Индекс на статията
СТЕФАН АВРАМОВ
ГЕРОИЧНИ ВРЕМЕНА
РОМАНТИКАТА НА МАКЕДОНИЯ
Том II
СОФИЯ, 1942
Бележки, редакция и подбор на снимки: Христо Милков
Дигитална обработка: Любомир Грозданов
ДАМЕ ГРУЕВ
(1871-10.XII.1906 год.)
Тридесет и пет години ни делят от загубата на великия македонски апостол Даме Груев, но, колкото повече години се нижат в небитието, толкова повече този благородник буди култ всред българския народ. Той ще остане навеки записан в страниците на революционното движение като пламенен борец, който вместо да се отдаде на учителското си призвание, с възвишен стремеж създаде първите кадри на Вътрешната македоно-одринска организация, тръгна с безстрашен устрем към македонската голгота и цели 15 години безспирно пристъпяше към нея, за да даде бляскав пример на поробените, да се борят, кой как може, против тиранията на аги и бегове. Когато беше затворен в Битолския затвор, той бе почитан и от най-закоравелите престъпници и убийци, турци и арнаути. Всеки чувстваше респекта на Даме и бързаше да си предложи услугите. Турската власт се чудеше за настъпилото спокойствие в затвора, в който преди това свирепите арнаути не даваха мир и на затворници, и на администрация. Даме и от затвора ръководеше нишките на революционната организация.
И в предилинденската, и в илинденската, и в следилинденската епоха, този чутовен син на героично Смилево1 бе винаги буден на своя пост. Било като учител, организатор или водач, било с пушка в ръка, той твореше и само с един поглед и блага дума печелеше сърцата на поробените. Неговите думи се забиваха като гвоздеи в челото, осъзнаваха непосветените и вливаха в душата им най-съкровеното благо на човека, да се бори за свободата си. Светлият лик на Даме излъчваше чудна красота: той повелително зовеше към свещения бунт, като заговореше, неговият приятен глас предразполагаше и пленяваше. Той и Гоце бяха първи между първите. След загубата на Гоце, почти единствен остана той между онези революционните бранници в онази епоха, всред които той бдеше със своята мисъл, съзнание и готовност за саможертва.
Даме Груев беше една от свидните жертви на мияшкото село Смилево, скрило своите слънчеви стрехи в пазвата на Бигла-планина. Със своя искрен хумор, ловка хитрост и съобразителност, присъщи на мияшкия му род, той се налагаше и заразяваше всички със свещения бунт за свобода. „Горят, бачо Георги... горят!“ – викна Даме, когато по решение на щаба в Илинденското въстание бяха запалени грамадните двуетажни къщи на Смилевския ръководител и войвода Георги Чуранов, от Борис Сарафов, поручик Стойков и Павле Гальов, за да бъдат прогонени турските войски от тях. Хуморът на Даме зарази Чуранов и той викна: „Нека горят, Даме!... нека!“ и запя революционната песен: „Нещем ний богатство, нещем ний пари, но искаме свобода и човешки правдини“. Груев, виждайки жеста на Смилевския ръководител, който гледаше как горят къщата и ханът му, с особено възхищение наблюдаваше революционния подвиг на дядо Георги. Той в душата си знаеше, колко много този добродушен мияк обичаше своята родина и колко много жертви би направил за нея. И не се излъга. Със своя аналитичен ум, той познаваше психиката и на народ, и на водачи, защото живееше сред народа, залъка си делеше с него и не искаше никого с нищо да оскърби. С много благородство, очертано и в самата му външност, душата му бликаше велика любов към поробените, унижените и оскърбените. Приютен в някоя селска хижа, не изсушил още дрехите си, той почваше да предразполага непринудено към себе си, раздаваше душата си с пълни шепи, осъзнаваше малодушните и внасяше ведрина сред раята. Той имаше чуден усет. Познаваше при първа среща хората, които могат да забравят своето лично „аз“, да се откажат от благата на живота и се впрегнат в тежкия хомот на величавата борба за свобода. Успехът на апостола беше винаги изумителен. Романтиката на Македония беше надарила с една блага усмивка с пълни шепи този свой син, който с една блага усмивка купуваше душите на поробените.
Още преди въстанието, между първите челници на ВМОРО – Даме Груев, Гоце Делчев, Пере Тошев, Гьорчо Петров, Христо Матов и др., се бяха появили принципиални и идейни недоразумения, но те изживяваха в процеса на борбата идейните различия, будно пазейки делото от рушение. Гоце Делчев, Пере Тошев и Гьорчо Петров със своя реализъм взеха безрезервно становище за самостоятелността на ВМОРО и против прибързаното въстание, взето на Смилевския конгрес. Даме Груев се завърна от заточение в Подрум-кале едва в навечерието на Солунския конгрес, смятайки, че не може да има връщане. Той се помъчи да убеди и Гоце, но не сполучи. Със това свое становище, Даме Груев застана начело на романтиците в революционното движение.
След злополучния край на въстанието, когато всички чети и компрометирани пред турската власт организационни деятели от въстаналия Битолски вилает заминаха за България, Даме остана на своя пост. „Георги – каза той на Сугарева – аз ще остана тук, между нашенци, които дадоха всичко що имаха. Не мога и не трябва да ги изоставя. В това тежко време трябва да бъда между тях. Така те ще се почувстват по-спокойни и ще имат вяра в делото, ще помогнат да прикрием уръжието и в скоро време организацията ще изцери раните си“. Сугарев се противопостави и предложи, той да остане с неколцина четници, но Даме остана непреклонен. Отказаха се да заминат за България и Христо Узунов и Дякон Евстатий. Така Даме Груев с верните си другари остана да цери душите на пострадалите селяни в Битолско и прибере оръжието на добро място и в здрави ръце. Редица безсънни нощи, денонощни гонения изживя Даме, но никога не се оплака, никога не даде вид на умора. Прикривайки веднъж дирята си, четата навлезе в гората между с. Брежане и Илинска църква. Съвършенно изтощен от безсъние, Даме неволно приклекна на земята и заспа, унесен в дълбок сън. Потерята вървеше по дирята ни. Едва когато маузерите запяха своя жесток химн и манлихерите им отговориха, той се събуди, схвана положението и се понесе бързо из гората, за да избегне опасността.
Вместо укор от стана на измъчените жени и деца, старци и баби, през всички села мало и голямо чакаше да чуе неговата блага дума. Пред очите на плъзналия аскер, селяните прикриваха възстановителната чета и я пазеха будно, като зеницата на окото си. Селяните из Демир-Хисарско разправяха, че благата усмивка на Даме Груев и Георги Сугарев вливала балсам в душата им. Измъчените селяни, виждайки тежката мъка на апостола, който с неколцина другари искаше да изживее последиците на въстанието и заедно с тях да изпие до дъно горчивата чаша на покрусата, с отворени уста слушаха бодрото му слово.
„Сега, бракя, турците не тепаха, защото са много пойке, имат пойке джепане, а други път со Бога напред, ние ке се приготвиме по-рано от ними и ке ги тепаме“. Така Даме вливаше ведри струи животворен дух и енергия, вяра и смисъл в борбата всред организираните селяни, които вместо да се уплашат и предадат оръжието си, запазиха присъствието на духа, с бърза крачка се отвеха да възстановят нишките на организацията.
Наред с Гоце, Даме беше най-почитаният, най-влиятелният и най-популярният водач и в средите на революционните кадри и всред селската маса. Той притежаваше положителни качества на народен водач. Талантлив организатор и агитатор, със своя проникновен поглед на духовен аристократ, той умело въздействаше върху организираните революционни работници и селяни, според умствения уровен и личните особености на всекиго. Със своята желязна логика, той увлекателно беседваше по актюелни въпроси и, понеже владееше почти всички македонски диалекти, по един убедителен начин със самоувереност въздействаше и налагаше всекиму работа, според силите и способностите. Той беше хитър и ловък мияк, рядко се лъжеше в своите преценки при избор на организационни работници. Не избягваше от прозорливото му око каквато и да било неискреност от страна на организирани деятели и неорганизирани селяни. Друг подобен агитатор Македония не е откърмила.
Връщайки се от заточение от Подрум-кале, той има нещастието на два пъти да преживее погрома на родното си село, което беше само една малка брънка от кървавата диря, която беше обхванала целия въстанал Битолски вилает. В най-тежките минути на всенародната скръб и издевателства на турските редовни и нередовни войски, той остана всред народа-мъченик, гонен и преследван, с единствената мисъл да може поне да запази оръжието на въстаналите селяни и да изгради отново рухналите зидове на величествената сграда, която той с вдъхновение бе изградил през едно десетилетие.
Между веригата гонения и преследвания през 1904 год. Даме прекара две големи нещастия: при сражението между четите на Георги Сугарев, Петър Ацев и Гюрчин Наумов, с турската войска при с. Слатино, Поречието, в което сражение Гюрчин падна убит и, той бе ранен и в настъпилата суматоха бе отвлечен от ренегата Мицко в плен. Само бързите постъпки на скопския окръжен комитет на ВМОРО и заканите на репресалии принудиха сръбската пропаганда да предаде Даме Груева на Д-р Николова, който го препрати по канал за лечение в България.
Макар млад, едва 35-годишен, той само с един поглед респектираше и млади и стари. Като негов скромен сътрудник, не мога да не напомня една случка, която ми направи силно впечатление. По бърза работа дойдохме с Велко Апостолов в София за ден-два, като предадохме на Груева обширен доклад за състоянието на три революционни района. В хотел „Конкордия“ дойде Йордан Шияков. Съобщи ни, че Сарафов ни чака веднага да отидем при него. На Даме му стана неприятно и чувство на нерадост веднага облъха лицето му. С поглед му дадохме да разбере, да бъде спокоен... Отидохме при Борис. Беше много любезен. Съобщи ни, че от Кюстендил узнал за нашето пристигане. Виде ни във велешки бечви2 и фути3, разсмя се, поразгледа ни, бръкна в джоба си и ни даде десет наполеона, заедно с бележка за пълен комплект облекло за двамата. Отказахме, но той ни застави да вземем даденото. Взехме ги, защото, макар и джентлемент, Борис не прощаваше томува, който отказваше да вземе от него пари. Повикаха го по бърза работа. Даде ни нареждане да вземем облеклото, да се облечем и вечерта към 9 часа да бъдем при него в едно обществено заведение. Върнахме се при Даме и му съобщихме за станалото. Той се смути, когато разбра, че сме взели пари от Борис. Беше силно огорчен в този миг. Той виждаше как Сарафов му отнемаше хората, но все пак умело прикриваше възбуденото си състояние. Искаше да каже нещо, но замълча, обърна се към прозореца и се замисли. Велко ме побутна с крак, а с погледа си каточели ми казваше: „Защо го тровиш?“ Извадих наполеоните, преброих ги на масата и му ги подадох заедно с бележката за облеклото. Той ни изгледа, изведнаж голямото му чело се проясни, искаше да прикрие сълзите си, но не успя. Излезе от стаята и след минута се завърна спокоен. На въпроса, защо ги давате мене, му заявихме: „Заминаваме веднага, нито парите ни са нуждни, нито облеклото, защото утре ще минем отвъд границата, а с бележката да вземат облекло двамата даскали от Воденско“. Даме и даскалите се спогледаха очудено. Станахме да си отиваме. Даме скочи, задържа ни, поръча храна за всички. Обядвахме и той заплати с един от Борисовите наполеони. Тогава разбрахме, че нито той, нито гостите му бяха обядвали.Тази случка ми направи много силно впечатление, но с течение на годините, когато си припомня този дребен наглед факт, обзема ме особенно чувство, пред погледа ми в миг израства като великан благородният лик на тоя народен будител, който и когато гладуваше, свещенодействуваше. И така, от ден на ден нашият челен бранник растеше в съзнанието ми, докато се оформи чудно красивата и пленителна фигура на вожда на Илинденското въстание, който, в дни на тревоги, на гонение и преследване след въстанието от потерите, съвсем спокойно казваше на Сугарева: „Георги, раздели храната, дай от ярето на Дуле4 повече, та да може да закрепне и издържа“. А сам той се лишаваше от храна, с пълното съзнание да бъде полезен на близките си сътрудници. Дяконът се тровеше от яд, но не можеше да го застави да промени казаното веднаж.
Такъв беше животът на Даме Груева от Илинден до Русиново5 и Петлец, по гори и планини, по затвори и заточение; ден и нощ преследван, той будно бдеше с чудна устойчивост на своя пост. След смъртта на Гоце, загубата на Даме беше тежък удар върху Революционната организация, която изгуби един от своите най-чутовни синове и то във време, когато той беше така необходим за циментиране на създадената от него величествена сграда.
И с право покойният Хр. Силянов, който добре познаваше Груева, пише: „...Само възпитаните от него две революционни поколения, водителите и народът от множество македонски околии, които не веднаж и дваж бе обходил, можеха да преценят и да почувствуват с всичката му сила тоя удар на съдбата. За това и никой, освен Делчева, не бе така всеобщо и дълбоко оплакван и никой не пожъна от живите си съратници такъво единодушно признание на своето превъзходство. Без да е чутовен войвода, Груев бе най-съвършено въплощение на борец и народен вдъхновител. Без да се носи като легенда и да гърми със слава името му, Груев бе най-популярният и най-влиятелният човек в революционното движение. Никой не съчетаваше толкова положителни качества, никой не даде от себе си и не направи толкова много за революционизирането на Македония, колкото той“.
Загубата на вдъхновения апостол се почувствува много тежко всред революционните кадри, македонските селяни и целия български народ. Всички сведоха чела, устремени към Русиново, а масивният дъб на българската поезия — Ив. Вазов — отрони от своята душа един бисер и го изпрати в Малешевския балкан:
О, Македонио, ти губиш своя Левски,
Най-верния си син, най-силния си меч“?
Бъдащият историк, проучвайки македонското освободително движение, по-правилно ще прецени на прав път ли беше Даме, когато се отклони от реалното схващане на Гоце и се солидаризира с решенията на Солунския конгрес, както и бунтът на райята срещу феодалния режим на бегове и спахии, заедно с актива и пасива на величавата Илинденска епопея, но при все това Илинден ще си остане кристалния бисер и най-скъпата рожба на приказно красивата романтична епоха на всенародния устрем на райята към свобода и благоденствие, а благородният образ на героичния син на Смилево ще блещи като светъл фар в осоите на Бигла планина и ще бъде верен страж народен за бъдните поколения. Даме Груев не беше случаен водач. Романтиката на Македония го беше набелязала в ранни младини, преведе го през всички етапи за затвърдяване и каляване характера и волята на трезвен народен труженик и го направи пръв между първите бранници, а ръководената от него Илинденска епопея ще свети през вековете като неугасим факел на свещенния бунт за свобода и добруване, ще осветлява дивните подвизи на верните стражи на „Голем Гар“, „Победоносец“ и „Яворец“, където илинденци, под непосредственото водачество на Даме Груева, образуваха чиличена броня против грамадните пълчища на Бахтиарпашовата армия.
Дамяну Груеву
О Македонио, страдалнице разпята,
о Македонио, земя покрита с кръв,
о Македонио, с порой сълзи залята,
на вълци и хиени оставена за стръв.
О Македонио, о героиньо! Плачем
пред твоя кървав лик, пред твойта голгота.
Във тоз свободен край ний пак вериги влачим,
че твоите тегла и нам са тегота!
И гледаме оттук как лееш сълзи топли,
пожарите, кръвта, в кои се къпеш ти,
и слушаме във страх ужасните ти вопли,
от чийто грозен ек небето ти ехти;
и гледаме във страх как в твоите чаровни
балкани и поля насильето бесней,
де турчин свирепей и грък, душман вековни,
де сърбин - брат жесток, по тях гробове сей.
Съюз безчестен, лют против народ в окови,
ламтящ за нов живот потиснат мъченик,
противу всичко там, сред мъките сурови,
що мисли и ридай на български език!
О хайка мерзостна на злобата човешка!
И ний безпомощни пред всичко туй стоим!
И само охкаме и в скръб безплодна, тежка
на твойте синове гробовете броим...
И ето нов пак гроб! И той, и той загина -
юнакът Груев там в неравната борба -
великата душа, на жална си родйна
син славен, вожд сърцат, будителна тръба,
тръба, що в робский мрак ревеше за свобода,
за правда, за борба отчаяна с врага...
Падна и Груев там - о траур за народа! -
в гореща кръв облян, заринат под снега.
Заспаха под снега юнашки сили левски,
угасна огнен дух, замлъкна мощна реч.
О, Македонио, ти губиш своя Левски,
най-верния си син, най-силния си меч.
Но не! Той жив е пак в делата си свещени,
не мре духът велик - плът тленна само мре -
и Груевият дух светлей, одушевленье
разнася от Пирин до Бялото море.
И неговият зов и мисъл благородна
ще дигнат хиляди герои и борци,
готови да умрат зарад земята родна,
да грабнат лаврови ил търнови венци.
Поклон на твоя гроб, зарит под снеговете,
над който буря вий и пее вълчи вой,
из който днес възкръсна и вечно ще ни свети
във слава лучезарна геройски образ твой!
София, 2 януари 1907 г.
Това стихотворение бе предназначено да се прочете на тьржественото събрание, което приятели и почитатели на покойния Даме проектираха да устроят в столицата, но което не можа да се състои поради последните събития.
Последната фотография на легендарния революционер, основател и идеолог на ВМОРО Даме Груев е направена малко след смъртта му на 23 декември 1906 г. от първия фотограф в Малешевско - Гаврил Атанасов Зограф.
На гърба на фотографията има текст за последните дни от живота на войводата.
„Даме Груев и (Иван) Гоце Карчов - Беровчанина и кукушкият войвода Сандо Китанов от гр. Кукуш тръгнали за Рила планина за конгреса, като по време на пътуването им, когато пристигнали в с. Русиново, Беровско (Струмишко). Там заседнали да нощуват срещу празничен ден (Св. Никола)? и където е следвало и на празника да отпочинат там в близко доверено лице Никола (на войводите) ...но след нощуването им на сутринта рано ятака Никола ... заедно с семейството му отишли на черква в селото, като тримата революционери останали да доспиват в къщата при затворени външни дворни врати. Но скоро след това на сутринта, случайно се напътили за тая къща турският бирник с двама турски полицаи по събирането на данъка. Тези турски лица като притропали на външната врата тогава първи станал кукушкият войвода Сандо Китанов, надникнал навън през специалното малко прозорче и забелезва тримата турци от които двамата с пушки били. Тогава след това веднага се повръща, влиза в спалната стая и прави съобщението на Даме Груев, че въоръжени турци тропат на външните врати и веднага стават, обличат се, въоражават се и вземат решение. Сандо Китанов заема позиция на дворната ограда, открива огън срещу турците и поваля двамата полицаи, а бирникът побегнал покрай оградата на улицата в посока към центъра на селото Русиново. И в този момент побегват тримата в посока към връх „Петлец“, като първо бегали Даме Груев и (Иван) Гоце Карчев - Беровчанина, а на около 40-50 крачки след тех подире им бегал Сандо Китанов - който охранявал горните (евентуално) от турски башибозук и войска. Обаче наскоро след излизането им от село Русиново, след тех се пуснала турска войска, полиция и башибозук, които с коне догонили революционерите, завързала се тежка престрелка помежду им, при която престрелка Сандо Китанов първо паднал убит, а (Иван) Гоце Карчов - Беровчанина паднал тежко ранен. Даме Груев продължавал боя и опитал се да даде първа помощ на Сандо Китанов, но се оказало, че е бързо починал, тогава самопревързалият се ранен - Карчев бива нарамен от Даме Груев и бягат до много удобна отбранителна позиция близо до връх „Петлец“ от където продължили през деня боя с турците като на привечер Карчев починал от раните си, а Даме Груев бил принуден да се самоотрови с носещата си в себе си силна отрова, поради изгърмяването и на последния си куршум...“ Източник: Сканирана от оригинален екземпляр
Автор: Гаврил Атанасов Христов - Зограф (1863-1951) е виден български зограф и фотограф. Автор е на множество иконостаси, преносими икони и стенописи в Малешево и Пиянец, Кочанско, Щипско, Радовишко, Струмишко и Кюстендилско. Освен със зографството Гаврил Атанасов се занимава и с фотография и е първият фотограф в Малешево.
1С. Смилево - Смята се, че около средата на ХVІІІ век в Смилево се заселват около 600 семейства мияци, преселили се от Дебърско. Като първи преселници мияци се сочат Аврам Касотовски от Лазарополе, Ристе Граматиковски и други. Според преданията преди заселването на мияците селото е бърсяшко – известно като Старо Смилево, което било постепенно погълнато от новото мияшко село. Пришълците успяват да откупят селото от наследниците на бея, владеещ правото върху него. Новите заселници са предимно овцевъди. Традиционно смилевчани се прехранват и с гурбет като зидари. През ХІХ и първата половина на ХХ век печалбарите най-често заминават в различни части на Македония и извън нея на тайфи (дружини). Смилевските зидари печалбари си имат таен говор.
През 1879 година в Смилево се открива българско начално училище, включващо и забавачка, а през 1892 година – и девическо училище. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Смилово (Smilovo) е посочено като в каза Ресен с 310 домакинства и 900 жители българи.
Селото е в Битолска каза. През 90-те години на XIX век Васил Кънчов отбелязва, че жителите му са дюлгери и хлебари. Според статистиката на Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Смилево има 2200 души жители българи християни.
В началото на XX век цялото село е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Смилево има 2500 българи екзархисти и функционират основно и прогимназиално българско училище.
След 1893 година жителите на Смилево се включват активно в борбата на ВМОРО и селото се превръща в един от главните опорни пунктове на организацията. Между 17 и 24 април 1903 година в Смилево се провежда Смилевският конгрес на Битолския революционен окръг на ВМОРО.
По време на Илинденското въстание над Смилево се намира Главния щаб на въстаниците в Битолски окръг. От 22 юли до 14 август 1903 година селото е свободно. На 14 август турски войски влизат в Смилево и в продължение на три дни го разграбват, като го опожаряват, избиват 42-ма души, изнасилват повече от 40 жени.
На 27 август 1906 година Смилево е нападнато от 180 души съединени гръцки андартски чети, между които четата на Константинос Гутас, и местни турци от селата Обедник, Рамна, Кажани, в резултат на което са убити 15 души, от които 3 жени, ранени са трима, а десетина къщи са напълно изгорени.
В 1912 година Смилево е окупирано от сръбски войски по време на Балканската война и след Междусъюзническата е присъединено към Сърбия, по-късно Югославия.
След Втората световна война, през която селото за кратко е освободено и присъединено съм България, смилевчани масово мигрират към големите градове. В 1961 година селото има 1158 жители, а в 1994 година броят им се е намалил на 384 жители. Според преброяването от 2002 година селото има 321 жители македонци. В 1963 година в селото е изграден паметник на Даме Груев. В Смилево работи ОУ „Даме Груев“.
2БЀЧВИ мн., ед. (рядко) бѐчва, ж. Диал. 1. Само мн. Прави бозови или бели мъжки гащи с къси широки крачоли, които покриват коленете. Вехто беше облеклото му — бели дебърски бечви с черни гайтани, джамадан и късо гунче — но беше здраво, закърпено, чисто. Д. Талев, И, 250. Бечвите са с широки крачоли..; обшити са с черни гайтани и имат по един-два чифта джобове; те са от бял шаяк. СбНУ XXX, 13. 2. Потури; чешири, бечвища. 3. Дебели чорапи от аба без ходила, дълги до коленете; доколенници, калци (Н. Геров, РБЯ). Речник на българския език, https://rbe.chitanka.info/.
3Фути – престилки.
4Дуле – Христо Узунов, учител от гр. Охрид. (Бел. Ст. Аврамов).
5Село Русиново, общ. Берово, Сев. Македония - В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от вилаета Малешева от 1621 – 1622 година е отбелязано село Русинова, което заедно с Махале-и-кючук с има 44 джизие ханета (домакинства). В XIX век Русиново е българско село в Малешевска каза на Османската империя. Църквата „Света Петка“ е от първата половина на века. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Рушново е посочено като село със 130 домакинства, като жителите му са 486 българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Русиново е населявано от 1500 жители българи християни и 10 цигани. Според Христо Силянов след Илинденското въстание в 1904 година цялото село минава под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Русиново има 1752 българи екзархисти и 6 цигани и функционира българско училище.
В селото има комитет на ВМОРО, възстановен в края на 1909 година от Христо Чернопеев, Михаил Думбалаков, Константин Самарджиев и Кочо Хаджиманов.
ПО ДИРЯТА НА РЕНЕГАТИТЕ
(Сражение между с. с. Маргари1 и Крапа2 на 6. Август 1905 г.).
Будната бабунска стража от петдесетина четници, водени от войводите Иван Наумов Абляка, Панчо Константинов и Дякон Евстатий, с последни усилия пристигна от Бистрица и реши да станува в ливадите под Солунска глава. Изморени от дълъг път, те едва стояха на крака, ала десетина бранници застанаха на охрана, а останалите на няколко купчини, увити в гуни, заспаха непробуден сън. На една страна личеха развалини от древното богомилско градище Гарван, а на друга – Бабуна, бистра като сълза, лудо се блъскаше из скалите по посока към Нежилово. Наблизу се чуваше се чуваше грохот на глигани, а откъм Папрадище пропяха първи петли. Силен вятър се спусна като вихър от високите чукари, провря се през гъстата гора, притисна към земята към земята папрати и бурени, зави към Остра чука и бързо отмина към Вардар.
От изток се роди румената заря и прогони гъстата мрачна завеса на планинската нощ. Бавно изплува кървавият диск на слънцето. Бляскави планини се къпеха в синкав прозирен въздух. Откъм Вардар плуваха леки облаци.
Низ планината екна смехът на бранници, ехо от песента на жътварки и жалобния повик на шумния Вардар. Откъм Даутица лъхна лек утринник и сякаш с тайнствен шепот понесе тъжната симфония за приказнокрасивата идилия на богомилите-бабуни, живели и борили се всред дивите скали и пещери на планината.
Горещ августов ден. Никакъв ветрец не полъхва. Издигнало се високо на синьото небе, слънцето прижуряше. Настъпи тежка мараня. Щурци пееха своята еднообразна и непрекъсната песен, птички скачаха из храстите и тревите, чуроликайки сити и доволни. Парливите слънчеви лъчи унасяха в сън изтощелите от глад младежи, налягали между храстите. Някои от тях – втренчили поглед в дрехите си – търсеха шестокраки неприятели; други, налягали на зелената морава, тихо разправяха за минали бурни години, за оставено свидно либе, за селските хорà, за седенки, за седенки и сладки приказки, чакаха с нетърпение да се донесе хляб и уталожат глада си; трети се навираха между скалите, търсейки вода да наквасят устни; Жечо Павлов апетитно разправяше за халби студена бира и кебапчета на Шуменските кьошкове, а насядалите край него пообърсваха устни, зер бира и кебапчета се мяркат пред очи.
- Ехе... хей!... Стига сладкодумец... стига де... гладна кокошка просо сънува! – викнаха в един глас купчина четници, задрямали край храстите.
- Що ми се е дояло пъстърва на скара! – обади се Наум Йосифов3 – Бира не ми трябва, ама малце вода да има по-харно ке биде.
Някои от по-гладните и нетърпеливи, стъпвайки предпазливо по стръмните скатове на величествена Бабуна, беряха къпини и боровинки, като един на друг се хвалеха кой повече изял.
- Бре, хлапаци, стига сте се катерили! За пусти къпини четата ще издадете! – каза дядо Иван Опълченецът. – Утре е Преображение, но зърно грозде няма да хапнем, както му е редно... Защо ви са къпини?
Пристигнаха милиционери от Папрадище и донесоха храна. Сухият хляб и бито сирене, твърдо като камък, се раздели по залък между огладнелите. Гладът за миг се забрави. Само Дуко беше много гладен и, предъвквайки киселец, мърмореше: „Леп требе... леп... бога ми со троа леп не ке биде!...“ Някои играееха руско сантасе и весел смях заливаше гордата Бабуна, сякаш всички бяха охолни и доволни. На една страна, залегнали на гърди, купчина младежи слушаха с внимание упътванията на Коста Крачолов по превързване и лекуване на рани. На друга страна, Димитър Върбанов, заврял се в лещака, хъркаше високо и ръмжеше, като че ли се караше с някого.
- Стани, Мито, ще ходим на охрана! – Викна със силен глас Петър Станев.
- Ти щур ли си, бре, тамам съм заспал, що ме будиш! – изохка заканително спящият.
Разговорите и смехуриите ту преставаха, ту с по-висок тон почваха и тук-таме се чуваха из ливадата припеви: „Хайде, мори, че удари войводата... хайде, мори, че удари Стефан Димитрова...“
Край една скала, тихо и унесено разговаряха войводите. Те с нетърпение очакваха Арсо Локвички. Този планинец-разузнавач беше се промъкнал в Поречието да разузнае намеренията на противника, та всички го очакваха с нетърпение.
- Мене от Григора не ме е страх. Знам съпките на това куче. Но Арсо много закъсня, а на пладнина трябваше да бъде тук – рече Алябакът. – Да не са го хванали или пък убили, а? Как ще кажеш, Панче?
- Не така лесно ще им се даде Арсо!... Хитра лисица е той. Вярвам скоро да се завърне, - каза Константинов.
- Стар харамия и добър юнак е, добави дяконът. – От въстанието го познавам.
Всички се стегнаха и поставяха в изправност оръжие и раници. Всеки чувстваше, че не така лесно ще се свръши един удар на ренегатите, на които и турците бяха в услуга.
Току в най-силната горещина един от малчуганите, свил се на кълбо в най-високата папрат, изписка: „Олеле, майко, змия ме ухапа“, но събудил се между другарите си, той плахо-плахо се мушна под гунята си, за да избегне присмехите на някои.
- Ке те ухапе някоя сръбска змия, сине майчин!... Дано не те парне!... – наставнически изруга дядо Иван. – Стар е дядо ти Иван, на Шипка Балкан се е бил!... разбира ги тия работи.
- Дедо Йоане, няма ли да си пийнеш едно ракивче? – запита Михал Мукев4 – Ке я хвърла, дедо Йоане!...
- Бре, цапарско кутре, не се смей на стар човек! – високо и със сърдит глас каза дядо Иван.
И пак почнаха веселите закачки и хорàта, и те нямаха край. Малчуганите стояха замислени край една бука.
- Войводите сръбски го заедоха айлъкот за юлий и требе да попуцаме, - разправяше Велко Апостолов, подскачайки живо и друсайки андартската си фустанела, окичена със ситни звънчета.
- Ке те пуцне бацко ти Григор, - озъби се пряко гръб Кольо Попадийчето и хукна та се скри в папрата.
Смях и пукот се понесе из високата папрат. Велко търси Коля да го гази за нескромните приказки. Нахвърлят се няколко четници и дигат Велка преко глава и с весел смях правят от фустанелата му гръцка могила.
Всред най-големия разгар на веселбите пристигнаха в стана Павле Чикбаев и Даскал Андрей поп Арсов от Богомила, а отдясно се показаха ръководителят на Ореше, Андрей Стоянов, с десетина милиционери. Всички налягаха по ливадата, между лещака.
Слънцето стигна най-високата точка на зенита и отлете към Суха-гора. Изпращайки своите багри от хайдушките поляни на Даутица и Караджица-планина, то се спусна над Клепа и обхвана с пламтящето си зарево ниви и ливади, макови градини и лозя. Въздухът бе наситен с розови краски, ливадите добиха лилави тонове; а върховете и рътлините на Биса, рязко очертаващи се във фона на заника, се разкрасиха с виолетов цвят. В миг изчезна реалното и като че ли над планината прелитаха някакви чудни, неземни сияния.
Красивият пламтящ заник излъчваше вече ту кърваво-червени, ту тъмно-виолетови багри, сложили своя оттенък всред гори и ливади, по скали и рътлини. В миг Лилячица потъна в пурпурно сияние, а Златовръх се жлътна като разтопено злато.
- Не е харно, деца!... – угрижен каза Андрей Стоянов. Змейот сака кръв!...
- Кой змей сака кръв, а? – запита тревожно Дуко.
- Оня преко Даутица, що си пие ракията со милязимина5 во Крапа ли, а? – запита Чикабаев.
- Нямайте гайле!... - отвърна даскал Андро.
- Не е на харно... даскале... не е! – повтори Андрей Стоянов.
- Чичко Андрей!...
- Що сакаш, бре Дуко?... Думай, сине!... С двете уши слушам, бога ми.
- Лебот..., лебот..., чичко Андрей... Що стана, а?
- На кулата кай Папрадище има потера... не може конете да минат... довечера со бога напред ке дойде лебот.
- На назе се така ке се случи! – каза Дуко, изгледа жално Андрея и приседна. Нещо като че ли запуши гърлото му и той млъкна.
А гладни бяха всички. Гладът не даваше покой никому. Но най-гладен беше Дуко Рапавеца. Той предъвкваше киселец и мърмореше: „Леп требе, леп... бога ми... со трошка леп не ке биде!...
Кръшен смях екна в планината, отлетя из чукари и зъбери и ехото бързо го повърна.
- Шо се смейте, бре, будали?!... Шо се плезите, а?... Гладна мечка оро не играй!... – каза Дуко и цял се изчерви.
Дели6 Димко нагласи тамбурата, даде тон, в миг звънна и запя:
Дуко наш лебец не къснал,
от чера он водичка не напил,
от ранина глигани е прогонил,
та два самуня жежки би глътнал!
Весел смях огласи планината. Дуко бързо се свря под гунята си и кипеше от яд.
Купчина луди-млади се хванаха за ръце, заобиколиха Дуко и заиграха лудо хорце. Пресрами се Дуко, хвана се за хорото и запя:
А бре... калеш Димко,
като свириш со тамбурата,
Защо чиниш измет на агата?
Разсърди се дели Димко, захвърли тамбурата в тревата, па запали лулата.
- Защо не свириш бре, чичко Димко, а? – викна Дуко.
- Шо бъркате тамбурата со агата, а?... Ешолу... еше? – кипнал от яд заговори бързо дели Димко, извади шарена кърпа и избърса потното си чело.
- Ке туриш агата во торбата, леба ми... – каза някой.
- Некюм да свирам, леба ми... – повтори сърдит делията.
Весел смях кънтеше в планината, сякаш всички бяха сити и доволни. Купчина момци водят Дуко за ръце, друга – дели Димко и ги молят да си дадат ръка и одобрят. Счепкаха се двамата като маче и кутре и току изведнъж се прегърнаха и подобриха. Димко нагласи тамбурата и тихо, тихо засвири. Звънна тамбурата, започнаха хорàта.
Откъм водопада се зачу гласът на Арсо. Всичко в миг онемя, затаи се. Той премина ливадата, прескочи потока и седна при войводите. Арсо донесе, че, от направените разузнавания, узнал какво четите на сръбската пропаганда ще престоят на почивка два-три дни в Крапа. След дълги съвещания и обяснения, взе се решение да се пристъпи към нападението на сръбските чети в с. Крапа.
Неусетно лятната вечер разпери криле лек полуздрач настели планината. По на десетина крачки един от друг се движеха четниците, провирайки се из гъста бодлива гора. С големи усилия отрядът премина Куртов камък и навлезе в Даутица-планина. Гъст здрач, тежък като олово, обхвана гората.
Почивка всред голяма ливада. Велко и Кольо се уловиха през рамо и почнаха да играят ситно хоро. На Велковата фустанела звъннаха звънчетата, лудо се разсмяха момчетата. Смути се Велко и не знаеше защо се смеят през тази тъмна като рог нощ. Наведе се Кольо, дръпна фустанелата и звъннаха звънчетата. Разбра Велко кому и защо се смеят и погна Колю из ливадата. По даден знак всички скочиха на крака и потеглиха на път. Велко и Кольо обикаляха ливадата и в тъмнината не можеха да се уловят.
В миг като че ли се разкъсаха нишките на мрачната завеса и на небосвода се показа луната. Дълги, подобни на сребрист воал сенки, запълзяха по небето и закриваха матовия блясък на луната, която бавно се топеше в дълбочината на небосвода, осеян с животрептущи звезди. Чудно красива вечерна гледка. Сякаш майката-природа, с нощното си великолепно рухо беше всеотдала на мечтателя да й се налюбува.
Отрядът пътуваше по един от хребетите на Даутица, пазейки се от секретните стражи на Григор Соколов Лямев, от село Небрегово, Прилепско. До Илинденско въстание той бе македонски войвода, а сега водач на нелегалната сила на сръбската пропаганда в Поречието. Придържайки се един о друг, четниците едва се изкачиха на една височина. Арсо и Велко Попадийски7 минаха напред в авангард. След малка почивка отрядът почна да слиза от планината по посока на селата Маргари и Крапа. Ливадите и гората бяха съвършенно непроходими и плувнали от водите на р. Блато. Всеки се мъчеше да се провре през клонете на дърветата, газейки до колене вода. След уморителен поход, изподраскани и разкървавени от драките, четниците навлязоха в един дол, където наблизу се зачу еднообразният шум на планински ручей. Наблизу имаше хубава изворна вода. Отрядът остана да почине край извора. Скоро от изток се роди първият лъчезар, звездите почнаха да бледнеят и бавно губят. Неусетно острият меч на утренника разкъса лекия воал на полуздрача и зората бликна в небесния лазур.
Секретният пост, поставен в една скала на пътя между Магари и Крапа, призори забеляза движението на непознат човек, облечен в бели бечви. Той влезе в засадата на тримата стражи, но щом схвана положението, веднага стреля против единия и хукна в обратна посока. Отговориха му три манлихерки. Той се превъртя два-три пъти на земята, извика отчаяно и, макар и ранен, избяга в шумака на гъстата гора.
Двамата войводи настояха да се денува край извора и с настъпване на нощта да се нападне Крапа. Дякон Евстатий предложи неговата чета да заеме една от височините. Алябакът, разчитайки на своята бойна сила и страхът, що беше внесъл всред хората на пропагандатаа, настоя четите да останат да денуват край извора, като уверяваше, че четите ще бъдат в пълна безопасност. Константинов напълно поддържаше становището на първия. И така четите останаха да денуват край извора. Дяконът остана недоволен. Той взема шестима четници, като ги постави на височината да следят и донасят за каквото и да било движение на въоръжени хора.
По това време войводите зачули нашата стрелба по пътя за Магари. Всички наострили слух.
- Противник, въоръжен с маузер, облечен в долама и бели бечви, мина през нас, - задъхано казах, пребледнял от бързото тичане.
- Какво си се изплашил и прибледнял, а?... Вий ли стреляхте?! – каза Константинов ядосан. – Пребили сте Арсо... Това ли трябваше да направите. Нали го чакаме да дойде от Маргари, а?
- Не беше дядо Арсо!... Не беше той... млад човек беше... приличаше на Стефан Келеша.
Алябакът скочи на крака, погледна ме очите и нервно запита:
- Позна ли го добре, а? Позна ли го?... Кажи, Стефане, кажи!
- По гласа го познах.
- Познаваш ли го по-рано?
- През време на въстанието бяхме в Сугаревата чета.
- А!... – каза Алябакът.
В това време пристигна Арсо Локвички заедно с един селянин, водещ един кон, натоварен с хляб и бъкъл с ракия.
Всчки разбраха каква опасност виси над главите ни.
- Ти позна ли добре Келеша, а? – ме запита дядо Арсо.
- Да!... Познах го.
- Да не беше Трифон?... Той прилича на него.
- Не... Келешът беше. И по ходенето го познах.
Дядо Арсо сви устни огрижено и тихо заговори с Алябака.
Отрядът бил открит от секретните постове на пропагандата още през пътуването и в ранни зори четите й ни обхванали от всички страни. За да узнаят къде са застанали войводите, те пропуснали да мине Арсо от Маргари и когато почне да дава сведения и обяснения на войводите, там да отправят чести залпове.
- Тук не трябваше да застанете!... Ей там горе да сте хванали височините, - каза дядо Арсо като посочи с пръст, където дяконът беше поставил охрана.
- И тук сме добре!... Сега да закусим, пък ще се дръпнем по височините!... – каза Алябакът. – Ще намерим....
Алябакът не можа да се изкаже. В миг градушка от куршуми се изсипаха край купчината спорящи. Дядо Арсо се хвана за левия крак и извика:
- Раниха ме...бързо заемайте височините.
- Прав ли бех, като казах че от таня яма мъчно ще излезем и може гроб да ни стане! – каза дяконът.
Като пчели, излезли от кошер, се пръснаха всички, заеха позиции и се почна жестока кървава разпра.
- Ор, Алябак!...бугарско куче... Падна ли ми на пусията, а? – крещеше с дива ярост Григор Соколов.
Нарежданията на войводите се даваха тихо. В жестоката саморазправа на двата кръвни врага се чуваха само съсканията на куршуми и гласове на по-смелите.
- Оттук отстъпи!...тамо ще те пребият...ела тук!...
Дяконът се опита с десетина души да се промъкне през едно сухо дере и излезе на височината, но бе забелязан и залпове от маузери го приковаха на място. Трябваше голямо самообладание, смелост и присъствие на дух, каквито не липсваха у мнозина, за да се пресечат домогванията на многочисления неприятел, настанил се на изгодни позиции всред канари и грамадни буки. Всеки противник беше добре залегнал и се прицелваше в тия от нас, които се одързостяваха да си пробият път и излязат от засадата.
Слънцето силно прижуряше, издигнало се високо на синьото небе. Никакъв ветрец не полъхна. Силно напрежение на ум и воля, на бойни сили и смелост. На всички устните им са напукани за капка вода, а писъкът на шуртящата от височината вода като някаква чудна симфония унасяше в сън ожеднелите войци.
- Тури ножа!... викна Алябакът, а гласът му се понесе през скалите и ехото бързо го повърна. – Напред!... викна той.
Групата на Алябака, състояща се от десетина души, се помъчи да достигне една скала, но залповият огън на противника не позволи това. Арсо се помъчи да земе един плочник, но повторно бе ранен тежко в крака.
Под барабанния огън на противника, Алябакът с петима смелчаци се настани зад група камъни. Той отправи чести пушечни залпове срещу тия, които имаха дързостта да се доближат. Но и противникът бе отдал цялото си внимание срещу него и маузерите постоянно бълваха куршуми и пееха химна на смъртта. Трябваше да се засили позицията с още стрелци. Пристигнахме още петима.
- По-скоро вземи плочника! По-скоро, Иване!... – извика тревожно Арсо. - Искат и него да вземат. Бързай!...
Положението беше отчаяно. Алябакът почерня като въглен, а чудни светкавици се нижеха от очите му. Мълнии от мъст кипеха в гърдите на тоя смел и безстрашен човек. Той само с присъствието си всред нас внасяше дисциплина, героизъм, пристъп към саможертва и ентусиазъм за борба. Наблизу иззад една скала почнаха да стрелят три маузери. Алябакът запали една бомба, в миг се изправи като пантера и я хвърли по посока на скалата. Последва страшен взрив. И оттам вече изстрел не се чу.
- Един по друг на десетина крачки след мене! – каза войводата и веднага направи първите прибежки под градушка от куршуми. Прибегнаха още трима след него. Кольо Комитката прибегна няколко крачки, но изведнъж легна на земята, скочи прав и кръв бликна от врата му; той се залюле и струполи на земята, без да продума. Камен Андреев и Стефан Улански почнаха да прибегват напред, но Стефан се претъркули, извика със силен глас нещо несвързано и млъкна навеки. На позицията останахме само с Павел Наумов, брат на Алябака. Нищо не можеше да се чуе от циничните псувни и грозни закани на Тренко Крапянин. Градушка куршуми съскаха като оси, а манлихерите и маузерите щракаха безспирно. Стреляхме в една от засадите. Отдясно на нас, припукаха пушки. Павел Наумов бе ранен в ръката. Там повече не можеше да се стои. Решихме да прибегнем към височината. Скочихме и с прибежки се помъчихме да се изкачим на плочника. На една малка поляна забелязахме противник. Залегнахме и почнахме да стреляме. В миг цялото ми тяло се затресе, извиках силно, колкото ми глас държи: „Павле, убиха ме!...“, преобърнах се няколко пъти от остри болки в кръста. Павел разбра, че не ще мога да се изкача и, макар и ранен в ръката, отстъпи сам.
От позицията на Алябака безспирно стреляха шест манлихери. Това подигна духа на останалите в низината и обнадежди вече и групата на Константинова с излизането из долината на смъртта.
- Дяконе!... Панчо!... Бийте в реката... Не пропущайте човек да премине!... - викаше с висок глас Алябакът.
Заставата на Коста Крачолов от шестима души премина близу край мене. Нададох вик за помощ, но не ме зачуха. Те преминаха дерето и се изкатериха на плочника.
Дванадесет манлихери от плочника вече биеха тревога за съдбата на заприщените в дола бранници.
Примирих се с положението и чаках последния си час. Лежах в локва кръв. Широкият ластичен колан, който обхващаше кръста ми, не пропущаше да тече много кръв, но все пак кръват ми течеше безспирно. Чувствах и съзнавах, как, всред пламналата от яркото слънце земя, ми ставаше все по-хладно и цялото ми тяло застиваше. Наблизу край мене, на десетина крачки, заврел се всред купчина камъни тежко стенеше Христо Тодоров, ранен в краката. Той не можеше крачка да направи. Христо взе да вика другарите ни по имена, да ги моли да му дойдат на помощ, но никой не можеше да ни помогне. Нямах никакви сили и не можех да стана от мястото си, където бях паднал. През реката почнаха да ме обстрелват. Чаках с нетърпение да ме доубият. Усещах вече как силите ми чезнат, а ръцете ми побеляха като платно. На няколко пъти се мъчих да стрелям, но пръстите ми не можеха да се движат. С тежка мъка сполучих да извадя наганта си, за да туря край на мъката си, но той падна от ръката ми и не можах вече да го взема. Силите ми изчезнаха. Дрехите ми бяха напоени от кръв. Отчаяно гледах пред себе си и слушах бойните викове и изстрели на сражаващите се. На няколко крачки се появи противник, идещ откъм реката, но в миг остро изпсува, подскочи, изтърва пушката си и падна като дъска.
- Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!... – се чуваше отдалече басовият глас на Петър Станев. След това някакъв хор продължи и в ушите ми леко долиташе някаква чудна мелодия, тиха, приятна.
Бях легнал на гърди и кръвта ми свободно течеше. С голяма мъка сполучих да се обърна и легнах върху гърба си. Това ме спаси. Дрехите ми се залепиха за тялото и запушиха раната, но най-много за това спомогна коланът и фустанелата.
За малко боят престана, притихна. Зачух гласа на Алябака. Той питаше Павле за мене. Това сякаш вля нови сили кръв в изпразнените ми вени.
- Наумче! – каза Алябакът. – Промъкни се да видиш жив ли е!...
- Зле е ранен. Тук под нас е близу на поляната.
Зачух гласа на Наума. Той се спущаше под скалите. Дойде близу до мен, но не ме видя. А куршуми като оси съскаха, ровеха земята и се забиваха по буките. Той застана на поляната, поразгледа се, прекрачи няколко крачки и ме забеляза. Приклекна при мене, взе ми револвера и ме изгледа в очите. Питаше ме нещо, но не можех да му отговоря.
- Що искаш да направиш, а?... да се отепаш ли?...
- Наумче, братко, убий ме!... Не ме оставяй тук!... – несвързано му отправих молба, като го гледах с умиление в очите.
- Немай гайле, братче, ще те кача горе.
- Бегай ти горе, тебе да не те убият!...
- И тебе ще отведа...
- Кръвта ми изтече, Наумче!...
Без да се разправя повече, той ме вдигна на крака, взема ми пушката, метна я на рамото си, хвана ме здраво изотзад за двете ръце и се помъчи да ме подпомогне да ходя. Направих няколко крачки и клекнах. Противникът ни забеляза и залпове отправи по нас. Наум ме качи на гърба си и ме понесе из планината. Дрехите, ръцете и лицето му се съвършенно изцапаха с кръв. На едно место припадна, остави ме, взема въздух, скочи на крака и ме понесе по височината. Целата група на Алябака беше вземала вече друга височина. Забелязаха ни другари, пристигнаха и ни посрещнаха. По това време Кольо Попадийчето донесе на гръб Христо Тодоров.
Саможертвата на Наум Йосифов и Кольо Попадийчето внесе ведра струя от радост и вяра в борбата.
Дяконът с петима четници сполучи да се промъкне през реката, без да бъде забелязан от противника, изкачи се при ядрото и почна да обстрелва противника.
Съдбата на Константиновата група висеше на косъм. В най-силния разгар на сражението Наум Йосифов се върна обратно при извора, заа да подпомогне и поведе групата на Константинова. Под усиления залпов огън на ядрото около Алябака и дякона, неколцина четници сполучиха да се изкачат и засилят бойните сили на височината. Всред вихрения танц на съскащите куршуми и трясъка на няколко бомби, групата на Константинов бе преведена и сполучливо се изкачи при ядрото на височината.
Голямо облекчение настъпи в душата на всички.
Измъкнаха се вълчетата от клопката.
От десния фланг се чуваха безспирните цинизми на Григор Соколов и Тренко Крапянин.
Виждайки как се изплъзнаха всички от ямата, Григор викаше с истеричен глас:
- Ор, Алябак, бугарско куче, ако ми паднеш во ръка, жив ке те дерам!...
- Когато ми паднеш в ръцеете, тогава ще си поговорим! – му отвърна Алябакът.
- Ой мори, дива мечко, Алябако, ако ти не си овде, сите бугараши живи ке ги одерам! – крещеше Григор.
Въодушевен от заканите на Григор Соколов, четникът му Йосиф Арнаутинът, неусетно се приближи на 20-30 крачки, в миг се изправя и стреля по Алябака. Но той вдигна пушката си и с един изстрел повали Йосифа на място. Той се струполи без да мръдне. Показа се друг бабаит, но и той намери смъртта си. Това внесе страх в редовете на неприятеля, макар и многочислен. Поддържан от купища стрелци, Алябакът не даде на неприятеля глава да дигне.
Отрядът леко се придвижваше и отстъпваше.
Едва привечер се забеляза присъствието на аскер от Дебрище и башибозук от съседните турски села. Цели часове те наблюдавали сражението и точили зъби за плячката, която ще им падне.
Целият отряд, носейки ранените, потегли низ ливадите на Даутица, но щом настъпи полуздрач, той направи силен завой и навлезе в Топалица. В колибите на склопчарниците, където селяни от с. Ореше работят склопци, фелдшерът Коста Крачолов направи първата превръзка на ранените.
Група бранници, макар гладни и в тежка преумора, веднаха заеха постовете за охрана. Към полунощ пристигна храна от с. Ореше и изгладнелите бойци позалъгаха стомасите си.
Настъпи нов ден, топъл и светъл.
И всред величествената гледка на небесния лазур, който краси Бабуна-планина, на купчини се движеха младите бойци. Едни почнаха да перат дрехи, други да се кърпят. И в миг всичко се забрави. Почна се весел смях... смях до насита. Кръшният смях на палъвите младежи съживи майка-Бабуна, която прикри в скутите си родните си чеда.
1В XIX век Маргари е село в Прилепска каза на Османската империя. „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Маргарит (Margarite) е посочено като село с 15 домакинства и 65 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Маргари е населявано от 230 жители българи християни. В началото на XX век цялото население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Маргари има 200 българи екзархисти и функционира българско училище. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Маргаре като българско село.
2В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година Крапа (Krapa) е посочено два пъти - веднъж като част от Прилепска каза с 48 домакинства и 233 жители българи и втори път като част от Кичевска каза с 37 домакинства и 145 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Крапа е населявано от 600 жители, всички българи. Цялото село в началото на XX век е сърбоманско. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Крапа има 82 сръбски къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Крапа има 560 българи патриаршисти сърбомани и в селото функционира сръбско училище. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Крапа като българско село.
3Наум (Наумче) Йосифов Митрев е роден през 1888 година в Охрид, тогава в Османската империя. Син е на Баба Кръста Йосифова, чиято къща е основна квартира на ВМОРО в града, и която е многократно задържана от турските и сръбските власти. Брат е на Илия Йосифов и Владимир Йосифов, също участници в революционното движение. В 1902 година влиза във ВМОРО. В края на годината е арестуван и измъчван. Амнистиран е през пролетта на 1903 година. Изпълнява куриерски задачи. През Илинденско-Преображенското въстание е четник. След въстанието през есента заминава на гурбет в Румъния. В края на 1904 година пристига в София и се присъединява към четата на Иван Наумов Алябака, с която заминава за Велешко. След възстановянето на революционната организация през 1910 година е войвода на Гяваткол.
При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение в трета отделна партизанска рота и Сборна партизанска рота на МОО. Награден е с орден „За храброст“ IV степен.
През Междусъюзническата война и по време на Охридско-Дебърското въстание се бори против сръбската армия в Охридско. След 1923 г. е войвода в Охридско. През пролетта на 1925 година преминава река Вардар заедно с четите на Илия Которкин, Андон Попщерев, Тале Андонов и Петър Ангелов с куриерска чета на Христо Андонов. На 18 юли 1925 година четата на Наум Йосифов дава голямо сражение на сръбската жандармерия, която отстъпва с няколко жертви. Това сражение кара сръбският военен комендант в Охрид Лазаревич да иска бързо десет хилядна войска от Битоля и Скопие, „за да не се получи това, което стана в 1913“. Брат му Илия, също деец на ВМОРО, е убит за назидание от сръбските власти. През 1946 година Наум Йосифов е арестуван от сърбокомунистическите власти в Охрид и е осъден на смърт. По-късно присъдата е променена на доживотен затвор.
4Михаил Мукев – български революционер от ВМОРО и в 1905 година е четник на Георги Шкорнов. След Междусъюзническата война в 1913 година е войвода в Битолско и дава сражения на сръбските окупационни части. След Първата световна война се връща в Битолско и действа с чета в Цапарско, но е заловен от сръбските власти, осъден на смърт и разстрелян в местността Билбил камък край Битоля.
5Милязим – тур. лейтенант, хилядник.
6Дели (тур. deli) - Луд, немирен, палав.
7Велко Апостолов Попадийски или Попадичанеца влиза във ВМОРО и е четник при Стефан Димитров и Панчо Константинов. След Илинденско-Преображенското въстание от 1906 година е главен войвода във Велешко, поради липсата на районен войвода. Участва в сражението на Ножот в 1907 година. Загива в 1908 година в село Скачинци заедно с двама свои четници, предаден от сърбомани. Според Васил Балевски Велко Попадийски и Милан Змията са разкрити от турско заптие и убити след престрелка във Велес.
АПОСТОЛ ПЕТКОВ ТЕРЗИЕВ1
(Ениджевардарското слънце)
(1870-1911)
Седи, не му шетай, а бре, бай Постоле,
воо нокъно време, по месечина.
На път те чакат, а бре, бай Постоле,
на път те чакат дор три посии:
първа посия, а бре, бай Постоле,
първа посия – гърци андарти,
втора посия – турци джандари,
трета посия – клети шпиони.2
Македонското освободително движение отбеляза със знака на безмъртието редица свои синове, вдъхна им вяра в борбата за свобода и ги кали в непримиримата борба срещу поробителя. Но, между мнозината именити борци владетелят на Ениджевардарското блато, войводата Апостол, ще остане през вековете дивна легенда. Бъдните поколения ще се възхищават от рицарското достойнство на този неук пастир.
Апостолът имаше среден ръст, мургаво лице, черна коса и мустаци; неговият гъвкав и подвижен стан, приучен от дългия харамийски и революционен живот, леко се движеше. Облеклото му се състоеше от бели бечви, изпъстрени с гайтанлии колчаци3, цветна долама4, изпъстрена с гайтани и бикмета, чохена5 аба, покриваща само гърба и раменете; върху доламата на гърдите му висяха накачени редица златни и сребърни кьостеци6, кръстчета и разни други амулети взети плячка от избити харамии. На главата му стоеше малко бяло кече, обвито със шарена копринена кърпа с красиви народни шевици по краищата; по лявата му страна висеше чанта от сърнена кожа, украсена с дълги пискюли и разни украшения; на силяхлъка му стоеше небрежно затъкнат револвер, система „Нагант“ с патрондаш от петдесетина патрони и кама със сребърна дръжка, а в ръката - вечният му спътник манлихерата.
Нравственият облик на тая чудна борческа натура личеше в невинния блясък на очите му. От цялата му природа лъхаше необятният славянски дух.
Четнишкият стан на Апостол, разположен всред гори и тръстика и ракита, плувнали във вода, представляваше селска идилия. Кокошки и патици крякаха на едно място, на друго свинчета грухтяха, а някъде лаеха грамадни кучета. Неговият живот се състоеше единствено от героични подвизи. Той с чудна детска наивност разказваше за редица страховити приключения, които, по една случайност, на два пъти само той се спасява от четата си.
- „Не, не ме е страх от потерите, четата ми е биринджия...“7 – казваше в луд възторг това наивно дете на Вардарията, като се радваше на случайните си щастливи избавления от ръцете на неприятеля, без да влага личен егоизъм.
Некоронованият владетел на Ениджевардарското блато и вярната му дружина, състояща се от четници и забягнали от золумите на властта селяни, бяха привикнали да живеят в няколко колиби всред бллатото, мнозина от тях се бяха аклиматизирали, а някои все още страдаха от маларична треска, но все пак будно бдяха на своя стражеви пост. Неговите бойни лодки пътуваха всред тръстиката и ракитата с верен усет и в тъмна нощ, при лунни нощи лодките минаваха измежду каналите като приказните гондоли на древна Венеция. Безспир и без умора плаваше неговата „флотилия“ в защита на поробените.
Войводата Апостол Петков е един от ония приказни витези, които през вековете се явявали между поробените народи, борили са се за тяхната свобода и чиито подвизи са възпявани от народната поезия с чудно хубави песни за страшни войводи.
Когато се създаде Вътрешната Македоно-Одринска организация, мнозина от страшните харамии из разните краища на Македония, не можейки да възприемат пълните ограничения в морално и материално отношение, строгите санкции и дисциплина на „организацията на градските и селските даскали“, не се подчиниха веднага. Но този приказен народен харамия застана на страната на даскалите и с голямо внимание изпълняваше тяхните правни повели за организирана борба, за идейно революционно движение, за каквото никога не бе помислял по-рано. И от този непокорен син на Ениджевардарското блато стана един дисциплиниран войвода, който даде пълни доказателства, че в борбата си против низами и андарти той завинаги изоставя харамийството и застава в пълно подчинение на правните повели на вътрешната революционна организация.
Цели две десетилетия той беше кървав кошмар за свирепите аги и бегове, които смучеха жизнен сок на селяните-ратаи и не им даваха възможност поне да се нахранят с това що произвеждат. Чуеха ли името на Апостол, един през друг бегове и агалари бягаха да се прикрият от приказния народен бранник.
Животът на Апостол наистина беше изпълнен с героични подвизи.
През 1903 година, по време на Илинденското въстание фон дер Голц паша обсади с хиляди низами Ениджевардарското блато, но, след тримесечно скитане и сражения на низамите и масата жертви, той разбра, че и три години да държи обсада, не може да плени Апостола и вдигна обсадата.
През лятото на 1905 година Апостол с четиредесетина четници бе обсаден в едно село на р. Вардар. Няколко полка пехота се отправят от Солун и околните гарнизони, заедно с артилерийски и кавалерийски части. Цели дванадесет часа Апостол води сражение с войската, четата му бе унищожена и през настъпилата тъмна нощ само той и един от четниците му преплуваха Вардар и излязоха вън от обсадата. В това кърваво сражение паднаха стотина турски войници.
Своите разкази за преживяното той простодушно изживяваше, очите му се разширяха и изпущаха чуден блясък. С охота разправяше той нощните походи из Блатото или планината. Наивността на това дете на природата бе трогателна и мила. От неговата уста сякаш говореше целият поробен народ. Когато той схванеше, че вярата на някои от слушателите е пред изпитание, зениците му се разширяваха, той без думи уверяваше и втълпяваше своите героични дела. Разбереше ли пък, че неговата искрена изповед се възприемаше от слушателите с пълна вяра, той тържествено навеждаше глава в знак на почит и уважение. В такива моменти на своята простодушност и величие, Апостол пленяваше слушателя.
Мистичната легенда за тоя сербез гяур се разнесе през девет гори в десета, из планини и долини, заля градове и села, хареми на паши и бегове, тайнствено се шушука между ханъмите за дилбер8 Апостол и неговият портрет се носи като реликва.
И приказният гондолиер с цялата си романтика влезе в дневния ред на Високата Порта и султанските палати на Абдул Хамида. Суеверието създаде много голяма слава на нашия приказен страж на Енидже. И естествено, в полуварварския режим се възпяваха от народните певци, легендата за некоронования владетел на Ениджевардарското блато се възприема и в самия дворец на свирепия султан, идеализира се като пръв народен водач на македонските българи и султанът изпраща свой нарочен пратеник да влезе в преговори с него и да му въздейства чрез подкуп да се откаже от революционната си дейност.
През 1906 г. американският журналист Алберт Сониксен9 заедно с воденския войвода Лука Иванов посещава Апостол войвода в Ениджевардарското езеро и оставя колоритен разказ за живота на харамията в книгата си „Изповедта на един македонски четник“:
„Първият, който скочи на брега, беше лек, мургав човек на средна възраст, с бели, албански тесни, опнати потури, с широки ръкави, риза, въоръжен не само с манлихерка и нагант, но и с кама със сребърна дръжка, увиснала на неговия патрондаш. И да не го познавах, щях да налучкам кой е, защото неговите портрети висяха във всички кръчми на България, тъкмо в тези комитски дрехи... Апостол беше македонският Робин Худ. Тринадесет години той бе носил оръжие. Още преди Дамян Груев да организира прочутия Централен комитет, Апостол бе кръстосвал планините. Той бе от ония фантастични герои, които се явяват сред потъпканите народи през всичките полуварварски периоди на историята и чиито подвизи са възпявани от народите. Те са се въодушевявали едничко от идеята за смърт и разрушения, първия инстинкт на първичните, непросветени хора.
Когато се създала революционната организация с програма за обща дейност, Апостол войвода, в различие от мнозина свои колеги от разните части на страната, предложил услугите си, въпреки всички ограничения, които е трябвало да понесе поради дисциплината в тази организация, да се отказва от плячката си и да слуша заповедите на анемичните градски учители.“
„...Тези български младежи... – пише Сониксен, - които не вярват в утехата на духовното следсмъртие, умират не по-малко драматично от първите мъченици на християнството. Трябва да се отбележи, като рекорд, че никоя чета не се е предала на неприятеля, макар че такова предложение винаги се прави. Много рядко някой четник попада жив в плен. Трудно ми е да приведа пакта, без да се вълнувам, но аз мога да съобщя цял лист от отделни четници на една обсадена чета, които като видят, че друго средство не им остава, освен да се предадат, сами турят край на живота си с последния куршум“.10
„През октомври на 1906 г. Апостол получи от ениджевардарския големец Хакъ бей съобщение, че от Цариград е пристигнал висок сановник, роднина на султана, с поръка да се срещне да разговаря с него. Апостол събра десетарите си и се посъветва с тях как да постъпи. Те му препоръчаха да се съгласи, обаче това не го успокои. Малко притеснен, той отиде при Сониксен, който по това време беше пак в Блатото:
- Европейците ме наричат разбойник, но един член от императорското семейство иска да се срещне с мене. Той има доверие в мене и не се бои за живота си. Какво мислиш за това, а? Той не ме смята за разбойник.
- И какво му отговори? – попита Сониксен.
- Не съм му отговорил – и какво ли да му отговоря? Той иска да ме подкупи... както се опитаха веднъж да ме подкупят чрез жена ми. Какво ще си помислят другарите ми от другите райони?...
Американският кореспондент посъветва войводата:
- ...Нека дойде... Помисли – ако напиша, че един делегат на султана ви среща във вашата крепост, с това ще дам най-доброто доказателство на света кои сте вие и какви са четите в Македония...“11
По повод на тази среща, американският кореспондент на вестници – Алберт Сониксен, който с пушка на рамо с редица наши чети преброди Македония, в своята книга „Изповедта на един македонски четник“ пише:
„Един куриер пристигна с писмо; надписът върху плика беше на турски език. Ние го разпечатахме и Владо преведе писмото: „До войводата Апостол, глава на четите, поздравления от Селяникде Мектеб Хамидис Хюсеинде Хюсеин Койнайнда, Шейх Ахмед Кемал бей; аз ще пристигна на определеното място утре, за да имам преголямото удоволствие да разговарям с вас и вашите другари.
На следната сутрин ние изпитахме прикрита тревога. Пратихме двама четника с лодка да посрещнат посетителя при слизането и след това чакахме знака на далечния часовой. Дори Апостол беше заразен от моето настроение.
Скоро след обяд чухме вика на часовоя. След десет минути лодката се показа в езерото и се приближи до нашето пристанище. В предната част на лодката седеше един човек в Норфолкски ловджийски жакет, с ловджийска пушка на коленете. Неговият висок фес беше обвит с муселинена покривка, която бе спусната върху раменете му и защищаваше врата от слънцето. До него стоеше едно ирландско ловджийско куче.
Щом лодката приближи, той стана и стъпи на брега. Махна покривката си и пред нас се откри едно младежко лице, с червеникаво брадле от двете страни на неговата остра челюст... Той имаше приятно лице, макар и силно турско. Своенравното мигане на неговите кестеняви очи ми направи силно впечатление.
Всички останахме назад, и Апостол с достойнство, което не подозирах досега, излезе напред, тържествено се целуна с него, след това Владо, помощникът на Апостол и аз бяхме представени по същия начин и по същия начин се поздравихме. Ние се отбихме в голямата колиба и четниците по турски обичай поздравиха посетителя. Ние насядахме на церемониалната черга и един четник веднага сложи кафе на госта. Шейхът веднага даде на всички ни сладкиши.
Всеки, който познава турската психология, ще знае, че Шейхът няма да каже целта на посещението си този ден. Ние разговаряхме по общи въпроси... Ако се съди по думите му, Кемал бей не беше реакционер, макар че носеше султански пълномощия. Още тогава аз подозирах, че той е младотурчин.
- Защо сте грабнали оръжие? –поддържаше той. – Въоръжените революции са безсмислени, безполезни. Следвайте по стъпките на младотурците; приемете нещата, такива каквито са, но агитирайте. Присъединете се към тях и направете прогресивно движение, една здрава сила... Болшинството, турци и християни, са прогресивни хора, но то държи за миролюбивите средства... Вие разрушавате, унищожавате... защо не създавате?
Понякога той се разпалваше, но не беше ядовит. Апостол се държеше вежливо. Владо и аз бяхме западняци, даже и шейхът се разгорещяваше. Но тъкмо при тия моменти, когато речта му дойдеше до някое възклицание, неговата хумористична усмивка се разширяваше. Той беше очарователен събеседник.
Струва ми се, че още от самото начало той заподозря, кой съм аз, но не ми зададе никакви лични въпроси. Апостол ме представи като другар. Най-сетне Владо му каза. Неговият интерес беше явен, но не прояви никакво любопитство по отношение моите съображения да се присъединя към четите...
Към среднощ се разделихме; четиримата от нас се проснаха на чергата пред огъня. Преди съмнало Апостол ме събуди. Беше доста студено. Шейха спеше спокойно до нас, свил се на кълбо под един япунджак12 – навярно му беше студено.
- Той не е навикнал на такова легло, пошепна ми Апостол. Апостол стана, хвърли своя япунджак върху младия турчин и се вмъкна под моята покривка.
На сутринта след изпиването на кафето, ние излязохме да се разходим. Аз посъветвах Владо да оставим шейха и Апостол да преговарят насаме, но те настояха да присъстваме и ние. След това шейхът разкри целта на своето посещение. Той покани Апостол да отиде в Цариград, като гост на султана за един месец. Негово Величество признава Апостол за човек с удивителна военна и административна способност и водител на народа. Негово Величество желае да изучи подробно желанията на народа, но направо от неговия вожд. През време на посещението в Цариград, аскерът ще бъде оттеглен от района на Апостол и той ще може да се сношава със своите подвойводи всеки ден със специални куриери. Апостол ще бъде приет и угощаван в двореца с царски почести.
Не вярвам, че шейхът беше много изненадан, когато Апостол – след като мълчаливо изслуша цялото предложение, решително го отхвърли. Явно беше, че той знаеше по-добре положението, отколкото самия султан. Въпреки написаните десет книги, всяка една от авторството на някой дипломат, аз съм убеден, че прехваленото знание на Абдул Хамид за своята империя не е вярно. Най-малко султанът е имал мъгляво понятие за революционното движение, когато е мислел, че Апостол е едничкият важен фактор в него.
След това шейхът помоли Апостол да потвърди своя отказ писмено; в тоя смисъл се написа писмо до Негово Величество, с което се призна изпълнението на мисията от страна на шейха Кемал. В това писмо се добави: „Ако всички чиновници са като шейха Кемал, много малко недоразумения ще има между народа и неговия Господар“... Шейхът си отиде след обяд.
- Ако някога дойдете в Цариград, - ми каза той, - потърсете ме. Да, зная, че сте нелегален, но аз не съм полицейски чиновник. Не мога да Ви представя в двореца, но бих Ви приел царски в моя дом.
Когато той изчезна зад тръстиката с лодката, четниците го поздравиха с „ура“. Той стана, направи темане, а след това неочаквано свали феса си и го размаха във въздуха“.
Сониксен е може би пръв между тия, които познаваме живота и делата на Апостола, който показа пред света моралния лик на тоя приказен некоронован владетел. Макар и неук, тоя пастир беше надарен от природата с много ценни качества. Той не се превзе от личната покана на султан Хамид, не почисли, че представлява повече от това, което беше в същност. Не. За голяма радост на измъчения и поробен народ този неук пастир, излязъл из низините на народа, изслушва внимателно шейх Кемал бей, като че ли години под ред е конфронтирал с подобни дипломати и, знаяйки, че, като член на революционната организация, която се бори за народни правдини, не може да прави волности, отговори му достойно. Този негов отговор, направил силно впечатление на Кемал бей, който отнесъл със себе си част от силната вяра на Апостола за свобода и братство. Кемал бей отнесе със себе си убеждението, че Апостол няма да се поблазни от богатство и слава. Той не се поблазни и от мисълта да изпъкне на лице или да измести някого. Той беше човек без претенции, като заявяваше пред всички, че неговата чета е биринджия и че от нищо на света не се бои, като тигър се хвърляше върху народните потисници и смело бранеше райата от пристъпите на андартите.
Този смел храбрец, когото романтичната епоха всестранно надарила с физическа сила, висок нравствен уровен, чистосърдечност, братска откровенност, стратегия, смелост и безстрашие, с каква детинска наивност разказваше за геройските подвизи на своята чета. Ако той имаше що годе образование, като надарено дете от природата, той би се издигнал между съвременниците си с много положителни качества.
В разцвета на своята буйна младост, готов да брани род и родина от настъпващите золумджии турци и андарти, на 2 август 1911 година, отивайки за своя революционен район, той бе предаден вероломно от един невзрачен изверг и убит.
И все пак некоронованият владетел на Ениджевардарското блато със своите приказни гондоли и гондолиери остави след геройската си смърт неувяхващи следи сред народа мъченик, защото запази много български села от насилствено погърчване от страна на андартите.
"- Мен не ме е страх, бре моя дружино,
мен не ме е страх от андартите,
нито ме е страх от джандарите.
Най ме е страх, бре моя дружино,
Най мен ме е страх от другарите –
с тия що пия и наедно спия."13
"В своя роман „В тайните на Блатото“ гръцката писателка Пинелопи Делта описва борбите през 1905, 1906 и 1907 година... [тя] е принудена да напише и следните редове, които без да са пропити от симпатия, дават известна представа за мнението и отношението й към ениджевардарския войвода: „Апостол Петков беше най-страшния архикомитаджия – вездесъщ, замесен във всички убийства. Но никой не можеше да го залови, дори да го срещне. Той бе невидимият демон, който се чувстваше навсякъде, но не се виждаше никъде“.14
1Атанасова, Мария. Ениджевардарското слънце Апостол Петков. Български войводи. София. Издателство на Отечествения фронт. 1985, 275-291.
2Последната книга на четиритомнта епопея на Димитър Талев „Гласовете ви чувам“ започва със следния откъс от народната песен за войводата Апостол Петков. Атанасова, Мария. Ениджевардарското слънце Апостол Петков. Цит. съч., с. 278.
3Колчаклия - колчаклùя (от колчак) – продълговата, в средата заоблена ивица от плат, обшита с гайтан, която се поставя върху лакътя на аба или върху коляното на чешире. Колчаклие чешире – чешире с колчаци. Някои народни думи, малко известни днес в книжовния език, и някои местни речи из пирдопския говор, които се срящат в напечатаните тук разкази и повести. (Препечатано от: Тодор Г. Влайков. Дядовата Славчова унука – избрани творби. Издателство на БЗНС, С. 1978. Стр. 718-722). https://petkohinov.com/.
4Долама – ж. Диал. Мъжка горна дреха, обикн. от вълнен плат, дълга и с ръкави, http://www.onlinerechnik.com/.
5Чоха - ж., само ед. Остар. Сукно. прил. Чо̀хен и чохѐн, чо̀хена и чохѐна, чо̀хено и чохѐно, мн. чо̀хени и чохѐни. Речник на българския език
6Кюстек – верижка за часовник, Речник на родопските думи. За Родопите и родопския диалект. https://www.napenalki.com/. „...по старите снимки, когато жените са се снимали гордо за спомен, накичени с мънистени гердани и кюстек в ръка.... в този край на Македония мънистените кюстеци са напълно познати и тяхната употреба по празници и обреди се помни и до днес. А при някои съвременни сватби, кюстекът все още води хорото и подобен сватбен “дар” е задължителна част от традицията...“ https://suknica.wordpress.com/.
7Биринджи – пръв, първокачествен.
8ДИЛБЀР неизм. прил. Нар.-поет. Хубав, пленителен.— От перс. през тур. dilber. Речник на българския език.
9Алберт Сониксен (на английски: Albert Sonnichsen) е американски журналист, защитник на революционната борба на българите в Македония и Одринско. След Илинденско-Преображенското въстание проявява интерес към народоосвободителната борба на ВМОРО в Османската империя. Свързва се с български емигранти в САЩ и като секретар на Македонския комитет в Ню Йорк решава да посети България. Каузата на освободителните борби в Македония го завладява и през 1907 г. той пристига в България. От 1904 до 1906 общува с революционери от ВМОРО, от февруари до ноември 1906 обикаля Македония с български чети като кореспондент на английски и американски вестници. Среща се с войводите Лука Иванов, Апостол Петков, Сава Михайлов, Георги Сугарев и Даме Груев. Става свидетел на жестокостите извършени от гръцките андартски чети по времето на гръцката въоръжена пропаганда в Македония, а през 1907 година след завръщането си в Америка продължава да защитава каузата на македонските българи. Каузата на освободителните борби в Македония го завладява и през 1907 г. той пристига в България. Остава почти цяла година в Кюстендил, за да научи български език, а след това заминава с редовен паспорт за Солун и Воден, където изчезва от очите на властта и минава в нелегалност, присъединявайки се към македонските чети. Този смел и неочакван подвиг на един американски журналист създава истинска сензация в американското общество, а турското правителство изпраща специални потери да уловят чуждестранния комита.През 1909 година публикува спомените си от престоя в Ениджевардарското езеро и Битоля в книгата „Изповедта на един македонски четник“.
През 1911 година, когато Алберт Сониксен е вече представител на ВМОРО в САЩ, заедно с Ичко Димитров правят неуспешен опит да вкарат картечници във вътрешността на Македония. След края на Първата световна война Алберт Сониксон е поканен от правителството на САЩ да състави доклад за положението на Македония в народностно отношение, който да послужи за осветление на американската делегация. В него той се обявява против гръцките и сръбски домогвания в Македония, населена според Сониксен, предимно с българи. След войната продължава да се интересува от съдбата на българите там. До края на живота си остава защитник на българската национална кауза и не спира да се бори за свободата на сънародниците ни в Македония и Тракия.
Алберт Сониксен умира на 15 август 1931 година.
10Атанасова, Мария. Ениджевардарското слънце Апостол Петков. Български войводи. София. Издателство на Отечествения фронт. 1985, с. 284.
11Цит. по: Атанасова, Мария. Ениджевардарското слънце Апостол Петков. Български войводи. София. Издателство на Отечествения фронт. 1985, 287-288.
12Япунджак – ямурлук (или япанджак, опанджак) - народна дебела връхна дреха със или без ръкави, от домашен вълнен тепан плат. http://www.talkoven.com/.
13Атанасова, Мария. Цит. съч., с. 291. Неговят десетар Тодор Чифтеот, подкупен от турците, го отравя.
14Атанасова, Мария. Цит. съч., с. 291.
ЙОСИФ ДАСКАЛОВ1
(1868-1909 год.)
Пред каймакамо (Песен за Йосиф Даскалов)
Пред каймакамо селяни стоят,
от страх треперат какво да кажат: (2)
„Кажувайте, бре селяни, пушките,
зер сега ке ви земам главите!" (2)
Горки селяни мълчат ли, мълчат,
Пушки не знаят, какво да кажат? (2)
Ете го иде нивнио даскал,
Пред каймакамо той се изправи: (2)
„Ой, каймакаме, де гиди мърсно куче,
от прости люде ти шчо ли сакаш? (2)
За сичко требе мене да питаш!
Я сум купувал пушки, динамит,
я сум противник на султан Амид!"
През инквизиторските клещи и зверските истинкти на азиатския деспотизъм преминаха хилядници знайни и незнайни мъченици на освободителното движение. Те будно разнасяха пламтящия факел на бунта против аги и бегове и с усмивка на устни се изкачваха върху жертвената клада. Хайдушката романтика отбеляза саможертвата на смелите витези в народната съкровищница в незаличимия през вековете светлинен знак, станаха легенда и будят култ всред поколения.
Във вихъра на неравната борба за свобода и добруване, между хилядниците народни мъченици, премина като светъл лъч в обвера Осоговският мъченик Йосиф Даскалов, който примерно показа как трябва да се бори и умира народният учител. Той е най-свидната рожба, която древният рударски град излъчи от своите стрехи. Това културно средище на българите през вековете на тъмното робство е откърмило редица свои синове, които със слово и меч са се борили против поробителя, но величавата фигура на Йосиф Даскалова за вечни времена ще свети като фар над Осогово.
Закърмен през нравствено красивата прогресивна епоха на Възраждането, с бунтовнишкия дух и възвишени стремежи на поробения народ за борба и освобождение, в неговия светоглед се иззида чиличената броня на човека-борец. Той имаше по нещичко от всеотдайната душа на Василя Левски, от кристалната чистота на Ангел Кънчева, от идейната вяра на Гоце в делото, по наследство бе възприел героичното от деда си поп Йосиф и бунтовния дух на баща си Даскал Димитрий.
Когато се заговори за Винишката афера2, на хилядници съвременници косите настръхват.
От конака и каймакамина излезе мълвата и се пръсна из Кратово и селата, че даскал Йосиф занемял.
Какво ли е преживял даскалът, та е онемял – се питаха едни други кратовчани.
Може ли да онемее нашият даскал, който с будното си слово учеше малки и големи! – се очудваше един млад учител.
Къде отиде неговото дар слово? – питаше друг.
И млъкна Осоговецът в ръцете на жестоките палачи.
Дали, наистина, е занемял? – се питаха мнозина.
Конакът и каймакаминът пазеха своята жестока тайна.
Не!... Не!... Кратовският даскал положи клетва човешка пред поколенията жив да бъде изгорен на огнена клада, но... само той... само той... никой друг да не пострада.
И в миг пред неговия светоглед се занизаха цели редици кратовски селяни, завързани със синджири, които той беше посветил в революционното дело.
О, сили небесни!... езикът ми свържете... дума да не продума пред османлиите...
Ако ли не... аз сам ще го прехапя... да не дрънка туй що не трябва.
Така говореше клетникът след първата страшна нощ, когато дойде в съзнание. Разгорещеното желязо бе изгорило устата му.
И в миг даскалът прехапа езика си.
И всеки ден и всяка нощ той бе подлаган на нечувани мъки, но езикът му все повече надебеляваше и не можеше да се движи. Той изпълни обгорялата му уста.
И нищо не продума даскалът.
Сега съм добре!... мислеше той. Сега съм спокоен... с чиста съвест ще загина... И очите му пущаха мълнии.
Така разсъждава мъченикът в ръцете на джелатите.
А кой беше Йосиф Даскалов?
Още невръстно дете, едва завършил IV клас в гр. Кюстендил, през 1886 г. той бил изпратен учител в централното училище в Скопие, а през идната учебна година той е учител в родния си град, да буди народа от дълбок сън.
В една тъмна нощ през 1894 година, Даскалов заедно с учителя Михаил Миладинов се явили пред Отец Козма, игумен на Лесновския манастир. Там в една от манастирските келии те се срещнали с Гоце Делчева. Апостолът посветил и тримата в целите и задачите на ВМОРО. И те положили клетва човешка да се борят и умират за народа. Между тримата новопокръстени проницателният поглед на апостола се спрял ввърху Йосифа, когото поставил ръководител и организатор на Кратовския революционен район.
Тази тежка задача Йосиф възприел от великия македонски апостол с всичкия жар на своята непокварена душа и с делата си показа, че саможертвата за народното освободително дело е необходима.
Първите посветени от Йосиф Даскалова членове на ВМОРО в Кратово са учителите Григор Манасиев3 и Стоил Антов. Той в кратко време прибира в редовете на революционната организация всички по-събудени кратовчани. Наскоро той основава революционни комитети почти във всички села на околията, започва въоръжаването на Кратовския район купува коне на куриерите и преносвачите на оръжие, а в с. Лесново4 урежда оръжеен склад. През 1896 година той урежда в Паланка канала за пренасяне на оръжие и революционна поща от България за Македония и обратно.
Йосиф Даскалов беше пламенен борец, незаменим ръководител и апостол; силна воля и железен характер бликаха от неговите мълниеносни очи. Те говореха за великата саможертва, която той може да понесе за поробения народ. Този чуден поглед на Йосифа не може лесно да се забрави. Той говореше за чиличената му воля и характер.
Малцина борци могат да издържат инквизиционните методи на свирепия османлия, да сключат уста и със стоицизъм да посочат пътя, през който трябва да преминава всеки революционен бранник в защита на поробения народ.
Дойде злощастната 1897 година, която донесе Винишката афера. Целият скопски вилает затрепера. Народът преживя тежки изпитания и даде много жертви.
Харамии, с разбойнически инстинкти, нямащи нищо общо с освободителното движение, на 14. Ноември, преминали от Кюстендил границата и убили Кязим бег от с. Виница, Кочанско, с цел за грабеж. Макар че харамиите избягали през границата, бяха задържани от властта и подложени на зверски мъчения над 700 граждани и селяни. При полицейските издирвания турската власт случайно се натъкна на съществуващата мрежа на ВМОРО. Валията Хафъз паша, питаещ свирепа умраза спрямо напредничавите българи, сега се намери пред перспективата да смаже водачите на това движение. Той даде широки пълномощия и права на Скопския полицейски комисар Дервиш ефенди. Последният, със своята средневековна инквизиция, разкри нишките на революционната организация в Скопския вилает.
Страшна опасност надвисна над Кратовския революционен район. Даскалов отива в Скопие при вилаетския ръководител Христо Матов за инструкции. Той му предложи да премине границата заедно с всички организационни работници, в чиито ръце се намират складовете с оръжие. Матов изтикнал още факта, че големите изтезания изменят психологията на човека, като му посочил и разкритията в другите райони. На всичко това Даскалов му отговорил: „Имам вяра в себе си и в моите хора“, и отказал да избяга, за да не подложи организацията на изпитание.
Дервиш ефенди от направените разкрития в съседните райони узнал, че ръководителят на Кратовския район е Йосиф Даскалов. Научили това, съзъклятниците от града предлагат на Йосифа да избяга зад граница. Той отказва да стори това, като заявил: „Ако почнат да измъчват нашите хора в Кратовско, аз трябва да бъда между тях, да понеса мъките и да дам кураж на селяните“.
Кратовският каймакамин Неджиб бей Драга и джандармерийският офицер Юсеин ефенди през първата половина на м. декемврий залавят куриера Кузман Тасев и го подлагат на жестоки мъки в джандармерийската кула под върха Печеници. Не можейки да понесе измъчванията, той издал пазачите на оръжието в Кратовско. Складът на местността „Рупите“ бил открит. На другия ден каймакаминът с едно отделение войници прекарал през сред града 11 коне, натоварени с пушки, а игуменът отец Козма и мнозина селяни с вързани ръце.
Йосиф Даскалов вижда как се разнищват нишките на организацията в неговия район. Той знаеше какво го чака. И можеше да избяга зад граница. Но гордият дух на народния учител не искаше да създаде всред народа паника и убеждението, че неговите водачи в дни на тежки изпитания го оставят на произвола на съдбата.
Той всеки час чака да бъде задържан от властта. В разгара на арестите Даскалов отива на среща с другари в една механа. Без ни най-малко да се поддаде на масовата психоза, която напълно завладяла града, спокойно вдига чаша руйно вино вдига наздравица и на пук на врага от устата му се ниже старонародната любима песен.
„Хайде сину, паша ми те вика“!
Що съм, пашо, зулум учинило?“
Песента, начало на героичната епопея, била прекратена от пристигналия полицай да го арестува.
През същата нощ той е вече в ръцете на инквизицията. Подлолжен на непрекъснати изтезания, той с твърдост понася всичко.
Нито едно слово не се отронило от устата на Осоговския мъченик.
Това още повече озлобява каймакамина.
В Барбарево е разкрит складът за оръжие. Довеждат поп Ефрема. Каймакаминът, виждайки чиличената твърдост на Йосифа, заповядал да го скрият в един долап и в стаята влязъл за разпит поп Ефрем. Когато той почнал да разнищва нишките на народното дело, Йосиф се изправя пред него и с презрение заплюл този Божи служител в лицето без да продума дума.
На другия ден почти всички кратовски първенци са подложени на жесток побой с препечени дряновици. Инквизицията е с пълен ход. Виждайки, че бият и невинни хора, Даскалов не издържал техните охкания и заявил: „Да, за всичко аз съм виновен, а тези хора са невинни“.
Каймакаминът му поискал архивата и списъкът на съзаклятниците.
Целият град и околията са в тревога. Дните се сляха с нощите и никой сън спокоен неможеше да заспи. Над хилядници граждани и селяни висеше заканата на Дервиш ефенди: „Месата ке ви се скапят от кьотек и пак ке кажете!“
Подложен на редица нощни разпити и инквизиции, изпаднал в безсъзнание, измъчванията са продължавали веднага след осъзнаването му.
И устата на тоя мъченик не можаха да кажат нищо друго, освен поемане личната отговорност.
- Аз съм само виновен, друг няма!...
И редица тъмни нощи продължаваха изтезанията, но даскалът е непоколебим.
Настъпил големият празник Коледа.
Каймакаминът разрешава среща на Даскалова с невръстните му деца, дано те със сълзите пречупят чиличената му воля.
Нищо не е в състояние да разколебае мъченика.
Инквизицията е в своя ход. Набиват клечки под ноктите му, с нагорещено желязо изгарят устата му.
Но когато вижда, че селяни и граждани ще бъдат заставени да ходят с боси крака върху нагорещени дървета, той се сепва, нервите му вече не можат да издържат.
- Чакайте!... чакайте!... Те не са виновни, аз всичко ще ви кажа!
И решил народният учител да подиша малко чист въздух и да умре вън от затворническата килия. Страх го било вече да не разкрие нещо от постоянните нервни припадъци, през които изпадал в безсъзнание.
- Заведете ме в училищната градина, там съм скрил книжата! – заявил Йосиф на каймакамина.
Това било на втория ден на Коледа.
Зарадвали се каймакаминът, бейове и агалари, че даскалът ще си отвори устата и може нещо да каже.
Придружен от мъчителите си, той с мъка потегля за училището, наближава своя дом. Той знае, че неговите деца, жена и стари родители отдавна не са заспивали.
И решил той за последен път да ги събуди и да се прости на път за своята голгота.
И в миг той надига мощен глас и с болка на душа пее: „Прости, прости, народ нещастни, последно сбогом пращам ти, прости!...“ – обръща поглед към прозорците и вижда застаналите там свои близки.
Даскалът хвърля последен поглед и с устрем се готви да пристъпи към жертвената клада.
Разярените албанци-заптиета му забраняват да пее, но той продължава бурно своята нерадостна песен до училищния двор.
Пък и каймакаминът не иска да го разсърди.
Училищният двор и градина се изпълнят с османлии, любопитни да видят къде даскалът е скрил архивата.
Каймакаминът с купчина офицери и заптиета застават на едно място, а Даскалов с пръст посочва напред и казва: „Ето, тук е ахивата“. Когато всички са отправили поглед в сухото дере, той хваща каймакамина за шинела, повлича го, но едно заптие бързо хваща каймакамина, ударва Йосифа през ръката с приклада на пушката си, но Даскалов с главоломна бързина скача в бездната.
Главата на този корав осоговец излезе по-здрава от гранитните скали на сухото дере. Намират го полумъртъв, със счупен крак и разбито чело.
И когато го понасят на носилка из града, провлачено, в унесено състояние, мълви: „Само аз... съм виновен... никой друг... никой!...“
Кратовският мъченик със своя чиличен дух оздравя, бе съден и осъден на вечни окови и изпратен на заточение в мрачните келии на Подрум-кале и Диарбекир, заедно с отец Козма.
Винишката афера, вместо да омаломощи борческата воля на поробения народ, с героичния подвиг на Йосиф Даскалов се надигнаха от дълбок сън скритите заложби на народа-мъченик.
Арестуваните граждани и селяни изведнъж добиха нов облик и със стоицизъм понасяха изтезанията.
И самите османлии бяха смутени от чистия идеализъм и саможертва на Йосифа.
Неговият подвиг показа ясно пред очите на поробените неравния път, по който трябва да върви всеки революционен бранник и в скоро време нишките на ВМОРО бяха пресъздадени и нови борци застанаха начело, решени да вървят по стъпките на саможертвата.
Героичният подвиг събуди и всред кратовските турци чувството на култ към героя-мъченик. И когато след петгодишно заточение той пристигна в родния си град, и българи, и турци бяха излезли да видят в лицето героя, който предпочете да умре, но да не стане предател на собствените си братя и на революционното дело.
Чиличеният дух на Йосиф Даскалова вля ведри животворни струи всред измъчената райя за борба и освобождение.
Но зъл демон, страхувайки се от обаянието на Осоговския мъченик, му поднесе чаша отрова.
И отлетя в небитието Йосиф Даскалов, но неговият подвиг буди култ всред народа-мъченик и той ще бъде запомнен през вековете верен страж на Осогово.
***
„Следнитe данни, изнесени на времето в „Мемоара“ на Вътрешната организация, дават представа за пъклената изобретателност на инквизиторитe:
В с. Виница, Кочанско: учителя Червен-Елеков биде жестоко изтезаван и обезчестен по содомски от войници; главата на селския кмет Иван Петров биде стeгана с мокри въжета; селянина Христо Грънчар 24 часа биде държан увиснал с глава надолу и бит по гърдитъ; младежът Ямпо Захариев умрe от жестоки изтезания; войници убиха в една оризова динка Атанас Петков, Григор Медлинин и двама работници от с. Галичник (Дебърско); обезчестени бидоха Катерина Митева (от чаушина на Дервиш ефенди и един войникъ), Мария Гюрушова и Гина Иванова.
Поп Никола от с. Зърновци (Кочанско), е обесван с главата надолу и държан в такова положение цeли 3 часа; държан е нeколко часа в замръзнала вода, горен е с желeзо по тeлото и anus-а и пр. Тасо Мишев от същото село е обесван с главата надолу и горен с желeзо по тeлото.
Учительт от с. Панчево (Кочанско) Алекс. Бъличев е мъчен с забиване спици под ноктитe и държан дълго време над огъня.
Коце Захариев от гр. Кочани е държан нeколко часа с голи крака под силно огорещена печка.
Учительт от с. Дъдино (Радовишко) Хр. Георгиев е бит пет вечери наред, обесван е с главата надолу и езика му е хващан с нагорещена маша. Обезчестени са в същото село: Спасена Георгиева и момитe: Катерина Янева и Зоя Илиева. И дветe първи умрeха от изнасилване.
Именуемитe Кара Тасе, Пане Пищоло, Васил Лъската, Гьошо Икономски и Коце Бакалчето – всички родом от гр. Щип, след като получиха по 40 камшици и дипчици, през цeли 24 часа бидоха държани по на един крак и бити, когато омаляваха. Васил Лъската умрe от жестоки изтезания.
Свещеникът поп Димко от с. Свети Николе (Щипско) биде обезчестен от войници.
Младият свещеник Анани от с. Кокошине (Кумановско) биде бит по краката и горен по корема с огорещено желeзо; учителя от същото село Арсени Николов е бит по краката и горен с огорещено желeзо по седалището и дeсния крак.
Учительт в гр. Кратово Йосиф Даскалов е жестоко изтезаван, горен с желeзо в устата и anus-а.“
(Силянов, Христо. Освободителнитe борби на Македония – част 3).
1Йосиф Даскалов е роден през 1868 година в Кратово, тогава в Османската империя. Завършва IV клас в Педагогическото училище в Кюстендил и става учител като баща си даскал Димитрий. Преподава в Скопие, Кратово и на други места. Влиза във ВМОРО в 1894 година, заклет от Гоце Делчев, и е главен организатор на комитетите в Кратовско. При разкритията на Винишката афера от 1897 година Йосиф Даскалов е арестуван и впоследствие малтретиран многократно, за да издаде съучастниците си. Подвежда турските власти, че ще им предаде архива на местния комитет и на път през града на 26 декември се хвърля от Радин мост в реката, но оцелява.
Христо Силянов описва случката така: „От интелигентните хора най-трагично свърши учителят Йосиф Даскалов, кратовски ръководител. Изтезаван най-безчовечно, горенъ с нажежено желязо въ устата и в anus-а, Даскаловъ се решава на един безумно дързък подвиг: завежда мъчителя си на една Скалиста стръмнина, за да му посочи уж складирано оръжие и се хвърля от там в пропастта. Той искаше да завлече със себе си и придружаващия го турчин, но не успя: самъ се струполи отгоре въ пропастта, но за чудо, остана жив“. –(Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, София, 1933, стр. 77).
Осъден е на 6 години и заточен на Родос, откъдето е освободен през август 1902 година. По-късно е изпратен е на заточение в Подрум-кале, където е отровен през 1909 година. Кратовското благотворително братство в София носи името на Йосиф Даскалов.
2Повод за аферата е нападението на 14 срещу 15 ноември на дошлата от България чета на Коте Голчев над дома на богатия турчин Касим бег. Това предизвиква разследвания, масови арести и побоища от страна на властта, при които се разкриват не само някои от съучастниците на четата, но и организационната мрежа на ВМОРО. При направените обиски е разкрито голямо количество оръжие. Председателят на местния комитет на организацията Георги Иванов издава нейните дейци не само във Виница. Разкритията на властта се простират и в Щипска, Кратовска, Планечка, Радовишка, Кумановска, Скопска и други кази (околии). В резултат на съпътстващите разкритията репресии са убити петима души, други петима умират впоследствие от изтезанията, 111 души са пребити, 13 жени и мъже са изнасилени, общо арестуваните са 528 души, а около 300 души избягват в България. Малтретиран е и кореспондентът на вестник „Манчестър Гардиън“ Емери.
Според Христо Силянов жертвите на аферата са 218 убити, бити и изтезавани (5 убити, 5 умрели от изтезания, 111 бити, 85 изтезавани, 13 жени и мъже обезчестени); 528 арестувани в казалийските затвори и в Скопие; 300 забегнали в България 300. По-голямата част от пострадалите са селяни, но пострадва значително и българската интелигенцията – изтезавани са 27 учители и 13 свещеници; арестуваните учители са 30, духовни лица – 12; управители на училища – 3; избягалите учители са 10, свещениците – 11. В България правителството открива специални столови, в които се изхранват бегълците.
На 19 януари 1898 г. българският дипломатически агент в Цариград Димитър Марков изпраща от името на българското правителство до великия везир Халил Рифат паша специален мемоар за положението на българите в Македония и специално за резултатите от Винишката афера. Марков прави преглед на мерките предприети от османското правителство и изтъква, че само във вилаетския затвор в Скопие има задържани 592 българи, от които 60 учители и свещеници. В България стават многобройни митинги за спиране на турските насилия. В стремежа си да спре разкритията и издевателствата на властта, Гоце Делчев, Христо Матов (от Скопие) и други дейци на ВМОРО започват да организират голяма чета в България, чиято цел е да нападне с. Виница и да унищожи архивите, но под натиска на чуждестранните дипломатически представители и поради реакцията на общественото мнение в България в края на февруари 1898 г. османските власти освобождават по-голямата част от арестуваните. През 1898 г. 8 души са осъдени на доживотен затвор и заточени в Бодрум кале в Мала Азия, а други двама получават по-кратки присъди. Някои от участниците в разбойническото нападение са заловени и осъдени в България, а предателят Георги Иванов от Виница е осъден на смърт и разстрелян от Мице Блатцалията.
3Григор Манасиев е роден в град Кратово. Завършва Кюстендилското педагогическо училище, където към 1893 година участва в образуването на Македонско младежко дружество. По-късно става учител в Кратово. Влиза във ВМОРО и ръководи Кратовския околийски революционен комитет. В 1897 година след Винишката афера е арестуван от османските власти и жестоко изтезаван. Лежи в Прищинския затвор до 1901 година. В 1903 година в София организира и заедно с поручик Иван Топчев оглавява чета, която в началото на септември заминава за Македония заедно с четата на Никола Дечев, и четата на Атанас Мурджев и Тома Пожарлиев заминават за вътрешността. На 25 септември трите чети са обкръжени при кратовското село Луково от 7000 души редовна войска и башибозук. След 10-часово сражение четите се изтеглят, но войводите Иван Топчев и Никола Дечев загиват. Григор Манасиев е тежко ранен и се самоубива..
4В XIX век Лесново е чисто българско село в Кратовска кааза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Лесново има 800 жители, всички българи християни. В началото на XX век българското население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Лесново има 640 българи екзархисти и работи българско училище. При избухването на Балканската война в 1912 година осем души от Лесново са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
ПЕТЪР ХРИСТОВ ГЕРМАНСКИ1
(Преспански войвода)
Цял низ векове ни делят от епохата на Климента и Самуила. В този краен предел на българската земя първият учител иззидал основите на славянското живо слово и създал народната книжнина. Цветущи културни средища са били те и във времето на Самуила. От мраморните дворци на Самуила в островите Град и Ахил днес стърчат само буренясали развалини.
Величествената Самуилова Преспа, всред която безспирно се вълнуват тъмнозелените талази край лазурните брегове на двете чаровни езера, със своето синьо небе, ненагледни картини и ведра красота, пред които човек стои като занемял, през вековете на робството е била изоставена на произвол. Народът на Климента и Самуила, останал без културни средища, опростял и потънал в невежество. Гръцката пропаганда бе свила гнезда и селяните са били провъзгласени за „българогласни елини“. Те щяха да бъдат напълно елинизирани, ако не бяха запазили свещенния дар на Климента – родната реч. Този дар на Климента в началото на ХIХ век осъзна малцина просветени и мнозина неуки синове на тази твърдина, които почнаха да будят от дълбокия сън и невежество своите братя. Те се бореха със слово и меч да изкоренят всред народа разпространяваната легена, че „Бог знаял само гръцки език“; те се бореха да стимулират енергична съпротива по отношение домогванията на елинизма и прииждащите от Гърция андарти да отождествяват християнинът и гъркът като идентично, т. е. да внушават на народа, че който е християнин, той непременно е и грък.
И в епичната борба на селяните-бърсяци се развихри недопетата песен на осъзналия се роб, който, събудил се от вековна летаргия, пазеше своя звучен език и своя род. И край лазурните брегове на бурна Преспа се водеше жестока борба на два фронта – срещу беговете-феодали и срещу гръцките-андарти.
Един измежду неуките синове на лъчезарна Преспа е Петър Христов Германски. Той е роден през 1860 г. в с. Герман. Едва напълнил 20-годишна възраст, той почва борбата срещу елинизма. През 1890 г. той организирал революционна група, състояща се от съселяните му Наум Фотев Геровски, Дине Гроздановски, Иван Питропов, Коте Поповски, Спиро Лянгов и др., която група започва борбата срещу елинизирането. През 1895 г., след основаването на ВМРО, тази група в нейните редове и се почва организирането на езерния район. Тук в редовете на организацията са приети и някои по-свободолюбиви албанци, за да могат да служат като преносвачи на оръжие и укриватели.
След разнищването на аферата Петров, цялата група на Германски попада в затвора през 1901 г. и всички осъдени на доживотен затвор. Но в началото на м.март 1903 г. последва амнистия и Петър Германски, заедно с другарите си излезе на свобода. Веднага след амнистията той поема ръководството по въоръжаването и подготовката на въстанието в Преспанкия район.
Макар и неук, той беше човек положителен, волеви и характерен. Надарен с природен ум, с голяма ловкост и смелост, с добър усет и тактика на борец, тоя народен син бдеше над народа и го пазеше от разкрития по въоръжаването. Тази негова тактика и умела дейност по организирането на езерния район, както и ръководене на сражението и избягване на жертви му създадоха голямо име в родния му край.
През време на въстанието той беше един от районните войводи, като ръководеше 200 членната чета на с. Герман. След смъртта на войводата Никола Кокарев, той остана първата боева сила. Под ръководството на Преспанския горски началник Александър Евтимов2, Петър Германски води няколко сражения с турски войски заедно с битолската чета на Иван Кафеджията през август и септемврий в с. Герман, Шаовци, Наколец, Бостанджиовци, Любейно, Щърково и Германската планина. В сражението при Щърковци пада убит войводата на битолската чета Иван Кафеджията3. В това жестоко сражение, със своята тактика и смелост, Германски спасява четата от явна смърт и заедно с горския началник Ал. Евтимов сполучва да прикрие четата.
След злополучния край на въстанието, Петър Германски замина за Америка. Не за печалба отиде той там. Този самуилов потомък, макар и неук, проагитира между емигрантите-преспанци, че е належаща борбата в езерния район, събра материални средства за въоръжаване на тридесетчленна чета и в началото на 1905 г. той пристигна в родния си край. Там той поведе борба с беговете в някои чифлици, в резултат на което безстопанствените селяни-ратаи от Рудари, Медово, Щърково и др. заграбиха имотите на някои бегове и станаха собственици, а Петър Германски пак остана безимотен. И така беше за него по-добре, защото той не се бореше за лично щастие.
В края на м. ноември 1905 г. Пандо Кляшев4 от името на костурското ръководно тяло, писмено замолил Петър Германски да проследи в с. Нивици двама куриери на андарта Василакис Лахтарис5. С вихрен устрем Петър Германски поема възложената му работа, денонощно бди на своя пост и увечава с победа своя луд набег из езерните простори.
И през една безлунна нощ ревна Преспа с неудържима ярост, възбунтува се, надигна потъмнели води против тия, що се осмелиха да прекосят нейните талази.
И пристигна Германски с чун в о. Град, където стануваше четата на Дякон Евстатий и Кръстю Трайков. Макар и изтощен от бързото каране на чуна, той и другарят му паднаха на земята и нямаха сили да говорят. Размениха се мисли и всички се приготвиха за път. Чунът бе готов, насядаха в него десетина младежи и чунарите отправиха чуна по посока на с. Туменец. Германски и другарят му спокойно почиваха между младите момци.
И когато румената заря заля с розови багри планината, а тъмнозелените езерни талази се лудо приливаха към брега и повръщаха с бурна ярост, в дъното на чуна лежаха, вързани с дебели въжета, куриерите на Василакис Лахтарис и свещенникът на с. Туменец и игумен на манастир „Св. Панталеймон“.
Успокои се Преспа от добрия лов на езерните бранници. Чунът се носеше като вихър във водния лазур. Показа се остров Град. Часовите на острова посрещнаха четата и отведоха в новия стан. Двамата куриери и свещенникът бяха отвързани и поканени да седнат край буйно пламтящия огън. Извади дяконът писмото на Василакис Лахтарис, написано на гръцки, и го прочете: „Високоуважемий пана Георги, реших да дойда с 30 мъже в Туменец, за да ме използваш, за каквото намериш за добре. Минах през Търново, Буковик и Оровник, сега съм тук в Нивици. Имаш поздравите от папа Пандели и папа Георги. Прати ми, прочее, с лодката куриер, на когото ще кажеш, къде да ни изкара и тамо дето ще му кажеш, да пратиш двама човека, за да ни причакат. Искам, ако е възможно, да дойда още тази вечер, тъй щото потруди се веднага да ми пратиш човек и сведенията. Отнася се до народната гръцка идея. В манастиря може да е по-добре да дойдем. Най-после ти знаеш, само веднага да приема отговора ти. Целувам ви десницата, войвода Василакис Лахтарис“.
Дяконът прочете писмото гласно, а „папа“ Георги, ни жив, ни мъртъв, дума не можеше да продума.
И падна на колене „папа Георги“ и даде клетва, че българин ще си остане и че няма вече никога да си играе със съдбата на селяните. Гледаше в очите дякона и молеше за милост.
И даде му се за последен път прошка.
Водейки жестока борба с андартите, през 1906 г. с андартската чета на капитан Павле Загарджията решила да нападне селата Буковник, Оровник и Герман, като андартите се настанили в с. Ощима. Щом узнал намерението на андартите, Петър Германски влязъл в споразумение с костурския войвода Митре Влаха. Германски направил засади на „Превала“ между Желево и Оровник, а Митре поставил засади в Желевската река. Андартите попаднали в засадата на Германски. От първия удар падат неколцина, между които и самият Павле Капитан. Останалите живи андарти в бягството си се натъкват в засадата на Митре Влаха, а в тил отново ги удря Германски. От андартите сполучили да се спасят само петима. Тази кампания изплашила гръкоманите в този край.
На 8 февруарий 1906 г. Германски с двама другари бил в с. Нивици. Там бил открит. Започнало се сражение с турска потера. Тримата бойци отстъпили в Добротище, край езерото. Войска прииждала от разни селища. Обсадата била пълна. Ранен бил другарят му Спиро Дупчинов. Войската била вече пред самите бойци. При това положение Спиро Дупчинов решил да се пожертва и да спаси другарите си. С приклада на пушката си той пробил леда на езерото и оттам влиза под самия лед и оттам води сражението до последния куршум. Поканен от турските войници да се предаде, той отказал и пред очите на смаяните войници с нож прерязва гръкляна си и потънал в езерните води. Войводата Германски с четника си Стефан Мечкаров прибегнали под градушка от куршуми до с. Дряново, където дават последен бой. Щом Мечкаров паднал убит, Петър Германски унищожил архивата си и се разстрелял.
Така загина неукият син на лъчезарна Преспа Петър Христов Германски – един от най-верните бранници на езерния район, страшилище за турци и гърци.
Тленните останки на Германски през време на Хуриета бяха прибрани в братската могила в с. Апоскеп – Костурско, в която могила са събрани свещените кости на легендарните защитници на Костурската твърдина.
„На борбата за освобождаването на Македония и присъединяването ѝ към майка България посветих целия си съзнателен живот. Преследванията и арестите, затворите и концлагерите, извръщаването на истината от старата и нова пропаганда за народностния състав на Македония никога, дори и в този момент не са разколебали дълбокото ми убеждение, че македонците са българи, че Македония е българска. Изцяло предан на делото за освобождението на поробените българи в Македония, аз смятах, че бленуваната свобода може да се извоюва, като се направи компромис и се потърси помощ дори и на дявола“, из спомените на Хр. Руков6, 1964 г.
1Петър Христов, наричан Германчето и известен още като Петър Гермов и Петре Дамовски. Завършва първи клас. Присъединява се към ВМОРО през 1899 година и действа като селски войвода. През 1901 година е арестуван и осъден от турската власт на 6 години затвор. През март 1903 година е амнистиран и през Илинденско-Преображенското въстаниедейства като преспански войвода, а след потушаването му заминава за САЩ. При повторното си завръщане в Македония през 1905 година става преспански районен войвода с 12 души четници, сред които и няколко албанци. Обикаля главно района на нихаята Наколец, докато помощникът му Дякона има за район околността н Ресен. Действа против турците и гръцката въоръжена пропаганда. Обграден от турски аскер край село Дробитища се самоубива на 2 февруари 1908 г. или 29 февруари 1907 г. Погребан е в братската могила в Апоскеп.
2Александър Евтимов е роден през 1874 година в Битоля. Завършва средно образование и е назначен за учител в село Буф през 1895 година. Успоредно с това развива революционна дейност в района под прикритието на учителството. По-късно е избран за ръководител на Леринския революционен район. От 1899 година учителства в Битоля, където е избран за член на местния градски, а в 1900 година и на окръжния комитет на ВМОРО. Ръководител е и на ученическата революционна организация в Битолската българска гимназия, от която излизат дейци на организацията като Христо Силянов, Лазар Москов, Илия Талев и други.
На 1 април 1903 г. преминава в нелегалност и като горски началник на Буфския район взима дейно участие в Илинденско-Преображенското въстание като действа в Буфско и Горна Преспа. От 1908 година е член на окръжния революционен комитет в Битоля.
През декември 1909 година, след промяната на политиката на младотурското правителство към ликвидиране на националните организации и налагане на османизма, Евтимов е арестуван заедно с Георги Попхристов, Георги Николов, Павел Христов, Аце Дорев и Милан Матов по аферата с убийството на ренегата Йово Йованович. След два месеца затвор всички са оправдани от военен съд и освободени. По-късно в 1910 година при обезоръжителната акция е отново арестуван, осъден е на смърт, но по-късно присъдата му е заменена с доживотно заточение. През 1912 година бяга заедно с Георги Попхристов и Васил Клисаров от Крушево и се установява в България, после взима участие в Балканската война със своя чета, участвала в освобождаването на Битоля. След Първата световна война остава да живее в България, като симпатизира на левицата във ВМРО. Към 1926 година ръководи Разузнавателната организация на ВМРО за Битолска околия.
3Иван (Йованче или Йон) Кафеджията, е роден в битолското село Раково. Влиза във ВМОРО като терорист. Заедно с Ташко Христов поддържат кафе, което използват за срещи на дейци на организацията. По-късно е четник при Георги Сугарев. През Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година е войвода на чета от битолските села, в която влизат и Иван Димов Пашата и Димче Сарванов. Загива в голямо сражение в местността Бигла, Преспа в края на въстанието. В четата му влизали 40 души, пет от които родом от Кърстоар.
4Пандо Кляшев е роден в голямото костурско село Смърдеш. Учи в Костурското българско третокласно училище. От 1896 до 1899 година учи в Солунската българска гимназия, а от 1899 до 1900 в Битолската българска класическа мъжка гимназия. В края на 1898 година Кляшев влиза в Революционното братство, а след разпадането му се присъединява към ВМОРО. Учителства една година в родното си село Смърдеш, а през юли 1901 година влиза в четата на Марко Лерински. Кляшев участва като делегат от Костурски революционен район на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг. По време на Илинденското въстание през 1903 година е член на Костурското горско началство и взима участие в нападението на турската войска при село Вишени и в освобождаването на градчетата Клисура и Невеска. След въстанието идва в България, а през пролетта на 1904 година отново влиза с чета в Костурско. Междувременно се включва във Временния комитет на Борис Сарафов в София. През 1906 година е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет. Пандо Кляшев загива с цялата си чета на 31 юли 1907 г. в сражение с турска войска в местността Лильовски Осойки край село Дреновени, Костурско. С него загиват Никола Михов, Лазар Палчев от Връбник, Петър Клянев, Нумо Марковски от Косинец и Васил Хаджипавлов от Желево.
5Николаос Платанияс или капитан Лахтарас е гръцки офицер (поручик) и революционер, деец на Гръцката въоръжена пропаганда в Македония от началото на XX век. Николаос Платанияс е роден в Яницу, Фтиотида и се издига до чин поручик от гръцката армия и става командир на андартска чета в Западна Македония. В средата на 1907 година замества Григорис Фалиреас и е най-активен в района на Нестрам. На 3 юли 1907 г. четата му заедно с тези на Георгиос Томбрас (капитан Рупакяс) и Иванчо Терзиовски дават сражение на четата на Атанас Кършаков, в което българският войвода загива.
Участва в Балканската и Междусъюзническата война, по време на която умира от раните си в Солун. Николаос Платания вероятно е идентичен с андартския капитан Василакис (Василиос) Лахтарис, идентифициран от дейци на ВМОРО чрез заловени писма на гръцката пропаганда.
През 1905 година Василакис Лахтарис начело на чета от 120 души от село Желево пристига в района на Преспанското езеро, като има за цел да нападне Буковик и Оровник. На 15 октомври цялата андартската чета влиза в село Оровник, хваща дузина от първенците на селото, като им предлага да станат патриаршисти. Обединените чети на ВМОРО на Митре Влаха, Пандо Кляшев и Атанас Кършаков, разделени на 3 отряда за засада и един атакуващ наближават селото. Изненадващата атака командвана от Митре Влаха води до смъртта на 13 андарти, другите панически бягат в Желево, откъде се изтеглят към Лерин. При повторното си завръщане в областта Василикис Лахтарис отсяда в село с 30 свой четници, където е предаден на турците от местното българско население.
6Христо Руков -1887-1970 е виден български революционер и фотограф, деец на ВМОРО и председател на "Комитета за подпомагане на местното българско население" в Костурско по време на Втората световна война. Баща му Ламбро Руков е убит като четник на Васил Чекаларов по време на Илинденско-Преображенското въстание, а чичо му Наум Руков е дългогодишен член на ВМОРО.
ГЬОРЧО ПЕТРОВ
Гьорчо Петров беше един от най-характерните революционери, стоящи начело на македонското освободително движение. У него, по атавизъм, витаеше непреклонният богомилски дух на богомилите-бабуни, чиято отломка бе той. Този надарен син на Бабуна-планина, беше необикновена, оригинална и силна личност. У него се съчетаваше едновременно революционерът, и публицистът, и дипломатът. В умствено отношение той стърчеше над мнозина. Беше много положителен, хитър и ловък в разговорите си, пълен с ирония и мъчно можеше да бъде подведен в каквато и да било работа. Никога неговият противник не можеше да схване, дали Гьорчо го вярва, или не. Неговото държане бе рядко и особено. Той имаше положителен усет, бързо преценяваше способностите и неспособностите на хората, положителните и отрицателните им качества и рядко се лъжеше. По каквито и да било въпроси от политически, икономически или организационен характер, той бързо се справяше със своя аналитичен ум и мнозина казваха: „Гьорчо не стъпва на гнила греда“. И, наистина, между ръководните личности на ВМОРО, той се беше издигнал над всички и всички го търсеха да черпят от него съвети и упътвания по редица въпроси, засягащи дадени райони в Македония. Той беше упорит в своите съждения, не отстъпваше от веднъж заето от него становище. На всички правеше впечатление, че е хитър и ловък. Със своята неизчерпаема енергия и бодър дух, той не се е изплашил на младини от глад, мизерия и страдания, пред нищо не се е спрял, за да се издигне като революционен водач и [да] бъде зачитан и търсен. Той беше човек с големи амбиции, но и съзнателен борец.
За налагане своите схващания за целите и задачите на ВМОРО той отиваше до фанатизъм. Той с всичката си сила, ум, енергия и познания ревниво защищаваше принципите и тезисите на ВМОРО като свещенна догма, борейки се с чудна устойчивост, за да остане съвършенно независима от външно влияние. Той не искаше да прави „реална“ политика и [да] нагазва в компромиси, в каквито бяха нагазили вече мнозина от ръководящите личности на ВМОРО. И ако се пазеше от безпринципността на някои политиканстващи дейци, той единствено се ръководеше не от интересите на даден момент, а със своя проникновен ум гледаше далеч в бъдещето; страшно се боеше да не бъдат изпустнати нишките на движението, особено като имаше предвид, че сръбската и гръцката пропаганда в Македония, подпомогнати напълно от официалната и неофициална турска власт, се намесват в Македония, разгонвайки македонските учители и свещеници. Той напълно се солидализира с Гоце, пазеше себе си от опортюнизъм и се стремеше да наложи своето становище – ВМОРО да остане на позициите си, далеч от върховния централен комитет, в който смяташе, че са се настанили кариеристи чиновници, за да оплетят своята кошница и впоследствие ритнат македонското дело, като изтъркана вещ.
Гьорчо Петров беше най-видният идеолог на македонското освободително движение и вещ познавач на македонския въпрос. Писал е редица статии по вестници и списания, а през 1896 г. е печатан трудът му „Материали за изучаване на Македония“.
Той беше убеден напълно в душата си, че в умствено отношение стои над всички ръководни личности в организацията, поради което той се стремеше да наложи децентрализацията на ВМОРО, да се демократизира последнята и се наложи един по-сигурен контрол от по-способни деятели, които само така ще стигнат върховете на ВМОРО.
Гьорче Петров взема отрицателно становище на проектираното Илинденско въстание1. В София, на една сбирка от челници на ВМОРО, той решително застана против тезата на групата, която на Солунския конгрес беше решила въстанието. По този повод и Хр. Силянов в „Освободителни борби“ том I, пише: „Теорията на другата страна“, тъй както я разви в многочасовото си и увлекателно говорене Гьорчо Петров – най-силният нейн диалектик, се и откъсваше в крайните си изводи от живата действителност. Тя беше в дисхармония и с перспективите, които духът на нашата агитация и революционно-възпитателната дейност на четите, откриваха пред населението на вътрешността. – Едно въстание – недоносче – казваше Гьорчо, ще ни постави отсам Вардара, където би се действало само с чети из България, в противоречие със себе си и с основните задачи на Организацията, защото ще повторим 1895 год. и ще се представим като върховисти, а с подигането на няколко околии в Битолско ще подбием за дълго време идеята за всенародно въстание. Нека, вместо това, четите да напуснат досегашната си тактика за прикриване и отстъпление и започнат да проявяват нападателна инициaтивност, нека и градските организации изоставят досегашната си пасивност и започнат да проявяват нападателна инициатива – и тогава страната ще мине към едно състояние на „перманентно въстание“, без то да се обявява формално. Защото въстанието е най-могъщото средство на Организацията, но само докато е идеал, към който се стремим; стане ли той „реал“, ще настане после разочарование и ще се лишим завинаги от най-ефикасното ни плашило“.
Но все пак, макар и решителен противник на прибързаното Илинденско въстание, Гьорче Петров се яви с чета към края на въстанието в Прилеп и влезе в решителни сражения с турските войски, особено в с. Чанища – Мориховско.
Решителен противник на исканата от него децентрализация той виждаше в лицето на Дамян Груева, който по никой начин не отстъпваше от възприетата централизация. От друга страна, пък Гьорчо напълно споделяше становището на Гоце Делчева, Пере Тошева и др., решителни противници на едно прибързано въстание, каквото искаше да наложи Централният комитет на ВМОРО.
Гьорчо Петров е роден през 1895 г. в с. Варош – Прилепско. Следвал прилепското училище, после гимназиите в Битоля и Солун, но като шестокласник бил изключен бил изключен от гимназията заедно с Пере Тошева, защото дирекцията ги сметнала, че те са организатори на ученическия бунт. Учителствал в Щип, Скопие, Битоля и Солун. Заедно с Гоце Делчева, Даме Груев и Пере Тошев, той е от първите пионери, които създадоха предпоставките за основаването на ВМОРО.
И като задграничен представител на ВМОРО в София, той остана до край верен на своите разбирания за идейни борби.
След потушаването на Илинденското въстание, когато кадрите на ВМОРО бяха пръснати, когато мнозина емигрираха в България, Гьорчо Петров отиде в Битоля, за да влезе във връзка с Даме Груева и се отдаде на работа за възстановяване на организацията. Но Груев, който твърде много държеше за запазване на централизацията в редовете на организацията, отбягваше срещата си с Гьорчо Петрова. По този повод, Г. Петров със своите спомени (издание на Македонски научен институт, стр 194-208), пише: „Огорчен силно, напуснах Битоля и заминах за Прилеп. Не се съгласих с Даме да тръгна заедно с него по селския канал, ами с цивилни дрехи с файтон заминах за Прилеп, влязох в града, където се криех по частни, приятелски къщи. Тогава Пере с двама четници се движеше по селата... Най-сетне се срещнахме в с. Селце... Там останахме два дни, прекарани в размяна на мисли. Аз му изказах своето огорчение заради отношенията на Павел Христов и др. в Битоля спрямо мене, Даме мълчи. Разбрах, че и Даме е съгласен, че и той е против да ида в Битоля. Пере и Даме отидоха в Битоля, аз останах в Прилеп, като видях, че не им е приятно да ида там. Пере беше с мене, той ми казваше, че Даме хитрува и ме спираше да му говоря. Срещата излезе безсмислена. Аз се видях отбягван като конкурент. Там в Битоля за пръв път, без даже да ме сондират, Павел Христов, Лозанчев, Пере и Даме, решили да прогласят, че съществува окръжният комитет Битолски и да почнат да функционират като окръжен комитет. Останах в Прилеп месец и половина да чакам някакво разяснение на положението, та да си определя бъдащата линия на поведение. Прилеп в това време и околията се терзаеха от два враждебни лагера на ръководните сили в града, а че оттам и в селата, които далеч не даваха надежда, кураж да се заеме човек с местна революционна работа в града. Бореха се Тренков и Ацев вече на местна почва. Реших да напусна Битолски окръг... По частен път наредих с канал и заминах за Велес (началото на март 1904 г.), предрешен във велешки селски дрехи, с кираджии, влязох си открито във Велес с кон, през казармите, без да знам положението във Велес. Същият учител, който ме посрещна, когато влязох от България, Анте Димов... ми прати велешки дрехи. Язвата на партизанството във Велес я намерих в по-страшни размери, отколкото в Преспа. Два самозвани комитета начело с хора, които претендираха по традиция да бъдат началници на комитета, водеха открита, чисто партийна агитация в града и селата, за да завладеят положението. В едната група бяха по-консервативните елементи начело с Дерменджиев, Бано Кушев, дякон Давче Наков, Илия Кирков. В другата партия бяха повечето млади учители начело с моя приятел Анде Димов... Едни против други интригуваха в София, Солун и Скопие, който да компроментира противниците си, да добие официално потвърждение на своята партия от окръжния комитет в Скопие или от номиналния централен комитет. И двете партии се обърнаха към мене за съдействие. Събрах и двете страни, защото по-годните от старите работници от двете групи влизаха в двете партии, а покрай тях имаше и шмекери. С тяхно съгласие определих временен комитет от трима души от двете партии – Анде Димов, Бано Кушев... Начело предвидях Андрей Георгиев Христов. Него го турих начело на комитета, с право да се брои господар на положението и да пречи на всичко, що носи партиен характер. Бях им написал и правилник за уредбата на местния комитет в града и околията и за разпределение на работата между заинтересованите лица, за да се избегнат поводи за стълкновения и недоразумения. Тая наредба всичките я приеха, но, както подире излезе, портизанството не се изкорени. Скоро пристигна Стефан Димитров, интелигентен момък с чета от София, предназначен за Велешко... Дойде с 12-14 души, четата бяха разбили през Радовишко. Дадохме му препис от съгласителното, обяснихме му всичко, възложих му да гледа с Андрей Георгиев Христов да унищожи партизанството, което беше почнало да прониква и в селата. Виках от Щип Тодор Лазаров, за да се осветля върху работите в техния край. Освен за Щип в другите околии нямаше нищо насърдчително в неговите осветления. Опитах се да замина за Скопие... Учителят Стоянов и учителките Каневчева и Славка Чакърова побързаха категорически да ми запретят да идвам, че то било явно рисковано за мене, понеже полицейските мерки били много строги. Дойдоха и тримата на съвещание във Велес... Положението не само в Скопие, но и на ръководството в Скопско беше разклатено, та не ми дадоха надежда, че ще мога да се установя в Скопие... Разочарован бях най-много от ръководството. Такъв егоизъм, такъв педантизъм! Особено беше обидно за мене, който бях отишел за да работя, че не ме приемат за туй, защото всеки се бои, че ще му вземеш мястото“.
В началото на м. май 1904 г., по инициатива на Георги Сугарев, се състоя тъй нареченият Прилепски конгрес, за да се положат основите за заздравяване на революционните кадри на организацията и възприемане на нова тактика и методи. На този конгрес е поканен и Гьорчо Петров. Той, вместо да отпътува по канал за България, потегля обратно към Бабуна. На този конгрес разискванията продължиха 20 дни. Заседанията започнаха от Бяла-Водица, Дрен, Смолани, Царевик, Топлица, Троянци, Плетвар, Оревойц, Кръстец и др. села. След дълги спорове, решенията на конгреса внасяха радикална промяна в редовете на ВМОРО, премахваше се централизацията и вместо това се въвеждаше широка децентрализация. С това се целеше на повече интелигентни сили да навлязат в редовете на ВМОРО и дадат по-силен тласък за възстановяване на бойните кадри и на селските и градски ръководства.
Най-после след толкова дълги спорове за тактиките и методите на борба, по отношение на Битолски окръг се възприе тъй дълго мечтаната децентрализация от страна на Гьорчо Петров. На този конгрес той поддържа тезата, щото ВМОРО, в рамките на чиста революционна борба, да черти свойте ресурси единствено от своите членове и да остане напълно независима.
Този бабунски челен бранник разчиташе, че, ако ВМОРО се придържа в чисто революционната борба, само така единствено ще може да се бори и отстоява срещу прииждащите в границите на Македония нелегални сили на сръбската и гръцка пропаганда. Но все пак Гьорчо Петров остана излъган. Работата тръгна по старому. Сарафизмът взема връх в Битолския революционен окръг и, поради официалната и неофициална подкрепа на турската власт, сръбската и гръцка пропаганда разшириха своя обсег и се налагаха с крути мерки сред населението. И в борбата между централисти и сарафисти, много от идейните революционни работници се отказаха от участие в борбата, а мнозинството – подгонени от пропагандите и властта – емигрираха. Когато Гьорче узна, че сръбската пропаганда чрез хората на Борис Сарафова, се настани в Поречието и че ренегатът Григор Соколов е сръбски войвода, той чупеше пръсти и по замисленото му чело се четеше страшна угриженост. По отношение на пропагандите, Гьорчо Петров в спомените си казва: „... На Рилския конгрес Сандански обвиняваше Бориса по няколко точки, вземани от Серския конгрес и между тия точки беше, че Борис е приел и парични средства от сръбското правителство. Борис по тоя въпрос отговори: „Обвинявате ме, но аз това сторих без какъвто и да е ангажимент; мислех, че и сърбите ще влязат в правия път и че ще допуснат наши чети да отиват, но щом те сега пращат сръбски чети, аз съм против тях и им отворих война“.
Гьорчо Петров, като идеолог на македонското освободително движение, остана до край решителен противник на опортюнизма, поддържайки твърдо своя девиз: Самостоятелна борба до край за издигане на революционното движение на подобающа висота, за децентрализация, за съзнателна борба до край срещу чуждите пропаганди.
Романтичната епоха с пълни шепи беше надарила този свой син. Той притежаваше голям ум, беше хитър, ловък, извънредно много наблюдателен, вдъхновен революционер и смел челен бранник. Той умееше да разстроява своите принципални противници, защото със своя смел похват, със своя дар слово и мисъл, умееше да гъделичка противника с прикрита ирония, лесно узнаваше интимната му мисъл, разстройваше го и му се налагаше. Като такъв той се яви още в началото на своята революционна дейност, такъв остана и до последния си час. Безспорно той беше много способен агитатор и организатор с демагогски похват, но остана чист като кристал, защото той живя, работи и отдаде всецяло своите творчески сили за разрастването на революционното движение, заема видни постове във ВМОРО и, борейки се за запазване на своите принципални идейни схващания за революционните борби, умря на своя пост.
Ако Гьорчо Петров отстъпеше от своето принципално идейно становище, ако лавираше и се нагаждаше, без друго щеше да бъде дълги години начело на революционното движение. Бъдащият историк ще даде правилна преценка на революционната дейност на Гьорчо Петрова и ще го постави на челно място, какъвто той беше в действителност през живота си.
1Боевете в Македония започват на 2 август 1903 г. Равносметката в Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска околии е следната 19 582 въстаници водят 150 сражения срещу 292 735 турски войници – в пропорция близо 1:15, при обща продължителност на боевете 1146 часа. Загиват или са ранени 747 четници и 3087 турски войници. Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия, като изпраща 350 хилядна войска.
Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 000 въстаници срещу 350-хилядна турска войска, на 994 загинали въстаници, 201 опожарени села, 12 440 опепелени къщи, 4694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3122 жени и моми са изнасилени от османските чети, а 176 – пленени. 70 835 души са обездомени, а 30 000 бягат в България. Жертвите от турска страна са 5325 войници.
В Битолски окръг, между 2 август и 23 октомври, стават 150 сражения, в които загиват 746 четници, в Солунско – 38 сражения и 109 убити четници, в Скопско – 15 сражения и 93 убити, а в Одрински революционен окръг 36 сражения, 56 убити четници и стотици мирни жители. На 12 септември 1903 г. Генералният щаб на Битолския революционен окръг излиза с окръжно писмо за прекратяване на въстаническите действия и саморазпускане на щаба. (Спасов, Людмил. 100 неща, които трябва да знаем за историята на България – 1878– 1945, Световна библиотека, 2008, стр. 29).
ЯНЕ САНДАНСКИ
(1872-1915)
Дивната романтика на Ел-тепе, обсипан в непристъпните си скали с чудно красиви еделвайси, е набелязала и вдъхновила редица свои синове да се борят кой как може за свободата и светлината. Между тези чеда на хайдушкия Пирин блещи стройната фигура на водача на Серския революционен окръг Яне Сандански, който цели две десетилетия броди бранните осои на легендарния Пирин и буди всред народа неувяхващи спомени за своята революционна бран. Той е роден в с. Влахи1, Кресненско, в подножието на Ел-тепе. Детските си години той изживял в немотия и редом с поробените деца на Пирина изпил до дъно горчивата чаша на страданията. Немотията, постоянен спътник на неговия баща, го принуждава след завършването на III клас, да стане обущарски чирак. И в стремежа си да се самообразова, да бъде полезен на себе си и на родината, будният младеж напуща обущарския занаят, става адвокатски писар, след това войник и фелдфебел. През 1895 г. той взема дейно участие с четата на Стойьо Скрижовски2, а през 1897 г. с четата на Кръстю Захариев3.
През това свое четуване из Македония той схваща, че без организационни връзки из селата не може да се води никаква революционна борба. По този повод в своите спомени той казва: „През туй време бях вече доста осветлен по работите в Македония; от Малешевски4 узнах много работи, а от друга страна от Делчева, с когото за пръв път се срещнах в Дупница по работа като представител на вътрешната организация. Аз веднага разбрах, че Делчев, наистина, е човек, който изтънко познава организацията и всичко, която тя гони. С Гьорчо Петров се запознах през 1899 год. в София. В 1900 г., когато се започна борбата със Сарафова, тогава аз взех страната на вътрешната организация“.
Освободителното движение в Пиринските райони до Илинденското въстание се развиваше при по-особени условия, отколкото в районите оттатък Вардара. Това, естествено, много пречеше на централния комитет на вътрешната организация да организира навсякъде редовни местни комитети в тези райони, в които, макар и отчасти, някои пунктове бяха под влияние на върховния комитет, т. е. под влиянието на изпращаните от него въоръжени чети. Твърде голямо бе изкушението на населението в този край, на което върховистките чети обещаваха пълно въоръжение и войскова подкрепа по време на въстание. Тия агитации до голяма степен пречеха за правилното функциониране на местните комитети в селата, които ВМОРО бе създала. При това положение на нещата, поради липсата на материални средства и оръжие, от една страна, както и съперничеството между двата комитета, от друга, ВМОРО не можа напълно да отстрани намесата и влиянието на върховния комитет в тези райони, та да може в местните организации да настъпи единодействие и единомислие.
Липсата на материални средства и оръжие се чувстваше извънредно много. Необходими бяха парични средства за закупуване на закупуване на оръжие и екипировка. А идейните водачи на ВМОРО пазеха последнята от непосредствено влияние на чужди държави и не искаха да получават от никого никаква парична подкрепа. През септемврий 1901 г. председателят на Разложкия комитет на ВМОРО в гр. Банско беше Димитър Лазаров – Мингьо5. У него за пръв път се заражда идеята за пленяването на американската мисионерка Мис Стон, за да се получи паричен откуп, който да послужи за снабдяването на ВМОРО с оръжие и др. бойни материали. Той съобщава тази своя идея на Яне Сандански и Христо Чернопеев, които по принцип я възприемат. В изпълнение на тази революционна акция, Лазаров повдига въпроса пред Разложкия околийски комитет като след няколкодневни заседания, комитетът единодушно възприема тезата на Лазаров.
След решението на околийския комитет в Банско, Сандански, Чернопеев, Кръстю Асенов и техните сътрудници решили да пристъпят към пленяването на Мис Стон, за да получат голям паричен откуп, който да послужи за нуждите на ВМОРО. По този повод Сандански се допитал до някои ръководни личности, които дали съгласието си. При това, преобладавало е схващането, че при тази акция много осезателно ще бъдат засегнати и моралните устои на Отоманската империя, която единствена се явявала отговорна пред европейския и американския свят за царуващото безправие в нейните предели, както и че тя ще понесе за своя сметка откупната цена. Така че ВМОРО ще постигне двояка цел: първо – унижение престижа на отоманската империя и второ – добиване парични средства за освободителното дело.
Разсъждавайки така, Сандански и групата му, в изпълнение на предварителното решение на Ръководното тяло на ВМОРО в Банско, извършиха пленяването на мис Стон и Цилка с особен такт и чудно търпение, гонени и преследвани няколко месеци от турски потери, от върховистки чети, както и от крайграничната българска стража. Пленяването на мисионерката Мис Стон произведе голяма сензация. Американската и европейската преса много романтично описваше пленяването на мисионерката и цял свят разбра, че това пленяване е дело на ВМОРО. След вземане на откупа и освобождаването й, Мис Стон, преживяла ужасите на постоянните петмесечни гонения, местения и несгоди, заедно с г-жа Цилка и новороденото й бебе, от кошара в кошара, от планина на планина, виждайки нежните грижи на „разбойниците“, които с рицарско достойнство се грижили и страдали с тях; виждайки в своята среда искрените жреци на революцията, отказали се от своето лично „аз“, как се борят да добият материални средства за изграждането устоите на ВМОРО, в нея се поражда едно съвсем ново чувство – чувството на любов към каузата на нейните похитители. И, наистина, след завръщането си в Америка, Мис Стон държа редица сказки в подкрепа на македоно-одринското революционно движение и изнесе пред чуждия свят рицарското достойнство на македонските революционери, борещи се за свободата на един потиснат от вековете народ, жаден за просвета и култура. И вдъхновеният янки, международният революционер Алберт Сониксен, работил с чудно безстрашие и самоотверженост всред поробените народи, се възхити от борбата на поробените македонци и се нареди рамо до рамо с тях да се бори срещу османлиите.
Групата на Сандански-Чернопеев с огорчение почувства, че хилядниците турски лири от откупа за Мис Стон, макар да се изразходваха за преките цели и задачи на ВМОРО, под ръководството на Гоце Делчев и Гьорче Петровь част от тях послужиха за преждевременното обявяване на Илинденското въстание.
Загубата на великия македонски апостол Гоце Делчев се отрази твърде зле не само върху Яне Сандански, но и върху всички негови сътрудници, защото Гоце беше чиличената връзка между орлишките духове на революционните кадри на ВМОРО. Веднага след това компромисната политика на централния комитет и някои от водачите на ВМОРО по случай обявяването на въстанието подейства като студен душ върху групата на Сандански. Като идейни противници на прибързаното въстание, революционните дейци от Серския окръг виждаха не взеха пряко участие в Илинденското въстание, смятайки своите райони неподготвени в боево отношение, от една страна, и от друга страна, защото виждаха как върховизмът се загнездва всред редиците на ВМОРО и свири първа цигулка. При все това Сандански взе участие в много сражения из Пирина и Мелнишко, за да привлече повече турци и облекчи въстаналите райони в Битолския вилает, но без да вдигне местното население.
В спомените си, издание на Македонския научен институт, на стр. 24 и 25, пише: „Планът ни беше да се обясни на народа целта на организацията, защо се подготовлява, да се обясни, че не е истина, какво организацията не мисли за въстание, обаче не тогава, когато върховистите искат. Обяснявахме в какво се различават върховистите от нас. Казвахме, че те са хора, които искат да хванат нишките на организацията, за да могат да играят с делото. С тяхното въстание, което пропагандираха, - ние казвахме, - искат едно да ни дезорганизират, и второ, че те, като офицери, веднъж говорили, че ще дигат въстание, искат на всяка цена да го дигнат. Навеждахме за пример, че от въстанието в 1895 г. не се възползвахме нищо. Говорихме, че по наше схващане въстание може да се прави само, ако всички са приготвени, без да се надяват на външни обещания, че трябва първом да се осигурим, че всичкият народ се е подготвил. Всичко това трябва да се организира, и когато се види, че сме достатъчно силни, тогава може да се решава за въстание. А онези, върховистите, постъпват инак, - казват, вие ставайте, оттам иде Русия, оттук иде България. А вие, като видите, че сте излъгани, скоро ще клекнете. Обяснявахме, че тоя въпрос не е български, а европейски и че България и да иска да го решава сама, не може. Ние трябва да го поставим на международна почва и т.н.“
По отношение на прибързаното въстание Яне Сандански с мъка на душата си изживя първото известие и неприкрито пише в своите спомени: „И единственият делегат от Сяр в Солун е бил против въстанието. Казаното известие морално ни уби; друго мислехме, а съвсем друго излезе. Вече нямах ни лице, ни сърдце да агитирам, както по-напред. Оставях на момчетата да агитират. Просто плакахме... Дойдоха учителите Лазар Димитров, Ангел и Георги Динев и съобщиха, че в Солун се решило да има въстание. Това беше цял гръм върху мене. Паднах съвсем убит, не можех да ходя. Преди да се получи първо писмо, в което ме питаха за мнение по въстанието, бях съвсем друг, нито умора чувствах“.
Организаторът на Серския революционен окръг след смъртта на Гоце Делчева виждаше много ясно, че гръцката пропаганда се ширеше от този край, подпомагана от официалната и неофициалната турска власт. Той знаеше много добре, че в Скопско и отчасти в Битолско сръбски чети, по силата на възприетия девиз на турските управляващи среди „разделяй и владей“, налагаха своята пропаганда. Това обстоятелство заставяше Яне Сандански (както той сам заяви в една сбирка в дома на Пейо Радев Гарвалов6 в София), да отваря почти във всички села български училища, за да може да се осъзнаят българите-патриаршисти, останали до тогава вън от екзархията, че те са българи, а не гърци. С това той нанесе голям удар на гръцката пропаганда в Серския окръг.
Редица атентати против гърците, както и атентатът, извършен от Пейо Радев Гарвалов (член в окръжния революционен комитет) в гръцкото казино в града Драма през 1906 г., където падна и председателят на гръцкия комитет – директорът на „Балтото“, беше също така замислен и осъществен по плана на Сандански.
Около Яне Сандански имаше един кръжец интелигентни младежи – учители, писатели, войводи, четници и др., от които той винаги е черпил другарски съвети; но не трябва да се изпуща изпредвид, че абсорбираше в своя аналитичен ум всички мисли и разсъждения, проучваше щателно всеки въпрос и налагаше своето „вето“. Цялата интелигенция около него със затаен дъх очакваше да чуе компетентното мнение на този фанатичен пирински водач, който от ден на ден развиваше своя природен ум и стърчеше над мнозина с университетско образование. Той съчетаваше у себе си здрава мисъл, непобедима воля, характер, целесъобразност, бойкост и най-важното, поемаше върху себе си всички терористични акции на Серския революционен окръг и не се боеше от отговорността, смятайки, че революционната организация не може да избира средствата си за запазване от външни и вътрешни врагове, когато нейни отделни членове бяха нападани и избивани и че не трябва всички да излизат на лице. Той поддържаше с фанатизъм клетвения зов на Гоце: „Освобождението на един народ е дело на самия него. Който мисли другояче, той лъже и себе си и другите“. Той беше обособен национал-революционер с крайни радикални разбирания.
Макар да му липсваше научна революционна школовка и солидно образование, макар и да се луташе да издигне своето лично „Аз“ по казармите и планинските чукари, при все че започнал своето революционно кръщение и бъдаща кариера в школата на харамиите, той съумя със своя аналитичен природен ум и вродена интелигентност да се издигне до една крупна волева и интелектуална личност в Македонското освободително движение. При това научните придобивки не играеха видна роля в неговия метод на борба. Пиринският размирник си остана роб на своята здрава мисъл и волева сила, с които щедро го беше надарила природата. Той съчетаваше у себе си не само характер и воля, но и извънредно силно чувство на самоуважение, самосъзнание и най-вече несъкрушима амбиция, която постоянно развиваше и одухотворяваше неговата нешлифована природна мисъл и затвърдяваше волята му. Той лесно не се увличаше, а изслушваше всички, системно проучваше, обмисляше дадени въпроси и налагаше своето „вето“.
В своето подсъзнание той ясно виждаше, че нему е възложено да играе важна роля в освободителното движение. Това именно обстоятелство му налагаше да тръгне по пътя на нови методи за борба, които от противната страна се смятаха за експерименти и много зле се преценяваха. От друга страна, неговото самосъзнание му налагаше да взема постоянно мерки за запазване на своята личност от ежедневните рискове да бъде убит, каквито той срещаше на всяка крачка. Сандански ценеше твърде много своята революционна дейност, смяташе се за призован, и като човек и като водач, да се бори за поробения народ. Мнозина останаха с особено впечатление, че Яне Сандански е особено боязлив и страхлив човек, но това бяха естествено само повърхностни схващания. С много свои дела той доказа, че е много безстрашен и смел водач. В желанието си, обаче, да запази своята личност, той дебнеше по стъпките неприятелите си, защото смяташе, че неговата крупна по времето личност е необходима в предстоящата борба.
И с какъв верен усет г. П. Делирадев7 пише във в. „Заря“: „Сандански е една революционна система. Санданизмът не бе самия Сандански, но cамо Сандански можеше да му даде своето име. Една школа в македонското движение, в която са работили мнозина знайни и незнайни ратници, които може би да са допринесли със своя ум и революционна подготовка много повече за оформяване на възгледите от самия Сандански, но в центъра на движението си остава пак могъщата фигура на патриарха. Обвързал и свързал името си с едно направление, Сандански изучаваше всички възможни теории в македонското революционно движение – национално сепаративни, федералистични и социалистически, но мъчно се поддаваше на странични влияния. Обективната преценка на неговото революционно възрение преди Хуриета ни довежда до заключението бе един национал-революционер с примес на аграрен социализъм, един далечен оттенък на руските социалреволюционери. Поради този склад на неговите мисли и убеждения, той най-късно прие програмата на македонската федеративна партия и остана в нея с големи резерви до момента на нейното неизбежно разтуряне. С тези резерви остана той и по отношение политическите борби в България“.
Романтиката на хайдушкия Пирин набеляза този свой син, сближи го с първоапостола Гоце Делчев, който го изтъкна на предна линия, вдъхна му вяра в непримиримата самостойна борба за свобода и той до последния си час остана верен заместник на Гоце за запазване на идейните позиции на вътрешната македоно-одринска организация.
Стихийната личност на „Пиринския цар“, готова всеки миг да се прояви на революционното поприще в защита на поробените, разкриваше динамичен дух и чиличена воля. Той беше преизпълнен със смелост, упоритост, самостоятелна мисъл и твърде много голяма амбиция. Ако имаше солидно образование, както мнозина от неговите сътрудници, той през хуриетските дни щеше да бъде незаменим политически водач, както той в своята интимна мисъл желаеше и както условията по това време му налагаха. Но все пак той остана един от най-идейните борци на македонското освободително движение за народностното осъзнаване на българите-патриаршисти в Серския революционен окръг.
Селяните от Пирин, поради особените чувства, които питаеха към него, го наричаха „Старика“, макар по това време не беше още надхвърлил 40-те години. За мнозина, които отдалеч му се възхищаваха, той бе някакъв легендарен герой, бе „пирински цар“.
През 1908 г., когато се легализира пред младотурския режим, той не отрече съществуването на организацията и не помисляше нито за миг да я разтуря; истинската и надеждна сила за него беше организацията, която всеки миг можеше да му дотрябва; пътят към планината и нелегалният живот той смяташе винаги за открит; често пъти беше принуден да скрива дирите си и да бди на щрек, готов да тръгне по пътя на революционната борба, защото конфлктите с младотурците бяха чести и даже понякога твърде остри. Още в първите дни на хуриета, Сандански заплашваше младотурците, че ще хване гората.
Характерно е също така и неговото участие в свалянето на Абдул-Хамид. Когато експанзивният Тодор Паница8, без да се съветва с когото и да било пръв потегля за Цариград, Сандански се явява в Солун със симулирано очно разстройство, с тъмни очила; той предварително иска да узнае от българската ежедневна преса становището по този въпрос от българското обществено мнение в България. И той потегля последен, за да участва в контра-преврата в Цариград. Това не беше нищо друго, освен разумна предпазливост.
Не може да се отрече и фактът, че неговите отношения към младотурския комитет бяха твърде разумни; той действаше с прикрито неверие и отрицание по отношение на младотурския режим, като винаги се стремеше срещу най-малко отстъпки да добие това, от което има нужда народът.
Във федеративната партия той беше застанал на разумното средище. Неговият здрав национален усет, силно развитото ми национално съзнание и близките му непосредствени връзки с поробения народ, му диктуваха да не се увлича. Той живееше повече с инстинкта и душата на народа и именно това го издигна до висотата на истински народен водач.
Със своята политика през младотуркия режим той се стремеше на всяка цена да спре разширяването на гръцката пропаганда и нейното влияние всред турската администрация, железниците, финаансите, банковото дело и разни други турски държавни институции, където чиновниците, в мнозинството гърци и левантинци, бяха в пълна услуга на гръцката пропаганда. След хуриета Сандански искаше българският елемент да навлезе в турските училища и като жизнеспособен народ в границите на отоманската империя, да спре системният натиск на чуждите пропаганди и измести гърците от отоманските учреждения.
Идейните различия между дейците на ВМОРО след младотурския преврат станаха причина за създаване на два лагера, които станаха непримирими врагове, което, естенствено, се отрази много зле върху българската кауза в Македония. А знайно е, че в революционните движения, всяко разцепление води към нежелателни крайности. Десницата на ВМОРО създаде конституционните клубове, а левицата влезе в в младотурската народна федеративна партия – Българска секция, за което в. „Мир“9 на времето даде следния отзив: „Като четохме програмата, кото е гласувал конгресът на Народната федеративна партия (българска секция) ние останахме още по-зачудени от поведението, което държи днешният кабинет по работите в Македония. Трябва самата свобода да дразни българските управници, за да се решат със средствата на държавата да водят една систематическа борба против тия, които защищават тая свобода и целостта на империята. Програмата е такава, щото би могла да задоволи най-големите свободолюбци у нас, без да накърни чувството на никой разумен българи. Ние бихме желали всички българи да бъдат такива безотечественици и предатели“.
Но много скоро и младотурското революционно движение бе изкористено и тръгна по фаталния път на по-голяма централизация, отколкото тая през Хамидово време. Към края на 1909 год. Христо Чернопеев хвана планината и стана нелегален. Наскоро след това и Яне Сандански напустна Народната федеративна партия, с апел, подписан от 12 души, в койтоо се заявява: „1) че „демократизирането“ на страната е в ръцете на най-консервативните елементи и че всички въпроси стоят неразрешени и 2) че народната федеративна партия е слаба и бездейна. Но Сандански не хвана планината, като Чернопеев, а остана легален в София и иззиждаше кадрите на революционната организация в огръга.
По това време се проведе и обезоръжителната акция на инородното население в Македония (1910 г.) с която младотурците се стремяха да обезоръжат българското население, като през това обезоръжаване се извършиха много жестокости, мнозина хванаха планината, други пък емигрираха.
Най-сетне дойде и Балканската война, - войната, която се поведе от кръста против полумесеца за освобождението на поробените. За Сандански нямаше два пътя. За него имаше само един път – да бъде всецяло в услуга на освободителните войски. И той изпълни своя отечествен дълг. След мобилизирането на българската войска той дезорганизира тила на турската войска в Серския революционен окръг като нареди да бъдат пресечени жиците на телеграфните и телефонни съобщения. След няколко дни Сандански превзе Мелник, а отпосле влезе и в Солун.
Нашата груба действителност през 1915 година изпрати Яне Сандански в небитието, както и мнозина други от разните лагери.
Яне Сандански беше непримирим борец, вървящ по пътя на своите разбирания, оставени му в завет от великия македонски апостол Гоце Делчев, криейки в своята душа любовта си към поробения народ, борейки се с фанатизъм за освобождаването от социално робство ратаите по бегските чифлици, смятайки, че само по пътя на разбирателството между балканските народи ще се постигне свободата на Македония. Той смяташе, че върви по прав път и че всеки друг път води към гибел.
Четвърт век ни дели от загубата на Яне Сандански, но, колкото дните се нижат в небитието, толкова повече духът на тоя природно надарен революционер и политически водач на Серския революционен окръг витае над гордия Пирин, защото делата на тоя суров революционен бранник се предават от поколение на поколение и неговото име е вече култ всред синовете на хайдушкия Пирин. След като се премахнат спомените за междуособните борби от съзнанието на народните слоеве, ще остане истинската фигура на Старика, ще остане неговият борчески дух, готов за борба и настъпление, готов да умре в защита на поробените, готов да запази Серския окръг от погърчване, готов да брани с всички сили селяните-ратаи от потискане от феодалите – аги и бегове.
Следейки по стъпките с чуден фанатизъм заветите на Гоце Делчева, той остана упорит и непоколебим пред увещанията на мнозина революционни дейци за компромиси. В неговата душа, пред неговия мироглед подялбата на Македония беше светотатство.
Името на Яне Сандански доби гражданственост на смел народен борец и е запечатано в съзнателно убеждение, че духът на Старика витае всред боровите гори на Пирина и че чуват бурливия му глас всред бързотечните ручеи, всред домовете си и в душите си. И не на шега казваше един син на Пирина: „И трионите на чарковете из Пиринските осои като режат дебелите бори, звънят и сякаш говорят: Тука е Старика!... Тука е Старика!...“.
1През XIX век Влахи е голямо чисто българско село, числящо се към Мелнишката кааза на Серски санджак. През 19-ти и началото на 20-ти век с. Влахи е било с население около 2500 човека, като било по-голямо от Свети Врач (дн. Сандански). В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Влаки (Vlaki) е посочено като село със 168 домакинства с 560 жители българи.
По време на Кресненско-Разложкото въстание Влахи е щаб-квартира на въстаниците. След въстанието селото е опустошено – от 300 къщи оцеляват 80 заедно с църквата и училището, което е единственото оцеляло от 15-те български училища в Мелнишко. В него учат деца от Кресна, Ощава, Горна Крушица, Кърпелево, Цапарево, Палат, Врабча, Свети Врач, Горни и Долни Орман и Горно и Долно Драглище. През август 1880 г. серският силогос се опитва да изпрати във Влахи гръцки учител, но населението го отхвърля и се обръща към българското просветно министерство за учител, като едновременно моли и Екзархията да помогне за построяване на училище и наемане на учител, за да може да се противодейства на гръцката пропаганда. На 24 март 1882 г. в. „Курие д'Ориан“ пише, че в 11 селища, между които и Влахи, мелнишкият мютесариф е затворил училищата, а учителят и свещеник във Влахи поп Андон е затворен в Мелник.
В 1891 година Георги Стрезов пише за селото: Към 1900 година според известната статистика на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в селото живеят 1850 души, всичките българи-християни. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Vlahi се състои от 2240 българи екзархисти. В селото има начално и прогимназиално българско училище с 2 учители и 69 ученици. При избухването на Балканската война в 1912 година 49 души от Влахи са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
2Четата, с която Сандански тръгва за Родопите, е от около 200 души, мнозина са войници от българската армия, сред тях има и 12 млади български офицери, тогава поручици. Тя напада и подпалва помашкото село Доспат, при атаката са убити 40 от жителите му. След като е преследвана от войска и башибозук, четата се изтегля в България и се разпуска.
3Чета, състояща се от тридесетина четника, към които се присъединява и Яне Сандански. Навлиза в Пиринско. По-късно в сражение с аскер Сандански е ранен в лявата ръка и по-големият му брат Тодор Сандански, също в четата, го връща в Княжеството за лечение.
4Никола Малешевски развива революционна дейност в Малешевско и Пиянешко и участва в подготвеното от Димитър Беровски Разложско въстание през 1876 година. След неуспеха на бунта се преселва в Дупница, където става секретар на комитета „Единство“. Тук се включва активно в дейността на Македонската организация. През 1895 година е сред учредителите и на македонско дружество „Единство“ в Дупница, на което е избран за член на настоятелството. След Четническата акция през 1895 година установява контакти с представители на Върховния комитет. Делегат е на Втория (1895) Третия (1896), Шестия (1899), Седмия (1900) и Осмия македоно-одрински конгрес (април 1901). През 1896 година Гоце Делчев го назначава за пунктов началник на ВМОРО в Дупница. В 1899 година Никола Малешевски и Гоце Делчев привличат Яне Сандански към организацията. Никола Малешевски подпомага отвличането на мис Стоун през 1901 година. До 1903 година ръководи пренасянето на оръжие, пари и материали за вътрешността на Македония. След потушаването на въстанието Никола Малешевски спомага придошлите бежанци. През Балканската война Никола Малешевски ръководи чета в авангарда на Седма пехотна рилска дивизия и освобождава Малешевско и Пиянешко. След 1920 година е близък до възстановената ВМРО, заради което през 1923 година е арестуван по заповед на правителството на БЗНС. Според някои сведения умира през 1935 година в Дупница, макар че други приемат за година на смъртта му 1945. В град Дупница на мястото, където някога е била къщата на Малешевски, е поставена паметна плоча.
5Димитър Лазаров е роден в град Радомир – български революционер, деец на ВМРО. При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение. Участва в Първата световна война като старши подофицер в Двадесет и шести пехотен пернишки полк. За отличие във войната със сърби, англичани и французи през 1915 година е награден с орден „За храброст“, IV степен. След войните става четник при Петър Костов - Пашата. На 6 август 1925 година четата участва в сражение в Горна Драчевица, Тиквешко със сръбски войскови части и потери. В сражението са убити войводата на четата, секретарят Петър Станчев и Димитър Лазаров.
6Пейо Гарвалов е роден през 1876 година в Чирпан. Завършва фармация в Загреб, където завършва фармация и получава магистърска степен. Работи като аптекар в София и Лъджене, докато неговият приятел поетът и революционер Пейо Яворов не го привлича към ВМОРО. В началото на 1906 година Гарвалов става четник при драмския войвода Михаил Даев. На 6 юли 1906 година ВМОРО извършва три успоредни нападения - над гръцките центрове в Драма, Плевня и Горенци. Гарвалов, заедно с Димитър Каракузов и Димо Попигнатов (Попигнов) нападат с бомби казиното в Драма, основен пункт на гръцката пропаганда в района. В завързалите се сражения по улиците на града двамата съратници на Гарвалов са убити, загиват 11 гърци, между които и главата на градския гръцки комитет, а Гарвалов успешно се прибира при четата си. Включил се в съединисткото движение, организирано от БТЦРК. Присъствал на тържествата на Бузлуджа в памет на Хаджи Димитър. Заради участие в Чирпанската акция за снабдяване с оръжие бил арестуван от властите през август 1885.
7Павел Делирадев с псевдоними В. Осински, Дальний, П. Богданов - учен, общественик и публицист, деец на лявото крило на ВМОРО. Основател е на социалистическите организации в Панагюрище и Русе и на Българския общ работнически синдикален съюз. Той е секретар на четата на Яне Сандански, близък приятел с Павел Шатев и идеолог на лявото крило на ВМОРО. През май 1908 г. присъства като делегат на общия конгрес на левицата в Банско. На този конгрес Делирадев изнася основния доклад, с който се прокарва идеята за Балканска федерация. Заедно с Харлаков и Ангел Томов издава списание „Начало“ първо в София, а после в Солун. През 1908 - 1909 г. ръководи чета в Македония и редактира вестниците на движението. След обявяването на Младотурската революция пише манифеста „Към всички народности в империята“, публикуван от федералистите след легализирането им. Участва в създаването на Народната федеративна партия, изработва нейния устав и програма. Помага на младотурците при контрапреврата на султан Абдул Хамид II, като участва в Похода към Цариград. Редактира партийния печатен орган вестник „Народна воля“ (1909 – 1910 г.). През 1910 г. заедно с Михаил Герджиков издава брошурата „Война или революция“, в която се обявява против войната, стоейки на позициите на тогавашната европейска социалдемокрация. Мобилизиран е и участва във войните за национално обединение, но развива междувременно антивоенна агитация и пропагандира идеята за Балканска федерация. Демонстративният му отказ да се закълне във вярност към новия български цар Борис III през 1918 г. го довежда до процес.
След войните е един от най-дейните организатори на туризма в България. През 1947 г. участва в саморазтурването на Македонския научен институт. През същата година е председател на комисия за установяване на пътя, по който е минала Ботевата чета, с цел определяне на маршрут за туристическия поход „Козлодуй – Околчица“, започнал през същата година и станал традиционен. Основател на алпинизма и пещерното дело у нас и председател на дружеството. Има научни приноси в географията, геологията, медицината, биологията и др. Автор е на над 50 книги научна, научно-популярна и художествено-пътеводна литература, 15 обществено-политически брошури и над 2500 статии. Редактира няколко вестника и списания и е техен сътрудник. Делирадев е автор на няколко научнопопулярни книги за българските планини – „Витоша“ (1926), „Осогово“ (1927), „Рила“ (в два тома, 1928, 1932), „Родопите“ (1937) и др., на трудове с историко-етнографски характер като „Принос към историческата география на Тракия“ (в два тома, 1953), на много статии.
Павел Делирадев научно обосновава границата между планините Рила и Родопи, което е отразено в учебниците по география през 1946 г. Определя границите между Средна, Източна и Югозападна Рила. Пак в Рила поправя множество грешки в наименованията на географските местности и определя точните местонахождения на върхове, езера и ридове. След шестмесечен престой в планината изготвя първата подробна топографска карта през 1939 г. Негова е идеята за наименоване на безименния връх от Мусаленския циркус с името на Алеко Константинов.
За биологията открива червеното водорасло, оцветяващо снежните преспи през пролетта. За геологията изследва следи от терциерни пясъчници и конгломерати в Лакатишка Рила. Открива причинителите на ендемичната гуша, от която страдат жителите на планинските области, което му донася широка известност в страната и чужбина. Учени от различни страни се обръщат към него за повече подробности и консултации.
8Тодор Николов Паница с псевдоними Димитър Арнаудов и Müller е български революционер, деец на лявото крило на ВМОРО. Паница е един от най-противоречивите личности в революционните борби в Македония и Одринско, терорист и инициатор за създаването на ВМРО (обединена).
9„Мир“ е български исторически вестник, излизал в периода 1894 – 1944 година, орган на Народната партия.
Сред основателите на вестника са Константин Стоилов, Иван Евстатиев Гешов, Теодор Теодоров и заемалите министерски и дипломатически постове Атанас Буров, Михаил Маджаров и Стефан Бобчев. Последният брой на вестника излиза на 30 декември 1944 г.. Закрит е от новото правителство след Деветосептемврийския преврат от 1944 година. Заради качеството си „Мир“ е наричан българският „Таймс“. Английското радио Би Би Си предава в емисията си за България на 2 май 1941 г., че българският в. „Мир“ е най-търсен и четен от българската публика. За петдесетгодишната си история вестникът издава 13 129 броя. „Мир“ се превръща в национален ежедневник през 1905 година. До спирането на изданието през 1944 година той се налага като сериозна и качествена преса, която формира обществените мнения и нагласи. Като орган на Народната партия, за изданието е почти невъзможно да отразява световни събития. Доказателство за това е, че единствената държава, в която редакцията изпраща кореспонденти, е Османската империя. Въпреки тези ограничения вестникът разполага с относително голяма кореспондентна мрежа, която следи външнополитическите материали да заемат значителна част от страниците на вестника.
ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ1
(1868-1915)
Чернопеев е роден през 1868 г. в с. Дерманци2, Луковитско. Едва завършил основно училище, той станал пастирче. Десетина години надувал кавала и пасал овцете безгрижно. След сръбско-българската война отишел да отбие военната си служба. Бил е няколко години ротен фелдфебел в Плевен и Лом. Той имаше среден ръст, широки плещи, силно развити гърди, тъмносиви очи, широки вежди, кестенява, низко подстригана коса и малки мустаци.
Чернопеев беше един от челниците на четнишкото движение в Македония. Хайдушкият балкан набеляза със знака на стихийния бунт този хрисим мизиец, вдъхна му борческия дух на Левски и Караджата, прекара го през казармата, калѝ го и направи от този свит селянин народен герой, жаден за героични дела, готов всеки миг да се бори за свободата на поробените.
При първа среща, със своята свитост и скромност, той не правеше впечатление, но, като се проследят неговите чутовни сражения с турските пълчища из организираните от него десетки райони, не можеш да не се трогнеш от вдъхновената организаторска проява на този смел защитник на робите. И неукият дермански пастир се издигна до положението да бъде челник на стари пирински харамии, на интелигентни войводи и четници в Струмишкия окръг и челник в централния комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
В началото на 1900 г. той е боеви инструктор в Гевгелийско и Ениджевардарско, а след това в Кукушко, Струмишко, Малешевско, Джумайско и пр. Той е един от най-добрите ученици на Михаил Апостолов Попето.
Изоставил жена и невръстни деца на произвола на съдбата, Чернопеев пое от ръцете на Гоце Делчева тежката задача, бродеше бранните осои на поробена Македония, с единствената мисия да бъде буден страж на революцията, създаде нова генерация борци и в жестоката борба намери своя край.
Славянският дух му придаваше много мистика и смирение, но прабългарският дух му безспирно се бунтуваше у него и даваше реален израз на неговата стихия – вихреният скок на вълка самец и летящия като стрела сокол.
Из Пирин и Огражден, из Плачковица и Беласица, из Осогово и Малешево, с каква любов той слушаше вълнистото шумолене на вековните буки и гори, под чиито сенки намираше подслон. Унесен в размисъл за бъдащи борби, той се възхищаваше от победната песен на родния балкан и подсвирваше с уста: „Пиян дано аз забравя, туй що глупци вий не знайте!“.
В механата
Христо Ботев
Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!
Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!
Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -
грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!
Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!
Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"
Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!
А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!
О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!
Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!3
Като организатор, агитатор и войвода, той обичаше извънредно много селската идилия. Седнеше ли край някое селско огнище, заобиколен от селяни, почваше да им разправя за родното си село, за нивите, за ливадите, за овцете и козите на паша в Балкана. И изведнъж обърне разговора за организационните работи в дадено село, за селската неволя, за робския живот, за беговите чифлици, за аги и кехаи. И селяните от Пирин и Кукуш с отворени уста слушаха легендарния войвода, слушаха го безспир, без умора. Те се радваха, че той мисли за техните неволи и за волният им стремеж за свобода; те виждаха как всеки миг той се жертва за тяхното благо и пред нищо не се спираха да бъдат наред с войводата верни стражи народни.
При спокойно състояние Чернопеев представляваше типичен мизийски селянин, но, когато се разгневеше, от очите му искряха светкавици и не можеше да застане на едно място. Макар и много упорит, все пак лесно можеше да му се въздейства. Неговата широка славянска душа лесно се подвеждаше и той, макар и неохотно, напущаше едни позиции, за да застане на други. Ако той беше с твърд, неотстъпчив характер и воля, този романтичен революционен четник би представлявал здрава революционна сила. Но все пак той беше с чиста душа, искрен и предан човек. От свития му поглед бликаше до голяма степен сантименталност, която извънредно много му пречеше. И с четници и със селяни, изобщо с народа, из селата, на които бродеше, той се държеше непринудено като брат, който се е натоварил с тежката задача да брани народа от пристъпите на поробителите. Погледнеш ли го в очите, не може да не забележиш лъхът на простодушния славянин, на селянина-мизиец, а най-вече, когато той се усмихне. Той не обичаше да говори за себе си, като че ли тъпо безразличие съществуваше около него. С лек смях и с махане дясната ръка, той даваше да се разбере, че е излишно да се говори за героизъм, защото чувстваше свян да се говори лично за него в присъствието му. Не можеше човек да не се възхищава от искрената простота на Чернопеева с четници и селяни. Той не се превземаше, липсваше му типичната грандомания на някои от войводите, каквато си бяха прикачили изкуствено и високомерно даваха своите нареждания. Напротив, той с голямо благородство поставяше своето лично „аз“ на задна линия.
Христо Чернопеев беше скромен човек, от него непринудено лъхаше много сърдечност, справедливост, човечност и доброта, присъщи на старопланинеца. Но когато се ядосаше и кипнеше, дузина здрави въжета не стигаха да бъде вързан този старопланински вихър.
В неговата сантиментална натура бушуваше маршът на необуздан революционен бранник, който нямаше сили да удържи своите стремежи към величавата борба за свобода и братство. От орлишкия му дух бликаше безумна смелост.
Чернопеев изпъкна като голяма личност в революционното движение още на 4 февруарий 1901 год., когато, като способен инструктор и смел боец в Кукушко, при с. Баялци4 води жесток бой с хилядници низами. По признанията на самите турски офицери, те дотогава не са срещали такъв силен отпор от страна на организационните чети. Името на Чернопеев доби особен ореол и всред революционните среди и всред селяните от Пирин до Кукуш и Солун, а турските войници украсяваха величавата фигура на тоя сербез гяур и създадоха дивни легенди за неговата храброст.
И, наистина, той прояви голяма организаторска дейност и сполучи да привлече млади интелигентни сили в революционното движение. Между войводите на ВМОРО, които действаха в отсам Вардарските революционни райони, след Сандански челно място заемаше Христо Чернопеев. Както първият, така и вторият изхабиха много от своите сили за борба срещу четите на върховния комитет и срещу харамиите, които прескачаха границата и обираха населението.
Той взема активно участие при пленяването на Мис Елена Стон. Солуният конгрес на 1 януарий 1903 год., който реши Илинденското въстание, се посрещна от него с голяма грижа и яд, защото той най-добре знаеше, че почти всички отсамвардарски революционни райони не бяха снабдени с почти никакво въоръжение и не можеше за късо време да се набави и раздаде оръжие по организационните канали. Солунският атентат върху Банк Отоман съвършено разстрои плановете му. Но през периода на Илинденското въстание, той с голяма сборна чета премина в Кратовско и Кочанско, заведе редица сражения с турската войска, за да може да отдели по-големи турски военни части към границата. След въстанието той стана Струмишки окръжен войвода.
Смелият и вдъхновен борец за свободата за унижените и оскърбените, Алберт Сониксен, който като кореспондент на американски вестници, прекара прекара дълго време като прост четник почти из всички революционни райони оттатък Вардар, даде в своята книга „Изповедта на един македонски четник“ следните характерни особености за Чернопеева, които са от голяма важност, защо са от чужденец. Той пише: „... Но вън от обещанието на сигурност тези планини имаха в себе си и друг един предмет на остър интерес за мене, защото из техните гори се скиташе един човек, чиято анонимна слава някога се носеше из цяла Европа и Америка. Аз исках да го видя и да чуя другата страна на една история, която в продължение на шест месеца пълнеше колоните на американските вестници и страниците на американските списания.
„Ние чакахме скрити в една гориста клисура и на третия ден дойде един кривокрак куриер, който труполеше надолу по скалите, с отговор на писмото ми. То казваше: Ще ви чакам под върха Бели дъб. Вземете куриера със себе си.
„Ние пътувахме усилено цялата нощ и когато настъпи мъгливата сутрин, ние се качвахме мъчително по един стръмен планински склон, през гъстите дъбови фиданки, чиито листа бяха вече тъмножълти от първите мразове на настъпващата зима. Едно пронизително изсвирване отгоре насърдчи нашата редица за още един напън и ние скоро стигнахме в една равна поляна всред тълпа здрави четници. Извърши се обикновената мълчалива размяна на братската целувка и всички насядахме в широк кръг около един огън. Един висок, свадлив човек ораторстваше, той говореше като човек, който има да пропагандира идеи.
- Този ли е Христо Чернопеев? – попитах съседа си, спокоен, низък човек, който не беше говорил досега.
- Не, каза той, на много ясен, отсечен български език, като се усмихваше хумористично, аз съм Христо Чернопеев. Аз се извърнах към него веднага.
- Значи вие, казах аз, пленихте Мис Стон, нали? Той кимна глава, с мрачна усмивка.
- Да, призна той. Но не ме осъждайте, без да сте ме чули. Вие, като четник, трябва да бъдете по-справедлив. Искам вие да ме разберете, как беше това – за тях, аз не давам пет пари. И той махна с ръка към границата, аз знаех, че той разбираше цяла Европа.
„Той беше дребен човек с лице, което, когато бе спокойно, бе лице на селянин; права, кестенява, остра коса, ниско остригана, стърчаща нагоре упорито; кръгли черти, тъмносиви очи под тежки вежди и малки жълтеникави мустаци. Това беше, както казах, лице на селянин, но, когато той се усмихнеше – в тая усмивка бе всичко, що бе свръх селско в Христо Чернопеев.
- Да, каза той, Яне Сандански и аз направихме това, с осемнайсет добри, здрави момчета: Господи! Кой може да помисли, че това ще трае пет месеца. Не, все едно ми е, кой знае това сега – вие може да го наречете „изповедта на един меланхоличен четник“.
- Да, то трябва да е било опасна работа, казах аз съчувствено.
- Опасно?! – повтори той презрително. – Ние се нуждаехме от пари. Затова решихме да заловим някой богат турчин и да вземем няколко хиляди лири откуп. Ние се опитахме веднъж, но не успяхме. По това време при нас дойде един четник, който е бил ученик в американското училище в Самоков. – Заловете някой от мисионерите – предложи той, - и турското правителство веднага ще плати откупа, за да избегне усложненията. Тая идея ни завладя. Знаете, не беше приятна работа - никога не бяхме ловили турчин за откуп. Когато чухме, че Д-р Хаус винаги е бил приятел на селяните, когато чухме, че той решил да не идва насам, аз например, почти не съжалих. Няколко дни по-късно чухме, че Мис Стон е в Банско и че след няколко дни ще пътува към юг. Ние се спуснахме към Банско. За Мис Стон аз не държах много. Тя често проповядваше против нас, като казваше на селяните, че Господ ще ги отърве от бедите, а не четниците. Все безобидни приказки – никой не ги вярваше за сериозно, но това направи работата по-лесна за прегълтане. В Банско имаше гарнизон, селяните не можеха да ни донесат храна. Но в продължение на два деня, Сандански и аз бяхме в селото, облечени като селяни. Ние следихме Мис Стон и уреждахме работата. Селяните ни убедиха да не правим това в Банско, те се страхуваха от репресалии. Куриерът, който по-късно бе водач на групата на Мис Стон, бе наш човек, той я доведе при нас. Бяхме решили да вземем една българка като другарка на Мис Стон. Ние, наистина, искахме да се държим с нея колкото е възможно по-добре. В групата имаше много млади момичета, но ние се страхувахме от приказки. – Ето госпожа Цилка, каза водачът. Тя е женена жена. Ние харесахме изгледа й, тя не беше много млада и имаше вид на матрона. Но, ако знаехме, какво ще стане, - бебето, знаете – бихме се решили да вземем неомъжена жена. Или бихме се задоволили без другарка на Мис Стон. Ние платихме скъпо за приличието.
- А турчина, когото убихте? – вметнах аз.
- О, оня, когото убихме, за да направим „впечатление“ ли? – отговори той с ядовит сарказъм. – За да им дадем да разберат, че работата е сериозна. Така описаха работата вестниците. Отнели сме един невинен живот, за да създадем артистичен ефект. Не. Ние нямаме нужда от ефекти. Тоя турчин – албанец – албанец, по-скоро – беше бекчия5 – управител на един чифлик и скубеше селяните. Те дойдоха при нас – много преди това – и казаха, че ако не убием този човек, те не виждат какво добро може да имат от организацията. Вие знаете бекчиите – и добрите и лошите – но ние не убиваме нито едните, нито другите, само задето скубят. Но тази свиня бе изнасилила две селски момичета – едно след друго. И ние се разправихме с него.
- Уплашиха ли се жените? – попитах аз.
- Естествено. Тоя поход през първата нощ им извади душата. Но по-късно – ех, ние бяме неопитни. Ние им дадохме един месец, като вярвахме, че ще получим парите от Цариград след седмица. Разбира се, ние искахме да ги накараме да гледат сериозно на тази работа. Тези мисионери са нещо различно от нас, но ние знаем, че някои са много корави. Страхувахме се от едно нещо – тя можеше да се реши да стане мъченица. За щастие това не стана. Ние нагласихме драматични сцени. Аз бях най-добре в тях – затова аз съм лошият. Но Яне Сандански имаше инстинктите на френски учител по танц. Аз съм го виждал с пот на голата му глава, сред зимните мразове около нас. Виждал съм го да избягва сам между дърветата и да стиска големите си юмруци и да скърца със зъби. Ех, той получи наградата си. Той беше записан в историята като Добрия човек.
- Но какво стана, когато изтече първият срок?
- Ах, та това беше мъчно, я, блъфът никога не сполучва, а и ние бяхме привикнали на блъф. Ние се мъчихме да го поддържаме. Но какво може да се направи при една гневна, възрастна и много почтена жена, която ви гледа сърдито? – Веднъж тя направи едно внезапно движение с чадъра си – тя винаги носеше този чадър и библията си – ех, може да е било въображение от моя страна, това движение с чадъра, но аз се стъписах назад през вратата на колибата, за да спася своето достойнство. Но не спасих много от него. Тя не ни оставяше да пушим. Не го забраняваше с изрична заповед, знаете, но така: „Имате ли вие човешки сърца, или - нямате ли никакво уважение към безпомощните жени?“ Казано с писклив глас, знаете. Не можете да пушите в нейно присъствие след такава сцена.
- В разказа на Мис Стон, вметнах аз, се говори на едно място за суеверните страхове на един от четниците; изобщо вие сте правили впечатление на много невежи селяни. Кои бяха четниците? Той изкриви устни, когато отговаряше:
- Един беше Кръстю Асенов: вие сте чували за него. Той бе учител с гимназиално образование. Един едър, силен човек, когото Мис Стон наричаше „мечката“. Ние всички имахме псевдоними. После беше „чаушът“. Той беше Александър Илиев, също основен учител, с полузавършено университетско образование. И после с нас беше докторът. Той беше учил медицина в Париж, струва ми се. Той беше Петров. С нас беше и Сава Михайлов; вие сте се виждали, висок и аристократичен – суеверието не го мъчи много. И Петър Китанов, войводата от Джумайско, сега с нас, оня, с когото снощи говорихме за „Морската жена“ на Ибсена. Повечето от тях са основни учители. Аз не се съмнявам, че поведението на Мис Стон бе искрено, но то е забавно, вземайки пред вид една случка, която ми идва на ум сега. Тя залови Кръстя Асенов със своята библия – искаше от него да прочете една набелязана глава. Той каза: „Ще ви прочета главата, ако вие прочете една брошура. Вие ще се запознаете с моята вяра и аз с вашата“. Тя се съгласи; той взе библията и й даде някаква брошура, от Кауцки, струва ми се. Следният ден, той я попита, дали е готова да раменят мисли. Тя се опита, но не разбираше нищо. Може би не бе привикнала на терминологията. Кръстю повтори някои места от библейската глава, на памят. „Виждате, каза той, по-лесно е за мене да науча вашата вяра, отколкото вие да научите моята“. – После дойде бебето. Около това време именно косата ми посивя. Представете си, новороденото бебе на път с нас! Колко пъти трябваше човек да си скрива главата в някоя дреха, за да задуши една кихавица. После помислете, че едно здраво, плачливо бебе (на г-жа Цилка) е с нас, а областта гъмжи от аскер. Но – странно, как едно безпомощно бебе действа върху човека, особено, ако дълго време е бил далеч от жени и деца. То беше смъртта на нашия авторитет. Мисля, че, може би несъзнателно, Мис Стон, и майката, започнаха да ни смятат за малко повече хора след това. Сигурен съм също тъй, че нашият страх от аскера не беше чисто егоистичен. Най-после ние бяхме така натиснати, че се решихме на голям риск. Ние минахме границата в България. Там стояхме доста време и това беше един период на почивка. Стояхме скрити няколко километра от Кюстендил, където са казармите, но никой и не сънуваше, че сме в такова съседство. Тогава именно аз ходих в София и се видях с мистер Дикинсон, американският представител. Той ме мислеше обикновен селянин, нает от „разбойниците“; братът на Петър Китанов, Сандо, беше преводач на френски. Аз не изглеждах да разбирам дори български, тъй както бях облечен. „Десет хиляди лева, каза той, нито сантим повече“. Не можехме да дойдем до съгласие.
- Когато бях в Самоков, казах аз, един от мисионерите ми каза, че когато комисията се срещнала с „разбойниците“, между тях имало един такъв интелигентен човек, че те го помислили за другаря на Груев, Гоце Делчев. Кой беше той?
- Това беше сам Кръстю Асенов.
- Какво стана с парите, които ги взехте?
- Един комитет се натовари с тях... Повече от парите финансирахме въстанието през 1903 г. в Битоля. И после – тук той се усмихна – аз взех малко от тях. Те ми дадоха пет лири да си отида за Коледа дома. Другите не взеха нищо.
„Ние останахме смълчани дълго време, той мислеше унесено. Аз бях чувал много за тази история по-рано, от други“...
Нравственият уровен и кристална душа на това голямо душа на революцията блещят най-ярко от думите му, казани на Алберт Сониксен: „Но странно как едно безпомощно бебе действа върху човека, особено, ако дълго време е бил далеко от жени и деца. Това беше смъртта на нашия авторитет“. Макар и несъзнателно с тия свои думи, излезли из най-тънките фибри на душата му, Чернопеев е просто фотографирал своята душа без прилагателно.
Неукият четнишки вожд, който много пъти с мъка в душата тъжеше, че не бил свършил поне прогимназия, за да бъде по-издигнат, в душата си таеше не само сантименталност и романтизъм, но и много хуманност. Този именно прогресивно-хуманитарен богомилски дух, кърмил през вековете нашите предци, бе събрал в пазвите на Пирина, около Чернопеева и Сандански, голяма купчина трезви сили, като Кръстю Асенов, Сава Михайлов, Александър Илиев, Пейо Радев Гарвалов, П. К. Яворов, Димитър Стефанов, Сандо Китанов, Петър Китанов, Андрея Димков, Петър Юруков, Стефан Мандалов, Атанас Бабата, Иван Николаев и др., които чрез саможертвата, пристъпваха към голгота и един подир друг преминаха в небитието.
Чернопеев смяташе, че от едно прибързано въстание (Джумайското) неминуемо ще настъпят последици за населението и че то може да бъде подложено на сеч от страна на турската редовна и нередовна войска. Той виждаше как хората на върховисткия комитет усилено агитираха. И благодарение ролята, която изигра в своята агитация в отсамвардарските райони, заедно с всички дейци на ВМОРО, той спря тази голяма агитация на върховистите и отклови много от районите от прибързаното въстание, което се локализира само в Джумайско.
По своята външност Чернопеев представляваше типичен български хайдутин, готов във всеки миг да пролее своята кръв за доброто на народа. У него бликаше непринудена жизнерадост, много сила, здраве и бодрост. От лицето му лъхаше винаги добродушие и много простота, типична за старопланинеца. Той посрещаше всичко с лека успивка, ала в тази непринудена усмивка се чувстваше неговата увереност в бойните му сили. И, наистина, във време на опасност и сражения, неговите сили се изразяваха в мощна, развихрена стихия, която мъчно можеше да се удържи.
Той приличаше на някакъв неспокоен дух, който в стихията на неравната борба сякаш вървеше след някакъв тайнствен, непонятен за него глас, който така всевластно го привличаше и отправяше из македонските бранни поля. И той вървеше по дирята на този вътрешен глас като сомнамбул. Източникът на този далечен глас се намираше в самото подсъзнание на този смел бранник. Неговото лично „аз“ живееше в два съвършено различни един от друг живота. Единият Чернопеев се превъплощаваше в оня вдъхновител на поробените македонски селяни, който, седнал с кръстосани крака из горите или селищата, им разправяше бащински за засилването на организациите, подсвиркваше и се усмихваше с тиха усмивка, а другият – великанът Чернопеев, който, в прогон с неприятеля, се биеше като разярен лъв.
Този самобитен борец не определяше своя революционен път и не заставаше в редиците на някоя от македонските групировки. Не. Той вървеше по своя собствен път, със своя инстинкт за дадено време, като че ли усещаше позицията, на която трябваше да застане по отношение на даден важен въпрос и че там трябва твърдо да застане, но бързо се разколебаваше и се приближаваше към друга групировка, но все пак той отбягваше да води котерийни борби, с която и да било групировка, а държеше резервирано положение към всички. И Чернопеев вървеше по своя път и вярваше в него, че той ще го изведе на желания край – към свободата на робите и упорито го следваше, с чуден стоицизъм. В стремежа си към царството на свободата и светлината, той диреше пътя на добруването на поробените и във вихъра на страшните борби той не чувстваше ни най-малко боязън и страх. В най-критичните минути, когато над него и четата му виси страшна опасност, той ни най-малко не дава на другарите си да разберат, че иде нещо страшно. Той наблюдава, слухти като хрътка, без ни най-малко да даде израз на вълнение, без да даде повод за смут, тихо подсвирва с уста „Една му с билки раната върже, друга го в уста бърже целуне“ и бързо-бързо преглъща слюнките си. И когато той вече е убеден в добрия изход на борбата, предупреждава четниците си да бъдат готови за бой.
Хаджи Димитър
Христо Ботев
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!6
Той не можеше да се бори против своята природа, още повече, че не представляваше от себе си напълно осъзнала се за ръководство личност, нито пък правеше съзнателна преценка на своята революционна дейност. Нему му липсваше и идейно определен революционен мироглед и си остана чисто и просто революционер, който не влагаше в революционните си борби идейни пориви, а летеше към жестоки бойове с единствената мисъл само да бъде полезен на поробения народ. Все пак Чернопеев беше напълно съзнателен борец и се беше издигнал много високо над ония войводи, които бяха тръгнали по силата на инерцията, да печелят слава.
Липсата на определен идеен мироглед беше една от причините, щото той да може да влиза в разнообразни комбинации. Сменявайки с лекота и чудна небрежност своята принадлежност към някоя от групировките, увличайки се бързо след романтиците в освободителното движение, изоставяше в даден момент поетия път, увлечен от противоположните методи на революционна борба. В борба със самия себе си, със своето лично „аз“, той изживя своя бурен житейски път на човек и революционер.
Дойде през 1908 год. прословутият младотурски преврат. Както е известно, всички повярваха, че настъпват нови времена и нов живот за народите в отоманската империя. Чернопеев, в противовес на Сандански, не беше човек на хладната разсъдливост, не беше положителен в своите разбирания, до голяма степен бе сантиментален и бързо се увличаше от странични влияния. Неговият борчески дух и стихийна мощ се бързо възпламеняваха и горяха неудържимо, като стихиен пожар. Това дете на планината бързо се възпламеняваше, но и бързо утихваше. Както е известно, Чернопеев даде много кредит на младотурците, но в един хубав ден, придуман от хора на дясното крило на ВМОРО, с което той беше в разрив още от началото на своята войводска кариера, отрече напълно младотурския режим и пое планината, защото младотурците показаха своя истински образ. Неговата експанзивно-борческа натура искаше да види в новия режим хубави и красиви дела, дълбоки преобразования и пълна свобода на народите, а видя тъпчене на едно място и връщане към Хамидовите насилнически методи. Със стихиен бунт планината го зовеше и привличаше в скутите си, а той не можеше да й се противопостави, защото нямаше сили да излезе против своята природа.
Бурният живот на революционера, ежедневните опасности, напрежения, неизвестността и изпитанията не даваха покой на този, с неизчерпаема сила и енергия, смел планинец. Той измени на младотурците, измени и на федеративната партия, но остана верен на своята романтична натура и на своя спътник – стихийният бунт. Той се втурна в нова революционна дейност, остана верен на своя народ, взе активно участие в Балканската война, като началник на отряд и стигна до Кавала.
И когато след Балканската война той бе избран за народен представител от Струмишкия окръг, поради липса на вътрешно самочувствие и самонадценяване да пази своята личност, той не можа да се задържи в Камарата. Романтиката на Македония с неугасими през вековете огнени знаци записа чистата братска любов на Христо Чернопеев към поробения народ, когато той и Георги Занков7 напустнаха Камарата и застанаха в челните бранни редици на войската. Той реално потвърди, че депутатският мандат не може да го лиши от великата любов към народа-мъченик и да му забрани да сложи морна глава за неговата свобода. Той беше на първата бойна линия и като глиган-самец се хвърляше, с всичката своя планинска и дивна сила, срещу неприятеля за свободата на брата-роб. И във вихъра на величавата борба, при една атака на Криволак8, той падна от куршума на един от синовете на оня народ, от който този незаменим войвода се възхищаваше и черпеше поука от Великата французка революция и нейния химн.
Ако през своя революционен живот е сторил някои волности, поради намесата на невзрачни типове, които се стремяха чрез неговото име да добият известност, той със своята революционна дейност ги отритна и накрая неговият инстинкт и здрав прироен ум му посочиха пътя – съдбата на простреляния горд орел.
И отиде Чернопеев там, където в подсъзнанието си беше осъзнал: в зората на свободата, да загине в борбата.
Така загина този голям син на Балкана, подсвиркващ тихо незабравимите Ботйови стихове: „На една страна захвърлил пушка, на друга сабя на две строшена“, като остави незаличими от вековете дела в народната съкровищница, която ще му отреди челно място в революционните борби за свободата на поробения народ.
1Черньо Пеев, наричан Христо Чернопеев, Белия Черньо или Черния, е капитан от българската армия и деец на национално-освободителното движение в Македония и Одринско, ръководител на Струмишкия окръг на ВМОРО. Роден е на 16 юли 1868 г. в село Дерманци, Ловешко. Завършва III прогимназиален клас в Плевен. Отбива военната си служба в 17 Плевенски полк и в 1899 година остава на служба като унтерофицер и фелдфебел в 15 Ломски полк в Белоградчик. В същия полк служи и Борис Сарафов, който привлича Пеев към македоно-одринското освободително движение и той е сред основателите на Тайното офицерско братство в Белоградчик. През август 1899 г. Пеев напуска служба и през септември пристига в Солун. На 14 февруари 1900 г. става четник в четата на войводата Михаил Апостолов Попето, който го кръщава Христо Чернопеев. От април 1900 г. Чернопеев става самостоятелен войвода. През февруари 1901 г. четата му води първата голяма битка между чета на организацията и османски части - 14 часа се сражава при село Баялци, като в битката загиват половината четници заедно с Мицо Делчев, брат на Гоце Делчев. През март Чернопеев заедно с Туше Делииванов пристига в София за снабдяване с оръжие. Тук Гоце Делчев го уговаря да поеме като войвода Горноджумайски район. През 1901 г. четата на Христо Чернопеев участва в аферата "Мис Стоун" в Пирин. През 1903 г. тя му навлиза в Македония и води няколко сражения в Струмишко и Горноджумайско. След избухване на Илинденско-Преображенското въстание Чернопеев навлиза в Македония с 250 души. През Балканската война 1912 г. той е начело на Втора отделна партизанска рота на Македоно-одринското опълчение, съставена от 145 души. По време на Междусъюзническата война заедно с четата си, Христо Чернопеев подпомага действията на XXVII Чепински и XXVIII Стремски полк в боевете при село Конче, Радовишко. До края на войната остава на разположение на командването на Втора българска армия. Заради бойните си заслуги към България е произведен в първо офицерско звание поручик. Става народен представител от Струмишки окръг, но през 1915 г. се отказва от депутатския имунитет, напуска парламента и отива на фронта като запасен капитан. По време на Първата световна война е командир на I рота на VI полк на ХІ дивизия. Загива на 6 ноември 1915 г. в бой с френски части край село Криволак, Щипско. Погребан е в църквата "Успение Богородично" в Ново село, квартал на Щип. След установяването на комунистическата власт в Македония през 1945 г. гробът му е заличен. През 2010 г. цялото гробище е разкопано и тленните останки на войниците са унищожени.
2Преди Освобождението в с. Дерманци е имало училище. Първият учител е бил даскал Димитър (1840). Той е обучавал момчета на възраст 15 – 18 години. След Освобождението в селото се построява училище със собствена сграда, до църквата. Името му било „Отец Паисий“. Учениците били 90, а техен учител е бил Атанас Бончев. Има и сведения, че Васил Левски е намирал подслон в селото. Подслонявал го е Стоян Тетевенски. Имало е и революционен комитет. Бушуващата буря през 1877 – 1878 г. за пореден път опустошава и обезлюдява селото. Жителите отново се изселват, макар и временно. Това време е известно в района като „Беглото“. Едни са бягали към освободения Ловеч, други са били отвлечени от турците, трети са се криели в Балкана. След войната, повечето хора са се върнали. Към 1875 г. Дерманци е наброявало 331 жители. Географското му положение го е оформило след Освобождението, като средищен център. Според новата административна уредба, то става център на околия. В Дерманската околия са влизали 14 общини. Имало е Околийско управление, а през 1881 г. е създадено „Мирово съдилище“. При избухването на Балканската война в 1912 година 7 души от Дерманци са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Първото медицинско лице (фелдшер) е назначено през 1909 г. Първата телеграфо-пощенска станция, започва да работи през 1911 г. През 1914 г. е построено и открито ново училище. Читалището е основано още през 1895 г. Водениците през този период са 14. Построена е цигларска фабрика. За периода 1914 – 1938 г. са учредени 8 кооперации (Говедарска, Потребителска „Напредък“, Популярна банка, Доверие, Земеделска обнова, Млекарска, Електропроизводителна „Светлина“ и Ученическа кооперация). През 20-те години в селото за кратко съществува толстоистка колония.
3Ботев, Христо. В механата. Словото, https://www.slovo.bg/. Стихотворение, написано в Букурещ през зимата на 1872-73 година и отпечатано за първи път в 52 брой на вестник „Независимост“.
4Баялската афера е провал на ВМОРО от началото на 1901 година, който, съчетан с предхождащата я Солунска афера от януари, нанася силен удар върху структурите на организацията в Гевгелийско, Тиквешко, Дойранско и Солунско. На 4 февруари четата на струмишкия войвода на ВМОРО Христо Чернопеев отсяда в село Баялци, но е разкрита и е обградена от редовна войска от Гевгели и башибозук от съседното българо-турско село Ореховица и албански овчари. При излизането на четата от селото избухва сражение, в което загиват трима милиционери от Баялци - Лазар Андонов Грушев, Христо и Тано Йовови, както и седем четници, между които и Мицо Делчев, а Стефан Стойчев от Карлово е тежко ранен, пленен и умира в Гевгели. Според Ангел Динев разкриването на четата става от страна на гъркоманина Гоно Рибаров от Мачуково. Още на 5 февруари в Баялци са арестувани и инквизирани дейците на ВМОРО учителят Георги Каракабаков от Стояково, Андон Георгиев Грушев, поп Христо Костов Шумаров, Гоно Арабаджиев, Мицо Арабаджията, Петър Дельов Попов и Гоно Костадинов Грушев. Всички са откарани в Гевгели, после в Еди куле, а по-сетне са заточени в Бодрум кале.
Гевгелийският околийски ръководител учителят Аргир Манасиев, заедно с учителите Григор Тотев и Ташко Мицев, са принудени да станат нелегални и да се присъединят към четата на Кръстьо Българията и Михаил Герджиков, която се намира в Конско. От Богданци забягват Гоно Ванев, Дельо Калъчев и Мицо Донин Кадията, от Мачуково - Христо Янков Лазаров, Леонид Янков, Мито Стоянов Думчев и Дзафо Макаресов, а от Конско – Трайко Димов Шушков.
В селата Баялци, Мачуково, Стояково, Богданци, Гявато, Шльопинци, Сехово, Конско, Серменин, Петрово, Миравци, Смоквица и в град Гевгели са заловени и изтезавани почти всички дейци на организацията. От изтезаваните 51 души, умират двама.
Във Воденско пострадват 45 души. В Кукушко в град Кукуш и четири села – Морарци, Калиново, Гавалянци и Крецово са арестувани и изтезавани 45 души, от които двама умират, двама са осакатени, а Христо Хаджипопов полудява. В Тиквешко пострадват девет села. Един човек от Ресава и двама от Мързен Ораовец умират при мъченията, един от Барово се самоубива, а Александър Станоев в Неготино прави неуспешен опит за самоубийство.
В Радовишко също пострадват няколко села. В Мемоара на ВМОРО пише:
Така: на М. Дураковъ отъ с. Инево изпотрошиха всички зѫби, заклаха Хр. Василевъ, отъ с. Вращица [Горна Вращица, Горна] или Долна], а снаха му гола съблѣкоха и изтезаваха...; на Хр. Митевъ отъ сѫщото село съ тулумба вкараха презъ anus-а гореща вода...; Петра Здравковъ отъ с. Габеръ съ бръсначъ рѣзаха по тѣлото и въ отворенитѣ рани забождаха остри клечки... Изтезанията траят от 30 март до 16 април. Арестувани са 82 души от селата и шестима от града Радовиш, начело с главния учител Кралев (загинал по-късно като четник в 1903 г.). Мнозина от тях са откарани в Скопие и осъдени. Аферата засяга близо 2000 души.
5БЕКЧЍЯ, -ѝята, мн. -ѝи, м. Остар. 1. Полски пазач; пъдар. 2. Нощен пазач в селище.
6Ботев, Христо. Хаджи Димитър – Словото, https://www.slovo.bg/.
7Георги Христов Занко̀в с псевдоними Д. Огнянов, Деян, Живко, Първан, Щедрин е български революционер и журналист, деец на ВМОРО и на ВМРО (о.).
8Битката при Криволак завършва с блестяща българска победа на 21 ноември 1915 г. След разгрома на сръбските войски на Косово поле съглашенските войски започват бързо отстъпление към Солун, преследвани от българите. Четирите вражески дивизии понасят сериозни загуби. Българите вземат големи трофеи - 1234 пленници, между които 18 офицери, 14 оръдия, 62 артилерийски ракли, 10 двуконни санитарни коли и много други бойни материали. В боевете край Криволак през 1915 г. българската армия губи 5877 убити, тежко ранени или изчезнали войници, а френската – 3161. Французите се лишават и от 10 оръдия, 12 картечници и 36 вагона с муниции, които попадат в български ръце. Практически това е първият сблъсък на нашата армия с противник от групата на т.нар. Велики сили по онова време. (Димитров, Пламен. „Полигонът „Криволак“ е обвеян с бойна слава, Министерство на отбраната. Информационен център, https://armymedia.bg/).
ПОЛКОВНИК АНАСТАС ЯНКОВ
(1857-1906)
"Янко Полковника"
Народна песен
Оригинален текст
Прочул се Янко Полковник,
полковник Янко, бунтовник,
люта българска комита,
във Одринския вилият завладя Янко пътища,
запустя Янко кърища, не дава на турчин
на къра да излезне и е тука да ида свободно за дренки, да иде.
Турци писма, телеграми телеграфират
до Одринската, бе, паша.
Прави що правищ, бе пашо,
юнак над юнака да найдеш,
Янко Полковника да хванеш,
пътища да ни освободиш,
кърища да ни отървеш.
Пашата дава шепа жълтици
на това младо одринско тиларче да вика из Одрин града:
"Който се наеме Янко Полковника да хване,
пашата сребро ще го посребри,
със злато ще го позлати."
Всеки има мерак парите да вземе,
ала никой кураж няма
пред Янко в Балкана да застане.
Викал е тилар два дни,
два дни тилар... до три дни –
никой се наемник наема.
Най-после пашата решава,
сам при Елка отиде,
Елка българска даскалица.
Полковник Янко будили са,
Елка млада хубавица...
Отиде пашата и на Елка продума:
"Може ли, Елке, бива ли,
моя ханъмка да станеш,
на висок чердак ще стоиш,
ситни рубета ще нижеш.
Аз на гората тревата ще подпаля,
на овчарите – кошарите.
Янко Полковника ще хвана,
кожата с кремък ще му одера,
с три годишен бузавък ще га напълня.
Елка плесна ръце и се засмя,
и на пашата продума:
"Помни си, пашо, думите,
какви ми думи, бре, думаш!
Гледай да не чуе Янко Полковника!
Една вечер късно ще дойде,
заедно с леглото у Балкана ще те изнесе!"
Пашата три дена срок ѝ даде –
ако Елка не се потурчи,
насила ще я потурчат.
Излезна – не излезна пашата от къщи,
клекна Елка на дясно коляно,
написа бяло писъмце.
Излезна вънка на улицата..
По улицата вървяха, горе в Балкана
от тия голите помаци – дървени въглища и лопати продаваха.
Отиде, писмото им даде
и на помаци продума:
"Ай това пѝсмо е за Янко Полковника.
На Хайдушкото кладенче като стигнете,
ако Янко го няма,
писмото на кладенчето оставете.
Ако писмото не му дадете
и на вас пътя ще заварди.
Помаци пѝсмо зема̀ха,
точно на обед стигнаха.
Ето Янко пристига с негови млади момчета,
студена вода да пийне,
бяло лица да си обистри.
Помаци му пѝсмо дадаха.
Янко писмото прочетѐ,
прочете, всичко разбера̀,
и на помаци продума:
"Събличайте няколко момчета от ваш'те –
моите момчета да облеча.
Дайте ми два-три катъра..."
И за Одрина потегли...
Кърски цветя набраха,
право при Елка отидаха,
млада булка да направеха,
а пък Янко младоженника зачука на дайрета, дау̀ни.
Нарочно край пашата минаха.
Излезна пашата, джумбиш да гледа.
Янко пред пашата коленяса
и на пашата продума:
"Ние сме горе от Балкана,
от тия голите помаци,
дървени въглища и лопати продаваме.
Нарочно край тебе минахме –
някакъв подарък да на подариш."
Бръкна пашата към джоба,
извади жълтица и га на Янко подаде.
Точно Одрина ще напущат,
слуша Янко на една тясна сокачка,
един млад тилар викаше:
"Който са наеме Янко Полковника да хване,
пашата сребро ще го посребри,
със злато ще го позлати.
Пашата много пари ще даде,
Янко Полковника да хване."
Янко на Елка продума:
"Излезте отвънка Одрине,
аз ще ида пазарлък с пашата да сторя."
Върна се Янко, отиде, на пашата продума:
"Аз съм, пашо, ербапина!
Гяурина жив ще ти го до̀веда,
но три крини злато малко ми са видат.
Шест, ако ми дадеш,
ако жив гяурина не ти до̀веда,
главата ми ще отрежеш,
ханъмката ми в харема ще вкараш."
Много се зарадва пашата,
че се найде юнак над юнака,
Янко Полковника да заловят.
Веднага три крини му злато дадаха.
Отиде Янко, на момчета ги раздаде
и на Елка продума:
"Вие отивайте на Хайдушката поляна,
там ще ме чакате."
Върна се Янко назаде,
гледа, наляво от шосето един млад турчин ореше
със едни брези биволи.
Отиде, и без дума да му продума,
на черна земя го свали,
почна дрехи да му съблича,
с полковнишки дрехи го облича.
Турчинът мяза-немяза Янко...
като му сложи шапската – същински Янко Полковника.
Турчина на Янко продума:
"Як не бре, Янко Полковник,
ази те лично познавам.
Кога при пашата идеме,
в ръце ще те изведа."
Янко наново на земята го събаря,
с чикеля му устата отвори,
спука му езика и издърпа,
та му езика отряза да не може нищо да каже.
Рита го, блъска към Одрина.
Турчинът, къдет' види някоя позната кадъна,
дърпа се – дано да го познаят.
Па Янко отзаде му думаше:
"Сус бе, гяурино!
Досега се към кадъни налиташе,
с'а в моите ръце попадна,
пак ли към кадъни налиташ?"
Рита го Янко, кара го, при пашата го заведе.
Пашата, като го видя,
много се пашата зарадва.
Веднага нареди в тъмни зандани да го фърлят,
да не знае кога е денем и нощем.
Па Янко и пашата, двамата,
седнаха млечно кафе да се почерпят.
Янко на пашата продума:
"Може ли, пашо, бива ли,
дрехите на Полковника да ми подариш,
кога някое време остарея,
на моите внучета да се хваля какъв гяурин съм заловил?"
Веднага пашата нареди,
дрехите на Янко донесоха.
Пашата под мустак се позасмя
и на Янко продума:
"Слушай ме, младо помаче,
още една крина злато от мене има.
С Елка какво да направим?"
Янко са под мустак позасмя
и на пашата продума:
"Видиш ся, че...
гяурина е в наш'те ръце...
Много често пъти багаж съм оставял...
Ще вземеш два сандъка да приготвиш.
В единия парите ще сложим,
във другия ти ще приседнеш,
кат' багаж ще те о̀ставя –
каквото искаш с ней можеш да правиш."
Много се пашата зарадва.
Веднага нареди, два сандъка донесаха.
В единия парите сложиха,
в другия приклекна пашата да се мери –
и Янко това чакаше.
Отгоре му капака удари,
от джеба пирони изкара,
с юмрука си зачука и го накатароса там.
Кара го Янко, кара го,
на Хайдушката поляна го закара.
Кога на Хайдушката поляна стигнаха,
спуснаха са лакоми момчета,
пълнеа чанти и джобо̀ве.
Някои и по крачолите пущаха,
как падизайката га крие парсата в чорапите
А па дет бяа по-срамежливи,
чакаха втория сандък да разковат.
Кога втория сандък разковаха,
не найдаха пари, алтъни,
най найдаха на пашата чалмата.
Елка за брадичката го фанала,
лекичко го Елка сдрусала
и на пашата продума:
"Я виж, пашо, къде се намираш,
дали там – султан Селим джамия,
Дѝкуля чаршия, девет харема санъмки
и десетия – бели българки,
или се, пашо, намираш пред Янко Полковника в Балкана
и пред Елка млада хубавица!
Да та коля, да не кандисам."
Че зема̀ла, та го скроила
от това лявото крою,
та и цариградски терзия да дойде
да не може да го ушие.
Едната му ръка отрязали,
едното му око извадили...
Там от помаците задължиха,
(в) Цариград на султана да го закарат.
Ако на султана хареса,
нека българи да тормози!
И оттогава, и досега,
турците си имат страха от българите,
но най-много – от Аспаруховите българи.1 Тридесет и пет размирни години ни делят от геройската смърт на полковник Янков, но, колкото годините се нижат в небитието, толкова пред нашия взор изпъква красивата фигура на стария опълченец и, със своята саможертва, буди култ в душата ни. Той беше далеч от търговците на всичко, далеч беше и от ония с пречупените гръбнаци. Неговият вечен спътник – стихийният бунт – му сочеше стръмния път на народния бранник.
И послуша Янков гласа на своята съвест и пое пътя на народния бранник и се жертва за поробените.
Тоя непрактичен и непридвидлив човек не можеше да бъде търговец в чистия храм на свободата. Не. Той искрено и всеотдайно служеше на родината и, ако някои неволни грешки през своята революционна бран, стори това със съзнанието, че твори народно дело.
Самоотверженият син на Загоричани2 остана верен на своята природа. Той умря с усмивка на уста в защита на поробените и завеща на поколенията да се борят за свободата и светлината. Опълченецът Анастас Янков е от оная купчина бранници, върху свещените кости на които израстна съзнанието всред народа-мъченик за борба против поробителя.
Той е една от свидните рожби на най-южния предел на македонската земя, на героичното Загоричани, което излъчи из своите слънчеви стрехи смели и идейни борци. Едва 18-годишен младеж, Анастас Янков взема участие в сръбско-турската война през 1876 година с българската легия на Раковски. След това отишел в Русия, а в освободителната война 1877-1878 участва в епичните боеве при Стара Загора, Шипка и Шейново3, като доброволец в 5. Опълченска дружина.
След освобождението храбрият опълченец Янков бил приет във военното училище, а през 1880 г. бил произведен подпоручик. В сръбско-българската война през 1885 г. той взема активно участие.
През 1897 г. в навечерието на гръцко-турската война, полковник Янков, като офицер от българската войска, облечен в униформата си, посети Солун и някои македонски градове. Там той бе посрещнат от българското население с нескрита радост. Това именно посрещане породи в неговата твърде чувствителна душа убеждението, че народът е готов да се бие за свободата си и че чака само водачи, които да го поведат в бой срещу петвековния враг. Като крайно честен и отзивчив към страданията на поробените, той пожертва своето лично „аз“, семейното си щастие, осигуреното положение на висш офицер и, без да държи сметка за бъдещето си, подаде оставка и влезе в запаса на войската, стана водач на една голяма чета, с която участва в импровизираното Джумайско въстание.
Още през юни 1902 година отрядът му, в който заместник-войвода е подофицер Петър Гайков, пресича границата и се отправя към Леринско и родното му Костурско. От Пирин Янков пише укорително на княз Фердинанд: „Моето ходение по тези места е триумф за българското население. Аз пътувам във военна форма. Почти всички от честните унтерофицери из България са с форма облечени и с ордени накичени. Хората са толкова въодушевени, щото една моя заповед е достатъчна да пламне Македония и пламъкът да обхване целия Балкански полуостров... Може да спрем движението, само ако се уверим, че Българският господар обича Македония, а тази обич може на първо време да се покаже, като ни се помогне и като се спре гонението на комитета и като се освободят конфискуваните пушки. Аз Ви говорих, че Ваше Царско Височество и Военният министър можете много да направите с македонското дело, но Вие се подведохте подир предателите министри и ще дойдат работите, както при Съединението със злощастния Батенберг...“4
Покойният Михаил Николов5, един от първите организатори и ръководители на Костурско, в книгата „Революционното движение в Костурско“ за Янкова пише следното: „...Беше към края на август (1902 – б. н.), когато един ден дойде в Костур брат ми Димитър и ми съобщи, че Янков пристигнал вече и довечера ще бъде в с. Загоричани и моли да се срещнем. Пристигайки в Загоричани аз заварих всички наши хора там, начело със селската комисия да се суетят около приготовленията и посрещането на полковника. Четата се беше настанила в гората над селото и със смръкването слезна в селото. Полковник Янков беше идвал и по-напред в Костурско (през 1897 год.), но тогава беше официално с униформа и, благодарение владението си на турски език беше оставил добри впечатления у турците. Той беше отишъл в Костур на гости у каймакамина, а след това и в Битоля се беше представил на валията. Неговото име се помнеше от мнозина турци и се произнасяше с някакво страхопочитание. Не ще и съмнение, че в селото си той биде посрещнат с отворени обятия, без да се държи сметка за по-нататъшните му намерения. Направи ми силно впечатление, че веднага още със седането на софрата да се храним, заговори за въстание. „Трябва да се вдигне въстанието. Няма защо да се чака. Тъкмо сега се освещава манастира в Шипка, ще дойдат около 100,000 руски войници, с офицерите си и пр. И щом чуят, че има въстание в Македония, всички ще потеглят за тук. Русия в такъв случай не може да остане безучастна, тоже и България“ – говореше той. Задоволих се да му отвърна, че е още скоро и неудобно да говорим на тази тема, която нека оставим за по-после“.
По случай спасяването на Янковата чета при обсадата на с. Бобища6, същият М. Николов пише: „Ако и много ядосан и недоволен от неговото поведение, обаче, не може да не се възхищавам от неговото хладнокръвие и неговата решителност да мре за своята родина“.
На 5 октомврий 1902 г. четата на Янкова бе случайно открита в местността „Бобицките скали“, където паднаха убити мнозина турски войници, а четата даде само един ранен. За това бляскаво сражение на Янкова и до днес се говори и между българи и между турци с възхищение.
В многото си срещи с костурското ръководно тяло неговите районни и центрови войводи, които единодушно взеха становище против проектираното от Янкова въстание в Костурско, той се убеди напълно, че не може да се наложи и изпълни възложената му задача от върховния комитет; видя и изпита на дело бранната мощ на Вътрешната Македоно-Одринска революцинна организация в своя роден край, където селските даскали бяха иззидали устоите на едно велико дело и един по друг отиваха на жертвената клада; че освен Коте от Руля, всички селяни от Костурско с пълно съзнание изпълняваха правните повели на селските даскали.
При това положение Янков реши да напустне родния си край. Някои от четниците му се прехвърлиха в четата на Коте, част от четата си остави на своя помощник Петър Гайков, а той през Гърция потегля за България.
„Трябва да попречим на българите да вършат пак злодеяния и да повторят миналогодишното лъжевъстание, защото целият свят е на път да признае, че тук има само българи. Това трябва да стане тази година, а догодина можем да поработим и за свободата“.7
Но още след завръщането си той подготви нова чета и през време на Илинденското въстание действаше из Пирина.
На 15 април 1906 г. полковник Янков с четата си бил в с. Влахи, Кресненско, а голяма турска потера била по следите му. Всички рътлини и пътеки около селото били заети от войската.8
И всред вихъра на разразилата се жестока бран между два смъртни врага, полковник Янков падна убит на полебрани.
В борбата на ВМОРО срещу Върховния комитет полковник Анастас Янков взе участие на страната на последния. Но чистосърдечният опълченец, в душата на когото бликаше много чист романтизъм и саможертва, със своята геройска смърт в борбата за освобождението на поробените, свърза своето неопятнено име с освободителното движение и, като героичен син на Костурско, всеотдайно поднесе своя живот пред олтаря на свободата.
„На Загоричани, цветущо до въстанието българско село, с повече от 500 къщи, най-големото в костурско се падна да изпита в най-голем размер и в най-потресна форма садизма на гръцките андарти. Родното село на полковник Янков нямаше друга вина, освен тая, че от година и половина насам, оставайки глухо на увещанията и заплашванията на Каравангелис беше станало трън в очите на Костурския митрополит. Капитан Вардас беше решил от по-рано нападението, но го отлагаше, очаквайки да пристигне от Гърция Стефанос Мелиос със стотина отбрани и добре въоръжени андарти. На 20 март (б.а. стар стил), в гръцкото село Лошница, бяха се съсредоточили четите на Каудис, Каравитис, Макрис, Кукулакис, Пуланас и Мелиос, които заедно с хора от съседните чисто гръцки села възлизаха на повече от триста въоръжени лица. Раздвижването на такава многобройна чета не остана тайна за турската власт. При все това на 25 март преди зазоряване Вардас се явил пред Загоричани. Селяните още спеха. Събуди ги военна тръба, но без да ги разтревожи много, само преди неколко дена едно войсково отделение беше възвестило, също с военна тръба, пристигането си в Загоричани. За андартите обаче тръбата не беше само средство за измама, но и знак за общо настъпление против обграденото село.
Дадоха се залпове от всички страни. После андартите на групи нахълтваха по къщите и подлагаха на сеч обитателите, докато други стреляха против ония селяни, които се показваха по прозорците или по улицата. По всички махали избухнаха пожари. Затрещяха и бомби. Нареждането беше: „От 16 години нагоре да не остане никой жив”.9
Битолският главен жандармерист полковник Албера казва:
„Като офицер от италианската армия вземал съм участие в много сражения с дивите африкански племена. Често пъти се е случвало да бъдат пленени у африканците и избивани наши войници. Но избиване с такава префинена жестокост не съм видял досега и не намирам думи, с които да квалифицирам авторите на злодеянието“.10
Английският консул Мак Грегър пише до английския посланик в Цариград:
„Общият брой на незакопаните тела намерени от полковника и двамата консули е 68, включително 6 жени и две деца, като последните са прободени с щикове, и разпорени, а в един случай е открито, че цяло семейство е взривено с динамитени бомби от примитивен тип, хвърлени през дупките направени в стените на тяхната къща. Освен изгарянето на 13 къщи и също толкова плевни, гърците съзнателно са изклали много добитък, а малкият брой на ранени, около половин дузина, свидетелства за съвършения метод по който е извършена касапската работа за това кратко време от час и половина... Трябва също да изразя очевидната разлика между клането в Загоричани и убийствата извършени от екзархистите против патриаршистите, защото докато първите почти безпогрешно избираха своите жертви между лицата, за които се знае или има съмнение, че са виновни за предателство, то гърците изглежда, не са били заинтересовани от друг мотив, освен да убият колкото може повече екзархисти...“11
Българският търговски агент Андрей Тошев, в таен доклад до българското правителство, пише:
„Те – руският и австрийският консули и италианските офицери Албера, Гастолди и Манера – са потресени отъ това, що са видели и констатирали. Из улиците, край църквата, навсякъде лежели трупове, обезобразени жестоко. Имало 5-годишни деца съ разпорени кореми, жени убити съ разсечени ръце. На някои черепите били разбити и мозъка изтекъл, на други очите извадени, ръцете и краката сечени и пр. Единият отъ селските свещеници, 60 годишен старец, тоже убит, е билъ покритъ цял съ рани. Едно цяло семейство, избито с бомби, които са били хвърлени в къщата през кумина и през две нарочно отворени дупки. Бащата, майката и двете деца са ужасно обезобразени от бомбите. Най-малкото, 5-годишно момиченце, е искало да избяга, през вратата, но е било разпрано отъ байонетите на гърците.
Руският консул г. Кол плачеше, когато ми разправяше това що е видял. Австрийският консул г. Прохаска едвам си задържаше сълзите. Те заявяват, че подобни ужаси не са видели да правят и турците презъ възстанието.
Консулите прибавят, че при влизането им в селото миризмата на разлагащите се трупове, писъцитъ и риданията на останалите живи можели да покъртят душата и на най-жестокосърдечните“.12
Този чутовен син на Загоричани13 не грабна пушката, за да добие слава. Не. Напротив, той беше твърде уверен, че тия, които го изпращаха отвъд мислят като него. Наивността и сляпата вяра във висчки и във всичко на този ветеран бяха пословични. С чудна наивност той се мъчи да увери и ръководните лица в Костурско, че, ако се започне въстанието, още при първата гръмнала пушка, български и руски войски ще навлязат в Македония. Той е говорил това, опиянен от великата идея за свободата на родината, вярващ в дипломатическите ходове на заинтересованите страни от случайните ефекти на едно преждевременно въстание.
Безкористният и чистосърдечен ветеран и до последния миг на своя борчески живот вярваше, че, както той с пълно съзнание пристъпва към саможертва за поробената родина, така и търговците на всичко пред дверите на храма на свободата ще пролеят своята кръв.
Между героичните синове на македонската романтика, той беше един от съзнателните борци, тръгнал по пътя на саможертвата не по инерция, а защото един вътрешен глас – гласът на неговото подсъзнание – не му даваше покой. Със своята романтична природа той не беше в състояние да гледа как тиранинът гази родната земя; не можеше спокойно да изживява своите старини и да говори за миналото си; не можеше да остане пасивен зрител.
И старият опълченец с младенческа жар се изправи като лъв всред героичните борби на македонския роб, бори се всеотдайно и умря в жестока бран, изпълнявайки повелята на своята борческа душа – да умре с куршум в челото в борбата за свобода.
1https://textove.com/ivan-paunov-yanko-polkovnika-tekst. Благодариние на textove.com.
2През XIX век Загоричани е един от главните центрове на българското Възраждане в Костурско. През 1869 г. в Загоричани се открива българско училище. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г. и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г., в Загоричане (Zagoritchané) има 560 домакинства с 1600 българи. След Руско-турската война жителите на Загоричани молят Българската екзархия да поеме издръжката за учение на Козма Георгиев. През 1897 г. селото преминава под върховенството на Българската екзархия. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 г. там живеят 3300 българи. Загоричанци активно участват в Илинденското въстание, по време на което селото е изцяло опожарено, 55 души са застреляни, изклани или изгорени, а много жени изнасилени. Според друго сведение на ръководителите на въстанието в Костурско, включващо Васил Чекаларов, Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Манол Розов и Михаил Розов, изпратено до всички чуждестранни консулства в Битоля на 30 август 1903 г. в Загоричани са изгорени всички 680 къщи и са убити около 150 души старци, жени и деца. Голяма част от жителите на изгореното село намират убежище в Клисура. През ноември 1903 г. те са посетени от българския владика Григорий Пелагонийски, който раздава помощи на пострадалото население.
Почти цялото село е под върховенството на Българската екзархия и не се отказва от нея чак до Балканската война. Според гръцка статистика в селото има 3000 жители с 350 екзархийски семейства и 130 гръцки, като след Илинденското въстание доминацията на екзархистите става пълна. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 3672 българи екзархисти, 450 патриаршисти и 48 власи. В селото функционират две български училища. Според свещеник Златко Каратанасов от Бобища Загоричани има 600 български къщи. Гръцка статистика от 1905 година показва Загоричани като село с 2500 жители българи и 500 гърци. Според Георги Константинов Бистрицки Загоричани преди Балканската война има 600 български къщи.
На 25.03.1905 г. (07.04. нов стил) гръцки чети, общо над 300 андарти, нападат село Загоричани и избиват над 100 души беззащитни българи – предимно жени, деца и старци. Предимно, защото повечето мъже вече са тръгнали на гурбет.През 1907 година жители на Загоричани основават в Торонто, Канада, Загорицко спомагателно дружество „Мир“, чиято цел е подпомагането на преселените в Северна Америка жители на селото при болест, смърт и безработица. При избухването на Балканската война в 1912 година 42 души от Загоричани са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
3Произведен е във военно звание унтерофицер, при Шипка и Шейново е ранен получава за проявена храброст „Георгиевски кръст“.
4Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 104.
5Михаил Николов Розов (1874-1935; Варна) е костурски войвода на ВМОРО и участник в Илинденско-Преображенското въстание. Брат е на войводата Манол Розов. Учи в Костурското българско третокласно училище, в Солунската българска мъжка гимназия и философия в Загребския университет. Работи като учител в Дойран и Воден, а от 1899 до 1902 г. е директор на българската прогимназия в Костур. Успоредно с просветната Розов развива и активна революционна дейност в родното си Костурско. През 1900 - 1901 г. той е в ръководния комитет в Костурско, а през януари 1902 г. Гоце Делчев го поставя за легален член на ръководното тяло. През септември 1902 година е арестуван по разкритията на Йосифовата афера. Осъден е на смърт и лежи в Корчанския затвор до февруари 1903 г., когато е амнистиран.
На Смилевския конгрес е изран за член на горското представителство. По време на Илинденско-Преображенското въстание, заедно с Поптрайков, Розов и Чекаларов сформират наказателна чета в Костурско. След това Чекаларов е заменен с Иван Попов и с чета от 650 въстаници, се отправят през Леринското поле, Мориховските планини, Прилепско, а после и в Тиквешко където въстанието е много слабо. Михаил Николов се завръща с 400 четници в Костурско, където и четата се разпуска. През Балканските войни е на финансова служба в Македония, а през Първата световна война е войник от 18-а допълнителна дружина. След Първата световна война се преселва във Варна, където участва в местното македонско братство и в Илинденската организация. Подпомага издаването на Алманах Македония.
6През XIX век Бобища е чисто българско село, което активно участва в борбата на българското население в Костурско за българско образование и църква. Жителите на Бобища изпращат поздравителна телеграма на Антим I по повод избирането му за екзарх и заявяват, че още на 14 септември 1871 г. са се отказали от Патриаршията. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, в Бобища (Bobishta) има 60 домакинства със 190 жители българи. В селото е отворено българско училище. Гръцкият владика Иларион Костурски пристига в Бобища, за да се опита лично да го закрие. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 в Бобища живеят 684 жители българи.
По време на Илинденско-Преображенското въстание селото е на няколко пъти ограбвано и опожарявано от аскер и башибозук. Според сведение на ръководителите на въстанието в Костурско, включващо Васил Чекаларов, Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Манол Розов и Михаил Розов, изгорени всички 150 къщи, убити са селяните Дине Качаров, Дине Джинар, Митко Янков, Иван Сарков, Мите Христов, Кузман Митрев, Мите Дзиля, Ване Джаклев, Тасе Димитров, Кузо Христо, Тана Лякова, Тана Стефова и Катерина Яловчева. От Бобища 33 души участват във въстанието, от които загиват Манол Розов, Андрей Сидов, Насе Орлов и Кузо Розов. Жителите на изгореното село намират убежище в Клисура. През ноември 1903 г. те са посетени от българския владика Григорий Пелагонийски, който раздава помощи на пострадалото население.
В началото на XX век цялото село е под върховенството на Българската екзархия и не се отказва от нея чак до Балканската война. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Бобища има 840 българи екзархисти. В селото функционира българско училище. Според гръцки данни селото с 50-те си семейства също е напълно екзархийско още преди 1903 година. Според Георги Константинов Бистрицки Бобища преди Балканската война има 125 български къщи. Селото е опожарено от турците по време на Илинденското въстание. Според Христо Силянов в 1906 година селото пострадва от гръцки андартски нападения. При избухването на Балканската война в 1912 година деветнадесет души от Бобища са доброволци в Македоно-одринското опълчение. През войната в селото влизат гръцки части и в 1913 година вследствие на Междусъюзническата война селото попада в Гърция. В 1926 година е прекръстено на Верга, в превод пръчка. След 1919 година 56 жители на Бобища емигрират в България по официален път.
7Силянов, Хр., „Освободителните борби на Македония“, Том II, стр. 139.
8Полковник от запаса Анастас Янков загива заедно с цялата си чета на 15 април 1906 г. в махалата Поляна на родното село на Яне Сандански с. Влахи, Мелнишко. Четата му е обкръжена в къщата, където се укриват. Всички загиват в пламъците на подпалената от турците къща. Спомен за легендарния войвода Анастас Янков. http://www.desant.net/
9114 години от зверствата в Загоричани. Наказателната акция навръх Благовещение заради бунт на нашите срещу елински митрополит. 12 април 2019 г., https://politika.bg/bg/a/view/114-godini-ot-zverstvata-v-zagorichani.
10Патеров, Илия Г., „Загоричани“, Издание на Загорицкото дружество „Илинден“, София, 1930 г., стр. 10.
11Трајановски, Александар. „Андартскиот колеж во Загоричани“, Скопие, 1995 г.
12Силянов, Хр., „Освободителните борби на Македония“, Том II, стр. 209.
13Загоричанско клане: Гръцките андартски чети на Георгиос Цондос, Евтимиос Каудис, Георгиос Макрис и Павлос Гипарис, капитаните Йоанис Каравитис, Теодорос Кукулакис, Йоанис Пулакас, Стефанос Дукас (Мальос) и Филипос Китринярис се съсредоточават в гръцкото село Лошница. Към 20 март 1905 г. общият им брой надминава 300 души. На 25 март (7 април нов стил) 1905 г., на църковния празникБлаговещение, андартските чети първо обкръжават, а след това нахлуват рано сутринта в Загоричани, координирани от Ставрос Цамис. Нападението е съпроводено със звуци на военни тръби, които използва турската армия за сигнализация. Това е част от тактиката на андартите, които знаят, че българите ще скрият оръжието си, за да не бъде намерено при претърсване от страна на турската власт. В селото пламват пожари от всички страни и андартите събират 20 души видни възрастни граждани в центъра на Загоричани. След два часа се оттеглят с тях в планината Върбица, когато пристига и турската армия начело с Ниязи бей и селяни, избягали още при нападението в съседните села. В селото са убити 39 момчета и мъже, и 7 момичета и жени. На Върбица са застреляни 14 мъже, сред които селският поп Стефан Николов на 60 години. С кмета на селото и дъщеря му общият брой убити е 62 души, а други шестима са ранени. От всички заловени един човек се завръща в селото. В страшното клане загиват около 100 души, а цялото село е отново изгорено. След това клане започва постепенният упадък на Загоричани и масовото изселване на жителите му в свободна България, което се засилва след попадането на селото в Гърция през 1912 година вследствие на Балканската война.
НИКОЛА КАРЕВ
(1877-1905)
Героично Крушово през романтичната епоха на Македонското освободително движение излъчи из своите планински слънчеви хижи редица свои синове, но всред тая редица най-ярко блести светлата фигура на Никола Карев, който от най-крехката си възраст до последния си час се труди и бори със свободата на брат-роб.
Той е дете на крайно бедни родители. Роден е през 1877 г. в Крушово. Едва завършил основното училище, немотията хлопала на бащината му къща и малкият Кольо напуснал училището и станал столарски чирак, за да бъде, както той казваше, в подкрепа на бедните си родители. Но този млад несретник не само глад и страдания са го чакали. Той заболял от парализ в лявата ръка и в левия крак. Лежал дълго време в софийските болници и получил малко подобрение. Неможейки да работи тежка физическа работа, той наново става ученик и завършва IV клас в Битолската българска гимназия. В Битоля той бил посветен в тайния ученически революционен кръжец и в най-крехката си възраст той е вече един от най-надеждните конспиратори.
Поради липса на средства да продължи образованието си, Карев със сълзи на очи се простил с гимназията. Една от неговите големи мечти безвъзвратно се провалила. Разбрал той, че повече не ще може да продължи образованието и се съгласил да стане народен учител. Той бил назначен учител в с. Горно Дивяци1, Крушовско. В това планинско село Карев започва своята революционна дейност и скоро става ръководител на по-голямата част от Крушовските села. Като добър организатор и пламенен борец, нуждата на ВМОРО наложила да бъде назначен учител в града Крушово.
В родния си град Карев беше в своята стихия. Скрилото се в Бушова планина Крушово, живяло столетия със своята идилия, намери в лицето на това сиромашко чедо големия си вдъхновител и легендарен апостол-организатор, който по цели нощи с Вельо Марков скиташе из селата и призори се връщаше в града. [Безсънните нощи бяха се отразили зле върху челото на несретния син на юначното Крушово. – Изречение, задраскано с молив от Ст. Аврамов2]. Той е главният виновник за бързата подготовка на Крушовския революционен район във време на Илинденското въстание.
На конгреса в Смилево през април 1903 г. Никола Карев бе единодушно избран горски началник на града Крушево и целия революционен район.
През страшните дни на Илинденското въстание Карев взема най-активно участие във всички сражения срещу редовните турски войски, особено при превземането на Крушово. Той тича от позиция на позиция, там където е застрашено, и вдъхва вяра в борбата. Неговата личност имаше голямо въздействие всред крушовчани, които имаха сляпа вяра в чистия и лъчезарен поглед на своя водач.
[Покойният революционер Христо Силянов, в том I, стр. 292 на Освободителните борби на Македония за Карева пише: „На 22-23 юлий войници и башибозуци направиха нови опити да си възвърнат Крушово, но всичките им нападения бяха отблъснати от укрепените по околните височини отряди. Още на 22 юлий слезе в града Горското началство, начело с учителя Никола Карев – една благородна фигура – най-светлата личност в Крушовското въстание, както го нарича Наум Томалевски“. – Пасаж, задраскан от Ст. Аврамов.]
Никола Карев още от ученическата скамейка беше убеден социалдемократ и познаваше основно на теория и практика това движение. [но при положението, че се пристъпва към върховното право на изтерзания народ да се бие срещу поробителя за своето освобождение, той заяви, че туря временно своите убеждения в джоба си, докато свърши въстанието. Това направиха и всички социалдемократи във въстаналия Битолски вилает. – Пасаж, задраскан от Ст. Аврамов.]
След настъпилия погром на Крушовската република3, той, като неамнистиран, премина границата и остана в София. [Но Карев бе един от малцината, които не можаха да се помирят с мисълта, че трябва да се живее за сметка на народа. Той намери работа в дърводелска работилница на Васил Главинов и с непосилен труд изкарваше прехраната си. „Не искам – казваше той – да бъда храненик на гладно Крушово“. – Пасаж, задраскан от Ст. Аврамов.] Цяла година той използваше свободното си време в четене, като изграждаше на дело своята теоритична подготовка, за да може на практика да я приложи в освободителното движение. С труд постоянство само за една година Карев се добре школува и духовно преобрази. В неговите очи бликаше енергия и непоколебим дух и свежи сили за борба против поробителя.
[Карев е един от първомайсторите, който психически въздействаше върху народната душа и много умело развиваше и поддържаше революционния дух сред селяните и гражданите в Крушовско.
Водачът на романтичната Крушовска република не можеше да стои с пушка при нозе. Той искаше на всяка цена да се възвърне в лазурните висини на Крушово, да обходи юначните планинци и да им вдъхне непоколебимата си вяра в борбата за освобождението им от черното робство. – Пасаж, задраскан от Ст. Аврамов.] От началото на 1905 година той почна да организира своята чета, снабди я с необходимата екипировка и през април Карев премина границата.
На 27 април 1905 г. в ранни зори съединените чети на Никола Карев и Петър Ацев влезли да денуват в с. Райчени – Кратовско. Но те още предишния ден са предадени и аскерът тръгнал по дирята им. Веднага след влизането в селото, още не починали, едва що се зазорило, многобройна турска потера заела всички пътища за излизане вън от селото, а башибозук пристигнал на тумби на тумби от околните турски села. Сражението почнало от ранни зори и завършило към 3 часа след обяд.
В настъпилата кървава стихия намерили своята смърт войводата Никола Карев заедно със 17 четници от двете съединени чети, а останалите с войводата Петър Ацев сполучили да се отдръпнат в планината.
И Никола Карев, [председател на Крушовската Народна република – ръкописна бележка – Ст. А.] – [гордостта и надеждата на крушовските мияци – задраскано – Ст. А.] – падна в бран с вековния потисник. [Това беше голям удар за крушовчани.
А можеше ли Карев лесно да се забрави от поробения народ? Не! Не може. Този, който познаваше Карева, даже който случайно го е виждал, не можеше да го забрави, защото за цял живот пред очите му ще блести човешкият поглед на идеалиста борец, който всред вихъра на неравната борба срещу поробителя, нито за миг не забрави великата истина, че единствено само върху костите на едно цяло поколение ще се изкове чиличената верига на бранната мощ на народа-мъченик и че само чрез саможертва на неговите народни учители, неуките селски маси ще черпят своето вдъхновение в борбата за свобода.
И Карев беше на прав път.
Той умря на своя пост, макар и далеч от своето свидно Крушово, всред грамадните дъбици, на което той искаше да сложи морна глава.
Но, макар и далеч от родния кът да сложи своята борческа душа, той със светлинни знаци изкова своето име всред канарите на Бушова планина, на Мечкин камен и Калето...
Председателят на Крушовската народна република загина в разцвета на своята бурна младост, без да могат да се строшат робските вериги на народа мъченик, но неговият горд дух на искрен борец живее всред крушовските мияци, заедно със спомена на юначните крушовски войводи Иван Наумов Яблака, Андрея Димков и Пито Гули – които вековете не могат да изличат от съзнанието на народа-мъченик. – Пасаж, задраскан от Ст. А.]
В края на главата има ръкописна бележка: „Ст. Аврамов“.
1В XIX век Горно Дивяци е чисто българско село в Битолска кааза, Крушевска нахия на Османската империя. Според Васил Кънчов в 90-те години Горно Дивеци има 50 къщи. Според статистиката му („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Горно Дивяци има 285 жители, всички българи християни.
Цялото население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Горно Дивяци има 400 българи екзархисти и работи българско училище. През септември 1910 година селото пострадва по време на обезоръжителната акция на младотурците. При избухването на Балканската война в 1912 година 11 души от Горно Дивяци са доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия.
2Задрасканите изречения и пасажи са върху екземпляра, притежаван от съставителя, Х.М.
3Съществуването на Крушевската република трае само 10 дни – от 3 до 13 август 1903 г. Тя е най-големият успех на въстанието. Обявена е в семейната къща на Наум и Георги Томалевски, в която днес се помещава „Музеят на Илинденското въстание и Крушевската република“. Организацията на управлението в града е повлияна от социалистическите възгледи на част от ръководството, членуващо в така наречената Македоно-одринска социалдемократическа група на БРСДП.
Крушево е освободено след координарано нападение върху казармата, пощата и общината. След превземането му в града се установява въстаническият щаб на района: Никола Карев, Никола Русински, Велко Марков, Гюрчин Наумов и Йордан Пиперката, а скоро след това към тях се присъединяват и местните дейци Петър Ацев, Кирил Янков, Антиноген Хаджов, Тодор Павлов и други. В окончателния вариант ръководител на щаба е Никола Карев, с помощници Тодор Христов, Томе Христов и Антиноген Хаджов, а всички 750 въстаници в 8 отряда. След като в града влиза щабът на крушевските въстаници, той (военна власт) свиква Съвет на републиката, състоящ се от 60 члена – по 20 души от всяка етно-религиозна общност в Крушево (българска, гръкоманска и влашка).
Щабът на въстаниците избира Привременното правителство в състав: Вангел Дину, Георги Чаче, Теохар Нешков, Христо Кюркчиев, Димитър Секулов и Никола Балю. Фактическият водач на въстаническата власт в Крушево е Никола Карев. Най-известният документ, който според някои мнения е издаден от Привременното правителство на Крушевската република, е Крушевският манифест.
На 12 август 1903 г. редовна турска армия и башибозук, подкрепени от артилерия, напредват към града. Решително и най-кръвопролитно сражение четите на ВМОРО дават на Мечкин камен. След това град Крушево е превзет от турската армия и над мирното население се извършват големи погроми.
АНДРЕЙ НИКОЛОВ ДОКУРЧЕВ1
(1878-1907)
Андрей Димков е рожба на легендарния Велес. Това дете на Вардара е расло всред пълна беднота, изпитало още в най-крехата си детска възраст тормоза и изтезанията на поробителите. Още 7-8 годишно дете, той е присъствал на убийството на своето другарче от двама турци-катили2. Макар бит и заплашван от властта да не казва убийците, когато бил изведен пред съда, той без всякакъв страх посочил с пръст убийците турци. И само на неговите показания съдът осъдил убийците. Още тогава неговата упоритост и безстрашие, неговият характер и воля са обърнали внимание на мнозина велешки турци и българи и всички са казвали, че той ще стане безстрашен и смел човек.
Андрей имаше среден ръст, руса коса и небесносини очи. Когато беше в спокойно състояние, неговият благ поглед подкупваше, дълбоките му зеници сякаш привличаха, но когато беше във възбудено състояние – от очите му изскачаха мълнии.
Той имаше стройна, красива и ненагледна фигура. И като четник и като войвода, Андрей живя като благородник. Той винаги беше чист, измит, вчесан, с изрязани нокти, изпран, закърпен и най-главно – винаги избръснат. Неговият аристократичен дух пленяваше. Той беше добър агитатор, организатор. Макар и самоук, когато говореше това дете на Вардара, зениците му се разширяваха, чудни пламъчета изпущаха, а македонските селяни го слушаха и плачеха. И стари и млади обичаха този великолепен народен човек.
Дали великата македонска река, която разнася воплите и стенанията на македонския народ, е вляла в душата на Андрей толкова благородни пориви, или по атавизъм носи в душата си нещо от богомилите-бабуни, борили се десетки векове с народните потисници, но Андрей имаше чудна душа. Той всеки миг летеше като буден челен бранник на народа и поднасяше своя живот за благото му. Никога той не се уплаши от смъртта. Смъртта за него беше добре дошла, ако можеше да изпълни своята заветна мечта да падне в борбата за свободата на поробения народ.
Растеше Андрей и крепнеше със своя близък другар Иван Наумов Алябака. Още като невръстно дете той чиракува и учи занаят в Солун. Той учи занаят, но едва 16-годишен по интуиция схваща, че около него нещо се създава за благото на народа и през 1894 година се опознава с водачите на революционното движение в Солун и влиза в редовете му. През 1896 год., когато бил едва 18-годишен, селяните от Мутулово, Кукушко, дошли в Солун и се оплакали пред свои познати от страшния икономически гнет на чифликсайбията, от страшния негов терор и побоища. Андрей слушал и треперел, гледал селяните и се разплакал. Не можал да удържи сълзите си. И един ден Андрей отива в с. Мутулово, пресреща бега и го повалил на място. Така той освободил мутуловските селяни от издевателствата на този звяр и внесъл радост всред тях.
След наказанието на Мутуловския бег Андрей Димков напуща Солун и става четник на четета на Андон Кьосето.
Дълги години Андрей чиракува и в революционното движение. Той е ту в четата на Кьосето, ту в четите на Михаил Попето или Кръстю Асенов.
През 1901 г. четата на Андон Кьосето и Каравашил, след дълги и постоянни бдения, влиза в дирята на разбойника Ешреф чауш, който години поред е избивал и тормозел, ограбвал и отвличал селяни от Кукушко и околните места. Решили да нападнат четата на разбойника. И в настъпилото сражение, Андрей турил ножа на пушката, извикал с гръмогласен боен вик: „На нож!... На нож!... Да избием тази сган!...“ И цялата разбойническа банда била унищожена до крак. В това сражение Андрей бил тежко ранен в крака.
През същата година по време на аферата Мис Стон, Андрей Димков е вече Джумайски околийски войвода и взема непосредствено участие при залавянето и прикриването на пленниците.
Романтичната душа на Андрей Димков не го държеше на едно място. Той винаги трябваше да бъде на челно място и в най-страшните борби.
И в Илинденската епопея той се яви като челен бранник в гр. Крушово и неговиият боен отряд влезе на Илинден в града и зае хюкюмата3, беледието4, телеграфопощенската станция и бирничеството.
Духът на този горд революиционер, един от творителите на Крушовската република, беше толкова висок, че тия, които вървяха след него, отиваха на явна смърт, но знаяха, че начело върви техният челен бранник Андрей Димков. Разгромът, който последва и се изсипа върху въстаналия народ, не обезкуражи Андрей. Не. Погромът му даде потик да работи между народа и да се бори още по-жестоко срещу поробителя.
Веднага след въстанието той се завърна в Струмишкия революционен окръг, където, като член на окръжния нелегален комитет, той заедно с четата си броди като ревизор на четите до 11 октомври 1907 година.
В Струмишкия революционен район Малешевско минаваше за свърталище на разбойнически банди. Заедно с Чернопеева, Андрей Димков бодърствуваше на своя пост и се стремеше да очисти този край от разбойниците. В Малешевско никой войвода не можеше да се задържи. Падна убит от разбойническите чети и войводата Христо Димитров Кутруля5. Из засада паднаха мнозина верни на ВМОРО работници.
Това не даваше покой на този буден страж. В Малешевско организационен войвода беше Герасим Петканчин Огнянов. От първите дни на пристигането му Андрей Димков влезе в непосредствени връзки с новия Малешевски войвода и с непрестанна упоитост следеше развитието на разбойническите банди.
През началото на м. октомврий 1907 година Андрей Димков с другарите си Туше Иванов, Георги Лесичев и Любен Казаски, за да прогони навлезлите в Малешевско харамийски чети, се присъединява към четата на Герасим Огнянова. Почва се една постоянна хайка и Андрей не даваше мир на харамиите да се затвърдят на Малешевските планини, но и харамиите не стояха със скръстени ръце.
На 11 октомврий 1907 година рано сутринта четите на Андрей Димков и Герасим Огнянов6 стануват в гората между селата Будинарци и Митрошинци. Те са по стъпките на харамията Гушира, който им поставя няколко засади из планината. При първите засади четите на Андрей и Герасим сполучливо откриво откриват харамиите и избягват засадата. Но за нещастие, един от четниците пада ранен. Братската привързаност на Андрей към другарите си не му позволява да го изостави. На придумките на Герасим Огнянов и Любен Казаски, той отговаря: „Предпочитам да бъда убит, отколкото да изоставя другаря си в ръцете на разбойниците“. Така Андрей Димков стана жертва на своята хуманност към близките си. Единствен той попада в засадата на Гуширя и един куршум в челото тури край на онова голямо и любвеобилно сърдце, което непрестанно туптеше за съдбата на поробените и онеправданите.
Тоя вдъхновен челен бранник имаше по нещичко в себе си от възвишената вяра в делото на Гоце, от смелия организаторски дух на Михаил Попето, от сихийната воля на Кръста Асенова, от железния дух на Чернопеева, от саможертвата на Орце Попйорданова и вихрения устрем на Иван Алябака.
1Андрей Докурчев учи в Солун, заедно с Кемал Ататюрк. По-късно става член на ВМОРО в 1894 година, минава в нелегаленост през 1896 година, като постъпва в четата на Андон Кьосето, а по-късно при Михаил Попето и Кръстьо Асенов. За кратко е войвода в Одринска Тракия, след което е горноджумайски околийски войвода, член на Струмишкия революционен комитет в 1901 година, като участва в аферата „Мис Стоун“ и в елиминирането на турски бег в Мутулово. През пролетта на 1903 година заминава за Крушевско с четата на Питу Гули като ръководител на Първи отряд. По време на Илинденско-Преображенското въстание взема участие в превземането на Крушево, защитата на Крушевската република, а след въстанието отново е войвода в Горноджумайско в периода 1904 – 1905 година. От следващата 1906 година е нелегален член на Струмишкия окръжен революционен комитет и ревизор на четите.Загива на 10 – 11 октомври 1907 година в местността Бел камен край село Будинарци, Малешевско, след среща с четата на Герасим Огнянов. Според друг източник загива в кичевското село Белица.
2Катил – от араб./тур. – 1.престъпник, убиец; 2. Едър мъж; 3. разг. презр. Определение за личност, която не прави нищо, бездейства. Единствената цел на тази личност е да пречи или по някакъв начин да възпрепятства останалите членове на едно общество.
3Хюкюмат (тур.) — власт, управление, държавно местно управление.
4Беледие, от араб. мн. -та, ср. Остар. 1. В Османската империя — градско общинско управление. 2. Сграда, в която се е помещавало това градско общинско управление.
5Христо Димитров, наречен Кутруля или Кутрулчето влиза във ВМОРО и става четник в четата на Христо Чернопеев. От есента на 1902 година е малешевски войвода на организацията. По време на Илинденско-Преображенското въстание четата на Кутруля се сражава с османски войски в местността Обозна до село Митрашинци. Кутруля загива на 24 септември 1905 г. заедно с малешевския войвода на Върховния комитет Анастас Дуневски Чифлигара в местността Тънката ридана край село Митрашинци. Според други сведения е убит от засада от четата на Васе Пехливана.
6Герасим Огнянов учи във Военното училище в София, но го напуска и след това завършва американското училище в Самоков. През Илинденско-Преображенското въстание е четник при Юрдан Стоянов. По-късно е в четата на Петър Самарджиев в Тиквешко. Огнянов е околийски войвода в Малешевско от 1907 година. През август 1909 година е представител на Малешево на конгреса за основаване на Народната федеративна партия (българска секция). Огнянов е от групата на Христо Чернопеев и се противопоставя на Яне Сандански. На 28 август 1909 г., една седмица след неуспешния атентат срещу Яне Сандански, е направен неуспешен опит за убийството и на Огнянов близо до хотел „Коломбо“ в Солун. Арестуван е по подозрение Христо Караманов, учител в Драма. Според Михаил Думбалаков, при избухването на Балканската война Огнянов и Ангел Томов минават фронтовата линия и в заетото от български части Кукушко се присъединяват към четата на Тодор Александров, който обаче организира убийството на Огнянов, поради подозрение, че е член на терористичната организация Червени братя.
АТАНАС БАБàТА
(1875-1905)
Aтанас Бабàта е един от първите организатори и войводи на Македоно-Одринското освободително движение. Цели осем години той със своята необуздана енергия и организаторски дух, които бликаха от мощните гърди на тоя буен трак, обикаляше Македонските и Тракийските планини и долини, да сее вярата в борбата. Има ли някой македонски селянин да не е чул за вихрените подвизи на Бабàта. Не! Не ще се намери такъв. Щом организираше някой район, революционната организация го изпращаше в друг, за да тури в него ред. Чиличеният дух на този смел борец никога не изпадаше в униние. Той беше един от първите ученици на Михаил Попето.
Бабàта, Попето, Кръстю Асенов, Чернопеев, Мишо Развигоров, Марко Лерински, Андрея Димков и Алябака бяха хора с чиличени мишци, с неизчерпаема енергия и свеж дух.
Бабàта беше една от крупните фигури на освободителното движение. И каква вяра имаше в него Гоце, а след това и Даме?
Със своята неизчерпаема енергия и свеж дух той будеше от вековен сън поробената рая и й вдъхваше животворен ентусиазъм за борба и вяра в започнатото освободително движение.
Във всяко свое стихийно нападение, Бабàта влагаше пълна вяра в победата и се радваше като дете.
Тоя буен син на Тракия е роден през 1875 г. в гр. Пазарджик.
Със своя жив темперамент и вълчи нагон, той безспирно летеше из Македония и Тракия и сполучи да организира 15 революционни райони. Той не можеше да застане на едно място и да каже: аз организирах своя район и сега ще си почина. Не. Този смел трак служеше всеотдайно. Както, като майстор шивач, той е раотил с иглата и в ранни зори е ставал да работи, той и с пушката в ръка беше пак производителен. Той не искаше ден да губи.
Неговата чиличена структура, бодрият му дух и творческа енергия не му даваха покой. Той не познаваше що е умора. Неговата смелост и решителност са редки в историята на македоно-одринското освободително движение. Пред никаква опасност духът на Бабàта не можеше да се смути.
Той беше човек без претенции, отстъпваше пред всекиго, щом виждаше, че би могло по този начин да се помогне на делото.
Със своето хладнокръвие и със своя стратегически похват Бабàта много пъти успяваше да заблуди потерите и да измъкне четата си от обграждане. И тогава Бабàта се радваше като дете. Но пред мигове на надвесила се опасност, той никога не даваше да се внесе смут всред четата, а със смях и веселие подържаше духа на четниците си.
Бабàта беше един от „разбойниците“, които отвлякоха и плениха Мис Стон. Само това негово дело да беше, пак щеше да бъде записан като герой в освободителното движение, защото пленителите на Мис Стон живяха месеци поред из планинските осои като верни стражи на революционната организация и не знаеха нито сън, нито почивка.
Той бе станал войвода не по една случайност. Не! Напротив, той се беше отдал всецяло със своята пламенна душа на революционното движение и единствено за него мислеше и мечтаеше.
Във време на Илинденското въстание той действаше със своята чета в Кратовско.
В края на 1904 г.1 той бе избран член на Скопския нелегален окръжен комитет, състоящ се от Даме Груев, Мишо Развигоров, Атанас Бабàта и Ефрем Чучков.
Този смел войвода изпълняваше своя революционен дълг до 25 юний 1905 година.
На 25 юний кратовската чета минавала между с. Куклица и Пендак. По дирите й вече вървяла голяма потера. Щом забелязал потерата, Бабàта разбрал, че да избягнат сражението е много рисковано и може би четата му да бъде избита, затова решил да се укрепи на връх „Видин“, още повече че този връх представлява естествена крепост.
Идещият по дирите им аскер още от 9 часа обхванал четата като в клещи. А през цялата котловина на широката, многоводна и бистра като сълза Крива река пъплел хилядници аскер и башибозук от Кратово, Паланка, Куманово и околните турски села. Четата се състояла от 14 души и към тях се присъединили 7 души селяни.
Към 10 часа преди обяд почнало сражението. Безспирните атаки на турската войска били отблъснати.
Хилядници низами и башибозук бягали през глава от бомбите на Бабàта.
През Крива река, отсреща на една могила, близо до с. Кетенево, наблюдавал сражението австрийският джандармерийски офицер, придружен от кратовския каймакамин.
По обяд пристигнали от Куманово два ескадрона конница и се опитали да атакуват върха, но били отблъснати и пръснати.
След обяд пристигнала от Куманово горска артилерия. Топовната стрелба зачестила и върхът „Видин“ бил обхванат от пламъци. Под закрилата на артилерията, наново започнали атаките. Башибозукът бясно налитал, а комитите на Бабàта се привършили, бомби не останали и изстрелите престанали.
Виждайки, че е невъзможно да преминат през редиците на хилядниците потераши, Бабàта и четниците му решили да измрат, но живи да не се предадат.
Пред очите на настъпващите низами Бабàта и комитите му изпочупили пушки и револвери, два бинокъла, патрондаши и след това останалите живи се самоубили. Само един натоварен от тях четник успял да се промъкне през веригите на низамите и да се спаси.
И на върха „Видин“ турските войски намерили само 20 убити комити.
Така живя Бабàта из македонските планини и осои, бори се жестоко в кървава бран с народния угнетател, организира две десетици революционни райони и, за да не падне в плен на тиранина, отправи в широкото си чело последния куршум.
И в тъмни нощи и в ранни зори, спреше ли се на острата чука пред с. Кетенево, откъм Куклици се понася бойкият глас на Атанас Бабàта: „Дръжте се, бре, алябаци, Бабàта роб не се сдава“, гмурне се в бистрите води на буйната Крива река и се понася из македонските бранни поля, навлиза в Повардарието и влива ведри струи в кръвта на ратаите из беговите чифлици.
1Кнежевският конгрес е конгрес на Скопския революционен окръг на ВМОРО от 2 до 7 януари 1905 г. в Осоговската планина над село Кнежево, Кратовско. Това е първият Скопски редовен окръжен конгрес, на който Атанас Бабата, като околийски войвода е един от 20-те делегати по право.
ЛАЗАР ПОП ТРАЙКОВ
(1876-1903)
"Локвата" и "Виняри"
Пак при вас ида върхове стръмни,
върхове на планини безводни,
да видя вашите камъне кръвни,
багрени с кръвта на момци народни.
Нека останат спомени тежки,
дето загина храбрият войвода,
де цела чета крепеше мъжки в
боя ужасен зарад свобода.
Блазе на вас присои прохладни,
че след години пет стотин страдни
чухте гласа на пушки гръмовни,
вика юнашки, песни бунтовни.
Вие сте честити, че вас пробуди
на щиковете дрънкане остро
и гръмко ура, а турчин зачуди
на млад войвода команда проста.
Тук не отдавна турска потера
чакахме с радост да я пребием,
че можем, кога щем, да я издебнем,
и не да се крием, а да се бием.
Не беше още от сън станала
младата чета, низ долините
не беше още слънце пекнало,
залпове стрескат височините.
Нашите предни стражи гръмнаха,
купове турци пред тех паднаха;
залп и ура на чета весела
пусна в уплаха ордата цела.
Скоро се огън силен отвори
между комити, чада достойни,
що ги живота безстрашни стори,
и между проклети турци безбройни.
„Удряйте право, храбри момчета,
келяви турци и арнаути!" —
викаше вкупом целата чета,
от тежка сила без да се смути.
Жадна за мъст четата сгъстена,
хвърля куршуми и думи злокобни:
„долу тиранство! живей свободна,
Македонио мила, земя свещена!" ...
Четири часа летни горещи,
реват планински, тръбите бойни,
залпове грозни, силни и чести,
слеха се в едно с ека усойни.
14 В турско мнозинство не се бележи
падане често на мъртви аскери.
Тълпи нападат на тез младежи,
що ке отидат безъ време жертви.
Явна угроза виждат наблизко,
че турски сили тех ги завъртват,
но горди момци не падат низко
и крачка назад не се помръдват.
Ей кръв юнашка, луда, червена,
ти не се ли жаляш, като се сипеш
низ тази росна трева зелена!
Що те накарва силно да кипеш?
От един само куршум бездушен,
който смърт носи тя бездушен,
кръв буйна, ти, що в жили клокотиш,
в мразна пихтия ти ще се сплотиш.
И колко надежди, бленове сладки,
колко мечтания, чувства благатки
в тази пихтия ще да се вковат
и нема нивга да се подновят!...
Ето един след други пронизани
падат кат круши тела младежки.
Дивно! Без трепет, без отчаяние
зимат юнашки пози мъртвешки.
Всред тези гърмежи страшни, нечетни,
гласна команда смисъл си нема:
„стига момчета, вий отстъпете
пред несравнено сила голема".
Гинат юнаци там по местата —
по дълг другари, сгядба игрива;
мрат с усмивки сладки в устата,
на пук на врага, що ги пребива.
Паднаха с доблест всички четници
на храбрия Дичо в своите позиции;
мъртвите и ранените люто
търпят мъчение турско нечуто.
А пък мнозина леко ранени,
жадни за вода, в пот изпотени,
с песни и псувни скоро отстъпват,
„Виняри" хващат да се закрепват.
Ранен един в рана треперяща,
и сам се от боя бавно завръща.
Град от куршуми, люти, игриви,
не му смущават ход горделиви.
Кой е тоз весел юнак, що става
и пред смъртта си толкоз забравен!
Защо не тича да се спасява,
като бегледа в пот задавен!
Лаки Поповски с маузер в десница
стъпва той гордо — също яребица,
за да покаже, че той не бега,
от турски аскер той се не стяга.
Още не бърза, за да не речат:
бегаше бомбаджията страшен.
Младост, надежди нему не пречат
мъртъв да падне горд, неуппашен.
Но ... и той легна в тази падина,
от три куршуми смъртно пронизан.
Падна, уви тоз майстор, загина,
С бомби що смаза врага залисан.
Пукат гърмежи, тътнат усои,
кръв ройна тече в пустите доли,
пладнешко слънце вковано стои
до гологлави момци соколи.
Зраво се крепи четата млада,
в кръв тя намира своя услада.
Песни бунтовни всички запеват,
будядят народа, вразит гнева.
Да не дочуват гласа, що иде:
"Момци Дъмбенци! дръжте се здраво
Денят проваля, а турчинът виде,
че нашите пушки бият по-здраво".
Клети, ранени, четници страдни
охкат, се мъчат гладни и жедни.
Влечат се тайно между скалите,
плъзгат се мазно низ долините.
---
Колко нещастни сме ние, македонци,
в тази борба с душманинъ народен!
Но и какви герои, о момци,
стоим пред света кален, изроден!
Заради нази „кръстътъ-червени"
не ще положи грижа свещена.
Лекари млади, връзки ленени
нема за нашта снага ранена.
И милосердна сестра засмена
раната с билки не ще попръска.
С милия поглед, с уста румена
не ще поднесе и нам превръзка.
Във болници модни, в кревати меки
не ще отдъхнат болни юнаци.
Както във войните, що води всеки,
при нас ще нема бели байраци.
Тежко и горко на тоз, който падне
ранен дълбоко в тези сражения!
Вместо човешка милост да найде,
ще го последват зверски мъчения.
Ето защо и бунтовникът пада
от свой куршум без ни да трепне,
вместо да моли той за пощада,
вместо свещена клетва да стипне.
Верен на свойта чест, задължение,
младият Дичо ощ несъкрушен,
само направи едно движение
и той от свой куршум падна бездушен.
Сестри сплашени, майките клети,
турско насилие да н'ги сполети,
крият се тайно от нази всички
в ями задушни, в тъмни горички.
И като чуят ека куршумен
от планината, стрескат се много.
С плач и въздишка и със глас шумен
кълнят времето, молят се Богу:
„Боже, изкриви ряще тирански —
по тъхнитъ глави пушки да хванатъ;
Боже, ослъпи очи душмански —
та нашитъ момци здрави останатъ."
Често въ скръбьта си кълнатъ войвода —
и него, що дъло свещено води.
Кълнятъ, че майка безъ синъ остава,
и съ невеста момче прощава.
Тъженъ е, братя, живота планински,
мтячно борбата водимъ с тирана.
Бпазе, кой четник бодър истински
в редовете до край остана.
Но, дръж се, крепи, напрягай жили,
е ти нередна чета отбрана,
Кръвта отревна, що в теб остана,
за свободата днес отмили.
В живота ребски, пъкъла е страшен
нема да екпаним да се възвърнем;
в работа частна, в мира домашен
имена славни не ще почерним.
При всички мъжи, хули безбожни
и при комитски живот тревожни,
до край с оръжие ний ще се борим,
дер Македония свободна сторим.
Нека се пълнят затвори мрачни,
нека загинват другари горски,
нека над наште битки юначни
жлъчно се смеят владици-гьрци.
Нека да тичат по кас потери,
нека врага пред нас да трепери;
само да грей надежда в сърдцето
и да светлей като слънцето.
Гърция нека затваря бесно,
граби кат, турчин, псува и гони
нашите хора в Кралството тесно,
крепено от бегащи евзони.
Нека! Ще паднат тежки окови
и ще огрее слънце засмено;
над пепелище селско ругано
сладка свобода ще се поднови.
---
Спете спокойно тринайсет мина,
скжпи на черна клета родина,
под тази трева гяста зелена,
под черна земя тежка, студена.
Вие станахте жертва за роба,
жертва на твърдост, на глави бурни,
но никой сега нема да турне
паметник, вънци над вашите гроба.
А горски цветя, здравец зелени,
ноще и дене що миришехте,
пушки и шапки гордо кичехте,
ще ви послужат венец нетленни.
Паднахте млади, о! вий юнаци,
честно и мъжки с пушки в реката.
При неразвъни още байраци,
трепет внушихте силен в агата.
При много жертви, робът, що дава,
вашето достойнство не отличава.
Той ще забрави свещени кости,
кат много прежни гробове прости.
Дор над вас гази крака нечестен,
робът, в скръбта си и в мъки унесен,
ще да забрави имена свети,
макар за него вие да мрехте.
Но пакъ отъ вашия подвигъ достоенъ,
отъ кръвьта буйна за него льта,
сила ще черпи въ пжтя си боенъ,
доръ той свободенъ да стане въ свъта.
„Локвата" днесъ съ вълни непокорни,
що завладъхте съ яки си гърди,
отгде неможе никои ва скорни,
споменъ за вази скжпъ нека биде.
В бъдеще свътло, в бъдеще ново
за нашата мила, клета Родина,
кога зазвучи тук сладко слово,
рози ще цъфтят катъ в градина.
Въ тъзи падинки, росни, зелени,
с кърви червени що се поливат,
песни за храброст ще се възвиват
и ще се друсат хора смесени.
А беполики селски девици
въ прольть ще тичат кат яребици,
зеле, киселец тук да събират
и годеник свой тук да избират.
Тъ ще събуждатъ отъ сънь мъртвешки
вас, о! юнаци, с песни и смешки.
С крехък гороцвет, с жълто кокиче
вашата гробина ще да се киче.
Вие легнахте въ кгкща избрана
на тозъ връхъ зеленъ, хладенъ, чудесен.
Там атмосфера чиста умайна
приспива всеки въ мечти унесенъ.
Оттука се виждат езера гладки,
ветъра носи миризми сладки.
Заради това драго му бива
на всеки вечно тук да почива.
Песен за Лазар Поптрайков
Зашчо плачиш, зашчо жалваш,
ти високи Лисец?
Зашчо с мъгла се покриваш
от горе до долу?
Яз ке плачам, яз ке жалвам
дур до веки веков,
зашчо видов как заклаха
Лазо Попотрайков.
Отрезаа му главата
за пендесет лири,
занесоа я во Костур
бакшиш на деспотот.
Колко срамно, срамно ести
за гръчкиот деспот,
шчо го плате дзверот Коте
да заколи Лазо.
Ай да кажим „Бог да прости
Лазо Попотрайков“,
първиот и най-големиот
костурски началник.
Берик, 21 юни 1903 г.
Всред вихъра на разразилата се стихийна бран срещу андарти и харамии, Костурската твърдина излъчи от своите хижи цял низ идеални борци, които, като народни учители, поеха кормилото на революционното движение, бориха се всеотдайно и умряха на полето на честта, слагайки своите свещенни кости върху жертвената клада. Между така загиналите в жестоката кървава бран самоотвержени войводи, ръководители и организатори, като неугасим факел на свещенния бунт за свобода и добруване, блестеше дивният стан на незабравимия народен учител Лазар Поп Трайков. Той е роден през 1876 год. в с. Дъмбени и е една от най-будните рожби на героично Костурско. През 1898 год. той завършва българската гимназия в Солун и всецяло се отдава на градивна работа в редовете на освободителното движение. Той е един от първите, които, още през ученическите си години, посади семето на бунта срещу агалъка и създаде революционни ядра в родния край. През 1899 год. той попада в затвора в Корча, където излежава цели четири години. В началото на 1903 год. той излиза от затвора и заедно с Михаил Николов от с. Бобища, учител в гр. Костур, поема ръководството на ВМОРО в Костурско. А здраво държеше в своите ръце кормилото на родния бунт младият Лазар. Макар и затворник, отдалечен от своя роден край, той дирижираше по незнайни пътища национал-революционното движение. С голяма радост народът посрещна освобождението от затвора на този свой именит син, който само за няколко месеци тежка и непосилна и бран посрещна всенародното Илинденско въстание като член на Костурското ръководно тяло, взе участие в редица сражения, между които и в това над с. Дъмбени.
Със своя умствен критерий, идейна чистота, несломима енергия, организаторски способности и пълно себеотрицание той стърчеше над мнозина. Едва навлязъл в живота, заедно с десетина будни народни учители той създаде чиличената бариера за заприщване безспирния напор на гръцката пропаганда в този чисто български край на Македония. Нескритият съюз между костурския каймакамин и гръцкия владика Каравангелис за пълното елинизиране на Костурско беше налице. Андартските чети пред очите на турските военни и административни власти нападаха чудно красивите селца на тая твърдина, скрити в пазвите на оросените с кръвта на деди и прадеди планински осои.
Лазар поп Трайков беше любимец на организираните селяни и четници. Той раздаваше всеотдайно любвеобилната си душа на всеки близък другар и съратник, даваше упътвания в предстоящата борба, подигаше революционните устои на движението и въздействаше върху мнозина, изгубили самообладание.1
След редица ожесточени сражения с редовните турски войски и башибозук, когато на 9 септемврий 1903 год. турските войски скъсаха чиличената верига на приказно юначните синове на героично Костурско и нахлуха по села и паланки, Лазар поп Трайков, начело на един отряд от 400-500 души въстанници, отстъпи в Мориховските планини, където се срещна с Гьорчо Петров и четата му. В своите спомени Гьорчо Петров за стотината другари на Лазар поп Трайков пише: „Грозно впечатление ми направиха, че всички бяха опърпани, голи и боси като цигани, и навсякъде гонени от войската, изгладнели като вълци. Но спрямо прилепските четници предизвикаха възхищение у нас. Сравнението беше, че бяха герои, спрямо нашите баби“. На 2 октомврий отрядът на Лазар поп Трайков и четата на Гьорчо влиза в сражение с турските войски при с. Пчанища. В това сражение Лазар бе тежко ранен в челюстите.
След това голямо сражение Лазар поп Трайков се връща с отряда си в Костурско, където вижда огнените езици как облизват с бесен нагон селските стрехи на измъчените жени и деца в родния му край, които гледаха как горяха техните китни домове, градени с кръв и пот. И той с нищо не можеше да им помогне. Тежка мъка засяда в гърдите на Лазар.
Но не само това. Зла орисия отредила този именит син на Костурско да влезе на Костурско доброволно в ръцете на изверга на Коте от с. Руля.
А кой беше Коте?
За нещастие, името на харамията-изверг Коте беше твърде много свързано с революционните борби в Костурско, защото той беше злият демон всред организираните народни маси. Човек с грабителски инстинкти, човек без всякакъв национален лик, без морал, за лични свои облаги ставаше оръдие на гръцкия владика, или пък се отдаваше на разбойничество.
Но Коте беше хитър и умееше – когато изпаднеше в лошо положение – да измоли милостта на революционната организация, какъвто е случаят с Делчева при пребиваването му в Костурско; а когато организацията се намираше в положение на жесток бунт и когато костурските села се намираха в пламъци, предателят Коте се явяваше в услуга на костурския каймакамин и гръцкия владика Каравангелис.
И когато след въстанието Лазар поп Трайков се прикрива из селата и лекува раните си, извергът Коте от Руля се явява при него и предлага да му бъде в пълна услуга, като го прикрива из оцелелите села, дадени му като негов район от великодушните селяни от Костурско. И Лазар се съгласява, като взема в съображение, че единствен той, измежду почти всички революционни водачи на Костурско, има най-силно влияние върху този закоравял престъпник.
С тази своя вяра в изверга Коте, Лазар поп Трайков сам постави своята красива глава под закрилата на Коте и със спокойствие се изложи на заколение.
С ехидна усмивка на закоравял престъпник, Коте отсича главата на ранения и я отнася в Костур – подарък на гръцкия владика Каравангелис.
И в края на м. октомврий 1903 год. главата на Лазар поп Трайков – все пак така хубава, макар и окървавена – стоеше закачена на хюкюматската порта в Костур. И тая чудно хубава глава на незабравимия революционен вожд се загрозяваше единствено от две големи черни дупки в челюстите, през които бе минал турски куршум в сражението при с. Пчанища.
Така загина в разцвета на своите младенчески сили авторът на поемата „Локвата“ и „Виняри“, който още невръстен ученик и като народен учител, безспир и без умора, се бори за духовното и национално освобождение на потиснатия народ.
Няма костурчанин, който да не почувства тъга в душата си за тъй ранната загуба на този героичен народен трибун и поет, чиято отрязана глава се украси с ореола на народен мъченик, за да живее неговото светло име всред народните поколения и буди култ на идейна чистота и саможертва.
1Сражението при Локвата и Виняри е сражение между чети на Вътрешната македоно-одринска революционна организация с османски войски на върховете Локвата и Виняри, върхове в Смърдешката и Дъмбенската планина от 31 май 1903 г. Битката е най-голямото сражение през предилинденския етап на българската освободителна борба и първото мащабно сражение от създаването на организацията.
На 31 май 1903 година 1000 войници турски аскер получават заповед да обсадят село Дъмбени. Турският табор обгражда селото, защото има информация, че е въоръжено и турската войска трябва да го обезоръжи. Един турчин от съседното турско село Сливени предупреждава дъмбенчанина Кръстьо Прешленков и го моли да предупреди и съселяните си за предстоящата опасност. Дъмбенци скриват оръжието, а селската чета се подготвя и заема връх Виняри край селото. След като четата на Лазар Поптрайков заема връх Виняри в Дъмбенската планина, в помощ на сражаващите се пристига и четата на Дичо Андонов, която заема връх Локвата и удря турците в гръб. Голямото сражение продължава 14 часа, като в помощ на сражаващите към края на сражението пристигат и четите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев и Митре Влаха, които тъй като идват от много далеч не успяват да пристигнат по-рано. В боя загиват 12 четници и около 200 турци. Десетина дни след битката по идея на Лазар Поптрайков са създадени свидетелствени грамоти „За храброст“ и „За отличие“, с които са отличени най-храбрите бойци в битката. Лазар Поптрайков възпява битката в поемата „Локвата и Виняри“, написана на книжовен български език с малко примеси на костурски диалект.
ПАНДО КЛЯШЕВ1
(1882-1907)
Пандо Кляшев е един от най-пламенните синове на героично Костурско. Той имаше малък ръст, набит и плещест, голямо чело, правилни черти и изразителни черни очи. Макар и в гората, той всякога беше спретнато облечен, гъстата му черна коса изгладена и подредена. Духовен аристократизъм лъхаше от неговото държане. Той е роден през 1882 г. в с. Смърдеш – Костурско2.
Още като ученик в Солунската, а после в Битолската гимназия, той е бил член на ученическия революционен кръжец, а след завършване на гимназията той всецяло се отдаде с всичките си материални и духовни сили на своя революционен жар на освободителното движение.
Едва навършил 20-годишната си възраст, той наред с Лазар поп Трайков, Мишо Николов, Манол Розов и Васил Чакаларов, бе избран за Костурското горско началство през време на Илинденското въстание. Той напълно оправда възложеното му доверие и с готовност понесе кръста към голгота.
Злополучният край на въстанието тури своя жесток отпечатък върху младото чело на този смел и искрен народен борец. Той не можеше с нищо да се успокои и да забрави дадените скъпи жертви. До последния си час той не се успокои за изгубените другари. Пристигна в България, но не можа да се задържи много. Още в началото на 1904 год. той се завърна в своя роден край, където от водачите беше останал само Митре Влаха, за да бди върху народа и се опълчи против золумите на андарти и харамии.
Пандо Кляшев, през романтичната епоха на освободителното движение, беше един от културните зидари на масивния блок, изграден в душите и сърдцата на героичните синове на тоя най-южен предел на македонскиата земя. Той с пълни шепи раздаваше своята душа и зидаше бранната мощ на поробения народ, а във вихъра на неравната борба срещу турските потери и гръцките андарти летеше като древен рицар. Той питаеше кристална другарска обич към Атанас Кършаков и Митре Влаха. През 1903-1907 година той беше най-подготвеният културтрегер и войвода, още повече че той беше не само войвода, но и постоянен агитатор, организатор и завеждащ тайните училища в редица села, където, поради настояванията на гръцката пропаганда в Костур, не се разрешаваше да се отворят такива на български език. Неговата скромна личност личеше на пръв поглед. Из очите му лъхаше беззаветна любов към близките и всеотдайна и безгранична дружба с отрудените селяни.
Алберт Сониксен в книгата си „Изповедта на един четник“ пише: „След Лука (Воденският войвода Лука Иванов – б. н.) не съм срещал друг войвода по-добре подготвен интелектуално за войвода от Пандо Кляшев. На вид той беше с правилни черти, аристократичен младеж; неговата чиста реч приближаваше до руски език. Той беше облечен много просто. Негов помощник беше Кършаков, малко по-млад, свършил гимназия. Те бяха не просто боеви хора, а имаха определени теории за икономическа организация. Те бяха учредили кооперативен дюкян и четири мелници; караулното училище беше тяхно дело“.
След Илинденското въстание Кляшев, Кършаков, Митре Влаха и други бойци денонощно бдяха на своя стражеви пост. Те водеха епична борба на два фронта: с турски золумджии и гръцки андарти. Гръцката пропаганда със своите андарти (наречени от нея „Христови войници“) извърши много жестокости над българското население в Костурско. Злодеянието в Загоричани и избиването на мирното население от андартите препълни чашата на търпението. То даде повод на Кляшева да вземе бързи мерки и наложи наказателни санкции върху андартите и техните ятаци и подстрекатели, поддържани с големи парични средства от гръкоманите.
Един от вдъхновителите на кървавата вакханалия в с. Загоричане е и поп Ставри, гръкомански свещеник в с. Псодери. Той бил натоварен и ръководел шпионската мрежа за проследяване и изучаване имената на членовете на местните комитети на ВМОРО в селата из Костурско. В Псодери има турски гарнизон и поп Ставри бил напълно спокоен, че никой няма да му попречи в сатанинските дела и успешно ръководел терористичните андартски части, които прикривал в Псодери. Поп Ставри с ехидна усмивка взел от ръцете на Коте отрязаната глава на Лазар поп Трайков и я поднесъл дар на гръцкия митрополит в Костурско, където била фотографирана и снимките били раздавани от поп Ставри между селяните гръкомани за „спомен“.
Но клането в с. Загоричани било най-низката и гнусна постъпка на поп Ставри, от която се гнусяли и самите турски офицери, странели от него и го смятали за звяр в човешки образ.
След дълго обмисляне и размяна на мисли с ръководители и бойци, Кляшев решил да удари змията в главата и внесе що годе спокойствие в родния си край. Случайността му дошла на помощ. Веднъж било намерено едно изгубено писмо, написано на гръцки език. Кляшев сполучил да го дешифрира. В това писмо се давали наставления, за да се пристъпи към опожаряването на чисто българското екзархийско село Буф от страна на гръцките андарти.
При това положение Кляшев не можел вече да отлага наказателната санкция срещу този изверг, облечен в расото на свещеник. Той взел бързи мерки, извикал Митре Влаха и заедно с четите се изкачили в планината над Псодери. След дълго обсъждане как да постъпят, решили да не се бавят. Един от четниците, владеещ книжовно гръцки език, написал писмо до поп Ставри и го изпратил с един доверен селянин. В писмото, подписано уж от „капитан Белус“, се настоявало веднага поп Ставри да дойде в планината по „работата за Буф“. В това време Кузо Блацки и шестима четници се преоблекли в гръцките униформи на по-рано пленените андарти.
На уреченото време вълкът влязъл в кошарата. Поп Ставри, придружен от един чаушин, наближили мястото, където била четата. Пресрещнала ги андартската чета на капитан Белус. Зарадвал се до уши попът – изверг. Зарадвал се той, че в скоро време ще накаже буфчани, за дето не се подчиняват на патриаршията и не стават гръкомани.
Когато вече поп Ставри разбрал играта, той се помъчил да избяга, но било късно. Наказателната санкция срещу този изверг била изпълнена. На другия ден изпратените войски от гарнизона в Псодери намерили труповете на поп Ставри и чаушина в планината.
Така Пандо Кляшев спаси с. Буф от кървавата баня и много други села, на които поп Ставри беше решил съдбата.
През месец октомврий 1905 г. в Долна Преспа, в Псодери – Желево се появи андартската чета на Василакис Лахтарис и заплашваше да унищожи селата Оровник, Буковник и Бесвиня, поради което Пандо Кляшев изпрати куриер с нарочно писмо до Преспанската чета да им дойде на помощ.
Костурските чети, ръководени от Пандо Кляшев, Митре Влаха и Атанас Кършаков и преспанската чета на Дякон Евстатий, следейки 120-члената андартска чета, която навлезе в с. Оровник, идеща от с. Желово, огради селото. И когато андартите почнаха измъчването на оровчани всред селския площад, сборната чета от 40 души през нощта щурмува андартите, от които 14 души паднаха убити, мнозина ранени, а остатъкът от андартите удариха на бяг. Ако не бе пристигнала турска войска, мнозина андарти щяха да бъдат живи изловени.
След тази революционна акция Пандо Кляшев се радваше като дете и не намираше думи, с които да благодари на преспанските четници, които за една бурна нощ прекосиха преспанкото езеро и се озоваха на помощ.
В революционните борби на два фронта, героично Костурско даде много скъпи жертви. През 1907 год. паднаха убити Митре Влаха и Атанас Кършаков. Загубата на последния особено силно въздейства върху Кляшева. По повод на това той пише до свой приятел следното писмо: „... Печален е за сега нашия край; сполетелите го нещастия оставят такива дълбоки и грозни следи, сякаш скръбта ще свие за всякога там гнездо. Неумолимата смърт коси всичко по-живо, по-надеждно в този толкова горд в борбата с неприятелите край, като че ли провидението е отредило да сломи с нещастие след нещастие подема му към благоденствие... П., аз, ти, па и толкова наши другари около нас се лишиха от смел, мил, непрежалим другар, а нещастното опечалено Костурско – от един примерен син, от един доблестен водител. Навярно ти се досещаш, ако вече не си зачул за кого е думата: обичният ни Насо, смелият във всичко Кършак, няма го вече между нас... Осиротелите от войвода другари и села ме викат, аз вървя при тях. Напущам Битоля, където бях нещастен да чуя толкова злочестини за милия ми край и лично за мене, и се отправям към свещеното за мене място. Ако бих успял да закрепя онещастеното родно място, ще съм щастлив – пък и иначе, ако падна там наскоро, не ми е жал, тъй като скъпите ми другари трябва да ме чакат, а при тях аз бих бил едва ли не по-щастлив“.
Това писмо на Пандо Кляшев е писано в последните дни на м. юлий 1907 година. Във вихъра на неравната борба на два фронта, срещу бесния напор на андарти и турски потери, той пише със съкрушено сърдце и душа това писмо, готвейки се с последни усилия да брани своя роден край, предчувствайки своя земен път, тъй като няколко дни след това писмо, на 31 юлий 1907 год., при сражението с турска потера при с. Дреновени, Костурско, той пада убит заедно войводите Наумов и Стойнов.
През романтичната епоха на героично Костурско, премина като светъл лъч този млад народен учител и борец, който, през време на посяване бунта всред раята, със своята блага реч приканваше отрудените селяни да се сплотят братски и един за друг да милеят.
Човек да бъде твърд като камък или загубил човешки образ и подобие, за да не може да вникне в най-дребните гънки на Пандовата душа; да види чистотата и идейния блясък на героичното чедо на Костурско, където, от мъка за другаря си, Кършаков няма сили да понесе загубата и предпочита по-скоро да премине в небитието и отиде на покой при него и при убитите в люта бран костурски витези. С последното си писмо, без да подозира, той фотографира своята тъй нежна душа и я остави на поколенията.
Пандо Кляшев, вкупом с Лазар поп Трайков, Митре Влаха, Лазар Москов, Насо Кършаков, Васил Чакаларов и редица други загинали идейни челници от този край, будят всред поколенията вяра в борбата за всеотдайно служене на отрудения и поробен народ.
Георги Константинов Бистрицки: „Пандо Кляшев от с. Смърдеш, свършил курса на Българската класическа гимназия в Битоля, млад момък, наскоро издигнат до степента ръководител на народо-освободителното дело в околията и член на Управителното тяло на Окръжния революционен комитет, по извършено грозно предателство най-трагично завърши живота заедно с цялата си чета при село Дреновени“.
(Бистрицки. Българско Костурско, Ксанти, 1919, стр. 50).
1Пандо Кляшев е роден в голямото костурско село Смърдеш. Учи в Костурското българско третокласно училище. От 1896 до 1899 година учи в Солунската българска гимназия, а от 1899 до 1900 в Битолската българска класическа мъжка гимназия, където членува в революционен кръжок. В края на 1898 година Кляшев влиза в Революционното братство, а след разпадането му се присъединява към ВМОРО. Учителства една година в родното си село Смърдеш, а през юли 1901 година влиза в четата на Марко Лерински. Кляшев участва като делегат от Костурски революционен район на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг. По време на Илинденското въстание през 1903 година е член на Костурското горско началство и взима участие в нападението на турската войска при село Вишени и в освобождаването на градчетата Клисура и Невеска. След въстанието идва в България, а през пролетта на 1904 година отново влиза с чета в Костурско. Междувременно се включва във Временния комитет на Борис Сарафов в София. През 1906 година е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет. Пандо Кляшев загива с цялата си чета на 31 юли 1907 г. в сражение с турска войска в местността Лильовски Осойки край село Дреновени, Костурско. С него загиват Никола Михов, Лазар Палчев от Връбник, Петър Клянев, Нумо Марковски от Косинец и Васил Хаджипавлов от Желево.
2В края на XIX век Смърдеш е сравнително голямо българско село с незначителна гъркоманска партия, която държи местната църква. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Смардеси (Smardessi) живеят 1500 гърци и българи. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г., Смърдеш (Smrdesh) е показано като село в Костурска кааза с 460 домакинства и 1300 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 Смърдеш има 1780 жители българи. В 1902 година по гръцки сведения в селото има 190 патриаршистки и 180 екзархийски семейства. През февруари 1903 година се стига до помирение между гъркоманите и останалите българи в селото (между патриаршистите и екзархистите). Дни по-късно, през март същата година всички жители на селото преминават под ведомството на Екзархията – пример, който последват и други костурски села. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 2360 българи екзархисти.
След 1900 година жителите на селото, заедно с тези на село Дъмбени играят водеща роля в борбите на ВМОРО. На 8 срещу 9 май 1903 г. редовна турска войска напада селото. Причина за това е, че преди повече от месец в селото е укривана четата на Борис Сарафов. 87 жители (45 мъже, 36 жени и 6 деца) са убити, 300 къщи са изгорени, заедно с 2 училища и 19 дюкяна. 50 души са ранени, изнасилени са 35 жени. 1500 души остават без покрив. Османски източници сочат, че при нападението са убити 81 местни жители, изгорени са 184 къщи, 19 дюкяни, 2 училища, един хан и един хамбар и признават, че са извършени грабежи.
По време на Илинденско-Преображенското въстание селото отново е ограбено, мнозина негови жители са избити, а на други са отрязани ушите. През 1903 година в къщата на смърдешкия жител Ильо Истанин Лаки Поповски създава нелегална леярница и склад за бомби, преместена след опожаряването на селото в Дъмбени.
В първите дни на април 1908 година властта претърсва селото, като обиските са съпроводени с изтезния и насилие. Според Георги Трайчев през 1911/1912 година в Смърдеш има 209 къщи с 989 жители и функционира училище с 3 учители. Според Георги Константинов Бистрицки Смърдеш преди Балканската война има 350 български къщи. По време на войната 42 души от Смърдеш се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение. През войната селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. След Първата световна война много жители на Смърдеш се изселват в България (По официален път 24 семейства с 59 души). Междувременно, след 1903 година се засилва и емиграцията в САЩ, Канада и Австралия. През 1906 година в Медисън, Илинойс преселниците от Смърдеш създават свое благотворително и просветно дружество, наречено „Пандо Кляшев“.
ИВАН ПОПОB1
(1871-1921)
Иване, костурски войвода
(Песен за войводата на Костурския революционен район на ВМОРО
Иван Попконстантинов Попов)
Не ли ти омръзна по Пирин да одиш,
Иване, костурски войвода?
Не ли ти е жално за старата майка,
Иване, костурски войвода?
Мене ми е майка Пирин планина,
дружино, гиди, верна, сговорна,
дружино, гиди, верна, собрана.
Не ли ти е жално за първото либе,
Иване, костурски войвода?
Мене ми е либе тенката пушка,
дружино, гиди, верна, сговорна,
дружино, гиди, верна, собрана.
Не ли ти е жално за дребните деца,
Иване, костурски войвода?
Мене ми са деца дребните куршуми,
дружино, гиди, верна, сговорна,
дружино, гиди, верна, собрана.
Костурският войвода и инструктор Иван Попов през романтичната епоха на Македонското освободително движение със своята революционна бран изпъкна начело и се нареди в чиличената редица на пристъпващите към саможертва челници.
Той не беше случаен човек в революционното движение. Не. Напротив, той се беше предал с цялата си душевна чистота на движението, с всичкия жар на своите бойни сили. Той се беше отдал всецяло, с всичкия си идеализъм в защита на поробените, с единствената надежда, че, като инструктор и войвода, със своите познания по военното дело, ще бъде полезен. И, наистина, този син на Пирина, със своята скромност и чистосърдечност, бе обикнат в Костурско, като роден син на този южен предел на македонската земя.
Още при пръв поглед той правеше впечатление на интелигентен човек. В неговото лице бе отпечатана простодушността на гордия и непокварен син на Пирина, чистата душа на добродушния славянин. Той притежаваше по нещичко от непоколебимата вяра на Гоце в делото, от инструкторския дар на чутовния организатор Михаил Апостолов Попето, от непримиримата воля и постоянство на легендарния Марко Лерински, от безумната храброст на Чернопеева, от вихрения полет на Кръстю Асенова, от фанализма на самоотвержения Лазар поп Трайков и от великата любов на Лазар Маджаров към поробения народ.
И през есента на 1902 г., след изживяване на тежки мъки, страдания и препятствия от страна на гръцките власти, при преминаването му от Гърция за Костурско, със свои четници, той намери всред чудно хубава китка от млади жизнерадостни челници: Лазар поп Трайков, Манол Розов, Михаил Николов, Пандо Кляшев, Васил Чакаларов, Насо Кършавов, Никола Андреев, простодушният и неук пастир Митре Влаха и редица героични чеда на Костурско. Това се отразява много благотворно върху неговата дейност като инструктор и войвода. След преживените страшни дни в Гърция, изведнъж попаднал всред революционните планински селища на Костурско, той намерил мястото, където най-добре може да прояви своите познания във военното изкуство.
И още в първите дни на неговото пристигане, той стана инструктор и войвода на костурските чети, а Папанчев заминава за Леринско.
А кой беше Иван Попов?
Той е роден през 1871 г. в с. Лески2, Неврокопско. Попов беше снажен и висок мъж, носеше хубави коси, мустаци и брада. Неговият бистър и благ славянски поглед го правеха хубавец. Той е син на селския свещеник поп Костадин. Майка му умряла, когато той бил едва на година, а баща му – когато бил 7-годишно дете. Изоставено на произвола на съдбата, това кръгло сираче до 18-та си годишна възраст е живяло в мрак и невежество, без никой да се погрижи за него да го даде на училище. Изпил до дъно горчивата чаша на безправния роб, работейки като селски ратай из хайдушката Пирин-планина, у него силно заговаря божественото чувство да се научи да чете и пише. Инстинктът на това чувство не му дал покой. И през 1889 г., нямайки средства да посещава училище, макар и 18-годишен, той пристига в пределите на свободното княжество с единствената мечта да се самообразова. След дълги лутания и търсене начини и средства да се самообразова, той решил и постъпил на военна служба в Сливенския полк.
Там това надарено дете на Пирина дене и ноще се мъчи да надрастне себе си и да добие, покрай своя природен ум, що годе самообразование, за да бъде полезен на себе си и на родината. Редица години той стои на подофицерска служа. Наведен над книгата през свободното си време, той се отдава на своята заветна мечта, израстнал в духовно отношение и се преродил. От невежественото ратайче на Пирина ни следа не останала и през 1902 година в Костурско пристигнал като инструктор на четите, самообразовалият се и културен мъж Иван Попов. И в борбата за надмощие над най-големия човешки враг – невежеството – Иван Попов излезе победител; той победи себе си, надрасна себе си. У него се оформи човекът-борец, човекът, който знаеше да се бори със слово и меч и мре за свободата на поробените си братя.
И в предилинденските и илинденски героични времена Иван Попов – героят при Невеска, Клисура и Вишени – бе начело на революционизираните селяни, би се като лъв срещу потисника в редица кръвопролитни сражения, изживя много радости от победите, но и много скръб по загинали другари. И с каква душевна мъка той напуща китните костурски села и паланки и пристига в Мориховско. За това негово състояние, за боя при с. Чанища, незабравимият Гьорчо Петров пише за Иван Попов и стотината му другари в своите спомени: „Грозно впечатление ми направиха, че всички бяха опърпани, голи и боси като цигани и навсякъде гонени от войската, изгладнели бяха като вълци. Но спрямо прилепските четници предизвикаха възхищение у нас. Сравнението беше, че бяха герои спрямо нашите баби“.
В своите спомени, издание на Македонския научен институт, с какво смирение той говори за падналите му незабравими другари, как той бил принуден да се върне пак през Гърция и отново да преживее черни дни, гонен и разтъкан, унижаван и оскърбяван от полицейските власти в Гърция. Но все пак той всичко понася и изживява с пълната вяра, че, ако този път въстанието е потушено с огън и меч, друг път то ще възтържествува и над родната земя ще цъфне пролет.
През балканската и европейската и европейската война той взима участие като офицер в Македоно-одринското опълчение.
Както всички, той изживя на три пъти погром.
Илинден...
Балканска война...
Европейска война...
Три нещастни начинания за българския народ, в която хилядници борци оросиха майката земя със своята алена кръв и все пак родината остана под по-страшно робство.
Наред с мнозина чистосърдечни революционни бранници, той мъчно можеше да изживее тази покруса.
Черно и мрачно беше пред неговите очи.
Последиците от погрома бяха страшни, упаднаха нравите. Наредиха се тия с пречупените гръбнаци и настаниха на топло място. И всредн грубата действителност, когато едни в труда утеха търсеха, а други – когато се трудеха и пак гладуваха, Иван Попов остана насред пътя. Той не можеше да се приспособи и да намери препитание.
С голяма тревога в душата той питаше себе си по кой път да тръгне, но отговор не намираше, той – скромният и честен човек - не искаше да тръгне по хлъзгавия път.
А жена и две невръстни деца очакваха прехраната си. Те не можеха да го разберат.
Веднъж пред купчина илинденци, с голяма тъга в душата, той каза: „Когато сме неспособни и с труд да изкараме прехраната на децата си, няма смисъл да живеем!“ Тези негови думи озадачиха някои, но никой не беше в душата на Иван Попов, за да прозре истината. И всред хилядниците емигранти от Костурско, мнозина от които живеят всред разкош, тупайки се по гърдите като големи патриоти, Костурският героичен войвода Иван Попов, като мнозина други революционни дейци, бе изоставен на произвола на съдбата.
И през една чудно хубава бяла септемврийска нощ в 1921 година, всред канарите на Паша-бунар, над Драгалевския манастир във Витоша, не можейки повече да гледа невинните си деца в мизерия, с един изстрел завърши своя живот Иван Попов – един от първите витези на героично Костурско.
Георги Константинов Бистрицки пише за него в 1919 г.: „Иван Попов, роден вън от пределите на Костурско, с военно образование, горещ патриот, великодушен и дясна ръка на Васил Чакаларов, и ден днешен е жив, за да гледа печално отдалече, как страдално Българско Костурско, за благото на което е посветил той младините си, още пъшка под новото и нечуто робство“
(Бистрицки. Българско Костурско, Ксанти, 1919, стр. 50– 51.)
1Иван Попконстантинов Попов е български офицер и революционер, костурски войвода на ВМОРО, отличен с Орден „За храброст“ III-та степен и Орден „За заслуга“.
2Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Ляски (Liaski) е посочено като село със 75 домакинства и 260 жители българи. В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) отбелязва Ляски като село със 72 български къщи. В 1891 година Георги Стрезов пише за селото: Ляски, че има „къщи 195 българе“. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век в Ляски живеят 695 души, всички българи християни. При избухването на Балканската война в 1912 година тринадесет души от Ляски са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
СТЕФАН ДИМИТРОВ
Стефан Димитров е роден през 1876 год. в Зелениче1, Леринско. Първоначалното си образование получил в родното си село, а средното в Пловдивската гимназия. Още като невръстен ученик той с жив интерес е следил македонското освободително движение. През 1900 год. той напуска Софийския университет, в който следваше математика, и отива да изпълни своя свещен дълг към поробената родина. В прощалното си писмо до родителите си той пише: „Дълг на всеки македонец, бил той интелигентен, прост, богат или сиромах, да пожертва всичко пред олтаря на родината. Ето защо аз реших да понеса тежкия, но славен кръст...“ Той имаше желанието да подели мъките и неволите на угнетения народ и там при него и заедно с него да измислят начина и средствата на несносния робски живот. За да бъде свободен и да може да се отдаде на организационна работа, Стефан Димитров стана учител в Кукушкото трикласно училище.
През м. май 1901 год. за революционна дейност, заедно с 12 души свои другари, Димитров попада в ръцете на турската власт, осъден бе на 7 години и изпратен на заточение в Подрум-Кале. През 1903 г. амнистията го засегна и той бе освободен. Обаче веднага след завръщането си от заточение той стана четник на ениджевардарския войвода Апостол.
Поради тия негови революционни действия, през пролетта на 1904 г. ВМОРО го изпрати за велешки войвода, с надеждата, че той ще способства със своята интелигентност и твърд характер за закрепването на тоя район, който беше от извънредно голямо значение за действията на организационните чети.
Този интелигентен и енергичен войвода с голяма упоритост и саможертва, още със стъпването си във Велешко, почна да търси и налучка правия път, за да осигури канала на Организацията и да направи от Велешко един от най-добрите организационни райони.
Той взе активно участие в Прилепския конгрес, който се състоя из селата на Бабуна-планина от 2. май до 5. юний 1904 г. Целите и задачите на този конгрес бяха да се възстановят наново революционните райони, които бяха разстроени от последиците на Илинденското въстание.
След настъпилата междуособна борба във Велешкия район за влияние в околията между Стефан Димитров и Иван Наумов Алябака, за да се пресекат междуособиците, се събра околийски конгрес в с. Крива Круша, на който за околийски войвода бе избран Стефан Димитров, а на Иван Наумов се предписа да напусне Велешкия район, който в края на 1904 год. изпълни конгресното решение и напустна с четата си Велешко.
В края на лятото 1904 год. сръбската пропаганда по един хитър начин сполучи да прогара една своя чета. Последнята бе съставена от македонци, бивши четници от ВМОРО, екипирана уж от някакъв македонски благотворителен комитет в Ниш. По недоразумение или късогледство, на тая чета, под началството на ренегата Григор Соколов Лямев, от с. Небрегово, Прилепско, се даде редовен канал с необходимите документи от Борис Сарафов и се прекара през Вардара от войводата-сарафист Боби Стойчев, който по това време беше войвода на Св. Николския революционен район, без да се държи сметка за непоносимото зло и тежките страдания, които тази чета впоследствие нанесе на ВМОРО и на местното население. Ако Григор Соколов не беше снабден с редовно канално писмо, той дълги години може би да се скиташе по Сърбия, дирейки канал за преминаване в Македония. Но, за голямо нещастие на македонския роб, щастието се усмихна на пропагандата и, макар с голям риск, нейният нелегален организатор можа подполно да се промъкне като организационен войвода от сарафовото крило и да започне ожесточена борба против изстрадалия македонски роб и чрез огън и меч да го „прави сърбин“.
Един ден преди Григор Соколов да прегази Вардар, Стефан Димитров получи писмо, веднага взе двама четници и пристигна в Башино-село. От ръководителя на селото той узна, че заедно със Св. Николския войвода Боби Стойчев се движи и четата на Григор Соколов, търсейки брод да премине Вардар. Обаче същата нощ Григор Соколов и Боби Стойчев преминават Вардар и остават да денуват в с. Лисиче – Велешко. Стефан Димитров, намирайки се пред факта на преминаването на Григор Соколов, веднага с усилен поход пристига при четата си, за да може да осуети навлизането на Соколов в Азот, обаче докато Димитров отиде в Бистрица, Григор Соколов го изпревари и отиде в с. Богомила – Азот. Няколко дни след това четата на Боби Стойчев се връща в Св. Николско, изпратена от хора на Соколов.
След настаняването на Григор Соколов в Поречието, ВМОРО съсредоточи вниманието си около Велешко и Поречието, в които райони пропагандата почна да проявява особени методи на действие и взема страшни размери. ВМОРО схвана, че тия два района – Азот и Поречието – със своите буйни недостъпни гори и планини, със своите пещери и потайни кътове, ако се заемеха от нелегалната сила на пропагандата и последната се затвърди в тях, значително ще пострадат интересите й. ВМОРО почна да преорганизира своите сили и заработи по-интензивно, като даде нареждане на околийския войвода Стефан Димитров да заработи енергично поне за поддържане на духа всред населението, докато се вземат по-енергични мерки. Но мимо нейната борба не можа да се измести пропагандата, защото във Велешко имаше големи недоразумения между централисти и сарафисти, които се изродиха в партизански борби, а от друга страна липсваше и най-мощното средство – парите; в парично отношение ВМОРО беше слаба и черпеше своите доходи само от оскъдните средства на оголелия и изгладнял народ. Но при всичките преживелици ВМОРО беше на своя пост и не губеше надеждата, че в скоро време ще се справи със скъпо платената сръбска пропаганда. Последната пръскаше злато в изобилие и се стремеше да подкупва свещениците, учителите и по-издигнатите селяни в Азот.
В началото на м. декемврий Григор Соколов предложи на Стефан Димитров среща в с. Богомила, за да се обяснят и разберат. Димитров с цялата си чета влезе в Богомила и отиде в къщата на местния български учител Андрея поп Арсов, който бе един от непокварените дейци на организацията. След дълги разговори и обяснения от двете страни, Димитров заяви на Григор Соколов, че са излишни повече обяснения, защото не иска да се разправя с ренегати. Димитров и Соколов се разделиха като смъртни врагове и оттогава започна кървавата стихийна борба между българи и сърбомани във Велешко.
През м. февруарий 1905 год. Григор Соколов, идещ от прилепските села, влезе в с. Богомила. Щом узна това, Димитров потегли за Богомила да даде решително сражение на Соколова. Последният, обаче, разбрал за намеренията на Димитрова, му поставил засада. Минавайки по пътя за с. Богоимила, четата попада на засадата на Соколов. След кратко сражение без никакви жертви от двете страни сръбската чета се върна в с. Богомила, а организационната в с. Ореше.
На 15 април 1905 г. във Велешко пристигна сърбоманският войвода Тренко с 15 четници, посрещнат от въоръжена милиция от сърбоманските села в Поречието. Велешката чета влезе в дирята на Тренко и, благодарение на Кямил-ага, кехая на Тетовския манастир, застигна Тренковата чета на местността „Яворът“, между с.с. Бистрица и Црешнево. Почна се сражение между двете чети и трая от сутринта до вечерта. Привечер пристигна турска потера и зае позиция зад тил на организационната чета. Обаче, благодарение на доброто разположение на Кямил-ага към ВМОРО, той подвел командващия потерата и завежда потерата зад тил на сръбската чета. Потерата, без да разбере играта на Кямил-ага, започва сражението с четата на Тренко. Там паднаха убити 15 души сърбомани – четници и милиционери от Поречието, а останалите сполучиха да избягат от полесражението. Благодарение на Кямил-ага, организационната чета се оттегли без никаква жертва.
На 6 май 1905 г. Димитров получи сведения, че Соколов с четата си ще потегли от с. Богомила за с. Гостиражни. Веднага организационната чета потегли към Гостиражни, но при една почивка на четата при „Орешки ливади“, Соколов залови едного от часовите на Димитрова и незабелязано се приближи към четата. Понеже прицелната точка бе войводата, то още от първия залп Стефан Димитров падна убит. След това сръбската чета бързо се оттегли.
Разривът в центъра на ВМОРО стана причина да се внесе раздор във Велешко и пропагандата да изнесе първата си пирова победа с убийството на Димитров, който се бори и умря с единствената мисъл да запази ВМОРО чиста и непокварена. Той остави име на голям революционер всред бабунци, които не могат да забравят тоя пламенен борец, когото романтичната епоха бе надарила с чудна смелост и неотстъпчивост.
1Зелениче е едно от най-старите села в Леринско. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Зеленич (Zélénitch) е посочено като село с 450 домакинства с 628 жители българи и 650 жители мюсюлмани.
В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) пише за Зелениче: 30 мохамедански и 60 български къщи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Зелениче има 1800 жители българи, 500 жители турци и 72 цигани. Мнозинството от християнските жители на Зелениче са под върховенството на Българската екзархия. Според гръцки данни в началото на века в селото има 150 семейства мюсюлмани 150 екзархисти и 65 патриаршисти. Към август 1902 година патриаршистите са само 23 семейства, а по-късно едва 15. На 2 май 1903 г. след сражение край местността Черна вода са убити четниците Стефан Которчев, Васил Которчев, Михаил Колинов, Янко Чавков и Петре Масин. В самото село са убити селяните Георги П. Боглев, Геле Нанов и Христо Динев, а на 16 август е убит и четникът илинденец Дине Нанчов.
През ноември 1903 година селото е посетено от българския владика Григорий Пелагонийски и архиерейският наместник в Лерин отец Никодим, които раздават помощи за пострадалото от Илинденското въстание българско население в Зелениче и съседното Прекопана. Владиката е посрещнат от българският свещеник Никола и от всички селяни. Наум Темчев, който придружава Григорий, пише: „Зелениче има изглед повече на малък градец, отколкото на село. То брои около 300 български къщи и стотина турски“. По време на потушаването на въстанието, когато селото е окупирано от турска войска, в него пристига гръцкият костурски владика Герман Каравангелис, чупи църковните врата, влиза в църквата и кара някои селяни да подпишат заявление, че селото е гръцко и се отмята от Екзархията. След обявената амнистия, прекопанци подават общо заявление за връщане под Екзархията и одобрението от валията идва точно, когато в селото е владиката. Григорий Пелагонийски отслужва тържествена служба заедно с тримата селски свещеници, в която се споменава името на екзарх Антим I, а отец Никодим прочита на народа послание от екзарха до жителите на Зелениче по повод приемането им в лоното на Българската православна църква. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 1656 българи екзархисти, 192 българи патриаршисти и 102 цигани християни и функционират две български и едно гръцко училище.
При избухването на Балканската война в 1912 година седем души от Зелениче са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
ФАНИ ПОПОВ1
(1865-1907)
Ако би могло да се повърне колелото на историята с половин век, да се изживеят повторно ония чудно хубави дни на луд възторг и животворен дух, който лъхаше от непокорните синове на поробената родина; да засноват по гори и долини, по планини и рътлини смелите четнишки купчини, само тогава би се схванало правилно народното движение за освобождаване от ярема на аги и бегове.
Приказно красива идилия царуваше в героично Костурско в предилинденската и илинденска епоха. Революционното четнишко движение със своята романтика внесе много красота, свежест и буйна радост в живота на поробената райя. И мало и голямо вдигна нагоре глава и никой не искаше да бъде райа покорна. Това движение вложи твърде много детска наивност и вяра в борбата за свобода, но пък осмисли живота и възвиши душевния мироглед на бърсяците от древната Самуилова твърдина.
От Преспа до Саръ-Гьол и от Вич до Бистрица се надигна народностното съзнание и се вля животворна струя алена кръв в жилите на поробения народ.
И по даден знак юначните деца на тая твърдина се прибраха от гурбет и с чуден фанатизъм чакаха Илинден, - денят на кървавата разплата с петвековния потисник. И низ цветущите български села, скрити в пазвите на оросените с кръвта на деди и прадеди планински осои, се изгради жив плет от мишците на народните синове, който, като чиличена броня препречи пътя не безспирния напор на гръцката пропаганда.
И горите, и планините, и бранищата, и друмищата се изпълниха с непокорни чеда на поробената родина. И един през друг те се надпреварваха кой по-скоро да пролее своята алена кръв за свободата и светлината.
И радост, наивна и детска, окичена с много романтизъм, бликаше всред отрудения народ, а и материалната култура на гурбетчиите даде своята дан пред олтаря на свободата.
За да се елинизира с огън и меч тоя чисто български край, гръцката пропаганда, поддържана всецяло от костурския каймакамин, изпращаше андартски чети. Но тая твърдина – в жестока борба на два фронта – излъчи от своето общежитие цял низ незабравими свои синове, които застанаха начело на революционното движение. Между тоя низ от героични деца на Костурско изпъква стройната фигура на будния бранник Фани Попов, от с. Бобища.
Още в най-крехките си юношески години той е гурбетчия в Цариград, където със своя буден ум на стопански деец той влиза в непосредствени връзки с търговските среди и бързо се налага. Без никакъв капитал той наема хотел „Македония“, който станал средище на хората от революционната организация на костурските емигранти. Предприятието му вървяло много добре, но не му било отредено да живее мирен стопански живот и да отдаде своите сили на добър организатор на стопанството си. Съдбата му бе предопределила хайдушкия живот, пълен с много изненади и романтизъм. Гръцката пропаганда в Цариград е била по средите му и един ден, по нейно донесение, той е бил грабнат през 1898 година и изпратен на заточение в Анадола.
„В спомените си заточеникът Павел Шатев, български революционер от Македония, разказва за високия дух на заточениците македоно-одрински революционери. Оковани във вериги, на път за местата на заточението, те пеели „Жив е той жив е“ и:
„Не щеме ний богатство,
не щеме ний пари,
а искаме свобода,
човешки правдини“.
„Турската власт - пише Павел Шатев - за да потъпче националното съзнание на българина, потърси „ефикасни“ средства. Най-напред тя опита ятагана, но като не сполучи, прибегна към бесилките и най-сетне към заточението. Странна илюзия, с която се задоволяват реакционерите! Един човек колкото повече страда и колкото повече се отдалечава от своята страна, той още повече се привързва към нея и още повече я обича. Остава му само тъгата, в замяна на която има морално утешение, че страда за правдата, за истината“.
В Македония под Робство; Солунското Съзаклятие (1903 г.), Подготовка и Изпълнение.
Но бедният бърсяк, комуто било отредено да играе видна роля във въоръжението на родния му край, сполучил да избяга от Анадола и след дълги преживявания и скитания по чужди земи той се озовал в родното си село.
По това време Костурският революционен комитет пристъпил към въоръжение на своите бойци. Оръжие трябвало да се купува от Гърция тайно и да се пренася през границата, защото от България мъчно можело да се пренася. Пък малцина можели да се заемат с тази смела и отговорна конспирация, която влече след себе си тежки последици.
Организаторският и предприемчив дух на Фани Попов тук именно се проявява във своята стихия. Той се отдава всецяло и безвъзмездно в услуга на организацията за снабдяването и с оръжие.
И през много тъмни безлунни нощи, когато всеки се прибираше из къщите си на покой и не смееше да замръкне навън, Фани Попов скиташе по незнайни пътища и друмища, газейки буйните реки край гръцката граница със своите натоварени катъри. Много безсънни нощи изживява той, гонен и преследван, заставяйки катърите да слизат с тежкия товар през урви и сипеи, за да заличи следите си. Хайдушката романтика го бе погалила с пълни шепи. И шеташе безспирно Фани със своя мулешки керван, натоварен с гръцки пушки „Гра“, очаквайки с трепет да изгрее зората на свободата.
И един ден, през 1900 година, като предава стотина пушки в организационния склад, пристига в с. Бобища на почивка. По посочване на гръцката пропаганда, той бива арестуван и отведен в с. Прекопана. Там бива подложен на жестоко изтезание да изкаже склада на пушките, но той устоява с чиличена твърдост и дума не продума. И само с голям откуп той излезе от затвора.2
И пак зачака Фани Попов безлунните нощи, за да прехвърли от своя мулешки керван граничната линия от Македония за Гърция. Той беше на своя пост като верен страж.
През 1901 година, след прекарване на голяма партида от Гърция, той предава оръжието в склада на ВМОРО и само с пет пушки „Гра“ пристига в родното си с. Бобища, които смятал да даде на своите близки. А потерата била влязла в дирята му. Но вдъхновеният и неустрашим конспиратор, със своя съобразителен ум и смелост, за да запази себе си и семейството си от гибел, бързо свързва пушките и когато полицаите влезли да правят обиск, той скача от покрива в съседния двор, без да бъде забелязан.
Полицаите останали очудени от бягството на неуловимия комита и Костурският каймакамин го обявява за нелегален.
И за да отбегне от бдителното око на гръцката пропаганда и турската власт, той отива в Долна Преспа в четата на Коте от Руля, а през септемврий 1902 година той се присъединява към четата н полковниик Анастас Янков, като взема участие в еднодневното сражение на турските пълчища с четата в Бобицката курия.
След като полковник Янков напуща Костурско, Фани Попов остава в четата на неговия заместник Петър Гайков3. На 8. Ноемврий 1902 год. (Архангеловден) четата денува в къщата на Методий Папазалов в с. Бобища. В ранни зори пристигнала потера и заобиколила къщата. Всички спели. Буден страж останал само Коста Чаушът. Той чакал и следил. Задал се с коджабашията4 с купчина войници. Чаушът вдига пушката и застрелял предателя коджабашия. Всички скочили, грабнали пушките и се почнало ожесточено сражение. Манлихерите и маузерите запели своя жесток химн.
Към пладне, като схванали, че комитите няма да се предадат, турците напръскали с газ къщата и я запалили. Виждайки, че ще изгорят живи, шестимата смелчаци, като вихър отварят вратата и се втурват на нож. Със своя устрем те повалят първата редица низами. Но от залповете на поставената вдясно засада паднали убити Петър Гайков, Демир Кономладски, Кузо Погончев и Григор Загорчински.
Останали живи само Коста Чаушът и Фани Попов.
И османлиите очаквали да се предадат в плен.
Но двамата бранници не мислели да се предават.
Чаушът се изкачил на покрива, хвърлил няколко бомби и направил големи поражения всред войската. При хвърлянето на последнята бомба, в миг огнените езици на горящите греди го обхващат и претеглят към себе си.
И Чаушът изчезва всред огнената стихия.
Фани Попов видял героичната смърт на петимата си другари, но все пак не изгубил присъствие на дух. Той видял пред себе си ехидно хилещата се смърт, грозна като вещица, а далеч от нея видял красивите зъбери на гордия Вич.
И изведнъж, с лъвски скок, той скочил пред очите на смаяните войници от покрива на къщата. Макар силно контузен, той сполучил да се прикрие от къща на къща, от двор на двор и през настъпилата нощ избягал в с. Чурилово.
И дълги години броди той в родния си край с Никола Андреев Алайбег5.
Георги Константинов Бистрицки пише за него: „Кольо Мокренски (Никола Андреев, Алай бей) от село Мокрени, свършил с отличие курса на българската гимназия във Варна, крупна личност, авантюрист с писателско перо, великан с Крали-Маркови сили, велик страж народен, легендарен герой и съперник на Чакаларова, бе щастлив да дочака хуриета, но отпосле бе убит вероломно от братски куршум - от ръката на най-верния си другар-съселянин Турчето в родното си село през 1910 г.“
Бистрицки. Българско Костурско, Ксанти, 1919, стр. 51.
През пролетта на 1907 година, изтощен от дългогодишната си революционна дейност, Фани Попов пристига във Варна и в разцвета на своята бурна младост, едва навършил 40 години, заболял и починал, като оставил на произвола на съдбата четири малолетни момичета и единственото си момче Благой Фанев.
Христо Силянов в „Писма и изповеди на един четник“ нарича Вич комитския Божигроб и още пише за него: А Вичъ...
„Той се отсича цял в прозрачна мъгла. Куп по-низки висоти, струпани около него, му служат за подножие. Царствен и могъщ, той приковава погледа и примамва душата като мечта“.
И отлетя в небитието един смел бранник, без да може да види своя роден кът, без да може да се полюбува на тъмните води на дивна Преспа и окървавените зъбери на гордия Вич.
1Теофан Попкостадинов
2Фани Попов е участник в пренасянето на оръжие от Гърция за Костурско; заловен от турската власт след предателство на Симо от Клисура; сполучва да избяга от затвора и се включва в редовете на четата на полк. Ан. Янков; остава в четата на Петър Гайков; по време на ликвидирането й на 8.11.1902 г. успява да се спаси и да се прикрие в Которската планина; починал през 1919 г. във Варна. (виж: От София до Костур..., с. 157; Освободителното движение в Македония..., т. І, с.XLІV; Из архива на Гоце Делчев ..., с. 604; Каратанасов, Зл. Черковно-училищното…, с. 42; Райчевски, Ст. Бежанците от Македония…, с. 281.).
3Петър Гайков завършва Подофицерското военно училище в София и постъпва на военна служба. През 1899 година Петър Гайков става член на ВМОК, отговарящ за стрелковата подготовка на четниците ѝ. Сътрудничи си с капитан Стойчо Гаруфалов и полковник Анастас Янков, на когото е помощник войвода от май 1902 година. Като такъв прекарва известно време с четата на Иванчо Карасулийски в Гевгелийско. Стига се до разрив между двамата, когато Иванчо отказва да убие ръководителя на ВМОРО в Серменин Петър Попов, който разкрива готвеното въстание в района от Върховния комитет. В края на август 1902 година полковник Анастас Янков назначава Петър Гайков за районен войвода в селата Загоричани, Зелениче, Бобища, Олища, Черешница и Прекопана. На 7 септември прави неуспешен опит за вдигане на въстание в Загоричани, а на 10-ти дава сражение на турците в местността Корулица. След заминаването на Янков за Гърция в Костурско остава Гайков с двама четника - Кузо Погончев и Фани Попов. На 7 ноември влизат в Бобища, за да се снабдят с пари и да заминат през Гърция за България. Предадени са от кмета Константин Чулев и зет му Васил Гелев Бутлов и на сутринта на 8 ноември 400 войници от Загоричани обсаждат Бобища. В сражението е убит кметът предател и протогерът на селото Илко Хр. Вергов, запалил обсадената къща. Четниците правят опит за пробив като Фани Попов успява да се спаси, Кузо Погончев е убит на нивите, а войводата Гайков загива край реката след като свършва патроните и счупва пушката си. Телата на Погончев и Гайков са разнасяни из Костур. Петър Гайков е погребан в братска могила в Апоскеп, заедно с други дейци на македонското революционно движение. Георги Константинов Бистрицки пише за него: ”Петър Гайков, с прогимназиално образование, представителен мъж - великан, пламенен патриот, напуснал родното си място, за да помогне на костурския роб, загина геройски в кръвопролитно сражение в с. Бобища (след като беше минал и третата огнена линия), като дори и след смъртта си с грамадния труп, пренесен и прострян в двора на костурския конак, е всявал ужас на турчина.”
4Коджабашия (тур.) – селски кмет, старейшина.
5Никола Андреев учи в Костурското българско третокласно училище. Завършва с отличие пети гимназиален клас във Варна, а после за кратко следва във Военното училище в София. Постъпва на служба в Осми пехотен приморски полк. Напуска военната служба, за да се отдаде на революционна дейност, привлечен във ВМОРО от Лазар Поптрайков и Тома Давидов. Четник е за кратко при Марко Лерински през 1902 година. Става агитатор в Костурско, а после и войвода. В началото на Илинденско-Преображенското въстание не успява да превземе Клисура, после с помощта Пандо Кляшев, Пандо Сидов, Васил Чекаларов, Манол Розов и Марко Иванов превземат Клисура и Невеска. След въстанието заминава за България, но в 1904 година се връща в Македония и става лерински войвода, като през 1905 година е заместен от Кочо Цонката. Става кайлярски войвода. След Младотурската революция в 1908 година се легализира и става учител в родното си село Мокрени. Става деец на Съюза на българските конституционни клубове и е избран за делегат на неговия Учредителен конгрес от Емборе. През септември 1910 година след възстановяването на революционната организация отново става нелегален.
РЕВОЛЮЦИОННИте БОРБИ В ДРАМСКО
ДИМИТЪР ЗАПРЯНОВ
(1883-1909)
Димитър Запрянов е роден през 1883 год. в с. Кара-Орман, Хасковско1. Той беше младеж с крайно буен темперамент. Тесни бяха за него родопските баири и той още 18-годишен юноша, в началото на 1902 год. става четник в Одринско, а през 1903 год. взема участие в Преображенското въстание. През 1905 год. като войник в 8 пионерна дружина в Стара Загора, той дезертира и замина в Драмско с четата на войводата Михаил Даев. Като четник и войвода, Димитър Запрянов се прояви със своята бойкост и смелост.
Романтиката на Македония бе привлякла в Серския и Драмския край буйна младеж, която се бореше всеотдайно на два фронта – с турци и с гръцката пропаганда.
На 24 декемврий 1905 г., като четник в Зъхненската чета на Христо Манов, взема участие в организационното събрание в с. Горенци – Зъхненско. Горенските гръкомани предават четата. Войската от с. Егри-дере и башибозук от с. Пършово пристигат в с. Горенци и обсаждат селото. Четата се намира в черквата. Положението е критическо, но никой не изгубва присъствието на дух. Бързо се изкопва една дупка в черковната ограда и през нея четниците навлизат в съседния двор; оттам те се опитват да излязат извън обсадата, но се натъкват на засади и се почва сражение. След едночасов бой, четата със щурм сполучва да се промъкне през турските вериги и пристига в с. Калапот – Драмско.
На 17 януарий 1905 г. Запрянов заедно с другарите си Тачо х. Стоенчев, Тодор Берберов и милиция от с. Скрижово, взема участие в засадата на местността „Голак“ – Скрижовско землище – при пленяването на андартския капитан Колуш и двамата андарти Атанас и Кочо, отиващи в с. Егри-дере за отпразнуване на Атанасовден.
Наскоро след тази акция, околийският войвода Мих. Даев възлага на Зъхненската чета да приложи наказателна санкция на Серския революционен окръг върху гръкоманина Васил Камбуков, от с. Егри-дере, председател на гръцкия комитет в Драмския окръг, едър тютюнотърговец. Четата, състояща се от Христо Манов, Димитър Запрянов, Тачо х. Стоенчев, Тодор Добринович, Тодор Берберов и др., влиза в с. Егри-дере и тайно се приближават към къщата на Камбукова. Един от гавазите на Камбукова съгледа четата и веднага от къщата последват няколко залпа. С риск да бъде убит, Димитър Запрянов с един лъвски скок се покачва на зида, силно обстрелян от къщата, бързо скача в двора и сполучва да отвори пътната врата. Четата навлиза в двора, посрещната от залпове, навлиза в стаите и в ръкопашен бой избива Камбуков и гавазите му, след което запалва къщата и бързо отстъпва в планината. Квартируващата до самото село застава от 20 турски войници започва да обстрелва четата, но не се осмелява да тръгне по следите й.
През пролетта на 1906 година гръцкият митрополит на Драма, Христосимус, придружен от дякона си и 10 души турски джандарми, обикаля по ред селата Плевня, Горенци, Егри-дере и др., заплашвайки българското население да напустне екзархията и премине в лоното на патриаршията, като даде нови нуфузи2 и се покаже от гръцка народност. Тази владишка агитация повлиява на голяма част от селяните в с. Горенци. Под давлението на гръкоманската организация в селото мнозина селяни, поради страха от гръцкия владика и Котина, стават гръкомани. Новият гръкоман Котин, знаяйки, че с деянието си нарушава статутите на организацията и последнята не ще му прости за това родоотстъпничество, чрез гръцкия митрополит в Драма сполучва да настани в с. Горенци една група от 20 войници за охрана на селото от четнишко нападение. При това положение четата мъчно можела да навлезе в селото и накаже Котина останалите горенски първенци гръкомани. Драмският околийски войвода Михаил Дайев – подпомогнат от своите помощници и четници – след ред съвещания, взема решението: да поръчат 6 костюма аскерски дрехи комплект със 6 пушки „маузер“, с нужното за тях снаряжение, в гр. Кавала. Тая поръчка в скоро време била изпълнена и препратена в с. Скрижево.
След получаване на известието от с. Скрижево, че поръчката е получена, възлага се мисията на Зъхненската чета, под водителството на Христо Манов, да отиде в с. Скрижово, да приеме снаряжението и с него да преоблече и въоръжи шестима четници, които владеят добре турски и не са познати на селяните в село Горенци, за да влязат в селото и арестуват, уж по заповед на Зъхненския каймакамин, селския първенец Котин, като над селото ще бъдат посрещнати от четата и отведат пленника в планината, където да приведат в изпълнение наложената му санкция от Драмския окръжен революционен комитет.
Решението е било много смело, но, веднъж взето, трябвало да се изпълни. Четата пристига в с. Скрижово, получава оръжието и снаряжението. Войводата Манов избира четниците: Тодор Берберов, от гр. Копривщица; Наум Терзистаноев, от гр. Балчик; Георги Баталов, от с. Волак, Драмско; Димитър Каракузов от с. Калапот, Драмско; Иван Арнаутчето – от Битолско; Иван Златков от с. Клéпушна, Зъхненско – всички владеещи турски език, преоблича ги в аскерските дрехи и въоръжава с маузери.
При това положение, четата остава да прекара първия ден на Великден в местността „Остров Бърци“ над с. Скрижово. Там пристигат ръководителят и първите хора на организацията в с. Скрижово и прекарват заедно с четата праздника.
След праздника четата се снабдява за два дни и отпътува за с. Горенци, прикривайки се в една гъста гора сред планината. Завалява силен дъжд, който продължава цели два дена. Очаквайки да спре проливния дъжд, четата навлиза в едно дере, което завършвало с една наклонена стена, няколко метра висока. На върха на стената бил поставен за часовой четникът Димитър Каракузов, а долу в дерето, Тачо х. Стоенчев. Макар че четата е била на прикрито място, по една случайност, тя била забелязана от един гръкоманин – овчар, който съобщил на горенските чорбаджии – гръкомани; които пък от своя страна изиграли добре своя юдинска роля. Веднага от Драма, Серес и Кавала пристигат войски, под началството на Тефиков (бивш български офицер), по народност турчин и Мехмед Колааси, началник на авджитабура3. Рано сутринта, на 16 Април 1906 година, когато всички четници спели, часовият на „Динкова Поляна“ Димитър Каракузов вижда пристигащия аскер и съобщава на Тачо х. Стоенчев, който бързо дига четата на крак. Войводата Христо Манов дава нареждане на четата да се приготви за бой, а той и Тачо х. Стоенчев се изкачват на скалата при Каракузов и виждат настъпващите турски вериги, с приготвени пушки за стрелба. Манов дава сигнал и тройката отправя залп към командването на войската. От така неочаквания залп падат убити един офицер и сигналистът, аскерът се огъва, една част от него хуква да бяга, а друга част почва да заема позиции към височината. Цялата чета се намира в безизходно положение. Тя трябва да води борба за живот и смърт с 2-3 хиляден противник. По заповед на войводата преоблечените с турски аскерски дрехи излизат напред по посока на висотата „Пиляф-тепе“, а Димитър Запрянов с трима четници се отправя към съседната висота. За миг се разиграва следната комедия: шестима четници с аскерски дрехи почват да бягат напред, а останалите да ги гонят. Редовната турска войска, виждайки как „аскерът“ бяга и комитите го гонят – понеже е от три гарнизона и войниците не се познават един друг – ударва на бяг. Докато се опомни турската войска – понеже местността позволява – шестима преоблечени „аскерлии“ и Димитър Запрянов с групата си заема показаните им позиции на двете височини. Христо Манов с останалите четници трябвало да заеме позиция на един гол хълм. Пръв настъпва Христо Манов, а след него другарите му. Преминавайки през „Динкова Поляна“, турският аскер от 500-600 души отправя силен пушечен огън. Манов дава заповед бързо да преминат незалесеното пространство. За миг стрелбата се засиля, Манов, виждайки, че аскерът може го обхване, бързо избягва напред десетина крачки и заляга, а след него и другарите му. Там около половина час се води ожесточено сражение, като веригите на прииждащите турски части обхващат четата като в обръч. По едно време Тачо х. Стоенчев, нечувайки нарежданията на Манова, няколко пъти го запитва накъде ще отстъпват, без да получи отговор. Като мълния през ума на залегналите край него четници преминава мисълта, че буйният и решителен техен началник трябва да е убит. Един от четниците, под град от куршуми отива при Манова и вижда, че неприятелски куршум е пробил челото му. При един малък застой четниците поставят убития си водач с обърнат поглед към „Пиляф-тепе“. Под прикритието на пушечната стрелба от Пиляф-тепе и от групата на Димитър Запрянов, вземайки си последно прости от убития си водач, Тачо х. Стоенчев, Георги Баталов и Иван Арнаутчето заемат предназначената позиция.
Трите групи от четата водят сражението до късна нощ. Към 2 часа след полунощ четата сполучва да се прикрие в гъстата гора, отбягвайки засадите и през „Добро поле“ отива в планината „Боз Даг“, а оттам и в монастиря „Св. Димитър“, откъдето взема храни и заминава за с. Куманче – Неврокопско.
След убийството на Христо Манов, на Димитър Запрянов се поверява началството на Зъхненската околия.
Наскоро след сражението на „Пиляф-тепе“, Запрянов с четата си влиза в с. Алистрати – Зъхненско, в което имало само няколко къщи екзархийски. Четата влиза в къщата на един от верните хора на организацията, обаче била забелязана от гръкомани и предадена. През деня пристига потера и обсажда къщата. Запрянов, виждайки, че положението е критическо, бързо хвърля една бомба, която нанася поражение всред неприятеля. В настъпилата суматоха отваря вратата, излиза навън и с един замах на сабята си посича един от аскерлиите, след това четата бързо се отдръпва пред очите на вцепенения противник. Потерашите, подгонени от своя началник, почват да обстрелват четата, почва се сражение, обаче, от безумната храброст и решителност на Запрянова, сплашеният противник здраво се притискал в позициите си. Последвала друга бомба и четата сполучва да се отдръпне в планината.
През м. Септемврий 1906 година четите на Д. Запрянов и Стефан Чавдаров4 поставят засади, а да заловят гръкоманина и турски шпионин Бос Купчу, от с. Плевня – Драмско. Двете чети са в и около с. Плевня. Чавдаров заема позиция край една плевня на един кръстопът и изпраща двамата си четници, студентите Никитов и Стефанов, придружени от трима селяни от с. Плевня, на засада на другата страна на пътя, а по това време Димитър Запрянов с 12 четници заема една чука между Просечен и Плевня (разклонение от Драмския Боздаг). Четниците Никитов и Стефанов, като неопитни, не поставили часовой; двама турски джандарми, минавайки по пътя, чули гласове в плевнята, надникват в плевнята и ги забелязват. Джандармите заключват отвън плевнята, без да забележат Никитов и Стефанов клопката, в която са попаднали. След това джандармите съобщават на квартирующия в с. Плевня аскер, който бързо взема мерки и огражда плевнята. В това време бинбашията Тефиков произвеждал полково учение със задача „атаката на с. Плевня“. Щом съобщили на Тефиков за затворените четници в селската плевня, той бързо настъпва с полка си към село Плевня. Димитър Запрянов, виждайки как войската обсажда плевнята, отправя залпов огън всред редовете на неприятеля, за да даде на двамата студенти да излязат от плевнята; също и Чавдаровата група поддържа залпов огън, обаче вратата на плевнята се оказва заключена. Бинбашията Тефиков се отправя веднага към заетата чука от Запрянов, където се започва ожесточено сражение. Убеден, че с пристъп не ще може да заеме чуката, бинбашията се отдръпва, давайки няколко жертви, навлиза в село Плевня и с умели движения – понеже теренът му е позволявал да направи войскови движения отива в тил на Димитър Запрянов, друга част от войската загражда хрентяга и я запалва отдалеч. Никитов и Стефанов, виждайки положението, в което са изпаднали, с прикладите на пушките си разбиват вратата и излизат навън, обаче, падат от куршумите на неприятеля. Четите на Запрянов и Чавдаров водят сражение до късна нощ, след което Запрянов сполучва да се промъкне през веригите на аскера и отстъпи към Неврокопско, като загубата на четата е само 4 ранени четници; четата на Чавдарова пък, не можейки да се изтегли, благодарение на верни хора на организацията, остава в селото и, макар че аскерът обискира много къщи, четата прекарва цял ден в селото и вечерта излиза да се оттегли, обаче, попада в засада и след една малка престрелка успява да се измъкне без никакви жертви.
Димитър Запрянов с четата си през 1907 год. влиза в с. Волак, Драмско, залавя известния гръкоманин организатор на гръцки чети Маджир Купчу и го наказва със смърт.
През същата 1907 година Запрянов с четата си опожари половината от къщите на гръкоманското село Анасташи – Зъкненско.
Хуриетът завари Димитър Запрянов като Кратовски войвода.
През 1909 година Димитър Запрянов падна убит вместо от неприятелски куршум, от братска ръка.
1С. Кара Орман – дн. Черногорово.
2НУФУ̀З м. (от араб. през тур.) Остар. 1.Лице, човек, жител, глава от населението. 2. Група от населението, обособена според народност, вероизповедание и под. Речник на българския език. Институт за български език, https://ibl.bas.bg/.
3Авджитабур (тур.) – 1. ловна дружина; 2. Табур или табор е главната структурна единица (батальон) в състава на въоръжените сили на Османската империя. Тактическо подразделение на редовната армия, което е предназначено да води бойни действия в състава на военна част-алай (полк). Използва се в родовете войски: пехота, кавалерия и артилерия. Съставен е от 8 бюлюка (роти). Три табура формират алай (полк).
По време на война числеността на табура е: за пехота (пияде табур) 650 щика, за кавалерия (сувари табур) 100 саби, за артилерия (топчи табур) 100 артилериста. Понякога към табура се придават временно и нередовни въоръжени лица (башибозук). Командва се от офицер. Войнишкият състав е въоръжен с лично стрелково и хладно оръжие. В мирно време съставът на пехотния табур е по-малък и достига до 250, а понякога и до 100 войника. Развръща се до военновременната си численост чрез мобилизация на запасни войници (редифи).
4Стефан Чавдаров завършва втори прогимназиален клас в родния си град Стара Загора и се присъединява към ВМОРО. Става четник при ахъчелебийския войвода Пейо Шишманов и участва в Илинденско-Преображенското въстание. След потушаването на въстанието през 1904 година Стефан Чавдаров е определен за подвойвода в драмската чета на Михаил Даев. Там са още Пейо Гарвалов, Тодор Паница и Димитър Запрянов. През 1907 година Стефан Чавдаров става войвода на собствена чета от 18 души. Двете чети правят опит да пленят английския полковник Елиът, но акцията е осуетена от турската армия. Стефан Чавдаров дава сражения на турски войски, на няколко пъти предаден от гъркомани, при селата Просечен и Плевня. След убийството на Михаил Даев през октомври 1907 година Стефан Чавдаров застава срещу групата на Яне Сандански. Неколкократно изпраща писма до Централния комитет и Задграничното представителство на ВМОРО срещу действията на Сандански.
В началото на 1908 година Стефан Чавдаров е назначен за войвода в Кривопаланечко, а след Младотурската революция през 1909 година Чавдаров заедно с Георги Занков и Дине Дробенов се опитва да възстанови организацията в Серския окръг, но четата им е разбита между селата Търлис, и Кърчово от 20 жандарми и милиционери българи, под водачеството на мюдюрина на Горно Броди Владимир Икономов, Таската Серски и Чудомир Кантарджиев. Чавдаров заедно с трима четници бяга в Драмско, Занков се спасява към Горноджумайско, където отново е разбит и ранен, а Дробенов заедно с четирима четници е арестуван. Арестуван е и лежи няколко месеца в затвор. След освобождението си участва във възстановяването на ВМОРО на Тодор Александров и в периода 1910-1912 година Стефан Чавдаров е войвода в Горноджумайско и Малешевско. След започването на Балканската война през есента на 1912 година Стефан Чавдаров е начело на чета №14 на Македоно-одринското опълчение. Заедно с четите на Йонко Вапцаров, Георги Занков, Лазар Колчагов, Таско Кочерински, Михаил Чаков, Лазар Топалов, Андон Кьосето, Пейо Яворов и други оформят отряд, начело с Христо Чернопеев. Заедно с 12-а рота от 27-и Чепински полк отрядът атакува Мехомия. Чавдаров оглавява Струмския отряд на Опълчението. През Междусъюзническата война Чавдаров служи в 13-а кукушка дружина на Опълчението, а през Първата световна война служи в 67-и пехотен полк. След края на войната се оттегля от революционна дейност и се завръща в България.
ПАРАШКЕВ ЦВЕТКОВ1
(1875-1903)
След създаването на ВМОРО на Битоля се наложи да играе видна роля в македоно-одринското освободително движение. Той стана културно средище на първите хора в движението и одухотворяваше революционните и социалните борци. Заговорили се за Илинденската епопея, в миг пред погледа ни блесне с великолепната си красота и плодородие Пелагонийската равнина, всред която са разположени градовете Прилеп, Битоля и Лерин със стотици села, пръснати като купчини гъби из полето. Към което селище да обърнеш поглед, на една страна виждаш висока двукатна бегска кула – типичен знак на феодализма, а на другата страна – схлупени селски хижи – знак за закрепостени селяни. И млади и стари от ранни зори до тъмни нощи работеха по ниви и ливади, по градини и угари, но трудът им се ограбваше от бегове и от кехаи, нищетата хлопаше по схлупените бордеи, а народът се израждаше.
По-голямата и по-плодородна част от работната земя беше заграбена от беговете-феодали и се даваше на закрепостените към чифлиците им селяни земевладелци да я обработват на изполица. Всеки бег даваше работна земя според числеността на работната ръка във всяко семейство, даваше им зърно за посев и правото да си построят жилища. Полученото произведение, след изплащане на десятъка, се разделяше по равно: едната половина на бега, а другата половина на изполичаря и неговото многочислено семейство. Вън от това си узаконено право, бегът насила заставяше селяните да изплащат от своя дял всички данъци; да превозват ангария и в други негови владения; да му мелят брашно по водениците и разни други тегоби.
Не стига това. Настъпиха страшни времена. Банди от свирепи харамии се ширеха в равнината, влизаха из селата, ограбваха и избиваха селяните и озлочестяваха челядта им. Никой не знаеше, като замръкне, дали ще осъмне. Оголяха и опростяха селяните из богатата Пелагонийска равнина, но безропотно понасяха страшния гнет на османлиите, само и само да запазят живота на своята челяд.
И изведнъж от Бабуна до Нидже и от Морихово до Крушово, всред закрепостените ратаи из бегските чифлици, се понесе благата вест, че челните редици на ВМОРО застават в жестока борба с харамийските банди и че на терора с терор ще се отговаря.
В миг светна ярка светлина пред очите на поробената райа, радост бликна в душите на ратаите и огря сърцата им.
И запя равнината своята тъжна песен, пригласяна от хорови песни на жетварки из жлътналите ниви и косачи по зелените ливади. Вдигнаха нагоре чела селяните-ратаи и весел смях огласи хайдушките поляни, удари планинските чукари и се понесе пред девет гори в десета.
Замислим ли се за ония романтични времена, пред погледа ни в миг ще се занижат силуетите на героичните деца на Пелагонийската равнина, бродещи хайдушките поляни и планински осои. Незабравим низ от легендарни чеда на потиснатата под игото на османлиите родина, които с тиха радост в душата, подбираха, обучаваха и въоръжаваха млади момци в селските чети.
Може ли да се забравят засмените лица на бродещите из Пелагония будни народни синове: Георги Сугарев, Марко Лерински, Павел Христов, Парашкев Цветков, Петър Ацев, Дядо Андре, Кръсте Гермов, Славчо Пирчев, Алекси Кошка, Димко Могилчето, Трайко Краля, Йон Пашата? Не... Не... Никога!...
В предилинденската и илинденската епоха обилна вяра в борбата озари душата на народните учители и неуките народни синове. В хубавата Битоля, кацнала в полите на Пелистер, рядко се срещаше гражданин вън от редовете на ВМОРО. Всеки с радост отдаваше своите морални и материални сили и способности, един по друг пристъпваха към жертвената клада да се постигне час по-скоро тъй желаната свобода. Четнишките купчини обикаляха селата и внасяха радост и бодрост всред измъчената райа, диреха и наказваха със смърт золумждиите аги и бегове, арнаутите-харамии и народните изедници.
В тази борческа Битоля, увенчана с толкова много романтизъм, всред която цяла учебна година Михаил Герджиков, като учител в гимназията, с паспорта на „Тодор Луканов от Плевен“, конспирираше пред очите на турската власт, намери своето вдъхновение и певецът на свободата и светлината Парашкев Цветков. Той се влюби страстно в дивната Пелагонийска равнина и в миг забрави своя роден край и с устрем се понесе към безсмъртната красота.
А кой беше Парашкев Цветков?
Роден през 1875 година в града Плевен, той завършил гимназия в София, а консерватория в Прага и Дрезден. Цветков е от оная купчина идеалисти от пределите на свободното княжество, в душата, на които гореше свещеният огън на свободата и светлината и не намираха сили да се борят и притъпят в своето подсъзнание повелята на своето лично „аз“, която повеля им налагаше да се борят за свободата на поробените и угнетените. И, естествено, буйният и темпераментен Парашкев Цветков не можеше да постъпи другояче. Той се покори и изпълни повелята на своя вътрешен глас и през есента на 1902 година стана учител по български език и пение в Битолската гимназия. Със своята твърда воля и характер, с приятната си външност и хубава усмивка, той жънеше само успехи. Възторжената душа на Парашкев, бликаща от неговите черни искрещи очи, със своя романтизъм и героизъм плени и млади и стари. Той стана любимец не само на учащата младеж, но и на цяла Битоля.
Той е учител на младежта в гимназията и вън от нея, а едновременно с това поема грижата за възпитанието и обучаването децата на руския консул в Битоля – Ростковский, поради което влиза във връзка с чуждите мисии в града.
И един ден, когато ранните минзухари и кокичета едва бяха пробили снежнобялата покривка на Пелагония, за да не бъде заловен от полицейските власти, той се озова във височините край с. Облаково, като районен войвода в полето. Заобиколен от Александър Кошка и Димитър Филдишев, дядо Андре Йован Кафеджията, под вещото ръководство на войводата Георги Сугарев, Парашкев Цветков литна да брани селяните-ратаи от алчните бегове и агалари по чифлиците из Могила и Паралово, Карамани и Добромир, Църнобук и Кукуречани.
И тоя вдъхновен певец на свободата, бродещ схлупените хижи на потиснатата райа, безспирно пееше като някаква вълшебна симфония на Пелагония, дивната песен за чиличената мощ и бодър дух на легендарните Самуилови бърсяци.
И със затаен дъх слушаха млади и стари.
На Смилевския конгрес през април 1903 година Парашкев Цветков заедно с Георги Сугарев и Никола Петров Русински представляваше Битолската околия и бе избран секретар на конгреса.
Безспирно сновеше Парашкев своя революционен район и подготвяше мало и голямо да се вдигне с пушка на рамо в настъпващото и толкова очаквано Илинденско въстание.
Но не би...
И през една тъмна нощ, когато Цветков с четата си преминава шосето Битоля-Прилеп и влиза в с. Могила, бе забелязан от войскова част. На другия ден – 8. Май 1903 година – Битоля изживя страшен ден. Могила, отстояща на десетина километра от града, бе заобиколена от много войска. И след 36 часово сражение, когато турската артилерия палеше безразборно селските къщи, а кавалерия атакуваше четнишките позиции, хвърковатата чета на Парашкев Цветков с устрем се хвърля на атака срещу врага, за да си пробие път с бой с нож път през пламъците на горящите селски хижи, през гранатите и куршумите на османлиите. Всред жесток бой Парашкев Цветков падна тежко ранен и сполучи да се самоубие. Пред неговия труп паднаха и единадесет от четниците му. Само Александър Кошка и дядо Андре с четирма четници сполучиха да избягат от обсадата и поемат планината.
Людовик Нодо2, кореспондент на в. „Журнал“ в статията си „Всред ужасите“ от 3. Юний 1903 година пише: „От всичко, което видях в Македония, най-дълбоко впечатление ми направи боят при с. Могила... Вървяхме по грамадното поле, на което се намира Битоля и вече бяхме близо до града, като зачух няколко топовни гърмежи, придружени от пушечни изстрели. Скоро съгледах едно село, чиито очертания се губеха в сивкав облак, тежко повиснал във въздуха. Стълбове дим се издигаха от няколко къщи и от върха на една могила можах да разпозная далеч пред мене борците, как клекнали покрай низката полусрутена стена, бързо стреляха. С навлизането в селото научих, че чета комити, въоръжени с манлихерови пушки, влязла да търси храна. Издадена от шпионин, четата била заобиколена от 300 турски войници. Докато последните заграждали къщата, комитите, знаяйки каква съдба ги очаква, пеели патриотични, чийто припев слави смъртта слави смъртта на ония, които се жертват за свободата. Почнал се жесток бой... Като контраст на тия безформени лешове, наблизо лежеше почти непокътнатото тяло на един мъж. Като че ли е бил хвърлен от колата, с която е бил пренесен, и е паднал в чудно положение – с ръце, кръстосани като за последен горещ позив. Главата му бе прекрасна, глава на образован, или по-скоро на интелигентен човек и артист. Казаха ми, че са смъртните останки на професора по музика на класическата гимназия в Битоля, по име Парашкев Цветков. Ни една рана не грозеше чудната хубост на тоя покойник...“ [„Най-невярващият човек бе коленичил пред него и аз чувствах едно безумно желание да извикам: “О, нещастнико, нямаш ли вдовица, сестра, приятел, да дойдат и да се простят с тебе!” – следващото изречение е от Георги Домусчиев3 – б.м., Христо Милков].
Така загина тоя вдъхновен певец и възторжен зидар на Илинденската епопея в навечерието на въоръженото въстание, като даде своя дух и живот всред революционните и социални борби на измъчената райа в Пелагонийската равнина.
Георги Домусчиев:
„Навярно той бе унаследил темперамента на покойния си баща - неспокоен и непонасящ никакви неправди. Защото неведнъж и бай Тодораки - баща му, бе имал разправия с турци по време на робството. Че нали веднъж, без да му мисли, бе набил здравата сина на влиятелен турчин в града. Такова впечатление остави у мене на младини и синът - революционерът Парашкев Цветков.
Характер неспокоен, смел, правдив, искрено предан на всичко, което страда и изнемогва. Може би и самото време тогава помогна да изостави и укрепи у него такива редки качества. Говоря да 90-те години на миналото столетие (18 в., б.м.) - време на голям подем у младежта. Когато младите, с благодарни усилия върху себе си, се мъчеха да усвоят един по-широк кръгозор на мисли и идеи. Не можем обаче да отминем без внимание и добрите заложби у него. Само тъй можем да си обясним тая жажда по-късно у него за правда и свобода на роба.
И сега като че го гледам пред себе си жив - хубавец, с буйна коса и брада, прекомерно весел и приказлив. Много напомняше неговата фигура усвоената мода на онова време - да подражаваме на руските народници. По душа и сърце обаче Парашкев Цветков си остана само българин. Любещ с жар родината си и готов да даде живота си всякога за нея. Отзивчив и милостив към чуждата беда, той винаги тършуваше из празните си джобове, за да помогне с каквото може. Оставил е у мене впечатлението за човек, който в горната улица проси, за да раздаде в долната.
Не знам защо тъй кратко ми изглежда в спомените времето, през което другарувах с Парашкев Цветков. Докато се върне от Чехия и Германия, където учи музика, за да учителства - ето, че и аз заскитах по градовете. И един ден току чух за него нещо, което ме просълзи, че водил няколко часа бой с турците в Македония, докато вражески куршум го повалил.
Поради липса на учители тогава, завършилите гимназия приемаха за учители дори в класното училище. Нямаше ли възможност при такива условия Парашкев Цветков да заеме видна служба със своето високо образование? Да, защото с хубав успех той почна в Прага и завърши в Дрезден музикална академия. Вместо да стори това, той напусна удобният тук живот и отиде да учителства в Битоля. Защо направи това? Защото златото и личното добруване в живота не го привличаха. Той беше от ония избраници на небето, които живеят и умират за благото на другите.
Но и в Битоля той не се задоволява да бъде само преподавател - мъчи се да посади в душите на младите нещо повече. Какъв любимец е бил на своите ученици, се вижда от спомените на един такъв негов ученик, сега професор Алексиев: “Ние със захлас слушахме, пише последният, неговите топли слова от дълбините на сърцето му, с някаква омагьосваща сила. Покрай своето мъжество, той притежаваше и всичките качества на девствената душа. С всяка казана от него дума, той ни завладяваше… За мене още звучат думите му: - Любовта към отечеството е най-божествената музика на света…”
За нас, плевенци, скъп остана споменът за неговия славен подвиг при село Могила, Битолско. Заобиколен от турците, той запява със своите четници патриотични песни и се хвърля като лъв в първите редове към смъртта...“4
Парашкев Цветков
САМОДИВСКА ПЕСЕН
Стара майка син си чака,
а в гората звънна нож…
Някой пее - сякаш в мрака
някой плаче в тая нощ.
Битолска ли самодива,
или майка върху син?
Плаче птица, не заспива
и прокобата извива:
„Хубав, хубав, мъртъв син!”
МИЗИЯ
Кървава следа от път –
сабя Ботева в земята,
где ще видиш други кът,
тъй изстрадал свободата.
Вземам свидна бучка пръст –
що ли друго ми остава,
вика ми кръвта за мъст
и ме с Мизия прощава!
Литературен свят, https://literaturensviat.com/
1Параскев (Параскев) Тодоракиев Цветков, наречен Пролетин е български поет, патриот, революционер, е роден в семейството на изтъкнатия обществен деец и състоятелен плевенски гражданин Теодораки Цветков. Завършва трикласното училище в родния си град, а след това гимназия в София, където се сближава с Алеко Константинов и дейци на освободителното движение в Македония, сред които Трайко Китанчев и други. Учителства две години в плевенските села. През 1897 г. заминава за Прага, където учи музика и философия една година, а после в Дрезден, където учи музика две години и завършва консерватория с отличен успех. Там е инициатор на дружинка „Родолюбец”, която следи освободителното движение в Македония. След завръщането си постъпва като учител по музика в Плевенската мъжка гимназия, но работи активно и в учителското дружество „Братя Миладинови”. Диригент е на плевенския хор и струнен оркестър, редактор на вестник „Нова струя”. За пропагандаторската си дейност е изключен от училищата в цялата страна. Заминава за София, където работи като сътрудник на редица издания, пише стихове, превежда. През есента на 1902 г. заминава за Битоля, Македония, където е назначен за учител по български език в Българската класическа мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий” в града. Възпитател е на децата на руския консул в Битоля Александър Ростковски, служи за връзка между консула и Битолския окръжен комитет на ВМОРО. Влиза във ВМОРО през 1902 г. Почти всичките си пари дава за оръжие - препраща ги в Плевен, откъдето се получава въоръжението. Определен е за районен войвода на участъка Смилево - Гавято. На 15 април 1903 г. влиза с четата си в „столицата” на своя район Смилево. На 19 април 1903 г. е делегат на Битолския район на Смилевския конгрес, заедно с Георги Сугарев и Никола Русински,битолския район и секретар на конгреса, който взема историческото решение за обявяване на въстанието в целия македонски край. Назначен е за районен началник на битолския полски край. Четата му от 18 души, в оято са били и Дядо Андрей Петров и секретарят й Димитър Филдишев заминава за Битолско, за да се приготви за предстоящото Илинденско-Преображенското въстание. На 20 май 1903 г. тя пристига в село Могила. На сутринта на 21 май (стар стил: 8 май) 1903 г. четата е обградена от турска войска (кавалерия и артилерия) като в престрелката 28-годишният Парашкев Цветков е ранен и за да не попадне в плен, се самоубива. Умират още 8 негови четници, включително Кочо Песнаджиев, Димитър Филдишев и дядо Андрей Петров, а други 8 се спасяват. По-късно за отмъщение Георги Сугарев убива своя роднина Ристе (Христо) от село Секирани, за когото се е смятало, че е предал четата на Параскев Цветков.
„Тамо е Цветко войвода, тамо е крало бугарски" е песен за Парашкев Цветков. През 1942 година в Битоля се организира помен за Парашкев Цветков, на която присъства брат му д-р Александър Цветков. Същата година излиза и поемата „Могила“ от Цветан Чачовски на 16 страници, която също разказва за подвига на Парашкев. Цветков. През 1943 година годишнината от смъртта му е отбелязана отново. В 1944 година излиза възпоменателният лист „Параскев Цветков“.
На негово име са кръстени читалище и Македонското културно-просветно дружество в Плевен. Те, заедно с община Плевен, организират ежегодно поднасяне на цветя и венци на паметника на героя в Плевен и тържествен концерт на хора за македонските песни в града.
2Симеон Радев за Л. Нодо: (Това, което видях от Балканската война): „Друг един французки кореспондент ми беше познат от ранни младини и бях щастлив да възобновя с него старото приятелство. Той се казваше Людовик Нодо и представляваше големия френски ежедневник "Льо Журнал". Нодо бе име, популярно в кръговете на емиграцията. През 1902 г. той бе посетил Македония и пред френската публика бе представил със своя голям описателен талант, наклонен към драматизъм, както теглото на българското население, тъй и революционното движение. Това важеше за нас в България, но голямата си известност той доби през време на Руско-японската война, когато, кореспондент при руската армия, той бе пленен от японците. Аз всякога съм имал едно подозрение, че Нодо нарочно се остави да бъде пленен, защото искаше да види войната и от другата страна. Той прекарал цяла година в Токио и беше неизчерпаем, разказвайки спомени за времето, преживяно там. След като си предадеше вечерта телеграмите, ние се събирахме понякога в казиното. Той ме пренасяше далеч от събитията на деня, в незабравената от него Япония. Бил се оженил там, по съществуващия тогава японски обичай, с контракт за определено време и живял в новото си японско семейство като японец. "Вечерно време – разказваше той – през хубавите топли нощи излизах на разходка, придружен от цялото домочадие на съпругата си и предшествуван от слуги, един от които вървеше напред с фенер." Питах го дали е оставил след себе си някаква трагедия както в "Бътерфлай". "Не – каза той. – Скоро след моето заминаване тя се омъжи за един офицер от Генералния щаб." Забелязвайки моето учудване, той обясни: "В ония години една японка да живее известно време с бял чужденец – това се смяташе за нея като стаж в европейската култура."...Кореспонденциите му от Руско-японската война го бяха направили прочут. В предстоящата ни война с Турция той виждаше сега случай да се върне към описанията на боеве, което да поднови неговата именитост. Към тая си амбиция той прибавяше своите горещи симпатии към българския народ, родени във времето, когато ходи в Македония – и вярата му, че българската войска ще даде в тракийските поля сражения, достойни за обичания от него начин на разказване“.
3Домусчиев, Георги. Парашкев Цветков. Из книгата “Да си спомним за тях”, 1943 г., Плевен, брой 50 април 2013.
4Пак там.
АЛЕКСАНДЪР КОШКА
(1873-1907)
Първоапостолите на ВМОРО, озарени от много романтизъм и от хуманизма на XIX век, вписаха в скрижалите за свободата на Македония не само тая на поробените българи, но и свободата на всички живущи в нейните граници малцинства. Това становище на ВМОРО за равноправието на народите в Македония бе възприето от народните учители като свещено знаме и се почна усилена борба против чуждите пропаганди.
И в борбата на ВМОРО с пропагандите най-напред се пробудиха куцовласите от героично Крушово и от гурбетчийските селища в Пелистер и Бигла, като се почна идейна борба за народностното осъзнаване на влашкото малцинство. Всред тия борци, като пламтящ факел в тъмна нощ блести стройната фигура на романтичното дете на Македония – Александър Кошка.
Хубавото влашко градище Гопеш, кацнало като щъркел върху една от рътлините на Бигла, излъчи от своите слънчеви стрехи пелистерския войвода и организатор Александър Кошка. Той е от оная купчина власи, които всред домогванията на гръцката пропаганда да отождествява всеки християнин за грък, надрастнаха околните си и с всички сили поеха тежката задача да отделят власите от гърците, да влязат в редовете на ВМОРО и да бъдат нейни верни стражи в борбата за свобода. Той разби всред власите становището на пропагандата, поддържано през вековете, че Господ знае само гръцки език, като съзнателно застана на позициите на ВМОРО, да буди власите от невежество, да ги осъзнава и заставя да отварят влашки училища и черкви и да бойкотират гръцките такива.
В предилинденската, илинденската и следилинденската епоха българите и власите рамо до рамо отстояваха позициите на ВМОРО и техните синове смесиха кръвта си в Крушово, и в Смилево, и в Пелистер. Питу Гули, Георги Мучитанов, Кошка и мнозина власи умряха като идейни борци, на своя пост и будят култ всред народа със своя героичен подвиг.
Александър Кошка беше човек с голяма култура. Той завърши румънската гимназия в Битоля, следва медицина в Букурещ, но, посветен още в Битоля в революционните идеи на ВМОРО, той не можа да завърши медицина. През 1902 година, за да намери спокойствие и изпълни своя свещен дълг към поробения народ, той напуща университета и пристига в Битоля.
Години минават, но вместо да забравя едрата и стройна фигура на този идеен борец, в съзнанието ми той расте все повече и повече със своята чистота и искреност. Неговите думи „Един път се живее на този свят, а мнозина наши мислят, че заедно с парите си ще отидат пред св. Петра, та тук стават омразни на народа си със своята алчност“, не мога да забравя. Те никога не ще се забравят от българи и власи, гдето Александър Кошка е минавал. Той почна своята революционна дейност из влашките селища в Пелистер: Търново, Магарево, Маловище и Нижополе. През 1903 година той влиза в състава на Битолската полска чета на Параскев Цветков. На конгреса в Смилево, заеднo с Цветков участва и Кошка. Но не мина много и на 8. май 1903 г., пред вратите на Битоля, в с. Могила бе открита четата. В това сражение участваше почти целият битолски гарнизон. В жестоката борба загина цялата чета от около 20 души с войводата й, като по случайност можа да се спаси Алекси Кошка, дядо Андре и неколцина четници. За това героично сражение французският кореспондент Людовик Нодо писа в. „Журнал“ през м. юний 1903 година.
Алекси Кошка беше висок и едър мъж с мургаво лице, къдрава коса, брада и мустаци. Неговият орлов поглед внушаваше респект. Той владееше себе си и в най-тежки минути, като невъзмутимо посрещаше опасността. От края на 1905 година той пристигна в с. Попадия, Велешко, за да замине по канал в България. Настоявахме да си остриже косата и брадата, за да може незабелязано във Велес да премине големия мост на р. Вардар. Дачо Йотов пък на шега му каза: „Ако се облечеш в попско расо и туриш кюлюмявката, харно попче ще станеш и леко ще преминеш моста във Велес“. Той това и чакаше. Веднага помоли селския свещеник да му донесе дрехи. След малко Кошка влезе в стаята и всички останахме очудени. Диря не беше останала от рошавия комита.
- Искахте да ме облечете в попски дрехи, хайде сега да ме водите преку Вардар! – каза той с весел смях, като че ли цял живот е бил свещеник.
Той носеше кореспонденция на ВМОРО и парични средства. Щом ни съобщи това, решихме да го изпратим с Велко Попадийски до града. Близо край казармите Али чауш се усъмни във Велко и почна да ни следи и се отправи към група въоръжени патрули. Положението стана много опасно. Пазарен ден беше. В миг Кошка отвърза въжетата от сандъчетата на коня, каран от Велка, гроздето се разсипа на земята и турчета се сипнаха да събират грозде. В бързината кой повече да се налапа, те се сбиха. Виждайки положението, в което бяхме изпаднали, Кошка застана пред чауша и с всичкия си авторитет на свещеник, му заяви: „Под милостивата десница на падишаха и неговия пратеник каймакамина, не може да се краде грозде на селяните пазарджии... сега ще отидем при каймакамина...“. Изненада се Али чауш, обърка се и с войниците подгони турчетата, а в това време Велко с „попа“, заедно с двама велешани, се изгубиха всред прииждащите пазарджии, а и останалите четирима, поведени от организационни работници влязохме в една къща, оттам през няколко къщи се озовахме навътре в града. Подир обяд „попчето“ премина моста с пазарджии българи от с. Кнежа, заедно с другаря си Димитри Цингаров.
През пролетта на 1906 година Алекси Кошка се завърна в района си и започна системна борба против гръцката пропаганда, като премина през Препанско и Костурско, влезе във връзки с власите овчари по Пинд-планина и се завърна в района си, като създаде влашки ядра из Пинд-планина против гръцката пропаганда. Но и последнята не стоеше със скръстени ръце. Мнозинството от власите беха още всецяло в ръцете й.
През есента на 1907 година, четата на Кошка, завръщайки се от дълъг път, остава да станува в Маловищката планина. Там четата бе предадена от каракачани-гръкомани. Сипнаха се потери от Битоля и Ресен и в заведеното сражение Кошка и всичките му четници паднаха в жестоката борба.
От всички власи, активни членове на ВМОРО, Кошка беше най-интелигентният и прям революционер. Той беше се предал безрезервно на революционното движение. На 18 април 1907 година, на заминаване от Кюстендил за Македония, пред да премине границата по канал, той пише на брата си следната пощенска картичка: „Драги брате, Димитрий, моля те да не ми се сърдите, че не ви послушах да почакам още малко. Причината е огънят, който гори в цялото ми същество за свободата на родината. Ако знаеш колко голям е този огън, ти сам ще ме изпратиш по-скоро в родния край. За последен път ти казвам, прости!“
С това последно писмо Александър Кошка фотографира и остави за спомен своята чиста душа без остатък.
НИКОЛАЙ ДЕЧЕВ
(1880-1903)
Озарени от ведрите струи на буден романтичен дух, първоапостолите на ВМОРО безспирно бродеха по градове и села, по пръснатите низ планинските чукари хижи, да иззидат бранната мощ на поробения народ. ВМОРО придоби сила и могъщество едва с навлизането на народните учители в нейните редове. Свободолюбивият дух на героичната романтика облагороди всекидневния груб и суров живот и на учители и на учаща се младеж, вля в душата несломима вяра в борбата за свобода, много радост и красота. Наситени от много романтизъм, селските даскали в миг пораснаха в своите очи, добиха смелост и почнаха да будят народа от тежкия ярем, да му говорят за свободата и светлината, да му обясняват със живо слово, че животът ще добие съвсем друг вид, ако в душата на всички пламне копнеж за свобода. И с това те внесоха много детска наивност, вяра и чистота, радост и красота, които осмислиха и живота на поробената райа.
И всред гороломната буря, която лудуваше в душата на поробените, се роди стихийният бунт. В своя възвишен стремеж към безсмъртната красота на жертвените клади Гоце Делчев и Михаил Попето, Даме Груев и Георги Сугарев, Гьорчо Петров и Никола Карев, Христо Матов и Петър Попарсов, Пере Тошев и Тодор Лазаров, Сарафов и Давидов, Сандански и Чернопеев, Кръстю Асенов и Бабата, Марко Лерински и Митре Влаха, Мишо Развигоров и Христо Узунов, Лазар Маджаров и Петър Васков, Христо Узунов, Лазар Маджаров и Петър Васков, Георги Кондолов и Коста Нунков, Апостол Петков и Лука Иванов, Пейо Яворов и Пейо Гарвалов се изравниха и уточниха с безсмъртните учители Ботйов и Левски, Хаджи Димитра и Караджата, с Ангел Кънчева и Бенковски.
Но в своя пристъп към безсмъртната красота, окрилян от хайдушката романтика на Македония, Гоце Делчев преизпълни душите и сърцата на едва стъпилите в живота ученици в железарското училище в Самоков: Никола Дечев, Велко Миков, Делчо Кожцев, Петър Юруков, Тимо Ангелов, Пешо Самарджиев, Марин Григоров, Стефан Стойчев, Душо Желев, Николай Жеков и вписа в своя актив иззиждането на Железния ученически кръжок, към който се причислиха отпосле учениците от американското училище Добри Даскалов и Никола Дочев, а впоследствие и Крум Чапрашиков. Този кръжок на борци-идеалисти под ръководството на Велко Миков, уреди работилница за изработка на бомби и други бойни материали, нужни за целите на ВМОРО. Но тази „революционна“ дейност не задоволи романтиците от кръжока, които я сметнаха за недостойна само за търговците пред храма на свободата. И един по друг през 1899 и 1900 год. тия свободолюбиви юноши навлязоха в поробена Македония, като войводи и четници.
Този революционен кръжок изигра видна роля за подготовката на интелигентен кадър от войводи и организатори.
Между тоя красив низ от самоотвержени юноши, пристъпващи с устрем към жертвената клада, се записа с огнени знаци и името на безумно храбрия и самоотвержен войвода Николай Дечев.
Той е роден в героичната твърдина Стара Загора през 1880 год. и произхожда от род, дал кръвни изкупителни жертви за свободата на поробените българи. Закърмен от приспивните люлчени песни за Чавдар и Индже войвода, слушал с трепет разказите на неговите близки за изгарянето на рода, в родния му град, за избиването на хилядници жени и деца от свирепите орди на Сюлейман паша, в неговата непокварена юношеска душа се напластява мъст против потисника. Той е от оная купчина революционери, които всред вихъра на неравната борба, пристъпиха към безсмъртната красота на жертвената клада и върху свещените кости, на които израсна съзнанието на народа за вечна свобода.
Кольо Дечев беше чудно съчетание на грубата сила и нежната душа, които бликаха от неговата красива външност. Романтиката на освободителното движение с пълни шепи бе погалила това пламтящо от изблик на чувства легендарно дете на Стара Загора и му беше вдъхнала неизчерпаема сила и енергия. И всред развихрилите се бойове с османлиите той се бори вдъхновено и умря като един от най-видните войводи и четоводци през време на Илинденската епопея.
Той беше висок и снажен, весел и благодушен трак. От тоя жизнерадостен хубавец лъхаше не само здраве и сила, но и много топлота и братски чувства. Но когато се разсърдеше, страните му аленееха, а от очите му искряха светкавици. Със своята непринудена човечност и красота той беше любимец и на другари и на граждани.
Ако би могло да се повърне колелото на историята и повторно да видим ония чудно хубави дни на луд възторг, когато Колю Дечев водеше хорото из планинските осои, само тогава бихме се радвали на тая красива гледка. Но не би!...
През 1900 година той бе секретар на войводата Андон Кьосето, а през 1901 год. бе помощник на войводата Чернопеев. През 1902 г., макар и твърде млад, бе изпратен околийски войвода във Велешкия революционен район, който още не беше напълно организиран. Със своята симпатична външност, мъжественост и героизъм, в скоро време той сполучи да помири размирните и буйни глави в този район, в който и след това никога нямаше единодушие и единомислие в борбата. Този смел млад бранник само с погледа си се налагаше.
В началото на 1903 г. се появиха четите на Наце от Скаченци и сърбина Филипович. Тези две чети се стремеха да свържат Азот със селата през полето до града Велес, за да уредят канал за бъдещето навлизане на сръбските чети в Бабуна. Щом узна за движението на тия чети, Дечев веднага писмено ги предупреди да напуснат Велешко. Те, обаче, продължаваха да вършат своята пропаганда, заявявайки че не се боят от никого. Силно засегнат от думите им, той ги напада при с. Крива Круша и в заведеното сражение той разби тия чети.
През пролетта на същата година той се завърна по работа в България, престоя малко време и с нови бойни материали и чета потегли обратно към своя район. При с. Лески, Кочанско, сборните чети на Чернопеев, Дечев, Делчо Коцев, Коце Мазнейков и Пито Гули бяха ударени от многобройна турска потера. След ожесточено сражение четите се изтеглиха от полесражението, но четата на Дечева даде повече жертви и той бе принуден да се завърне в България и отново да се подготви.
През септемврий 1903 год.1, на път за Велешко, всред вихъра на избухналото Илинденско въстание, четата на Дечева заедно с още три чети се стреми да пробие път към Вардар, но при с. Луково – Кратовско, те се натъкнаха на плъзнали турски потери. На една страна се втурнаха в бой четите на Дечев и Григор Манасиев2, на друга – тия на Пожарлиев и Мурджев. Това беше на 12 септемврий. Цяло денонощие се водиха кървави боеве, известни под името „Луковската касапница“. Стотина четници заемаха три планински чуки, най-високата от която е „Шипков чукар“, разположена пред две по-низки чуки и е средище на позицията. При високата чука са най-добрите бомбохвъргачи и пиротехници, начело с поета Юлий Розентал, а на останалите две по-низки чуки са фланговете на четите.
Командующият турските войски изпраща вериги след вериги диви арнаути, но няколкократни им атаки са отбити от бомбовия огън и бодрия дух на изпълнените с романтика деца на поробената родина. Пред „Шипков чукар“ и на другите позиции се търкалят труповете на стотици османлии, но все пак останалите живи в бесни атаки преминават през труповете на покосените войници на последователни вълни през целия ден и нощ, разчитайки на численото си превъзходство и на религиозния фанатизъм.
Изтощени от глад, жажда, безсъница и преумора, шепата четници с оредели редици не могат да спрат потока от озверените арнаути. Центърът на позицията се огъва, на „Шипков чукар“ е невъзможно повече да се стои. Движейки се от позиция на позиция, Дечев е обект на обстрелване.
И в жестоката бран на „Луковската касапница“ намериха своята смърт войводите Дечев и Манасиев и незаменимите борци Юлий Розентал, Александър Соколов, Роман Мишайков, Димитър Дърнев, Доне Шлеговски и др. Останалите живи заедно с ранените отстъпиха и се прикриха в планините.
В лицето на Дечева, Велешкият революционен район изгуби своя вдъхновен героичен войвода, а революционната организация – едно от своите романтични деца.
1Новата чета на Никола Дечев включва помощник-войвода Стойно Черногорски от Средногорово, секретар Юлий Розентал, а старите четници Филип Торбичков, Павле Чупаров, Даме Новев, Пано Мокренчето и Дими Тютюнджиев за десетници. В средата на септември велешката чета, заедно с четите на войводите Тома Пожарлиев, Атанас Мурджев, Григор Манасиев, поручик Иван Топчев навлиза в Македония. На 12/25 септември са обкръжени и водят тежко сражение в околностите на село Луково. След 10-часов бой с около 7000 редовна войска и башибозук, в който четите дават повече от 30 жертви и в който загиват войводите Манасиев, Топчев и Дечев, Пожарлиев и Мурджев изтеглят през нощта оцелелите четници към границата на Княжество България. На мястото на Никола Дечев за велешки войвода е изпратен Стефан Димитров. Бивакът на Дечев днес съхранява в Регионалния исторически музей на Сливен.
2Григор Манасиев е български просветен деец и революционер, роден в град Кратово. Завършва Кюстендилското педагогическо училище, където към 1893 година участва в образуването на Македонско младежко дружество. По-късно става учител в Кратово. Влиза във ВМОРО и ръководи Кратовския околийски революционен комитет. В 1897 година след Винишката афера е арестуван от османските власти и жестоко изтезаван. Лежи в Прищинския затвор до 1901 година.
В 1903 година в София организира и заедно с поручик Иван Топчев оглавява чета, която в началото на септември заминава за Македония заедно с четата на Никола Дечев, и четата на Атанас Мурджев и Тома Пожарлиев заминават за вътрешността.
На 25 септември трите чети са обкръжени при кратовското село Луково от 7000 души редовна войска и башибозук. След 10-часово сражение четите се изтеглят, но войводите Иван Топчев и Никола Дечев загиват. Григор Манасиев е тежко ранен и се самоубива.
МАРКО ЛЕРИНСКИ
(18601-1902)
Песен за Марко Лерински
Денеска петок, сабота, /2/
утре е света недела. /2/
Марко войвода пристигна /2/
во това село Пателе. /2/
Проклети биле чпиони, /2/
Марко войвода предадоа. /2/
Надойдоа турски табори, /2/
Марко войвода сардисаа. /2/
Зафати битка голема, /2/
Марко войвода загина. /2/
Проклети биле чпиони, /2/
Марко шчо го предадоа. /2/
От Пелистер до Саръгьол и от Вич до Нидже трепнаха равнините, зашумяха столетни буки из планините и сведоха чела надолу; в миг радост засия по морните гърди на майката-земя и припна поробената райа да посрещне Марко войвода, що глава не свежда пред аги и бегове, пред харамии и андарти.
Както в древните времена пред поробените народи се явявали пророци и им говорили за свободата и светлината, така и Марко войвода се яви в Леринско от никого незнаен, със скромното име Марко. Народът прозря в неговото лице отдавна очаквания герой, дошел от свободната част на родината, и сляпо се привърза към него. Много пъти и селяни и граждани са се запитвали: Кой е този храбър мъж, който се яви в нашия край от невиделица? Няма ли този мъж презиме? Няма ли жена и деца? Къде е роден? Не чувства ли студ и умора? Защо не захвърли изпокъсаните войнишки дрехи и да го облечем в чоха2 и коприна, в злато и сребро и да му се радваме като на наш закрилник и войвода?
И никога народът не узна от устата на Марка истинското му име и презиме. Не. Марко пазеше своята тайна. Той ревниво отклоняваше любознателните да узнаят неговото действително име. А народът го знаеше само с неговия псевдоним „Марко“ и го наричаше Марко войвода, а османлиите го зовяха Марко паша.
И изпълни Марко своя дълг, като някакъв преходящ рицар, без да иска прослава през вековете. Но ние, неговите съвременници, дължим да дадем една ясна представа за този незнаен героичен мъж, който вдъхнови редица народни учители и ги обезсмърти. Този зидар на човешката душа вдъхнови неуките борци Дядо Андре, Кице, Дине Абдурахманчето3, Кръсте Льондев4 и ги направи герои, преобрази душата на поробената райа и само за една година иззида чиличена редица борци, които по стъпките на своя вдъхновител пристъпиха към жертвените клади на Илинденското въстание.
Подобен тип революционери Македония не е виждала. Марко влезе в Леринско безименен, дошел от незнайни места, създаде образцов четнишки институт и превъзпита в революционната си школа редица четници и войводи, организатори и ръководители, куриери и селски началници, иззида бранната мощ на ВМОРО в този край, осеян с чифлици на озверени и алчни бегови, готов да се бори на живот и смърт с тях, без да прояви никакъв егоизъм и помисли за своята личност. Този апостол на свещения бунт за свобода и добруване, с влизането в поробената страна, се прости със своето минало, заключи с тежък ключ своята уста и промени името си. Той смени своето име Георги Иванов Геройски и възприе незнайното име Марко. Но още в първите дни на организаторската му дейност името на Марко освети всички селски хижи, вдъхна вяра и любов всред младежта и стана синоним на герой, какъвто и в действителност беше той.
Той се яви като метеор всред грубата действителност на македонската трагедия, внесе вяра в борбата, сражава се като лъв срещу народните потисници и изчезна в небитието, като се създаде дивна легенда всред народа за Марко войвода.
Но кой беше този неустрашим самец, слязъл от планините и разбунтувал раите против беговете и агите.
Георги Иванов Геройски е роден около 1860 година в гр. Котел. Той имаше силно развита конструкция, среден ръст, дълго бледолико лице с белези от шарка, сиви очи, възруси брада и мустаци. От неговата стройна фигура лъхаше не само доброта, но и много скромност и човечност.
Един учител от Сливен, който знаял, че той бил доброволец в Сливница и знаменосец на чета през въстанието в 1895 година, му казал: „Ти трябва да отидеш в Македония! Там робите се нуждаят от тебе!“ И смелият подофицер не можел вече спокойно да стои на едно место, защото чувал гласа на съвестта си, която постоянно го подканвала да отиде всред поробените.
И когато търговците на всичко бягаха от поробената родина да спасят своята ценна кожа, настаняваха се като герои на топли места в държавната трапеза и говореха от името и за сметка на поробения народ, македонската революция вписа в страниците на своята романтика нравствено красивата фигура на челния борец Марко Лерински. Неговият дар слово и организаторски дух, които прояви всред събранията на селяни и граждани, го приобщи към новата среда и всички се надпреварваха да го видят, да чуят бодрото му слово, да хванат мощната му десница и да му се понарадват. Те чувстваха, че той само за тях беше дошел от незнайно място и че само за тях ще сложи морна глава в борба с османлиите. Това народът предусещаше. Той знаеше, че Марко войвода с цялото си величие ще се изкачи на жертвената клада и ще изгори без остатък, но в душата си искаха колкото се може този ден да бъде по-далече.
Равномерният гърлен смях на този народен трибун в дни на народна радост и лъвски скок срещу османлиите в дни на опасност с пълни шепи подкупваше, трогваше и караше всички да му се покоряват в борбата за свобода.
Но тоя суров и мълчалив аскет беше твърде много взискателен и строг към своите четници, от които искаше пълно подчинение и безрезервно изпълнение на неговите заповеди. Той не отстъпваше от веднъж дадените си нареждания, които предварително трезво обмисляше..
Владеещ до безупречност манипулацията с оръжие, той в скоро време подготви към боева способност четниците си, като им внуши строга дисциплина, приучи ги как да се държат при пътуването им от село в село, как да се държат спрямо народа и да се пазят от харамийските наклонности на широк живот. Дълго време той, заедно с четата си, нощува вън от селата и по ред обучава младежите от дадено село на военни упражнения и на манипулация с пушка. С чудна непринуденост той внушаваше на поробените любов и вяра в делото на ВМОРО и саможертва на всеки отделен нейн член. В неговото съзнание саможертвата се очертаваше с ореола на безсмъртната красота. Не само думите на Марко се запечатваха във всекидневния живот на народа, но и неговите лични действия. Със своята непринудена скромност, лъвска решителност и гъвкав ум, той предизвика изблик на чувства всред поробената райа и неговото име почна да се произнася с почит и благоговение. Тоя смел революционен трибун с неизчерпаема енергия обикаляше селата, без да държи сметка дали са екзархийски или патриаршийски, да ли са запазили своя български дух или са гръкомански. Той обсъждаше със своя умствен критерий дали дадено село може или не може да се организира. С неговото стъпване в Леринско, революционната организация доби гражданственост всред народните слоеве, защото народът посрещаше Марка като някакъв апостол, явил се от незнайно място да се бори и жертва за свободата на поробената райа. И изведнъж изгря в душата на поробените вярата в свободата, която им се носеше от новия апостол, който не искаше от народа нищо друго, освен строга дисциплина, съзнание за своята народност, любов към родината, братска любов между поробените и свирепа умраза срещу потисника. Костурчани изпуснаха Марко, но леринчани бяха по-щастливи и си намериха първомайстора, който се запретна да постави всекиго на мястото му. Марко не прощаваше на тия, които не знаят да любят род и родина и ставаха оръдие на османлиите или на гръцките владици. Той не прощаваше никому сторените волни и неволни грешки; със своя висок нравствен уровен и чист морал той се стреми да прероди сърцата и душите на своите четници. И с каква чудна любов този аскет се бори против своята природа, която бе преизпълнена с много човещина, да се наложи и да създаде чиличена верига от съзнателни борци в Леринско, да ги превъзпита в своята четнишка школа и изпраща в другите райони. С каква нравствена мъка в душата той разследва, следи будно и разделя невинните от виновните и как сърдечно се извинява на невинните за проявеното прибързано недоверие към тях, като в случая с Кръсте Льондев. Само от един негов поглед, бившият харамия дядо Андре, но верен Марков четник, сваля поглед надолу и няма сили да издържи този властен, повелителен поглед на Марка. Нравственият облик на Марко и неговите правни повели бяха преминали границите на действителността. Той стърчеше над всички със своите скрупули.
Незаменимият четнишки вожд при срещата си с Гоце Делчев изпитва върховно блаженство и неговата непринудена скромност личи от възхищението му: „Как бих желал да бъда прост четник на Гоце и докато съм жив да не се разделя с него“. Самият той вече велик вожд на поробените смята за гордост да бъде рамо до рамо с първоапостола, докато е жив да не се разделя с него. И с каква любов и вяра в този смел рицар на поробената райа неговият секретар Хр. Силянов пише: „...Марко, който, макар и сравнително малко известен, е една от светлите и най-силните личности на македонското освободително движение“.
И наистина, македонската романтика не бе виждала подобен революционен вожд. Котленският неук пастир носеше чиста като кристал душа, която поднесе на жертвената клада без остатък.
„Когато денувахме в планината, - пише Силянов, ние избирахме общо място, знаейки и двама, че не ще си пречим, ако някому се поиска мислено да се уедини. Когато пък се случеше да се приберем рано в село, ние, сърбайки от пръстените паници мориховски чай, си приказваахме шепнешком край огъня. Понякога приказвахме по цели два и три часа в полумрака на селските стаи и при хърканията на другарите. По-напред изчерпвахме темата за утрешната работа, после неусетно се отклонявахме и губехме в спомени из миналото. Далечни, много далечни ми се струват сега тия неотдавнашни наши разговори. Марко тогава ставаше друг, лицето му губеше своята суровост и се озаряваше от тиха, приятна усмивка. Заразяван от мене, той се доближаваше и до по-интимни изповеди, но само се доближаваше. Аз не можех да изтръгна от него историята на детинството му. По-скоро от другите, отколкото от него, зная, че като дете е овчарувал в Котленско. За образованието си също никога не ми е говорил. Не зная дали е свършил някой и друг гимназиален клас, но писмата, проповедта и бседата му издаваха доста голям естествен ум и значително самообразование. Зная също, че далече оттук, в някакво село, свито в пазвите на Котленския балкан, е оставил жена и невръстни деца. Много пъти се опитвах, но нито веднъж не успях да отключа устата му върху тая тема...“
Веднъж Марко – пише Силянов – разви теорията върху героизма и страха, като каза: „Герой може да бъде само оня, който е успял да победи в себе си страха от смъртта. Физическата слабост или сила не играят решителна роля. Когато постигането на една цел е свързана с риск за живота, човек може да успее само ако е решил да я постигне, или да умре“.
След аферата в Търсье5, Марко войвода решил да се справи с османлиите. В своя гняв и жажда за отплата той не избира средствата си за борба. Той иска вече да накаже не само османлиите, но и малодушните пътелейци, които могат да предадат пушката си на властта и тия, които чинат измет на османлиите. Непоколебимата воля на този смел войн вцепенява почти всички работници на ВМОРО в Пътеле. Увещанията им не могли да повлияят на Марка. В неговата душа се развихрила буря и не можела да се усмири. Той решил предварително да се справи поне с тия, които чинят измет на османлиите и разпределил четниците и милиционерите на групи, да бъдат изловени виновниците и наказани за назидание.
А в това време от всички страни прииждали много войски и башибозук. Едва настъпил полуздрач и османлиите почнали да се свличат около Пътеле и да го блокират.
И в най-тежкия миг, за да спаси от гибел стотината си четници и милиция, Марко повежда дружината си да скъса неприятелската блокада.
Никога Островското езеро със своите кристални води не е виждало хилядници огнеблъвки да бълват огън и жупел край бреговете му. Огнени зарева пламнали из околните села на Пътеле и хилядници башибозук прииждали с лодки по езерото.
И в развихрилата се стихия, на борба за живот и смърт, в един миг, когато Марко Лерински е прибягнал от позиция на позиция да ободри четниците и милиция и да пробие на нож вражите вериги, паднал нашарен от десетина куршума в гърдите, без да може дума да продума.
След като четата му пробила блокадата и избягала, османлиите нахлули в Пътеле и намерили само един труп, подпрял гръб на един срутен зид, но никой не подозирал, че това е Марко паша. Изтръпнали пътелейци от болка, като видели трупа на Марка, тежка мъка на нерадост се понесла навред. И когато османлиите не повярвали селяните, че този дрипав човек е Марко паша, те извикали някои от тия, що знаели измет да им чинят, и те потвърдили, че този убит е наистина Марко войвода. Османлиите са си представили Марко паша, облечен от главата до петите с коприна и злато, а пред очите им лежал страшният Марко войвода, облечен в дрипи. И при това състояние, те пак с почит се отдръпнали от загиналия войвода и разрешили на селяните да го погребат.
Безименният котленски пастир имаше любвеобилно сърце и широка славянска душа. Изоставил себе си, одърпан и окъсан, гладен и жаден, той всеотдайно мислеше за поробения народ.
С голяма любов той се грижи за изоставените деца на четниците си, но никога не помисли за своето семейство, никога не пророни дума за него. Не. Той напълно се жертваше, без да търси отплата за тази саможертва. Той беше се всеотдал без остатък на революционното движение и никога за нищо не помисли за себе си.
И тоя незаменим рицар, герой и мъченик на освободителното движение на поробената рая беше запретил на себе си това, което смяташе позволено за другите; той беше съумял да заключи своето нежно сърдце и душевен мир за личния си живот и се отдаде изцяло и единствено с цялата си душа на поробените и угнетените.
Този неук пастир, изпил до дъно горчивата чаша на страданията и немотията, добил с упорит труд и постоянство познанията си за живота и правните отношения между хората единствено в казармата, със своя философски мироглед за живота и с надарената си от природата душа и дар слово, със своите чувства на любов към род и родина стоеше много високо от обикновените дребни хора, преизпълнени с претенции.
Неравният път на Марко Лерински бе обсипан с тръне, но той със своето будно слово разчисти пътя и пресъздаде душите на угнетените, научи ги да се борят за свободата си. Той се яви като светъл лъч в тъмния небосклон, грейна със своя животворен дъх поробената рая в Костурско и Леринско и отлетя в небитието, изпълнил достойно своя апостолски дълг.
Колкото се нижат годините в небитието, толкова повече този народен борец живее в сърцата и душите на поколенията и неговият светъл лик обхваща приказни страници на героичната епопея, изравни се и се оточни с великите котленски синове Поп Стойко – Раковски – Караджата, с Гоце Делчев и Михаил Попето.
И на небосвода от Бистрица до Черна и от Преспа до Острово, както слънцето със своите лъчи затъмнява звездния мир, така и Марко Лерински със своята героична романтика засенчи всички революционни борци в този край и неговото име живее всред поколението и свети като фар в бурно море.
Георги Попхристов в спомените си от 1900 пише: „Марко Лерински остана с четата през зимата в Костурско и Леринско. В тези околии, особено в последната, имаше по-добри условия и Марко намери там по-добър прием и се задържа дълго време. Той там работи предано до края на живота си и остави скъпи и незабравими спомени между населението“.
Ето разказът на Христо Силянов за първата им среща: „Тоя Марко сега е пред мене. Хвърля се веднага на очи, че едничък той е пристегнат напълно, с препасани паласки и с калпак на главата – готов при първия тревожен сигнал веднага да скочи на крака в пълно въоръжение. Той седи кръстнозе, но с изправена глава, неподвижен като статуя. Цял е обърнат в слух. Дребна и костелива, неговата статуя не е тази, която очаквах. Турците също едва ли бяха познали в него своя Марко паша, ако бяха го съзряли отнейде. Няколко резки над намръщените безцветни вежди издават дълбок и съсредоточен вътрешен живот. Когато свършиха разисканията, той вдигна глава и погледите ни се ни се срещнаха. Как студено блестят тия мънички бели очи“.
По В. Люцканова. Исполинът от Леринско Марко Лерински. Български войводи. София, Издателство на Отечествения фронт, с. 250.
Христо Силянов нарича Леринско „...един район образцов във всяко отношение. Работници ентусиазирани, организации стегнати, чета дисциплинирана и в пълната смисъл на думата агитационно-организаторска. Всичко това бе дело на котленеца Марко...“
Освободителните борби на Македония“, I, София, 1993, с. 133.
„Той организира в Битолския окръг първата чета, в която агитационно-организаторската работа се поведе правилно и паралелно с бойното обучение. Харамии като Коте не можеха да понасят казармената дисциплина в неговата чета. Но непокварените прости хора и интелигентните, незакалени физически и кръгли профани във военното изкуство, имаше на какво да се научат при Марко. Строг към себе си, ограничил нуждите си до самоизмъчване, с желязна твърдост при понасяне на несгодите, Марко действуваше върху другите главно чрез своя собствен пример. Той приучи простите си другари да се занимават до преумора с обучение и насърчи амбицията им да обучават от своя страна селяните, особено младите, запълвайки със съдържание празното им време по селата и в гората. Дори неговото източно наречие, в което той не примесваше нито една местна дума, оказа влияние върху неграмотните четници и по-събудени селяни. При такъв издигнат и опитен началник не бе мъчно за учителите да понасят положението на прости четници и да добият в кратко време най-необходимите знания и практика, за да могат и сами да командуват чети. Мнозина костурски четници получиха от Марко първите упражнения с пушка. Под Марково влияние се прероди и Митре Влаха... Дине Клюсов, по-сетнешен войвода, Лечо Настев, гимназист, войвода през възстанието, Кице и Дине Абдурамана са най-личните възпитаници на Марко от Леринско. При Марко школуваха и учителите Методи Патчев от Охрид, Славко Арсов от Щип, както и пишущият“.
Силянов, Христо. „Освободителните борби на Македония“, I, София, 1993, с. 136.
Вестник „Революционен лист“ от 17 септември 1904 г., орган на ВМОРО, пише във възпоменанието за Марко Лерински. „Името му се разнасяше като легенда от уста на уста, сам той бе някакъв дух-месия, когото прогледналия поробен народ боготвореше и в чиито проповеди вярваше тъй, както вярваше в Христа. След две години непрекъснати свръхчовешки усилия, той вече виждаше след себе си една сграда от нищо несъкрушима. У Марко нямаше възторжения лиризъм на терорист, който окриляше Кръстю Асенов, но имаше Кръстювата нечовешка физическа сила и не беше по-малко безпощаден, когато това се налагаше“.
Кирил Пърличев си спомня: „... прочулия се подир няколко месеца Марко Лерински, инструктор на четници и войводи в Западна Македония, прославил се с героичната си смърт подир една неуморна и образвоца във всяко отношение революционна дейност“.
Пърличев, Кирил, „36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев“, ИК „Веда-МЖ“, 1999 г.
Атанас Лозанчев пише: С настаняването на котленеца Георги Иванов, фелдфебел от българската армия, наречен Марко Лерински, а по-сетне и Лерински цар, за войвода - ръководител, в Леринско започва нова ера в живота на Организацията. Честен, с благ характер, горещ патриот, предан до самозабрава на делото, на което се нагърбил да служи, умеещ където трябва да се налага със сила, а на друга да пипа с кадифени ръкавици, аскет в обноски, трезвен, изпълнителен на дадени нареждания, неуморим деец, скромен, решителен, той в скоро време след като успя да сформирува една четица, стана душа на тая чета, а по-късно тая чета стана цяла школа, от която излезнаха маса млади хора, прости и с образование за войводи или помощници на войводи от старата школа.
Тзавелла, Христофор. Спомени на Анастас Лозанчев - член на главния щаб на Илинденското въстание. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2007, с. 164.
11862 г.
2Чоха - гладък вълнен плат (от турски).
3Дине Абдураманов е роден през 1872 година в будното българско леринско село Пътеле. Влиза в редовете на ВМОРО още в 1896 година и става ръководител на местния революционен комитет в Пътеле. Влиза в група за доставки на оръжие заедно с Лазар Бицанов, Пандил Шишков и Стефан Настев. Излиза нелегален в четата на Марко Лерински, с когото е близък приятел.
През юни 1902 година Марко влиза с четата си в родното село на Дине Абдураманов, за да накаже предатели на организацията. Четата е предадена и обкръжена от турски войски. В сражението войводата Марко загива, а всички четници се изтеглят. Дине Абдураманов отказва да се оттегли с другарите си, барикадира се в собствената си къща и шест часа се сражава сам с турските войски. Турците използват за жив щит жена му, дъщеря му, сестра му и вуйчо му, но Дине отказва да се предаде и стреля срещу обсадата, като убива и роднините си. След като свършват боеприпасите му с втурва с ятаган срещу турците и загива на 13 юни.[4] С него загиват още Ване Попов от Неокази, Кръстю Торбанов от Сетина и Найдо от Добровени.[1] Така според Христо Силянов Дине „изми срама на селото си чрез един от най-редките подвизи в македонската освободителна борба и изобщо в историята на революциите“. („Освободителните борби на Македония“, I, София, 1993, стр. 140.)
4Кръсте Льондев – войвода на четата в Неокази, лерински районен войвода на ВМОРО, участник в Илинденското въстание. Кръсте Льондев участва с чета в Балканска война и подпомага настъплението на гръцките части, но скоро след това е арестуван с 42-та си четници. След Междусъюзническата война в 1913 година Льондев е войвода на ВМОРО в Битолско. По време на Първата световна война е старши подофицер в Планинската дивизия. На 3 юли 1926 година по нареждане на ВМРО Кръсте Льондев организира убийството на сърбоманскияжурналист Спас Хаджипопов в Битоля. Съден и вкаран в затвора, Кръсте Льондев е убит през 1927 година от сръбски жандармеристи при опит за бягство.
5В XIX век Търсие е голямо българско село в Леринска каза. В 1863 година там е открито първото българско училище в Леринско.
В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Търсия (Trsia) е показано като село в Костурска каза с 52 домакинства и 150 жители българи. На 25 февруари (или 2 март) 1880 г. владиката Иларион Костурски пристига в Търсие и нарежда на селяните да затворят училището и да изгонят българския учител. Селяните отказват и след няколко дни селото е подпалено вероятно от гръцкия андартски капитан Атанасиос Катарахия, като се спасяват само 60 къщи. Учителят, светогорски монах, наклеветен, че е комита, е арестуван и откаран в костурския затвор. Между 1896-1900 година селото преминава под върховенството на Българската екзархия. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Търсье има 960 жители българи християни.
Цялото село подпомага дейността на ВМОРО. Христо Силянов в „Писма и изповеди на един четник“ пише за Търсье, че „Марко обича много това село, защото е едно отъ най-добре организираните и безспорно най-въоръженото въ Леринско — брои около отъ 200 пушки, които търсяни са купили в Тесалия и донесли сами на гръб при невъобразими рискове и мъки. В Търсье няма непокръстени хора, жените и децата не са по-малко предани и усърдни, отколкото мѫжетѣ, за това четниците там могат да се движат по улиците и посред бял ден“.
През май 1902 година в Търсие войска се натъква на нелегалния учител Геле, който е ранен, и изпуска чанта с архив, в който има списъци на въоръжените дейци на ВМОРО и номера на пушките им. За да ликвидира аферата в Търсие отива четата на Марко Лерински, която обаче е обградена в селото и след сражение на 19 май се измъква невредима. Войска от Лерин заема селото и залавя и изтезава 120 души начело с кмета Доне. Открити са 120 пушки, а 40 души от Търсие и Буф са съдени и много от тях осъдени. Българският търговски агент в Битоля пише на 1 юни 1902 година пише: „...числото на арестуваните от с. Търсие възлиза на 117 (сто и седемнадесет) души. Първо гъркоманският свещеник, който тоже е арестуван, а след него и други селяни са изказали къде са били заровени пушките им и властта е намерила повече от стотина пушки „Гра“.
До завчера от с Буф са били арестувани двадесет и двама (22) души и се търсили още други, а от село Арменско – двама.
На 26 май бил арестуван в Лерин по същата афера и Стефан Чеков от с. Екши Су. От арестуваните от Лерин на 22 май Христо Памбукчията, след като бил разпитан, бил освободен още същия ден, а на 28 същаго били арестувани Мито Георгиев Локман и Ване Ханджията тоже от Лерин.
В началото на XX век цялото население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Търсие (Tarsié) има 1280 българи екзархисти и функционира българско училище.
По време на Балканската война 2 души от Търсие се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение.
МАКЕДОНКА
Картини и видения из Охрида син
На светлата памет
На моята майка Евтима.
Сутринната заря се спустна из висините и обхвана Бигла с нежните си криле. Глухо изохка планината и се събуди от дълбок сън. Пламтящият диск на слънцето бавно изплува и хвърли блестящ сноп лъчи към Илинска църква. Далечните планини плувнаха в синкав, прозирен въздух, а откъм Пуста-река се проточиха на вълни, на вълни бели облаци. Лек утриник лъхна от чукарите на Лиска и залюля клонките на среброликите бели брези, а трепетликите край потока с еднообразния си шепот нарушаваха суровото величие и мълчание на планината. Тихо зашумяха и извисилите стройна снага огромни буки, а отдолу, под скалите, с чуден ритъм плискаше пълноводният планински поток, спускайки се из стръмните сипеи. Въздухът започна по-силно да ухае от разцъфналите липи.
Купчина младежи се любуваха на дивната хармония на утринната роса и наблюдаваха как нежните горски билки добиваха свежест и красота. Друга купчина беше заобиколила грамадно огнище всред широка поляна, като се надпреварваха кой да натрупа повече сухи клони върху буйните пламъци. Едни сушеха и чистеха дрехи, други пушеха, а някои тихо разговаряха.
Всред високите буки на Бигла настъпи нов ден, нов живот. До една старинна бука се водеше оживен разговор, който ту притихваше, ту с по-гоям жар се засиляше. Разговорът се водеше от двама въоръжени мъже, почернели от нередовния живот из планината. Те бяха облечени в мияшка носия. Макар едва прехвърлили тридесеттях години, с небрежно пуснатите бради и мустаци, приличаха на старци.
- Да, Бояне, голям смут настъпи всред нашите хора. Натрапените пришелци се стремят да унищожат всеки по-буден младеж. Охрид и Преспа стенят под ударите на врага. Ето вече две кървави години изминаха откак се настаниха в родината.
- Така е, Смиле!... – така е, братко!... – каза Боян, като дълбоко въздъхна.
- Трябва да се отзовем на тревожния им вик и отидем между тях, - отвърна Смил и погледна Боян в очите.
- Това е вече решено. Въпросът е кой от двама ни да поеме тази задача?
- Да... да... там е работата. Не би било зле аз да отида!... – разтревожено и с умолителен глас каза Смил.
- Не, братко, не!... Без друго аз!... – упорито отвърна Боян.
- Виждам, че ти няма да отстъпиш, но те моля, Бояне, но те моля, да сториш това! Близките ми връзки налагат...
- За всичко друго ти отстъпвам, но по тоя въпрос не!... Друг път ти ще отидеш... много пъти си ходил...
- Е добре, Бояне!... Щом не отстъпваш... аз ще отстъпя, братко – каза Смил, хвана Бояна за ръце и се засмя добродушно.
- Много ти благодаря, Смиле... – каза Боян и възторжено прегърна другаря си.
- Вярвам, ще заякчиш връзките добре и ще чакам с нетърпение да се върнеш.
- Не по-рано от седмица.
- Не забравяй да съобщиш на Ангела, че Ильо не е вече между живите.
- За кой Ильо?...
- За другаря ми, Ильо, за тоя, който не свеждаше глава пред силния...
- А...а...а!... Мъченикът на Бабуна ли?
- Да, Бояне, за него. Той беше един между малцината останали смели борци. Неговият железен юмрук по-рано беше изплашил аги и бегове. По време на Албанското въстание той събра отново четата си, за да удари пришелците, но двама от малодушните му четници го издадоха. Той и брат му Владе бяха заловени в Битоля. Буен младеж беше той!... Око не му трепна от врага, макар че беше в негови ръце. Съдиха го и го осъдиха на една година затвор. След като му прочетоха присъдата, в лицето на съдиите той оплю тяхното правосъдие. Озлобени от неговото хладнокръвно държане, новите поробители му поставиха вериги, за да го закарат в скопския затвор. В Бабунското ханче „Зър попе“, след тежки измъчвания, той издъхнал. Тежка мъка ми е за него.
- Още от Бабуна аз исках да узная нещо за него, но ти на два пъти се разчувства и аз не исках повече да те тревожа. Сега разбрах защо толкова тъжиш за него. Да, Смиле, такава е съдбата на борците.
- Така е, Бояне, така... На Ангел ще кажеш истината, но той да запази в тайна от баба Кръста трагичния край на Ильо. Неговата стара майка мъчно ще понесе тая загуба.
***
Всред хайдушките поляни на Бигла, обиколени от вековни буки, Боян се прости със своите другари и пое пътя из планината. В него кипеше прилив на духовна мощ и стихиен бунт.
Високо на небосклона лъкатушеха облаци, един по един руменееха и се спущаха към заника, сякаш измъчени от дългото скитане, отиваха да търсят вечен покой. Край стария римски друм при Илинската църква малки пастирчата гледаха в захлас пламтящото зарево на заника, изплашени се поглеждаха от кърваво-червените краски на появилата се гледка и вкупом подгониха стадата към селото.
Той премина Илинската църква и продължи към Старо Велмей. С жадни гърди поемаше хладния въздух. Без почивка, в късна нощ, той пристигна пред една схлупена хижа, всред гъста гора. Там го очакваше един младеж, който се хвърли в неговите прегръдки.
- Не се съмнявах, Бояне, че ти ще се отзовеш на поканата ни и с нетърпение те очаквах, - каза младежът, целият пламнал от радост.
- Едва придумах Смил!...
- Той винаги отстъпва на тия, които обича!...
- Колко ми е драго, Ангеле, че ти ме посрещаш!
- Тук е безопасно. Легни да си починеш, пък довечера ще пътуваме – каза Ангел. – Цял ден ще почиваме.
- Планината е обхваната от потера и с мъка може да се опазиме – каза влизащият дядо Гюрчин, и като видя Бояна, чудна усмивка се очерта на широкото му почерняло чело. Той седна при Боян и, без да може да продума, две едри сълзи се претъркулиха по обгорелите му бузи.
- Що чиниш бре, харамийо, а? Пак ли?
- По-рано с поп Василя срещнахме нашите, а сега со Ангелето. И синот, като татка си, не падна далеко. Харен чоек беше поп Васил... Отепаха го по въстанието... Ама и я люто им отвърнах, Бога ми... со лихвата... – каза харамията и сведе чело.
-Дядо Гюрчине, довечера трябва да влезем в града. Да поразгледаш добре, да не бъдем изненадани. Ама по-скоро се върни! – каза Ангел на стария харамия и го потупа по рамото.
- Немайте гайле, пиличиня, само слънцето да зайде! – отговори смеешком харамията, нахлупи кечето на глава и излезе.
- У вашите в града е опасно да останем, нали?
- Дума да не става, Бояне.
- А къде ще престоя?
- Къде ли?... Къде другаде, ако не у баба Кръста първата нощ.
- Коя е тая баба Кръста, а?...
- Майката на Ильо наш...
- Тъй ли?
- Да, Бояне. При нея сме най-добре. Па кой ли не познава баба Кръста? Тя даде всичко за делото. Синове изхрани... един в чужбина, друг в гората и двама в затвора...
- Да... да... Смил ми говори за нея.
- Чета ли премине, пренася ли се нещо, золумджия ли се премахне – без нея нищо не се върши. Око й не трепва, Бояне. Щом й се възложи работа, сън я не лови. Кой от където дойде, болен или ранен четник, подгонени учители, куриери – тя поема грижата.
- Това е неволята на нашата майка... сън да не я лови за децата й.
- Та ти казвам, Бояне, макар че е дребна женица, но с яка душица. От нищо не се бои. Много пъти влиза в затвора, но око й не мига. Тя много тъжи за Наума, който е в планината, но сърцето й се къса за съдбата на Ильо, когото препратиха в скопския затвор.
- Е... да... да... – каза смутено Боян.
- Дано дочака деня... да види своите соколи и се порадва свободно всред тях!... Дано Бояне, дано дойде по-скоро деня на великата разплата!...
- Ангеле!... Ангеле!... Чудна душа имаш!....
- Що има, Бояне?! Що? – каза Ангел и втренчи поглед в другаря си, хвана го за ръце и със затаен дъх очакваше да заговори. Като че ли предчувстваше нещо лошо.
- Как ми се стяга душата... братко.... Но трябва да ти съобщя, трябва...
- Що има, Бояне?!...
- Тежка участ сполетя тая добра женица...
- Що думаш, Бояне? Какво е станало?... Да не би Ильо?....
- Изядоха го... изпиха му кръвта... Влачили го до Бабуна, окован в тежки вериги... и там го убили.
- А... а... а!...изхлипа Ангел.
- Намерихме трупа му захвърлен в скалите. Смил много тъжи за него. Погребахме го всред скалите на Бабуна.
- Горкана! Тя не ще преживее загубата!...
- Смил те моли да криеш от нея това, що ти казах.
- Как ще крия от нея истината? Как ще я лъжа в очите?
- Ще мълчиш...
- Това ли заслужава тя? – каза развълнуван Ангел и обилни сълзи обляха мургавото му лице.
- Ставайте, деца, не губете време! – каза влизащият харамия, едва поемайки въздух. Потерата е овде наблизо... ке прибегнеме до насрещната горичка, пък щом се свечери... немайте гайле.
***
Пролетната вечер, пръснала чер саван над планината, бавно настила своето мрачно було. Тихо ромоли ситен дъжд и облива старинната гора. Подпирайки се на пушките си, тримата бродници с бърза крачка слизаха по една стръмна пътека, проточила се като смок всред стръмните скали. Старият харамия познаваше и най-малките гънки и завои на планината, на три пъти проведе групата над самите засади на дебнещия неприятел. Провирайки се из шубраците, тройката пристигна по един сипей, скрит от окото на неприятеля. Дъждът се засили и едри капки забрулиха нощните бродници. Младите буки се превиваха от северняка и надаваха болезнени стонове. Старецът, свикнал на тези несгоди, се поослушва встрани, като че ли иска да проумее тихия напев на гората.
- Сссттт... – каза харамията, вдигна глава нагоре и даде сигнал с подсвирване.
Отговорът бързо последва. Из леските изскочи пъргав младеж, с едва наболи мустаци.
- Ангеле!... брате... от шест часа чакам със затаен дъх. Колко се радвам, че можахте да се промъкнете през засадите на потерата! – с вълнение каза младежът, вгледждайки се в Бояна.
- Да ни е жив дядо Гюрчин!... Лесно избягнахме засадите.
- Много се безпокоях... много...
- Защо, бре, Благо?
- Потерите са обхванали планината от Илинска църква до Сирулския рид.
- Нищо... нищо, Благо. Нали сега сме добре? Ето ти Боян, за когото така често говорим. Подай му братска ръка. Той е много изморен, но трябва веднага да потеглим... Страх ме е да осъмнем вън от града! – с топли и сърдечни думи говореше Ангел и настояваше веднага да тръгнат.
- Тук насрещна, в лозята ни чакат наши хора, - каза Благо.
Бродниците с тихи стъпки преминаха шосето и влязоха в една колиба, посрещнати от петима младежи. Миг на радост, миг на братски прегръдки. По лицата на всички се четеше доволство и радост. Един през други се надпреварваха да почерпят гостите си с цигари. Произнасяха се имена на познати, шепнеха се тихо разни епизоди из града и времето бързо летеше. Пръснати по двама, бродниците потеглиха на път и скоро влязоха в една от крайните махали. Тук-таме се обадиха няколко песа, но изведнъж млъкнаха, като че ли някой ги стисна за гърлото. Ангел и Боян се покачиха по дъсчената стълба на горния кат на една стара къща, посрещнати от една възстара жена, превързана с черна шамия, която ги въведе в доста голяма стая.
- Добър вечер, майко Кръсто, гост ти водя в късна нощ! – със синовни чувства каза Ангел.
Старата погледна непознатия младеж и го целуна по челото. После скръсти ръце на гърди и със силно вълнение заговори: „Да ми си здрав сине... Дано си по-късметлия от моя Ильо!... Свети Климе и св. Наум да ти са на помощ!... Моите синове не са арно: един е на чужбина, друг во планината, а двама гният в тюрмето... Вие да ми сте здрави, деца, на вас да се нагледам и нарадвам. Откак Владе и Ильо затвориха... бел ден не сум видела... съвсем остарех. Жи ми Св. Климе!... тежка мъка като камък е заседнала во душата ми.
- Така е, майко... така е!... – каза Ангел.
- Какво съм се разбъбрала...вие се изморени, деца, полегнете и спете... Аз сум си отспала и ке си поплета чорапа, докато се разсъмне... – през сълзи каза баба Кръста.
- Ще ти отведа гостите!... – каза във възбудено състояние влизащият в стаята Андон.
- Не ги пущам, синко, добре са у мене.
- Лъжеш се, майко. Оня обикаля и нещо душка... Още сега през заднята ограда ще минем, пък утре, на връща не от църква ще ги видиш у вуйко Лъвови!...
- Щом е така, побързайте, - каза старата и изпрати младежите през двора, като на очите й се очертаха две едри сълзи, търкулнаха се и намокриха плетивото.
***
В непробуден сън почива старопрестолният град, обвит в мъгливото було на нощта. Неусетно призори мъглата почна да се разредява и губи в низините на езерните дълбочини, просмукващи се вихрен танц на бърза превара неканения гост, за да го прикрие в своите хладни обятия. Боян и Ангел от една къща, издадена над самия езерен бряг, наблюдавариха грохота на вълните. Пред техния взор една след друга картините се менеха. Неуморими витези безспирно пришпорваха златоковани чунове, веслата на които със страшна сила блъскаха буйните вълни. Те се плъзгаха към брега и се удряха в крайбрежните каменни блокове, върху които лежат основите на старинни домове.
Призори екна камбанен звън, последван и пригласяван от няколко камбани. Острите и равномерни звуци на камбаните прелитаха мухлясалите влажни зидове на черковния двор, разливаха се вълнообразно и замираха във водната стихия. Звънливото ехо се понасяше като дивна песен на бродещи витези и се гмуркаше в дълбочините, за да продължи след малко еднообразното бим-бам-бум, бим-бам-бум.
И в борбата за надмощие, развихрила се между мрака и светлината, остър меч проряза тъмната завеса и от изток се роди руменият зрак. Той се разля в широка линия и бледоматова светлина обля погледа. На небосклона се появи първият лъчезар и хвърли светъл сноп лъчи в синевината на езерните чертози. В миг златокованите чунове потънаха в бистрите води на езерото. Игриви водоскоци поеха с тайнствен шепот симфонията и излъчваха бисерни струи, които пръскаха в шир и оросяваха челата на замечтаните младежи.
Боян остана изумен от царствената осанка на красивото утро всред Охрида син и величествената картина, напоена от благовонието на майката земя.
- Погледни стръмните склонове на величествената Галичица и Петрина планина, как се оглеждат чаровно в езерните синевини! Ето пък там е Мокра-планина, накитена с вековни букови, дъбови и кестеневи гори. Колко прелестен е моят роден кът! Но... жестоката съдба ни прогони: да чезнем от тъга, да вехне нашата младост... да копнеем за миг да го зърнем, па ако ще да намерим и голите стени затвора или своя край!... говореше с вълнение и мъка Ангел.
- Ангеле!... Остави ме да се нарадвам на величието на тоя безценен дар!... умолително настояваше Боян, пленен от красивата водна стихия.
Тихо на пръсти влезе в стаята баба Кръста, страхувайки се да не събуди изморените юноши.
- Бре, деца, зло да ви не види!... Пък аз мисля, че спите. И водата на свети Климе се бунтува. И она не иска да биде рая покорна, та ние ли ке траеме со скръстени ръце, а? – каза старата и седна до прозореца.
- Много си подранила!
- Дръпни се, Боянчо, навътре!... Чужди хора гледат навамо! – каза благодушна старата и дръпна замечтания младеж.
- Отдавна гледаме в захлас неуспокоените духове на древните Самуилови витези, бродещи със своите вихрогони бурните талази.
- Бояне, остави шегите настрана. Нека майка Кръста каже що я е принудило да дойде толкова рано.
- Наскоро ке дойдат Наум и Огнян да си поговорите по нашите работи. Аз скоро ке се върна, за да ви се нарадвам да ме утешите, - каза старата и излезе навън.
Вратата се открехна и в стаята влязоха двама младежи.
- Елате ранобудници, да видите Боян, когото познавате от нашите разговори! – каза Ангел на влизащите.
- Да ни е жива майка Кръста! Нали я знаеш каква е припрата, в ранни зори ни дигна да ви видим. Тя се радва на Бояна, като че ли вижда своя Ильо.
- Бог да й е на помощ! – каза Ангел.
- Какво има? Какво!.... И Илия ли убиха тия зверове!...
- Да, Огняне. Боян ми каза, че като минавали със Смил през Бабуна-планина, намерили трупа на Ильо.
- Ангеле!... Ангеле!... ти нали даде дума да мълчиш!...
- От Огняна и Наума ли ще крием, Бояне!
- Горката майка Кръста!... Трябва да я подготвим и по-късно да узнае за злочестината... за загубата на Ильо, когото тя тъй много обича. Тя много преживя и ако узнае това, не ще може да издържи! Чу ли, Огняне? Да се запази в тайна! – каза възбудено Наум.
Изведнъж вратата се отвори с трясък и на прага застана с вирнато чело баба Кръста, бледа като мъртвец, мятайки поглед от един на друг.
- От мене ли ке криете, деца?....
- А!... – каза Ангел, хвана се за челото и седна.
- И Ильо ли изядоха, а?... Говорете деца... кажете ми истината!... Жи ви Свети Климе!... От вашите сладки уста искам да чуя... името на Иля!...
- Опасяваме се за Ильо, - смутено отговори Огнян.
- Вистината... вистината ми кажете... деца мили!....
- Майко!...Кръвта на Ильо ороси Бабуна... Той изпълни своя дълг. Много си, майко, видела и преживела!... – с тежка мъка едва каза Ангел и й целуна ръката.
- Както татка ти поп Василя, чедо, - каза тя и тежко въздъхна. От измъчените гърди на баба Кръста в миг се изтръгна и проточи странен вик, безмълвен, подобен на воя на зимния вечерник: „Ильо!... синко!...“ с тежка мъка извика старата, струполи се на дъсчения под и зави като вълчица.
Изведнъж забиха в хор камбани, острият металически звън се разнесе из града. Камбаните продължиха да звънят.
- Що е това?... – запита Наум.
- Жи ми свети Климе, що сторих? Зло да ви забрави!... – простена старата, едва привдигайки се от пода, придържана от Ангела.
- Що има, майко?
- Скоро ке дойдат Боре и Даме со чуна да ви отведат. Оня пак е подушил, Ангеле, та баскън ке прават.
- Ето!... идат, - каза Огнян.
- С нас ще вземем Боян и Ангел, а вие веднага се разпръснете по къщите си! – каза тихо влизащият Борис.
- Готови сме, - каза Ангел.
- Довиждане!... Утре на Галичица да се срещнем!... – каза Боян.
- Борете се, деца мили, народа избавете... той от вас чека!... – каза старата и с вирнато чело излизе на улицата.
ПОСЛЕСЛОВ
Романтичната епоха на македонското освободително движение започна от основаването на ВМОРО и трая до Балканската война. Ако би могло да се повърне колелото на историята половина век назад, да се изживеят повторно ония чудно хубави дни на луд възторг и животворен дух, който лъхаше от непокорните синове на поробената родина; да засноват по гори и долини, по планини и рътлини смелите четнишки купчини, само тогава би се схванало правилно народното движение за освобождаване от ярема на аги и бегове.
Като скромен непосредствен участник в предилинденската, илинденската и следилинденската революционна бран, обществен и другарски дълг ми се налага да представя пред читателите картини из живота на четите и литературни портрети на редица революционни борци. Том I се посреща много добре от младото поколение, литературната критика се отзова възторжено и ме насърчиха да издам и том II. Разработих материал за десетина тома. Но не зависи от мене колко ще излязат на бял свят, защото с този си литературен труд в тия тежки времена ще трябва да лишавам своите деца от материални средства за прехрана.
Том III и IV ще съдържат: Гоце Делчев, Христо Матов, Борис Сарафов, Лазар Маджаров, Петър Васков, Петър Попарсов, Тоде Кусев, Г. Баласчев, Андрея Попарсов, Лука Иванов, Албер Сониксен, Мишо Развигоров, Ефрем Чучков, Христо Узунов, Д. Гущанов, Гюрчин Велянов, Блаже Бирински, Лазар Москов, В. Чакаларов, Кръстю Асенов, Петър Ацев, Мано Кюлявков, Иван Николаев, Коста Самарджиев, Добри Даскалов, Пешо Самарджиев, Пешо Радев-Пашата, Велко Апостолов, Григор Манасиев, Кръстю Българията, Ичко Димитров, Ташко Цветков, Максим Ненов, Наки Янев, Арсо Мицков, Симеон Денков, Иван Варналиев, Димко Могилчето, Йон Пашата, Трайко Краля, Кръстю Лазаров, Сл. Пирчев, Милан Матов, Г. п. Христов, Кръстю Ресенски, Ал. Ефтимов, Н. Йосифов.
София, април 1902 г.
Авторът
