворените университети ще продължат нормално занятия. Въпреки това се състоя обявената предварително обща стачка, с която работниците, членуващи в Общата конфедерация на труда, Демократичната конфедерация на труда и други профсъюзни централи, изразиха солидарност със студентския протест. Някои среди иронично нарекоха протеста на френските студенти „културна революция“. Други намекнаха, че студентите, барикадирали се в университетите, сами ще изтрезнеят, след като погладуват, и ентусиазмът ще се охлади. Едно е безспорно: студентските вълнения са показателни за състоянието на духовете, за конфликта между младежта и осветената от десетилетия традиция, за неуспеха да се „деполитизира“ образованието.“233

Ето какво предава Франс прес от Париж: „24 часа след бурните инциденти, които възникнаха в понеделник в Париж между студентите и полицията (800 ранени), във вторник вечерта започна нова студентска демонстрация. Тя продължи 5 часа: младежкото шествие измина 20 км по парижките улици и към 0.30 часа завърши с нови стълкновения с полицията.

Всичко започна към 17.30 ч. (по Гринуич) на площад „Данфер-Рошро“, където Националният съюз на френските студенти (ЮНЕФ) свика протестен митинг, в който участваха 10 000 младежи и девойки. Към тях се присъединиха членове на преподавателското тяло, работници и политически дейци. Въпреки забраната на префектурата, председателят на ЮНЕФ Жак Соважо подкани студентите на шествие към Латинския квартал. Те тръгнаха с викове: „Освободете нашите другари!“ Натъкнаха се при булевард „Сен Мишел“ на силни полицейски части. Подобни срещи станаха и по останалата част от пътя на шествието. То непрекъснато растеше, мина през Елисейските полета и стигна до Триумфалната арка. Екна „Интернационалът“. Студентите засенчиха прожекторите и Триумфалната арка потъна в мрак. Появиха се червени знамена. Към 22.00 ч. множеството приближи Латинския квартал. Започнаха сблъскванията: студентите обсипаха пазителите на реда с павета, полицията контраатакува със сълзотворни бомби. Манифестантите издигнаха барикади с обърнати коли и образуваха верига, за да си подават павета. Към полунощ ЮНЕФ нареди на студентите да се разпръснат. Но в 0.30 ч. инцидентите продължаваха на отделни места. Ранени бяха петнадесетина полицаи. В 0.45 ч. полицията нападна студентите между Монпарнас и Сен Жермен дьо Пре. Към 1.45 ч. инцидентите приключиха - Червеният кръст съобщи, че са ранени около 60 души.“234

Студентските вълнения, които според мнозина изиграват ролята на катализатор за сегашната политическа криза, започват преди малко повече от месец.

„ОТ ВРЕМЕТО НА БОНАПАРТ

Първоначалните искания на студентите бяха демократизация на висшето образование - премахване на „неизгодните изходни позиции“ на кандидат-студентите и студентите от семейства с ниски приходи, осъвременяване на обучението с оглед на съвременните изисквания пред младите специалисти, ликвидиране на старите университетски порядки, някои от които са останали от времето на Наполеон Бонапарт. (Успоредно с това някои студентски групи излязоха с искане да не се явяват на изпити, а малочислени, но доста кресливи групировки, като „неотроцкисти“ и „маоисти“, нададоха вик за революция). Парижката Сорбона и други университети бяха превзети от студентите, в Латинския квартал станаха сблъсквания с полицията, червено-черното знаме на анархистите се развя над барикади и павета и обърнати коли, опожарени бяха Парижката борса и други сгради. Заговори се, че бонапартисткият традиционализъм в университетите ще бъде сразен с наполеонов мат.

ТРИТЕ СТЕПЕНИ

Кризата стана сериозна на 17 май - когато центърът и се измести и тя се превърна в социална: работниците обявиха стачка. През цялото първо тримесечие от годината имаше работнически стачки. А сега стачката стана общонационална и за неопределен период от време. Десет милиона стачкуващи прекратиха работа и задържаха директорите - всичко това не по централно нареждане, а по инициатива отдолу. Петата република изпадна в най-тежкото положение през 10-те години, откакто съществува, т.е. откакто Дьо Гол стана президент. Може да се каже, че с превръщането на кризата в социална тя прерасна във втората си степен. Накрая се появи третата степен - политическата: стана ясно, че работниците не се задоволяват само с материални искания, и под въпрос се поставя самата същност на режима. [...]

МАТИНЬОН - 36-ТА ГОДИНА

Междувременно Френската комунистическа партия се разграничи ясно от екстремистите и провокаторите, които искаха да тласнат работниците и успяха да тласнат част от студентите към политически авантюризъм. Припомни се, че Матиньон, т.е. през 1936 г., когато при сходна обстановка на социален кипеж, правителството на Леон Блум беше принудено да направи значителни отстъпки на трудещите се. И също тогавашните думи на Морис Торез: „Трябва да знаем и как да прекратим една стачка, след като сме постигнали основните искания“. Това не е капитулантска линия - в същото време ФКП апелира за единодействие на левите и демократичните сили за съставяне на демократично единство, което ще задоволи исканията на физическите и умствените работници. [...]

ДЕПУТАТИТЕ ОСТАНАХА СЕДНАЛИ

Внесената проекторезолюция за бламиране на правителството не получи необходимото мнозинство. На депутатите бе намекнато, че при един вот на недоверие ще се разпусне не правителството, а Националното събрание, и те ще трябва да станат от депутатските си кресла. Повечето от тях предпочетоха да останат седнали. Въпреки това петима министри ще трябва да напуснат постовете си: на просветата, на информацията, на правосъдието, на младежта и спорта и на социалните грижи.

МИСЛЯТ ЛИ ФРАНЦУЗИТЕ СЪС СТОМАХА СИ?

Президентът обяви референдум - той заяви, че на 16 юни ще поиска от нацията пълномощие за реформа и ако не получи мнозинство, ще слезе от поста си. Посочи се, че тактическата линия на режима е следната: стачката парализира транспорта, Париж е без метро, газ, електричество и хранителни продукти. Населението, особено средната и дребна буржоазия, ще започне да негодува, като няма топло кафе за закуска и е лишено от ежедневни удобства. Дори някои работници (от християнските профсъюзи, „Форс увриер“ и др.) ще се настроят срещу стачниците. При това стачните фондове не могат да поддържат дълго 8-9 милиона души. И в такава атмосфера отговорът на референдума ще бъде „да“. Един от чуждестранните дописници казва: „Все пак френската буржоазия мисли със стомаха си“. Такива обобщения не могат да се правят - работниците от „Рено“, „Берлие“, „Ситроен“, „Сюд-Авиасион“ и други решаващи предприятия вече показаха, че не могат да се задоволят с половинчати отстъпки: те отхвърлиха предлаганата от правителството и патроната (работодателите) програма за повишение на минималното възнаграждение и работна заплата.

ШЕСТМИНУТНАТА РЕЧ

При невъзможността да се справи със старите средства режимът прибягна до нови. В шестминутна реч по радиото и телевизията генерал Дьо Гол заяви, че ще остане на президентския пост, няма да промени нито министър-председателя, нито състава на правителството. Фактически той установи извънредно положение във Франция, разпусна Националното събрание и обяви нови избори съобразно предвидените в конституцията срокове. Дьо Гол добави, че референдумът се отлага поради фактическата невъзможност да се произведе на 16 юни. Същевременно във Франция се въведе контрол над вноса и износа на валута (поради напрегнатото положение притежателите на френски франкове започнаха за всеки случай да ги разменят с друга по-сигурна валута). Разпространиха се съобщения, че танкови части заемат стратегически позиции недалеч от френската столица. Политбюро на Френската комунистическа партия оцени речта на президента като „обявяване на война на трудещите се“.

ПАТРОНАТЪТ

Поставя се въпросът може ли правителството (ако желае) да задоволи материалните искания на работниците. През последните 10 години националното богатство се увеличи с 50% и икономическият прираст бе относително добър. Две са причините, поради които работната седмица е най-дългата в Западна Европа, животът е скъп и е налице относително изоставане на доходите спрямо цените. Първата причина е скъпоструващата програма за изграждане на френска атомна ударна сила. Втората (по-съществената) - изтичат последните месеци до окончателното премахване на митническите бариери между шестте страни на Общия пазар. Патронатът (френските индустриалци) иска относително ниски заплати, за да бъдат френските стоки конкурентноспособни у дома и в чужбина. Дори ако заплатите и надниците бъдат повишени, това скоро ще се компенсира с повишение на вътрешните цени. Поради тази причина ФКП иска правителство, което да не е в услуга на монополистическия капитал. Кризата е социална, политическа и дори психологическа, ето защо тя не може да се разреши окончателно по чисто икономически път, а само политически.“235

В справка на посланик Владимир Топенчаров до министъра на външните работи Иван Башев по повод разговор с др. Гюийо по пленума на ЦК на ФКП, състоял се на 8 и 9 юни 1968 г., е написано следното: „Ако от Пленума при разискванията бе упражнена определена критика, тя се отнася до това, че не е направено от партията и нейното ръководство достатъчно в областта на идеологическата борба срещу левичарството. Ние сме водили и досега борба срещу левичарството, но тя се оказва недостатъчна. Ние тук теглим сериозен урок за нашата предстояща дейност. Нашата борба се е ограничавала обикновено и е обхващала и политически и практически проблеми. Тя трябва да се разшири и задълбочи и да бие идеологията на левичарството. Затова и в доклада на Валдек Роше се напомня, че трябва да се обърнем и дори да се върнем към източниците - към идеологията на анархизма (Бакунин, Бланки), маоизма, геваризма [...].

Идеологическата борба против левичарството има особено значение в нашите отношения с интелигенцията (студенти, свободни професии, инженери и др.). Това е значителна обществена маса.

Сред студентите има около 12% от работнически произход236, останалата маса иде от средните слоеве или буржоазните среди. Пред нея стои въпросът за структурата на френския университет или на образованието, която датира още от времето на Наполеон. Заедно с това стои неизвестното бъдеще, пред което се изправят днешните студенти, за тяхната утрешна заетост. След като излязат от университета, те нямат перспектива. Тази маса е съставена от младежи, тя няма опит в социалната борба и е готова да се поддаде на разни „революционни“ лозунги.“237

Тъкмо затова в доклада на В. Роше е отделена специална глава за движението на студентите и тяхната ориентация. Тъй като опитът показа повече от всякога необходимостта да се изяснят редица идеологически въпроси сред студентството и сред интелигенцията, която е свързана с много нишки с университета, изследователските институти или е на интелектуална работа. „Когато се говори за дребнобуржоазната среда, която дава най-голям брой студенти или интелектуални работници, ние естествено се обръщаме с внимание и към селяните. Пленумът потвърди нашата политика към селяните, която трябва да се продължи и да се задълбочава. Тук е потребно да се обърне внимание на някои характерни факти. През последните години 1 милион дребни собственици, между които стотици хиляди млади селяни, са влезли в предприятията. Например във Флен мнозинството от работниците са вчерашни селски стопани, много от които и сега притежават земя. Стачката, в която те взеха участие, е тяхната първа стачка. Тук се намира и причината за голямата разлика в поведението на работниците в Рено-Бианкур и Рено-Флен през май - юни. Затова и синдикалната централа КФДТ-католици (която вдига левичарски лозунги) има влияние сред тази категория нови работници, значителна част от които са католици. Свързани със старата си социална селска среда, те са удобни за левичарски влияния. Такова явление се констатира и в Сен-Назер и в Нант, дето голяма част от работниците са селяни-католици, които идват от средите, известни в нашата история с името „шуани“ и са давали в миналото кадри на бунтарски движения с консервативна окраска. Те идват от разорените си селски имения, пълни с недоволство, механически се свързват с КФДТ, която е католическа поначало и „левичарска“ по лозунги.“238

Това твърдение е твърде пресилено. Многобройните и разнообразни материали от западния печат, публикувани в сп. „Международно профсъюзно движение“, показват, че точно делът на католиците все повече и повече намалява. А и малко трудно селяните биха били „обвинени“ в податливост на „левичарски уклон“. Забележително е също така, че статиите в това списание са много актуални и са публикувани в най-престижни вестници и списания, издавани в най-големите градове по света. Разликата между публикацията в чужбина и в България е от три дни до две седмици, което е пренебрежимо малко „закъснение“. Например материалите за синдикалното движение във Франция имат точно три дни закъснение.

Колкото до това, че студентите нямали социален опит, трябва само да се припомни, че докато следват, те трябва да се справят с изключително големи трудности, ако искат да получат „заветната диплома“. Наред с това те имат забележителна организация на движението им, обхванало постепенно цялата страна, университет след университет. Да не говорим каква машина за лозунги, афиши, плакати и графити е създадена още от първите дни на вълненията. Хора без социален опит, само с една гола революционна фразеология, само с поставянето на идеологическите клишета, не могат да постигнат всичко това.

Според доклада на Роше „следователно съществува френска база за развитие на левичарството. Затова и борбата срещу левичарството е важна задача, не само политически и практически, но и в идеологическата област. Тук, в тази област, ние търпим упрек и критика.

Но левичарството във Франция се подсилва и от известни международни среди. Естествено, когато ние имаме в Париж китайско посолство, което подхранва и идеологически и финансово разни групи, това поставя пред сериозен проблем нашата партия. Така, известно е, че по време на стачката в студентски и ученически среди (във факултети и училища) бе събиран стачен фонд. Събраните пари са предавани на стачните комитети. Но ние имаме случаи, когато ученически делегации са се явявали в предприятията с по 3-4 милиона франка. Когато работниците са им поставяли въпроса от къде са тези огромни средства, те не са могли да отговорят. Стачните комитети са отказвали да приемат тези средства (макар че има отделни комитети, които са ги приемали). Тези средства, по наши сведения, са идвали от тъмни източници (китайски и провокационни), за да спечелят стачните комитети, да се внесе разделение в средата на работническата класа. Влиянието на китайците във Франция е в отстъпление, но кубинците се опитват да приемат тяхната щафета. Има стотици, дори хиляди работници, канени да гостуват в Куба.

Освен това, във Франция има 3 милиона работници-чужденци. Те идват във Франция с разнообразни идеи или настроения и са готови да се бунтуват или да се поддават на бунтарска лява пропаганда [...].

(Изводи, първи - б.а., Х. М.) Ние не можем да развиваме на по-висока степен стачното движение във Франция, без да се борим с левичарството и да го бием.

Вторият извод, който може да се направи от събитията през май - юни, това е необходимостта да се засили единството на работническата класа и другите демократични сили във Франция, разбира се, при настъпилите сега условия. Липсата на обща програма беше едно от отрицателните явления през време на събитията в май - юни. Разбира се, това единство, което се стремим да постигнем, зависи и от изводите, които ще направи сега.

ЛЯВАТА ФЕДЕРАЦИЯ. Ние следим това, което става във Федерацията. Федерацията понесе тежък удар и отслабна организационно, но повече морално. Така ние узнаваме, че в станалото неотдавна съвещание на Националния съвет на Социалистическата партия е остро критикувано поведението на Митеран по време на събитията и че Ги Моле е бил силно затруднен да отбие отправените срещу Митеран упреци. В средата на Федерацията има в този момент известна криза. Затова и може да се каже, че проблемът за единството на работническото движение и демократическите сили ще зависи от по-нататъшното състояние във Федерацията. В рамката на нашата дейност за единство на демократичните сили на този етап, ние обръщаме особено голямо внимание на Социалистическата партия (Ги Моле), но по-нататъшният проблем за единството се поставя в голяма степен в зависимост от положението във Федерацията.“239

В навечерието на 60-те години на ХХ век международната обстановка е изключително сложна. Тя е плод на различни натрупвания, като се започне още от Пакта Рибентроп - Молотов през 1939 г., който довежда до тежък удар върху международното работническо и комунистическо движение, до излизането на комунисти от ФКП. Друг много важен удар върху ФКП е излизането в нелегалност и дезертирането на Морис Торез в Съветския съюз. Както се вижда, корените са много дълбоки.

Без съмнение превръщането ѝ във водеща политическа партия след 1944 г. с претенции за едно от трите силови министерства и за решаваща министерска квота, е подкрепено както от участието във Вътрешната Съпротива, така и от СССР. Но, според Райко Николов, „докладът на Хрушчов и разобличаването на култа към личността на Сталин и признанието за репресиите, които са взели сериозни размери, внесоха голямо объркване в редиците на самата ФКП и на нейните съмишленици. Имал съм контакти с много френски интелектуалци, макар и да не бяха нейни членове, обаче имаха доброжелателно отношение към Съветския съюз и към другите източноевропейски страни, тръгнали по пътя на социализма, които казваха: „Ние знаехме, че Съветският съюз, както и в другите социалистически страни, се управлява само от една партия, но мислехме, че липсата на политически плурализъм отчасти се компенсира с вътрешнопартийната демокрация, че в рамките на тази единствена управляваща партия се изразяват различни мнения, има различни течения. Накрая разбрахме, че нищо подобно не е имало“. В резултат на това много хора промениха отношението си към ФКП, която минаваше за по-консервативна, защото тя имаше дори към Дьо Гол „неположително“ отношение, мислеше, че връщането на Дьо Гол ще означава едва ли не връщане на фашизма. „Льо фасисм ньо пасьора па!“ Нищо подобно не се случи и не можеше да се случи. И оттогава започна западането на влиянието не само на ФКП, но и на другите комунистически партии.

Последваха разногласията между КПСС и ККП [Китайска комунистическа партия - б.а., Х. М.]. Те се проявиха още на конференцията на комунистическите партии през 1957 г.“240

Недоволство на младежта от съществуващия ред е само отправна точка на протестното движение. Но то не би получило такъв отклик и размах, ако към него не се бяха присъединили и хората на наемния труд, интелектуалните кръгове и чиновничеството. Ето защо основателно може да се приеме, че Френският май има характер на очистителна буря за цялото общество. Традиционно силното профсъюзно движение масово подкрепя протестите, отхвърляйки бруталното полицейско насилие, като същевременно издига и своите искания. „Визитните картички“ на синдикатите - всеки със своя история, съдба и членска маса със своите специфики и интереси, изясняват по-добре мотивите на тяхното включване в събитията. Но важно е да се знае, че тези организации далеч не обхващат цялото работничество, всички съсловия. От общо 15-те милиона платени работници само 20% членуват в тях, процент твърде нисък в сравнение с другите западноевропейски страни, което до голяма степен се обяснява с много трудните условия за синдикална дейност. Ето защо едно от основните искания по време на стачката се отнася до гарантирането на правото на свободното и разгръщане вътре в предприятията.

Според Павел Писарев събитията от май - юни 1968 г. се отличават по две неща. „Първо, по националния характер на французите и по особения политически момент. Какъв е националният характер на французите? Те са „бамбашка“. Не са германци, не са англичани, не са италианци, не са испанци. Неслучайно те имат Френска революция, Парижка комуна, имат Народен фронт от 1936 г. Имат исторически традиции народът да се вдига и да изисква от властта да слуша народа. И ако властта не го слуша, той реагира. Например доста сериозно място във Франция имат общините, общинските избори и общинската самостоятелност. Те си „командарят“ кмета. Аз съм виждал кметове на парижки райони, които ги обикалят, здрависват с всички поименно. Например в магазина може да няма опашка, да има пет-шест души: „О, госпожо, о, господине!“. Кметът знае, че те са негови гласоподаватели и ходи да им сваля шапка. Хората говорят с него, оплакват се, искат разни работи. А какво остава в едно село или в един малък град, което избира кмет, не е като при нас, където властта е отделена.

Аз мисля, че събитията от 1968 г. бяха в реда на нещата за самите французи. Недоволни от правителството, недоволни от живота си, недоволни от властта, те искат да си кажат думата и затова излизат. Вярно е, че имаше някаква организация, ръководство е съществувало, но събитията не избухнаха едновременно в цялата страна. Не е имало комитет, който да каже: „От 17 часа от 25-ти, започваме националната стачка“. Отначало бяха два профсъюза - КЖТ и КЖФТ, и не всички французи са в тях, нито тогава, нито сега. Там започна на етапи, на етапи, на вълни, на вълни, разшири се. Най-напред събитията започнаха от учениците, след това се присъединиха студентите, а работниците се включиха по-късно. Учениците и студентите ходеха в заводите „Рено“ около Париж да викат: „Събудете се“, „Излезте“, и накрая на работния ден работниците излизаха, махаха им и едва по-късно се присъединиха към тях. Отидоха при бащите си и при майките си да ги молят за помощ.

А откъде започнаха вълненията сред студентите? Ректорите забраниха на момчетата да влизат в стаите на момичетата и да спят при тях, ако момичето не носи писмо, подписано от родителите, че знаят за връзката им и че нямат нищо против. Значи, че едва ли не ще се женят. И понеже ректорите поискаха от всички такива писма, и то във Франция, във времето на свободната любов, студентите отказаха. И тъй като това не може да се превърне в обществен въпрос, студентите измислиха, че искат образователни реформи: подобряване на учебната система и пр. А истинската причина беше „френска“. И събитията бяха „френски“. Неслучайно в други страни се опитаха да ги повторят, да ги имитират, но никъде не стана така, както стана във Франция. Така че първата причина за тези събития е френският дух. Такива са французите. Неслучайно, когато работех в туризма, имаше случаи, в които французите, недоволни от нашия екскурзовод или водача на групата, искат да го изгонят и да го сменят с друг, защото нещо не им давал да правят.

Второ, най-вече им беше писнал Дьо Гол. Не иска да се маха. Държи се като Господ-Бог, едни го адмирират, но на народа му писна. Но се явиха поколения, които не са участвали в Съпротивата, неговата роля нищо не им говори. За възрастните той е водач на Съпротивата, но на младите вече им писна: както на нас ни говорят „активен борец против фашизма“. Там е същото, „голист от Съпротивата“, то е голяма работа. Това са пенсии, президиуми, в черквата му се споменава името, на всички годишнини той е на трибуната. И на тях им писна. Когато дойдоха, на младите поколения вече им беше писнало...“241

Една анкета на сп. „Експрес“ от 30 април 1968 г., разкриваща отношението на французите към Дьо Гол, сочи, че политическите им чувства особено се влияят от икономическите им интереси. 48% от 2000-те запитани отговарят, че жизненото им равнище се е понижило за една година, 34% - че се е запазило същото и само 15% го смятат за „по-скоро добро“; 46% преценяват стопанското положение като „по-скоро лошо“ и само 39% го смятат като „по-скоро добро“. От друга страна, 66% от анкетираните смятат, че Дьо Гол е „най-добрият“ за поста президент на Републиката. Голям е броят на тези измежду чиновниците, работниците и инженерно-техническите кадри, които се оплакват от стагнацията или от спадането на жизненото им равнище. За тях (23%) проблемът с безработицата заема първо място между сегашните трудности на икономиката. Затова тези социално-професионални прослойки са и най-малко благоразположени към президента. Най-недоволни от стопанската и социалната политика на правителството обаче са земеделските стопани, търговците, занаятчиите и пенсионерите, които смятат положението на френското стопанство за лошо.

„Обяснението на това противоречие се крие вероятно във външната политика на президента. Тя събира 61% от гласовете, докато стопанската - само 53%, а социалната - едва 37%. Голям брой французи ценят факта, че са държани настрана от кървавите драми, които разтърсват света, и никак не желаят страната им да се намесва в тях. Очевидно те мислят, че насъщният хляб е хубаво нещо, но мирът в страната е не по-малко важен.“242

Критичната възраст за безработицата на висшия инженерно-технически персонал се е понижила: вече не на 40, а на 35 години черните точки са най-многобройни. И стават все по-многобройни: 12 хиляди инженери и технически специалисти търсят днес работа; повече от 50% от тях в Парижка област.

„Всеки ден 20-тина инженери и технически специалисти се записват в Съюза на заетостта на инженерите и техниците - орган, създаден през 1966 година, за да преразпределя ония от тях, които са без работа. Но за съжаление той изпълнява задачите си само на 5%: за първото шестмесечие на 1968 година 162 души (от 3213 записани) се възползваха от контролирано преразпределение. Резултатите от Националната агенция за заетостта на работната ръка не са по-блестящи: за момента тя преразпределя само 7 до 8% от своите „клиенти“... По тази печална равносметка се разисква надълго в седалището на Националния съвет на френските работодатели, където 24 представители на съвета и на профсъюзните централи преговаряха по сигурността на намирането на работа. „Трябва да се избира между армията на спасението и шведската система“, заяви генералният секретар на Профсъюза на инженерите и техническите специалисти при Форс Увриер, 47-годишният Робер Котав.“243

През май 1967 г. и през първите месеци на 1968 г. серия стачки, окупации и сблъсъци със силите на реда посочва, че работническата класа става все по-борбена. През февруари 1967 г. в химическия завод Родиасета в Безансон 3200 работници обявяват стачка срещу заплахите от безработица; движението се разширява бързо в другите заводи Родиа в Лион и във филиалите Целофан и Нордсинтекс. Мнозинството от тях отказват да се договорят със собствениците и продължават стачката. 300 жандармеристи тогава окупират завода. През същата година стачки отекват в Манс и Мюлуз. Издигат се лозунги срещу ордонансите, с които управлява Дьо Гол, и безработицата. В Манс тежковъоръжени полицаи обкръжават града. В Мюлуз префектурата е атакувана от манифестантите. През януари 1968 г. в Каен 4800-те работници на завода за тежки камиони SAVIEM започват стачка с искане за увеличаване на заплатите, преминавайки бързо към окупация. Младите работници, чиято средна възраст е 25 години, участват в многобройни сблъсъци с тежковъоръжени полицаи. Техните действия срещат масовата подкрепа от другите работници от града. Това желание за борба показва ясно, че младежките профсъюзни секции са готови за съпротива срещу собствениците. Многократно синдикатите показват своята способност да мобилизират работниците, в частност около Социалната сигурност. Така, на 13 декември 1967 г. милиони работници участват в еднодневна акция, организирана от всички синдикални централи, за да протестират срещу безработицата и атаките на правителството. Двете най-големи синдикални централи - КЖТ и ФДКТ, започват протестната си кампания против социалната политика на правителството и нарастването на безработицата през март 1968 г. в Ланс, където манифестират 10 000 души. В Редон 3000 металургични работници забавят заминаването на експресния влак от Кинпер за Нант. Има 34 ранени. Така до началото на юни профсъюзите се надяват да раздвижат 40 департамента.

„Голямата манифестация изисква огромна подготвителна работа. В Париж изчисляват, че тя ще отнеме поне 500 часа на профсъюзните генерални щабове. Само преговорите с различните организации, които трябва да бъдат приобщени към плана, изискват повече от 30 часа заседания. Освен това трябва да се приготвят лозунгите и преди всичко да се преговаря с полицейската префектура в Париж за маршрута на манифестацията. Предстоят безкрайни преговори с кабинета на директора на полицията пред един релефен план на столицата. Префектурата винаги е отказвала големите булеварди. Но профсъюзните ръководители знаят, че успехът на една демонстрация зависи от мястото, където се провежда. Работниците не се изкушават от „хубавите“ квартали на града, дори ако трябва да викат пред Националния съвет на френските работодатели на авеню „Петър I Сръбски“. Те предпочитат Бастилията, Северната гара или площада на Републиката.

Финансовите средства са не по-малко важни от маршрута. Една манифестация с бандероли, афиши и позиви струва близо 15 000 франка. „Едно дефилиране изпразва нашата каса, заявява един профсъюзен ръководител. Не можем да си го позволяваме прекалено често“.

Понякога протестната манифестация повдига и деликатни проблеми на честолюбие. На 1 февруари 1967 година Френската демократическа конфедерация на труда раздаде на членовете си, дошли да манифестират в Париж, шапки от хартия със своята значка. Засегнати, че са лишени от такива шапки, членовете на Общата конфедерация на труда поискаха също и при следващата си манифестация ги получиха. После по взаимно съгласие двата синдиката решиха да премахнат хартиените шапки.

Подготовката за пролетната офанзива е в усилен ход. Още повече, че положението е сериозно. При манифестацията в Редон имаше 32 ранени.“244

Освен тежкото икономическо и социално положение, в което е поставена младежта във Франция, нейните политически права са ощетени - 21-годишните нямат право на глас. Именно те са сред най-активните през май - юни 1968 г.

Най-голямата и най-представителна организация е Общата конфедерация на труда (КЖТ), която върви ръка за ръка с ФКП. Нейното влияние е най-голямо в национализираните сектори на икономиката (производството на електроенергия, газодобива, железниците, производството на петрол, въгледобива и др.), както и сред работниците и служещите от големите предприятия от тежката индустрия. Главната насока на нейната дейност е борбата за повишаване на работната заплата, подобряване на условията на труд и против безработицата.

Общата конфедерация на труда - Работническа сила (КЖТ-ФО) е под въздействието на социалистите. Нейното влияние е силно сред чиновниците, служещите в частната индустрия. Вместо стачни действия, тя предпочита постоянните преговори с правителството и Съюза на индустриалците.

КЖТ е с дълга биография, изпълнена с превратности, разделения, сливания. Създадена е още в далечната 1895 г. Седем години по-късно тя осъществява обединението на френските синдикати. С подписването на Хартата от Амиен (1906), се провъзгласява пълната и независимост от политическите партии. Първото разцепление възниква след поражението на анархосиндикалисти и комунисти на конгреса в Лил. Тогава те създават Обща конфедерация на съюзения труд (КЖТЮ). На конгреса в Тулуза през 1934 г. се постига ново обединение и четири години по-късно КЖТ брои 5 милиона души. Но през 1946 г. анархосиндикалистите отново я напускат и образуват Национална конфедерация на труда (КНТ). След това синдикалистите със социалистическа насоченост, оглавени от Леон Жуо, образуват собствен орган на име Обща конфедерация на труда - Работническа сила (КЖТ-ФО). Мнозинството от ръководителите на КЖТ са с комунистическа ориентация.

Създадена за защита на моралните, материалните и професионалните интереси на надничарите, КЖТ не се задоволява единствено с дейност по постигане на исканията им, но се опитва да играе положителна роля в решаването на големите национални проблеми. Членовете и са доста повече от КЖТ-ФО, в която влизат предимно служещи в предприятията, държавни чиновници и комисионери от националната индустрия. Член е на Световната синдикална федерация на свободните синдикати. Вижда се, че част от профсъюзите в страната по един или друг начин са били или са свързани с тази влиятелна централа.

„Общата конфедерация на труда подготви есенната си кампания. Целта е да направи така, че ако тогава избухне социална криза, тя да изземе напълно инициативата за социалните движения. Тя трябва най-напред да си възвърне младите работници, някои от които избягнаха указанията и и често биваха най-непреклонните. Така в „Юзиндор-Дюнкерк“ по-младите от 25 години попречиха за възобновяването на работата, за което бе взето решение с мнозинство. Общата конфедерация на труда се подготвя за работата с тях. Тя ще им посвети една национална конференция в началото на ноември.

Жорж Сеги, генерален секретар на конфедерацията, се опитва да се сближи със студентите. Той изпрати двама наблюдатели в Гренобъл на конгреса на Националния съюз на студентите във Франция и Общата конфедерация на труда ще участва това лято в редица факултетни събрания. Ръководителите на конфедерацията констатират: „Нашите отношения със студентите, лоши в Париж, бяха по-скоро добри в провинцията. В 29 университета ние сключихме споразумения с Националния съюз на студентите.“245

Един от важните „играчи“ от май 1968 г. е Френската демократична конфедерация на работниците (КФДТ). Тя също е с богато минало - още от 2 ноември 1919 г. Започва като Френска конфедерация на работниците - християни (КФТК). Отначало тя се развива сравнително бавно, но с подкрепата на Църквата членовете и значително нарастват. Има много пресечни точки с КЖТ. И двата синдиката са разпуснати през 1940 г. след германското нападение. Заедно воюват в Синдикалната съпротива. Година след Освобождението ФДКТ категорично отхвърля всичките предложения на КЖТ за обединение.

„Тридесет и четвъртият конгрес на ФДКТ се състоя през ноември в Иси-ле-Мулино край Париж. Този „34 конгрес“ беше вторият конгрес на тази профсъюзна организация. През 1964 г. старата Френска конфедерация на християнските трудещи се (ФКДТ) зачеркна буквата „Х“ („християнски“) от своето име и го замени с „Д“ („демократичен“). По такъв начин старият християнски профсъюз отхвърли религиозната връзка и стана демократична профсъюзна организация. Това показват и самите инициали ФДКТ. Едно християнско малцинство не прие промяната и напусна ФДКТ, за да продължи съществуването като Конфедерация на християнските трудещи се. Сега тя води жалко съществуване като малка отцепническа партия наред със силната ФДКТ.

В известно отношение ФДКТ имаше основание да нарече своя конгрес през ноември 1967 г. 34-ти конгрес; защото в края на краищата това е старата организация, която само се беше приспособила към по-новите условия. Но би било може би по-добре - с цел да се разграничи по-ясно от все още съществуващата малка ФКХТ - ФДКТ да беше започнала на чисто и заедно с промяната на името да бе дала по-явен външен израз на разрива си с християнската традиция, като избере названието „втори конгрес на ФДКТ.“246

На конгреса от ноември 1964 г. тя решава да отхвърли християнската си „мантия“ и да облече демократична и вече да се нарича КФДТ. Обаче някои синдикати, които набират членската си маса от средите на обществените служби и чиновничеството, не приемат това решение на мнозинството и остават в КФТК. От този момент се говори за „поддържаната“ КФТК. През 1966 г. се постига съгласие за общи действия с КЖТ.

В старата Френска конфедерация на трудещите се християни (ФКХТ) членуват предимно търговски и банкови служители и миньори. Тя е призната от правителството като представителна организация и в това си качество участва в преговорите му със синдикатите. В навечерието на май втората по големина профсъюзна сила е Френската демократична конфедерация на труда (ФКДТ). През 1964 г. тя зачерква религиозната връзка (заменя в името си буквата „Х“ с „Д“), изгражда се на демократична основа и се превръща в истинска бойна организация за защита на работническите интереси. Споделя линията на Унитарната социалистическа партия и действа главно в средите на миньорите и служещите. Тя се стреми към единство между трите работнически организации, а през 1966 г. подписва спогодба за единодействие с КЖТ.

„Като изостави християнската си ориентация, Френската демократична конфедерация на труда преодоля предишната изолация на християнските профсъюзи. Като демократична профсъюзна организация на работниците тя успя да заздрави позициите в редица области на страната, които досега бяха недостъпни на ФКХТ.

Тъй като ФКХТ преодоля изолацията и желае да се бори на чисто профсъюзна и демократична основа, тя беше готова и за единни акции с всички профсъюзи. През 1965 година беше сключена спогодбата с ОКТ/ КЖТ за единни действия, която оказа много положително влияние върху всички профсъюзни борби през изтеклите две години.

На конгреса, състоял се в Иси-ле-Мулино, станаха разисквания и по въпроса за тези единни акции. Естествено има сили, които още не са напълно преодолели християнското сектантство на миналото и критикуват спогодбата за единодействие с ОКТ/КЖТ. Тези „християнски реформисти“ се страхуват да не би разширяването на профсъюзните борби да има последици за ФДКТ. Техният главен аргумент беше: „ОКТ/КЖТ се ръководи от комунисти и съществува опасност вследствие единните действия в предприятията работниците-членове на ФДКТ да попаднат под комунистическо влияние“. Но никой оратор на разискванията, състояли се на конгреса, не поиска да се анулира сключената с КЖТ спогодба за единна борба. Критиците препоръчаха само „предпазливост“.

Всички бяха убедени, че профсъюзните борби могат да бъдат спечелени само със съвместната борба на всички профсъюзи. Друг проблем, който беше много основно обсъден на конгреса на ФДКТ, беше въпросът за „политическата насока“. Конгресът реши ФДКТ да не стои настрана от големите политически въпроси на страната. Той зае позиция, която по принцип е еднаква с позицията на КЖТ. Профсъюзите не могат да се дезинтересират от големите политически въпроси. Естествено, конгресът отхвърли всяка връзка с каквато и да е политическа партия. Но ако ФДКТ трябва да даде предимство на някое политическо движение, това ще бъде „Федерацията на демократическата и социалистическата левица“. Ръководители на ФДКТ работят вече години наред в редовете на политическите клубове, причислени към „Федерацията“. Председателят на ФДКТ Жансон заяви на конгреса: „Ние сме за общи усилия на профсъюзната левица и на политическата некомунистическа левица. Но ние сме против това да бъдем придатък на една или друга партия.“247

Много членове на ФДКТ, а също и нейни ръководни личности изповядват днес социалистически идеи. „Федерацията“ трябва през идните две години (според желанието на Ги Моле) или незабавно (според желанието на Митеран) да стане единна, сплотена, демократична партия. Ако „Федерацията“ стане социалистическа партия, ще бъде интересно да се наблюдава позицията на ФДКТ в това отношение. Ще смени ли тя „Форс увриер“ като профсъюз, в който членуват социалистите? В момента „Форс увриер“ има много по-отрицателно отношение към „Федерацията“, отколкото ФДКТ. „Форс увриер“ не иска и да чуе за политически становища на профсъюзите или за сближение с някоя лява политическа партия. ФДКТ обаче се отнася със симпатия към „Федерацията“. „Това беше изразено съвсем ясно на конгреса. Ако „Федерацията“ се превърне в сплотена, голяма социалистическа партия, което много ръководители на ФДКТ желаят и се надяват да стане, ще се обедини ли тогава „Форс увриер“ с ФДКТ? Досега всички спогодби за единодействие на „Форс увриер“ с ФДКТ са се проваляли поради факта, че ФДКТ е сключила спогодба за единодействие с ОКТ/КЖТ, а „Форс увриер“ отхвърля съвместни акции с нея. ФДКТ - както доказа конгресът - не иска да се откаже от своето единодействие с ОКТ/КЖТ. Тя и не може да направи това, без да изпадне в старата изолация, от която не би могло да я спаси едно сътрудничество с твърде слабия „Форс увриер.“248

В доклада за политическата криза на посланик Владимир Топенчаров до министър Иван Башев по повод линията на ОКТ/КЖТ от 27 юни 1968 г. се заключава, че „главната критика на ултралевите срещу ОКТ/ КЖТ е, че не е предвидила надигането, след като то стана, вместо да му даде политическа насока, го е натикала в руслото на икономическите искания. В действителност, данните за бойкостта на работническата класа бяха противоречиви. Десетина стачки в големи предприятия показваха необикновена настъпателност и издръжливост. В Родиасета и Берлие (близо до Лион) наред с познатите искания бяха поставени въпросите за гарантиране правото на труд и разширяване правата на синдикалните организации в завода. Нов устрем се чувстваше в младежките митинги против американската война във Виетнам. В различните части избори, станали през последните години, говореха за известно придвижване в ляво. В същото време обаче на много места масите откликваха твърде вяло на акциите против декретите, орязващи социалните осигуровки. В различни райони, браншове и дори предприятия, готовността беше твърде различна. Тази оценка не бе опровергана. Тъкмо обратното, тя намери пълно потвърждение както в хода на стачката, така и в изборния резултат. Остава, че ОКТ/КЖТ беше изненадана от размаха на движението. Не бе видяна непосредствената възможност активната част от работничеството да въвлече цялата маса в подходящ психологически момент.

Когато движението започна, възникна с острота проблемът за тактиката на ОКТ/КЖТ. Всяка спусната „отгоре“ програма рискуваше да изкара наяве различията и степента на готовност. Представено бе на трудовите колективи да съставят своите искания. След това исканията се групираха по браншове и се съчетаваха в национален мащаб. По много пунктове - заплати, работно време, годишни отпуски и пр. - бяха надминати исканията, формулирани в акционната програма на профсъюзите преди две години.

Тази правилна тактика позволи да се осигури в максимална степен координираност на движението и единство на стачната маса.

Източник на трудностите бяха маневрите за обход на ОКТ/КЖТ от ляво, предприети от ръководни дейци на Френската конфедерация на труда (втора по численост синдикална централа). Те се изразяваха в две посоки:

1. Издигане на гръмкия и неясен лозунг за „работническа власт в предприятието“, зад който твърде често се криеше строго реформистко искане за участие на работнически делегати в управителния съвет.

2. Ангажиране на стачното движение в „преките акции“ на студентското движение. Тактиката на левичарите обективно улесняваше правителството, чието главно усилие беше насочено към разединяване на стачниците, за да се изолира и разгроми „твърдото ядро“ на работническата класа. Помпиду пренебрегна възражението на Дебре и упражнявайки силен натиск върху индустриалците, изготви списък с отстъпки, който до голяма степен задоволяваше основната маса. По негово настояване, на втория ден след масовизирането на стачката (22 май) председателят на съюза на индустриалците Ювлен потърси контакт с профсъюзните ръководители. Протоколът, съставен четири дни по-късно от ръководителите на правителството, на индустриалците и на профсъюзите (т.нар. споразумение от ул. „Грьонел“) представляваше нещо като „примерно споразумение“, което трябваше да се конкретизира в отделни спогодби по браншове и по места. Протоколът беше представен на мнозинството трудови колективи, които благодарение на него получиха възможност да издействат съществени придобивки. През първите дни на юни в повечето предприятия стачката беше приключила с успех. Но в стария завод на Рено (Булонь-Бианкур) генералният секретар на ОКТ/КЖТ Сеги бе освиркан. Два милиона работници (машиностроене, корабостроене и пр.) продължиха да стачкуват още двадесетина дни.“249

Тази воля да проявяват „бдителност“ е резултат на двоен анализ. Най-напред синдикатите, които проявиха най-голяма активност през време на стачките, бележат успехи в професионалните избори. В завода „Рено“ в Клеон (26 юни), в Мишлен в Клермон-Феран (28 юни), където Френската демократическа конфедерация е начело на борбата, тя печели гласове. Там, където нейните ръководители са най-несговорчиви, Общата конфедерация на труда бележи напредък.

След възобновяването на работата недоволството продължава да съществува: „Всички се върнаха недоволни след толкова продължителни стачки, които донесоха важни придобивки“, казват на сп. „Експрес“ синдикалните ръководители на редица големи предприятия.

От средата на юни не се е минал един ден без „възобновяване на пламъка“: внезапни прекратявания на работата за един или два часа, понякога за цял ден. Причината е обикновено лошото прилагане на споразуменията в Грьонел. В заводите „Рено“ в Биянкур профсъюзните ръководители са упрекнати, че не са били достатъчно твърди, особено по намаляването на работното време.

Генералният секретар на Федерацията на френската демократична конфедерация на труда в металургичната индустрия Жан Мер обяснява: „Хората искаха дълбоки реформи и не ги постигнаха. След 5 или 6 седмици стачка те изглеждат готови да започнат отново“. Във Френската демократична конфедерация на труда мислят, че „може да се започне“, без да могат да уточнят кога: през септември, октомври или ноември?

Но за какви цели? „Ние искаме да наложим на собствениците да започнат преговори за истински колективен договор - твърдяха миналата седмица в профсъюза от металургичната промишленост в Париж. Да се иска да се зачитат извоюваните придобивки и да се разисква по неудовлетворените искания.“250

Фактически причините за недоволството са по-малко определени, отколкото дълбоки, неясни и силни. И тетрадките с искания невинаги умеят да ги изразяват. На една вътрешна стена в завода Хоткис-Брант в Сен-Дени, последното предприятие в Парижка област, което възобнови работа, един стачник написал следните стихове на Пол Елюар: „Не е необходимо всичко, за да се изгради един свят. Необходимо е щастие и нищо друго.“251

Втората синдикална централа възнамерява в продължение на три години да изработи окончателно своята профсъюзна доктрина и точно да дефинира отношенията си с политическите партии, с които поддържа връзка. „По-конкретно - Федерацията на демократическите социалисти, която от своя страна води диалог с ФКП; от нея трябва да възникне политическо единодействие на „Федерацията“ с ФКП, за да се създадат основи за общо ляво правителство. Има ръководители на ФДКТ и нещо повече дори, членове на тази профсъюзна организация, които желаят и биха искали да насърчат това развитие на левите партии към общо ляво правителство.“252

Тези разнолики профсъюзи, които обединяват милиони, се вливат в пълноводната река през май’68 на вълни, спонтанно и постепенно, а не по поръчка, по даден отгоре знак. След движението от май - юни 1936 г., обединяващо 12 000 стачки в предприятията, от които 9000 с окупация, въвлекли около 2 000 000 души, общата стачка от точно тридесет и две години по-късно брои пет пъти повече хора.

Според доклад на ЦРУ, посветен на май, „студентско-работническата коалиция през кризата беше доста парадоксална, защото френските работници никога не са гледали на университетските работници като на съюзници. Работниците традиционно са смятали студентите като представители на буржоазната класа със законнопридобити интереси в управляващата и обществена върхушка, против която френската работническа класа категорично се бори. Обаче през 1968, студентски водачи се сражаваха за цели, към които призоваваха по-младите, левичарски елементи. Студентите искаха не само реформа на образователните институции - наред с другите си искания те щяха да предложат по-големи възможности на децата на работниците, но също, и по-важно, студентите искаха обща реформа на френското общество.

Работниците отхвърлиха правителствените грьонелски споразумения от 27 май, въпреки настояването на техните водачи, че съдържанието на тези споразумения ще послужи за основа на уреждане на стачките в късния юни. В допълнение надницата достигна равнището от 10 до 21%, споразуменията задължиха правителството да въведе законодателство, гарантиращо профсъюзните права и нарастването на социалноосигурителните придобивки.“253

В частта, посветена на Франция в Централния разузнавателен бюлетин на ЦРУ от 3 юни 1968 г. пише: „Борещите се студенти продължават да демонстрират срещу правителството, но некомунистическите водачи предвиждат край на стачното движение в рамките на седмица.

Според Южен Дешам, глава на Конфедерацията на демократичните работници, повечето споразумения, по които сега се преговаря, трябва да бъдат подложени на одобрение от работниците в четвъртък и общото движение за „връщане на работа“ се очаква за сряда. Дешам не очакваше, че тези споразумения ще бъдат отхвърлени от обикновените членове, защото те съдържат подобрения не по „протокола за съглашение“ от 27 май. През изминалите два дни всички съюзи, включително и ръководената от комунистите Обща конфедерация на труда, участваха в договорености за ускоряване на преговорите и завръщане на работа. Правителството все още може да се натъкне на сериозни проблеми, ако работниците в някои индустрии откажат да прекратят стачката, по този начин това силово излизане може отново да разпали искрата на войнственост у работническите кръгове.“254

Според Бюлетина дух на войнственост продължава да царува сред много от студентите, чийто лозунг е „битката продължава“. Студентският водач на „Новата левица“255 Даниел Кон-Бендит, експулсиран от Франция, но сега върнал се нелегално, призовава към формиране на „акционни комитети“, за да се поддържа жив масовия протест. Той също се отнася с пренебрежение към предстоящите парламентарни избори. Въпреки своето безкомпромисно държание, Кон-Бендит приключва преждевременно с усилията на някои бойци, включително с отстранения комунист Жан-Пиер Вижие, с формирането на „революционно движение“, свързващо работниците и студентите. Въпреки че студентите в този момент, както изглежда, нямат друг план освен да продължат да демонстрират, те очевидно се чувстват изолирани от постепенното връщане към нормалното и имат намерение да възвърнат повторно отслабващия интерес към техния протест.

Вече вниманието се обръща от студентите и стачниците и се насочва към избирателната кампания, която се открива на 10 юни.

На голяма част от „офицерите“ в голистката партия с трицветни ленти вече им е омръзнало да изчерпват съществуването си със славене на държавния глава. Ще припомня едно изказване на видния деятел от Съюза на новата република (ЮНР) А. Шаладон от 1959 г.: „Нас ни създаде Дьо Гол, на него сме задължени за нашето съществуване, за нашата доктрина и единство. Но ако ние му принадлежим, той не ни принадлежи. Положението на арбитър на нацията не позволява на Дьо Гол да се ограничава в рамките на една партия, дори ако тази партия изповядва доктрината на безусловна вярност към него.“256 Може би същите „офицери“ са забравили вече цитираната Уставна декларация на собствената си партия, която се основава, за да „поддържа Петата република в стремежите и за свобода и възраждане, вдъхновени от Дьо Гол и от волята на страната, изразена по време на референдума“?! Може би те самите искат да се качат още по-горе в йерархията, самите да бъдат славени, не искат да подкрепят „полуделия“ и „остарял“ Шеф?! Или може би забравят ползите, които до този момент са извлекли от „брака по сметка“, сключен между Стария и създадената по негов образ и подобие партия?! Сякаш „безпрекословната вярност“ вече е „бита карта“...

Май „произвежда“ много новоизлюпени „царчета“ и много нови „офицери“, ражда нови „пророци“ или възражда стари „пророчества“. Повдига на повърхността проблеми, които, както казва любимецът на френската младеж Пиер Мендес-Франс, който единствен от всички държавници си „има думата“ с нея, дотогава се е смятало за „бон тон“ да се премълчават: положението на младите, положението на затворниците, на имигрантите, на живеещите с минимална работна заплата и т.н.257 Франция изживяваше часа на пряката демокрация, която бе без аналог, освен през революцията от 1848 г. След годините на „деполитизация“, страната е обхваната в един вид френетично състояние на пълната свобода, на „оспорването“. Това е ключовата дума тези няколко седмици - много близка до преподавателските среди, до синдикализма, театъра, киното, архитектурата, литературата, адвокатското съсловие, медицината, научните среди, Църквата. В първите редици на протестиращите вървят Жан-Пол Сартр, Жан-Люк Годар, Бриджит Бардо, бъдещите „нови философи“, тогава още студенти и млади научни работници, привърженици на различни течения от „гошизма“. „Големите теми на майското движение - университетската автономия, съвместното управление, самоуправлението, студентската власт, работническата власт и пр. - бяха обсъждани страстно от манифестантите сред изкъртените павета и пламтящите коли. Процъфтяването на лозунги и формули, често въображаеми и поетични, напомнящи времето на сюрреализма, водеха до изригване на графити по стените и до разлепване на набързо изработени афиши.“258

В политическите борби се включват широки демократични слоеве и групировки, а също и прогресивната интелигенция. „Частен пример затова е кинофестивалът в Кан, който се провали. Моника Вити, Терънс Йънг, Роман Полански и Луи Мал излязоха от журито. Жан-Люк Годар, Франсоа Трюфо и Клод Льолуш се солидаризираха със стачниците. За политическо действие се изказаха Елза Триоле, Луи Арагон, Жан Луи Баро, Жан Ефел, Веркор, Пикасо и др.“259

Без анализа на поведението на водещите партии и синдикати, на техните лидери и без „запознаването“ с новите сили и лица, които издига този преломен месец, не е възможно да се разбере неговата същност. Разклащането на авторитетите, на установения и грижливо спазван ред, сякаш дава шанс както на вече утвърдени водачи, така и на съвсем нови фигури. Никому непознати само преди седмици формации изведнъж получават възможност не само да заявят за съществуването си, но и рязко да увеличат влиянието си. Видни личности като Жан-Пол Сартр, който е в самата жарава на „бенгалския огън“, има преки контакти със студентите и с техните водачи, например с Даниел Кон-Бендит. Заедно със своите сподвижници подписва манифести в подкрепа на действията им от 3 май, топло е посрещнат в Сорбоната и в другите центрове на бунтовете. Публикува редица статии в печата от онова време. Моето мнение е, че тази му близост до студентите му дава възможност за по-точна преценка както за присъствието им във френското общество, така и за мащаба на техните действия. Дори и оценен по най-ниската „тарифа“, най-активният отряд на интелигенцията от 1968 е твърде значителен - става дума за половин милион души. Не бива да се пренебрегват и техните семейства и роднини, които също се качват на „ваканционния влак“. Непрекъснатото увеличаване е плод на устойчива държавна политика. Промяната на мащаба се съпровожда с промяна на очакванията: няколкото десетки хиляди, които идват в университета, за да получат висока обща култура, се заместват с маса, произхождаща предимно от дребната буржоазия и средната класа, за която дипломата е достъп до работно място и социално издигане. Съдбата на студентите неизбежно засяга много семейства. „Новата младеж, отгледана в един нов свят, беше може би най-откритият елемент на френското общество. Подрастващото поколение бе първото, което се бе формирало в интелектуалния свят на масмедиите и в преждевременната практика на пътуванията в чужбина благодарение на чудесата на комуникацията от разстояние. Светът му също бе представен така както Нацията, Класата или Градът. Това беше свят, натоварен с История в движение, където екзалтацията контрастираше с прозаичната мутация на френското общество.“260

Трябва категорично да се различават мотивите за включване на студентите в редиците на протестиращите. Също така трябва да се има предвид, че те не стават част от тях отведнъж. От една страна са остарялата образователна система и закъснялата и реформа. От друга - политическите мотиви. Неслучайно с май 1968 г. ръка за ръка върви думата „оспорване“. Но също така не бива и да се надценяват тези мотиви. „Само един от всеки десет студенти е политизиран.“261 Едва ли е възможна толкова точна преценка. Впрочем феноменът на криза, разпалена от криза в образователната система в най-новата френска история се подновява на два пъти. През 1984 г. - по повод проектозакона, който цели да промени отношенията между частното преподаване и обществените власти, и през 1986 г. по повод друг проектозакон, реформиращ висшето образование. Едно след друго две правителства, дясно и ляво, трябва да отстъпят пред избухналото вълнение, да се откажат от своите проекти, като всеки път губят от своя авторитет. Още веднъж през 1990 г. раздвижването на лицеите създава грижи на правителството на Мишел Рокар.

Създаването и следването на трайна политика към младежта, към образованието като цяло и в частност към висшето образование, е приоритет на френските правителства още от времето на Виши. През 1954 г. министър-председателят Пиер Мендес-Франс - един от основните герои на Френския май - за пръв път създава Министерство за младежта и на Жан-Луи Кремийо-Бриак като основна мисия е поверено изучаването на реформата на образованието. В „Уставната декларация на ЮНР“262 изрично е записано, че съюзът „гарантира на младежта по всяко време възможността за повишаване на квалификацията, постъпване на работа и широко поле за изява, а и да направи от Франция младежка страна“.263 От 1946 г. се раждат 800 000 деца и прирастът е около 30 000 души. Проектите на голисткото правителство, засягащи университетските курсове, събуждат интереса към корпоративните въпроси на студентството и след 1965 г. насочват дейността на синдикатите към тази най-активна част от обществото. Президентът иска да въведе подбор при влизането във ВУЗ, но никаква наредба не е спусната, за да бъде осъществено това намерение. Подозрението, че властите искат да реорганизират Университета за нуждите на икономиката, прави в очите на студентите цялата реформа априори подозрителна. Те „отхвърлят логиката на пазара и на предприятието; в частност многочислените студенти по психология и социология нямат намерение да станат стражеви кучета на капитала.“264

Далеч не навсякъде стачката се развива по един и същ начин, което е логично, защото навън са излезли толкова много хора, обединени често от различни каузи. В свой Доклад за политическата криза във Франция до министър Иван Башев първият секретар Нино Нинов заключава, че причините за това са две: „1. По-голямата неотстъпчивост, проявявана в преговорите от индустриалците и правителството, с цел да се поддържа неспокойна атмосфера през изборния период; 2. Дейността на ултра левичарските групи. Следва да се прибави още една трета, „обективна“ причина: в някои традиционни браншове на едрата френска промишленост съществува известна, наследена от ХIХ век, анархистична традиция. През март 1947 пак в Рено избухна една стихийна стачка, която даде повод за изгонване на комунистите от правителството.“265

Изтъкнатият български дипломат за пореден път повдига въпроса за властта, ключов във всяко време на криза. Неговият отговор е, че без Грьонелския компромис една проточила се обща стачка по всяка вероятност е щяла да свърши с поражение. Но нямало ли е и друга възможност - да се вземе властта? „Нямаше, отговаря ОКТ, защото репресивният апарат беше непокътнат, дребната буржоазия - враждебна, селячеството - резервирано, а милионите стачници не бяха готови за гражданска война. Дори революционният авангард да беше взел властта в няколко града, нямаше да я задържи. „Имаше възможност“, възразяват от „антикомунистическата левица“. Достатъчно беше ОКТ да преговаря, да издигне лозунга за смяна на властта и Дьо Гол, който и без друго се колебаеше, доброволно щеше да си отиде. Въпросът, който се заобикаляше в публичната полемика, е каква власт този „легален преврат“ щеше да докара. В частните разговори теоретиците на „предадената революция“ се съгласяват, че това щеше да бъде не лява, а някаква общодемократична антиголистка власт. В действителност, Дьо Гол би могъл да бъде накаран да отстъпи доброволно само пред един екип, ползващ се с подкрепата на армията и на монополите. Не е ясно обаче какво би правила ОКТ в подобна компания, дори да бяха дадени временно, на края на масата, един-два министерски стола на Беноа Франшон и Жорж Сеги. Към този въпрос ще се върнем, разглеждайки поведението на Федерацията на демократичната и социалистическата левица.“266

По-долу се прави подробен анализ на съотношението на силите между власт и опозиция, както и на партийно-политическата структура на обществото и на групите, съставляващи отделните партии. Логично той започва с явлението голизъм и именно с голизма при Дьо Гол. Нино Нинов отбелязва, че е започнало разместване в лагера на голизма. „Със своите 10 милиона избиратели и 50 депутати Съюзът за защита на републиката е най-масовата партия в цялата история на Франция. Накрая на миналата година на конгреса в Лил бяха приети разпоредби, целящи да институционализират единството, градено досега върху принципа на безусловната преданост към личността и политиката на ген. Дьо Гол. Впечатление за внушителност създаваше поведението на партията през драматичните перипетии на кризата и в изборната борба. По социален състав, по тенденции на ръководните и кадри тя представлява обаче коалиция, която ще се разхлаби с отдалечаването на опасностите, с претърпените трудности на управлението и най-вече поради отслабването на авторитета на ген. Дьо Гол. Последният кабинет на Помпиду, който мнозина считат за преходен, представлява деликатна дозировка. В момента съществуват три главни групи:

1. Групата на Помпиду обединява една трета от министрите. Към нея се числи и генералният секретар на партията Робер Пужад. Приемайки голизма в цялата му противоречивост, тази група иска да „приспособи амбициите към реалностите“, в рамките на една умерена консервативна политика.

В тактически план се стреми да „разшири“ голизма, като привлече част от опозицията и образува нещо като десен център.

2. Групата на Дебре обединява елементи с профашистки тенденции - Шабан-Делмас, Фе, Сангинети, Гена. Те гледат с недоверие на лавиранията вътре в страната на Помпиду, склонни са на компромиси навън, но нямат цялостна политика.

3. Леви голисти. В тази категория влизат най-разнородни дейци, определящи се главно с известен политически индивидуализъм: Малро, Шуман, Фор, Капитен. Те считат себе си за „министри на Генерала“, не на Помпиду. В това отношение причисляват към тях и Кув дьо Мюрвил. Влизането в кабинета на Шаландон се счита като опит да се омекоти враждебността на произраелските среди. Положението се усложнява още като се прибавят ходовете на влизащите в досегашното мнозинство „независими републиканци“ и на онази част от центристите, които сега гравитират към властта.

В изборната програма от три точки, излязла от Помпиду, първите две (реформите на местната администрация и на университета) не поставят пред партията особени проблеми. Остри са обаче разногласията между голисти, проголисти и „неоголисти“ по третата точка: участието на трудещите се в дейността на предприятията и в печалбата. Миналата година по нареждане на президента правителството изготви за тази цел декрет. При тогавашните ниски заплати възможността беше с половината от сега понесените жертви да се даде от декрета пряк ефект. Но под натиска на Съюза на индустриалците декретът излезе недоносче.

Пред съпротивата на монополите „силната власт“ на Дьо Гол се оказа по-слаба от движението на работническата класа. Случаят беше пропуснат. Сега и при най-добра воля от страна на капиталистите нищо сериозно не би могло да се направи, защото възможностите на предприятията са изчерпани. Така че „участието на работниците в предприятията“ е вече вписано в списъка на предстоящите неуспехи.“267

Несериозно е да се твърди, че е имало някакви „профашистки“ тенденции, свързани с групата на Мишел Дебре. Още от самото завръщане на власт на Дьо Гол той е министър-председател и завоюва неговото доверие. Колкото до идеята за участието в предприятията, тя принадлежи на Дьо Гол.

Твърдението, че „силната власт“ била по-слаба от движението на работническата класа, не отговаря на истината. Тук някак си се пропуска, че след 10-милионната стачка само на 30 май Генералът успява да събере пред Елисейския дворец едномилионен митинг, който скандира лозунги в негова подкрепа: „Искаме да се върнем на работа“ и „Митеран в Сибир“. Тогава Помпиду отказва да присъства, защото смята, че „там не му е мястото“. По-късно е изпратен в „резерва на Републиката“, докато не идва щастливият му час, когато след референдума от април 1969 г. Дьо Гол подава оставка.

Нино Нинов заключава, че „в хода на изборната кампания президентът и министър-председателят си размениха поздравления и комплименти. Върху непосредственото бъдеще на голизма, обаче, тегне олово, което левите голисти наричат „измяната на Помпиду“. Изразът може би е силен. Факт е обаче, че през най-острия период на криза Помпиду не само допускаше оттеглянето на Дьо Гол (хипотеза, която се приемаше от мнозина), но го съветваше в този смисъл и дори изпращаше при него с подобна мисия свои приближени (между тях споменават министър Гишар). Сам Помпиду се лансираше като човекът, който осъжда крайностите, поправящ грешките на другите, стремеше се да се наложи в общественото съзнание като помирител. След като президентът изрази определено решението си да остане на своя пост, министър-председателят се преклони. Но онези, които познават Дьо Гол, не мислят, че „инцидентът е забравен. Още повече, че последните седмици донесоха чувствително нарастване на общественото влияние на Помпиду.“268

По-нататък се прави подробен анализ и на френската опозиция, партиите, които я съставят, и водачите, които я оглавяват. Не е пропуснат и техният електорат, динамиката на партийния живот и идейните и политически платформи и сблъсъци, които я определят.

Според българския дипломат „заслужава внимание опитът да се появи една партия в ляво от ФКП. Това е ОСП (Обединена социалистическа партия). Малка политическа групировка, създадена от отцепници социалисти, досега тя се определяше по средата на пътя между федерацията и ФКП. На миналите избори тя представи стотина кандидати и събра половин милион гласа. Разочаровани, част от нейните дейци обявиха линията ѝ за „сектантска“ и се върнаха към федерацията. През майските събития ОСП беше единствената партия, изцяло подкрепяща левичарите в университета. От нейната среда са двамата ръководители на движението - Жесмар и Соважо. За няколко седмици ОСП се превърна в средище на всички ултра левичари - геваристи, троцкисти, маоисти, анархистващи християнски синдикалисти. Тя издигна лозунг за „студентска власт“ в университета и за „работническа власт“ в заводите, за „журналистическа власт“ в телевизията и т.н. ОСП участваше в студентските походи „към работническата класа“, разшири връзките с интелигенцията и създаде малки групи от съмишленици (предимно младежи) в няколко големи града. С тези козове тя реши да си изпробва шанса - утрои броя на кандидатите си, обявявайки на изборите, че ще вземе 1 милион гласа. Своите атаки ОСП насочваше предимно срещу ФКП, обвинявайки я в „икономизъм“. Усърдието не беше добре възнаградено. ОСП събра едва 880 000 гласа и ще има по всяка вероятност едно-две депутатски места и почти изключително от три-четирите района, където партията вече бе пуснала корени. След този несполучлив дебют в „голямата политика“ по всяка вероятност ОСП ще влезе отново в криза.“269

Във връзка с разискванията във ФКП оценката на Н. Нинов е, че след извършената разяснителна работа може да се каже, че общата линия, следвана през майските събития, е, че партията е сплотена. Изтъква се, че тази политика е позволила да се наберат за един месец 25 хиляди нови партийни члена и 400 хиляди трудещи се са влезли в ОКТ/КЖТ. Поради активната роля на конфедерацията в стачката, партията се е надявала да подобри изборните си позиции и понесените сега загуби се посрещат с изненада. Според него, ако е било преценено обективно положението, вероятно е нямало да бъде отклонено предложението на Демократичната федерация за общи кандидати още на първия тур. Тя открито критикува в изказвания и в печата становището, заето от ФКП по този въпрос. Не е известно засега дали в партията тези критики намират отражение.

В своя доклад дипломатът засяга друг много важен проблем - студентското движение. Споровете по отношение на него, макар и загубили от остротата си, не са още изживени. „Според журналистически източник, по този въпрос в Политбюро са разделени. Марше, Гюийо, Фажон, Плисоние и Вернеш считат, че определящ елемент е непролетарският произход на студентската маса. Студентското движение по природа се люшка между левия и десния опортюнизъм, трудностите с него са обективни. Друга част от Политбюро - Льороа, Лоран, Пине и Гароди - са на мнение, че интелигенцията въобще и студентството в частност има своя специфика, която не позволява да бъдат отъждествявани със слоевете, от които произхождат. Трайно единодушие между работническото и студентското движение е възможно единствено при правилен подход. Това схващане е развито от Гароди във „Франс Нувел“ и от Арагон. Някои отиват и по-далеч, поддържайки, че при съвременните условия се умножава автономността на революционните отряди, което поставя под въпрос теорията за трансмисията. Този начин на мислене въвежда в принцип конюнктурния лозунг, издигнат от партията през май, за сътрудничество между работничеството и студентското движение при равноправие и взаимна ненамеса.“270

Анализът на опозицията не би бил пълен, ако се пропуснеше некомунистическата Федерация на демократическата и социалистическа левица. Мнението на Нинов за нея е, че съществуването ѝ почти не се чувствало в движението на масите. Връзките и влиянието ѝ в някои масови организации са били засенчени от дейността на ултралевите елементи. Тактиката, възприета от нейното ръководство, не е допринесла за сближаването ѝ с масите. „Според общата платформа от януари беше официално прието, че ФКП е „привилегирован съюзник“ на федерацията. В хода на кризата беше решено обаче, че е настъпил момент федерацията да бъде приета като непосредствена алтернатива на голизма от буржоазията и държавния апарат. Трябваше да се направи „пауза“ в сближаването на комитетите и да се осигури подкрепа от дясно. Митеран установи тайни контакти с видни представители на класическата десница като бившите министър-председатели Пине и Плевен. Знае се, че той е предлагал министерски постове на някои десни политици, между които е един от ръководителите на центъра Аблен. Известно е също, че федерацията никога не е прекъсвала контактите си с ултрадесните, в това число и с бившите оасовци. Миналата година тя внесе в Националното събрание проектозакон за амнистирането на оасовците, а на предишните президентски избори техните ръководители бяха апелирали да се гласува за Митеран. Федерацията е една от тези, които залагат на израелското лоби. Колкото до стачките, мисли се, че през втората половина на кризата техните гласове са били разделени: една част са поддържали федерацията, а друга част, пред размаха на движението на масите, е изразила предпочитание към „по-малкото зло“ - т.е. Дьо Гол […].“271

„Знаете ли френски“, зададен е реторично въпросът в българското списание „Светът в снимки и карикатури“, което дава изключително богата информация за събитията от онова време, както и много разнообразен илюстративен материал: „Ако не знаете какво значи думата chienlit, не се отчайвайте - и французите не знаят. В петък вечерта президентът Дьо Гол се завърна по спешност от Румъния: страната беше обхваната от остри социални вълнения и стачки. Студентите искат реформа на висшето образование и изразиха протеста си с барикади по парижките улици. В събота сутринта президентът свика на заседание министър-председателя и министрите на външните работи, на отбраната и на информацията.

След заседанието министърът на информацията Жорж Горс и министър-председателят заявиха следното: „Президентът каза - реформа да - хаос - не“. Но все пак какво значи chienlit?

Французите разгърнаха енциклопедията „Larousse“ и намериха следното обяснение: „маскарад“ или „карнавална маска“. Стана нужда френското радио да обясни, че думата има и друго значение - „безредица“, както може да се види в по-пълните речници на френски език. Наложи се коментаторите да се занимават с етимология. Ясно е, че думата няма нищо общо с „куче в кревата“ („chien-en-lit“).

Френските езиковеди обясняват, че думата произлиза от нецензурния старофренски израз „chie-en-lit“, което буквално означава „да се наакаш в леглото.“272

Претенцията на опозицията, че въпросът във Франция се поставял така: „личен режим или народно правителство“, не отговаря нито на действителното състояние на нещата, нито на съотношението на политическите сили. Въпреки че е втората политическа сила с 20-25% от електората, ФКП няма мощта да събори Генерала от власт нито сама, нито пък в коалиция. По време на събитията е издигнат лозунгът за „народно правителство“, но той е напълно неадекватен. Самият режим отговаря на въпроса с друг въпрос: Дьо Гол или хаос? След като президентът се завръща от Румъния, министър-председателят Жорж Помпиду казва от негово име: реформа - да, chienlit - не! (хаос - не!). И тъй първоначалната алтернатива е заменена с друга формулировка.

 

211Rémond, R. Notre siècle. De 1918 à 1991. Paris: Fayard, 1991, p. 599. [Превод от фр. език: Хр. Милков.].
212Lichfield, John. Egalité! Liberté! Sexualité!: Paris, May 1968. - The Independent Saturday Magazine, 23.02.2008, https://www.independent.co.uk    [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 23.11.2018 г.].
213Молчанов, Н. Генерал Дьо Гол. София: Изд. на Отечествения фронт, 1985, с. 485.
214Микел, П. История на Франция. София: Кама, 1999, с. 484.
215Сартр, Жан-Пол. Комунистите се страхуват от революцията. Превод на интервю с Дж. Диъдър по публикация в „Situations“. T. 8. Paris, 1969; Същият. Призракът на Сталин. София: Хр. Ботев, 1992, с. 172.
216Intelligence Memorandum. Student activity in Western Europe. Directorate of Intelligence, p. 3, 29.06.1970, 21.12.2016, CIA-RDP85T0075R001100090033-1. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 23.11.2018 г.]
217Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
218Микел, П. История на Франция, с. 482.
219ФЕН - От 1947 г. е конфедерация в рамките на Общата конфедерация на труда (КЖТ). С цел отстояване на автономията си става самостоятелна конфедерация, за разлика от Общия синдикат за национално образование, който е част от КЖТ.
220АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 100-103. Справка до Министерството на външните работи, отдел Четвърти за студентските организации. Забележка. Справката е изготвена въз основа на статия във в. „Юманите“ на члена на ПБ на ФКП др. Жорж Марше и на материали, публикувани в другите парижки вестници.
221АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 100-103.
222Пак там, л. 102-103.
223Гари, Ромен. Нощта ще бъде спокойна. София: Изд. Весела Люцканова, 1996, с. 73.
224Ситуационизъм (фр.) - Движение от политическия, литературния и художествения авангард от края на 50-те години на ХХ век, наследник на сюрреализма и летризма, което се изразява в защита на радикални позиции по време на събитията от 1968 г.
225Desjardins, T. Un inconnu nommé CHIRAC. Paris: La table ronde, 1983, р. 392- [Превод от фр. език: Хр. Милков]. Тиери Дежарден, голям репортер на в. „Фигаро“, бивш главен редактор на в. „Франс-Соар“, носител на наградата „Албер Лондр“ от 1975 г., автор на многобройни трудове, сред които „Сто милиона араби“, „Със заложниците в Чад“, „Корсика е отвлечена“, „Митеран, един голистки социалист“, „Садат, фараон на Египет“.
226Кристиан Фуше (1911-1974) - дипломат, бивш член на „Свободна Франция“, министър на вътрешните работи на Дьо Гол от 1962-1968 г.
227Desjardins, T. Un inconnu nommé CHIRAC, p. 150.
228Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2013 г.
229АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 95-96. Справка до Министерството на външните работи, отдел Четвърти за студентските организации, подробно изработена въз основа на статия на члена на ПБ на ФКП Жорж Марше във в. „Юманите“ и на материали, публикувани в другите парижки вестници. (Срв. с други български дипломатически източници и съвременни статистики).
230Пак там.
231АМВнР, оп. 24, дело 25, преписка № 2735, л. 132-133. Информационна бележка на Вл. Топенчаров, посланик на България в Париж. Информация относно: разговор с представител на ЦК на ФКП, воден на 5 юни 1968 г.
232В САЩ, ГФР, Франция... - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 46.
233Студентските демонстрации в Париж [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 22.
234Пак там.
235Кризата във Франция [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 24.
236Според други данни делът на студентите от работнически и селски произход е общо 8%.
237АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 63-66. Посланик Вл. Топенчаров до министъра на външните работи Иван Башев. Разговор с др. Гюийо по пленума на ЦК на ФКП, състоял се на 8 и 9 юни 1968 г.
238Пак там.
239Пак там.
240Интервю на Христо Милков с Райко Николов, февруари-март 2013 г.
241Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
242Жизненото равнище на французите и отношението им към генерал Дьо Гол [без автор]. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 9, с. 38-39.
243Заплахата започва на 35 години. Профсъюзни вести [без автор]. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 20, с. 42.
244Френските профсъюзни централи подготвят пролетната си офанзива [без автор]. Париж, 18 април 1968 г. (БТА). - Международно профсъюзно движение, 1968, № 8, с. 41-42.
245Гол, Франсоа. Общата конфедерация на труда след стачните борби. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 17, с. 40.
246Блазиг, Валтер. Конгрес на Френската демократична конфедерация на труда. (в. „Ди андере цайтунг“, 30 ноем. 1967 г.). - Международно профсъюзно движение, 1968, № 1 с. 28.
247Пак там, с. 28.
248Пак там, с. 29-31.
249АМВнР, оп. 24, дело 25, преписка № 2732, л. 49-52. Доклад за политическата криза във Франция до Министерството на външните работи, отдел Четвърти, Париж, 27 юни 1968 г. Приложение към Доклада за политическата криза във Франция, изготвен от първия секретар Нино Нинов. Посланик Вл. Топенчаров до министър Иван Башев.
250Пак там.
251Гол, Франсоа. Цит. съч., с. 40-41.
252Блазиг, Валтер. Цит. съч., с. 31.
253Students and workers riot during May 1968 crisis. 22.12.2016, p. 3, CIA- RDP79M00098A000200150006-8. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 24.11.2018 г.].
254Central Intelligence Bulletin. Directorate of Intelligence, 03.06.1968, p. 3, 14.12.2016, CIA-RDP79T00975A011300080001-7. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 24.11.2018 г.].
255New Left, 02.08.1968, 60 p., 19.12.2016, CIA-RDP78-03061A000400030036-7. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 24.11.2018 г.].
256Цит. по: Кьосев, Ж. Политическата доктрина на генерал Дьо Гол. София, 1995, с. 89.
257Pierre Mendes France. Regard sur la Ve Republique. 1958-1978. Entretiens avec Francois Lanzenberg. Paris, 1983, p. 95. [Превод от фр. език: Хр. Милков]. Франсоа Ланзенберг е назначен в телевизията в магазинното предаване „Сателит“ през 1975 г. Журналист на политическа служба в TF 1 от 1977 до 1980 г., после главен редактор на FR 3 от 1981 г. След октомври 1982 г. той е главен редактор на вестниците на TF 1. Близък на Пиер Мендес-Франс. Член е на редакционния комитет на „Куриер дьо ла Репюблик“ от 1969 до 1976 г. Цитираните интервю-та с Пиер Мендес-Франс са филмирани между октомври 1977 и януари 1978 г. в Париж и Лувие, за да позволят на бившия председател на Министерския съвет да определи позицията си по отношение дейността на Петата република двадесет години след установяването и. Това е пълната стенограма от тях, публикувана за пръв път, като журналистът се съобразява с „разговорния“ стил.
258Мoore. Encyclopédie d’histoire, p. 2902. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
259Кризата във Франция [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 24.
260Noushi, A., M. Agulhon, R. Schor. La France de 1940 à nos jours. Paris, 1988, p. 86. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
261Malraux, André. Les chênes qu’on abat. Paris, 1971, p. 64. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
262Съюз на новата република - голистка формация, създадена на 1 октомври 1958 г. въз основа на образуваната от един от най-близките съратници на Генерала Жак Сустел партия - Съюз за запазване и възраждане на френски Алжир (ЮСРАФ). По своята концепция тя се определя като политическа сила, защитаваща правителствените интереси (конгресна декларация на генералния и секретар Ж. Ришар пред II конгрес през март 1959 г. в Страсбург).
263Кьосев, Ж. Политическата доктрина на генерал Дьо Гол, с. 89.
264Rémond, R. Цит. съч., с. 603. [Превод от фр. език: Хр. Милков г.].
265АМВнР, оп. 24, дело 25, преписка № 2732, л. 49-58. До МВнР, отдел Четвърти. Доклад за политическата криза във Франция, Париж, 27 юни 1968 г.
266Пак там.
267Пак там.
268Пак там.
269Пак там.
270Пак там.
271Пак там.
272Знаете ли френски [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 23.

 


 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА.

ПОЛЕТЪТ НА ФРАНЦУЗИНА: „ТРИСТЕПЕННАТА РАКЕТА“

 

Във всяка национална история има събития, които не позволяват на никого да остане безразличен. Този бурен месец не дава възможност на никого да остане без позиция, да остане безмълвен. Май’68, наред с Народния фронт и Втората световна война, е един от тези върхове, които трайно бележат съвременната история на страната.

„Французите имат огромно историческо самочувствие. При това гордостта им от миналото им, от величието на Франция не се говорят с думи, не се показват с фасони и тупане по гърдите. Французите са изпълнени с национално самосъзнание, естествено като дишането. Те чувстват, че имат мисия към света, мисия за цивилизация, за изтънчено влияние, за висока национална култура, която подаряват на човечеството... Франция има нещо нематериално и неуловимо, което се нарича „еспри“, духовност. Може би това се чувства и в думите на Дьо Гол, с които започва спомените си: „Цял живот имах една известна идея за Франция“. Коя е тази идея? Напразно ще я търсите в книгата му. Скоро ще разберете, че идеята е образ. Този образ е толкова широк и богат на личности, книги и събития, че Дьо Гол включва в него и себе си. Франция има гордото съзнание за своята велика световна мисия да облагородява, да цивилизова. Тази идея носят французите в мислите си и в поведението си. Идеята е голяма. Там е мълчаливата сянка на Виктор Юго и пъргавия малък Гаврош, дете-символ на революцията; там е викът на Емил Зола: „аз обвинявам!“, глас срещу несправедливостите. Музиката на Берлиоз, на Бизе и Гуно. Но в тази идея е и силуетът на Наполеон, дори не с победите си, а с историческото си присъствие, та ако щете с горчивата си самота на остров Света Елена. Списъкът, изброяването на велики сенки няма край. Те правят Франция, но те правят и всеки французин“.273 Французите са бунтари по природа, бунтът в името на свободата и справедливостта е техен начин на живот, техен личен избор. Те умеят да излизат и да защитават на улицата своите искания. Неслучайно едно от определенията за майската криза е „тристепенна ракета“. Три кризи - университетска, социална и политическа, следват една след друга, като всяка служи за разпалване на поредната. За разлика от степента на ракетата, която, като изпълни предназначението си, се отделя от по-горните етажи, нито една от трите кризи не изчезва, когато следващата я смени. Всяка криза прогресивно се разраства, за да стане глобална. Този образ позволява да се опишат етапите на това разширяване, тръгнало от университетите и на което студентската среда е плодотворна почва. Освен „детонатор“ и „катализатор“ на стачката, студентството успява да разбуди активността, инициативата и съвестта отначало у младежта, а след това и у цялото общество.

Много интересен въпрос представлява къде се намира българската агентура във Франция през разглеждания период, какви са прикритията ѝ, какъв е нейният брой. В доклад от началника на Управление I - КДС от 22.07.1968 г. до председателя на КДС пише: „[...] В Париж съставът на посолството се е запазил - 10 души, както и нашите работници - 2 души. Търговското представителство е нараснало от 10 на 17 души, а нашите работници от 2 на 3. В международните организации и представителствата на други наши учреждения работят 11 български граждани, от които 3 са наши работници. В смесените дружества във Франция работят 8 български граждани [...]“.274 Следва ръкописна забележка, уточняваща, че в „тези цифри не са включени радисти, шифровачи и охрана, които извършват работа, необходима за всички заинтересовани ведомства (министерства)“.

По-нататък в сравнителен план в приложение е представена българската агентура в отделните министерства и организации през 1958 г. и 1968 г. Ето и данните за резидентурата в Париж:

1958

Министерство на външните работи

 Общо КДС  РУМНО275
 10  2   2

 

 

 

Министерство на външната търговия

 Общо  КДС  РУМНО
 10  2   2

 

 



1968

Министерство на външните работи

Общо   КДС  РУМНО
 10  2/1/   3

 

 

 

Министерство на външната търговия

 Общо  КДС  РУМНО
 17  3  -

       

 

Разклонени организации в най-различни институции и на най-различни равнища като Държавния комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП)276, Комитета по туризма (КТ)277 и Българската телеграфна агенция (БТА), ТАБСО278, Техноелектротранспортстрой, [ДСП] БУЛЕТ и др.

 Общо  КДС  РУМНО
 11  3  -

       
       

 

1968

Смесени предприятия

Български граждани - 5    Местни граждани - 5

На съответните страни у нас.

Дипломатически представители - 9 търговски представители - 3.“279

Може да се обобщи, че що се отнася до дейността на резидентурата ни в Париж през десетте години на разглеждания период, то могат да се очертаят някои основни тенденции. Тя става все по-богата и разностранна както като поставени цели и задачи, като обекти за проникване, така и като ведомства и институции, които захранва с информация. Примерът с френската външна политика, разгледана в годишните отчети на отдел 03 на ПГУ - ДС от 1965 г. и 1968 г., очертават основните ѝ линии и те се потвърждават и от цитираните документи от декември 1968 г. от архивите на МВнР, които до този момент не са публикувани.

Запазването на числеността на дипломатическия персонал във Франция за десетгодишния период на управлението на Дьо Гол, от една страна, и на броя служители на Държавна сигурност и на Военното разузнаване, от друга, потвърждава значимостта, която страната има за българската политика. Тук не става дума само за двустранни отношения. Външнополитическата линия на национална независимост и величие, заложена и провеждана неотклонно от президента още от самото му възкачване на Елисейския престол, изисква от българската резидентура гъвкавост и готовност за реакция. Един от външнополитическите приоритети е окончателното отхвърляне на зависимостта от САЩ и Атлантическия съюз, доминиран от Съединените щати, в резултат на което Франция излиза от военната организация на НАТО. Друг приоритет на външната политика по времето на Дьо Гол е следването на политическа линия, съгласно която бъдеща Европа ще бъде доминирана от Франция. Тя е под мотото „Европа от Атлантика до Урал“ и се отличава с откритост по отношение на СССР и страните от Източна Европа. Що се отнася до България, тя е една от страните, към които Франция има активна политика във всички области.

Забележителен е културният обмен, чиито темпове непрекъснато нарастват. Документите от архива на Министерството на външните работи дават възможност да се заключи, че официалният културен обмен между двете страни по обем е почти четири пъти по-голям, в сравнение с този с другите западни страни, с които имаме подписани планове - Англия, Италия, Норвегия, Швеция, Гърция. Важна роля за това играе симпатията към френската култура на личности на ръководни постове. Наред с това има и изтъкнати творци - френски възпитаници и специализанти - Марин Големинов, Любомир Пипков, Цанко Лавренов, Илия Петров.

Не става дума само за количествени показатели. Най-доброто, което България е сътворила, е представено пред взискателната френска публика. Може да се обобщи, че през разглеждания период е настъпило истинско културно отваряне към Франция280.

Документите от АКРДОПБГДСРСБНА имат голяма стойност, защото те дават конкретен образ и пълнота на дейността на външнополитическото ни разузнаване. Може да се твърди, че в тях нещата не са представени „лъскаво“, „зализано“. Не се спестяват оценките „слаба работа“ на резидентурите, включително и за тази в Париж; в предложените в плановете мерки често в полето с червен молив е написано „късно!“, предоставените информации са разделени на „ценни“ и „неценни“ и нееднократно „неценните“ са с превес. В оценките на информационната работа има доста нелицеприятни, когато се оказва, че зад големите количества информация стои такава, която може да се получи и от официални източници, като например печата. Относно вербовъчната работа, тя невинаги е на равнище - има години, в които няма нито един новопридобит агент, а една част вече са известни на противниковото контраразузнаване. Съмненията в липсата на ефективност дават повод на Центъра да се намеси, като се стига и дори до отзоваване на оперативни работници.

Следващата таблица представлява използваните информации през 10-месечието на 1968 г., и изготвените информации, идващи от Париж. Тя потвърждава тенденцията за количествено увеличаване на сведенията, придобити от тази ключова европейска столица, и представя адресатите, за които те са предназначени.

Приложение № 1281

Таблица за използваните информации през 10-месечието на 1968

Изготвени информации - Париж   40
Изпратени  
Бюлетин на ЦК на БКП  5
МВнР  29
Министерство на външната търговия  8
МНО  8
Други поделения на КДС  7

 

 

 

 

 

 


Много важен е въпросът, когато настъпват ключови промени и събития, както и когато ръководи личност от класата на Дьо Гол, доколко българските дипломатически служби са били подготвени да предоставят адекватна информация и за съответните действия. По този повод Павел Писарев представя състава на българското посолство, отношенията на различни равнища, както членове на ЦК на БКП и на Политбюро, така и министъра на външните работи Иван Башев, както личностите в самото посолство, така и видни българи във Франция от онова време, които работят в полза на България.

Владимир Топенчаров е с богата биография на журналист, историк и политик, академик. Той е главен редактор на в. „Отечествен фронт“ (1944-1958), директор на печата към МВнР (август 1945 - октомври 1949), генерален секретар (1955-1957) и председател на Съюза на българските журналисти (1957-1958), посланик на България във Франция (1964-1972) и в Холандия, със седалище в Париж (1965-1968), член на ЦК на БКП (1966-1990), депутат в 7-ото и 8-ото Обикновено народно събрание (1976-1986). Той е автор на книгите „Българската роля в историята на европейската цивилизация“, „Богомили и катари - две жарави, един пламък“, „Св. Кирил - АВС дьо ла Ренесанс“, публикувани на френски от парижкото издателство „Сегерс“.

В своите мемоари Павел Писарев споделя, че в Париж е имало българи, чиито имена са стряскали даже „богатите и влиятелните франсета“. Според него „проф. Топенчаров се ползваше с голям авторитет сред дипломатическото тяло и сред френската администрация и интелигенция. Пишеше и издаваше книги на френски, участваше във френския културен, литературен и научен живот. Беше приеман на най-високо равнище, поддържаше връзки със съпругата на барон Ротшилд, която беше българка от София, израснала в богато семейство, заобиколено от софийския елит“.282 Той сподели пред мен, че посланикът имал голямото доверие на българското правителство и на министъра на външните работи Иван Башев283, второ, бил в преки връзки с Тодор Живков. Освен това знаеше много добре френски език и е бил веднъж във Франция като представител на комунистическата партия, за да посреща и изпраща нашите интербригадисти. Познаваше добре легалния живот, методите на работа във Франция, на държавата и на полицията. Беше много ерудиран човек. Посолството беше подбрано лично от Иван Башев“.284 Морис Кув дьо Мюрвил, блестящ министър на външните работи, изтъкнат дипломат, втори Ришельо, „просто боготвореше Иван Башев и питаше за него“.285 В разговора бившият кореспондент на „Работническо дело“ в Париж ми сподели, че външният ни министър е имал метод преди да замине някой, да го покани на обед или вечеря заедно със съпругата му, защото е смятал, че „съпругата има голямо влияние за представянето му, да не е някоя селянка“.286 Може да се приеме, че персоналът на посолството е подбран от интелектуалци и дипломати от висока класа. Сред тях са вече споменатият съветник Стефан Стайков, синът на Енчо Стайков287, съученик на Писарев. Пред мен той го определи като „ерудиран, подготвен, завършил в Москва, много интелигентен. Беше инженер, първи секретар по научно-техническите въпроси“.288

Доведеният син на Багряна, Хернани Ликов289, чийто баща е представител на България в Коминтерна, проф. Писарев определи по следния начин: „Много подготвен човек, с блестящ английски, с блестящ френски. За да го върнат от Япония и да го изпратят в Париж, това е просто безпрецедентен случай. А може би го е поискал самият Топенчаров. Те бяха и приятели.“290 Същите бяха думите му и за неговата колежка Мира Тодорова291, кореспондент на БТА: „много подготвена“. Логично звучеше и общото му заключение за хората от нашето посолство: „Изобщо персоналът беше подбран.“292

Без съмнение, не би могла да се пропусне ролята на Нино Нинов. За него Павел Писарев не скъпи похвалите си: „блестяща личност [...]. Той е от много богато семейство, дълго време беше женен за французойка. Вторият път вече беше там с друг брак, с българка. Една много талантлива поетеса, драматург, играеха се нейни пиеси във Франция. Много врати са му били отворени.“293 „Има едно име, с което трябва да започна, пише проф. Павел Писарев в главата „Българи в Париж“, това е името на Нино Нинов, български дипломат, който остана в Париж два мандата. Завършил американския колеж в София и Сорбоната в Париж, този син на богато семейство беше комунист в червата, участник в Парижкото въстание против хитлеристите през лятото на 1944 г. Но неговата необикновена култура го направи приятел на Митеран, лично познат на Дьо Гол и Жискар д’Естен, на творци като Франсоа Трюфо, Йожен Йонеско, на елита на парижката журналистика. Той пишеше статии за „Льо Монд“, „Фигаро“, „Юманите“ и „Експрес“ направо на френски и те излизаха без една поправена дума. Неговите лекции за България пред студенти от парижките университети, пред апарата на ЮНЕСКО предизвикваха фурор.

Какъв пример за българската дипломация. С Нино бяхме приятели, въпреки че аз бях на 30, а той минаваше 50-те. На един прием се яви с две различни обувки - едната бяла, другата черна. Разсеян, чешит, караше я през просото, беше му лесно да живее сред по-глупави от него, прости, но началници.“294 Относно статиите му проф. Писарев сподели пред мен: „Аз съм чел най-напред ръкописа, и след това го чета в „Монд“. Български журналист да пише в „Монд“ и не му е сменен един ред. Много подготвен човек.“295

Жоржета Пехливанова по повод смъртта на този изтъкнат български интелектуалец доста тъжно пише: „В историята на българската дипломация се срещат чудати и колоритни личности, умове със свой почерк, поведение и характер. Нино Нинов, който ни напусна неотдавна, остава в дипломатическата памет на колегите, работили или учили се от него,  със своя изискан висок стил в анализите си на външнополитически събития. Изказът му бе неповторим, а познанията му - енциклопедични. Често съм се консултирала по заплетени дипломатически казуси. Изчерпателните му разяснения носеха полъха на неговото верую, широтата на европейски скроен дипломат и една ценностна и прецизна критика на модерния свят. Смятам, че дипломати от неговата кройка е имало на пръсти във Външно. Нино Нинов бе типичен представител на чистата дипломация и това бе най-трудното. Външното ни министерство през 60-те и 70-те години бе затворено и консервативно ведомство, в което висшите дипломати бяха възпитаници на партийни, военни или разузнавателни школи в София, Москва, или имаха дълъг сектантски стаж на окръжни секретари. Някои от тях, останали от култовско време, бяха „замръзнали“ в развитието си под дипломатическия им имунитет на посланици. За тези хора Нино Нинов беше революция. За него бяха чужди подлостта и двуличието, което те смятаха, че е синоним на дипломацията. За изтънчения Нинов доносничеството, клеветничеството и ласкателството бяха робски инстинкти, а не висши добродетели срещу беззащитната невинност на човека. В този период ходът в дипломацията бе тежък и тромав. Въпреки високия си професионализъм и бляскаво перо Нинов, за да оцелее от ударите под кръста, се отбраняваше само със силата на знанията си. И носеше синини, много синини незаслужено... Министър Иван Башев бе оценил качествата на дипломата-интелектуалец - учил в американския колеж в Симеоново, завършил международно право в Сорбоната - Париж, и го оставя да работи два мандата в българското посолство в Париж, защото се бе превърнал в лицето на посолството. Това не бе обичайна практика, а рядкост в кадровата му политика. Министър Младенов също високо оценява неговите качества при аналитичните му разработки и от тогава във Външно остава пожеланието „ако имаме повече дипломати като Нино Нинов.“296

Дипломатическият му такт, изящният му стил на френски език, умението да създава връзки и да ги запазва, многобройните му стари приятелства в Париж от студентската скамейка с известни журналисти, писатели, университетски професори и политици, се превръщат в капитал не само за него, но за България. Блестящите му лекции за България и нейната 1300-годишна държавност пред специализираната аудитория в ЮНЕСКО, пред университетските студенти в Сорбоната - Париж, в Лион, Монпелие оставят трайна следа във френската общественост. Според Ж. Пехливанова „престиж и авторитет е за Външното ни министерство, че в огърлицата на неговата история има такива ярки имена на европейско равнище. Нино Нинов се познава лично с френския президент Шарл дьо Гол и негова е заслугата за първата официална среща Дьо Гол - Т. Живков в Париж. Той има лични контакти и с президента-аристократ Валери Жискар д’Естен, а с президента Франсоа Митеран е в приятелски връзки. „Много често в компанията на френския писател-социалдемократ Жорж Коншон тримата, разнищвайки интересни теми, сливахме обедите с вечерите“, споделя Н. Нинов. Аз не зная друг дипломат от кариерата, който сам да напише политически анализ на френски език, а главните редактори на вестниците „Монд“, „Юманите“, „Фигаро“ или на сп. „Експрес“, „Нувел Обсерватьор“, журналисти-международници от ръста на Франсоаз Жиру, Жан-Жак Сервен Шребер, Клод Анжели да го публикуват 1:1 без никаква корекция. Приятелствата му с изтъкнати политически коментатори от Френската телевизия като Жан Пиер Руло, Едмон Рубо, г-жа Нови и др. остават капитал за мисията ни във Франция. Неговата стара приятелска връзка със синеаста Жан Мари Дро става мост за филма за именития български художник Димитър Казаков. Нинов поддържа приятелство и с филмовия режисьор Франсоа Трюфо, с Йожен Йонеско - основателя на театъра на абсурда, със световноизвестната художествена критичка българката Дора Валие (сестра на известния български интелектуалец в Лондон Петър Увалиев)297 и т.н. Дори самовлюбеният проф. Вл. Топенчаров не можеше да не си признае, че без Нино Нинов неговата книга за богомилите нямаше да излезе. Във Външно Н. Нинов работеше и в двустранната, и в многостранната дипломация. Негови анализи и мнения са залегнали в редица документи и позиции, свързани с външната ни политика. В качеството му на познавач на европейското право Нинов се оказа един от най-добрите защитници на България пред света в случая Сергей Антонов. Неговите задълбочени анализи за съдебния процес във връзка с атентата срещу папата бяха върхът в тогавашната публицистика. Книгата му „Делото Антонов“, преведена на няколко езика, неговите публикации по този повод във френския в. „Монд“, пресконференциите му в Париж и интервютата му пред Френската национална телевизия говорят, че родината се защитава не с клишета и празни приказки, а със знание и умение да използваш европейското право и да докажеш истината за България. След 1989 г. Нино Нинов като публицист излиза с много материали в българския и френски печат. Негова е публицистичната книга „Време на полуистини“, 1993 г., за която самият той казва: „...В книгата читателят ще забележи пристрастия, ще се натъкне и на противоречия, за които не се червя. Когато животът се мени, само главите, които служат за украшение, не се променят. Те са неуклонно прави. Пристрастията и противоречията смятам за осъдителни, когато са преднамерени, когато се диктуват от конюнктурата или са подвластни на капризите на нечия лъкатушеща „генерална линия“. Смея да мисля, че при мен те са неизбежен резултат от едно интелектуално усилие. От един размисъл, който не щади нищо, освен непреходните ценности на цивилизацията. Толкова за моите полуистини!...“

В новия век за визитката на България в Европейския съюз и по-специално във Франция повече от всякога и трябват дипломати - личности като Нино Нинов!“.298

Логичен беше въпросът ми към Павел Писарев за значението на Париж за българската външна политика и външното ни разузнаване, както и за неговото собствено положение там. „Аз имах особено положение. Като смениха посланика и като тръгнах за Париж, пътувах с Топенчаров. Тогава се запознахме. Той беше изолиран от нашия печат. И преди да го пратят за посланик, Тодор Живков нареди да излезе в „Работническо дело“ „Успокоената граница. Българо-гръцките отношения“. Да се види, че той отново е върнат в журналистиката, в обществения живот и по много важен въпрос. Статията беше парафирана от Тодор Живков и пратена на (Георги - б.а., Х. М.) Боков да излезе. Това ми беше досегът с него. Аз пуснах тази статия, той тогава дойде във вестника и така се запознах с него. Жена ми е негова студентка по журналистика от Университета. Той и (Георги - б.а., Х. М.) Боршуков299 преподаваха история на българската журналистика. Пътувахме заедно за Париж и той като събра посолството, каза: „Ние с другаря Писарев сме изпратени от другаря Живков“. Аз дори не съм го виждал. Едва когато станах директор на телевизията, започнах да се виждам с него. А той каза, че не му е удобно да каже, че само той е изпратен. Но като го каза, на мен ми се вдигна много авторитета.

Какво да крием. Във всяко посолство различните служби имат представители. Те не се набират от посланика. Има разузнаване, контраразузнаване, политическо разузнаване, военно разузнаване. Консул, който трябва да работи с гражданите на страната в чужбина. Във всяка държава се знае, че е така. Французите знаят. Българските, да ги наречем, „ченгета“, се събираха с френските, които работят против тях, на обяд и на вечеря. Аз съм присъствал и питам нашия шеф на разузнаването: „Вие какво се събирате и говорите?“. А той ми отговаря: „Аз съм уведомил моите началници, те са ми казали какво да му кажа, какво да го питам; а той е уведомил своите началници, те са му казали какво да ме пита. Те са колеги, те се знаят. Освен това той е полковник, иска да стане генерал, и аз искам. Ние трябва взаимно да си помагаме. Аз знам какво мога да му кажа, знам от какво се интересува, и му казвам истината и не го лъжа, защото знам, че той ще провери. За да може той да се отличи. И той ми казва някои работи.

Шефът на френските служби, които работеха за Балканите, колонел (полковник - б.а., Х. М.) Костов, беше българин, беше женен за Дора Валие. Избягал след 9 септември. Не е избягал, а пратен от българското правителство, като Увалиев. Той е изпратен в посолството и от посолството напуска, както и предишният посланик, Долапчиев. Те са пратени през 1946-1947 г., когато властта е привличала. Не се знае те изпратени ли са, избягали ли са, Тъмна Индия. Като Владо Костов и Георги Марков. Всички са изпратени.“300

Относно българския апарат във Франция П. Писарев се изказа, че търговското представителство, туристическата служба, ТАБСО, не бяха „българановци“301, били са много подбрани хора. Но българите, България като авторитет не се ценяха, до такава степен, че Топенчаров на една сбирка им казваше като направим автомобилна катастрофа и дойде полицай да казваме, че сме сърби. „Апаратът беше много подготвен и пращаше обективна и сериозна информация. Там Драмалиев302, представителят на България в ЮНЕСКО, беше женен за сестрата на Иван Башев. Майката на Иван Башев живееше в Париж, тя е била чешка еврейка, живяла във Виена. Баща му е бил търговец на месо. Изнесъл се във Виена и се оженил за нея. Самият Иван Башев идваше много често. Всичките му пътувания за Америка минаваха през Париж. Той 2-3 години е работил в Световната младежка организация със седалище в Париж, преди да започне Студената война. Често идваше Венелин Коцев303, и той беше работил в Париж. Често идваше Константин Теллалов304, и той беше работил в Париж. Аз сега не мога да си спомня колко хора от висшето ръководство са работили в Париж преди това. Така че Париж беше важен за тях. Ангел Цанев305, Митко Григоров306, аз съм ги развеждал всичките. Понеже те не искаха да ги води някой от посолството, защото знаят, че е от МВР и че след тях ще тръгне някакъв доклад, а пък аз съм младо момче, от вестника, знаят, че няма да се занимавам с такива работи, казват: „Писарев свободен ли е, и ме викат“. Ангел Цанев ми беше комшия. Той по-късно беше министър на вътрешните работи. Цялото политическо ръководство на България имаше добро отношение към Франция. Те бяха франкофони по вътрешна нагласа. Водил съм ги по кабарета, къде ли не съм ги водил. Искаха да отидат в определени кина, в определени кафета. Чували били за „Крейзи Хорс салон“ кабаре. Искаха да отидат в „Мулен руж“. Всичките знаеха и искаха да отидат и да видят. И това беше българското ръководство, което се кланяше на Москва и казваше: „Да живее великият Съветски съюз“. И те и в двата случая бяха искрени. И в отношението си към Франция, и в отношението си към Съветския съюз. Целият държавен апарат беше добре настроен към Франция и към френската култура преди всичко и към Париж като град. А и към Дьо Гол, те бяха голисти.“307

„През октомври 1966 г. във Франция дойде на официално посещение Тодор Живков. Аз работех по подготовката на това идване - събирахме с дипломата Тодор Додев информация как ще посрещнат французите Живков. Бяхме при Смаджа, главен редактор на правителствения в. „Комба“, излизал нелегално още по време на Съпротивата (орган на Френския национален комитет за Освобождение в Алжир, публикувал списъци на национални предатели след 1942 г. - б.а., Х. М.). Смаджа ни информира, че на България ще бъдат предложени сериозни проекти: международният път Е-5 да продължи от Триест - Белград през София и Пловдив до Багдад, като на българска територия на всеки 100 км се построят мотели, бензиностанции и кътове за отдих, т.е. да се открие огромен транспортен проход от сърцето на Европа до Азия, каза, че ще ни се предложи кредит за закупуване на 30 самолета „Каравел“, че френските туристи ще станат 100 000 годишно и ще се построят туристически селища за тях, че ще се монтират автомобилите „Рено 8“ и „Алпин“ и всичко това с френски кредити [на Ротшилд - б. П. Писарев].“308

Намеква се, че Франция исторически подкрепя правата на България за излаз на Бяло море. Цялата информация е изпратена в София. В своите мемоари по повод тази среща П. Писарев цитира Смаджа, който заявява: „И предупредете г-н Живков, че няколко дни след посещението му всички разговори в Париж ще бъдат известни във Вашингтон, Лондон, Бон и Москва, това ви го казвам от мен, аз, Смаджа“, натърти нашият събеседник. „Какво се чудите, погледна ме Смаджа, забравяте ли, че Франция беше окупирана пет години от германците, след това през нея минаха американски и английски войски, голистите бяха пет години в Лондон, а след това у нас имаше американски бази десетина години и в страната има милионна армия комунисти.“309

От информацията на Смаджа в подписаните документи остават само сглобяваните в България коли „Рено“, 100 хиляди френски туристи и селището „Русалка“, продажбата на 5000 тона тютюн годишно и разширяване на научно-техническите връзки. „Военните не разрешили магистралата от Европа до Азия, щели сме да отворим път на танковете на НАТО към Балканите, а за „Каравелите“ да не говорим - какви френски самолети, като си имаме съветски.“310

От особен интерес за разбирането на френската история и конкретно на събитията от май - юни представлява книгата под заглавие „(Не)таен агент“ на Дино Динев - Джими311, който е агент на КГБ, Държавна сигурност и ДСТ (контраразузнаването) и лежи във френски затвор в продължение на три години, осъден от френския Съд за Държавна сигурност. През май 1968 г. снима барикадите по време на френските вълнения в Париж. От тези кадри режисьорите Франсоа Трюфо, Клод Шаброл и Жан-Люк Годар монтират двата пълнометражни филма „Май 1968-а“.

Както сам казва за себе си, „аз снимах и ставах директен свидетел на бунта на новото срещу старото. Самият аз нямах, пък и не можех да имам собствено мнение в тази чужда за мен страна, било то по социални, икономически или политически проблеми. Естествено, симпатизирах на левите, особено на студентите, чийто символ бе Че Гевара. Не мога също така да скрия и възторга си от толерантността на правителството на генерал Дьо Гол и от търпеливостта на френската полиция. Мислех си, че ако подобни събития станеха в България или някоя друга страна, тази революция би завършила с десетки, ако не и стотици жертви. Френската миниреволюция от май 1968 г. завърши без нито един изстрел, без нито един убит. Ранени - да, но те бяха повече сред полицаите. Студентските барикади в Париж станаха символ на бунта на много млади хора по света, търсещи справедливост в икономическия и политическия живот на своята страна. Прага не закъсня.

Французинът по правило обича да се храни добре, а не по-малко той обича и летните ваканции. През юни вече барикадите оредяха. Стачкуващите един по един се завръщаха в заводите и предприятията и поемаха своята работа. „Юли и август, казваха някои - са определени от Бога за ваканция.“ А за нейното реализиране трябваше и бензин. Метрото и влаковете тръгнаха, на бензиностанциите вече имаше гориво и „славните революционери“ от парижките барикади поеха по „Оторут дьо Солей“, посока Лазурния бряг.“312

В своя сборник от кореспонденции Павел Писарев споменава, че „небезизвестният“ Джими - Дино Динев е бил комендант на девета барикада. „Но там не смеех да се вестявам, защото проф. Топенчаров - нашият посланик, беше наредил всички представители да се покрият, за да не ни обвинят, че имаме връзка със събитията. Пазехме си стоте хиляди френски туристи в България - резултат от посещението на Тодор Живков през 1966 г. Юлия Кръстева, която по това време правеше бързи крачки по етажите на парижкия културен елит, подписваше петиции, заедно с Арагон и Елза Триоле, с Маркузе, Сартр и Пиер Декс. Другият знаменит българин Цветан Тодоров беше по това време в САЩ, но се върна по време на събитията и сам признава в спомените си, че е намеквал на колегите си да не се натискат много за народна демокрация и социализъм, защото „имал нещо предвид“.313

Не мога да се съглася с твърдението, че няма убити. Различните източници говорят за двама, трима или четирима. „В действителност, Историята запомни само две жертви на тези събития: един полицейски комисар от Лион и Жил Тотен, един лицеист, удавил се в Сена, близо до Флин, след преследване от силите на реда. Причините на смъртта му и до днес не са изяснени. Какъв е контекстът на смъртта му? На 7 юни работниците от завода Рено-Флин отказват да подновят работа въпреки намесата на жандармерията. Те са подкрепени от студентите, дошли от Париж. В понеделник, 10 юни, маоистите от Съюза на марксистко-ленинската комунистическа младеж (ЮЖКМЛ) и анархистите от Движението 22 март, организирали марш срещу Флин в подкрепа на стачниците. Има жестоки сблъсъци между Гард мобил и КРС. „На 10 юни в лагера близо до Мьолан, виждайки, че срещу тях пристигат десетина жандарми, една малка група от млади маоисти бягат, като преплуват Сена. Един от тях, Жил Тотен, лицеист на 17 години, е отнесен от течението. Според сведение, публикувано в 1998 в „Льо Паризиен“ „свещеникът на младите християни, викарият Брус, свидетелства, че са му попречили да стъпи на земята“.314 На 10-11 и 11-12 юни 1968 г. обявяването на смъртта на Тотен отприщва двете последни нощи на бунтове и на барикади: в жестоки сблъсъци едни срещу други се изправят силите на реда и студентите от Латинския квартал. Смъртта му много бързо е приписана на силите на полицията. Жил Тотен става герой и мъченик на май - юни“. На 11 юни, предвождани от един плакат с надпис „Маларме в траур“, хиляда души, сред които ученици и преподаватели в лицея участват в мълчалив марш по парижките улици. Публикувано е прескомюнике от името на лицея, който той е посещавал: „Той никога не беше действал по неразумен начин, обратното; сред неговите другари той беше най-зрелият, най-склонният на разумна дискусия [...]. Ако той се ангажира в действия, това не беше в следствие на волско поведение, а лично убеждение“.315 На 15 юни 1968 г., предхождан от гигантски портрет, изрисуван от студентите на Бо-з-Ар, носен от двама работници от Флин и съпроводен от между четири и пет хиляди души, в мълчалива манифестация и без надписи, Жил Тотен е погребан в гробището на Батиньол в Париж, където звучаха Песента на оживелите и Песента на мъчениците.

На 11 юни в завода Пежо на Сошо-Монтбелиар, войник от специалните части убива Пиер Бейо, на 24 години, работник железар, с 9-милиметров куршум (много работници са ранени от куршуми). Друг работник, Анри Бланше, на 49 години, който губи равновесие от нападателна граната, пада от парапет и умира от фрактура на черепа.

Списание „Експрес“ разкрива реалните условия на още една смърт в Париж. Това е четивото за Май 68, видян от другата страна на барикадата. „По чудо не се забеляза нито един мъртъв в тези сблъсъци с рядко насилие. На другия ден [11 май - б.а., Х.М.] обаче, в 9 часа, телеграма на генералната дирекция на националната полиция сигнализира, че „майор Журниак, от КРС 5 от Тулуза, се намира в много тежко състояние. Той пострада от счупване на черепа, ранен в челото от паве“. Много отслабнал след хирургическата намеса, той ще бъде впоследствие преместен в Тулуза. Той ще почине година по-късно в инцидент с кола, вследствие на болка, причинена от последствията на раната му. Няколко години по-късно неговата вдовица ще се обърне с призив към префекта Гримо, за да отбележи, че тя взима само минималната пенсия, тъй като се е сметнало, че смъртта му не е била следствие от май 68. Префектът дълги години ще се бори срещу администрацията на Министерството на финансите, за да получи обезщетение. Той първо ще се обърне преди всичко към Робер Булен, но накрая ще получи удовлетворение едва при Анри Еманюли, петнадесет години по-късно...“.316

Накрая на 24 май в Лион за пръв път е убит полицай. „Според доклад на висш полицай, една манифестация, организирана от Генералната асоциация на студентите и от Френската демократична конфедерация на труда (КФДТ), щеше да се изроди, след различни перипетии, в серия от свирепи сблъсъци между манифестанти и силите на реда. След обрата, който взеха събитията, студентите се оттеглиха, изместени от младите хулигани, чуждестранни работници, дори и от проститутки. Укрепени на площад Дьо Корделие, където достъпът беше блокиран с барикади, тези бунтовници тласнаха срещу службите на реда камион-цистерна, блокирайки педала на газта. Превозното средство блъсна с пълна скорост полицейския комисар Лакроа, който беше убит на място.“317 Двете му деца остават сираци, а дълги години съпругата му трябва да се бори със стената от бюрокрацията, докато получи пенсия за смърт при изпълнение на служебния си дълг, защото той почива година по-късно.

40 години по-късно дебатът върху точните причини за неговата смърт остава все още открит. На другия ден, 25 май, нова манифестация е организирана до площад Селестин. Но някои студентски организации имат друга цел: да стигнат до префектурата и да предизвикат сблъсък с полицията. След първите схватки към 19 часа манифестацията се оказва разцепена на две, откъм всеки край на моста Лафайет. Барикади са издигнати от двете страни. Върху десния бряг, откъм Корделиерите, протича истинска битка между подвижната жандармерия, струпана в средата на моста Лафайет, и манифестантите, мнозинството студенти, които се опитват да пробият кордона на силите на реда. „Имаше пушеци и невероятен шум. Атмосферата на бунта беше каквато никога дотогава не бях откривал“, си спомня Клод Буржелен, асистент във филологическия факултет през Май 68.“318

Студенти решават тогава да откраднат камион от една постройка и да го насочат към входа на моста. Блокирайки педала на газта, те го насочват срещу силите на реда. Някои се качват върху цистерната, за да хвърлят бомби, други се крият отзад, за да се възползват от пробива. Около 23.30 е. Час по-късно радиата обявяват смъртта на комисаря Лакроа, смазан от камион. След още няколко сблъсъка с подвижната жандармерия, манифестантите се разпръсват, грабейки Галериите Лафайет и Големия Базар.

„В ранната утрин има хайки почти навсякъде, си спомня Робер Даран, който отрази събитията за RTL. Тежката ръка на службите на реда на КЖТ арестува дори въоръжени типове и ги отвежда в полицейския участък!“319 Историчката Мишел Занкарини-Фурнел говори за един град „в шок“: „Населението дефилира цялата сутрин, оставяйки цветя на мястото, където комисарят е намерил смъртта си. (...) Преследвания, арести и тревожни декларации на регионалния префект се множат в следващите дни и предизвикват подлудяването на населението“.320 Смъртта на комисаря бележи колебание в общественото мнение по отношение на голисткия ред. След затварянето на филологическия факултет, през юни, двама маргинали, Мишел Ратон и Марсел Мюно, са арестувани и обвинени за смъртта на комисаря Лакроа.

Страстите от май 1968 едва са спаднали, когато на 22 септември 1970 г. започва процесът на Мюнш и Ратон пред съдебните заседатели в Рона. Тезата за комисаря, смазан от камион, изглежда възприета от всички, още повече, че дебатите се насочват единствено върху въпроса дали Мюнш и Ратон са тласнали камиона срещу силите на реда. Но в последния ден на процеса - неочаквана промяна: интернистът в болницата „Едуар Ерио“, на когото е бил възложен случая с комисаря Лакроа, пожелава да свидетелства. 40 години по-късно той разказва: „Аз чух по радиото, че говориха за откриването на процеса на лудия камион, който е смазал комисаря. Аз си казах, че това не е вярно. Аз се представих пред трибунала и свидетелствах още същия ден. Вечерта на 24 на мен ми бяха възложени спешните случаи. Комисарят беше с инфаркт... Върху електрокардиограмите трябваше да се види, че той е умрял от инфаркт, но тези доказателства са изчезнали.“321 Тогава възниква дебат между интерниста и двамата съдебни лекари, които са направили аутопсията. За тях е ясно, че става дума за смазване на гръдния кош, което не може да бъде причинено от реанимацията. Адвокатът на Мишел Ратон, Франсоа Ла Пьонг, е категоричен: „Това свидетелство на интерниста и слабостта на обвинението, засягащи Мюнш и Ратон, силно повлияха върху определението на съдиите.“ Няколко мига за обсъждане са достатъчни: оправдаване.“322

В колективната памет комисарят остава „умрял, смазан от камион“. За много хора свидетелството на интерниста изглежда подозрително. Робер Даран от РТЛ все още се съмнява: „Всички медии споменаха за смъртта на комисаря, казвайки, че е бил смазан от камион. Цяла Франция беше в течение. Защо той си мълча две години? Защо в деня на процеса той се отдава на слушане на радио?“323 Преподавателят Клод Бюржелен, който свидетелства на процеса, е убеден: „Версията на интерниста е в основата си най-добрата. Син на директора на лицея Дю Парк, той произлиза от лионския истаблишмънт. Чувстваше се, че той в никакъв случай не се опитваше да мами“.324

Въпреки обясненията на интерниста, една-единствена теза доминира. За доказателство съвременна изложба в библиотеката на Дьо ла Пар Дио, посветена на 40-годишнината от събитията, представя непубликувани до този момент фотографии. И тя потвърждава твърденията, че „комисарят Лакроа, смазан от камион, натоварен с камъни“. Опирайки се на тази изложба, „Лион Капитал“ също допринася, за да представи тази теза, с откриването на новата серия върху Май 68 г.325

Когато става дума за 1968 г., неизбежно се стига до темата за насилието. „Полицейщина“, „полицейски жестокости“ и пр., това са традиционните определения, с които се свързват майските събития.

Според Димитър Шишманов, каквото и да е недоверието към официалните данни, публикуваните сведения на Парижката префектура на полицията казват твърде много за мащабите на вълненията и стълкновенията главно в Латинския квартал.

„Само на 3, 6 и 10 май в Латинския квартал, където са били издигнати десетки барикади, при уличните боеве между студенти и полиция, са били ранени 2169 души, от които 1546 студенти и 583 полицаи. Броят на ранените студенти е всъщност много по-голям, тъй като повечето от тях са били лекувани не в болници, а в домове и студентски квартири, за да не бъдат арестувани.“326 Трудно може да се каже каква е тежестта на техните рани, колко са трайно инвалидизираните.

„Една нова градска партизанска война.“

Три дни по-късно Кон-Бендит трябва да премине пред дисциплинарен съвет в Сорбоната. Вълнение в префектурата на полицията: строго конфиденциална нота на РЖ327 сочи, че „позив, който не съдържа никакви сведения за произход и който, както изглежда е обект на много ограничено разпространение, сега циркулира в студентските среди на крайната левица. Този документ сочи имената, функциите и респективно адресите на членовете на студентския съвет на университета, привикани да отговарят дисциплинарно по случая на Кон-Бендит и другите шест студенти. Начело на този списък се открива изразът „начин на употреба“ и в края не по-малко красноречивата формула: „Вие сте на ход другари“.328

Също на 5 [май - б.а., Х.М.], в 18 часа, според друга строго конфиденциална нота, префектът взима мерки и организира „защитата с постове и патрули на жилищата на членовете на дисциплинарния съвет.“329

„На 6 [май - б.а., Х.М.] Даниел Кон-Бендит се появи в края на сутринта в Сорбоната, което предизвика очевидно нови схватки, скандирания на вече прочутия лозунг: „Освободете нашите другари!“. В края на тази гореща нощ (с повече от 300 ранени полицаи, 422 ареста), комисарят Морис Гримо алармира за непригодността на силите на полицията срещу тази нова градска партизанска война: „Тези организирани групи са крайно твърди и подвижни и нямат никакви задръжки за морално и социално съзнание. Ако физическият кураж на нашите части, както и на другите формации (въвлечените Гард мобил или КРС), e много голям, нашият човешки материал се оказва много малко адаптиран за толкова свирепи неприятелски действия. Ще бъде полезно по големите оси да се използват бронирани коли, които не се спират нито от спукване на гума, нито от препятствия и да могат да прикриват напредването пеша [...].“330

За по-малко оптимистичния тази версия ще бъде свирепо оспорвана няколко дни след евакуацията на Сорбоната, споменавана като провокация. Този път RG откриват с безпокойство, че левичарските организации сформират истински щаб, който се опитва да структурира движението. Така една тревожна конфиденциална нота заявява на 5 май, че истинско стратегическо съвещание се е провело, за да се подготвят бъдещите действия: „В края на студентската манифестация в Латинския квартал членове на Националния съюз на студентите на Франция (ЮНЕФ), от Революционната комунистическа младеж (ЖКР), от Комитета за връзка между студентите революционери (КЛЕР) и Съюза на марксистко-ленинската комунистическа младеж (ЮЖКМЛ) се обединяват на ул. „Улм“ № 45 (V район), през нощта, в седалището на Екол нормал сюпериор, за да приключат акцията, предвидена за понеделник, 6 май, в Сорбоната.“331

Всички тези организации се срещат за демонстрация на сила, на 10 май в края на следобеда, на пл. „Данфер-Рошро“. 12 000 манифестанти стигат Латинския квартал откъм бул. „Араго“. Студентската служба на реда попречва на няколко „бесни“ да нападнат затвора дьо ла Санте. Бул. „Сен-Мишел“ и ул. „Ге-Люсак“ ще познаят това, което се нарича голямата нощ на барикадите, най-твърдият и най-забележителен епизод от майските събития.

Нищо не предвещава подобно отприщване на насилие. Още повече, че в началото на вечерта започват преговори между ректората и студентите, проследени час по час от Ален Пейрефит, министър на националното образование. Те ще траят до 1.55 през нощта. През цялата тази фаза властта се надява все още на омиротворяване. Тогава е дадена заповед на хилядите полицаи, разположени в Латинския квартал, да не мърдат - още повече, че префектът Морис Гримо, опасявайки се от присъствието на многобройни млади лицеисти, иска да отложи възможно най-много възможната атака. Поддиректорът на 9 отдел, леко раздразнен, отбелязва в своя доклад от 11 май: „Аз проследих филма с къртенето на паветата на шосето, използването на брадви за сечене на дървета, изкъртването на знаците, построяването на барикадите, които се издигат пред нашите формации, пасивни заради получените инструкции.“332

Едва в 2 часа и 10 минути силите на реда получават зелена светлина да атакуват. 6255 полицаи тогава ще се окажат в сърцето на истинско въстание посред самия Париж. За да се измери интензивността и силата на тази първа нощ на барикадите, ето и един документ от изключителна значимост, който представя в цялата пълнота събитията: отчет на разговорите по радиото между щаба и префектурата (Z 1), която дава заповедите на началниците на района и на ротата (TI 23, 85, и пр.), която пряко се отчита за сблъсъците. Обменът продължава от 20 часа до 4 часа сутринта.

Бунтовете не престават до първите лъчи на зората. В ранната утрин гледката е  потресаваща: 125 разрушени коли, 63 запалени, изпразнените улици с изкъртени павета като след война, 247 ранени полицаи, без да се броят манифестантите („чийто брой е невъзможно да бъде определен, повечето не могат да бъдат разпознати“, отбелязва с лицемерна благост един доклад). Общо 469 са разпитани. Сред ценните формуляри на разпитите, проведени от RG, е този на Евелин Пизие, бъдещ университетски преподавател, на Патрик Топалов („водачът на играта в Europe n°1“), но също така и на един млад „съветник по право“, който ще стане пазител на Печата при Франсоа Митеран, на Мишел Возел, тогава председател на Кръга по парламентарни проучвания и член на Центъра за политически проучвания.

Обаче никой няма да повярва, че тази първа нощ на барикадите няма да даде жертви или тежко ранени. Отличеният с Нобелова награда по медицина, проф. Жак Монод, дори лично ще се яви посред нощ в комисариата на V район, за да се увери, че няма нито един мъртъв.

„Одеон трябва да бъде взривен.“

От своя страна, префектът постоянно е обсипван с въпроси по повод слухове с извънредна сериозност. Една бележка на RG от 10 май разкрива, че един позив: „Хиляди ранени, трима мъртви и бойни газове“, подписан от Движението 22 март, е бил разпространен предишната вечер в Латинския квартал. Нова бележка на другия ден след барикадите: „Според някои ръководители на ЮНЕФ, репортери на Европа № 1 са били уверени, че има мъртви предната нощ в Латинския квартал. Според същия източник, тези журналисти са готови да излязат и да разпространят веднага тази информация в ефир“. Дори тече слух, че са били хвърлени тела в Сена, както през октомври 1961. Това обяснява защо манифестантите скандират отмъстително „Гримо убиец“. Друга бележка на щаба, с дата 11 май, 10.40 ч., обаче обобщава: „Г-н префектът е много раздразнен от комюникетата в печата и в радиото, които споменават за използването от силите на реда на хлорни гранати. Г-н префектът иска да се направи анализ на гранатите, които ние имаме в момента.“333

Според Централния разузнавателен бюлетин на ЦРУ от 9 май 1968 г., властите са убедени, че масовите студентски бунтове ще попречат на преговорите между Съединените щати и Виетнам. Бунтуващите се над 10 000 студенти стават причина за интензивни мерки за сигурност, за да бъде сигурно, че нищо няма да се случи. Стоманени прегради и полицейски кордони ограждат американското посолство, президентския дворец и международния конферентен център, средище на разговорите. Добре организираните демонстрации от 7 май, които настъпват въпреки предупреждението на Дьо Гол против насилието, са свикани близо до Триумфалната арка, на по-малко от 300 ярда от центъра. „Министърът на информацията Горс обвини неназовани „специалисти по агитация“ за действията на студентите.

Обвинението на Горс вероятно е насочено към студентското движение „Нова левица“, слабо организирана студентска група от социалисти, анархисти и марксисти. Групата цели да установи студентски контрол върху „капиталистическия истаблишмънт“. Мнозинството от демонстриращите студенти вероятно не споделят политическите цели на Новата левица, която представлява неголямо мнозинство от студентите.

Водачът на Новата левица Даниел Кон-Бендит, който има видна роля в демонстрациите, каза пред британската телевизия на 5 май, че той няма да остане неутрален, когато преговорите за Виетнам започнат, посочвайки, че групата ще опита да организира антиамерикански демонстрации по време и близо до седалището на разговорите.“334 Няма как обаче да се премълчи, че в един от специалните разузнавателни бюлетини от същия месец самият Кон-Бендит заявява, че е на британска стипендия. Едва ли може да се говори за някаква „неутралност“. И пак самият той по същото време споделя, че редица фондации и организации, финансирани от ЦРУ, „проявили интерес“ към студентските водачи. И че от общо 18-те лидери, говорители и философи на младежките движения от май 68, 17 са от еврейски произход и се прави натрапващ се паралел между „майската“ и „болшевишката революция“ (вж. документи от френския Национален аудио-визуален архив), тогава за каква „неутралност“ може да се говори.

10 срещу 11 май. Първата „нощ на барикадите“ в Латинския квартал. На 10 в конферентния център на авеню „Клебер“ се откриват преговорите между виетнамци и американци. Сорбоната, обградена от студентите, става по един символичен начин това, което някои наблюдатели започват да наричат „Студентска комуна“. Изненадан от размера на техните манифестации, последвали евакуацията на университета, Жан-Пол Сартр, без да се бави, им дава своята подкрепа. С Бланшот, Горс, Клосовски, Лакан, Льофевр и Надо той подписва петиция, която се появява този ден в „Монд“: „Солидарността, която заявяваме тук със студентското движение в света - това движение, дошло бурно, за да разклати обществото, наречено перфектно въплътено във френския свят - е преди всичко отговор на лъжите, с които всички институции и политически формации (с малки изключения), почти всички органи на печата и комуникациите (почти без изключения) се опитват от месеци да го подправят, да изменят неговия смисъл и дори да го направят за посмешище.“335 За подписалите се е важно да му окажат подкрепа. Пред Радио Люксембург видният интелектуалец обяснява, че те не искат „бъдещето на бащите си, т.е. нашето... едно бъдеще, което е доказало, че ние сме хора подли, изчерпани, уморени, безволеви от пълното подчинение, изцяло жертви на една затворена система. За студентите, които още не са влезли в системата, направена от техните бащи, и не желаят да влязат, насилието е единственото средство, което остава, какъвто и да бъде режимът...“.336

Дьо Гол винаги е бил убеден в своята мисия в историята на Франция. Но сякаш неговото дело започва да се срива. По време на втората нощ на барикадите на 24 срещу 25 май късно вечерта обаче в Париж се разразяват множество инциденти, свързани пряко или косвено със студентските манифестации. Подпалена е парижката Борса. Развиват се остри сблъсквания между полицията и участващите в студентските демонстрации както пред Лионската гара, така и на десетина различни места из Париж. Избухват много пожари. Най-голямата битка става през нощта в Латинския квартал, в която участват от едната страна 20 000 студенти и други, а от другата - 8000 жандармеристи. Битката трае повече от 5 часа. Има няколкостотин ранени, които рано сутринта са изтеглени в Сорбоната. Латинският квартал рано тази сутрин представлява пълна пустош. Изгорени са десетки коли, разбити са и опожарени кина, два полицейски участъка, много магазини и кафенета. Издигнатите барикади достигат на някои места до 2-3 метра. Изсечени са десетки дървета. Сред участващите в стълкновението през нощта е и Мендес-Франс. Арестувани са няколкостотин души. Парижкото радио постоянно отправя апел към желаещите лекари и граждани да подпомогнат с медицински грижи, храна и лекарства стотиците ранени, които и досега лежат в залите на Сорбоната. Големи сбивания има и в градовете Лион, Нант, Бордо.

Същата вечер [на 24 май - б.а., Х.М.] Париж се възпламенява. Началникът на полицейската част рисува страшна картина на положението: „Агресивността и насилието са такива, че нашите формации трябва да бъдат на няколко места едновременно: те ще нахлуят на булевард „Дидро“, откъм кръстовищата Ледрю-Рулен, улица дьо Лион, Дидро-Домеснил, Рейи-Дидро, на моста д’Аустерлиц във всичките напречни пътища. Те трябва да отидат на помощ на централните комисариати в XI и XII район, атакувани от бунтовниците. Всички барикади са в пламъци. Систематично бомбардирани с камъни, полицаите, които извършват някои пеши атаки, отговарят със сълзотворни гранати. Автопомпите функционират на пълен режим. [...] Лионската гара няма привилегия в бунта. Сградата на Борсата е в клопката на пламъците. Пожарникарите, които манифестантите тормозят с удари от павета, твърде бързо са господари на бедствието. Ще трябват около петнадесет минути, за да се освободи площадът на Борсата и площадът на Операта по причина на насилието на бунтовниците, много от които са - според изразните средства на шефа на службата на реда, който командва формациите - „млади негодници“, перфектно организирани и ръководени. Към 00.00 часа, SOS идва от командната зала. То произхожда от централния комисариат на V район. Той ще бъде атакуван от голяма група манифестанти, намиращи се на ул. „Суфло“. Дадена е заповед на две формации, които участват в операциите, до гарата на Лион-Бастий, за да им се притекат на помощ откъм гърба на Пантеона. Този епизод трябваше да стане един от най-трагичните на майските събития. Полицаите, блокирани в комисариата, рискуваха да изгорят живи - единствено им оставаше да извадят оръжие337 срещу тълпата. Сблъсъкът беше избягнат с изключителна мъдрост.“338

Същата нощ още една драма се разиграва другаде. Тъй като друг манифестант намира смъртта си през Май 68 в Париж. Никой така и не разбира точните обстоятелства на тази гибел, дълго време приписвана на уреждане на сметки с хладно оръжие. Аутопсията на тялото, останала засекретена, обаче разкрива, че той е издъхнал от взрив на граната.

Симптоматично е описанието на темата за насилието, което дава Джими от вечерта на 23 май. „Голям контингент полицаи в пълно бойно снаряжение и с щитове, приличащи на гладиатори, бяха наредени пред моста на Сена, водещ към острова, където се намираха Съдебната палата и Префектурата на полицията. На лявата ръка имах вързана червена лента с надпис „Преса“. Реших да се приближа до полицията и да заснема няколко плана. Бях вече на петнайсет метра от тях, когато от страна на барикадата започнаха да хвърлят по полицията железни болтове от траверси. Въпреки железните каски, ударени с два и половина килограма по главата като в анимационен филм, полицаите се свличаха на паважа. Тогава те реагираха доста остро и освен със сълзотворни гранати атакуваха студентите с така наречения „артилерийски гръм“. Намирах се между развълнуваните студенти и не по-малко нервните полицаи. Въпреки че носех на ръката си обозначение „Преса“, реших, че е по-разумно да ме няма между тях. Побягнах към съседната улица, когато около мен изтрещяха три-четири „артилерийски гръма“. Свойството на този вид граната е, че тя не убива, но ако си в радиус от два метра, въздушната вълна е толкова силна, че може и да те събори. Аз буквално полетях като на филм, стискайки камерата с две ръце. Паднах върху счупените стъкла на повалена телефонна кабина.“339 Тези описания, които, освен че до този момент не са публикувани и съдържат и лични преживявания на автора, свидетел на събитията, допринасят за изясняването на този толкова важен проблем, какъвто е насилието. Една от най-видните изследователки на този период - Еманюел Лоер, в сборник материали от Френския май, публикувани във връзка с четиридесетата годишнина от събитията, представя ценни свидетелства, от които се вижда, че водещите френски вестници публикуват ръководства по стратегия и тактика на антиполицейски действия.

Кои са силите, които дават тласък на майското движение? Според главния редактор на „Монд Дипломатик“ Франсоа Онти „не бива да се счита, че студентството е, което стои в основата или ръководи това широко социално движение. В най-добрия случай те биха могли да бъдат пръстът, който натисна спусъка на навитата през последните десет години до крайност пружина“.340 Според „Нувел обсерватьор“ през 1968 г. студентите са били 695 318341. По това време се говори дори за сформиране на нова „социална прослойка“. За тях обаче Дьо Гол няма обаянието на Човека от 18 юни, на Спасителя и Обединителя, донесъл Освобождението от 1944 г. Въпреки всичките му заслуги, младите хора на Франция ще заявят, че „10 години [му - б.а., Х.М.] стигат“ и ще го пратят „в старчески дом“. В информационна справка от София от 17 юни 1968 г. се твърди, че „не избухването на студентското движение даде началото на работническото, а движението на студентите бе благоприятствано от подема на работническите борби против правителството в течение на последните години и особено в последните месеци [...] и от борбата на селяните против последиците от ценовата политика на Общия пазар“.342 Парижката информационна справка на посланик Топенчаров от 21 юли 1968 г. обаче е в съгласие с тезата на Франсоа Онти: „Хронологически студентското движение (Нантер, после Сорбоната) изигра ролята на детонатор на десетмилионната стачка на работници, служители, интелектуалци“. Според посланика то само се е разляло и е приело най-масови форми във всички университети. „То се разви ръководено главно от „леви“ групи и личности - френският (студентски - б.а., Х. М.) национален съюз - ЮНЕФ и други „левичарски среди“ (неотроцкисти, маоисти, анархисти или без определена физиономия, но с лява фразеология). Те водеха студентските маси включително в авантюри. В тази „левичарска“ ръководна среда вирееха и провокатори (в окупираната Сорбона и в окупирания театър Одеон имаше и бивши легионери, които са участвали в наемническите войски в Конго). Комунистическата студентска организация се оказа не готова да обхване и канализира движението в неговия общ мащаб [...] Общо взето студентските комунистически организации действаха слабо, неактивно, без размах. В Париж те имаха ограничени прояви - влизаха в комитети, продаваха „Юманите“ и отделни брошури, вземаха слабо участие в изписване на лозунги по стените и черните дъски в залите на Сорбоната и пр., докато неотроцкисти, маоисти, анархисти ги покриваха с объркани и объркващи главите лозунги.“343 Студентските организации на ФКП имат успех само в отделни провинциални университети - Страсбург, Клермон-Феран, Тулуза. Очевидно е противоречието между двете информационни справки от София и Париж. Стремежът непременно да се докаже значимостта на ФКП и на ОКТ в определени случаи води до такива противоречия с действителността, че могат да се срещнат твърдения, че едва ли не първата била „най-силната и организирана политическа партия“ във Франция, водещата роля на голисткия Съюз за Републиката и от постоянния неуспех на усилията на левицата да създаде единна платформа, което единствено би могло да я направи решаващ фактор в политическия живот на страната. Другата пък била „обхванала стачното движение“, макар да се изтъква, че има още пет значителни синдикални централи. И двете твърдения не отговарят на истината. През 1968 г. ФКП е с 350 000 членове, а на парламентарните избори от 1967 г. обхваща 22,5% от избирателите. Броят на привържениците на ОКТ пада от 4 милиона през 1948 г. на 2,3 милиона, но редица сектори от икономиката са доминирани от този синдикат. Не е случайно твърдението на министър-председателя Жорж Помпиду, че генералният секретар на ОКТ Жорж Сеги, който е и член на ПБ на ФКП, е неговият „вътрешен министър“. Благодарение на своите връзки със синдикалните ръководители, Помпиду успява да постигне Грьонелския компромис344 между правителството, синдикатите и индустриалците от 25-27 май345. Тогава са постигнати най-големите отстъпки. Разединението в лагера на левицата, между отделните синдикати и конфликтите между ръководителите и членската им маса дава възможност на Генерала да овладее положението.

В доклада за политическата криза във Франция на първия секретар на посолството Нино Нинов по въпросите за значимостта на движението от май-юни 1968 г. и за ролята на ОКТ се отбелязва следното: „В неделя, 30 юни, ще се спусне завесата на една драма с две действия и епилог. Епилогът - изборите - с известно приближение може да се предскаже. Ще бъде избрана най-неблагоприятната за левите партии камара, каквато е имало във Франция от 40 години“.346 Това заключение може да се приеме, но тук не става дума само за изборен резултат, а за влияние на събития с много по-дълбок корен, като постигането на Грьонелския компромис, овладяването на насилието в рамките на републиканската законност, отхвърлянето на насилието от цялото общество, едномилионната демонстрация пред Елисейския дворец на 30 май.

Още от създаването на ЮНР Съюзът показва устойчива тенденция за нарастването на броя на получените гласове. През 1958 г. той събира 4 160 000 гласа, през 1962 г. - 6 500 000, през 1967 г. - 8 400 000, а през 1968 г. - 9 000 000. Това са все хора, изразили своя вот в полза на голисткото обединение. Под неговите знамена са влезли представители на най-различни части от френското общество.

Ето и триумфът: това е „Ненамируемата камара от 68“, както наричат „изборите на големия страх“. Сборът за Републиката - Сборът за Защита на републиката (ЮДР) - новото име на тази сила, получава 296 места или с 96 повече от 1967 г. Независимите републиканци на Валери Жискар д’Естен, които през май описват „странни“ криволичения, съпроводени с откровени предателства, докато намерят „верния“ път, изпращат 64 депутати (с 21 повече). За пръв път от сто и двадесет години една партия (ЮДР) сама може да достигне абсолютно мнозинство (с 38% от гласовете и 296 места от общо 485 в Националното събрание). Това е относително поражение на жискардистите, чиято подкрепа не е необходима. Двете групи от мнозинството заедно с голистите дисиденти са достатъчни, за да получат три четвърти от новата Асамблея.

Левицата е лишена от места и излиза от изпитанието с намалена подкрепа. Френската комунистическа партия намалява гласовете си от 22,5 на 20% и има само 34 депутати (с 34 по-малко в сравнение с последните законодателни избори). Колкото до Федерацията на Франсоа Митеран, тя има 47 депутати (минус 47). Пиер Мендес-Франс е победен от Жан-Марсел Жанени в Гренобъл и повече няма да се върне в Парламента.

Недосегаемият голист Шабан-Делмас по онова време „промърморва“: „Ние спечелихме, но Генералът загуби“.

Първият секретар на посолството Нино Нинов описва средствата, с които управляващите могат да се справят с обстоятелствата: „Репресивният апарат. За справяне с обстоятелствата властта разполагаше на първо време с 40-хилядни сили за сигурност (части за републиканска сигурност347 и подвижна жандармерия348), които бяха съсредоточени в индустриалните райони. Сила, достатъчна да извърши кръвопролития, но недостатъчна да удържи няколко милиона в разгара на кризата. Погледите бяха обърнати към армията. Щабът на командирите на армии бяха общо взето верни на Дьо Гол, но сред командващите на по-малки съединения (бригади, дивизии) се появиха неутралистки тенденции. Източник на недоволство са огорченията, наследени от алжирската война, чувството, че класическата армия се жертва заради ядрената война, а в по-малка степен - политиката спрямо Израел и НАТО.“349

Както ще се види, именно на командването на армията разчита Дьо Гол на 29 май 1968 г. и затова не е основателен изразът „общо взето“. Първо, войната в Алжир приключва още през 1962 г., така че това твърдение не може да се приеме насериозно. Въпросът е съвсем друг - недоволството е съсредоточено лично срещу Дьо Гол, а именно срещу промяната на политиката му по повод Алжир. От „Френски Алжир“ и твърдението му, „да сте чували Дьо Гол да е предал едно парче от френската територия“, политиката става „Алжир за алжирците“ и най-накрая се стига до пълен обрат - „независимост на Алжир“. Не може да няма огорчение от страна на армията, защото тя не е победена в тази война. В нейните очи вина за поражението носят политиците и лично Генералът. Колкото до конфликт между представителите на ядреното и „класическото“ оръжие, едва ли може да се говори. Те само могат да се допълват, освен това „силите за отблъскване“ на Франция са гарант за сигурност и независимост. По повод политиката към НАТО, тя е традиционна и се олицетворява от Дьо Гол. Излизането на страната от военната организация на НАТО осмисля ролята на армията. Колкото до тази към Израел, има един обрат, особено през 1969 г. Дьо Гол отказва продажбата на 50 от най-модерните самолети „Мираж“.

„Гласен изразител на „неутралистите“ е станал комендантът на военното училище в Котантен, който е заявил пред офицерския състав, че „всеки път, когато армията се е намесила в политическите борби, е била накрая губещата страна“. Отбелязва се, че във въздушните войски е главнокомандващият ген. Анри Митеран, брат на лидера на Федерацията (на демократическата и социалистическата левица - б.а., Х. М.). Двадесетина висши офицери били изразили готовност да подкрепят едно правителство на Мендес-Франс. Всеки търсел „свои“ военни. Според сведенията на контраразузнаването мнозинството офицери заявили, че ще подкрепят „всяко законно правителство“ - формула, която според обстоятелствата се поддава на тълкувание. Според същите доклади частите, съставени от наборници (триста хиляди от всичко шестстотин хиляди) можели да се разложат, ако влязат в „контакт с населението“. Заключението било, че ключът от положението е в ръцете на „твърдия“ елитен корпус в Западна Германия. От тук и решаващия характер на тайното посещение на Дьо Гол в Баден-Баден. За да гарантира единството на професионалната армия, ген. Масю поискал пълна амнистия за оасовци, с което президентът веднага се съгласил. На 30 май полковете заемат изходни позиции на един час от Париж, а вътре в града изплашената дребна буржоазия се стича масово на голистката контраманифестация. Дьо Гол е готов за гражданска война.“350

Твърденията, че Дьо Гол щял да прибегне до гражданска война, не са чужди не само на докладите от Българското посолство, но и на тези на ЦРУ. Това категорично е опровергано от някои от най-новите документи, свързани с четиридесетата годишнина от май - юни. В тях подробно са описани придвижващите се части, които в никакъв случай не представляват готова за гражданска война военна сила. „От началото на събитията армията не е променила своите програми за учения. Така някои сухопътни части са блокирани от няколко седмици във военните си лагери, където извършваха маневрите си, предвидени още отдавна, и трябваше да достигнат гарнизона си в ход. Обичайно тези премествания се извършват по железни пътища, за да не се нарушава движението.

В началото на миналата седмица бронираните части на подвижната жандармерия, които бяха на учение в лагера на Лазак (Дордон), с танкове AMX-13 и американски бронетранспортьори M-8, влязоха в Сатори (Ивлин), където са на постоянен гарнизон.

След няколко дни 2-ра бронирана бригада от VIII дивизия, която е в своето седалище в Компиен (Оаз), се движи по пътя през лагера Майи (Об) и лагера Сисон (Есн), където беше на маневри преди петнадесет дни; 501-ви танков полк, екипиран с АМХ-30, стигна Рамбуйе (Ивлин) от южен Париж, както и 1-ви артилерийски полк от флота в Мьолон; също и пехотния полк от Чад, който се връща към Понтоаз от северен Париж.

Също така е предвидено елементи от 9-та бригада от щурмовата дивизия да се придвижат към базите си в Бретан от лагера в Ла Куртин (Крьоз), където бяха на маневри. Също така полкът от бронираната пехота на флотата и един пехотен полк от флотата ще достигнат своите лагери за настаняване във Ван и Сен-Мало.

Освен това, непрекъснатото движение на военни камиони, които осигуряват снабдяването между Източна Франция и френските войски във Федерална република Германия, се интензифицира заради липсата на традиционни транспортни средства. Накрая, изглежда, че военно министерство е решило да отложи приготовленията за прехвърлянето към метрополията на многобройни френски части, установени в Германия. Тази евакуация, предвидена от началото на годината, е насочена към около пет хиляди души: два танкови полка ще напуснат 1-ва дивизия, настанена в Трев, за да се присъединят към новата дивизия, намираща се в процес на организация около Вердюн; една рота за възстановяване на материалната част и един артилерийски полк от общия резерв ще станат част от 8-ма дивизия в Компиен.

Това са тези приготовления за прехвърляне и прегрупиране, които вероятно са плод на слухове, опровергани както от Париж, така и от Бон, според които половината от френските части в Германия (или тридесет хиляди души) ще бъдат изпратени във Франция. Френската главна квартира в Баден-Баден и посолството на Франция в Бон категорично опровергават тези информации. Официалните военни среди уточняват, че никакво значимо движение не е предвидено и че при подобен случай западногерманските власти ще бъдат първите уведомени, съгласно спогодбата от 1966 г. върху поддържането на френски войски в Германия.

Първоначално опроверган, слухът, според който генерал Дьо Гол се е отправил в сряда [29 май - б.а., Х.М.] в Германия, след като е напуснал Коломбе, беше потвърден този петък от германския държавен секретар по информацията. Г-н Гюнтер Дил уточни, че френският президент на републиката е извършил „кратък престой на летището в Баден-Баден и че посланикът на Франция е информирал канцлера Кизингер“.

Говорителят е добавил, че канцлерът Кизингер и властите на ФРГ са били информирани от посланика на Франция в Бон за посещението на френския държавен глава.

По причина на изключителната ситуация, тази информация не е могла да бъде съобщена преди момента на приземяването. Във формален план на протокола, установените практики обаче са били спазени: нито един представител на ФРГ не е поздравил френския държавен глава на летището, но традиционно чуждите държавни глави посещават своите войски, установени в Германия, без да влизат в контакт с германските власти.

Г-н Дил уточни, че доколкото той знае, генерал Дьо Гол не се е явил в главната квартира на френските сили в Германия, установена в Баден-Баден. Френският държавен глава е останал на военното летище в Баден-Оос, където са установени френските, канадските и германските сили.

Изглежда, че според същите източници президентът на Републиката се е срещнал с военачалници, сред които армейски генерал Масю, командващ френските сили в Германия, генералът на армейски корпус Бовале, военен губернатор на Мец и командващ на 6-ти военен окръг.

Също според същите източници, споменатите военачалници не само са уверили генерал Дьо Гол в своята лоялност, но също така са уточнили, че армията гарантира в случай на необходимост сигурността на общите избори, обявени за 30 май. В същото време един план, предвиждащ в спешен случай установяването във Вердюн на оперативен щаб, който да бъде учреден в случай, в който френските войски, намиращи се в Германия, ще трябва да се намесят.“351

Два пъти Спасителят и Обединителят на Франция - веднъж, когато през 1944 г. той и Съпротивата дават възможност на французите отново да могат да гледат света право в очите, и втори път през 1958, когато най-прочутият французин е призован да потуши кървавата война в Алжир, не е човекът, който би си накървавил ръцете в гражданска война. Тъй наречената контраманифестация е най-масовата проява за двата месеца на криза.

Неуспешната маневра за „легален преврат“ засилва личните съперничества във Федерацията. Радикалите и десните социалисти искат тя да се отдалечи от ФКП и да се приближи към центъра. Това е публично формулирано от бившия министър-председател Гайар, който заявява, че „точките на съгласие с комунистите са по-маловажни от точките на разногласие“.

След изборния неуспех на Федерацията след първия тур, лидерите на центъра грубо отклониха правените аванси, отговаряйки, че е „много късно“ и се насочиха към изборно коопериране с голистите, за да спасят своята миза [...].“352

Според доклада за политическата криза във Франция, написан от Н. Нинов, „в действителност данните за бойкостта на работническата класа бяха противоречиви. Десетина стачки в големи предприятия показваха необикновена настъпателност и издръжливост. [...]. В същото време обаче на много места масите откликваха твърде вяло на акциите против декретите, орязващи социалните осигуровки. В различни райони и браншове и дори предприятия готовността беше твърде различна. Тази оценка не бе опровергана. Тъкмо обратното, тя намери пълно потвърждение както в хода на стачката, така и в изборния резултат. Остава, че ОКТ беше изненадана от размаха на движението. Не бе видяна непосредствената възможност активната част от работничеството да въвлече цялата маса в подходящ психологически момент.“353

В „Справката по събитията във Франция“ от 17 май може да се срещне много интересна констатация, която хвърля светлина върху силите, оглавили майското движение. Стачката започва най-напред в държавния сектор и то в заводите, където „в материално отношение работниците са в относително по-благоприятно положение, отколкото в други клонове на производството“.354 Макар и по-добре материално, те са сред най-активните в цялостен план. Както ще се види в хода на общата безсрочна стачка, започнала на 13 май, техните искания ще бъдат и доста високи. Например, ако минималната работна заплата, поставяна като условие във Франция, е 600 франка, то работниците в „Рено“ издигат лозунг за 1000 франка.

Синдикалните централи Обща конфедерация на труда (КЖТ), Френска демократична конфедерация на труда (КФДТ), Работническа федерация (ФО) и Федерация за национално образование (ФЕН) дават нареждане на 13 май за обща 24-часова протестна стачка срещу полицейските репресии, разразили се по време на „първата нощ на барикадите“. През тази нощ в Латинския квартал на 10 срещу 11 май 1968 г. са ранени 377 студенти (250 тежко) и един спецполицай. 188 коли са изгорени. Изровени са павираните настилки, изсечени са дървета. Гледката е като по време на гражданска война. 24-часовата стачка прераства в общонационална безсрочна стачка. Всички напълно подкрепят борбата на студентите. СНЕ-Сюп (Националният синдикат за висше образование) призовава за обща стачка срещу полицейския произвол. Същия ден един милион манифестанти са по улиците на Париж. Властите отстъпват пред борбеността на студентите. Това е урок, който работниците разбират и незабавно прилагат в изпълнение. На 14-ти, когато Парламентът гласува амнистия за осъдените манифестанти, работниците от Сюд-Авиасион в Нант спонтанно започват безсрочна стачка, окупират завода и задържат директора. На другия ден под натиска на младите работници заводът Рено в Клеон (Руан) е окупиран. На 16, когато стачното движение се разпростира спонтанно, в Рено-Бийанкур се издигат искания, които се разпростират из цяла Франция: „Да няма заплата по-ниска от 1000 франка; незабавно връщане към 40-часовата работна седмица без намаляване на заплатата; пенсиониране на 60 години; плащане на часовете по време на стачката“.355 Освен ролята на „детонатор“ и „катализатор“ на студентството, трябва да се подчертае непременно, че то успява да разбуди активността и инициативата отначало у младежта като цяло, а след това и у цялото общество. Важни са както неговите действия - бунтове, стачки и пр., така и контактите му с отделните социални прослойки. Така има взаимно проникване на идеи, платформи, лозунги.

Въпросът за властта, свързан с ФКП и ОКТ, и възможността комунистическата партия да се включи в управлението е от най-обсъжданите в българските дипломатически документи от май - юни 1968 г.

В Констатациите за събитията от 26-29 май на посланик Владимир Топенчаров се твърди: „3. ФКП е най-силната и организирана политическа партия. Но тя не е единствената лява демократична партия. Без нея не може да се образува ляво демократично правителство, но тя не може сама да вземе властта. 4. При това състояние на нещата във Франция от страна на КЖТ-ФКП се счита, че е необходимо да се държи сегашното движение в легалност, за да се осигури единството на демократичните сили и да се избегне тяхното разкъсване с прибързани действия. Правителството разчита сега на масата на колебаещите се средни съсловия, които могат да бъдат сплашени от призрака на „гражданска“ война, за да дадат активна поддръжка на правителството „в името на републиката“ и „против анархията“. С това се обяснява твърдото отношение, което КЖТ - ФКП има към студентските среди, които излизат с общия лозунг „за социализъм“ направо, без етапи, срещу политическите групировки (ПСЮ - Унитарна социалистическа партия - б.а., Х.М.) и срещу някои членове в редовете на самата КЖТ и във ФКП, които с нетърпеливи действия застрашават единството на демократичните сили и могат да наклонят надясно колебанията на средните маси. ... 5. КЖТ-ФКП се стремят да не се допусне израждане на движението. [...] ФКП лансира лозунга да се създават акционни комитети за обединение на демократичните сили в името на народно правителство. В ръководството на ФКП се следи развитието на събитията, тяхната еволюция. След програмата на икономически искания се поставят политически задачи. Надделява позицията за постепенност на поставяните лозунги и за дозиране на задачите. 6. Водени от внимателното пресмятане и хладна оценка на съотношението на силите, ръководителите на КЖТ-ФКП смятат за още твърде рано, че кризата е достигнала най-високата си точка, или че вече има „революционна ситуация“. Те отчитат, че много дръзките и прибързани удари (на студенти, на селяни, на „революционери“ или на позициите на ПСЮ) могат да доведат до „анархия“ и да компрометират за дълго бъдещето на всякаква демократична власт. Толкова повече, че съществуват данни, че правителството може да прибегне към провокации (в казармите от седмица стоят силни военни части)“.356 Колкото до последното твърдение, вижда се, че след като ФКП и КЖТ, както и левите сили се провалят като водачи на стачката, в дипломатическите документи започват да се търсят всякакви аргументи за подкопаване авторитета на френския кабинет, което обаче е безуспешно. Армията е в казармите, а столицата е обсадена.

Комунистическата партия от самото начало на протестите се компрометира, заклеймявайки студентите като „псевдо“ и „фалшиви революционери“ и организира контрамитинги. „Юманите“ се изпълва със статии на тази тема, подписани от първите и ръководители. Стремежът да се представят действията на студентите като акции на шепа провокатори не отговаря на истината. Въпросът какво щеше да прави ОКТ в един кабинет, в който са и отпуснати „едно-две министерски кресла, на края на масата“, е също толкова основателен и за сталинската ФКП. В един кабинет на демократичната левица тя не би се чувствала в „свои води“. Ето защо постепенно престава да бъде „привилегирован партньор“, както е определяна от Обединената социалистическа партия. Няма революционна обстановка, а лозунгът за „народно правителство“, издигнат на 29 май 1968 г., се задържа за по-малко от 24 часа. Не само че репресивният апарат е непокътнат, но самата власт няма намерение да започва гражданска война. На специалните части, на жандармерията и на полицията е наредено да не стрелят. Армията е в бойна готовност, като по тревога са вдигнати дори окупационните части в провинция Баден-Вюртемберг, Германия. Основната линия на правителството е към преговори и стремеж към изтощаване на енергията на стачката, която в крайна сметка е успешна. Колкото до Грьонелския компромис, неговото представяне за „работническа победа“ не отговаря на истината. Уговорките никога не са изпълнени. Жорж Помпиду успява да разедини синдикатите и ръководството от масите. Нацията е уморена от насилие. Неслучайно само няколко дни след речта на Дьо Гол от 30 май се появява отново ироничният и много тъжен текст „Французите са телета“ (и вариант - „овце“) и с изображение на стадо, насочило се право напред. След продължаването на стачката огнищата ѝ постепенно започват да стихват. Президентът след светкавичното си завръщане от Баден-Баден и уверенията на армията, че стои зад него, успява да поеме контрол върху положението. Твърдението, че Дьо Гол и „без друго е бил готов да си отиде“ не се вписва в характера и същността му на държавник, който е готов да действа и поема отговорността сам. В този момент в страната няма сила или политически лидер, които да могат да заемат върховете и поведат страната в нова посока.

Колкото и да претендират докладите на Министерството на външните работи, че имало едва ли не организирана охрана на митингите и летищата от страна на стачниците, ако се анализират рапортите на Парижката префектура от май 1968 г., ще се види, че те включват не само насилията на улиците, но че тя се е справила с едно, макар и не толкова набиващо се на очи, но също толкова жизненоважно задължение - изхранването на Париж. „Всяка сутрин специалният комисар на Централните хали, пазарите и кланиците пише подробен доклад. Така за 22 май комисарят подробно разглежда доставките: 3400 тона плодове и зеленчуци, „само“ 800 тона месо (срещу 1050 и 1175 седмица по-рано), 450 тона риба, 325 тона птиче месо, 85 т. масло... Със стачките, които все повече се разширяват, трябва да се предупреди за целия риск от глад. Укрепленията на Халите и служителите и търговците на едро са в стачка, разфасовката на месото е провалена, охраната на павилионите за плодове и зеленчуци повече не може да бъде осигурявана. Изведнъж стачката заплашва да върне стоката върху тротоарите на улица Етиен Марсел и на улица дьо Трюбиго...“357

Друга жизненоважна доставка: бензинът. На 20 май, вечерта, на кризисното заседание на Министерството на индустрията се препоръчва острата бдителност върху 30 гигантски резервоара, които снабдяват Париж. За единственото петролно пристанище, Женевилие, където са стоварени 1 500 000 кубически метра, са необходими 774 души. На 23 май пред заплахата от глад, генералният директор на общинската полиция съставя списък на „бензиностанции за изключителното използване за транспортиране на хранителни продукти“, които трябва да бъдат охранявани по големите оси. Това е операция „Фуршет“ („Вилица“ - б.а., Х. М.). Една седмица по-късно е съобщен нов списък: трябва също така да бъдат поставени под наблюдение известен брой цистерни, захранващи изключително здравните служби, транспортите за складовете, дипломатическия корпус, пресата и радиото. Следващ обект на среднощно нападение ще бъдат именно камиони-цистерни,, както свидетелства нота от 30 май. От сега нататък те ще бъдат ескортирани на свой ред.

„Ситуацията се изостря, правителството има желание да защитава центровете на властта и да се опитва да вземе в свои ръце положението на терен. Една нота на генералния директор на общинската полиция, с дата 23 май, напомня на състояние на война, която се е състояла тази сутрин там в 8,30 ч. Директивите на министъра на вътрешните работи Кристиан-Фуше са: „Колоните на студентите не трябва да напускат периметъра на Латинския квартал, по-конкретно в западна посока. Границата е бившата гара Монпарнас, улица Рен, площад Сен-Жермен-дьо-Пре, ул. Бонапарт, Сена. (Било е преценено, че от вчера колоната се е доближила много до Камарата).“358

Приоритетните сектори стават: комплексът Елисейският дворец, Министерството на вътрешните работи, посолството на Съединените щати (VIII район). „При всички обстоятелства действията са ограничени в пространството, за да се избегне разпръскването на личен състав.“359

Докладите на Парижката префектура много подробно и от най-различни гледни точки разкриват онова смутно време. Няма само герои, нито само насилници. В тях се вижда и ролята както на отделните личности, така и на институциите и ведомствата. Никой не е пощаден. В тези документи се виждат трудностите, пред които се е изправило правителството и с които се е справило.

Трудно може да се изчерпи темата за противоречията в историческите документи. В случая с тези от посолството ни в Париж от май - юни 1968 г. - веднъж те са породени от малката или липсваща дистанция във времето. Друг път - от динамиката на събитията, които не могат да бъдат изцяло обхванати. Тогава могат да се срещнат дори противоречия между документи, подписани от едни и същи личности. Трети път са резултат на изворовата база, използвана за създаването им, какъвто е случаят с медиите. Много важна причина, която води до противоречия с действителността, е стремежът към вкарването и в идеологически и политически калъп. Тогава дори един подробен анализ може да се изкриви. Що се отнася до пълнотата на информацията от гледна точка на фактите, може да се приеме, че тя е на много високо равнище. В Париж по това време България разполага с качествени дипломати като първия секретар при посолството Нино Нинов, които правят възможна срещата Тодор Живков - Дьо Гол през 1966 г., получаването на официално съгласие от страна на френския президент за посещение на България след Румъния, както и по-нататъшното разширяване на икономическите и културните връзки.

В Разузнавателен меморандум от 29 юни 1970 г. под заглавие „Студентската активност в Западна Европа“ се проследяват преките последствия от кризата през май 1968 г., действията на студентските организации, издигнатите от тях искания и предприетите в този дух мерки от страна на правителството. „След май 1968, когато запаленият от студентите бунт доведе френското общество до точката на колапс, студентските вълнения продължават да бъдат главният проблем във Франция. Въпреки правителствените усилия да се реформира образователната система, много от условията, които доведоха до майската криза от 1968, все още съществуват. Въпреки че правителството осъди студентите от най-крайната „Нова левица“ - почти всички студентски групи, въвлечени в събитията от 1968, продължават да съществуват под нови имена. Въпреки основната фрагментация на френското студентско движение на противостоящи си фракции, екстремистите все още са способни да предизвикат бурни студентски конфронтации с полицията.“360

В меморандума се споменава за един от най-сериозните сблъсъци от март 1970 г., когато няколкостотин демонстриращи студенти се сблъскват с полицията в кампуса в парижкото предградие Нантер в най-голямата и най-сериозната манифестация след майската криза. Този сблъсък идва малко преди водачите на френските дребни търговци да издигнат със сила и да драматизират своите икономически искания. През май има серия терористични взривове и силни сблъсъци в Париж, въвлекли между 2000 и 3000 демонстранти. Конюнктурата на тези безредици, съчетана с реториката на водачите на въвлечените групи, които защитават насилствените средства за постигане на целите си, предизвикват силна реакция на „закон и ред“ у мнозинството от френската публика. През май Националното събрание отговаря с прокарването с голямо мнозинство на суровото законодателство, което въвежда за пръв път във френския закон доктрината на колективната отговорност на демонстрантите, присъстващи на сцената на суровите сблъсъци.

Според вече цитирания меморандум „като пряко последствие от кризата от май 1968 г. Дьо Гол и неговият новоназначен министър на образованието Едгар Фор361 заемат много по-либерална позиция. Както видяха през майската криза, мнозинството от френските студенти последва радикалните водачи като Даниел Кон-Бендит, германския студент, посещаващ Нантер, който става известен като Червения Дани, не защото желае да разруши френското буржоазно общество, а защото иска реформи на френската университетска система. Тази система е станала свръхцентрализирана, бюрократизирана, демодирана, неподходяща и неотговаряща на нуждите на по-модерното индустриално общество, което започва да се появява във Франция в края на 60-те години“.362 Описаните в меморандума черти на образователната система в страната и поставените от студентите искания за промени са верни, но до известна степен. Но тук се съдържа едно дълбоко противоречие. През този период Франция става четвъртата икономическа сила, говори се за френското чудо и всичко това е постигнато със създадените от същата тази образователна система кадри. От друга страна, още през 1946 г. е създадено Национално училище по администрация (BNA), висшето училище, което създава ръководни кадри, тъй наречените енарси (последната мярка на генерал Дьо Гол, преди да подаде оставката си като министър-председател), съществуващо и до днес. Как са постигнати тези високи резултати? Не бих се съгласил и с твърдението, че индустриалното общество започва да се появява във Франция едва в края на 60-те години на ХХ век. Това става много по-рано. По тази тема вече дадох аргументи още в първа глава на настоящата книга.

Разглеждам толкова подробно въведеното от Едгар Фор законодателство, останало като закона „Фор“, защото то, от една страна, отразява изключително важната роля на студентството в обществото, мястото на образователната система като приоритет на правителството, а от друга, поради значимостта на първия етап от майската криза, а именно университетската, като детонатор за явления, които далеч надхвърлят „чисто“ студентската рамка. Министърът цели да премахне редица дефекти на системата. За да ограничи гъбообразното нарастване на „студентското население“, той предлага броят на студентите в новите кампуси да бъде установен. Никой от съществуващите да не бъде над 10 000. За да отговори на студентските искания за получаване на глас в университетската политика, законът разрешава създаването на съвети, които избират представители на студентите и факултетите, и на назначени представители на администрацията, които заедно да определят университетската политика. За да премахне твърде скованата и централизирана университетска администрация, която е нараствала от времето на Наполеон I, реформеният закон дава по-голяма автономия и власт на всеки университетски председател и ограничава пълномощията на министъра на образованието.

Определената от Разузнавателния меморандум от 29 юни 1970 г. „революция на Фор“ почти незабавно предизвиква значителна опозиция, едновременно от здраво укрепените в Министерството на образованието бюрократи и консервативните членове на факултетите от десницата и от студентските радикали от левицата. Консерваторите се страхуват от промени, които ще нарушат комфортния им свят, а радикалите се страхуват, че трансформацията би могла да бъде последвана от удовлетворяване на масата от студентите и да приведе университета към нуждите на модерното индустриално общество, което те мразят.

Според мен формулировката „революция“ е преувеличена. Впрочем тя е характерна за реториката на този период, особено за 60-те години на ХХ век или за събитията от 1968 г., които твърде често са определяни като „революционни“. Колкото и да са важни реформите в образованието, те не биха могли да бъдат наречени „революция“.

„Въпреки тези пречки, Фор имаше значителен успех в изпълнение на своята програма през академичната 1968-1969 година. Той успя да получи силната поддръжка на президента Дьо Гол, за да надделее над резервите на бюрократите и преподавателите. Динамична и добре известна политическа фигура с дълга и успешна кариера, датираща още от Четвъртата република, Фор също се радваше на значителната подкрепа на френското обществено мнение, което се надяваше, че новата програма ще бъде панацея за „проблема за младежта",363 който също вълнуваше Франция. С тази поддръжка Фор откри Венсанския кампус и обяви плановете за многобройни други кампуси, въвеждащи нова система на степени и курсов кредит, реорганизиращи повечето кредити, и мащабни избори за новите съвети“.364

В този момент Фор се натъква на опозиция отляво. Разнообразни групи, включително Националният съюз на френските студенти (ЮНЕФ), най-големият студентски съюз, се надигат в опозиция на реформата и обявяват бойкот на изборите. Въпреки бойкота, подложил на сериозна заплаха реформите на Фор, накрая достатъчно студенти гласуват във всеки кампус да започне да се прилага новата система, независимо от несигурността.

Архивите на ЦРУ по времето на събитията във Франция или непосредствено след тях дават много ценна гледна точка от страна на една от двете световни сили в Студената война. Те носят свежия дъх на непосредствения поглед върху това, което става, поставят го в по-широка или по-тясна рамка, в зависимост от целта на конкретния документ. Например едни са разузнавателните бюлетини, които поставят събитията в световен контекст, или пък тематичните анализи. Същевременно тяхната поява на бял свят само преди година и половина - декември 2016 г., ги прави несъмнено актуални и обогатява познанието ни за историята на онова време. Особено ако се съпоставят с френските архиви от това време, които се разкриват на кръглите годишнини от май 1968, познанието за тези ключови десет години става все по-пълно. Въпреки това не всички ниши са запълнени, далеч не е сложен край на изследванията на този период. Разнообразието на български източници и литература от най-различен характер дава възможност да се допринесе за запълването на тези празнини и то от един по-обективен поглед на чужденеца, на външния човек.

 

273Станков, Димо. След дълго мълчание. 42 години в българското разузнаване. София: Изд. „Христо Ботев“, 2005, с. 233-234.
274АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 9, оп. 3, а. е. 13, л. 22.
275Разузнавателно управление на Министерството на народната отбрана.
276Държавният комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП) е държавна институция в България с ранг на министерство, съществувала в периода 1959-1987 г. Комитетът многократно променя името си: Комитет по техническия прогрес (1959-1962), Държавен комитет за наука и технически прогрес (1962-1971), Държавен комитет за наука, технически прогрес и висше образование (1971), Комитет за наука, технически прогрес и висше образование (1971), отново Държавен комитет за наука и висше образование (1977-1986), Държавен комитет за изследвания и технологии (1986-1987). Комитетът ръководи научната и развойната дейност в страната в условията на тоталитарния режим, като за тази цел координира дейността на Българската академия на науките, университетите и други организации. В прерогативите му е и поддържането на системата на стандартизация в страната. Между 1971 и 1977 г. Комитетът отговаря и за системата на висшето образование, преди и след това подчинена на Министерството на народната просвета.
Държавният комитет за наука и технически прогрес ръководи политиката за внедряване на постиженията на научно-техническата революция в икономиката, опит на държавното ръководство да повиши конкурентоспособността на българската икономика чрез масирани държавни инвестиции в технологични изследвания. През 1987 г. Комитетът е присъединен към новосъздаденото Министерство на културата, науката и просветата.
277Комитет по туризма към Министерския съвет.
278ТАБСО (Транспортно-авиационно българо-съветско общество) - предшественик на авиокомпания „Балкан“.
279АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 9, оп. 3, а. е. 13, л. 22.
280Григорова, Ирина. Българо-френските отношения по време на президентството на генерал дьо Гол (1958-1969). София: ИК „Албатрос“, 2009; Милков, Христо. Българската култура във Франция през Желязната завеса (1958-1969). - В: Балканите: култури и манталитети. Сб. статии от национална научна конференция, 15 април 2014 г. София: Изд. „Ан-Ди“, 2014, с. 127-140.
281АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 43, л. 41.
282Писарев, Павел. Подир изгубеното време. Спомени. София: ИК „Жанет 45“, 2011, с. 14.
283Иван Башев (1916, София - 1971, Витоша) - роден в семейството на Христо Башев, емигрант от Прилеп. Завършва средното си образование в Немското училище в София (1936), а висшето - в СУ „Св. Климент Охридски“ (1943), специалност „право“. През студентските си години е в прокомунистическия Български общ народен студентски съюз. През 1943 г. е арестуван и прекарва известно време в концлагера Еникьой. Непосредствено след Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е сред свързаните с новото правителство общественици, които формират ръководството на новосъздадения футболен клуб „Чавдар“ - един от предшествениците на ЦСКА.
Член на БКП (1946) и на Централния комитет на Съюза на народната младеж и секретар на Световната федерация на демократичната младеж в Париж (1948-1951). Главен редактор на в. „Народна младеж“ (1951-1952). Секретар на ЦК на ДКМС (1951-1956). От 1957 до 1961 г. е служител в Министерството на просветата и културата, като достига до поста първи зам.-министър. През 1961-1962 г. е зам.-министър на външните работи. През 1962 г. става член на ЦК на БКП и министър на външните работи, като остава на тази длъжност до смъртта си. Умира на 13 декември 1971 г. при инцидент на Витоша.
284Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
285Писарев, П. Цит. съч., с. 265.
286Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
287Енчо Стайков (1901, Лясковец, Великотърновско - 1975, София) - участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война, за което е интерниран в концентрационни лагери. Член е на БРП (т.с.) от 1919 г. и на Районния комитет на БРП (т.с.) от 1924 до 1925 г. След 9 септември 1944 г. работи в апарата на ЦК на БКП. Секретар на ЦК на БКП между 1952-1957 г., в периода 1954-1966 г. член на Политбюро на ЦК на БКП. Председател е на Националния съвет на ОФ (1957-1967) и член на ЦК на БКП от 27 декември 1948 до 25 април 1971 г. Главен директор на „Българска кинематография“ (1949-1950), директор на БТА (1950-1952) и подпредседател на Комитета за наука, изкуство и култура (1952-1954 ). Народен представител е в VI Велико народно събрание (1946-1949), от II до VI Обикновено народно събрание (1954-1975). Награден е с два ордена „Георги Димитров“.
288Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
289Хернани Ликов (1917-1992) - български журналист и дипломат. Информация за него вж.: Решение № 116 от 3 април 1958 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП за изпращане на Хернани Ликов в САЩ като представител на българския печат.
Приложени: докладна записка от М. Григоров, завеждащ отдел „Пропаганда и агитация“ при ЦК на БКП относно изпращането на Х. Ликов, журналист във външнополитическия отдел на в. „Отечествен фронт“ в САЩ; писмо от Карло Луканов до Секретариата на ЦК на БКП за необходимостта от изпращане на български журналист в САЩ. 10 март - 3 апр. 1958 г. ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 3601, http://politburo.archives.bg/.
290Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
291Мила Тодорова (1921-1997) - журналист между 50-те и 60-те години на ХХ век, член на СБЖ през 70-те години,. кореспондент на БТА в Прага и Париж, а между 1968 г. и 1989 г. зам.-директор на БТА.
292Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
293Пак там.
294Писарев, П. Подир изгубеното време..., с. 257-258.
295Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
296Пехливанова, Жоржета. IN MEMORIAM: Дипломатът-интелектуалец Нино Нинов, 1 ноември 2013 г., - Експерт. Издание за анализи - международна политика и сигурност, http://www.expert-bdd.com/.
297Дора Валие - родена в София. Бащиният ѝ род Увалиеви са хора от старо, уважавано потекло. Валие е сестра на известния журналист, писател, литературен критик и културолог Петър Увалиев. В Париж българката прави забележителна кариера на изкуствовед. В началото на 40-те години, вече студентка в Италия по история на изкуството, става по неизбежност емигрант - заложник на военните събития в Европа. Продължава образованието си във Франция - Сорбоната и Висшето училище на Лувъра. Започва работа при Зервос в известното списание „Кайе д’Ар“. Разговорите ѝ с Брак, Леже, Вийон, Миро и Бранкузи са първите текстове, разбунили Париж. След като напуска списанието (1960), се отдава на изследванията си и на многобройните лекторски ангажименти. Книгите ѝ са издавани във Франция, Германия, Италия, Англия, САЩ, Австрия, Швейцария, Япония. „Абстрактното изкуство“ (1967) е призната за „класически труд“. Председател на Асоциацията на европейските художествени критици (70-те години), официален емисар на изложбите на произведения на Брак, експерт за установяване автентичността на картините на Митничаря Русо. Умира през 1997 г. в Париж. „Тежката българска емиграция, която се беше пофранцузила, изведнъж се събуди и започна да помага на България. Така започнахме да се ползваме от връзките и услугите на Юри Буков и композитора Андрей Букурещлиев, на идващия често в Лондон Петър Увалиев и сестра му Дора Валие. Дора Валие беше авторитетна критичка в областта на изобразителните изкуства, тя написа великолепна книга за Брак - „Брак, изобразителното изкуство и ние“, за Леже - „Животът ражда изкуството“, още „Проницателността на Вийон“ и други. Не можа да дочака нито една от книгите си на български, но тя си беше българка до мозъка на костите. Идваше в посолството и молеше да и дадем някоя нова книга на съвременен български писател да я преведе и издаде. Тодор Додев и даде разкази на Радичков, но след няколко месеца тя дойде и каза, че се отказва, не можела да ги преведе на френски, няма сюжет, образи, характери на героите, а само остроумни словосъчетания. Не съм литературен критик и не мога да преценя права ли е. Тя беше съпруга на Любомир Тодоров, български дипломат, след 9 септември, останал във Франция и работил във високите етажи на френската система за сигурност.“ (Писарев, П. Подир изминалото време. Спомени, с. 261-262). Отношенията между големия български художник Димитър Казаков - Нерон (1933-1992 г.) и Дора Валие проследява в новата си книга изкуствоведът Руен Руенов. В изданието е възпроизведен и уникален албум с 12 рисунки, които творецът подарява на изкуствоведката в Париж през 1980 г. Монографията „Димитър Казаков - Дора Валие. Историята на една среща“ е двуезична - на български и на френски език. Публикувани са всички известни изказвания на Дора Валие за Казаков и оценката и за художника от 1981 г. „Неговата живопис е най-оригиналното явление в българското изкуство от втората половина на ХХ век“, пише Валие. По думите и живописта на Казаков „не произтича от тенденция и не напомня никакъв определен модел нито на концептуално ниво, нито по отношение на цветовата гама или техника¬та. Това е живопис, която идва от другаде“. Публикувано е писмо на Казаков до Валие от ноември 1979 г., в което той определя срещата им като изключително важна: „Твоята личност зае място в моя поход към висините на изкуството. Помни, че тя донесе плодовете на много творби и оригинални находки в картините ми. Донесе ми свобода и криле за океана на Вселената, подобие на който нося в себе си. Тая среща ме освободи и подтикна да извая себе си по възможностите на личността ми.“.
298Пехливанова, Жоржета. IN MEMORIAM. Дипломатът-интелектуалец Нино Нинов, 1 ноември 2013 г., - Експерт. Издание за анализи - международна политика и сигурност, http://www.expert-bdd.com/.
299Георги Боршуков - В „Златния алманах на България“, издаден през 1940 г., в който са представени и главните редактори на излизащите тогава вестници, за Георги Боршуков е казано: „Главен редактор на „Дъга“, син на учителско семейство, роден в 1903 година в Казанлък. Още като ученик в казанлъшкото педагогическо училище е печатал първата си статия в местния ученически вестник „Лъч“. Следвал е в Софийския университет и във Виена, откъдето е бил кореспондент на в. „Народ“, а в 1926 г. е един от редакторите на тоя вестник. Сътрудничил е в „Обществена мисъл“ и „Предел“, „Архив за стопанска и социална политика“, като и сам е редактирал някои списания. От 1934 г. е главен редактор на „Дъга“. През 1935 чрез конкурс получава стипендия от Дружеството на столичните журналисти и отива на специализация по журналистика в Париж. След завръщането си през 1936 г. постъпва във в. „Утро“, където заема мястото на редактор-уредник.“. Повече за журналистическата дейност на Г. Боршуков може да се узнае от анотирания библиографски справочник „Български периодичен печат (1844-1944)“. Тъй като той заедно с Тодор Боров и Владимир Топенчаров е един от редакторите му, на сведенията, съдържащи се там, може напълно да се вярва. В. „Социалистическа младеж“ (1921 -1934) е орган на Съюза на социалистическата младеж. Г. Боршуков не само му сътрудничи най-активно, но през 1927 г. става и негов главен редактор. През 1928 г. започва да излиза научнопопулярното списание „Червена трибуна“ (1928-1934). От цензурата са забранени издания, за които пише, като сп. „Трезвеност и култура“, противопоставящо се на казионното въздържателно движение и в. „Предел“ (1937-1938) - двуседмичник за обществени въпроси и култура, в който Г. Боршуков сътрудничи заедно с Г. Караславов, Ст. Венев, Мл. Исаев и др. Още по-краткотраен е животът на двуседмичника „Свят“ (1940), в който най-често има публикации от Янко Сакъзов, Константин Бозвелиев, Людмил Стоянов, Павел Вежинов и Г. Боршуков. В годините на Втората световна война илюзията, че съюзът ни с Германия най-после е донесъл осъществяването на националните идеали - освобождаването на Македония, се споделя от значителна част на българската интелигенция, в това число и от много български журналисти. Тази илюзия ражда и вестник „Устрем“ (1943-1944), предназначен главно за „чиновете от Първи български корпус“ и издаван в Белград под редакцията на Васил Сеизов. Сътрудничат му едни от най-известните български творци - Димитър Талев, Фани Попова-Мутафова, Райко Алексиев, Иван Дуйчев, Дамян Калфов, Змей Горянин, Емил Коралов, Чудомир, Георги Райчев, Матвей Вълев, Петър Динеков, Константин Константинов. Там има публикации и от Г. Боршуков. И този факт също ще му бъде припомнян след 9 септември 1944 г. Цит. по: Панайотов, Филип. Професор Георги Боршуков - вестникарят историк. Хронистът на българската журналистика постави основите на медиазнанието у нас, 2018, http://www.nabore.bg/. [Прегледан на: 24.11.2018 г.].
300Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
301Боян Българанов (1896, Шумен-1972, София) - става член на БРП (т.с.) през 1920 г. През 1922 г. започва да учи в Генералщабната академия в Москва. Заедно с Васил Коларов се включва в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 г. Година след неуспеха му става началник на Североизточната военно-партийна област към Военната организация на БРП (т.с.). Областта включва Русе, Варна и Шумен и окръзите. По-късно е прехвърлен в Южнобългарската военно-партийна област. През ноември 1924 г. е заловен и осъден по ЗЗД на смърт, но през 1926 г. присъдата му е заменена с доживотна.
През 1933 г. получава амнистия и заминава за СССР, където от 1934 до 1936 г. учи в Международната ленинска школа. През 1935 г. се завръща в България. От 1937 г. живее заедно с Цола Драгойчева. Член е на ЦК на БРП (т.с.) от 1937 до 1944 г. и на Централната военна комисия при ЦК на БРП (т.с.) (1941¬1944). Участва в партизанското движение по време на Втората световна война. Партизанин е от Първа софийска народоосвободителна бригада и командир на Втора пловдивска въстаническа оперативна зона на НОВА.
Пълномощник е на ЦК на БРП (т.с.) в Главния щаб на Югославската народна освободителна армия в рамките на Македония, където престоява от 1942 до началото на 1944 г. Докато е там, Светозар Вукманович в доклади към ЦК на ЮКП обвинява Българанов „в зловредно влияние сред македонските комунисти чрез внушаване на тактиката на БРП (т.с.)“.
Участва във вземането на властта след 9 септември 1944 г. и след това в първата фаза на войната срещу Германия като помощник-командир на Втора българска армия (начело на която е назначен с министерска заповед № 352 от 22 септември 1944 г.). От 12 април 1945 г. е заместник-началник на Военното училище в София.
Бил е член на ЦК на БКП от 27 февруари 1945 г. до края на живота си. От 1945 до 1947 г. е директор на Народната милиция, а до 1948 г. - началник на Политическото управление на Българската армия. Отстранен е от поста в края на 1949 г. при кампанията срещу Трайчо Костов.
На Априлския пленум през 1956 г. е реабилитиран. Между 2 април 1956 и 25 април 1971 г. е секретар на ЦК на БКП. От 11 юли 1957 до 26 декември 1972 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. В периода от май 1967 до април 1972 г. е председател на Националния съвет на ОФ. Два пъти е член на Президиума на Народното събрание на НРБ (17 март 1962 - 12 март 1966, 16 юни 1967 - 18 май 1971). От 9 юли 1971 до 15 юни 1976 г. е член на Държавния съвет на НРБ. Удостоен е със званието „Герой на Народна република България“ и награден с пет ордена „Георги Димитров“, както и със званието „Герой на социалистическия труд“. Отделно е награждаван с орден „За храброст“, IV степен, 2 клас, орден „Свети Александър“, III степен, и със съветския орден „Червено знаме“. Изразът „българановци“ е употребен пейоративно.
302Кирил Драмалиев (1892, София -1961, София) - учи в Софийската класическа гимназия. Завършва немска филология, като защитава и докторат в Мюнхен. Завръщайки се в България, работи като учител. Драмалиев е сред ръководителите на лявото учителско профсъюзно движение. Включва се в редовете на БКП от 1921 г. Избиран е за член на Софийския градски комитет на парти¬ята (1937, 1941-1944). Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война. Интерниран в лагер (1940). Участва в написването на „Програмата на ОФ“. През лятото на 1942 г., заедно с Цола Драгойчева, ръководи дейността на БРП (к) по създаването на ОФ, а през август 1943 г. става член на новосъздадения му Национален комитет. Подписът на д-р Кирил Драмалиев стои под всички програмни и политически документи на ОФ, включително и от 28 август 1944 г., призоваващ за „Народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население в България и окупираните земи“.
На 22 септември 1944 г. със заповед на военния министър Дамян Велчев е узаконен институтът на помощник-командирите - комунисти и бивши партизани, които трябва да установят политическия контрол на ОФ над войската. Кирил Драмалиев е назначен за помощник-командир на V Българска армия. По време на сесията на Висшия учебен съвет през май - юни 1945 г., подкрепян от регента Тодор Павлов, Кирил Драмалиев налага вземането на решение за изключва¬не на древните езици от учебните програми на гимназиите. Публикува книгата „Просветната реформа на Отечествения фронт“. Член на ЦК на БКП (1947), председател на Съюза на работниците по просветата (1946-1947). Многократно избиран за народен представител (1945-1961). През 1946 г. пише брошурата „Теория и практика на великобългарския шовинизъм“.
Министър на народната просвета във второто правителство на Георги Димитров (12 декември 1947 - 20 юли 1949) и в правителствата на Васил Коларов (20 юли 1949 - 20 януари 1950) и Вълко Червенков (20 януари 1950 - 4 февруари 1952). В Писмо от 18 февруари 1949 г. К. Драмалиев известява Георги Димитров, че учениците не желаят да изучават „македонски език“ по време на Културната автономия на Пиринска Македония. След това преминава на дипломатическа работа. Посланик на НРБ в Полша (1952-1954) и в ГДР (1956-1958).
303Венелин Коцев (1926, с. Литаково, общ. Ботевград - 2002, София) - от 1940 г. е член на РМС. Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война. Ятак е на Партизанска бригада „Чавдар“. Арестуван през 1944 г. и осъден по ЗЗД на 10 години затвор.
След 9 септември 1944 г. става член на БРП (к) (1946). Между 1951 и 1953 г. е секретар на Международната федерация на демократичната младеж. След това до 1957 г. е директор на издателство „Народна младеж“. В периода 1962-1966 г. е кандидат-член на ЦК на БКП, а от 1966 до 1989 г. е негов член. Между 1966 и 1972 г. е секретар на ЦК на БКП. През 1972 г. става кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП. От 1972 до 1974 г. е заместник-председател на Министерския съвет.
В периода 1974-1986 г. е посланик на България в Алжир, Мавритания, Италия, Малта, както и представител на страната във Ватикана. След това до 1990 г. е посланик в Унгария. Излиза в пенсия през 1990 г.
304Константин Теллалов (1925, с. Орач) - Още в училище влиза в РМС, а през 1942 г. получава петгодишна присъда. Завършва специалност „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1944 г. става член на БКП. Между 1951-1958 г. е член на ЦК на ДКМС. Между 1966 и 1967 г. е заместник-постоянен представител на България в ООН. В периода 1967-1972 г. е завеждащ отдел „Външна политика и международни връзки“ на ЦК на БКП. От 1972 до 1976 г. е секретар на ЦК на БКП. „След XI конгрес на БКП един много талантлив човек, секретар на ЦК на БКП, Константин Теллалов, беше свален с аргумента, че много пиел, че събирал другари да пият в кабинета му и чистачките не смогвали да изнесат празните бутилки. Всички тия човешки слабости обаче се преекспонираха от Живков. Освен това най-верните му хора - зам.-министърът на вътрешните работи Григор Шопов и известният Мирчо Спасов, услужливо му донасяха кой с кого спал и къде пил. А се пиеше и в София, и на почивните станции - уиски, водка и най-вече прекрасните евксиноградски ракии, коняци и вина.“ (Дамян Дамянов. Харесвах Юлияна Дончева, но се страхувах от бодигардовете на мъжа и, 30.01. 2007, http://www.blitz.bg ). След 1982 г. е назначен за постоянен представител на България в международните организации в Женева при службите на ООН. В отделни периоди е посланик на България в Канада, Венецуела и Гвиана. През 1990 г. взема участие в така наречената Кръгла маса, където представя Комитета по правата на човека.
305Ангел Цанев (1912, Варна -2003, София) - от 1930 г. служи във Военноморския флот. Член на БРП (к) (1933). Осъден е на 5 години затвор за политическа пропаганда във флота. През 1937 г. е освободен, но малко по-късно отново е изпратен в затвора, където остава до средата на 1938 г. През 1941 г. получава нова присъда от 15 години затвор по ЗЗД. Успява да избяга от затвора (1943) и от началото на 1944 г. е партизанин, командир на Поповския партизански отряд. Участник в групата превратаджии (Цанев, Г. Богданов - Левака, Кирил Халачев), които за 24 часа отстраняват легалното партийно ръководство във Варна. Помощник-командир на Дванадесета пехотна дивизия, от която дезертира на фронта, за да си осигури добър пост в София - главен инспектор на Народната милиция. През 1947-1949 г. е началник на Политическия отдел на Трудова повинност, а през 1949-1951 г. е началник на Строителни войски. Заместник-министър на вътрешните работи (1951-1953), началник на Местната противовъздушна отбрана (1953-1956), отново заместник-министър на вътрешните работи (1956-1961) и първи заместник-министър на строежите (1961-1965). От 1962 г. Ангел Цанев е член на Централния комитет на БКП, а от 1965 до 1971 г. завежда неговия Военен отдел. Кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП (1966-1973). През 1971-1973 г. е министър на вътрешните работи в правителството на Станко Тодоров, а през 1973 г. за кратко е заместник-председател на Държавния комитет на отбраната. През 1973 г. е отстранен от постовете си с решение на Политбюро, заради „използване на служебното си положение за лично облагодетелстване, с което грубо е нарушил партийните принципи и комунистическия морал“. През април 1990 г. е изключен от наследилата БКП Българска социалистическа партия след доклад на Петър Младенов. През войната е награждаван с орден „За храброст“, IV степен, 1 клас.
306Митко Григоров (1920, с. Ярловци, Трънско -1987, София) - През 1942 г. за нелегална дейност е арестуван и осъден на 15-годишен затвор. След 9 септември 1944 г. е освободен от затвора и работи в апарата на БРП (к) в София, като през 1947 г. завършва право в СУ „Свети Климент Охридски“. Известно време е секретар на Градския комитет на БКП в София, а от 1950 до 1958 г. е завеждащ отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП с прекъсване в годините 1954-1957, когато е първи секретар на Окръжния комитет на БКП във Варна. От 4 март 1954 г. е кандидат-член, а от 11 юли 1957 г. - член на ЦК. Народен представител е в периода 1954-1987 г. След Априлския пленум (1956) Тодор Живков съдейства за неговото издигане. През 1958 г. става секретар на ЦК на партията (1958-1966), а през периода 28 ноември 1961 - 19 ноември 1966 г. е същевременно и член на Политбюро на БКП. През 1962-1966 г. е министър без портфейл в първото правителство на Тодор Живков. През този период той е вторият човек в партийната йерархия, но след опит да установи преки връзки със съветското ръководство Живков бързо го отстранява. През този период „втори човек в партията и държавата беше Митко Григоров - човек с голяма теоретична подготовка и с потенциал за държавно-административна работа. Живков му беше признателен, но, от друга страна, не можеше да понесе, че Григоров има солидна теоретична подготовка, пише си сам изказванията, отстоява собственото си мнение и като интелект значително го превъзхожда. Освен това Митко Григоров се ползваше с уважението и възхищението на съветските другари, които са се изказвали ласкаво за него и пред самия Живков.
През 1964 г. във връзка със заболяване Митко Григоров беше няколко месеца в СССР. Мнителният Живков, съдейки може би по себе си, е стигнал до убеждението, че Григоров си подготвя почвата да стане първи секретар на партията. Без да му даде никакъв повод за съмнение и най-изненадващо, на Деветия конгрес (октомври 1966 г.) Живков обявява в залата, че Митко Григоров е освободен от всички заемани досега постове. Живков имаше обичай, ако се убеди, че наказаният другар не тръгне да си отмъщава и да предприема някакви ответни мерки и е безопасен, то му се отпускат някакви минимални привилегии.“ (Дамян Дамянов. Харесвах Юлияна Дончева, но се страхувах от бодигардовете на мъжа и, 30.01.2007, http://www.blitz.bg).  От 1966 до 1969 г. Григоров е представител на ЦК в редакцията на списание „Проблеми на мира и социализма“ в Прага (съвместно издание на управляващите в Организацията на Варшавския договор комунистически партии). От 1969 г. за две години е посланик във Великобритания. През 1971 г. става член на новосъздадения Държавен съвет, а през 1974-1990 г. е негов заместник-председател, но вече не заема висши партийни постове. По повод назначението на М. Григоров в Държавния съвет, Т. Живков казва: „Абе човека го бива за работа, нека да го направиме член на Държавния съвет - хем да го удовлетворим, хем да му дадем работа, от която нищо няма да зависи“. (Дамян Дамянов. Харесвах Юлияна Дончева, но се страхувах от бодигардовете на мъжа и, 30.01.2007, http://www.blitz.bg).
307Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
308Писарев, Павел, Подир изгубеното време..., с. 223
309Писарев, Павел. Цит. съч., с. 223.
310Писарев, Павел. Писаревщини. - Труд, 19.10.2009, www.trud.bg.
311Дино Динев - Джими (1940) - работи като осветител и асистент-оператор в Студия за игрални филми „Бояна“. Участва в заснемането на „Крадецът на праскови“ и „Цар и генерал“ на режисьора Въло Радев, във филми на Борислав Шаралиев, Янко Янков и др. По време на снимки на филма „Старинната монета“ се запознава с френски кинооператор и през март 1966 г. заминава по негова покана за Париж, където завършва кинорежисура. През май 1968 г. снима барикадите на студентските вълнения в Париж. Работи две години като асистент във Френската национална телевизия, където се запознава с Жерар Депардийо. Междувременно е вербуван от ДС и от френските спецслужби. Създава собствена фирма - „Пиринфилм“, и става ексклузивен дистрибутор на френски, а по-късно и на американски филми в бившите социалистически страни. Започва да разпространява и съветски филми във Франция, което го сближава с Андрей Тарковски, Сергей Бондарчук и Никита Михалков. През 1979 г. той е осъден е от Съда за Държавна сигурност по обвинение, че е поддържал постоянни връзки с резиденти на чужди разузнавателни централи - на ДС и на КГБ, както и че е сътрудничил на френските служби за сигурност. Лежи три години на в затвора „Фльори Мержорис“ в Мелен, там където са осъдените по политически причини. След освобождаването му - през 1981 г. се включва още по-активно във филмовия бизнес. Пише сценарий с Владимир Висоцки. Работи с асове от филмовия бранш като Роман Полански, Клод Льолуш и с големия американски продуцент Дино де Лаурентис.
312Динев, Дино Джими. (Не)таен агент. Автобиографичен разказ за един необикновен живот по времето на безумието, наречено Студена война. София: ИК „Колибри“, 2016, с. 96-97.
313Писарев, Павел. От нашия кореспондент..., София, 2010, с. 241-242.
314Gilles Tautin a-t-il été poussé?, 11.06.1998, http://www.leparisien.fr/  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 24.11.2018 г.].
315Consternation au lycée Stephane-Mallarme. Le Monde, 12 juin 1968, https://www.lemonde.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 24.11.2018 г.].
316Chabrun, Laurent, Dupuis, Jérôme et Pontaut, Jean-Marie. Mai 68. Les archives secrètes de la police - L’Express, 19.03.1998, https://www.lexpress.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 24.11.2018 г.].
317Пак там.
318Пак там.
319Burlet, Laurent. Mai 68: mystères autour de la mort du commissaire Lacroix. Lyon Capitale, 01.05.2008, https://www.lyoncapitale.fr/.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
320Пак там.
321Пак там.
322Пак там.
323Пак там.
324Пак там.
325Пак там.
326Шишманов, Димитър. Елисейският дворец през Петата република. София: Партиздат, 1984, с. 18.
327Reignseinements genereaux (RG) - служба за сигурност и префектура.
328Chabrun, Laurent, Dupuis, Jérôme et Pontaut, Jean-Marie. Mai 68. Les archives secrètes de la police. L’Express, 19.03.1998, http://www.lexpress.fr/.
329Пак там.
330Пак там.
331Пак там.
332Пак там.
333Пак там.
334Central Intelligence Bulletin, 09.05.1968, p. 8. CIA-RDP79T00975A01100001-6 [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
335Winock, M. Le siècle des intellect^ls. Paris, 1997, p. 564-565. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
336Пак там, с. 565.
337Генерал Дьо Гол разрешава употреба на оръжие единствено на полицията и жандармерията при самозащита - б.а., Х.М.
338Chabrun, Laurent, Dupuis, Jérôme et Pontaut, Jean-Marie. Mai 68. Les archives secrètes de la police. L’Express, 19.03.1998, http://www.lexpress.fr/.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
339Динев, Дино Джими. Цит. съч., с. 94.
340АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка 2531, л. 41. Паметна записка от Тодор Тороманов, втори легационен секретар при Посолството. 1 юни 1968 г. ОТНОСНО: проведен разговор с журналист. До посланика на НРБ в Париж др. Вл. Топенчаров.
3411968 en quelques chiffres, Le Quotidien de 1968, 18.03.2008, L’Obs, https://www.nouvelobs.com. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
342АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка №2735, л. 100-103.
343Пак там, л. 105-111.
344На ул. „Грьонел“ в Париж се намира Министерството на труда.
345По тази тема вж: Милков, Хр. Разбуденото общество, с. 243-249.
346АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 49-59. До Министерството на външните работи, отдел Четвърти. Доклад за политическата криза във Франция, изготвен от първия секретар Нино Нинов. Посланик Вл. Топенчаров до Иван Башев.
347Републикански корпус за сигурност (КРС) - тежковъоръжени специални части за неутрализиране на обществените размирици, на брой 45 000 души, въоръжени с автоматично оръжие.
348Подвижната жандармерия е подразделение на Френската национална жандармерия, специализирано за поддържане или възстановяване на реда. В своите всекидневни мисии тя участва в общата сигурност заедно с департаменталната жандармерия. Както сочи името и, тя е създадена от подвижни части, способни да се намесват на цялата френска територия (на метрополията и отвъдморската) или във външните операции, както другите френски въоръжени сили. По време на мобилизацията от 1939 г. една трета от нейните офицери – 6000 гвардейци и гвардейки, са интегрирани в наземната армия. Някои от нейните формации, като 45 танков батальон от жандармерията, се бият на първа линия. Германските власти изискват разпускането им след примирието и те са заместени от Гвардията, която е отделена от жандармерията. Присъединена към жандармерията през 1944 г., тя приема названието републиканска гвардия, което запазва докато с декрет от 20 септември 1954 г. променя отново името си, за да стане подвижна жандармерия.
Нейната главна дейност ще продължи да бъде поддържането на реда, но тя участва също така в конфликтите в Индокитай и в Алжир. След края на войната в Алжир получава мисии за подкрепа на департаменталната жандармерия, както и мисии за оперативната отбрана на територията.
Уроците от събитията от май 1968 г. и кризите от края на ХХ век водят до преоценка на тактиката и и до значително модернизиране на екипировката и.
През 1969 г. в Сен-Астие е създаден Център за усъвършенстване на подвижната жандармерия, станал след това Национален център за тренировка на силите на жандармерията.
349АМВнР, оп. 24, дело 25, преписка № 2732, л. 49-59. До Министерството на външните работи, отдел Четвърти. Доклад за политическата криза във Франция, изготвен от първия секретар Нино Нинов. Посланик Вл. Топенчаров до министър Иван Башев. Париж, 27 юни 1968 г.
350Пак там, л. 50.
351De Gaulle rencontre Massu à Baden-Baden. - Le Monde-2, 22.05.2008, www.lemonde.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
352АМВнР, оп. 24, дело 25, преписка № 2732, л. 50.
353Пак там, л. 51-52.
354Пак там, л. 212. Справка по събитията във Франция. София, 17 юни 1968 г.
355Van Sinoy, Guy. Mai 1968: l’explosion révolutionnaire, LCR, la gauche, 06.05.2008, http://www.lcr-lagauche.be.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
356АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 105-107.
357Laurent, Chabrun, Jérôme Dupuis, Jean-Marie Pontaut. Mai 68 Les archives secrètes de la police. 19.03.1998, Actualité, http://www.lexpress.fr.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
358Пак там.
359Пак там.
360Intelligence Memorandum. Student activity in Western Europe, 29.06.1970, p. 3. [Превод от англ. език: Христо Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
361Едгар Фор (1908, Безиер - 1988, Париж) - най-младият френски адвокат на времето си, на процеса в Клермон-Феран през 1941 г., въпреки риска, свидетелства в полза на Пиер Мендес-Франс, затворен от режима на Виши, участва във Френския комитет за национално освобождение в Алжир, началник на законодателната служба при Временното правителство на Френската република начело с Дьо Гол, френски заместник-главен прокурор на Международния трибунал в Нюрнберг, министър в много правителства, в които му се поверяват значими портфейли - финанси, бюджет, икономика, външните работи, социални въпроси, националното образование; председател на Министерския съвет през 1952 и 1955-1956 г. при IV република; министър по време на президентствата на Дьо Гол и Помпиду; председател на Националното събрание (1973-1978), депутат, сенатор и член на Френската академия от 1980 г., надарен музикант, блестящ оратор, историк, писател.
362Intelligence Memorandum. Student activity in Western Europe, p. 4. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
363Подчертаване съгласно оригинала - б.а., Х.М.
364Intelligence Memorandum. Student activity in Western Europe, p. 6. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].

 


 

ПЕТА ГЛАВА.
1968 - „ПРОБЕН КАМЪК“ ЗА ВОДАЧИТЕ

 

Родна къща в Лил. Ражда се на 22 ноември 1890 г.
Родна къща в Лил. Ражда се на 22 ноември 1890 г.
Шарл на 12 години
Шарл на 12 години
Дьо Гол на 15 години, 1906. 1909: още тогава той пише за себе си като за Генерала.
Дьо Гол на 15 години, 1906. 1909: още тогава той пише за себе си като за Генерала.
Във военното училище Сен-Сир.
Във военното училище Сен-Сир.
В плен в Германия, 1916.
В плен в Германия, 1916.

След тежко раняване при Вердюн попада в плен.
Прави пет неуспешни опита за бягство.

Полковник “Мотор” - обещаващият полковник. С президента Льобран, 1939 г.
Полковник “Мотор” - обещаващият полковник. С президента Льобран, 1939 г.
Дьо Гол и дъщеря му Ан, болна от болестта на Даун.
Дьо Гол и дъщеря му Ан, болна от болестта на Даун.
Aн като малка.
Aн като малка.
Филип Петен, човека, който прави възможна кариерата на Дьо Гол.
Филип Петен, човека, който прави възможна кариерата на Дьо Гол.

На него е наречен синът на бъдещия Генерал.

17 юни 1940 г.: Франция е на ръба на катастрофата.
17 юни 1940 г.: Франция е на ръба на катастрофата.

Филип Петен се обръща с призив за примирие към германците.

Първият призив на Дьо Гол към французите за борба до победен край.
Първият призив на Дьо Гол към французите за борба до победен край.

И до днес неслучайно той е наричан Човекът от 18 юни.
Лондон, 18 юни 1940 г.

Афиш от 3 август 1940 г.,
Афиш от 3 август 1940 г.,

последвал първия призив, е разлепен из всички големи английски градове.

На 28 юни 1940 г. Дьо Гол e признат от англичаните за водач на свободните френски сили.
На 28 юни 1940 г. Дьо Гол e признат от англичаните за водач на свободните френски сили.
Дьо Гол възстановява френската армия.
Дьо Гол възстановява френската армия.

Тогава около него са шепа хора.
Лондон, 1 юли 1940 г.

Конференцията в Казабланка, януари 1943 г.
Конференцията в Казабланка, януари 1943 г.

Генерал Жиро, Рузвелт, Дьо Гол и Чърчил.

Семеен живот в изгнание със съпругата му Ивон дьо Гол.
Семеен живот в изгнание със съпругата му Ивон дьо Гол.
Филип и баща му през войната.
Филип и баща му през войната.
Бъдещият адмирал Филип дьо Гол, 1941 г.
Бъдещият адмирал Филип дьо Гол, 1941 г.
Адмирал Филип дьо Гол на фона на Логарингския кръст – емблема на “Свободна Франция”.
Адмирал Филип дьо Гол на фона на Логарингския кръст – емблема на “Свободна Франция”.
Среща с кралица Елизабет ІІ в изгнание, 1941 г.
Среща с кралица Елизабет ІІ в изгнание, 1941 г.
Президентът на френската република и кралица Елизабет ІІ, 1960
Президентът на френската република и кралица Елизабет ІІ, 1960
Дьо Гол – “нежеланият” съюзник.
Дьо Гол – “нежеланият” съюзник.

С Уинстън Чърчил в Париж, 11 ноември 1944.

Първият преглед на свободните френски сили от Дьо Гол. Лондон, 14 юли 1940 г.
Първият преглед на свободните френски сили от Дьо Гол. Лондон, 14 юли 1940 г.
Дьо Гол и Сталин, Москва
Дьо Гол и Сталин, Москва
Освобождаването на Париж, 26 aвгуст 1944 г.
Освобождаването на Париж, 26 aвгуст 1944 г.

Триумф на Дьо Гол по Шан-з-Елизе

Дьо Гол и Рузвелт, заедно с дъщерята на президента и държавния секретар Кордъл Хъл
Дьо Гол и Рузвелт, заедно с дъщерята на президента и държавния секретар Кордъл Хъл
Дьо Гол на фона на Триумфалната арка
Дьо Гол на фона на Триумфалната арка
Дьо Гол пред Триумфалната арка.
Дьо Гол пред Триумфалната арка.

На 23 юни 1940 на фона на Айфеловата кула се снима Хитлер.
На 26 април 1944 Дьо Гол е пред Триумфалната арка.

Хитлер на фона на Айфеловата кула. 23 юни 1940 .
Хитлер на фона на Айфеловата кула. 23 юни 1940 .
Временното правителство начело с Дьо Гол /1944-1946/ се нагърбва с възстановяването на Франция
Временното правителство начело с Дьо Гол /1944-1946/ се нагърбва с възстановяването на Франция
На Форума в Алжир, 13 май 1958 г.
На Форума в Алжир, 13 май 1958 г.

Генералите Масю и Салан обявяват създаването на Комитет за обществено спасение и се обявяват за “Френски Алжир”

Призив през 1958. Да призовем отново Дьо Гол и Франция ще бъде Франция
Призив през 1958. Да призовем отново Дьо Гол и Франция ще бъде Франция
Дьо Гол в Алжир, 4 юни 1958 г.: “Аз ви разбрах!”
Дьо Гол в Алжир, 4 юни 1958 г.: “Аз ви разбрах!”
Героите на алжирската драма: Дьо Гол и генералите Салан и Масю
Героите на алжирската драма: Дьо Гол и генералите Салан и Масю
Дьо Гол представя конституцията на Петата република.
Дьо Гол представя конституцията на Петата република.

80% от французите я одобряват на референдум, 4 декември 1958 г.

Първият президент на Петата република, избран на 21 декември 1958 г.
Първият президент на Петата република, избран на 21 декември 1958 г.
Оставка на 27 април 1969 г.
Оставка на 27 април 1969 г.

“Преставам да изпълнявам функциите на президент на Републиката...”

Дуайт Айзенхауер се покланя на Дьо Гол, 2 септември 1959, летище Бурже, Париж
Дуайт Айзенхауер се покланя на Дьо Гол, 2 септември 1959, летище Бурже, Париж

На международната сцена Генералът е известен като човекът, който каза “не” най-вече на САЩ.

Среща на върха в Елисейския дворец
Среща на върха в Елисейския дворец

Отляво на дясно: британският премиер Харолд МакМилан, американският президент Дуайт Айзенхауер, френският президент Шарл Дьо Гол и западногерманският канцлер Конрад Аденауер.

Седмицата на барикадите в Алжир, януари 1960 г.
Седмицата на барикадите в Алжир, януари 1960 г.
Бунт на генералите Шал, Жуо, Зелер и Салан.
Бунт на генералите Шал, Жуо, Зелер и Салан.

В реч от 29 януари 1960 г. Дьо Гол нарежда на армията да не им се подчинява.

Кървавият път към Евиан е извървян.
Кървавият път към Евиан е извървян.

Подписване на споразумения за прекратяване на огъня и за независимост на Алжир, 18 март 1962 г.

Подписване на споразумения за прекратяване на огъня и за независимост на Алжир, 18 март 1962 г.
Подписване на споразумения за прекратяване на огъня и за независимост на Алжир, 18 март 1962 г.
Атентат на ОАС срещу Дьо Гол, Пти Кламар, 22 август 1962 г.
Атентат на ОАС срещу Дьо Гол, Пти Кламар, 22 август 1962 г.

Президентът оцелява като по чудо.

Генералът смята Великобритания за “троянския кон” на САЩ в Европа.
Генералът смята Великобритания за “троянския кон” на САЩ в Европа.

Дьо Гол, британският премиер Харолд МакМилан и съпругите им
Рамбуйе, 2 декември 1960 г.

Дьо Гол поздравява Аденауер, Париж, 27.09.1963. “Приятелството е по-важно от протокола”.
Дьо Гол поздравява Аденауер, Париж, 27.09.1963. “Приятелството е по-важно от протокола”.
Американският и френският президент със съпругите им Жаклин и Ивон, 1961 г.
Американският и френският президент със съпругите им Жаклин и Ивон, 1961 г.
Френският президент и Линдън Джонсън, Белият дом, 25 ноември 1963 г.
Френският президент и Линдън Джонсън, Белият дом, 25 ноември 1963 г.
Първа среща на Дьо Гол с Никита Хрушчов, 23 март 1960 г.
Първа среща на Дьо Гол с Никита Хрушчов, 23 март 1960 г.
Посрещане на Хрушчов на летище Орли, 1966.
Посрещане на Хрушчов на летище Орли, 1966.
Дьо Гол обявява изтеглянето на Франция от обединеното командване на НАТО.
Дьо Гол обявява изтеглянето на Франция от обединеното командване на НАТО.

Пресконференция от 21 февруари 1966

След 13 май 1968 г. десетмилионна обща стачка парализира Франция.
След 13 май 1968 г. десетмилионна обща стачка парализира Франция.

За пръв път големият играч е неспособен да реагира.

Генерал Масю
Генерал Масю

Старият боен другар, който дава на Дьо Гол подкрепата си във въртопа на Май, 29 май 1968 г., главна квартира на френските сили, Баден-Баден

Едномилионна манифестация по Шан-з-Елизе в подкрепа на Дьо Гол, 30 май 1968 г.
Едномилионна манифестация по Шан-з-Елизе в подкрепа на Дьо Гол, 30 май 1968 г.
Дьо Гол и Никсън пред Белия дом, 31 март 1969 г.
Дьо Гол и Никсън пред Белия дом, 31 март 1969 г.
В президентския кабинет.
В президентския кабинет.
Семейната къща “Боасьори”, в която Генералът намира покой от битките.
Семейната къща “Боасьори”, в която Генералът намира покой от битките.
Стилът “Дьо Гол” ще бележи и президентския автомобил.
Стилът “Дьо Гол” ще бележи и президентския автомобил.

Ситроенът DS е наричан шеговито “черна богиня” /на фр. déessе/.

Ивон дьо Гол: “Президентството е временно, но семейството е постоянно”.
Ивон дьо Гол: “Президентството е временно, но семейството е постоянно”.
Президентът сред французи, 1965.
Президентът сред французи, 1965.
9 ноември 1970 г.: смърт в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз Жорж Помпиду: “Франция овдовя.”
9 ноември 1970 г.: смърт в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз Жорж Помпиду: “Франция овдовя.”
Авторът с последния адютант на Дьо Гол Жан д’Eкриен
Авторът с последния адютант на Дьо Гол Жан д’Eкриен

Отбелязване на 25-годишнината от смъртта на Генерала,
Френски институт в София, 13 ноември 1995 г.

"Дьо Гол е Историята" - корица
Previous Next Play Pause
 

Своя отпечатък върху тези ключови събития са оставили водачи от ранга на Пиер Мендес-Франс, тогавашния президент Шарл дьо Гол, тогавашния председател на Министерския съвет Жорж Помпиду и наследник на Генерала,, бъдещите президенти Валери Жискар д’Естен и Франсоа Митеран, Жак Ширак, „дясна ръка“ на Помпиду. За едни това ще бъде край на политическата кариера, за втори - стартова площадка, за трети - принудителна пауза поради допусната грешка. Дори само сблъсъкът на такива знакови фигури е достатъчна причина за изучаването на тези няколко седмици от съвременната история на страната.

Защитници или противници на бунта, голяма част от днешните френски лидери минават през „Май’68“ - анархистки сборища през деня, барикади през нощта, но и през най-голямата обща стачка, виждана някога в историята на Франция.

В някои от най-горещите дни и нощи един срещу друг наред с водачите на студентското и синдикалното движение, утвърдените държавници и политици, се изправят почти анонимни хора, които, след като извървяват своя път, стават министри както от левицата, така и от десницата, журналисти и писатели.

Сблъсъкът на водачите от двете страни на барикадата е отразен в съвсем наскоро декласифицираните документи на различните тайни служби, ведомства и институции, като Службите за сигурността и полицейската префектура (РЖ), Дирекцията за наблюдение на територията (ДСТ) (френското контраразузнаване), Министерството на вътрешните работи, Парижката префектура, чийто префект Морис Гримо публикува спомените си за четиридесетгодишнината от май 1968 г., Специалните части за справяне с масови безредици (КРС), Подвижната жандармерия, известна като Гард мобил.

„Как силите на реда преживяха студентския бунт и общата стачка, която го последва. От зараждането на Движението на 22 март до евакуацията на театър Одеон, преминавайки през нощите на барикадите, сп. „Експрес“ разкри за пръв път техните архиви.

Вие никога не би трябвало да прочетете тези документи преди 2028. Именно на тази дата в действителност държавните архиви върху събитията от Май 68 трябваше да бъдат достъпни на публиката. Законът изисква да се изчакат шестдесет години до откриването на деликатните досиета. Но тази нова нужда, която имат французите да осветят своята непосредствена история, кара понякога администрацията да разреши отклонения от законоустановения срок за събитията, които дълбоко белязаха обществото. „Експрес“ изиска да се извърши консултация с архивите от Май 68 в Министерството на вътрешните работи и в Префектурата на полицията на Париж. Осъзнаващи интереса, който предизвиква този период, отговорните от тези две институции дадоха зелена светлина.

Така ние имаме достъп с пълна свобода до десетки досиета и картони, запазени много добре в дирекциите на РЖ към Министерството на вътрешните работи и на Префектурата на полицията, както и на Парижката полиция. Ние открихме там всекидневни доклади на комисари в Латинския квартал, изумителни разговори по радиото от „нощите на барикадите“, фишове на РЖ за евакуацията на Сорбоната, обобщения както за левичарските движения, така и за крайната десница... Архивите на Префектурата на полицията, насочени безпогрешно от Клод Шарло, които намерихме в инвентарните описи, са четиво за тези нощи на сблъсъци такива, каквито ги преживя щабът, но също така и специалните части (КРС) и подвижната жандармерия (Гард мобил) под града от павета. Четат се пряко инструкциите и тревогите на префекта на полицията Морис Гримо и директора на кабинета му Жан Паолини, както и стотиците ценни бележки, събрани от полицаите, чиновниците и дори от анонимни парижани. Всичко преминава в залата на командването: броенето на ранените и на арестите, снабдяването на столицата със стоки и с бензин, докладите на „къртиците“, внедрени в Сорбоната и в окупирания театър Одеон...“.365

Мишел Ториак в свое интервю с Филип дьо Гол споменава, че министър-председателят Жорж Помпиду е казвал: „Революционерите са финансирани от чужбина, аз имам източници“. Дали беше също такова мнението на Генерала?

- Баща ми не изключваше, че секретните служби на някои страни, такива като Съединените щати, Великобритания и Израел работеха в полза на неговото напускане, техните ръководители предпочитаха да видят начело на Франция някой по-податлив и съглашателски настроен по отношение на тях. „Доста забележително е, споменаваше той по този повод, че от стотината агитатори, които са предизвикали инцидентите в Нантер, повече от половината не са французи или са такива отскоро“. Контраразузнаването впрочем го уведоми, че по това време във Франция са инфилтрирани елементи от ГДР (Източна Германия), които са в зародиша на много от безредиците в Европа и Африка, именно членове на Социалистическата и революционна лига на германските студенти, които са оглавени от Руди Дучке, наречен Червения Руди, печално възхваляван заради кървавите му действия в неговата страна. Установени в Париж в една овехтяла сграда насред Латинския квартал, тези последните ще посвещават в тяхната техника на улични сражения французите левичари, към които се присъединява, сякаш по случайност, един германец, студент в Нантер, също такъв експерт по бойни действия, както и академични науки - и който не поиска да стане французин, за да не служи войник - така нареченият Даниел Кон-Бендит, който ще бъде открит начело на всички парижки манифестации. Едно предложение на ДСТ да бъдат арестувани всички тези чужденци, заловени на местопрестъплението и да бъдат експулсирани от нашата територия, беше отхвърлено от префекта на полицията и от правителството, което се страхуваше да не би тази операция да не бъде възприета като провокация. Моят баща ми довери, че някои от тези агитатори, дошли през нашите граници, са били манипулирани от чуждите секретни служби често без сами да си дават сметка. Френският контрашпионаж му предаваше много точни сведения в този смисъл, за да може той да бъде убеден.“366

Едва ли когато за пръв път през 1966 г. Даниел Кон-Бендит попада под „грижливия“ поглед на РЖ, от който не убягва нито една негова стъпка по време на събитията, той е можел да си представи, че само след две години ще стане символът и говорителят на едно студентско движение, надхвърлило по значимост националните предели. Неслучайно казват, че Френският май започва през март. На 22 с.м. по време на окупацията на социологическия факултет в Нантер Кон-Бендит създава Движението от 22 март - несъмнено една от най-важните дати в историята на Франция. Тогава е наречен Червения Дани - не толкова заради цвета на косата му, колкото на неговите убеждения. Нелегалният им вестник „Анраже“, достигнал до историческия 100 000-ен тираж, безпощадно атакува личността на Генерала. Според собствените му думи хората около него, самоопределили се като „бесните“ или „студентите прогресисти“, „искат да се строши университетската система, стълб на буржоазното общество“. Той неизбежно е в най-горещите точки на бунта.

„Вчера [8 януари 1968 г. - б.а., Х.М.], в 17.20 ч. до 17.40 ч., г-н Мисоф, министър на младежта и спорта, посети новия спортен център във Факултета в Нантер, на улица дьо Руен № 2. Министърът зададе технически въпроси на архитекта, а именно за инсталациите на парното и проветряването, както и за пречистването на водата. При излизането на г-н Мисоф петдесетина студенти, които го изчакваха, нададоха враждебни викове. Министърът искаше да започне диалог. Един студент от германски произход, г-н Марк Даниел Кон-Бендит (sic) тогава взе думата и поиска да дискутира сексуалния проблем. Министърът реши, че става дума за шега. Въпреки всичко студентът настоя и заяви, че построяването на спортен център е хитлеристки метод, целящ да насочи младежта към спорта, за да я отклони от реалните проблеми, вместо да се осигури преди всичко сексуалното равновесие на студента“.367 Тогава министърът му казва: „Ако имате сексуални проблеми, вървете да се натопите в студена вода“.368 Кон-Бендит го апострофира и иска момчетата да бъдат допускани в университетските общежития на момичетата и обратното. Оттогава революционното „Свобода, братство, равенство“ се превръща в един от основните лозунги на Май 68 - „Свобода, братство, сексуалност!“.

Никой днес не се съмнява, но този сюрреалистичен диалог, педантично записан от полицай от РЖ в бележка от 9 януари 1968 г., е в действителност истинският старт на вълнението, което четири месеца по-късно ще парализира Франция и ще разклати голистката Република. Младият риж студент, който по този начин предизвиква министъра на Генерала, щеше да стане символ на „революцията“ от 1968 г. Освен за няколко чиновници от РЖ, които след този „невиждан скандал на епохата“, разбира се, в духа представите на тогавашната студентска младеж, се устремяват да го картотекират. „Непознатият“ вече фигурира в бележка от 15 декември 1966 г.: „В хода на манифестация, която вчера вече се проведе пред посолството на Перу (Париж, XVI район), за да иска освобождението на селския водач Хуго Бланко, девет студенти, принадлежащи към крайната левица, бяха задържани от службите на общинската полиция. Сред тях Даниел Кон-Бендит.“369

Тогава едно име се чува за пръв път - на 23-годишния студент в този млад факултет Даниел Кон-Бендит, от германски произход, син на еврейски бежанци антифашисти. От този момент става все по-известен. Вече преди Великденската ваканция нагнетяването на инцидентите довежда до първото затваряне на факултета в Нантер от 22 март 1968 г. Тази дата и зародилото се в най-модерния университетски център движение символизират обединението на всички леви течения - троцкисти, маоисти, анархисти, левичарски тенденции, неорганизирани. Сам по себе си инцидентът е дребен, почти смешен. В духа на студентите обаче неговата значимост и последствията му ще станат огромни - върху Университета и чрез него - върху обществото. Тази дата е само началото на използването на сила, което се установява в международен мащаб. 142 студенти от Нантер, ръководени от Кон-Бендит, окупират административната сграда на факултета в отговор на ареста на няколко привърженици на Националния виетнамски комитет, последван от трошене на витрини на американски банки в Париж. Никой не обръща внимание на 22 март на затварянето на Нантер и на 29 март на окупацията на един амфитеатър на Сорбоната от студенти „гошисти“370, дошли от Нантер, станал през 1968 г. символ на социалните неправди.

През този месец започват да се създават агитаторски групи по германски образец. Телевизията показва портрета на Руди Дучке („червения“ Руди), а Движението 22 март развива пропагандна дейност с „червения“ Дани. Властта не се намесва, тя няма нищо против да види тези „професори, интелектуалци, враждебни към всякакви реформи, спречкани с развилнелите се младежи“371. Експулсиран на 22 май 1968 г. от Франция за Германия, той се връща обратно нелегално няколко дни по-късно с боядисана в черен цвят коса. Едва през 1978 г. властите вдигат десетгодишната забрана за достъп до френска територия за бившия младежки водач. Комунистическият вестник „Юманите“ нарича през май Кон-Бендит „германски анархист“, докато крайната десница го атакува като евреин, откъдето възниква и лозунгът на солидарност „Ние всички сме германски евреи“ - прехвърлен върху първата версия на афиша на Народното ателие в Училището за изящни изкуства. Но е поръчана само втората му версия: „Ние всички сме нежелани“. В една от сбирките с лозунги и афиши е запазен в ръкопис непубликуван афиш от онези дни, подкрепящ Кон-Бендит: „Първо ми казаха, че съм бил нормандец, каква грешка. Сбъркаха, като ме нарекоха още Жан [...] (пропуснатият текст не се чете, вероятно фамилно име - б.а., Х.М.)372. На 4 април 1968 разбрах, че се наричам Мартин Лутър Кинг и че съм негър. (На тази дата чернокожият антирасистки водач е убит в Мемфис - б.а., Х. М.). Но днес, 24 май, забелязах също, че съм германски евреин. Забранено ми е пребиваването. Наричам се Кон-Бендит.“373

Вече бе споменато, че едно от най-честите обвинения срещу Дьо Гол е в израждането му във фашистки диктатор. „Улицата“ обаче не му прощава и напредналите години, които се представят за символ на престаряване и безсилие на обществото. Стига се до жестокост. На корицата на един от броевете на „Анраже“ („Бесният“) той е с генералска шапка и униформа и е закичен с Лотарингски кръст. Без крак e и за патерици му служат двата „ес“-а, на ес-ес. Корицата на друг брой от същия вестник е оформена като некролог с емблемата на Дьо Гол. Надписът му е Crève général - „немощният генерал“. С добавяне на „е“ към „général“ може да се разчете като „обща немощ“, а ако „c“ се замести с „g“, става „Grève générale“, т.е. обща стачка.

През март 1968 г. Министерството на културата решава да пенсионира 70-годишния директор на Националната филмотека. „Първите, които не се съгласиха с уволнението на Ланглоа, бяха моите състуденти от Киноинститута, поддържани от хиляди други студенти, интелектуалци или просто редовни посетители на Филмотеката. Пред седалището на улица „Курсел“ се организираха всеки ден митинги в подкрепа на Ланглоа. От училището бях взел 16-милиметрова камера и снимах тези събития. Един от ръководителите на тези демонстрации, млад студент от германски произход, когото всички наричаха Дани льо Руж (Червения Дани), но истинското му име беше Даниел Кон-Бендит, ме помоли да стъпи върху моя статив, на който слагах камерата, и да се покачи на перваза на прозореца. Помогнах му и той с високоговорител в ръка произнесе поредната си реч, която аз заснех. Беше създаден Революционен комитет на френското кино начело с изтъкнати кинематографисти, като режисьорите Трюфо, Годар, Клод Шаброл, Йорис Ивенс, сценариста Крис Маркер и други.“374

Ролята на водача на Движението от 22 март се изяснява все повече и повече, като се откриват връзките му с редица секретни служби - американски, европейски и на Израел.

„Даниел Кон-Бендит, прочутият френски маоист, е свързан с Бьоз и Вайнрих с издаването на „Червена звезда“. Червеният Дани, известен с инфантилните си палячовщини, завършва Социологическия факултет в Нантер в Париж. Там той учи не само с двамата основатели на френския маоизъм Турен и Жезмар, но и с Мишел Крозие, водещият агент на Тависток375 във Франция.“376

Двамата граждани на Федерална република Германия Йоханес Вайндрих и Вилфрид Бьоз са докладвани, че са близки едновременно с „Карлос“ и с ливанския информатор Мишел Мубаркел. Вайндрих, арестуван като член на бандата „Баадер - Майнхоф“, изглежда, е лицето, което наема колата, послужила при ракетната атака на летище Орли на 13 януари 1973 г. Бьоз, известен на ДСТ като сътрудник на „Карлос“, е очевидно арестуван по обвинение в изготвяне на фалшиви лични документи и депортиран във Франция малко преди да бъде застрелян на 27 юни. И двамата сътрудничат при издаването на маоисткия вестник, установен във Франкфурт-на-Майн, наричащ се „Червена звезда“.

Въпреки всички усилия от страна на британския и френския печат, въпреки стотиците арести, залавянето на оръжейни доставки в Западна Германия, все още няма нито едно доказателство, което да сочи, че западногерманските официални власти са придвижили по какъвто и да било начин към действителните механизми, движещи този случай. Това сочи към една проста истина. Западногерманските маоисти Бьоз и Вайндрих, са полицейски агенти, чиито задачи са координирани на международно равнище между ЦРУ и НАТО-вското военно разузнаване, в сътрудничество с френската и други правителствени агенции.

„Публикуваните отчети за дейността на Бьоз и Вайндрих свидетелстват за факта, че европейското маоистко движение, както и маоисткото движение в Съединените щати, не са нищо друго, освен прикритие за престъпни дейности на разузнаването, полицията и други правителствени и надправителствени агенции. Тези дейности включват, като в този случай, логистика на тероризма, снабдяване с оръжие и доставки на експлозиви. Вече е общоизвестно в Западна Германия, че многобройните маоистки групи, които инфектират страната, са укрепени през периода 1967-1968 г. с поток от бивши войници от Бундесвера на водещи позиции. Също така е общоизвестно, че тези операции формираха залагане, от което да се подберат жертвите за тези предприятия за НАТО-вско промиване на мозъци, като финансираното от НАТО Дойче Форшунг Гемайншафт, който е специализиран в проучвания на стреса и насилието и също е асоцииран към Университета на Хамбург-Епендорф [...].

Докато НАТО контролира маоистите, полицейските агенции правят същото в полза на Рокфелеровия англо-американски истъблишмънт, което е очевидно за всеки мислещ европеец, но първостепенната функция на Тависток далеч не е такава. Както разкрива кариерата на Мишел Крозие, Тависток приготвя профили на популации и групи по интереси с цел да предскаже и, доколкото се разпростира теорията, да контролира поведението на тези популации и групи. Работата на Крозие върху френската администрация, неговият профил за генерал Дьо Гол и голисткото движение са образцови в това отношение. Такива профили по-късно формират основата на политическите разисквания на най-висшите равнища на правителството и НАТО и са изпълнявани под формата на „комбинирани операции.“377

Едва ли е точна квалификацията „инфантилни палячовщини“. Ако тази информация за намесата на чужди секретни служби се засече и със сведенията от френското контраразузнаване, цитирани в интервютата със сина на Генерала, веднага ще се види кои са страните, които имат интерес да се създаде хаос във Франция, какви са техните методи и техники и кои са личностите, които те използват. И навсякъде изпъква името на „неизбежния“ Даниел Кон-Бендит. Прави впечатление, че има редица български документи, които допринасят да се избистри профилът на студентските и синдикалните организации и техните лидери.

РЖ се интересуват от актьорите на май. Те следят Даниел Кон-Бендит, опитват се да пробият тайните на троцкистите или на Движението от 22 март, безпокоят се за присъствието на „Катангистите“ в Сорбоната и се стремят да проникнат в намеренията на Пиер Мендес-Франс, на Франсоа Митеран или на ФКП. Впрочем неслучайно се тревожат от тяхното присъствие в най-стария университет във Франция. Катангистката жандармерия планира операция за експулсиране на кабилите от Ангола, които са символ на Конго. Изключително важно е, че за пръв път Май 68 не е видян единствено и само от страната на студентите или на техните водачи, но от страната на силите на реда и на властта. Разбира се, става дума за частичен поглед, който не споменава полицейските насилия. Но именно чрез тези бележки и от тези доклади, голистката власт преживява тази „революция“. При четенето им се разбират техните безпокойства, техните решения, техните заблуди. И Историята се осветлява различно. Май 68 не e само този голям празник, който разтърсва нравите. Това са също уличните сражения, подобни на бунтове, които разклащат Дьо Гол и Петата република.

Пред това безвластие, парижката полиция често е последната опора на едно правителство, загубило посоката. Всички актьори от тази колкото луда, толкова и важна епоха, признават впрочем, че префектът Гримо е успял да удържи тези безредици, избягвайки кървава баня.

След епизода с министър Мисоф, вече неотлъчно охраняван - , РЖ няма да се отдалечат от младежкия водач и на стъпка. Така, на 19 март те отбелязват: „Присъствието на Марк Кон-Бендит, роден на 4 април 1945 в Монтобан, от германски произход, намиращ се на ул. „Леон-Жиро“ № 2 (Париж, XIX район), студент по социология в Нантер, е забелязано на манифестацията, която се проведе снощи във Френската филмотека в подкрепа на Анри Ланглоа.“378 Три дни по-късно, без да го знае, един инспектор от 2-ри взвод на РЖ ще напише доклад (n° 1353/28) за едно събитие, което ще влезе в Историята. Докладът е с дата 22 март 1968 г., а инспекторът присъства пряко на създаването на движение, което ще хвърли студентите на улицата. То се заражда от ареста на млад привърженик на крайната левица, Ксавие Ланглад, обвинен тогава, че е участвал в побой срещу служители на Американ Експрес в Париж.

„Националният комитет Виетнам организира този ден в 12.30 ч. в зала B на факултета в Нантер манифестация срещу този арест, отбелязват РЖ. 250 студенти откликват на този призив. Трима оратори, сред които Даниел Кон-Бендит, активист анархист, един след друг взеха думата, за да отхвърлят полицейските репресии във Франция, в частност във факултетите. Г-н Кон-Бендит предложи да си служат с микрофони, което позволява да се чуе в целия факултет, за целите на политическата пропаганда. Това внушение не беше прието, но щеше да бъде в идущите дни.“379

„Раздухайте огъня в Париж“. Студентите окупират няколко административни сгради на факултета в Нантер и решават да създадат въстанически орган „Движението 22 март“. Оттогава, в продължение на повече от седмица, Кон-Бендит е обект на доклади на РЖ. Обаче властта ще допусне една огромна грешка: ще затвори Нантер и ще изправи „агитатора“ пред дисциплинарния съвет на Сорбоната, т.е., както казва една бележка на РЖ, „ще раздуха огъня в Париж“. „Даниел Кон-Бендит и шест от неговите другари ще се явят пред съда на 6 май, в 9 часа. Заинтересованите ще се запознаят с техните досиета час преди това. В знак на солидарност със своите другари от Нантер, са поканени да се съберат студентите от ЮНЕФ и Движението 22 март. Предвид напрежението, което цари сега в студентските среди, това събрание, на което 2000 души са готови да участват, може да предизвика инциденти.“380

Вземайки предвид скоростта на действие на властта, Даниел Кон-Бендит ще провокира на 3 май първите схватки в Сорбоната. Положението повече и повече се изплъзва от ръцете на правителството. Така, един доклад на директора на общинската полиция, г-н Фридрих, до префекта на полицията Морис Гримо от 4 май, уточнява: „От 12 часа до 12.40 ч., двама оратори, сред които Кон-Бендит, приветстват с кратки слова около 200 студенти [...]. Към 15 часа, когато общинската полиция блокира входовете и изходите на Сорбоната, в двора са били налице около 150 млади хора, от които двадесетина с каски и снабдени с дървени лостове от масите и столовете, които те преди това бяха строшили“.381

В 15.35 ч. комисарят на 5-и район получава експлозивно писмо от четири реда, което ще предизвика първите сблъсъци в Латинския квартал. „Долуподписаният ректор на Парижката академия, председателят на университетския съвет, изисква от силите на реда да възстановят вътрешния ред на Сорбоната, експулсирайки нарушителите.“ В 16.40 ч. майор Пьоти и неговите хора нахълтват откъм ул. „Дьо ла Сорбон“ и „натоварват на колите задържаните млади хора. Първият конвой (от три коли) с арестувани студенти напуска Сорбоната без трудности (1.10 ч.). Сериозните инциденти започват в 17.15 ч. по време на тръгването на втория конвой. Те имат нужда от използване на сълзотворни гранати, за да освободят двете коли със задържани и да позволят прехвърлянето на едни от тях, тъй като една гума е спукана от манифестантите“.382 За първи път младите окупират парижките павета и откриват рефлексии на комунарите. Взрив на насилие, който смайва полицаите. Един комисар разказва: „В 17.16 ч. манифестантите пристигнаха по улица „Шамполион“ към Сорбоната. Техният брой беше изчислен на 1000. Те използват една техника на схватки, насочена към сурови, но краткотрайни сблъсъци. В 20.25 ч. трима комисари, г-дата Стевьоно, Килишини и Байи, обединяват усилията на техните части, освобождават покрайнините на Люксембург с цената на тежки схватки, помагайки си с гранати със сълзотворен газ. Схватките на барикадите постепенно са изоставени от агресивните манифестанти, които, за да освободят някои от своите, се втурват на банди срещу нашите части. [...] 574 ареста са извършени, сред които 179 са непълнолетни, 45 жени, 58 чужденци“.383 Май 68 започна.

РЖ грижливо пазят до днес 574 формуляра на разпитаните от 3 май. От дистанцията на времето четенето им е приятно, тъй като се открива, че сред тях са тогава още почти анонимни мъже, които до момента са извървели своя път. Има бъдещи министри както от левицата, така и от десницата. Разбира се, лидерите са се качили на кораба: Ален Кривин, троцкистки ръководител на Революционната комунистическа младеж, Жак Соважо, № 1 на ЮНЕФ, „неизбежният“ Кон-Бендит и Анри Вебер (днес сенатор от Социалистическата партия); но също се открива и Брюс Лалонд (афиширан като председател на групите за обучение по художествена литература) и Жозе Роси, бъдещ министър на UDF на Едуар Баладюр, представен като „член на изпълнителното бюро на Националната асоциация на младите от Демократичния център“. Няколко бъдещи журналисти или писатели участват в най-рискованите действия: Ги Хокенгем, Бернар Гета ( сегашен директор на редакцията на „Нувел Обсерватьор“), „вече разпитан през 1964 по време на сблъсъците срещу привържениците на Тиксие-Винякур“ или Ерве Шабалие (собственик на агенция „Капа“).

Напрежението между манифестантите и силите на реда нараства все повече и повече, както свидетелства един опасен инцидент, случил се по време на гигантската манифестация от 13 май. Този ден между площада на Републиката и пл. „Данфер-Рошро“ се провежда първото обединено дефиле между студенти, синдикати и политически партии. „Според един доклад от 13 май, могат да се преброят 100 000 участници. Сред тях се отбелязва присъствието на господата Мендес-Франс, Жорж Сеги, Южен Декам, Ален Жезмар, Валдек-Роше, Ален Кривин, Жанет Вермеерш.“384

Предписанията много трудно могат да бъдат спазени: на 24 май една гигантска манифестация, за пръв път ще обхване целия Париж. В зародиша на тези нови смутове е неизбежният „Дани льо Руж“, който ще вземе думата в духа на революцията във Федерална република Германия. РЖ са винаги по петите му, както свидетелства бележка от 21 юни: „Една информация беше предадена на Министерството на вътрешните работи, според която Даниел Кон-Бендит премина германската граница тази нощ, при Форбах, по посока на Франкфурт, качен на кола с регистрационен номер 5147 V 92. Колата, използвана от ДКБ, с марка Ситроен ID 19, принадлежи на анонимното общество Вержа (...) Тя беше наета устно на 20 май към 18.00 ч. по телефона по заявка на Пари Мач. Шофьорът на колата, г-н Пол Тора, чиновник в обществото Вержа, беше натоварен да закара своите пътници Даниел Кон-Бендит, Жан Дюрио, журналист, и Жорж Меле, фотограф.“385

Пристигнал в Берлин, френският водач се обръща към германските студенти: „Трицветното знаме е за това, за да бъде разкъсано, за да се направи от него червено знаме!“. На провокацията на Кон-Бендит френското правителство отговаря с телеграма още същия ден в 13.20 ч. „Извънредно спешно. Урегулиране отвъд границите. Разпространение до префектите от метрополията, граничните, наземните, морските и въздушните постове. Да се противопоставите на влизането във Франция на германския поданик Кон-Бендит, Марк Даниел, роден на 4 април в Монтобан. Стоп. Да се даде отчет за изпълнение на настоящата мярка. Край.“386

Но повече трябва да се направи, за да се угаси пламъкът на „Дани“, който се представя с лицемерна благост на границата при Форбах, където е задържан. Властите отправят срещу него заповед за експулсиране, в случай, че той се опита да се върне нелегално: „24 май, 22.48 ч. Директорът на криминалната полиция, по искане на Министерството на вътрешните работи: германският поданик Кон-Бендит е обект на заповед за задържане, датирана от този ден, обявена от префекта Мозел. В случай на откриването му на територията, да бъде задържан и спешно да се уведоми щабът под мое началство.“387

Има един забележителен паралел между Генерала и Даниел Кон-Бендит, който се открива в статията с не по-малко показателното заглавие „Май 68, за който медиите не поискаха да говорят“388: „Освен американците, Дьо Гол имаше на гърба си техните последователи атлантици, от Митеран до Леканюе, без да се броят Жан-Жак Серван-Шрайбер, който посред месец май, изобличаваше „интелектуалната диктатура на Генерала, която всичко била замразила във Франция“. И това в едно американско списание „Лайф“, което впрочем виждаше в Елисейския дворец гнездо на шпиони на КГБ. В САЩ една кампания на антиголистката преса с нечувана свирепост и глупост беше в разгара си...

В тази гонка участваха всички хора от вишизма и ОАС: „Май“, това беше повод да си уредят сметките с човека на „Свободна Франция“ и с деколонизатора на Алжир. Без да се броят деловите среди. „Дьо Гол имаше за противници същите хора, висшите финанси и средната класа, които предизвикаха падането на правителството Блум през тридесетте години, спекулирайки срещу франка и пласирайки своите пари в чужбина (пише Хана Арендт в писмо до Мери Мак Карти в края на 68). Това беше отхвърляне на реакцията на студентските бунтове, но на грандиозните идеи на Дьо Гол върху УЧАСТИЕТО на работниците в предприятията.“ [...].

Друго непростимо престъпление на стария войнолюбец. Докато паветата летяха, френските златни резерви отхвръкваха. Войната срещу долара, скроена от Дьо Гол, се превърна в спекулативна офанзива срещу франка. Парадоксът на гошизма и неговата фарсова истина беше, че, претендирайки да събори буржоазното общество, то имаше срещу себе си всички нотабили, всички богаташи, които мечтаеха да съборят статуята на Голисткия повелител (защото Франция е единствената страна, в която световното движение от май взе пряко политически обрат: да събори едно правителство).

„Ситуационисти“ ми разказаха, че по време на окупацията на Сорбоната, „съмнителни“ лица, очевидно от ОАС, са им предложили оръжия. В хода на една манифестация един бивш маоист си спомня как е бил обхванат от тълпата на първия ред, а невидими ръце отзад са разпределяли със стотици железни пръти и тръби. Провокатори? Кой имаше интерес да налива масло в огъня?

Това, с което симпатичният, и в известна степен наивен389 Кон-Бендит не се хвали, е, че от май 68 той беше следван стъпка по стъпка от Пари-Мач и РТЛ, между другите, които го превърнаха в „революционна звезда“. Фоторепортажи за Кон-Бендит в неговата кухня, приготвяйки си кафе; или в игра с децата на неговия брат; или, върхът на иронията, клише на двойна страница, показвайки го в пуловер, носейки куфар на „пътуващ болшевик“, пред Бранденбургската врата, с легендата: „И СЕГА ТОЙ ЗАМИНАВА ДА ПРОПОВЯДВА АНАРХИЯТА ИЗ ЦЯЛА ЕВРОПА“. И това, казвам го със сигурност, в Мач, „гошисткият“ всекидневник, ако изобщо го има!!!

Именно в една кола на Мач, една ID 19, Кон-Бендит напусна Франция в средата на май 68, в същата кола влезе отново: рижите му коси бяха боядисани в черно. Комедия дел арте! На кого принадлежеше Мач по онова време (и отчасти РТЛ): на Жан Пруво, в чиято личност се въплъщават в едно всички, които Дьо Гол смяташе за врагове: нотабилът, богаташът, големият индустриалец, симпатизиращият на вишизма. [...] Пруво фигурира като главен редактор на Мач в началото на юни 68, прочиствайки своя екип: главен собственик и журналист и наблюдаващ по този начин пряко съдържанието на вестника!. Не без ироничен политически финес, Кон-Бендит посред 68 подхвърли: „В действителност управляваше заради Митеран“. За атлантизма? Той самият също почувства манипулациите.

През юни 68 Кон-Бендит заяви на директора на ОРТФ Ерве Бургес: „Изглежда, че ЦРУ се заинтересуваха от нас в последно време: определени американски вестници и асоциации, филиали и посредници на ЦРУ ни предложиха внушителни суми [...].390 Чувствата на тази разузнавателна агенция по отношение на Дьо Гол са ни известни благодарение на един доклад на нейния директор Ричард Хелмс до президента Джонсън от 30 май 1968, разобличаващ генерала като диктатор, който ще може да се задържи на власт единствено с проливането на реки от кръв.“391

Един от читателите на форума „Валми“, Арно дьо Седе, споделя по повод тази публикация: „Благодаря за тези информации, които допринасят за едно неизвестно осветляване, напълно поучително, върху действията на този школско-либерален смешник.

Шарл дьо Гол е последният държавник, когото Франция позна. Ние преди това имахме единствено политици, понякога искрени, често без достойнство и без морал. Разликата между държавника и политика е едновременно в морален и интелектуален план, тя почива върху съществуването на визия и ангажимент.

Ако не одобрявам винаги политиката, която той водеше, аз признавам, че ангажиментът и честността на Генерала винаги са били на висотата на визията, която той е имал за страната. Кой с чисто сърце би могъл да твърди, че Кон-Бендит е имал визия? Кой би могъл да претендира, че той се е ангажирал?“.392

Неслучайно отделих толкова голямо внимание на Даниел Кон-Бендит. Има необходимост от отхвърляне на неизбежната митологизация, която се наслоява с годините, и създадената идея, че едва ли не той бил свалил Генерала... със 142 студенти от Движението 22 март. Може да се заключи, че има възможност от най-различни гледни точки и въз основа на разнообразни съвременни източници да се получи представа, отговаряща на историческата истина.

Същият 24 май - втората нощ на барикадите, една група протестиращи интелектуалци, които работят в Музея на човека, се събира в апартамента, зает от министъра на вътрешните работи Кристиан Фуше. Комисарят на XVI район отчита в своето изказване от 25 май: „Аз превозих в 17 часа два взвода в крилото Паси на двореца Шайо (градините Трокадеро). Г-жа Фуше ми обясни, че преди няколко мига няколко лица, дошли на терасата, са влезли в нейния апартамент, казвайки и, че той действа като местен апартамент на Музея на човека. Аз веднага разпитах лицето, което се намираше в една стая на апартамента, както и шест други лица, които бяха на терасата.“393 Сред арестуваните лица са: един консерватор от библиотека, една етноложка, един асистент в Музея и писателят Мишел Лири394. Той председателства със Симон дьо Бовоар Асоциацията на приятелите на маоисткия вестник „Кауза на народа“. Включва се към движението през май 1968 г. Същата година той се присъединява към Андре дю Буше, Ив Бонфоа, Пол Селан, Жак Дюпен и Луи-Рене де Форе в редакционния комитет на списание „Л’Ефемер“, до последната му книжка, издадена през 1972 г. Освен Даниел Кон-Бендит, други младежки водачи са Жак Соважо, Серж Жюли, Ален Жезмар, Ален Кривин. Соважо е № 1 на ЮНЕФ, член на студентския клон на Обединената социалистическа партия, с непрекъснато нарастващ авторитет и с важна роля в изразяването на исканията на движението и в неговата организация. Жюли е заместник-председател на съюза, натоварен с информацията, присъединил се още на следващия ден след създаването на движението на Кон-Бендит. Жезмар е генерален секретар на Националния синдикат за висше образование, в Националния център за научни изследвания, който след полицейската намеса от 3 май в Сорбоната се присъединява към протестното движение. Наред с тях е Кривин, троцкистки ръководител на Революционната комунистическа младеж, притегателен център за значителен брой на „новите леви“.395

Една от най-забележителните фигури във френския политически живот е Франсоа Митеран. Той е едно от осемте деца на началник-гара. Завършва Училището за политически науки.

Министър Деко споделя с българския посланик в Париж Милан Миланов: „Г-н посланик, изобщо не се вълнувайте, не се учудвайте. В кабинета му - един апартамент, който отгоре до долу е пълен с книги, той се качваше по стълба, за да си вземе книга. „Сега ще Ви покажа книга, която датира от Френската революция“. Значи от началото на 18-ти век. Тя се казва „Le girouette“. Знаете какво е - „Ветропоказател“. „Ето Ви имената на видни академици, които моментално от аристократи са станали привърженици на революцията и на Конвента. След войната дойде Дьо Гол. Знаете ли колко колаборационисти се превърнаха в демократи? Даже и сега, в наши дни (а това е речник „Vocabulaire des girouettes“ - „Речник на ветропоказателите“). Аз съм много любопитен, много любознателен, има го в антикварната книжарница и го намерих. Имам го вкъщи. В съвременното издание са и Митеран, и самият Деко. „Като „най-качествени“ са тези с три звездички и без нито една звездичка“. Примерно Митеран е с три звездички, защото има три обръщания - от крайната десница през колаборационизъм и некомунистическа левица. А на самия Деко единственото му „провинение“ беше - защото той, който иначе е от клерикалните среди, се е съгласил, а такава беше политиката на Митеран, също и на Рокар, да включат в кабинетите си по един ляв, такъв беше министърът на икономиката Лионел Столерю, той - на франкофонията, да останат министри в ляво правителство. Слагат една звездичка. Един вид, „изневерили са на своите крайно клерикални и десни позиции“.

Така че неизбежно е, не се учудвайте, такива хора съпровождат тези процеси, и много други ще има.“396

Преди войната Митеран се е движел в средата на симпатизанти от крайно националистически, расистки, антисемитски движения и организации - „Огнените кръстове“ на полковник Дьо ла Рок, „Кагул“, „Аксион франсез“ и др. Обяснява тези факти с ориентацията на своето семейство, с трудностите на младия човек да избере верния път, както и с любопитството всичко да види и живее живота си заедно с другите, такива, каквито са. Така обяснява и приятелствата си с левичари, комунисти и евреи. Не крие, че тогава и дълго време след това е бил искрен почитател на идеите на Националната революция и на маршал Петен. Пленен е при Вердюн през юни 1940 г. Едва третият му опит за бягство е успешен и той се озовава в „свободната зона“. Тук преминава на служба във Виши като завеждащ отдела за печата в Генералния комисариат за военнопленниците. Така около 1941 започва да работи за режима. Митеран е забелязан от хората на маршала, които му уреждат лична среща с него. Награден е с висшия петенистки орден за заслуги „Св. Франциск“. По онова време той е известен под името капитан Франсоа Морлен и е преминал към Съпротивата. Това е първата голяма промяна в жизнения път на започващия своята кариера политик. Основната му дейност е сред избягалите от плен френски войници и офицери. Той е председател на Националния комитет за военнопленниците и депортираните. В края на 1943 г. изпълнява мисия в Лондон, където е приет от полковник Паси, ръководител на разузнаването на Дьо Гол. Митеран заминава с британски военен самолет за Алжир. Там той има лична среща с Дьо Гол, който се стреми да привлече към себе си различните организации на Съпротивата и да ги обедини. Митеран възразява - според него Съпротивата не се състои в това да се изпълняват заповеди, идващи отвън. Той е първият, който публично спори с Генерала. Срещата е приключена. Във „Военни мемоари“ на Дьо Гол няма нито ред за нея. През февруари 1944 г. Митеран се завръща в Париж и прави нов обрат в поведението си. Преценявайки обстановката, изпълнява исканията на Дьо Гол. Посреща го на 25 август в кметството. Столицата е наводнена от въоръжени групи, които хората му настаняват в реквизирани квартири по законите на революцията. Започва залавянето на провокатори, на крадци на имущество на евреите, на сътрудници на Гестапо. Реквизира се хотел на улица „Бобур“, който е превърнат временно в затвор. Там прилагат методи, научени в килиите на Гестапо. На 26-27-годишна възраст Митеран вече заема достойно място във Френската Съпротива. Срещнал се е с Дьо Гол, Жиро, Петен, трите върха на политическия живот на Франция през войната, станал е ръководител на двумилионната организация на военнопленниците, комисар е с ранг на министър във Временното правителство на Генерала. Депутат от Ниевр след Освобождението (1946). Един от водачите на малката група на Демократичния и социалистически съюз на Съпротивата по време на IV Република. За пръв път министър през януари 1947 г. на тридесет и една години - в кабинета Рамадие, който трябва да изключи комунистите от правителството. Титуляр на портфейла на Ветераните (в кабинетите Рамадие и Шуман, 1947-1948), след това държавен секретар по информацията (в кабинетите Мари и Куейл, 1948-1949), получава своя първи важен пост в кабинета на Рьоне Плевен (1950-1951) като министър на Отвъдморска Франция и препоръчва политика, която да преобразува Френския съюз в общност от автономни държави, федерирани около Франция. Преизбран като депутат от Ниевр през 1951 и 1956 г. и като кандидат на центъра се противопоставя на комуниста, станал председател на ЮДСР (1953-1958). През 1953 г. е назначен в кабинета за държавен министър, натоварен със Съвета на Европа. Подава оставка, за да се противопостави на свалянето от престола на мароканския султан (август 1953 г.). Неговите либерални позиции се доближават до тези на Мендес-Франс. Като министър на информацията в неговия кабинет (1954-1955) той отхвърля в началото на войната в Алжир всякакви преговори с алжирските националисти без каквото и да било омиротворяване на противниците си от десницата. Министър на правосъдието на Ги Моле (1956-1957), той се нарежда скоро сред противниците на Френски Алжир. Девизът му е: „Единственият диалог е войната“. През 1958 г. Митеран обвинява Дьо Гол, че неговата конституция на Петата република е „постоянен държавен преврат“. Той е победен на законодателните избори през ноември, но е избран за сенатор от Ниевр (1959). Получава депутатско място през 1962 г. с подкрепата на социалистите и комунистите. Митеран е кандидат на некомунистическата левица на президентските избори през 1965 г. Този виден политик принуждава Генерала да се яви на балотаж и събира на втория тур с подкрепата на комунистите 45% от гласовете и 120 депутатски места.

Водач на Конвенцията на републиканските институции (СИР), той е председател на Федерацията на демократичната и социалистическата левица, която обединява СФИО, Радикалната партия, СИР и някои клубове на изборите през 1967 г. През 1971 г. неговото движение се обединява с новата Социалистическа партия. Става първи секретар на новата формация. Кандидат на обединената левица на изборите от май 1974 г., получава 49,19% от гласовете на втория тур. На 10 май 1981 г. събира 51,75% от гласовете на втория тур срещу 48,25% за Валери Жискар д’Естен и става първият президент социалист. Четири пъти - от 1981 и 1983 г. - поверява на Пиер Мороа сформирането на правителство, в което влизат и комунисти, после - на Лоран Фабиюс (1984-1986). Но след победата на либералната коалиция на законодателните избори от март 1986 г. е принуден да съжителства с правителството на Жак Ширак. Президентската политика трябва да еволюира по начина, според който избраните икономически измерения се сблъскват със световната икономика, за което производствената инфраструктура на националната икономика не е готова. От 1981 до 1982 г. следват трудности, невъзможност да се ограничи безработицата, девалвация на франка, поражения на общинските и на частичните избори. По времето на левицата законодателното дело се отличава със значителна социална насоченост: увеличаване на правата на надничарите в големите предприятия, пенсиониране на 60 години, пета седмица платен отпуск, намаляване на неравенствата и на работното време. Заедно с това смъртното наказание е премахнато. Намаляването на инфлацията и дефицита на търговския баланс са приоритет. С блокирането на цените и заплатите от 1983 г. започва силовата политика, предприета от финансовия министър Жак Делор. Тя бързо дава резултати в основните области: търговският дефицит е намален наполовина, равновесието на социалните плащания е възстановено, накрая инфлацията от 11,8% през 1982 намалява до 9,6% през 1983 г. Също както и предшествениците си, Митеран изиграва водеща роля във външната политика, опитвайки се да даде на Франция функцията на международен арбитър. Така той разрешава намесата на френската армия в Ливан и Чад. Привърженик на поддържането на равновесието Изток - Запад, той одобрява широкото използване на евроракетите от НАТО, демонстрирайки по отношение на СССР намръщена бдителност, чужда на предшественика му. През май 1988 г. е триумфално преизбран срещу Ширак с 54%. През 1995 г. завършва мандата си и предава поста на Жак Ширак. По негово време са изградени новата „Опера дьо Бастий“, стъклената пирамида в Лувъра, Комплексът на отбраната, обновена е Националната библиотека. В Париж се водят спорове дали архитектурното наследство от негово време е радост или дразнител за окото. Докато специалистите намерят отговора, остава в сила фактът, че никой не е променял така драстично облика на френската столица след Наполеон.

Митеран наистина е изключителна личност във френския политически небосклон. Неслучайно тогавашният министър-председател Жорж Помпиду полага големи усилия, за да спаси положението на президента, по-късно по този повод е обвинен от него, впрочем абсолютно несправедливо, за „несправяне“ със задълженията. Фигурата на Митеран се налага именно като съперник на Генерала - голямо име в политиката може да направиш само ако дръзко се изправиш срещу голям политик и срещу официалната власт. „На едно предложение между двата тура да бъдат изнесени компрометиращи го факти, Дьо Гол се противопостави категорично: трябва да го пазим, този господин един ден може да стане президент на Франция.“397 Едно от поредните верни предвиждания на Генерала, както и свидетелство за неговия висок държавнически и личен морал. След 15 години Митеран е избран за първи, а след това и за втори мандат. Те не говорят тогава един срещу друг. Първият президент социалист подчертава, че Дьо Гол е велик човек, но с различни от неговите идеи.

Много важно за разбирането на Франсоа Митеран като политик и държавник е създаването на образа му за кампанията през 1981 г. Тогава е намерено точното послание, което довежда до победата, прилягащо както към характера и личността му, така и към тогавашното състояние на френската нация. Ето какво споделя Жак Сегела, тогава начело на екипа: „Поради това, че се злоупотребяваше с езика на силата, самата държава започна да се възприема като подстрекател към насилие. Ето защо трябваше да покажем умението на Франсоа Митеран да отговори на нуждата от защита, без тази защита да звучи заплашително.
Изведнъж Ришар се изправи:

- Целим се много нависоко, но нека все пак да потърсим прости пътища. Ти казваш, че Митеран е човек на спокойствието, да го назовем тогава „Спокойния човек“.

Ан и Доминик398 възкликнаха в един глас:

- Не! Митеран е повече от човек - той е сила. Лозунгът е „Спокойната сила“.

Двоен вик, излязъл от сърцето - кампанията беше намерила своята душа. Снимката на един уверен Митеран на фона на ведра Франция щеше да илюстрира идеята ни. За случая зараждащата се зора щеше да се прелива в синьо, бяло и розово.“399

В деня на победата Митеран тръгва от Латинския квартал сред стотици хиляди леви симпатизанти, които ритмично скандират: „Спечелихме, спечелихме“. „С една-единствена червена роза, символа на социалистите, президентът вървеше бавно към чудесния неокласически Пантеон, където почиват героите. Франсоа Митеран бе съпровождан от големите лидери на международната левица - бившия германски канцлер Вили Брандт, починалия през 1973 чилийски президент Салвадор Алиенде.

Той влезе в Пантеона сам и остави по една кървава роза на гробовете на бащата на социалистическото движение Жан Жорес, на героя от Съпротивата Жан Мулен и на бореца срещу робството Виктор Шолхер. Приближените му разказваха за това като за „магически момент“ и за „среща на героите на Франция.“400 Победата на Митеран и спонтанните тържества са реванш за 23-годишното унижение на френската левица, след като Дьо Гол взе властта през 1958 г. Триумфът е празнуван по същите улици, където левите сили се бият с полицията през май 1968 г.

Сънародниците му го награждават с много прозвища. Едни го наричат Сфинкса, заради непроницаемия израз на лицето му. Други му лепват прякора Флорентинеца, сравнявайки го с Макиавели в умението да маневрира на политическата сцена. Популярно телевизионно шоу го изобразява като жаба на име Бог. Обикновените французи го наричат ласкаво Тонтон (Чичо). След кончината му дори десният „Фигаро“ го определя като „артист в политиката“: „Днес страната тъгува за себе си: 50 години от историята приключват с бившия президент.“401 Италианският министър-председател Силвио Берлускони го нарича „поета сред политиците“. Неговият ученик и дългогодишен сътрудник Жак Атали, който работи в Елисейския дворец в стая, разположена до тази на президента (кабинетът на Митеран е обозначен с цифрата 1, а неговият - с цифрата 2), го определя като „велик интелектуалец, неразделна част от историята на Франция“. С непроницаемост и макиавелизъм Франсоа Митеран посреща публикациите на неговите снимки с 20-годишната му извънбрачна дъщеря Мазарин от френския илюстрован седмичник „Пари мач“. С това списанието нарушава наложеното табу върху неговия личен живот. Те са били заснети на излизане от парижки ресторант. Според „Пари мач“ дъщеря му го е придружавала по време на визитата в ЮАР през юли 1984 г. и е присъствала през октомври на официална вечеря в чест на гостуващия в Париж японски император. Както напомня печатът, още през 1984 г. президентът е казал: „Да, аз имам дъщеря. И какво от това?“. Съпругата му Даниел, синовете му Жилбер и Жан-Кристоф е на погребението заедно с приятелката му Ан Пенжо и дъщеря му Мазарин. Хиляди парижани се тълпят край апартамента му в центъра на Париж, където той умира в съня си. Те оставят след себе си планини от рози и други цветя, след като цветарите изчерпват запасите си от рози.

Вижда се, Франсоа Митеран е забележителна личност на френския политически небосклон и не е случайно, че се говори за „ерата на Сфинкса“, епохата на Митеран. Той влиза в редиците на най-големите съвременни държавници.

За Ромен Гари Франсоа Митеран е „литературно откритие“. „Понякога чета публикуваните от него в собствения му вестник статии - забележително добре списвани. Същински писател.

А на полето на политическата активност?

Признавам си честно, че ми взе ума със своя символ. По време на последните избори се бях запътил към избирателната секция - специално се бях върнал от Майорка - и какво да видя на стената! Митерановският афиш, сещаш ли се - роза в свит юмрук. Спрях от почуда. Стоях там и не вярвах на очите си: тази свита около дръжката на розата длан, без ни най-малко да се притеснява от света на бодлите, разкъсващи нейната плът... Страшно много кръв трябва да беше изтекла в нейния юмрук... Без съмнение това е най-завършеният мазо-политически афиш, който някога съм виждал. Накрая не гласувах изобщо.

Отново ръцете.

Да, отново и най-вече.“402

Докато студентското раздвижване и стачките парализират страната, политиците се опитват да си възвърнат позициите. Левицата е обект на неотслабващо внимание на РЖ. И преди всичко Франсоа Митеран, човекът, който изправя Дьо Гол на балотаж. Какви сметки си прави той? Една бележка от 22 май 1968 г., озаглавена „ФЖДС-ФКП и програмата на правителството“, уточнява: „Г-н Франсоа Митеран не вярва в кризата на режима; той смята, че КЖТ се готви да преговаря с правителството и че генерал Дьо Гол е склонен да направи широки отстъпки“.403 Митеран е още по-разумен, защото студентите не са твърде нежни с политиците - както отляво, така и отдясно. Също така, доклад на РЖ от 24 май сочи: „Г-н Митеран, който се намираше в 23.40 ч. на бул. „Сен-Жермен“, беше освиркан от манифестантите в Латинския квартал. Той беше принуден да избяга в 11 часа, на улица „Гозлен“, в VI район.“404 Двама от неговите помощници понасят подобна участ същия ден: „В 1 часа, на ул. дьо Вожирар, на ъгъла на бул. Сен-Мишел, г-дата Шарл Ерню и Луи Меремаз, дошли с намерението да преговарят със студентите, за да ги убедят да прекратят техните насилствени действия, бяха охулени от последните“.405 РЖ разказват един виц, който подчертава голямата предпазливост на водача на ФЖДС: на 18 май, „страхувайки се да не бъде прекъснат телефонът, е била организирана радиовръзка между седалището на ФЖДС и Франсоа Митеран...“.406

Обаче няколко дни по-късно Митеран повярва, че неговият час е дошъл. На 28 май той обявява в един епизод, станал прочут, че се кандидатира за министър-председател. РЖ са там: „Пресконференция, организирана от г-н Франсоа Митеран“ в един от салоните на хотел „Континентал“, ул. „Кастиглион“ (I район), се състоя тази сутрин от 11.05 ч. до 11.40 ч. в присъствието на около 300 души“. РЖ подчертават ключовите фрази: „Кой ще сформира временно правителство? И ако трябва, аз ще поема тази отговорност. Но други освен мен могат също така легитимно да претендират за нея. Мисля преди всичко за г-н Пиер Мендес-Франс. Впрочем това не е само проблем на хората, това е, повтарям, политически избор, за който аз съм се определил. Кой ще бъде президентът на Републиката? Общите избори ще покажат. Но още отсега аз ви обявявам, че тъй като евентуалният срок е не повече от 18 дни и че става въпрос за същото сражение: аз съм кандидат.“407

Това е груба политическа грешка, за която дълго време Франсоа Митеран ще бъде порицаван. Колкото и да са значими, каквито и заслуги да имат към страната, нито един от тогавашните политици не може да се изправи срещу Генерала. Едва след смъртта му и 10 години на изчакване, през 1981 г. Митеран става първият президент социалист. На 12 юни РЖ правят детайлен обзор: „След края на събранието на окръжното бюро на ФЖДС на Мен-е-Лоар се намери мнозинство от членовете, за да гласуват резолюция за недоверие по отношение на г-н Франсоа Митеран. ФЖДС от Mен-е-Лоар отправя писмо в националното бюро с искане на оставката му.“408

Две седмици по-късно друга бележка злорадства: „Въпреки че г-н Ги Моле на няколко пъти се опита в хода на избирателната кампания да оправдае позициите, заети от г-н Франсоа Митеран по време на майската криза, критиките във ФЖДС срещу личността на нейния председател непрекъснато се трупат.“409

Шест месеца преди конгреса в Епине410 и оглавяването от Франсоа Митеран на Социалистическата партия, депутатът социалист доверява своята стратегия на дипломата Алън Холмс на обяд при един френски политически журналист. Американците ще се доближат до този антиголист, чиято амбиция ги поразява, в случай, че един ден той вземе властта. „Неделя, 22 ноември 1970, в полската къща на журналиста Пиер Руане [тогава журналист в „Нувел Обсерватьор“ - б.а., Х.М.], обкръжението е безгрижно. Поканена е звездата Франсоа Митеран, дошъл в компанията на чаровна млада жена, бързо спечелил вниманието на сътрапезниците си с откровенията си и със своя скърцащ хумор. На края на масата Алън Холмс и неговата съпруга се наслаждават. [...] Депутатът социалист казва, че много е бил разочарован, че Дьо Гол никога не е поискал да му присъди статут на Компаньон дьо ла Либерасион411. „По политически причини“, оплаква се той.

Според Митеран страницата на голизма се е обърнала окончателно. „Картите ще бъдат бити“, казва той на Холмс. Франсоа Митеран има план, който в детайли е изложил на своя американски събеседник. „Дошло е време да се реорганизира разделената левица в достойна за доверие сила, по маниера на Федерацията на демократичната и социалистическата левица, която аз представях по време на президентските избори от 1965. Аз принудих Дьо Гол да излезе на втори тур. Без Елзас и Бретан, най-католическите региони, аз можех да бия справедливо.

Сегашната Социалистическа партия не е достатъчно силна, за да преговаря с Комунистическата партия или за да служи за точка за присъединяване на цялата останала левица. Това е причината, заради която аз ще призова моята партия, Конвенцията за републиканските институции, за да се обедини със социалистите. Ние ще отидем на един вид сливане по време на конгреса от юни 1971 [в Епине - б.а., Х.М.]. След това, и едва само след това, ще бъде възможно да се състави социалистически и демократичен фронт, изборен съюз на левицата, който ще ни позволи да спечелим кресла срещу мнозинството по време на законодателните избори от 1973.“412

„Аз ще бъда кандидат и ще бъда избран“, посочва той на американския дипломат, който признава, че е бил изумен от политическата визия и макиавелистка убеденост на Митеран. Отчитайки се във Вашингтон за тази неформална среща, частично инструктивна, посланик Дик Уотсън резюмира амбицията на социалистическия лидер: „Неговата дългосрочна цел е да бъде президент на Републиката през 1976.“ На президентските избори, които са организирани преждевременно през 1974 поради смъртта на Помпиду, Митеран ще се провали, което ще го принуди да почака до следващата дата, тази от 1981.“413

Митеран допуска няколко грешки. Основната е твърдението му, че страницата на голизма се е затворила. Макар че Генералът току-що е починал, спомените и влиянието, които той е оставил върху французите, далеч не са заглъхнали. Неслучайно неговият наследник Помпиду заявява при смъртта му: „Франция овдовя!“. Колкото до новия държавен глава, далеч не е случайно, че неговото управление се включва в 30-те славни години на страната. Той не само буквално прилага заветите на Генерала, но и разработва свои схващания в най-различни области.

Митеран допуска и друга груба грешка, и то още през май 1968 г. Той толкова е повярвал, че песента на Дьо Гол е изпята, че категорично заявява, че ще бъде кандидат за министър-председател, а президент - Мендес-Франс. Никой от тогавашните политици, нито пък партии, организации или структури и медии, стоящи зад тях, нямат потенциала да съборят Дьо Гол от власт.

Съществена роля в подготовката на майските събития изиграват ляворадикалната идеология и тясно свързаното с нея движение на „новите леви“, получили бързо размах през 50-те и 60-те години. Във Франция ляворадикалната идеология придобива свои специфични черти, както и специфично наименование - „гошизъм“. Така масата, самата тя необичайно раздробена, обозначава хората и организациите, които тласкат движението. Гошизмът възниква „първоначално като израз на нравствения протест на младата лява интелигенция в страната против колониалната алжирска война. През следващите години в него настъпват съществени промени, засягащи преди всичко идеологията и политическата му организация. На първоначалния морален протест се опитват да придадат формата на политически бунт срещу цялата система на буржоазното общество. Гошизмът бързо се преобразува в политическо течение, тясно свързано със сериозните промени, настъпили в социалното положение и социалния престиж на интелигенцията в резултат на бурното навлизане на научно-техническата революция в западното общество.“414 Гошистката идеология представлява една особена смесица от ляв радикализъм, маоизъм и различни форми на утопизъм. В организационно отношение отделните групи и течения се редуцират до анархизма, троцкизма или до маоизма. „Освен това в гошизма е разпространено едно интересно в социологическо-политически план явление, което социолозите наричат групизъм (от фр. дума groupuscule - групичка). Последният се изразява в съществуването на пъстро множество малки групи с най-разнообразни политически цветове и отсенки - анархистки, маоистки, анархо-маоистки, анархо-троцкистки, маоистко-троцкистки и др. Съществуват още геваризъм (по името на Че Гевара), ламбертизъм (по името на водача на групата П. Ламберт - най-ортодоксалното троцкистко течение), паблизъм (начело на тази троцкистка група стои Р. Пабло), неолюксембургианство и други. Смисълът на групизма е чрез многобройни малки групи да се води борба срещу системата, срещу властта. Теоретиците на тази стратегия определят посочените групи като точките, стоящи „извън властта“, и с това противостоящи на системата, на бюрократизираното общество.“415

Разкриването на престъпленията на Сталин в секретния доклад на Хрушчов на ХХ пленум на КПСС хвърля сянка върху образа на СССР. Смазването на унгарската революция от съветските танкове разбунтува тези, които някога са се идентифицирали с комунизма в борбата с империализма. Отказът на ФКП да се десталинизира и мудността на промените под ръководството на Морис Торез отблъскват много от младите студенти комунисти. „Кризата, която противопостави Съюза на студентите комунисти (ЮЕК) на партийния апарат, бе брутално разсечена през 1965 чрез изключването на тези, които се надяваха на обновление на методите и целите. Оттам и открито антисталинският обрат на движението от 1968: гошистите ще изразят също толкова бързо отхвърлянето на ортодоксалния комунизъм, както и на реакцията“.416 Повечето от изключените ще се обърнат към други форми на марксизъм. Троцкизмът, който доскоро е обхващал много тесни малцинства, постига реален успех. Тласканият от китайския пример маоизъм, дошъл след предприемането на културната революция, възхвалявана с доверие заради голямата ѝ цел на изтриване на миналото и изграждането на нов човек, също създава свои последователи. Дори и старият анархизъм, за който всички са убедени, че е мъртъв от петдесет години, постига връщане към непредвидена съдба. Гошизмът е съединение от черните и червените знамена, развявани на барикадите, цитати на Бакунин, червените тефтерчета с мисли на Мао, разпространявани от китайското посолство в Париж и други форми на комунизъм, като сталинската ортодоксалност.

А. Нуши, М. Агюлон и Р. Шор417 много сполучливо наричат политическата битка от третата десетдневка на май „дуела в тройка“. По време на този „дуел“ - голизъм, комунизъм, гошизъм, винаги всеки лагер обвинява другите два След края на май политическите партии трескаво се готвят за кампанията: знак за почти единна подкрепа на идеята, че предприемането на общи избори е единственият изход от толкова опасната криза. Само гошистите, които знаят, че нямат какво да очакват от вота на избирателите, отхвърлят „изборите-предателство“ (на фр. в рима „елексионтраизон“ - б.а., Х.М.).

Друга забележителна фигура от май 1968 г. е бившият министър-председател Пиер Мендес-Франс, единственият държавник, на когото младежта има доверие. За него Митеран се изказва, че е въплъщение на моралната сила. Неговият модел на уреждане на Индокитайската афера се превръща в това, което той приема да върши след толкова години на нерешителност и неизпълнени обещания. Враждебен на конституцията от 1958 г., той става един от най-непреклонните противници на голизма и подкрепя левицата през 1968 г. На изборите през юли губи депутатското си място и напуска политическия живот. По повод Мендес-Франс Ромен Гари споделя: „Храня огромно уважение към интелектуалната му цялост и се възхищавам от неговата вярност към самия себе си. Това обаче върви в комплект с безгранично доверие на подробните планове и абстрактните конструкции, които ми се удаде да изпробвам... В края на войната Мендес дойде в моята ескадрила. Беше непобедим „в категорията си“, в екзерсисите по въздухоплаване на книга. Но веднъж по време на учебен полет се качи на моя самолет. Блокира въпреки пресмятанията, не знаеше къде сме и дойде да поиска моите изчисления на полета. Не бях ги направил: познавах наизуст „Триъгълника“, бях бордови командир, времето беше хубаво и летях, като се ориентирах зрително. Казах му го. Той полудя от гняв и се разкрещя, че не искам да му дам изчисленията си; мисля, че ме вземаше за „анти“ по отношение на него и произвеждаше малка психологическа буря. Дори ми каза, цитирам: „Ще Ви го върна тъпкано!“. Всъщност години по-късно, когато дойде в Ню Йорк, в ООН, в качеството си на министър-председател и вече имаше възможност да го направи, защото аз бях един незначителен говорител, той се държеше с мен особено мило. Накратко, оставям го да буйства и му показвам градчето, над което прелитаме, като му обяснявам, че това е Бъкингам и винаги в началото на полета си трябва да минава оттам. Той поглежда изчисленията и ми отговаря: „Не, Одихем!“. Повтарям: „Бъкингам“ и му показвам долу двете зелени цистерни, които познавах добре, а той ми бута листата под носа и повтаря: „Одихем“. Искам разрешение за снижаване, като му добавям и материални доказателства: „Както добре виждате, това е Бъкингам“. Мендес поглежда отново в изчисленията си, усмихва ми се, повтаря: „Одихем“ и се отдалечава. У него имаше известна доза усмивка, но наистина доверието му в абстрактните изчисления беше изключително голямо.“418

Ето какво споделя Пиер Мендес-Франс във връзка със събитията от последните десет дни на Френския май: „Дьо Гол каза на няколко пъти, че ситуацията и състоянието на духовете били „неразбираеми“. В опозицията беше същото. Разбирах малко по-добре дълбочината на нещата, но не виждах съвсем точно докъде ще доведе това.

Има друг момент, за който не си дадох достатъчно добра сметка: не виждах до каква степен комунистите бяха готови, каквото и да стане, да помагат на правителството. Техният конфликт с гошистите бе много по-значим за тях, отколкото опозицията на Дьо Гол. Не смятах, че те ще стигнат дотам да желаят режимът да бъде спасен.

Допуснах втора грешка, засягаща комунистите. Знаех много добре, че не ме обичат. Ставаше дума да се представи решение, което да има подкрепата на цялата левица. Митеран персонифицираше съюза на левицата след изборите през 1965 и се мислеше за отговорен за диалога с комунистите и ми се стори нормално той да бъде посредник между тях и мен. Не си дадох сметка в този момент, че комунистите го ненавиждаха и че може би той не е най-добрият преводач. Можех ли да опитам да контактувам с комунистите, да им влияя, да им внушавам? Не вярвам. В действителност Митеран бе в центъра на паяжината и мислеше, че на него се полага да я тъче. Нормално“.419 Ето го „дуелът в тройка“. Ето и двете основни политически фигури във френската опозиция: Пиер Мендес-Франс и Франсоа Митеран. Неслучайно първият е наречен най-популярният и същевременно най-решителният антиголист сред водачите на левицата. След първата „нощ на барикадите“ приятелите му настоятелно го молят да пристигне в Париж. Посрещнат е от генералния секретар на ПСЮ Мишел Рокар и бъдещата му съпруга Мари-Клер дьо Флерийо и дъщеря му Натали. Трябва да се установи постоянен контакт с партийните дейци, което не е лесно. Професорът по история Марк Йоржан, ръководител на твърдото крило на ПСЮ, е резервиран. Жак Соважо, заместник-председател и изпълняващ длъжността председател на ЮНЕФ - мнителен. Апартаментът му на улица дю Консейе-Колиньон е превърнат в телефонна централа. Мендес влиза в този мълчалив комитет от посредници и застъпници, чиито вдъхновители са четирима големи университетски преподаватели - Жак Моно, Лоран Шварц, Франсоа Жакоб, Ален Турен - и няколко адвокати, Сарда, Дюма и Кижман. Колкото и млад и интелигентен да е антуражът на Мендес-Франс, трудно разбира до каква степен всичко се насочва срещу „институцията“. А самият Мендес-Франс не бе ли също в очите на тези млади хора институцията? Той запазва и във Франция и в чужбина несравним интелектуален и морален авторитет, влияние, публика. „Успехът му не се измерва нито с изборни мандати, нито с министерски портфейли, нито с време, прекарано в Матиньон, а само с изразите на влиянието, вдъхновението и мисълта [...]. Той е една от най-необикновените политически фигури от последния половин век, белязала политическата мисъл на много поколения, дала на една младеж първите оръжия на гражданина, вдъхновила една политическа доктрина, формирала безброй хора на държавна служба, накрая и преди всичко, съчетала морала и политиката. За Жан Лакутюр Мендес е символът, живото доказателство, че политиката не е по природа порочна, нито пък властта развратна по своята същност; вярно е, бе непреклонен, суров: никога Пиер Мендес-Франс не направи компромис с принципите си: „Няма компромис с истината“.420 Младите във Франция знаят, че с него могат да действат, без да се компрометират. Никой друг държавник не е слушан от младежта като него, не е получавал в свое лице нейните аспирации, не е близък до тези „живи сили на страната, до богатството на нацията“.421 Пиер Мендес-Франс единствен споделя с генерал Дьо Гол привилегията да добави „изъм“ към името си; „мендесизмът - за който той казваше, игнорирайки значението му - гражданите на тази страна знаят добре какво значи той: да бъдеш отговорен постоянно, да бъдеш господар на бъдещето си, да гласуваш при пълна яснота; също така значи да пледираш за истината“.422 Или, както се казва по библейски - по делата ще ги познаете.

От другата страна на барикадата са личности като дългогодишния съратник на Генерала - министър-председателят Жорж Помпиду, който успява да устои на урагана и блестящо да изиграе партията „Разделяй и владей“ и да противопостави както синдикалните централи, така и синдикати и студенти и да постигне Грьонелския компромис, благодарение на който страната е омиротворена. Около 20 май в общонационалната стачка се вливат 10 милиона работници. Тук веднага искам да уточня, че броят на стачкуващите към този момент варира. Според Жеко Кьосев „участниците в стачката надхвърлят 10 милиона“.423 Същата цифра сочат Жан Лакутюр424 и Николай Молчанов425. Интересно е, че между двете исторически енциклопедии на Bordas (p. 2902) и Robert (p. 257) има пълно покритие - 6 милиона. Отново се среща споменатото по повод броя на студентите разминаване. В случая става дума вече за милиони хора - между един и друг източник - 4 милиона работници. Според мен 10 милиона е „верният отговор“, защото по онова време вече са се включили цитаделите на френската работническа класа - Сюд-Авиасион, автомобилният комплекс „Рено“, СНЕКМА - заводите за производство на самолетни мотори, стоманодобивните заводи в Дюнкерк - едно от чудесата на френската индустрия заедно със Сюд-Авиасион, железниците, пощите, телефоните и телеграфите - огромен човешки ресурс. Достига се до пълна парализа на френската икономика. Явно, без изясняване на ролята на синдикатите не могат да се проследят изворите на тази пълноводна река. Разбира се, не бива да се забравя, че често няма единодействие между ръководители и членове.

Жорж Помпиду e син на банкер. Завършил е елитното висше учебно заведение Екол Нормал Сюперийор. Редовен преподавател в историко-филологическия факултет. Професор първо в Марсилия, след това в Париж. Член на Държавния съвет със съвещателен глас. Макар че не е участвал в Съпротивата, е натоварен с мисия във Временното правителство на Дьо Гол (1944-1946). Генерален директор на банката на Ротшилд (1954). Член на Конституционния съвет и началник на кабинета му през 1958-1959 г. Натоварен с тайните преговори с алжирския Фронт за национално освобождение през 1961 г. Завръща се в политическия живот, за да поеме министър-председателския пост от Мишел Дебре през април 1962 г. Още напълно непознат на обществото, но малко по малко ще се изправи с целия си ръст както пред Парламента, така и пред страната. Заема министър-председателския пост до юли 1968 г. Когато Дьо Гол подава оставка следващата година, той незабавно събира голисткото мнозинство и е избран за президент на втория тур с 58,21% от гласовете, обединявайки около себе си част от центристите и дори от опозицията. Той ще даде на френската политика по-европейска ориентация и ще се откаже да преследва големите външнополитически цели на своя предходник. Ще съсредоточи своите усилия върху една основна задача: да направи от Франция една от първите индустриални сили, напълно конкурентноспособна в сравнение с другите си по-динамични съседи.426 Много прагматичен, той приема девалвацията на франка, дава съгласие за влизането на Великобритания в Общия пазар и на срещата с американския президент Никсън в Асор (април 1972 г.) го убеждава да се девалвира доларът. Умира през 1974 г. от рядка форма на левкемия, за която самият той не е уведомен, въпреки че лекарите му знаят, че няма да изкара мандата си. Основател е на Националния център за изкуство и култура „Бобур“, който е главен музей за модерно изкуство във Франция. Автор е на „Антология на френската поезия“, оставя недовършена книгата си с политически размишления „Гордиевият възел“.

Редица институции като ЦРУ и посолства и други продължително време разработват френските политици от опозиционни лидери до момента на издигането им като президенти. Създаването на профили е едно от най-важните средства, които целят да се открият пътища и механизми за влияние, уязвими точки. Докладите са много подробни, като включват и конкретния контекст. На 20 март 1970 г., след посещението на Жорж Помпиду в Чикаго, по време на която президентът и жена му са блъснати от еврейски манифестанти, които протестират срещу продажбата на „Миражи“ за Либия, Върнън Уолтърс, бившият военен аташе в Париж и бъдещ зам.-директор на ЦРУ, излага своите впечатления в нота, адресирана до Ричард Никсън: „Помпиду: ако трябваше се стреля в тълпата, той ще даде заповед!“.427 Френският държавен глава е „високо интелигентен, лукав, може да се възползва от благоприятните обстоятелства и да избегне декларациите, които не желае да прави. Той има по-силна личност и по-силна увереност, отколкото изобщо можех да си помисля“.428 По време на блъсканицата в Чикаго Помпиду се страхува, че жена му, която отнася няколко псувни на английски, ще ги прехвърли върху манифестантите. Но преди всичко, „пристигнал в Съединените щати, за да обвинява, след Чикаго той разбра предимствата, които можеше да извлече от факта, че е нападнатата страна“.429 Според Уолтърс, Помпиду не обича американците, но „разбира това, което представляваме в света“.430 Друг детайл: френският президент не е трябвало да запазва голяма привързаност към своя предшественик. „Генерал Дьо Гол нямаше доверие у никого и накрая именно това го е погубило “, казва той на Върнън Уолтърс.431 Според Помпиду неговите бъдещи противници на вътрешната сцена ще да бъдат неговият министър-председател Жак Шабан-Делмас, министърът на финансите Валери Жискар д’Естен, радикалният водач Жан-Жак Серван-Шрайбер и може би центристът Едгар Фор. Но това е именно смисълът на авторитета на Помпиду, „екстремно антикомунистически“, който е трогнал американския военен: „Това е човек на реда и закона. Той каза също, че когато се върнал в Париж от своето пътуване в Афганистан по време на събитията от Май 68, е открил министъра на вътрешните работи Роже Фре в пълна безпътица. Фре му е казал, че това е вечното завръщане от 1848 г. Помпиду е отговорил сурово, че не знае дали генерал Дьо Гол е Луи Филип, но той не е Гизо (министър-председател на Луи-Филип [sic!] - бел., В. Уолтърс). На два пъти посочвайки манифестации, които са се случили в Съединените щати, той казва: „Едно общество, което не знае как да се отбранява от самото себе си, няма да оживее“. И г-жа Помпиду, шокирана и раздразнена от събитията в Чикаго, добавя : „И то не заслужава да оживее...“ [...] На няколко пъти той открито казва, че не толерира безпорядъка във Франция. Ако обстоятелствата водят до необходимостта да се стреля, той няма да се поколебае да даде заповедта]“. Създал си репутация за неговата нагласа за разбирателство през Май 68, Помпиду, изглежда, се е втвърдил от контакта с властта.“432

В скалата на приоритетите на новия държавен глава отношенията със САЩ играят много важна роля. Франция претендира за ролята на лидер вътре в ЕИО, всички участници в който разглеждат САЩ в качеството на свой главен партньор и съюзник. Нещо повече, „задълбочаването“ на европейската интеграция и построяването на икономически и валутен съюз предполагат преразглеждане на основите на световната финансова система, което е невъзможно без тясно сътрудничество със Съединените щати. По такъв начин първоначалната външнополитическа доктрина на Помпиду предвижда развитието на европейската интеграция в качеството на главно направление, но при установяването на контакти от привилегирован характер с Вашингтон.

Неслучайно своето първо официално задгранично пътуване в качеството на президент, през февруари - март 1970 г., Помпиду извършва именно в САЩ. Между двамата държавни глави се установяват добри лични връзки. Успешното му посещение закрепя тенденцията към подобряване на двустранните контакти.

„Отношенията на Никсън с френския президент Жорж Помпиду потръгнаха добре. Никсън се възхищаваше от Шарл дьо Гол и Помпиду и високо оцени факта, че той бе първият държавен глава, който обяви, че ще присъства на възпоменателната служба за Дьо Гол в катедралата „Нотр Дам“ на 12 ноември 1970 г. Този жест гарантираше съгласието и на много други държавни глави.

Никсън и аз симпатизирахме на стремежа на Дьо Гол Франция да провежда автономна външна и отбранителна политика. Затова първите ни срещи с неговия наследник, Помпиду, протекоха в топли и конструктивни отношения. Умен, ерудиран и уравновесен, Помпиду продължи курса на Дьо Гол, без да проявява надменната снизходителност на великия политик. Освен това неговият анализ за международните отношения до голяма степен съвпадаше с преценката на Никсън. Помпиду изключително ме улесни при тайните ми посещения в Париж, когато се провеждаха мирните преговори за Виетнам - без да иска, нито да намеква за компенсация. Помпиду се увличаше по остроумните епиграми. Когато го информирах за задънената улица, до която бяха стигнали преговорите за Виетнам, той ми отговори, че предизвикателството пред мен не е безизходното положение, а неговото преодоляване: „Vous êtes à réussir“ („Вие сте обречени да успеете“). През 1973 г. в Рейкявик Никсън го притисна да преодолее съмненията на Франция по повод инициативата „годината на Европа“, а Помпиду му отвърна: „Забременяването е много по-приятно от раждането.“433

В телеграма от 29 май 1974 г. американският посланик Джон Ъруин се забавлява да нахвърля портрета на новия глава на правителството. „От дванадесет години Ширак е смятан за един от най-блестящите млади вълци в мнозинството, ползващ се приятелството на Пиер Жюие, таен съветник на Помпиду, и на Жак Фридман, довереник на [Пиер - б.а., Х.М.] Месмер“.434 Ъруин се поздравява впрочем с американизма, афиширан от министър-председателя, и с неговото малко по-съглашателско поведение. След като изкачва всички политически стъпала, съблазнява земеделците и прави свое леговище в Корез, Жак Ширак, „много амбициозен“ и „опортюнист“, се присъединява към Жискар по време на кампанията. „В известни правителствени кръгове той е познат като „булдозерът“ (прозвище, дадено му от Помпиду - б.а., Х.М.) по повод неговото борбено поведение. [...] Той е груб, студен, малко дипломатичен, много откровен. [...] Той се проявява на политическата сцена като интелигентен, млад технократ, на когото му липсва човешки външен вид. Един от неговите близки го посъветвал да гледа хората, когато им стиска ръката, за да не създава впечатление, че е винаги забързан. [...] Парижкият печат го намира зле облечен, защото носи зле скроени костюми и мрачно сиви манта. С висок ръст и сурова красота, той обаче има физическо присъствие. Той пуши свръхдълги американски цигари“.435 Френският май е стартова площадка за Жак Ширак. Благодарение на забележителните му лични качества: първо, при провеждането на линията на Помпиду за разделение на синдикати и студенти, и по-късно - при организирането и осъществяването на преговорите на улица „Грьонел“. Ще се види, че независимо от разразилата се катастрофа, Ширак ще остане един от малцината верни на министър-председателя. Той е бъдещ президент неоголист. Завършил е Екол насионал д’администрасион. За първи път спечелва депутатско място през 1967 г., като по същото време е назначен за държавен секретар по заетостта и работната ръка. От 1962 г. е близо до министър-председателя Жорж Помпиду. При неговото президентството заема редица отговорни постове в тогавашния кабинет. Министър-председател от 1974 до 1976 г. и председател на неоголистката партия Сбор за републиката (бивш Съюз за новата република), която трябва да му проправя пътя към върха. От 1977 до 1983 г. е кмет на Париж - първият кмет от 1871 г. За първи път в надпреварата за Елисейския дворец се включва през 1981 г. Отпада още на първия тур, тъй като получава едва 18% от гласовете. След победата на десницата пет години по-късно заема за втори път премиерския пост, но само до 1988 г., когато левицата се връща на власт. Участието на Ширак в надпреварата отново е неуспешно. Митеран го побеждава на втория тур с 54 срещу 46% от гласовете. От 1995 до 2007 г. е президент. Рядко френски политик е претърпявал толкова промени в кариерата си, отбелязва „Монд“, имайки предвид новия имидж, който си изгражда Ширак преди новата - успешна този път - кампания. Опитът променя хората, обича да отвръща той, когато го запитат за идейната му еволюция от „тачърист“ и „рейгънист“ през 80-те години до „социален голист“. Успява да постигне в идейната си платформа синтез между радикалния социализъм и голизма. Оттук и преобладаващото социално звучене в кампанията му от май 1995 г. В края на април 1968 г. Жак Ширак, тогава държавен секретар по заетостта и работната ръка и най-млад член на кабинета, председателства подписването на първото съглашение на интереси с работниците, резултат от ордонансите на правителството: с работниците на Учреждението Винипри дьо Шарантон. „Успехът е толкова по-ценен, защото персоналът му е съставен от 80% членове на КЖТ и централата следва и цени - дори ако не го казва гласно - тези славни „престъпни ордонанси“... Лично Беноа Фрашон иска от работниците „да следват, да подемат оттам, откъдето той се е забавил - всекидневната работа и да не слушат блестящите говорители на общата стачка, наблягайки, че тези, които дават огнени нареждания, нищо не палят“ (реч пред работниците от Арсенала436 в Тулон - б.а. Х.М.)437.

Постигането на това споразумение за пореден път насочва към значимостта на КЖТ. Това е и първата голяма изява на Ширак, тогава дясна ръка на министър-председателя Жорж Помпиду - едно от главните действащи лица в майския „ураган“, който му гласува изключително доверие. Само седмици по-късно, във вихъра на май, ще се разкрие, че то е било напълно основателно.

Преди да отлети на официално посещение в Иран и Афганистан, Помпиду му поверява мисията „да поддържа контакт със синдикалните организации. Премиерът в действителност има едно малко опасение: че младите по дух искат единствено да въвлекат работническия свят в протеста. Помпиду (както Ширак) е убеден, че студентското вълнение ще спре от само себе си, както всеки празник, ако стачкуващите работници в многобройните градове или недоволните от нещо не се качат на този „ваканционен влак“, нещо, което трябва да се избегне на всяка цена.“438

Според големия репортер от в. „Фигаро“, бивш главен редактор на „Франс-Соар“ Тиери Дежарден, ролята на Ширак е да обърне внимание на отговорните синдикалисти и политици, оглавили работничеството, колко опасна би могла да бъде тази „гошистка авантюра“. Събеседниците му изглеждат още по-убедени в това, отколкото самият той. Но след първата „нощ на барикадите“ работниците дават своята подкрепа на студентите, обявявайки се против погазването на университетските свободи и против полицейския произвол. Окупирани са цитаделите на френското работничество като Сюд-Авиасион439 в Нант, Рено в Булон-Бийанкур в Париж, Рено във Флин, Рено в Клеон, заводите Пежо в Монтелиар, Ситроен. Те стават огнища на общонационалната стачка. По време на събитията от май - юни 1968 студентите подкрепят действията на работниците, като например в Рено-Флин. Именно там силите на реда застрелват един стачник. Разбира се, на своите митинги френските трудещи се издигат и искания, различни от студентските. Очевидно мисията на Ширак е трудно изпълнима. Самите синдикални ръководители невинаги могат да поставят под контрол действията на работниците, защото често те надхвърлят рамките на организациите или вече са започнали преди определените дати за стачни действия. Пример за последните е спонтанното прекратяване на работа в много предприятия от 10 и 12 май. На профсъюзните ръководители се налага да действат бързо, за да не се окажат „генерали без армия“. На стадиона „Шарлети“ пък се издига искане за оставката на Сеги. С цел да осуетят побратимяването между работници и студенти, шефовете на КЖТ затварят вратите на Бийанкур.

Пред мащаба на манифестациите в Париж и в провинцията от 13 май работническият свят се хвърля в дълбоката вода. Синдикалистите, чийто голям страх е да не бъдат откъснати от „основата“, тръгват след масите и ги следват. Тогава министър-председателят моли Жак Ширак да „направи нещо“. Държавният секретар по заетостта и работната ръка, който още от самото начало поддържа връзка с КЖТ, се обажда на нейния ръководител Анри Красюки: „Нещата се развиват не според предвижданията. Една част от студентите тръгна надясно - трябва да бъдат спрени.“440 „Красю“ обещава да мобилизира работниците. Но няколко часа по-късно Ширак разбира, че КЖТ е решила да промени позициите си, тъй като вече не вярва в солидарността с властта и бърза по цялата дължина на шествието, за да се опита да го оглави. Той заявява тогава на Помпиду: „Стачките ще отекнат навсякъде. Ще загубя връзка с КЖТ. Ще бъде много тежко. Този път всичко започва.“441 Няколко дни по-късно пред страха от катастрофа и анархия Красюки заявява на 20 май на Франсоа Митеран: „Нашият посредник е правителството, нашата цел - споразумението.“442 Ширак е поставен в течение на тези безпокойства на най-голямата централа, възвръща надежда и веднага предупреждава министър-председателя. Същия ден по обяд го приема Дьо Гол: „Генерале, има едно-единствено нещо, което трябва да се направи: да се разберем със синдикатите. Те са първите, които се безпокоят, тъй като знаят много добре, че ще изхвърчат в случай на катаклизъм. За нас това е единственото възможно действие. Всичко останало е пясък.“443 Дьо Гол изглежда скептичен. „Петата република да бъде спасена от КЖТ? Каква цена ще иска? Няма ли по-скоро да изиграе картата на левицата, която започва да се раздвижва... Не, Дьо Гол не разбира. И този млад Енарх444, който му говореше за синдикатите, за г-н Сеги! Ръководителят на КЖТ Красюки го [Ширак - б.а., Х. М.] повика. Така Помпиду спечели облога. „Не пускайте повече Красюки!“, каза му той. [Дьо Гол445 - б.а., Х. М.]“.

Оттук нататък действието се развива като в трилър. Само че никакъв филм не би могъл да пресъздаде онези майски дни, които неслучайно са наречени „сюрреалистични“. Страната е пияна от свобода, кръв и сълзотворен газ. Сорбоната е наречена „пияният кораб“. Ето описанието на големия репортер Тиери Дежарден: „Телефоните са подслушвани от „революционерите“, черните D.S. (Déesses - богини от фр.; „Ситроен“ Де Ес, служебните автомобили на правителството, оттук изразът „черни богини“ - б.а., Х. М.) с гербове са освирквани от манифестантите и КЖТ, която не иска да изглежда, че е предала революцията, е благоразумна. Тогава започнаха да разиграват полицейски роман. Ширак прие псевдоним, когато се обади на „Красю“ по телефона. Говореха си кодирано. Накрая „Красю“ иска държавният секретар да отиде на среща с доверен човек от КЖТ. Срещата е определена за площад д’Анверс срещу лицея Жак Дьокур, от страната на Пигал. Там емисарят ще каже на Ширак това, което е възможно да се направи. В уречения час Ширак отива. Не с Де Ес, а с „банално“ („Пежо“ - б.а., Х. М.) 403 и шофьорът му го оставя на Пигал, без добре да разбира този странен курс на държавния секретар. Катастрофа! Вече няма площад д’Анверс. Цялата градинка е разорана, един паркинг се разкопава! Ширак мисли, че „Красю“ му е заложил капан. Не, човекът се приближава. Пуши лула, разменят си кодовите имена. Разговорът започва. Ширак заявява, че Помпиду е готов да преговаря, много бързо, много продължително, както каза в Асамблеята. Човекът слуша. Когато Ширак приключи, човекът му стиска ръка и му казва, че ще „предаде на другарите си.“446

Оставих този дълъг цитат, защото той обрисува буреносната обстановка на подготовката на преговорите на ул. „Грьонел“. Личи майсторството на перото и публицистичния стил на Дежарден, носител на наградата Албер Лондр от 1975 г., автор на многобройни книги, които се отличават дори само с ярките си заглавия: „Сто милиона араби“, „Със заложниците в Чад“, „Корсика е отвлечена“, „Митеран, един голистки социалист“, „Садат, фараон на Египет“. Да дадем отново думата на Дежарден, твърде надълбоко вникнал във времето и в личностите, които описва, познаващ ги дори не само ден по ден, но и час по час: „И отново тишина в продължение на няколко дни. Ширак е нетърпелив. Помпиду, той е спокоен... по помпидуистки... И накрая КЖТ вика Ширак. Този път му определят среща в един „невъзможен“ квартал. Помпиду е доволен, че връзката се е възстановила. Жобер намира срещата за „смешна“. Фокар (шеф на „службите“ - б.а., Х. М.), който както винаги живее в свят на шпиони, засади и отвличания, изисква Ширак да вземе предпазни мерки. И Ширак ще замине с револвер в джоба.

„Срещата имаше изненадващо въздействие. Това бе зле осветена задънена улица и сграда с изглед на мотел. Ширак бе очарован. Това бе приключение, което обичаше и което твърде рядко преживяват служителите в Сметната палата или държавните секретари. А не беше ли той човекът, точно в този момент, когато се изкачваше по стъпалата на това стълбище, човекът, който би могъл да промени съдбата на страната? Благодаря, г-н Помпиду, че ми се доверихте!“. Основателна е тази вътрешна благодарност по отношение на министър-председателя. Той напълно заслужава доверието в него. Ненапразно точно той е човекът, към когото правителственият глава се обръща, когато е на крачка да се вземе решението да влязат танковете от Иси-ле-Мулино. Ето и по-нататъшният разказ на Дежарден: „Не, това не беше засада. Седнали на едно лошо покрито легло, представителите на КЖТ бяха там. Върху една маса имаше празни бирени бутилки, мръсен сутиен. Държавният секретар веднага влезе в същността на темата. Министър-председателят е готов да започне преговори върху заплатите, минималната почасова ставка, социалния режим, синдикалните права в предприятията. Ширак забеляза, че този път всички са на една страна. Правителството, както и синдикатите, всичко бе оспорено, всичко можеше да бъде пометено.“447

На 25 май в 17 часа в Министерството на труда на ул. „Грьонел“ се откриват толкова очакваните преговори. Кабинетът е представен от министър-председателя Жорж Помпиду, социалния министър Жан-Марсел Жанени, държавния секретар по заетостта Жак Ширак, неговия сътрудник Едуар Баладюр, Жан-Филип Лека; Националният съвет на френския патронат (КНПФ)448 - от Пол Ювлен; Общата конфедерация на труда (КЖТ) - от Беноа Фрашон, Жорж Сеги, неин генерален секретар, Анри Красюки; Френската демократична конфедерация на труда (КФДТ) - от Южен Декан; Работническата сила (ФО) - от Бержерон; Конфедерацията на средната класа - от Мийо; Общата конфедерация по кадрите (КЖК)449 - от Малтер; Френската конфедерация на работниците християни (КФТК) - от Санти и т.н. Заради пламенните разговори никой не забелязва едно учудващо отсъствие - на министъра на финансите Мишел Дебре. Когато иска от Генерала „зелена светлина“ за откриване на преговорите, Помпиду поставя изискването да не бъде притесняван от него. Дьо Гол приема.

Министър-председателят изиграва блестящо партията „Разделяй и владей!“. Тактиката му е проста: да преговаря с КЖТ и да отхвърли другите, които ще бъдат принудени да я следват. Според неговия анализ, опрян на сведенията от Ширак, той разбира, че зад синдикалните искания всяка централа има своя политическа игра. Ако КФДТ има известна симпатия към майското движение, комунистите от КЖТ, „сталинските развратници“, се плашат от този анархистки взрив.

Преди да влезе в залата, Жорж Помпиду приема представителите на „сежетстите“ и им заявява, че те, както и правителството, а даже и повече, са заплашени. Ако тези студенти, гошистите от всякакъв вид и политическите партии, които тичат след тях, без да говорим за синдикатите, с които се състезават, въвлекат работниците, те ще бъдат отнесени, каквото и да правят. Ръководството им няма да устои. „Интересът ви, знаете го, както и аз, е възвръщането на спокойствието. При влизането му в залата всички стават. Седна на председателското място и обяви: „Господа, ние сме тук, за да върнем Франция на работа.“450

Той задължава собствениците да направят големи отстъпки, които ще да поставят в опасност националната икономика и валутата, но същевременно ще позволят да възцари спокойствие. Работниците получават значителни привилегии: минималната почасова ставка се качва от 2,23 до 3 франка или с 35%. Реалната работна заплата се увеличава на два „транша“ с 10%: на 1 юли със 7% и на 1 октомври - с още 3%. Намален е хорариумът, намалена е пенсионната възраст. Приет е принципът за създаване на синдикални секции в предприятията.

„На 26 Жорж Помпиду прие водачите на КФДТ и им заяви:

- Водите опасна игра. Вярвате, че можете да се възползвате от безпорядъка, за да наложите вашите идеи. Комунистите няма да ви оставят. Не може всичко да се постигне: краят на една стачка е едно, реформата на обществото - съвсем друго. Тя няма да слезе от нашите дискусии.

- Имаме чувството, че вие търсите преди всичко съгласие с КЖТ, че не държите сметка за нашите искания.

- Търся съгласие с тези, които разговарят на един език с мен, този на разума. Ако съгласието бъде сключено без вас, нещо, което не желая, това няма да бъде добре за никого, във всички случаи, не за вас.“451

В два сутринта, когато в залата се стеле цигарен дим и дискусията изглежда в задънена улица, разбират, че КФДТ вече не е в играта. Тя, заедно с Франсоа Митеран и Пиер Мендес-Франс, решава да организира манифестацията на стадиона „Шарлети“. Генералният секретар на КЖТ Сеги вика: „Декан се подиграва с нас, КФДТ искат да ни метнат!“.452 Ширак отговаря: „Хайде да ги задминем!“.453 За по-малко от час двамата набелязват черно на бяло пълно съгласие. Помпиду го подписва. Противниковата федерация е бясна, но няма избор. Не бива да се забравя, че съглашенията в „Грьонел“ са заблуждаваща маневра - ще бъдат изпълнени исканията на синдикатите, дори нещо повече, дават им повече, от колкото искат. После инфлацията ще възстанови желаното финансово равновесие. Но най-важното е, че няма да има революция.

Изключително важно е да се изясни ролята както на синдикатите, така и на опозиционните сили. Най-голямата опозиционна сила ФКП нито за момент няма намерение по онова време да се възползва от политическата конюнктура. Обратното, комунистите се опитват да канализират движението от страх, че то окончателно ще им се изплъзне. Както се вижда, КЖТ, в синдикален план, прави същото. Именно това позволява на Жорж Помпиду да изпипа така блестящо партията „Грьонел“.

Важно е да се отбележи, че в тези преговори не участват аграрните и студентските организации. Грьонелските преговори подробно са осветени от български поглед, в лицето на документи, съхранявани в Архива на Министерството на външните работи. По-конкретно резултатите от тях могат да бъдат резюмирани по следния начин:

„- Минимално гарантирана заплата: предвижда се тя да се повиши с 35%. По правителствени данни във Франция има около 220 000 души, които получават на час по 2.2 фр., което прави на месец около 350-380 фр. в зависимост от продължителността на работната седмица. Според синдикатите този брой надхвърля 400 000 души. Горното повишение на практика означава, че тези работници ще получават от 525 до 625 на месец. Това повишение ще засегне 1 милион работници, тъй като към него ще се прибавят всички работници, които получават по-малко от 525 фр. По-късно беше решено, че същото повишение ще бъде приложено и върху минималната гарантирана работна заплата на селскостопанските работници, което също ще засегне около 1 милион работници.

- повишение на заплатите: предвижда се едно общо повишение с 10% за тази година, от които 7% от 1 юни т.г. и 3% от 1 октомври т.г., като обаче получените преди стачката повишения ще бъдат извадени, т.е. общото повишение трябва да бъде 10%. Това повишение се отнася само за работниците от частния сектор, докато за обществения и национализирания сектор държавата води отделни разговори (това засяга железниците, парижкия транспорт, телефоните, чиновниците, държавните монополи на електричеството и газта и т.н.), като тяхното повишение не трябва да бъде по-малко от 10%. По-късно обаче, по време на преговорите по отделни браншове, синдикатите искаха да получат по-големи повишения на заплатите поради насъбралото се изоставане в повишението на заплатите.

- пенсии: синдикатите не получиха удовлетворение за намаляване на пенсионната възраст от 65 на 60 г., обаче Патронатът пое задължението да проучи по-късно този въпрос.

- продължителност на работната седмица: постигнато беше съгласие тя да бъде намалена по следния начин: до 1970 г. работната седмица, която е повече от 48 часа, ще бъде намалена с 2 часа, а работната седмица между 45 и 48 часа да бъде намалена с 1 час, като възнаграждението на работниците не ще бъде намалено. Както е известно искането на синдикатите беше работниците беше работната седмица да бъде намалена на 40 часа без изменение на възнаграждението.

- семейни надбавки: правителството пое задължението да повиши семейните надбавки.

- синдикални права: Патронатът приема принципа за синдикална дейност в предприятията (събиране на средства вътре в предприятията, да се продават вестници, да се окачват позиви и да се дава гаранция за защита на синдикалните дейци), като правителството поема задължението да подготви и представи пред Националното събрание закон в този дух.

- данъци: правителството поема задължението да проведе реформа с оглед да бъдат намалени данъците на някои категории работници.

- заетост на работната ръка: синдикалните организации и Патронатът ще се съберат преди 1 октомври т.г., за да проучат възможностите за стабилизиране на заетостта на работната ръка.

- колективни трудови договори: Патронатът поема задължението да се преразгледат съществуващите колективни договори по отделните браншове на икономиката, за да бъдат включени от настоящите преговори.

- социално осигуряване: синдикатите не получиха удовлетворение за анулиране на антисоциалните декрети, но правителството се съгласи да намали финансовото участие на отделния работник при медицинските разходи от 30% на 25%, като тези декрети ще бъдат внесени за обсъждане в Народното събрание.

- заплащане на стачните дни: Патронатът поема задължение да осигури 50% от стачните дни чрез изработването на допълнителни работни часове.

- подвижна таблица: синдикатите не получиха удовлетворение на искането заплатите да бъдат автоматично повишавани след като поскъпването на живота премина определена граница.“454

Цитираната справка поразява със своята прецизност, съдържателност, представяне на всички играчи през този период, както политическите партии и организации, така и синдикатите и техните водачи. Изложени са техните идеи и цели и степента на удовлетворяването им.

Както вече споменах, в края на деня обаче съглашението е отхвърлено от работниците, които продължават борбата си до пълното удовлетворяване на своите искания. Борбата вече придобива политическа окраска. Само че това не означава, че постигнатите договорености са прекратени. Привържениците на реда са много повече, отколкото разочарованите, не се е достигнало до революционен изход. Освен това на 31 май правителството получава голяма психологическа „подплънка“ като осигурява гориво на бензиностанциите. Така гражданите ще могат да заминат за уикенда. Всеки нов ден бележи оттеглянето от движението.

 

365Laurent, Chabrun, Jérôme Dupuis, Jean-Marie Pontaut. Mai 68 Les archives secrètes de la police. 19.03.1998, Actualité, http://www.lexpress.fr.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
366De Gaulle, Philippe. De Gaulle mon pére. Entretiens avec Michel Tauriac. Pаris: Plon, 2004, p. 556-557. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
367Laurent, Chabrun, Jérôme Dupuis, Jean-Marie Pontaut. Mai 68 Les archives secrètes de la police. 19.03.1998, Actualité, http://www.lexpress.fr.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
368Mai 68: comment la presse parlait de Dany, „le rouquin sublime“, il y a 50 ans AFP, 05.04.2018, http://www.linternaute.com.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
369Laurent, Chabrun, Jérôme Dupuis, Jean-Marie Pontaut. Mai 68 Les archives secrètes de la police. 19.03.1998, Actualité, http://www.lexpress.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
370Гошизъм (gauche - ляв, фр.) - Политическо течение от крайната левица.
371Микел, П. История на Франция, с. 482.
372Този нечетлив ръкописен вариант, към който е добавена рисунка на барабанчик, е останал непубликуван - б.а., Х.М.
373Graner, François. Affiches de mai 1968. Une collection, retrouvée dans la maison de ma grande tante, http://graner.net.
374Динев, Дино Джими. Цит. съч., с. 91-94.
375Институтът по междуличностни отношения „Тависток“ е един от най-важните центрове за ,динамичната психиатрия“ и има за цел да се практикува т.нар. формиране на обществото (Society) в целия свят (нека спокойно го кръстим световен контрол на съзнанието), и световната психологическа манипулация, произвеждана през последните петдесет години. Историята на Института започва веднага след Втората световна война, когато го основават членове на британските тайни служби. В собствената му документация „Тависток“ се води организация с предмет на изучаване Британското външно разузнаване МИ-6. Още от създаването му винаги е имало представители, чиято цел е била Единно световно правителство. Неговият първи директор Мансфийлд Къминг - шеф на известния Райли, наричан често „Асът на шпионите“, подкрепя United World Colleges (Обединени световни колежи), които са създадени с цел възпитаване на Единен световен елит. Смята се, че „Тависток“ е създаден много по-рано от посочваната година на основаването му - повече от двайсет години по-рано, през 1921 г., от майор Джон Роулингс Рийз и по заповед на Round Tables RIIA - Кралският институт на външните работи, известен още като Чатъм Хаус. RIIA, заедно с американското ведомство за международни отношения, е основан през 1919 г. по време на Мирната конференция във Версай. Двете организации бележат началото на Новия световен ред. Рийз мечтае „да създаде общество, в което за всеки член на дадена обществена група е възможно (психиатрично) лечение без прибягване към легални средства и дори тогава, когато подобно лечение изобщо не е желано“. В края на Втората световна война Рийз призовава към образуването на „психологически щурмови отряди“, които да се развъждат от „Тависток“ и трябва да водят бъдещото общество в правилната посока. През 1932 г. немският психолог Курт Левин поема ръководството на „Тависток“. Левин е основател на Националните лаборатории за тренинг и директор на Клиниката по психология в Харвард, освен това - необичайно за един психиатър - е главна фигура при съставянето на OSS (Управлението на стратегическите служби, предшественик на ЦРУ) в Америка. Първоначалните изследвания в „Тависток“ в областта на промиването на мозъци дължат много на Левин. Ако в обществото може да се внедри терорът на широка основа, твърди Левин, то тогава обществото се връща към състояние, при което контролът може да се упражнява от дадена външна точка. Казано по друг начин: чрез създаването на контролиран хаос народът може да бъде доведен до състояние, при което се поддава с готовност на по-голям контрол. Левин твърди, че обществото може да бъде подтикнато към състояние, което съответства на „ранния стадий от детството“. Той нарича този обществен хаос „флуидност“. По време на Втората световна война много индустриалци, членове на Института, включително и основателят му Джон Роулингс Рийз, ръководят Британския военен директорат по психология и подкрепящи го организации със седалище в Съединените щати. Може да се каже, че след Втората световна война функционално „Тависток“ става част от Военното бюро по психология на Великобритания, което работи по проекти, свързани с промиването на мозъци на народностни групи. Хенри Дикс пише в книгата си „Петдесет години клиника ,,Тависток“: „Тависток“ навсякъде по света е във връзка с широка мрежа от други организации и „фабрики за мисли“, включително ЮНЕСКО, Световната здравна организация, Световната федерация за духовно здраве и Ранд Корпорейшън. „Тависток“ е представителна групировка за психологическа злоупотреба с помощта на Новото световно правителство и основният и психологически инструмент е Хегеловата диалектика, интегрирана в понятията на Левин. Рокфелерови винаги са се откроявали в определяне курса по този повод„При отпускането на субсидия фондацията Рокфелер държи да е удовлетворена не само от методите ни на работа..., а и от хората, които ги прилагат“. Ето някои бележки и от Джон Коулман за Курт Левин: „Левин става (през Втората световна война - бел., Дж. Колман) ръководител на Стратегическата инициатива за бомбардиране, план на Кралските военновъздушни сили (КВС - б.а., Х.М.) да се концентрира в бомбардирането на жилищни зони, населявани от германски работници, докато военните цели като фабрика за муниции, остават незасегнати. Фабриките за боеприпаси на двете страни са собственост на международни банкери, които, разбира се, нямат желание собствеността им да пострада. С бомбардирането на цивилни жилища се цели да се пречупи моралът на германския работник. То не е насочено към поощряване военните усилия срещу германската военна машина. Левин и неговият екип от застрахователни статистици се обединяват около една цел: ако шейсет и пет процента от жилищата на германските работници бъдат унищожени вследствие нощните въздушни атаки, моралът на цивилното население ще се срине. КВС изпълнява плановете на Левин под командването на „бомбардировача“ Харис. Кулминацията е огненият щурм на Дрезден, където са убити повече от 125 000 души, предимно възрастни мъже, жени и деца. Истината за бомбените атаки на „бомбардировача“ Харис спрямо немското цивилно население дълго след края на Втората световна война остава дълбоко пазена тайна“. През май 1967 г. в имението на кралица Елизабет в Дьовил, Франция, се свиква конференция. Целта и е да запознае участниците със състоянието на текущите проекти на „Тависток“. Това е „Конференция за трансатлантически технологичен дисбаланс и сътрудничество“. Принципите, около които се обединяват участниците в нея, ще се сторят много познати на тези, които са проследили как се трансформират в днешно време институциите и човешките ценности от Новия световен ред и стратезите му. В тях се съдържа убеждението, че „човек не бива да доминира природата, а трябва вместо това да е част от нея, с не повече права и привилегии от маймуната с пурпурен задник в пущинака, например. Правителствата са отживелица и трябва да бъдат заменени от други подходящи институции. Човечеството се приближава към деиндустриално, посттехнологично общество, към „информационна ера“, ерата на Водолея“. Тази философия е публикувана през 1957 г. от д-р Уилям Сърджънт от Института „Тависток“ в неговата книга Battle for the Mind - A Psychology of Conversion and Brain Washing (Битката за ума - психология на преобразуването и промиването на мозъци ). Сърджънт казва: „Различни видове убеждения могат да бъдат насадени в умовете на много хора, след като мозъчната функция е достатъчно нарушена чрез „случайно“ или нарочно провокиран страх, гняв или възбуда. Най-честите резултати от този предизвикан смут са нарушаване на способността за критична преценка и податливост към внушение. Нейните групови проявления понякога се класифицират като „стаден инстинкт“ и се появяват най-сензационно във военни години, по време на тежки епидемии и всякакви ситуации на обща опасност, когато тревожността е повишена, а с това и податливостта към внушение на отделния индивид и на масите.“ The Tavistok Institute, http://illuminatibg.blogspot.bg/2015/07/blog-post_36.html.
376„Carlos“ Affair Blows Tavistok Crime Ring. Reprinted from IPS, Vol. 2, № 31. Vol. 2, № 55, December 27, 1975. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
377Пак там.
378Laurent, Chabrun, Jérôme Dupuis, Jean-Marie Pontaut. Mai 68 Les archives secrètes de la police. 19.03.1998, Actualité, http://www.lexpress.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
379Пак там.
380Пак там.
381Пак там.
382Пак там.
383Пак там.
384Пак там.
385Пак там.
386Пак там.
387Пак там.
388Sportès, Morgan. LE MAI 1968 dont les médias n’ont pas voulu parler, 24.11.2017, http://www.comite-valmy.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
389Бележка на Комитета „Валми“: ние разпространяваме този текст на Морган Спортес, на който не липсва интерес, същевременно го оставяме на отговорността на автора. Виждането му за един Кон-Бендит, който е наивен и симпатичен, още през 1968 никога не е съвпадало с моето - CB. [неразчетени инициали - б.а., Х. М.].
390Farkas, Jean Pierre. 1968, le Pavé. Phonurgia nova, éditions, 1998. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
391Jauvert, Vincent. L’Amérique contre de Gaulle. Paris: Seuil, 2000. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
392Sportès, Morgan. LE MAI 1968 dont les médias n’ont pas voulu parler, 24.11.2017, http://www.comite-valmy.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
393Sportès, Morgan. LE MAI 1968 dont les médias n’ont pas voulu parler, 24.11.2017, http://www.comite-valmy.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
394Мишел Лири (1901-1990) - писател, поет, етнолог и критик на френското изкуство.
395За френските младежки водачи, движенията, които оглавяват, и дейността им по време на IX фестивал на младежта и студентите в София вж: Глава осма.
396Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2013.
397Писарев, П. Шарл дьо Гол, човекът епоха. - Отечествен вестник, 28 юни 1990.
398Ришар Ренал, Доминик Шьовалие, Ан Сторш - творчески работници, участващи в екипа на кампанията.
399Сегела, Ж. Холивуд пере най-добре. Азбука на рекламата в бизнеса и политиката. София, 1991, с. 27.
400Енидже, Б. ( „Ройтерс“) Ерата на Сфинкса започна сред вълна от ликуване. - Дума, 9 ян. 1996.
401Розите за Митеран не достигат в Париж. - Дума, 10 ян. 1996.
402Гари, Ромен. Нощта ще бъде спокойна, с. 107-108.
403Laurent, Chabrun, Jérôme Dupuis, Jean-Marie Pontaut. Mai 68 Les archives secrètes de la police. 19.03.1998, Actualité, http://www.lexpress.fr.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 29.11.2018 г.].
404Пак там.
405Пак там.
406Пак там.
407Пак там.
408Пак там.
409Пак там.
410Конгрес в Епине, официално конгрес на обединението на социалистите, състоял се от 11 до 13 юни 1971 г. в Епине-сюр-Сен (Сен-Сен-Дьони); той позволява на Франсоа Митеран, новият привърженик на Социалистическата партия, ръководена от Ален Савари, да стане първи секретар и да поеме контрола върху една линия на съюза на левицата, която от този момент го приема като неин естествен кандидат на близките президентски избори.
411Компаньон дьо ла Либерасион - член на Ордена на Освобождението, създаден от генерал Дьо Гол на 16 ноември 1940 г. като глава на Свободните французи.
412Jean-Michel Decugis, Christophe Labbé et Olivia Recasens. Les Archives secretes de la CIA. Les dossiers de la Maison-Blanche sur la France et ses présidents depuis 1958. Mémorandum de conversation entre François Mitterrand, Pierre Rouanet et Allen Holmes, 22 novembre 1970. National Archives and Records Administration, http://www.comite-valmy.org  [Превод от фр.език: Хр. Милков; прегледан на: 29.11.2018    г.].
413Пак там.
414Кънчев, Р. Май 1968: Интелектуалците и властта. София: ВИК „Св. Георги Победоносец“, УИ „Св. Климент Охридски“, 1993, с. 11.
415Пак там, с. 15-16.
416Rémond, R. Цит. съч., с. 603.
417Noushi, A., M. Agulhon, R. Schor. La France de 1940 à nos jours, p. 89 [Превод от фр. език: Хр. Милков].
418Гари, Ромен. Нощта ще бъде спокойна, с. 108-109.
419Lacouture. J. De Gaulle. Paris: Seuil, 1986. Vol. 3, p. 489.
420Mendès France, Pierre. Regard sur la Ve République. 1958-1978. Entretiens avec François Lanzenberg. Paris: Fayard, p. 7. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
421Пак там.
422Пак там, с. 10.
423Кьосев, Ж. Политическата доктрина на генерал Дьо Гол, с. 62.
424Lacouture, J. Цит. съч., с. 475. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
425Молчанов, Н. Цит. съч., с. 491.
426Милков, Хр. Външната политика на Помпиду - наследство или различие - ИПр, 70, 2014, №5-6, с. 177-196; Същият. Външната политика на Помпиду към Румъния - Сборник статии от III международен симпозиум по балкански исторически проучвания: Балканската история и турския език на Балканите. Букурещ, 22-26 април 2015 г.
427Jean-Michel Decugis, Christophe Labbé et Olivia Recasens. Les Archives secretes de la CIA. Les dossiers de la Maison-Blanche sur la France et ses présidents depuis 1958. General Walters Impressions of President Pompidou, mémo de Henry Kissinger. Bibliothèque Nixon. 02.04.2009, Le Point, http://www.comite-valmy.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 29.11.2018].
428Пак там.
429Пак там.
430Пак там.
431Пак там.
432Пак там.
433Кисинджър, Хенри. Години на промяна. София: Прозорец, 1999, с. 507-508.
434Jean-Michel Decugis, Christophe Labbé et Olivia Recasens. Les Archives secretes de la CIA. Les dossiers de la Maison-Blanche sur la France et ses présidents depuis 1958. Jacques Chirac. New Prime Minister of France, 29 mai 1974. Télégramme de l’ambassadeur John Irwin.National Archives and Records Administration. 02.04.2009, Le Point, http://www.comite-valmy.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 29.11.2018].
435Пак там.
436Корабостроителницата в Тулон.
437Desjardins, T. Un inconnu nommé CHIRAC. Paris, 1983, p. 152. [Превод от фр. Език: Христо Милков].
438Пак там, с. 152-153.
439В Сюд-Авиасион от 1957 г. се произвеждат „Каравели“, през 1969 г. е създаден първият прототип на англо-френския свръхзвуков самолет „Конкорд“, както и хеликоптери.
440Дьо Гол или вечното предизвикателство. V част. Автори: Жан Лабиб, Жан Лакутюр, Ролан Мел. По биографията на Жан Лакутюр „Дьо Гол“. Продукция на КФИ и БНТ. Излъчен през 1990 г. Вж. и. Lecomte, Claude. Six heures passionnantes comme un feuilleton. - L’Humanité, 14.05.1988, p. 25. Лакутюр посвещава пет години от живота си, за да напише биографията „Дьо Гол“. Колкото до Жан Лабиб, той преглежда 250 часа документални филми. Някои от събраните документи, сред които и непубликувани, са включени към събраните свидетелства от Лакутюр и Мел.
441Desjardins, T. Цит. съч., с. 156.
442Пак там.
443Пак там, с. 160-161.
444Enarque (фр.) - випускник на E.N.A. Екол насионал д’администрасион.
445Desjardins, T. Цит. съч., с. 160-161.
446Пак там, с. 163.
447Пак там.
448Орган, създаден, за да замести през 1946 г. Общата конфедерация на френския патронат (КЖПФ), разпусната през 1940 г. Обединява около 3000 федерации, съюзи и синдикати на собственици на предприятия от индустрията и търговията.
449Френска синдикална организация, основана през 1944 г., обединяваща освен кадрите, майсторите, техниците, търговските пътници и представителите на търговията. Останала вярна на либерализма, в своя манифест от януари 1965 г. заявява, че е за „свободното създаване и свободното развитие на предприятия в съгласие с естествените икономически закони“. Противопоставя се на социалните проекти на правителството (например на участието на работниците в ръководството на предприятията) и на неговите икономически намеси.
450Desjardins, T. Цит. съч., с. 166.
451Пак там.
452Пак там.
453Пак там.
454АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка 2735, л. 80-82. Възникване и развитие на социалната криза. Информационна справка от III секретар Стефан Стайков, Париж, 25 юни 1968 г.

 


 

ШЕСТА ГЛАВА

ДЬО ГОЛ - „УЛИЦАТА“: ЗАДОЧНИЯТ ДИАЛОГ

 

През бунтовните дни на май и юни 1968 г. интензивността на общуването между властта и обществото достига своя връх. То обхваща все повече и повече хора, като се включват както старите, така и политически формации, създадени само месеци преди началото на събитията или в техния ход. Започват да защитават интересите си все по-различни социални групи. Вплетен е отделният човек, който става все по-активен, изявява се не като бройка в избирателните списъци, а като личност, която сама се чувства способна и уверена да определя съдбата си. Традиционните канали отесняват и започват да се търсят нови както по съдържание, така и по форма. Най-активната сила на обществото, младежта, и преди всичко студентите, които палят огъня на Френския май, смята съществуващата икономическа, политическа и ценностна система не само за изчерпана, но и за вредна, достойна само и единствено да бъде хвърлена на боклука. Общите избори, определящи демокрацията, референдумът, представителен за френската политическа система, в нейните очи са загубили ефективността си като механизъм, чрез който се изразява истинската воля на народа. Върху студентите ореолът на Дьо Гол не „грее“. Заслугите му както в исторически план на водач на „Свободна Франция“, довел през август 1944 г. до Освобождението, така и за изграждането на нова Франция, постигнала икономическа и политическа стабилност, не пречат той да бъде пратен в архива. Силите, повели събитията, търсят нови, по-силни средства за въздействие върху властта и лично върху Генерала. Май 1968 далеч не е единствено и само насилие, барикади, кръв, полицейски палки, бомби със сълзотворен газ, водни струи. Това, което е най-характерното за тогава, е диалогът.

Първото обръщение на Генерала по телевизията и радиото от започналите на 3 май събития е едва на 24 май. Но задочният му диалог с „улицата“ през този месец е твърде активен, макар че се осъществява непряко. Негови изказвания и оценки министър-председателят Жорж Помпиду или министри като този на информацията Жорж Горс препредават след заседания на кабинета или на пресконференции. Те предизвикват мигновен отклик както сред поддръжниците, така и сред противниците на Дьо Гол.

Изучаването на майските събития би било невъзможно, без да се изясни ролята на лозунгите, плакатите, афишите и графитите, тъй като те са един от най-автентичните извори през този период и са израз на позицията на френското общество като гражданско общество, което престава да бъде „мълчаливо мнозинство“. Афишите на Народните ателиета в Училището за изящни изкуства в Париж и другаде, довели до „графична революция“, са дело на опитни професионалисти, които владеят техниката на сериграфията. Благодарение на нея всеки отделен екземпляр може да бъде размножен до 3000 броя, а общият тираж достига до 1 милион. Въпреки страха от сурови наказания, дебнещи на всяка крачка полицаи, служители от специалните части и членове на голистката организация Комитети за Републиката, е създадена стройна структура, благодарение на която стените „проговарят“. Те са незабавен отговор на официалната позиция. Лозунгите не са „серийно производство“ на партийните щабове, а са създадени от ръката на отделния човек. Графитите изпълват стените часове след митингите и демонстрациите или са подхващани от афишите и плакатите. Народните ателиета посягат върху градените с години скрижали на голисткия образен свят. Атакуват самия Лотарингски кръст, емблема на „Свободна Франция“, чийто създател и ръководител през 1940 г. е Генералът, като го приравняват със свастиката. Петата република, десет години въплъщавала републиканските ценности на Франция, е наречена Петата верига. Изборите са „капан за глупаци“ - „И да гласуваме, и да не гласуваме, пак сме глупаци“, гласи текст от май. „Да гласуваш, значи да абдикираш“. Самият Генерал е изобразен като диктатор, приравняван с Хитлер, и като един от обикновените редници от специалните части - ужасен символ на бруталното насилие.

Някои от емблематичните текстове от май са „Искайте невъзможното!“ и „Забранено е да се забранява!“. „10 години стигат“, провикват се студенти и работници и „пенсионират“ Дьо Гол. Този лозунг консултантът на СДС Жак Сегела и член на екипа на Франсоа Митеран за президентските избори от 1981 г. използва повторно с лека промяна в цифрата в София през ноември 1989 г. - „45 години стигат!“. „Под паветата е плажът“ - парижкото паве - символ на свободата, когато едновременно се сражаваш с полицията и си правиш купон, плаж. „До 21 година ето твоята бюлетина“, пише на един афиш, на който е изобразено паве.

Много важно място заема нелегалният печат, обединяващ изтъкнати журналисти и карикатуристи. Не отстъпват и изданията с локално значение в рамките на определен университет или предприятие.

Всички медии се присъединяват към стачката и със своите позиции я подбуждат. Няма да е преувеличено, ако се каже, че по онова време телевизията е влязла в дома на французина. Известно е, че тогава 60% от французите имат телевизори. „80% от тях всеки ден или почти всеки ден са пред приемниците, а три четвърти посвещават от 2 до 3 часа всекидневно на различните емисии“455. Тези, които нямат, се отдават на това зрелище или в ресторанти и кафенета, или специално отиват у близки и приятели - все утвърдили се практики на „общуване“ с телевизора. През 1967 г. синият екран се обагря. Медиите, особено електронните, все повече увеличават ролята си в обществото, особено новините в 20 часа (една анкета от това време недвусмислено показва, че 50% от телевизионните зрители научават за случилото се през деня в страната и в света от тях456). Ето защо те стават прицелна точка на управляващите. Контролираната от държавата ОРТФ е един от основните подбудители на стачката. Неслучайно министърът на ПТТ Гена „дръпва шалтера“ на периферните радиопредаватели, за да не бъде обезпокоявана провинцията с „шумотевици“ от бунтовната столица. „Телевизията, макар и последна, се присъединява към стачката и излиза последна, когато я окупират военни.“457 Частните радия, съвсем ново явление в областта на комуникациите, чрез пряко излъчване от мястото на събитията дават възможност не само те пълноценно да бъдат отразени, но и да се чуе гласът и на техните ръководители и на редовите участници. Наред с това ходът им може да бъде контролиран, като мястото и времето на предстоящите действия предварително се обявяват от радиоколите, а репортерите, които използват частните телефони. Това е още един начин за израз на гражданска позиция от страна на обикновения французин. Печатът също не „пропуска“ да се включи и в по-голямата си част подкрепя студентите и стачката. Всички парижки вестници от 25 май 1968 г. отхвърлят предложения от Дьо Гол на 24 май референдум: „Невъзможно“ („Монд“), „Махайте се веднага!“ („Юманите“), „Не!“ („Комба!“), „Чек без покритие“ („Фигаро“), „Не на плебисцита“ („Фигаро“), „Илюзорно лекарство“ („Орор“).458 А някои статии в най-големите парижки вестници, като „Нувел Обсерватьор“, буквално приличат на инструктаж по водене на бой с полицията.

Когато се отприщва лавината на Френския Май, сред водещите теми в „задочния диалог“ между Дьо Гол и „улицата“ са свободата на словото, свободата на медиите, обективността на информацията, тясно свързани със свободата на личността. Може да се каже, че това са някои от вечните теми на диалога между властта и обществото, които особено остро изпъкват в моменти на изригвания, подобни на събитията през май - юни във Франция. Много стрели са изстреляни срещу властта като цяло и най-вече лично срещу Дьо Гол.

Дуелът между Шарл дьо Гол и Франсоа Митеран от 1965 г. се провежда в нови условия. От една страна, това е пълната равнопоставеност между всички кандидати за президент, осигурена със специален декрет на Генерала предишната година. От друга, самата институция, отговаряща за телевизията и радиото, е променила своя характер. Отпаднал е държавният монопол върху тях, като ОРТФ е поставена под контрола на Министерството на информацията. Това е израз на стремежа на Генерала да я превърне в обществена медия от вида на Би Би Си. Синият екран категорично е заел първото място в домовете на французите, в сравнение с другите средства за информация. Доколко влиятелна е телевизията, показват социологическите проучвания, според които закъснялото включване в кампанията на Генерала с цели два месеца го лишава от възможността за победа още на първия тур. През цялото това време водачът на обединената левица води динамична и активна кампания, по време на която проявява откритост към избирателя и същевременно непреклонност в предстоящия сблъсък. Резултатът е налице. Самият факт, че държавник от такава величина, какъвто е Дьо Гол, е подложен на балотаж, е изключително постижение. Но това не би било възможно без „подкрепата“ на телевизията. Колкото и добре да е замислена и организирана една предизборна кампания, единствено тя може да достигне до почти половината нация.

Доколко голяма е нейната значимост като първостепенно средство за печелене на гласове, свидетелства фактът, че Дьо Гол е принуден изцяло да промени медийното си поведение. Президентът трябва да се покаже „по пижама“ пред французите - да стане по-открит, по-достъпен. Балотажът, макар и предвидим, съдържа изненада. Във втория тур участието достига 84,7% и генерал Дьо Гол изпреварва Франсоа Митеран с близо 2,5 милиона гласа. Активната телевизионна кампания на Генерала води до преизбирането му с брилянтен резултат: с 55,2% от гласовете. Постижението на Митеран също е забележително - 44,8%. То води до обрат в неговата кариера: той вече се утвърждава като безспорен водач на некомунистическата левица.

През 1967 г. Ромен Гари приема да влезе в правителството на Горс като министър на информацията. „На всеки му се случва да се заблуди, както би казал таралежът, слизайки от четката за дрехи. Искаше ми се да [...]459 на Комисията по цензура, която се вихреше по онова време по най-безсрамен начин. Като условие поставих разрешение за излъчване на „Монахинята“, екранизация по Дидро, върху чието разпространение бившият министър беше наложил забрана. Горс получи съгласието на Дьо Гол. Станах „съветник без портфейл“, на свободна практика. Докато снимах „Птиците отиват да умрат в Перу“, Комисията не пропусна да забрани филма ми. На бюрото ми се появи доклад за състоялите се обсъждания: с един глас мнозинство - гласът на някакъв психиатър - комисията узаконяваше своята забрана, като твърдеше, че с оглед на третирането в моя филм на проблема на женската фригидност в атмосфера на трагизъм, достигаща до опит за самоубийство и на факта, че от десет неврози шест са причинявани от фригидност, съществувала опасност моят филм да подтикне някои измъчвани от фригидността жени да посегнат на живота си... Едно към едно Горс ми даде разрешение за разпространение. И пак по същия повод - получавам от Малро и Горс принципно съгласие за съвместна филмова продукция на Центъра за кино и на ОРТФ. Следва среща на високо равнище с „директорите“: Ало - от страна на центъра и Жак Дюпон - на ОРТФ, на която въпросните двама висши чиновници се опитват да ни докажат, че проектът е неосъществим. На излизане Горс слага ръка на раменете ми и ми каза: „Ех, Ромен, поне си помечтахме красиво.“460

Без пълната подкрепа на медиите, влезли във всеки дом, и транзистора, символ на свободата на словото и разкрепостеността, и без тези ярки афиши на Народните ателиета, отличаващи се с отприщване на въображението на художника, с богата символика и едновременно с ударно въздействие, постигнато с умело съчетание на словото и образа, никога 10 милиона души не биха излезли на улицата.

Може да се заключи, че диалогът между властта и обществото е „осигурен“ от най-разнообразни посредници и канали, които дават възможност в общуването да се включи възможно най-голям и разнообразен брой хора.

На моя въпрос към проф. Милан Миланов за ролята на медиите върху развитието на събитията, неговият отговор е категоричен: „Изключително голяма. По традиция френските медии са твърде активни към всички прояви на обществения живот, а в случая те участват в отразяването на майските събития и от позициите на различни политически партии и тенденции. Според профила си или близостта си до една или друга политическа сила те едновременно информират, дезинформират, коментират или правят внушения с цел въздействие върху общественото мнение.“461

Подробно описание за влиянието на френските медии върху развитието на Май 68 дава и проф. Павел Писарев: „Френската телевизия беше един от основните подбудители на събитията. Тя, макар и държавна, имаше чисто публицистични предавания, дискусии, големи двучасови програми и често пъти те събираха на една маса власт и опозиция. Виждал съм да се изявяват видни дейци на ФКП. Имаше доста спорове, учудващо свободни за една държавна телевизия, защото по това време друга нямаше, а частни нямаха право да правят. Аз съм се учудвал на моите кореспонденции как ги е пускал [Георги - б.а., Х.М.] Боков462. Тя беше доста отворена, имаше за цел да влияе върху цялото общество. В нея нямаше това, което има сега по българската - млади хора. Имаше млади, разбира се, но се подбираха специално петдесет-шестдесет годишни говорители. Защото старото поколение, които са над 50 години, нямаше доверие на едно 25-годишно момче, което да започне да им обяснява за Дьо Гол. Затова имаше възрастни хора, които много силно влияят на поколенията. Медиите се присъединиха към стачката и със своите позиции те я подбуждаха.“463

Според кореспондента ни в Париж войската е имала определена роля в събитията. „В разгара на стачката, когато Дьо Гол беше избягал от Париж и беше отишъл в Германия, аз излязох с колата вън от столицата. Целият Париж беше обграден от армия. В горите, в нивите имаше танкове, танкети, артилерийски оръдия, картечници, все едно, че градът беше обкръжен. Върнаха френския легион от Африка, докараха легиона от Корсика, събраха допълнителни части от рода на няколко хиляди души. Влезе жандармерия, военизирана полиция, въоръжена с леко и средно стрелково оръжие, обучена за градски бой, за потушаване на граждански вълнения, това е платена армия. Докараха я в Париж на мостовете. Не забраниха да се пресича Сена, но застанаха от двете им страни, което показваше, че са готови всеки момент да разкъсат града на две големи части и да изолират тази част, която е източник на напрежение - Латинския квартал. Второ, работниците не можеха да се движат. Големите заводи са вън от Париж, бяха построени на ливадите и след десет години около тях се издигнаха жилища. Така се създадоха предградията, върху полета. Като докараха жандармерията и разделиха града, вече бяха много сериозна сила. После Дьо Гол излезе по телевизията и заяви: „Аз няма да се оттегля“ (на 30 май - б.а., Х. М.). Стана ясно, че войската е влязла в града. Телевизията беше окупирана от войска, която изгони стачкуващите. За 10-15 минути я задвижиха и програмата тръгна. Значи те са знаели всяка стая, какво е представлявал всеки апарат, всичко е било снимано, било е отрепетирано, всеки е бил обучен и е знаел какво да прави, все едно, че идва на работа и е работил от 20 години в телевизията.

Докато траеше стачката, вестниците я отразяваха. Нямаше вестник, който да е голистки. Имаше един, „Кроа“, който се смяташе за голистки, беше много странен, информационен, цялата страница представлява една информация или една статия. Иначе всички вестници са частни или партийни. „Юманите“ отразяваше стачката, но беше умерен, не ги е насъсквал: каквото са правили стачниците, го имаше в партийния вестник. Няма нещо в „Юманите“, което на другия ден да го няма при стачниците. Връзката беше обратна. ФКП не ръководеше, не организираше и не насочваше идеологически стачката. Тя беше вън от заводите. И досега, доколкото я [комунистическата партия - б.а., Х.М.] има, има партийни организации в държавните заводи. Но не може да се каже, че стачката е била израз на теоретическите положения на марксизма-ленинизма, че е била форма на класовата борба, на завземане на политическата власт. Тя беше народно движение. Комунистическата партия нямаше такова влияние. Беше много влиятелна, нямаше друга толкова силна партия в Европа, но за избори и за политически постулати. ФКП не е планирала такава стачка. Нямаше партиен конгрес, на който да е отчетена и анализирана стачката. Споменавано е за нея, говорено е за нея като израз „на нашата генерална линия“, но тя в никакъв случай не е нейно организационно и политическо мероприятие.“464

Не бих се съгласил с определението на П. Писарев „избягал“ за заминаването на Генерала в Баден-Баден. Има достатъчно документи и литература, които изясняват, че не би могло изобщо да става дума за каквото и да било „бягство“.465

Във вече цитираните спомени на Павел Писарев пише: „На 30 май полицията влезе в телевизията и разгони постовете на стачниците, военни от радиотелевизионното поделение на Генералния щаб организираха предаването, в което генерал Дьо Гол заяви: „Аз няма да се оттегля“. В радиото и телевизията няколко дни влизаха само военни и те водеха предаванията, докато цивилният персонал и журналистите след жестока чистка се върнат и поемат работата. Нито една стара муцуна не се върна на екран. Изгониха именития говорител и коментатор Леон Зитрон, за месеци наред снеха от програмите всичко свързано с Джони Холидей, Лео Фере и десетки други знаменитости, дръзнали да се появят сред стачниците.“466

Много подробен анализ на ролята на медиите в страната, разгледани в развитие още от самата им поява, дава и д-р Светослав Терзиев: „Медиите във Франция имат исторически много силни традиции. Дори ако вземете и проследите от Френската революция, ще видите, че двете тенденции, към свобода на словото и върху контрола на словото, са много силни. Френската революция до голяма степен освобождава мисълта и словото и в същото време с идването на Наполеон, който е носен на ръце от френския народ, а не от някой друг, защото не им го носят англичаните например, а те си го донасят, той ликвидира свободата на печата. На практика остават четири вестника, които са угодни лично на него. И така е при всяка трансформация на френското общество, като, разбира се, нещата вървят заедно с развитието на комуникациите. Неслучайно информационните агенции възникват не къде да е, а във Франция. Първата е „Хавас“, която се появява през 1835 г. И неслучайно. Защото печатът е дотолкова развит, че има потребност от тази информационна услуга - не от политически статии, а от информации. Навлизането в информационното общество започва някъде след Юлската революция [от 1830 г. - б.а., Х.М.]. Какво всъщност става? С разпада на старата феодална система имате много бързо ограмотяващо се население, защото то е необходимо като работническа класа. То излиза от селата, където, разбира се, дотогава са били неграмотни. Отивайки в градовете, то се откъсва от старата си среда, в която обменя информация от човек на човек, и има нужда някой друг да му дава информация, за да се ориентира какво става около него. Това вече е професионална информация, която се дава от журналистите, от печата. Печатът обаче до този момент е много скъп, той е предназначен само за най-богатите. Хората не могат да си го купуват. Вестникът е скъпа стока. И по тази причина, с началото на масовизацията на вестниците, с появата на евтини информационни вестници, във Франция се ражда нова журналистика. Журналистиката на типичната информация, която се съчетава, разбира се, винаги с публицистика, но не е тази публицистика - журналистика, която е характерна за времето на Френската революция и вестниците около нея, които всъщност са чисто пропагандни вестници. Това са информационни издания. Засилването на тази информационна тенденция е много важно, тя се съчетава, разбира се, с двете промишлени революции, особено с втората, която е свързана с електричеството, защото тогава идва и телеграфът и има възможност да се обменя информация от по-големи разстояния. С появата на масовия печат, масов за онова време, защото не можем да говорим с днешните категории, той е евтин, с по-широка аудитория, помага за нейното ограмотяване и за организирането и. Във Франция винаги вестниците са имали някаква политическа насоченост, имат и сега. Имат и много силно влечение към литературата. Не само защото е много силна, но именно масовите вестници в онези времена играят ролята на телевизията, за забавление. Работникът, който не чете сутрешния вестник, а ще си вземе, примерно, вечерен вестник, ще го вземе за развлечение. И в тези вестници много важни са подлистниците. Подлистникът - това е долната част, това е роман с продължение - роман-фейлетон. Това са тогавашните сериали. И всеки го е чакал, за да види какво става по-нататък. Така се появява една друга култура. Разбира се, с всичките тези аспекти, че може да бъде ориентирана малко по-наляво или по-надясно, или пък с политическите партии, които могат да стоят зад тези издания. Френският печат олевява много силно около Парижката комуна, което е логично. След разгрома на Парижката комуна има едно много силно отдръпване и то е много характерно. Защото Париж от Парижката комуна 100 години няма кмет социалист. Първият кмет от левицата беше Бертран дьо ла Ноел. И то защо? Защото Ширак е много силно компрометиран като кмет на Париж, десницата вече загуби всякакво доверие заради корупцията си и заради злоупотребите си. И имаше едно отваряне. Бертран дьо ла Ноел е много странен, той беше първият, който излезе и каза: аз съм хомосексуалист. Като гласувате за мен, имайте предвид, че гласувате за един хомосексуалист. И те казаха, този е честен човек. Ако не друго, няма да краде като Ширак, онзи е лъжец и крадец. Ширак до такава степен се беше опозорил, че когато излезе на втори тур за втори мандат се издигна лозунгът „По добре крадец, отколкото фашист“. Класира се, защото Лионел Жоспен нямаше потенциал и остана трети. И трябваше да избират между Льо Пен и Ширак. И левицата отиде и гласува с омерзение. Пипаха бюлетините с ръкавици, за да ги пуснат в урната, защото ги беше гнус, че ще гласуват за Ширак. Обаче по-добре да гласуваме за крадеца, отколкото за фашиста. Но той си остана с този етикет.

Когато говорим за френския печат, трябва да имаме предвид тези неща. Неслучайно първият етичен кодекс на журналистиката, като изключим някои опити в Швеция, където имат някакви традиции, но те не са много влиятелни в Европа, е френският етичен кодекс от 1918 г. Той и досега съществува и го признават. И досега в него е записана една клауза, която не смеят да я запишат в други кодекси, защото звучи много грозно: „Не е достоен за журналист онзи, който се поддава на угодничество“.467

На моя въпрос за състоянието на най-мощната тогава медия - телевизията, Светослав Терзиев отговаря: „Нямаше как от България да се гледа френската телевизия. Но това, което знам, според това, което получавахме в нашата телевизия - това са кадри от видеообмена между големите агенции. И след като в големите агенции влиза тази информация, тя няма как да не е излъчена от френската телевизия, това е логично. Тя, във всички случаи, е проследила много отблизо майските събития. Но това, че е била държавна, винаги дава, особено на телевизиите, нещо, което е много важно, едно на ум. Защо? Защото те получават финансиране от държавата. Не само - ръководствата им, макар и опосредствано, пак се назначават със съгласието на държавните институции. Както получаваш лиценз и ти го дават, могат и да ти го вземат. Естествено, никой няма да вземе лиценза на една държавна телевизия, но могат да й сменят ръководството и кадрите. Като сменят ръководството, започва кадрилът. Докато в частните телевизии този контрол се упражнява чрез лиценза. Неслучайно телевизиите в цял свят подлежат на лицензиране. Вестниците - не. Под предлог, че ефирът е ограничен и не може на всички да се даде, и няма как, ще се сблъскат интересите им и трябва някой да регулира разпределението. Нито едно от големите разследвания, разтърсили Америка, не е започнало от телевизия, колкото и да е силна тя. Всичко започва от печата. Защо, защото на печата не могат да му вземат лиценза. Печатът е свободен. Според първата поправка на конституцията не могат да се приемат закони, които ограничават свободата на печата. По онова време нищо не се казва за телевизията. И съответно първата поправка на конституцията може да се тълкува така, че не важи за телевизията. Макар че те се стараят все пак да не достигат до такива абсурди. Но има си начини да се контролира телевизията.“468

Светослав Терзиев определя транзистора като носител на свободата. „Транзисторът, това е освобождаването, това е свобода. Това не е онзи апарат, пред който трябва да седнеш и да се настроиш в определен час. Има вече една много подвижна аудитория, която е по-динамична и която има и други изисквания. Нейните информационни потребности вече са други. Динамиката на информацията вече се съчетава с динамика на техниката, на по-голяма свобода. Това е същият този процес, който е многопосочен. Той обхваща всички аспекти на обществения живот с идеята, че човек ще се чувства по-свободен, ще има повече движение. Когато има лека кола, той ще има чувство за свобода, че може да се движи където иска. Затова е стремежът към автомобила. Автомобилът дава усещане за свобода, освен че е удобство. Но той е носител на тази идея. Същото е с транзистора до голяма степен, защото той освобождава човека да се движи.“469 Според видния журналист частните радиостанции отговарят на тази потребност. Защото дават по-голям избор. Докато държавното все пак е носител на някакъв консерватизъм. Така или иначе, самата власт не си организира бунтовете, самата власт не организира революциите. Тя трябва да поддържа стабилност в обществото. Тъй че няма как да се очаква държавната телевизия или държавното радио да е знамето на тези процеси. Естествено, в по-частен, в по-ограничен аспект зърната ще покълнат, и вече нататък те могат да заразят и останалите медии.

В отговор на въпроса ми за спецификите на ОРТФ, която, макар и държавна, представя различни гледни точки, Светослав Терзиев споделя: „Така е, защото няма как да е иначе. По какъв начин една държавна телевизия ще ограничи, особено в едно демократично общество, каквото е френското, където имате многопартийна система, имате парламент, имате различни позиции, как тя ще ограничи изразяването на позициите на другите политически сили? По никакъв начин. Тя не може да го спре. Това би било някакъв тоталитарен свят. Те никога не са стигали до такива забежки. Френското общество е демократично. Естествено, когато имате плурализъм, той трябва да съществува и в медиите, той не може да бъде само в парламента, той съществува и по улиците. И как медиите ще останат някъде настрани?! Те трябва да бъдат участници в тези процеси. Следователно не можем да намираме нищо неестествено, че във френската телевизия, макар и държавна, всичко това е отразено. Тя трябва да го отрази.“470

Според Св. Терзиев Народните ателиета са „един от елементите на масовото, на общественото надигане, когато и културата избива. Афишите са много интересни с посланията си. Те избиват, както ако ги сравним с многобройните интернет-блогове, които заместват професионалната журналистика, професионалния печат и които дават непосредствен, директен израз на мислите на хората, не е нужно да минават през медиите. Те си намират собствения отдушник. Афишите и плакатите, те може да не бъдат плакати дори, могат да бъдат просто драсканици по стените, като графитите, които също са много разпространени през този период.“471

На моя въпрос възможно ли е те да са контролирани, Светослав Терзиев е категоричен: „Не е възможно. Те възникват инстинктивно, спонтанно. Както и сега. Нима не може да има платени писачи във форумите? Възможно е, но не е това доминиращото. Самото им съществуване е едно явление. Няма казармен дух. Това е антиказармен протест. Протестът е, за да се отрече казармата. В това е смисълът му.“472

Кои са водещите теми в задочния диалог между Дьо Гол и „улицата“? Без съмнение, на първо място трябва да се постави самата личност на Генерала, който по силата на историческите обстоятелства, властта и пълномощията, дадени му по конституцията, съставена по негов образ и подобие, се е превърнал във въплъщение на политическата система и на нацията. Въпреки че Петата република е стабилна, десетгодишното му управление започва да тежи - неслучайно тя е изобразена на един афиш като гира, прикована с верига на крак и наречена Петата верига473. Властването му се оприличаваше на диктатура, корупция, абсолютна власт. Какъв би бил човекът, който би подкрепил Генерала? Графит от май - юни 1968 г. дава подробното му описание: „Ако мисля, че нищо не трябва да се променя, значи съм глупак. Ако не искам да мисля, значи съм подлец. Ако мисля, че имам интерес от това нищо да не се променя, значи съм мръсник. Ако съм глупак, подлец и мръсник... значи съм за Дьо Гол“. Пълният му вариант е под формата на комикс: „Ако си мисля, че нищо не трябва да се променя, аз съм глупак и съм за корпорацията. Ако мисля, че имам интерес нищо да не се промени, аз съм мръсник и съм, разбира се, за Запада474. Ако не искам да мисля, аз съм подлец и съм за CLERU475. Ако съм глупак, мръсник и подлец, аз съм за корпорацията, за Запада и за Комитета за връзка на студентите за студентско обновление. Но тогава! Аз съм фашист.“

Тези два графита много пълно отразяват промяната на стойностите, настъпила в майските дни. Човекът, който ще бъде ценен оттук нататък, трябва да бъде динамичен, мислещ, а не заспал, механично вдигащ ръка в знак на съгласие. Подкрепата за Дьо Гол се равнява на престъпление срещу човечеството - тя е равна на фашизъм.

„Улицата“ е превърнала в мишена на своите атаки Лотарингския кръст - един от символите, с които Дьо Гол се олицетворяваше още от 1940 година - емблемата на „Свободна Франция“. Един от афишите, призоваващ към събарянето на изродилата се във фашистка диктатура на Генерала, му дава много ярък образ: всяко рамо на Лотарингския кръст се е пречупило и се е образувала свастика. На друг Дьо Гол е оглавил редица от КРС (силите за борба с масовите безредици - б.а., Х. М.), всички стройно вдигнали ръце в нацистки поздрав и с наръкавна лента, на която кръстът на Хитлер е „заместен“ с този на Генерала.

Президентът е свързван с насилието, царуващо във Франция. На един от афишите е изрисуван като прободен с Лотарингския кръст труп, на чиито ходила е изписано „студенти“ и „работници“. На друг емблемата на Дьо Гол е забита в гърба на младеж, проснат по лице. На него пише: „Не на полицейската държава. Срещу тихата репресия. СДР476. КРС. Шпиони.“477 Тези два афиша очертават двете страни на барикадата - обединените по манифестации и стачки студенти и работници срещу силите за борба с масовите безредици, превърнали се в символ на насилието и голистките комитети СДР. Афиш от май, произведен в Медицинския факултет, насочен срещу антисоциалистическата пропаганда „на закон и ред“ представя твърде красноречиво същността на управлението на Генерала и неговото отражение върху личността: винт, изобразен като Лотарингския кръст, пробива главата на човек478. Тя е само като очертание на бял фон и се виждаше как кръстът прониква надолу.

Диктатурата и насилието винаги се сливат със страха. Авторите на афишите не са пропуснали да го изтъкнат в своите творби. „Постъпете в партията на страха“, призовава афиш с изображение на Лотарингския кръст. Той може да бъде свързан и с друг, на който Дьо Гол се плези с разчекната уста, чийто текст е: „Той иска да ни накара да се страхуваме.“479

Във всяко общество една от водещите теми за обсъждане е политическата система, нейните механизми и елементите, които я съставят, личностите, които я представят и ръководят. Когато едни или други социални групи решат, че тя е престанала да работи пълноценно, че се изхабява, започват да търсят начин или да я реформират, или изцяло да я подменят. Изборите са сред водещите елементи на демокрацията, от тези, които я „легализират“ като такава, едно от основанията ѝ да се нарича „власт на народа“.

Тази тема е водеща и в разговора на Дьо Гол и „улицата“. Десетте години на неговото властване започват да се приемат за твърде дълги. Смята се, че са довели до изчерпване на демокрацията, за избор без избор. Ето защо сред типичните лозунги на Френския май е „Изборите са капан за глупаци“. Той отеква на бул. „Сен-Мишел“ в Париж в хода на манифестациите от онези дни. Символизира отхвърлянето на политическата система в момент, в който гласуването се смяташе за конформистко поведение. Този лозунг може да се открие и в афиши по същата тема като „Център за гражданска интоксикация: veautez“ (игра на думи на фр. език: votez и veautez се произнася по един и същ начин, т.е. вот (vote), равно на теле (veau)480. Смисълът му е много ясен - гласуването престава да бъде акт на отделната личност, а на стадото. В друг афиш също е използвана игра на думи, дадена в рима. В този случай разликата е само в две букви: votez - vivotez. Съдържанието му е „Вие гласувате: живуркайте“. Създателите на трети афиш с текст „Да гласуваш, значи да абдикираш“ припомнят темата „капан за глупаци“, като я изобразяват чрез ръка, която пуска бюлетина в широко разтворената паст на капан върху урна, надписана „референдум“. Изобщо урната е чест обект на нападки в онези дни.

В тези афиши може да се открие връзка с някои лозунги от май 1968, представящи една от вечните теми във всяко общество: водач - нация. Сред тях е: „Французите са телета (или в друг вариант - овце, б.а., Х. М.)“. Той произлиза от думите на Дьо Гол, предизвикали мигновената реакция на „улицата“. На въпрос на Мишел Ториак дали наистина Генералът е употребил израза „Французите са телета“, синът му адмирал Филип дьо Гол отговаря: „Често го употребяваше, когато ги виждаше да не реагират или да се смятат за победени преди дори да е извадено оръжие“. По-нататък Филип дьо Гол продължава, че „в началото на юни 1940 г. например, в Лондон, в хотел „Конот“ с нисък глас, за да не бъде чут от съратниците си, които вечеряха на съседната маса, той заклейми примирието по микрофона на Би Би Си. И сега го виждам нервно да стиска ножа преди да го сложи деликатно. После ми шушне: „Това са телета. Стават само за клане. Само това заслужават“. Когато учех история на Франция в колежа Станислас и се удивлявах на едно или друго военно поражение, което ние сме претърпели, той ми казваше: „Французите са такива от времето на галите. Това са пияници. Смели са в действие, дръзки са в сражение, но бързо се обезкуражават и никога не са доволни“. Цезар казваше почти същото нещо. Той добавяше: „Те са дрънкала и се обединяват само пред опасността“. Виждаш ли, заключаваше той, двеста години преди Христа твърде добре бяха определили днешните французи.“481

Никой държавник или политик, без значение на заслугите, качествата и способностите си, няма право да обижда нацията, която предвожда. Винаги идва моментът, в който тя ще му се отплати. Така става през Френския май чрез взрива от афиши, графити, лозунги около израза за „телетата“. Дьо Гол винаги е знаел цената на думите, на тяхното съдържание и начина на тяхното произнасяне. Подбирането на точните изрази при него е закономерност, която обаче в определени моменти се пропуква в резултат на сблъсъка с високото му самочувствие. Още повече, че когато за пръв път нарича французите „телета“, Генералът е твърде неопределена заявка за бъдещето и все още не е дал основания за подобни категорични изявления.

Във всяко общество, когато става дума за гласуване, се поставя неизбежният въпрос дали има смисъл от него. Отговорът на френските студенти и работници е напълно очакван - не. В графит от Париж се заявява категорично: „Плебисцит: и да кажем да, и да кажем не, пак ни правят на глупаци“. И в този случай е използвана рима и думи със съвсем малка разлика в изписването: между non и con (глупак) тя е само в една буква. Графит, дошъл от друг център на вълненията - Лион - гласи: „Да гласуваш, това е свободата да избереш своето ченге...“. Тази тема е още по-изострена в афиш, на който полицай от КРС държи избирателна урна. Върху нея е изрисуван символът на „Свободна Франция“. Друг афиш я вижда като кепето на Дьо Гол с две звезди на бригаден генерал и с процеп като избирателна урна. Надписът под нея отхвърля гласуването - „Не!“.

Кои са тези, които избират да пуснат бюлетината, според „улицата“? Отговор на този въпрос даваше един лионски графит:

„- тези, които гласуват:

кюретата, монахините, ченгетата, буржоата

- тези, които искат това да се промени:

10-те милиона стачници, младите безработни, чуждите работници, тези, които нямат право на глас“.

Набива се обаче неизбежният въпрос - колко от тези хора, които през майските дни писаха по стените, рисуваха афиши, ожесточено освиркваха и хулеха Дьо Гол, цели десет години със собствените си гласове осигуряваха на него и на партията му толкова пълно превъзходство в политическото пространство, та да няма нито един противников кандидат, който да може да му се противопостави, до собствения му отказ от властта през 1969 г. Разбира се, съгласно голистката конституция, законната възраст за гласуване е 21 години и така значима част от активното население във Франция няма право да решава съдбата си чрез избирателната бюлетина. Ето защо към тях е адресиран както гореспоменатият графит, така и афишът: „От 21 година надолу - ето вашата бюлетина“ (изобразено е паве - един от основните символи на май - б.а., Х. М.). Създаден в Народното ателие, той изразява желание да се намали възрастта за гласуване и да се разкрие политическата сила на младежта.

За „улицата“ „Победата не се постига с бюлетина за гласуване!“. Така е съгласно един лионски графит. Не стига отрицателният вот. Това заявява афиш, който „обяснява“ какво да се прави: един юмрук удря Дьо Гол, на чийто корем пише „Капитал“. Той е свързан с лозунг от май по изключително важната тема, разкриваща чии интереси брани в действителност държавният глава: „Дьо Гол пъшка: работниците не работят, преподавателите не преподават, студентите не учат, ние, ние знаем добре това, което го тревожи най-много, него той не го казва, то е, че капиталистите не капитализират.“482

Афиш от юни 1968 г., който може да се определи като реакция на речта на Дьо Гол от 30 май, е с твърде красноречиво послание. Върху колони, прилични на кегли, крепящи триъгълен покрив като на правителствена сграда, на чийто връх се вее френското знаме, са изписани съкращенията на Френската комунистическа партия, голисткия Съюз за защита на републиката, Федерацията на демократичната и социалистическа левица на Франсоа Митеран, центристката група за прогрес и модерна демокрация, Партията на обединените социалисти. Срещу тях се е устремила топка с надпис „народна власт“. Отдолу надпис: „Да съборим властта на място“. За няколкото дни между двата тура на законодателните избори от 23 и 30 юни 1968 г. лозунгът е ясен: трябваше да се съборят традиционните партии, представени в Националната асамблея.

„Май 68 не беше революция - когато бензинът се върна отново, всички заминаха на уикенд - но беше катарзис. Дори някои голисти казаха, че тогава във въздуха е имало нещо неопределимо. Ако имаше някакъв проект в ядрото на „студентската комуна“, това беше самоорганизиращо се хоризонтално и прозрачно общество, където цялото представителство и институция са лесно изживени като лишаване от собственост. Тази идея за пряка демокрация без правова държава, без общи избори („избори - капан за глупаци“), без институции, е свързана с тоталитарния образен свят.“483 Тя обаче не пасва на голямата част от обществото. През май и юни французите не биха могли да бъдат обвинени, че са останали като безволеви „телета“. Общата стачка, парализирала цялата страна, достига до 10 000 000 души, а исканията, които ги обединяват, не са само синдикални, а и общополитически. Самите студенти получават голяма подкрепа на различни категории хора. Манифестациите, блокирали столицата, достигнат 1 000 000. Графитите, подети от афишите, нелегалният печат, лозунгите са израз на това, което действително желае обществото, на неговите настроения и чувства.

Дьо Гол е заклеймен като диктатор, чиято диктатура трябва да бъде срината. Смята се за символ на изхабена система - „да строшим старите зъбчатки“. Обявен е за властелин, застоял се прекалено дълго на трона, който трябва да бъде „пенсиониран“ и пратен „в старчески дом“. Неговото управление в очите на противниците е равно на корупция, свързана с абсолютна власт - „цялата власт корумпира, абсолютната власт корумпира абсолютно“. Въпреки това, още преди да изтече месец май Генералът получава подкрепата на един милион французи само в Париж и на стотици хиляди в провинцията. В крайна сметка предпочетено е „Връщане към нормалното“, както гласи един от възловите афиши на онова време. Той изобразява мирно и стройно крачещо стадо овце. В началото на юни печатът обявява края на социалните смутове, работата започва отново в заводите, спокойствието се завръща из улиците на Париж и най-вече в Латинския квартал. Този афиш от 8 юни 1968 г. напомня саркастично и с голяма тъга как е постигнато това „нормално“.

Стига да проследим само първата седмица от този месец до датата на създаването на афиша, ще се убедим, че в диалога между властта и обществото средствата не са нито нормални, нито спокойни, поне в голямата си част. Първите три дни без съмнение са твърде привлекателни: деблокират се складовете с гориво и градовете отново се снабдяват с бензин. Но само на 3 юни армията окупира техническите инсталации на ОРТФ. Същия ден възстановяват работа Френската газова и електрическа компания, мините, металургията и работниците в държавните предприятия.

3 и 4 юни са белязани с кървави сблъсъци в един от най-големите центрове на вълненията - Лион. В началото на този месец напрежението, което царуваше в града, достига до факултетите. Изпитите са отложени, освен в правния. През нощта на 3-ти срещу 4-ти студентите от крайната левица окупират залите му (до 13 часа), за да не могат да се проведат изпити на следващия ден. Започват сблъсъци между бъдещи юристи, които искат да бъдат изпитани, и окупаторите. Деканът е принуден да обяви нова дата през септември. Вечерта студентите по право, подпомогнати от група от крайната десница „Запад“ и Комитетите за гражданско действие484, се опитват да окупират социологическия факултет. Барикади от маси и столове са издигнати, за да укрепят вратите. В „ход“ са пуснати камъни и коктейли „Молотов“. Към 21 часа силите на реда се намесват, за да разделят сражаващите се. В официалните декларации се говори за „бунтовни елементи“, „сбирщина“, „скитници“ - младите, които окупират факултета от началото на събитията. Явяването на изпити и възпрепятстването им е само един от изразите на една вечна тема, съществуваща във всяко общество - желанието и отказът да се вместиш в калъпи, да бъдеш „селектиран“ по чуждия аршин. Тя не минава без внимание в афишите от Френския май, като понякога е изобразявана доста драстично. На един от тях с надпис „Изпитите в ред“ е изобразена редица от фигури със събути панталони, направили дълбок поклон. Върху задните им части се удря печат „Селекция 68“. „Подравняването“ по държавния калъп е отразено и на други афиши. Под надпис „Ние участваме, те селектират“ е изобразена сложна апаратура. От едната и страна влизат многобройни ситни човечета. През различните етапи на селекцията те се изсипват в различни по големина боклукчийски кофи, докато накрая остава само едно, което пада в чаша за алкохол. На нея пишеше „елит“. Афишът е подписан от Лицейския акционен комитет485. Това ли е френското общество, готов ли е французинът да бъде едно дребно човече, което колкото и да се издига в йерархията, накрая пак е запратено на боклука? Майските събития отхвърлят подобна представа.

По пътя към връщането към нормалното на 6 юни отново започва работа парижкият обществен транспорт, държавните железници и администрацията. На следващия ден КРС със сила евакуират завода „Рено“ във Флин, в резултат на което избухват сблъсъци. Там през май 1968 г. обикновените работници изхвърлят синдиката и окупират завода, без да чакат специално нареждане. Това обаче не става безболезнено: формулирането на исканията, опитите да се разшири стачката в предприятия в региона, популяризацията на движението не минават без сблъсъци с постоянните синдикати, дошли да поемат контрола върху стачката. Собствениците, от своя страна, не останат бездейни и опитват различни маневри, за да я пречупят: организиран е вот с тайна бюлетина (той е бойкотиран от стачниците), после интервенция на полицията, за да евакуира окупирания завод. Този опит отново е провален от работниците, подкрепени от студентите, дошли от Париж. Отново вот с тайна бюлетина, организиран от синдикатите, решава в крайна сметка възобновяването на работата, откривайки оживен дебат между представител на Общата конфедерация на труда и група работници.

Същия ден, 6 юни, са амнистирани затворените ръководители на Организацията на тайната армия.

Неслучайно отделих толкова пространно място на афиша „Връщане към нормалното“. Освен че е сред най-представителните за този период, той съдържа едно от ключовите за времето изображения - показването на французина като овца или като теле в други варианти. „Сниши се и си паси“, „съветва“ благоразумно лозунг от онова време. Призивът на афиш от май е: „Не бъдете овце“. На него има овца, чиято вълна е изрисувана със съкращения на партии и организации - движещи сили на събитията от май - юни 1968 г. „Да оставим червения страх на рогатите животни“, пише Виктор Юго в „Клетниците“. Един век по-късно манифестантите от май подхващат за своя сметка думите на този ангажиран писател, като ги изписват с черно върху червено стадо - цветовете на анархистите.

Голисткият депутат от Париж Пиер-Шарл Криг отправя в сряда, 29 май, призив да се манифестира тихо в четвъртък, 30 май в 18 часа на пл. „Конкорд“ до пл. „Етоал“, за да се заеме Шан-з-Елизе. Той иска „да се обяви свободата на гласуването в заводите, свободата на гласуването за страната“.486 В декларацията си парламентаристът смята, че „Републиката е заплашена от диктатура и демокрацията е осмяна от малцинства, които очакват да наложат техния закон“. Пиер-Шарл Криг продължава, че тези, които искат да работят, не могат. „Ние не можем да приемем повече това положение“.487 Ето защо той приканва нацията да се обедини в името на Франция и на нейните свободи. Движението е организирано от комитетите за защита на Републиката, Бившите от Съпротивата, асоциациите на ветераните и Съюза на демократите за Петата република. Към тях се присъединяват националната групировка на офицерите инвалиди, Асоциацията за Петата република и Съюзът на младите за прогрес. „От своя страна Движението от 22 март отхвърля фашистката провокация и призовава населението да се организира на окупираните работни места и в квартирите си, за да се брани революционният ред в хода на неговото установяване срещу последните гърчове на реакцията.“488

В 16 часа и 30 минути на 30 май 1968 г. Генералът заявява по радиото, че като носител на републиканската законност няма да се оттегли и разпуска Националната асамблея, обявява датата на следващите законодателни избори и призовава към „гражданско действие“. Тази реч трае по-малко от четири минути, но обръща на 180 градуса стрелката на политическия компас. Само предния ден 800 000 (а според други данни дори 1 000 000 - б.а., Х. М.) французи, призовани от Общата конфедерация на труда, пращат „Човека от 18 юни“ на „оня свят“ и му искат за кой ли път оставката, като скандират „Сбогом, Дьо Гол“ - един от най-често скандираните възгласи в онези дни. Афиш на един от участниците го изобразява като митничар със счупена ръка, който не може да спре хората - алюзия с изгонването на Даниел Кон-Бендит в Германия и налагането на възбрана върху пребиваването му във Франция за срок от 10 години. Само час и половина след речта от 30 май голистите организират голяма манифестация в подкрепа на президента и правителството. Тя разкрива тяхната способност за мобилизация и показа на различните фигури от майските събития, че нямат монопол върху общественото пространство. Това забележително политическо събитие е осъществено по инициатива на личния съветник на Дьо Гол в Елисейския дворец Жак Фокар489 и е опряно на комитетите за защита на Републиката. Цялата тежка артилерия на Генерала е изпратена на позициите: министри, депутати, голисткият елит. Същевременно там могат да се видят многобройни младежи - сред младите хора на Франция има разцепление. Момичета, възкачили се на раменете на момчета - характерен „кадър“ от онова време на феминизъм - държат голям лозунг, на който пише: „Студентите солидарни с Помпиду“, а отдолу момче вее голямо национално знаме. Успехът на манифестацията обаче надхвърля всички очаквания, дори на самите организатори - събира 1 милион души (по данни на полицията 200 000), дефилиращи по Шан-з-Елизе, за да „сложат край на карнавала“. Тя заедно с тази от 4 март 1984 г. срещу закона за висшето образование Савари от 24 януари с.г., е най-внушителната в историята на Петата република. Нейната атмосфера напомня по нещо времето на Освобождението на Париж от 1944 година, когато французите тържествено приветстват Генерала.

Шествието трябва да бъде мълчаливо, но лозунгите бързо започват да се скандират. Сред тях най-популярните са: „Дьо Гол не е сам“, „Знамето е синьо-бяло-червено“ или още „Френско единство“. Други, вече изразяващи по-голяма омраза, също са викани, такива като „Комунягите на дръвника“, „Комунягите в Москва“, „Червенокосият в Пекин“ (има се предвид Червения Дани, Даниел Кон-Бендит - б.а., Х. М.)“.490 Сред основните са „Мир във Франция“, „Стига насилие“ - такъв има и върху един правителствен ситроен. Огромната част сякаш са изписани от една ръка. Лозунгът „Не на анархията“, който е рисуван от самите хора, драстично се откроява, но напълно е възможно да е правен от самите организатори, за да се получи именно подобно въздействие Могат да се чуят лозунги, заявяващи най-реакционни и най-отвратителни позиции, като „Кон-Бендит в Дахау!“.

Средствата изобщо не са жалени - повечето лозунги са изписани върху плат. Макар и видимо блестящо подготвена и опряна на сериозни и гъвкави структури като голистката партия и Службата за гражданско действие, подобен успех не би могъл да бъде постигнат без съчетанието между организираност и спонтанност. Просто французите отхвърлят зверските сцени на насилие, извършвано от двете страни, отказват да гледат как полицията и особено силите за борба с безредиците (КРС) смазват от бой често напълно невинни хора. „Обикновена“ гледка става побой, нанасян едновременно от петима тежко екипирани полицаи от КРС, които налагат с палки повален на земята протестиращ. На парижани им омръзва да живеят в постоянна блокада при липсата на хранителни продукти, във време, когато най-близката хлебарница се намира на два километра от домовете им.

Ето защо се подема мисълта на Дьо Гол: „Реформи да, карнавал не!“ и се издига лозунгът „Французите срещу карнавала. Да живее Франция!“. Манифестацията се разпръсква към 21 часа без ни най-малък инцидент. Този факт е твърде красноречив. С непозната и неочаквана дълбочина, това е най-внушителното дефиле от началото на събитията. Има манифестации в подкрепа на държавния глава в провинцията. В Руан между седем и осем хиляди души скандират: „Анархията няма да мине“ и „Френско единство!“. В Каен избухват сблъсъци между няколко хиляди манифестанти от десницата и триста поддръжници на крайната левица. Хиляда души от Рен се събират в подкрепа на Дьо Гол. Няколко инцидента стават пред окупираното от стачници кметство.

Формулата за „карнавала“ е произнесена от Генерала още на 19 май 1968 г. в частен разговор и е повторена пред печата от министъра на информацията Жорж Горс. Под натиска на исканията за дълбока промяна на обществото държавният глава, по време на телевизионно обръщение от 24 май, отива по-далеч и обявява своето решение да проведе референдум за участието в предприятията и университетите. В него той призовава нацията към надигане. Президентската реч обаче не е убедителна: протестите продължават, предвождани от студентите и синдикатите. Тогава Генералът по отношение на французите казва, пълен с горчивина: „Народ от телета, телета, които се протягат“. Темата за „карнавала“ е широко отразена в творчеството на „улицата“. Това е един от най-ярките моменти в „задочния“ диалог между нея и Генерала.

На 31 май 1968 г. в големите френски градове са организирани изяви в подкрепа на Дьо Гол. Манифестация се събира по призив на Комитета за гражданско действие в Рона, 70 000 души, които дефилират от площад Белкур до площад дьо Теро сред гора от трикольори. Лозунгите са „Да живее Дьо Гол“, „Валдек в Москва“ (Дьо Гол отхвърля ФКП като тоталитарна партия и това е нейният генерален секретар Валдек-Роше, който е охулван - б.а., Х. М.), „Кон-Бендит в Пекин“; иска се „Свобода на работата“. Червеното знаме е изгорено. От балкона на кметството кметът Луи Прадел поздравява манифестантите. Има лозунги, които пряко са насочени срещу Пиер Мендес-Франс и Франсоа Митеран, като „Митеран, свършено е“. Начело на дефилето депутатите от Съюза за защита на Републиката с трикольорните си ленти през рамо са заобиколили министъра и депутата от Рона Луи Жокс. В момента на разотиването няколкостотин студенти се опитат да контраманифестират с червени знамена. Завързват се схватки и знамената са конфискувани491.

Дългата ръка на Комитетите за защита на Републиката в Марсилия събира манифестация, разтеглила се на цял километър. В 19 часа е организирана контраманифестация. Внушително шествие на кортеж - крайната левица и крайната десница също така дефилира по улиците на Тулуза. Няколко стълкновения между екстремисти от двете крила пламват пред социологическия и правния факултет. В Гренобъл 20 000 манифестираха с „Марсилезата“ и със скандирания „Дьо Гол не е сам“, „Свобода на работа“, „Пиер Мендес-Франс при вехториите“, които могат да се чуят предния ден на Шан-з-Елизе. 10 хиляди хавърци потвърждават своята подкрепа към държавния глава. 5 хиляди негови поддръжници от Нанси се събират пред паметника на Съпротивата. Други 5 хиляди, но в Безансон дефилират в негова подкрепа. Няколкостотин манифестанти от опозицията издигат малка барикада вечерта на площад Гранвил в близост до социологическия факултет. Силите на реда се намесват, за да възвърнат спокойствието към 2 часа. Две хиляди и петстотин манифестанти се събират в Клермон-Феран пред монумента на загиналите във войната 1939-1945 с викове „Да живее Дьо Гол“, „Франция на французите“ и „Митеран на дръвника“. Опозицията призовава за манифестация на следващия ден. Накрая, в Лимож, манифестантите носят лозунга: „Комунизмът няма да мине.“492

Един от основните лостове за упражняване на контрол върху нацията от страна на всяка власт са средствата за масова информация. Може да се предположи колко много държи на контрола върху тях един президент, който е наречен напълно справедливо „републиканският монарх“, и първият, обърнал се към французите чрез телевизията.

Значимостта на ОРТФ нараства особено през 1963 г. Нацията има възможност да избира, ако това изобщо може да се нарече избор, само между две вериги, и двете обществени. По това време ОРТФ държи монопола върху националния ефир. 64% от френските домакинства имат телевизори и така могат да гледат играта „Най-дългата дума“, приключенията на „Тиери ла Фронде“ или разследванията на комисаря Мегре. Информират се благодарение на предаването „Пет колони в Една“. Колкото до възрастните, те също имат своя емисия, „Нежната възраст и дървената глава“, на Албер Резнер. През октомври 1967 г. втората верига се оцветява. Под натиска на Министерството на информацията техническите екипи на ОРТФ създават цветната система, СЕКАМ. Но през 1968 г. само 1500 телевизора могат да я приемат. По време на своите обръщения президентът Дьо Гол се появява в черно и бяло за голямото мнозинство от своите съграждани. Първият френски президент, могъл да се възползва от тази медия, се превръща в гласа на Франция.

За това колко стегнати са юздите, с които френският кабинет държи телевизията, говори изказването на 30 април 1965 г., в което тогавашният министър на информацията Ален Пейрефит защитава практиката на правителствената намеса в ОРТФ върху излъчваната информация. Той открито заявява пред Националната асамблея, „че по причина на почти монополното положение, установено от опозицията върху регионалната преса, ще трябва телевизията трябва да възвърне равновесието“.493 Очевидно е голямото значение, което се придава на тази медия.

Когато се отприщва лавината на Френския Май, сред водещите теми в „задочния диалог“ между Дьо Гол и „улицата“ са свободата на словото, свободата на медиите, обективността на информацията, тясно свързани със свободата на личността. Значителна част от афишите и лозунгите, сътворени тогава, са посветени именно на тях. Много стрели са изстреляни срещу властта като цяло и най-вече лично срещу Дьо Гол от страна на „улицата“ по този повод. Ето защо на 27 май 1968 г., ден след началото на стачката на ОРТФ, Народното ателие в Париж превръща нейното лого в овързано с бодлива тел съкращение „ОРТФ“ - символ, който често се среща в различни варианти в многобройни афиши, пощенски картички и баджове на манифестацията на радиотелевизията в края на май и през юни 1968 г.

Студентските комитети на Националния съюз на френските студенти (ЮНЕФ) в Училището за изящни изкуства създават следния много показателен образ на Генерала - той държи телевизор, на който е изписано: „Гласът на нейния (на Френската служба за радиоразпръскване и телевизия - б.а., Х. М.) господар.“494 Ще припомня, че още при „прохождането“ си в политиката като глава на Френската Съпротива през 1940 година, в първите си обръщения по Радио Лондон към нацията, никому непознатият бригаден генерал с временен чин вече се нарича с кралското „Ние“. През 1968 г. самите французи отдавна обаче го възприемат като „Човека от 18 юни“ - от датата, в която той за пръв път ги призовава на борба.

Сред много ярките афиши, изразяващи пълното сливане на Дьо Гол с медиите, отприщило мощна протестна реакция през май и юни, е изобразяването му с униформата на бригаден генерал, като вместо лице има екран. Под него пише ОРТФ, на единия ръкав - RTL495, а на другия - EUR1496. На друг много сполучлив и зъл афиш по същата тема черният силует на Дьо Гол е седнал върху удобно канапе, с надпис ОРТФ. Пред него се спуска верижка на тоалетно казанче.

През май 1968 г. ураган от критики се стоварва върху френската радиотелевизия. Министерството на информацията забранява да се разпространяват образите на бунтовниците. На 11 май продуцентите и режисьорите на телевизионното предаване „Панорама“ се противопоставят на „скандалното лишаване на публиката от информация“ от страна на ОРТФ. Едно тогавашно изследване разкрива, че 87,9% от запитаните желаят нейната реформа и 85,7% от тях не смятат, че трябва правителството да има правото да контролира информацията. Тогава именно персоналът на най-влиятелната медия започва стачка.

Най-точно описание на състоянието в тази институция дават хората, работещи в нея. Те последни се включват в стачната вълна, обхванала цяла Франция, но и последни се връщат обратно на работа и протестират в продължение на 70 дни. Това, което ги извежда навън, е затягането на примката от страна на властта, станало нетърпимо. В свой материал от 13 май „Нувел Обсерватьор“ отбелязва, че шестима продуценти и режисьори от ОРТФ, Пиер-Андре Бутан, Жан Клод Бригие, Пиер Дюмайе, Андре Арис, Мишел Митрани и Анри дьо Тюрен, са дошли в редакцията на списанието и са обяснили защо хората от телевизията са напуснали работа: „Едновременно много просто и много необичайно, за пръв път четиринадесетте хиляди работници, техници, администратори, журналисти, режисьори и продуценти в телевизията, които до този момент имаха привидно различни интереси, се оказаха съгласни да прекратят работа и да изискат нов статут на ОРТФ. Защо тези уравновесени хора, далеч не всички революционери, единодушно одобриха програма от искания, смятана за една от най-„твърдите“, представяни досега от стачниците? [...] Това, което отприщи движението, е срамът. Срам, който ние всички усетихме в събота сутринта на 11 май след нощта на барикадите на улица „Ге-Люсак“. В навечерието на емисията на „Панорама“ една поредица за студентското движение, подготвена от Мишел Онорен, е била свалена по заповед на министъра на информацията г-н Горс. От седмица актуалността е доминирана от студентските манифестации, но никаква картина не се появява по телевизионните екрани. През нощта ние трябваше да следим трагичните събития в Латинския квартал по периферните радия. Така в събота сутринта ние всички разбрахме, че повече не е възможно да правим информация в една къща, която обръщаше гръб на информацията, къща, станала изведнъж за нас срамна.“497 Според продуцентите и режисьорите, дошли в „Нувел Обсерватьор“, за пръв път събитие с такова обществено значение, „което можеше да има такива последици върху живота на страната, което интересуваше толкова страстно всички телевизионни зрители, мина в пълно мълчание. В продължение на седмица никой, в нито една емисия, не можа да каже нито дума, сякаш не се е случило. Видяхме г-н Пейрефит за половин час, това беше всичко.“498 Скандалът става твърде очевиден, всичко това служи за детонатор на стачката.

Какво искат от властта хората от ОРТФ? Какво иска самото общество от властта по отношение на медиите? Ако бунтът на студентите среща такъв отзвук сред всички работещи в телевизията, това е, защото има един вид успоредица между исканията на едните и другите. Студентите отказват преподаване, което им е „октроирано“499 и по отношение на което никога не се е чувала думата им. „Ние отхвърлихме система, в която малките свободи, от които се ползвахме, винаги са ни били „октроирани“ и трябваше да бъдат отвоювани ден след ден. Студентите искат автономия на университета. Ние искаме автономия на ОРТФ.“500 Така във входното антре на Сианс Политик „цъфна“ графитът: „Властта имаше университетите, студентите и ги взеха, властта имаше ОРТФ, журналистите ѝ я взеха, властта има властта, вземете ѝ я!“501. „Не на белия правоъгълник: независимост и автономия. За възрастен народ“, се обявява афишът, превърнал се и в пощенска картичка на Жан Ефел, на който вместо уста Мариана502 има бял правоъгълник. Тя е изобразена като миличка телевизионна говорителка, червеното и фригийско боне повече прилича на червена шапчица, така че символът на републиката може да бъде сбъркан с приказната героиня. Това лице от екрана категорично не може да се нареди сред „ле боне руж“503 („червени бонета“), т.е. върлите революционери. Цветовете, използвани в плаката, са синьо, бяло и червено - националното знаме на Франция. Искането за автономия на медиите се преплита с много по-широката тема, която вече засяга цялото общество - начинът на управление на страната: на един от афишите, изобразяващ вече споменатото „преобразено“ лого на ОРТФ, освен автономията се провъзгласява „Отхвърляне на ордонансите“, с които управлява Дьо Гол. Искането се съчетава с автономия и свобода на ОРТФ. На манифестация на радиотелевизията е издигнат и лозунг със същия текст. Насочен е против атаките на властта срещу свободата на словото, печата и медиите.

Едни от важните искания, характерни за бунта във френската радиотелевизия, са харта за информацията, искане тясно свързано с нейната обективност, изпълнение на синдикалните права, повишаване на заплатите и за структурна реформа, откъдето логично следва и изискването за оставка на генералната дирекция и на поддирекция „Последни новини“. Всички те са белязани с болката, със срама, който тези, които я правят, никога повече не искат да изпитат. Тази платформа е представителна за всичките 14 000 души. Изработена е от междусиндикалното обединение на персонала на радиотелевизията. Стачката на ОРТФ иска да пререже телените мрежи, обхванали плътно екрана и като концлагер.

„Това, което трябва да бъде ясно днес, е, че „законността“ се намира встрани от стачкуващите продуценти, режисьори, журналисти и техници.

„Дневникът“, представян всеки ден по телевизията, е нелегален дневник, подготвен и разпространен под протекцията на полицията, от шепа хора, срещу които се намира едно почти единодушно движение от 14 000 души, представени от общото синдикално представителство на ОРТФ.“504

Ето как обясняват своята платформа пред „Нувел Обсерватьор“ самите нейни представители. Според тях, за да се разбере истинското положение в тази важна за държавата институция и за да се разбере смисълът на тяхната стачка, трябва да се обърне поглед двадесет години назад. Анализът на ролята и значението на ОРТФ не е предмет на тази монография. Ако тази тема се разглежда по-подробно, неизбежно изпъква нейната обвързаност и съответно отражение върху общественото мнение, както и дълбоката връзка между власт и информация и съответно отговорът, който се получава от страна на „улицата“ чрез най-разнообразни изразни средства. Това, което най-много обижда хората, които правят френската телевизия, е, че макар че те са хората, които я правят, нямат никакъв установен статут и не участват в нито едно решение. „Ръководителите идват и си отиват и всеки път тръгват от нулата, за да построят „нова“ телевизия, започвайки от общите идеи, без никаква ясна представа за това и най-вече, без никога да се консултират с нас. Например, когато едно ръководство решеше да заличи всичко и да определи нова политика за научна, артистична, икономическа информация, то назначаваше комитети, съставени от хора, които никога не са правили телевизия, без да се консултира с тези, които от петнадесет години се опитват да правят емисии върху науката, изкуството и икономиката. Всичко ставаше на върха, между чиновници, които самите те никога не са правили телевизия и които не познават нашите проблеми.“505

Трябваше радикално да се преобразят не само взаимоотношенията власт - медии, но и самата институция отвътре. „Сегашният статут ни налага двойно робство, политическо и финансово. Политическо, защото генералният директор, който държи реалната власт, е назначен от правителството. Като висш държавен чиновник, той няма никаква самостоятелност и е загрижен преди всичко да изпълни предписанията, които получава от министъра на информацията. Той дори не е назначен за определен период от време: това е господин, който пристига всяка сутрин в канцеларията си, без да бъде сигурен дали още ще се намира там до вечерта. Като в доброто старо колониално време, правителството практикува пряка администрация: то администрира ОРТФ чрез чиновници, които тотално зависят от него и който и да е шеф на кабинета може да накара да трепери директора на телевизията.“506

Полицейщината, царяща в медиите, достига своя връх през събитията от май - юни 1968 г. Така предаванията, отразяващи бунтовете, се излъчват без звук, за да не се „тревожат“ зрителите с експлозии на газови гранати и коктейли „Молотов“ и с викове на пребивани с полицейски палки студенти.

„Финансовото робство е не по-малко парализиращо“, разкриват пред списание „Нувел Обсерватьор“ вече споменатите продуценти и режисьори. „Бюджетът на ОРТФ е установен от финансовите инспектори, без никога да е съгласуван с нас. Ние сме подчинени на правилата на обществено счетоводство и на един контрол априори, които водят до извратени ситуации. В началото на годината ни казват: „Ще имате толкова за пътуванията си във Франция и толкова за пътуванията си в чужбина“. Но ако в края на годината останат пари от едната страна, ние нямаме право да ги използваме за друга. Когато бюджетът „декор“ не е напълно изчерпан, се бърза през последния месец всичко да се изхарчи, за да бъдем сигурни, че същата сума ще бъде вписана в бюджета и следващата година. Тази система води до невероятно пилеене.“507

Призивът за освобождаване на телевизията намира израз по най-различни начини в афишите на Народните ателиета. Веднъж екранът ѝ е изрисуван като клетка с две дебели решетки, в която е говорителят, друг път под призива „ОРТФ на борба“ е изобразен приемник, плътно увит с телена мрежа, която пред екрана е разкъсана. Както се вижда, телената мрежа и бодливата тел са често използвани символи, показващи състоянието на несвобода на средствата на масова информация и желанието на обществото и на работещите в тях то да се промени.

Темата за сливането на Дьо Гол с КРС, френските специални части, е много широко застъпена в графитите, лозунгите и афишите, както и в бунтовните печатни издания, като „Аксион“, „Анраже“, „Канар Аншене“ и пр. Въобще графитът „Дьо Гол = КРС“ и до днес е сред тези, които са останали като един от най-характерните за събитията. Така е не само за техните съвременници, но и за следващите поколения. „Държавата ви говори всяка вечер в 20 ч.“ (часът на новините - б.а., Х. М.), обявява един афиш, на който Генералът се е озъбил пред микрофон на телевизията. Друг предупреждава: „Полицията в ОРТФ е полицията у вас“. На екрана нейното съкращение е увито с бодлива тел, а отпред е застанал полицай от специалните части. Този афиш е изработен от Народното ателие в Училището за изящни изкуства, Париж. На трети, пак негово производство, тази тема е разработена малко по-различно. Надписът му е „Полицията ви говори всяка вечер в 20 ч.“. Датата, на която той е изработен, е преломна за Френския май - 13 май 1968 г. - тогава започва обща стачка, прераснала от 24-часова в безсрочна.

Свободата, достъпността на информацията е искане, характерно за всяко общество, което се усеща управлявано по авторитарен начин, което не желае върху медиите да се налага печатът на мълчанието - без значение в чии ръце са. Така на афиш по тази тема над говорителя на Радиотелевизията се извисява сянката на полицай от спецчастите. На друг, създаден на 27 май 1968 г. от Народното ателие в Париж за стачките на ОРТФ, пред микрофона, вързан на възел, е застанал говорител и крещи с превързана уста. Тази предизвикателна фигура на телевизията, неспособна да говори, се появява десет години по-късно на лондонски плакат, рекламиращ благотворителен концерт на Кампанията за свободно слово в Ирландия. Това е отговор на забраната от 1988 г., която изключва паравоенните формирования и техните поддръжници от радиовълните. Забраната върху радиоизлъчването е отменена скоро след прекратяването на огъня през 1994 г. от ИРА508. Интересен факт е, че ако афишите, произведени от Народното ателие, пътуват из цяла Франция, цялостната миграция на образи е рядкост. Този обаче прехвърля Ла Манша.

„За повечето от телевизионните зрители, да кажем направо, телевизионният журнал е много повече спектакъл, отколкото източник на информация. „Сериозната“ информация се търси другаде, във вестниците или в „периферните вериги“, заявяват представителите на ОРТФ. Телевизията, разбира се, е зрелище, а информацията по най-различни причини, политически и професионални, престава да бъде „чиста“, особено когато е излъчена по канал, зависим толкова тотално от държавата.“509 Според хората от ОРТФ френската публика е съзряла каква може да бъде истинската свободна информация през последните четири или пет дни, в разгара на кризата, когато журналистите от Франс-Ентер са могли да поемат сами отговорността за информацията и преди всичко, когато телевизията е излъчила изцяло дебата в Националната асамблея, въпреки натиска на цензурата. Цялостното излъчване на парламентарен дебат е било вече практика във Великобритания и в Съединените щати. Във Франция дотогава никога не е било правено. Съвсем не е случайно, че в дните на майските протести властите полагат всички усилия, за да попречат на периферните радиостанции, защото те излъчват пряко.

На един много ярък и смислово натоварен афиш, свързан с темата, че французите са телета или съответно овни, тялото на човек, приклекнал в нисък старт, е разделено на отделни части, съшити като кръпки и върху всяка има надписи „телевизия“, „радио“ и „овен“. Очите му са плътно зашити с два шева. Отгоре има надпис „Вас ви интоксикират!“. Тук личи и друга тема - за интоксикацията на средствата за масова информация. Може да се направи и връзка с афиша „Център за интоксикация: гласувайте като veautez“.

Необходимостта от прочистването на информацията и на медиите е изразена и в друг афиш на Народно ателие, който предупреждава, че радиото лъже. На него върху триъгълен пътен знак е изрисуван микрофон, подобен на удивителна. Много ли е научило френското общество, много ли се е променило? Още по време на окупацията през 1940-1944 г. при двубоя в ефир, в паузата след обявяването на логото на официалното „Радио Париж“, Радио Лондон на фона на „Ла Кукарача“ „промъква“ славния лозунг: „Радио Париж лъже, Радио Париж е германско“.

„Улицата“ иска и свобода на печата. Върху черна бутилка черен надпис върху бял фон предупреждава като указание за лекарство - „преса, да не се приема през устата“. Друг афиш направо прогласява: „Цялата преса е токсична. Четете позивите, афишите, стенвестника“. За фон служи фабрика с пушещ комин - мотив, често срещан в афишите из цяла Франция през май - юни 1968 г. Очевидно е кой ще бъде достоверният и здравословен източник. „Свобода на пресата“, иска трети. Върху печатарските преси са гравирани полицаи от КРС, които бележат всички вестници, които излизат.

През май - юни 1968 г. барикади са издигнати из цяла Франция. Изразът „от двете страни на барикадата“ за тези дни обаче може да бъде само условен. Сложната и преплетена ситуация се отразява върху диалога власт - общество - твърде разноезичен и многообразен, за да може да бъде пълноценно пресъздаден в една монография. За тези ярки дни от френската съвременна история най-важното са не барикадите, разрушените и преобърнати коли, запалените дървета, изкъртените павета - насилие е имало преди, ще го има и след това. Тогава се ражда нов човек, който престава да бъде „теле“, който преди да пише по стените, мисли.

 

455Николов, Б. Френската телевизия. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1990, с. 24.
456Пак там, с. 25.
457Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
458Писарев, Павел. От нашия кореспондент..., с. 229.
459Нецензурен израз.
460Гари, Ромен. Нощта ще бъде спокойна, с. 111.
461Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2018 г. 
462Георги Боков (1920, Якоруда-1989, София) - като ученик в Пазарджишката гимназия е приет за член на РМС (1935). Участва в издаването на ученическото списание „Искра“. За политическа дейност е изключен от гимназията, която все пак успява да завърши. Участва в Соболевата акция и в съпротивителното движение по време на Втората световна война. Става член на БРП (к). В периода 1942-1943 г. учи в Юридическия факултет на Софийския университет. Арестуван е и е въдворен в лагер. През 1943 г. заради политическите си възгледи като неблагонадежден е изпратен в „черните“ трудови роти в с. Левуново. Успява да избяга и от септември 1943 г. е нелегален и партизанин в отряд „Никола Парапунов“, където се издига до политкомисар на чета. Става първи секретар на Окръжния комитет на РМС в Разлог.
След 9 септември 1944 г. е околийски секретар на РМС в Якоруда. През 1946 г. постъпва на работа в редакцията на вестник „Работническо дело“. От 1951 г. е отговорен секретар, а по-късно и заместник-главен редактор. От 1958 до 1976 г. е негов главен редактор. Оглавява информационната агенция „София прес“ (1975). Дългогодишен председател на Съюза на българските журналисти. От 1962 г. е член на ЦК на БКП, а в периода 1968-1976 г. е секретар на ЦК на БКП. Член е и на Националния съвет на ОФ. Избиран е три пъти за народен представител. Според Радой Ралин, цитиран от Ивайла Александрова, Георги Боков е един от убийците на карикатуриста Райко Алексиев. През 1976 г. е свален от всички постове и пенсиониран. Посмъртно е изключен от СБЖ.
463Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
464Пак там.
465Вж. по-подробно по този въпрос глава VII, „Капитанът, който не напусна кораба“, монографията ми „Дьо Гол е Историята“, София: ИК „Фабер“, 2010 и мои статии, разглеждащи събитията от май - юни 1968 г.
466Писарев, Павел. Подир изгубеното време..., с. 250-251.
467Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, февруари-март 2013 г.
468Пак там.
469Пак там.
470Пак там.
471Пак там.
472Пак там.
473За написването на настоящата глава са използвани следните колекции от афиши, лозунги и графити: 292 affiches de mai - juin 68, achard.info; Les inventeurs d’incroyances/163 affiches de mai 68 au cours du mouvement des occupations et des manifestations en 1968, inventin.lautre.net; Increvables anarchists/Les affiches de Mai 68 1, increvablesanarchistes.org;  Mai68.org; Bureau of Public Secrets. May 1968. Graffiti и др. Освен това сбирки от снимки: Paris en images. Gallerie des collection; Top Foto Gallerie Paris: Mai’68; Touts les photos de Mai 68; Album photos: Les affiches de Mai, parisienimage.fr и документални кадри от френския Национален аудиовизуален институт INA.fr.
474Крайнодясна политическа групировка.
475Комитет за връзка на студентите за университетско обновление - десен студентски синдикат.
476Комитети за защита на републиката, създадени на 22 май 1968 г. по инициатива на голисткия Съюз за защита на Републиката.
477Frey Flics FAF. Маi 68 en 500 affiches. Laurent Storch collection, https://www.artcurial.com.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
478„Paris, May 1968: Icons of Revolution“. Poster Exhibition, Victoria Univer¬sity Library, Toronto, Canada. http://library.vicu.utoronto.ca. [Прегледан на: 01.12.2018 г.]
479Les affiches de Mai 68! Planet.net, https://www.planet.fr  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
480Présumés coupables. Manif, slogans, grafs, opinions. Pigeon Déchaine, http://www.presumescoupables.net. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
481De Gaulle, Philippe. De Gaulle, mon père: Entretiens avec Michel Tauriac, Paris: Plon. tome 2, 2004. Les Français tels qu’ils sont, p. 114-115. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
482La Toupie. Tourpilles, le recueil des citations. Slogans de mai 68, http://www.toupie.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
483La parole liberée. 2008, le pouvoir déboussolé. Jean-Pierre Le Goff et Jérôme Vidal discutent les vrais apports de Mai 1968. Receuilli par Éric Aeschnann, 23.02. 2008, Libération, https://www.liberation.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
484Структури, подкрепящи генерал Дьо Гол. Службата за гражданско действие (САС), официално създадена през януари 1960 г., е голистката милиция, основана и фактически ръководена от Жак Фокар, специалист по африканските дела, и Пиер Дебизе, бивш участник в Съпротивата и официален глава на групата. САС винаги е била независима от голистката партия, сама по себе си пряко представяща Генерала. Парламентарният доклад, публикуван през 1982 г., когато Службата е разпусната, говори за „Господ без кюрета“. След промяната на политиката по отношение на Алжирската война (1954-1962) от страна на Дьо Гол и последвалата подкрепа на алжирската независимост, много членове на САС, поддръжници или открити дейци на „Френски Алжир“, се оттеглят. Генералът тогава изпраща Службата срещу терористичната група Организация на тайната армия, която започва кампания на бомбени атентати и убийства, за да се опита да попречи на прекратяване на огъня с алжирския Фронт за национал¬но освобождение. През 60-те години на ХХ в. до 1968 г. многобройни голисти напускат организацията. САС започва да набира повече членове на престъпния свят, което въвлича голистката партия във всички видове сенчести дейности и подземни акции. Тя е заподозряна в участие в „изчезването“ на Мехди Бен Барка през 1965 г., лидер на мароканската опозиция срещу крал Хасан II. През май 1968 г. членове на САС, дегизирани като екипи на линейки, взимат демонстранти в главната си квартира на улица „Солферино“ №5 в Париж, където ги бият. След това подготвят голистката „контрадемонстрация“, която осигурява подкрепата на част от френския народ.
4851968-mai-participation-gaulliste, http://gallica.bnf.fr.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
486C4N Come 4 news. Le réseau social de reporters citoyens. Les 29 et 30 mai. Le général de Gaulle à Baden-Baden. Mai 68, https://come4news.com/.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
487Пак там.
488Пак там.
489Жак Фокар (1913, Амбриер-ле-Вале -1997, Париж) - Наречен „Господин Африка“, той е човекът в сянка на Генерала и след това на Помпиду. Името му е неотлъчно свързано с африканската политика на Дьо Гол, на когото е един от най-близките и най-верни съветници. Заемайки се с тези въпроси във Френското народно обединение от 1947 г., той става негов генерален секретар през 1954 г. През 1958 г. е назначен за технически съветник в Матиньон и след това в Елисейския дворец, преди през 1961 г. да стане генерален секретар в президентството на Републиката по африканските и малгашките дела. Тази функция, също както и близостта до Генерала, му дават твърде голяма свобода на действие. Възползва се от многобройните си мрежи сред ръководния елит на черния континент, за да поддържа френското присъствие там. Така може да се види негова¬та сянка зад многобройни държавни преврати. Фокар не се ограничава с Африка, защото е натоварен от Дьо Гол едновременно с тайните служби и следенето на изборите и в частност с партийните кандидати по време на избирателните кампании през 60-те години на ХХ век. Тогава на няколко пъти е обвинен в из¬ползване на шпиони и „черноризци“ срещу левите кандидати. Той освен това е съосновател на Службата за гражданско действие - голистката служба на реда.
490Un million de manifestants pour de Gaulle. Le Quotidien de 1968. 31.05.2008. L’Obs, https://www.nouvelobs.com.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
491L’Intelligence d’une ville. Mai 1968 à Lyon. Exposition de 8 avril au 28 juin 2008. Parcours dans l’exposition, https://www.bm-lyon.fr.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
492La province défile pour de Gaulle. Quotidien de mai 1968. 31.05.2008. L’Obs, https://www.nouvelobs.com.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
493Coudert Gérard. La radio qui s’écrie. Les radios régionales. Un feuilleton d’été en 24 épisodes, du mardi au vendredi. 12. L’ORTF: un colosse aux pieds d’argile, http://radiofanch.blogspot.com. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
494Exposition „Esprit/s/ de mai“. Bibliothèque François Mitterrand - Bibliothèque nationale de France, 11.07.-21.09.2008, http://www.bnf.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
495Radio Télévision Luxembourg.
496Radio Europe 1.
497Le Nouvel Observateur. SPECIAL MAI 68 - N° 0187, 12 juin 1968, Les insurgés de la télévision. Pierre-André Boutang, Jean-Claude Bringuier, Pierre Dumayet, André Harris, Michel Mitrani, Henri de Turenne, https://hal.archives-ouvertes.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
498Пак там.
499Октроирам - давам някакви формални права или награди заради заслуги.
500Le Nouvel Observateur. SPECIAL MAI 68 - N° 0187, 12 juin 1968, Les insurgés de la télévision. Pierre-André Boutang, Jean-Claude Bringuier, Pierre Dumayet, André Harris, Michel Mitrani, Henri de Turenne, https://hal.archives-ouvertes.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
501Slogans et Graffiti: Mai 1968, Колекция на Даниел Дзерговски, http://users.skynet.be. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
502Мариана е алегорична фигура на Френската република. Под външността на жена с фригийско боне Мариана въплъщава Френската република и представлява постоянството на стойностите на републиката и на френските граждани: „Свобода, братство, равенство“.
503Les bonnets rouges (фр.) - червената шапка е възприета като знак на преданост към революцията от много французи от 1789 г. и става официална емблема на революцията през август 1792 г. Оттам произхожда фригийското боне, римският символ на свобода, но също червени шапки са носени от осъдените. В Британия „червени бонета“ е името на участниците в голямото селско надигане през 1675 г.
504Le Nouvel Observateur. SPECIAL MAI 68 - N° 0187, 12 juin 1968, Les insurgés de 504a télévision. Pierre-André Boutang, Jean-Claude Bringuier, Pierre Dumayet, André Harris, Michel Mitrani, Henri de Turenne, https://hal.archives-ouvertes.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
505Пак там.
506Пак там.
507Пак там.
508Free Speech on Ireland - Campaign for Free Speech on Ireland, 1989, http://www.culturenorthernireland.org; The Hot press Northern Ireland issue. TroubeRd Images, http://www.culturenorthernireland.org. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
509Le Nouvel Observateur. SPECIAL MAI 68 - N° 0187, 12 juin 1968, Les insurgés de la télévision. Pierre-André Boutang, Jean-Claude Bringuier, Pierre Dumayet, André Harris, Michel Mitrani, Henri de Turenne, https://hal.archives-ouvertes.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].

 


 

СЕДМА ГЛАВА.
КАПИТАНЪТ, КОЙТО НЕ НАПУСНА КОРАБА

 

Дьо Гол, който винаги е водил играта, отличавал се е със своята предвидливост и способност да бъде два хода пред противниците си, за пръв път губи контрол. Той смята, че за разлика от предвоенното време този челен отряд на обществото повече не се вълнува от истинските проблеми: „Днес нищо не може да ги възбуди повече, освен искания, които се отнасят до студентските столове.“510 В започналия кипеж все още не вижда нищо особено тревожно: „Детска работа... Това са само няколко лоши студенти, които са се изплашили от изпитите.“511 Твърдо отказва да се изпълнят исканията за освобождаване на арестуваните по време на сблъсъците. Той е категоричен - държавата не преговаря. Дьо Гол е убеден в своята мисия в историята. Но тази Франция, която десет години е градил, сякаш е поставена под съмнение.

Един от най-енергичните и най-будните отряди на обществото - студентството - надига глава и започва не просто да задава въпроси, а да иска промени, и е готов да отхвърля, да оспорва, и накрая да се надигне на бунт. Неслучайно точно той се надига най-властно и най-мощно с вика: „Десет години стигат!“. Стигат ли му десет години на Дьо Гол? Тогава цялото общество е напълно убедено в неговото напускане.

На въпроса ми към Светослав Терзиев дали може ли да ми даде своя характеристика за Дьо Гол като личност и съответно за действията му в майските събития, той отвърна: „Дьо Гол е точно тази фигура, която връща самочувствието на французите след Петен. Когато Франция е окупирана, тя до голяма степен страда не толкова от факта, че е окупирана, колкото, че е смачкано нейното национално достойнство. Защото не е окупирана цяла Франция, все пак присъствието на германците е частично, в някаква част има колаборационистко правителство, което ужким си е френско. Но Петен, героят от Първата световна война, стига до този позор да бъде колаборационист и предател. Германците имат интерес повече от него, отколкото французите. Защото те го поставят. Те му дават възможност, защото смятат, че това е фигурата, която олицетворява величието на Франция с всичките си заслуги и че той ще овладее положението и ще им върши работата. За тях той е предател. Неслучайно е осъден на смърт от Дьо Гол, както и Дьо Гол е осъден на смърт от него. Присъдите не се изпълняват. Но символиката е много силна.

Дьо Гол израства като водач в момент, в който французите имат нужда от него. Това не е фигурата на Съпротивата. Той самият почти нищо кой знае какво не организира вътре в самата Франция. Филмът „Ало, ало!“ много хубаво представя нещата. Но Генералът връща на французите онова самочувствие, което е дълбоко наранено и от което те имат нужда, за да преодолеят войната. Те самите много бързо прекратяват съпротивата. Самата им концепция за водене на война е много архаична с тези укрепителни линии, с линията „Мажино“, тя е сбъркана. Тя се опира на философията на позиционната война. Те не успяват да осмислят новата война, която ще бъде динамична. Те са с една война назад.

Дьо Гол е родом от Лил, който е в Северна Франция, едно работническо военно градче, а сега е голям град. Но там се намира една от големите крепости, която Франция строи още по времето на Воба. Това е чудовищна цитадела, която съществува и до момента. Тя е символ на онази представа, на застиналата, статична представа на французите за войната, която им е дала усещането, че са защитени. Буквално в един миг [за шест седмици - б.а., Х. М.] всичко това рухва. И французите са унизени. Те са унизена нация. Затова те имат нужда от такава фигура. И Дьо Гол, колкото, разбира се, е човек с качества, толкова е роден от тяхната фантазия. Те имат нужда от него. Ако не е народът да повярва, че това е човекът, той просто нямаше да се появи като голяма фигура. Него щяха да го избутат други. Това обръщение от Лондон е много силно, но то е за вътрешна мобилизация на французите, а не за реална съпротива. Защото Съпротивата я организират други. Много по-голяма е заслугата за френската Съпротива на ФКП, защото тя работи на място, на терен. Не е Дьо Гол, който я организира.

Дьо Гол до голяма степен е митът, от който французите имат нужда в този момент, за да преодолеят унижението. Защото те са горда нация. Те не могат да приемат задълго такова унижение. Германците няколко пъти ги унижават с този вагон в Компиенската гора. Французите, разбира се, им го връщат. Три пъти се водят едни други там да подписват. Ако отидете, ще видите, че и досега си стои вагонът. Дотам никога не е имало жп линия. Сложен е в гората в изолираното място, периодично да си подписват капитулациите [примирията - б.а., Х. М.] един на друг.

Така че Дьо Гол се ражда като политическа фигура като един мит точно в момента, когато французите имат остра нужда от него. Те самите го издигат. И, разбира се, собствените му политически заслуги са големи.

Например за излизането от войната в Алжир, с което до голяма степен излага живота си на риск. Защото е имало опити за убийство [31 атентата срещу него, б.а., Х. М].

Той е много гъвкав, много интересна политическа фигура. Примерно, отивайки в Алжир, и сега французите още го помнят и го казват и го напомнят на Оланд, който отиде неотдавна в Алжир, и му припомниха колко голяма е разликата между двамата. Когато Дьо Гол отива, всички очакват от него да каже какво ще става в Алжир, защото всички са настръхнали едни срещу други. Той излиза и казва: „Аз ви разбрах!“. И всички са доволни, защото той ги е разбрал. Трябва да си наистина много голяма личност, за да можеш, казвайки една такава елементарна фраза, реално да си свършиш работата. А той може. И въобще, ако го слушате, той е един артист, драматургичното изкуство при него е силно развито. Той успява в зависимост от аудиторията да намери подхода и думите, които да свършат работа.

- И да напипа пулса на общественото мнение.

- Общественото мнение. И не само. Но и в света. Дьо Гол има значение заради това, че все пак е решителен политик. Ако има някакъв предшественик на разведряването и преди събитията от 1968 г., то това са неговите визити от 1966 г. в Източна Европа. Дьо Гол се отвори към Източна Европа, ходи в Полша, ходи в Съветския съюз, ходи в Румъния. В България не е идвал, но покани Тодор Живков във Франция, т.е. той беше първият западен политик, който направи разчупването във фронтовете на Студената война. Това е много интересно. Неговото излизане от военните структури на НАТО, от една страна, като политическо решение е много смело, от друга страна, може да се определи като грешка, защото до този момент НАТО се намира в Париж и трябва да се изнесе в Брюксел и французите по този начин губят и влияние в НАТО. Но той решава, че мястото им не е там, защото американците прекалено много доминират, а във френската политическа култура това е много силно заложено, че американците са, така да се каже, техните чеда в политиката и те трябва да ги слушат, а не обратното, да ги доминират, и това ги обижда. От времето на Американската война за независимост французите играят ролята на учители на американците, имат и съответното самочувствие, тези янки не могат да им дават акъл. Обижда ги и положението след войната, в което се оказва Франция - на второстепенна, макар и голяма, световна сила. Това никак не се харесва на Дьо Гол. Те, така да се каже, по милост, с едно снизхождение към тях, получават окупационна зона в Германия, без да имат никакви заслуги за победата във войната. Те не могат да се сравнят със заслугите и на други народи. В никакъв случай не са сравними със заслугите на англичаните, на американците и на руснаците. Това е жест на симпатия, на уважение и един кредит, който инвестира в тяхното самочувствие, за да се възстановят по-бързо след войната. И те го правят, възползват се и са благодарни. В същото време си запазват едно на ум, че всъщност са една унизена нация. И Дьо Гол се опитва, до голяма степен чрез дистанцирането си, да върне онова величие, което има Франция като самостоятелна сила, съчетано, разбира се, със самочувствието, което има от ядрените оръжия, изпробвани през 60-те години, които създават потенциала на Франция отново да бъде световна сила. Дьо Гол е фигурата, която най-много работи за френското самочувствие.“512

Според Светослав Терзиев, който поставя Генерала в контекста на 1968 година, характерна със смяната на едно поколение водачи с друго, „Дьо Гол трябваше да си отиде тогава... И в това е неговата сила, в политическия му усет. Той беше фигура, която знаеше кога неговото време е дошло и кога си е отишло. И действително много точно постъпи. Предизвика собственото си оттегляне с един абсолютно незначителен референдум за преразпределението [на регионите и Сената - б.а., Х. М.].“513

На въпроса ми към Милан Миланов „Как бихте охарактеризирали генерал Дьо Гол като държавник, политик и личност като цяло, и в частност, позициите и действията му през май - юни 1968 г. той отговори: „Вече стана дума за това, че генерал Дьо Гол е признат не само в своята страна, но и навсякъде по света като голям френски политик и държавник с изключителни заслуги за френската нация и френския народ. Той е дал значителен принос и за развитието на международните отношения по посока на добросъседството, мира, разбирателството и сътрудничеството. Пословична е неговата привързаност към принципите на суверенността и независимостта в условията на сложната и противоречива съвременна действителност. Що се отнася до позициите и поведението му през май - юни 1968 г., той действа като върховен държавен ръководител в съответствие с изискванията на момента. Съдейки по развитието на обстановката, макар и смутен, той осъзнава, че размахът на протестното движение налага необходимостта от реформи и се старае да не допусне или поне да ограничи физическото насилие от двете страни. Търси диалога и компромиса, но не на всяка цена.“514

Според Милан Миланов няма съмнение, че отиването на генерал Дьо Гол в Баден-Баден за среща с командването на групата френски войски в тогавашната Федерална република Германия е продиктувано от размаха на кризата във Франция. В нейния разгар той тайно напуска Франция, макар и за кратко, но с цялото си семейство, за да се срещне с ген. Масю. Доста смутен, обезверен и засегнат в чувството си за величие и недосегаемост, той в крайна сметка се вслушва в съвета и увещанията на ген. Масю да се върне във Франция, на която е нужен, и да предприеме съответните незабавни мерки.

За Милан Миланов отношението на френското общество към Дьо Гол е еднозначно. Голизмът, силен и активен по негово време и непосредствено след него, все още има силни традиции във френската политическа действителност, но вече не е така ярко изявен. Името, личността и делото на Дьо Гол, неговата национална и международна известност обаче са здраво вкоренени в съвременната история на страната и са гаранция за присъствието и влиянието на голизма в съвременния обществено-политически живот.

Дьо Гол е несъмнено велика личност за Франция и забележителен политик в съвременния свят, но и той става жертва на прекомерните си амбиции. След като за пореден път залага на считания от самия него свой безспорен и непоклатим авторитет, губи поредния референдум и се оттегля от политическата сцена.

На въпроса ми защо въпреки всичко Дьо Гол успява не само да овладее кризата, но на парламентарните избори голистката партия разгромява политическите си противници и получава абсолютно мнозинство в Националното събрание, проф. Миланов отвърна: „Вероятно обясненията са повече от едно, но не на последно място сред тях е фактът, че стачкуващите и протестиращите издигат предимно социални, а не политически искания, не за смяна на режима, а за реформирането и подобряването му. От момента, в който Дьо Гол приема да реформира държавата и обществото и започва промените в духа на исканията на улицата, средният французин го предпочита като гарант на реда и сигурността, нещо, което той вече беше доказал.“515

Относно голизма по времето на Дьо Гол и след него Милан Миланов изрази становище, че той като явление има широка основа, много по-широка, отколкото би могло да се обясни само с една харизматична личност. „Той не може да се сведе само до личността на Дьо Гол, макар че идеите му за развитието на Франция и света са неговата сърцевина. Основната тенденция при Дьо Гол и с по-малък успех след него беше Франция да бъде напълно независима и самостоятелна. Известно е, че тази тенденция, независимо от конкретния повод, е в основата на решението на Франция да напусне през 1966 г. военната организация на НАТО.“516

На въпроса ми към П. Писарев каква е оценката му за Генерала като държавник и политик, отговорът беше еднозначен: „Голяма фигура. Това е най-голямата фигура, заедно със Сталин, Чърчил, Рузвелт, но Дьо Гол всички ги предвари и влезе в модерното време. Той е голяма фигура за французите, историческа фигура, равна по мащаби на Луи XIV, на Луи XVI, на Наполеон, така го и тачат. Например те го „плюят“ във Франция. Но не съм видял французин, включително комунист, да говори срещу него вън от нейните граници. Например аз съм водил Рьоне Андрио, главния редактор на „Юманите“, водил съм заместник-главния редактор при Тодор Живков за интервю. Започват разговори за Франция, включително и за Дьо Гол. А той мълчи и нищо не казва. Никой вън от границите на Франция не говори против френското правителство, колкото и да е против него. Французите са особени патриоти. Няма такова нещо като нашите сега, ходят в Европарламента и държат речи против българското правителство. Такова нещо от французин не може да се очаква.“517

Павел Писарев пише в мемоарите си: „Дьо Гол почина през ноември 1970 г. Президентът Помпиду оказа най-високи държавни почести на покойника, направи всичко за увековечаване на името му. Генерал Дьо Гол остана в историята като велика личност, организирала французите във войната против фашизма. И като създател на модерната Пета република - с високоразвита икономика, със социално ориентирано общество и с независима външна мирна политика, различна от политиката на САЩ и НАТО, като активен радетел за развитието на ЕС, за сдобряване с Германия и със сътрудничеството със социалистическите страни, арабите и Изтока. Генералът обяви Израел за окупатор и не стъпи там... Двадесет и първият век започна, но къде са политиците от ранга на Дьо Гол? Дьо Гол е епоха в развитието на Франция, той обобщава историческия и опит от няколкостотин години, съчетава бонапартизма, месианската роля на водача на държавата и народа, колберизма, намесата на държавата в икономическия живот на страната и опита на католицизма да помири интересите на бедните и богатите, да установи социализъм без марксизъм. Франция живее четвърт век в ерата на голизма - Дьо Гол, Помпиду, Жискар, Ширак, и чак сега се появи Саркози, който откровено иска да наложи нов капитализъм от американски либерален тип.

Политици като Дьо Гол, Рузвелт, а по-късно Аденауер, Шмид, Кол, Маргарет Тачър искат да дадат ново дихание на капитализма. Неслучайно Дьо Гол взе за министър-председател и свой наследник Помпиду - представител на Ротшилд, едрия капитал, с който Дьо Гол се разбираше добре.

Дьо Гол се променяше, той променяше и света, в който живееше. Франция и Европа, светът дължат много на този забележителен французин. Той не остави лично богатство след себе си, не назначи нито един роднина във властта, не произведе сина си, стоял контраадмирал 20 години, в адмирал, като върнал заповедта с думите: „Не е узрял да командва, да го строява жена му“. Синът му Филип дьо Гол стана адмирал и сенатор след смъртта на баща си. Годините, в които бях кореспондент в Париж, бяха силно маркирани от личността на генерала, затова отделям за него и събитията, в които съм участвал, толкова много място в своите писания.“518

24 май. „Лошата“ реч на Генерала. Продължава шест минути. Може би най-безсъдържателната и най-безцветната от всичките му многобройни речи. След дълъг телефонен разговор с Жорж Помпиду решава да съкрати с 12 часа посещението си в Румъния. Късно вечерта на 18 май каца в столицата. Министрите го посрещат с тревожни новини. Той е вбесен и се нахвърля срещу тях с укори и сарказми: „Достатъчно е Дьо Гол да се отдалечи и всичко се руши!“. Вече в Елисейския дворец решително заявява: „Всичко това трябва да спре. Или те, или ние... Реформи - да, карнавал - не!“519 Решава да използва любимото си оръжие - референдума. На заседание на Министерския съвет от 23 май Генералът обявява съдържанието на предстоящото изказване. Никой, освен Гишар, Мисоф и Горс, не посмява да се надигне срещу тази чудновата идея. В кулоарите на Националното събрание някои голисти заявяват: „Старият“ (едно от прозвищата на Дьо Гол - б.а., Х. М.) е свършен, трябва да си върви“. На споменатото заседание всички са поразени от „равнодушния му тон“, както пише Оливие Гишар, министър на индустрията. „Някои дори повярваха, че вече е „откачил“. Други, по-разсъдливи, че още опипва терена за контраатака. „Ако бяха слушали по-внимателно дългия монолог на Генерала, може би щяха да отгатнат към каква идея се насочваше Дьо Гол, той, който написа във „Франция и нейната армия“: „Трябва да се организира изненадата, когато хиляди смутители се набъркат в делата“. Заяви пред министрите същия ден: „Ние се намираме в страна, която не се страхува нито от бедност, нито от външна тревога. Докато французите повече не се страхуват, те ще бъдат готови да се върнат към своите стари склонности, които не ги водят към авторитета на държавата.“520

В 20 часа на другия ден Дьо Гол се появява на телевизионните екрани. Това изказване е дългоочаквано. Обявено е гръмогласно от всички говорители на властта. „Човекът светкавица от 1961, саркастичният гений от кампанията през 1965, шампионът от всички категории в галактиката от образи, е не повече от един старец, разсърден, че някой е изцапал къщата му и че се гневят срещу легендата му. Той издига като върховно оръжие референдума и като абсолютно оръжие - своята оставка. Взрив от обиден смях посреща заплахата му от Лионската гара на левия бряг (на Сена - б.а., Х. М.): „Да имаш да вземаш!“.521

В обръщението си към нацията Генералът обявява референдум за участието на работниците в ръководството на предприятията. Признава, че паралич застрашава страната и че трябва да бъде предотвратена опасността от въвличането и в гражданска война, в „най-отвратителни и най-разорителни авантюри“. При положителното гласуване на държавата и преди всичко на нейния ръководител трябва да се предоставят пълномощия да осигури обновлението. В случай на отрицателен отговор, той ще си отиде.

Всички в кабинета на Мишел Жобер в Отел Матиньон (резиденцията на правителството - б.а., Х. М.) го гледат. Там са Помпиду, Жобер, Баладюр, Льофранк, Ширак. Едуар Баладюр ще си спомни: „Бях обхванат от тъга и тревога. Колко бяхме далеч от акцентите на Дьо Гол на алжирските барикади от 1960 или на генералския бунт от следващата година! Надявах се, че още веднъж с няколко думи Генералът ще укроти ситуацията. Какво щеше да стане, ако той се провалеше?“.522 Във всеки случай той не може да успокои раздвижването с една реч, нито да довърши Кон-Бендит или Жесмар, сякаш са Салан или Шал. Министър-председателят е с наведена глава, държи връзка ключове в ръце, кръстосани зад гърба, не показва никакво чувство. След края запазва за миг тишина и отбелязва: „Можеше да бъде и по-зле.“523 Жак Ширак е главен секретар по трудовата заетост, най-младият член на правителството, един от малцината, запазили хладнокръвие в това положение. Вбесен е от масовото напускане на голисткия кораб от „плъховете“. Той също като Помпиду е раздразнен от поведението на Генерала, който винаги се инати със своите фиксидеи - за референдума за участието. Не се прави референдум, когато цялата страна е обхваната от революция и оспорва първо самия Дьо Гол. Не се говори за участие тогава, когато барикадите се издигат в столицата.

28 май. Вечерта Генералът приема министъра на вътрешните работи и му казва: „Видях Помпиду току-що и той ме увери, че ще бъде достатъчно да се държим и че всичко ще се подреди. Казах му, че е оптимист [...]. Това е наводнение. Работниците, които не държаха толкова да се включат в стачката, се включиха, защото видяха как всичко се отстъпва на студентите и как тепърва ще продължава да им се отстъпва [...]. И целият въпрос е да се знае дали може нещо да се направи!“.524
В устата на Дьо Гол тези думи звучат много обезпокоително за Кристиян Фуше, най-малкото, защото вече не са внушение или един от тези неочаквани обрати, в изкуството на които той минава за майстор.

Министърът продължава разказа за срещата си с Генерала, която дълбоко го е потиснала: „В голямото помещение, напълно затихнало и едва осветено от нощната лампа на бюрото, както и от яснотата на нощта, която влизаше през полуотворените прозорци към градината, дойде това невероятно изречение:Фуше, знаете ли, че започвам да мисля, че ще се сгромолясам!“.525 Дьо Гол се връща в мислите си към преломни моменти, когато си е задавал въпроса дали си струва да продължава да бъде начело: „Това ми се случи вече в Дакар, когато хората на Виши ме теглеха надолу. За няколко часа вярвах, че това е краят; че в крайна сметка съм се излъгал. Ако бъда честен, лично за себе си, действах във всеки случай както трябваше, но повярвах, че съм надценил шансовете на „Свободна Франция“ и се питах дали си заслужава да остана там [...]. През 1943 след един ужасен сблъсък с Чърчил още веднъж бях готов да зарежа всичко. През 1946526 и през 1953527 наистина ми писна. Днес ми писна отново.“528

Според Нино Нинов само преди един месец този епилог би се сторил на всекиго „бълнуване“. На 29 май „десет милиона стачници заемаха заводите, канцелариите, гарите, летищата, учебните заведения. Стачните комитети организираха снабдяването на населението, пазеха златното съкровище, държаха митници и арсенали“.529 Всяко едно твърдение може да бъде опровергано, особено последните. Колкото до снабдяването, то се организира от държавата. Според разсекретени френски полицейски документи във връзка с 30-годишнината от май 1968 г., подробно се дават данни колко тона храни и от какъв вид, както и по колко тона бензин са били осигурявани. Подробно са описани и охраната на Халите, на складовете с храна и провизии и резервоарите. Така може да се види, че тези твърдения са поредният мит за силата на ФКП и профсъюзите, който обаче е отхвърлен от историческите документи. Според Н. Нинов по призива на ОКТ 800 000 са манифестирали по улиците с лозунга „народно правителство“. Това е лозунг, който се задържа само 24 часа.

Ето защо едва ли е особена гордост да бъде споменаван. „Полицията избягваше „контакта“ с демонстрантите, а армията мълчеше“.530 Веднага бих попитал, какво се има предвид под „контакт“. Специално на 29 май наистина манифестантите мирно се разотиват, но това е вследствие на нареждането на Москва. Без съмнение обаче, по време на събитията от май - юни французите стават свидетели на насилие от двете страни. Колкото до това, че армията „мълчи“, на нея не и е работата да говори, а да изпълнява заповеди. „Отменяйки без всякакво обяснение редовно заседание на Министерския съвет, Дьо Гол беше заминал в „неизвестна посока“.531 За кого е „неизвестна“...

„Социалната криза във Франция вече се превърна в открита политическа. Днес сутринта в Париж се разпространи новината - генерал Дьо Гол внезапно е напуснал Елисейския дворец и е заминал за своето частно имение в Коломбе-ле-дьо-з’Еглиз. Никакви официални обяснения не са дадени за това изненадващо заминаване. В последното издание на в. „Монд“ пише: „Веднага след заминаването на генерал Дьо Гол за неговото имение, в Париж се разпространиха слухове, че държавният глава предвижда да се оттегли, като за това приготви специално обръщение към нацията“. Дьо Гол трябва да се върне в Париж, продължава вестникът, в четвъртък в 3 часа следобед, за да председателства заседанието на Министерския съвет. То бе предвидено за днес, сряда, 10 часа сутринта. По-голямата част от министрите бяха дошли в Елисейския дворец, когато бяха предупредени, че трябва да си отидат, защото заседанието е отложено за четвъртък следобед. Както съобщават всички следобедни вестници, „тази вечер в Париж се очакват дълбоки правителствени промени“. „Единственият изход“ - такова е заглавието на основния вътрешнополитически коментар на в. „Монд“, в който се подчертава: „Отказът на Дьо Гол от поста държавен глава, една възможност досега отхвърляна, става все повече единственият изход от кризата.“

В същото време, както съобщава „Франс соар“, проблемът за разпускане на Националното събрание вече се поставя открито сред самите депутати, дори и сред самото правителство.

Ясно е, че във Франция се разгръща голяма политическа битка. Трудно е да се каже дали такива големи парижки вестници, които току-що цитирах, стоят настрана от нея. Позицията, която те заемат против генерал Дьо Гол, очевидно е позиция на влиятелни политически и финансови кръгове. Освен тези предположения, тук се лансира мнението, че във Франция трудно ще се стигне до самия референдум от 16 юни.

Министър-председателят Помпиду настоява в специално обръщение по телевизията на всяка цена той да се проведе, което ще покаже разположението на силите в страната. В пресата се подсказва, че генерал Дьо Гол разполага, освен това с други възможности - например член 16 от конституцията, който му дава извънредни пълномощия в особени случаи.

Както се вижда, политическата обстановка в Париж е такава, че сега трудно могат да се разграничат действителните и сериозни новини от слуховете, които се разпространяват. Какво именно е вярно от всичко това, което съобщават големите парижки вестници „Монд“, „Фигаро“ и др., ще покажат близките часове и дни, но още отсега е ясно, че основният въпрос във Франция е въпросът за властта.“532

На 29 май в Париж са съсредоточени полицейски сили от 65 департамента (от общо 90). Поставени са в готовност многобройни военни части, включително парашутни и танкови. Но лично Генералът е отхвърлил всякакви искания армията да влиза в града и да стреля. Единствено полицията и жандармерията имат право да откриват огън при самозащита.

В 10 часа сутринта е свикано заседание на Министерския съвет. Обаче 45 минути преди това по нареждане на Генерала на Помпиду е съобщено, че то се отлага за 15 часа и 30 минути на другия ден. Дьо Гол му телефонира: „Аз съм съвсем измъчен, не съм спал вече шест нощи. Трябват ми 24 часа спокойствие и почивка, за да взема решение. Отивам в Коломбе, за да спя!“.533

Оставя го в пълна несигурност за дълбоките си намерения.

Според Димитър Шишманов в книгата му „Елисейският дворец“ за времето от май - юни 1968 г., Дьо Гол извиква министър-председателя и му заявява, „няма да се състои седмичното заседание на Министерския съвет. Заседанието се отлага с 24 часа. Имам нужда да изляза на полето и да размисля спокойно. Една нощ, прекарана в Коломбе, ще ми подейства добре. Утре ще се върна, не се безпокойте.

- Но, господин Генерал, сигурно ли е, че ще се върнете?

- Разбира се. Нямам причини да не се връщам. Във всеки случай Вие сте тук. Прегръщам Ви.“

Според Димитър Шишманов Помпиду е озадачен. Дьо Гол, който винаги държи на почетна дистанция от себе си и най-близките си сътрудници, само веднъж е употребил към свой сътрудник думите „прегръщам Ви“: на 24 август 1944 г., в разгара на Парижкото въстание срещу немските окупатори, когато нарежда на генерал Льоклер да влезе с блиндираната си дивизия в Париж. Шест месеца по-късно Помпиду казва пред приятели:

„Да ме прегърне! Това не бе негов навик. Казах си, работата отива на лошо. Той няма да се върне.“534

Президентът напуска столицата с куфари с архиви. В колата до него са мадам Дьо Гол, която носи всичките си бижута, и неговият адютант. Кортежът се отправя към летището за хеликоптери в Иси ле Мулино. Оттам излитат два хеликоптера „Алует III“. В единия са Генералът в цивилно облекло, мадам Дьо Гол, адютантът - военнофлотският капитан Флоис, в другия - охраната и лекарят му.

Но французите все още не знаят всичко: Помпиду скоро научава, че следата на Генерала е загубена. Той е напуснал Париж с два хеликоптера, но не е пристигнал в имението си и машината не е кацнала както обикновено в Шомон. Никой, с изключение може би на директора на Националната жандармерия, не знае откъде е минал. Шабан-Делмас разказва: „Към 15 часа се обадих в Матиньон и министър-председателят ми каза, че е заедно с Мишел Дебре535, Роже Фре536 и Жак Фокар. Пет минути по-късно аз също пристигнах и намерих в съседната стая Клод Помпиду537, много обезпокоена от новините. С влизането си поех драмата, която се носеше във въздуха. Жорж Помпиду се разхождаше с мрачно лице от единия до другия край и не изглеждаше да ме е забелязал. - Какво става? - Изгубихме генерала... Следобед Матиньон полудя.“538 Самият Помпиду признава, че тази сутрин хипотезата за заминаването на Конетабъла му се е струвала като катастрофа. Не само неговият престиж е продължавал да бъде основен елемент на властта, но и юридически оставката му е щяла да го постави в непоправимо положение.

В 14 часа и 30 минути министър-председателят приема група депутати от правителственото мнозинство и им съобщава думите на Дьо Гол. След това казва: „Сега трябва да чакаме решението на Генерала. Но в онова душевно състояние, в което го видях през последните дни, не е изключено неговото оттегляне.“539

Според Н. Нинов „мнозина мислеха, че [Дьо Гол] вече няма да се върне - нали през 1946 г. също така без предупреждение беше напуснал властта. Помпиду съчиняваше възвание до френския народ, Митеран гледаше безстрашно пред фотографите - за всички наследството беше открито. Острите зигзази напомнят зимата на 1848 година - на вдигане на прогресивната част от народа, избиране на реакционно правителство и накрая реставрация. С известна разлика. Заимствайки езика на дипломацията, един наблюдател характеризира събитията от май - юни 1968 г. като „студена гражданска война“.540

Общественото мнение нито за момент не се е съмнявало в новината за заминаването: това е краят на голистката власт. Шефовете на опозицията го виждат като потвърждение на своите анализи и оправдание за инициативите за запълване на празнината. Членовете на правителството в мнозинството си не са далеч от същите мисли. В министерствата се съставят нови екипи. Почти сам, Жорж Помпиду не капитулира, въпреки горчивината, че е изоставен в пълна несигурност за мислите на Генерала. В сряда вечерта на 29 май, десет години след призива на президента Рьоне Коти към „най-прочутия французин“, за да потуши кризата от 1958 г., всичко потвърждава убеждението, че Петата република изживява последните си часове.

„Помпиду и някои от министрите са убедени, че генерал Дьо Гол няма да се върне. По-късно, питан от журналист, вярвал ли е, че Генералът не ще се върне в Париж, той отговаря: „В този момент не само вярвах, бях сигурен“.541 На 29 следобед той вижда вече себе си в Елисейския дворец. Няма по-сериозен кандидат от него за президент на Републиката. Министрите и ръководителите на партиите от управляващата коалиция също виждат в него единствената надежда за режима. Извикани в двореца Матиньон, представители на ръководствата на тези партии и на парламентарните им групи тревожно коментират най-новото развитие на събитията след мистериозното изчезване на президента на Републиката.

„- Господа - обръща се към тях Помпиду. - Без съмнение в близките часове аз ще бъда призован да взема важни решения. Желая да узная вашето мнение по създалото се положение.

Един след друг правителствените депутати вземат думата:

- Време е да покажем, че сме готови да се бием.

- Това ще бъде лудост. Вие ще предизвикате въстание.

- Ако Генералът си отиде, Вие, Жорж Помпиду, ще трябва да насрочите президентски избори. Вие ще бъдете нашият кандидат.

- Генералът няма да се върне. Във всеки случай той трябва да си отиде. Ние се намираме в революционна ситуация и часът на правителствени реконструкции отдавна е минал.

- Ако Дьо Гол си отиде, Вие, Жорж Помпиду, също ще бъдете пометен. Това, което е необходимо, е съставянето на правителство на национален съюз.“542

Преобладава убеждението, че събитията в Париж са нанесли непоправим удар върху престижа на генерал Дьо Гол и че той не ще остане повече президент на Републиката. Помпиду също е убеден в това и смята, че вече е дошъл неговият ред на държавното ръководство на Франция. Но той се опасява, че ако страната узнае за изчезването на Дьо Гол, ще се създаде опасна празнота в държавния и политическия живот, едно междуцарствие, което може да предизвика експлозия. Затова той би желал Генералът да се завърне и смяната да стане по мирен начин, чрез преговори с профсъюзите и студентите, чрез нови президентски избори, като преди това бъдат проведени законодателни избори, които правителството сигурно ще спечели. Той смята, че левичарските групи със своите анархистични действия и безчинства са свършили в това отношение добра работа. Но време за чакане няма и трябва да се действа бързо. Помпиду нарежда един екип от телевизията да дойде в двореца Матиньон, за да бъде направен запис на обръщение към френския народ с голяма важност в отсъствие на президента на Републиката. Някои от министрите го окуражават да обяви с това обръщение оттеглянето на Дьо Гол. Един от тези министри, Албен Шаландон, казва:

„Дьо Гол! Във всеки случай с него е свършено. Той нищо не разбра от тази криза. Въпросът е сега как да се помогне на Помпиду да поеме делата в ръцете си.“543

Ръководителят на телевизионния екип, който ще прави записа на обръщението на Помпиду, има смелост да се противопостави. Той се обръща към министъра на информацията Жорж Горс:

„- Господин министре, за да се предаде по телевизията декларация на министър-председателя, е необходимо съгласие на Елисейския дворец.

- Но Вие виждате - отговаря министърът, - че министър-председателят е поел цялата власт.

- Откога? Нека ми покажат писмен документ за това!“544

Спорът става излишен. Военният министър Пиер Месмер уведомява министър-председателя, че по сведения на началника на Генералния щаб генерал Фурке хеликоптерите, излетели от Иси ле Мулино с генерал Дьо Гол и придружаващите го лица, са кацнали в Баден-Баден, в щаба на командването на френските войски в Западна Германия. Най-после в 16 часа и 29 минути военният министър съобщава на Помпиду, че органи на ПВО са попаднали на следите му: Месмер се е свързал лично по телефона с генерал Масю545. Главнокомандващият окупационните части съобщава, че Дьо Гол е при него и всичко е в ред. Масю вече е разговарял и с генерал Дьо Боасийо. В Отел Матиньон си отдъхват с облекчение. „Преживях два часа на ужасна тревога“ - признава Жорж Помпиду546.

Съществуват различни версии за тъй нареченото мистериозно изчезване на Генерала. За кого бие камбаната? Чисто по Хемингуеевски. Бие ли камбаната за Дьо Гол?

Те се разминават както върху подробностите за фактите, така и в тълкуванията за намеренията на президента. Една от тях е „макиавелистки“ театър. Дьо Гол иска да постигне голям психологически удар като замине внезапно и се завърне неочаквано. Подготвя в свой дух сценария на триумфалното си пристигане, както уверяват някои, които са били при него в навечерието на тръгването. „Ако става дума за коварно замислена операция, гениално монтирана от един тактик, доминиращ и контролиращ събитието и лъжещ близките си по-добре от враговете си - както поддържа Пиер Виансон-Понте в няколко забележителни страници на своята „История на Голистката република“, или хитрините на стратега са само покривало на едно огромно рухване, където професионалният гений е намерил средство за интригата си.“547 Според същия автор Помпиду е бил на тайно посещение в Баден - една чисто тактическа операция, хладнокръвно и продължително подготвяна, за да бъде осъществена с маниакална грижливост и със забележителна сръчност, единствената теза, която изглежда задоволителна. Самият Помпиду никога не е потвърждавал тази теория.

Друг избран свидетел, генерал Дьо Боасийо548, зет на Генерала, слага точка върху темата за „бягството“ му. Според него всичко е не повече от игра да провокира изненада и да внуши страх у нацията, която да бъде изправена пред избора между настъпващата празнота и хаос в държавата, и оглавяването на властта от президента, опряна на армията, която той ще проучи549. Предния ден Дьо Гол го вика от командния му пункт в Мюлуз в танковия корпус в Мец. В 10 часа генералът се явява в президентския кабинет. С изострено лице, суров вид, героят от Втората световна война, намирал се в надупчения от куршуми „Ситроен“ по време на атентата в Пти-Кламар на 22 август 1962 г. трябва да обядва със свекър си, но той го вика по-рано. Още с идването си в Елисейския дворец забелязва тревогата на сътрудниците, които виждат, че персоналът приготвя багажа на президентската двойка. Преди да влезе в кабинета на Генерала, той го придумва да не скръства ръце: „Слушайте, бийте се, защото това наистина е невъзможно, накрая, това е изоставяне на родината! Това е нетърпимо, това е противно на природата Ви, това е противно на историческата Ви личност. Моля Ви настойчиво, бийте се.“ За тази драматична среща, Ален дьо Боасийо ще направи един запис, в който водачът на „Свободна Франция“ изглежда, че „напълно се е сринал“. Той е един от малкото, на които той доверява решението си да замине в Баден-Баден. Дьо Боасийо подскача: „Татко, но това е напълно невъзможно. Вие не можете да направите това, Вие имате армията, която е готова да Ви следва“. Дьо Гол не е толкова сигурен. Ален дьо Боасийо го уверява и настоява: „Вие не можете да изоставите всичко така. Но аз не мога нищо, отговаря Дьо Гол, нищо не се подчинява повече, министрите не ръководят повече, позорно напускат и аз искам да се отдалеча. Ще видя колко време мога да остана и искам да създам хаос. И после, писна ми, писна ми.“ Ален дьо Боасийо става и застава мирно пред него: „Не Вашият зет ви говори, а генерал Дьо Боасийо. Казвам Ви: Генерале, Вие нямате право да правите това.“550 Дьо Гол става, прегръща го и му поверява мисия: да отиде в Коломбе и да вземе определени документи, сред които едно писмо за министър-председателя, който ще стане негов наследник в случай на нещастие.

На другата сутрин в Елисейския дворец му обявява намерението си да напусне Париж, за да се срещне с генерал Масю. Иска от него да запази пълна тайна, защото има намерение да вкара французите, включително и правителството, в съмнение и безпокойство за овладяване на ситуацията.

„- Е, Ален, какво става? Докъде сме стигнали? Напрежението расте и може би ще имаме изпитание на силите, използване на армията. Въпросът, който Ви поставям, е: какво ще бъде поведението на армията, ако стигнем дотам?

Още преди да чуе отговора на генерал Дьо Боасийо, генерал Дьо Гол продължава с разсъждения за положението в Париж и в страната. Той казва, че ако комунистите нахлуят в Елисейския дворец, или трябва да се стреля, или трябва да се капитулира. В първия случай това би било катастрофа и трагедия, а вторият е недопустим. Той не ще приеме да бъде заловен като Луи XVI в двореца.

- Аз напускам Париж - продължава Дьо Гол, - защото днес следобед една комунистическа манифестация ще тръгне от площад „Бастилия“ и ще завърши при гара Сен Лазар. Не се знае дали тя не ще завърши на „Шан-з-Елизе“ или в самия Елисейски дворец. Аз си отивам. Празен дворец не се атакува. От момента, в който вече не ще бъда там, републиканските гвардейци няма защо да се отбраняват и евентуално да стрелят. Не трябва да се пролива кръв заради моята защита.“551

Дьо Гол изпитва голяма тревога за армията. Скъсването на връзките, отчуждаването на народа от армията той смята за най-голямото нещастие за една държава. Негова е мисълта: „Има нещо много по-страшно от една нация без армия. Това е една армия без нация“.

„- След нашия разговор миналата седмица - отговаря генерал Дьо Боасийо - има една голяма промяна в настроенията. Ако тогава можеше да има някои колебания, сега вече няма. Разбира се, не става въпрос армията да предприеме пряко антиработнически репресии. На войсковите части могат да бъдат поверени мисии за охрана и защита на мостовете, на чувствителни стратегически пунктове, за да може полицията и жандармерията да бъдат свободни за други задачи.

Но ако и това ограничено използване на армията не помогне?

Генерал Дьо Боасийо завършва с думите:

- Пер, не Вашият зет, а командирът на 7-а моторизирана дивизия Ви говори. Ние не ще оставим Франция така, без да прибегнем до въоръжените сили, които имат за мисия защитата на отечеството както от външна, така и от вътрешна опасност. Заявявам Ви това не само от мое лично име, но и от името на моите другари - командири на дивизии. Ние сме на Ваше разположение каквото и да става.“552

Според друг източник, а именно документалният филм за 100-годишнината от рождението на Дьо Гол, в серията за майските събития този ключов разговор също е залегнал. Ето какво си спомня Дьо Гол за него: „...Железницата заяде, какво да направя, може би е по-добре да си отида вкъщи и да пиша мемоари“. Тогава застанах мирно пред него и му казах: „Пред Вас е не зет Ви, а командващият Седма армия. Дошъл е с послание до началника си“. Дьо Гол също застана мирно и го видях, как действаше през последната седмица, през последната ни среща в Елисейския дворец и т.н. Освен това му казах: „Армията е вярна и чака заповеди. Тя не би понесла да остави да унижават държавата по този начин“. Генералът се приближи и ми каза: „Ако армията се задържи сама, то аз ще действам както намеря за добре.“553

Тук се съдържат две от основните версии за „изчезването“. Вече споменах първата - тъй нареченият макиавелистки театър. Напълно вероятна е, като се вземат предвид качествата на държавник и политик и на характера на Дьо Гол. От една страна, способността му да осъществява дългосрочни стратегии и планиране. Неслучайно успява да издигне разрушена Франция от развалините след Освобождението и да направи от Петата република модерна индустриализирана държава и една от великите сили. От друга страна, той, като един от големите играчи на политическата сцена, е добър актьор. Заедно с това е и режисьор на своите пиеси, което вече е рядкост. Подчертава се склонността му към импровизация, но тя не вреди, а обратното, само обогатява действията му. Някои от качествата на характера му, които до голяма степен дават обяснение за случилото се на 29 май, са тайнствеността, загадъчността, както и непрекъснатият му живот под ледена маска, докато в един момент маската сякаш измества истинската същност. И трите наследява от майка си.

Друга версия, която се съдържа в цитирания разговор с генерал Дьо Боасийо, е стремежът на Генерала да се срещне с военачалниците и да си осигури тяхната поддръжка в случай, че кризата се изроди в гражданска война. Вижда се, че зет му го уверява във верността на армията. В резултат на срещата с Масю една танкова дивизия е изтеглена от състава на френските войски в Германия и е разположена край Париж. Същевременно според други автори554 тя не почива на никакво доказателство: идеята за сделка, поне подразбираща се, между Дьо Гол и доминиращата чувствителност на военните, се основава върху факта, че ще последва амнистия за генерал Салан, полковник Аргу555, освободен през юни 1968 г., по-късно във Франция ще се върнат Жорж Бидо556 и Жак Сустел557.

Вече споменах за изискването на Генерала към зет му да пази тайна. Подобно той отправя и към адютанта си адмирал Флохик558. На 29 май му нарежда да вземе картите, без да го види който и да било, като дойде по на изток от Коломбе. Излитат от Исю-ле-Мулино. Вече във въздуха на борда на „Алует559 III“, в 13 часа Генералът му открива целта си - резиденцията на ген. Масю. Когато заедно с пилотите уточняват по картите посоката, адютантът си спомня „ефектите от изненадата такива, каквито са изложени в „Острието на шпагата“560. Последните факти изключват вероятността за импровизирано действие и по-скоро навеждат на мисълта за строго преследвана стратегия. Франция, която той е градил толкова време, се намира в катастрофа, за да може да си позволи импровизации. Разбира се, той е човек, с всичките човешки качества и слабости. Налегнали са го болести и умора. Независимо от ледената маска и неизменно изправената стойка. Твърде много свидетели сочат за редица моменти на срив, на колебание. Един от тях е едновремешният му съратник от „Свободна Франция“ Кристиан Фуше. Самият Генерал му доверява за преломни събития, в които е бил готов да се откаже. И въпреки всичко министърът на вътрешните работи нито за миг не отгатва, че той има намерение да напусне Париж и много по-смело и по-зрелищно, отколкото изобщо си е представял, ще се хвърли в предприятие, което ще преобърне напълно ситуацията. А може би не е случайно подигравателното прозвище, дадено на президента от родените в Алжир французи - Grand Zohra (Голямата Зора - б.а., Х. М.), в което чрез арабското женско име се намеква за непостоянството в позициите на Дьо Гол и предимно заради политиката му по отношение на Алжир?

Една от версиите е, че Генералът се е опитал да напусне, да подаде оставка, опит, който изоставя под настояванията на Масю. Дали сериозно е мислел да напусне властта? Няма да му бъде за пръв път. Вече споменах такива примери. Освен това вечерта на референдума от 28 октомври 1962 г., както преди балотажа на изборите през 1965 г., той остава няколко часа в очакване, но не издига идеята, че ще си отиде. Така че не е изключено на 29 май 1968 г. да се е питал дали да не подаде оставка. Вече година по-късно ще го стори и този път без надежда за връщане. Дьо Гол е човек, който знае входа и изхода от политиката. Може да пристигне като национален герой, а не качен на „бунтовнически хеликоптер“, знае кога да си отиде с достойнство, а не като досаден старец. Затова, когато подава оставка, противниците му ще се питат: „Той наистина ли напусна? Сега какво ще правим без Дьо Гол?“.

Това, че той заминава на 29 май със семейството си и с ценни книжа, се приема за доказателство, че наистина е искал да напусне. Специално е повикан синът му контраадмирал Филип дьо Гол. Николай Молчанов е именно от тези автори, които твърдят, че Генералът е „избягал“. Според него в характера на Дьо Гол винаги проличава органическа двусмисленост между думите и делата. По принцип не се е придържал към по-рано установен план. „Нека си припомним [...] стремежа му да постъпва под влияние на интуиция, усет, емоция, още повече в такива объркани неочаквани обстоятелства.“561 Обаче не се гради държава по интуиция, усет и емоция. Особено, когато става дума за залагане на дългосрочни цели и приоритети. Не може да се измъкнеш от блатото на Алжир, да победиш ОАС, да водиш световна политика по подобен начин. Интуицията и усетът, които Генералът категорично притежава, могат само да помогнат на един държавник и политик. Колкото до емоцията, той е човек, който се е сблъсквал със страданието, особено като се има предвид, че дъщеря му Ан е болна от нелечимата болест на Даун. Семейството обаче никога не я изоставя. Любимата й играчка е офицерската шапка на баща й.

Ето как самият Дьо Гол коментира на 7 юни 1968 г. събитията в телевизионно интервю с Мишел Дроа, журналист, писател, член на Френската академия: „Да, на 29 се опитах да се оттегля, не си зададох въпрос за самия себе си. и после в същото време помислих, че ако замина, заплашителните размирици ще се разраснат и ще отнесат Републиката, ето защо за пореден път се реших.“562

После, къде може да отиде, кой ще го чака? Едва ли той би се превърнал в беглец.

Преди да замине „на изток“ той казва на Жорж Помпиду: „Прегръщам Ви“. Някои приемат това за доказателство, че е имал намерение да си отиде. Министър-председателят потвърждава тази теза. Генерал Масю - също. Тя шокира само тези, които виждат в лицето на Дьо Гол свръхчовек. В този преломен във френската история момент те са останали твърде малко. Може да се каже, че Масю е един от най-важните свидетели. В 15 часа на 29 май пристига на площадката, когато кацат двата президентски вертолета. От единия слизат Генералът и г-жа Дьо Гол. Той му казва: „Масю, всичко отиде на вятъра. Комунистите окупираха страната. Идвам да Ви видя“.563 С първите си думи споделя безпокойството си за децата си. Според Масю Дьо Гол е имал впечатлението, че вече нищо не може да направи, бил е унизен да бъде третиран по такъв начин от французите, обезнадежден да присъства на самоубийството на страната си след пълния и просперитет. „Повече няма никой, на когото да се облегне, обща паника, желание на всички, дори и най-добрите, да го видят как ще се провали.“564 Дьо Гол не е приличал на себе си, пред Масю е стоял един засегнат и уморен човек. За пореден път му се е сторило, че той е много чувствителен. „Вече никой не ме иска.“ Голистът от „първия ден“ е чувствал, че трябва да спечели време, че трябва да припомни на Генерала делото, което е осъществил, и риска от разруха. Усилието му е струвало повече от час. Отначало резултатът е бил сякаш доста несигурен. В мемоарите си „Баден-Баден“ споделя, че му е казал доста тежки неща и че няма право да напусне страната. Почувствал е, че това, което говори, му е действало добре. „Продължавайте, продължавайте“. „Накрая той рязко стана. Бях изправен пред него, опрял гърба си за момент на бюрото си. Той се приближи към мен и ме прегърна: „Заминавам обратно! Повикайте жена ми!“.565 Старият съратник споделя, че Генералът не е човек, който се страхува, но не иска да бъде измамен, и също, не иска да бъде заложник на студентите. Накрая Масю казва: „Нещо, което е много важно: може би ако не бях аз, а някой друг, всичко би се забавило с 24 часа. Това би било пагубно.“566

Представят се свидетелства в „полза“ и във „вреда“ на най-различните версии. Сочат се „достоверни“ свидетели. Но става дума за изключително събитие, което решава съдбата не само на Франция, но в перспектива и на Дьо Гол. В крайна сметка, по един или друг начин, митът за него оцелява. Мнението ми е, че има взаимно допълване между версиите. Както има различни свидетели, които са били на ключови позиции със своите гледни точки. Все пак никой не остава напълно безпристрастен, нито пък безкористен. Може би най-точната, най-подхождащата както на качествата на Дьо Гол като държавник и политик, и като личност, а не бива да се пропуска - и като митологичен герой, е първата версия.

„Излязоха десетки книги, посветени на майските събития. В най-новата книга по този въпрос Анри Жиро, внук на стария противник на Генерала още от „Сражаваща се Франция“ ген. Жиро, озаглавена „Секретното споразумение в Баден-Баден“, авторът развива версията, че от съветска страна на генерал Дьо Гол е оказано съдействие, за да се задържи на власт. Няколко часа преди да кацне при ген. Масю, оттам си заминал след една среднощна среща командващият съветските войски в ГДР маршал Кочевой. Двамата военни разговаряли за събитията в Париж. „Защо не ги смачкате тези гниди, маоисти, анархисти и чужди германски агенти, които искат да свалят ген. Дьо Гол?“ - казал съветският маршал. Масю предал този разговор на Дьо Гол.

Авторът разкрива и други тайни. Съветският дипломат в Париж Дубинин е посетен от емисар на ген. Дьо Гол, който му предава сериозно послание от президента, в него той предупреждава, че по силата на договора с НАТО, когато сигурността на страна членка е заплашена, войските на пакта имат право да се настанят в страната, за да гарантират реда и сигурността. Вместо генерал Дьо Гол и неговата източна политика на размразяване, разбирателство и сътрудничество, в Париж ще се настани режим на Студената война. Това наистина не бе изключено, защото президентът Джонсън довтаса в Париж, за да получи уверение, че комунизмът не е решение на европейските проблеми. Като комунистически окачестви американската преса събитията в Париж. А те не бяха. Френската революция и Парижката комуна са за французите далечен спомен, стара история. Те знаят, че такива събития биват следвани от много кръв и не водят непременно до по-хубави дни.

Бърза е реакцията на Москва. Съветският посланик в Париж Зорин и съветникът в посолството Дубинин изпращат спешна телеграма до Москва за левичарския характер на стачките и за маоистките забежки на студентските събития. Дубинин се среща в ЦК на ФКП с Гастон Плисоние, член на Политбюро на ФКП, който му казва: „Нашите анализи съвпадат“. В деня на грандиозната манифестация на ОКТ и ФКП, парижкият вестник „Юманите“ излиза с лозунга: „Ние сме партия на реда“. Манифестантите пеят песни и без всякакви произшествия, вместо да влязат в Елисейския дворец, който в момента е изоставен от президента, спокойно си отиват вкъщи или в кварталните кръчми да пият по едно вино и да обсъдят положението. Стачката завърши.“567

30 май. Като се връща от Рейн, от летището до Коломбе Дьо Гол заминава със случаен полицейски автомобил. В 18 часа телефонира на Помпиду, че обявеното заседание на Министерския съвет ще се състои. В 14,30 на другия ден пристига в Елисейския дворец. Преди откриването му министър-председателят убеждава Дьо Гол да се откаже от референдума и да отложи следващите избори след разпускането на Националното събрание. Генералът променя в този смисъл вече по-рано приготвената декларация. Той застава пред министрите твърд и решителен, според мнозина сякаш подмладен: „Аз взех решение. Оставам.“

В 16 часа и 30 минути французите слушат по радиото изказването му. Но този път не го виждат едновременно на екраните. Не толкова, за да поднови традицията на гласа от Лондон, обърнал се към тях в нощта на Окупацията, противно на това, което си въобразяват. Става дума за технически причини: ОРТФ стачкува и записът на едно предаване по телевизията съдържа много рискове, които радиото избягва. Николай Молчанов смята, че Дьо Гол няма време да научи наизуст 60 реда, а не иска, особено в този важен ден, да демонстрира отслабващата си памет и да чете изказването си. Колкото до „отслабващата“ памет на Генерала, достатъчно е да се припомнят неговите 90-минутни пресконференции и едночасовите му речи, по време на които не поглежда в бележките си и не изневерява на предварително подготвения текст. Някои от похватите му по време на пресконференциите са задаване на фалшив въпрос, който обаче журналистите не са му отправили и съответен отговор с излагане на важна позиция.

Известно е, че той е страдал от късогледство и е можел да чете само с очила с много висок диоптър и дебели рамки, обаче е отказвал да ги носи. Един единствен път той е с очила по време на излъчванията на всички свои обръщения по телевизията, а именно на първото - от 1959 г. Едва ли в такъв ключов момент, какъвто е 30 май 1968 г. би искал да се покаже на французите с тях.

За разлика от несполучливото изказване от 24 май, гласът му звучи категорично. Цяла Франция е в слух: за четири минути и половина едно обръщение, произнесено със забележителна твърдост, с тон на краен авторитет, преобръща ситуацията: „Като носител на националната и републиканската законност, аз изучих за 24 часа всички, без изключение, възможности, които биха ми позволили да я запазя. И взех своето решение. При днешните обстоятелства няма да напусна поста си. Аз получих мандата си от народа и ще го изпълня... Днес разпускам Националното събрание.“568 Запазва на поста останалия му докрай верен министър-председател. По-нататък предупреждава, че страната е заплашена от диктатура. „Искат да я принудят да се подчини на власт, която би била въведена при национално отчаяние, власт, която, разбира се, преди всичко би била властта на победителя, т.е. на тоталитарния комунизъм.“

Въздействието от това изказване е възпламеняващо. Рядко преобръщане на ситуацията се е извършвало за толкова кратко време. „Жан Лакутюр великолепно изрази овладяването на инициативата: „В разстояние на пет минути Франция смени господаря, режима и века. Преди 16 ч. и 30 мин. бяхме в Куба. След 16 ч. и 35 мин. почти дойде Реставрацията.“569 С възстановени сили и думи повдига духа на страната, която винаги е гледал „очи в очи“.

Според Едуар Баладюр „Дьо Гол бе говорил с очаквания език, не този на лиризма или на реформата, неподходяща в този момент, но този на решителността, на силата. Всички тези, които вече не знаеха какво да мислят, желаеха да го чуят, дори тези, които петнадесет дни по-рано изискваха от правителството повече чувство. Днес този език бе добър, защото Дьо Гол, поучавайки се от предходните провали, бе предизвикал такова безпокойство със своето заминаване, че французите очакваха с тревога това, което той щеше да реши.“570

Морис Гримо571 описва като „тежък провал“ обръщението от 24 май. Дали щеше да бъде същото и днес? „Още с първите думи, преди всичко от тона, ние подскочихме. Край на поученията: този път лично Зевс бе слязъл при смъртните със светкавица в ръка. С кратки изречения разгневеният бог хвърля пламъци върху враговете си, обединява верните си, събужда нерешителните. Когато свърши, ние всички реагирахме по един и същ начин: „Този път той победи!“.572

Именно тази реч осигурява успеха на манифестацията на площад дьо ла Конкорд и на площад д’Етоал. Тя е продължително подготвяна, но след „изчезването“ на Генерала неговите привърженици не знаят кога ще се състои. Още не дочакали края на речта му, те излизат на улиците. Множеството се изкачва към „Шан-з-Елизе“. Събират се един милион души. Манифестацията е най-впечатляващата през месец май. Това са французи от така нареченото мълчаливо мнозинство. Те са враждебни на стачното движение и причинената от него парализа на снабдяването, най-вече с гориво. Същевременно са преситени от студентското насилие и ожесточение. В самия край на движението падат и първите жертви. Наред с това надничарите, които са задоволени от получените привилегии, са по-многобройни от тези, които се смятат за измамени от отсъствието на революционен изход. До началото на кризата, останали в мълчание, тези хора внезапно са намерили повод да се изразят. Преобладават такива от средна и над средна възраст, представителни, добре облечени. Няма работници. Личат бивши парашутисти, военни от запаса, чиновници. Сред тях са министрите Ширак, Дебре, Малро, Мисоф, Жокс, Мишле, Пейрефит, Шабан, както и всички голистки парламентаристи. Тук е и Раймон Арон, излязъл, след като аплодира изказването на Генерала. Множеството скандира: „Дьо Гол не е сам!“, „С Митеран е свършено!“, „Опразнете Сорбоната!“, „Обратно на работа!“. По свидетелство на Жак Вендру573 в 19 ч. и 30 мин. радостта е необикновена, хората не искат да напуснат „Шан-з-Елизе“ въпреки дъжда. Ивон дьо Гол през отворения прозорец долавя непрекъснатото ехо от аплодисменти, което се издига към Елисейския дворец. Вендру говори по телефона с Генерала: „Усетих по гласа му колко този порив към него го е възстановил от всичките му мъки…“.574

Един час след речта му Дьо Гол излиза на балкона на Елисейския дворец. Вслушва се мълчаливо в шума на масовата демонстрация, организирана под лозунгите: „Да живее Дьо Гол!“, „Франция на работа!“. Застаналият до него адютант казва: „Господин генерал, какъв успех е това за Вас!“. Дьо Гол отговаря: „Ако ставаше дума само за мен.“575

Един от основните въпроси през майските събития е за отговорността за кризата. Както може да се очаква, в българските дипломатически документи от май - юни 1968 г. също може да се открие и позицията на Генерала за това кой е виновен за нея. На този важен въпрос той дава отговор в своя пресконференция от 9 септември, която е обект на информационна бележка на третия секретар Ст. Стайков с дата 17 септември 1968 г.: „Три категории от населението носят особена вина за кризата - това са синдикалните ръководители, които не са се отказали да използват профсъюзното движение за политически цели, интелектуалците, които са склонни да протестират и да търсят противоречия там, където всичко е нормално, национално и редовно, радиото и пресата, които проявяват интерес преди всичко към сензационните и рушителните явления и факти. Тактиката на правителството по време на събитията се състоеше в ограничението на влиянието на нарушителите на реда по улиците и барикадите и да попречи на комунистите да съборят голистката власт“.576 Според Дьо Гол могат да се направят следните основни заключения. Старите парламентарни режими не биха могли да издържат при подобна криза и събитията през май са показали, че институциите на Петата република са жизнеспособни и са изиграли „спасителна роля“ за Франция. „Голизмът“, който е съвременна форма на порива на Франция, е единствената система, която може да осигури прогрес и напредък на Франция и нейния народ.“577

За Дьо Гол основна причина за майската криза е стремежът на ФКП да свали голистката власт и да наложи „тоталитарен“ режим. В тази си задача тя била улеснена от антинационалното поведение на интелектуалците, студентите, радиото и пресата, както и от нестабилността, тъй свойствена на френския народ.

Не могат да се приемат еднозначно всички твърдения в пресконференцията. Що се отнася до институциите на Петата република, може да се приеме оценката на Генерала за тяхната устойчивост и жизнеспособност, защото ако такива качества им липсваха, те не биха могли да устоят на такива масови стачки, бунтове, сриване на производството, прекъсвания на снабдяване, съобщения. Въпреки че кризата преминава през три вълни от университетска, социална, за да стигне своята кулминация в политическа, властите намират сили да овладеят положението.

Колкото до твърдението му за значимостта на „голизма“, едва ли самите французи го приемат по същия начин. През 1968 г. населението на страната е 49 700 000 души, т.е. всеки пети е участвал в стачката, независимо от мотивите, които са го тласнали. Исканията съвсем не са чисто икономически и социални. Навсякъде из предприятията се срещат и политически, пряко насочени срещу Генерала.

Част от пресконференцията му е „пропусната“ в документа. А точно там е изразено мнението му, че през по-голямата част от май е било невъзможно да се действа, защото положението е било „неразбираемо“. А когато един държавник от такъв мащаб и с качества и самочувствие като неговите, употреби такава квалификация, наистина може да му се вярва. Също така той заявява, че през цялото време е полагал грижи да не се допусне кръвопролитие и да се постигне омиротворяване - задачи, които са били изключително трудни при тези свирепи сблъсъци между силите на реда, студенти и работници. В очакване на избистряне на ситуацията, президентът е изпълнявал международната си роля по време на пътуването в Румъния, което той е смятал за много важно. Като цяло Дьо Гол заявява, че правителството е изпълнило своята роля, показвайки се солидно, решително и единно около държавния глава. Колкото до „единството“ на министрите около него, това заявление е твърде съмнително. Най-близките му поддръжници се отричат от него, твърдейки, че е „откачил“ и че трябва да си отиде. Още на 31 май от 29-те кресла в кабинета 21 променят титулярите си. Самият министър-председател си отива, защото Дьо Гол го обвинява, че не се е справил с кризата.

Прави впечатление, че нападайки печата и радиото, Дьо Гол „пропуска“ телевизията. ОРТФ е институция, поставена под контрола на държавата. По време на събитията през май тя е под пълно информационно затъмнение. След първите дни никаква информация не може да проникне до зрителя без филтъра на правителството. Картината на уличните боеве се предава без звук. Колкото повече напредва този бурен месец във френската история, толкова повече правителството е вбесено от третирането на събитията в обществените и частните радиостанции. Те са наричани „периферни“, заради монопола върху радиото, който упражнява френската държава. Поради това техните предаватели трябва да се установяват в чужбина. Но студията им и социалните им седалища могат да се намират във Франция. Сред радиостанциите, които играят много важна роля по време на събитията през 60-те години на ХХ век, са RTL и Europe 1, които дават трибуна на студентските лидери и левите френски интелектуалци, които масово им оказват подкрепа. Правителството ги обвинява, че улесняват работата на манифестантите, предавайки пряко, благодарение на своите радиоколи, позициите на силите на реда, в резултат на което на 23 май министър Гена заглушава честотите им. Има основание, защото те не само разпространяват много по-бързо идеите и лозунгите на участниците, но се подобрява съгласуването и организацията на техните действия и те получават изпреварваща информация за предстоящите действия на властите. На 24, втората „нощ на барикадите“ обхваща цял Париж и репортерите следват действията на манифестантите, като молят парижани да им отворят вратите на домовете си и да им предоставят личните си телефони, за да се свържат с редакциите. ОРТФ на 17 май обявява стачка и до 23 юни за повече от месец страната е лишена от телевизия. За да си възстановят контрола върху нея, властите я окупират с военни. На 31 юни под прикритието на „реорганизация“ 102-ма души са изхвърлени на улицата. Санкциите се стоварват върху един от трима журналисти (от които един от всеки двама е стачник). Така тя е единствената обществена служба, подложена на чистка след май 1968 г. А доколко е важна за правителството, е ясно само от тези няколко реда от вече цитираната паметна бележка от 1 юни 1968 г. на втория секретар Тодор Торманов: „Що се отнася до предстоящите законодателни избори, ако правителството овладее ОРТФ и излезе на глава със стачкуващите (а това е повече от сигурно), то ще използва телевизията за свои цели. Поради силата на това средство за обработка на общественото мнение е сигурно, че правителствените кандидати ще спечелят много гласове дори и от страна на левицата.“578

„Всички заснети и арестувани студенти се сдобиха с пожизнено полицейско досие и забрана да заемат държавни служби. Щом веднъж си се обявил против държавата, не можеш да разчиташ на нейното благоволение. Не само в радиото и телевизията бе проведена чистка и всички противници на режима са уволнени. Това се повтаря във всички държавни учреждения. Прочути имена от телевизионния екран и от ефира преминаха в забвение. Събитията извадиха на показ и вече развалените отношения между Дьо Гол и Помпиду. Дьо Гол не уведоми Помпиду за еднодневното абдикиране от власт, когато замина при ген. Масю в Мец.“579

Основният мотив в „мелодията“, която Генералът изпълнява още от речта си по радиото от 30 май 1968 г., е комунистическата опасност. Тогава той предупреждава, че страната е заплашена от диктатура. „Искат да я принудят да се подчини на власт, която, разбира се, преди всичко би била властта на победителя, т.е. на тоталитарния комунизъм.“580 Въздействието на тази реч е възпламеняващо. Само за 4 минути и половина - времето, необходимо на Генерала да я произнесе - ветропоказателят променя посоката си. Не може да се приеме това твърдение на Дьо Гол, защото ФКП нито има желанието, нито силата да вземе властта.

„Да бъдем сериозни, истинският анархист от май 1968 година не беше Кон-Бендит, това беше генерал Дьо Гол. Той беше сам, обкръжен от неприятели. На 78 години, този стар антиконформист водеше последните си битки, изстрелваше последните си патрони. Това беше Ролан в Ронсьово! Диен Биен фу!...

„Единственото нещо, което американците никога не му простиха, ми каза Пиер Месмер малко преди смъртта си, не беше излизането му от интегралната отбрана на НАТО (където Саркози иска да ни накара да влезем отново), нито славната му реч в Пном Пен, изобличаваща войната във Виетнам, това беше отбиването на „прекомерната привилегия на долара“[...]

Дьо Гол, Че Гевара във финансите (и другояче по-опасен, отколкото един Че Гевара, тъй като ръководеше велика нация, снабдена с ядрено оръжие), изпрати националната флота към Съединените щати, високо символичен акт, за да отнесе „своето злато в замяна на зелените банкноти, фалшивите пари, които той вече не искаше. Там, както той се прицелваше точно, там, където се целеше той, болеше много. И той се опита да въвлече със себе си в тази авантюра (да се отърве от хартиените долари), Южна Африка, арабските страни, Русия, Китай. Американските златни резерви се топяха.

Отвъдатлантическият печат надаваше крясъци, разобличавайки „Gaullefinger“ (игра на думи: от „Голд фингър“ - gold - злато (англ.) и фамилията на Дьо Гол - Златният пръст - б.а., Х. М.) ! Впрочем той се опитваше да построи една Европа, независима от двата блока, която щеше да включва източните страни (посред самия май 68 той посети Румъния на Чаушеску в този смисъл). В този дух той щеше да изгради отбрана „по всички азимути“, неговите ядрени ракети бяха обърнати както на изток, така на запад...“.581

 

 
510Молчанов, Н. Цит. съч., с. 485.
511Пак там, с. 486.
512Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, февруари-март 2013 г.
513Пак там.
514Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2013 г.
515Пак там.
516Пак там.
517Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
518Писарев, Павел. Подир изгубеното време, с. 254-255.
519Молчанов, Н. Цит. съч., с. 492.
520Desjardins, T. Цит. съч., с. 165. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
521Lacouture, J. De Gaulle. Vol. 3, p. 478. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
522Servais, Simone présente. Regards sur De Gaulle. Paris, 1990, p. 44-45. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
523Desjardins, T. Цит. съч., с. 164-165. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
524Пак там.
525Пак там.
526На 20 януари 1946 г. Генералът подава оставка като министър-председател на Временното правителство.
527На 6 май 1953 г. Дьо Гол изоставя председателството на Обединението на френския народ и се оттегля от активната политика.
528Servais, S. Цит. съч., с. 164.
529АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка №2531, л. 41.
530Пак там.
531Пак там.
532Писарев, Павел. От нашия кореспондент..., с. 234; Социалната криза във Франция се превърна в политическа. - Работническо дело, 29 май 1968.
533Balladur, Edouard. De Gaulle, L’Express, 30.04. 2008, https://www.lexpress.fr. [Превод от фр. език: Х. М; прегледан на: 02.12.2018 г.].
534Шишманов, Димитър. Елисейският дворец, София, 1982, с. 24-25.
535Мишел Дебре - голист от „първия ден“, създател на Висшето училище за административни кадри през 1946 г.; министър-председател (1959-1962); министър на финансите.
536Роже Фре - министър на вътрешните работи; министър на връзките с Парламента.
537Клод Помпиду - съпруга на министър-председателя.
538Desjardins, T. Цит. съч., с. 171.
539Молчанов, Н. Цит. съч., с. 495.
540АМВнР, оп. 24, д. 95, преписка № 2732, л. 49.
541Шишманов, Димитър. Цит. съч., с. 30-31.
542Пак там.
543Пак там.
544Пак там.
545Жак Масю (1908, Шарон-ан-Марн - 2002, Конфлан-сюр-Лоан) - преподавател в Сен-Сир; голист от „първия ден“, началник на II и III бюро (разузнаване и контраразузнаване) на „Свободна Франция“; съратник на ген. Льоклер във Втора бронирана дивизия и участник във всичките и сражения; носител на Големия кръст на Почетния легион, получен от президента Жорж Помпиду, на „Компаньон дьо ла Либерасион“ (Боец за Освобождението - б.а., Х. М.), на боен кръст от 1939-1945. Създател на френските парашутно-десантни войски. Командир на 10 парашутна дивизия, която води през 1956 г. в Суецката кампания. Назначен в Алжир за военен префект с широки пълномощия (1957-1960), военен префект на Мец, командващ VI военен окръг през 1961 г.; армейски генерал от 1966 г.; главнокомандващ френските войски в Германия през 1966-1969 г.
546Молчанов, Н. Цит. съч., с. 498.
547Lacouture, J. Цит. съч., с. 485.
548Ален дьо Боасийо - началник-щаб на танковите и кавалерийските части, командващ Седма армия, началник на Генералния щаб на сухопътните войски (1971-1975), Канцлер на Почетния легион (1975-1981), Боец за Освобождението, армейски генерал.
549Desjardins, T. Цит. съч., с. 170.
550Malye, François, Une journée particulière: 29 mai 1968. De Gaulle part à Baden-Baden. 22.11.2017, Le Point.fr, https://www.lepoint.fr.  [Превод: Хр. Милков; Прегледан на: 06.01.2019].
551Desjardins, T. Пак там, с. 170.
552Шишманов, Димитър. Цит. съч., с. 22-23.
553Дьо Гол или вечното предизвикателство, V част. Автори: Жан Лабиб, Жан Лакутюр, Ролан Мел. По биографията на Жан Лакутюр „Дьо Гол“. Продукция на КФИ и БНТ. Излъчен през 1990 г.
554Noushi, A., M. Agulhon, R. Schor. Цит. съч., с. 88. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
555Антоан Аргу (1914, Дарне - 2004, Вител) - лейтенант в „Свободна Франция“, адютант на ген. Масю в Алжир, командващ кавалерийски полк в Алжир, началник на Оперативния отдел на ОАС (1962-1963), вдъхновител на атентата срещу Дьо Гол в парижкото предградие Пти Кламар.
556Жорж Бидо - председател на Националния съвет на Съпротивата, избран от мрежите на Вътрешната съпротива, съставил хартата на НСС през 1942 г. Министър на външните работи във Временното правителство; защитава Конституцията на IV Република от Националното републиканско движение. Ръководител на Политическото крило на ОАС.
557Жак Сустел - блестящ етнолог, бивш боец от Съпротивата, генерал-губернатор в Алжир (1954-1957). Вижда във Фронта за национално освобождение фашисти. Мисли, че може да ги разгроми, като даде на арабите истинска демокрация и социална справедливост. Създава 400 подразделения „сини барети“ в отдалечените райони, за да защитават лоялистите. Изгражда мрежи от „социални центрове“. Назначава мюсюлмани на всички равнища. Но Франция не иска да става полуарабска, полумюсюлманска нация, както арабите не искат да стават французи.
558Франсоа Флоик - вицеадмирал, включил се в Свободните морски френски сили през 1940 г.; адютант на Дьо Гол към Президентството на Републиката 1959-1963 и 1965-1969 г.
559Alouette (фр.) - Чучулига, кодовото име на президентския хеликоптер.
560Servais, S. Цит. съч., с. 164.
561Молчанов, Н. Цит съч., с. 498.
562Desjardins, T. Цит. съч., с. 170.
563Servais, S. Цит. съч., с. 255.
564Пак там.
565Пак там.
566Пак там.
567Писарев, Павел. Подир изгубеното време, с. 252-253.
568Молчанов, Н. Цит. съч., с. 500.
569Rémond, R. Цит. съч., с. 615.
570Servais, S. Цит. съч., с. 47.
571Морис Гримо - хоноруван префект, директор на Националната сигурност, префект на Парижката полиция (1967-1971).
572Servais, S. Цит. съч., с. 194.
573Жак Вендру - индустриалец. Попаднал в германски плен от 1940 до 1941 г. Излязъл в нелегалност. Участвал в освобождението на Кале през 1944 г.
574Servais, S. Цит. съч., с. 375.
575Молчанов, Н. Цит. съч., с. 500.
576АМВнР, ф. 1, дело 2, преписка № 2531, л. 246-247. Информационна бележка на Ст. Стайков до посланик Вл. Топенчаров, 17 септември 1968 г.
577Пак там.
578Пак там, л. 45. Паметна записка на Т. Торманов, втори легационен секретар при Посолството до посланика на НРБ в Париж Вл. Топенчаров.
579Писарев, Павел. Подир изгубеното време, с. 253.
580Général de Gaulle: “Je dissous aujourd’hui l’assemblée nationale. 30 Mai 1968: Allocution télévisée du Général de Gaulle. L’Internaute, http://www.linternaute.com.    
581Morgan, Sportes. LE MAI 1968 dont les médias n’ont pas voulu parler, 20.10.2017, http://www.comite-valmy.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; преглед на: 03.12.2018 г.].
 
 

 
 
ОСМА ГЛАВА. 1968: ОТ ПАРИЖ КЪМ СОФИЯ.
ОТ ФРЕНСКИЯ МАЙ КЪМ СВЕТОВНИЯ ФЕСТИВАЛ
 
 
Снимка на корицата на книгата „Дьо Гол”, 1890-1970,
Снимка на корицата на книгата „Дьо Гол”, 1890-1970,

на Жерар Кайе, изд. „Дьоноел”, 1980

www.gallica.bnf.fr

Снимка на корицата на моногра- фията на Мишел Казнав и Пиер Солие,
Снимка на корицата на моногра- фията на Мишел Казнав и Пиер Солие,

„Аз, Дьо Гол: от героя до стария крал”, изд. „Имаго”, 1984.

https://gallica.bnf.fr/ark:/12148/bpt6k3331947z.texteImage

 

Подписът на Шарл дьо Гол
Подписът на Шарл дьо Гол
Портрет на Дьо Гол от Доналд Шеридан.
Портрет на Дьо Гол от Доналд Шеридан.
Първата среща между Давид Бен-Гурион и Шарл дьо Гол в Елисейския дворец, 1960.
Първата среща между Давид Бен-Гурион и Шарл дьо Гол в Елисейския дворец, 1960.
Дьо Гол и Аденауер през 1961
Дьо Гол и Аденауер през 1961

Bundesarchiv, B 145 Bild-F011021-0002 / Steiner, Egon / CC-BY-SA 3.0

Среща между френския и аржентинския президент Артуро Фрондизи, неуточнена дата.
Среща между френския и аржентинския президент Артуро Фрондизи, неуточнена дата.
Кортежът на Дьо Гол преминава през Исл-сюр-Сюип (Mарна).
Кортежът на Дьо Гол преминава през Исл-сюр-Сюип (Mарна).

Президентът приветства тълпата от неговия славен Ситроен DS.
Колите от тази марка са наричани “черните богини” (превод от фр. език).

Снимка: Gnotype Лиценз: CC BY-SA 3.0

Иранската императрица Фара Пахлави се среща с Дьо Гол, 1961
Иранската императрица Фара Пахлави се среща с Дьо Гол, 1961
Президентите Кенеди и Дьо Гол
Президентите Кенеди и Дьо Гол

след приключване на разговорите им в Елисейския дворец, 1961.

Дьо Гол и Линдън Джонсън във Вашингтон, 1963
Дьо Гол и Линдън Джонсън във Вашингтон, 1963
Дьо Гол и Джонсън на погребението на Конрад Аденауер,
Дьо Гол и Джонсън на погребението на Конрад Аденауер,

с президента на Западна Германия Хайнрих Любке (в центъра), Бон, 1967.

Bundesarchiv, B 145 Bild-F024624-0004 / Gräfingholt, Detlef / CC-BY-SA 3.0

Ричард Никсън и Дьо Гол месец преди оставката на френския президент през април 1969 г.
Ричард Никсън и Дьо Гол месец преди оставката на френския президент през април 1969 г.
Никсън и Дьо Гол позират за медиите,
Никсън и Дьо Гол позират за медиите,

31 март 1969 г. пред западната врата на Белия дом след погребението на американския президент Дуайт Айзенхауер.
Източник: Илюстративно приложение към монографията „Дьо Гол
е Историята”, Христо Милков, Фабер, 2010 г.

Кръвта на народа.
Кръвта на народа.

Ръкостискането Никсън-Дьо Гол. Акционен комитет. 4-ти парижки район. Афиш. Неидентифициран. 1969.

www.gallica.bnf.fr

Май 1968. Дьо Гол - не, Митеран - не. Народна власт – да.
Май 1968. Дьо Гол - не, Митеран - не. Народна власт – да.

(афиш-текст). Неидентифициран.

www.gallica.bnf.fr

Дьо Гол и командващия френските окупационни сили
Дьо Гол и командващия френските окупационни сили

в Западна Германия генерал Масю, 29 май 1968 г.
Източник: Илюстративно приложение към монографията „Дьо Гол
е Историята”, Христо Милков, Фабер, 2010 г.

Дьо Гол: Да живее свободен Квебек!, 24 юли 1967 г.
Дьо Гол: Да живее свободен Квебек!, 24 юли 1967 г.
Домът на Дьо Гол, Ла Боасьори, в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз.
Домът на Дьо Гол, Ла Боасьори, в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз.
Гробът на Шарл дьо Гол в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз.
Гробът на Шарл дьо Гол в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз.
Конкорд, първият свръхзвуков самолет, произвеждан между 1958 и 1972 г.
Конкорд, първият свръхзвуков самолет, произвеждан между 1958 и 1972 г.

Снимка: Eduard Marmet Лиценз: CC BY-SA 3.0

Каравел, произведен в авиационния гигант „Сюд Авиасион”.
Каравел, произведен в авиационния гигант „Сюд Авиасион”.
Рено 8 Гордини, първият спортен модел, тип « GTi », 1964.
Рено 8 Гордини, първият спортен модел, тип « GTi », 1964.

Снимка: Gwafton Лиценз: Creative Commons Uznanie autorstwa – Na tych samych
warunkach 3.0.

Рено 16, завоювала европейския трофей за кола на годината, 1966 г.
Рено 16, завоювала европейския трофей за кола на годината, 1966 г.

Снимка: Andrew Bone from Weymouth, England
Лиценз: CC BY 2.0

Арселор Митал, Дюнкерк, Северна Франция, дата на откриване 1963 г.,
Арселор Митал, Дюнкерк, Северна Франция, дата на откриване 1963 г.,

Изглед на част от металургическия завод с три товарни крана.

AN-11, първата френска операционна атомна бомба,
AN-11, първата френска операционна атомна бомба,

носена от „Мираж-IV” между 1964 - 1967.

Автор: Tzar on en.wikipedia

„Рьодутабл”, първата френска ядрена подводница с балистични ракети.
„Рьодутабл”, първата френска ядрена подводница с балистични ракети.
Previous Next Play Pause
 

След Пражката пролет, Френския май и събитията в Полша, студентските вълнения в Берлин, Рим и Белград, в навечерието на нахлуването на обединените сили на Варшавския договор в Чехословакия, в София от 28 юли до 6 август 1968 г. се провежда важно международно събитие - IX Световен фестивал на младежта и студентите под лозунга за солидарност, мир и дружба между народите.582 Самата международна обстановка е изключително сложна и напрегната - от двете страни на Желязната завеса са избухнали два вулкана - в Прага и Париж, които са обединени от една обща идея - за свободата и човешките права. Всички страни подкрепят справедливата кауза на виетнамския народ. Властите са изправени пред важно изпитание: пред 15 хиляди студенти и млади хора от 142 страни трябва да се докажат успехите и постиженията на социалистическия строй и на българската държава във всяка област - политическата, икономическата и културната.

Документите от бившия Централен партиен архив, понастоящем съхранявани в Централния държавен архив, представят нееднозначната оценка на българския народ, разкрила се още в хода на подготовката. В поверителна Информационна справка относно проведените партийни събрания по бюлетин № 4 на ЦК на БКП за значението и подготовката на предстоящия Девети световен фестивал на младежта и студентите в София, подписана от Ангел Тодоров, завеждащ отдел „Организационен“ на ЦК на БКП, е направено обобщение на редица въпроси, повдигнати във всички окръзи.

От една страна, хората се чувстват горди, че у нас ще се състои събитие от такъв мащаб, което ще издигне международния престиж на България. „Същевременно в своите информации окръжните комитети на партията отбелязват, че някои безпартийни проявяват неправилно отношение за целите и задачите на фестивала, а пък други, дори отрицателно отношение към него. В тази връзка на събрания в гр. София, Бургас, Плевен, Пловдив, Търговище и другаде комунисти и безпартийни са правели изказвания, че подготовката и провеждането на фестивала ще струва много на държавата и ще се отрази върху материалното положение на народа ни.

Сериозна тревога се изразява от редица комунисти и безпартийни, че с провеждането на фестивала в нашата страна се дава възможност на капиталистическите страни да извършват разузнавателна и разложителна дейност, особено сред интелигенцията и младежта. Има изказвания и коментари, че фестивалът ще остави у нас много пошлости на Запада, които ще се възприемат у по-неукрепналите идейно и морално младежи и девойки. Изразява се особена загриженост от това, че у нас все още има младежи, които се увличат по западната мода, нямат нужното чувство за отговорност и могат по време на фестивала да изложат името и достойнството на нашия народ. В това отношение се правят както предложения за повишаване на революционната бдителност сред цялото население, така и за по-сериозни мерки за морално падналите елементи. Почти във всички окръзи комунистите и безпартийните изразяват загрижеността си, че по време на фестивала в нашата страна могат да се пренесат венерически и други заразни болести. По този въпрос сред отделни родители вече е създадена известна психоза. Във Висшия инженерно-строителен институт, в други висши учебни заведения и квартали има разговори за това, че граждани са решили да изпратят децата си извън София, за да избегнат контактите с чужденци.“583

На партийните събрания са поставени много въпроси, като някои от най-характерните са: какви ще са изгодите за нашата страна като домакин; кой ще поеме разходите по подготовката и провеждането; очаква ли се по-значителен приток на чужда валута по време на това събитие; подготовката и провеждането му няма ли да затруднят финансово нашата страна; ще вземат ли участие във финансирането другите социалистически страни; ще има ли представители на кубинската, китайската и албанската младеж; каква ще бъде линията на поведение на младежките делегации от Чехословакия, Румъния и Югославия; какви по-конкретно ще бъдат мерките срещу западните младежки групи, които биха си позволили провокационни действия; няма ли предвидените в програмата политически дискусии да навредят на останалите фестивални мероприятия и да доведат до разгорещени спорове и скандали; няма ли опасност чрез фестивала да проникнат упадъчни влияния чрез западната мода, песни и танци; няма ли посещението на много чуждестранни делегации и туристи да пренесе някои заразни болести; ще се ограничи ли достъпът на наши трудещи се и младежи от страната в столицата по време на провеждането му.

По линия на МВР се вземат мерки за отстраняване от столицата „на някои неблагонадеждни елементи“.

Цялата партийна и държавна машина е впрегната в организацията и провеждането на този важен форум. Създадени са специални органи начело с Националния фестивален комитет. Органите за сигурност сякаш са предвидили всяка стъпка на всички делегации и на всеки отделен член. Осигурено е наблюдение, подслушване, проверка на кореспонденцията. За обхвата на предприетите мероприятия говорят съхранените литерни дела, запазени в АКРДОПБГДСРСБНА. Техните агенти са проникнали навсякъде - сред организаторите, сред преводачите, в състава на делегациите.

Една от най-внушителните делегации, представени по време на Световния фестивал, е френската - в състав от 800 души. Очертан е план за нейното оперативно наблюдение и „предотвратяване на провокационните ѝ действия“. То „има за цел да разкрие от една страна разузнавачите, легендирани в делегацията, и от друга целите и намеренията на отделните групи-участници в същата“. На втория ден след нейното пристигане на 29 юли 1968 г., в две от подшефните предприятия (ТАБСО и ЖП завод) ще се организира другарска среща. „Целта е да се разкрият още в началото политическите тенденции и настроения на различните групи и отделни участници. Това ще се осъществи, като се въвлекат в дискусии делегатите посредством подготвените за целта наши пропагандисти и агитатори от предприятията. Като следващо мероприятие в тези предприятия ще бъде организирането на политически дискусии, на които ще бъдат поканени изявените екстремистки делегати, за да им се попречи, доколкото е възможно, да получат по-голяма аудитория на идеите им. Във всяко подшефно предприятие ще се мобилизира група от около 30-40 души, готови всеки момент да се озоват на места, където се очакват провокации от участници в делегацията. Един от начините за реагиране на такива групи ще се състои в изразяване на неодобрението от поведението и намерението на някои делегати пред прогресивно настроените младежи. Цели се съвместно с тях да не се даде трибуна на левичарските агитатори. Всяко шефстващо предприятие ще излъчи по няколко активисти, владеещи френски език, за прикрепването им към очерталите се още на първата среща левичарски пропагандисти, на които ще оказва политическо влияние с цел откъсването им от масови прояви. Като наши сътрудници ще бъдат привлечени 5 или 6 икономисти, които, легендирани под една или друга форма в шефстващите предприятия, ще се движат с групите и ще ги осветляват правилно по проблемите на страната ни. Ще се направят опити да се влезе във връзка с ръководството на делегациите от френския комунистически съюз за предотвратяване отвътре на антифестивални прояви.“584 Отговорник за провежданите мероприятия е партийният ръководител Македонски.

Продължителната подготовка и гъвкава организация, добре обмислената и осъществена пищна програма води и до успеха да се покажат върховете на българската култура, изкуство и фолклор. Литерното дело, заведено за френската делегация, пристигнала на Софийския фестивал, представя изказаното възхищение от страна на гостите както от самата програма, така и от свързаните с нея мероприятия, което говори, че набелязаните цели са постигнати. В рапорт относно проведена среща с агент „Димитров“ на 29 юли 1968 г. той съобщил, че като медицински работник присъствал на откриването на фестивала. Имал място в близост до делегацията. „Всички французи се възхищавали на голямата програма, която изнесоха българите. Някои казвали, че такова нещо за пръв път виждат и с нищо не могат да го сравняват. Само двама души от френската група не одобрявали програмата.

Те казвали: „Всичко това са направили, за да се представят, но за сметка на народа си. Народът ще разбере това след фестивала. Те сигурно ще увеличат цените на стоките“. В този дух са изказали и други мисли. На агента направило впечатление, че тези двама французи били неприлично облечени и с дълги коси.

Ако трябва, той винаги може да ги разпознае и да влезе във връзка с тях и да разбере какво мислят…“.585 По онова време който говори такива работи, е „неприлично облечен“ и с „дълга коса“.

В литерното дело са отразени и други впечатления на членове на делегацията: „На 1.08.1968 г. непознато лице е имало разговор с френски младежи, дошли на фестивала. При разговор с тях те са се интересували много за работническите заплати, за пенсиите, за броя на работните дни и за работните часове.

При даване на отговори от непознатото лице френските младежи си записали всичките данни. Голямо впечатление им направило безплатното медицинско лечение и помощ в България.“586 На 30 и 31 юли 1968 г. отново „непознато лице“ е имало разговор с френските младежи Bruneau Claude и Jean-Jacques Rimbault. „При разговор за впечатленията им от София същите се изказват много ласкаво за нашата страна. Направило им е най-голямо впечатление отличната организация на фестивала и най-вече сърдечността и голямото гостоприемство на българите. Същите са направили съпоставка във франкове и левове на храните от първа необходимост и намират, че тези стоки в България са по-евтини. Направило им също така силно впечатление относно чистотата и хигиената в София.“587

Напълно обясним е интересът към цените, заплатите, пенсиите, безплатното медицинско лечение и помощ в България. По това време работническата униформа у нас е безплатна, за разлика от френската.

Световният фестивал на младежта и студентите съвсем не се изчерпва с официалните канали. На него много неща се случват за пръв път. За пръв път пред българите сякаш се вдига Желязната завеса. Идват делегации, като чешката, които вече знаят, че социализмът има „човешко лице“, като френската, събрала в едно всички тенденции, които са издигнали барикадите през май. У нас пристигат едни от най-популярните водачи на студентските движения като германеца Карл Волф и французина Жак Соважо. След като по време на Пражката пролет хартата „2000 думи“ е преведена и размножена на циклостил от „Чешкословенския клуб у Булгарско“, по време на Световния фестивал около стадион „Васил Левски“ и по алеите на Парка на свободата свободно се разхождат български младежи с наръчи листовки от „2000 думи“ и ги раздават. През това важно световно събитие, продължило съвсем кратко време, се осъществява невиждано културно общуване и взаимодействие на различни ценности, които и най-разклонената държавна машина не е в състояние да предвиди и овладее. У нас се вихрят купони, на които се изпълняват „упадъчните западни песни и танци“. Макар че Секретариатът на ЦК на БКП възлага на Оперативното бюро на Националния фестивален комитет да намери съответна форма за отклоняване на искането на „Бийтълсите“ да участват във фестивала и което е изпълнено с успех, в Докторската градинка се свири тяхна музика и се пеят техни песни.588

В организирания „Парижки клуб“ на ул. „6 септември“ № 4 в сградата на профсъюзите на търговските работници „от младежите от парижката група се пеят песни и се водят дискусии. Клубът освен от французи е посещаван от представители от други страни и българи. Продължавам да поддържам връзка с тях.“589 В своя докладна записка младши-лейтенант Димитър Петлешков, работещ по фестивала, до началник-отдел 1 в Софийско управление на КДС относно направена проверка на Френския клуб, донася: „В разговора с коменданта на клуба др. Кръстев, същият ми разказа следното: За френската фестивална делегация е открит клуб, в който се правят различни срещи между френската и други фестивални делегации. Към клуба е открит бар с 300 места, и оркестър, който свирил само западна музика. Барът се посещавал от най-различни чужди граждани, а също така и от български младежи и девойки, които в морално отношение са пропаднали.

Управител на клуба е френски гражданин, който е сключил договор с централно управление на „Здрава храна“. Но в самия договор не е указано на какви цени ще се продават различните напитки, затова същите са доста високи. „Например 25 гр. коняк струвал 2,50 лева.“590

Обстановката, която се създава в бара, може да окаже „лошо политическо влияние върху нашата младеж“, алармира един от докладите за Парижкия клуб.

Част от френската делегация - сред които троцкисти и маоисти, сражавали се на барикадите, демонстрира по бул. „Руски“ наученото по време на бунта - с „Марсилезата“ и „Интернационала“ на уста, вее трикольора и скандира едни от най-популярните антиголистки лозунги и танцува „японски тръст“.

Към 60-те години на ХХ век немедицинската употреба на нелегална дрога у нас е рядко изключение. Като че ли единствените зависими са пристрастените към медицинските опиати (опиум, давилови капки, морфин, лидол), вследствие на твърде честата им употреба за облекчение на хронични болки. Според експертни оценки броят на зависимите преди 1968 г. е около 100 души. „В самия край на 60-те години се появяват първите случаи на употреба на немедицински опиати сред младите хора. От интервютата с дългогодишни бивши служители на Министерството на външните работи, както и от документите става ясно, че Световният младежки фестивал в София през 1968 г. е катализаторът на немедицинската употреба на дрога в България. По това време психоактивните вещества, особено канабисът, са едни от белезите на алтернативната младежка култура в САЩ и в Западна Европа. Вероятно българските участници във фестивала имат възможност да опитат „химията на удоволствието“ в многобройните смесени младежки компании. До този момент България е една от „най-херметизираните“ страни в Съветския блок и фестивалът е първата възможност за масови контакти със страни зад „желязната завеса“.591

От Париж към София по най-различни пътища се отправя многобройна френска делегация. Тя далеч не е монолитна. В нея са включени представители на различни градове. „Френската група е малко разделена, има сформирана група от градовете, отношенията между които не са много добри. Най-революционно настроена е парижката, която вдига и най-много шум в групата. В разговори с младежи от тази група разбрах за подготовката на „ден за солидарност с чешката младеж“, инициатор за който са младежите на ГФР. Парижката група е във връзка с тази на ГФР, посредством една малка група от немски студенти, които са с немската делегация. Насроченият ден е четвъртък, 1.07.1968 г., но не е точно уточнено. Не се знае още какви мероприятия възнамеряват да проведат. Това обаче ще бъде изяснено днес или утре. В разговори с младежи от парижката група разбрах, че освен малките демонстрации, които групите поотделно организират, ходейки по улиците със знаме и скандирайки лозунги, други мероприятия, за които се говореше в Париж не възнамеряват да правят. Това не изключва активното им участие в такива, организирани с ГДР и чешката група.“592

Въпреки успехите на Общата конфедерация на труда, постигнати по време на общата стачка от май - юни 1968 г., за ФКП изборите през юли са пълен провал, а младежката ѝ организация е напълно безлична. В столицата ни пристигат и други французи - било по частен път или в рамките на други чужди делегации, като тези на Холандия, Швеция и Белгия и по този начин се таксуват като редовни делегати. Ръководители и членове на основните студентски движения от времето на майските вълнения, сред които влиятелните „22 март“, Националният студентски съюз на Франция (ЮНЕФ), „Революционната комунистическа младеж“ се насочват или към Истанбул, или към Белград, откъдето ще пристигнат в София. В различни европейски страни се включват в организацията на студентски вълнения - в Италия, във ФРГ и Югославия, и предават опита си от Май. Убедени са, че фестивалът е подходящо място за водене на политическа борба, че тяхната борба е интернационална, че страните ни имат общи проблеми и задачи, които трябва да разрешат заедно. Вярват, че той трябва да играе ролята на международна младежка трибуна, която да послужи за огнище за разпалване на световната революция. С удоволствие смятат да се срещнат с комунистите от Чехословакия и Полша. Според тях фестивалът не трябва да протича само като културно събитие, а на него трябва да се дискутират проблемите за личната свобода на човечеството.

„На 8 юли 1968 в района на КПП „Свиленград“ е задържано лице без документи, което при разпита в 1-и отдел КДС заяви, че е френски гражданин...

След проведените разпити досега същият заяви следното:

Във връзка със студентските събития той е взел активно участие и е бил един от ръководителите на движението „22 март“. За тази дейност е бил преследван от френската полиция и за да няма възможност да напусне Франция и поиска политическо убежище в друга страна са му били отнети всички официални документи.

По решение на Националния съюз на френските студенти (ЮНЕФ), който обединява и Движението 22 март, е бил изпратен в Италия, където е създал комитети за вътрешно-факултетна връзка (КЛИФ) в градовете:

Рим - центърът и клонове в градовете Торино, Неапол и Флоренция. Задачата на тези комитети е била да се установи връзка между студентите и работниците за удовлетворяването на студентските искания от съответните държавни власти.

Със същата задача са били изпратени представители на ЮНЕФ в Италия около 200 души, ГФР около 200 души, Испания, Югославия, Швейцария и някои страни на Америка.

Предполага се, че чешки и полски студенти, следващи във Франция, вероятно са били изпратени в страните си със същите задачи.

Преди да отиде в Италия, намирайки се в гр. Ница, е получил нареждане от ЮНЕФ да отиде в Югославия, където по молба на ректора на Юридическия факултет в Белград е трябвало да се запознае с положението на студентите в Югославия и установи връзка с тях.

В Белград, заедно с други френски студенти, пристигнали там по различни начини. Провел редица събрания и срещи със студенти от Математическия, Литературния, Философския, Физическия и други факултети и констатирали, че там съществуват същите студентски проблеми, както във Франция и Италия, с тази разлика, че студентите в Югославия нямат подкрепата на работниците.“593

На самата територия на фестивала пред очите на българите се разиграва нещо много важно. Младежи от различни страни демонстрират воля да отстояват своите искания, включително дори срещу самите организатори, студентите са способни да протестират срещу властите, да изразят своите искания и да се борят за тях.

„9 световен фестивал се състои в момента в София с цел да допринесе за солидарността с младежта и студентите, с борещия се виетнамски народ, да заздрави мира и дружбата по света, в което трябваше да участват младите прогресивни и антиимпериалистически сили. С голямо съжаление трябваше обаче да установим, че има организации, които искаха да допринесат нещо положително, конструктивно за фестивала, но не им бе възможно да направят това; също така имаше участници, които бяха провокирани и спъвани, когато искаха да изразят своята позиция, която в никой случай не противоречеше на фестивала.

Стана ясно, че има някои, които изразяват желание да се проведе открита и представителна среща, чиито действия обаче противоречат на това желание. Два примера са достатъчни, за да покажат това противоречие между цели, които се оповестяват и действителни дела.

1. Въз основа на чисто формалистични аргументи бе отказано на Националния студентски съюз на Франция да участва във френската делегация. Отказано бе от Френския национален комитет. В една статия на Президиума на френското комунистическо движение, която бе публикувана във в. „Юманите“ от 24.07.1968 г. се твърдеше, че присъствието на Жак Соважо в София щяло да се разглежда като преднамерена провокация.

Ние смятаме това като обида към студентите от света, които се борят за демократично общество и срещу империализма.

Една официална делегация на Националния студентски съюз бе задържана на българската граница, а на двама официални делегати от Студентския съюз, които се намират в София, бе отказана делегатска карта.

Френският комитет заявява, че Националният студентски съюз е бил представен. Тези представители в действителност са 25 членове на Студентския съюз, които участват в делегацията лично и не са избраните или пък снабдени с мандат представители на Националния студентски съюз, както тези, които бяха изключени.

Всички официални представители на Националния студентски съюз заради това напускат София.

2. Конфедерацията на Националната иранска студентска организация бе подготвена да участва пълно и конструктивно във фестивала. На нейната молба да получи 200 места бе отговорено две седмици преди фестивала. Бяха одобрени 5 места. След протест това число бе увеличено на 10, в деня на откриването. Така конфедерацията участва, обаче с протест. При церемонията на откриването на Конфедерацията и бе отказано полагащото и се място. Върхът представляваше това, че тази делегация на конфедерацията бе утежнена с 6 неидентифицирани българи. Иранското национално знаме им бе отнето и накъсано. Интернационалният подготвителен комитет отказа да приеме протеста срещу тази брутална офанзива. Заради това, официалната делегация на конфедерацията напуска фестивала. [...] В тези два случая ние показахме, че е разрешено на една официална институция да се налага, а това е в противовес с обявените цели на фестивала. Да се дискриминира по такъв начин Националния студентски съюз и конфедерацията, а в същото време да се канят и да се поздравяват с тяхното участие такива агенти на империализма [...] не помага на общата борба срещу световния империализъм и срещу агресията на САЩ във Виетнам. Привидно единство, контролирани дискусии, празни викове за дружба сега заменят критичния анализ на силите на империализма и на средствата и стратегията за борба срещу тях.“594

Последният ред би бил много подходящ за всеки от международните форуми от тогавашното време, а защо не и за сегашното.

Що се отнася до противоречивите взаимоотношения в рамките на самата френска делегация, красноречиво говори рапортът за проведен разговор с нейния ръководител Франсоа Илсон относно съвместната работа на ръководството и и предадената му в помощ българска група, в който аспект е поставен въпросът за намесата на двамата ръководители на ЮНЕФ Бернар и Пеньоньо, непоканени на фестивала в работата на френската делегация. „Г-н ИЛСОН изрази видимо отрицателното си отношение към двамата троцкисти, както той ги нарече, които се обявявали против френската комунистическа партия и човечеството.

Увери ни, че тези две личности няма да намерят свои поддръжници из средата на френската делегация и ако се наложи, ще ги изгонят.“595

25-годишният студент по право и история Жак Соважо е заместник-председател на студентския профсъюз Национален съюз на френските студенти, който наброява 70 000 членове. По време на събитията, на 17 май 1968 г., той заедно с Движението 22 март начело с Даниел Кон-Бендит и 30-годишния Ален Жесмар, член на ръководството на профсъюза на преподавателите във висшите учебни заведения, „дадоха съвместно интервю пред Радио Люксембург, че стоят по-наляво от комунистическата партия“.596 Общата формулировка на Владимир Найденов и за трите организации е, че са „ултралевичарски“.

Съгласно Справка № 37 относно подготовката на 9 Световен младежки фестивал от 28.07.1968 г., подписана от началник Управление 1-во, името на Соважо оглавява „групата на екстремистите“, за които „трябва да се вземат мерки да не се допуснат в България!“ (Резолюция ръкописна!).597

Този документ напълно се покрива по съдържание с Докладна записка от следващия ден за среща на ст. лейтенант Младен Македонски, проведена от 10,30 ч. до 11,00 ч. с Доверена връзка „Дафинка“. В разговор с група младежи тя споменава името на Жак Соважо. Сред тях се оказва младеж, който го познава и изважда няколко негови снимки на барикадите и и ги показва, „като казал, че това е голям ръководител. Останалите младежи се нахвърлили върху този младеж с думите: „предател“, „мръсник“, взели снимките и ги накъсали.

Същите са казали, че е добре, че Жак Соважо не е в състава на делегацията, тъй като е тук, може да предизвика известни безредия.“598

Но само два дни по-късно в рапорт от 31.07.1968 г. до полковника, ст. лейтенант Младен Македонски пише: „На 31 т.м. разговарях с Ролан Фаваро и Жан-Мишел Катала, ръководители на френски делегации и ги информирах за решението на българските власти да не се допусне в страната ни Жак Соважо. Тяхното мнение за настоящия момент беше противно на първоначалното им мнение, т.е. Соважо трябва да бъде пуснат, за да се избегне да бъде компрометирана страната ни и фестивалът с недопускането му чрез буржоазната западна преса. Ръководството на френската делегация било взело мерки, според уверението му, да не позволи на Соважо да намери свои поддръжници сред френската легация [от 1966 г. статутът на дипломатическите представителства на двете страни е издигнат в ранг посолства, а техните ръководители от пълномощни министри - в посланици - б.а., Х. М.] и да говори от негово име. На фестивала обаче той щял да развие активна дейност и неминуемо щял да се свърже с ВОЛФ и делегати от ГФР, Холандия и Чехословакия.“599 Всички тези променливи взаимоотношения показват първо, значимостта на фигурата на Жак Соважо и оглавяваната от него организация, както и на други водачи на младежки движения като Ален Кривин. Освен това трябва да се подчертае и значимостта, която тези ярки фигури придават на Световния младежки фестивал в София, както в национален, така и в цялостен, международен план. Не може да се отрече, че историците до този момент са в дълг към това важно събитие. Накрая задължително трябва да се спомене и документацията, свързана с най-новата обща история, която отскоро е достъпна и по-конкретно за такива ключови събития, като май - юни 1968 г. За всяка чуждестранна делегация на Софийски фестивал е открито литерно дело и те вече са открити както за изследователите, така и за заинтересованите читатели.

В Информация относно някои материали във връзка с IX Световен фестивал на младежта и студентите се съобщава, че е прихванато писмо, в което Лозет, участничка във френската делегация, пише: „...Ние сме една от най-силните делегации. Научихме, че Соважо идва, за да създаде паника. Той не иска да постъпва като другите, което ще рече да попълни делегатска карта. Той иска да бъде наблюдател и да не спазва [правилата] на фестивала, ние го чакаме с твърда позиция.“600 Писмото е изпратено на 5000-А при I сектор на поделение 5000-КДС-А.

Ето какво пише за Ален Кривин и ръководената от него организация „Революционна комунистическа младеж“ в литерното дело, открито от ДС от 26.07.1968 г.: „Най-силна организация на крайно левите групировки е „Революционната младеж“, която се обявява за въоръжена борба, отрича мирния път към социализма и има за свой идеолог Че Гевара. Неин ръководител е АЛЕ[Н] КРИВИН, 27-годишен студент, по произход руски евреин, който бе арестуван на 20 юли 1968 г. от френската полиция за развиване на „забранена политическа дейност“.601 В същата справка се дава характеристика на ръководената от Кривин Революционна комунистическа младеж: „В тази организация членуват към 3000 души, но силата и е в активността на тези членове и в умението им да привличат при акции симпатизанти и да се вмъкват и овладяват акции, провеждани от други организации. Сега тази организация използва прикритието на Националния студентски съюз - ЮНЕФ, в която се подпомагат от ръководителя на този съюз [ЖАК] СОВАЖО. След арестуването на Кривин - не е известно дали ще бъде осъден или пуснат на свобода - ръководител се явява Ж. С. Р. КРАВЕЦ.“602

Откриването на литерното дело относно френската делегация за 9 Световен фестивал във Франция през 1968 година е по предложение на капитан Стефанов и е утвърдено от началник-група „Европейски страни“ при I сектор на поделение 5000-КДС-А, полк., подпис (не се чете). Ален Кривин и РКМ взимат активно участие в майските събития от 1968 г., ставайки притегателен център за значителен брой от „новите леви“. Ето какво „Льо Монд“ пише за ролята на тази организация в тези събития: „...РКМ, имаща най-голям брой активисти, изиграли определена роля в мобилизацията и вдъхновяването, което експертите смятат за решаващо. Това беше най-вече демонстрирано на шествията на Националния съюз на студентите на Франция по време на главните демонстрации.“603

Защо майските събития нямат пряко отражение върху България? Дали е само това, че органите на реда добре са си свършили работа и успяват да неутрализират „вражеските елементи“, или че българите са послушни и заспали сателити? По време на фестивала наистина цялата държавна машина е впрегната както в организацията му, така и за недопускането и отстраняването на каквито и да било „вредни влияния“. Обяснението е далеч по-сложно. Без един по-обстоен анализ на постиженията на социализма към този момент отговорът на този въпрос би бил непълен и повлиян от черно-белия подход, на който не е чужда и днешната наука. Една съпоставка между икономическото и социалното положение на французина и на българина през 1968 г. би обогатила представата. Същевременно трябва да се отхвърли картината за богата и демократична Франция, да се припомни, че има цели департаменти в страната и райони на столицата, в които съществуват дълбоки социални неравенства, дори бедност, разбира се, в относителен план. В страната един от все по-остро очертаващите се проблеми е увеличаващата се безработица, която не отминава дори и висшите кадри, за които възможността за реализация на друго работно място става нищожна. Половината от френските студенти, за да продължат в по-горните курсове, трябва да работят. Това обяснява защо гостите се впечатляват от безплатното образование в България. Не е случайна високата оценка на чужденците, дошли по време на фестивала. Българите в голямото си мнозинство притежават собствени жилища или вече са си построили къщи, за разлика от французите. Бич за френската нация през 1968 година е алкохолизмът. В сравнение с всички останали европейски страни там употребата на различни спиртни напитки е най-голяма. Такъв проблем в България не съществува.

Макар и стъпка по стъпка, макар и в по-далечен план, у нас се очертава промяна. Тя се осъществява далеч не само и не толкова по официалните, по казионните канали, колкото по неофициалните. Въпреки всички опити на властите да изградят щит, да издигнат висока стена като използват всички средства на тоталитарната система, те не могат да я спрат. IX Световен фестивал за младежта и студентите служи за „подкваса“. Ето защо той може да се окачестви като пробив през щита.

 

582Кулиш, Симеон. „IX световен фестивал на младежта и студентите - 1968 г. Поглед отвътре.“ - В: България в европейската култура, наука, образование, религия, том 2, УИ „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2015, с.175- 181. Държавна сигурност и IX световен международен фестивал 1968 г. Документален сборник. Т.38. София, 2016. Българските историци са в дълг към читателската ни аудитория по повод изследванията на този важен период както в национален, така и международен план. Въпреки всичко, доколкото все пак има изследователи, те се опират на непубликувани или на малко известни документи.
583ЦДА, ф.1Б, оп. 36, а.е. 140, с. 274. Информационна справка относно проведените партийни събрания по бюлетин №4 на ЦК на БКП значението и подготовката на предстоящия Девети световен фестивал на младежта и студентите в Со-фия, зав.-отдел „Организационен“ на ЦК на БКП Ангел Тодоров, http://1968bg.com/images/stories/PDF/PDF_BCP_Archives/6_24_1968_BKP_INFO.pdf.
584АКРДОПБГДСРСБНА, ф. IV Л, оп. 261, л. 1-4. София, 26 юли 1968 г. Началник група „Европейски страни“ при I сектор на поделение 5000 - КДС. Полковник (не се чете). Литерното дело е открито по предложение на капитан Стефанов.
585Пак там, л. 46.
586Пак там, л. 47. Източник: агент „Островски“, приел: кап. Стефанов в ЯК, София, 02.08.1968 г.
587Пак там, л. 50. Източник: агент „Островски“, приел: кап. И. К. Стефанов, При поделение 5000 - КДС, Прието на 01.08.1968 г., Писмено в ЯК, Агентурно донесение.
588ЦДА, ф. 1Б, оп. 36, а.е. 131, л. 11. Протокол „А“ 225 на заседанието на Секретариата на ЦК на БКП от 14 май 1968 г.
589АКРДОПБГДСРСБНА, ф. IV Л, оп. 261, Част III, л. 52, 31 юли 1968 г., У-ние 1 - КДС, Отд. 4, Съобщ. Агент „Симеонов“, приел: о. р. 15287. Агентурно сведение.
590Пак там, л. 71.
591CSD /Анализи/ Reports, Пазарът на наркотици в България. 2003/12. Генезис на употребата на наркотици и разпространението на наркотици в България, с. 11.
592АКРДОПБГДСРСБНА, ф. IV Л, оп. 261, Част III, л. 46, София, 30.07.1968. Съобщава агент „Симеонов“, Приел: о. р. № 15287, отдел 4, Управление 1, 30 юли 1968 в ЯК, Агентурно сведение.
593Пак там, л. 88. План: Относно провеждане на агентурно-оперативни мероприятия по обекта „Лидер“ Жорж Карл - подследствен в 1-ви отдел КДС. Утвърждавам: зам.-председател на КДС, ген.-лейт. Григор Шопов, 16 юли 1968 г.
594АКРДОПБГДСРСБНА, ф. IV Л, оп. 261, л. 75-77.
595Пак там, Част III, л. 16. Рапорт относно: проведен разговор с ръководителя на френската делегация Франсоа Илсон, До н-к група Европейски страни при поделение 5000 „А“ - КДС.
596Найденов, Владимир. Студентското движение на Запад. Проблеми и перспективи. - сп. „Антени“, 1969, №9, с. 53-54.
597АКРДОПБГДСРСБНА, ф. IV Л., оп. 261, л. 1.
598Пак там, л. 19. Рапорт относно: проведен разговор с ДВ-„Дафинка“. Докладна записка до н-к група Европейски страни при поделение 5000 „А“ - КДС.
599Пак там, л. 52. Рапорт на ст. лейт. Младен Македонски до н-к сектор „Европейски страни“ при поделение 5000 „А“ - КДС.
600Пак там, л. 47. Информация относно някои материали във връзка с IX световен фестивал на младежта и студентите.
601Пак там, л. 1. Справка №37. Относно: подготовката на 9я Световен младежки фестивал във Франция и Италия.
602Пак там.
603Alexander, R. International trotskyism, 1929-1985: A Documented Analysis of the Movement, Duke University press, 1991, р. 390. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 06.01.2019].

 


 

ДЕВЕТА ГЛАВА. КАКВО СЕ СЛУЧИ СЛЕД МАЙ

 

Не може да се разбере съвременната история на Франция, ако не се разберат събитията от май - юни 1968 г. Но за да може да се осмислят правилно, трябва да се отсее действителността от митологизацията, нещо изключително трудно, особено при такова явление, което обхваща цялото общество, с последствия, които засягат всички прослойки и всеки отделен човек, не само майското поколение, но и неговите деца. Много е трудно във време, когато се сблъскват толкова мощни медии, когато за пръв път всеки има свободата да се изкаже по всеки въпрос и да защити своето становище, а средствата са най-различни, от словото и четката, до павето и коктейла „Молотов“.

Въпреки гръмките лозунги за смяна на системата, това не е същността на Май’68: републиканската система и в частност голистката република, продължител на гражданските ценности, заложени още през Великата френска революция, не би могла да се промени. Май’68 не е против голизма на Дьо Гол, нито против този на Помпиду, който успешно завършва „30-те славни“. Не е против партията или против личността на Дьо Гол. Нито една политическа партия не е в състояние да се изправи срещу неговия Съюз за защита на Републиката или да издигне водач от неговия калибър. А той самият не се смята за венчан за властта. Усеща кога e дошло времето да я вземе и кога да я напусне.

„Вълненията приключват, но не и последиците от тях. Социологът Ален Турен изрича знаменитата фраза „Движението от Май’68 няма утрешен ден, но има бъдеще“. Само година по-късно патерналисткият капитализъм приключва с оттеглянето на Дьо Гол. Две години по-късно Франсоа Митеран създава в Епине Социалистическата партия и подписва през 1972 г. с комунистите Обща програма за управление. Старата левица се отказва от догматизма, поучена от „новите леви“, както се наричат бунтарите от Май’68, за да спечели през 1981 г. президентските избори. Университетите получават автономия, училището е реформирано, засилва се чувствителността към човешките права, жените и сексуалните малцинства придобиват равенство, влиянието на католическата църква намалява. Обществото се променя от една несъстояла се революция.“604

На въпроса ми какъв е отзвукът от майските събития в европейски и световен план и дали може да се търси такъв и върху България, проф. Миланов отвърна: „Отзвукът от майските събития от 1968 г. в европейски и световен мащаб тогава бе значителен като за едно колкото неочаквано, толкова и показателно събитие. За анализаторите на някои държавни и обществени среди то бе и предвидимо. И все пак, колкото и да е сензационно, то си остава един важен, но и банален факт от хрониката на времето. Освен за Франция, където това събитие и досега е считано за уникално по своя размах и последствия социално явление. Що се отнася до България, трудно могат да се правят директни паралели, освен в известна степен с последните събития у нас от зимата на 2013 г. Но и в този случай и събитията във Франция, и събитията в България, въпреки приликите си, остават национални граждански вълнения с близки, но не автентични цели. Това, което несъмнено е общо, са исканията и борбата за промени в обществено-политическия живот.“605

На въпроса ми към Светослав Терзиев дали няма разочарование от 1968 година, той сподели, че „левицата през 1968 г. се чувства на гребена на възходящата вълна. Защото левицата наистина е в подем, тя се възползва от тази тенденция, тя успява да се реорганизира много бързо, благодарение главно на Митеран. Практически левицата стига до властта, в крайна сметка това е една от целите на политическата борба. Да стигнеш до властта, за да можеш чрез властта да упражниш онези действия и влияние, които да дадат реализация на идеите ти. Разочарование ако е имало, а то беше неизбежно, то беше след това. Защото след като дойдоха да власт вече, започнаха проблемите. По възходящия път ти нямаш проблеми. Те не се разочароваха след 1968 г. Напротив, те бяха във възход тогава. Това беше един голям подем в средите на френската левица и въобще в нейното мислене, във философията ѝ и т.н. Ако е настъпила някаква криза, а тя неизбежно дойде, това беше кризата, която се усети най-напред към края на 80-те години, когато Ширак дойде на власт, за кратко наистина, и имаше съжителство за две години - от 1986 до 1988 г. Фактически тогава левицата беше загубила инерцията си. На практика за 5 години от 1981 г. на власт тя губи инерция и губи доверие. И затова загуби властта. Имаше съжителство между ляв президент и десен министър-председател, което вече се трансформира през 1988 г. в нов подем на левицата, но тя вече не беше същата. Дойде на власт един Мишел Рокар, който е социалдемократ, близо до социалистите, но не е истински изразител на тези разбирания. Много културен човек, много изискан, даже прякорът му от гимназията е „интелигентният хамстер“, защото е дребничък, но иначе е интелигентен човек, но това е вече времето, когато се усеща, че тя се е изхабила. И с Митеран си отиде голямата левица във Франция. Когато той почина, защото той беше един колос в нейните среди, около високите дървета останаха само храсти. Падна голямото дърво и останаха едни храсталаци. Това остана от френската левица. Тъй че властта я изхаби. Наистина, тя можа чрез властта да направи много неща. До голяма степен демократизира френското общество, обаче не успява да постигне социални успехи, цели, каквито тя си поставяше. До голяма степен катастрофално, особено за комунистическата партия, беше рухването на социалистическата система. Това беше удар, от който тя не можа да се съвземе. През 1989 г. Френската компартия до голяма степен стана един архаичен символ във Франция на това, което си е отишло в Източна Европа. Защото тя беше много близка с източноевропейските комунистически партии. Жорж Марше като генерален секретар на ФКП по това време беше абсолютно изчерпан и нямаше абсолютно нищо какво да даде. Жорж Марше във ФКП е техният Бойко Борисов, това е телохранителят на Валдек Роше, по-предишният генерален секретар. И той не може да бъде носител на някакви светли и умни идеи. Тъй че ФКП изпадна в много тежка криза, изгуби влияние. Нейният електорат премина към крайната десница, което е нейният срам в този смисъл, защото тя като работническа партия предаде своя електорат в ръцете на крайната десница, която стана най-голямата работническа партия. И след това тя вече не можа да се възстанови. Тя търси някакви комбинации, колкото да оправдае своето съществуване. И затова фигурата, която представя и комунистите, е Жан-Люк Меланшон, който не е комунист. Но затова има комунистическа партия, защото тя не може да изкара собствен кандидат.“606

Нямаше ли разочарование от майските събития - от разликата в очакванията и действителността? През 1968 г. са очаквали, че ще се случи революция. Според Светослав Терзиев „сега нищо не очакват, защото всички са затънали в криза. Но през май има такова очакване, то витае във въздуха. Всички усещат, че нещо става, но не могат да определят какво е това.

И какво от това? Дьо Гол си отиде, но целта не беше да падне Дьо Гол. Това не реши никакъв проблем. Самото падане на Дьо Гол, всъщност самото оттегляне на Дьо Гол, защото се оттегли сам. Защото той не можеше да остане. Защото тогава улицата щеше да го изхвърли, той не можеше да изкара мандата си. Но след Дьо Гол голизмът си остана.

Какво се случи? Голизмът без Дьо Гол. Голизмът на Помпиду. Той си остана. Тъй че не беше това целта на 1968 г. Целта не беше срещу партия. Целта беше да се пребори срещу мисленето на цяло поколение. Това беше преобръщането. Затова е много трудно да се определи какво се е случило през 1968. Защото това е аморфна маса, в която се смесват всякакви политически тенденции. Там могат да се намерят млади хора, които искат пречупване не само от левицата, но и от десницата. Едно ново поколение се роди и в десницата.

Защо си отиде Дьо Гол? Защото трябваше да дойдат други хора след него. Вярно, че там стана по-плавно, по-постепенно, не стана толкова радикално, както в средите на левицата се изкараха нови фигури. В десницата също стана това пречупване. Тя не можеше да продължи с това военновременно поколение, което беше доста закостеняло. Самото то не искаше и нямаше как да си представи по друг начин развитието. То просто не можеше: то го осъждаше, то го отхвърляше, то се съпротивляваше. Това е класическият сблъсък между бащи и деца, който по начало си съществува. В случая, когато става дума в едно общество, това не е просто сблъсък на поколения, а сблъсък на философии. Едната е стихийна, неосъзната, другата е традиционалистка и проверена и утвърдена, защото тя наистина е философията на победителите от войната, философията на онези, които са изстрадали войната и са я изнесли на гърба си, които са и герои, и мъченици в същото време. Не можеш да ги обиждаш. Обаче ти не искаш да живееш като тях, ти не искаш да бъдеш като тях.

И за това надигане нямаше ясен противник: ту ще бъдат тези, които са срещу войната във Виетнам, ту ще бъдат социални движения, които са за да не се закрие едно или друго предприятие, защото тогава има и много силни работнически вълнения, които се преплитат със студентските протести, даже понякога правят общи протести. Целите могат да бъдат различни, но голямата идея на промяната идва от това, че трябва да се сложи край най-сетне на тази Втора световна война и трябва да започне мирът.

Но няма смяна на системата, републиката не се сменя. Няма и такава цел, никой не го иска. Няма и такъв смисъл. Републиката като идея във Франция е много силна. И досега продължават борбата срещу аристократизма и срещу монархизма. Ние привърженици ли сме на републиканската идея или не? Те постоянно си задават този въпрос в името на републиката.“607

По повод голистката република Св. Терзиев сподели, че тя в много голяма степен е продължение на идеята за републиката от Френската революция. Тя е нейното естествено далечно следствие, тя не влиза в конфликт с първоначалната идея за републиката, напротив, тя я доразвива, прави силна република. Това е целта, да бъде силна републиката.

Във Франция има силни държавни институции. „Републиката във Франция я развиват не толкова като институции, развиват я повече като гражданство. Силното гражданско общество, това е не администрацията. Институциите, държавата сама по себе си е много консервативна. В своя консерватизъм и бюрократизъм не е много по-различна от монархическата държава, макар че никога няма да го признаят, защото е нейно отрицание. Но ако се сблъскате с френската държава, ще видите, че тя е изключително бюрократизирана машина, много мощна и много консервативна. Тя трудно се променя. Но тя в случая обслужва републиката, републиканската идея и републиканското общество, защото я няма привилегированата класа. Тя не може да обслужва една привилегирована класа. Тя е инструмент на гражданското общество.“608

Никой във Франция не е предвидил майските събития. Никой не е подготвен за тях. Те идват като изненада за всички. Те не са предвидени от генерал Дьо Гол и от правителството, които са най-пълно осведомявани от специалните служби, от държавния, административния и полицейския апарат за обстановката в страната и по-специално в Париж, за настроенията на студентството, работниците, гражданите. „Нека веднага призная - пише Помпиду в спомените си, издадени след смъртта му, - аз не бях предвидил това, което стана.“ Те не са предвидени и от ФКП, а работническата класа участва масово в тези събития.

През следващите месеци и години Франция е болна от май. Майските събития убеждават французите, че нещо не е в ред и трябва да се промени.

„При такава обстановка и настроения на духовете във Франция започна една ранна предизборна кампания. Започна голямата битка за Елисейския дворец, в която всички ходове бяха позволени, включително и политическият шантаж и диверсия, средство за политическа борба на всички равнища.

Големи и малки политически дейци биват оплювани и за деяния, които не са извършили или за които не носят лична отговорност. Неприкосновеността на личността и дома, зачитането на човешкото достойнство и чест, които се издигат декларативно във висши принципи на западната демокрация, са постоянен прицел на интриги и поругаване. Специализирани вестници и журналисти, частни детективи и платени разпространители на злепоставящи слухове могат всякога и от всекиго да бъдат купени с пари за ровене в личния живот на гражданите, за монтиране на скандали.“609

В своя статия под заглавие „Тридесет години след студентските вълнения от Май’68“ Анри Наваро пише: „Оръжие на бунтарите, които разтърсиха Франция и властта на генерал Дьо Гол, парижкото паве бе покрито с дебел слой асфалт. Днес то е само символ на медийно събитие.“610

Наваро тъжно пише по-нататък: „Май 68 във формалин“, с носталгия отбеляза в заглавие „Либерасион“, вестникът на едно поколение, което признава, че е допринесло повече за промяна на нравите, отколкото за промяна на политическия живот в една страна в постоянни конвулсии.

Сегашните изблици на насилие на младите от предградията, жертва на безработицата, нямат нищо общо с бунта на младите буржоа, които, очаровани от Третия свят, не можаха да понесат общество, също сковано, но от изобилие.

Защитници или противници на бунта, днешните френски лидери минаха до един през „Май - 68“ - анархистични сборища през деня, улични барикади през нощта, но и най-голямата обща стачка, виждана някога във Франция. Президентът неоголист Жак Ширак бе млад висш служител, който преговаря със синдикатите за прекратяване на стачката, премиерът социалист Лионел Жоспен - млад дипломат с троцкистки убеждения.

От тези сблъсъци имаше повече реторика, отколкото кръв - за девет дни вълнения бяха убити един студент и един комисар - Франция помни кадрите на телевизионна екзалтация, излъчвани от телевизионните канали.

Тръгнало от малки групи, противници на войната във Виетнам, движението се разрасна спонтанно и надскочи всички политически тенденции, включително левичарските групировки, отцепили се от Комунистическата партия, обвързана с Москва.

„Тогава искахме всичко и веднага“, обобщава с едно изречение най-известният студентски лидер Даниел Кон-Бендит.

Днешните младежи, чиито родители бяха по барикадите, не се възприемат като „децата на Май - 68“.

„Сега - отбелязва Кон-Бендит - те се страхуват от безработицата, СПИН-а, озоновата дупка...“

И ако евентуално се стигне до „голям взрив“, той ще тръгне не от интелектуалците, а по-скоро от предградията и ще бъде подет не от работническата класа, а от безработните.

През 1968 г. от Франция тръгна вълна от бунтове на младежи идеалисти срещу всяка форма на власт, като ответната реакция на властите бе много по-жестока, отколкото тази на властите в Париж.

В САЩ убийството на 4 април на лидера на протестното движение на чернокожите Мартин Лутър Кинг даде старт на бунтовната пролет.

От Европа до Съединените щати вълненията започнаха с гигантски митинги против американския империализъм в момент, в който войната във Виетнам взимаше всекидневно хиляди жертви.

Контракултурата, възпята от идолите на цяло едно поколение - Джанис Джоплин, Джими Хендрикс и Джоан Бейз, съпътстваше антивоенната вълна, чиято кулминация бе през август във Вашингтон с кървави сблъсъци с Националната гвардия.

В Европа студентите се надигнаха. В Берлин протестното движение се засили през март 1968 г., когато крайнодесен активист се опита да убие студентския лидер Руди Дучке. Началото му бе на 2 юни 1967 г. след смъртта на студента Бено Онезорг, протестирал срещу визитата на иранския шах в Западен Берлин.

В Източна Европа „Пражката пролет“ се роди от мощно реформаторско движение за демокрация. Изпратените танкове на 21 август бе безапелационният отговор на Варшавския договор (30 убити и над 300 ранени).

В Мексико студентски демонстрации под портретите на Че тръгнаха на 2 октомври в квартал Тлателоко в столицата. Намесата на военните приключи с най-малко 50 убити.

Япония също бе залята от протестни движения под тласъка на леви движения, които настояваха за премахване на американските бази.“611

Май не е революция, въпреки гръмката революционна фразеология, тържествуваща през тези дни, и кресливите определения в този дух, но последствията от него са революционни - тогава дългосрочно и трайно се променят манталитетите, извършва се промяна на мисленето - именно това го прави не просто едно от обичайните събития в хронологията. Не само се поставят големи въпроси и важни теми, а започват далеч отиващи промени - равенството между половете, правата на малцинствата, съдбата на жените, правото на аборт, свободната употреба на контрацептивите, свободата и сигурността на мъжете и жените от всички раси и с всякакво социално положение, автономията на Корсика, Бретон и Лангедок, утвърждаването на алтернативна култура, съвсем нова по жанрове, форми, изказ и общуване между твореца, изпълнителя и публиката. Постепенно влиянието на църквата намалява. Студентите извоюват най-демократичния закон за университетите и образованието. В резултат на общата стачка работниците постигат не само обещания, но реални отстъпки от страна на правителството, надхвърлящи първоначалните им искания. През Май се сблъскват не само две поколения, а две философии. Осъществява се пречупване не само в левицата, но и в десницата, макар и по-постепенно, по-плавно.

„Майските събития във Франция имаха широк международен отзвук. Американската агресия във Виетнам беше в ход. Съветските войски разгромиха Пражката пролет. Всички тези събития подсказваха, че четвърт век след края на войната световният ред, установен след нея, е нестабилен и оспорван както от народите, така и от държавите. След нови двадесет и пет години, в края на двадесетия век, рухна и съветският социализъм, заедно с неговата международна система. След тази гигантска промяна сега текат нови десетилетия. Народите пак искат промени и ако правителствата не ги осъществят, те сами ще ги наложат.“612

Забележителна е промяната в отношението на французите към Май. Ако в първите седмици на събитията те масово застават на страната на студентите, то отвратени от насилието и от двете страни, уплашени от избухването на гражданска война, от пълната парализа на икономиката, мнозинството вижда в лицето на Дьо Гол гарант, че такава криза повече няма да се случи и за това гласува в полза на неговата партия на извънредните парламентарни избори. Но колкото повече години се нижат, влиянието на духа на 68-ма върху тях не намалява, а нараства с отдалечаването от събитията. „По повод 40-годишнината сп. „Нувел обсерватьор“ поръча социологическо проучване, според което 74% от запитаните смятат, че Май’68 е имал положително влияние в обществото, а 77% казват, че тогава биха били на страната на студентите. 20 години по-рано подобно проучване по поръчка на в. „Фигаро“ даваше само 44% одобрение на Май’68.“613

 

604Терзиев. Светослав. Забранено е да се забранява или лудостта на френския май 68. Студентските бунтове преди 40 години бяха порив за индивидуална свобода и очовечаване. 09.05.2008, http://www.segabg.com.
605Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2018 г.
606Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, февруари-март 2013 г.
607Пак там.
608Пак там.
609Шишманов, Димитър. Цит. съч., с. 51.
610Наваро, Анри. Тридесет години след студентските вълнения от май’68. - Бюлетин на БТА „Анализи и прогнози“, 1998, № 80.
611Пак там.
612Писарев, Павел. Подир изгубеното време, с. 254.
613Цит. по: Терзиев, Светослав. „Забранено е да се забранява“, или лудостта на Френския май’68. - Сега, 9 май 2008 г., http://old.segabg.com.

 

 

ИЗПОЛЗВАНИ ДОКУМЕНТИ И ЛИТЕРАТУРА

ДОКУМЕНТИ

1. Архив на Българската телеграфна агенция.
2. Архив на Комисията за разкриване на документите и за обявява-не на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.
3. Архив на Министерството на външните работи.
4. Архив на Министерството на вътрешните работи.
5. Централен държавен архив.

Непубликувани дълбочинни интервюта на Христо Милков, проведени през февруари и март 2013 г. и август 2016 г. [без дати - б. а., Х. М.].

1. Интервю с Димо Станков.
2. Интервю с Милан Миланов.
3. Интервю с Павел Писарев.
4. Интервю с Райко Николов (1).
5. Интервю с Райко Николов (2).
6. Интервю със Светослав Терзиев.

Публикувани документи:

1. Държавна сигурност.com, http://desebg.com.
2. Лозунги. Най-голямата интернет база с лозунги, https://lozungi.wordpress.com.    
3. Пражка пролет 1968. Софийско лято, http://1968bg.com.
4. ComDos, http://www.comdos.bg/.
5. Library - Central Intelligence Agency - CIA, https://www.cia.gov.
CENTRAL INTELLIGENCE BULLETIN [France, 1968], CIA- RDP79T00975A011100100001-6.
CENTRAL INTELLIGENCE BULLETIN [France, 1968], CIA- RDP79T00975A011300080001-7.
CENTRAL INTELLIGENCE BULLETIN [France, 1968], CIA- RDP79T00975A011400060001-8.
Cofidentialreport [France,1968], CIA-RDP88-01315R000300360001-2.
EASTERN EUROPEAN INTELLIGENCER [France, Daniel Kohn- Bendit], CIA-RDP79B00864A000800010001-2.
EASTERN EUROPEAN INTELLIGENCER [France, Daniel Kohn-Bendit], CIA-RDP79B00864A000800010031-9.
IMPORTING STUDENT SUBVERSIVES, CIA-RDP90-00845R000100660014-0.
INTELLIGENCE MEMORANDUM PROFIT-SHARING IN FRANCE - SMALL BENEFITS FROM A GRAND DESIGN? CIA-RDP85T00875R001600030178-2.
JOURNAL OFFICE OF LEGISLATIVE COUNSEL, WEDNESDAY- 31 OCTOBER 1973, CIA-RDP75B00380R000300010012-9.
LEFT-WING PUBLISHER’S BOOKS USED AGAINST REDS, CIA-RDP88-01350R000200830026-5.
STUDENT ACTIVITY IN WESTERN EUROPE, CIA-RDP85 T00875R001100090033-1.
THE NEW LEFT, CIA-RDP78-03061A000400030036-7.
THE NEW YORK TIMES BOOK REVIEW - THE YEAR OF THE YOUNG REBELS, CIA-RDP88-01314R000100490009-3.
THE YEAR OF THE YOUNG REBELS, CIA-RDP88-01350 R000200820003-1.
TRANSLATION FROM DER ZURICHER OBERLANDER, 7 MARCH 1968 THEY SHOUT VIETNAM AND MEAN EUROPE. MOSCOW IS ORGANIZING A CAMPAIGN AGAINST THE RENEWAL OF THE NATO TREATY, CIA-RDP78-03061A000400030026-8.
Mai-68.fr. 1968-2008: retour aux sources, http://www.mai-68.fr.

Документални сбирки, посветени на годишнини от 1968

1. Icônes de Mai 68. Les images ont une histoire, http://www.bnf.fr.
2. FNAC - France 3 - France 5 - Télérama - Transfuge. Изложба за 50-годишнината от май - юни 1968. От 17.04.2018 до 20.08.2018. Изложбена зала Франсоа Митеран, Галерия 1.
3. L’esprit de Mai 1968 à travers tracts et journaux. 211 J - Tracts et imprimés sur Mai 68, réunis par Olivier Rigoir, entre et 2008, 2017, https:// archives.saint-etienne.fr.
4. Mai 1968 - les archives de Nancy collectent! 20.02. 2018, http://nancybuzz.fr.  
5. Morin, Marie-Renée. Il y a 40 ans à la BN... au service de l’Histoire de France, http://expositions.bnf.fr.
6. Music Anniversaries in 2018. 1968: 50 years ago, Smithsonian Music, Smithsonian Archives website. 1968: A Year in the Collections, https://www.si.edu.

Документални сборници

1. Военното разузнаване и Варшавският пакт срещу НАТО. Документален сборник. София: КРДОПБГДСРСБНА, 2015 (Из архивите на ДС. Т. 25).
2. Държавна сигурност и вражеските емигрантски организации (1945-1989). Документален сборник. София: КРДОПБГДСРСБНА, 2015 (Из архивите на ДС. Т. 16).
3. Държавна сигурност и „вражеските“ радиостанции. София:
КРДОПБГДСРСБНА, 2014 (Из архивите на ДС. Т. 14).
4. ПГУ - ДС и Варшавският пакт срещу НАТО (1959-1991). Документален сборник. София: КРДОПБГДСРСБНА, 2015 (Из архивите на ДС. Т. 30).
5. Пражката пролет и Държавна сигурност. Документален сборник. София: КРДОПБГДСРСБНА, 2011 (Из архивите на ДС. Т. 1).
6. De Gaulle, Charles. Discours et messages. T. IV. Pour l’effort. 1962-1965.
Рaris: Plon, 1970, p. 72.
7. Cointet, Jean-Paul, Bernard Lachaise, Sabrina Tricaud. Bruxelles, 2008, Lachaise, Bernard, Sabrina Tricaud (dir.). Georges Pompidou et les élections (1962-1974). Bruxelles, Peter Lang, 2008, Archives, № 3.
8. Lachaise, Bernard Sabrina Tricaud (dir.). Georges Pompidou et mai 1968. Bernard Lachaise, Sabrina Tricaud (dir.). Bruxelles, Peter Lang, 2009, Études № 5.

Филми

1. „Дьо Гол или вечното предизвикателство“, 1-6 серия. Сценарист Жан Лакутюр. Режисьори: Жан Лабиб, Жан Лакутюр, Ролан Мел. По биографията на Жан Лакутюр „Дьо Гол“. Продукция на КФИ и БНТ. Излъчен през 1990 г.
2. „Съдба и човешка воля“, 1-3 серия. Продукция на КФИ и БНТ. Излъчен през август 1992 г.
3. Пражка пролет 1968 - Софийско лято, http://1968bg.org/.
Документални кадри за събитията по света от 1968 г.
1. Революции в цвете: Париж, 1968, „Красный Май“, https://visualhistory.livejournal.com.
2. Чехословакия - 1968, США - 1968, Франция - 1968, https://varjag2007.livejournal.com.
Документални кадри от Френския национален аудиовизуален институт, INA.fr.
1. Apostrophes: Daniel Cohn-Bendit répond à Bernard Pivot. Archive INA, https://www.ina.fr.
2. Sur le plateau d’Apostrophes, Daniel COHN-BENDIT présente son livre „Nous l’avons tant aimée la révolution“ dont il a eu l’idée en faisant un documentaire sur 68. Il débat avec Didier VAN CAUWELAERT, sur le plateau Pascal QUIGNARD, Christine OUVRARD et François BLUCHE. https://www.ina.fr.3. Apostrophes: Pierre Mendès-France „Le bilan de Mai 68“. Archive INA, https://www.ina.fr.
3. Apostrophes: Raymond Aron „Le bilan de Mai 68“. Archive INA, https://www.ina.fr.
4. En réponse aux questions de Jacques JULLIARD et de François GEORGE, Raymond ARON analyse Mai 68, dresse le bilan positif et négatif de ce mouvement et explique sa position pendant ces événements.
5. Blog Mai 68 - Micro-trottoir sur la libération sexuelle, 4 Juin 2008, https://www.fnac.live.com.
6. Censure en Mai 68, http://www.ina.fr.
7. Cohn-Bendit: „L’esprit de 68, c’est moi!“. Bande-annonce de „Sous les pavés...“, émission de LaTéléLibre, avec Daniel Cohn-Bendit. „L’esprit de 68, c’est moi!“, hurle Dany le Rouge, interviewé par John Paul Lepers, Émilie Raffoul (Canal+), Caroline Fourest (Charlie Hebdo) et Bertrand Delais (RTL), 20.05.2008, http://latelelibre.fr.
8. Grève générale de mai 1968, la France est touchée par une pénurie d’essence, http://www.ina.fr.
9. L’EC n°6 - Jean-Pierre Le Goff: Mai 68 et son héritage controversé, http://www.ina.fr.
Retour sur l’évènement de Mai 68 et son héritage intellectuel et culturel qui ont marqué et marquent toujours la société française contemporaine, avec le sociologue Jean-Pierre Le Goff.
10. L’ORTF et mai 1968, http://www.ina.fr.
11. LA TELE ET MAI 68, 14 Mai 1998, http://www.ina.fr.
12. La contestation des médias lors des révoltes de mai 68, http://www. ina.fr.
13. La première rencontre entre Daniel Cohn-Bendit et le préfet Grimaud, 15 Juillet 2015, Le Point.fr, http://www.lepoint.fr.
14. Le billet culturel, France cuture, http://www.franceculture.fr.
15. Le joli mai de l’INA. Quand 68 ressurgit sur la toile. Pour les 40 ans de mai 68, http://latelelibre.fr.
16. INA (Institut National de l’Audiovisuel) ouvre un portal consacre aux trésors audiovisuels de la periode. Au delà des pavés, les années 60 ressuscitées, http://latelelibre.fr.
17. Le journal des idées, France culture, https://www.franceculture.fr.
18. Le vrai visage de Daniel Cohn-Bendit - 1-2, http://www.contre-grenelle.org. Intervention de la journaliste Sophie Divry, du mensuel „La dé-croissance“. Enregistrement réalisé lors du second contre-grenelle de l’environnement à Lyon le 2 mai 2009. Mise en image après les élections du 7 juin 2009.
19. Les causes de MAI 68, http://www.ina.fr.
20. „Mai 68, la révolution en image“. En partenariat avec Libération, l’INA a mis en ligne depuis le mois de mars, des dizaines de vidéos et de sons, classés et commentés, donnant à la période de mai 68, une dimension inédite, http://latelelibre.fr.
21. Les Brulûres de l’Histoire - 29 mai 1968: De Gaulle disparait. Documentaire de Patrick Rotman. Sur le plateau de l’émission télévisée „Les Brûlures de l’Histoire“, Patrick Rotman et son invité, http://www.ina.fr.
22. Raymond Aron analyse Mai 68, Radio Télévision Suisse 13.06.1968. Journaliste: Claude Torracinta. Réalisateur: Jean-Marcel Schorderet, http://www.ina.fr.
23. Les Brûlures de l’Histoire - Objectif de Gaulle: les attentats de l’OAS jusqu’en 1965, http://www.ina.fr.
24. Les Brûlures de l’Histoire - La dernière année du Général: mai 68 - avril 69. Documentaire de Patrick Rotman De Mai 68 à avril 1969, c’est une année noire que Patrick Rotman avait choisi de leur montrer, http://www.ina.fr.
25. Mai 68: âge d’or de la radio, 24 Mai 1998, http://www.ina.fr.
27. Mai 68 chronologie: à l’occasion du trentième anniversaire de mai 68, rétrospective des événements dans leur globalité, du vendredi 3 mai, date des premières échauffourées, à l’évacuation de la Sorbonne et du théâtre de l’Odéon à la mi-juin. En hommage au slogan de mai 68 „Sous les pavés, la plage“, rétrospective intitulée „Sous les pavés, l’Histoire“, http://www.ina.fr.
28. Mai 68, Cohn-Bendit et la CIA. Cédric Ali, http://www.ina.fr.
29. Mai 68: connais pas, 13 Mai 1983, http://www.ina.fr.
30. Mai 68: il y a 25 ans, la révolution. Actualités régionales Ile de France. 10.05.1993. Retrospective de mai 68 pour le 25ème anniversaire des évènements. https://www.ina.fr.29. Mai 68: que veulent-ils?, SONUMA
Archives audiovisuelles https://www.sonuma.be.
31. Mai 68: 40 ans de souvenirs, https://www.ina.fr.
32. Magazine présenté par Hélène RISSER qui consacre son émission aux différents anniversaires de Mai 68. Pour en parler, elle reçoit Jean Pierre LE GOFF, sociologue au CNRS et auteur de „Mai 68, l’héritage impossible“, l’historien Jean-François SIRINELLI, auteur de „Mai 68“ et Hugues NANCY, réalisateur de „Mai 68: les images de la télévision“.
33. Mai 68: L’héritage impossible - Jean-Pierre Le Goff - UPA Arcueil. Le 21 octobre 2013, l’Université populaire d’Arcueil recevait Jean-Pierre Le Goff, sociologue au Centre national de la recherche scientifique, pour une conférence-débat intitulée „Mai 68, l’héritage impossible“.
34. MAI 68: LA GRANDE TABLE (1-2ÈME PARTIE) par Olivia Gesbert, France culture, https://www.franceculture.fr.
35. Mai 68: la révolution en images, 28.05.2008, https://www.ina.fr.
36. Mai 1968: la rue Gay Lussac. Actualités régionales Ile de France, 10.05.1993, https://www.ina.fr.
37. Il y a 25 ans, mai 68: l’histoire d’une rue emblématique du mouvement étudiant au Quartier latin.
38. Mai 68: les „événements“ de Ludivine Bantigny, France culture, www.franceculture.fr.
39. Manifestations mai 1968. Non diffusé. 11.05.1968. Mai 68 à Strasbourg: manifestations la nuit, barricades, pavés... Document muet, https://www.ina.fr.
40. Mai 68, évolution intellectuelle des révoltés, stalinisme, Sartre révo-lutionnaire anarchiste, préjugés de droite, https://www.ina.fr.
41. Mystères d’archives, http://www.ina.fr. 1968, La fin du Printemps de Prague. YLE Teema, Arte France. Institut national de l’audiovisuel.
42. Raymond Aron sur mai 68, Sartre, la gauche et la droite, http://www.wikiberal.org.
43. Rétrospective mai 68, ORTF, 31 Janv. 1969, https://www.ina.fr.
44. Les grands moments du mouvement social et étudiant, ainsi que quelques épisodes de politique étrangère sur des images et des photos d’archives.
45. Retour sur les retombés de mai’68 en France et dans le monde. Conférence de Luc Ferry, https://www.ina.fr.
46. Secrets d’Histoire - De Gaulle, le dernier des géants, Secrets d’Histoire Officiel, https://www.youtube.com.
47. Utopies: la réalité idéale, France cuture, 07.02.2018, https://www.franceculture.fr.
48. Y a 40 ans Mai 68. Mai 68 images rares (parts 1-4), https://www.ina.fr.
49. 1er mai 68. Chronologie des événements - archive vidéo INA, https://www.ina.fr.
50. 3 mai 1968. La police évacue la Sorbonne, herodote.net, https://www.herodote.net/.
51. 1968 dans le monde. Les dossiers de l’écran. 02.05.1978. Antenne 2, https://www.ina.fr.
52. 1968-2018: 50 ans de Mai 68, 01.01.2018, France culture, https://www.franceculture.fr.
53. 50 ans après 68, comment repolitiser le regard? 19.01.2018, France culture, https://www.franceculture.fr.

Френски радиопредавания

1. GRAND REPORTAGE par Sarah Tisseyre et Stéphane Lagarde. Mai 68 raconté par des témoins, 05.05.2008, http://www1.rfi.fr.
2. SIGNES PARTICULIERS par Pierre-Edouard Deldique, 05.05.2008, http://www.corinesombrun.com.
- Alain Geismar [един от водачите на най-големия студентски синдикат ЮНЕФ заедно с Даниел Кон-Бендит и Жак Соважо], syndicaliste étudiant, RFI, 06.05.2008.
- Gilles Schneider, reporter sur les barricades pour Europe 1 [Между 1956 и 1981 г. Радио № 1 на Франция], RFI, 08.05.2008.
- Jean-Claude Mounet, CRS [специални части за борба с безредиците], âgé de 26 ans en mai 1968, RFI, 07.05.2008.

Френски сбирки от лозунги, афиши и графити (1968)

1. Bureau of Public Secrets. May 1968. Graffiti. Mai68.org. Graffitti, http://bopsecrets.org/CF/graffiti.htm.
2. Déchaine, Pigeon. Présumés coupables. Manif, slogans, grafs, opinions, 12.07.2012, http://presumescoupables.net.
3. Explore Poster Designs, Graphic Posters, and more!, https://www.pinterest.co.uk.
4. Explore Strasbourg, Posters, and more!, https://www.pinterest.co.uk.
5. Exposition „Esprits de mai“. Bibliothèque François Mitterrand-Bibliothèque nationale de France, 11.07. - 21.09.2008, http://expositions.bnf.fr.
6. Frey Flics FAF. Маi en 500 affiches. Artcurial, https://www.art-curial.com.7. Increvables anarchistes. Mai’68: Une Revolution Culturelle - DigitalCommons@URI. Les affiches de Mai 68, 18.10.2005, http://increvablesanarchistes.org.
8. La Toupie. Tourpilles, le recueil des citations. Slogans de mai 68, http://www.toupie.org/Citations/Slogans_mai_68.htm.
9. Le Musée du graffiti. Ensemble de graffiti inscrits sur les murs de la Faculté du quai Claude-Bernard, photographiés et réunis par le docteur Jacques Baur, https://www.bm-lyon.fr.
10. Les inventeurs d’incroyances /163 affiches de mai 68 au cours du mouvement des occupations et des manifestations en 1968, https://inventin.lautre.net.
11. Les affiches de Mai 68, https://bibliotheques-specialisees.paris.fr: [exposition, Dole, Musée des beaux-arts, 9 mai-31 août 2008]. Тази колекция представя 200 афиша, осъществени главно в Народното ателие за изящни изкуства в Париж и за декоративни изкуства по време на движението от май 1968. Неподписани, за да се запази анонимността. Тяхното проучване обаче разкрива, че техните автори са художници, като Айо, Аройо, Бюраглио, Кремонини, Кюеко, Жюлио льо Парк. 12. Mai 68: vos témoignages. Les affiches de Mai!, http://www.planet.fr/mai-68-vos-temognages.17808.1492.html.
12. Paris, May 1968: Icons of Revolution, Poster Exhibition, Victoria University Library, Toronto, Canada, http://library.vicu.utoronto.co/exhibitions/posters/.
13. Slogans et graffiti: Mai 1968. Collection de Daniel Dzergovski, http://users.skynet.be/ddz/mai68/slogans-68.html.
14. Vive la Révolution!, http://mai68.org.
15. Mai 1968. Une collection de 175 affiches, https://archives.semesaintdenis.fr.
16. 1968, la parole libérée. 2008, le pouvoir déboussolé. Jean-Pierre Le Goff et Jérôme Vidal discutent les vrais apports de Mai 1968. Recueilli par Éric Aeschmann, 23.02.2008, Libération.fr/.
17. 292 affiches de mai - juin 68, achard.info, http://jeanpaulachard.com/mai/index/B.html.

Френски сбирки от снимки (1968)

1. Album photos: Les affiches de Mai, parisienimage.fr/. International instagram photo contest: In Search Of Freedom: 1968-2018. 01.02.2018-30.05.2018, http://www.rtvslo.si.
2. Mai 68 vu par la préfecture de la police de Paris, http://20minutes.fr.
3. Mai 68 vu par les policiers. L’Internaute. Actualité. Août 2010, http://www.linternaute.com.
4. Paris en image. Gallérie des collections, http://www.parisenimage.fr/fr/galerie-des-collections.html.
5. Rey, Jean-Pierre (фотокореспондент на „Нувел Обсерватьор“). Взгляд на май᾽68, 25.04.2008, http://www.lookatme.ru.
6. Top Foto Gallery. Paris: Mai’68, http://www.topfoto.co.uk/gallery/paris1968/default.html.
7. Tous les photos de Mai 68; Album photos.
8. 50 Years Ago in Photos: A Look Back at 1968, 10.01.2018. The Atlantic. 50 photos, https://www.theatlantic.com

Български печат (1968-1969)

1. Американската полиция се готви за лятото. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 30.
2. Ана Карина - едно създание на Годар. (ЕкгаЩ). - ЛИК, 4, 1968, № 1.
3. Блазиг, Валтер. Конгрес на Френската демократическа конфедерация на труда (В. „Ди андере цайтунг“, 30 ноем. 1967). - Международно профсъюзно движение, 1968, № 1. (За френското профсъюзно движение - ФДКТ, ОКТ, ФО, връзки с политически партии).
4. Бот, Ф. Против участта на Абелар (Льо Монд). - ЛИК, 4, 1968, № 27.
5. В САЩ, ГФР, Франция... - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 46.
6. Вейот, Клод. Холивуд се самообвинява (Л’Експрес). - ЛИК, 4, 1968, № 29, (Проблемът за насилието).
7. Вили Бранд, разочарованият баща (Кор. на БТА в Лондон А. Криспин). - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 13.
8. Гарен, Мишел. Антониони се стреми към рязкост (L’Express). - ЛИК, 4, 1968, № 5.
9. Жизненото равнище на французите и отношението им към Дьо Гол. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 5.
10. Заетостта на работната ръка тъпче на едно място. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 4.
11. Заплахата започва на 35 години. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 20.
12. Защо се бунтуват. В италианските университети се използват методи на преподаване от преди 50-60 години. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 13.
13. Знаете ли френски. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 23.
14. Имигранти във Франция. - ЛИК, 1968, № 24.
15. Конакчиева, Мери. Студентският бунт на Запад. - Антени, 1969, № 3, с. 61-68.
16. Костов, Владимир. Времето на помпидуизма. - Поглед, [...], юни 1968.
17. Костов, Владимир. Моментът на избора. - Поглед, [...], юни 1968.
18. Костов, Владимир. Операция. - Поглед, [...], юни 1968.
19. Кризата във Франция. - ЛИК, 4, 1968, № 24.
20. Люсиен Риу. - ЛИК, 4, 1968, № 24.
21. Минков, Михаил. Американците предпочитат радиото пред телевизията. - Българско радио. Информационен бюлетин. За служебно ползване. 1968, № 1.
22. Минков, Михаил. Съвременните тенденции в радиопрограмата. - Българско радио. Информационен бюлетин. За служебно ползване. 1968, № 6.
23. Митенцвай, Вернер. Направления и тенденции в световната драма. (Theater der Zeit). Направлението „Хепънинг“. - ЛИК, 4, 1968, № 25.
24. Наваро, Ален. Тридесет години след студентските вълнения от май’68. Париж (АФП). - Бюлетин на БТА. „Анализи и прогнози“, 1998, № 80.
25. Наелектризирана атмосфера на Западен Берлин. „Искаха да убият Руди“ (сп. „Експрес“). - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 18.
26. Найденов, Владимир. Студентското движение на запад. Проблеми и перспективи. - Антени, 1968, № 5.
27. Наричат ги годеници на революцията. - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 18.
28. Нешев, Кирил. Абсурдният човек. - Антени, 1969, № 8.
39. Новини. Филм за Че Гевара. - ЛИК, 1968, № 1.
40. Пиатие, Ж. Сорбоната ражда двуглаво дете (Le Monde). - ЛИК, 1968, № 27.
41. ПРОТЕСТЪТ на Джоан Бейз. - ЛИК, 1968, № 8.
42. Скритите злини на ЛСД. Генетични увреждания - опасност от ненормално развитие - за сметка на неродените поколения (The Saturday Evening Post). - ЛИК, 4, 1968, № 7.
43. Случаят Хосе. Скука, безработица и „поп“-музика. - ЛИК, 1968, № 24.
44. Стоянов, Цветан. Хипиевската философия. - Антени, 1969, №1.
45. Студентските демонстрации в Париж. - ЛИК, 4, 1968, № 22.
46. Театърът в Съединените щати (Les lettres françaises). - ЛИК, 4, 1968, № 14.
47. Текст под снимки. - ЛИК, 4, 1968, № 25.
48. Терзиев, Светослав. „Забранено е да се забранява“, или лудостта на френския май’68. Студентските бунтове преди 40 години бяха порив за индивидуална свобода и очовечаване. - Сега, 9 май 2008, http://old.segabg.com
49.Това става на Запад. Трагичната романтика на протеста. 15-гoдишната Линда бе арестувана за просия и тогава се оказа, че тя е в списъка на избягалите от дома си. - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 1.
50. Тошков, Тошко. Проблеми на западногерманската младеж. - Антени, 1968, № 8.
51. Трудещите се от май. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 20 (искания).
52. „Уикенд“ - шок и размисъл (Film). - ЛИК, 4, 1968, № 15.
53. Чедерна, Камила. А дървото е зелено. Епидемията от културен снобизъм (Л’Експресо). - ЛИК, 1968, № 33 (Консумацията - мода, култура. Подражанието).
54. 350 процеса за доброто име на генерала. - ЛИК, 4, 1968, № 30.
55. Ужасът на Сайгон. - Поглед, - 24 юни 1968 (съветските ракети).
56. Франция - класовите борби през 1967. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 1.
57. Френските профсъюзни централи подготвят пролетната си офанзива. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 8.

Научни публикации на Христо Милков за Френския май 1968 година

I. Милков, Христо. Дьо Гол е Историята (1940-1969). София, 2010. 329 с. Тази книга, публикувана в рамките на Програмата за подпомагане на книгоиздаването „Витоша“, се ползва с подкрепата на Френския институт в София. Допълнително финансиране от Фондация „Шарл дьо Гол“. Приложение от 83 снимки.

II. Същият.

Изследователски проект към Института за исторически изследвания при БАН за 2007-2010 (работата продължава и досега) на тема:

1968: СВОБОДАТА НА ВЛАСТ (ЛОЗУНГИТЕ, АФИШИТЕ, ПЛАКАТИТЕ И ВЪЗГЛАСИТЕ ПРЕЗ ФРЕНСКИЯ МАЙ).
1. Българският поглед върху Френския май. - Сборник статии от Международна конференция „Публична история, социални конфликти и войни през Х1Х-ХХ век: „Модели на интерпретация“. Проект „Бъдеще за миналото“ - инструменти на меката сила“: „културна дипломация“, София, 11-12 ноември 2016, под печат.
2. Дьо Гол: Всеки французин е бил, е или ще бъде голист. - Юбилеен сборник „Призвание и всеотдайност“. В чест на 70-годишния юбилей и 40-годишнината от научната дейност на проф. д.и.н. Витка Тошкова. София, 2012, с. 354-365.
4. Дьо Гол: мъжеството да си отидеш навреме. - BHR, 2012, № 3-4, с. 106-131.
5. Дьо Гол - под бронята на героя. - ИПр, 2012, № 2, с. 128-155.
6. Дьо Гол - „улицата“: задочният диалог. - Минало, 2010, № 2, с. 58-76, снимки.
7. Май 1968: Дьо Гол „на везните“. - ИПр, 2006, № 3-4, с. 104-131.
8. Май 1968: образът на Дьо Гол в лозунгите, афишите и графитите. - В: Гражданският протест - минало, настояще, бъдеще. Благоевград, 2012, с. 49-67, 6 снимки.
9. Май 1968: разбуденото общество. - ИПр, 2008, № 1-2, с. 231-260.
10. Май 1968 в българските дипломатически документи. - В: 30 години от секция „История на света и международните отношения в ново и най-ново време“ от Института по история при Българска академия на науките, София, 2010, с. 210-228.
11. Френският май в слово и образ: помитането на кумирите. - Минало, 2009, № 1, с. 66-86, снимки.
12. Фоторазказ „Париж’68“. - ел. сп. Nota Bene, 2013, № 24, 5 снимки.
13. „Шарли Ебдо“ - окървавеният смях: разстреляните карикатури. - В: Религии, култури, политики. Балканите 20-21 век. София, 2015, с. 143-156.

Изследователски проект на тема: „Българското разузнаване във Франция (1958-1969)”

1. Милков, Христо. Българската резидентура във Франция (1958-1969) - сп. „Минало”, 2017, №2, 30 с., снимки, таблици, ISBN: 13103451.
2. Милков, Христо. Българското разузнаване и дипломация във Франция (1958-1969) - сп. „Времена”, 2019, №15, с. 30-64, 63 с., таблици, 40 снимки, ISSN: 2367-5527.
3. Милков, Христо. Дани Червения или как със 142 души се събаря Петата република – Сборник стати от национална научна конференция „Зависимият човек-фактори за зависимостта”, 15-17 октомври 2019 г., под печат.
4. Милков, Христо. Димитър Вандов: американците искаха Дьо Гол да го няма – сп. „Времена”, 2019, №17, ISSN: 2367-5527, 19 с.с.
5. Милков, Христо. Димо Станков – денят на разузнавача – сп. „Времена”, 2019, №16, с. 30-55, 48 снимки, ISSN: 2367-5527. 48 с.с.
6. Милков, Христо. ДС – разузнаване и дипломация по времето на Дьо Гол (1958-1969) – Истини и лъжи за факти, новини и събития: Сборник с доклади от Международна научна конференция, 24-25 април 2018 г., Русе, РБ „Любен Каравелов“. Т. 1. ISBN 978-619-7404-03-6, с. 26-36, 15 с.с.
7. Милков, Христо. Дьо Гол, отказът от политиката (Лондон – Дакар - Париж) – Сборник статии от национална научна конференция „Зависимият човек. Фактори на зависимостта”, 15-17 октомври 2019 г., под печат.
8. Милков, Христо. Май 1968 г. - възелът на тайните служби. – сп. „Минало“, Юруков-ЕООД, 2018, 4, 36 с.с., ISBN: 13103451.
9. Милков, Христо. Мелник: от шеф на тайните служби по кървавия път към Евиан (1958-1962). - Журнал за исторически и археологически изследвания, 2, Изд. ШУ "Еп. Константин Преславски", 2018, 2, ISSN:1314-748X, 144-170, 41 с. с.
10. Милков, Христо. Франция – кървавата война на разузнаванията (края на 50-те – началото на 70-те години на ХХ век) – сп. „Времена”, 2019, №16, 56 с., 24 снимки, таблици, ISSN: 2367-5527. Реферирано по НАЦИД.
11. Милков, Христо.Франция - мишена на българското външно разузнаване (1958-1969). - сп. „Времена”, 2019, №17, 62 с., таблици, ISSN: 2367-5527.
12. Милков, Христо. Цялата истина за Френския май 1968. - В: Свободата вчера, свободата днес, свободата утре - на върха на копието ли е? Сборник доклади от Международна конференция. Регионална библиотека „Любен Каравелов“, Русе, 2017, с. 152-160.
13. Милков, Христо. 1968: Българският поглед върху Френския май – сп. Журнал за исторически и археологически изследвания, 2019, №1, 25 с., 10 снимки, ISSN: 1314-784X
1968: от Париж към София. От Френския май към Световния фестивал. -В: 14. Милков, Христо. Под знака на музата Клио’2015. Юбилеен сборник по случай 20-годишнината на департамент „История“. С., Нов български университет, 2018, с. 536-547.
15. Милков, Христо. 1968 „раздели“ времето на „преди“ и сега“. Интервю на Христо Милков с проф. Милан Миланов. - сп. „Времена“, №16, 2019. ISSN: 2367-5527, 17 c.c.

III. Доклади и лекции

1. Българският поглед върху Френския май. - Международна конференция „Публична история, социални конфликти и войни през ХIХ-ХХ век: „Модели на интерпретация“. Проект „Бъдеще за миналото“ - инструменти на меката сила“: „културна дипломация“. София, 11-12 ноември 2016 г., организатори: Руски културно-информационен център, София, СУ „Св. Климент Охридски“, Университетски комплекс по хуманитаристика „Алма Матер“, Институт всеобщей истории РАН.
2. Дани Червения или как със 142 души се събаря Петата република – национална научна конференция „Зависимият човек-фактори за зависимостта”. Организатори: Институт за литература при БАН, Американския център към Столична библиотека, Столичната библиотека, 15-17 октомври 2019 г.
3. ДС - разузнаване и дипломация по времето на Дьо Гол, Международна научна конференция „Истини и лъжи за факти, новини и събития“, 24-25 април 2018 г., РБ „Любен Каравелов“, Русе.
4. Дьо Гол, отказът от политиката (Лондон – Дакар - Париж) – национална научна конференция „Зависимият човек. Фактори на зависимостта”, Организатори: Институт за литература при БАН, Американския център към Столична библиотека, Столичната библиотека, 15-17 октомври 2019 г.
5. Май 1968 година в българските дипломатически архиви. Публична лекция във връзка с избора за доцент на Христо Милков от 6 октомври 2015 г.
6. Май 1968: образът на Дьо Гол в лозунгите, афишите и графитите. - Гражданският протест - минало, настояще, бъдеще“ - национална научна конференция, 2012 г.
7. 1968: от Париж към София. От Френския май към Световния фестивал. - Под знака на музата Клио’2015 - Юбилейна научна конференция по случай 20 години департамент „История“, организирана от Нов български университет.
8. Шарли Ебдо - окървавеният смях: разстреляните карикатури. - Религии и политики на Балканите - Международна научна конференция, организирана от УНИБИТ, 16 април 2015 г.
9. Цялата истина за Френския май 1968. - „Свободата вчера, свобо-дата днес, свободата утре - на върха на копието ли е?“, международна научна конференция, организирана от Регионална библиотека „Любен Каравелов“, Русе, 25-26 април 2017 г.

IV. Интервю във френско списание

1. Четвърт век, посветен на историята на Франция - интервю на проф. д-р Минка Златева от ФКМЖ на СУ „Св. Климент Охридски“ с Христо Милков от Института за исторически изследвания при БАН.
2. Un quart de siècle consacré à l’histoire de France - Professeur Dr Minka Zlateva, de l’Université „Saint Kliment Ohridski“, Sofia, Revue périodique sur la vie en Bulgarie. Publiée par l’Institut Franco-bulgare en Bulgarie, N° 77. Février 2013, 19-20. (Представяне на Христо Милков).
3. Un quart de siècle consacré à l’histoire de France - Professeur Dr Minka Zlateva, de l’Université „Saint Kliment Ohridski“, Sofia, Revue périodique sur la vie en Bulgarie. Publiée par l’Institut Franco-bulgare en Bulgarie, N° 78. Mars 2013, 21-22.

Дневници

1. Фалачи, Ориана. 1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико. София: Сиела, 2018.

Интервюта

1. Кенеди, Жаклин. Исторически разговори за живота с Джон Ф. Кенеди. Интервюта с Артър М. Шлезингер-Младши, 1964. Увод и комента¬ри Майкъл Бешлос. София: Сиела, 2012.
2. Сартр, Жан-Пол. Призракът на Сталин. Комунистите се страхуват от революцията. Превод на интервю с Дж. Диъдър по публикация в „Situations“. T. 8. Paris, 1969. София: Христо Ботев, 1992.
3. De Gaulle. Philippe. De Gaulle, mon père: Entretiens avec Michel Tauriac, Plon. Tome 2, 2004. Les Français tels qu’ils sont.
4. Mendes-France, Pierre. Regard sur la Ve République. 1958-1978. Entretiens avec François Lanzenberg. Paris: Fayard, 1983.
5. Mitterand, François. Mémoires interrompus. Entretiens avec Georges-Marc Benamou. Paris: Odile Jacob, 1996.
6. Wlassikov, Michel. Mai 68 toujours à l’affiches, Propos recueilli par Caroline Lebrun, 01man, 05.05.2008, www.01net.com.

Мемоари

1. Аврамов, Лъчезар. 50 оспорвани години. Спомени. София: Тексимреклама, 1993.
2. Ангелов, Трифон (о.з. полк.). Чехословашки дневник 1968. София: Сиела, 2008.
3. Иван Башев - политик, държавник, дипломат. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2009
4. Динев, Дино - Джими. (Не)таен агент. Автобиографичен разказ. София: Колибри, 2016.
5. Динев, Дино. Животът и премеждията на един троен агент. 09.08.2016, е-vestnik, http://e-vestnik.bg
6. Емануилов, Емануил. Студентското движение във Франция. Велико Търново, Елпис, б. г.
7. Живков, Живко. Кръглата маса на Политбюро. София: Интерпрес 67,1991.
8. Живков, Тодор. Мемоари. София: СИВ, Абагар, 1997.
9. Константинов, Г. Френският май 1968. 40 години от бунтовете във Франция. Непубликувани досега спомени по случай 40-годишнината от майските събития във Франция, 07.05.2008, http://www.anarchy.bg.
10. Николов, Райко. Парижки години. София: Труд, 2004.
11. Петкова. Валентина. Тройният агент Дино Динев - Джими: В шпионския бизнес 90% блъфират. 21.04.2016. http://www.trud.bg.
12. Писарев, Павел. Подир изгубеното време. Спомени. София: Жа¬нет - 45, 2011.
13. Солаков, Ангел (о.з. ген. полк.). Председателят на КДС разказва. София: Тексимреклама АД, 1993.
14. Станков, Димо. След дълго мълчание, 42 години в българското разузнаване. София: Христо Ботев, 2001.
15. Теллалова, Юлия (съст). На везните на времето. Спомени за Константин Теллалов. София: Христо Ботев, 2001.
16. Шишманов, Димитър. Европа, гледана от Париж [Документален очерк]. София: Партиздат, 1974. (Светът през 70-те).
17. Шишманов, Димитър. Елисейският дворец през Петата република. София: Партиздат, 1984.
18. De Gaulle, Charles. Mémoires d’espoir. T. 1. Paris: Plon, 1970.
19. De Gaulle, Pierre. De Gaulle, mon père. 2 volumes. Paris: Plon, 2003, 2004.
20. Desjardins, Thierry. Un inconnu nommé CHIRAC. Paris: La Table ronde, 1983.
21. Malraux, André. Le miroir des limbes. T. 1. Antimémoires. Paris: Gallimard, 1967.
22. Malraux, André. Le miroir des limbes. T. 2. Les chênes qu’on abat. Paris: Gallimard, 1971.
23. Massu, Jacques. Baden 68: Souvenirs d’une fidélité gaulliste. Paris: Plon, 1983.
24. Massu, Jacques. La vraie bataille d’Alger. Paris: Éditions Rochers, 1971.
25. Monnet, Jean. Mémoires. Paris, 1974.

Монографии, студии и статии

1. Акос, Пиер, Пиер Рентчик. Болните, които ни управляват. София: Библиотека 48, 1993.
2. Арон, Реймон. Демокрация и тоталитаризъм. София: Агрес, 1993.
3. Арон, Реймон. История и диалектика на насилието. София: Любомъдрие, 1998. (Поредица „Мъдростта на света“).
4. Арон, Реймон. История и политика. София: Мултипрес-Микропринтинг, 1997.
5. Арон, Реймон. 18 лекции за индустриалното общество. София: Любомъдрие, 1995.
6. Бакалов, Иван. Бившият шеф от ДС Димо Станков: Сътрудници сме имали навсякъде в чужбина, офицери - не навсякъдe. 05.03.2011, http://evestnik.bg.
7. Бжежински, Збигнев. Извън контрол. София: Обсидиан, 1994.
8. Бидлъф, Стив. Възмъжаване. София: Колибри, 2009.
9. Бояджиев, Тодор. Наръчник на шпионина. 1-2. София: Сиела, 2016.
10. Бояджиев, Тодор. Разговори за разузнаването. 52 срещи от двете страни на океана. София: Сиела, 2014.
11. Бояджиев, Тодор. Тайните операции, които промениха света. Лиоте. Разцепващ фактор. Голгота. София: Сиела, 2015.
12. Български държавници 1944-1989. София: Скорпио, 2005.
13. Воденски, Петър. А иначе дипломацията е сериозен занаят. София, 2013.
14. Гари, Ромен. Нощта ще бъде спокойна. София: Изд. Весела Люцканова, 1996.
15. Гари, Ромен. Покорители на невъзможното. София: Слънце, 1998.
16. Генезис на употребата и разпространението на наркотици в България. - CDS Анализи/Reports, www.csd.bg.
17. Господинов, Георги. 1968 For(n)ever. - Култура, № 19, 9 май 2003. http://www.kultura.bg.
18. Готев, Горан. Живях при диктаторите на ХХ век. София: Труд, Земя, 2008.
19. Григорова, Ирина. Българо-френските отношения по време на президентството на генерал дьо Гол (1958-1968 г.). София: Албатрос, 2009.
20. Джонсън, Пол. Съвременността. Светът от 20-те до 90-те. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1993.
21. Димитров, Димитър (Би Би Си, Лондон). Съветска България. През три британски мандата. 1956-1963. Из архива на Форин офис за събития и личности в България. Кн. 1. София: Би Би Си Българска ре-дакция, 1994. Кн. 1-2. 1964-1966. Из архива на Форин офис по времето на първия британски посланик Уйлям Харпъм. София: Би Би Си Българска редакция, 1999.
22. Доганов, Д., Ф. Палфи. Рекламата каквато е. София: Princeps, 1994.
23. Дьо Лоне, Жак. Психика и секс на знаменити съвременници. София: Литературен форум, 1992.
24. Енидже, Б. (Ройтерс). Ерата на Сфинкса започна сред вълна от ликуване. - Дума, 9 ян. 1996.
25. Изкуството на войната. Древни китайски трактати. София: Труд, 2005.
26. Карарусинов, Димитър. Франция и предизвикателството на кризата: 1968 година, http://harrybg.blogspot.bg/2007/09/1968.html.
27. Кисинджър, Хенри. Години на промяна. София: Прозорец, 1999.
28. Кисинджър, Хенри. Дипломацията. София: Труд, 2016.
29. Кисинджър, Хенри. Политиката. София: Прозорец&Труд, 2002.
30. Кръстев, Иван. Ще бъде ли революционна 2018 като 1968 г.? - Дневник, 21.02.2018, Портал „Култура“, http://kultura.bg.
31. Кънчев, Румен. Май 1968: Интелектуалците и властта. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1993.
32. Кьосев, Жеко. Политическата доктрина на генерал Дьо Гол. София: Издателство на МО „Св. Георги Победоносец“, 1995.
33. Кьосев, Жеко. Политическата система във Франция (Трета - Пета република). Благоевград: УИ ЮЗУ „Н. Рилски“, 2000.
34. Лоран, Фредерик. Нина Сютън. Черният оркестър. София: Партиздат, 1982.
35. Лукач, Джон. Краят на ХХ век и краят на модерната епоха. София: Обсидиан, 1994.
36. Льобон, Густав. Психология на тълпите. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1995.
37. Маринов, Руси. Пъблик рилейшънс. Технология и практика. София: Ваньо Недков, 1995.
38. Методиев, Калоян. Поколението на 1968: от младежките бун-тове до днешната политика. - Геополитика, 31.01.2018, http://www.memoriabg.com.
39. Микел, Пиер. История на Франция. София: Кама, 1999.
40. Молчанов, Николай. Генерал дьо Гол. София: Партиздат, 1985.
41. На 3 май започват студентските протести във Франция. - Дневник, 02 май 2006, https://www.dnevnik.bg.
42. Начев, Йордан. Вербовка и агентура. София: Труд, 2014.
43. Недев, Ю. Спомени за Дьо Гол от Париж и София. - Демокрация, 3 дек. 1990.
44. Николов, Бойко. Френската телевизия. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1990.
45. Оуен, Дейвид. Болестите във властта. Заболяванията на държавните глави през последните 100 години. София: Прозорец, 2010.
37. Панкова, Ваня. Полк. Димо Станков, бивш зам.-шеф на ПГУ на ДС: Папата знаеше, че зад покушението стои „Светата Троица“ - турските, американските и италианските служби. Дори руснаците повярваха, че ние сме организирали атентата срещу Йоан Павел II, 14 окт. 2010, https://www.blitz.bg.
46. Пехливанова, Жоржета. In memoriam: дипломатът-интелектуалец Нино Нинов. - Експерт. Издание за анализи - международна политика за сигурност. Българско дипломатическо дружество. София, 1 ноем. 2003, http://expert-bdd.com.
47. Писарев, Павел. От нашия кореспондент... София: Петекстон, 2010.
48. Писарев, Павел. Париж щурмува небето. Майските събития през 1968 година. - Земя, 30 май 2008, http://www.omda.bg
49. Писарев, Павел. Писаревщини. - Труд, 17 юли 2010.
50. Речите, които промениха света. София: Милениум, 2015.
51. Розите за Митеран не достигат в Париж. - Дума, 10 ян. 1996.
52. Стоев, Максим. Тайните служби на Великобритания. София: Военно издателство, 2006.
53. Тодоров, Антоний. Модерната политическа мисъл. 1968-ма. София, 2001.
54. Угърчинска, Румяна. КГБ&сие. София: Милениум, 2010.
55. Французите и 1968. Бурната 1968 година, 03 май 2008, http://www.dw.com/bg/.
56. Уилямс, Чарлс. Аденауер, бащата на нова Германия. София: Рива, 2003.
57. Хипитата биха кварталните доносници във Франция. - 168 часа, 18 май 1993, http://www.aslanov.hit.bg.
58. Христов, Иво. 1968: голямото междучасие на историята. - L’Eu- ropeo, Солидарна България, 28 окт. 2013, http://solidbul.eu.
59. Хюз-Уилсън, Джон. За разузнаването. История на шпионажа и тайния свят. София: Труд, 2017.
60. 40 години от клането в Сонгми. - Тема, http://www.temanews.com.   
61. Чомски, Ноам. Медиите под контрол. Забележителните постижения на пропагандата. София: Култура в джоб. Agata, 1994.
62.Альтнер, Борис. Европа: 40 лет „прикладной“ философии. 12 мая 2008. Росбалт. Интернет-портал интелектуальной молодежи, http://www.rosbalt.ru.
63. Бурмистров, Павел, Дар Жутаев, Дмитрий Великовский, Руслан Хестанов, Григорий Тарасевич. 1968: год великого перелома. „Русский репортер“, 2008, № 16 (46), Москва, 04 марта 2018. ЭКСПЕРТ, http://expert.ru.
64. Волнения во Франции: кризис либерализма или закат социали-зма? 03.04.06. Известия.Ру, izvestia.ru, https://iz.ru.
65. Кара-Мурза, Сергей. Революции на зкспорт. Глава 6. „Красный Май 1968“: Студенческий мятеж 1968 г. во Франции. Москва: Альгоритм, 2006.
66. Кобрин, Кирилл. Образ революции [1968 года] (комментарий к статье Ольги Серебряной), http://magazines.russ.ru.
67. Короб, Андрей. Сериграфия - прикладной вид искусства в тра- фаретной печати. КомпюАрт. 2003, №12, https://compuart.ru.
68. Кортасар, Хулио. Майские новости. „Будьте краткими и жесто- кими, как людоедь“ (привет студентам Екатеринбурга из Парижа-68). - Коммерсант, 03.05.1998, https://www.kommersant.ru.
69. Лагунина, Ирина. Студенческий бунт 1968-го и „цветнье рево-люции“, 08 мая 2008, Радио „Свобода“, https://www.svoboda.org.
70. Миронов, С. Кто стоял за бунтом во Франции - 1968? Интернет против телеэкрана. Информационно-аналитическое издание, 2008, № 5, http://www.contrtv.ru.
71. События 1968 года. Аналитический центр Юрия Левадь: (ре- презентативный для взрослого населения страни опрос 1600 россиян), 28.05.2008, https://www.levada.ru
72. Соловева, Галина. Париж. Май. Бунт. 02 июня 2006. Дело, Санкт-Петербург, http://www.idelo.ru.
73. Студенческие волнения 1968 года во Франции. Интернет-газета Гарри Каспарова, http://www4.kasparov.ru.
74. Abidor, Mitchell. May made me. An Oral History of the 1968 Uprising in France. Documents from May 1968. France History Archive. Paris May - June 1968. May 68 in English. https://mai68inenglish.com.
75. Asselain, Jean-Charles. Histoire économique de la France de 1919 à la fin des années 1970. Paris, 1984.
76. Audigier, François. 1968: le parlement hors-jeu? - Parlement [s]. Revue d’histoire politique, 2008, № 9, р. 5-8.
77. Audigier, François. L’Assemblée Nationale en mai 68 vue de „l’autre coté des barricades“. Un témoin inattendu: Maurice Grimaud, préfet de police de Paris. - Parlement [s]. Revue d’histoire politique, 2008, № 9, р. 150-156.
78. Audigier, François. Le groupe gaullist. Quand les „Godillots“ doutent. - Parlement [s]. Revue d’histoire politique, 2008, № 9, р. 12-30. 10. Bahu-Leyser, Danielle. De Gaulle et les médias. - L’Espoir, revue de l’Institut Charles de Gaulle, mars 1989, № 66. 11. Bahu-Leyser, Danielle. Les Français et la politique sociale du général de Gaulle. DBL - colloque du Centre d’Histoire de la Région Nord et de l’Europe du Nord-Est, Lille, 8-9 décembre 1989 et colloque international de l’UNESCO, Paris, novembre 1990, http://mapage.noos.fr.
79. Balladur, Éduard, Olivier Rouquan. L’élection présidentielle devient pour les hommes et les femmes politiques le moyen d’exister publiquement. - Parlement [s]. Revue d’histoire politique, 2005, № 5, р. 16-24.
80. Bantigny, Ludivine. Une jeunesse rédemptrice. Interprétations et usages politiques de la contestation (autour de mai - juin 1968) - Histoire@Politique, Politique, culture, société, janvier-avril 2008, № 4, www.histoire-politique.fr/.
81. Baltz, Laetitia. Sous les pavés de la capitale, la plage de la croisette. L’interruption du Frestival du Cannes en Mai 68, 2009, №2, Sens public, http://sens-public.org.
82. Barker, Colin. Revolutionary Rehearsals. Haymarket Books, 2008.
83. Besse, Laurent. Un ministre et les jeunnes. François Missoffe, 1966-1968.- Histoire@Politique, Politique, culture, société, janvier-avril 2008, № 4, http://www.histoire-politique.fr.
84. Bernard, Mathias. Le groupe des républiquains independents: „l’ordre et le dialogue“. - Parlement [s]. Revue d’histoire politique, 2008, № 9, p. 31-43.
85. Bly, Robert. Iron John: A Book About Men. New York: Addi-son-Wesley, 1990.
86. Bogaert, Alexandra. Le quotidien metro: sondage mai 68, http://www.metrofrance.com;https://communiques.categorynet.com.
87. Bonnet, Julien, Guillaume Duval. Comment la France s’est transformée. - Alternatives économiques, Mai 1968, n° 269.
88. Burnier, Michel-Antoine. La Chute du général: la prise de l’Elysée par Pompidou. Paris: Premières, 1969.
89. Carboni, Nicolas. L’agitation étudiante et lycéenne de l’après-Mai 1968 à 1986. Du cadre national à l’exemple clermontois. Vol. 1. Thèse de Doctorat sous la direction de M. Mathias Bernard. Présentée le 24 janvier 2012. [Историография на Френския май 1968]. 1198 p., HAL archives-ouvertes.fr, https://tel.archives-ouvertes.fr.
90. „Carlos Affair“ Blows Tavistock Crime Ring. Vol. 2, Number 55, December 27, 1975, https://larouchepub.com.
91. Carroll, Joseph. From the archive, 07 May 1968: Paris students in savage battles. Originally published in the Guardian on 7 May 1968, https:// www.theguardian.com.
92. Charpentier, Dominique. Alternatives Economiques, n° 269, mai 2008, https://www.alternatives-economiques.fr.
93. Chiaradia, Eric. L’entourage du Géneral de Gaulle: Juin 1958 – avril 1969. Paris, Publibook, 2011.
94. C4N Come 4 news. Le réseau social de reporteurs citoyens. Les 29 et 30 mai. Le général de Gaulle à Baden-Baden. Mai 68, https://come4news.com.
95. Chapsal, Jacques. La vie politique en France depuis 1940. Paris: Presse Universitaire de France, 1972.
96. Charlot, Jean. Les Français et de Gaulle. Paris: IFOP, 1971.
97. Chastenet, Jacques. Cent ans de la République. T. 8. De Pétain à de Gaulle. Paris: Julles Tallandier, 1970.
98. Cheval, Jean-Jacques. Mai 68, un entre deux dans l’histoire des médias et de la radio en France. Groupe de recherches et d’etudes sur la radio, janvier 2009, http://www.grer.fr.
99. Chevallier, Jean-Jacques. Histoire des institutions et des régimes politiques de 1789 à nos jours. Paris: Dalloz, 1972.
100. Chrisafis, Angelique. Macron faces national debate over anniversary of May 1968 protests. French president has not yet decided how to mark 50 years since nationwide rallies that defined an era. - The Guardian, 15.01.2018, https://www.theguardian.com.
101.Ciné-club de Jean-Luc Godard. Jean-Luc Godard. - Weekend, 1967, http://www.cineclubdecaen.com.
102. Daucourt, Valentin. Des petites phrases pour une grande histoire. „La réforme - oui, la chienlit - non!“, http://vdaucourt.free.fr.
103. DBL - colloque du Centre d’Histoire et l’Europe Nord-Est, Lille, 8-9 décembre 1989 et colloque international de l’UNESCO, Paris, novembre 1990, http://mapage.noos.fr.
104. Deljéhier, Jacques. Mai 68: 40 déjà!, http://www.deljehier.org.
105. Dely, Carole. 68, sans fin. Echanges avec Jean-Luc Nancy. Sens public, 2009, № 2, http://www.sens-public.org.38.  Diedrich, Jean-Christophe. L’Atelier populaire et les affiches de mai 68 (Beaux-Arts, Lire-écouter-voir en 1968, 10 fev 2008), http://lire-ecouter-voir.blogspot.com.
106. Documents from May 1968 in English, 10.05.2016, https://isinenglish.com.
107. Dogan, Mattei. La classe politique prise de panique en Mai 68 quand la guere civile fut évitée. 2009 №2, http://www.sens-public.org.
108. Droit, Emmanuel. Bonn n’est pas Weimar? Le mouvement ouest-allemand, vu par les députes de Bundestag en 1968. - Parlement [s]. Revue d’histoire politique, 2008, № 1, p. 108-130.42. Duby, George, Robert Man- drou. Histoire de la civilisation française. XVII-XXe siècle. Avec la participation de J.-F. Sirinelli. Paris: Armand Colin, 1984.
109. Faure, Sonya, Cécile Daumas. Ludivine Bantigny: „68, c’est de la joie et aussi la peur de ne pas être à la hauteur“. - Libération, 19.01.2018, www.liberation.fr. 
110. Feenberg, Andrew. The May Events Archive/événements de mai 1968, http://edocs.lib.sfu.ca.
111. Finalement, pas de Mai 68 pour Emmanuel Macron? L’Express.fr, - 05.11.2017, https://www.lexpress.fr.
112. Gaïti, Brigitte. La décision à l’épreuve du charisme. Le général de Gaulle entre mai 1968 et avril 1969. - Politix, 2008, № 2, p. 36-67.
113. Garrigues, Jean. La passe d’armes du 22 mai 1968: Mitterrand attaque, Pompidou riposte. - Parlements], Revue d’histoire politique, 2008, № 9, p. 134-149.
114. Giraud, Henri-Christian. L’accord secret de Baden-Baden: comment de Gaulle et les Soviétiques ont mis fin à mai 68. Paris: Éd. du Rocher, 2008.
115. Fogacci, Frédéric. „Totalement passifs, totalement negatives“? Le parti radical, la FDGS et la crise de mai - juin 1968. - Parlement[s], Revue d’histoire politique, 2008, № 9, p. 44-61.
116. Fontaine, André. Histoire de la détente (Un seul lit pour deux rêves). Paris: Seuil, 1981.
117. Fonteyn, Laura. Mai - juin 1968 en France: Grève générale mais situation révolutionnaire trahie, 22 mai 1968., http://groupecri.free.fr
118. Fraisse, Geneviève. Vingt ans en 68. 2009/2, http://www.sens-pu-blic.org  
119. Frédéric Bon, Monsieur. Le référendum de 27 avril 1969: suicide politique ou nessécité strategique. - Revue francaise de science politique, 20 année, 1970, № 2, p. 205-223.
120. Frémeaux, Philippe. Le monde a changé de base. - Alternatives Economiques, Mai 1968, n° 269, https://www.alternatives-economiques.fr.
121. Jackson, Julian, Anna-Louise Milne, James S. Williams. May 68: Rethinking France’s Last Revolution. Basingstoke Palgrave Macmilan, 2011, https://www.palgrave.com.
122. Konrad, György. Soxante-huitards (Fleurs sur l’asphalt des grands villes). 2009, №2, http://www.sens-public.org.
123. La province défile pour de Gaulle. Quotidien de mai 1968. L’Obs, 31.05.2008, http://www.nouvelobs.com.
124. La revolution de mai. L’hystérie d’une certaine jeunesse, http://membres.lycos.fr.
125. Lacouture, Jean. De Gaulle, (3 volumes): 1 - Le Rebelle (1890-1944), 2 - Le Politique (1944-1959), 3 - Le Souverain (1959-1970). Paris: Seuil, 1984, 1985 et 1986. Paris: Points Histoire, 1990.
126. Lacouture, Jean. Pierre Mendes-France. Paris: Seuil, 1981.
127. Lacroix, Bernard. Le retournement de Mai 68, mai 2008. - Le Monde diplomatique, https://www.monde-diplomatique.fr.
128. Laurent, Chabrun et Dupuis, Jérôme et Pontaut, Jean-Marie. Mai 68. Les archives secrètes de la police. Révélations, publié le 19 mars 1998, http://www.lexpress.fr.
129. Le Vaillant, Luc. 2018 sera-t-il l’anti-Mai 68? Anticipation d’une comparaison sociale et sociétale entre l’année qui vient (2018) et la cinquantenaire dont on se souvient (1968). - Liberation, 01.01.2018, http:// www.liberation.fr
130. Leclère, Thierry. Mai 68 à la télévision: A genoux, Cognacq-Jay! Télérama.fr, 28. 03. 2008, http://www.telerama.fr.
131. Le Goff, Jean-Pierre, Le mensuel de l’Université, 2008, № 27. Premier media interuniversitaire pluridisciplinare. „Le mythe de Mai 68 ne nous aide pas a progresser“. - In: Les jeunes et l’héritage de mai 68, Institut national de la jeunesse et de l’éducation populaire, Juin 2008, http://www.injep.fr.
132. Le Mois du documentaire, novembre 2008, http://www.moisdudoc.com/IMG/pdf/catalogue_2008.pdf.
133. Leblanc, Audrey. L’iconographique du Mai 68: un usage intentionnel du photoreportage noire et blanc ou couleur. L’exemple du Paris Match (mai - juin 1968), 2009, №2, http://www.sens-public.org.
134. Legrand, Dominique. Mai 68 s’affiche, „Jouissez!“. - Le Soir, 30 avril 2008, https://www.centredelagravure.be.
135. Les insurgés de la télévision. Le Nouvel Observateur. SPECIAL MAI 68 - № 0187, 12 juin 1968, http://referentiel.nouvelobs.com.
136. Le Cri des Travailleurs, № 32, http://www.groupecri.free.fr.  
137. Le Quotidien de 1968. - L’Obs, 2008, http://www.nouvelobs.com.
138. Lichfield, John. Egalité! Liberté! Sexualité! Paris, May 1968. The Independent. - Saturday magazine, 23th of February 2008, https://www.independent.co.uk.
139. Loyer, Emmanuelle. Mai 1968 dans le texte. Jeux d’échelles, - His- toire@Politique. Politique, culture, société, 3 septembre 2008, http://www.histoire-politique.fr.
140. Loyer, Emmanuelle. L’an I du tout culturel? Vingtième siècle. - Revue d’histoire, 2008, № 98, p. 101-111.
141. Mai 68 à la radio. De Gaulle, t’es foutu, la radio est dans la rue, 27 mars 1968, http://www.telerama.fr.
142. Mai 68, un héritage contesté, 30. 03. 2008, http://www.france24.com.
143. Mai 68, une révolution du travail. - Alternatives Economiques, Mai 1968, n°269, https://www.alternatives-economiques.fr/.
144. Mai 68, période progrès social (sondage). AFP. Le Figaro, 13 mai 2008, http://www.lefigaro.fr.
145. Martin, Marc. La grève de l’ORTF à travers la presse hebdoma-daire locale. Materiaux pour l’histoire de notre temps, Année 1988, Vol. 11, Numero 1, p. 230-237. Persée.fr, http://www.persee.fr.
146. Mazeaux, Pierre. A 40 ans, la loi sur la partitipation reste d’actualité - Objectif-France-Magazine, Le Figaro, 17 août 2007, http://www.lefigaro.fr.
147. Morin, Gilles. 1968, la raison d’un hors-jeu de la FGDS. - Parlement [s]. Revue d’histoire politique, 2008, № 9.
148. Noushi, A., M. Agulhon, R. Schor. La France de 1940 à nos jours. Paris: Armand Colin, 1988.
149. Reilly, Katie. Lessons for 2018 From One of America’s Most Tumultuous Years. - Time, 19 December 2017, http://time.com.
150. Premat, Chrisophe. L’émantipation ou aliénation sexuelle? La révolution des mœurs en débat, 2009, http://www.sens-public.org.
151. Premat, Chrisophe. Mai 68: le conflit des interprétations, 15 février 2009, http://sens-public.org.
152. Rémond, René. Notre siècle. De 1918 à 1991. Paris, Fayard, 1991. Reilly, Katie. Lessons for 2018 From One of America’s Most Tumultuous Years. - Time, 19 December 2017, http://time.com.
153. Reynolds, Chris. Memories of May ’68: France’s Convenient Consensus. Chicago: University of Chicago Press, 2011, http://press.uchicago.edu.
154. Roche, Daniel. Le Mai 68 des historiens: Entre identités narratives et histoire orale. Colloque organisé par l’École nationale des Chartes, le Collège de France, le CNRS - Institut d’histoire du temps présent et l’Institut national de l’audiovisuel, 23-24 octobre 2008. Texte integral. 24 décembre 2008. La Lettre, n°24, https://journals.openedition.org.
155. Ross, Kristin. Mai 68, la mémoire et l’oubli. Extraits de l’introduction du livre de Kristin Ross „Mai 68 et ses vies ultérieures“, coédité par Complexe et „Le Monde diplomatique“, avril 2008. - Le Monde diplomatique, https://www.monde-diplomatique.fr.
156. Ross, Kristin. Mai 68 et ses vies ultérieures. Quand étudiants et ouvriers fraternisaient. Paris, 2010, [mars 2005], https://www.monde-diplomatique.fr.
157. Ross, Kristin. May’68 and its After Lives. Chicago: University of Chicago Press, 2002, p. 238.
158. Reynolds, Christ. May 1968. A Contested History. 2007, https://www.senspublic.org.
159. Seidman, Michael M. The Imaginary Revolution: Parisian Students and Workers in 1968. New York, Oxford: Berghahn Books, 2004.
160. Servais, Simone présente. Regards sur De Gaulle. Paris: Plon, 1990.
161. The May Events Archive/événements de mai 1968, par Andrew Feenberg. http://edocs.lib.sfu.ca.
162. Stanton, Shelby L. The Rise and Fall of an American Army. Nova-to, CA: Presidio Press, 1985.
163. There is a lot more butter and is spread more evenly. - Life, 09.12. 1966.
164. Thorel, Pascal le. L’Atelier Populaire de l’Ecole des beaux-arts: mai - juin 1968, éditions des Beaux-art de Paris. 2001, http://dijonart.com/ Les-affiches-de-mai-68.html.
165. Tournier, Maurice. Les mots de mai 68. Paris: Presse Universitaire de France, 2008.
166. Un million de manifestants pour de Gaulle. Le Quotidien de 1968. 31 mai 2008, NouvelObs.com.
167. Valence, David. Le Sénat au cœur du Cartier Latin. -Parlement [s]. Revue d’histoire politique, 2008, № 9, p. 106-117.
168. Van Sinoy, Guy. Mai 1968: l’exposition revoltionnaire, LCR, la gauche. 06 mai 2008, http://www.lcr-lagauche.be.
169. Vassallo, Aude. La télévision sous de Gaulle: le contrôle gouverne¬mental de l’information (1958/1969). Bruxelles, De Boeck; Bry-sur-Marne; INA, 2005.
170. Viansson-Ponté, Pierre. Quand la France s’ennuie. - Le Monde, 15 mars 1968, https://blogs.mediapart.fr.
171. Vidalie, Anne. Sous les pavés, les slogans. - L’Express, 30 avril 2008.
172. Vigreux, Jean, Emmanuel Ranc. La direction et les députés de la PCF à l’épreuve de mai - juin 68. -Parlement [s]. Revue d’histoire politique, 2008, № 9, p. 80-95.
173. Wallen, Mark. Demand the impossible! Posters from the 1968 Paris uprising. Writen by artist. 05 May 2008, 01man.
174. Winock, Michel. Le siècle des intellectuels. Paris: Seuil, 1997.
175. 1968 en quelques chiffres. Le Quotidien de 1968, 18 mars 2008, L’Obs, https://www.nouvelobs.com.

Енциклопедии, речници, справочници

1. Реклама и полиграфия. Оимт словаря-справочника. Москва, 2004.
2. Dictionnaire d’histoire de la France. Paris: Librairie académique Perrin, 1981, sous la direction de Alain Décaux et André Castelot.
3. Dictionnaire encyclopedique d’histoire. Paris: Robert, 1988.
4. Encyclopedia of World Biography. The Gale Group, Inc, 2010.
5. Mémoires du XX siècle. Tome 7. 1960-1969. Paris: Encyclopédie BORDAS, 1989.
6. Moore, Michel. Encyclopédie d’histore. Paris: Bordas, 1993.
Le Grand Larousse universel. Paris: Larousse, 1991.

 


 

ПРИЛОЖЕНИЯ
 

 

Ф.9, оп.2, а.е.71

Задачи на управление 1-ДС
Произтичащи от съвещанието с ръководния състав, проведено на 24. 12. 1968 година

Раздел 1. Задачи без срокове

Л.3

-Да се съберат и анализират всички агентурни и други данни за дейността на разузнавателните и контраразузнавателните органи на Гърция, Турция, Франция и техните централи и пропагандни центрове през последните няколко години срещу нашата страна (разкрити агенти, опити за вербовка на наши граждани, идеологическа диверсия и др.) и на базата на тези данни да се провеждат вербовъчни мероприятия за вербовка на кадрови разузнавачи, превербовка на тяхна агентура и поставяне на наши агенти.

Л.4

-Да се извърши проверка за разкриване противникова подслушвателна техните в помещенията на посолствата в Атина, Париж, Рим, Франкфурт и Виена.

-Да се създаде през 1969 година база за техническо наблюдение на интересуващите ни обекти в Анкара и Атина и да се започне създаване след 1970 на такива бази в Париж, Рим, Франкфурт и Виена.

Отг. Началник на отдела

Задачи със срокове

През м. юни 1969 да бъде разгледана в най-големи подробности и анализирана работата на френската резидентура отг. Иван Иванов (зам.-н-к у-ние)

15. 02. 1969

 

Ф.9, оп. 2, а.е. 16, л.17

Строго секретно. Екз. №1

КДС-I у-ние

Заповед № 51

София, 16. 03. 1968 г.

Съдържание: подготвяне връзката с агентурата.

Ръководството на КДС и на Управлението многократно са обръщали вниманието на оперативния състав върху необходимостта от постоянно подобряване работата с агентурата. В последно време значително се усложни агентурно-оперативната обстановка в разузнаваните страни, което налага ние да положим още по-големи усилия и обезпечим безопасното провеждане на нашата разузнавателна работа. Вражеските контраразузнавателни органи засилиха много дейността си срещу нашите официални представителства, използвани от нас като прикрития в разузнаваните страни, което изисква от всички звена в разузнавателния апарат най-внимателно и строго отношение  към въпросите с организирането на връзката с агентурата. Необходимо е да се води решителна борба срещу шаблона и използването на опростени средства за връзка с агентурата. […]

16.III.1968                                                              За Началник управление I КДС

София                                                                Ген.-майор

 

 

Ф.9, оп.2, а.е. 54, л.40

Справка

Относно състояние на връзката с агентурата, използвана понастоящем от Управление 1-во КДС

При работа с агентурата най-уязвимото място е връзката. Лошо организираната връзка води до засичане от местните контраразузнавателни органи, до непълноценно ръководство, възпитание и използване на агента.

Обстановката, при която работят нашите оперативни работници в Турция, Гърция, Англия, Западна Германия, САЩ и др. е твърде трудно и налага използване предимно безличен начин на връзка. В другите капиталистически страни, където все още обстановката позволява да се предпочита личната връзка с агентурата, трябва да се смята за временно явление, тъй като едни или други усложнения на международните отношения, ние ще бъдем изненадани, неподготвени.

Л.43

Франция

Общ брой 11 агенти от общо 68.
Към този период само в Гърция (17) и Турция (14) има повече.
От общия брой 1 е подготвен за организация на срещи в трети стани.
Справката е от 1967.

Началник управление 1-КДС, генерал майор, но няма подпис

Л.46

Докладна записка

Относно: Годността на наличната агентура в Управление 1-КДС

За решаване на задачите при усложнена обстановка

Кризата в Близкия Изток и събитията в Гърция след военния преврат бяха твърде показателни за нашите агентурни възможности при усложнена обстановка. Недостатъците във вербовъчната работа и при подготовката и ръководството на наличната агентура се отразиха с пълна сила. Така например, преди преврата в Гърция и преди конфликта между Израел и Арабските страни се получиха данни, които показваха, че положението се изостря, че са налице някои симптоми за предстоящи събития и пр., но конкретни данни за тези събития не се получиха. Изключение прави Парижката резидентура, която съобщи няколко дена преди датата на Израелското нападение срещу ОАР. Този факт е показателен за качеството на агентурата, с която разполагаме.

Л.48

-Резидентурата във Франция разполага със 7 агента и 5 ДВ (Доверени връзки), но добри информационни възможности има само 1 агент. Всички са на лична връзка.

1967 няма дата, няма подпис

Л.56

Докладна записка

Оотносно: Състояние на връзката и годността за решаване на задачите  при усложнена обстановка.

Получените данни през този период не бяха от агентурата. Парижката резидентура беше узнала също от случайна връзка, че Израел готви нападение над ОАР. Този факт е твърде показателен за качеството на агентурата, с която разполагаме.

Л. 57

Резидентурата във Франция разполага с 18% от общия брой на агентурата, но добри информационни възможности има само един агент.

1967 Н-к у-ние, няма подпис

 

Документи във формат PDF:

 

Протокол от заседание на Политбюро на БКП, 26.III.1968 г.

БТА - По-важни съобщения от чужбина, 2 април 1968 г.

Разговори на Тодор Живков с В. Биляк, Братислава, 24 април 1968 г.

Предложение относно назначаване на началник на I-во управление на ДС

Информация относно подготовката на IX световен младежки фестивал в София, 1968 г.

Информационна справка относно проведените партийни събрания за значението на Световния младежки фестивал

БТА - По-важни съобщения от чужбина, 3 юли 1968 г.

Съобщение на БТА във вестник "Народна армия" за инвазията на Варшавски договор в Чехословакия

Информация за настроенията на младежта във връзка със събитията в Чехословакия, 1968 г.

Справка за агентурните мероприятия на Държавна сигурност в периода 1946 - 1969 г.

 
 
 
X

Right Click

No right click