Индекс на статията
ВЕРА МУТАФЧИЕВА
КЪРДЖАЛИЙСКО ВРЕМЕ
„Кърджалийско време“ е трийсетгодишен период, по своему характерен за историческото развитие на Балканите. През този период се пресичат действията на голям брой сили, не само различни, но и противоположни, макар в цялостта си те да образуват нещо единно: голямата анархия. Един обществен хаос, който въвежда Османската империя в нейната мъчителна и дълготрайна, в крайна сметка съдбоносна криза.
Задачата и приносът на авторката е в това, че тя разкрива институциите и явленията, създали предпоставките за хаоса. Че изследва действията на разнородните сили, които го завихрят. Че уточнява етапите, а оттам и мислената крива на развитието на този хаос, който, преминавайки през невъобразими перипетии, започва да се структурира. За да изведе в последна сметка поробените балкански християни до състояние, напълно различно от онова, с което те са навлезли в хаоса.
Кърджалийско време е създало почва за личности и явления така ярки, че те до днес присъстват в историографията, литературата и легендата на всички балкански страни. Неговите рецидиви продължават да ни изненадват като състояние на духовете тук до днес.
УВОД
В историографията има проблеми, които по традиция са категорично разрешени. Проблеми, чието ново поставяне или изследване изглежда излишно. Такъв е в нашата историография проблемът за кърджалийството, дало името си на немалък период от новата ни история: „кърджалийско време“. При цялата категоричност на постановките и оценките за това време обаче то е било и си остава с неразкрито съдържание: неописано в своята противоречива пълнота, неанализирано. Липсата на охота да бъде цялостно изследвано кърджалийството вероятно може да се обясни с обективни причини.
За разлика от предхождащите го стихийни и масови раздвижвания то стои относително близко до наше време, за него са се запазили препредадени през две-три поколения, отсетне записани спомени. Извън спор е, че кърджалийските години били преизпълнени с кръв и огън, с опустошително разорение на земите ни. Своите страдания българите отразили във фолклора си — тях са имали пред очи нашите ранни историографи при оценката на „кърджалийско време“, която не е претърпяла съществени изменения от Иречек до днес. Впрочем първата причина кърджалийството да остане неизучено е тази: отрицателната оценка за него. Емоционално оправдан, такъв мотив едва ли е приемлив и за науката, тъй като и най-реакционните, и най-брутално отрицателните за общественото развитие явления все пак са били обект на научно изследване.
Друга обективна причина, щото кърджалийството да не бъде изследвано в дълбочина и ширина, се корени в това, че — макар да се разиграло върху българска земя, макар да увлякло процент българи, макар да се отразило върху историческото битие на народа ни, — кърджалийството по същество принадлежи не към историята на България. То било плод от развитието на османското общество през XVIII в. Разработката на проблема за кърджалийството следователно е от компетентността не на българистиката, а на османистиката, която би следвало да го изведе от неговите органични корени, да свърже появата и хода му с цялостния развой на османската обществено-икономическа система, да уточни мястото му всред многоброниите прояви на кризата на късния османски феодализъм.
Така, като си даваме сметка, защо проблемът за кърджалийството е бил пренебрегван в нашата историография, защо това крупно явление е останало без разкрита фактология и анализ на същността му, поставяме за задача на предлаганото изследване въпросите:
1) Да установи кои от чертите на османската феодална система след нейния „класически период“ са обусловили появата на кърджалийството.
2) Да датира наченките на изследваното явление.
3) Да определи неговата типология.
4) Да разкрие органичната връзка между кърджалийството и останалите компоненти на размириците през хронологическия отрязък, наричан „кърджалийско време“.
5) Да опише проявите и развитието на силите, които предизвикали феодалната анархия, както и динамиката в съотношението между тях.
6) Да установи специфичната структура на местната власт, спонтанно наложила се през „кърджалийско време“ в Румелия.
7) Да анализира корелациите между кърджалийството, от една страна, и централизма или властта по места, а също и производителното население —от друга страна.
8) Да проследи причините за края на кърджалийството, а след него и на размириците изобщо.
9) Да очертае ролята на българите в или против размирието, както и последиците от „кърджалийско време“ за народа ни.
Всички останали събития, процеси и явления, които принадлежат към разглеждания период, но не са част от проблема, който сме поставили (като например реформите на Селим III, руско-турските войни от 1787—1791 и 1806—1812 г., свързаните с тях освободителни борби на българите, Сръбското въстание и участието на българите в него, и пр.), ще бъдат засегнати само дотолкова, доколкото са се отразили в един или в друг смисъл върху изследваното явление.
Разработката, към която пристъпваме, е неблагодарна. Компрометира я съвсем законното отрицателно отношение на българина към един огнен и кървав период от миналото на земята му. Но, без да бъде плод от собственото ни развитие, кърджалийството е дало значителни отражения върху нашата история — това и оправдава усилията на изследвана.
СЪСТОЯНИЕ НА ПРОБЛЕМА В ЛИТЕРАТУРАТА
Книжнината, посветена на Османската империя през разглеждания период (последната четвърт на XVIII и първите години на XIX в.), е особено богата. Нея дължим на интереса на чуждите сили към зараждащия се Източен въпрос, към изобилното на събития управление на Селим III, та дори и към личността на един странен за тогавашните представи султан. Част от тази книжнина е плод на наблюденията и проучванията на автори — съвременници на събитията или писали наскоро след тях. Друга част е възникнала по-късно, въз основа на европейски и османски източници за управлението на Селим III. В своя преобладаващ дял тая литература се е появила до началото на нашия век, след което трудовете, посветени на разглежданото време, стават твърде редки1.
При изследването на кърджалийството обаче въпросната научна или мемоарна книжнина е използваема само дотолкова, доколкото засяга конкретния проблем — тоест в изолирани случаи. Наситената с напрежение международна обстановка от Френската революция, та до Виенския конгрес, честите промени в съотношението на силите в Европа, кръстосването на чужди интереси в Османската империя, Селимовите реформи, борбите против тях (намерили своя взривен израз в така наречените Първа и Втора константинополски „революции“ — 1807 и 1808 г.) — всички тези първостепенни проблеми са привличали цялото внимание на наблюдатели и изследвачи, които само мимоходом и предимно никак не отделят в съчиненията си място за въпрос от твърде локално, „румелийско“ значение, какъвто е кърджалийството. Дори последните компетентни монографии върху вътрешнополитическите събития в Османската империя през казания период също го отминават бегло2.
Вероятно най-ранната дефиниция на явлението е онази, която намираме в „Сръбски речник“ на Вук Караджич, чието първо издание датира от 1818 г. Ето какво гласи тя: „Кърджалиите били турски хайдути, които се появили в Румелия след последната Немска война—1791 г. Те били много хиляди и с тях Пазвантоглу разбил царската войска — 1796 г. Те били най-вече турци, но приемали в своята среда и християни, тъй като слабо зачитали някакъв закон. Те нападали градовете и определяли сумата, която трябвало да им се заплати, за да не ги запалят и разграбят, а после ставали наемници на някой паша и на други турски първенци, които воювали помежду си. Когато някой не можел да им плаща, те отивали при другиго. Така техният известен първенец Гушанцалъ Халил в 1804 г., научавайки, че сърбите се бият с дахиите, дошъл в Белград с хиляда свои храбри другари, които почти всички освен него оставили костите си в Сърбия. Отчасти в Сръбската война, отчасти в Московската — 1807—1812 г. — те били почти всички унищожени. Кърджалиите се движели на коне и всички били облечени в коприна и кадифе...“3
В хода на изложението ще се убедим каква историческа правда се съдържа в горната дефиниция. Това е обяснимо: В. Караджич бил съвременник на дефинираното от него явление.
Не е трудно да бъде проследена от Караджич нататък еволюцията на схващането за кърджалийството. Въз основа на събраните от самоукия сръбски учен материали съставя своята „История на Сърбия по сръбски източници“ Леополд фон Ранке. В нея той възприема дефиницията на Караджич4. Междувременно обогатено от обнародвани български местни спомени за размирните години, у Иречек това схващане е вече илюстрирано с някои конкретни събития, но по същество си остава същото5.
Впрочем от Иречек нататък въпросът за кърджалийството стои под една и съща постановка в общите курсове по история на България6. Не по-различна е участта му и в общите съчинения по история на Турция7. Някои автори на такива съчинения виждат трудността в изследването или дори в определението на кърджалийството там, че у османските историографи сведенията за него били „неясни и объркани“8. Факт е, че световноизвестни познавачи на османската история — Цинкайзен напр. — обрисуват размириците от края на XVIII и началото на XIX в. предимно по европейски дипломатически донесения9. Ще рече, спънките, поради които в българската историография въпросът е останал без конкретна разработка, са обективни, като важат и за османистиката.
Това — що се отнася до общите трудове по история на България или на Турция.
Ако хвърлим поглед над специалната литература върху кърджалийството у нас, ще забележим, че от самото си начало този проблем — естествено и оправдано — се е свързвал с друг един: бунта на Пазвантоглу. Така той се е разширил от кърджалийството към „кърджалийско време“.
Отделни съждения, записани предания или още живи спомени за кърджалийството са ни оставили някои наши политически автори от миналия век. Тях не можем да отнесем към изследванията по въпроса и те ще бъдат разгледани в заключението на предлагания труд. Впрочем първото българско съчинение по проблема, на което историографията се позовава и до наши дни, е наречено от автора си „общодостъпна сказка“, която той изнесъл в Търново през 1900 г. и публикувал в малка брошура10. Тя преразказва в не по-голям обем онази част от Иречековата „История на българите“, която е посветена на кърджалиите и Пазвантоглу. На същите въпроси са се спрели сумарно или по-подробно съставителите на сбирки от руски, западни или османски документи по двата въпроса в своите уводни думи към съответните публикации. Между тези уводи не можем да поставим знак за стойностно равенство. Професионалната осведоменост на П. Орешков му е позволила да изложи същината на проблема, по който се е заел да издири и обнародва материал11. Затуй пък Д. Ихчиев, чиито „открития“ по него време не са били контролирани дори от още един османист у нас, е допринесъл с предговорите си към преводите на документи за кърджалиите и Пазвантоглу за немалко заблуждения по тези въпроси12.
Първият опит на историографията ни да изучи бунта на Пазвантоглу дължим на М. Теофилова. Нейният дипломантски проблем е изграден върху обнародваните у нас материали по проблема и върху общите курсове по история на Турция13. Нека отбележим, че за първи път в нашата историография М. Теофилова стига до изводи, различни от традиционните, говорейки за благотворното влияние на бунта на Пазвантоглу върху по- сетнешните борби на българите14. Нейната теза обаче не е била взета предвид от историографията въпреки една своя положителна черта: опита да бъде оценен по историческите си резултати периодът на размирието. От Теофилова, та до 1944 г. нашите историци престават дори да обнародват нови източници по проблема, камо ли да го изследват. Затуй пък нашата белетристика (Йордан Йовков, Людмил Стоянов, Горо Горов)15 се е постарала да влее борбено романтично съдържание в отделни образи и събития от кърджалийските години.
През ония две десетилетия впрочем за кърджалийството или за Пазвантоглу можем да намерим само незначителни съобщения из вестниците16 — поле, едва ли подходящо за разискване на научна проблематика. Едва през 1947 г. се появи едно добросъвестно военноисторическо изследване на конфликта между Видин и Портата от С. Ванков17. Добре запознат със западните обнародвани свидетелства за Пазвантоглу, авторът изгради върху тях описанието си за военните действия под Видин, а също и за външнополитическите връзки на отцепника. Без да привлече нов материал, С. Ванков допринесе за систематизирането на вече публикувания.
В нашата марксистка историография въпросът за „кърджалийско време“ отпърво е засегнат от Д. Благоев: „В това разбъркано време най-напред еничарите, особена войска, по-сетне кърджалиите, разбойнишки, башибозушки орди, правят безнаказано най-големи опустошения. Много цветущи в индустриално и търговско отношение богати градове биват унищожавани и съсипвани. Индустрия и търговия спират. В това размирно време еднакво страда и българското, и турското население, особено от кърджалиите. Но то отслаби още повече турската сила.“18 Както виждаме, тази постановка не се различава от постановката на Иречек19.
Като взе повод от тази — всъщност съвсем не необяснима — аналогия по поставения проблем, през 1953 г. Щ. Атанасов излезе с коренна преоценка за характера и съдържанието на кърджалийството20. Като негов опонент изсгьпи Д. Косев, който, позовавайки се на нашата доосвобожденска и следосвобожденска литература, изтъкна, че проблемът не е дискусионен и не подлежи на преоценка неговата характеристика21. За да защити тезата си, Щ. Атанасов се постара да я аргументира обстойно, като — освен обнародвания дотогава материал по въпроса — привлече и нов: от руските дипломатически архиви22. Това си остана и обективният принос на повдигнатата дискусия. Извън него Щ. Атанасов допринесе и за развиването на два въпроса, които участват в комплексния проблем за „кърджалийско време“. 1. Доказа наличието на множество българи в кърджалийството — факт, известен още по съчиненията на В. Караджич, Г. С. Раковски, П. Р. Славейков и К. Иречек, но който по-късно е отпаднал от общите курсове по българска история. 2. Доказа къде са се прелели българите, увлечени в размирието или прокудени от него: в Българската земска войска. Що се отнася обаче до новата постановка, която беше се опитал да наложи (че кърджалийството е „масово движение на българските селяни против турските спахии и българските чорбаджии, борба за земя, за свободно развитие на едноличното селско стопанство, а обективно — борба за политическа и национална свобода“23) — тази постановка Щ. Атанасов не аргументира убедително. Впрочем дискусията завърши, без да придвижи напред изследването на кърджалийството, фактологията на „кърджалийско време“. На оня етап на развитие на нашата историография това не бе възможно, понеже не разполагахме с множеството по-късни приноси върху османската феодална система и състоянието на българското общество през XVIII в., а също и затуй, че меродавните източници по проблема — османските архивни материали — бяха използвани в нищожен брой: чрез публикациите на Д. Ихчиев.
През 60-те години обнародвах две студии, които трябваше да очертаят съдържанието на размириците в Северна Тракия и Северна България въз основа на неизползвани османски документи24. Въпреки че разшириха представите ни за събитията от онова време, те нито изчерпваха възможната налична документация, нито съдържаха формулировки за типологията, състава, етапите и пр. на кърджалийството. Техният единствен заслужаващ внимание извод беше, че то трябва да бъде разглеждано в пряка зависимост от разцвета на аянлъка. Защото дотогава тези две категории — кърджалийство и аянлък — са били споменавани без взаимна връзка.
Като явление, принадлежащо към развитието на османското общество, кърджалийството следва да бъде анализирано от османисти, още повече, че основната маса автентични свидетелства за него са на османски език.
В това направление по разбираеми причини турската къснофеодална или нова историография е извършила твърде малко. Нека припомним твърдението на Юсуф Акчура, че сведенията на турските хронисти за кърджалийството били „неясни и объркани“25 — съвършено вярно твърдение. За официалния хронист Ахмед Джевдет например кърджалиите били просто злодеи, подкопаващи султановата власт над Румелия. Той се е задоволил да отбелязва кратко как „разбойничеството“ през управлението на Абдул Хамид I и на Селим III се разраснало и какви правителствени мерки били взети срещу тази напаст26. Характерно е, че всред публикуваните височайши актове на Селим III едва няколко споменават кърджалийството27, при все че то е било тежка грижа за този злополучен султан и заплаха за властта му. Но съставителят на сборника е „цензурирал“ разпорежданията на Селим III, изключвайки ония, насочени против кърджалиите — тях откриваме по преписи из кадийските книги.
С една дума, мнозинството стари и нови турски историци последователно премълчават тук поставения проблем. Насочени да обосноват, че османската държавна система е целяла и постигнала „вътрешна кохезия“ в обществото28, те отбягват да изнесат документация или анализи, които биха опровергали идиличните им постановки. Отделни турски автори са посветили изследвания на личности или събития от разглеждания период, но почти без изключение те третират реформената дейност на Селим III или на сътрудниците му от Малкия диван29. Особено внимание заслужава обемистата книга на И. X. Узунчаршълъ (полуочерк-полудокументален сборник), която има за предмет биографията на трима видни аяни от Североизточна България. Авторът не си вменява задачата да изследва предпоставките, движещите сили или развоя на размириците, а остава при фактите, които илюстрира с особено ценен материал30.
Впрочем самата турска османистика е почти без принос по поставения проблем. Типично е, че тя игнорира една фигура от мащаба на Пазвантоглу, да речем, оставяйки този интересен османски отцепник без каква да е научно-критична биография. Що се касае до световната османистика или балканистика от последните десетилетия, в нея се намират някои трудове, чиито постановки или изводи имат отношение към проблема.
Видно място между тях заема крупната монография на А. Ф. Милер, в центъра на която стои дейността на русенския аян Мустафа Байрактар. Подробно и задълбочено Милер проследява възникването на групата „Русчушки приятели“ — първи опит за образуване на политическа партия в Турция, — похода на Байрактар и краткото му бурно управление. Първите стотина страници от монографията описват положението на Османската империя в навечерието на Селимовите реформи, както и същността и провала на тези реформени опити31. Понеже периодът, предхождащ непосредствено похода на Байрактар и късото му управление (1808 г.), не влиза в изследователската задача на Милер, авторът е отделил 3 страници на кърджалийството. В тях той указва кърджалиите като обезземлени анадолци, „чужди на Румелия“, а действията им — като реакционни, защото били насочени срещу „новия ред“ на султан Селим III32. Върху една страница Осман Пазвантоглу е обрисуван като стожер на реакцията срещу прогресивните реформи на султана33.
Що се отнася до обществено-икономическото състояние на империята, което Милер очертава като фон на разглежданите от него събития, в това отношение значителният му труд отразява равнището на проучванията до четирийсетте години. Три десетилетия по-късно — тоест днес — тези проучвания са направили крачка напред34.
Друга значителна монография върху периода на размириците и балканските провинции на империята дължим на Л. Г. Арш. Въз основа на западноевропейски свидетелства, на съчиненията на историци от миналия век, въвличайки нови руски дипломатически източници, авторът е постигнал плътна картина на отцепничествата в Албания и Епир от средата на XVIII в. нататък. Като явление румелийско, кърджалийството не е застъпено във въпросния труд с повече от една бележка под линия35. Затуй пък задълбоченият анализ на управлението на Бушатлиите и на Тепеделенли Али ни позволява да установим сходствата и различията между ония отцепничества и отцепничеството на Пазвантоглу например.
Колоритната личност на янинския паша, известен на Запад поради връзките си с Франция, още през XIX в. е интригувала немалко автори — Али Тепеделенли е най-често обрисуваният в литературата балкански размирник от края на XVIII и началото на XIX в.36 Екзотично-романтичната насоченост на биографиите му дава рецидиви и до наши дни — през 1970 г. в Лондон бе издадено съчинението на У. Пломър37, което по своята безкритичност много напомня стародавните животописи на легендарния отцепник.
На разглеждания период от дълги години посвещава проучванията си Ст. Дж. Шоу. През шейсеттте години той изследва османски Египет по времето на Френската революция38 или през XVIII в. изобщо39. По-късно изследванията му го отведоха към военните реформи на Селим III40, а оттам — към цялостна монография41.
Трудовете на Ст. Дж. Шоу се характеризират с особено богатство на документацията — както западноевропейска, така и османска, — черпена от основните дипломатически архивохранилища на Стария свят. Познаването на османската политическа история от XVIII в. е позволило на автора да състави изчерпателно съчинение върху Селимовите реформи. Пренебрегвайки обаче приносите на източноевропейската османистика по въпросите на обществено-икономическата структура на империята през XVIII в., Шоу остава на равнището на детайлната фактология на политическите събития. Освен това той подценява ролята на Румелия за провала на реформите — специализиран по арабските провинции на империята, Ст. Дж. Шоу дава превес на събитията, протекли именно там42.
В балканските историографии занимаващият ни проблем е застъпен слабо по обективни причини: размириците са се разиграли в пълна сила и при всички свои компоненти точно из българските земи и около Цариград, докато из Гърция, Албания, Сърбия или Влахия имат по-тесен обсег. Така в Епир и Албания те се изразили в отцепничествата на Бушатлиите и Тепеделенли Али. Освен споменатите съчинения за тях дейността на Бушатлиите е разгледана в още една, албанска монография43, която оценява последиците от това отцепничество — положителни и отрицателни — за по-сетнешното развитие на Албания. В Албания обаче не е имало кърджалийство.
В югославската историография периодът на размириците е засяган като част от фона на Сръбското въстание. Започвайки от Ст. Новакович, който доразвива постановките на В. Караджич и Л. фон Ранке, та до днес44, сръбските историци се спират на бунта на Пазвантоглу, доколкото той стои във връзка с въстанието от 1804 г. Такова отношение към проблема е обяснимо, като вземем предвид, че кърджалийството не е напуснало пределите на Нишко и Видинско в западна посока. Ако кърджалии са действали на територията на Белградския пашалък, тези кърджалии изхождали от сочените области.
Съвременната румънска и гръцка историографии — като изключим разделите от общите курсове по история на Румъния или на Гърция — също не посвещават нарочно внимание на въпроса45. Интерес представлява студията на Ал. Виану за отражението на размириците из Северна България върху отвъддунавските земи, изследване, което доказа, че това отражение съвсем не било еднозначно46. По аналогия с Белградския пашалък явно е, че и във Влахия кърджалийството било „привнесено“ в най-конкретен смисъл. С това си обясняваме защо югославската или румънската съвременна историографии не го третират като проблем.
ИЗТОЧНИЦИ
Третираният проблем е неизследван не поради липса на документален материал по него. Напротив. Малко са периодите от нашата история, за които младата бъллгарска наука да е обнародвала източници в такъв брой още до Първата световна война; до 1914 г. Д. Ихчиев, Д. Йоцов, Л. И. Попов и П. Орешков издават над 200 документа47, които и до днес служат на историографията ни. Ако към тях прибавим отделни сведения, пръснати из тематично неспециализираните издания на извори48, сочената цифра ще бъде надхвърлена.
Още преди края на миналия век са били публикувани пък повечето български летописни известия или спомени от втора ръка за „кърджалийско време“ — те зафиксират частни прояви на кърджалийството в един или друг български район49. Без да имат претенции за изследване или обобщение по въпроса, техните издатели са допринесли особено да бъде съхранена летописната или устната традиция, която би изчезнала две-три десетилетия по-късно. Тези свидетелства са от първостепенна важност за отношението на нашия народ към размириците. Твърде често неточни като фактография, те изразяват нещо, което не ще научим нито от западноевропейските дипломатически документи, нито от османските: отражението на кърджалийството върху народната душевност.
Тематичните документални подбори са от голяма полза при уточняване фактологията на размириците, макар че днешният изследвач не е сигурен доколко из архивохранилищата на Германия, Австрия или Франция не се намират и други, необнародвани свидетелства по проблема. Съвсем явно е например, че архивите на руската царска дипломация съдържат огромен материал по интересуващия ни въпрос и по-точно — по периода. Някои отделни публикации на тамошни документи са съвсем недостатъчни50. Фактът, че в последно време А. Ф. Милер, Л. Г. Арш, Щ. Атанасов, В. Д. Конобеев в своите изследвания върху същия период въведоха изобилен и нов за науката материал именно из руските дипломатически архиви, вероятно означава, че те все още не са изчерпани в тази насока.
Каквато и стойност да притежават дипломатическите донесения, техният недостатък е там, че те са плод от нечия преценка за интересуващите ни събития или явления — чуждите дипломати в Цариград съставяли донесенията си по слухове или по информацията на нарочно издържана агентура в столицата и по-рядко из някои провинциални центрове. Обиграни политици, те засичали всяка правителствена версия с агентурни данни, изказвали предположения по евентуалните ходове на размирието, издавали хипотези, формулировки, прогнози. Но понеже ос за тяхната информация бил интересът на съответното правителство, което представлявали пред Портата, румелийските събития те отразявали така и дотолкова, както и доколкото имали връзка с този интерес. Но ако бъде дума за положението на българите и на мирния производител изобщо, въпросните материали не представят почти нищо освен отправни точки, от които можем да излезем с предположения. Структурата на самото османско общество, предпоставките или условията за разгаряне на анархията в Румелия също не заемали вниманието на европейските дипломатически агенти.
Съвсем естествено досегашните проучвания върху кърджалийството са опрени предимно на обнародвания османски материал. Д. Ихчиев го е извлякъл из кадийските регистри на София и Видин, без да сочи из кои точно. Впрочем наложи се да бъдат преглеждани на нова сметка сиджилите от въпросния период, за да се намерят оригиналите на Ихчиевите преводи. В изследването те са указвани и по оригинала, защото преводът им е неприемливо произволен, дори често и погрешен. В същите сиджили се оказаха документи по въпроса, пропуснати от Ихчиев — те бяха привлечени. Добричките кадийски регистри, подготвени в резюмета за издаване от Стр. Димитров, ми бяха предоставени в ръкопис51.
Публикуваните османски документи върху Пазвантоглу и кърджалиите съвсем не създават представа за количеството и разнообразието на необнародваните източници от османския архив при Ориенталския отдел на НБКМ по тези въпроси. Тук съществуват ценни за изследването разпореждания на централната власт до местните ѝ органи в провинциите по борбата срещу кърджалийството — според тях съдим за етапите в съотношението между централизма и размирието в Румелия. Друг вид османски извори по въпроса са кадийските протоколи и решения, съставяни по повод на някое конкретно събитие в определен град или район — те разкриват размириците в тяхната неподправена конкретност, а също и ролята на местното население в тия конфликти. Редки са махзарите от разглеждания период и това е обяснимо: в хода на анархията християните или мюсюлманите от Румелия едва ли разчитали на Портата за своето спасение.
Между видовете османски документи по проблема най-съществени са разните донесения. Тях съставяли служебни лица от всевъзможно качество — като започнем с пашите, упълномощавани за борба срещу размирието, та завършим с обикновените съгледвачи, отправяни тайно в някой град, скъсал връзките си на подчинение спрямо Портата. В работата с този ценен материал се налага критичност, понеже служебните лица били заинтересовани да представят нещата в оптимистична светлина и да си припишат несъществуващи заслуги.
Като фон на дадени събития трябва да бъдат използвани някои османски източници, които не третират тези събития, но създават представа за положението на производителното население по време на анархията. Пряко или косвено те показват как и доколко многостранният конфликт в Румелия се е отразил върху съдбата на мирните ѝ жители.
Основното несъответствие, когато е дума за източниците по поставения проблем, се състои в това, че дейците на самото размирие — кърджалийските главатари и редници, аяните — не са оставили писмени известия. С нищожни изключения, представени от отделни аяни, чието поведение спрямо властта било за момента двусмислено, размирниците не кореспондирали с никакви инстанции, та да ни завещаят свои архивни фондове. За размирието като цяло сме принудени да съдим изключително по констатациите и оценките на нейнитe врагове; централната власт и органите ѝ по места, пълномощниците ѝ из Румелия, тайните ѝ агенти и пр. Съвсем враждебни спрямо размирието били и европейските дипломати в Цариград, които виждали в Румелия „втора Вандея“, а в събитията там - „гражданска война“, причинена от „демократическата хидра“.
Трудно е при така категорично единодушие в гледището на всички известия по изследваното явление да си съставим обективна картина за него. Ако главатари или аяни биха изложили своите съображения за конфликт със съществуващия ред, тази картина несъмнено би станала триизмерна. За съжаление (както нерядко в историографията) и изследвачът на Кърджалийството трябва да се примири с неизгодната принуда да съди за проблема само по думи на противната страна. Този момент трябва да имаме предвид, когато четем описанието на размирните събития.
Към източниците на настоящото изследване следва да отнесем както отделни документи из някои чужди документални поредици52, така и съчиненията на отделни европейски автори, писали по време или надълго след размириците и хвърлили светлина върху интересуващите ни въпроси.53
НЯКОИ ЧЕРТИ ОТ СТРУКТУРАТА НА ОСМАНСКОТО ОБЩЕСТВО ПРЕЗ XVIII в.
След като до края на петдесетте години нашата историческа наука хвърли усилия, за да изясни категориите, съставящи така наречената „класическа“ османска феодална система (периода XV—XVI в.), от началото на шейсетте нататък вниманието ѝ се съсредоточи върху измененията, настъпили в „класическия“ ред — тоест върху османската феодална действителност от XVII—XVIII в.
В туй направление историографията ни навлезе чрез една колективна атака: сборника „Паисий Хилендарски и неговата епоха“54. Тя съгласува издирванията на нашите историци в единна конструкция, която очерта проблематиката, предстояща да бъде изяснена. Задачата бе да се постигне цялостна картина на българското общество след края на „класическия период“ на османската система. При по-нататъшната си работа изследвачите, участвали във въпросния сборник, допълниха и доразвиха поставените там проблеми, разшириха кръга им55. Все още обаче — когато бива дума за XVII — XVIII в. — историографията ни говори за „промени“ в османската феодална система56. Иначе казано, обществено-икономическият строй от XV—XVI в., представлявал османската феодална система, а следващият исторически период я „променил“. Всъщност още османските автори от XVII в. са забелязали, че в тяхната съвременност настъпват промени. Въпросът е: как да ги дефинираме?
Османистиката от края на миналия век, като се позовава именн на Кочи бей Гюмюрджински57 или на съвременниците му, приема военноленната организация на османците за „класически“ османски строй, а упадъка ѝ — за общо състояние на развала и провала58. Тази постановка частично е повлияла и върху схващанията на някои историци-марксисти, които означиха един голям исторически отрязък като период на разложение на османския феодализъм — времето XVII—XVIII в. Дори само заглавията на ония дялове от монографията на А. Ф. Милер, коеито обрисуват общото състояние на империята през разглеждания период, са красноречиви: „Криза на османската военно-феодална организация“, „Разорение на градовете и селата“, „Развала на управляващата класа, разстройство на армията и флота, упадък на културата“, „Вътрешни и външни усложнения“59. Както виждаме, в основата на тъй настъпилото всеобщо разстройство на империята е залегнала кризата на военно-феодалната организация.
Само ако бихме застанали на проспахийските позиции на Кочи бей например, можехме да обявим упадъка на тимарската система за развала на османското феодално общество изобщо. Защото феодализмът съвсем не задължително следва да бъде военноленен, за да е феодализъм. Между впрочем дори през своя класически период османската феодална система не била чисто военноленна. Едрите феодали търсели и намирали пътища за превръщане на послужбеното земевладение в неслужебно през XVII—XVIII в.60 — това е доказан факт. Но доказано е и че такава тенденция те изявили още преди соченото време61. Особено допринесъл да се развие тази тенденция търговско-лихварският капитал, чието разпространение било голямо още през XV—XVI в.62 Толкова по-голямо било приложението му през следващите два века, когато постигнала своя разцвет практиката по откупване на маликянета и мукатаи, оформени от приходите на поземлена рента.
Запазвайки често названието тимари и зиамети (ако не бъдели направо придавани към султанските хасове), бившите ленове най-открито били арендувани от лица, които нямали общо с военната служба. Тази всъщност незаконна практика въпреки бледите опити да бъде премахната чрез нарочните актове на Абдул Хамид I и Селим III за възстановяване на спахилъците63 всъщност била официално призната. Когато султанът-реформатор учредил т. нар. „нова хазна“, значителна част от приходите ѝ трябвало да постъпят именно срещу арендуването на хиляди тимари, чиито владелци или драговолно били ги напуснали, или ги държели, без да изпълняват задълженията си към централната власт. Характерно е, че като откупчици на рентата от тия земи изстъпвали предимно едри сановници, които имали право на послужебни владения. Така например валията на Коня откупил приходите от 356 тимара, войводата на Диарбекир — 273, валията на Трапезунт — 320 и пр. Наред с тях в откупуване на мукатаи участвали обаче и лица без определено служебно качество или пък такива, които били се издигнали като аяни — такъв е случаят с Тръстениклиоглу Исмаил ага, откупвач на 75 тимара, а също и с ред други просто „аги“. Излишно е да изтъкваме, че в подобни операции сумата на търга варирала от неколкостотин хиляди до милион или два милиона акчета64.
Безусловно ясно е, че през разглеждания период земята практически се намирала в свободно обръщение. Ясно е, че дори едрите ленници се стремели да откупят и частни феодални владения. Поради това не е лесно да бъде прокарана граница между послужбените и частните земевладелци. Затуй при конкретното изучаване на феодалната анархия не бива да се учудваме с каква лекота едрите частни феодали постигали официални постове с полагаемите им се ленове, а също и с каква лекота се лишавали от тия постове, губейки ленните си земи — вече не послужебно, а частното земевладение определяло реалната тежест на феодала.
Вътре в системата на частното едро земевладение протичала остра прослоечна диференциация, протичала концентрация на земята, която може да бъде проследена пак по регистрациите на арендуването ѝ65. Тия повсеместни и непрестанно разширяващи се процеси дали отражение върху зависимия селянин. Както навсякъде при развитието на феодализма, и тук положението на селячеството се влошавало. Неслучайно бунтовните прояви на раята зачестили именно в течение на споменатите процеси66. Сега бедата на селянина била не само в усилената експлоатация, ами, по-категорична: обезземляване. Чрез лихварство или чрез изкупуване на райетски чифлици от страна на феодалите многохилядни дребни производители били лишени от земя. Извън това всред самото селячество протичал друг процес — на имуществена диференциация. Тя създала през XVIII в. слой от производители, чието стопанство не било в състояние да изхрани едно семейство67. Понеже освобождаването на работна сила от селата не вървяло успоредно със зараждане на капиталистически отношения в града, изходът за малоимотния или обезземлен селянин бил единствен: ратайството. Иначе, пауперизираното скитничество едва ли може да бъде наречено изход.
Съвсем закономерно изострената имуществена диференциация довела до социални промени. Част от феодалите, както и част от селячеството се декласирали. Формулировката, която Марис е приложил към османския феодализъм — система, организирана върху „демократично-деспотични принципи“68, — всъщност определя военноленния етап на тази формация (единственият ѝ проучен етап по времето на Маркс, че и цял век по-късно). Под „деспотия“ тук трябва да разбираме оня типичен за източните феодални общества централизъм, който характеризирал и държавата на османците до края на XVI в. Тогава относително дребните дялове, с които преобладаващата част от спахийството участвала в експлоатацията на селячеството, не ѝ въздавала достатъчна икономическа сила; тогава служебната обвързаност на спахиите спрямо централната власт не им позволявала независимост. Султанът, разпореждайки се с доброто на всички свои слуги, ги изравнявал „демократически“.
Едно състояние на нещата, което изчезнало, щом частното феодално земевладение изместило послужебното и била в ход неговата концентрация. Сега от феодал до феодал имало грамадно различие, при туй не само количествено. Известно е, че тимарската система била не изключително форма на османското земевладение. Тя изпълнявала и военни, и административни функции. Щом нейното място в обществено-икономическите отношения намаляло, редуцирала се и ролята ѝ в структурата на властта, предимно на провинциалната власт. Първенците на военноленната йерархия, които всъщност неограничено управлявали провинциите до упадъка на спахилъка, сега имали там свои съперници в лицето на аяните.
Аянлъкът е онази, наложила се в провинциалното управление на Османската империя институция, върху която историографията спря внимание едва напоследък, без все още да бъде в състояние да я изучи, тъй като и за аянството сме заставени да съдим не по нормативни актове, а по практиката му. Извънредно богати са аянските прояви през интересуващия ни период, но досега те са били разглеждани откъслечно, илюстративно, без опит да бъде изведена кривата на развитието на тази османска къснофеодална институция.
Функциите на аяните до XVIII в. са изяснени. Ето как ги дефинира Оливие: „...Аяните (арабска дума, означаваща очи) са тия, които удържат от пълно разорение повечето от провинциите. Тяхната служба се състои да бдят за сигурността и богатството на отделните лица, за добрия ред и отбраната на града, да се противопоставят на несправедливите начинания на пашите, на изнудванията на военните и да съдействат за справедливото разпределение на данъците. Това са обикновено известни хора, най-добродетелните, посочени от населението, които се нагърбват с тази почетна длъжност. В големите градове те са повече, а няколко села имат по един. Аяните не получават друга награда за своето усърдие и труд освен почти винаги заслуженото уважение, на което се радват, и удовлетворението, което изпитва честният човек, когато е полезен на подобните си. Аяните свикват в своя съвет първенците от града и хората на закона, за да обсъдят важни въпроси, да съставят заедно възраженията, които трябва да направят на пашата, да се споразумеят върху мотивите на тъжбата, която смятат за необходимо да представят пред Портата срещу него...“69
От цялата тази идилия важни за изследването са два момента: 1. Още в замисъла си аянлъкът имал за задача да „бди за богатството на отделните лица“ — тоест на земевладелците или лихварите, които не били част от военноленната система, иначе за тях би брал грижа санджакбеят, бейлербеят. 2. Още в замисъла си аянлъкът бил противопоставен на „пашите“ — тоест чрез него централната власт целяла да контролира едрите военни ленници из провинциите.
Съвсем естествено централизмът имал полза от аянската институция в оня неин първоначален вид — през периода, когато единствена сериозна заплаха за него можело да бъде прекаленото засилване или провалът, или отцепничеството на някои от спахийските военачалници. Впрочем прерогативите на аяните до края на XVII в. най-общо се свеждали до това: да сътрудничат на държавните органи при взаимоотношенията между власт и население70. Ако се обърнем обаче към живата картина на Османската империя и по-точно на балканските ѝ провинции от края на XVIII и началото на XIX в., ще забележим, че аяните се отличавали по права и дейности, пряко противоположни на ония, които им били предписани.
Тъй като именно аянлъкът е според нас институцията, чието значение и роля порасли неимоверно от разширяващото се частно феодално земевладение, а също и институцията, кояго създала предпоставките за анархия в Османската империя през XVIII в.71, нека се спрем по-подробно върху нея. А по-нататък, при конкретния анализ на събитията, запълнили „кърджалийско време“, може би ще се убедим, че то с равно право трябваше да носи и определението „аянско“.
АЯНЛЪКЪТ
В специализираната „Съветска историческа енциклопедия“ — последното издание от този род — намираме такава дефиниция за аяните: „В Османската империя до Танзимата — управители на градовете и понякога на области, и избирани от местните първенци.“72 Енциклопедията се позовава на А. Ф. Милер, у когото въпросът е поставен в разгърната бележка: „По това време аяни били наричани управители на градовете и понякога на околността... За разлика от пашите и аяните не били изпращани от центъра, а произхождали от областта. Формално те били избирани от местните първенци и били утвърждавани от Портата. Фактически аянът бил най-мощният и богат земевладелец от областта, който получавал поста си чрез сила и корупция. В историята терминът аян е бил интерпретиран противоречиво и често погрешно. Някои автори смятат, че аянът представлявал феодал от нов тип, който благодарение на връзките си с търговско-лихварския капитал представлява социално явление, по-прогресивно от старите спахии. Тази дефиниция е лишена от всякакво основание — методологическо или конкретно. Аяните действително и по правило били поземлени владелци, но терминът по него време не е означавал социална категория, а функция.“73
Дефиницията на Милер е отправна точка в търсене на истината за въпросната институция. Но авторът ѝ е пропуснал да забележи, че противоречието в определенията за аянлъка се дължи на объркана хронология — и до днес едни автори говорят за аяните до средата на XVII в.74, а други — за след тази граница75. Вече споменахме, разликата между едните и другите била коренна. И така нас интересуват„късните“ аяни.
Що се касае до това, че някои автори смятали аяна за „феодал от нов тип, ...явление социално, по-прогресивно от старите спахии“, тук не бихме се присъединили към категоричното несъгласие на А. Ф. Милер с такава постановка76. Както бе изяснено по-горе, феодалите „от нов тип“ — т. е. частните феодални земевладелци — действително представлявали явление, по-перспективно от спахийството. (Перспективно от гледище на развитието на феодализма.) Аяните безусловно принадлежали към въпросната прослойка, откъдето произтичал и конфликтът им с представителите на излинялото ленно земевладение по места — с „пашите“, т. е. с едрите военни ленници.
Самият Милер признава, че аянът бил обикновено „най-могъщият и богат феодал от областта“. След като не е паша или спахия, то явно е, че бил именно „нов тип феодал“. Разбира се, не всеки „нов тип феодал“ бил аян, но всеки аян бил такъв. Последните изследвания върху обществено-икономическите процеси в османското общество през XVIII в. подкрепят подобно твърдение.
Нека се спрем на две от тях (по-скоро изложени концепции, отколкото конкретни изследвания), принадлежащи на турски автори, понеже те биха спомогнали да изясним вътрешната структура на османското общество в навечерието и по време на размириците.
В „Преобразуване на османската дърдава, 1789—1908 г.“ Кемал Карпат застъпва становището, че руско-турските войни от втората половина на XVIII в. уронили авторитета на централната власт, но особено изнесли напред авторитета на аяните, „де факто управители на разни области“. Из балканските провинции мюсюлманското селячество, изолираяо от света като остатък от миналото, се декласирало, изтласквано от по-благоденстващото християнско селячество, което се облягало в икономическо и идеологическо отношение на една градска „средна“ класа от своята кръв и вяра. Из градовете мюсюлманите се отдавали на манифактура и администрация, а старите им управници по-степенно били измествани от новата средна класа, издигаща се из средите на християните. Този процес започнал към края на XVIII в. „Турско-мюсюлманската част от обществото нямала средна класа, която да съперничи политически с християнската такава. Единствените ѝ водачи из провинциите били аяните, в повечето случаи хора, които държели мощта си на богатство и наследена обществена позиция. Това били не търговци или собственици на манифактури, а най-често земевладелци (landlords). Аяните организирали военни части, набирайки ги из местното мюсюлманско население или от недоволници от имперската армия... Те често отнемали земята на християнското селячество, понеже поземлената собственост била за тях единствен начин да съхранят своя икономически и социален статус.“77
Прочее К. Карпат признава, че към края на XVIII в. поробените народи започнали да създават своя буржоазия, докато господстващата народност — не. Един вид в отбрана срещу икономически засилващите се национални буржоазии „ турко-мюсюлманите“ на Балканите издигнали институцията на аянството. Не бидейки свързана с промишлено производство, тя се опирала върху частното феодално земевладение, което разширявала за сметка на обезземляване на християнското селячество.
Нe може да се отрече, че концепцията на К. Карпат е правдоподобна. Такава е тя и във втората си част: в твърдението, че реформите на Селим III се налагали най-вече от необходимостта на централната власт да се отърве от опеката на аяните. „Конфликтът между централната власт и провинциите, който предизвикал упадъка на множество мюсюлмански империи в миналото и който османците успешно предотвратявали в продължение на столетия, получил в крайна сметка фатален разцвет: това било издигането на аяните...“78
По-голяма яснота намираме в концепцията на друг турски историк — Яшар Юджел: „Децентрализация на Османската империя“. Според него прословутият османски военно-феодален централизъм било по-скоро желано, отколкото реално състояние на нещата дори през XV—XVI в. В себе си той носел своята гибел: аянлъка като „трети източник на (бойна, В. М.) сила“ за държавата. (Първият Юджел вижда в спахийството, а втория — в „капъ-кулу“.) Без да прави принципна разлика в прерогативите на аяните от периода до средата на XVII в. и от следващия, авторът смята, че още към средата на XVI в. започнала децентрализация в структурата на османската държава. По това време мирийските земи фактически излезли от контрола на фиска чрез системата на маликянетата и мукатаите, които бързо прераснали в частно земевладение. В резултат от тия изменения към средата на XVII в. вече трябвало да говорим за „аянлък-деребейлика“ като за цялостна структура на османските провинции79.
По-долу ще видим, че тезата на Юджел, изработена независимо от нашите изследвания, се схожда с тях, като изключим това, че според нас „ранните“ аяни не били социално еднакви с „късните“. Затуй през XV—XVI в. аянлъкът не можел да бъде „трети източник на сила“. Следователно до XVIII в. едва ли сме в правото си да говорим за децентрализация.
Кое е породило нуждата местната (провинциалната) власт да бъде неправомерно и пакостно дублирана? Породил я самият процес на превръщане на служебното земевладение в частно. Един санджакбей или алайбей в дадена провинция вече представлявал интересите, уреждал споровете и упражнявал контрол върху сектор земевладение, който не само че не бия преобладаващ за областта, но дори се оказвал малка част в цялостната аграрна структура на тази област.
А същата провинция живеела интензивен живот чрез дейността на многобройните нов тип феодали или на представителите на търговско-лихварския капитал в селото и града; чрез вече диференцираните еснафи. Характерът на тази дейност — експлоатация или производство — нямал нищо общо с военно-ленната система, която отговаряла на един изживян подтип обществени отношения. Санджакбеят или друг орган на тимарската система не бил властен да урежда или контролира новия тип феодално земевладение и експлоатация, нито напиращия градски живот. Ако требва да си послужим с твърди определения, „пашата“ вече действително въплъщавал сила, реакционна по отношение на аяна, защото аянлъкът бил запълнен с ново съдържание и наложен от „новия тип феодали“, от лихварите, от еснафите. Неслучвйно ролята му започнала с „градско съдържание“, като постепенно се разширила и върху отношенията от близкия градски хинтерланд.
В хода на конкретното изложение ще се убедим, че аянлъкът бил явление, неизкоренимо през разглеждания период. Всички усилия на централната власт да пресече корена му, да насъска срещу него подвластното население, да го надвие чрез правителствени войски — всички тези усилия завършвали без изключение неуспешно.
Защото въпреки стагнацията в развитието на производството, то все пак се развивало. До последната трета на ХVIII в. развитието му намерило многобройни изрази както в частното феодално земевладение с усилена експлоатация над селянина, в масово обезземляване на селячеството, в имуществената диференциация всред туй селячество, така и с оживяване на градския живот. Колкото и плахо, зараждали се националните буржоазии на поробените народи, българите излезли със своя национална идеология80. Това състояние не отговаряло вече на традиционната османска структура. Спонтанно се разширявали формите на самоуправление както на селищата, така и на отделните народности в тях81. Ако искаме да вникнем в смисъла на колосалното размирие към края на XVIII в., ние безусловно трябва да го свържем именно с тенденцията, която характеризирала османския феодализъм през този век: стремежа към децентрализация — към разширено самоуправление. „Новите елементи“ (нови тук не означава капиталистически) търсели простор за своята икономическа дейност в разрез със сковаващите ги норми на остарялото законодателство. Търсели се и билии намирани начини, по които „новите хора“ от даден град или район да отстоят интересите си срещу централната власт. Нейната намеса за тях била чисто отрицателна. Както е известно, османските провинции били таксувани като „земя на фиска“ и на тях Портата гледала изключително като на приходоизточник, в чието изчерпване нямала никаква мярка.
Впрочем аянлъкът представлявал основната, изникнала през XVII в. (в новото си съдържание) провинциална институция, която удовлетворявала интересите на „новия тип феодали“ и на едрите градски търговци или лихвари. Тя била плод от оживяването на вътрешния пазар и от разширяването на стоковото производство. Измененията в структурата на османското общество стимулирали „новите елементи“ да се стремят и към преразпределяне на властта. Тяхното икономическо възмогване, увеличеното им влияние по места искало да бъде гарантирано от отговарящи му институции. Паричното или поземленото частно богатство държало да получи обвивката, която османският централизъм му отказвал: власт.
Настъпвал период, през който центробежните сили в империята, заинтересовани да раздребнят политическата власт, взели връх над отслабените центростремителни сили.
ЕЯЛЕТЛИИТЕ — „МЕСТНАТА ВОЙСКА“
Изпълнена с ново съдържание, институцията на аянлъка до 1779 г. не се намирала в открит конфликт с централизма — аяните след „избирането“ си били утвърждавани в своето качество от съответния местен орган на Портата. Първите аянски подвизи обаче я накарали да се опита да си подчини аянската институция — така след 1779 г. всеки аян трябвало да бъде утвърден не от съответния паша, ами от централната власт. Това положение противоречало на самата същност на аянлъка — форма, извикана на живот от стремежа към децентрализиране. Аянските размирици станали причина институцията изобщо да бъде „отменена“ и заместена през 1786 г. с тази на „градския кехая“ — представител на първенците от града, който обаче бил назначаван от валията. Въпросната реформа си останала плахо пожелание на централизма, принуден едва четири години по-късно — през 1790 т. — да възстанови аянлъка с нарочен ферман82. Тази отстъпка Портата непременно ще да извършила под натиска на все по-могъщите аяни.
По каква причина османската власт допуснала зараждането и растящото могъщество на едно явление, което идело да подкопае централизма? Защо в борбата си срещу аянлъка Портата проявила пагубна непоследователност, при която стигала до временни или по-трайни съглашателства с аяните, като се справила окончателно с тях едва при реформите на Махмуд II?
Отговор намираме в друга основна черта на османската държавна система: тя била военна. Тя представлявала „единствената истинска военна сила на средновековието“83. Това обаче що се отнася до „класическия“ период. По него време походните войски на империята имали две основни съставки: ленното опълчение („топраклъ“) и придворните военни наемни части („капъ-кулу“)84. Номиналният брой на ленните бойци, който приема османистиката, е 200 000 — през периода на разцвета на тимарската система85. Някой нови изследвания доказаха обаче, че още през първото десетилетие на XVII в. действителният походен ефектив иа ленната войска от Румелия възлизал на 4596 души86, докато по официалния кадастър същата войска трябвало да наброява 6377 души87. Ако поставим тази цифра в светлината на множеството странични документи от предхождания и от въпросния период88, то явно е, че дори по времето на разцвета на тимарската система спахийският ефектив 6ил далеч под надулото число 200 хиляди. Сам Кочи бей дава сведения за своето време (XVII в.): 7-8000 бойци — състав на тимарската войска от Румелия и Анадола89. Впрочем ако засечем сведенията на съвременника с походните проверочни списъци на спахийския корпус, то недвусмислено става, че още в началото на XVII в. този корпус от никое положение не обхващал над 10 000 бойци.
Запитваме се: с какви сили воювала османската държава от началото на XVII в. до реформите на Махмуд II? Също по традиция ocманистиката отговаря: с наемни войски, „капъ-кулу“90.
Такъв отговор задоволява само отчасти. Безусловно е, че централната власт извеждала в поход и платените придворни войски, чийто брой е трудно установим поради големи противоречия в източниците. Според някои определения „капъ-кулу“ се състояли от „спахии, силяхтари, юлюфеджии и гуреба“ — общо шест бюлюка91. (Както бива често в турските публикации, сведението не е отнесено към конкретна дата.) По всяка вероятност с течение на времето тези шест бюлюка ще да нараснали по състав или ще да били открити нови. Но каквато и численост да придобиела платената придворна войска, тя в никой случай не можела да представлява масата на походния ефектив. Коренната непригодност на този род бойни сили била там, че те продължавали да получават платата си и в мирно време, когато, неслужейки за нищо, излишно обременявали хазната. Като вземем предвид, че османските финанси през XVII и XVIII в. се намирали в трайно неравновесие, то очевидно Портата не би се стремила да увеличи състава на „капъ-кулу“. Въпреки това от 37 153 души през XVI в. през XVII той нараснал на 96 206 души92.
Колкото до еничарството, през XVIII в. то било вече „по-скоро вредно, отколкото полезно“93. Към края на XVII в. неговата издръжка струвала на фиска 3784 кесии годишно, а към края на XVIII — над 10 000 кесии грошове освен т. нар. „джюлюс бахшиши“, значителна сума, раздавана при възшествието на всеки султан94. Впрочем според свидетелствата на очевидци при обявяване на война сега „се явявал този-онзи еничарски офицер, готвачът и знаменосецът заедно с 20—30 редници и се представяли като еди-коя си еничарска орта. Ако ги питали къде са останалите, те отговаряли, че ще се присъединят към ортата си из Румелия, но и там не идвали повече от още 5—10 души.“95
Изследването не се заема да осветли състоянието на османската походна армия до реформите — задача, която многократно си е поставяла специалната литература96. Въпросът е в това, че нито спахийството („топраклъ“ — сведено още през предходния век до 7—8000 бойци), нито централно платените части („капъ-кулу“ — уж 100 000 души, между които фигурират бръснарите на султана, лекарите му, писарите му, дворцовите занаятчии и лакеи)97, нито еничарството, което се отдавало на всевъзможни изгодни занимания, но не и на военни98, през XVIII в. биха могли да съставят една походна армия.
В историографията единодушно е подчертано, че жалкото състояние на османската армия през XVIII в. било причина за пораженията на империята във войните ѝ с Русия и Австрия99. Но ако тази армия е имала за ефектив единствено изброените компоненти, тя би била не само разбита, но бездруго и унищожена армия.
Явно е, че по традиция, наследена от авторите от миналия век, съвременните изследвачи пренебрегват някои — наистина спорадични и мъгляви — данни, които ни разкриват реалния източник на бойни сили за империята през XVIII в. Става дума за войските, които се наричат „йерлю“ (местни) или „еялетлю“ (областни). (Както при термина „аян“, и в тези иначе стари термини било влято ново съдържание.) По-рядко авторите от началото на XIX в. определят такива войски като „частни“.
Жюшеро дьо Сен Дени — един от компетентните познавачи на състоянието на османската войска - твърди, че нейната основа в края на XVIII в. били именно „частните войски“. Той описва и практиката по рекрута им: „Ако обстоятелствата изискват мобилизация, Портата упълномощава пашата на дадена провинция да събере от нея средства и да организира войска. Пашата бърза да се възползва: той облага богатите хора, разполага с обществените фондове, изтръгва пари от богатите вакъфи и винаги води повече войска, отколкото са му поискали...“100 По-нататък Жюшеро отбелязва, че пашите се покорявали на властта, докато забогатеели, а сетне отказвали да разпуснат частните си войски, стараели се да им угодят, оставяйки ги да се издържат чрез грабеж, и се обявявали независими от Портата — такъв бил пътят, по който се издигнали и Джезар паша, и Пазвантоглу, и Мустафа Байрактар. Първоначално Портата смятала за акт на непокорство всеки опит за рекрут на войска по места, а също неразпускането на войските след края на войната. Но когато топраклиите и еничарите престанали да бъдат боеспособни, тя трябвало да се облегне изключително на „частните войски“101.
Тук авторът говори за „частни войски“ на пашите, забравяйки, че двама от изброените от него отцепници били започнали кариерата си като аяни, принуждавайки властта чрез упорита война да им присъди пашовски титли. Ще рече, „частните войски“ характеризирали не личния ефектив на пашите, ами на аяните. Това е подкрепено от редица конкретни свидетелства. „Местните войски“ според Сеид Мустафа представлявали преобладаващият процент на походната армия102. Шлехта сочи същите тия войски, наричайки ги „еялетлии“, като изключителен състав на армиите на Ало и Хакъ паша при техните походи срещу размирна Румелия103. Аяните от Епир, Македония и Егейска Тракия набрали „еялетлии“, за да ги поставят под командването на Тепеделенли Али паша при наказателната му кампания срещу размирието в Северна Тракия през 1803 г.104 Известни са и други аянски ефективи: аянът на Бозкяр, Абдулхалим, имал към края на XVIII в. 20 000 пешаци и 3000 конници „еялетлии“105. В началото на следващия век русенският аян разполагал с „местна войска“, набирана от казите между Дунава и Балкана и възлизаща на 20—30 000 души106. „Няколко богати аяни — отбелязва Жюшеро, — като този на Серес в Македония и на Пловдив в Тракия, чрез личните си качества и големите си, дълго време тайно трупани богатства, можаха да съберат наоколо си достатъчно много войска, за да сплашат своите съседи и да станат полезни или опасни за Дивана.“107
И тъй нека обобщим въпроса за аянлъка и за „местните“ или „частни войски“, като дадем думата на друг известен познавач на османската действителност, Шлехта-Всерд: „За разлика от феодалите (ханедан) нотабилите (аяни) дължеха положението си на обстоятелството, че уреждаха обществените дела на градовете и областите, където живееха. Те не бяха назначавани нито с ферман, нито с буюрултия, а чрез свободния избор на съгражданите си. Едва по-късно и тук, както навсякъде, се промъкнаха злоупотреби, при което управителите на провинциите взеха да издават и по-право да продават „аянлък-буюрултусу“ на заможни жители на подчинените им провинции и градове. Заради свързаните с това парични подкупи новите нотабили трябваше да ги изстискат от населението. В резултат насилията станаха тъй страшни, че в Истанбул се видяха принудени съвсем да забранят издаването на такива грамоти и да поверят администрирането на градските дела на т. нар. „шехир кетхудасъ“, който беше назначаван направо от правителството. Но така не се спечели нищо, защото тия градски чиновници нямаха влияние и представляваха за провинциалния управител „козли отпущения“, докато истинската власт, както и досега, оставаше в ръцете на нотабилите (аяните, б. а).
Пълновластното и независимо положение, което аяните заеха по-късно, за първи път се разкри при Руско-турската война от 1768—1774 г. Тогава именно аяните, стекли се от всички части на Турция, със своите войски в главната квартира на великия везир, влязоха в допир с министрите, също присъстващи тук... Скоро между аяните и чиновниците от столицата настъпиха отношения, каквято се забелязват тук (в Цариград, б. а.) между фаворитите в сарая и някои сановници. Ето всеки незначителен секретар от централните ведомства, щом владее и най-дребна земя в провинцията, прави от тамошния аян свой съдружник, с когото — естествено срещу значително заплащане — води полицейските, юридическите и финансовите дела на съответния край, както двамата си искат. За посредници в тия невинни интереси служат капу-кехаите, които аяните издържат в Цариград. При това положение авторитетът на правителствените управители по места стана нулев и фактически премина в ръцете на аяните.
Ако аянът се окаже достатъчно щедър към своя покровител в столицата, той получава и сана капуджибашия или мирахор, като какъвто вече легално упражнява фактически узурпираната власт.
Най-пакостно е обаче, че феодалите и аяните, ползващи се от големи парични средства, разполагат също с голяма част от местните военни сили. Въоръжените банди в тяхно разпореждане се наричат „еялетли аскерѝ“. Някои от едрите деребейове в Анадола, напр. Чапаноглу или Караосманоглу, могат да вдигнат по 20—30 000 души. С тези войски те следват султана срещу външни врагове. Но по-често — както някогашните васали или рицари-разбойници на Запад — те ги обръщат едни срещу други при разприте си, а според нуждата — срещу правителствения управител и дори срещу централната власт.
При тия обстоятелства е ясно, че феодалите клонят към еничарството, което стои за запазване на благоприятното за тях статукво, а не ще поддържат централната власт да си създаде собствена изпълнителна сила, чийто единствен стремеж ще бъде да унищожи злоупотребите на васалите, а рано или късно — и тях самите.“108
Приведохме дословно един твърде дълъг пасаж от автор, използвал изобилни сведения на съвременници на разглежданите процеси, понеже трактовката му е може би най-научно критичната, постигната през миналия век. Тя аргументирано изяснява интересуващия ни въпрос: защо централната власт имала двойствено отношение към аянлъка.
Тази двойственост била диктувана от конкретни причини. От една страна, Портата била наясно, че институцията на аянлъка по своята органична същност е заряд на децентрализацията, а оттам — и на отцепничествата. От друга страна обаче, Портата не била в състояние да събере походна армия без средствата и влиянието на аяните. Военнофеодална формация в сърцевината си, османската държава последователно подчинявала вътрешното си устройство на организацията на своите войски. Затова докато през XIV—XVI в. тимарската система до голяма степен представлявала гръбнакът на провинциалната структура, през XVIII в. такъв гръбнак вече било аянството като могъщ фактор, ако не и като единствена форма за набиране и издръжка на походните войски. Застрашена от него, централната власт нямала възможност да го изкорени — тя била поставена в неумолима зависимост от аяните.
А от това произтичало много. Най-общо: фактическата децентрализация, раздробяването на политическата власт, многообразие в самоуправлението. Както узнаваме, именно през XVIII в. и в подробското българско общество такива форми получили силен тласък109. Увеличила се местната роля из целите Балкани на кнезове, чорбаджии, демогеронти110.
Посочените институции не просто предшествали голямото размирие. Те го обусловили.
ПРЕДПОЛАГАЕМИЯТ СЪСТАВ НА „МЕСТНИТЕ ВОЙСКИ“
Още веднъж се наложи да го определим като предполагаем, понеже за него сме принудени да съдим по странични данни или дори по логически път — по заключение.
Едно е изначално ясно: „еялетлиите“ не били нито тимариоти, нито еничари, нито придворни наемни части — всички източници сочат отделно от „еялетлиите“ тези компоненти на походната армия и изтъкват тяхната негодност, малочисленост, както и многочислеността на „местните войски“. Ще рече, съставът на аянските бойни сили не е разкрит по съдържание.
Историографията свързва наченките на кърджалийството с масовото дезертиране на османски бойци от фронтовете, с масови скитничества на анадолски войници из Румелия. Като така, зараждането на кърджалийството бива отнесено към несполучливите за Портата две последователни войни — тази от 1768—1774 и от 1787—1791—1792111.
Логически недвусмислено е обаче, че от фронта не биха дезертирали, за да скитат и подир войната бойци, чието мирно съществуване е било изгодно, охолно или поне търпимо. Един тимариот би се върнал в тимара си, един еничар при търговията или при лихварството си, един придворен бръснар или оръженосец — в двореца. Както се каза по-горе, негодността на тези родове бойци се дължала предимно на това, че те вече имали износен мирен поминък, от който войните нежелано за тях ги откъсвали. Тоест: не те биха се отдали на въоръжено скитничество, грабеж и палеж.
От друга страна: пак по-горе се спомена, че частното феодално земевладение до голяма степен се разширило за сметка на райетското. Успоредно протичала имуществена диференциация и сред самото селячество. В резултат и от единия, и от другия процес настъпило разорението на маса дребни производители. Без да сме в състояние да го изразим с точни проценти, явно е, че то също било процес.
От трета страна: едва и плахо зараждащите се капиталистически отношения не позволявали на обезземления дребен проиводител да намери свободен пазар за работпата си сила — пазарът бил минимален.
От четвърта страна: малко правдоподобно е разорението да засегнало само християнското население на Румелия. Изострените имуществени и социални противоречия не правели разлика между едноверци и иноверци. Както ще видим в хода на изложението, „капъсъзи“ имало от всички, населяващи Румелия народности. Лишени от земица и дори от впряг от страна на лихварите или поради беззаконията, с които „новите феодали“ си присвоявали райетски чифлици, или поради откровеното насилие и не само увеличения, но и доведен до пълна неразбория данъчен произвол, тия десетки хиляди бедстващи създавали в Румелия напрежението на един специфичен за там и за тогава социален хиатос: десетки хиляди хора били загубили наследствения си поминък, но разместването на обществените пластове все още не ги извеждало към нищо следващо — към наемничество например112.
Тази огромна безизходица — като имаме предвид размера на човешкия резерв, изнемогващ в нея — търсела изход из едно състояние на нещата, което обещавало да бъде трайно. Такъв изход предлагали „местните войски“ — другояче казано, „частните“ дружини на аяните. Създавали се (по подобие на множество феодални общества) типични наемнически дружини със свои предводители: главатарите. Картина, широко позната за Италия от XIV-XVI в. например, където хиляди войници по професия, командвани от кондотиерите, се поставяли в услуга на даден феодал, понякога започвали война пък срещу него, а по-могъщите кондотиери сами заемали властта над някои градове, за да създадат тирании като тази на Сфорците, на Малатеста и пр.113
Едва ли можем да наречем „еялетлиите“ на определен аян точно наемници. Каквито и парични богатства да бил натрупал той, каквито и да придобивал чрез надмогване на своите съперници, невъзможно би било цели години да изплаща редовна плата на двайсетина хиляди бойци. По всяка вероятност тия частни дружини ще да получавали минимално заплащане по време на война, а през мирните периоди те били принудени да поминават как да е. Това „как да е“ трябва да приемем като основа на кърджалийското поведение, ярко запомнено от народа ни.
Тук споменахме кърджалийството, макар да бе дума за аянски частни дружини. Тук стигнахме до въпроса за предпоставките на кърджалийството като явление. Тези предпоставки според нас са:
а) децентрализирането на войската, изразено в практиката на аянските дружини;
б) въвличането в боен занаят на обезземленото мюсюлманско селячество от Румелия;
в) липсата на редовна издръжка за аянските дружинници през рериодите на външен мир;
г) необходимостта тия дружинници да поминават „как да е“, тъй като си оставали лишени от мирно препитание.
С една дума: кърджалиите не са дезертьори от традиционните османски военни корпуси, ами разпуснати или в процес на прегрупиране аянски дружинници, които понякога действали под заповедите на някой аян, но по-често — на своя глава и за своя сметка.
Горното определение се отнася обаче към изходното начало на кърджалийството. В процеса на развитието му към него започвали да гравитират все по-широки слоеве от обезземлени или малоземлени румелийци, които никога не били участвали в аянските дружини. Тяхното съпричастие към размириците не винаги бивало трайно, те се включвали в определена акция или низ от акции, а след това се прибирали по селата си, отнасяйки някаква плячка. Затуй пък главатарите на тия подвижни по състав съединения запазвали кондотиерската си професия в течение на дълги години — неин край обикновено била насилствената смърт на главатаря.
Впрочем нека не избързваме с въпроса за развитието на кърджалийството — него ще аргументираме конкретно по-нататък. Нека само подчертаем, че начален тласък за появата на това специфично за края на XVIII и началото на XIX в. в Румелия явление дала практиката на „местните войски“ — аянските дружини.
Като възражение срещу такава постановка възниква въпросът: наистина ли (както приема част от историографията) кърджалиите не били „анадолци“, които след дезертьорството си не смогвали да се прехвърлят отвъд Проливите, та били принудени да поминават чрез грабеж в европейските провинции.
Логическият извод по въпроса, преди да го докажем и документално, пак стои в тясна връзка с аянските дружини: няма логика, при резервите от румелийско население, което търсело препитание, аяните из Румелия да биха набирали своите дружини от анадолци. Действително в хода на размириците, когато Портата призовала срещу анархията в Румелия анадолски еялетлии, водени от Ало или Хакъ паша, тия еялетлии органично се прелели към размирния тукашен контингент — към кърджалийството. Но началният му състав бил несъмнено местен, тъй като влиятелните аяни винаги предпочитали да рекрутират дружината си от областта, над която фактически властвали.
Навярно бие на очи, че в горните пасажи понятията „аянски дружини“ и „кърджалии“ се взаимно заместват. Това се налага от самата фактура на явлението — невъзможно е да бъде прокарана убедителна граница между едната и другата категория размирници. Конкретният анализ на нещата ще го потвърди.
ГЕОГРАФСКИ РАМКИ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
Дотук, говорейки за интересуващите ни събития или явления, най-общо ги ситуирахме „в Румелия“. Нека поясним и защо бе възприето именно това географско обозначение вместо „българските земи“ или „Балканите“.
Излишно е да изтъкваме българската принадлежност на територията, където се разиграли изучаваните тук размирици. Вече се каза, че те били съставени от аянските действия, от кърджалийството и от отцепничеството на Осман Пазвантоглу — три явления, част от историческото развитие на османското общество. Да, те наистина се разгърнали върху българска земя. Но те не били български по своята същност. Да, в тях били въвлечени немалко, а в хода на събитията — дори много българи.
Но това нито превърнало кърджалийството в българско движение, нито направило от бунта на Пазвантоглу български отцепнически опит. Без всякакви уговорки те си останали от началото до края османски — етап от органичното развитие на една чужда нам структура.
От казаното не следва, че въпросните явления нямат отношение към българската история — нашите историци придирчиво изучават османската феодална система, нейните институции, развитие и пр. само загдето българският народ в течение на векове ѝ е бил подвластен, бил за нея обект на експлоатация. По същия начин кърджалийството е дало отраженията си върху историческото битие на българите. В този смисъл би било оправдано нашите общи курсове по отечествена история да съдържат раздели за кърджалийството и по-точно за „кърджалийско време“.
Впрочем, убедени, че разглежданото явление е по същността си османско, редно би било да запазим и османското име на терена, върху който то се изявило. През визирания период тези земи почти се покривали с османската провинция Румелия, където освен българи били трайно заселени османски колонисти. Както ще се убедим от конкретната документация, кърджалийството било проява предимно на това румелийско население — турското. Като обезземлени селяни или като декласирани елементи от нисшите прослойки на господстващата народност, или дори като преуспяващи нейни представители, турците от Румелия подхванали, поддържали дълго и извели размириците тук. Българският елемент всред тях бил съпътстващ или противодействащ, но в нито един етап на размириците — определящ. В такава светлина „кърджалийското време“ най-точно принадлежи към историята на Румелия, представлява период от нея. Другояче казано: „кърджалийското време“ е част от миналото на някогашните турски колонисти из българските земи, а не на българските земи като български.
Може да бъде поставен въпросът: защо за географски рамки на изследването не са взети Балканите изобщо? Съображенията срещу такава задача са очевидни: периодът на размириците имал твърде нееднакво съдържание из отделните имперски провинции на Балканския полуостров. Ето и кои били — през разглеждания период — тия провинции: Румелия (с център София), Белград, Босна, Негропонт, Кандия, Шкодра, Янина, Морея, Архипелагът (Егейските острови). От тях само Румелия (а извън Европа — още Анадола и Дамаск) имали ранга на бейлербейства114. Останалите представлявали просто пашалъци.
И така периодът на размирието протекъл най-различно из балканските пашалъци. (Не ще засягаме изобщо неговото съдържание в извъневропейските владения на империята.) В Белградския се разразили борби между отделните османски господстващи прослойки, разразили се чести бунтове всред коренното еничарство в Белград и Кладово. Сръбското население, въвлечено в тия борби, извлякло ползата от тях чрез въстанието си от 1804 г.115 Кърджалийство из Белградския пашалък не наблюдаваме — поне по наличните данни116.
Албания и Северна Гърция, обхванати в Шкодренския и Янинския пашалък, се характеризирали с ранното отцепничество на Бушатлиите и с относително късното отцепничество на Али Тепеделенли, както и с бунтове на гръцкото население, свързани със събитията из Средиземноморския басейн по време на Наполеоновите войни117. Кърджалийство и там не наблюдаваме, макар че предпоставките за него (рекрут на местно население от мюсюлмани и християни за аянските войски на двамата големи отцепници) били налице.
В Молдавия и Влахия през същия период съществувал отпор срещу „привнасянето“ на отсамдунавско размирие отвъд Дунава, а също и селски бунтове срещу двойната експлоатация, на която било подложено населението на Олтения например118. Доколкото там съществували кърджалии, това били нашественици, които извършвали плодоносни набези; доколкото аянлъкът засягал влашките крайдунавски земи, това били насилия на аяните от българското Подунавие.
Впрочем, ако бихме си поставили за задача да изучим периода на размириците в рамките на Балканския полуостров, резултатът би бил не една, ами половин дузина монографии по разнородни проблеми, които би обединила само географската и хронологическата рамки. А кърджалийството и тясно свързаният с него бунт на Пазвантоглу си остават типично румелийско съдържание на размирния период, затова и ограничаваме изследването си върху Румелия.
ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ЯВЛЕНИЕ?
В интерес на яснотата в постановките се налага предварително да аргументираме обстоятелството, че в предлаганото изследване кърджалийството ще бъде наричано не „движение“, а „явление“. В дискусията върху - характера на кърджалийството, независимо от диаметрално противоположните си концепции по въпроса двамата опоненти единодушно приеха дискутирания предмет за „движение“. Без да сме съгласни, че кърджалийството било „масово движение на българските селяни против турските спахии и българските чорбаджии, …а обективно — борба за политическа и национална свобода“119 (формулировка, която трябва да отнесем едва към селските въстания из Северозападна България към средата на XIX в.)120, формално погледнато, тук категорията „движение“ си лежи на мястото. Тоест: ако кърджалийството наистина беше това, за което го обяви Щ. Атанасов, то и наистина би било движение. Затуй пък съчетанието „разбойническо, грабителско движение“121 по принцип не е приемливо. Това би било равнозначно да заявим, че през 30-те години на XX в. в САЩ съществувало „гангстерско движение“ или пък че в нашата съвременност тук и там има „хулиганско движение“.
За да присвоим определението „движение“ на дадена масова проява, тя трябва да бъде целенасочена в социална, политическа, идейна или културна плоскост. Всяко движение — дори ако няма идеология, програма, платформа — се отличава от просто размирните явления по това, че нещо иска, че към нещо се стреми. Този стремеж трябва да има за цел някаква промяна в съществуващия ред на нещата. А кърджалийството, което по размах и масовост, по времетраене и по последици — по изявите си изобщо — би могло да се сравни c коя да e селска война от европейското средновековие122, било лишено — за разлика от тях — не само от идейна обвивка, но и от цел.
При категоризиране на кърджалийството не можем да разчитаме на определенията, които употребяват официалните документи, нито пък на спомените на ония мирни хора, върху чийто гръб се стоварило „кърджалийското време“. Винаги и всеки, който престъпвал закона, независимо дали в криминален или в политически смисъл, бил наричан „разбойник“. „Разбойници“ според османската власт били и хайдутите, и харамиите, и кърджалиите. Прикаченото уточняване за последните „планински“ (даалъ ешкиасъ) нищо не означава, тъй като именно кърджалиите — за разлика от предхождащите ги размирници — поради своята масовост съвсем не предпочитали планинския терен. И така, би трябвало да категоризираме кърджалийството съобразно делата му.
В това отношение затрудненията са не по-малки. Аргументът, че кърджалийството било антифеодално селско движение, понеже било насочено срещу спахии и чифликчии, както и срещу български чорбаджии123 не е убедителен. Едно селско антифеодално движение наистина би се насочило против феодалите. Но и чисто криминалното нападение винаги ще избере за обект имуществено силния. При това, както личи от документацията, кърджалиите грабели безразборно — наред.
По изброените причини е принципно трудно да изясним коя от средновековните или късносредновековните размирни прояви имала социален и коя — криминален аспект. В тази насока трябва да ни дойде на помощ количественият показател. Странно е, че нашата историография до дискусията от 1953 г. не беше си поставяла въпроса: как може едно „разбойничество“ да бъде така масово, да увлече в десетилетни грабежи и палежи десетки хиляди хора? Защо не до „кърджалийското време“ и защо не след него наблюдаваме подобна по масовост проява?
Още най-ранните формулировки на кърджалийството наблягат на факта, че в него взели участие значителни маси. „Те били много хиляди“ — съобщава Вук Караджич124. „Млоги отделения са броили до седем тисящи всадника...“ — говори Раковски125. Из по-нататъшното изложение ще срещнем данни наистина за хилядни кърджалийски съединения, които предприемали походи към Мраморно море. Да споменем, че„еялетлиите“ от Румелия (кърджалии по същество), с които Мустафа Байрактар наложил властта си в Цариград, били 35 000126. Да напомним, че според съвременни му свидетелства Пазвантоглу държал под оръжие 10 000 кърджалии127. Да подчертаем, че Портата отправяла точно срещу размириците в Румелия походи, тъй многолюдни, та европейските агенти основателно подозирали, че била в ход камуфлирана мобилизация за война против Австрия128.
Безусловен критерий и при обществените явления е количеството. Ако пет или двайсет души нападнели бейски чифлик, можем да спорим дали това било хайдутство или обикновено разбойничество. Но когато в размирие бивали въвлечени десетки хиляди души, очевидно е, че тяхното раздвижване било социално, тоест предизвикано от криза в обществените отношения. Голяма е съблазънта да го окачествим като социално движение. При известно насилие над истината, при известна свобода в аналогиите кърджалийството убедително би могло да бъде представено за една от селските войни в Европа — закъсняла, както изобщо било закъсняло развитието на поробените от турците Балкани. Но критичният анализ на документацията и липсата на предпоставена теза по проблема — стремежът да се доберем до обективно най-точната типология на кърджалийството — ни пречат да го отнесем към селските войни.
Кърджалийството е социално явление, но не и социално движение поради това, че нямало не само идеология и произтичаща от нея програма, но дори и целенасоченост. Неговият почти трийсетлетен вилнеж не целял да внесе никакви обществени промени в съществуващия строй; този вилнеж бил самоцелен, превърнал се в поминък.
Нашата историография не може да бъде обвинявана, че трайно е подценявала проблема за кърджалийството. Подобно отношение наблюдаваме у френската историография например, която и до наши дни поддържа, че Великата френска революция била предшествана от „масово разбойничество“ из провинциите129. Известно е, че традиционните представи, особено пък отрицателните, имат особена жизненост.
ЕДНА НЕОБХОДИМА УГОВОРКА
Тук би било място да разгърнем, както се полага в повечето специални изследвания, общия фон, върху който ще обрисуваме разглежданото явление. Тази задача би била лека, защото разполагаме със значителен брой изследвания върху обществено-икономическото състояние на Османската империя или на балканските ѝ провинции през XVIII в. С една дума, бихме могли да ги преразкажем накратко.
В „Мустафа паша Байрактар“ (съчинението, най-близко по тематика до настоящото) А. Ф. Милер е съставил три неголеми глави, които очертават достъпно общата картина на империята през управлението на Селим III130. Въз основа на аналогичен, но по-обширен материал е съставил такава картина Ст. Дж. Шоу в новата си монография „Между старо и ново“, посветена конкретно на Селимовите реформи131. За автора обаче не съществуват многобройните изследвания на онези наши съвременни историци, които постигнаха много в изясняването на проблемите на XVIII в. Тези постижения са взети предвид в някои последни общи съчинения по османска или по балканска история132.
Би било неоправдано — с оглед обема на предлагания труд — в него да преповтаряме вече готови научни постижения, които са на разположение на масовия читател и добре известни на специалистите. Там, където изследването влиза в противоречие с тях, това ще бъде указано. Там, където то е в съгласие с тях, това съгласие извеждаме пред скоби. Трябва да напомним повторно и че в настоящото изследване ще бъдат отбягнати въпросите от българската история, които принадлежат към разглеждания период, а именно: дейността на Софроний Врачански, руско-българските отношения по време на войната 1806—1812 г., обществено-икономическото развитие на българското общество, Българската земска войска и пр. Тия въпроси — задача не на османистиката (към която се отнася предлаганият труд), а на българистиката, напоследък бяха сполучливо разработени133.
И така предстои да бъде проследено явлението, което разстроило за цял исторически период живота на Румелня. Всъщност този период бил запълнен не само от него. Кърджалийството било представено или съпътствано от други явления, които — взети в своята цялост, — довели Румелия до състояние, качествено отличаващо се от предходното и следходното. То се равнявало според историографията на двайсет, двайсет и пет или трийсеттодишния хронологичен отрязък, означаван като „кърджалийско време“, „феодални размирици“ или „феодална анархия“.
Най-приемливо при всички уговорки изглежда последното от тези означения: „феодална анархия“. Уговорките са там, че състоянието, в което се оказала Румелия по него време, не било чисто безвластие. По-скоро властта над тази провинция била раздребнена, а дребните или по-едрите „порции“ власт се намирали в непрекъсната динамика. Хаос от самовластие, многовластие, но и безвластие заливал земите ни. Затуй, че такова съотношение не може да бъде изразено с достатъчно адекватен нему термин, ще го означаваме все пак като „анархия“.
Обстоятелството, че наш предмет е едно състояние на хаос, в който участват разнородни и разнопосочни действащи сили, достатъчно затруднява изследването му. Твърде оправдано — за да не навлизат в тресавището на така неразчленим проблем, — някои изследвачи са изреждали несъподчинено негови компоненти, прояви, резултати; твърде схематично други са избирали една от множеството страни на анархията, за да ѝ подчинят останалите или просто да ги пренебрегнат.
Вече се каза, че за размирието сме принудени да съдим по действията му, както и по действията срещу него. Тази определяща причина налага да бъде изяснено в максималната възможна степен, какви били въпросните действия и противодействия. Тоест тук ще изложим и проанализираме събитията, съставили анархията, в тяхната хронология, за да изведем онази крива, без която е изключено да разберем анархията като процес, да разберем нейните предпоставки, развитие и резултати.
Глава 1
ЗАРАЖДАНЕ НА АНАРХИЯТА
Нелеко е да установим границата във времето, която отделя предшестващия исторически период от десетилетията на „кърджалийско време“. Ако се позовем на поселищни проучвания, народни умотворения или съчинения по българска история, оказва се, че мненията за началото на това време са несъгласувани. Наченките му са датирани от 70-те или 80-те години на XVIII в. или пък от 1791, 1792, 1793 г. Някои автори са приели и аргументи в полза на своята датировка.
Така например А. Ф. Милер приема за начало на размириците 1791 г., когато първите опити за реформи на султан Селим III подтикнали към действие феодалната реакция в империята1. Често историците сочат 1792 г. като начален момент на анархията. Някои от тях я отдават на последиците от неуспешните турски войни срещу Русия, когато оголелите и обосели войници, прибирайки се от поход, извършвали безчинства2. Тия автори очевидно са повлияни от К. Иречек, който се придържа към същата датировка и същата аргументация3. От своя страна Иречек всъщност възприема датировката на Л. фон Ранке4, базирана върху историографията от началото на XIX в. Други автори по-предпазливо указват, че „в голям размер кърджалийските нападения започнали през 1792 r.“5, без да поставят въпроса за началото на анархията. Впрочем последната дума на историографията повтаря първата ѝ дума по въпроса: тази на Л. фон Ранке и К. Иречек.
Някои частни изследвания сочат за начало на кърджалийството годината 17936 (към тази датировка се придържа и Щ. Атанасов7). Обнародваните от Д. Ихчиев документи за кържалийството имат за най-ранна дата 1793 г.8 Именно това — всъщност случайно обстоятелство — е една обективна причина за неточното датиране на началото на „кърджалийско време“. Що се отнася до низ поселищни проучвания, в които намираме сведения за кърджалийството, те обикновено не датират местните предания за конкретно събитие и съвсем не поставят въпроса за наченките на явлението като цяло9. Дори някои последни общи съчинения, които засягат анархията, също не датират нейните ранни прояви10.
С една дума, според историографията изследваното явление се зародило през първите години от последното десетилетие на XVIII в., а именно 1791—1793 г., като в по-новите съчинения е указано, че това били години не на поява, а на увеличение на кърджалийството, и е споменато, че размирици всъщност били налице още в края на 70-те години от същия век. Следователно въпросът за първите кърджалийски действия си остава открит.
Преди да уточним рождената дата на определено явление, неизбежно трябва да формулираме неговата типология — за да бъде то отграничено по черти от продхождащите го сходни такива. Историческите явления обаче не възникват рязко, с напълно изразена типология,— тя се оформя постепенно, докато явлението узрява и се уплътнява. Кърджалийството не прави изключение от това правило. И неговите черти се зараждат една по една. Но още когато установим, че се набелязала първата от тях, ние сме в правото си да констатираме: тук сa наченките на кърджалийството. Процесът на зараждането му пък ще завърши там, където ще бъдат налице всички негови характерни черти; това е точката, която трябва да означим като зрелост на явлението, оформило вече своя типология.
Възниквайки неравномерно поради зависимостта си от географската среда и други обективни условия, освен качествения си растеж (придобиване на черта подир черта до момента на своята пълна характеристика) кърджалийството имало и количествен растеж, изразен в две насоки: численост и пространствено разширение. Тези две характеристики — количествена и качествена — трябва да се намират в необходимото съотношение, за да можем да твърдим, че кърджалийството станало явление. Дори то да беше се изявило с пълната си типология, но ако би засегнало само един-два района на Румелия, нямаше да говорим за „кърджалийско време“, за качествено определен период.
Следователно: първият период на анархията, който предстои да разгледаме, трябва да разкрие двете характеристики на явлението, преди да го назовем завършено — количествена и качествена. Количествената следва да бъде доказана от увеличението на човешкия резерв на анархията, както и от разпростирането на кърджалийството върху все по-голяма територия. Качествената следва да бъде доказана от последователното възникване на отделните черти, чиято крайна съвкупност образувала типологията на кърджалийството.
ПЪРВИ КОНФЛИКТИ МЕЖДУ АЯНЛЪКА И ЦЕНТРАЛНАТА ВЛАСТ
До XVIII в. липсват сведения за закононарушения, извършени от аяните. Въпреки редовните обръщения на централната власт към „местните аяни“ (аян-и вилает) в нейните окръжни разпореждания нямаме данни за реалната аянска дейност от тия векове. Затуй пък тук и там из кадийските книги на румелийските градове още след първите години на XVIII в. се появяват колективни оплаквания срещу някой аян. Така през 1710 г. селяните от Шамолтос, Зъхненско, се явили пред валията на Румелия Исмаил паша, съпроводени от своя спахия, и се оплакали от аяна си Салихзаде Мехмед ага, който бил им надвзел суми срещу джизието, аваризите и пр.11 Такава била и тъжбата от Якоруда, чийто аян — Абдуррахман, син на Елхадж Юсуф от Мехомия — бил изискал от тях незаконно пари срещу данъци, които те вече били изплатили12.
Такива положения все още не съдържали нищо конфликтно: аяните, както и органите на държавата впрочем, обирали раята. Тяхната законна прерогатива — да участват в разпределянето на данъчните тежести по места — им създавала удобно алиби за обирничество. Но в единия от цитираните случаи забелязваме как срещу такива беззакония протестирал и спахията на ограбените селяни, който би предпочел друг да не се меси в експлоатацията на неговата рая. По същата причина скоро взели да издигат глас срещу аяните и някои държавни финансови органи: „Когато по указания с ферман начин пристъпих към събиране на постъпленията от джизие на отделни вноски, оказа се, че някои лихвари, които са и аяни на казите, ...изпращат по селата бирници и препятстват събирането на средствата, предназначени за държавата. Те взимат акчетата, приготвени от раята за джизието, заради дадени ѝ под лихва суми...“13 Документът датира от 1731 г.
Далечните предпоставки на конфликта между Портата и аянлъка започнали да се очертават — горното сведение визира не конкретен аян, а аяните изобщо. Както можехме да очакваме, част от тях били и лихвари. Освен това те вече имали свои бирници. Първите признаци на голямото бъдещо противоречие възникнали именно върху финансова плоскост: бирниците на централната власт се сблъсквали с бирниците на аяна-лихвар. Въпреки сигналите на разни държавни органи срещу растящите аянски данъчни или лихварски беззакония те открито продължавали. През 1756 г. например в Одрин изстъпили пред кадията 25 души мюсюлмани и рая от селата, като представлявали цялото население. Те повели иск срещу бившия си аян Али ага, който бил им надвзел голяма сума и срещу когото били заведени искове „и от други страни“. При посредничеството на помирителите — сегашните аяни Халил ага и Хюсеин ага — „по пътя на компромиса“ бившият аян възстановил на ищците 3000 гроша, а те обещали да не водят повече дела против него14.
Тук вече е дума за особено едра злоупотреба. След като аянът възстановил компромисно твърде голямата сума от 3000 гроша, то ще да бил надвзел от подвластниците си поне двойно или тройно. Показателно е и че неговите приемници — настоящите аяни на Одринско — се озовали в ролята на помирители. Тоест: упражнили натиск върху населението да прекрати съдебния спор. Но нека подчертаем, че аяните до средата на века все още се явявали на съд като обвиняема страна, че се случвало да бъдат принудени към отстъпки. И — най-важното: до средата на XVIII в. в оплакванията срещу аяните не се споменава за стрелба и клане. В ход били само данъчни насилия, лихварски грабеж.
Тази твърде обичайна за османската действителност картина все още не предвещавала пожари и кръв в масови мащаби. Донякъде прилично — по видимост поне — протичали и аянските избори: с надлежен протокол пред лицето на шериата. През 1728 г. например представители от населението на видинското маликяне, което обхващало вароша на Видин, селата Вълчедръм, Мокреш, Медковец, Дреновец, Крива бара, мукатаата Тимок, нахиите Белоградчик, Кривина, Кула, селата Капитановци, Яновци и Раяновци, се явили пред кадията и назъра. Всеки от тях поотделно заявил, че е съгласен досегашният управител на видинското маликяне, аянът им Али Бейзаде Юсуф ага и в бъдеще да запази това си качество15. Много съществен е фактът, че всички „избиратели“ на аяна били българи, макар из описания район да живеели и мюсюлмани. Не по-малко важен е фактът, че за аян се преизбирал — получавал поне втори „мандат“ — вероятно най-богатият човек в града, откупчикът на цялото маликяне от султанските видински хасове, което обхващало почти територията на санджака. Следователно този едър лихвар, служейки си с подписите на подвластната му рая, овладял и аянлъка над Видинско, елиминирайки като избиратели представителите на пълноправното гражданство — на мюсюлманите. Но нека подчертаем пак: беззаконията на аяните все още били безкръвни, аянът избягвал конфликт с установения ред на управление, избягвал конфликт с централната власт, монтирал избирателни комедии, не употребявал въоръжено насилие.
Първите налични сведения за аянски размирици у нас визират Разградско. Там през 1747 г. се развили събития, които отсетне нарочната анкета означила като „аянска работа“: Елхадж Муртеза и зет му сердарят Ахмед извършили редица насилия, избили „100—200 души без право“ и заграбили под форма на данъци 94 000 акчета. Поради аянския гнет населението заявило, че „не желае да живее по местата си“. За да остане единствен аян над областта, Муртеза влязъл в стълкновение с други двама аяни — Муфтиоглу и Мехмед ага. Те от своя страна се сдружили с жителите от селата Борозан и Йенидже. Така няколко хиляди селяни нападнали Разград, „за да търсят сметка“. Градът бил съсипан и разграбен при сражението между размирниците. След като властта потушила метежа, във Варненската крепост били заточени „няколко души аяни от Разградската каза“, а също и селяни — турци и българи — коджабашии16.
Споменът за значителното размирие в Разградско от средата на XVIII в. заседнал така дълбоко, че цели два века по-късно бил записан по предания от Ан. Явашов. Според него обаче Разград бил напълно разрушен и ограбен през 1759 г. от 56 души турци — селяни из околните села17. Както личи от османските документи, нещата стояли другояче: били „аянска работа“, протекла едно десетилетие преди датата, указана по народния спомен.
Към размирие от същия вид трябва да отнесем събитията в Казанлъшко от 1762 г. Дотогавашен аян там бил Абдулбакъ.
Неговите синове Селим и Ибрахим — познати по-нататък с презимето Абдулбакъогулларъ — започнали да вършат безчинства, в хода на които избили множество мирни хора от Казанлък и околните села, а също и разорили края. Обсипана с оплаквания от населението на Казанлъшко, властта призовала Мустафа Заим (един от сподвижниците на двамата аянски синове) в столицата, където му дала висока служба и го предупредила, че ще бъде лишен от владенията си, ако се завърне в Казанлък или дори се среща с лица от тази област. По същото време обаче един от Абдулбакъогулларъ — Селим — се обявил за аян на Казанлък, подпомогнат именно от Мустафа и от писаря на кадилъка, Хасан. Тъй като размирието, което причинили братята, продължавало с нестихваща сила, Портата издала ферман: двамата да бъдат прогонени, имотите им — конфискувани, а самите те — заплашени с екзекуция, ако биха се прибрали в родния град. Населението получило уверения, че понесените от него щети ще бъдат възмездени чрез конфискуваното имущество на Абдулбакъогулларъ. Тия обещания не били изпълнени18.
Зараждането на аянските размирици в Румелия не би могло да няма връзка с аналогични събития из другите балкански провинции на империята. Известно е, че през 50-те и 60-те години на XVIII в. Албания вече била обхваната от анархия. През 1756 г. властта над Шкодренско узурпирал Мехмед бей Бушатли, с което положил основа на „династията“ на отцепниците, по-късно — паши — управлявали самовластно Шкодренския пашалък чак до 1831 г., когато той бил превзет от похода на Мехмед Рашид паша.
Още от самото начало на отцепничества из европейските провинции станало ясно, че те ще се опрат и върху християнското население. През 1779 г. Портата отправила срещу Епир капудан-паша с армия и флот. Той извършил страшно клане над албанците там, но не смогнал да изтръгне корена на сепаратизма от Шкодра, където вече управлявал синът на Мехмед Бушатли — Махмуд, чиито баща и брат все пак били отровени по заповед на Портата19.
Впрочем въз основа на редица факти трябва да приемем 1778г. за начало на въоръженото стълкновение между централната власт и европейските ѝ провинции. Описаните събития из Румелия („аянските работи“ в Разградско и Добруджа) не се оказали единствени по рода си. Подобни прояви били се набелязали и из друг румелийски край — Източна Македония.
Аяните на Демирхисар, Петрич и Мелник я превърнали в свое бойно поле още преди 1778 г., когато Портата предприела — успоредно с експедицията на капудан-паша в Епир — и първия поход против размирни румелийски аяни20. Очевидно е, че преди 1779 г. „аянските работи“ довели Румелия дотам, че изключили вече тяхното мирно уреждане. Започвала вътрешна война.
Неин законодателен израз било споменатото вече централно разпореждане също от 1779 г. До тази година аянът бивал „избиран“ от местните първенци и населението, а го утвърждавал органът на Портата в съответната област. Обезпокоена от зараждащото се аянско размирие, през 1779 г. властта наложила аяните да бъдели утвърждавани централно — Портата приемала или отхвърляла даден аян21. Както скоро ще се убедим обаче, тази мярка не дала дори привидни резултати.
Към двустранно обявената и окървавена чрез оръжие вражда следва да отнесем и друга мярка, с която Портата целела да осигури реда в Румелия. Все през 1779 г. нарочен ферман до всички румелийски кадии разпоредил да не бъдат избирани за аяни арнаути, тъй като именно арнаутите под предлог, че „търсели аянлъци“, размирявали някои краища на балканските провинции22. Тази мярка стояла в явна връзка с отцепничеството на Бушатлиите, първата проява от този род из земите на полуострова. За отбелязване е, че ранният период на анархията особено често ни сблъсква с компонента ѝ „арнаути“. По всяка вероятност именно поради първенството си в хронологията на размирните събития „арнаутите“ се превърнали в нарицателно за центробежните елементи дори без отношение към тази народност.
Вече бе изтъкнато, че при периодизиране на анархията ни се налага да използваме за критерий практиката на централната власт спрямо размирниците. Следователно като начало в откритата борба на Портата срещу аяните трябва да приемем 1779 г., понеже именно тогава властта взела поне две мерки, целещи да й подчинят аянската институция. Извън тях, но със същия прицел се наблюдава една трета: въоръжени походи на правителствени части, които трябвало да ограничат аянския произвол.
Тук може да се възрази, че седемдесетте години на осемнайсети век свидетелстват за аянски, но не и за кърджалийски размирици. Такова възражение би имало основа, ако сме в състояние да разграничим отчетливо единия от другия вид размирие: ако аянските бойни сили — еялетлиите, „местните войски“ — не преминавали в кърджалийски дружини и обратно. Логично е: въоръжените вече сблъсъци между двамина или по-голям брой аяни, или пък между аянски и правителствени части предвиждали многочислен човешки състав. Белег, който не наблюдаваме по-рано и който свидетелства за количествените предпоставки на анархията.
Самото обстоятелство, че до 1779 г. Портата не виждала причини да се меси пряко в аянските „избори“, говори убедително: до 1779 г. институцията на аянлъка не е представлявала центробежна опасност. От което извеждаме, че еялетлиите — издържани от аяните — не били използвани във вреда на централната власт. Краят на седемдесетте години обаче бележи край на взаимната търпимост, ако не дори на изгодното взаимодействие между Портата и аянлъка. Аянският институт разкрил противоцентралистичната си същност.
НАЧЕНКИ НА КЪРДЖАЛИЙСТВОТО
И веднага се проявила друга черта от характеристиката на аянлъка, та и на анархията изобщо: взаимовръзката между аяни и кърджалии, макар че все още не сме в правото си да назовем последните така. През седмото десетилетие на века кърджалийството не било се оформило, но вече бил налице човешкият резерв, който щял да премине в кърджалийски. Такъв преход, както ще видим, бил не само лек, но и неминуем.
През седемдесетте години властта подирила и нови по вид мерки против навдигащата се анархия. Наложило ѝ се да ги дири, понеже се задало и ново по вид размирие. Предложението за тях излязло от управляващата върхушка: от султан Девлет Гирай.
Когато Девлет Гирай набирал войска за Руско-турската война от 1768—1774 г., част от нея се разбягала и присъединила към „разбойниците“. Те подложили на чести нападения и грабеж някои селища из Източна Тракия. По мнение на Гирай излишно било да бъде поставяно населението от областта под взаимно поръчителство и да бъде събирана парична гаранция от него. Селяните били дотам разорени от „разбойниците“, че нямали сили да се организират за противодействие.
Цитираното свидетелство датира от 1773 г.23 То указва два важни момента. Първо: очевидно многочислени „разбойници“ действали из значителен район, близо до столицата, открито и трайно. Че тези „разбойници“ се отграничавали от предходния тип, говори не само количественият показател. Отграничава ги категорично фактът, че срещу тях се налагало да бъдат приложени мерки извън традиционните дотогава — взаимно поръчителство и събиране на парична гаранция от населението. Следователно управляващата върхушка си давала сметка, че традиционните мерки са станали неефективни. Защо? — Защото имала да воюва и с нетрадиционно по същност размирие. Второ: соченото размирие не било свързано с „аянска работа“, а се появило самостоятелно.
Следващото петилетие довело събития, които вече плътно предхождали оформеното кърджалийство. Тяхна характеристика била не само нарастващото количество размирници — при непълнота на източниците изобщо не можем да определим абсолютния брой хора, увлечени в анархията. Толкова повече трябва да търсим постоянно оформящата се типология на явлението по неговите качествени черти, отразени тук и там из наличния материал.
Почти повсеместно — вече се каза — историографията свързва наченките на анархията в Османската империя с войната от 1787—1792 г. Затуй се налага да спрем нарочно внимание върху данните за такива наченки до 1787 г. — така ще проличи доколко явлението действително се зародило във връзка с войната (поради бойните несполуки, обедняване на производителното население, масово дезертьорство) и доколко я е предшествало.
Впрочем осемдесетте години на века свидетелстват, че кърджалийството започнало да се очертава със собствена характеристика, само част от която била масовостта му. Такава масовост впрочем все още не била налице. Но във всеки случай и по него време размириците действали изолирано, в кратки набези и под естествено прикритие. Така още през 1780—1781 г. многочислени „разбойници“ с месеци върлували из казите Узунджово, Султанери, Гюмюрджина и Димотика. Според установената дотогава практика тук пристигнал нарочен емисар от Цариград, за да постави под взаимна гаранция населението на изброените кази и го задължи само да се справи с разбойниците. Застрашени, сто и петдесет души от тях се изтеглили в набързо построени за самозащита кули, докато друга част поели планината24.
Случаят е един от първите нам известни, където откриваме някои нови размирни тенденции. Няма как да го приравним към селски бунт понеже „разбойниците“ не били от определено село или няколко села. Изключено е да го наречем и хайдутство, тъй като било дума за многочислени дружини (сто и петдесет души наброявали само ония, които се укрили при джемаата). Не е основателно да търсим в случая масово дезертьорство, защото през 1780—1781 г. империята не била във война, нито била обявена мобилизация. Размирицата из четирите споменати кази с повече основание следва да приемем за зачатък на кърджалийски действия. Не ги дефинираме като чисто кърджалийски поради обстоятелството, че мерките срещу тях не били „противокърджалийски“: пострадалото население било поставено под взаимно поръчителство. Това показва, че явлението все още било ново — иначе Портата би била наясно по неговия характер и по безполезността на традиционните противоразмирни мерки срещу него. А предложението на султан Девлет Гирай от 1773 г. да бъдат търсени други средства против по-масово размирие очевидно останало без последствие; старите методи за осигуряване на реда продължавали да бъдат в сила.
Все през годината 1781 настъпили размирици в Северна България и Добруджа. Още преди април из Никополско вилнеели значителен брой разбойници, имената на 16 от които съобщил на властта русенският кадия. Сеид Мехмед паша ги прогонил оттам в Русенско, където те измъчили раята с насилията си, без местните власти да могат да им попречат. Затова се наложило разбойниците да бъдат амнистирани и поставени под лична гаранция, дано се смирят25.
Не без интерес е, че всред имената на 16-те разбойници намираме Алемдар Мустафа — известен, в историографията като Мустафа паша Байрактар. От интерес е и че размирниците, които местната власт не смогнала да изтреби или поне обезвреди, били амнистирани от централната власт — една пакостна практика, станала хроническа по време на анархията: щом даден главатар, непокорен аян или цяла размирна дружина се оказвали неуловими, неизтребими, непримирими, султанът великодушно ги помилвал, срещу което уж ги задължавал с лоялност. Но тъй като не размирниците изпросвали такава амнистия, а тя им бивала натрапвана, то логично е, че безбройните помилвания не водели до никакъв резултат. Те само убеждавали провинените, че са безнаказани; те ги уверявали в невъзможността на Портата да се разправи с размирието. Тук е съществено да подчертаем, че съзнание за това свое безсилие централната власт доказала още при зараждането на анархията.
По-обхватни от по-раншните събития в Добруджа и по крайбрежнието ѝ настъпили през същата 1781 г. Там всъщност вече имало две размирни огнища. Колкото и неочаквано, едното представлявало вакъфът на шейх-юл исляма. Такива владения се ползвали с неприкосновеност, която разбойническите главатари Конул Осман и Мечек превърнали в безнаказаност за деянията си. Начело на многобройна дружина, те превзели село Йени кьой, Мачинско, което изгорили и изклали жителите му. След това Осман и Мечек се оттеглили върху територията на вакъфа, та пашата на Узи трябвало да измоли от Портата нарочно разрешение, за да изкорени разбойническата дружина от вакъфска земя26.
Второ подобно гнездо из Добруджа се очертало през 1781 г. в Балчишко. Тамошните размирници били оглавени от Елхадж Ахмедоглу Хюсеин ага, от Алемдар Доганболу, Шехбезоглу Ибрахим и др. Ибрахим в качеството си на балчишки сердар наложил незаконно за аян баща си Ахмедоглу Хюсеин ага. След туй аянските синове събрали наоколо си скитащи разбойници и местни жители, начело на които се впуснали в обири и нападения над Балчишко, което успели да разорят27.
Повече, отколкото събитията в Източна Тракия от 1781 г., тези в Добруджа и Североизточна България разкриват елементите на твърде оформена типология — на кърджалийството. Цитираните случаи не само доказват разпространението на многобройни и отявлени разбойници, не само изясняват, че тия разбойници били „професионални“. Те определено сочат, че размирният човешки състав бил комплектуван и от местно население. Освен това тук вече се говори за дружини, които не били равнозначни на предходните обединения от по неколцина харамии или хайдути — доказва го обстоятелството, че новите групи успели да превземат села, да ги ограбят и опожарят, както и да изколят няколкостотин мирни жители.
Нека изтъкнем като нововъзникваща и запазила се в типологията на развитото кърджалийство черта и естеството на размирните действия от 1781 г. То се изразило в нападения над селища, в основното им разорение, в масови убийства на мирни жители, в масов грабеж. Такива методи не били присъщи ни докърджалийските размирници.
Типичната за анархията като цяло черта — взаимодействието между кърджалийство и аянлък — също вече намерила израз през 1781 г.
На последно място, но едва ли последно по важност е обстоятелството, че в обемистата преписка по размириците в Североизточна България от тази година се натъкваме на няколко имена, добили широка и мрачна известност през кърджалийското време: Конул Осман, Мечек, Исмаилли Али, Сатъогулларъ, Ахмедоглу Хюсеин ага, както и Алемдар Мустафа. Някои от тях вече били завършени главатари, каквито си останали и през следващия период — на ръзгърната анархия. (Исмаилли Али и Сатъогулларъ предвождали дружини из Добруджа, без да имат връзка с кое да е от двете споменати размирни огнища28.)
Подир две години — през 1783 — в Севлиевско избухнали размирици, чийто характер не оставя съмнение: те били вече чисто кърджалийски. Тук претенденти за аянство (извън „законния“ аян, заграбил властта също силом) имало четирима. Единият от тях, Елхадж Ибрахим, потърсил укритие при Максуд Гирай, но по-късно бил заловен и заточен във Видинската крепост. Междувременно Хумбараджи Мехмед със синовете си Халил и Ахмед, както и Кола Абдулла събрали значителни дружини, в които влизали скитащи разбойници, дезертьори и войнуци-българи от с. Пордим, Плевенско. Документите говорят за стотина конници и над толкоз пешаци, които извършили големи нападения над селата Дебнево, Градница, Добромирка, Дамяново и пр., избивайки мнозина турски първенци. Успешно нападнато и разграбено било самото Севлиево. Размирицата траяла през цялата пролет на 1783 г.29 Не разполагаме с източници за изхода ѝ. Според един документ властта издирвала българите, взели участие в нея30.
Налага се констатацията, че още в началото си осмото десетилетие на века очертало кърджалийството като настъпателно възникващо явление — всяка негова следваща проява носела вече по-завършена характеристика. Така в случая със Севлиевско от 1783 г. освен изтъкнатите досега нейни елементи (голяма численост, обособени дружини, открито нападение на селища, взаимодействие с аянския институт) откриваме допълнителни — те ще останат типични и за вече развитото кърджалийство. Към тях трябва да отнесем състава на кърджалийските дружини: смесен не само социално, но и народностно. Тази черта на явлението била качествено нова за размирните процеси в империята: до разглеждания период християни и мюсюлмани не били образували доброволни многочислени съединения. Зачатъка на такова взаимодействие забелязахме още при разградските размирици от 1747 г., когато наред с турците били наказани и българи. В него случай обаче не бе ясно доколко тия българи били съдейци и доколко — пострадали в качеството си на пазители на реда коджабашии, който тъй и не опазили. Докато при севлиевската размирица от 1783 г. българите от Пордим били участници в нея.
Друг нов момент, характеризиращ кърджалийството и впоследствие, е нападението над град — Севлиево в случая. Както ще потвърди по-нататъшното изложение, кърджалийските дружини се обединявали с крайната цел да разграбят градове, да овладеят градски центрове.
Накрая — що се отнася до качествения анализ на описаните събития, — в тях констатираме елементи на „кърджалийска идеология“. Освен че е в кавички, изразът трябва да бъде и подчертан като условен: минимални са елементите, които биха намекнали, че кърджалийството имало ако не предварително, то поне впоследствие възникнало съзнателно оправдание или намерение из областта на идеологията.
Впрочем когато някои органи на централната власт в Севлиевско се обръщали към размирниците от 1783 г., за да ги приканят към усядане и смиряване в името на шериата, последните изтъкнали, че не ще мирясат, понеже не припознавали никакъв шериат31. Това било естествено за всички тогавашни престъпници: щом шериатът бил идеологическа основа на съществуващия обществен строй, излезлите извън закона отричали чрез действията си тази идеология. По-съществен тук е моментът, че размирниците от 1783 г. изказвали съзнателно отношение против шериата.
„ХАСКОВСКИТЕ РАЗБОЙНИЦИ“
Третият голям, не междинен, а вече „кърджалийски“ случай бил набелязан южно от Балкана, също из равнинен район. Тук ще изтъкнем друга една качествена черта на кърджалийството: за разлика от предходните размирни форми то търсело терен за действие най-вече из равнините. Туй не означава, че кърджалийските дружини отбягвали планините. Типичното за тях обаче е, че не отбягвали и полето, дори напротив: там именно разгръщали те своите най-обхватни операции.
Впрочем през 1783 г. голям 6poй разбойници тревожели с чести, силни нападения Хасковско и Източните Родопи. Срещу им била изпратена нарочна войска; началникът ѝ потърсил отговорност от населението на 12 кази на областта, но ефектът от акцията му бил нищожен. Оказало се, че същото население живеело в мир с разбойниците, които отнесли лека победа над правителствените части32.
По всяка вероятност тук е дума за вече отбелязаните от 1780—1781 г. размирици, които значителен брой разбойници причинили в казите Узунджово, Султанери, Димотика и Гюмюрджина. Нека напомним, че част от литературата сочи именно въпросната област — северните райони на Източна Тракия — като родина на кърджалийството. Авторите, които се придържат към такова схващане, наистина имат предвид по-късен период — 1792—1793 г. Те назовават и различни главатари — от Емин ага Хасковски или Кара Фейзи до Индже Стоян и Мехмед Синап — като най-ранни кърджалийски предводители. Във връзка с това въпросните автори не са единни и по въпроса за изходната точка на кърджалийството: то е представено от тях като бунт на еничари, селски бунт или количествен взрив на разбойничеството33.
Очевидно е, че Св. Миларов, Ст. Заимов, В. Дечев, Й. Попгеоргиев са описали различни, дори съвсем разнородни събития. Опитът на Щ. Атанасов да ги подведе под „селски въстания“ не изяснява въпроса за наченките им — такова въстание възниквало някак навсякъде34. Съществено за нас е, че недълго след „кърджалийско време“ — едва подир столетие (при което цитираните автори са се позовали на местни спомени) — именно районът на Хасково и Родопите бил сочен в тия спомени като родина на кърджалийството.
Народната памет в случая не греши — именно събитията в Хасковско от 1785 г. (а не по-късните, от 1792—1793) дали нарицателното „кърджалия“.
Тия събития ще да били по-нататъшен развой на предшестващите ги тук (след средата на 70-те години), описани по-горе. Те явно изобщо не били заглъхвали — през 1784 г. из същите краища върлували разбойниците на Байрамлъоглу Салих, Бояджиоглу, Муслиджик, Чилигироглу Омер и Илямоглу35.
Както узнаваме, през 1785 г. в Хасковско действали вече 700—800 души размирници. Предвождани от Хаджи Ибрахимоглу, Ак Осман и Къвърджъклъ Халил — все хасковци, — през септември 1785 г. те вече били извършили низ безчинства. В града се появил изпратен от Одрин бостанджибашия, който изискал в съгласие с нарочния ферман населението да се организира за борба с насилниците36.
То било поставено под взаимно поръчителство: все още — традиционна мярка. Съставените по този повод кадийски документи съдържат остри заплахи към мирните жители, ако последните биха подпомагали разбойниците или биха ги допуснали върху територията на съответната каза37.
Наместо така изпитани противоразмирни средства поне да ограничат произшествията, в края на октомври същата година разбойниците вече били напреднали на север и запад. Те нападали селища из Пловдивско, Чирпанско, Новозагорско и Старозагорско. Тяхна жертва станал между другото богатият самоковски търговец Янко. А подкрепял вилнежите им аянът на Нова Загора, Хюсмен. Преследвани от одринския бостанджибашия, те се изтеглили с бой към Казанлък, за да се доберат до укритието, предложено им от казанлъшкия „разбойник“ Куру Хасан38. Въпреки всички мерки — аналогични на току-що споменатите39, — многочислената дружина не само не се пръснала, но и влязла в открито сражение с местно опълчение от Старозагорско на 25 октомври 1785 г. Тя дала убити, а предводителите ѝ Хаджи Ибрахимоглу от Хасково и Куру Хасан от Казанлък се отдръпнали в с. Джумалъ. Там местното опълчение ги обкръжило и уж изтребило40.
Нещата обаче не спрели дотук; част от разбитата дружина ще да се разсеяла из Северна Тракия — наложило се събитията да бъдат широко разгласени, за да бъдела тя преследвана41. Тези събития дали така широк отглас всред мирното население, че (както съдим по един доклад от София, съставен в края на същата година) многобройни самоковци били потърсили убежище в румелийската столица, след като за борба с размирниците бил назначен Абди паша, новият валия на Румелия42.
Ако размирните прояви, отбелязани до 1785 г., в по-голяма или по-ограничена степен съдържали отделни черти на кърджалийство, то действията на „хасковските разбойници“ (така са назовани те в повечето документи по случая) били кърджалийство в завършен вид. Ще рече, народният спомен уместно е свързал началото на това явление именно с Хасково.
Преди всичко тук размирната дружина достигнала количествения показател — неколкостотин човека. (Не говорим за комбинирани действия на няколко дружини, когато съставът им бил изчисляван и в хиляди.) Освен количеството обаче в хасковския случай намираме съсредоточени всички качествени черти, които обрисуват кърджалийството като явление, като го отграничават от предходните и следходните размирни форми в миналото на Балканите под османска власт. А именно: многочислени, разнородни по социален и народностен състав, спонтанно формирани дружини, които разгръщат действията си из равнините, имат за цел да разорят и ограбят селища, включително и градове, като предприемат открити сражения, опрени върху съюза си с аяните или самостоятелно; тези действия са стихийни, но обективно насочени против съществуващия ред, представляван от органите на централизма по места или от правителствените войски и пълномощници на Портата.
Кърджалийството завършило облика си — въпреки своето още неповсеместно разпространение — между 1780 и 1785 г.
През посочените пет години традиционните противомерки на властта вече успели да докажат пълната си неефективност срещу новото явление. Затуй успоредно с тях били въведени и други: изпращани били и нарочни наказателни войскови части, както и било мобилизирвано мирното население по места за самоотбрана против размирниците. Тази нова за условията на империята практика говори, че най-късно през 1785 г. вече била открита войната между столицата и Румелия. На такова заключение ни навежда и обстоятелството, че за борба с „хасковските разбойници“ бил назначен нарочен командващ: румелийският бейлербей Абди паша. В негово лице били обединени първата длъжност във военноадминистративната йерархия на империята и командването на войските, специално насочени против „хасковските разбойници“. Това е достатъчно свидетелство, колко съдбоносен бил за централизма настъпващият конфликт. При все че 600—700 души размирници не би трябвало дотам да стреснат властта, явно е, че зачестилите през последните години събития, сходни по характер и прояви, вече я обезпокоили сериозно.
Започнала феодалната анархия.
Въпрос на случайност, изглежда, е, че в един документ от 1785 г. фигурира определението „кърджалъ ешкиасъ“ — кърджалийски разбойници43. Случайност, твърде показателна: успоредно c дооформяне на въпросното явление възникнал и терминът, който го обозначил. Наистина веднага подир появата си той изпаднал из османската епистолика, където бил последователно изместен от друг — „даалъ ешкиасъ“, — но се запазил като единствено от всъщност няколкото названия на това явление в българския говорим език вече две столетия.
Преди края на 1785 г. и в другото основно размирно огнище на България — североизточните ѝ области — се появили с нова сила метежи на аяните при вече изтъкнатото тясно взаимодействие с местни кърджалийски дружини.
Законният аян на Русе Бурунсуз Ахмед през 1785 г. бил прогонен из своята област от някой си Челеби Мехмед, който се добрал до аянлъка чрез кръвопролитни сблъсквания не само с дружината на предшественика си, но и с мирното население. За обема на конфликта можем да съдим по това, че новият аян заробил и разпродал извън Русе 170 жени-туркини, че ограбил русенската черква, а също и голям брой богати градски жители. Негова основна сила в тия боеве били дружините на главатарите Кючюк, Узун Мутиш и Дели Заим, които през 1781 г. били прокудени от Никополско, та преминали в Русенско44.
Твърде сходни произшествия все тогава протекли и в Търговищко. Центърът на този район бил нападнат от дружината на бившия му аян — Менлиоглу (?) Ибрахим, — отстранен наскоро от аянлъка си заради многобройни безчинства45.
Както и в по-горните, така и в последните цитирани случаи се проявили отчетливо всички черти на вече оформеното кърджалийство. И най-вече: трайно сложилият се съюз между кърджалийските главатари и местните непокорни аяни. Този съюз щял да бъде задълго плътна основа на анархията в Румелия.
От 1779 (първият поход срещу размирни аяни в Румелия) до 1785 г. били изминали шест години, а съюзът между аянлъка и кърджалийството ставал все по-перспективен. Този опасен за централизма факт предизвикал мярката, за която се спомена: формалното отменяне на аяните.
„Аяните на провинциите, градовете; казите и нахиите на богопазената ми империя, макар да са поставени под правила и разпореждания, не са чужди на притеснения и разновидни насилия, които се стоварват върху жителите и раята. Особено в някои кази, като се събират и взаимно заменят по двама-трима аяни, всеки от тях свиква и си подчинява жителите на селата и на провинцията, както си иска...“ И след като изброява всевъзможните насилия и машинации на ония, които се стремели към аянлък или вече били го овладели, ферманът продължава: „Понеже това вече е станало известно, налага се решително да се премахне плячкосването, за да не се подлага на престъпни деяния сиромашта. Поради туй оттук нататък в градовете и казите на богопазената ми империя се премахва думата аян. За наглеждане на местните работи и разпределянето на данъците жителите и раята да изберат помежду си някой от старейшините, когото искат, под името градски кехая... Да се заличат регистрациите на по-рано издадените заповеди за аянства и така да се спасят божите раби от споменатата беда... Прочее, единствено от желание да покровителстваме и опазим раята от злодеяния и насилия... занапред думата аян се премахва...“ Тази окръжна заповед датирала от 1—10 април 1786 г.46
Пълната безпомощност, която централизмът изявил по време на феодалната анархия, проличава още в този, относително ранен ферман. Оказва се, властта била наясно кои са съдбоносните ѝ врагове из провинциите. Оказва се, че тя отправила след първите им въоръжени акции правителствени войски да смирят аяните. А растящото въпреки всичко аянско надмощие по места я принудила на мярката, която била смехотворна: премахване на думата аян! Впрочем, ако тази мярка изобщо би влязла в сила (което никак не се случило), печалбата на султана щеше да бъде такава: вместо из провинциите да вилнеят, обират и убиват аяните, същата дейност биха развили местните насилници под името „градски кехаи“. Но излишно е да поставяме тук условието „ако“ — нито за ден аянлъкът не бил премахнат на практика ни в Румелия, ни в Анадола. Както мнозинството подобни разпореждания на Портата, и това си останало на книга.
Затуй пък много плътно го последвали размирни действия, които потвърждават, че кърджалийството окончателно се формирало до соченото време. През юни 1786 г. кърджалийските главатари от Шуменско и Делиормана (Джанбаз Чора Мехмед, Хасан ага, Мехмед, Кючюк Ахмед бей и Мечек Хюсеин, Казджи, внукът на Бабурли) заедно „с онези от града Нови пазар и казата му възнамерили да нападнат Шумен“. Правителственият хасекия, който пребивавал в Осман пазар, с бърз набег се вмъкнал в заплашения град, където „с помощта на кадията и на цяла тълпа жители задружно се заели да укрепяват града и да подготвят мерки за отблъскване на лукавите разбойници. Тъкмо когато полагали тия усилия, на 19 шабан, в петък на разсъмване отбелязаните разбойници нападнали от всички страни посочения град, започнали сражение и клане, ограбили много къщи и дюкяни, избили множество, поругавали честта на хората и пр. Освен това те обсадили в конака споменатия хасекия Чаушзаде (по-сетнешен аян на Шумен, б. а.), един от домовитите хора на града и други видни граждани и ги нападнали от всички страни. Последните се сражавали до смърт и водили непрекъсната битка в течение на десет часа, но поради голямото числено превъзходство на разбойническата шайка тя успяла да плени кадията, споменатия хасекия и останалите“47.
Тук няма вече никакво съмнение: кърджалийството било не само оформено, но и разгърнато. Както подчертахме, негова главна цел било разграбването на градските центрове, където обирът бил плодоносен. Успеха си такива нападения можели да осигурят само чрез съюзяването на няколко кърджалийски дружини. И в случая с Шумен, както по-рано в случая със Севлиево, подобен съюз бил осъществен и сполучил.
Впрочем нека наблегнем на още една черта от типологията на кърджалийството: образуване на съюзи от многочислени дружини. Нека наблегнем повторно и на още една черта, характерна не само за кърджалийството, но за кърджалийско време изобщо: и при случая с нападението над Шумен, както и по-рано при случая с нападението над Разград... главатарите увличали със себе си множество жители от околните села или съседните градове. Този похват намерил разпространение от 70-те години на XVIII в. нататък, докато довел Румелия до повсеместна феодална анархия.
Глава 2
АНАРХИЯТА ДО АМНИСТИЯТА ОТ 1793 г.
Според предлаганата периодизация на „кърджалийско време“, това били годините на вече разгърнато кърджалийство. Впрочем по-долу ще бъде дума не само за действията на кърджалийски дружини — през 1786—1793 г. наблюдаваме всички компоненти, характеризиращи анархията на Балканите, а именно: кърджалийство, аянски междуособици, еничарски метежи, отцепничества. Те били измесени почти неразчленимо със стихийно раздвижване на мирните производители. Все през същия период забелязваме засилващо се дезертьорство — явление, типично не само за въпросните години, но проявило се особено ярко през тях. В своята съвкупност изброените съставки уплътнили анархията.
ПРОЯВИ НА АНАРХИЯТА ДО РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА ОТ 1787 г.
Наред със споменатите вече огнища на размирието в Румелия през 1786 г. се очертало още едно — в Западна Македония. То вероятно било ако не стимулирано, то поне обективно облагоприятствано от дълготрайната вече вражда между Бушатлиите и Портата, която дала аналогично, макар много по-силно отражение върху бунта на сулиотите1.
Позоваваме се на събитията в Сули неслучайно: някои османски известия от 1786 г. ни навеждат на загатнатата аналогия. Така според един доклад на румелийския валия Сеид Мехмед паша (явно, заместил на този пост Абди паша) той извършвал нарочна обиколка из Македония, „за да я умиротвори“. Причина за експедицията му били непрестанните „въстания“ на планинските племена в Призренско и Дукакинско. Валията предприел похода си с намерение да излови част от тия въстаници и ги превърне в заложници срещу мира в планините.
Но той изобщо не посмял да навлезе във въстаналите райони, ами проводил там призренския и дукакинския управители с цялата им налична войска. Като резултат от действията ѝ били набавени стотина заложници — по трима-петима от всяко размирно „племе“. Те били оковани, а валията продължил обиколката си през Скопско, Битолско и Елбасанско към Шкодра2.
В Скопие именно той установил, че част от градския гарнизон съдействал на въстаниците. Валията се погрижил да бъдат екзекутирали част от тия съдейци, а с изтребването на останалите — които сполучили да избягат и се укрият, — било натоварено населението от Скопско. То било задължено да изплати 50 000 гроша на валията, ако не ликвидира укритите3. Акцията в Скопие не минала без противодействие от страна на размирниците — заключаваме го по това, че някой си Хюсеин ага, който се отличил в боя с тях, бил повишен, но предвидливо изпратен във Видин. Документът говори изрично, че тази схватка произлязла „в града“4.
Изложените сведения са показателни за многообразието, което вземала феодалната анархия в Румелия и поради което се налага нейното проучване да бъде особено конкретно. Както видяхме, в случая било установено странно бунтовно взаимодействие между планинското население и градския гарнизон. Обединявалата „платформа“ при така специфичен случай вероятно били всеобщите противоцентралистични настроения в Румелия — изключена би била друг вид общност в интересите между експлоатирани селяни и привилегировани еничари. Впрочем и в Македония към средата на 80-те години анархията вече била достигнала определена степен, щом трябвало самият румелийски валия да се отправи нататък.
От изнесените дотук сведения пролича, че до 1786 г. анархията пламнала последователно в Североизточна България, в Източна Тракия, в Западна Македония, в Северна Тракия, в Средна Северна България. Типично е и че — веднъж превърнал се в размирно огнище, — никой разбунен край вече не се умирявал въпреки наказателните мерки; немирните действия там набирали или отслабвали сила, но в хронологичните рамки на феодалната анархия из същите места размирието непрестанно намирало разнообразни прояви и нови дейци. И така до навечерието на войната от 1787—1792 г. нямаме данни за подобни прояви в единствена румелийска област — Северозападна България.
Портата повела фактически войната, обявена през 1787 г., на два фронта: северен и западен. В зависимост от това тя придвижвала войските си в две направления по понтоните, поставени при Видин и Русе. Историята на тази война стои извън обсега на настоящото изследване. Тук трябва просто да напомним, че както Североизточна, така и Северозападна България (по принцип стратегически важни райони, след като Османската империя преминавала от инвазия към дефанзива) и през войната от 1787—1792 г. изцяло запазили своята важност. Тук именно Портата се стремяла да въдвори ред на всяка цена, тъй като размирието из въпросните райони подкопавало боеспособността на османските войски, разстройвало непосредствения фронтови тил, препятствало подвоза, създавало почва за масово дезертьорство и пр. Както ще се убедим, основните мерки срещу анархията в Румелия през този период практически визирали Северозападна и Североизточна България — останалите балкански провинции донякъде били предоставени на размирието, понеже властта не можела да му противодейства еднакво и навсякъде.
По свидетелства на наличната документация военните години довели нов растеж на анархията. Сложилата се вече типология на кърджалийството нямало накъде да бъде допълнена, но самото кърджалийство получавало все по-голям размах. Освен че се разгърнало в пространството, то изявило и потенциалните си възможности: да бъде своеобразна спойка между отделните разнобойни компоненти на анархията. То попълвало — именно поради това, че било явление масово, но стихийно, нецеленасочено — пролуките между съставките на анархията, уплътнявало пукнатините във всеобщото, но противоречиво размирие, позволявало на различните му части да се преливат една в друга, преминавайки през твърде аморфното състояние кърджалийство.
ДЕЗЕРТЬОРСТВОТО КАТО КОМПОНЕНТ НА АНАРХИЯТА
Военните години внесли в анархията из Румелия два нови, съществени компонента: „делилството“ и отцепничеството на Пазвантоглу.
Вече се каза, че ред автори сочат масовото дезертьорство от разложената османска армия като основен източник на кърджалийските контингенти. Дотук бе изтъкнато, че кърджалийството се зародило и оформило като явление независимо от дезертьорството. Още един аргумент в тази насока е фактът, че през войната 1787—1792 г. документите споменават дезертиралите войскари като отделен, свеж приток към вече съществуващото размирие.
Всъщност в масовите отлъчвания от армията нямало нищо ново — от XVI в. датират обнародваните нарочни проверки на армейския списъчен състав, при които било констатирано именно масово отлъчване на спахийството от фронтова служба5. Твърде възможно е подобии проверки и констатации да били извършвани и дотогава. С нарастващия упадък на военната организация на османците, с нарастващото разложение на войската и свеждането ѝ до всевъзможно наемничество логично би било да се увеличавал и броят на дезертьорите. Точно погледнато, тях не можем да наречем вече дори дезертьори; някои наемници просто преставали да служат срещу плата — самоуволнявали се, след като по своя воля били се зачислили. Османската администрация уместно ги нарича не бегълци (фирари), а „капъсъз“ — без дом, без служба, плата, принадлежност най-общо. (Ако вземем за антоним на този термин „капъкулу“ — наемник на централната власт, най-общр.) Доколко капъсъзите били явление редовно, подразбиращо се, узнаваме и от Софроний: „Тогава у наше село седяше арнаутски паша, вардеше клисурата да не бега турская войска какво имат обичай“ (к. а.)6.
Един ферман, разпратен до всички кадии на Румелия и датиран от 19 април 1790 г., отчетливо указва, че дезертиралите през въпросната война от фронта войници сами наричали себе си „делили“ (да не го смесваме с „даалии“!). Те се прехвърляли отсам Дунава, а не смогвали да се приберат по родните си места, тъй като пътища и проходи били завардени. Останали без началство и издръжка, те скитали из Румелия и поминавали от грабеж чрез насилия над мирното население. Твърдели, че са войскови поделения — „делили“ — и дори носели своеобразна униформа: калпаци. С цитирания ферман Портата обявила, че подобен вид войска не съществува, а самозваните участници в нея са просто разбойници, които следвало да бъдат преследвани от местните власти и населението като такива7. Окръжното разпореждане обаче явно не дало резултати. Месец по-късно (на 30 май същата година) го последвало ново: нека населението залавя и убива „делилите“, понеже голяма тяхна част, водена от някой Плис Хюсеин, нападнала обозите на намиращия се във Видинско Али паша, оставяйки войските му без припаси. След това разорила Видинско, та населението от този край потърсило защита в София. За да се справи с върлуващите из Северозападна България „делили“, бил нарочно командирован Юсуф паша8.
Впрочем от 1790 г. делилството вече участвало като отделен компонент в размириците. Че той бил числено голям, доказват неговите прояви (успешно нападение над цял армейски обоз) и мерките против тях (командироване на нарочна войска под началството на паша). От известно значение е подробността, че делилите възприели за своя „униформа“ калпака, присъщ дотогава изключително на поробените християни. Това пак ни навежда на извода, че анархията не само обективно, но и по субективни намерения на участниците в нея скъсявала верските и народностните различия.
След 1790 г. обаче почти не се натъкваме на сведения за „делилите“. Защо ли?
По всяка вероятност отлъчилите се от действащата армия дезертьори твърде за кратко се задържали като отделен, със своя характеристика компонент на анархията. Те ще да се прелели в други нейни съставки — било към дружините на аяни или отцепени паши, било към кърджалийските дружини, тъй като качеството дезертьор е по принцип нетрайно, неизразявайки социална категория.
Дори посочените документи да не указваха дезертьорството като компонент на феодалната анархия в Румелия, то логиката би наложила да го допуснем. При крайното разложение на османските войски през разглеждания период такова явление било неизбежно. Факт е, че в навечерието на войната, когато великият везир повел ядрото на армията към западния фронт, бойците му се разбунтували още в София. За да ги усмири, главнокомандващият им устроил зрелищни състезания, победителите в които трябвало да получат големи награди. Тази игра не му помогнала: еничарите все пак повторили бунта си подир състезанията. Извеждайки ги из София, садразамът се надявал да ги усмири, но те се разбунили повторно вече край Дунава — в с. Мусоман. Там ранили дори еничарския ага и разграбили Видинско, преди да прехвърлят Дунава9.
Щом действащата, отправена към фронта армия въстанала поне три пъти още преди да стигне до бойния театър, то дезертьорството ще да било явление масово. Затуй въпреки относително редките известия за вливане на войници в кърджалийските дружини длъжни сме да държим сметка, че такова явление фактически съществувало. Още повече, че самите рекрутирани от аяни наемни части също били във фронтовия състав на армията, та не можем да поставим качествена граница между платените от Портата и платените от аяните войски, които безразборно се преливали пък в кърджалийските дружини.
ОСМАН ПАЗВАНТОГЛУ. РАННИ ПРОЯВИ
Годините на войната донесли още едно събитие, по-нататък определящо за облика на анархията: бунта иа Пазвантоглу. С това и последният, все още ненабелязал се като размирно огнище край от Румелия — Северозападна България, — бил въвлечен във въртопа на размириците.
Както почти по всички въпроси от разглежданите явления, литературата си противоречи по произхода и ранните ходове на Осман Пазвантоглу, по първите му стъпки към самовластие. Слухове и легенди, родени след надмощието на отцепника, ретроспективно, но произволно са осветлили тъмната част от живота му.
Основната версия за произхода на Пазвантоглу в нашата книжнина се позовава на Мериаж (който се явил във Видин едва на 20. II. 1807 г. — наскоро след смъртта на Пазвантоглу). Тя е отразена у М. Теофилова, възприета е от С. Ванков и Щ. Атанасов. Според нея Осман се родил във Видин през 1758 г., но родителите му били от Тузла в Босна — „славяни“, приели исляма. Още преди войната Омер Пазвантоглу и син му Осман били обвинени, че замисляли бунт против властта, заради което бащата бил осъден и посечен, а синът избягал с част от съмишлениците си в Сърбия, откъдето се върнал подир отличено участие в бойните действия, но отново си навлякъл враждата на местния управител10.
Тази версия е донякъде модифицирана у Ст. Новакович, който изгражда своята, ползвайки се едновременно от Мериаж и Пуквил. Той приема, че Осман Пазвантоглу бил син на видински еничар, посечен от Юсуф паша заради бунта си срещу реформите на Селим III (но изпуска предвид, че реформите датират от след смъртта на Омер Пазвантоглу, а именно от 1791 г.). Семейството водело произхода си от Тузла в Босна, имало славянска кръв, а преминаването му към исляма не прекъснало връзките на Пазвантоглувци с непомохамеданчените им близки и дори с вярата на дедите им. Още дядото на Осман бил се подвизавал из Босна като разбойник. Той умрял в Прищина. Син му Омер обаче се проявил във войната срещу Австрия, та му били дадени две видински села в спахилък. Там той заживял със семейството си господарски, та се набил в очи на видинския паша, който — с помощта на местните духовници — го осъдил и посякъл. Син му Осман пък се върнал отново в родината, но в Дукакинско, където върлувал до войната от 1787 г. Тогава арнаутската му дружина спечелила победи из Видинско и Влахия, а на Осман бил възвърнат бащиният му спахилък в този край11.
Такава е може би най-подробната версия в историографията по произхода на семейство Пазвантоглу. Наред с нея срещаме и други. Според компетентното съчинение на Шлехта-Всерд, който се позовава и на Джевдет, бащата на Осман бил прост ямак, убит през войната12. Според Галети — същият баща бил не прост еничар, ами много богат аян, който участвал със своя наемна дружина в боевете против австрийците, но си навлякъл султановия гняв и бил екзекутиран13. По Лавале Осман бил принуден да улови Балкана, понеже баща му бил невинно убит от властта14, а по Ламуш — бошнак, чиито баща и дядо били отличени бойци, но поради конфликта им с местните власти единият бил набит на кол, пък вторият — посечен, след което техният син и внук избягал в Албания, прибрал се във Видин едва след като се отличил във войната и му били възвърнати родовите владения15.
С една дума, произходът на Осман Пазвантоглу е неуточнен. Като вземем под внимание по-долу приведените данни за потомственото богатство на отцепника — в чифлици, градски имоти и паричен капитал, — неправдоподобно зазвучава версията, че той представлявал първо и дори второ поколение местен първенец. Наистина подобни богатства притежавали обикновено стари семейства, обвързани към еничарския корпус. Извън това успехите на Османовото отцепничество, ловката му политическа игра, практическата неуязвимост на властолюбивите му постижения — всичко говори по-скоро в полза на една теза за коренно местния произход на отцепника, за добро познаване на средата, за тесни и богати лични връзки тук. Някои сведения предимно в контекста на достъпните ни османски източници, идат да аргументират такава теза.
Една явна грешка у Д. Ихчиев е подвела по-късните автори: Омер Пазвантоглу, ага на 31-ва еничарска орта, всъщност не бил „интерниран във Видин“, ами „изселен от Видин“ през 1764 г. Следователно неговото семейство не се настанило принудително в града, идвайки от Босна, Албания или другаде, ами било тукашно, но изселено вероятно заради простъпки към местната или централната власт. Ако вярваме на сведението у Мериаж, че Осман бил роден през 1758 г., то той би трябвало да поеме в изгнание едва шестгодишен. Междувременно според преведения от Ихчиев документ, Омер Пазвантоглу, собственик на села, чифлици, воденици и пр. във Видинско, възложил управлението на имотите си на Вели Юсуф беше, ямак към 25-а еничарска орта от Видинския гарнизон16.
Следователно още бащата на Осман бил човек не дори средно, а много състоятелен — типично повтаряща се зависимост между еничарския статут и натрупването на частни богатства в движимост и недвижимост, особено през XVIII в. Че Омер бил не само еничар, а и ага на орта във Видин, е доказано от документа по първия известен нам бунт на семейство Пазвантоглу — през 1787 г. Неточно би било обаче да приемем без уговорки тези бунт и за фактически първи, тъй като Омер Пазвантоглу бил изселен от Видин през 1764 г. очевидно пак заради непокорство или дори повече. Тъй или инак през 1787 г. и той, и синът му се намирали вече отново във Видин.
От края на същата година датира едно нареждане до коменданта на града Мехмед паша, до белградския комендант Абди паша, както и до нарочно изпратения тук по повод тревожните събития сертурнаджия, емисар на оджака от столицата. На изброените било заповядано да заловят деветима видински еничари, включително предводителите им Омер и Осман Пазвантоглу, които били нанесли чрез размирието си щети на видинското население и подготвяли голям бунт между еничарството в крепостта. Омер все още бил ага на 31-ва еничарска орта17.
Ако трябва да коментираме този източник (който е и единственото разполагаемо положително свидетелство по събитията във Видинско от 1787—1788 г.), налага ни се изводът, че размирицата на баща и син Пазвантоглу ще да била значителна. За потушаването ѝ не само били държани отговорни комендантите на две големи крепости по десния бряг на Дунава, но бил изпратен и нарочен пълномощник на еничарския оджак. Битността на последния, както и двукратното споменаване на еничари като водители, участници и организатори на бунта във Видин, ни убеждава, че в случая съществувало именно еничарско противодържавно бунтовно гнездо.
Този извод е подкрепен по аналогия от събитията в Белград няколко години по-късно, в които централна роля изиграло пак еничарството. Очевидно е, че отдалечените от центъра гранични еничарски гарнизони били отлична почва, ако не и двигател за сепаратизъм. Стимулирало го обстоятелсгвото, че еничарите били потомствено обвързани към дадена крепост и дадена орта, че привилегиите им позволявали безнаказано да трупат богатства, придобивани най-вече извънзаконно, за сметка както на експлоатираното градско и селско население, така и на хазната. През XVIII в. именно еничарството — закриляно от феодални кастови привилегии — твърде често успявало да натрупа крупни частни богатства, за да образува из градовете на империята онзи немалоброен слой на „нотабили“ който дължел мястото и влиянието си на нетимарските форми на поземлена собственост. Дълбоките и широки корени на крепостното еничарство правели размирните му действия особено опасни за централизма, затуй Портата ще да отделила такова внимание и на бунта, замислян от баща и син Пазвантоглу.
Пак по контекста става ясно и че султанът бил принуден да търпи известно - по-право неизвестно - време открита заплаха за реда във Видинско. Причините за търпението му могат да бъдат следните: не е изключено влиянието на семейство Пазвантоглу в Северозападна България да било така голямо, та централната власт да нямала шансове при евентуален конфликт там с привържениците на Омер и Осман. Възможно е също тъй правителствените сили във Видинско да били недостатъчни за схватка с бунтовниците. (Туй предположение не е особено приемливо, понеже тъкмо при Видин бил понтонът, по който се изтичала към австрийския фронт армията.) А може би и точно заради понтона — т. е. заради ключовата позиция на Видин в бойните действия — Портата би предпочела някак да осуети готвения бунт, наместо да влиза в открит конфликт с първенците от местния еничарски гарнизон. Във всеки случай е очебийно, че властта колебливо отлагала да се намеси, изчаквайки възможно по-благоприятни условия за разрешение на въпроса.
Без да разполагаме със сведения за развоя на конфликта, узнаваме, че на 5 юни 1788 г. Омер Пазвантоглу вече не бил между живите, а имуществото му било обявено за разпродажба, тъй като оставил значителни дългове. Негови наследници били жена му Фатма, дъщеря на Халифе Мустафа, както и синовете му Осман и Ибрахим. Фатма купила за 1700 гроша обявения на търг хан с 16 дюкяна, кафене, конюшни и много стаи — покупката извършил пълномощникът ѝ Халифезаде Хасан ефенди, неин брат. Осман пък бил представляван от Алемдар Ибрахим, син на Омер. В протокола изрично е отбелязано, че Омер Пазвантоглу бил „осъден и екзекутиран“18.
Тъй като за хода на потушаването на този фактически втори бунт на семейство Пазвантоглу нямаме на ръка източник извън цитирания протокол, налага се да извлечем от него някои констатации, а именно:
1. Натоварените с ликвидиране на бунта коменданти на Видин и Белград, както и нарочно командированият емисар на оджака от Цариград изпълнили задачата си.
2. Омер Пазвантоглу бил осъден и екзекутиран във Видин.
3. Подобна участ обаче не постигнала Осман, макар във фермана той да бил сочен като равно виновен.
4. Тъй като недвижимото наследство на Омер Пазвантоглу било заплашено от конфискация, наследниците побързали да си осигурят собственост върху него, извършвайки вероятно фиктивни покупки.
5. Пълномощникът на Фатма бил брат ѝ Халифезаде Хасан ефенди, а на Осман — Алемдар Ибрахим, син на Омер. Тези имена навеждат на заключения в полза на местния — видински — произход на семейството, понеже: а) във Видин живеел като духовник братът на Омеровата съпруга, бидейки също син на духовник. Ако Фатма19 би била преселница тук, то едва ли би я последвал и брат ѝ; б) възможно е да приемем Ибрахим, син на Омер, за баща на Омер Пазвантоглу. В подкрепа на такова допускане е фактът, че и братът на Осман също се наричал Ибрахим. Следователно през поколение в семейството биха се повтаряли имената Омер и Ибрахим. Освен това малко вероятно е и Осман да би оставил интересите си в ръцете на нероднина.
6. Видински по корен жители, членовете на семейство Пазвантоглу ще да били и градски първенци — по майчина или мащехина линия Осман бил сроден с духовници, а по бащина — с еничарски офицери. Омер Пазвантоглу живял и умрял като ага на еничарска орта, а неговият допустим баща бил алемдар — втори чин в еничарската йерархия на дадена крепост.
Впрочем при цялата оскъдица на сведения за произхода и ранните години на Осман Пазвантоглу изтъкнатите съображения (хвърлят известна светлина върху общественото място и роля на семейството му до 1788 г. Очевидно е дума за фамилия, вкоренена във Видин, потомствено богата и видна, опряна върху двете влиятелни прослойки в обществения живот на османския град: духовенство, еничарство. Социален произход, който до голяма степен предопределил по-нататъшния път на Осман Пазватеглу.
Това, че семейството му взело мерки, за да опази имотите си и след постигналата го немилост, се оказало оправдано: едва месец подир фиктивните му покупко-продажби във Видин бил регистриран ферман за пълен опис на движимото и недвижимото имущество на екзекутирания. В тази си работа видинският кадия трябвало да бъде подпомогнат (а може би и контролиран) от нарочно командировано от столицата лице, също съдебен чиновник20. Едва ли властта би проявила такова внимание към наследството на Омер Пазвантоглу, ако то беше неголямо. Доколко тя успяла да го конфискува, не знаем, но пословичното по-късно богатегво на Осман Пазвантоглу вероятно не било натрупано само през годините на всевластието му — то ще да почивало на приемственост.
Портата не се ограничила с въпросната конфискация; налагало се да бъдат премахнати поне част от бунтовните сподвижници на семейството. От видинските сиджили научаваме, че все през 1788 г. починали Алемдар Ибрахим, а също и Вели Юсуф беше21. Споменахме, че първият може би бил баща на Омер и дядо на Осман Пазвантоглу — в документа намираме и още едно потвърждение на такова допускане: и Алемдар Ибрахим се числял към 31-ва видинска орта, а знаем, че еничарите принадлежели потомствено именно към определена орта. Що се отнася до втория покойник — Вели Юсуф беше, — то според сведенията от 1764 г. той останал пълномощник на Омер Пазвантоглу, когато последния бил изгнан22. И така Портата явно разчиствала сметките си с първенците — опора на семейство Пазвантоглу във Видинската крепост.
Както личи от сочените протоколи, предполагаемият дядо на Осман бил също богат, 83 340 пари били отдадени от него под лихва (35 400 от тях — на чифлигарска рая); 120 380 била цената на движимостта му, а 159 740 — на недвижимостта му по емлячна оценка23.
Не е изключено все по същото време като сподвижник на нароченото семейство да бил ликвидиран и някой Бошнак Ахмед ага, тъй като с уреждане на наследството му пък се нагърбил вуйчото на Осман Пазвантоглу — Халифезаде Сеид Хасан24.
Ако спряхме тъй много внимание върху някои странични факти, то е, понеже произходът, социалната принадлежност, връзките и влиянието на семейство Пазвантоглу до 1787—1788 г. са мъгливо обрисувани в литературата. А също и понеже тия въпроси са от значение за цялостната характеристика на случая Осман Пазвантоглу. Като най-крупно отцепничество в нашите земи през кърджалийско време той изиграл съществена, дори определяща роля в насоките, развитието и в заглъхването на феодалната анархия тук.
В обширния район между Дунава, Тимок и Балкана били налице специфични условия, дължими както на хасовия поземлен режим, така и на съседството на три народности, обединявани от голямата река. А също — и на особеното място на Видинско в икономиката на поробените Балкани. А също — и на особеното му стратегическо значение25.
Самият факт, че — с промеждутък от близо две десетилетия — едно и също семейство на градски първенци тук двукратно се провииявало в заговор срещу властта на Портата, свидетелства: във Видинско съществували обективни условия за отцепничество, точно както в другия край на Балканите друг вид обективни условия създали други крупни отцепници—Бушатлиите и Али Тапеделенли26. Погледнато от страната на централизма обаче, пак обективно Видин представлявал ключ, който Портата не бивало да изтърве. Но нека признаем, че и субективният фактор тук действал против нея—в лицето на Осман Пазвантоглу Портата имала труден за преодоляване враг.
В този смисъл например свидетелства обстоятелството, че през 1788 г. Осман някак отбягвал участта на видинските заговорници, най-тежкият дял от която постигнала собствения му баща: Осман не бил екзекутиран въпреки изричното нареждане на Портата, въпреки грижите на нарочния цариградски емисар. Това, че при сделките, предназначени да спасят богатството му, той бил представляван, може да означава само, че Осман изчезнал от Видин. За неговото укритие можем да гадаем. Недокументираното твърдение на Лавале гласи, че подир екзекуцията на Омер син му избягал в Балкана, откъдето начело на 10 000 кърджалии опустошил областта до Дунава и превзел Видин със сила27. Малко вероятно е обаче Осман да предприел открити действия през 1788 г., когато враговете му — чиновници или привърженици на Портата във Видинско — тъкмо били взели връх.
За туй, че през началните години на войната централната власт се постарала да осигури реда из Северозападна България, говорят фактите: издъно били ремонтирани или новопостроени пет форта към крепостта, а също и подновени Големият и Малкият крепостен ров28. Извън походната войска, която преминавала по понтона, в самата крепост били настанени 5 орти цариградски еничари29 — по всяка вероятност местният гарнизон не вдъхвал достатъчно доверие у властта. За недоверието ѝ към тукашната рая пък говори друга нейна мярка: през пролетта на 1788 г. (дали случайно—тъкмо когато бил разгромен разглежданият заговор?) видинският митрополит Еремия Александров, „баш-папас“ на Крайна, Павел, син на Лазар, баш-кнезът на Крайна, и кнезовете на множество селища из Северозападна България и Източна Сърбия подписали официална гаранция, че населението тук ще се държи лоялно по време на войната30.
А причини за нелоялност то имало достатъчно: само за 4 месеца и само върху Видин и нахията му били разхвърлени събирания срещу военни разходи на сума 753 041 гроша31. Че тези събирания не били реализирани, узнаваме от един ферман, който напомня: „свободни и несвободни, хасова и вакъфска рая“ трябва да издължават данъците си по войната32! Освен събиранията в пари, в натура, имало естествено и ангария — по строежа на споменатите фортове и наводнени ровове, както и на големия понтон над Дунава. Затуй редът и покорството всред обремененото население на Видинско ще да били трудни за постигане — това си личи по прекалено честите смени на командни чинове. Мелик Мехмед паша, натоварен да ликвидира еничарския заговор тук, бил назначен през октомври 1787 г.33 По-късно като заместник му бил придаден изпратеният от столицата сертурнаджия34. През март 1788 г. Мехмед паша бил сменен с Хасан паша35. През лятото на същата година на това място виждаме вече Шериф Хасан паша36.
А какво било отношението на властта към Осман?
За това отношение свидетелства една чернова на писмо от великия везир до румелийския бейлербей. Според него още преди февруари 1788 г. до Пазвантоглу били изпратени послания, които му давали гаранции за безнаказаност, ако се смири37. Това сведение ще приемем за първата амнистия на Осман Пазвантоглу. Защо тя не засегнала и баща му („осъден и екзекутиран“), остава неясно. Вероятно тази амнистия била уловка и за двамата водачи на заговора, но Осман някак отбягнал участта на баща си. Тъй бихме си обяснили по-нататъшната крайна непримиримост на Осман Пазвантоглу спрямо Портата — обяснява я лъжливата амнистия, която подвела Омер Пазвантоглу.
Впрочем от 1787 г. и Северозападна България вече била размирена. Колкото по-нататък, толкоз по-ярко тук ще се развива, набирайки огромна сила, отцепничеството, което станало стожер за размирните елементи в Румелия.
ПОЛОЖЕНИЕТО В СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА ВОЙНАТА
Началните години на войната били особено бурни и за другия край на Подунавието — Североизточна България с Добруджа. Едва ли събитията там имали по-голям| размах, отколкото из останала Румелия, но Портата упорито настоявала да умиротвори именно този край. По аналогия с Видинско и Североизточна България била стратегически важна като тил на войските, действащи пък срещу Русия. Убедителна картина за състоянието им ни дават Добричките сиджили, обработени за публикация от Стр. Димитров. Ако се позоваваме на тях, то е, понеже точно в Делиормана и Добруджа масовото дезертьорство твърде силно подхранвало размирието и се отразило върху облика на анархията в областта. Още веднага след обявяването на войната с голям брой кадийски протоколи и решения били разхвърляни парични и натурални събирания върху производителното население по повод войната38. Освен тях друга маса документи съобщават какъв човешки контингент следвало да бъде набран из същите места за попълване на действащата армия или за военни ангарии.
Така на 19 октомври 1787 г. казата Добрич трябвало да даде 100 души да „подготвят Исмаилия за зимата“39. В подчинение на кримския хан (не е указано кой от Гираите) били задължени да се явят трима местни аяни или сердари с общо 500 души бойци40. На 24 октомври пак трябвало да бъде изведена войска от Добричко, но броят ѝ не е посочен41. Един ферман от 7 февруари 1788 г. до всички кадии в Северна България им нарежда: „...да положите усилия и старания незабавно да изведете намиращите се в казата ви годни да носят сабя лица, без да ги питате военни или невоенни са, и по пътя на всеобщото опълчение да ги подкарате заедно с градските представители на всяка каза и час по-скоро изцяло да ги доведете под подчинение...“42 Очевидно незадоволителното изпълнение на тази заповед принудило властта през м. март да изиска от Северозападна България 3000 души бойци, които вече щели да служат срещу заплата от 12 акчета дневно43. От края на февруари обаче датира друг ферман: да бъдат призовани всички еничари от Северна България и изведени в бой44. Обявяването на война и с Австрия през април 1788 г. наложило нов ферман, който за лишен път нареждал всички годни за военна служба да се явят на поход45. Назначаването на Хасан паша за сераскер на Видинско през същата пролет било повод за нов рекрут. Както узнаваме, пашата трябвало да има под свое командване 30 000 бойци, а само от Никополски санджак да изведе 10 000; аяните на Делиорман следвало да осигурят част от този контингент46. Ферман само до добричкия кадия му наредил да изпрати в Галац — „ключа на Дунава“ — необходимия боен гарнизон, тъй като било недопустимо дори един мюсюлманин повече „да седи дома“47. През септември нов ферман заповядал на делиорманските кадии да осигурят бойци срещу обсадителите на Очаков48. Едновременно от същите кази трябвало да бъдат изведени бойци за охрана на черноморските пристанища, тъй като около тия пристанища се появили руски кораби49. По това време Портата изискала пак от тия места да бъдат набрани бойци за отбраната на Исмаилия50. И тъй нататък, и тъй нататък.
Сумарно за първата година от войната населението на Североизточна България било натоварено с 33 извънредни задължения в отработка, натура и пари. Абсурдно изискване, което налагало на производителя почти всяка седмица да откъсва от стопанството си работна ръка, продукти или значителни парични суми. Съвсем абсурдно пък би било да допуснем, че такива заповеди били осъществени.
За същия едногодишен срок въпросната област на 13 пъти била задължена с боен рекрут — пак невъзможно пожелание, което нямало как да бъде изпълнено. Не е нужно да привеждаме данни за масовото неотзоваване на подлежащите на военна служба или за дезертьорството на вече мобилизираните — самите многократни разпореждания по един и същ повод или за един и същ район доказват, че ферманите оставали без ефект. За всеки случай нека приведем известия, които говорят, че патетичните обръщения към „истинските мюсюлмани“, че напомнянето, как те били длъжни да отстоят поруганата чест на исляма51, не давали никакъв резултат.
„Обаче някои измежду редиците на изпратените понастоящем в императорския ми поход военни формации, лишени от ревност за вярата, загубили чест и потънали в позор, без разрешение и без документ от сераскерите, миримираните, мухафъзите на крепости, главатари и други военачалници, на които са подчинени, безвременно бягат и като безсрамни злодейци се завръщат в областите си, като подбуждат и разлагат други като тях... Ако това положение продължава и по-нататък, ясно е, че то ще стане причина цели военни формации да стигнат близо до разформироване, с което ще се достави най-голяма радост на враговете на вярата.“ По-нататък във фермана са набелязани мерките, които всички местни първенци трябвало да вземат за препятствуване на пакостните явления — сурови мерки, очевидно или неприложени, или останали без резултат52. А през март 1789 г. от 250-те бойци, които трябвало да бъдат изведени из Добричко и отправени към Исмаилия, там не останал нито един53. Многократното напомняне до кадиите на Североизточна България от ноември 1788 до февруари 1789 г. да рекрутират и отправят към Очаков нови стотици бойци явно не дало плод54.
За да бъде донякъде изпълнена тази задача, назначен бил Джоразаде Ахмед паша, който трябвало „да набира и докарва войска“ за походната армия. Ферманът до него само разкрива каква степен и форми стигнало дезертьорството. Масово забягналите от под Исмаилия или от Влахия османски войници напъплили областта отсам Дунава, та везирът бил задължен да ги издирва, да прегражда пътя им и ги връща обратно. Желателно било те да не бивали наказвани, а просто отново присъединявани към похода55. Сравнен с тия констатации и отчаяни нареждания, нелепо звучи един следващ ферман: той заповядвал да бъдат набирани доброволци за руския фронт56!
Акцията на Джоразаде Ахмед паша не могла да завърши освен с провал, затуй през февруари 1789 г. на негово място бил назначен Ибрахим паша57 при многократно напомняне да осигури бойци от Североизточна България58. Междувременно обаче турците претърпели поражение под Фокшани. След него „...се разпиляха и пръснаха наличните войски59, а също и целият им обоз60. По-нататъшните заповеди за рекрут от Добричко довели до това, че през декември 1789 г. кадията лаконично съобщил: казата била дала толкова войска, колкото „можела да понесе“61. Което, разбира се, не означило, че не последвали със същата честота заповеди за набиране на войска или за военни тегоби на производителното население — до самия край на войната те продължили неотслабващо.
Вече дългото и еднообразно отклонение от предмета на изследването се наложи, за да проследим процесите, които създали почва за разгърната анархия в Североизточна България през периода 1787—1792/1793 г. Те били обусловени от простия факт, че именно тази област представлявала непосредствен тил на бойния театър, че тук с особена сила върху селячество и гражданство се стоварили тежестите на войната. Освен всичко, което вече бе доказано, още през предходния период Делиорман и Добруджа били размирни. Тук отбелязахме една от основните черти на анархията: свързване на кърджалийските дружини с аянлъка. Ако към обрисуваната горе ситуация прибавим съвсем обективната невъзможност производителят да понесе военните тежести, които не държели сметка за неговите податни способности; ако прибавим масовото дезертьорство, поради което областта била допълнително наводнена с въоръжени, отрязани от домовете си, прегладнели и обосели мъже — всичко туй би създало плътна представа за почвата, която захранила едно от най-важните размирни огнища на Румелия.
Във връзка с изложеното трябва да напомним и единодушно изразения от историографията извод за състоянието на Османската империя в края на XVIII и началото на XIX в.: крайното разложение на политическа власт и армия. Него трябва да имаме предвид при анализа на следващия период. Защото анархията се разразила и възтържествувала по две основни причини: наличие на могъщи противоцентралистични сили и липса на достатъчно сили в защита на централизма.
КОМПОНЕНТИ НА АНАРХИЯТА В СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ С ДОБРУДЖА
Просто изключено било човешкият резерв, лишен от поминък и спокойствие, да не се превърне в размирници.
Още през октомври 1787 г. Портата наредила на кадиите из казите по пътя Одрин — Исакча да вземат всички мерки против зачестилите нападатели над този път: „...в различни места са се появили групи разбойници, които се осмеляват да обират пътищата, да похищават богатства, да убиват и поругават честта на хората... И досега разбойнически шайки обхождат всички пътища, сведения за което дойдоха до императорската ми особа.“62 В този ферман впрочем е дума за все още неочертано кърджалийство, тъй като дейността на визираните размирници била по-скоро „докърджалийска“: нападения над пътища и из проходи.
Твърде различна действителност разкрива един иначе аналогичен ферман от 1790 г. до кадиите на Делиормана. Из тия кази вече „...се ширят, пресичат пътища и погубват хора хайдути и разбойници, чиито главатари са Шейтан Ибрахим, Кел Юсуф;| Чакъроглу Хасан, Хюсеин, Али, Гюнели и друг един Хасан. Като обединили (к. а.) разбойническите си шайки, те са се укрепили в планините между Разград и Шумен и са се осмелили да пресичат пътищата и разбойничестват, да грабят имущества и убиват хора.“63
И така на третата година от войната не без връзка с масовото дезертьорство, което наводнило Североизточна България с въоръжени скитници, тук вече се натъкваме на „свободна територия“ — район, който кърджалиите превърнали в свое предмостие за нападения над околните области. Източникът свидетелства и за друга особеност на кърджалийството през следващия период: обединяване на отделните дружини за по-ефективни действия. Това е първото достъпно ни сведение за такова развитие на нещата.
Кърджалийските главатари, споменати в цитирания ферман, били нови — лица, неучаствали в дотукашните размирия из разглежданата област. Те едва ли били хора местни, тъй като властта ги обозначавала чрез малките им имена, без допълнителни прякори или белези, които биха уточнили произхода им.
Твърде вероятно е те да произлизали от дезертьорите, които не успели да прехвърлят Балкана, а продължили да действат в Северна България.
Странно е, че в кадийските регистри на Добрич не попадаме на имена, свързани с анархията в Делиормана: Сатъоглу, Йълък и Мечек. По-нататък ще видим, че те развили особена дейност именно през тия години. По всичко личи, че разпорежданията на Портата за борба срещу едрите размирници вече не били отправяни до кадиите, а до нарочните пълномощници, изпратени по места за тази борба — още едно доказателство, доколко структурата на централизма в провинциите се опразвала от съдържание, доколко самият централизъм търсел нови форми за твърде скромна задача: да избегне поне крайното разпадане на политическата власт.
През февруари 1788 г. садразамът запитал бейлербея на Румелия, кой от везирите би бил най-подходящ за специален пълномощник срещу размириците в Делиормана64. Тъй като за развитието на анархията трябва да съдим по противодействието срещу нея, очевидно е, че още през 1788 г. тя била взела тук тревожни размери.
През 1791 г. двама от най-важните делиормански главатари — Сатъоглу и Мечек (първият сега бил вече „един от аяните на Чардак“, а вторият продължавал да бъде „човек от околността“)65, били взели участие във войната заедно с дружините си от по 500 и 300 човека. Те били придадени към свитата на сераскера Ахмед паша в Хасково, но понеже не му вдъхнали доверие, той ги отпратил към тила, за да прочистели вътрешността от „разбойници“. Дружините на двамата главатари обаче веднага се превърнали пак в кърджалийски и започнали големи безчинства из областта66. От април чак до октомври 1791 г. Портата все обсъждала усмирителни мерки67. Едва ли може да се вярва на едно донесение, че множеството размирници причинили безредия и бунтове из Делиормана, били разбити от правителствени части през същия октомври, та избягали в Русенско, за да продължат там размирни действия68 — на съмнение ни навежда по-късното развитие на нещата.
Това са само някои щрихи от картината на анархията през военните години 1787—1792. В случая с Делиормана многочислените дезертьори образували свои дружини, обединили се за по-мащабни действия. Успоредно с тях обаче там действували и „местни“ кърджалии — факт с пряко отношение към въпроса за състава на кърджалийството. Сатьоглу и Мечек — известни още преди войната размирни главатари, — били снабдявани с бойна сила из местното население. Те се явили (законно призовани!) в стана на сераскера със собствени дружини от по неколкостотин бойци, рекрутирани на място.
През 90-те години източниците системно объркват главатаря Йълък със сина му, Йълъкоглу Сюлейман, по-сетнешния аян на Силистра, или пък — със Сатъоглу, вече аян на Чардак. Ето как последният — един кърджалийски главатар — узурпирал власт над територия. Ето как друг кърджалийски главатар — Йълък — поставил сина си за аян.
За положителното взаимодействие между размирните дружини и мирната рая тук имаме конкретни доказателства: ,,...в селата и полетата на Делиорман жителите — ятаци на разбойници, прерязвали пътища и вземали живота на хората“. Срещу им били изпращани „походи“, но те ги причаквали, избивали и ограбвали. Затуй Ахмед паша, валия на Силистра, обединявайки войската си с дружините на някои местни лоялни аяни, се насочил срещу силите на Йълъкоглу и Мечек69.
Обстоятелството, че властта признала широкото съдействие на населението в размириците на двамата едри главатари, че отправяла походи и срещу него, както и срещу кърджалийските дружини, е повече от показателно: в Делиорман било налице голямо раздвижване, което можем да наречем и селски бунт. Въпреки всички възражения, които такова определение би събудило, по-нататъшните наказателни мерки на властта против анархията в Румелия, за които дали повод именно размириците в Делиорман, ни дават право да допуснем някакъв нов елемент при тия размирици.
Все от есента на 1791 г. датират събития, участници в които ще бъдат действащите лица и през предстоящите години — думата е за Чингиз Мехмед Гирай и Тръстениклиоглу.
Според едно донесение до Портата Гирай се прибрал от походната армия в своя чифлик (вероятно — владенията му около Върбица) и побързал да събере наоколо си голямо число дезертьори. Между тях бил и „разбойникът Тръстениклизаде“. Тъй като дейността им била недвусмислена, срещу тях трябвало да бъде отправена част от корпуса „евляд-и фатихан“, командвана от Али паша. Към нея щели да бъдат придадени еялетлии, набрани из Зъхненско и Солунско, а също и дружините на разградския, шуменския и новопазарския аян. След като аяните концентрирали своите сили в Преслав обаче, взели, че ги изтеглили обратно, „всеки на свой ум“. А пашата останал да чака еялетлиите от Зъхна и Солун, които никак не бързали. Напразно един нарочен ферман нареждал, щото братята-ханове да бъдели върнати в пътя — липсвал ефектив за това70.
Въпросният източник свидетелства допълнително, че анархията в Североизточна България имала дълбок корен в местна почва. Между другото нейни водители били имуществено силни тукашни първенци, които имали влияние над населението. Портата можела да нарича и Тръстениклиоглу, и Гирай разбойници — това не променяло нещата: двамата си оставали застрашителни узурпатори, отцепници, претенденти, с чиито изисквания тя тепърва щяла да бъде принудена да се съобразява.
Знаменателен е фактът, че местните аяни (на значителни райони!) уж проявили лоялност към властта, но бързо се отдръпнали. Едва ли те извършили това „всеки на свой ум“ — в случая прозира общо убеждение или съглашение; не било в интереса им да влязат в конфликт нито с Чингиз Гирай, нито с Тръстениклиоглу.
Знаменателен е и фактът, че Портата останала да разчита срещу двамата едри непокорници на еялетлии чак от Солунско и Зъхненско; нарочно на отдалечени райони, за да не бъдело населението им причастно към метежните прояви в Североизточна България.
Към обективните условия за анархия в Делиормана и Добруджа се добавяли и тези, че тук било относително компактно мохамеданското население (турци, татари, помаци), което по принцип имало право на оръжие; че тук било разпространено частно земевладение, което създавало основа за политическо влияние и самовластие на едрите местни първенци; че въпреки своето стратегическо значение при войните срещу Русия областта лесно била изолирвана откъм правителствени части (достатъчно било да се пресекат източнобалканските проходи с местни сили). Затуй — както ще докаже развитието на събитията, — във въпросната област установили надмощие изключително тукашни хора. Затуй анархията в североизточните ни земи всъщност била низ от борби за преразпределяне на местното влияние и местната власт.
СЕВЕРНА ТРАКИЯ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА ВОЙНАТА
През военните години размирните събития южно от Балкана били твърде различни по характер. Тук те си останали раздребнени, въпрос на чести макар, но не масови избухвания на разнолика анархия. Ще рече, Портата все още задържала под контрол полетата край големия военен път, където верни ѝ войскови части — без да рискуват действия из Балкана и Родопите, — въдворявали несигурен ред.
Излишно би било пак да изброяваме тежести, паднали и върху населението на Южна България през войната — те са отразени в софийските кадийски регистри например71. И тук се забелязвало нахлуване на дезертьори, но тъй като окръжните заповеди особено настоявали да бъдат охранявани старопланинските проходи в борба с тази напаст72 то южно от Балкана оставали да действат предимно ония дезорганизирани части, които се отлъчвали далеч преди бойния театър.
Поради оскъдност в документацията можем само да гадаем за хода на размирието в Южна България до 1792 г. Така узнаваме, че през 1791 г. се „разбунтувал“ кадията на Стара Загора — Мехмед Емин. Неговите безчинства били опростени, той бил мобилизиран във Варненската крепост, а сетне — изселен в Браила, но това не помогнало: бившият кадия тайно се завърнал и с няколко десетки души започнал нови нападения над старозагорските села73. Подобна практика означава, че Портата изселвала проявените размирници далеко от областта, където те разчитали на свои местни хора и връзки. Затуй пък — веднъж изскубнали се от интерниране — тия главатари бързали да се приберат в своя край, за да въвлекат отново в размирни действия тамошните си сподвижници.
Друго лаконично сведение ни информира, че през 1790— 1791 г. Ямболско и Одринско вече били съвсем разорени от многочислени нападения на кърджалийски, неуточнени в текста дружини74. Трети документ разкрива обаче затвърдени традиции в анархията по места — доказателство, че веднъж обхванатите от размирие райони не се успокоявали.
Става дума за Хасковско, което пламнало от началото на 80- те години, а през април 1785 г. дало и прозвището „кърджалия“. В началото на 1792 г., за да се справят с все още непокорните хасковски села, пристигнали тук някои Халил и Идрис начело на военни части от Одрин. Те влезли в денонощни сражения с разбойниците, но успели да заловят едва единици от тях. В замяна на това хората от „харамийските къщи от село Кърджа Али“ предприели ред успешни обири и безчинства из съседни райони. Обезсърчена (а вероятно и разбита), войската се пръснала75.
Ето още един аргумент против тезата, че кърджалийството било внесено (в дадена област) от елементи външни — дезертьори, скитници и пр.: свидетелствата очебийно говорят за „харамийски къщи“. Ако „харамиите“ тук биха били „външни“, те нямаше да имат конкретно известни на властта жилища. Сигурно в случая се касае за производително население, което се превръщало за късо или за по-дълго в метежна сила. Нейното усмиряване обаче по принцип било възлагано именно на външна войска — човешки състав, който бил чужд на условията, подтиците и целите, тласнали местното население към анархия. Достатъчно ярък пример за това е не само Хасковско, но и целите Родопи с прилежащите им равнини, където част от местните хора действали размирно в течение на десетилетия. То не означава, че такива области оставали в плен изключително на „своите“ размирници — из същите области (както е случаят и с Делиорман) върлували успоредно тукашни и придошли дружини.
Впрочем годините 1787—1791 протекли при подобни събития, много по-интензивно на север от Балкана, а раздробени — на юг от него. Настъпвала 1792—1793 г., която препълнила чашата на безсилния ужас пред размирието и принудила властта към отчаяни стъпки.
ЦЕНТРАЛНАТА ВЛАСТ И АНАРХИЯТА В КРАЯ НА ВОЙНАТА
Вече бе споменато, че редица автори приемат 1792—1793 г. за начало на анархията и в частност—на кърджалийството. Но ако проследим документацията и отразените в нея конкретни факти, въпросната година не изявила нищо качествено различно от предходните; тя се характеризирала само с количествено растящи размирици из всички краища на Румелия, а това, че дълго е била сочена като момент на зараждане на анархията, дължим и на някои местни спомени. Например, споменът за първото кърджалийско разорение на Копривщица, който е цитиран от Иречек76. По същото време според Ст. Табаков бил разорен и Сливен с прилежащите Котел, Жеравна, Градец, Раково77. Вземайки повод от бунта на Синап в Родопите, В. Дечев сочи 1793 г. като дата на първите кърджалийски прояви78. Впрочем 1792—1793 г. е утвърдена именно от традицията като рождена година на кърджалийството. Видяхме, че в случая традицията греши — явлението било налице и напълно оформено, разгърнато далеч преди тази дата.
Ако нещо изиграло роля на нов етап във феодалната анархия след края на 1791 г., то било настъпването на мира.
Въпреки значителните успехи на Русия и по-малко значителните на Австрия, и двете не се възползвали от сполуките си за по-нататъшно настъпление срещу Турция. Австрия бързала да открие фронт срещу Френската революция, а Русия бързала да си развърже ръцете, за да участва в раздела на Полша. Затуй те не извлекли полза от разложението на османските войски, а това разложение било стигнало дотам, че румелийският валия Абди паша лично саботирал бойните операции срещу австрийците, използвал поста си, за да спечели 200 000 гроша от разпродажба на реквизирани храни, и в крайна сметка предизвикал падането на Белград в австрийски ръце през 1789 г.79
Френската революция — още от своето начало — дала отражение върху балканските дела; от своето начало тя отвлякла вниманието, отклонила силите на могъщите турски врагове от Турция. На 4 август 1791 г. Австрия сключила с Портата сепаративен мир в Свищов; на 9 януари 1792 г. последвал Руско- турският мирен договор в Яш.
От това неочаквано благоприятно стечение на нещата побързал да се възползва Селим III, който след възшествието си през 1789 г. бил замислил своите реформи. Макар частично, те били обявени през 1791 г. Тъй като са извън обсега на изследването, тук ще се ограничим да напомним, че още при наченките на „низам-и джедид“ се набелязала остра реакция срещу тези реформи, застрашителни за еничарското могъщество и за децентрализацията изобщо. Така от 1791 г. нататък — при честите приливи и отливи в борбата за и против низама — неотклонно трябва да държим пред очи още един компонент на анархията: обществените слоеве, заплашени от реформените полумерки на Селим III.
Изтъквайки уместно реакционната същност на борбата срещу низама, историографията се задоволява да изброи като негови противници еничарите и духовенството, а също и насъскваната от тях безпросветна градска беднота. За производителното население обикновено се споменава, че то не съчувствало на реформите поради свързаните с тях нови данъци80. Такива постановки се дължат на обстоятелството, че Селимовите реформи са надценени по традиция в историографията като особено „прогресивни“. Следователно борбата срещу тях трябвало да бъде „реакционна“. Следователно наред с еничарсгво и духовенство в нея няма как да е участвал експлоатираният дребен производител.
Всъщност в стремежа на Селим III да възстанови османския централизъм на ненакърнена феодална основа няма нищо особено прогресивно; изключването на зараждащите се балкански буржоазии като обществена сила в „реформите“ е достатъчно доказателство за чисто феодалната им — на реформите — насоченост. Впрочем борбата за и против низама не е критерий за „феодална“ или „антифеодална“ принадлежност на въвлечените в нея обществени прослойки. Нещо повече: отпорът срещу реформите не само бил популярен всред производителното население, но се превърнал и в своеобразна платформа, чрез която привържениците на децентрализацията печелели масова обществена подкрепа. Тази децентрализация, зародила се спонтанно като израз на късния османски феодализъм, била по-прогресивна — създавайки повече простор за развитие на нефеодални форми на собственост и експлоатация, — отколкото раннофеодалният османски централизъм.
Фактът, че чрез борбата си срещу низама отделни изразители на децентрализацията винаги успявали да предизвикат масова (пък макар и разнородна по социален състав) офанзива срещу централната власт, е достатъчно категоричен: реформите на Селим III били не само непопулярни — те противоречели на коренните интереси на производителното население на Балканите. Експлоатирано, а в огромната си част и поробено, то нямало никакъв интерес от това разложените и небоеспособни османски традиционни военни корпуси да бъдели заменени с модерно организирана и модерно въоръжена войска. Раята си давала сметка, че щиковете на низамите ще бъдат насочени предимно срещу нея. Затуй участието ѝ в битките срещу Селимовите реформи било израз и на социално, и на народностно съзнание. А това, че в тия битки раята се озовала обективно съюзник на реакционни сили, било въпрос на липса на избор.
Освен като условие за наченките на „низам-и джедид“ мирът с Австрия и Русия изиграл и друга роля: той създал възможности за настъпление на централната власт против вътрешния ѝ враг — анархията. Разширяващата се децентрализация из балканските земи едва ли била по-маловажна причина за „низам-и джедид“, отколкото външните бойни неуспехи.
До 1791—1792 г. походите на Портата против отделни непокорни аяни или кърджалийски части не били довели успех: анархията не само продължила, но и непрестанно увеличавала своя обсег и дълбочина. Ще рече, налагала се цялостна, добре обмислена, опряна на лоялните сили по места, координирана и последователна офанзива против нея.
Правителството вече било наясно по хода и неминуемите последици от размирието в Румелия. Свидетелства за това фактът, че веднага щом военното напрежение спаднало, предприети били остри мерки срещу някои най-изявени размирни първенци. Ще рече, стремежът на властта сега бил не да изтреби кърджалийските дружини или съединения, а да срине ония яки стълбове на размирието из провинциите, които го поддържали.
От значение за изясняване на събитията през 1791—1792 г. е тяхната интерпретация у официалния хронист на дадения период — Джевдет. Той ги е изтълкувал странно — почти като триумф на Портата над анархията. Това личи дори от заглавието у Джевдет, под което намираме данни за интересуващите ни факти: „Изпълнение на наказанията над някои татарски султани и разбойници-даалии по време на завръщането на императорската войска от Шумен в Одрин — 1791—1792 г.“
Появилите се в Делиормана хайдушки главатари (узнаваме по-долу) — упражняващите разбойничество Йълък и Мечек, били спечелили голямо множество сподвижници. След това те дръзнали да извършат големи пакости из различни краища. Сейменбашията, силистренският валия и башбогът на дунавския флот Ахмед паша, нападайки ги поотделно, избили голяма част от тях, изпратили отрязаните им глави на султанската войска, а оттам — в столицата. Когато войските се завърнали в Одрин, Мехмед паша и Осман паша получили заповед да останат в Шумен. Издаден бил ферман същите да отблъснат разбойниците и да ги принудят към покорство. Нови подкрепления също пристигнали в Шумен, защото при зачестилите походи положението на Румелия било влошено от появилите се тук и там хайдути и злосторници, които нанасяли щети на населението. А по някои места „властта на султана била премахната със сила и узурпирана ат даалиите“.
За възстановяване на реда, както наредили ред фермани до главнокомандващия, в Одрин трябвало да бъдат „призвани и докарани влиятелните хора от някои румелийски градове и паланки“. Те щели да информират властта за състоянието на реда в селищата им.
Други размирници из Румелия били татарските султани, които действали по същия начин — угнетявали и измъчвали раята. Освен туй те давали убежище на даалии, разни кръвници и убийци, които поделяли със султаните ограбеното имущество и пари. Взети били мерки за прекратяване и на техните насилия.
Из планините между Одрин, Сяр и Солун гъмжело от разбойници, които крайно се умножили. Те не седели по местата си, ами нахлували в разни краища и в разни направления. Въз основа на установената практика бил издаден ферман и за тяхното унищожаване. По това време над тия даалии нападнала цялата войска, подгонила ги с топове и бомби (хумбара), та ги пръснала всички. Сподвижниците им — някои аяни — били изловени и затворени. Идрис ага и Халил ага били обесени в Одрин за назидание на останалите.
По същото време били предприети мерки за оздравяване на армията, като били екзекутирани Нури паша, Саръ Абдула паша, Хайреддин паша и Джоразаде Ахмед паша, а на валията на Морея Исмаил паша било отнето везирството81.
От сведенията на Джевдет за офанзивата против размирието недвусмислено проличава, че някои главатари били събрали многочислен човешки състав за борба срещу Портата. Действията им из Североизточна България например взели такъв размер, та срещу кърджалиите били отправени войските на трима или петима паши. От особено значение е пасажът, който мимоходом отбелязва, че „на някои места султанската власт била премахната със сила и узурпирана от даалиите“ — ще рече, вече цели райони се намирали извън контроли на Портата, налице била размирна „свободна територия“. Това и наложило голямата офанзива.
Не по-малко показателен е фактът, че за да се информира за положението по места, властта била принудена да призове лично в Одрин лоялните ѝ градски първенци от Румелия. Тоест тя вече дори не знаела какво е състоянието на балканските ѝ провинции Тоест местните властници не поддържали дори контакт с центъра.
Планините „между Одрин, Сяр и Солун“ били Родопите. Тук кърджалийството очевидно било могъщо, очевидно в кърджалии се били превърнали самите планинци, които извършвали нападения над прилежащите равнини. „Цялата войска“ трябвало да ги нападне с топове и бомби, за да ги принуди към покорство. Не без значение е обстоятелството, че се наложило да бъдат затворени или обесени техните фактически сподвижници, ако не и инспиратори — аяните.
В друг пасаж от същата глава Джевдет се спира обстойно върху поведението на татарските ханове и мерките против тях, а именно:
Споменатото съвещание на румелийските нотабили в Одрин довело до решение да бъдат изтребени даалиите и да бъдат обезвредени Гираевци, които имали владения в Североизточна България и Източна Тракия. Един от тях обаче — Чингиз Мехмед — проявил храброст в битките из Влашко, та трябвало да бъдат опростени безобразията му. Но той извършил още по- големи и Портата издала заповед да бъдел заточен на Бузджа ада. Сега Чингиз Мехмед се разбунтувал; той отказал да поеме в изгнание. Заедно с многочислени свои привърженици взел да потиска населението от прибалканските райони на Североизточна България, което третирал като роби и изтерзал до смърт, за да му предава цялото си производство. После Гирай избягал при „хайдутите“ в Делиормана, като се укрил от властта. Неуспявайки да се издържа чрез разбойничество, без да се вслуша в съветите да се предаде на потеглилите срещу му шуменски мухафъз Мехмед паша и войските на аяна на същия град, Чингиз Мехмед се прехвърлил при своя сродник Селямет Гирай, който владеел част от Лозенградско. Застрашен и там, избягал в Търново при тъста си Осман ефенди, търновски аян. Тъй като отвсякъде го преследвали правителствени части, Чингиз Мехмед пак побягнал в Лозенградско, където бил заловен и заточен на един остров. Осман ефенди заплатил със смърт и пълна конфискация сподвижничеството си с Чингиз Гирай. Така всички татарски ханове, които имали подобно поведение — съюзявали се с разбойници и обирници, измъчвали раята и пр., — трябвало да бъдат изловени и заточени, а имуществото им да бъде иззето от държавата82.
Подробните сведения на Джевдет за Чингиз и Селямет Гирай макар датирани от 1791—1792 г., всъщност обхващат по-широк период. Те по-скоро третират цялостното поведение на Гираевци през анархията. Както ще видим по-нататък, то позволило на Портата да стовари вината за размирието до голяма степен върху потомците на кримската династия Гираевци, които не криели претенциите си над престола. Тук само трябва да отбележим, че през 1791—1792 г. тия отношения вече били се изострили до крайност, та Чингиз и Селямет Гирай наистина представлявали стълбове, около които се роели размирници от всякакъв вид — от „хайдути“ (в случая явно — кърджалии) до аяни.
Ако бихме се доверили на Джевдет, оказва се, че през 1791—1792 г. Портата овладяла положението в Румелия: били изтребени или заставени към покорство големите кърджалийски съединения из Делиормана, били заточени Гираевци и наказани сподвижниците им, били „прочесани“ и смирени Родопите, а лоялните румелийски нотабили се отзовали сърдечно на призива да възстановят реда по места. Имаме основание обаче да подозрем, че такава интерпретация на въпроса е повече от неточна — тя е невярна. Затуй пък мерките, споменати от Джевдет, доказват, че размирието вече дотолкова се разширило и задълбочило, та Портата го обявила за свой първи враг, стремейки се да му надвие по всякакви — традиционни и новоизнамерени — начини. Дори да не бихме разполагали с достатъчна конкретна документация по въпроса (и действително не разполагаме — тя е откъслечна, ограничена), самият характер на тия мерки е ярко свидетелство, че Портата била не в офанзива, ами в дефанзива. Израз на нейното фиаско виждаме във факта, че към края на уж победоносните ѝ наказателни акции из Румелия били екзекутирани назидателно четирима от командващите ги паши.
РАЗМИРИЕТО В СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1792 г.
Безпокойството и дори безпомощността на централната власт прозират в някои сведения за Североизточна България от 1792 г. Така населението на град Русе трябвало да подпише гаранция, че ще извърши всичко необходимо за унищожаване на размирниците, ако те се появели. А също и че ще осигури пътуването на Мехмед паша от Русе до Шумен83. Явно, щом властта изисквала от градското население да се справи с разбойниците, след като против тях не успял командващият, то контролът ѝ над Русенско бил съвсем изтърван. Още по-смехотворно е, че раята била задължена да осигури безопасно пътуване на същия командващ от Русе до Шумен — уж район, който той бил (според Джевдет) умирил.
Не по-малко показателен за състоянието на Северна България е друг източник: донесенията на някой си Ахмед, лице без определено качество, вероятно таен агент на Портата, изпратен във Видин, за да следи неколцина видни дезертьори. Те били известният Тръстениклиоглу и аянът на Севлиево Кючюк Хасан ага. Агентът донесъл, че въпросните се криели повече от два месеца в конаците на някои градски първенци; много често менели скривалищата си, понякога дори два пъти в нощ. Самкят агент междувременно (който бил във Видин от половин година) останал без грош. Тъй като армията тук била съвсем разложена, чак дори лишена от порцион, той молил да му бъдели изпратени пари от столицата ако Портата все още държалала да ѝ служи84.
И така проявените видни размирници от Северна България — Тръстениклиоглу и Кючюк Хасан ага — се ползвали от надеждни укрития във Видин и заплашвали властта с поведението си и със своите многобройни сдодвижници. Тайното донесение свидетелства обаче и че през 1792 г. Портата била принудена да изпраща нарочни агенти не за да си гарантира контрол над отвъдбалканските области, а поне да бъде информирана какво се случва там; свидетелства и как доскоро изолираните огнища на анархията в Подунавието вече били обединени в недоловима мрежа, взаимодействали си в своя общ отпор против централизма. Състояние на нещата, диаметрално на оптимистичния тон на Джевдет по офанзивата на Цариград срещу Румелия.
Съвсем в разрез с такъв оптимизъм стои и един ферман от 15—25 декември 1792 г. (а не от 17 май 1793 г., както го е датирал Д. Ихчиев), с който за борба срещу размирието в Силистренско, Разградско, Шуменско и пр. бива призовано тамошното население. Ферманът споменава, че натовареният с тази задача Захналъ Хасан паша, валия на Силистра, не успял да се справи със задачата си85. Ще рече, до края на 1792 г. разглежданият район не само не бил умиротворен, но и нарочният командващ (очевидно дошъл да смени вече провалените свои предшественици, резидиращи в Шумен подир края на войната) Зъхналъ Хасан паша междувременно също успял да се провали. Както ще се убедим тепърва, щом ферманите нареждали на местното население да поеме борбата срещу анархията, работите били вече съвсем загубени за Портата.
Определящо за събитията в Северна България през 1792 г. било поведението на Осман Пазвантоглу. (Без да имаме конкретни данни, можем — по аналогия с Делиормана — да си представим как изглеждало Видинско, след като през Видин се отлели назад войските подир Свищовския мир.) Ако приемем, че през 1787—1792 г. семейството Пазвантоглу извършило своя втори бунтовен опит (приключил с екзекуцията на Омер и укриването на Осман), то събитията от 1792 г. трябва да наречем трети подобен опит, предприет вече само от Осман, когото подкрепили някои видински еничари: Хаджибег от 55-а орта и Салихзаде Бекир ага — от 12-а.
За съжаление тия събития са ни известни по единствен документ, датиращ от 5 ноември 1792 г. Според него Портата била в пълно неведение върху произшествията във Видин, където Тръстениклиоглу и Кючюк Хасан паша от Севлиево били се здраво залостили. До нея достигали най-противоречиви вести, та трябвало да заключи, че органите ѝ във Видин умишлено я заблуждават. Затуй пък най-внезапно на 8 май същата година Осман Пазвантоглу и сподвижниците му нападнали с пушки и топове Видинската крепост и конака на мухафъза ѝ, Изет Ахмед паша. Бунтовниците срещнали отпор, който не ги отчаял. Напротив — готвели се за повторно нападение. Доказвал го фактът, че заговорниците набирали метежна сила из Белградско, за да увеличат бунтовния ефектив. Тъй като акцията по овладяване на Видин от страна на Пазвантоглу и помощниците му явно била осуетена, уличените организатори били осъдени на заточение в Каре. Но техни близки отправили молба до Портата, която амнистирала бунтовниците при уверенията им, че ще стоят мирни. Документът по амнистията изброявал заплахите — смъртна най-вече, — ако Пазвантоглу и хората му биха дръзнали нов бунтовен опит8б.
Тук отново се налага констатацията, направена въз основа на сведенията за Североизточна България: отвъдбалканските земи били не само извън контрола на Портата през 1792 г., но често и извън нейното знание. Иначе би бил необясним фактът, как не вече опит за бунт, а открит бунт на част от видинското еничарство, съпроводен с обстрел на крепостта и пашовския конак — бунт на известни за властта нейни врагове в тази ключова крепост, — останал практически безнаказан. Амнистията (третата поред за Пазвантоглувци и втора за Осман) очебийно не се дължала на нечии горещи молби. Портата просто не била в състояние да накаже Осман Пазвантоглу, при все че все още държала във Видин свой комендант с бойни сили. Тия сили обаче се намирали в неустойчиво равновесие с противниковите — видинското еничарство, което не успяло да овладее крепостта, но си останало безнаказано, като запазило своите позиции. Впрочем събитията във Видин от пролетта на 1792 г. бележели, че тук назрявало именно отцепничество, именно война против централната власт. Въпреки това Портата не смогвала да парира заплахата, оставяла да ферментира до зрелост едно мощно центробежно движение.
Друг признак за безсилието ѝ било обстоятелството, че още преди фермана за амнистирането му Пазвантоглу заел държавна длъжност: закупил на търг циганското джизие във Видинско — това станало през лятото на същата 1792 г.87, едва три месеца подир открития бунт. Факт, отбелязан в литературата88, той си остава неразтълкуван — упоритият напор на Осман Пазвантоглу към пълновластие някак не се съгласувал с интереси от тъй дребен порядък.
Нека отбележим, че в цялата история на семейство Пазвантоглу (такава, каквато е известна по немногото автентични документи) често се повтарят данни за парични или имуществени операции89. Явно, легендарното отсетне богатство на Осман имало дълбок корен в местна почва. В такава светлина и откупничеството на циганското джизие на Видинско намира пояснението си: това ще да била една от многобройните лихварски сделки на Пазвантоглу, който дори през месеците подир своето осъждане, но преди амнистията си, не пренебрегвал материалните интереси на семейството, продължавал да увеличава паричния му капитал.
Освен от анархията в Румелия дързостта на Пазвантоглу била обусловена от едновременни с видинския бунт събития в Сърбия и Албания.
Албанските размирици водели началото си от 50-те години на века. Бушатлиите, които до 1785 г. разширявали владенията си, фактически независими от Портата, през тази година влезли в стълкновение с Али Тепеделенли, чиято звезда току-що изгрявала. След 1779 г. Портата замислила голям поход против непокорството в Албания, но не го осъществила. Според редовната си вече практика тя неведнъж амнистирала двамата самозванци там. Използвайки всеки благоприятен случай, централната власт отправяла частични походи против Махмуд Бушатли — най-вече съмнителната по лоялност войска на румелийския бейлербей. Първият връх в този конфликт отбелязала 1787 г., когаго била обсадена Шкодра. Руско-турската война обаче станала причина обсадата да бъде снета, още повече, че през ноември избухнало масово антитурско въстание в Северна Албания. Успехите на Махмуд Бушатли срещу Портата, широката подкрепа, която той срещнал у албанци и черногорци при своето отцепничество — перспективите пред самовластието му тоест, — станали причина към Шкодра да насочи внимание австрийската, руската, а по-сетне и френската дипломация. Във войната от 1787—1792 г. Махмуд Бушатли не взел участие въпреки амнистии, обещания и заповеди. А след края на войната неговото отцепничество пламнало с нова сила90.
Началните стъпки на „низам-и джедид“ предизвикали метежи всред еничарството, пряко застрашено от военните реформи. Особено остро такива прояви се забелязали в Белградския пашалък, чиято централна крепост в течение на две години (1789—1791) се намирала в австрийски ръце; това разхлабило османската власт из Източна Сърбия изобщо. Допълнителни условия за анархия тук създавал антагонизмът между представителите на старото и новото земевладение (условно казано) — между спахии и чифликчии. Антагонизмът, от който поробените се възползвали за своята антифеодална, а по-късно и антитурска борба.
През 1792 г. анархията в Белградския пашалък все още се изразявала в конфликти между еничарския гарнизон, от една страна (той бил изтласкан из крепостта през 1789 г.), който се стремял отново да се настани там, дано си възвърне своите икономически и политически позиции, и органите на централната власт в Белград, от друга страна, които се стремели да не позволят такава реставрация. Впрочем през ноември 1792 г. борбите в съседния на Видинско Белградски пашалък така се изострили, че Портата — с развързани ръце подир мира — наредила да се вземат едновременно строги мерки срещу метежните белградски ямаци и срещу Махмуд Бушатли. Възстановяването на реда в Белград било поверено на еничарския оджак. Махмуд Бушатли бил лишен от сан, пашалъкьт му — поделен между сановници на Портата, а Шкодра — отдадена във властта на неговия брат Ибрахим91.
Както забелязваме, противодействието на централната власт срещу трите основни огнища на отцепничеството в северните и западните балкански провинции (Шкодра, Белград, Видин) през 1792 г. било многословно, но — на книга. То не само останало безрезултатно: то убедило центробежните сили в провинциите, отдалечени от столицата, че ръцете на централната власт са съвсем окъсели.
Ако се позовахме на положението в Албания и Източна Сърбия, това стана, понеже действията на Осман Пазвантоглу не могат да бъдат изяснени освен върху фон, по-широк от румелийския. Другояче казано: Пазвантоглу използвал за възхода си един вече проправен, пряк път.
СЪОТНОШЕНИЕ МЕЖДУ ПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ СИЛИ И
АНАРХИЯТА В ТРАКИЯ ПРЕЗ 1793 г.
Всред наличната документация почти не намираме сведения за развоя на анархията в областите южно от Балкана през 1792 г. Затуй пък данните от следващата ни дават представа за разигралите се тук крупни размирни действия. В литературата ни те са приписани изключително на раздвижването, оглавено от Мехмед Синап и Дертли Мехмед92, но практически имали и други двигатели.
В самото начало на 1793 г. в околностите на Долна баня се появили големи кърджалийски съединения, които нападали селата открито, с развети байраци и причинявали тежки щети на жителите им. Софийският мютеселим бил натоварен да събере войска и да заварди проходите из пострадалия край, за да осуети по-нататъшно придвижване на бунтовниците. Известно било, че из тия места те се появявали едва сега, а преди туй били върлували в Хасковско и Чирменско (к. а.)93.
Известието за това датирало от 22 януари 1793 г. (а не от 14 според Ихчиев). Един почти едновременен ферман вече съобщавал по-точно същността на работата. Оказало се, че 300 души даалии — „синове на Мефтул Идрис“, а също и „кърджалийски синове“ — триумфално вилнеели из Долнобанско. Те нахълтвали в хановете и из къщите, връзвали собствениците им и обирали всичко. Отвлекли били 28 души и задигнали всички коне от Самоковския мензил. Когато наближили Самоков, изпратили човек да поиска от казата 10 кесии акчета откуп. Получили ги. Друг човек по същия начин иззел от Ихтиман 3 кесии откуп. После тази дружина се обединила с друга,— 300 души разбойници от Батак, водят от главатарите Селвили Кючюк Хасан, Търновалъ Гюлахиоглу и Мехмед Синап. Властта заповядала въпросните обединени размирници да бъдат преследвани и унищожени94.
Очевидно е, че в голямата размирица взел участие човешки състав, събран от разни краища. Може би първоначално я подели именно кърджалиите от Хасковско и Чирменско — население, което не мирясвало вече десетилетие. Не е изключено тъкмо поради трайността на неговото непокорство то сега да било наричано не кърджалии, а „кърджалийски синове“ — като второ поколение размирници. Затуй пък дружините, водени от Селвили (севлиевеца) Кючюк Хасан и от Търновалъ (търновеца) Гюлахиоглу, не могли да бъдат родопски или тракийски. Вече узнахме, че към края на войната непокорният севлиевски аян Кючюк Хасан дезертирал и се укривал във Видин заедно с Тръстениклиоглу. По всяка вероятност той междувременно преминал през своя край и набрал още размирници, които превел до Родопите. Аналогични ще бъдели действията на търновеца. Във всеки случай въпросните двамина обединили своите дружини с разбунтуваните родопчани на Синап, а също и с хасковските кърджалии. По този начин в планинските райони в Пазарджишко, Ихтиманско и дори Софийско се съсредоточила голяма кърджалийска сила, която застрашавала румелийската столица и пътя Белград — Цариград.
Това са едни от първите сведения за обединяване на кърджалийски дружини, твърде раздалечени по географски произход. Навярно в такава връзка някои автори приемат (въз основа на неточния превод у Д. Ихчиев), че било дума за нарочно „съвещание“ на главатарите, чиито решения не станали известни95. Не бива да се съмняваме обаче, че сдружаването на кърджалии от Северна и Южна България би се осъществило без каква-годе предварителна уговорка между водачите им, че не били уточнени техните действия, задължения и облаги. В този смисъл е позволено да допуснем, че вече съществували неписани съглашения, по които размирните главатари обединявали усилията си и поделяли плода от своите безобразия.
В такъв ход на мисли трябва да заключим, че от същото време повело началото си облагането на мирното население от страна на кърджалийските главатари: от Самоковско и Ихтиманско сега те събрали общо 13 кесии откуп. Както ще се убедим, по-нататък това станало разпространена кърджалийска практика: да бъдат изисквани средства срещу ненападението на дадено селище или край.
С една дума, още първите месеци на 1793 г. дали да се разбере, че не само кърджалийството като явление било напълно завършено; размахът му сам по себе си наложил вече негова специфична тактика: обединяване на отделни дружини за по- значителни акции и облагане на производителното население, което било принудено — по липса на държавен ред и сигурност — да откупва мира си.
Едно полулегендарно сведение довежда до знанието ни, че изброените компоненти на размирието в Родопите и прилежащите им полета едва ли са напълно разкрити от използваните извори. Според него през 1793 г. сдружените сили на Кара Фейзи, Билял ага от Радомир и Сюлейман Каргалията от Дупница нападнали Самоковско, но били отбити96. Все през същата година и южно, и източно от Родопите (освен в Хасковско и Чирменско) вилнеели големи кърджалийски части. Заплахата, която те създали, станала обективна основа за авторитета на тежкия по боен ефектив серски аян Исмаил бей. Именно след 1793 г. той се превърнал от пазител на Сярско в негов фактически самовластен владетел97. По въпроса за самовластието му Портата дълго запазила неутралитет, тъй като могъществото на Сирозли Исмаил бей било преграда за родопските кърджалии в южна посока.
Спонтанно възникналата практика по обединяване на кърджалийските дружини веднага дала резултати — под техен контрол се оказала обширна територия. Това хвърлило Портата в страх и предизвикало мерките, отнесени от Джевдет към предходната година: поредица султански фермани наредили на населението и местните опълчения да вземат в свои ръце инициативата за борба против метежниците. Командващ правителствените войски срещу кърджалиите бил назначен Зъхналъ Хасан паша, валия на Силистра98.
Междувременно метежът обхващал все по-значителна територия. Започнал в Родопите, преминал към Долнобанско, Ихтиманско и Самоковско, той се разпространил и над част от Софийско, Златишко, Пирдопско, Пазарджишко, Пловдивско. Подхранило го и безсилието на Зъхналъ Хасан паша, който съвсем не оправдал възлаганите му надежди. Както ще проличи, отчасти той дължел неуспеха си на своите собствени бойци — арнаутските сеймени. Те май че били във връзка, ако не и подкупени от разбунтуваните помаци.
Още през март 1793 г. Зъхналъ Хасан паша вече бил дал на някои кърджалийски единици сражение, представено от местните управници като негова сполука: кърджалиите били се пръснали и изтеглили в противоположни посоки — към Шумен или Битолско и Албания. Властта наредила да бъдат завардени всички проходи за по-ефикасно ликвидиране на размирниците99. Въпреки всичко обаче през април — май те пак залели Пловдивско (действайки из равнината, далеч от всяко прикритие) с намерение отново да се отправят към Самоков, Дупница и Радомир. Заповядано било те да бъдели нападнати с правителствени и местни сили100. Органите на властта тук очевидно се постарали, понеже войските на софийския мютеселим и на някои лоялни аяни обсадили дружините на Мехмед Синап и Дертли Мехмед около с. Мирково при Златица, където размирниците дали множество жертви. Друго множество от тях обаче се разбягало на разни страни, та било наредено те да бъдат последователно изтребени. За тази цел се наложила всеобща мобилизация в областта — това станало през юни101. Свидетелство за броя на все още верните на Портата местни войски в описаните акции е количеството припаси, които трябвало да бъдат набрани от Софийско за снабдяването им. През юни дошъл ферман, който облагал областта с 10 000 тестета фишеци и 500 цариградски килета ечемик само за ония части, които трябвало да прочистят от даалии Самоковско и Дупнишко102. Тоест ставало дума за многобройна войска.
Ако бихме отдали пълно доверие на ферманите от пролетта и лятото на 1793 г., необяснимо остава как — подир низ сполуки в борбата с кърджалиите — през юли бил разгласен нов ферман, този път до управниците на твърде обширна територия: Югоизточна България, Македония и Северна Тракия. Според него уж последователно изтребените именно в Златишко и Пирдопско помаци на Мехмед Синап и Дертли Мехмед всъщност си били пак там — на своето местопоражение. Не стига това, ами из същите краища се появили и нови дружини. Те скитали наоколо и вършели безчинства, поради което Зъхнълъ Хасан паша трябвало да насочи войската си към разбунения район. За успеха на предприятието му местната рая била задължена с вече конкретна самозащита103.
Очебийно местните власти или нарочният командващ представяли пред Портата своите сполуки за по-годеми, отколкото всъщност били — родопските главатари продължавали да върлуват из краищата, където уж били разбити цели два месеца по-рано.
Разнобоят в сведенията относно борбата между Портата и големия кърджалийски съюз е напълно обясним, след като знаем, че централната власт била слабо информирана за състоянието на Румелия изобщо. Дозаблуждавали я собствените ѝ емисари или провинциални органи, понеже нямали интерес да ѝ признаят несполуките си. Рано или късно обаче Портата трябвало да прогледне за реалността. Известни ориентири в такъв смисъл ни дават докладите на самия Хасан паша ѝ заместилия го Капуджи Мехмед паша, датиращи от октомври 1793 г.
Оказва се, че през този месец правителствени части, снабдени с топове и много муниции, трябвало да се отправят към Беловския Балкан (Северните Родопи), понеже кърджалиите —вероятно дружините на Синап и Дертли — се намирали в Белово. Те били обсадени от числено превъзхождащи ги сили, а обсадата траяла две денонощия. Най-внезапно обаче войската се разбунтувала, насмалко не затрила собствения си командващ и част от нея побягнала. Както съобщава Хасан паша, бунтът ѝ бил организиран от сеймените-арнаути които се отправили след туй към родните си краища104.
Така обяснил пред Портата своя разгром Зъхналъ Хасан паша, който веднага бил сменен на своя пост от Капуджи Мехмед паша. Характерно е, че във въпросната преписка кърджалиите са означени като „гюмюрджински разбойници“. Много възможно е дружините на Синап да били подсилени с размирници от отвъд Родопите, тъй като високите родопски пасища били в трайни стопански връзки с Гюмюрджинско. Следователно разбунените родопчани лесно биха успели да привлекат в съединенията си население, с което били така тясно свързани.
Според едничкото известие за действията на Капуджи Мехмед паша, в края на октомври той се отправил към Пловдивско и Пазарджишко, понеже тъкмо там вилнеели гюмюрджинските кърджалии, като предварително, поучен от горчивия опит на предшественика си, отстранил от редовете на своята войска всички арнаути105.
Трябва пак да заключим, че и двамата правителствени командващи показали пълна невъзможност да се справят със задачите си. Фактът, че кърджалиите се измъкнали от обсада, че постоянствали в нападенията си над райони, където станували войски на Портата; че трябвало да бъдат многократно „изтребвани“ именно там, все на същото място — този факт е знаменателен. Той удостоверява, че властта на Портата из описаните краища не била възстановена след поредицата наказателни акции, а дори, напротив, те само разкрили слабостта ѝ. Това е извод, който кърджалийските главатари не могли да не направят подир боевете си с войската през 1793 г. Такъв извод била длъжна да направи и Портата.
Нейните неуспехи в Южна България били подсилени от обстоятелството, че тук нахлували размирници не само от Родопите, но и от Балкана. Без установени имена са главатарите на ония кърджалийски сили, които през 1793 г. нападнали Копривщица, надвили самоотбраната на жителите ѝ и ги разгонили от Пловдив до Одрин и Димотика, понеже самата Копривщица била ограбена и опожарена106.
Из подбалканските полета такива кърджалийски съединения разчитали и на непокорните аяни. Така например „капуджибашията“ Мустафа ага, аян на Ямбол и дезертьор от фронта, отказвал на правителствените войски всякаква поддръжка107. Все по-сериозните успехи на кърджалиите из тия краища — в Казанлъшко например — увлекли в борба срещу тях известния по-късно Сербестзаде Мехмед ага, одрински бостанджибашия и върл изтребител на размирниците. В края на 1793 и началото на 1794 г. той „тайно“ обходил Ямболско и Казанлъшко с войската си, за да организира тук самоотбраната на населението108. Това, че един висш полицейски офицер бил заставен от събитията да се движи тайно с войските си през цяла една област, достатъчно обрисува състоянието на властта в Румелия.
Накратко: през 1793 г. румелийските провинции вече изпаднали в безвластие. Портата нямало на какво да разчита тук.
Съществени са и сведенията, които говорят за усилията на властта да активизира в борба против анархията производителното население по места. Както виждаме, през 1793 г. тя вече призовавала не само мюсюлманите — наемни бойци (еялетлиите), не традиционното турско опълчение (нефир-и ам), а цялото население на разбунените краища. Нему оставало да се надява Портата, чиито сили непрестанно отпадали в битките срещу нейния безлик, а всъщност многолик противник из Румелия.
Не без значение е да отбележим, че през 1793 г. дало отровни плодове и разложението, довело османските войски до разгромите им в току-що приключилата война. Безнадеждно било наистина за централната власт да възлага интересите си върху бойци, които не била успяла да поведе в бой чрез отчаяните си верски призиви. Същите бойци сега трябвало да воюват против вътрешен враг. Против собствените си сънародници или съселяни например, които се бунтували по причини, кръвно близки на самите войскари.
Тази гражданска по същество война не можела да бъде потушена от армията, която, като изключим платените (обикновено неплатени) цариградски и одрински части, била съставена от местно опълчение или аянски еялетлии. Тях движели същите интереси, те били угнетени от същите злини, които подбуждали към размирие събратята им, превърнати в кърджалии. И така от двете страни на барикадата стояли еднакъв род бойци — те не можели да не намерят общ език. Само по този начин ще си обясним пораженията на Хасан паша и Мехмед паша през 1793 г., които командващите се силели да представят в друга светлина.
Спомена се, че под Белово Зъхналъ Хасан паша бил фактически предаден от собствените си сеймени. Те сами по себе си станали размирен контингент, който продължил да действа от свое име и за своя сметка. Уж упътени към родните си места, арнаутите не бързали да пристигнат у дома си. Вождът им Хаджи Вели с двеста души тероризирал месеци наред Леринско. Там той имал за полуявен съюзник Мехмед Емин, който успял да заграби аянството над областта и също с дружина арнаути тръгнал да безчинства109. Портата, вече зашеметена от неудачите си из Тракия, възложила възстановяването на реда в Леринско и Костурско както на Плесли Мехмед паша, така и на Али Тепеделенли, чието поведение засега било поне двусмислено110.
В тия последни сведения прозира зародишът на една практика, която централната власт налучкала още сляпо през 1793 г., но която обещавала немалко: противопоставяне едни на други видни размирници, неутрализирането им по взаимен път. Вече се каза, че през 1793 г. наложил самовластието си над Сярско Исмаил ага, който задълго удържал този край, отстоявайки го с крупна наемна сила против нападения отвън.
Цитираният по-горе случай пък доказва, че за умиротворяване на Южна Македония и Северен Епир Портата разчитала на Али Тепеделенли — отсетне едър отцепник. Тази практика говори, че централната власт осъзнавала безсилието си, че се набелязвала нейната фактическа, ако ли все още не и формална капитулация пред първенците на размирието. Оставали ѝ надеждите да се закрепи върху неустойчивото равновесие, което създавали по места враждите между един и друг непокорник или направо отцепник. Оставало ѝ да се задоволи с едва прикритото самовластие на редица всъщност неподчинени ней местни узурпатори. Тяхното двуличие било максимумът, който тя постигала — за предпочитане пред откритото самовластие на множеството други пък размирни първенци.
ВИДИНСКО И БЕЛГРАДСКИЯТ ПАШАЛЪК ПРЕЗ 1793 г.
Капитулацията на Селим III пред анархията в Румелия била наложена не само от хода на събитията южно от Балкана. За такава капитулация допринесло решаващо положението в Северна България. То вече бе обрисувано, що се отнасяше до 1792 г.; и земите на север от Балкана се изплъзвали от контрола на Портата. При това крайно неизгодно се сложили за нея и по-нататък нещата в Северозападна България и Белградския пашалък.
Втората амнистия на Осман Пазвантоглу изразявала невъзможността той да бъде осъден и екзекутиран. Ситуация, която той уместно оползотворил. Извън всичко още ферманът за амнистията му споменава един факт, особено съществен за перспективите на Пазвантоглу: през пролетта на 1792 г. той бил привлякъл белградски еничари в своя лагер111.
Не тук е мястото да се спираме на събитията в крепостта Белград и пашалъка, изследвани подробно от старата и новата сръбска историография. Известно е, че метежите, а по-късно и бунтовете на еничарския гарнизон тук започнали веднага след Свищовския мир и особено се засилили през 1792 г. Ранке свързва тези прояви с несполучливата война и унизителния мир112, но реалната им причина трябва да търсим другаде: през 1791 г. били обявени първите реформи на Селим III, които увреждали еничарските интереси. Част от новите наредби лишавали еничарите от право на жителство и служба в погранични крепости — уместна мярка, тъй като точно из такива крепости оджаклиите се окопавали особено успешно, изплъзвали се от контрол и от санкции, като създавали непрестанни усложнения на властта. Впрочем вълненията им в Белград от 1791 и 1792 г. били реакция именно срещу заповедта всички еничари да напуснат Белград до пролетта на 1793 г. И тук (както навсякъде впрочем) оджаклиите не смятали да се изселят из градовете, където били живели поколения техни предци, където всеки еничар бил могъщ чрез натрупана недвижимост, чрез лихварство, откупничество и други изгодни операции. Където — най-вече — имал тесни връзки с местната власт и население, които му осигурявали влияние, богатство, безнаказаност. Не на последно място нека отбележим, че еничарството из провинциите било неразривно сродено с институцията на аянлъка; голяма част от непокорните аяни и градските им сподвижници били от еничарски произход. Така еничарската реакция срещу Селимовите реформи се превърнала в стълб на феодалната реакция изобщо, а, от друга справа — в стимул за анархията по места. Тази реакция умело използвал Осман Пазвантоглу, за да привлече към своята „платформа“ центробежната еничарска сила и показно да се обяви за бранител на поруганото еничарство в цялата империя.
Макар бегло споменати, през 1792 г. вече били известни връзките между видинския бунтовник и оджаклиите от близкия Белград: Според Новакович още през 1791 г. започнало изтегляне на белградските еничари към Видин — сигнал за това дало убийството на нишкия еничарски ага от новоназначения паша на Белград. Впрочем цели две години еничарите се противели чрез дребни и едри метежи срещу органите на Портата в Белградския пашалък, докато през юли 1793 г. постигнали значителен, но временен успех: заели крепостта. В крайна сметка обаче лоялните султанови органи овладели Белград, опирайки се върху населението, измъчено от еничарския произвол. Такава участ постигнала оджаклиите и из други източносръбски крепости: органите на централната власт, подпомагани активно от раята, прогонили еничарските гарнизони113.
Този немалък, реакционно настървен контингент, тези земевладелци и лихвари, които от поколения били забравили военна служба, сега се принудили — понеже събитията ги лишавали от имущество и привилегии, — отново да станат бойци. Озлобени до кръв (нали вече било въпрос не за отечество и вяра, а за личните им интереси), еничарите от сръбските гранични крепости се отлели към Видин, който — със своето местоположение и яки укрепления — бил особено пригоден за отцепническа борба против Портата. Тук било пълно с кърджалии от северните български краища, тук бил налице и човекът, способен да оглави една широка опозиционна коалиция срещу реформите. Тази опозиция е приета без уговорки за „реакционна“, но засега тук ще се въздържим да я квалифицираме. Нека само отбележим, че нейният състав бил социално съвсем разнороден, затуй по „низам-и джедид“ се стреляло не от една посока — това най-убедително ще проличи от развитието на анархията.
Еничарските вилнежи в Белградския пашалък и Видинско се очертали като нов компонент на анархията още през първите дни на 1793 г. Документацията сочи Кара Хасан и хаджи Ибрахим (вероятно по-късният Манаф Ибрахим) като вождове на разбунтуваните белградски оджаклии. Наскоро — на 15 март — бил издаден ферман за залавянето и екзекутирането на задочно осъдения Кара Хасан114. Това, разбира се, си останало пожелание — главатарят продължил своите действия при отличен успех.
За неговия успех Осман Пазвантоглу не само допринесъл; той станал душата на еничарския бунт в съседния пашалък. Извеждайки из видинските села множество бойци, Пазвантоглу наредил да бъдат извозени към Зайчарско 7 коли огнестрелно оръжие, което „добром или насила“ раздал на тамошната рая, за да подпомага бунтовниците. След туй проводил племенника на убития Дели Ахмед паша (жертва при потушаване на еничарския бунт в Белград) — Адам от Карановци паланка — да събира войска из Новопозарско (?). Тия бойци, прибавени към набраните от Карановци и към белградските побунени еничари, водени от Кара Хасан — общо 450 души,—нападнали успешно Кьопрю паланка. Други от тях заедно с дружините на някои кърджалийски главатари (общо 350 души) разсипали и Пожаревац.
Белградският паша извършил възможното: настанил на Пожаревацкия остров 400 свои сеймени, а из казата пръснал още 150. Отпратил към Кьопрю паланка делилбашията си с 350 сеймени, а отбраната на Карановци възложил на местния първенец Мехмед ага. Предвиждайки уж всичко, пашата не бил наясно обаче какъв брой бойци държи тайно из граничните райони между Белградския пашалък и Видинско самият Пазвантоглу. Още повече, че към тях можела всякога да се присъедини въоръжената от непокорника рая. Шехвар паша, който трябвало да потуши съвместния бунт на еничари, рая и кърджалии из този край, отвоювал едва Кьопрю паланка, като водил боеве с размирниците при няколко брода на Морава. Значителният вече размирен състав се стремял „да се съедини по вода и суша“ с непокорните жители на Видинско115.
И така анархията из Белградския пашалък при цялата си привидна хаотичност всъщност имала свой център и характер. Още през 1793 г. в нея откриваме една от чертите иа отцепничеството на Пазвантоглу: оползотворяване и на еничарската опозиция, и на недоволството на раята.
Портата си давала сметка, че дължи на Осман Пазвантоглу еничарската дързост из ония отдалечени краища — възможно е властта все още да хранела тайни агенти във Видни. Понеже било явно, че упоритият бунтовник не ще миряса, тя изказала убеждение, че той трябва да бъде убит (именно убеждение, че той трябва да бъде убит (именно убеждение, а не заповед). Но това следвало да се извърши внезапно и скрито, за да не го предотвратял Пазвантоглу. Такова мнение било отправено до новия ага на видинските еничари Мухиеддин, изпратен тук от столицата116.
Въпросннят документ датира от 26 май. Като вземем под внимание, че Пазвантоглу бил амнистиран едва през декември 1792 г., то почти не остава промеждутък, през който бунтовникът ще да бил се държал мирно. Обстоятелството пък, че Портата сега настоявала не за съд и екзекуция (както бе случаят с Омер Пазвантоглу), а за внезапно и тайно убийство, е красноречиво: органите на централизма във Видинската крепост вече нямали надмощие там.
Странно е, че един ферман за коварно убийство бил регистриран в кадийската книга на крепостта — така и Пазвантоглу, и многобройните му сподвижници веднага ще да научили за него. Впрочем по-нататъшната прословута подозрителност на видинския отцепник, недоверието му към всеки изпратен от Цариград емисар били напълно оправдани: в тежката борба на Портата против Видин многократно било използвано и коварство.
Щом станала известна, султановата заповед дала повод за нов бунт на Пазвантоглу и привържениците му. Портата командировала пък нов емисар — сертурнаджията Ибрахим, който чрез местния кадия трябвало да залови, осъди и екзекутира бунтовния водач. Но Пазвантоглу се позовал пред градските първенци на наскоро получената амнистия и изтъкнал противоречието ѝ с похвата на емисаря. След това, необезпокояван, продължил да размирничи из Видинско, та предизвикал повторен ферман за екзекутирането му. На този ферман емисарят отговорил, че Пазвантоглу се намирал в нелегалност. Трети ферман — от 11 юли (а не от 1 юни според Ихчиев) заповядал видинският гарнизон да претърсел областта, заловял и накажел бунтовника117.
Положението във Видин и Видинско през пролетта на 1793 г. било комично, макар и не за Портата. Ръцете ѝ не достигали граничната крепост, където един дребен еничарски офицер нескрито се домогвал да установи самовластие. При всички фермани и емисари султанът не добил дори ареста на бунтовника. Отцепването на Видин било реална заплаха. Доказва го между другото следващата подробност: докато заповеди и донесения по екзекуцията му пътували между Видин и Цариград, Пазвантоглу продавал имоти118. Та дори наистина да се намирал в нелегалност, бунтовникът едва ли бил угрижен относно бъдещето си. А доказателство пък за растящата наглост на граничните оджаклии е молбата им до Портата от 3 август: те молели да не бъде съден и наказван „по клевета“ Осман Пазвантоглу Вълнения между еничарите бил предизвикал не той, ами Булгарзаде Хаджи бей и Хасан ага119.
В отговор на тази молба Портата изпратила нов пълномощник по делото Пазвантоглу — във Видин пристигнал от Цариград Колчак Мустафа ага. Мисията му ще да била диктувана от желанието на властта за компромис: да отстъпи от собствените си безплодни разпоредби и да обвърже Пазвантоглу поне с обещание за лоялност.
Емисарят удостоверил, че Осман Пазвантоглу бил мирен. Въз основа на това властта го опростила и посъветвала да се държи все тъй. Никакви заплахи, никакви санкции120. Пазвантоглу получил без усилие своята трета поред амнистия. Тя май била по-необходима за властта, отколкото за намиращия се извън обсега ѝ бунтовник.
А централната власт имала всички основания да не проявява милосърдие, стига освен основания да би имала и сили: в Северозападна България и Източна Сърбия събитията се развивали катастрофално за нея. През 1793 г. Видин се превърнал в плацдарм на разбунтуваното еничарство от подунавските крепости. Характерно е: техните вилнежи щадели самия Видински край, докато ударите им били насочени срещу съседните области.
Типични в това направление са действията на Кара Хасан — вожд на прогонените белградски еничари. Той ги отвел във Видин, откъдето ги изкарвал за нападения над Пожаревацко и Берковско. Потребно било Портата да прехвърли там делили с делилбашия (въпреки заявлението ѝ от 1790 г., че не съществувал такъв военен корпус, че туй са самозвани войници, които всъщност били разбойници). В съвещание между кнезовете от 7 нахии на Пожаревацко плюс местните пандури и изпратените делили всички те се споразумели за съвместни действия против еничарите на Кара Хасан. Представителите на населението обявили, че поддържат новия белградски паша и са верни на престола. На раята били раздадени две хиляди пушки, за да завардела проходите към Видинско и да не пропускала Карахасановите дружини насам-натам. Но между това еничарите нападали села в Кладовско, убивали попове в черквите и грабели навред. Опълчение от тамошната рая дало сражение, с което ги прогонило назад към Видинско. Едва 5—6 души от тях, пленени, обещали, че ще се смирят и уседнат, та били пуснати. Такава картина рисуват два доклада до Портата от 16 октомври 1793 г.121 По съвсем същото време Берковско било подложено на насилия от страна на своя войвода Арнаут Хасан и молело властта да му изпрати другиго122. Това — мимоходом, за да бъде доочертано положението в Северозападна България през 1793 г.
Описаните събития съдържат някои нови моменти, а именно: резултатното взаимодействие между централната власт и производителното население по места. То обаче било аналогично на взаимодействие между раята и Пазвантоглу. Вече видяхме — при разбора на събитията от 1785 г. нататък, — че Портата се обръщала с призиви към раята да се организира, съпротивява, отбива, дори да напада размирниците. Вече споменахме, че тя сега целела не набор от бойци мюсюлмани, а от цялото население на застрашени области. По-нататъшният ход на анархията обаче доказал, че такива призиви били недостатъчни — на раята липсвало въоръжение, каквото имали кърджалиите или разбунените еничари, дезертьорите. Тази констатация довела до резултата, че самата власт взела да въоръжава раята, включително и християните, с огнестрелно оръжие. Новост, която стояла в разрез със столетните османски разпоредби — според тях на християнина било запретено оръжие, периодично били провеждани масови обиски, за да лишат подвластните от незаконно придобитите пушки, пищови и дори саби123.
Изводът, който трябва да направим тук, е категоричен: през 1793 г. Портата била дотам ужасена от анархията, че не само разрешила, ами връчила оръжие на поробеното население, като го приканила към въоръжена борба. Мярка, която дала бързи плодове: всесилните в течение на столетия еничари били отбити от раята на Пожаревацко, били изтласкани във Видинско, където не смеели да безчинстват, държейки на съюза си с Пазвантоглу, поел вече ролята на техен покровител. Но като по-далечен и неминуем резултат от щедростта на Портата последвало нещо друго: нараснала бойната активност на поробените. Този резултат от своя страна обусловил един по-нататъшен: участие на въоръженото мирно население и в действията против централната власт. Него ще забележим до и при Сръбското въстание от 1804 г.
Друг аргумент за това, че през 1793 г. |тя отстъпвала пред размирието, с третата амнистия на Пазвантоглу, която повлякла подире си помилването и на еничарските вождове от Белград: Гушанче, Мустафа124, Хасан и Сабък Мустафа125. Осъдени да излежат затвор в Никополската крепост, те били внезапно и без пояснения амнистирани126. Когато Портата дарявала подобни милости, явно било: присъдата ще е задочна, а осъдените — незаловени и незаловими. Следователно през 1793 г. Пазвантоглу вече не само се наложил като перспективен отцепник; по туй време били налице, разполагали с бойна сила и оставали недосегаеми въпреки противодържавните дела някои от неговите бъдещи „генерали“ — както без сянка на хумор ще ги нарекат съвременниците им.
За централната власт през 1793 г. било недвусмислено, че събитията в северозападните ѝ краища заплашват с реално отцепничество. Резолюциите на Селим III от есента и зимата на нея година изразяват нескрита паника. Султанът наредил да бъде поставен за комендант на Белград всеизвестно негодният Мустафа паша, докато последната крепост в западна посока, където можело да бъдат концентрирани правителствени части, оставала Нишката127.
Твърде обобщаващо за 1793 г. звучи следващият пасаж в султановата резолюция от 31 декември: „...Шкодренското въстание (отцепничеството на Махмуд Бушатли, б. а.), работата с прогонените белградски еничари, разбойниците-даалии — ето тези три неща всъщност се превърнаха в едно и също (к. а.). А за да се стигне дотам, бяхме виновни всички ние. Още овреме толкова пъти съм писал по въпроса за Кара Махмуд (Бушатли, б. а.), както и по въпроса за разбойниците-даалии, но никой не поиска да ме чуе. Така се стигна дотам, че са опустошени толкоз провинции... Бог да ни е на помощ!...“128
РЕГИОНАЛНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА АНАРХИЯТА.
ВСЕОБЩАТА АМНИСТИЯ ОТ 1793 г.
И така през 1792—1793 г. анархията в Румелия добила завършения си облик. По същото време в нея се набелязали регионални специфики, които я характеризирали до самия ѝ край.
В Североизточна България с Добруджа се наложило взаимодействието между местните аяни и значителни кърджалийски дружини — съюз, типичен за размирието тук, докато се установило самовластието на Тръстениклиоглу. В Северозападна България положението било различно: очертал се като ос на анархията Видин, около който гравитирали социално разнородни размирни сили — от еничарски до кърджалийски или чисто селски. Очертавал се и неписан статут на сюзеренитет и васалитет който не бил в системата на аянлъка — едрите главатари припознавали Пазвантоглу за свой върховен вожд, отдавайки му част от плячката си и поставяйки се под негово фактическо командване.
За разлика от Северна България, където събитията били едри по мащаб, където и силите на анархията се концентрирали в крупни бойни съединения, южно от Балкана нещата се сложили другояче: тук обикновено действали независими или временно зависими от аяните кърджалийски главатари, които влизали в нетрайни съюзи помежду си и чиито действия били по-скоро несъгласувани. Тези дружини извършвали многодневни набези над съседни и по-отдалечени райони, а подир безчинствата си, натоварени с плячка, се завръщали по местата, от които произхождали. Туй не означава, че до следващия си рейд такива дружини усядали и мирясвали — из Тракия вече съществувал многохиляден човешки резерв, който се професионализирал в размирието, за когото то представлявало своеобразен поминък. Имало изключения, разбира се, при които част от населението на даден край се надигало, буйствало известно време, а после се прибирало и умирявало, за да усвои или отстои придобитото.
С една дума, годината 1792—1793 не е начало, ами предел в развитието на анархията: неин първи връх. Свидетелстват за това не само ония източници, които разкриват почти повсеместни бурни събития из цяла Румелия — още по-настойчиво в същия смисъл говорят сведенията, посветени на мерките против анархията: Портата отправяла редица походи срещу някои кърджалийски съединения, тя сменяла често командващите срещу анархията, неразчитайки на аяните и издържаните от тях дружини (понеже именно те особено леко се преливали в кърджалийство), тя все по-високо призовавала за борба мирното население, като понякога дори го въоръжавала.
Важен аргумент за туй, че през 1793 г. Портата не само осъзнала, но и признала своята невъзможност да овладее Румелия, е всеобщата амнистия, обявена вероятно в края на тази година.
За всеобщата амнистия гадаем странично: по един ферман от 1796 г., с който тя била официално отменена. Този ферман споменава как преди време едрите размирници били приели клетва, че ще се смирят, ако властта не ги преследва за миналите им деяния. Така те получили пълно помилване, като в замяна се задължили да уседнат и се отдадат на мирен труд. Въпреки това (макар че официалните документи обикновено преувеличават въздействието на правителствените мерки) малцина от преговарялите с властта главатари и аяни наистина се умирили, докато множеството от тях продължило да действа, както си знаело. То непрекъснато растяло, проявите му ставали все по-нетърпими, докато през февруари 1796 г. Румелия била така понесена от анархията, че се наложило да бъде назначен главнокомандващ с неограничени пълномощия за борба против нея — Мехмед Хакъ паша129.
Впрочем трябва да заключим, че първата кулминация на драмата, чийто пролог отнасяме към 1785 г., се извисила през 1792—1793 г. Подир безуспешните си битки с размирието, изчерпвайки всички военни средства, Портата обявила за безнаказани стотици едри и хиляди дребни престъпници срещу обществения ред. Едва ли някой от тях бил я молил за такава амнистия — преуспяващата анархия не чувствала нужда от мир или примирие. Последното по-скоро било необходимо на централната власт. Амнистията, дадена от нея, била по същество безусловна капитулация пред размирието — достоверен белег за невъзможността да бъде променен развоят на нещата.
Следствията от тази пакостна за Портата мярка били така логични, че могат и да не бъдат формулирани. По-важното е, че по същата логика направили своите изводии всички вождове, всички редници на размирието в Румелия.
Глава 3
ВСЕОБЩАТА АМНИСТИЯ (1794—1796)
Този относително кратък период обособяваме затуй, че през него ще да била формално в сила обявената към края на 1793 г. всеобща амнистия. Тя явно не внесла промяна в течението на събитията, които протичали без оглед на официалните правителствени мерки, а зависели от обективно исторически условия. През близо тригодишния период на амнистията тия условия не се променили. Нещо повече: откритата капитулация на султана придала самоувереност на размирниците. Така „мирът“ в Румелия не бил дори примирие. Ако разтълкуваме фермана за формалното му прекратяване, ще разберем, че и през въпросните години анархията из Румелия била в пълен ход.
Много възможно е Портата да била замислила един привиден „граждански мир“ по тактически съображения. Бунтът на Пазвантоглу, който набъбвал бързо и застрашително след 1793 г., бил най-тежката за султана грижа в Румелия. За да съсредоточи и без това недостатъчните си войски против Видин, Портата ще да се решила на позорно съглашателство със своите по-малко опасни врагове.
Подир третата амнистия на Пазвантоглу от 1793 г. станало недвусмислено неговото намерение да се обяви за независим господар над части от Северозападна България и Източна Сърбия. Плановете му можели да прераснат в стремеж към власт над Румелия, но можели да се ограничат и в самовластие над очертаната област. Тия отцепнически намерения имали реална почва: Видинско било област, особено пригодна за откъсване от империята. Осман Пазвантоглу, вече отдълго, настъпателно и успешно изработвал тук своето икономическо могъщество и политическо влияние. Дълбоко вкоренено във Видинска земя, след 1793 г. то вече започнало да цъфти.
Според Мериаж през 1794 г. Осман Пазвантоглу с 1000 души дружина се вмъкнал чрез хитрост във Видин, заел крепостта и конака на Али паша (коменданта). По договореност с пашата Осман получил чина назър на крепостта. От този момент той се превърнал във фактически всевластен господар на Видин, набързо ликвидирал ония местни първенци — врагове на семейството му, а издигнал на високи служби своите привърженици. Видин се превърнал в средище на всички размирници от Румелия. Главатарите Гяур Хасан (Кара Хасан?), Манаф Ибрахим и Юсуф ага станали началници на формираните от кърджалии дружини, които грабели Сърбия и Влашко1.
Относително подробните сведения на Мериаж за тия събития заслужават внимание. Очевидно е, че годината 1794 отбелязала прелом из пътя на Пазвантоглу към самовластието; само така бихме си обяснили нарочния поход срещу Видин от 1795—1796 г. Твърде вероятно е този прелом да се изразил в узурпирането на някоя висша длъжност във военната и административната йерархия на място. Някоя, казваме, понеже известията не са единодушни по така узурпираната от Пазвантоглу през 1794 г. длъжност. Докато Мериаж твърди, че тя била назърска, руският консул в Яш, Северни, нарича узурпатора „видински аян“2, а други автори — „глава на еничарите“ в крепостта3. Въпреки изтъкнатите противоречия явно е, че през 1794 г. Пазвантоглу се самоназовал с някакъв чин, завзел и формално местната власт.
Според Мериаж самозванецът веднага проводил 80 кесии (грошове или пари?) на Мустафа паша, румелийски бейлербей, за да получи в замяна официално потвърждение на своята реална власт. Такова потвърждение Портата му отказала, бидейки наясно по заплахата от отцепване на Видинско. С това практически били скъсани отношенията между наскоро помилвания размирник и централната власт4.
За съжаление твърде откъслечни данни позволяват да гадаем за събитията в Северозападна България през 1794 г. и за съдържанието на ранното самовластие на Пазвантоглу. Характерно е, че и през нея година Осман продължил да посвещава усилия за по-нататъшното си обогатяване: той изкупувал градска недвижимост или чифлици, обикновено граничещи с наследствената му земя5. По този начин той оформял своя „частнособствена територия“, която към края на живота му представлявала около 1/3 от земите, които управлявал, а именно: ивица покрай Дунава, дълга 50 мили и широка 20 или 256.
Може би годината 1794 наистина отбелязала началото в отцепването на Видинско. На това ни навежда фактът, че, тогава възникнал интересът на чужди наблюдатели към събитията във Видин и личността на Пазвантоглу7. От същото време, датират данните в Софрониевото житие за схватки между войските на отцепника и на Генч ага — плевенски сердарин8. Тези данни идат да подкрепят османските известия, които през 1794 г. за първи път говорят за дружини или войски на Пазвантоглу. И ето че въпросните дружини вече действали на значително отдалечение от Видин.
През август софийският мютесариф назначил трима паши — Тахир, Рустем и Малик (които току-що били се прибрали в София от акция против размирниците в Призренско и Босна), за да осигурят те реда в Пиротско, където върлували дружините на Пазвантоглу9. През предходната година тия размирници все още били означавани като местни еничари или просто разбойници; в 1794 г. те вече са указани като бойци на отцепника.
Размерът на бойните сили, които Пазвантоглу събирал във Видин, издържал и направлявал срещу властта на Портата отвъд Балкана и в Белградския пашалък, още през 1794 г. станал заплашителен. Така например двамина от - прогонените из Белград еничари (Паприка Мехмед и Ихрамлъ Мурад) начело на значителни части „излезли из Видин със злото намерение да нападнат Белград“ през лятото на същата година. Белградският комендант предприел отчаяни мерки срещу задаващата се напаст: мобилизирал санджакбейовете на Крушевац и Изворник с всичките еялетлии, а също и „мюсюлмани и рая“ от Смедеревско, Пожаревацко, Ягодинско и пр. Цялата тази войска се отправила към Белград да го брани. Дори от Пловдив и Пазарджик пристигнали 450 сеймени. Но комендантът на Белградската крепост не разчитал на лоялността на сборните местни войски, та се обърнал към видинския мухафъз Салих паша (пак — нов мухафъз!) и до Пазвантоглу, „началник на видинските еничари“, с молба да отзоват назад упътените към Белград размирни съединения. Само така била снета заплахата от нападението им10.
Ще рече, през 1794 г. властта била заставена да се съобрази, че Пазвантоглу ще ръководи крупните действия на размирниците в Подунавието, че с него тя трябва да преговаря, ако държи на мира там. Броят на лоялните войски пък, който въпреки всичко се оказал недостатъчен срещу опасността откъм Видин, свидетелства колко сериозни били военните сили на узурпатора още през 1794 г.
В пряка зависимост от надигането на Пазвантоглу непокорниците из Северна България усещали как се разхлабват последните нишки на зависимостта им от централната власт тук. Немалка роля в това отношение изиграл споменатият от Софрония сердар на Плевен Генч Мехмед ага, който неведнъж се сблъсквал с видинските войски, най-вече из Врачанско, но подчинението му към Портата било привидно. Генч Мехмед всъщност се опитвал да утвърди собствено самовластие над Плевен и Плевенско. Впрочем през август 1794 г. плевенци протестирали пред властта, загдето сердарят им бил затворен по клевета на севлиевския войвода в Свищовската крепост. Обвинението срещу му се състояло в това, че Генч ага бил помощник на кърджалиите11.
С една дума, в Северна България възникнали явления, следствие от бунта на Пазвантоглу: редица също самозванци започнали да успяват в центробежните си усилия, толерирани от централната власт. Нейният страх пред влиянието и активността на Пазвантоглу я принуждавал да търпи своеволията на някои едри размирници отвъд Балкана, принуждавал я дори да им възлага официални длъжности. Портата практически се уповавала на враждата между тях и видинския отцепник — друго не ѝ оставало. Генч ага бил само един от ранните такива случаи; с течение на времето те се умножили.
МЕРКИ НА ПОРТАТА СРЕЩУ КЪРДЖАЛИЙСТВОТО ПРЕЗ 1794 г.
От 1794 г. датират и отделни данни по твърде съществен въпрос: централната власт си давала сметка, че анархията в Румелия се дължи на местен човешки състав, на местни условия и местни водачи. Набелязвал се — вече двустранно формулиран — антагонизъм между център и провинция.
Изтъкнахме, че част от историографията приема кърджалийството като проява на външни по отношение на изследвания ареал елементи. Описаните и дотук събития доказаха конкретно, че кърджалийството възникнало по места, че негов основен резерв били раздвижените мирни довчера производители или наемниците на местни аяни — също набирани от съответния район.
Тази констатация намира подкрепа у някои източници от разгледаната година. В Берковица и Берковско например през есента започнал конфликт между двамина размирници — кятиба на берковския кадилък и бюлюкбашията на казата. Половината местни първенци свидетелствали пред властта, че бил в правото си единият размирник, а другата половина гласувала доверие на съперника му. Борбата между двамината излязла скъпо на казата, понеже се изразила в чести вилнежи. Самият кадия на Берковица (едничък той останал верен на Портата тук) съобщил, че е невъзможно да бъде умирен или екзекутиран бюлюкбашията, та по-добре било да го придадат с дружината му към войските на румелийския паша. В друго свое донесение до Портата същият кадия изказал мнението, че берковският забит (вероятно натоварен да ликвидира конфликта между двамата съперници) се оказал негоден за тази задача, „защото бил човек „местен“ (к. а.) и поради това винаги щял да бъде склонен към бунтовничество. За длъжността му властта трябвало да изпрати един чауш от столичните еничари12.
Следователно за централната власт и все още оцелелите ѝ органи в провинцията вече било ясно, че местните първенци неизменно „са склонни към бунтовничество“. Защо ли? — Защото именно те можели да наберат бойна сила, използвайки влиянието си всред населението. Само изпратеният от центъра пълномощник нямал такива възможности — той бил чужд, „външен“. Ако Портата не извличала полза от такива пълномощници, причината била пак същата: столичните емисари не смогвали да съберат бойци за борба против местните размирни водачи. Обективните събития впрочем принуждавали властта да избира между две злини: или да опре върху някои самозванци в Румелия, притежаващи значителна мощ, или да разчита на жалките, безславно завършващи акции на собствените си изпратени от центъра пълномощници.
Особено обобщаващо звучи докладът на един такъв емисар, който трябвало да умири Самоковско през същата година. Той донесъл, че това било невъзможно, понеже местните войски (йерлю аскери) не желаели да воюват против кърджалиите, а централно наемните части (капу халкъ) изпитвали страх пред тях13.
Въз основа на Джевдет Шлехта-Всерд приема, че през 1794 г. под началството на чирменския санджакбей (Кюрд Ало паша) била поставена войска за борба с кърджалиите из планинските райони „между Македония и България“. Пашата водел изключително местни войски (еялетли аскери). Това било причина акцията да бъде без перспектива, та Ало паша предпочел да преговаря с кърджалийските главатари и постигнал съгласие с тях да ги засели заедно с дружините им в Анадола. По този повод Ало бил повишен в длъжност валия (бейлербей) на Анадола и Портата отпуснала суми за преселването, което трябвало да я отърве от маса размирници. Но кърджалиите — за разлика от някои техни главатари — нямали намерение да напускат Румелия. Така проектът да бъде изкоренено кърджалийството от местна почва пропаднал, а размирниците продължили да буйстват14.
Официалната османска историография обаче не ни осведомява за конкретното приложение и за провала на една, абсурдна още в замисъла си мярка. Повече конкретност се съдържа в един доклад на длъжностно лице, участвало в изселването. Този очевидно пълномощник трябвало да отдели арнаутите, които се намирали в кърджалийските дружини, и да ги върне в Албания, а останалите (т. е. румелийските кърджалии) следвало да изпрати по „предписаните места“ (явно — из Анадола). Той взел със себе си хасковските кърджалии, размесил ги между собствената си войска и ги превел до Одрин. Същото постигнал с кърджалиите на Мехмед Синап и Манаф, пръснати из селата на Одринско и Димотишко. На части от по двеста или триста души — като общата им сума възлязла на 800, конвоирани от личните войски на пълномощника, тия кърджалии някак били прехвърлени през Марица. Същевременно обаче Зъхналъ Хасан паша и арнаутите му „се изплашили да отидат в Галиполи“, ами спрели в Родосто. Абди паша, който по план трябвало да се установи в Чирмен и да блокира Хасково, също се отклонил от този план. „И понеже посоката към планините останала открита и без войска, споменатите даалии се върнали от Фере към планините.“ Когато пълномощникът пристигнал в Кешан, оказало се, че охраняваните там, предназначени за изселване кърджалии „също са се разбягали“15.
Твърде възможно е недатираният и с нечетлив почерк доклад да изхождал от самия Ало паша или поне от някого от командващите. Въпреки стремежа да бъде стоварена отговорността за провала на акцията върху другиго (въпреки стремежа да бъде дезинформирана властта) той донякъде разкрива истината по това нелепо начинание. Оставяме настрана неинтересуващия ни рефрен за „арнаутите“, които Портата упорито изолирала от румелийските кърджалии в отделна враждебна категория — това деление едва ли било изкуствено. Както и останалите категории размирници, арнаутите също се намирали от две страни на барикадата. Както при други разгледани случаи, за очакване било, че и сега албанските наемници ще предадат своя началник — това бил отказът им да съдействат за насилственото преселване на кърджалии в Анадола.
Очевидно, размесени всред превъзхождащи ги по число войници, изловените из Хасковско, Одринско и Димотишко кърджалии (бройката им, указана в източника, едва ли е реалната) някак си били „придвижени“ до Кешан или до Фере — съвсем недалеко от местата, където били хванати. Не е вероятно тяхното „бягство“ назад към Родопите да било последица от недоглеждане или саботаж на Абди паша и Мустафа паша. По-правдоподобно е да допуснем, че изпечените размирници на Синап и Манаф ръкопашно си пробили път към родните места — такъв бил изобщо техният начин. Във всеки случай едва ли в резултат на „съгласие“ между кърджалиите и Портата (както изтъква Джевдет) те щели да се прехвърлят в Анадола. Много по-логично е съглашението да било дело на единични техни, съблазнени от властта главатари. Фактът, че редниците кърджалии трябвало да бъдат така могъщо охранявани в придвижването си към морето, доказва: туй придвижване не било доброволно за тях. И ето че при първа възможност (след два-три дни всъщност) те скъсали обръча на охраната си и си възвърнали свободата.
За изследването описаните събития са от важност в един свой категоричен аспект: през 1794 г. централната власт напълно отчитала, че кърджалийството е неизтребимо именно понеже било вплетено в самата тъкан на Румелия, именно понеже било рожба на румелийски условия. Невъзможно е обаче самите кърджалии да не съзнавали, че тяхната сила се дължи на връзките им тук, а веднъж изтръгнати от Румелия, те биха се превърнали в безпомощно стадо — плячка за едрите земевладелци в Анадола или за тамошните самовластници, жадни за все по-голяма наемна дружина. Затуй и малобройните редници на размирието, които властта смогнала да повлече към морето, светкавично се изскубнали из ръцете ѝ.
По всяка вероятност отчаяните средства, с които централизмът се надявал да се отърве поне от част от кърджалиите, се дължали на основателни опасения пред набъбващото отцепничество на Пазвантоглу. Портата се опитвала да уталожи опасността откъм една заплаха, за да предприеме война срещу друга. Но на властта не било известно доколко тия две опасности вече са се обвързали взаимно.
Така например през периода на уж примирието Кара Фейзи — най-едрият по-късно главатар — бил ранен в боя при Чирпан и останал с малко бойци, само 400 души. Затова дружината му решила да се изтегли през Балкана към Видин при Пазвантоглу. Из пътя тя не вършела золуми, а предишната си плячка отпратила към Видин16. Това бил зародишът на една практика, широко разпространена през следващите години: Видин се превръщал за кърджалийските главатари и в укритие, и в депо, и в спестовна каса, и в организационен център. Все по-често към Северозападна България ще прибягват за кратко — докато се съвземат след битка, докато стегнат и попълнят редовете си, докато получат нова задача или сами си изберат своя — редица главатари. Помощта, която получавали или на която дори само разчитали, едва ли била безплатна. Нейната равностойност в сухи пари ще да създала баснословните богатства на Осман Пазвантоглу. Те му позволили да издържа охолно десетхилядна войска, да благоустроява града си и все пак да си остане баснословно богат.
Нека тук спрем внимание и върху друг важен показател: размера на кърджалийските дружини по него време. Както виждаме, четиристотин души вече били смятани за малка дружина, която се нуждаела от помощ и укритие, за да бъдела попълнена до нормален състав. Дори не цяло десетилетие по- рано кърджалийските дружини брояли по няколко десетки човека; краят на 80-те години отбелязал обособяване на дружини вече от стотици души. А ето че през средата на 90-те бил внесен нов количествен критерий за кърджалийска част: 400 човека сега се брояли за безпомощна дружина. Безпомощна срещу кого? — Разбира се, не срещу правителствените войски, които отказвали да излязат на бой с размирниците. Ще рече, подобна дружина се оказвала беззащитна срещу други размирни съединения. Бойните единици на размирието се окрупнили, те твърде често взели да действат обединено. Из Румелия скоро нямало да остане място за дребни главатари и малочислени дружини.
В този смисъл свидетелстват и някои изрични данни: още през май 1794 г. известният аян на Севлиево Хасанджък или Кючюк Хасан, се обединил с главатаря Окюзджиоглу, начело на 650 души конни и пеши бойци прехвърлил Балкана и подложил на плен и пожар Карловско. Срещу него потеглил Ало паша с 500 сеймени и 3—5 байрака делили. Не е съобщено за изхода на битката и дали изобщо се стигнало до битка17. Това бил типичен съюз между аянска и кърджалийска дружина — съюз с цел да се постигне достатъчен брой бойци в едно съединение, за да бъдели действията им резултатни. Самото развитие на анархията вече принуждавало размирниците да пристъпват към бойни операции едва когато наберели голям човешки ефектив.
Друго сведение, което ни съобщава число кърджалии, се отнася към Северна България. В началото на 1794 г. главатарят Кючюк Сюлейман, чиито 600 души ограбили Плевенско, Ловешко и пр., бил пресрещнат от видинските еничари в Берковско. Завързало се четиричасово сражерие. Кючюк Сюлейман загубил в него около 100 човека. Част от оцелелите негови кърджалии прибягали при главатаря Ак Кабак, а Кючюк Сюлейман с остатъка им се скрил в Радомир18.
Тук не само е посочен броят на една временно победоносна кърджалийска дружина от 1794 г.; забелязваме и че „войската“ на Пазвантоглу през същата година резултатно умиротворявала областите, над които самозванецът установил контрол — докато Кючюк Сюлейман грабел селища, отдалечени от Видин, работите му вървели успешно, но щом нагазил Берковско, голямата му дружина претърпяла поражение. Еничарите, които сами разорявали Източна Сърбия и които Портата не можела да вкара в бой против кърджалиите, тук се проявили като умиротворители, понеже бранели интересите на Пазвантоглу.
Затуй пък през 1794 г. из земите западно от Видинско размирието продължавало. Само от селата Лаб, Кулак и Пастирка (Лясковацко) излезли 170 кърджалии. (Тяхна работа например било убийството на тримата синове и деветимата души свита на босненския миралай при Ниш19.) Това е още един аргумент за местния произход на повечето кърджалии — те наистина просто излизали из селата и се връщали в тях.
Не бива да абсолютизираме обаче такова наблюдение и да го отнасяме към характеристиката на анархията изобщо. В нея продължавали да участват и неместни компоненти — арнаутите, да речем. Подир поражението на Плесли Мехмед паша при Белово сеймените-арнаути бяха се отцепили от войската му и уж поели към дома си. Всъщност обаче те разорявали Южна Македония и Северен Епир. Тия им действия се разширили през 1794 г. и из Скопско20. Тепеделенли Али, комуто властта наредила да извърши всичко възможно срещу арнаутските дружини, явно не мръднал пръст. Нова заповед от Портата изисквала от него да заварди със свои войски проходите около Петрич и Неврокоп, за да не преминели арнаутите и към Кукуш. И този път Тепеделенли не ѝ се подчинил, макар да знаел, че арнаутските дружини вече били се свързали с някои непокорни аяни из посочения край21.
Картината на анархията ставала все по-пъстра, но и по-разчленена — анархията изработвала зрелите си форми. Размирието в Родопите, което увлякло население от прилежащите полета, било започнало като гладен бунт (ако вярваме на преданията). През 1794 г. обаче то по нищо не се отличавало от типичното кърджалийство. Дружините на Синап и съюзниците му опожарили и разграбили множество села в Пловдивско и Пазарджишко, после се настанили трайно из някои все още читави. Нарочният емисар за борба с кърджалиите из Румелия, Али паша, пристигнал в София по рамазан (април 1794 г.). Населението от разорените краища чрез махзари го молели за защита, но пашата не можел да поведе войските си до края на поста. А междувременно той сложил ръка върху 22 000 гроша (приход срещу джизието на Тиквешко, пренесено в София), за да заплати своите неплатени дотук бойци. След това накарал верни хора от Пазарджик да му разузнаят къде били се разположили кърджалиите, но и кърджалийските съгледвачи из околните села предупредили размирниците да се изтеглят в планината. В едно планинско (родопско?) село пашата обградил част от тях. Без да указва хода и изхода на боя, той обадил, че убил едного и пленил четирима кърджалии. Пленниците били наказани на площада в Пазарджик — отсекли им краката за назидание. А пашата заминал за Пловдив22.
Няколкото последни и особено последният източник са цветна илюстрация за акциите на Портата из Румелия подир обявената амнистия — те били дори смехотворни. Тези акции само усилвали у населението чувство на беззащитност, а у размирниците — на безнаказаност. Впрочем мирният производител вече наистина не разчитал на властта, войските или органите ѝ. Започвала самозащитата му.
Някой Чакър Ахмед, изпратен до злополучния Али паша, за да провери резултата от действията му, които всъщност били бездействие, донесъл: населението от селата Каялъ и Куручешме, Хасковско, както и от редица селища по Марица се изселвало доброволно в градовете Чирпан, Стара Загора, Пловдив, та дори и в Самоков. Там то прибавяло силите си към тия на градските защитници. Към подобни отчаяни постъпки то прибягнало, понеже кърджалиите вече трайно се настанявали в земите и селищата му23.
С една дума, годината 1794 бележи не само начало на явното отцепничество на Пазвантоглу, който контролирал значителна област, направлявал разбунтуваните еничари и давал приют на съюзените с него кърджалийски главатари. Тя бележи не само окрупняване на размирните съединения. През това време уедрявало усилията си за самозащита и мирното население — набъбвали градовете. При пълната липса на помощ от страна на властта това население започнало да търси своя реакция против насилията. И тъй, докато част от него попълвало кърджалийските дружини, за да извоюва с оръжие в ръка поминъка си, друга част нахлула в градовете и подсилила защитата им, за да опази живота на децата си.
РУМЕЛИЯ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ПЪРВАТА ОБСАДА НА ВИДИН (1795)
1795 г. била ознаменувана с първия поход на правителствените войски против Видин. Според някои данни техният брой възлизал на 20—30 000 човека24. Ще рече, цели две години подир обявеното от Портата примирие тя събрала сили за схватката, замислена като решаваща. Въпросните две години, както видяхме, били използвани за битки с отделни кърджалийски главатари тук и там, като властта напразно призовавала местните управници с платените им дружини, но практически разчитала на два елемента, които стояли извън нейните собствени въоръжени усилия: самоотбраната на населението и съперничеството между някои едри размирници.
Трябва да напомним, че 1795 г. не давала надежди да бъде умиротворена Румелия — дотогава Портата не била отчела съществен резултат в борбата си против размирието. Така тя се впуснала в кампания срещу Видин, имайки повече от несигурен тил.
Преди всичко властта опитала да си осигури големия военен път, за да придвижи армия към Северозападна България. А това не било лесно: само три от общо четиринайсетте кази на Чирменския санджак например били свободни от кърджалии, сполучливо настанени из селата на останалите единайсет25. Ще рече, тук кърджалийските дружини вече владеели територия, и то покрай военния път. Северозападно от посочената област фактически контролирал пътя Мехмед Синап със съюзниците си — към 500 саби — извън собствените му хора. Към Синап през 1795 г. вече били прибавили своите бойци Аждероглу, Тази бей и Калъоглу — кърджалийски главатари. Това кърджалийско обединение намирало поддръжка всред „ахряните“ от Димотишко — очевидно характеристика на размирието в Родопите и прилежащите им полета била помашката битност. На подобно предположение ни навежда един пасаж, според който на „ахряните“ е противопоставено „населението“26. (Явно — немюсюлманското население на същите краища.)
Пак в навечерието на кампанията против Видин из споменатия Чирменски санджак вилнеели допълнително и главатарите Кел Давуд, Кара Фейзи, Арабаджиоглу, Салих Байрактар и пр. Техните дружини, коя от 300, коя от 500 човека, държели именно „свободната територия“. Северно от нея установили господството си Синап и съюзниците му, а южно и източно — Хаджи Манаф; той владеел с дружината си Одринско и Гюмюрджинско27. Значителни събития се разиграли и около Източния Балкан все през разглежданата година.
Както знаем, сочените краища вече били разорени от аянските размирици, започнали тук през средата на века. Едва властта смогнала да се избави от непокорния аян на Нови пазар, като го посякла, казата претърпяла нападенията на Одаджиоглу Сейфула. Той бил събрал дружина от с. Граматиково и околните селища и с нея вършел золуми из прилежащите към Балкана полета — до Провадия. Малко по-късно Сейфула се насочил към Тракия, кьдето Арабаджиоглу и Кара Фейзи доразграбили карнобатските села. Срещата между кърджалиите отвъд и отсам Балкана не се превърнала в конфликт; те мирно се разбрали, а Кара Фейзи купил в брой три от жените, които Сейфула бил отвлякъл. Така последният се прибрал назад, а там безчинствата му продължили с разораването на Смядово, Чалъкавак, Драгой, Юрук Касъм, Златар и пр.28
Изброените сведения не изчерпват картината на нещата в Румелия; те само набелязват новите размирни гнезда, новите компоненти, които се прибавили към вече нам познатите.
Централната власт, стъписана от тревожните за нея парспективи в Северозападна България и Белградския пашалък, се стремяла да гарантира поне относително безопасен тил на предстоящата Видинска обсада. С тази задача били нарочно натоварени мютесарифът на Чирмен Плесли Мехмед паша (за Южна България) и Абди паша (за Северна). Цялостната акция по умиротворяване на Румелия била възложена пък на Мустафа паша, мухафъз на Белград, назначен през 1795 г. за румелийски бейлербей.
В оплакванията си от непрестанните кърджалийски вилнежи раята откровено виняла Плесли Мехмед в бездействие — той не постигнал нищо в борбата против изброените по-горе главатари из Тракия29. Различно отношение в такива източници проличава обаче към мютеселима на Чирмен — Елхадж Мехмед Емин ага. Когато бейлербеят го призовал с дружината му при Ниш (вероятно за да участва в похода против Видин), раята замолила Портата да не настоява на това. Интересна е аргументацията на молителите: те изтъквали, че Чирменският санджак е разсипан поради безчинствата на Хаджи Манаф, а също тъй и на „гюмюрджинските, султанерийските, хасковските разбойници“, които ведно с даалиите вършеели из областта, грабели движимостта и земеделските добиви на раята, за да ги пренесат „по домовете си“, а изисквали от нея и парични суми. Ако властта лишела тази рая от мютеселима ѝ с неговите наемници, местните жители били решени да се изселят по други места30.
Това е едно рядко изключение всред изворите за анархията — положителното взаимодействие между лоялен на Портата управник и мирната рая (ако молбата ѝ не била изнудена от него, за да се отклони той от опасното си отпращане към Видин). В същия случай откриваме — диференцирано назовани — компонентите на размирието в Северна Тракия. Хаджи Манаф бил сочен отделно като кърджалийски главатар с дружината си — вероятно затуй, че не бил местен. Освен него ставало дума за размирници, дефинирани по местопроизход: гюмюрджински, султанерийски, хасковски. Че това били излезли от своите села производители, красноречиво доказва следният факт: те отнасяли ограбеното „по домовете си“. Ще рече, кърджалийсгвото вече действително се превърнало в поминък за даден процент мирни до вчера хора, то замествало производителния труд.
Все същият източник споменава отделно и „планинските разбойници“ (даалъ ешкиасъ) — ще рече, изолирало ги като оформена група. Разбирателството между трите изброени елемента на анархията тук ще да било причина за нейната неизтребимост; вече узнахме, че акцията на Плесли Мехмед не довела до никакви резултати.
Не по-славно завършил един негов усмирителен поход към горното течение на Марица. Тъй като из селата на Пловдивско били се установили кърджалии, чирменският паша потеглил срещу тях и ги обградил в с. Чукур. Завързало се сражение, в което обсадените били обстрелвани с топове и бомби (хумбара). След дълъг бой те се изтеглили към планината (вероятно Родопите). Войската привляхла подире им оръдията, като проправяла нарочен път за тях, а също ги и окопала. При новото сражение кърджалиите дали 28 души убити, чиито глави били изпратени в столицата31. Обстоятелството, че този подробен доклад не споменава имената на уж двойно разгромените главатари, подценява обаче успеха на Плесли Мехмед паша. За вярване е само, че Портата трябвало да превземе с артилерийски боеве големия военен път.
Още по-тежка май била задачата на Абди паша, комуто се паднало да умиротворява Средна Северна България — областите източно от нея Портата сякаш тихомълком признала за владение на анархията. Или може би вече разчитала на русенския аян Тръстениклиоглу?
Тук ще се наложи отклонение, за да въведем един нов герой във вече многоактната драма на размирието: Тръстениклиоглу. 1795 г. е годината, през която той станал аян на Русе. Всъщност и досега Тръстениклиоглу не беше непознат за изследването — не едно противоцентралистично действие из Северна България бе свързано с това име: видяхме Тръстениклиоглу да размирничи като съюзник на Чингиз Гирай по време на войната, видяхме го да се укрива като дезертьор заедно със Селвили Кючюк Хасан във Видин към края на войната.
Тръстениклиоглу си имал и лични основания за бунт против централната власт. Произхождащ от с. Тръстеник, Русенско, той бил от богато, знатно семейство. Неговият брат Омер бил аян на Русе до 1791 г., когато заради многобройните му безчинства бил осъден на смърт от Портата. Наред с него — навярно по съучастие — бил осъден и Тръстениклиоглу Исмаил.
Случаят дотук е твърде аналогичен с пътя към властта, изминат от Осман Пазвантоглу: и Тръстениклиоглу успял да отбегне участта на брат си, като се укрил от палачите. Начело на своята дружина той се изтеглил в Плевенско, откъдето започнал често да напада казите Никопол, Търново, Разград, Ловеч и Свищов. Всички заповеди да бъдел заловен и ликвидиран оставали напусто — силите на Тръстениклиоглу се увеличавали. Така, поминавайки три години от „разбойничество“, през 1794 г. той бил изненадан на един дунавски остров от силистренския валия Хаджи Хасаи ага, който след екзекуцията на Омер Тръстениклиоглу бил назначен от властта за аян на Русе. Като загубил голяма част от дружината си, Исмаил Тръстениклиоглу се спасил с едва 12 човека. Войводата на Влахия Ал. Ипсиланти обаче ходатайствал в негова полза пред Портата, която разрешила на вече известния размирник да се прибере в Русе, „в къщата си“, при условие, че ще стои мирен. Неговото смирение траяло кратко: през 1795 г. Тръстениклиоглу заграбил русенското аянство — това било началото на трайния му възход32. Веднага, прави впечатление, че Портата погледнала на узурпаторството на Тръстениклиоглу съвсем не със същото око, с което мерела действията на Пазвантоглу. Това наглед необяснимо нейно отношение ще бъде осветлено от по-нататъшните събития.
Впрочем Абди паша, натоварен да умиротвори Северна България с оглед на предстоящия поход против Видин, съсредоточил войските си в Търновско и Севлиевско, където нещата стояли много зле за Портата. Пристигнал в Търново с 3000 бойци, пашата се държал спрямо населението така, че то пропищяло по-високо, отколкото пищяло от размирниците33. Цел на Абди паша било да разбие аянско-кърджалийския съюз, който разорявал и грабел Севлиево и околните села. Като се установил в града, Абди паша влязъл в многобройни схватки с кърджалийски дружини — изходът им не е известен. Той посъветвал севлиевци, които му се оплакали, че аянът им Али ага бил им надвзел 1200 кесии акчета, да отправят пратеници до Дивана. Ще рече, самият паша нямал възможност да се справи дори с един самозван местен управник. Затуй пък Али ага успешно нападнал града и цялата пашовска войска вътре. Подир тридневна битка той заел Севлиево със сеймените си. А след това, отнасяйки огромната надвзета сума преминал в Ловеч, тъй като тамошният аян Рустемоглу бил от сподвижниците на видинския отцепник. Двамата съседни аяни обединили дружините си34.
Особено показателни за състоянието на властта в Северна България през 1795 г. са по-нататъшните разкрития, свързани с този драстичен случай. А именно: кърджалийските дружини останали в Севлиевско 63 дни. За да се противопоставят ефикасно на кърджалиите, севлиевци се принудили да утвърдят за свой аян вече известния като съдружник на Пазвантоглу Кючюк Хасан - всъщност също преуспяващ кърджалийски главатар. Затуй той леко се съюзил с нападателите на Севлиевско— Хаджи Манаф и Коджа Ахмед, — а обединените им дружини се отправили към Ловеч срещу съюз пък между бившия аян на Севлиево и на сегашния ловешки. Абди паша бил принуден да поведе и правителствените части към този град.
Мюсюлмани и християни от ловешките села, „за да отърват гола душа“, се -примъквали в Ловеч. Те изпратили до стана на пашата делегация от духовници, аги и старейшини да измоли помощ против кърджалиите и новия севлиевски аян. А пашата ѝ заявил, че ловчанци не ще получат закрила, докато не издължат зърнодоставките си на властта. На обясненията, че от 5 години Ловешко имало за натрапен аян Чокадар Хюсеин, „от вилнеещите разбойници“, че този аян бил съсипал до дъно собствената си каза, та тя нямала как да издължи фискалните събирания — на всички обяснения Абди паша отговорил с отказ.
Жителите на застрашения Ловеч заловили тогаз аяна си Чокадар Хюсеин и го запрели в града — залог срещу помощта на Абди паша. Но междувременно Хаджи Манаф, крепен от съюзниците си, сам се провъзгласил за нов аян на същия град. На 2 ноември той нахлул нощем в Ловеч и подхванал клане. Отбранявайки се отчаяно, ловчанци разчитали на наближаващата пашовска войска, но каква била изненадата им, когато разбрали, че именно бойците на Абди паша обстрелват изневиделица града. Оказало се, че пашата тихомълком бил се съюзил с главатаря Хаджи Манаф и поддържал кандидатурата му за ловешки аян чрез топовете си. Те изстреляли повече от 200 снаряда срещу града, а на заранта започнали и улични боеве.
В колективната молба от населението, което било потърсило спасение в Ловеч и го отстоявало в неравната битка, то заявило: „пашата и разбойниците открито и задружно вече петнайсет дни върлуват из казата ни и са разсипали 24 села“. Задигнали били всякаква движимост и отвели над 1000 глави добитък35.
Едва ли можем да разчитаме на по-ярък документ за състоянието на нещата в Северна България в навечерието на първия поход против Пазвантоглу. Той не се нуждае от коментар, но трябва да подчертаем ония данни в него, които свидетелстват за нарасналата активност на местното население — „мюсюлмани и християни“. Това население само по себе си сега се превърнало в дейна политическа сила. То приемало някой аян, то отхвърляло друг или дори арестувало сегашния. То излъчвало делегации за преговори с един правителствен пълномощник, съставени от първенци на двете народности. То било в състояние да издържи не въоръжена схватка, ами формено сражение от три денонощия, в което противникът му използвал и артилерия. В резултат на порасналото му борбено самочувствие то си позволявало да откаже изплащането на всякакви данъци, да квалифицира правителствените войски като „разбойници“, да отправя до Портата дръзки обръщения.
Такава повишена активност по същото време (според руски източници) показало населението от Габровско, поради чиито вълнения никакъв търговец отвъд Дунава не смеел да потегли за панаирите в Сливен и Узунджово36.
Призивите на централната власт към мирните производители от всички народности да грабват оръжие и отстоят интересите ѝ срещу анархията — тия призиви вече давали резултат. (Макар и не онзи, който се надявала да обере Портата.) Политическата активност на поданиците ѝ растяла застрашително, преминавала във въоръжена борба, в която населението било водено не от лоялност, ами единично от стремеж към самосъхранение — то стреляло на всички страни, включително и срещу правителствената войска, която между впрочем слабо се отличавала от кърджалиите, че дори и открито се съюзявала с тях.
ПЪРВАТА ОБСАДА НА ВИДИН (1795)
Обрисуваното по-горе въз основа на разполагаемите сведения е една част от фона, върху който трябвало да започне първата обсада на Видин. Както може да се забележи, предстоящото предприятие не обещавало много поради туй, че тилът на обсадителите ги застрашавал не по-слабо от настървените защитници на Видин. В тази тил вече се отправили могъщи размирници (като току-що споменатите удвоени аяни на Севлиево и Ловеч например), които били съюзени с Пазвантоглу. Така обсадителите се намирали между два огъня. Да не говорим за това, че и самите обсадители били заразени с анархия, та неусетно преминавали към кърджалийските или аянските части.
Освен своите принципни съображения за борба срещу Видин през 1795 г. Портата имала и непосредствен повод: разследването разкрило защо през 1794 г. селяните от Крайна убили и синовете на босненския санджакбей, който пребивавал в Пирот37. Същият сацджакбей, Ахмед паша, бил назначен за мухафъз на Видин на мястото на изгонения от Пазвантоглу Али паша. Но когато новият комендант се упътил с войската си да заеме своята опасна длъжност, дружини, отправени от Пазвантоглу, го посрещнали, дали му бой и го убили. Чрез това тройно убийство узурпаторът давал да се разбере, че ще остане самовластен господар из Видинско независимо от своето невисоко официално звание38. А обстоятелството, че за своята саморазправа с Ахмед паша Пазвантоглу си останал ненаказан, съвсем го одързостило.
Така на 16 юни 1795 г. (след като удържали победи из Пожаревацко и при Чуприя на Морава, след като се обединили с 1800 „бунтовници“) прогонените белградски еничари, на брой 8000 нападнали Белград, Те били отблъснати само пред вътрешната крепост, та останали във вароша след тежко сражение с гарнизона ѝ, но било очебийно намерението им да превземат Белград. Организатор на техните действия бил Пазвантоглу. „Тъй като Пазвантоглу Видински отдавна подпомага прогонените еничари, то повечето от споменатите бунтовници са видинци, изпратени от него. Той непрестанно им изпраща още войска, муниции, храна. Нещо повече, за да охрабри изпратените войски, той им казал: от мене са парите, боеприпасите и другите припаси, а от вас — смелостта!“39
Впрочем изгонените от Белград еничари и размирни дружини из Видинско продължавали да обсаждат белградския гарнизон, докато Портата издавала заповед след заповед да бъдат изтласкани от Белградския пашалък. Тия заповеди разкриват, че тя се уповавала предимно на еялетлиите от Босна и Албания40 — Румелия ѝ се струвала вече прекалено ангажирана с каузата на Пазвантоглу.
Ще рече, до лятото на 1795 г. Пазвантоглу практически успял да измъкне из контрола на централната власт и стратегически важния Белградски пашалък. Тази загуба наложила бързо противодействие.
Пазвантоглу добре познавал разположението на собствените си и противниковите сили, за да отстъпи пред увещания или заплахи; всички предимства били на страната на Видин. Въпреки това приближени нему еничарски аги от крепостта заявили, че хранят най-верноподанически чувства към султана. До Видин стигнал слух — писали те, — че Мустафа паша, румелийски бейлербей, бил изтребил в Белград всички еничари над седемгодишна възраст. Пашата бил си наумил, че друга част от белградските еничари се укривали във Видин, та се заканвал да избие и видинските оджаклии. Подозренията му, разбира се, били неоснователни: никакви бегълци не се криели във Видин. Вероятно такива се намирали из Влашко например — услужливо бил уведомен Диванът41.
Цитираното е свидетелство за безнаказаната наглост на видинските еничари преди похода срещу Видин — те обвинявали главнокомандващия на този поход в неоснователна подозрителност и дори в детеубийство. Те лъжели, че във Видин нямало белградски оджаклии. Истината е, че не смятали да предадат на властта бегълците, ами ги организирали за превземането и на Белград.
Властта вероятно и не очаквала друг изход от полуявните си преговори с еничарството из своите северозападни владения, затуй преди септември вече придвижила свои войски против Видин42.
В литературата липсва описание за хода на първата видинска обсада. Съвременниците ѝ и историографията не ни дават конкретни опорни точки. Мериаж мимоходом съобщава, че Силяхдар Хюсеин — кехая на румелийския бейлербей Мустафа паша — обсаждал Видин, но бил отбит43. Иречек поддържа, че бил отбит от Видин с големи загуби самият Мустафа паша, но не привежда аргументация за твърдението си44. Други автори кратко заключават, че обсадата завършила неудачно45, или пък отминават въпроса без внимание46.
Указаните бегли заключения всъщност повтарят писаното от Софроний: „Видин бе дълго под обсада, но не можаха да му сторят нищо.“47
За изследването обаче е от значение, какви събития протекли под Видин през 1795 г. — туй би спомогнало да изясним причините, поради които видинският отцепник тепърва имал да печели и преуспява. И така: определяйки Сеид Мустафа паша за главнокомандващ на похода против Видин, Портата побързала да назначи и комендант на крепостта, която още не била под обсада. Изборът ѝ спрял върху Осман паша. Най-близката до Видин точка, към която той успял да придвижи войската си, бил Никопол48. Той се оправдавал, че се стремял да изпълни множеството получени заповеди: по посока на Видин да потеглят бойци както от Белград, тъй и от всички останали краища на Румелия. Съгласно това мютеселимът на Никопол бил настанил частите си в Цибър Паланка, а самият Осман паша извел своите сеймени-арнаути до „местоназначението им“. Междувременно обаче бившият севлиевски аян (Кючюк Хасан?) влязъл с арнаутските си сеймени във Видин, в помощ на Пазвантоглу49.
Очевидно е, че поне до септември 1795 г. Видин не бил под обсада, щом съюзниците на отцепника тепърва въвеждали своите дружини в крепостта. Въпреки изразената готовност за борба мнимият комендант на Видин сочел всъщност само две налични бойни части: никополските и собствените си сеймени. Този детайл — участието на арнаутски наемници под Видин, — както ще видим, се отразил върху изхода на предприятието. А фактът, че въпреки всички мерки, които Портата предприела по отношение на албанците-наемници, въпреки всички безчинства, с които те отговорили на нейните репресии— този факт говори, че гладът за боеспособни войници бил стигнал върха си.
На 16 септември била издадена заповед да се ускори концентрацията на прииждащите от разни краища войски; освен арнаутски сеймени предвидени били и местни части — еялетлии от Русенско и Никополско50. Туй не означава обаче, че те наистина се и появили под Видин — все по-често султанските фермани отразявали желаното вместо реалното.
Едва три дни по-късно една заповед до коменданта на Белград го задължила да влезе във връзка с главнокомандващия, който все още — оказва се — се намирал в София. Белградските войски също били призовани за обсадата51. Непонятно е как властта се решавала да изведе още верните си бойци из Белград, след като там размирието било в пълен ход и Белград заплашвал с отцепничество, не по-малко тревожно от видинското. Ще рече, страхът на Портата пред Пазвантоглу я правел сляпа — тя сама подклаждала по-нататъшните неблагоприятни за нея събития в Белград.
Към края на септември подготовката за обсада приела донякъде реални очертания. В Калафат разположил силите си капукехаята. От Софийско придвижил бойци миримиранът му Мехмед паша. Тахир паша настъпвал откъм Белград, а от Гургушевац — Мелик паша52.
Впрочем въпреки сведението за 20—30 000 обсадители на Видин през 1795 г. позволяваме си да се усъмним в числото им; изброените командващи не били от едрите — техните имена бледнеят в списъка на размирните или на лоялните военачалници през интересуващия ни период. Затуй пък към непокорния Видин се насочвали подкрепления, съвсем реални. Докато командващите похода уверявали Портата, че обръчът около крепостта е вече сключен, във Видин успешно проникнали „конници“ от Кладовско, Белградско и Босна53. Вероятно това отново били разбунени еничари, които дотук върлували из сочените краища, а сега побързали да помогнат на своя патрон Пазвантоглу. Непременно към тях се прибавили и разнородни местни размирници — кърджалии, най-общо казано. Тъй или иначе, докато Портата отправяла еднообразни призиви към своите поданици и командващи, бойна готовност всъщност постигнал Видин: нему дошли сериозни попълнения.
Пазвантоглу не очаквал пасивно да се събере походът. Делилите му, водени от Акчарлъ Кючюк Мустафа, влезли в сражение с берковския комендант Тахир паша при с. Вълково. То завършило без категорична победа. Мухафъзът съобщил, че били ранени 60 „разбойници“ (нали ранените не бивали отчитани чрез отрязани глави); водачът им починал от раните си при пренасянето му във Видин54.
Обсадата уж трябвало да бъде в пълен ход, а Мустафа паша все настоявал пред Портата за нови войски или за нови реквизиции55. Това подсказва, че работите се развивали зле за властта (както вече системно напоследък): тя продължавала да не разполага ни с бойци, ни с провизии.
Изобщо обсадата май че не давала друг плод извън предълги доклади до Портата. В тях се припявало, че „разбойниците“ са си във Видин, но обсадителите му „вземат всички мерки“56. Ни намек за предстоящ щурм на крепостта. Види се, че Портата не заповядвала такъв, защото била наясно по собствените си възможности. Тя се надявала просто на глада или умората на обсадените.
Видинци обаче не проявили така желаното от враговете им разложение. Дори — напротив — и през декември делилбашиите на Пазвантоглу излизали из крепостта, за да нападат частите на този или онзи командващ. Подобно нападение протекло на 29 декември над с. Мековец, Ломско, където двама паши — Тахир и Рустем (последният бил изпратен тук начело на столични капуджии) — отблъснали отряд видински делили57.
Пазвантоглу съвсем не смятал да превземе и задържи кое да било селище извън крепостните стени — това би му струвало излишно напрежение. Неговият замисъл бил да издържи обсада, докато се доразкапе правителствената войска. А за да ускори този процес, неговите щурмови отреди обезкървявали противника. Самият факт, че един такъв налет ангажирал в боеве войската на двамина паши, говори колко малобройни или поне небоеспособни били обсадителите.
При така неравно съотношение във възможности и перспективи завършила 1795 г. А през късната есен и зимата на 1795— 1796 г. се зародила, за да придобие голямо значение в конфликта между Цариград и Видин, една нова черта на анархията: взаимодействието между аянство и кърджалийство, от една страна, и „правителствените войски", от друга. Неслучайно прибягваме до кавички — право на това ни дават вече описаните севлиевско-ловчански събития от септември до ноември 1795 г. и по-точно странната роля на войските, водени от Абди паша. Това, че цял един поход, насочен против анархията, се вливал в нейните редове, тепърва ще се превърне в системно явление. То имало свой прецедент обаче именно през 1795—1796 г. като просто продължение от случилото се с Абди паша.
Двамина конници, добрали се до столицата „с нарочна бележка и по кервански пътища“ (все по-често информация за положението в провинциите си Портата получавала не от номинални органи, а чрез случайни пътници), разказвали следното: след като Абди паша бил компрометиран, на негово място умиротворявал Северна България Плесли Мехмед. Подпомагали го в това Тръстениклиоглу, Йълъкоглу и аянът на Ловеч (кой ли от двамата самозвани ловешки аяни?). Тъй като в Плевен били се затворили привърженици на Пазвантоглу — „кърджалийска войска“, — споменатите аяни предложили на пашата да превземат този град чрез атака, но той не им разрешил. Затуй пък обсадените в Плевен кърджалии сами излезли на бой. Надвити (както във всички официални документи), те трябвало отново да отстъпят в Плевен, където се укрепили. В туй време откъм Видин бил потеглил обоз с храни и боеприпаси за обсадените кърджалии. Узнавайки това, Тръстениклиоглу и ловешкият аян го връхлетели и започнало голямо сражение. В него Плесли Мехмед изиграл зла роля: той попречил на аянските войски да се прегрупират така, че победата да бъде тяхна. Скоро се разбрало защо: за да бъдел обозът пленен в крайна сметка от войските на Плесли Мехмед. Аяните го заплашили, че ще изтеглят от Плевенско своите гладни хора и коне, но Плесли Мехмед ги умилостивил, като им заплатил и стойността на пленения обоз.
Вече очевидно разгорелият се конфликт между пашата и аяните довел до ненадейното, тайно убийство на ловешкия аян. Щом спечелил надмощие над местните военачалници, Плесли Мехмед им отказал боеприпаси. Но тържеството му в тия междусъюзнически събития било кратко: арнаутските сеймени от неговата собствена войска се разбунтували и преминали към укрепените в Плевен кърджалии. Въпреки големите усилия на Плесли Мехмед да уговори бойците си към покорство, те се пръснали. Напусто пашата ги уверявал, че самият той не е на по-добър ред — бил останал „само с една нощна качулка“, бил се разорил лично заради този поход.
Авторите на доклада — въпросните двамина конници — били пленени от Тръстениклиоглу, който ги обезоръжил и отпуснал да се приберат в столицата58.
Ето че Пазвантоглу не само не мрял от глад, но и снабдявал своите сподвижници в други застрашени от правителствени части градове. В Плевен станувала междувременно „кърджалийска войска“ — тъй я наричат документите; в Плевенско всъщност воювал командващ на Портата срещу уж лоялни на Портата аяни. Основателно бихме се запитали: имало ли е изобщо обсада на Видин от 1795—1796 г. Или пък просто в отделни села на Видинско станували разложени войски под водителството на този и онзи паша.
Описаните случки били твърде обикновени вече — те повтаряли една установена картина на нещата в Северна България. Но в тях изпъкнали като съюзници на Портата (много условни и дори подозрителни съюзници) Тръстениклиоглу и Йълъкоглу. Без усилие си припомняме, че едва две-три години по-рано и двамата бяха указвани като „разбойници“, срещу които действаха наказателни експедиции в Североизточна България. Но през 1795 г. Тръстениклиоглу бил вече аян на Русе, а Йълък — на Силистра59. Положение, с което Портата тепърва трябвало да се съобразява и от което имала да пати.
През януари 1796 г. Видин все още бил „под обсада“. Колкото и Портата да била заблуждавана върху положението на Северозападна България, не могло да не се забележи, че „всички мерки“ там от месеци водели само до неуспехи. Така тя отново била принудена към вече твърде еднообразна по форма и последици отстъпка: обявила през февруари четвъртата амнистия на отцепника. За да не бъдела тази капитулация позорно безусловна, властта ѝ поставила условие: в бъдеще Пазвантоглу трябвало да не използва за свои цели белградските еничари60.
Такова условие било поне смешно. Ще рече, бунтовникът можел да въвлича в размирие всякакви елементи освен белградските оджаклии. Извън туй Пазвантоглу с нищо не бил намекнал готовност да се откаже от перспективния си съюз с еничарите от Белград. Не той, а Портата проявила умора и страхове в протеклата обсада, която донесла за Видин — извън дребните сполуки в отделни схватки — и генерална победа: пълната на дело капитулация на централната власт.
Обявеният мир между Видин и Портата бил неубедително примирие от две страни. В Берковско продължил да пребивава Тахир паша (сега пък поставен за мютесариф на Кюстендил), както и Рустем паша61. Новоназначеният валия на Силистра (Абди паша явно се самоуволнил, като избрал битността на кърджалийски сподвижник) следвало да вземе с войските си Никопол и да бди над интересите на Портата в Северозападна България62. Не бил освободен от дълга си да противодейства на Пазвантоглу и мухафъзът на Белград въпреки обявената амнистия за отцепника63. Така според плана на Портата Видин трябвало да остане в безкръвна обсада, като обръчът около него се разширявал наистина, но като из тия места непременно присъствали верни на Портата части. Позволяваме си да се усъмним обаче в реалното съществуване на такъв обръч — документите винаги ни известяват за постановленията на властта, но не за изпълнението им.
Без съмнение обаче е, че тя била обезпокоена до крайност подир провала на похода си срещу Видин — безпокояло я най-вече сходството на това събитие с твърде пресните и печални за нея събития в Албания. През лятото на 1792 г. още (веднага след сключването на мира) тя била подела поход против самовластието на Махмуд Бушатли. Като призовала под командването на Бекир паша местните войски на редица аяни от Македония, Епир и Албания, властта набрала до 36-хилядна армия, която обсадила Махмуд Бушатли в крепостта Розафат. През ноември 1793 г. тази голяма армия претърпяла жестоко поражение от едва 500—600-те обсадени бойци на отцепника, които били поддържани от намиращите се уж под командването на Бекир паша албански управители (Али Тепеделенли между другите).
През 1793—1794 г. Махмуд Бушатли постепенно отвоювал владенията си, временно заети от Бекир паша. Успоредно с това той подработвал своята поредна амнистия — този път чрез посредничеството на испанския двор и Папството, заинтересовани да видят отцепени османските владения по Адриатика. Притисната от неблагоприятното за нея стечение на обстоятелствата на Балканите изобщо, Портата великодушно опростила Махмуд Бушатли, дарила му сан паша „с три конски опашки“ и сераскер на Северна Албания, а също признала неговото върховенство над управителите на Дяково, Прищина и Круя. Като условие за амнистията му тя поискала Махмуд Бушатли да „признае новите данъци, въведени в империята с низам-и джедид“ — т. е. да пропуска във владенията си султанови чиновници, които събирали тия данъци.
Възползвайки се от опасността, надвиснала над Италия и Австрия след първите походи на Бонапарт, без да срещне дипломатическо противодействие, Махмуд Бушатли се заел да разширява владенията и влиянието си на север — към Черна гора64. Изменението на силите в Европа изобщо превръщало западните балкански провинции на империята във възел от противоречия, в които ролята на Портата била минимална — тук вбъдеще щели да се кръстосат интересите на местните отцепници с тия на европейските сили.
Впрочем бързото отстъпление на централизма пред нарастващата мощ на Осман Пазвантоглу било диктувано от причини, много по-дълбоки от провала на първия поход против Видин. Причини, чийто корен трябва да търсим извън границите на Румелия. Селим III отстъпвал пред една непозната още, променена Европа. Затуй пък с особена острота пред него се поставял въпросът за умиротворяване именно на европейските имперски провинции. Действайки засега по аналогия — като раздавал амнистии на Бушатли или на Пазвантоглу, — Селим III просто печелел време.
Но той не можел да не отбележи, че и в целите, методите, операциите, „платформите“ на едрите погранични отцепници също се очертавали гибелни за централизма аналогии. Че в тяхната борба против централната власт прозирали взаимни връзки — ако не персонални, то във всеки случай принципни.
Така Али Тепеделенли (все още недобрал се до онова място, което ще заемел през първите години на следващия век) изиграл фатална за правителствената борба против Бушатлиите роля при обсадата на Розафат. Същият Тепеделенли действал (или поне бездействал пакостно) при похода срещу Видин, където изобщо не се явил65. На неговата фактическа измяна централната власт отговорила, като снела от поста охридски мютесариф сина му Мухтар паша66.
Следователно през 1795 г. в борба срещу Портата вече били се утвърдили четири крупни отцепничества на Балканите с центрове Шкодра, Видин, Янина, Белград. Очертало се както принципно взаимодействие помежду им, така и тяхната зависимост от прегрупирането на силите в Европа. Османският централизъм се изправял пред непозната дотогава заплаха. Срещу вече твърде могъщите местни сили Портата засега можела да противодейства само военно — при жалкото състояние на своята военна организация при това. А войски (доколкото имала) властта би придвижила в северна или западна посока при една предпоставка: потушаване на размирието в Румелия. Но Румелия от десетилетие изригвала на непресъхващи вълни кърджалийство — то било огромният камък, който тежел върху пътя към огнищата на пограничните отцепничества.
Впрочем през юли 1796 г. Портата решила да прекрати амнистията на кърджалийските главатари и да започне (при привидния мир с Бушатли, Тепеделенли и Пазвантоглу) нова офанзива срещу кърджалийството в Румелия.
СТРУКТУРА НА АНАРХИЯТА В РУМЕЛИЯ ПРИ ОТМЕНЯНЕ
НА ВСЕОБЩАТА АМНИСТИЯ (1796)
Четвъртото помилване на Пазвантоглу било обявено през февруари 1796 г. Заради неуспеха в обсадата на Видин Сеид Мустафа паша бил уволнен. Мястото му взел Хакъ паша, нарочно упълномощен да ликвидира кърджалиите из Румелия. В една от първите заповеди до него се казвало: „От страна на султана трябва да се изтъкне следното: твоите по-раншни престъпления са известни. Ако докажеш преданост в тази задача, те всички ще бъдат заличени, а на тебе ще бъде оказано нарочно благоволение, ще бъдеш награден и ще ти се даде по-високо положение.“67 Ще рече, Селим III не смогнал да издири всред военачалниците си ни един без „по-раншни престъпления“ спрямо властта, щом изборът му спрял върху Хакъ.
И тъй шумно разгласеното през 1793 г. примирие на Портата с кърджалийските главатари и непокорни аяни, което те изобщо не взели под внимание цели две и половина години, през лятото на 1796 г. било и формално нарушено от нея68. С един обстоен ферман от 17 юни до знание на новия пълномощник срещу анархията било доведено общото състояние на Румелия — властта обрисувала компонентите и огнищата на размирие, срещу които следвало да действа новият главнокомандващ, а именно:
След края на обсадата Пазвантоглу бил привлякъл и организирал големи войскови части — „фърка“ от даалии. Един дял от тях му доставил най-видният главатар, Кара Фейзи. Тия кърджалийски части преминали към Видин, водени от собствените си главатари, които Пазвантоглу провъзгласил за свои бюлюкбашии и ги разположил в Ломско. Други кърджалии — на Дженкчиоглу и на Еминджик — той настанил в Чипровци и Церовене. В тяхна подкрепа били както белградските еничари (уж неучастието им на страната на Пазвантоглу бе условие за неговата амнистия!), тъй и дезертиралите при обсадата на Видин сеймени на Мехмед паша. Самият Мехмед паша пък заявил, че ще продължи действия против Видин само ако получел 25 000 гроша за заплащане на войниците си.
За да подчертае безнадеждното положение на Северна България, властта обобщавала: Делиорман бил фактически владян от Мечек. Западно от него се удържали разбунтуваните сеймени, след тях идел поясът, контролиран от кърджалиите на Кара Фейзи, а по-нататък били разположени непосредствено командваните от Пазвантоглу войски. Така ако размирниците решели, можели да завземат Белград, където Мустафа паша стоял с вързани ръце. Що се отнасяло до областите източно от Плевен, само Тръстениклиоглу — поради вече изявилата се негова вражда с видинския отцепник — оставал верен на Портата, като ѝ гарантирал Русенско, Разградско и Свищовско69.
Такава била картината на Румелия преди решаващата (пак решаваща!) офанзива против кърджалиите. Не е трудно да съзрем, че Видинската крепост била фактически прежалена от Портата, прежалена била и Добруджа, докато останалите райони на Подунавието фактически (макар и в неравна степен) отпадали от контрола ѝ. Накратко: след 1796 г. централната власт преминала към позиционна война в северните ни земи, за да съсредоточи сили по активно умиротворяване на южните.
Един наистина уникален документ, обнародван от Е. 3. Карал, за съжаление (според доста разпространена в турската историография практика) е недатиран. Съдържанието му обаче позволява да го отнесем категорично към крайната година на примирието. Той осветлява настроенията и поведението на уж смирилите се през 1793 г. размирни първенци. Както вече бе казано, далеч не всички те приели да мирясат въпреки санове и длъжности, които властта обилно раздавала срещу усядането им. Очевидно част от тях намирали по-голяма полза в своите златоносни вилнежи, отколкото в общественото място, което биха спечелили като органи на една безпомощна и сиромашка власт.
Ето и текста на документа:
„1. Аянът на Гюмюрджина Местан ага. Всъщност от времето на Югуртчи е бил управител на разбойниците, техен сподвижник и убежище. Когато пожелае, той може да изведе в планината 300—500 души и да ги подбуди да нападнат аяните, казите, селата, които той избере. Под неговото покровителство е задълженият му с покорство и повиновение споменатият по-долу Токатджикли Сюлейман. Местан ага го е регистрирал в Цариград, като го е поставил за аян на Султанери. Дава вид на ненамесен в разбойничество, но ако пожелае, ще изкарва на ден по 5—6 даалии.
2. Аянът на Димотика Вейсиоглу Халил уста. Също помощник и убежище на даалиите, както и Местан от Гюмюрджина. Син на Вейси, проклет неверник е. Първоначално бил уста на бостанджиите в Одрин. Миналата година му е отнето званието уста. Посоченият по-долу Аждероглу му е подвластен. Същото е и със записания по-долу Чолак. Подвластни са му Къллъоглу и Кара Омер.
3. Аянът на Фере, Мехмед Хасеки. Сега е Мехмед ага, бостанджия на Одрин. След като той станал бостанджия, на мястото си оставил някого, на име Али Молла, и го записал в Цариград, при което бил произведен хасекия. Той е от укривателите на даалиите.
4. Коджа Ибрахим. Сега е в Одрин, на служба бостанджибашия. Също е произведен хасекия. Укривател е на разбойниците — даалии Каранлар.
5. Емин ага в Хасково. Той е от проклетите укриватели на разбойниците-даалии, заради което бе издаден ферман и за неговото премахване. Сега стана мютеселим на Хасково. Но не бе възможно. (Отнася се към премахването му, а не към новата му служба, б.м.) Не се даде в ръце, не е заловен.
6. Аянът на Чирмен Осман уста. Сега му е отнето званието уста. Споменатият по-долу Деведжиоглу му е подвластен. Деведжиоглу привидно се е покаял.
7. Деведжиоглу от Чирменска каза. От новите разбойници на Югуртчиоглу и Хаджи Ибрахимоглу. Привидно от 3—4 години се е покаял. Но разбойниците са под негово началство. Подвластен е на Осман уста от Чирмен.
8. Токатджикли Сюлейман, сега аян на Султанери. Стар разбойник-даалия. Привидно се е покаял, но има пръст в цялата тази размирица.
9. Синап. Известен разбойник. Подвластен е на назъра на Драма и на Сирозлу Исмаил бей.
10. Аждероглу. Подвластен на Вейсиоглу в Димотишка каза. Сега е от размирните разбойници. Стар разбойник.
11. Арабаджиоглу. Тъй като се намира в Хасковска каза, под ръка е на хасковския (Емин) ага при всеки негов призив.
12. Чолак. Стар разбойник. Подвластен на Вейсиоглу.
13. Къллъоглу. Пловдивски жител, подвластен на Вейсиоглу.
14. Кара Омер. Подвластен на Вейсиоглу. Намира се в Димотишките планини.
15. Кел Омероглу. Стар разбойник. Сега върлува из същите тия околности.
16. Кара Фейзи е нов разбойник.
17. Манаф Ибрахим е известен разбойник.
18. Коджа Ибрахим Хасеки. От разбойниците-даалии. Сега е на служба бостанджибашия. Привидно се е покаял, но е проклетник.
19. Аянът на Одрин Еюб ага. До каква степен е съучастен в размириците, знае негово величество, на чието внимание е представен документ (за това).
20. Аянът на Сяр Исмаил бей. И този има-няма 20 години е от проклетниците.
21. Назърът на Драма Мехмед Халил ага.“70
Дословно приведеното известие по всяка вероятност трябва да отнесем не към официалните, а към тайните документи — „полицейско сведение“ един вид. То ще да поставяло властта в течение на реалното, а не формалното съотношение на силите в Румелия през годините на примирието. Може би — през първите.
И тъй в сведението фигурират 20 имена, с които са свързани допълнително други — на сподвижници или съподчинени. Тия едри размирници без изключение играели роля из Източна Тракия, Източното Беломорие и Родопите. Ще рече, дори върху тази необширна територия действали поне двайсетина крупни, кърджалийски по същество водачи. (Най-„северозападният“ от изброените размирници бил Синап.) Що се отнася до останалите области на Румелия, те били размирявани от къде по-значителни главатари или отцепници. Но борбата с тяхното самовластие засега не била пряка задача на Портата — ставало въпрос за хинтерланда, който осигурявал минимално спокойствие, минимално продоволствие на столицата. И този частен въпрос обаче вече изглеждал трудно решим; из Беломорието и Източна Тракия през примирието укрепнали като аяни Местан ага (Гюмюрджина), Вейсиоглу (Димотика), Мехмед Хасеки (Фере) със заместник Али Молла, Емин ага (Хасково), Осман уста (Чирмен), Токатджикли Сюлейман ага (Султанери), Еюб ага (Одрин), Исмаил бей (Сяр), Мехмед Халил ага (Драма).
Излишно е да припомняме методите и поведението на въпросните аяни — всеки от тях бил страховито познат и до 1793 г. Туй били узурпатори и насилници, добрали се до аянлък чрез кървави битки с противниците си, с местното население или с правителствените войски. В резултат визираната територия била поделена без остатък помежду им — правото на един аян към края на века завършвало там, където почвали правата на съседа му. Никой от тях нямало да удържи ни ден мястото си, ако не бъдел в състояние всекидневно да го защити. Така на един преход път от столицата нейният хинтерланд практически се намирал извън обсега на централизма.
Портата схващала реалния за нея ужас на нещата, а също и това, че не можела да го отстрани макар частично. Израз на капитулацията ѝ пред анархията е фактът, че същите носители на непримиримо центробежни тенденции заемали и придворни или държавни длъжности. Вейсиоглу бил уста на бостанджиите; Мехмед ага бил бостанджия на Одрин, а сетне и хасекия, Коджа Ибрахим бил бостанджибашия на Одрин, произведен и хасекия; Емин ага бил мютеселим на Хасково; Осман ага бил бостанджийски уста; Мехмед Халил ага бил назър на Драма.
Вероятно в надеждата си да укроти аяните, като ги прибере под свой надзор или поне ги накара да уседнат, Портата им раздала средни чинове и звания, стремяла се да ги превърне в свои органи по места или в свои офицери. Замисъл безнадежден, та дори и явно вреден: аяните разбирали, че техните основни интереси са в аянлъка, че основната им сила е по места. За тях били без значение (понеже нямали достатъчно покритие) чинове и длъжности, с които ги обличал един призрачен централизъм. Израсли и наложили се чрез груба сила, надмощни чрез частното си поземлено богатство или своя парично-лихварски капитал, те нямали намерение да изоставят реалното си могъщество заради някакво ненужно им легализиране. Както личи от отделни вписвания в донесението (за Осман уста напр.), размирниците леко се лишавали от своята празна длъжност, съобразявайки, че такава санкция на Портата никак не накърнявала действителното им място в Румелия.
Уж много политичният ход на Селим III спрямо узурпаторите на властта му над европейските провинции само придал още самочувствие на аяните.
Но анализираният документ свидетелства и за друг, принципно съществен момент: структурата на анархията преди 1796 г. Неправдоподобно е да говорим за структура на едно хаотично явление, ала анархията в Румелия така се простряла във време и пространство, дотолкова прерасла във всеобемащо състояние на тукашните земи, дотам не срещнала равностойно противодействие, че през последните години на XVIII в. тя действително приела структура, създала свои типични вътрешни съотношения.
Факт, на който заслужава да се спрем, тъй като въпросната структура имала трайност върху румелийска почва, тъй като тя, а не опразненият от съдържание централизъм се отразила върху бита на Румелия. Тъй като с нея се съобразявало тукашното население в своя стремеж да се самосъхрани и надживее хаоса. То вече търсело методи на борба срещу злините в своето всекидневие, адекватни не на строя, поддържан от Портата, а на структурата на анархията и нейните прояви в конкретен район.
Съвсем ясно е, че тази структура не можела да бъде единна по форма и дата. Из Подунавието тя тепърва съзрявала, за да се наложи неотстъпно за десетилетието между 1798 и 1807 г. Различен бил статутът на Тракия и Беломорието — тук специфичните черти на анархията до 1796 г. вече били сглобени в структура, а именно:
Узнахме, че местните аяни се намирали в своеобразно съподчинение. Например аянът на Гюмюрджина Местан ага бил сюзерен на Токатджикли Сюлейман ага. Неговият васал дължел нему аянската си власт над казата Султанери. Тъй като точно Местан ага „записал“ в Цариград васала си за аян на Султанерийска каза, то Токатджикли му останал задължен с „покорство и повиновение“. Ферският аян Мехмед Хасеки, който отишъл в Одрин бостанджия, поставил на своето място Али Молла, заради което властта дори удостоила Мехмед Хасеки с по-високо звание.
Ще рече, едрите или пък трайно установените на място аяни узурпирали прерогативите на Портата дотам, че вече те налагали било съседен, било на собственото си място аян, като при туй „го записвали“ в Цариград. Логично е такива първенци да останели във васална зависимост спрямо поставилия ги местен властник, техен сюзерен. С една дума, Портата загубила дори формалното си право да утвърждава „избраните“ аяни — те вече често били марионетки на някой по-силен свой събрат. Размирието спонтанно довело до аянска йерархия.
Но в тази дотук йерархична структура откриваме и една черта по същество: към края на века повечето кърджалийски главатари били тясно свързани с определен аян. И още: кърджалийските главатари също имали „своя“ област, където действали, обогатявали се, поддържали властта на местния аян, получавали от него закрила, подчинявали се на заповедите му. В последна сметка неочертаният, макар и типичен съюз между аянство и кърджалийство изкристализирал в неписани, но точно установени взаимоотношения.
Местан ага например можел „да изведе в планината“ 300—500 души и да ги насочи срещу аяните, казите, селата, които изберял. Токатджикли Сюлейман, „ако пожелае, ще изкара на ден 5—6 даалии“. Аждероглу, Чолак, Къллъоглу и Кара Омер били „подвластни на Вейсиоглу“, димотишки аян. Коджа Ибрахим, одрински бостанджибашия, бил укривател на даалиите Каранлар (вероятно юрушки джемаат, понеже именно полуномадските общини били означавани така). Главатарят Деведжиоглу бил обвързан към аяна на Чирмен; Мехмед Синап бил подвластен на две страни — на назъра на Драма и на аяна на Сяр. Арабаджиоглу бил „под ръка на хасковския Емин ага при всеки негов призив“. И пр.
Част от тия главатари с дружините си се намирали „из планините“, без да късат връзка с даден аян, а друга част просто пребивавали из съответната каза. Взаимоотношенията между двете страни — между уседналото и подвижното размирие, нека речем — са изразени в следните определения: „покорство“, „повиновение“, „поставяне“, „изкарва даалии“, „регистрира го“, „подвластен“, „укривател на разбойници“, „под негово началство“, „под ръка е“.
Тук не може да бъде дума за случайно назовани взаимовръзки. Между непокорните аяни и кърджалийските главатари имало конкретно определени отношения; размирието вече бяло не хаос без разчленими компоненти, не сляпа стихия с непридвидими прояви. То просто изработило нови форми на власт и корелации във властта, тя била упражнявана въз основа на специфично свои, непознати дотогава методи. Целият този процес, зародил се след средата на века с разширяващото се значение на аянлъка като институция, бил завършен към края на същия век.
Хаосът преминал в структура. За съжаление не разполагаме с други сведения, равни по степен на обобщение на току-що анализираното. Тук и там обаче местните спомени също свидетелстват за структура на властта, изработена от анархията. Така според родопските предания издигналият се чрез успешно кърджалийство Мехмед Синап през 1793—1796 г. бил превърнал Алъкьой в своя „столица“, като станал „баш главатар на размирниците и хайтите, до когото се допитвали всички други второ- и третостепенни главатари“. Той разделил Родопите на девет бунтовни „байрака“ (области, годни да дадат един байрак войскари), оглавявани от по един кърджалийски главатар. Така Синап властвал над Чеч, Дертли Мехмед — над Доспат, Топал Салих — над Девин, Аджи ага — над Ахъчелебийско, Емин ага — над Кърджалийско и Хасковско и пр.71 Впрочем Мехмед Синап, най-значителният главатар от Родопите, сам подчинен на Сирозли Исмаил от Сяр и на назъра на Драма, наложил над планината специфично управление. Това било вече не безразборно плячкосване и сляпо насилие — било именно власт, в чиято основа залегнала кърджалийската „военна организация“. Тя се отличавала от системата на „аянлък-деребейлика“, макар че била — на този си етап — тясно обвързана към нея. (Синап бил подчинен на двамина аяни.)
Такава се оказала фактическата картина на нещата в Южна България към 1796 г. Що се отнася до Северна България, там анархията довела до нова структура на властта едва подир голямата обсада на Видин.
ОТМЕНЯНЕ НА ВСЕОБЩАТА АМНИСТИЯ
В началото на 1796 г. за Селим III било ясно: обявеното, но така и несьстояло се примирие дало отровни плодове. То трябвало да бъде формално прекратено, за да запазела Портата поне привиден авторитет — върховенство, ако не оперативно ръководство над самозараждащите се сили, които идели да се противопоставят на анархията в Румелия. Такива сили назрявали всред мирното население — всред онази негова част, която не се вляла в кърджалийството, ами останала по дюкяните и домовете си, из ограбените селища и по опожарените нивя.
Едва ли с надежди за бойна сполука в обявената повторна офанзива срещу кърджалиите през февруари 1796 г. султанът назначил за румелийски бейлербей Хакъ паша, възлагайки му — чрез многословна, но неконкретна инструкция — да подчинял Румелия. Горчивото красноречие на този документ ни навежда на мисълта, че през ония години сякаш се създал и развил нарочен епистоларен жанр: на „противокърджалийски актове“. Иначе (ако поне половината от съдържанието на въпросния програмен ферман не би била риторика) следваше да заключим, че всички описани дотук действия на кърджалиите били тих пролог към бурната драма, която се разиграла „напоследък“ — т. е. в края на 1795 и началото на 1796 г. Кърджалиите били разсипали издъно не даден район, ами Румелия. Било дума вече не за отделни дружини и главатари, а за всепотапяща анархия72.
Всред този потоп властта все пак различавала някои отделни явления, които особено я стъписвали. Това например, че размирниците (наречени тук между другото „изменници, вероотстъпници“) вършели подривното си дело в съдружество с християните от Румелия73. Това, че кърджалийските вождове се събирали из разни средища да координират своите бъдещи действия74. Че „въстаналото население" подкрепяло тия им действия чрез съгледвачество, чрез снабдяване и укривателство, а също и чрез притока си към дружините им75.
Затуй и Селим III отменил амнистията — той бил осъзнал, че главатарите са я изкористили, за да си осигурят безнаказаност в противодържавни престъпления. Впрочем султанът вменил в дълг на Хакъ паша следните мерки: да поемел командването на орта топчии, а също и на мобилизираните от Анадола части, с които да действа отсам Проливите. Да се установял в Одрин, откъдето ще водят начало наказателните му експедиции. Да блокирал ония селища, където кърджалийските първенци се събират на съвещания. Да прочистел „долините, склоновете, върховете, полята, пещерите и проходите“ от размирници. Да заставел въстаналото население да носи нарочно облекло, за да бъде то разпознавано. Срещу кърджалийските дружини следвало да се воюва с артилерия. Да бъдели унищожавани селищата, известни като източници или скривалища на кърджалии. Да бъдели екзекутирани всички чиновници, сановници или военни чинове, заподозрени като кърджалийски съмишленици и съдейци. Но цялото това бълнуване Хакъ паша бил задължен да въплъти, без лично да напуска Одрин и без много да отдалечава от града своите бойци, за да не ги рискува76.
За изследването са по-съществени ония пасажи от цитираната абсурдна заповед, където се правят констатации: „трябва да признаем, че в Румелия съществува пълна анархия, че властта е премахната, законите не съществуват, страната е разсипана и редът не може да бъде възстановен, защото е излязъл вън от необходимите граници.“77 А поводът за отменяне на амнистията бил там, че кърджалийските дружини вече обсадили и нападали големи градове, като Гюмюрджина, Пловдив, Татар Пазарджик, Димотика и подстъпите към Одрин, и трайно се настанили в не по-малко важни центрове, като Хасково, Султанери, Гюмюрджина, Ахъчелеби и пр.78
Що се отнася пък до заповедите на Хакъ паша, те също били неизпълними до абсурд. Излишно е дори да ги тълкуваме — най-повърхностно сравнение между пожеланията на главнокомандващия и описанието на същевременните събития ще ни увери, че диктаторските му пълномощия били всъщност кух звук. Съмнения в изхода на офанзивата срещу кърджалиите ще да хранел сам Селим III. В края на смелите му препоръки до Хакъ паша намираме иначе необяснимо нареждане: главнокомандващият да не се отлъчвал от Одрин и да не отпращал войските си навътре в Румелия. Тоест Селим III допускал с право, че и новият пълномощник ще си седи в Одрин, обсаден от размирието. Никакви външни по отношение на анархията сили вече не могли да ѝ се противопоставят.
Глава 4
ГОЛЕМИЯТ ПОХОД СРЕЩУ ВИДИН (1797—1799)
След 1796 г. кърджалийството, а и феодалната анархия изобщо достигнали най-високия си връх, за да се задържат с години там. Румелийските земи заживели под своя самосъзрял ред. Румелия и Цариград се оказали в същинска война; правителствените походи из Румелия били наказателни експедиции на вража земя. Местното население, убедено, че тия войски са върли негови врагове не по-малко от размирниците, отхвърлило всякакви поданически задължения към Портата — то изработило собствени методи за самоорганизация и самоотбрана срещу напастта от две посоки.
Що се касае до самозванците из Румелия, след 1796 г. те вече разполагали със свободна територия, те се групирали, установили съподчинение или договорни отношения помежду си. Би било неточно да говорим за техни сериозни действия против централизма през посочените години. Централизмът бил фактически слабо представен из Румелия, та къде по-значими за главатарите или отцепените аяни се очертали сега конфликтите помежду им — борбата за преразпределяне на овладените територии, сфери на влияние или за сюзеренитет.
Опитала дотук и позорни амнистии, и безплодни наказателни експедиции, Портата занапред пак ще се мята от една към друга гибелна крайност, ще извършва сякаш нарочно онова, което стимулира анархията в Румелия. Нека не отдаваме тези мерки — коя от коя по-нелепи — на държавническо късогледство у Селим III. Той бил оставен без избор. Наследството на Османовци било прекалено тежко, та имало преголяма инерция из наклона на разрухата.
Новото, което периодът от 1796 г. внася в изследването на анархията, е обогатената разполагаема документация. Събитията в Румелия сега добили такъв размах, че привлекли интереса на европейските сили. Беглите и неточни, неиздържащи проверка при засичането им с османски източници донесения на дипломатическите агенти в Цариград, датирани от годините до 1796, отстъпили място на понякога всекидневна информация не само върху събитията, но и за състоянието на духовете в столицата, за пренията в Дивана. Европейските агенти от своя страна започнали да поддържат агентура освен в Цариград и в някои провинциални градове; изпращали свои тайни съгледвачи, за да си осигурят точна картина на анархията; стремели се да вникнат в същината на нещата там.
ПРОТИВОКЪРДЖАЛИЙСКАТА ОФАНЗИВА
И КЪРДЖАЛИЙСКАТА КОНТРАОФАНЗИВА ОТ 1796—1797 г.
Хакъ паша, новият пълномощник срещу кърджалийството, проявил известна активност през 1796 г. Той нападнал с. Алъкьой, където бил си построил „конаци и кули“, за да съхранява ограбено богатство прословутият родопски главатар Мехмед Синап, разсипал ги с артилерия и убил Синап. Многобройните легенди из Родопите, посветени на тъмните подвизи, на грамадното богатство и на садистичната жестокост на помашкия главатар, несъмнено съдържат историческа правда, макар че датират почти единодушно смъртта на Синап след 1800 г.1 При все това други, пак родопски предания силно героизират този главатар2.
По данни от дипломатическите донесения Синап се съпротивлявал срещу Хакъ паша с 600 души свои хора, но не устоял на артилерийския обстрел. Едва след смъртта му станало известно, че бил провождал по 200 кесии (акчета или грошове?) на кехаята на султанката-майка, Юсуф ага3. Другояче казано, Синап ще да дължал успехите си не толкоз на своята дружина и на многобройните си сподвижници по места, колкото на интереса, който бил вложил в тия успехи всемогъщият Юсуф ага. Тази пряка връзка между един от най-свирепите главатари и фаворита на султанката майка свидетелства докъде била проникнала корупцията всред висшите кръгове. Нека припомним, че наред с Юсуф ага в Малкия диван заседавали „прогресивните съветници“ на Селим III, мислители и автори, като Махмуд Раиф ефенди, Татарджик Абдулла, Сеид Мустафа Ремиз ефенди и пр.4 И все пак подкупничеството, което прояждало целия имперски апарат, засегнало дори създателите на „низам-и джедид“.
Разгромът на Синап навярно бил един от не многото успехи на Хакъ паша. Както ще видим, пашата ограничавал наказателните си набези из Тракия и Беломорието, отбягвайки да се отдалечава от Одрин. Съвременниците признават на Хакъ паша неговите усилия да се справи с кърджалийството, нападенията му над райони, известни като кърджалийски убежища. Но анархията намирала прекадено много пътища, за да ги пресече той с наказателни експедиции. Чрез жестоки до кръвожадност репресии Хакъ не само наострил против себе си аяните, мирното население, но и се оказал изолиран от всякаква подкрепа в Румелия — изоставили го дори личните му сеймени. За да си гарантира какъв-годе боен ефектив, Хакъ паша прибягнал до съдбоносна за каузата на властта мярка: през 1797 г. той наел на своя служба даалии и арнаути — 5000—6000 човека. Taкa двуостра войска държел той на стан под Одрин, с нея предприемал акции из близките райони5.
Такова развитие в офанзивата на Хакъ паша следва да означим без уговорки като провал. Но едва ли само поведението на командващия отблъснало местните аяни: аянската институция била по органиката си противоцентралистична. Цялата структура на властта над Румелия изключвала успеха на правителствените експедиции тук.
Зимата на 1796—1797 г. била добър повод за Хакъ паша да оправдае безпътицата си. Кърджалиите се изтеглили из мъчно достъпните планински места, а пашата все пак извършил до 10 февруари няколко обиколки из Тракия. После се обявил за болен и заседнал в Пловдив. През туй време Кара Фейзи шетал из равнината6. Големият пожар в Пловдив през същия този месец бил дело на правителствените войски, които се държели като кърджалии. Хакъ паша ги отвел към Казанлък, за да попречи на някои едри главатари от Тракия да преминат в Северна България7.
Надеждите, възложени върху Хакъ паша преди една година, не се оправдали. Безразборните екзекуции, които извършил над сподвижници на размирието, оказали се под ръка; разривът му с аяните из Тракия; неприятелството на Юсуф ага, когото убийството на Синап лишило от голям и редовен приход — всичко това изиграло ролята си. През май 1797 г. пълномощникът срещу анархията бил снет. Решаваща за уволнението уж била голямата кърджалийска контраофанзива, която почнала през пролетта и предизвикала паника в столицата8.
Тъй като Хакъ трябвало да замине за новото си местоназначение, Белград (по-скоро заточение, при тамошните чести бунтове), той разпуснал войската си, съставена предимно от кърджалии. Под претекста, че не бил им заплатил, те разграбили и опожарили Калофер. Твърде бледо упование възлагала властта върху Мустафа паша, новия румелийски бейлербей. Портата му изпратила 600 топчии, но и той държел на плата 1000 кърджалии, „тъй като бил родом от Гюмюрджина, голямо кърджалийско гнездо“. Очаквал се конфликт между него и аяна на София, с когото имал стара вражда9. Ще рече, новият бейлербей нямал достъп дори до центъра на бейлербейството си.
Никакви оптимистични събития не последвали смяната на главнокомандващия. Големи размирни съединения опустошавали двата бряга на Марица, укрепявайки се в някои тракийски села. Тази контраофанзива се центрирала в многочислен кърджалийски „поход“. Той разорил селищата непосредствено под Одрин, след като бил свършил същото в Пловдивско и Чирменско. Местните аяни получавали ултиматум от знаменития вече Кара Фейзи, с който той им изисквал крупни суми (по 10 хиляди гроша в пари и толкова в натура), за да опразнел околността. От Одрин — като град многолюден и богат — било изискано още повече. Над 20 000 бежанци от изстрадалата Източна Тракия потърсили приют зад стените на Цариград, като изнесли из огъня единия гол живот. Но анархията имала вече яки пипала в самата столица — тук бил разкрит голям заговор в полза на румелийските размирници. По някои слухове, ликвидирани били 1500 заговорници, докато арестите продължавали10.
Дори не всички сведения в това дипломатическо донесение да бъдат верни, явно е, че през лятото на 1797 г. кърджалийството приело незнаен дотогава размах. Той бил не само териториален (въпреки че и териториално бил внушителен); нападенията на Кара Фейзи и други тежки главатари непосредствено заплашвали Одрин, събирали от големи селища тежък трибут, парализирали одринската войска. Освен туй обаче кърджалийството надраснало собствените си бойни методи, образувало походи. Те му осигурявали победи и едра печалба. Така офанзивата на Хакъ паша всъщност заставила кърджалийството да се уедри, а това му позволило да се впусне в походи. Този качествен момент в развитието на изследваното явление трябва да бъде силно подчертан в противовес на всеобщото схващане за стихийния характер на явлението. Явно е обаче, че през 1797 г. кърджалийството вече било не съвсем стихийно, щом образувало съединения и дори походи към столицата. Този прелом бил предшестван от „съвещания“ на размирниците, споменати във фермана по отменяване на амнистията. Тоест кърджалийството се стремяло да координира своите хаотични дотогава действия, съсредоточавайки ги срещу централизма.
Що се отнася до големия противодържавен заговор в Цариград, дял в него вероятно имал Пазвантоглу, който именно през 1797 г. взел да се занимава и с агитация. Не е изключено някой от главатарите също да бил се сдобил с привърженици в Цариград; походът на кърджалиите из Източна Тракия би изглеждал неоправдано дързък, ако не подозрем тайно съдействие за сполуките му и отгоре. Все в този ред нека отбележим, че през юни избухнали еничарски бунтове в Смирна, Кандия и другаде — покровителството, което Пазвантоглу обявил, че поема над оскърбените от Селимовите реформи оджаклии, донесло резултат11.
В такава обстановка Мустафа паша получил, а сетне и отправил заповед до длъжностните лица в Софийско и Пазарджишко за преследване на кърджалиите, разбити от Хакъ паша и укрили се в планините, в местността Лъджа между Гюмюрджина и Фереджик12. Но след като цяла Източна Тракия била заляна от размирници, какво би допринесло изтребването на една дружина, установила се в дадена местност? Не е изключено властта да се опитвала да довърши всъщност единствената си засега победа над кърджалиите: разгрома на Синап. И наистина акцията протекла успешно за Мустафа паша13.
Кърджалийските победи из Източна Тракия ставали тъй застрашителни, че срещу „похода“ трябвало да бъде призован от Анадола бейлербеят ѝ Ало паша. Той идел на помощ на Одрин с 10 000 еничарски бойци, понеже градът не само бил обсаден от кърджалиите, ами те заели вече и някои негови предградия, за да упражнят натиск и да получат изискания голям откуп14. Намесата на Ало паша била ефикасна. Неговите многочислени бойци още не били заразени от въздуха на Румелия. Кърджалиите, водени от Кара Фейзи, се озовали между войските на Ало паша и Мустафа паша. Затуй отстъпили към планините, но правителствените части не ги преследвали по разбираеми съображения15.
За отбелязване е, че през лятото иа 1797 г. правителствените войски неочаквано печелят някои схватки с кърджалийството. Това може да се обясни с две причини. Първо: наглостта на кърджалиите стигнала дотам, че те вече напъплили Източна Тракия, позволили си обсада на втория имперски град на Балканите, Одрин. А из тия равнинни, близки до столицата места бойците на Портата се усещали що-годе сигурни, т. е. смеели да се появят. Второ: Портата хвърлила значителни анадолски части в Румелия — дислокация, която била замислена от 1796 г. Както бе подчертано, румелийските еялетлии, сеймени и пр. наемници се оказали досущ негодни, когато било въпрос до сражения против кърджалиите. Между едните и другите фактически не съществувала разлика в произход и социална принадлежност, а оттам — и в умонастроенията им. Затуй пък анадолските части тук се чувствали завоеватели — външна сила, враждебна на Румелия. Само така си обясняваме иначе изненадващите сполуки на Ало паша.
Той по-право бил назначен за един от тримата командващи срещу размирието (успоредно с Мустафа паша в София и Осман паша в Силистра) през юни16, но влязъл в бой през юли. Султанът възлагал големи очаквания именно на анадолците. Понеже било ясно, че настъплението срещу кърджалийските сили не може да успее само при един фронт, тъй като размирниците се укривали из планините и опазвали от унищожение, необходимо било да бъдат те притиснати едновременно от три страни — откъм Северна България, Софийско и Одринско. Селим III (все в стила на „противокърджалийската епистолика“) излагал оптимистични планове. По повод размирните сполуки на бившия севлиевски войвода Али и на Гяур Имам (сполуки, които позволили на двамата главатари да овладеят Плевенско, Ловешко, Търновско и Никополско) султанът начертал стратегема за тристранно настъпление срещу Средна Северна България, което следвало да я прочисти основно17.
Много скоро се разбрало обаче, че командващите не смеели да придвижат войските си, за да не ги срещнат. Така Мустафа паша не помръднал на изток от Пазарджик, а Ало си седял в Одрин. Първият твърдял, че държи бойците си в Пазарджик, за да попречи на кърджалиите от двата бряга на Марица да се обединят. Ало паша пък бил практически обсаден от 2000 кърджалии, които разорили Одринско и застрашавали самия стан на пашата18. Поведението на войските му било по-зло и от кърджалийско. Полудивите анадолци стрували на населението от Одринско 7000 гроша дневно освен контрибуцията от 100 кесии, освен пладнешкия грабеж, поради който местните жители затворили и взели да охраняват одринските безистени и пазари. Тъй пребиваването на анадолските войски в Източна Тракия ѝ се отразило по-тежко от кърджалийската напаст. А едрите главатари най-сетне се изтеглили, но не по-далеч от Казанлък, където се установили да наблюдават движенията на пашите19.
Тъй или иначе тройното командване припечелило известни успехи. В Цариград те били представени като край на кърджалийската опасност. Говорело се упорито, че част от главатарите отново щели да се съберат на съвещание с представители на властта, а то щяло да бъде последвано от нова амнистия. Извън това решено било да се включат повече размирници във войската, като арнаутите бъдели прибавени към силите на Мустафа паша, а кърджалиите — към анадолските части на Ало паша20.
Тази игра монотонно се повтаряла. Портата бързала да обяви ефимерните си сполуки за съдбоносна победа и мигновено да дари амнистия на държавните престъпници, които продължавали да узурпират властта ѝ по места. Защото — също еднообразно — тя замисляла следващия си стратегически ход: нова офанзива против Пазвантоглу.
Тези свои две основни задачи — кърджалийството и Пазвантоглу — Портата възнамерявала да ликвидира поотделно. Опитвайки поход против Видин, властта амнистирала главатарите; опитвайки поход против главатарите, тя амнистирала Пазвантоглу.
Впрочем докато сменяла главнокомандващи срещу кърджалийството отсам Балкана, докато печелела тук сражения или си внушавала, че ги печели, властта изтървала положението отвъд Балкана. Там същата 1797 г. окончателно поляризирала местните сили, предизвестявайки, че откъсването на Северна България от властта на Дивана предстои непосредствено.
ВОЕННИ, ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКИ И ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКИ ХОДОВЕ
НА ПАЗВАНТОГЛУ ПРЕЗ 1797 г.
Самият Пазвантоглу през въпросната година променил на няколко пъти диспозицията си спрямо Портата, показвайки на какво е способен като честолюбец, демагог, политик и стратег. Неговата агитация проникнала и намерила добра почва дори в някои столични среди, с което интересът на външните сили към видинския отцепник (по чин все още само еничарски ага на крепостта) пораснал.
След февруари 1796 г. започнала офанзивата на Хакъ паша, през май 1797 г. тя била продължена от Мустафа паша, а през юни към нея присъединил анадолците си Ало паша. Това принудило част от кърджалийските съединения, действащи дотогаз из Южна България, да се прехвърлят в Северна. Из пътя си те спрели в Казанлъшко, подлагайки го на грабеж и палеж. Въпреки ферманите никой командващ не бил овладял старопланинските проходи, през които размирниците спокойно преминали. Проходната защита била възложена на местното население21. Но, общо взето, до лятото на 1797 г. кърджалийската концентрация северно от Балкана се увеличила.
Още на 13 февруари севлиевският войвода Хасекизаде Хасан ага докладвал за големи кърджалийски нападения над Търново, Севлиево и Никопол — този доклад трябвало да бъде тайно препратен до Портата чрез един никополец без определено звание. В допълнение към него доклад войводата приложил втори, от същата дата, с който уведомявал властта, че нападащите главатари били „хора на Пазвантоглу“22. Така верният на властта войвода я уведомил за събитията, намирайки се под вража обсада в Севлиево.
Той, уви, не знаел всичко по въпроса: през февруари Търново било не само нападнато, но и превзето от голямо кърджалийско съединение начело с все още неизвестния Кьопрюлюоглу, беглец из Белград. Подозирали го, че бил направляван от Пазвантоглу, който през същия месец се държал в привидно покорство. Като контрамярка Хакъ паша разположил войска в Казанлък, за да не позволи на кърджалиите да заемат Разградско и Русенско или да се върнат в Тракия, тъй като имали много съчувственици дори в Одрин и Цариград23.
В тия най-големи центрове ужасът пред Пазвантоглу нараствал — говорело се, че освен Търново били овладени и Сливен, Свищов, Ниш. Австрийският интернунций смятал, че слуховете приписват на отцепника всъщност неорганизираните действия на даалии или белградски еничари, които „боготворели своя вожд заради справедливостта, дързостта и щедростта му“24.
Паниката обхващала и малцината оцелели представители на Портата в Северна България; те настояли силистренският валия да придвижел войската си до Никопол, за да парира по-нататъшните подстрекателства на Пазвантоглу25. А мухафъзът на Видин Абди паша бил дотам парализиран от съчувствениците на отцепника, че не успявал да отправи дори един куриер до Портата, ами си служел с тайни връзки. Чрез тях той я уведомил как вече не смогва да следи низките козни на Пазвантоглу, които изниквали с голяма честота. Напоследък Осман бил се срещнал с бившия войвода на Севлиево — Али ага. Понеже заповедите изисквали и от Видин да бъдат изпратени войски в помощ на Хакъ паша, видинският мухафъз събрал 3000 души, но подозирал началниците им в сговор с Пазвантоглу.
Пристигнала в Търновско, въпросната войска останала без снабдяване, та заплашвала с бунтове и грабеж. В замяна на туй наоколо държали по 1000 души Тръстениклиоглу и Гяур Имам. А агитатори за „видинските работи“ вече проникнали надалеко, дори в Битоля. По същото време в Добруджа (в тила на Тръстениклиоглу, който вече се очертавал като евентуален, макар твърде несигурен съюзник на Портата в Северна България) размириците се усилили. Там като „човек на Пазвантоглу“ се проявил Йълъкоглу, който вилнеел из Добричко от началото на годината. Той нападнал с 300 души дружина Добрич, но бил отблъснат от гражданите, дал жертви и се оттеглил, продължавайки да съсипва околността26.
Следователно хората на властта в Северна България били недееспособни — щом се оставили Пазвантоглу да ги притисне от две страни. Връх в дързостта на видинския еничарски ага било нападението над Никополската крепост — една от най-важните за Портата опори отвъд Балкана. Никопол бил обезкръвен поради върлуващата чума, но едва ли там трябва да търсим причините за капитулацията му. Падането на Никопол, неговото опожаряване и разорение накарало Портата да призове към тази своя последна вярна крепост в Подунавието войски чак от Шкодра, Крушево и Вълчитрън27, понеже не смеела да разчита на бойци, събрани от близки до огнището на бунта райони.
През март до столицата си пробила път прокламацията, обявена от Пазвантоглу, след като превзел Никопол. И тъй още привидно покорен през февруари, той скоро открито изстъпил срещу Портата. А прокламацията му заслужава внимание като част от многопосочната демагогия на отцепника.
„...Пазвантоглу, който току-що развя знамето на бунта, заявява в тази прокламация, че той стоял начело не на скитници, нито обирници, както би могло да се повярва или пък хитро да се разпространява, а на истински чисти мюсюлмани, движени от същите принципи като него и грабнали като него оръжие, за да опазят мюсюлманската вяра и да удържат целостта и чистотата на османските нрави и обичаи срещу корумпираната власт, стараеща се да ги подмени с всичко най-долно и развратно от европейските и ненавиждащо военната дисциплина — нещо, което нито той, нито хората му някога ще възприемат. Пазвантоглу завършва със заплахата да се появи в самия Цариград начело на сто хиляди души, за да взриви тези нововъведения, съдбоносни за Османската империя, чиито устои те подкопават и предизвестяват близката ѝ гибел, ако правителството не побърза да ги отмени.“
По-нататък, съобщавайки на емигрантския френски крал Луи XVIII някои собствени наблюдения, неговият представител при Портата Шалгрен писал: „Ако би било възможно да изпълни заплахата си, Пазвантоглу ще се опре тук на 2/3 от истинските мюсюлмани, възмутени, както него, от опасните новости. Те говорят за тях с толкова презрение, с колкото и ненавист. А еничарите несъмнено ще увеличат неговите сили... Той карал да го наричат султан Осман, на името на прочутия халиф, наследил Омар...“28
Аналогични сведения отправил до своето правителство и австрийският интернунций Рат-Кил. С тази разлика, че се спрял предимно върху политиката на отцепника по отношение на християнското население в Северна България, изтъквайки популярността на Пазвантоглу29. В такъв смисъл се изразили и руските консули в Букурещ или Яш — те пък били склонни силно да преувеличат човешките ресурси, с които Позвантоглу разполагал. Руските представители ги определяли на 120 000 човека30.
Интересът на европейските сили към отцепника не бил случаен — той щял да изиграе съдбоносна роля за Пазвантоглу и видинското отцепничество. Последното десетилетие на XVIII в. било запълнено с преломния конфликт, започнал от Франция и разразил се в брожения из някои други европейски страни. Легитимизмът бил нащрек, в отбрана пред ранната военна експанзия на Френската република от 1797 г., а събитията из Румелия започвали да му напомнят неговия крах на Запад. При цялата мюсюлманска реакционност на част от програмата му в друга нейна част Пазвантоглу прокламирал опасни новости по отношение на експлоатираните. Това било достатъчно, за да бъде алармиран застрашеният от Френската революция феодален легитимизъм. В отцепничеството на Пазвантоглу европейските наблюдатели долавяли призрака на една нова гражданска война — в Румелия. Твърде показателно издава ужаса пред нея В. П. Кочубей: „Разбойниците са превърнали Румелия във втора Вандея.“31
Осман Пазвантоглу отлично съзнавал, че неговото отцепничесгво привлича погледите на външни сили към Видин. За отцепника било ясно, че интересът на Русия или Австрия към него е недоброжелателен — двата вековни врагове на Турция именно в този исторически момент били особено заинтересовани в мира из балканските провинции на Османската империя. Затуй пък възвестеното още през 1792 г. от Конвента решение да бъде оказвана военна помощ на всяко революционно движение из Европа обнадеждило и Пазвантоглу. Всъщност сведенията за негови връзки с Франция датират от 1797 г.
През март Обер дю Байе, представител на Директорията в Цариград, уведомил правителството си, че чрез посредничеството на „един грък“ получил от Пазвантоглу послание, в което отценникът възхвалявал новата държавна уредба на революционна Франция, показвайки колко е информиран в международната политика. „Нали усещате, гражданино министър — писал Дю Байе на Талейран, — че този така образован човек един ден или ще управлява империята, или ще бъде убит.“32
По-нататъшните бойни операции на отцепника из Северна България били следени от представителя на Директорията в Букурещ — Кара Сен Сир, — който от есента на 1797 г. бил акредитиран в Цариград. Сен Сир именно разкрил осведоменост по случая Пазвантоглу, давайки висока оценка на личните качества и на умната и перспективна вътрешна политика на отцепника: „Той е укрепил добре Видин на Дунава и непрестанно поддържа гарнизон от 12 000 души, всички дълбоко предани на каузата му. Оттам разпраща заповеди, издава присъди по вероизповедни и административни въпроси. Правосъдието му е твърдо и бързо върху подвластната му земя, която обхваща почти цяла България. От него се боят. Населението там е товарено с по-малко данъци, отколкото в останала Турция — това е една от основните черти на неговата политика.“33
Като я описва от ясни буржоазни позиции, Сен Сир дефинира и целите на външната политика на Пазвантоглу: „Той не обича русите и не може да понася немците. Но този бунтовник знае, че не би устоял срещу Портата, ако една външна сила се обяви против него, освен ако друга пък не би го подкрепила — ето истинския възел на политиката му.“34
По това време Пазвантоглу вече бил опитал да се свърже с Директорията чрез цариградския ѝ представител. Той бил отправил и до Сен Сир „един от своите приближени секретари, грък“, след което многократно сондирал представителя на Директорията за нейното разположение към каузата му. Резервите на Сен Сир, неупълномощен да преговаря с един бунтовник, постепенно били преодолени — той все по-горещо препоръчвал на Талейран отцепника, когото гледал тук едва ли не като идеен съмишленик35. Но до края на 1797 г. Директорията не се ангажирала с никакви връзки с Пазвантоглу. Очевидно до мира в Кампо Формио тя поддържала начертаната от Конвента източна политика: да не си създава допълнителен враг в лицето на Портата чрез революционна агитация из Турция36.
Впрочем, докато активно работел за разширяване на своите владения, Пазвантоглу гледал далеч — той правел опит да се заяви в голямото раздвижване из Европа, предизвикано от ранните походи на Френската република; правел опити да създаде външна подкрепа за своето растящо честолюбие. Мирът в Кампо Формио, който между другото сложил край на венецианската власт над някои йонийски острови, ги обособил в република под френско управление. Френските власти веднага потърсили връзки с пашите-отцепници, албанци; така започнали взаимоотношенията между Али Тепеделенли и Директорията например37. Добре въведен в международната политика (Сен Сир допринасял немалко в тази насока, осведомявайки редовно видинския си агент по тамошните събития)38, Пазвантоглу с право смятал, че Директорията ще направи завой в източната си политика, понеже вече имала свои интереси на Балканите. Тъкмо той настойчиво взел да търси нейното приятелство, през ранната зима на 1797 г. постоянният му агент бил арестуван в Цариград и убит след жестоки изтезания39. Това за кратко прекъснало връзките между Видин и Директорията, възобновени едва при големия поход против Видин.
Но нека се върнем към пролетта на 1797 г., за да проследим военните прояви на Пазвантоглу, които принудили Портата към въпросния поход.
Докато султанът се колебаел между нов опит за офанзива или за компромис с едрите главатари, тайната среща между Пазвантоглу и бившия севлиевски войвода дала резултати: през март последният с 400—500 конни кърджалии превзел Плевен. Валията на Силистра Осман паша междувременно заседнал в Никопол, но чакал още подкрепления, за да потегли срещу Плевен. А в Плевен вече били пристигнали и главатарите Маджар Али и Гяур Имам с големи съединения. Валийските шпиони донасяли непрестанно за успехи на кърджалиите: разорени били 7—8 никополски села, понеже валията се намирал именно в Никопол. В замяна на туй обаче редица селища във Врачанско, Видинско, Нишко, Оряховско, Плевенско и Ловчанско били се присъединили изцяло към кърджалийския съюз. Всички техни жители, годни да носят оръжие, си подали ръка с кърджалиите, та валията не набрал от изброените области никакво опълчение. Заявявайки, че ще упорства в борбата си срещу размирниците, Осман паша все пак съветвал да бъдат изслушани представители на онова население, което се съюзило с кърджалиите40.
Така през февруари—април Пазвантоглу разширил територията от Видин до Габрово, Търново и Свищов. От това време датира и едно застрашително за централната власт явление: редица селища из Северна България се обявили на страната на Пазвантоглу, взели да поддържат с оръжие или чрез снабдяване неговото отцепничество. Тоест още преди големия поход против Видин населението на част от Северна България вече било привлечено от Пазвантоглу, който му обещал смекчена експлоатация и равноправно отношение към християните.
Авторитетът на Пазвантоглу растял — из Румелия агентите на Австрия не били чули лоша дума за отцепника. Напротив: населението му желаело успехи. От тази позиция на реално надмощие той започнал открити преговори с Портата, използвайки посредничеството на влашкия княз. Пазвантоглу обещавал да отдели своята войска от кърджалийските части и отричал участието си във всякакви противодържавни действия, като хвърлял вината за безредиците в Румелия върху снетия Хакъ паша41. През май 1797 г, отцепникът действително преустановил явни връзки с главатарите на Средна Северна България. Това обнадеждило централната власт. В началото на юли на румелийския бейлербей Мустафа паша било наредено да съедини силите си с тези на анадолския — Ало паша, та двама да потеглят срещу кърджалийските дружини, разположени из Ловешко, Търновско и Никополско. В тази акция трябвало да участва и валията на Силистра Осман паша42. (Разпореждането не споменава Пазвантоглу, неминуемо обвиняван през предходните месеци за всички безобразия на кърджалиите отвъд Балкана.) Изводът, че през лятото на 1797 г. Портата разчитала на видинския отцепник за борбата си против размирниците, е подкрепен и от друг документ — до Пазвантоглу, датиращ от 10 юли. Нему се заповядвало да осигури храни и боеприпаси за войската, на която предстояло да действа срещу кърджалиите в Северна България43.
Към края на юли в столицата се разчуло, че големи кърджалийски обединения били разбити тук и там, без тия новини да са конкретни44. А Портата набързо обявила новата амнистия на кърджалиите и включването им във войската на Мустафа паша45.
Види се, че през септември 1797 г. Портата пак решила, че е необходим такъв тактически маньовър. Може би Мустафа и Ало действително постигнали успехи против кърджалиите; може би те мамели и Цариград за размера на успехите си; може би сам султанът държал да вярва на такива заблуди; може би султанът лично лъжел, че вярва. Във всеки случай едногодишната война, обявена на анархията като цяло през 1796 г., отново завършила с примирие, въпреки че междувременно не било се случило нищо съществено, различно. Изглежда, по същия начин през май тихомълком бил помилван за пети път Осман Пазвантоглу, който до есента се държал неопределено или дори определено враждебно. Но ясно е, че към септември Портата взела ново (засега негласно) решение за генерален удар против видинския отцепник, та се стараела да си осигури мир и ред южно от Балкана.
Откровено погледнато, централната власт нямала причини за оптимизъм — нещата в Румелия се развивали все по-зле за нея. Към досегашните ѝ грижи тук се прибавила чумата, която опустошавала освен Сърбия и Дунавския бряг46. Извън това случило се неизбежното: двамата уж победоносни командващи паши, Мустафа и Ало (през протеклите месеци те правили всичко възможно, за да не срещнат войските си, които таели дълбока взаимна ненавист), най-сетне стигнали до отявлен конфликт. Тъй като Ало настоявал да получи румелийското бейлербейство, вече възложено на Мустафа паша, тъй като отказвал да се прибере с войските си в Мала Азия, той фактически установил своя власт над Одринско и близките области, където събирал тежък трибут, вършел безчинства и не допускал намесата на Цариград. А Мустафа сдържано изчаквал, тъй като се боял, че едно генерално сражение със съперника му ще го лиши от бойци — те щели да прибягат при Ало паша. Арбитър в този нов вид размирие на румелийска земя не можела да бъде Портата естествено. Двамата паши се надявали на Пазвантоглу — ако се обявял на страната на единия или на другия военачалник, той би наложил безусловно неговото надмощие47.
А кърджалийската амнистия и сблъсъкът между пашите датирал от началото на октомври. Отделни известия говорят, че по същото време Портата вече замисляла голяма акция против Видин, като изтъквала непригодността на Ало паша за главнокомандващ в нея48. Не е изключено повод за откриване на новите неприятелства да са дали някои едри кърджалийски главатари, известни като сподвижници на отцепника, а именно: Кара Хасан, Манаф Ибрахим и Исаоглу с 300 души, Кара Фейзи, Дженекчиоглу Кара Мустафа и Еминджик с 800 души. Изброените главатари вилнеели из Берковско, Пиротско, Знеполско и Брезнишко през м. септември49. С една дума, Пазвантоглу само на книга съдействал на Портата против кърджалиите в течение на половин година, а подвластните му главатари фактически си вършели работата и през този срок.
Разтревожена от възраждащите се заплахи, Портата взела отчаяни мерки да се отърве поне от анадолците на Ало паша, които успяла да отпрати дома им в края на ноември50. Тяхното изтегляне от бойния театър било сигнал за нов взрив на анархията, сега оглавена от Пазвантоглу:
„Дръзкият блясък, който Пазвантоглу току-що придаде на своя бунт, като нападна и опожари Никопол (който изглеждаше, че държи да устои срещу ударите му), доказва, че този водач е успял да се засили благодарение на дезертьорите от османските армии, на остатъците от кърджалийски съединения и на всички недоволници, които е създал режимът на румелийския бейлербей.
Докато Ало паша беше в Европа, той (Пазвантоглу, б. а.) играеше между двамата командващи, ласкан от тях, хранейки лъжливите им надежди и заздравявайки мълчаливо всички крепости и укрепления, които владее. Между другото той е заобиколил Видинската крепост с твърде широк воден ров, който се съединява от два моста с Дунава. Той заплашва, че ще срине Русе, ако жителите му не се подчинели на неговите заповеди. Той би станал господар на Влахия, чиито преки връзки със столицата биха били напълно отрязани.“51
С една дума, Осман Пазвантоглу запазил приличие до оня миг, когато останал с един враг в Румелия: Мустафа паша. Отцепникът просто изчакал да бъде разрешен конфликтът Ало — Мустафа, за да не предизвика чрез своите действия единодействие помежду им. А неговото изчакване всъщност било подстрекателство в този конфликт. Щом нещата се изяснили, Пазвантоглу не отложил дори със седмица своята атака — превзел отново Никопол. Отпор очевидно той не срещнал.
Твърде възможно е Пазвантоглу да е предприел на нова сметка враждебни действия, бидейки осведомен за предстоящия поход срещу Видин, който вече бил в подготовка — както ще видим, отцепникът имал своя „партия“ в Цариград. Твърде възможно е неговото нетрайно покорство през част от 1797 г. да било също изчакване: Пазвантоглу се надявал да получи чрез тайни преговори пашовски сан, но не го получил. Санът паша пък му бил необходим, за да встъпи в официално качество (а не като прост самозванец) във връзки с външните сили и по-точно с Франция, която вече например преговаряла с Али паша Тепеделенли. Много възможно е тази нова експанзия на видинския отцепник да се дължала на зараждащото се негово съперничество с русенския аян.
Подунавието явно било тясно за двамата еднакво честолюбиви самозванци; явно било, че тяхната вражда тепърва ще набъбва. Впрочем сега Пазвантоглу заповядал настъпление на своите части покрай Дунава към Русе, при което действията им имали дълбочина и в равнината. Според думите на пратеника му до Сен Сир цел на отцепника било господството над Влахия, заради което той трябвало да овладее Русе — ключа към отвъддунавските земи52. Тази експедиция на кърджалиите, направлявани от Видин, Мериаж отнася към зимата на 1796 и пролетта на 1797 г.53, но тя всъщност се състояла през есента на 1797 г.
Експедицията срещу Русе и Влахия се осъществила под началството на Кара Мустафа — един от „генералите“ на отцепника. Само със 100—200 конници той прехвърлил Дунава при Оршова, стигнал Букурещ, проникнал в княжеския дворец и с оръжие в ръка поискал от княза Ал. Ипсиланти да му предаде оставените на съхранение тук богатства на никополския аян, премахнат от Пазвантоглу. Обискирайки манастира Въкърещ, Кара Мустафа поставил под терор влашката столица и се изтеглил обратно на 8 ноември подир двудневни непрекъснати преговори с болярството. Паниката пред дружините на Пазвантоглу, която обхващала Букурещ и изобщо Влахия подир този първи, но убедителен набег на Кара Мустафа, си имала основания — с него се сложило начало на системните в бъдеще нападения на кърджалийски съединения над отвъддунавските земи54.
ИДЕОЛОГИЧЕСКА И ВОЕННА ПОДГОТОВКА ЗА ПОХОДА СРЕЩУ ВИДИН
(НОЕМВРИ — ДЕКЕМВРИ 1797)
Сега войната против Видин, замислена още преди описаните събития в Северна България и Влахия, вече се налагала въпиющо.
Портата разпратила инструкции, съгласно които местните аяни трябвало да бъдат ласкани и привличани чрез подаръци, понеже разчитала на техните еялетлии в предстоящата голяма кампания55. Князът на Влахия — вече пряко заплашен — заявил, че ще окаже помощ в провизии на войната против Видин56.
На 29 ноември, веднага подир набега на Кара Мустафа до Букурещ, румелийският бейлербей получил нареждане да локализира бунта в Северозападна България, като не допусне нито един размирник, намиращ се южно от Балкана, да се прехвърли отвъд57. Аналогична заповед била получена в София на 31 декември. Тя констатирала, че напоследък към Видин се съсредоточавали маса сеймени — арнаути и кърджалии. Аяните на Валона, Солун, Сяр, Охрид, Крушево и пр. и най-вече румелийският бейлербей щели да отговарят, ако пропуснели дори един човек да премине „оттатък“58.
Тъй Портата не хранела илюзии по популярността и перспективите на своя противник: към Видин се стичали всякакъв род недоволници и професионални вече размирници. Към Видин било устремено всичко, годно да носи оръжие, а не намерило — в течение на повече от десетилетие — кой да заплаща неговия боен занаят. Характерен е един термин в цитирания документ, който иде да обобщи отделните разновидности размирници: „караджа- овалъ“. Освен него в същия документ е употребен само още един: „арнаути-сеймени“. Ще рече, след като изключела от контингента на анархията наемниците албанци, останалата част от този контингент била означена като „караджаовалъ“. То ще рече човек, по произход от Караджаова (черничко поле)59. Очевидно този нов термин се появил по фонетично сходство с „Кърджа Али“. Съществено в случая е, че властта го смятала за обединяващ, що се отнася до отделните видове участници в анархията.
През последните дни на ноември и през първите на декември Портата проявила трескава активност в конфликта си с Пазвантоглу, очебийно подплашена от първите притезания на отцепника над Влахия. Както съобшава барон Рат-Кил (неговите донесения от този период са понякога по две на ден). Диванът непрестанно заседавал, за да обсъжда мерки против бунтовника, за чиито успехи и привърженици из Цариград вървели легенди. Знаело се, че Пазвантоглу имал „невероятно влияние върху народа от ония краища и нищо не ласкаело повече последния от това да го вижда свой покровител срещу ненавистните нови облагания, наложени от Портата“. Наистина докато изискал от Влахия 3000 кесии контрибуция чрез Кара Мустафа, отцепникът не товарел населението на Северна България с никакви тегоби60.
През същите дни в столичните среди се затвърдило убеждението, че Пазвантоглу възнамерявал да обедини всичките сили на анархията, за да се домогне до Османовия престол61. Такова убеждение (достатъчно подкрепено от размера на събитията) предизвикало паническа реакция у властта: Портата официално се обърнала към Австрия да ѝ съдейства в борбата против Видин. Това съдействие трябвало да се изрази в блокада на Средния Дунав и в подсилена охрана на Банат. По мнение на интернунция Австрия следвало да запази поне неутралитет в предстоящия конфликт като компенсация за лоялността, която ѝ засвидетелствала Портата през последната Френско-австрийска война. Извън туй Рат-Кил смятал, че ако Пазвантоглу смогне да наложи своя власт дори само по Долния Дунав, то интересите на Австрия все пак биха били накърнени62. Това становище за отношението на Австрия към Видин трябва да се запомни — то се отразило тежко върху шансовете на самозванеца.
На 3 декември Рат-Кил съобщил, че Пазвантоглу бил обявен вън от закона, прокълнат и уличен63. Трябва да се възползваме от неговото сведение, за да датираме иначе недатираните 4 фетви, известни на историографията64.
Знайно е, че към фетва (отговор на въпрос по религиозно-правната част, отправен към шейх-юл исляма) султаните прибягвали в случай на върховна нужда. Многозначително е обстоятелството, че Портата се намирала вече от години в гражданска война, но не била изискала фетва срещу кого да е от своите могъщи противници из Румелия, а такива фетви тя смятала за необходими именно през декември 1797 г. и именно срещу Пазвантоглу. Туй доказва, че в негово лице властта виждала не просто опасен отцепник, а рушител на нейните устои. Плодотворната демагогия на Пазвантоглу навявала на Портата страх, при който тя не подбирала средства. Така Осман Пазвантоглу, видински еничарски ага, чифликчия и откупчик на данъци, се оказал онази изключително важна личност, срещу която бил ангажиран със задължителното за всички правоверни свое върховно мнение сам шейх-юл ислямът.
Неговите фетви били донякъде едносложни. Първата указвала, че вярата допуска да бъдела започната истинска война с всички родове оръжие против Пазвантоглу, тъй като той бил доказан бунтовник и узурпатор. Втората позволявала да бъдат избивани привържениците на бунтовника. Третата провъзгласявала всеки боец, комуто предстояло да загине във войната против Пазвантоглу, за „шехит“ (паднал за вяра), а всеки оживял участник за „гази“ (победител). Четвъртата разрешавала да бъдат съдени по шериата Пазвантоглу и сподвижниците му, ако обсадената им крепост би била превзета, а те — пленени65.
Идеологическата обосновка, която Селим III подложил под големия поход против Видин, била: война за вярата. С това султанът не само подклаждал традиционната жертвоготовност на мюсюлманина в подобна война; той се постарал да измъкне из ръцете на Пазвантоглу поне едно от идеологическите му оръжия — защита на вярата, на „стария закон“.
Впрочем когато пристъпим към оценка на настроенията в Румелия през предстоящия период, когато определяме социалната същност на запълнилите го събития, нека не забравяме един много съществен факт: изострената към края на XVIII в. идеологическа борба. Редки били прецедентите, при които османските султани прибягвали до идеологическата обосновка „война за вярата“ против вътрешен враг мюсюлманин.
Произнесени в края на ноември, фетвите против Пазвантоглу били последвани от други идеологически по същество мерки. Тъй като отцепникът бил популярен между еничарството — изстъпвайки като негов закрилник срещу низама, — Селим III настоял именно оджакът да се ангажира със становище срещу Пазвантоглу. Еничарският ага в столицата бил заставен да свика събрание на офицерите и ветераните на Цариградския оджак, пред което били прочетени всички доклади и молби за помощ от органите на властта в Никопол, Кула, Силистра и Русе по бунта на Пазвантоглу. Въз основа на тях присъстващите се изказали против „споменатия отстъпник, безверен предател, който спада към разбойниците“, обещали да бъдат верни „приятели на своя приятел“ — султан Селим III — и да предприемат срещу Пазвантоглу всичко, което той им заповяда66. На същия ден великият везир уведомил султана, че еничарското събрание решило да бъдат отнети на бунтовника неговите послужебни владения и да бъде лишен от еничарски привилегии67.
Столичното еничарство впрочем гласувало в подкрепа на Селим III, срещу чийто „низам-и джедид“ след 1791 г. било роптало глухо или гласно. Портата обаче не се задоволила със становището на столичните еничари (които и не можели да постъпят другояче), та отправила окръжно до провинциалните оджаци: еничарският ага уведомил провинциалните оджаклии за взетите в центъра решения. Той подробно изброил престъпленията на Осман Пазвантоглу спрямо държавата и оджака, обосновал идеологически предстоящия поход против Видин. Окръжното обявявало вън от закона ония еничари, които вече стояли на страната на Пазвантоглу или тепърва биха застанали - те също щели да бъдат лишени от владения и привилегии. Затуй пък ония от тях, които биха се разкаяли за извършеното, щели да бъдат напълно опростени, стига да вземат участие във войната срещу Видин.
Все с това окръжно еничарският ага се обръщал и към населението на Видин. Понеже то било подкрепяло отцепника, султанските войски щели да са безпощадни към него - да обстрелват с артилерия Видин и да го унищожат. Разсипията му можела да се избегне, ако видинци сами предадели своя господар68.
Апелът на столичното еничарство преследвал агитационни, а не оперативни цели: централизмът се стремял да обвърже оджака, напълно премълчавайки въпроса за прокламираните принципи на „низам-и джедид“. Не без значение е обаче, че същият призив еничарският ага отправял и към населението на Видин т. е. властта съзнавала, че раята играе и ще играе важна роля в предстоящия конфликт. Така не само отцепникът се домогвал до съчувствието и съдействието на видинци — към същото се домогвала и Портата.
Решенията на оджака били разгласени из цяла Румелия с нарочен ферман. Той призовавал всички аяни от Северна България да подпомогнат бейлербея Мустафа паша — главнокомандващ на румелийските правителствени войски, понеже Пазвантоглу бил събрал войска „от всички народности“69. Вече съвсем плачливо властта се обръщала към мирното население, приканвайки онези родители, които имали синове в редиците на Пазвантоглу, да били извикали децата си у дома — такива разкаяни бунтовници нямало да бъдат преследвани, ами помилвани70.
Впрочем Портата не пренебрегвала никое средство в агитацията си срещу Видин. Много характерно за етапа 1797 г. е вече осъзнатото от централизма място на населението в огромния конфликт, честите и настойчиви обръщения към него.
Дори в случаи, които били абсурдни: как например един селянин от Пловдивско изобщо би знаял къде се намира увлеченият от водовъртежа негов син, за да му извести молбата си да се приберял в къщи. Но властта се залавяла и за такива крехки сламки, удавена в ужаса пред анархията. Нека подчертаем твърдо: от 1797 г. нататък не само Пазвантоглу разчитал на „войска от всички народности“ — и централната власт открито се стремяла да мобилизира населението именно от всички народности на Балканите в защита на централизма.
Уви, централизмът не можел да се надява да бъдел популярен походът му срещу Видин, тъй като по същество това било война срещу Румелия. Откъдето и да погледнем обществените сили налични тук през 1797 г. — аяни и техните наемници, кърджалии, застрашени от реформите еничари, обременено от традиционния гнет и от новите облагания мирно население, — всички те били единни в настроянията си срещу централизма. Извън това, за да осигури стохилядна и трайна обсада на Видин, властта трябвало да наложи на Румелия (извън „старите“ и „новите“ данъци) грамадни реквизиции. Те не можели да не доизтощят и доозлобят производителя в Румелия. Размерът им — както изобщо се случвало през войните на империята, — бил несъобразен с податните възможности на раята. Конкретна представа за него ни дават кадийските книги на София. От 7 декември 1797 до 23 ноември 1798 г. от Софийска каза на 66 пъти било изискано да достави храни, квартири, коли с колари, добитък, копачи за укрепителни работи, бойци, пари за заплащане на боеприпаси или хранителни припаси, или за издръжка на платени сеймени, които трябвало да пазят казата от кърджалийски налети71. Средно по пет пъти в месец — по-често от веднъж на седмица — податното население на Румелия трябвало да къса от залъка или работната сила на стопанството си, за да подсилва суперпохода против Видин. Съвсем естествено такива нареждания не били изпълнявани (доказва го многократното повтаряне на едно и също), но изпълнявани дори в своя малка част, те били достатъчни, за да доведат до глад производителя.
При такова състояние на нещата никакви идеологически маневри не можели да повлияят на румелийския селянин или гражданин — нему походът си оставал докрай ненавистен. Още повече, че всички начинания на Портата от същия вид не били довели до мир и дори до примирие—т. е. евентуалното икономическо напрежение на производителите и сега би било неоправдано от тяхна гледна точка, понеже нямало да умиротвори Румелия.
Успоредно с агитационните мерки от разнообразен оттенък, успоредно с грижите по снабдяването на похода в началото на декември 1797 г. Портата започнала трескава и незапомнена по размери (що се отнася за „вътрешна“ война) подготовка. Тя вече била в пълна сила, когато чрез своя таен агент в столицата Пазвантоглу предложил да се смири срещу чина „паша с три конски опашки“, най-високият военноадминистративен чин. В това си качество отцепникът — по аналогия с Бушатлиите държал да управлява Видинския пашалък при условие, че границите на пашалъка му бъдели разширени. Преговорите траели няколко дни, след което агентът изчезнал. Седмица по- късно Портата обявила, че той бил мъчително екзекутиран — с това подчертавала, че не ще преговаря с един обявен извън закона бунтовник72. Тя вече имала разработен боен план.
Според „народното предание“ —твърди Мериаж—контингентът на похода бил 200 000 души, но всъщност броял не повече от 80 000. Под знамената трябвало да се явят 14 паши и множество други „вождове“ (аяни), между които Гюрджи Осман паша, валия на Силистра; прогоненият из Видин от Пазвантоглу Али паша; босненският паша, белградският Сенике Мустафа паша; силяхдар Хюсеин паша, разбит през 1795 г. от Пазвантоглу; Али Тепеделенли, Кюрд Осман паша и Исмаил Сирозли73.
Именно по състава и числеността на похода против Видин можем да съдим за бойния ефектив пък на анархията в Румелия, чийто център през 1797 г. станала Видинската крепост. А — по думите на съвременници — военните приготовления на Портата сега били равни на ония, които тя извършила преди войната си срещу Русия и Австрия през 1787 г. Наложило се дипломатическите агенти да успокояват европейските дворове, че мобилизираните армии били предназначени действително и само за борба против Видин, а не за нов външен конфликт74, толкова неправдоподобно изглеждало предназначението им. Ето и плана, по който те щели да се концентрират и започнат действия:
Чапаноглу и Караосманоглу щели да преведат войските си от Мала Азия. Ало паша, току-що завърнал се в Кютахия, трябвало да съсредоточи своите сили в Трапезунд и да ги прехвърли чак през Бесарабия. От Ерзерум потеглил Юсуф паша. Исмаил Сирозли щял да набере войска от Солунско и да се озове в Одрин, сборно място на еялетлиите от цяла Румелия. Нейният бейлербей все още Мустафа паша — бил назначен за главнокомандващ на тези сили, докато по Дунава щял да пристигне под Видин вицеадмиралът Индже бей.
Настрана агитацията, Портата сега прибягнала и към по-предметно средство: оценила на 60 000 гроша главата на отцепника. Въпреки това Пазвантоглу не се стреснал, ами напротив: като държали все още Подунавието до Свищов, негови дружини непосредствено заплашили Русе, а авангардните му съюзни сили се озовали след успешни боеве чак под Варна75. Все през декември други кърджалийски дружини, направлявани от Видин, нападнали София и Пирот76. От това можем да заключим, че Исмаил Сирозли, наскоро назначен за „началник на всички проходи“ и натоварен да не пропуска през тях ни един размирник77, не бил извършил нищо: не поставил под охрана дори теснините на Западния Балкан.
На 16 декември Диванът, който заседавал всекидневно, определил и главнокомандващия на целия поход: капудан-паша Хюсеин, зет и фаворит на Селим III, но ненавиждан от реакционните дворцови кръгове заради съпричастието си към „низам-и джедид“78.
Приготовленията за големия поход били наистина невиждани. Предстояло генерално сражение между централизма и анархията в Румелия. Това напрежение оставило и домашни писмени следи: „Във лято 1797, декември 29, заповядал царят да се събере аскер в царството, за да се отвори война (к.а.) против Пазвантоглу.“79
НАВЕЧЕРИЕТО НА ОБСАДАТА НА ВИДИН
(ЯНУАРИ — АПРИЛ 1798)
Трудно е да установим хронология в събитията из Северна България преди голямата обсада на Видин и дори да установим с точност тия събития. След изявеното отцепничество на Пазвантоглу били обърнати много погледи към Видин, та чуждите свидетелства от 1797—1799 г. са изобилни, но често противоречиви: те преувеличавали както правителствените, така и Пазвантоглувите успехи или неуспехи. Само по себе си, такова хиперболизиране доказва острия интерес на Европа към една „афера“, която можела да измени картата на Югоизтока. Все по-често дипломатическите документи назовавали събитията в Румелия „гражданска война".
Не бива да обясняваме това определение само с ужаса на феодалния легитимизъм пред демократическите раздвижвания тук и там из Европа — аналогията им с румелийското размирие била формална. Друг въпрос е, че през 1798—1799 г. Северна България преживявала действително гражданска война; анархията тук все повече губела характера на анархия. Поляризацията на обществените сили, облечена вече и в идеологически одежди, превърнала аморфните, хаотични и нецеленасочени действия на разнородните социални елементи в борба, която следвала и правилата на една гражданска война. В нея Портата заложила не само огромни средства, но и международния си авторитет - шумната тържественост, която тя придала на похода против Пазвантоглу изцяло ангажирала този авторитет. Очевидно Селим III не допускал друг освен победен изход, та открил войната срещу Видин тъй предизвикателно.
Перспективи за такъв изход били налице. Изключено изглеждало един провинциален отцепник да надвие империята, когато укрепеният му център бъдел поставен в плътна обсада, когато тя го лишила от подвоз на храни, боеприпаси и от човешки подкрепления. Вярата на властта, че ѝ предстои сигурен триумф, се издала в грижите ѝ, щото Пазвантоглу да не смогне да спаси гол живот в чужбина. На 25 януари 1798 г. реис-ефенди Рашид паша се обърнал към австрийския представител с молба Австрия да задържи Осман Пазвантоглу при евентуалната му емиграция и да го предаде на Портата. Рат-Кил отговорил, че австрийското правителство би поело такова задължение само ако то бъде строго взаимно: Портата занапред да предоставя на Австрия всички политически емигранти от Хабсбургската империя, дори тогава, когато са приели исляма. Понеже — аргументирал се Рат-Кил — и Пазвантоглу можел да приеме християнството80.
Ведрите предвиждания на османската власт обаче не отговаряли на действителността в Румелия към началото на 1798 г. — тази действителност изобщо не е съвсем ясна: дали Пазвантоглу владеел територия? Според някои известия през януари 1798 г. „този бунтовник застрашава едновременно Русе и Белград, облегнат, от една страна, върху Оршовския остров, а, от друга — простирайки се до София“81. Сигурно е, че в началото на годината войски на Пазвантоглу обсаждали Русе, държели Никопол, Свищов, Търново, Габрово, Плевен, Оряхово, може би и София, нападали Добрич82. Било ли това овладяна земя или пък просто очертано пространство, където печелели отделни победи над отделни градове отделни главатари с дружини, които стояли в съюзни или подчинени връзки с Пазвантоглу? Въпросът е открит. Тъй или иначе османските документи от 1798 г. говорят за „войската на Пазвантоглу“ (когато е дума за едра кърджалийска дружина) и за „човек на Пазвантоглу“ (когато е дума за главатаря ѝ)83. А при напредването на правителствените армии към Видин техните командващи обявявали, че са „превзели“ някой град от удържалите го дотогава „бунтовници“84. Нам се полага да гадаем доколко туй означавало, че от тия градове наистина били изтласкани с бой силите на Пазвантоглу и доколко „превземане“ не ще рече просто прочистване на Габрово, Търново или Никопол от местните елементи, обвързани с отцепника. Но при всички случан правителствените войски напредвали сякаш през вража територия — те трябвало наново да отвоюват Северна България за Османовци.
Към всички отрицателни предпоставки за тази задача се прибавяла още една: неизвестността. Портата изобщо не знаела как стоят нещата отвъд Балкана, затуй лесно можели да я заблудят нейните командващи там. По такъв път хаосът се изнесъл от Румелия и в Топкапу — настъпил хаос и в действията на властта. Зашеметена, тя често по време на похода прибягвала до терористични мерки в столицата против „съчувственици“ на Пазвантоглу. Тяхна жертва се оказвали предимно еничарски чинове или висши сановници, като не бил изключван и столичният плебс85. В случай че тия преследвания или екзекуции са били реално оправдани, то излиза, че Пазвантоглу имал значително влияние и всред управляващите, и всред цариградското население. А жестоките репресии срещу всеки заподозрян в съчувствие или в съдействие на Пазвантоглу още веднъж доказват, че Портата е обявила на Румелия война на смърт.
Докато подготовката на похода продължавала напрегнато, през декември и януари Пазвантоглу все още извършвал някои смели движения: неговите войски обсаждали Русе. Надеждите на властта почивали върху Тръстениклиоглу, а не върху силистренския валия Гюрджи Осман паша, който уж трябвало да отърве Русе и отхвърли бунтовните сили назад към Видин86.
Наличната документация не изяснява един основен въпрос: кога всъщност Видин се е озовал обсаден? Преди всичко грамандният поход твърде дълго се събирал, много продължително оставал в Одрин, докато някои известия вече говорели за обсадители под Видин.
През зимата и ранната пролет на 1798 г. новините от пристигналите във Видинско командващи били бодри, макар целият поход още да не бил под Видин. Първоначалният обсаден план бил многократно прекрояван; набелязали се първите разногласия между тъй многочислените и тъй честолюбиви командващи. От Азия продължавали да прииждат по-скоро тълпи въоръжени мъже, отколкото армия; от Румелия трябвало да бъде изведено всичко, което тя била способна да даде като бойци87. Раздвижването било грандиозно наглед, а в столицата смятали, че „победата“ под Русе (така нарекли осуетеното превземане на града от съюзни на Пазвантоглу кърджалии) била коренно променила съотношенията в Румелия: Кюрд Осман паша принудил Пазвантоглу да опразни София, както и да изтегли войските си от Никопол, Казанлък, Габрово и Белградско, за да има тия бойци под ръка88.
В началото на февруари в столицата узнали, че отцепникът се е затворил в своята крепост, самопоставяйки се предварително под обсада, тъй като правителствените военачалници все още били разположени много далеч от Видин: Гюрджи Осман — в Русе, Кюрд Осман — в София, Мустафа паша — в Пловдив, а Ало паша — в Одрин. Радостите от разгласеното отстъпление на Пазвантоглу били големи. Говорело се, че войската му, затворена във Видин, взела да страда от глад, та масово прибягвала при пашите89.
Отделни османски документи от същото време обаче опровергават този официален възторг. От тях научаваме, че подчинените на Пазвантоглу главатари Еминджик и Гяур Имам размирявали именно уж отвоюваните за Портата Търновско, Дряновско, Добричко. Там им се противопоставяли Тръстениклиоглу и търновският войвода Кьопрюлюоглу, но още не били ги обезвредили90. Тоест нищо не било се променило в Северна България при всички обявени преломни успехи за Портата; нищо успокояващо за нея нямало и в положението по Дунава. Чрез таен агент на влашкия княз тя била уведомена, че на 5 януари 300 Пазвантоглуви войници заели на нова сметка Свищов. Те трябвало да подпомогнат изтеглянето на Маджар Али изпод Русе и да извозят неговите ранени. Самият Маджар Али с оцелелите си бойци по заповед на Пазвантоглу се отправил с ускорен марш към Търновско. Гюрджи Осман паша се срещнал с Тръстениклиоглу и неговите военачалници, като ги убедил да преследват Маджар Али. В това време поставеният от Пазвантоглу мютеселим на Никопол продължавал да тероризира града си, прочиствайки го от правителствени агенти.
Друг таен съгледвач на влашкия княз донесъл, че 1700 Пазвантоглуви бойци отново нападнали Белград. Те успели да влязат във Вароша, но местният гарнизон ги отблъснал, преследвайки ги до Смедерево. Оттам те известили Пазвантоглу, че им са необходими подкрепления и получили отговор, че ще им бъдели придадени още 2000 бойци, за да напреднат пак към Белград. Обезпокоена, Австрия усилила охраната на границата си и изпратила два полка войска в самия Земун. Бойните австрийски кораби, спуснати по Дунава, предупредили, че ще открият огън, щом забележат „видинци“ по брега91. Във връзка с новите събития в Белградския пашалък Портата отправила двукратни заповеди до босненския паша да се придвижел с всички свои сили към Белград, застрашен от дружините на Пазвантоглу92.
Тоест през първите месеци на 1798 г. Пазвантоглу не само не бил се свил във Видинската крепост, ами неговите бойни части действали активно във всички посоки. Истинското положение на нещата оставало неизвестно за наблюдателите; самата власт се лутала между тържество и страхове, туй доказва следният пасаж в едно австрийско дипломатическо донесение: „Колкото и реални да са победите, отнесени над бунтовниците, тук продължава да се работи с неотслабваща сила, за да бъде османската армия огромна по количество и по подбора на частите си, по своята артилерия, по обема муниции, по състоянието на флота, който трябва да доминира или да подчини Дунавския бряг. Най-осведомени лица, които са следили подготовката на предходните войни, уверяват, че те (подготовките, б. а.) не са били никога изнесени дотам. И ако нещата наистина стоят така, както ме карат да вярвам, би трябвало да припиша на правителството тайни намерения, далеч по-широки от обявените. А именно: реформиране на еничарския корпус чрез придаване към него дисциплинирани и обучени по нов образец части, а също и огромен брой азиатци.“93
За историографията ще остане скрито дали чрез похода от 1798 г. Селим III наистина възнамерявал не само да се отърве от анархията в Румелия, но и да постави на колене опозицията срещу реформите в Цариград; може би един евентуален успех на този поход действително би дал път на „низам-и джедид“. Но всичко това са предположения. Установена истина е, че походът бил грандиозен. Някак между другото отминала вестта, че били побуяли анадолските войски, предвождани от Ало паша, който най-сетне през март потеглил от Одрин към Пловдив. В непосредственият му тил въдворявал ред (неясно — дали този ред бил взривен от кърджалийски или от анадолски безчинства) Чапаноглу също с азиатски части. А главнокомандващият Хюсеин капудан-паша продължавал невижданите си приготовления, чиято стойност надхвърляла вече 15 хиляди кесии грошове94. Превземането на Никопол от Гюрджи Осман паша през март не последвали други сполуки, затуй пък в столицата дошли слухове за първи успехи на обсадените — Пазвантоглу дал сражение на Али Тепеделенли и пръснал войската му, а други видински дружини опустошили Мала Влахия95.
Поражението на Али Тепеделенли под Видин било далеч по- многозначително, отколкото забелязали наблюдателите. Янинският паша не само не бил заинтересован в победата на централизма над Видин, тъй като личната му полза диктувала по-скоро съгласувани действия с Пазвантоглу; както твърди един от многобройните съвременни му биографи, Тепеделенли се явил под Видин със скрита цел да провали обсадата96. През цялото ѝ времетраене той поддържал тайни връзки с обсадения, а саботирал заповедите на главнокомандващия. По-късно Хюсеин капудан-паша ще заяви, че „никога не смогнал да го принуди — него и двайсетте хиляди негови албанци — да доближат крепостта на топовен изстрел97. Личи си, че своята фатална роля като подчинен на Портата, а всъщност таен съучастник на Пазвантоглу, Али Тепеделенли заиграл още през март.
За да си съставим представа, как изглежда обсадата на Видин през пролетта на 1798 г., нека допълним, че Пазвантоглу извършил и нападение над Олтения. За предлог му послужили арестът и убийството през декември на неговия таен агент в Цариград. Сега Пазвантоглу най-сетне назовал името му: това бил Д. Турнавит, който едновременно бил преговарял с Кара Сен Сир и с Портата. Пазвантоглу обвинил княза на Влахия, К. Ханджерли, че е предал агента му, изискал като компенсация „пари и голямо количество храни“. Поради мерките, които князът взел срещу евентуално нападение откъм Видин, Пазвантоглу обявил примирието си с Влахия от миналата есен за анулирано и отправил свои войски отвъд Дунава. Това принудило част от населението на Олтения да се евакуира98.
Тоест въпреки присъствието на големи правителствени военни съединения в Северна България отцепникът ни най-малко не се чувствал притеснен в своите операции. От март нататък ще забележим, че той преминал в настъпление, използвайки многообразна и гъвкава тактика.
Тук следва да направим елементарна сметка: кога и в какво са се изразили успехите на грандиозния поход против Видин? Както видяхме, от декември до март верните на Портата сили в Северна България (Гюрджи Осман паша, Тръстениклиоглу, Кьопрюлюоглу) наистина постигнали нещо: установили в застрашените или държани от Пазвантоглува войска центрове (Русе, София, Габрово, Търново, Свищов, Никопол) властта на Портата. Но тия сполуки не се дължели на командването му — гравитиращите по онова време към Портата местни управници сами осъществили казаната задача. Извън всичко не личи Пазвантоглу да бил надвит в описаните сблъсквания — той просто прегрупирал и насочил в друга посока силите си: към Белград или отвъд Дунава. Затуй, когато през март в столицата заговорили за обрат в успешния ход на събитията, той фактически бил предхождал действията на главнокомандващия и подчинените му бейлербейове, ако изобщо имало обрат.
ОБСАДАТА НА ВИДИН (МАЙ — ОКТОМВРИ 1798)
До април Хюсеин капудан-паша все стягал флотилията си, която се състояла от 17 канонерки, докато азиатските войски продължили да дефилират през столицата, упътени към Румелия. На 8 април било оповестено, че Хюсеин паша отпътува. По този случай се състояли четиридневни тържества. Така на 12 април главнокомандващият най-после потеглил по суша срещу бунтовната крепост.
Пешите войски на Хюсеин паша започнали да буйстват още преди Одрин; започнало и масово дезертьорство на анадолците — те се отливали от похода, като тероризирали населението на Тракия99.
Нека подчертаем този елемент, тъй като той лежи в корена на низ последвали събития: анадолците. През 1798 г. Портата все пак възлагала надежди върху тях. За нея било ясно, че анархията се дължела не на привнесени, а на местни елементи, затуй разчитала да я смаже чрез анадолски сили. И наистина частични успехи против анархията били постигнати само с помощта на такива сили. Но още преди 1798 г., когато с триста мъки Портата отпратила обратно в Азия бойците на Ало паша, тя била претърпяла крах в надеждите си: на румелийска земя анадолците бързо се заразявали с размирие.
Всъщност населението на Анадола живеело при условия, аналогични на румелийските. Но не еднакви, а аналогични. Жаждата за плячка при война в Румелия успявала да събере азиатските войски под знамената на уж лоялните тамошни паши — те воювали из Румелия не за каузата на централизма, а за своя сметка. Техните победи над една или друга кърджалийска дружина Селим III късогледо смятал за свои сполуки. Но те били успехи също на анархията, само че на анадолската. Противоречието между централизма и анадолците в Румелия тепърва щяло да даде кървави резултати.
Хюсеин капудан-паша останал в Одрин до края на април. До това време обвързаните към Пазвантоглу кърджалийски главатари съвсем не били се затворили във Видин, а действали безпрепятствено из Северна България въпреки заповедта да бъдат издирени и екзекутирани най-видните от тях: Маджар Али, Гяyp Имам, Саръклъоглу, Еминджик и пр. Властта допускала, че част от кърджалийските дружини, подчинени на Видин, може би щели да потърсят убежище в Тракия, та наредили те да бъдат причаквани и унищожавани по проходите100. Става ясно, че командването изобщо не знаело къде и каква сила представлявали кърджалиите, направлявани от Пазвантоглу — те били навсякъде.
Още преди Хюсеин паша да пристигне под Видин, където флотилията му вече го чакала, отрязвайки Видин от Влашко, Ало паша — бейлербеят на Анадола — вече претърпял първите си несполуки в обсадата уж по липса на артилерия101. Впрочем след началото на май чуждите наблюдатели обикновено ще говорят за успехи не на похода, а на Пазвантоглу. В тях не можем да отминем едно определение, прикачено към войските на отцепника. Те вече системно ще бъдат наричани: „демократите"102.
Това определение трябва да тълкуваме в неговия исторически контекст: за външните сили, наблюдаващи събитията в Румелия, „демокрацията“ представлявала техният собствен основен вътрешен враг. Европейските дворове през последните години на века я съзирали панически навсякъде — в своите страни, във войската на съседите, във всяко обществено раздвижване из Европа. А в Румелия раздвижването било максимално, довело до пълна анархия. Оттам — острият интерес към събитията под Видин. Оттам — някои показателни констатации или прогнози, които изтъкват именно социалната същност на анархията в Румелия. Изследването безусловно трябва да ги вземе под внимание: най-адекватна формулировка за съдържанието на едно обществено движение често дава не то самото, а неговите противници.
И така „подценяването и презрението (на командващите похода към врага им, б. а.) навсякъде облагоприятстваха каузата на демократите (к. а.). Победими — ако отнапред биха били осъзнати като толкова опасни, колкото всъщност са.“ По-нататък барон Рат-Кил добавя: „освен всичко снизходителният тон, с който Портата говореше за тия движения, се промени твърде: сега на тях тук гледат като на трудни и опасни. Желаят края им и възстановяване на спокойствието, а може би тайно подготвят пътищата за едно споразумение „тел-кел“, ако Хюсеин паша би неуспял в похода си. Но успехът увеличава с удивителна скорост силите на демократите (к. а.), вследствие на което те са по-разположени да поставят, нежели да приемат условия. В такъв случай Пазвантоглу в частност би могъл да разчита на съдействието на кърджалиите, на недоволниците из цяла Румелия, Македония, Албания, а бог знае и какви надежди му вдъхват френските емисари, твърде разпространени и твърде активни из всички провинции на империята.“103
Нека бъде запомнена тази постановка на един дълбоко осведомен в турските дела политик — тя разкрива взаимоотношенията, които ще предизвикат следващите събития. Оптимизмът, избухнал при притока на стохилядна войска под знамето на централната власт, подхранван от минималните или криво разбрани нейни успехи, помръкнал още преди обсадата. Още преди обсадата в Цариград заговорили за споразумение „тел-кел“, т. е. за възстановяване на статуквото.
Би било обосновано да приемем края на май и първите дни на юни за начало на тъй дълго готвената видинска обсада. На 25 юли барон Рат-Кил препратил до австрийския двор тайно придобитата карта, която Хюсеин паша съставил като дислокация на обсадителите. Тази карта е документът, че Видин все пак е бил под обсада. В пояснение към нея Хюсени паша съобщил, че е решен да подложи на траен обстрел видинските укрепления и града, за да принуди жителите, лишавайки ги от покрив, да предадат сами Пазвантоглу и сподвижниците му на властта104. Твърде елементарен, този план изтъква нещо съществено: решаващата роля на видинското население в баланса на силите.
Надежден източник за събитията под Видин са и донесенията на руските дипломатически представители в Цариград, Яш или Букурещ. Така, докато Рат-Кил бил обезсърчен от оскъдицата на достоверни вести за обсадата, те изобилствали в докладите на Л. Кирико или Томара. Според тях главнокомандващият започнал да атакува крепостта в началото на май105. Големи боеве се разиграли за овладяване на Лом, отбраняван от дружините на Маджар Али и Еминджик. На 7 май от Видин излезли 3000 бойци, поразили корпуса на Мустафа паша и взели много пленници, които веднага освободили, обдарявайки ги. Главнокомандващият свикал военен съвет, на който обявил плана за обсадата (същият план, получен от австрийския интернунций, вече бил придобит и от руския посланик Томара). Както личало, в обсадата вземали пряко участие 70 000 души106.
И според Л. Кирико артилерийският обстрел на Видин започнал през май. Въпреки постъпките на видинския мюфтия да бъде прекратена канонадата тя продължила. Едничка реална придобивка след артилерийската подготовка на щурма обаче било превземането на два форта, отстоящи от крепостта. При това правителствените войски дали значителни загуби — 2400 човека107.
На 20 май Хюсеин паша заповядал щурм на Видин. В него взели участие по-скоро бойците на Мустафа паша, отколкото на главнокомандващия — те се впуснали в бягство. Възползвайки се от паниката им, видинци преминали в контраатака, която пръснала съвсем корпуса на Хюсеин паша и му причинила хилядни загуби. Не стига, но и гарнизонът на Калафат, предан на Пазвантоглу, през следващата нощ успешно атакувал корпуса на Ало паша - анадолците - и изгорил значителна част от флотилията по Дунава108.
Това сражение се състояло на 1 юни според сведения от Яш. А в Цариград дълго останали дезинформирани по въпроса: Рат-Кил изобщо не споменава подобни сведения. На 25 юни той съобщил във Виена, че Видин щял да бъде принуден към мир чрез продължителен обстрел. Въпреки официалните опровержения столицата гъмжала от слухове за поражението на Хюсеин паша — на тях интернунцият обаче не вярвал, наричайки ги зловредни. В борба против мълвата „полицията удвои бдителността, за да открие най-дейните (разпространители на слухове, б.а.), като закри голям брой публични кафенета и установи — чрез нощни екзекуции — благотворен терор над еничарския корпус“109. А представителят на Френската република донесъл и че „забраните да се говори по този въпрос са подновени. Така строги мерки, вместо да унищожат слуховете, само ги правят по-правдоподобни. Реис-ефенди, запитан от дипломатите за истинността на мълвата, категорично оповестил сполуката на главнокомандващия110. Нека бъде приведен един конкретен извор, който сетивно ще ни обрисува методите на издъно застрашената централна власт: прилагане на дирижирана дезинформация. Самият факт, че тя се оказала нужна — струвайки грамадни средства и усилия, — доказва колко велик бил страхът на управляващите от техните подвластни дори от столичните низини. Впрочем източникът говори сам по себе си:
„Новините (изцяло лъжливите вести, б.а.) бяха разпространени в кафенето на Кара Хасан, намиращо се в „Бал капанъ“, тъй като там често прекарват времето си търговци от Русе и Румелия; също в кафенето на одабашията Хасан в „Сюлеймание“; в Чаушкото кафене, съединено с Кору кафеджи в „Султан Мехмед“; в бръснарския дюкян на Хаджията, намиращ се на пазара (правен в сряда) в „Султан Селим“, в близост с участъка; в кафенето на тринайсета орта от еничарския корпус в „Мустафа паша“; в дюкяна на бръснаря Мустафа ага, долепен до споменатия дюкян; в кафенето с чардак, намиращо се в „Йеди куле“; в кафенето на търговеца на козина, в „Балят“; в кафенето на одабашията Моско (?) от одабашийството на 39-ия джемаат в „Кара кьой капус“; в кафенето на Генч Осман, намиращо се при „Икинджи капусу“ в 40-а и 101-ва казарма. Навсякъде, където разпространих тези неща, ми казаха, че им е дотегнало да слушат, и като ме обиждаха, казваха ми, че си търся белята. След това обръщаха разговора за търговия или други неща.“111 Цитираният отчет датира от четвъртък (датата не е указана), а в петък вече същият полицейски агент се отчитал на нова сметка:
„На този ден в едно кафене, намиращо се в „Йеди куле“, известно като кафене на Али Молла, аз казах, че по-рано действията на Пазвантоглу са били смели и достойни, но сега са се превърнали в обикновено насилничество. Тогава хората, които бяха в кафенето, поискаха да им обясня откъде и по какъв начин съм научил това. Аз им казах откъде и заедно с това им съобщих, че навсякъде, където хората на споменатия (Пазвантоглу, б. а.) са извършили нападения, били са победени с помощта на аллах. След това един от присъстващите — Хаджи Мустафа за когото казаха, че бил търговец на кърпи и който бе дошъл в кафенето по работа — каза: „Тези новини, както и да са получени, са добри, само че по-рано говореха за голямата справедливост на този човек. Даже имало такива случаи, когато се е отнасял внимателно към хората от завладените места, а от раята щял да събира по една жълтица харадж. Дали е било така обаче, аз не зная.“ Тогава му казах: „Виж, Хаджи Баба, докъде си стигнал! Ти ум нямаш ли? Как може да има справедливост у сина на един негодник, за когото се знаят такива неща? Той доникъде няма да стигне из този път, а това, което върши, не е нищо освен разбойничество.“ Сетне единодушно ми благодариха за добрите вести и произнесоха молитва те да се сбъднат.
Пак през същия ден влязох в едно кафене, намиращо се във външната крепост в Саматия, където разговаряха хора от чаршията и еснафа. Без да попреча на разговора им, казах: „Мога да ви съобщя новини за Пазвантоглу и започнах да разказвам гореописаното. Тогава ми казаха: „Ние тук чухме много лъжи, а истината не можахме да научим. Слава на аллах, ако положението е наистина такова!“ И ми благодариха. А един от присъстващите с вид на въглищар каза: „На коя лъжа по-рано да вярваме!“ И излезе навън. Аз веднага станах и излязох след него. Когато стигнахме до старата разрушена черква, намираща се в началото на трите пътя срещу стената на вътрешната крепост, аз го настигнах поздравих го и му казах „Добър път! Към чаршията ли отиваш?“ Когато ми каза, че отива на чаршията, аз му предложих да го съпроводя и да поговорим. Вървейки заедно, аз отново отворих дума за новините. Споменатият отговори: „Абе, братко, на ден чуваме по три-четири различни вести, на коя да вярваме? Днес аз чух, че (размирниците, б. а.) превзели Белград и влезли в него. Ти друго съобщаваш.“ Тогава аз се обърках и започнах да подпитвам за болките му, казвайки: „Приятелю, аз какво да сторя, като ти за нещо си ядосан на победоносната държава?“ Стигнахме заедно до Аксарай. Попитах го, в коя махала отива, и той отговори, че отивал в едно кафене в Кумбакъ. Разделихме се, тъй като се свечеряваше.“112
Този документ бе приведен дословно не само за колорит сред твърде сухите дипломатически донесения — той цветно рисува комичните усилия на централизма да „обработи общественото мнение“ поне в столицата. Но очебийно е, че низините дръзвали дори в лицето на един полицейски агент да изразят своя скептицизъм спрямо „добрата вест“. Дори повече: те едва прикрито заявявали симпатиите си към Пазвантоглу. Впрочем Портата напусто се стараела да заглуши чрез терор и дезинформация истината за реалните си неупехи под Видин, където нещата се слагали все по-зле за централизма.
Още първите операции по обсадата разкрили несъгласия в командването. Отговорността за неуспеха от 1 юни била приписана на Мустафа паша. Според Кирико румелийският бейлербей бил снет и заточен още през юни, но Рат-Кил съобщил това чак през октомври113. Сигурен източник за смяната в командването са кадийските книги — там тя датира от 28 юли. Характерен при определяне на движещите сили в назряващия конфликт между командващите е фактът, че Портата не посмяла да замени Мустафа паша с кого да било от местните паши. Така се получил парадокс: за бейлербей на Румелия и командващ румелийските войски бил поставен кюрдът Ало паша, вече бейлербей на Анадола114. Това представлявало нечуван прецедент: военноадминистративната власт над Анадола и Румелия била обединена в едни ръце. (Османският централизъм винаги и немалко разчитал на съперничеството между двамата най-едри имперски губернатори.) Селим III обаче трезво пресметнал, че Ало паша — азиатец и командващ азиатските части — се намирал всъщност на румелийска земя. Тоест сам двойният бейлербей и обсадител на Видин бил от своя страна обсаден от Румелия. Нейните размирни сили го парализирали, уви, не точно толкоз, колкото било изгодно на Портата, а много повече: Ало практически не успял да упражни нито за ден власт над Румелия. Така тя всъщност си оставала без бейлербей — положение, което реално съществувало от години.
Промените в командването били първият признак за объркване у властта. Пазвантоглу не закъснял да се възползва от него; към края на юли той се превърнал от обсаден в нападател — из Видин почти ежедневно излизали негови дружини, преследвали (тъй като султановата армия веднага се впускала да бяга) бойците на този и онзи паша с десетки километри, пръсвала ги и отвеждала обоза им в крепостта. Такива частични поражения претърпели и Мустафа паша, и Кюрд Осман паша, и Гюрджи Осман паша, и Тръстениклиоглу. Техните бойци се разбягали по селата, за да се препитават кой как намерил. Обсадата изтънявала.
Първи решил, че няма повече работа под Видин, Тепеделенли Али — той изтеглил войската си от арнаути и бошнаци назад към Албания под претекст, че владенията му били застрашени от Франция115. В столицата описаните несполуки изобщо не били обявени, а мълвата ги отдавала на предателство на командващите, подкупени от Пазвантоглу116.
Сега под Видин всъщност останали неразбити само войските на Хюсеин капудан-паша и на Ало паша. Това били най-значителните и най-лоялните съединения тук.
Самият обсаден град също търпял неблагополучия. Силно пострадали след артилерийския обстрел Видинската крепост и множество къщи. Сплашени, оставени без покрив, видинци глухо роптаели. Възникнал заговор против самозванеца, причина за бедите на мирните граждани. Оглавил го Хаджи Хапти паша (?), завареният тук от обсадата номинален комендант на крепостта.
Узнавайки за заговора, Пазвантоглу безшумно се разправил с участниците в него, а самият Хаджи Хапти бил убит от Идрис Молла — ковчежник на отцепника. (Тук за първи път е споменат наследникът на Пазвантоглу.) По този начин на недоволниците във Видин било за лишен път доказано всесилието на господаря им .Те останали без избор: Видин трябвало да устои на обсадата.
За разлика от единоначалието, което Пазвантоглу удържал над обсадената крепост, в стана на обсадителите бушували несъгласия. Те били подклаждани от Юсуф ага (кехая на султанката-майка, всемогъщия и дълбоко корумпиран съветник на Селим III), който си съперничел с другия фаворит на султана, главнокомандващия Хюсеин паша. Пазвантоглу се възползвал от тия съперничества, усилвайки — чрез ловки интриги — тяхната взаимна вражда.
Наближавала зимата. За обсадители и обсадени тя се очартавала еднакво тежка. Пазвантоглу решил с рязък удар да наруши едно мъчително за двете страни равновесие: през нощта срещу Димитровден Кара Мустафа само с 800 конници излязъл из крепостта и нападнал стана на капудан-паша. В полза на обсадените дошла и случайността — армиите на Хюсеин и Ало паша не се разпознали, та завързали помежду си стръвен бой, който ги обезкръвил взаимно. Още през същата нощ главнокомандващият се изтеглил изпод Видин117.
По въпроса за високо разгласеното фатално недоразумение имаме известни резерви, а именно: то едва ли било недоразумение. Както си личи от целия ход на обсадата, между командващите съществували толкова остри разногласия, че съвсем логично би било Ало и Хюсеин да са уредили на тъмно своите прекалено дълги и тежки сметки.
Това било фактическата победа на Видин над Портата. Апогеят ѝ трябва да отнесем към Димитровден 1798, макар че тя била подготвена от частичните успехи на отцепника през юни, юли и август. В столицата новините за тях били тъй смътни или държани силом в тайна, че на 25 септември Рат-Кил все още твърдял пред правителството си: „Неподробни вести от Видин предвещават близкото падане на тази крепост.“118 На 10 октомври той предал информация за една частична несполука на Хюсеин паша — първата официална новина за неблагополучие, последвано от уж сполуки119.
Към началото на ноември в столицата се заговорило, че „нещастният главнокомандващ“ не сполучвал в задачата си, понеже подчинените му паши не били единни; че той бил „най-нещастният военачалник“. За да бъде най-сетне признато, че „водейки армия, далеч надмощна над всичко, което Пазвантоглу би успял да му противопостави..., той (Хюсеин паша, б. а.) е принуден в края на кампанията да бяга назад без войска, да се откаже от Видин и да остави бунтовниците господари да предприемат всичко, което биха пожелали... Разните паши — завистливи, отвратени, раздразнени или предатели — винаги го поддържаха слабо. В резултат от това един гарнизон от десет хиляди души последователно пръсна и унищожи десет пъти по-силна армия.“120
Нека тук напомним обобщаващата констатация на Мериаж за подготовката на големия поход: „Силите на цялата държава нападнаха един неин поданик.“121
Така в началото на ноември Хюсеин паша фактически снел обсадата — т. е. бил принуден от Пазвантоглу да я снеме. Той обаче взел мерки да обясни своето поражение пред покровителя си Селим III.
Когато на 26 ноември пред двореца била изложена главата на Кюрд Ало паша, а под нея — надпис, който уличава бившия ѝ притежател като враг на султан и вяра, противниците на Хюсеин паша били поразени: никой не очаквал така безотказен контраудар от страна на току-що проваления военачалник. Той всъщност отдавна бил уведомил Портата, че подозира Ало в съчувствие, а сетне и в съучастие с бунтовниците, че нему дължел своя крах по Димитровден. Като издействал чрез подобни доноси таен ферман за екзекуцията на Ало паша, Хюсеин я извършил лично: поканил в своята квартира бейлербея на Румелия и Анадола, когото внезапно застрелял. Управляващите ликували във връзка с това убийство, а в Цариград се ширела надеждата, че при тъй жестоки мерки против съчувствениците на анархията, бъдещето непременно се усмихвало на Портата122.
Ето как Хюсеин капудан-паша оправдал своя провал, ето как отчела властта печалния край на своята грандиозна офанзива против центъра на румелийския бунт — Видин. Хюсеин паша се изплъзнал от отговорност и запазил благоволението на Селим III, както и главнокомандването, което вече едва ли било завидно. Следващият хитър ход на капудан-паша бил вече изнамерен: блокада. Портата заявила пред чуждите представители, че в никой случай не смята да амнистира вожда на размирието, ами оправяла своите напълно поправими пропуски, за да открие отново напролет бойни действия срещу Видин. Докато преминала зимата, правителствените войски просто щели да разширят обръча около Видин, превръщайки го от обсада в блокада. Армията щяла да се разположи в Калафат, Ниш, Белоградчик, Берковица, Лом и Оряхово (главна квартира на капудан-паша)123.
Както скоро ще разберем, „вариантът блокада“ бил в същност модус на Портата да извърши генералното си отстъпление на етапи. Нескрито било, че Пазвантоглу е спечелил голяма, а може би и фатална за централизма в Румелия победа.
Тук възниква законен въпрос: защо отцепникът, който вече десет години последователно и без грешка водел война против централизма, който успял да привлече към каузата си десетки хиляди, дотогава увлечени в сляпа анархия хора, който съумял да издържи победоносно две обсади — защо този честолюбец не валоризирал успехите си? Та нали — близко е до ума, — ако през зимата на 1798—1799 г. той бил извел своята войска из Видин, за да потегли към столицата, към него биха се присъединили хиляди кърджалии и аянски дружини, чиито противоречиви иначе интереси били единни, що се отнася до борбата срещу Портата? Защо Пазвантоглу някак необяснимо пропуснал своя шанс?
ЕВРОПЕЙСКИТЕ СИЛИ И ПАЗВАНТОГЛУ ПРЕЗ 1798—1799 г.
За да вникнем в причините за главоломния успех на Осман Пазвантоглу, то трябва да уясним съотношението на вътрешните сили на Балканите към края на XVIII в. За да разберем причините, които ограничили и спънали по-нататъшното му отцепничество, следва да огледаме съотношението на външните сили от Европа и техните становища спрямо анархията в Румелия изобщо или спрямо Пазвантоглу в частност.
Докато Портата мобилизирала целите си бойни средства за гражданска война на Балканите, положението ѝ било доусложнено от едно международно събитие, което изискало пет месеца, за да му излезе насреща Селим III: египетската експедиция на Бонапарт. (През май 1798 г. френските експедиционни войски отплували за Африка, а султанът обявил война на Франция едва през септември.) Това събитие се отразило двуостро върху съдбата на отцепника. От една страна, обсадата на Видин олекнала, защото раздвоила вниманието и силите на властта — някои едри, участващи в нея паши (Чапаноглу, Караосманоглу, Тепеделенли Али) спешно изтеглили войските си от Румелия, за да ги приберат в Мала Азия и Гърция пред страх от французите124. От друга страна обаче, египетската експедиция на Бонапарт била онзи боен взрив на младата френска буржоазия, който така стреснал европейските монархии, че ги въвлякъл в немислими доскоро комбинации. Колкото и неправдоподобно на пръв поглед, една от причините за още неоформения и негласен съюз на феодалния легитимизъм след 1798 г. станала и анархията в Румелия. А огнище на тази заплаха бил Видин. Той вече не само привлякъл зоркия поглед на европейските сили — тук сега се кръстосали предметно техните интереси.
Многочислени, макар някак недоизведени, са твърденията в източници и литература за тайно участие на чужди военни специалисти в конфликта под Видин. През лятото на 1798 г. Австрия изпратила в стана на капудан-паша полковник фон Валдау125, подпомогнала обсадителите с боеприпаси, а австрийски части били съсредоточени в Земун, за да се притекат на помощ при евентуален разгром на султановите армии126. Според руския посланик все по-често в столицата успехите на бунтовника били отдавани на компетентната помощ на французки и полски военни специалисти, а изобщо — на подстрекателствата на революционна Франция. Свръзка между бившия френски представител в Цариград и Пазвантоглу бил отсетне разкритият и екзекутиран Турнавит127.
Руските и австрийските дипломати не просто презумирали ролята на Директорията в конфликта под Видин — те имали и конкретни сведения за такава роля, макар Рюфен да я държал в дълбока тайна преди всичко затуй, че все още нямал инструкции. От лятото на 1798 г. датират неговите настойчиви предложения до Талейран Директорията да вземе отношение към един евентуален договор с Пазвантоглу. В тях Рюфен не пестял похвали за изключителната личност на самозванеца, не пестял бои да обрисува перспективите на неговия бунт. За Рюфен Пазвантоглу бил много възможният узурпатор на османския престол, който щял да заеме не само поради личните си качества, но и поради цялостната ситуация в империята. Според Рюфен републиката би имала особена изгода да подкрепи неговите домогвания, тъй като той — дължейки ѝ престола си, — щял да отстъпи на Франция Египет, Кипър и Родос, да сключи с нея изгоден търговски договор и — главното: би дал отпор, бидейки френски поставеник, на нарастващото влияние на Русия над Портата.
Докато в началото на военния конфликт под Видин Рюфен се задоволявал да изброява пред Талейран множеството изгоди, които ще донесе за Франция евентуалното разбирателство с Пазвантоглу, по-нататък (след като Турция обявила война на Бонапарт) неговите предложения ставали по-конкретни. Той настоявал Директорията да дадяла военна помощ на отцепника: „нямайки достатъчно средства, Пазвантоглу за съжаление не може да поддържа боева армия и стои затворен във Видин. Там той преживява от контрибуции в натура, които изтръгва из съседните области, а това предизвиква недоволство. Със субсидиите, които Франция би му отпуснала, той ще набере голяма войска, заплатена от него, и още толкова привърженици, понеже споразумението на Портата с Русия е възмутило мюсюлманите.
Говоря за субсидии, тъй като това е едничкото средство на Директорията да подпомогне Пазвантоглу — тя не може да му изпрати войски...“ По-нататък Рюфен назовал и сумата, която смятал за необходима: 30 000 000 франка. Десет от тях трябвало да бъдат предадени при самото сключване на договора с Пазвантоглу128.
Впрочем Френската република виждала у Пазвантоглу свой перспективен съюзник при предстоящия си конфликт с Австрия и Русия за преразпределение на Югоизтока. Това, че през 1798 г. не се стигнало до формен съюз между републиката и Пазвантоглу, е дължимо на конкретни причини: революционна Франция все още не била изработила своя концепция за взаимоотношения с Турция, затуй традиционно се придържала о заварената. Значително по-съществени за нея и неотложни задачи изтласкали на заден план въпроса за Пазвантоглу, на чието добро разположение обаче продължавала да държи. Известна аналогия в случая представлява отношението ѝ към Али Тепеделенли през същата година. Но Али паша — за разлика от Пазвантоглу — предпочел да играе между Франция и Русия, чувствайки се равно застрашен и от двете в района на Адриатическо море (във връзка с морската им война през 1798 г.)129, затуй пък Пазвантоглу, чийто отвъддунавски тил бил миниран от руси и австрийци, явно имал интерес от военен съюз с републиката. Такъв съюз засега оставал неосъществен поради колебанието и задръжките на Директорията.
Характерно е обаче, че Пазвантоглу не просто се предоставял на благосклонността на европейските сили през 1798—1799 г. — той имал своя инициатива, която често не съвпадала с тяхната тактика по отношение на него. Видинският отцепник успявал по неизвестни пътища да разпространи из Европа — из Париж, Хамбург и Франкфурт — информации за реалното съотношение на нещата под Видин (т. е. за своите победи), които османските дипломати там усърдно се напрягали да опровергаят. Пазвантоглу се стремял да пропагандира далеч извън балканските предели каузата си и да обрисува перспективите на тази кауза, ако тя би била подпомогната от външни сили130. С една дума, за Пазвантоглу било ясно, че бъдещето на отцепничеството му ще бъде решено не само в боя между Видин и Портата. Отцепникът съзнателно и последователно залагал върху класовия конфликт в Европа, при все че не бил последователен в избора на свой съюзник — тук той проявявал пълна безпринципност.
Впрочем под стените на Видин действително се кръстосвала активността на чужди сили. Тя е особено показателна, когато търсим да формулираме характера на анархията в Румелия. Преломният класов бой, който разтърсвал континента през последните години на XVIII и началото на XIX в., дал отражение — макар специфично, — и тук. Докато до 1798 г. такъв подтекст на събитията в Румелия не биеше на очи, то именно от нея година нататък изострените външнополитически отношения го осветляват. Портата най-традиционно гледала на войната в Румелия като на огромна акция срещу масовото „разбойничество“ и в полза на „вярата“. А това, че хаосът тук изкристализирал не само в структура, но като частен израз на всеобхватния кипеж на своето време, изцяло убягвало от схващането на турските управници; те продължили и занапред да раздават на румелийските бунтовници пейоративни определения, между които най-бойкото било „свине“.
Затуй пък другите две големи многонационални феодални империи — Русия и Австрия — били доста по-наясно за характера на събитията в Румелия, отколкото легитимният и владетел, „прогресивният“ Селим III. И двете били алармирани от военната експанзия на буржоазна Франция. Разцветът на анархията в Румелия съвпаднал хронологически с действията на Бонапарт в Италия, с египетската му кампания и с измененията, настъпили из най-западната част на Балканския полуостров. Страхът пред тази експанзия бил тъй голям, че довел до противоестествени съюзи: руско-турския например. Традиционната политика отстъпвала пред заплашените интереси на монархията като всеобща дотогава форма на управление в Европа.
„Би било странно да видим как Русия ще изпрати един помощен корпус за покоряването на Видин или за потушаване на революционните движения в Гърция. Впрочем възможно е този слух да е бил пуснат, за да сплаши бунтовниците.“131 През октомври вече слухът бил се превърнал в реалност: руският посланик често заседавал в Дивана и се знаело, че съюзният договор, съпроводен от план за комбинирани руско-турски военни действия, узрял, приветстван от Австрия. (Тогава и ескадрата на Орлов преминала Проливите132.) През ноември нещата взели по-определени очертания, що се отнасяло до сухопътните съюзени действия: руските войски, съсредоточени по Днестър, очаквали заповед да бъдат отправени срещу Видин — това давало на Портата сигурност в борбата ѝ против бунтовниците133. В края на същия месец австрийският интернунций обобщил, че въпреки провала на големия поход, прекадено нарасналите апетити на Пазвантоглу щели да бъдат ограничени от русите134.
Що се отнася до двойствената роля на Русия през този период, тя се дължела на противоречия, заложени в самата реалност: руският царизъм не можел да остане безразличен, когато били застрашени устоите му, но и не можел да се откаже от стремежа си на юг. Анархията на Балканите нанасяла ущърб на централизма, но и обезкървявала традиционния руски враг. Затуй докато предлагал на Селим III военна помощ против „бунтовниците“, руският император не оставял без надежди и Пазвантоглу. Тия надежди никога не приели открит или точен израз, но и никога не били оставени да угаснат. Началото им било положено поне през януари 1799 г.
Оттогава датирало едно неофициално посещение при Пазвантоглу: консулът в Букурещ Л. Кирико изпратил на 18 януари агента си Константин във Видин. Явна цел на посещението му била да поздрави с победата Пазвантоглу (срещу когото Русия току-що била предложила войски на Портата) и да уреди някои законни претенции на руските търговци в Северна България. Във връзка с това агентът декларирал, че руският император не ще допусне бъдещи набези на видински размирници във Влашко, покровителствано по Яшкия договор от Русия135. Нота, с която отцепникът трябвало да се съобрази, иначе би се озовал между два огъня.
Ще рече, освен военна, Русия дала и дипломатическа поддръжка на Портата в конфликта ѝ с Видин. Без да бъде изстрелян нито един куршум срещу Пазвантоглу, руската политика фактически му нанесла най-тежък удар, като се включила в блокадата на Видин в нейния особено съществен за отцепника сектор: Влахия.
За Пазвантоглу действията из Влашко означавали не просто налети за обогатяване. Видин бил в състояние да устои срещу походи и обсади при едно условие: снабдяване откъм Влашко. Методите на това снабдяване били чисто кърджалийски, те довели населението на отвъддунавската равнина и особено на Олтения до жестоко разорение. Нека мимоходом напомним обаче, че това население било грабено не по-милостиво от влашкото болярство и князете-фанариоти, както и пряко от Портата, която стоварила върху него поне половината издръжка на похода против Видин. Следователно не дружините на Манаф Ибрахим, Кара Мустафа и други обвързани към Пазвантоглу главатари внесли разорението тук; те само го задълбочили. Техните действия представлявали незапомнен обир за разлика от утроената законна експлоатация, затуй дали право на Русия да се застъпи за страдащия влашки селянин136. Нейната намеса стагнирала движенията на Пазвантоглу отвъд Дунава след януари 1799 г. И макар формалният съюз между Русия и Портата още да бил далеч, фактическото разбирателство между двете империи вече се отразило върху каузата на Пазвантоглу.
В началото на 1799 г. наблюдаваме странно разположение на силите из Северозападна България: от една страна, окончателно сразените султанови войски се изтеглили на по-задни позиции и останали да се доразлагат под ударите на глада, безначалието и кърджалийството, а, от друга — победоносният Осман Пазвантоглу също замръзнал в своята поза на триумфатор. Никакви изменения — иначе задължителни подир така голям и категорично разрешен конфликт, не последвали.
Затуй пък анархията тук завършила своята структура, която била се очертала през периода до 1799 г.
ПАЗВАНТОГЛУ — ВИДИНСКИ ПАША (1799 г.)
Изложеното май че обяснява защо в началото на 1799 г. Пазвантоглу бил по-близко отвсякога до своята амнистия137. Ако вярваме на чуждите наблюдатели, би излязло, че отцепникът дълго бил се домогвал до височайша прошка, но щял да я получи едва сега. Истината е пряко противоположна: многократно през 1797—1799 г. Пазвантоглу можел да получи амнистия, но я отхвърлял, устремен към честолюбивите си крупни цели. А сега го принуждавали да я приеме силите, външни по отношение на конфликта му с централизма. С една дума, отцепникът най-сетне се съгласил да бъде амнистиран. За шести вече път.
Преди да обяви такова помилване, Селим III предвидливо амнистирал размирните белградски еничари138. С това едновременно показал, че отстъпва от замисъла си да ликвидира еничарството и лишил Пазвантоглу от един негов съществен резерв. Или поне си въобразявал, че го лишава.
Докладът, чрез който капудан-паша обсъждал с Портата помилването на Пазвантоглу и условията му, датира от 12 февруари 1799 г.139 На следващия ден друг доклад — от новия валия на Румелия Хасан паша — потвърдил, че отцепникът е поискал милост, поставяйки условие всичко да бъде забравено. От него научаваме още, че армията, блокираща Видин, ототдавна не била заплатена140. Диванът узнал, че победителят не би се задоволил с някой от средните санове, нито би приел предложения му пашалък Сивас, тъй като се чувствал сигурен само във Видин. А Австрия и Русия, настоявали на противното: да бъде непременно отдалечен отцепникът от областта, където бил популярен и поддържан141.
Преговорите около сана на Пазвантоглу се затегнали до юли. Уж принуден да се съобразява с неизгодната за него намеса на Русия и Австрия, бунтовникът пресметнал, че техните интереси спират дотук: до формалното му покорство. Що се отнасяло обаче до цената, която лично той поставил на това покорство, Пазвантоглу се държал настъпателно. Портата му предлагала такава алтернатива: капуджибашийски чин във Видин или пашовски къде да е извън Видин, в Европа, в Азия. Пазвантоглу обаче ѝ налагал най-неприемливото за нея: да бъде признат за паша във Видин142. Подклаждали дързостта му честите през онази пролет и лято кърджалийски успехи из цяла България — не Пазвантоглу, а Портата се нуждаела от мир във Видин. Именно реалистичната оценка на отцепника за събитията — външни и вътрешни — му осигурила максимума, на който можел да разчита при конкретната обстановка: чин паша „с три конски опашки“ (най-високата пашовска степен, равна на везир) и управлението на Видинския пашалък143. Портата трябвало да бъде благодарна, че Пазвантоглу се задоволил с толкоз — из Цариград се говорело, че той бил получил дори румелийското бейлербейство144. Но Пазвантоглу бил реалист, та не ламтял за цяла Румелия, чието управителство по него време било по-скоро наказание, отколкото облага.
От последните месеци на 1799 г. датират сведения, които ни показват Осман Пазвантоглу в нова, едва ли трайна светлина: орган на централната власт, особено загрижен за отбраната на Видинската крепост. От кого? — следва да попитаме, тъй като никой не застрашавал Видин. Трябва да приемем, че Пазвантоглу се стремял (едва два-три месеца подир шестата си амнистия) да доукрепи и зареди с боеприпаси Видин с оглед на своите по-нататъшни отцепнически планове. През 1799 г. гой бил принуден от чуждите сили да отложи изпълнението им, но явно не бил се отказал от тях.
През ноември Пазвантоглу настоял да бъдат ремонтирани крепостните стени и фортове, повредени при изтеклата обсада. Портата изпратила във Видин емисар да я извести за количеството боеприпаси, складирано от бунтовника. Оказало се, че само барутът се равнявал на 15 хиляди кантара! Въпреки мнението на емисаря, че във Видин „нямало условия за съхраняването му“, та нека бъдел пренесен из други дунавски крепости, това не станало145.
Подобни източници свидетелстват за продължаващата — макар с прилични средства — борба между Видин и Цариград. Тя намерила облик и в друго направление, типично за още ранната бунтовна тактика на Осман: веднага подир амнистията си той пак се заловил да увеличава своето частно богатство. Пазвантоглу поискал да откупи маликянето от две видински села с приходи, посветени на Мека и Медина, чийто собственик бил загинал. Това събиране от 28 хиляди гроша годишно Портата му отказала, причислявайки го към „новата хазна“146. Ще рече, не само отцепникът, но и враговете му знаели на що дължел той своята мощ, та се стараели да ограничат богатството на Пазвантоглу.
За това, че двете страни в големия конфликт всъщност не хранели илюзии, доказват ферманите от края на 1799 г. Хюсеин капудан-паша бил се прибрал в столицата още на 20 март147, тъй като трябвало да се отправи към Египет срещу Бонапарт. Блокадата на Видин той възложил на Хасан паша (румелийски бейлербей подир убития Ало), на Гюрджи Осман паша и на Кюрд Осман паша. За Портата техните сили изглеждали недостатъчни да се справят с твърде трайното ново непокорство на Пазвантоглу — тя виждала негодността им не толкоз в тяхното излиняло количество, а в ниското им качество. Подобно мнение се съдържало в един ферман от 2 декември: излишно било да се набират нови бойци от Румелия — те щели да се разбягат, като подложат населението на грабеж. Затуй всяка каза трябвало да се погрижи сама за сигурността си, като наеме определен брой сеймени. Те щели да получат заплата от средствата, събирани между населението — така двете страни ще бъдат доволни: и раята ще чувства, че е охранявана, като сама заплаща спокойствието си на излъчени из нея бойци, и те щели да бъдат удовлетворени, понеже ще служат срещу пари. На Софийската каза например се полагало да издържа 300 души сеймени, които за времето от Димитровден до Гергьовден щели да получат 18 хиляди гроша148.
Това показателно окръжно разпореждане предшества констатацията, че състоянието на Румелия било отчаяно подир завършека на видинската обсада; че империята била допълнително застрашена от френския десант в Египет. Въпреки тази война — казано е там — борбата против Пазвантоглу трябвало да продължи с всички налични сили, тъй като той бил основният враг на властта в Румелия. Ферманът завършил с призив към всички местни управници, които задължил чрез заклинания и заплаха да извършат всичко възможно в борбата срещу отцепника149.
Въпреки амнистията, въпреки официалните отношения на върховенство и подчинение, установени след юли 1799 г., правителството продължавало да сочи Пазвантоглу като враг номер едно и да взема всички мерки против него. Новите (и не съвсем нови) открития в тактиката на Портата били: населението само да заплаща своите бранители, а централната власт да раздухва аянските съперничества. Обобщено: властта разчитала на местната самоотбрана и на вътрешните противоречия в размирието.
Тия мерки били свидетелство за бедност на централизма. Но техният подтекст е: през 1799 г. Портата изградила своя тактика, която с течение на времето щяла да я изведе до стратегическо решение на генералния конфликт между централизъм и децентрализация. Османската власт постепенно възприемала средствата на размирието, за да го унищожи. Тя заложила именно на борбената инициатива на населението, именно на институциите, утвърдили се през периода на анархията: аянство, местно самоуправление. Тези две институции, на които тя дотук неуспешно и дори пагубно за нея противопоставяла „стария закон“ (най-общо: централизма с всички негови норми и форми), дотам взели връх над него, така ярко заявили своята жизнеспособност, че Портата отстъпила пред спонтанната им поява, развитие и могъщество. Или, както заключава Мериаж: „Узурпацията бе узаконена.“150
След провала на голямата обсада на Видин от 1798—1799 г. Портата се примирила със структурата на анархията, опитала се да я използва в перспектива за частично спасяване на минирания из основи османски централизъм.
Глава 5
РУМЕЛИЯ ПО ВРЕМЕ НА ГОЛЕМИЯ ПОХОД СРЕЩУ ВИДИН (1797—1799)
Въпреки, че трудно могат да бъдат взети изолирано действията на кърджалии и аяни и тези на Пазвантоглу, налага се да въведем такова разделение, тъй като през периода от две години събитията във Видинско сами се отграничили по своята специфика от всеобщата анархия — това били фронтови събития. Затуй те по-горе бяха отделно анализирани, което не означава, че нямали връзка с останалата част от размирието.
Вече бе казано, че Портата съзнавала тази връзка: „Видин — кърджалийството“. От края на 1797 г. (от обявеното съсредоточаване на похода) датира едно нейно нареждане от общ характер: да бъдат преселени с дружините си отвъд Проливите някои от най-едрите главатари, а именно Кара Хасан, Исаоглу и Манаф Ибрахим. С тази задача бил натоварен валията на Кютахия1 (всъщност бейлербей на Анадола). Фактът, че въпросните главатари продължили да се подвизават из България през цялото време на обсадата, ни убеждава: така набелязаната задача си останала голи думи. Но той доказва и друго: предвиждайки тясното взаимодействие между Пазвантоглу и едрите главатари, властта се стремяла ако не да го осуети, то поне да го ограничи.
Причини за това тя имала достатъчно, макар че не всички кърджалийски действия от 1797—1799 г. трябвало да бъдат отдадени на подстрекателствата на отцепника, както обикновено твърдят чуждите наблюдатели2; из Северна България през двете въпросни години действали дружини, подчинени на Пазвантоглу, а други — на противниците му тук (Тръстениклиоглу най-вече). Наред с тях внасяли своя принос в размирието и такива кърджалийски единици, които не били обвързани нито към единия, нито към другия узурпатор.
Още преди Видин да бъде поставен под обсада, из Северна България спечелили победи сподвижниците на Пазвантоглу: Еминджик, Гяур Имам, Маджар Али, Кара Мустафа, Саръкоглу, Кара Хасан и пр. През 1798 г. те имали многочислени схватки с правителствени или на Тръстениклиоглу войски из Никополско, Плевенско, Ловешко, Търновско, Свищовско, Добруджа3. Тоест още проектираната обсада била заплашвана в непосредствения си тил от уедреното кърджалийсгво.
Това състояние на нещата не се променило по време на обсадата. Дори напротив: самата обсада дошла да подсили размаха на кърджалийството. Факторите за такъв обрат били поне два. Първо: усилието на властта да събере и хвърли срещу Видин максимален брой войска от Европа и предимно от Мала Азия се обърнало срещу нея — тя наляла масло в пожара на размирието, снабдила го с нови, неизтощени още резерви, с още ненаграбили се и ненавилнели се бойци. Както видяхме, поради невъзможността да бъдат добре снабдени, заплатени и въоръжени тия десетки хиляди мъже, те се превръщали поне в метежни недоволници, ако не и в дезертьори. Дезертирайки при пресечен път към родните си краища (между които и Румелия се намирали охраняваните от властта Проливи), те нямали друг избор, освен да останат в Румелия и да се издържат чрез грабеж. А понеже тук кърджалийството вече било се уедрило, та нямало перспективи за сполука на разни дребни дружини, дезертьорите неминуемо се вливали в големите кърджалийски съединения.
Съвсем не на второ място като стимул за анархията трябва да посочим разорението на дребния производител във връзка с похода. Трудно е да си въобразим накъде можел да бъде досъсипан един производител, който от петнайсет години живеел под властта на безвластието, но се оказва, че имало накъде. До 1798 г. той поне успявал да не се издължава към централната власт, позовавайки се на анархията. Но през годината на обсадата, когато пред прага му пристигнала стохилядна войска, селянинът вече нямало как да убегне от облагане. За разлика от кърджалийските налети, които били не плътна, ами безредно прелитаща напаст, засядането на султанска войска било трайно.
Няколко примера.
Тъй като бойците на Хюсеин капудан-паша изобщо не били заплащани през периода ноември 1797 — април 1798 г., той изискал сумата 50 хиляди гроша само от Врачанска каза, за да удовлетвори войниците си. Естествено не я получил4. През ноември 1798 г. Софийска каза трябвало да достави за похода 32 хиляди килета ечемик и 9 хиляди килета пшенично брашно5. По това време казите София, Пирот, Брезник и Знеполе трябвало да доставят 350 каруци ангария за обсадата6. Еднодневният оклад на обсадителите от Видин през август 1798 г. бил 800 оки изпечен хляб, 2500 оки овче месо, 1300 оки ориз, 300 оки масло, 100 оки кафе и пр.7 А през същия месец от Софийско трябвало да бъдат отправени към Видин 2000 души на ангария да копаят окопи и строят укрепления8. Както може да се предвиди, властта успяла да излови и подкара едва 1659. И пр. и пр.
Едва ли по своя инициатива през януари 1799 г. патриаршията се обърнала чрез митрополитите си към всички православни в Румелия. Тя ги предупреждавала, че всякакви слухове за предстоящ голям бунт срещу властта били лъжливи и им съобщила жестоките наказателни мерки, заплашващи всеки, помамен от такава съблазън10. Следователно Портата не се задоволила с идеологическите мерки, взети спрямо непокорното мюсюлманско население — тя се принудила да стресне и християните чрез техния духовен пастир. (Нека мимоходом отбележим, че по време на анархията тя често прибягвала до помощта на християнското духовенство11.) Колкото до слуховете за голям бунт, те едва ли били без основание, щом властта прибягвала до върховни противомерки; по време на похода производителното население из Румелия ще да било повече отвсякога склонно към размирие. По елементарната причина, че всяко мирно производство било станало безпредметно — прекален бил броят на въоръжените и незаплащани консуматори.
Така суперпоходът обективно обслужил анархията. Извън приведените общи свидетелства за развоя ѝ по негово време нека разгледаме и конкретните ѝ прояви.
КЪРДЖАЛИЙСТВОТО В СРЕДНА СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1798—1799 г.
Вече споменахме събитията в Търновско, Ловешко, Плевенско и Никополско от началото на 1798 г. Там кърджалиите, свързани с Пазвантоглу, разбира се, не били нито разбити, нито изтласкани — както се самоизлъгала властта. Те си останали в Северна България, а по време на боевете между обсадители и обсадени тяхната активност удвоявала сполуките на видинската войска. Впрочем частичните, а също и решаващата победа на Пазвантоглу над Хюсеин капудан-паша не била нищо друго освен надмощие на кърджалийството над правителствения поход. Защото, като изключим еничарите (от Видинската и от източносръбските крепости), при Пазвантоглу имало само кърджалии. Еничарският брой и боеспособност съвсем не били достатъчни, за да доведат до така безусловен триумф на Видин над обсадителите. Тоест едрите кърджалийски главатари (Еминджик, Кара Хасан, Гяур Имам, Манаф Ибрахим, Кара Мустафа, Саръкоглу и пр.), обвързани с Пазвантоглу, били фактическите победители в „гражданската война“.
Неслучайно почти не разполагаме с изрични данни за кърджалийски действия в Северна България до пролетта на 1799 г. — докато не започнали преговорите между Видин и Портата. Тогава човешкият състав, който османските или чуждите източници две години били отбелязвали като „войска на Пазвантоглу“, пак си възвърнал определението кърджалийство. То веднага се отличило с акции, също тъй значителни, колкото били открито направляваните от отцепника негови действия. Както следващата например: До 18 май 1799 г. Хюсеинджик начело на 300 души, след като нападнал селата от Ловеч до Свищов, разорил търновското село Леденик. Той известил търновци: „Ние сме от войската на Пазвантоглу. Ако не ни изпратите зърнени храни, ще ви съсипем, като извикаме и нашата войска от Ловешко.“ Търновският войвода Хасан ага отправил срещу кърджалиите конница от граждани, но тя не успяла да ги отбие. Тогаз войводата излязъл лично със сеймените си и разбил нападателите. Част от кърджалиите избягали в Павликени, част били избити. Едничкият заловен пленник донесъл, че из Ловешко и Плевенско Пазвантоглу имал над 3000 души войска — пак кърджалии естествено.
Отделно от нея били многочислените му дружини из останалите области на Северна България12. С преследване на уж избитата кърджалийска част се наели севлиевският войвода, русенският аян Тръстениклиоглу, мютеселимът на Никопол, търновският войвода, аянът на Ловеч и войводата на Свищов. Тези шестима командващи на еялетлиите от областта обаче не излезли на глава с кърджалиите, обсадени в с. Йоглав, Ловешко, понеже последните получили подкрепата на още 2000 размирници, водени от субашията на плевенските еялетлии, от бившия войвода на Свищов Алиш ага, от Хафъзогулларъ и Мюслим Делилбаши. Лоялните войски се изтеглили преди 1 юли, а населението било тъй разорено, че вече не оказвало съпротива на главатарите13. Затуй пък Тръстениклиоглу дал сражение на кърджалиите, водени от някой си Хайдут Ибрахим при с. Кара Иса, Свищовско, а също и на дружината на Арсланоглу при с. Куюнлу, Никополско. И двете кърджалийски части били изтребени преди 9 юни 1799 г.14
Позволяваме си да се усъмним в успеха на Тръстениклиоглу срещу кърджалиите. Защо иначе към края на май севлиевският войвода Хасан все още настоявал, щото кърджалиите, избити уж при с. Леденик, да бъдели унищожени от валията на Бендер? (Ще рече, югозападно от Добруджа нямало друга войска, на която властта да се опре за тази операция.) Защо иначе пленяването на един-едничък кърджалия е отбелязано във всички документи около въпросните действия15? (Ще рече, при шумно оповестените сполуки на Тръстениклиоглу не бил пленен поне втори кърджалия.) И все пак, ако тук били постигнати частични успехи за властта, те можели да се дължат само на Тръстениклиоглу. Скоро той уведомил Портата, че и изпраща отрязаните глави на 100 кърджалии16.
Нека изтъкнем в скоби, че доказването на бойна победа чрез отрязани глави е неубедително за научното изследване: по никоя глава не си личи дали е принадлежала на кърджалия, на сеймен или на султанов боец, а най-вече на мирен човек. Достатъчно било да съществуват брой трупове или да бъдат превърнати в трупове нужният брой хора и Портата получавала доказателство за триумфа на своите военачалници против размирието.
Повод за съмнения ни дават не само цитираните документи, но и последвалите ги — те все говорят за действията на онова значително кърджалийско съединение в Ловешко и за необходимостта да бъде изпратен с войски някой везир, за да изкоренял тази опасност17.
Уж разбитият и изтребен отряд на Арсланоглу пък заедно с дружините на Хафъзогулларъ и Мюслим Делилбаши продължили вилнежа си из Свищовско. Населението отказвало да се влее във войската на Тръстениклиоглу и на румелийския бейлербей, за да ликвидира тия кърджалии18. Такива вести поставят под съмнение версията за успеха на Тръстениклиоглу, удостоверен чрез 100 отрязани глави.
Впрочем през май — юни 1799 г. кърджалийските дружини от Ловешко били подсилени с преминали от Тракия кърджалии, които водел Джелилоглу19. Гореизброените аяни, които били обградили 500 размирници в с. Йоглав, Ловешко, се надявали да ги унищожат, когато „каймакамът“ на Видин — Пазвантоглу използвал съсредоточената в Плевен за борба против кърджалиите войска и я насочил в помощ на същите кърджалии. Тогаз аяните рекли: „щом Пазвантоглу не желае тази работа...“, и се прибрали по местата си20. При такова развитие конфликтът завършил твърде естествено: през ноември подсилените кърджалии пленили част от артилерията и обоза на отправената против тях правителствена войска, а останалата част била върната в Русе и прехвърлена в Браила, където благоразумно седял сам си сераскерът21.
Някои случаи из Никополско от същото лято разкриват друга показателна корелация между кърджалии и население в Северна България. И тази каза била пълна с размирници, които действали необезпокоявано, макар че наблизо станувала султановата армия. Кърджалийски представители се събрали на съвещание в с. Крушовица, Плевенско, където дошли и хора от Плевен. След постигнатия сговор обединените им сили нападнали Никополско. Според кадията на Никопол плевенци открай време били сдушени с кърджалиите, непрестанно ги подпомагали в безчинствата им. Затуй мютеселимът на Никопол молел за помощ Портата срещу кърджалии и плевенци наедно22.
Това важно сведение не е изолирано по изводи — подкрепят го и други, а именно: населението на Никополско заявило, че било готово да потегли срещу кърджалиите, но не смеело да напусне казата си, „защото била съседна с Плевенска“. У съседите винаги било гъмжало от кърджалии, а самите плевенци им били помагачи. Никополци пък биха способствали за ликвидиране на размирието из съседните разбунени краища, ако в Никополско би прехвърлил войската си пашата, намиращ се на квартира в Гюргево23.
Излишни са всякакви коментари — наличната документация за събитията в Северна България след 1799 г. е повече от категорична по принципния въпрос за връзките между кърджалии и население тук. От своя страна действията на тези местни размирни състави стояли не само в тясна, но и в задължителна връзка с Осман Пазвантоглу. Така голямата обсада „консолидирала“ анархията в Северна България, окончателно я центрирала.
Всъщност, що се отнася до 1799 г., с право можем да се запитаме: анархия ли били вече събитията в Северна България? В коя анархия съществуват йерархия, ръководен център, твърди съотношения и взаимоотношения? Безвластие ли откъснало фактически българските земи между Дунава и Балкана от управлението на Портата, или пък тук владеели съвсем определени отцепници, които си оспорвали сферите на власт и влияние, като се опасявали само един от другиго, но не и от централизма?
Изложените, а също и низ по-нататъшни събития ни принуждават да забележим, че след 1799 г. Портата се отказала да възвърне под властта си Северна България, а разчитала на съперничеството между Пазвантоглу и Тръстениклиоглу, за да не се окаже тая земя изцяло и напълно под единствена власт, докато кърджалийските акции там били израз на отцепническите съперничества.
Втора съществена характеристика на анархията в Северна България към края на века било, че тук вече се заговорило за бунтовни градове, за тяхната трайна принадлежност към лагера на размирието — такъв бил случаят с Плевен. Твърде типичен станал конфликтът между Никопол и Плевен — жителите на Никопол неведнъж се съпротивявали срещу напредването на Пазвантоглу, докато плевенци се очертали като сигурни сподвижници на отцепника, участвали дейно и масово в операциите, предприети от подчинени нему главатари.
Изобщо към края на века някои български градове заели вече отчетлива позиция в големия конфликт. Едни от тях признавали властта на Портата (Русе, Никопол); други пазели последователен неутралитет, който всъщност бил самоуправление (Котел, Сливен, Враца); трети гравитирали към Пазвантоглу. Тази констатация е твърде важна, понеже доказва реалната възможност за населението на тия градове да избира страната си в конфликта, да се самоотбранява или организира за активни нападения.
Състоянието на Северна България през 1799 г. е обобщено в един доклад на новоназначения румелийски бейлербей Хасан паша от юли. Пашата описал гибелното разорение на населението там, изтъкнал, че това положение трябвало да бъде ликвидирано „на всяка цена“. А като евентуална опора на Портата отвъд Балкана посочил едва трима управници: Тръстениклиоглу, аяна на Разград и войводата на Севлиево — те били длъжни да се справят с всички размирници24.
Хасан паша пропуснал да укаже друга една — твърде странна — опора за султановата власт отвъд Балкана: Пазвантоглу. Просто абсурдни били нарежданията, които довчера воюващият враг, а днес неприкрит противник на централизма получавал от Цариград или от главнокомандващия (назначен срещу самия Пазвантоглу) през лятото и есента на 1799 г. И така, докато Хасан паша седял в Браила, продължавайки да събира войска, хранителни и бойни припаси25, докато Видин оставал блокиран, та само в Лом станували 3000 сеймени26 на Осман паша, на Пазвантоглу било официално заповядано да оправдае височайшото доверие, като ликвидира кърджалийството в Северна България27. А из столицата се носел слухът, че Пазвантоглу вече наистина разпратил своите войски из Румелия, за да унищожат най-сетне размирниците28.
Нищо не свидетелства толкоз убедително за безнадеждното положение на султановата власт над Балканите, колкото цитираните известия: Портата възлагала борбата против кърджалийството на човека, който му дължел всесилието си.
И съвсем логично възниква въпросът: как така централизмът не загубил и формално Северна България, на какво дължал номиналното си върховенство над тия области през предстоящите години?
Отговорът се набелязва още в сведенията за 1797 г.: започнал (и по-скоро продължавал, но вече открито и по-ярко) непримиримият конфликт между двамата реални господари на Северна България — Пазвантоглу и Тръстениклиоглу.
ТРЪСТЕНИКЛИОГЛУ ИСМАИЛ И НЕГОВАТА РОЛЯ
В ПОДЯЛБАТА НА ВЛАСТТА НАД СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ
В глава III бе резюмирана биографията на Тръстениклиоглу Исмаил ага до 1793 г., когато той се самоназовал аян на Русе. За разлика от Пазвантоглу, който дължал могъществото си на комбинирана игра, на двойствена „програма“ и тънко замислени, макар неуспели външнополитически ходове. Тръстениклиоглу бил типичен аян — типична рожба на анархията.
Впрочем неговото затвърдяване в аянлъка датирало от 1795 г. През 1800 г., успявайки да приведе в изпълнение смъртната присъда над един от непокорните Гираи, той заел и поста войвода на Търново. Междувременно откупил някои мукатаи в Северна България. Икономическата и военната сила, която никой не можел да му оспори върху земята между Русе, Свищов и Търново, вдъхнала на Портата надежди да го използва в борбата си против Пазвантоглу. Още повече, че Русенско и Търновско били застрашени не едностранно — откъм Видин; източно от тях не угасвало едно от първите размирни огнища в Румелия - Делиорман и Южна Добруджа, където се закрепил Йълъкоглу Сюлейман ага.
Отначало чист кърджалия и главатарски син (баща му — небезизвестният Йълък, с когото властта имала разправии в Добруджа по време на войната от 1787—1792 г. — не се среща по- нататьк в документите по анархията). Сам главатар на голяма дружина, през 1794—1795 г. Йълъкоглу вече бил се провъзгласил за аян на Делиормана и мютеселим на Силистра. Неговите връзки с Пазвантоглу не се нуждаели от доказателства — те били откровени. С една дума, Тръстениклиоглу бил застрашен от две посоки, и то чувствително. Този обективен факт, а не някаква привързаност към каузата на централизма обусловил поведението му през следващото десетилетие.
Вече узнахме, че през 1797 г., когато походът против Видин бил обявен, един от „генералите“ на Пазвантоглу — Маджар Али — обсаждал Русе, след като бил превзел Търново и Свищов. Такова било началото на дългата война между Видин и Русе. И нека изтъкнем: Русе бил градът, който едничък устоял (ако изключим изобщо ненападнатите) на Пазвантоглу.
За тази своя заслуга Тръстениклиоглу бил удостоен със званието придворен капуджибашия29. Оттам нататък — ако вярваме на официалната версия — той винаги участвал в акции срещу кърджалийските дружини отвъд Балкана или срещу съседите си Йълъкоглу и Пазвантоглу като основен съюзник на Портата тук.
А кое ни кара да се усъмним в истинността на такава лоялност? — Самият характер на властта на Тръстениклиоглу. И той, както мнозина едри аяни, започнал кариерата си в качеството на „разбойнически главатар“. И той получил необяснима амнистия. И той узурпирал местната власт веднага подир амнистията си. И той воювал на два или на три фронта, за да си гарантира всевластие над все по-обширна територия. И той междувременно се занимавал с откупвачески операции — т. е. с едро лихварство. И той не се подчинявал на органите на централната власт в границите на заетата и отстоявана от неговите еялетлии земя. Впрочем и Тръстениклиоглу бил узурпатор, фактически отцепник. Разликата между него и Пазвантоглу била донякъде в мащабите — Тръстениклиоглу никога не набрал десетки хиляди войска, никога не ѝ поставил едри задачи, никога не нападнал Влашко най-вече. Поведението му било предимно отбранително: той защищавал земите си от всечия намеса тук. И понеже Портата не му ги оспорвала, неговата защита била насочена срещу размирници, преминали от съседна територия — от изток или запад.
Друга основна отлика между двамата отцепници било различното отношение на централната власт към тях. Селим III ще да разсъдил, че му било невъзможно да се бори с двамина големи узурпатори отвъд Балкана, след като не успявал да надвие дори единия. Затуй Портата затворила очи пред действителното отцепничество на Тръстениклиоглу, за да запази поне формална опора тук срещу двете опасни за нея съседни сили: Пазвантоглу и Йълъкоглу. Така Тръстениклиоглу преминал в историята като „лоялен“ аян. Определение — в подчертани кавички.
Стеснен от обсадата на Видин, след пролетта на 1798 г. Пазвантоглу не нарушил територията на Тръстениклиоглу чак до следващото лято. Но щом получил пашовско звание и що-годе се легализирал, видинският отцепник подновил враждата си с Русе. През юни 1799 г. „бивши привърженици“ на Пазвантоглу нанесли поражение на частите на Тръстениклиоглу и им отнели артилерия30.
Като паша Пазвантоглу взел да отправя до Русе буюрултии на които русенският аян никак не се подчинявал. Отношенията между двамата самозванци се нагорещявали с такава скорост, та на Цариград било известно, че Тръстениклиоглу набирал войска от няколко хиляди кърджалии, за да отстои Русе против евентуално нападение на Пазвантоглу. Но до самия край на 1799 г. равновесието между двамата се запазило неустановено, без да се разрази в битка31.
Междувременно видинският паша не преставал да поддържа заплаха и в гърба на своя враг — в Делиормана и Добруджа. Там имало достатъчно местни аяни и главатари, на които не харесвало издигането на Тръстениклиоглу — те охотно служели на видинлията. Освен Йълъкоглу Сюлейман ага през 1799 г. Пазвантоглу подбудил към размирие сина на стария си съюзник Саръклъоглу. Когато против последния излязъл разградският аян, от Видин му пристигнала помощ — дружина, водена от Сирозлиоглу32. Тя решила изхода от стълкновението: победили съюзените с Пазвантоглу главатари, които фактически овладели Добричко33.
Ето как се развили събитията в Северна България през 1797— 1799 г. Ако между двата периода (на обсадата и подир нея) забелязваме някаква разлика, тя е елементарна: докато Пазвантоглу бил обсаден, действията на съюзните му кърджалии се концентрирали в близкия тил на обсадителите именно за да отслабят натиска на обсадата. А когато тя преминала в блокада, частите на Пазвантоглу вече си позволили по-далечни операции, за да парализират онези сили из Подунавието, което овладявал Тръстениклиоглу — уж лоялните сили.
КЪРДЖАЛИЙСТВОТО В ТРАКИЯ ПРЕЗ 1797—1799 г.
Що се отнася до Тракия с подбалканските полета, същият период неособено променил нещата там. Тъй като грамадните войнишки маси, които Портата някак си успяла да мобилизира, били отправяни отвъд Балкана, в Южна България лоялните сили останали без всякакви подкрепления. Нещо повече както научихме от софийските кадийски книги - мобилизацията или реквизициите засегнали и резервите на Тракия. Туй означава, че султановата власт тук била още повече обезсилена, което одързостило кърджалиите.
През 1797 г. например разни главатари си оспорвали с оръжие аянството на Ямбол. Законният аян Кърмъзъ Мустафа бил нападнат от айтоския — Чолак Сюлейман. Последният имал за съюзници главатарите Узун Мустафа, Фейзи Алемдар, Ходжа Бинбаши и пр. Начело на около 600 души, те се появили в Ямболско, където им дало отпор населението. Междувременно законният аян призовал на помощ аяните на Осман пазар, Ески Джумая и Карнобат. Чолак Сюлейман тогава излял яростта си върху населението на Ямболско. Метежът се усложнил поради намесата на новозагорския аян, който от своя страна изявил внезапни претенции над ямболското аянство34. Този метеж продължил и продължавал докато през Тракия се точел невижданият поход против Видин35.
От 1798 г. датират сведения за надигащата се мощ и на Токатджикли Сюлейман, известен в литературата с по-късното разоряване на Жеравна36. През въпросната година той все още бил само аян на Макри. В съюз с кърджалиите из оня край Токатджикли подел чести нападения над Гюмюрджинско, желаейки да го присъедини към владенията си, като се провъзгласи и за негов аян37.
Напрегнатият конфликт под Видин дотолкова приковавал вниманието на Портата и на чуждите наблюдатели, че интересът им към Тракия закратко избледнял. Колко бегло наистина научаваме, че през юни 1798 г. „даалиите38 — другите глави на демократическата хидра (к. а.) — пак започнаха да се раздвижват и заявяват себе си чрез грабеж, опожаряване и пр. в околностите на Одрин“39.
А соченото събитие би заслужавало по-голяма зоркост: винаги когато кърджалийската вълна в Южна България се надигала отново, нейната крайна цел била Източна Тракия. И, обратно, когато кърджалиите се оттегляли за отдих или прегрупиране, действията им се затваряли в подбалканските и подродопските полета. Ще рече, през 1798 г. тази вълна се надигала. Доказват го и други известия: „Като връх на нещастията за оная прекрасна провинция (Тракия, б.а.) е умножаването на разбойниците поради дързостта, която отново са набрали. Напускайки пак своите укрития, те вече доведоха набезите си до вратите на Одрин и току-що нападнаха един от най-богатите кервани, напоследък отпътувал от Белград.“40
Все през 1798 г. се разразил с голяма сила един метеж, който тепърва щял да трае — на Одаджиоглу Сейфулла, айтоски аян. Неговият път към властта бил характерен за времето му. Син на дребен еничарски офицер, той бил родом от с. Греманик в Източния Балкан. С кърджалийство Сейфулла се занимавал дълго преди 1798 г. Убивайки неколцина видни хора от казата той дотам взел страха на айтосци, че те не му се противопоставили когато заграбил аянлъка.
За да разпростре влиянието си и над Делиормана, Одаджиоглу се сдружил с главатарите на „герловските кърджалии“ Хаджи Хюсмен Беловалъ и син му Исмаил Беловалъоглу, както и с Хюсмен Гьозикенли. Подкрепа получил и от някои аяни из Източна България. Така осигурен, Сейфулла се отдал на „дяволски дела“.
Хаджи Хюсеин, който имал „стар зъб“ на Месемврия, я обсадил и взел да опожарява околността ѝ. Най-вече си изпатили Гьозикен и селата по брега. Убити били местни първенци, раята също дала множество жертви, докато главатарят безпрепятствено върлувал из казата и тероризирал жителите ѝ, които отправяли безплодни молби за помощ към Портата.
Липсата на правителствени войски тук създала сгода за размирниците. Обединявайки се и с други главатари (Касалбашизаде Мехмед Хасеки и небеизвестния Молла Хасеки, както и брат му Бекир), уедрените кърджалийски сили заели Бургас, където оправили сметките си с някои местни богати мюсюлмани и изгорили част от града. След това Молла Хасеки се оттеглил в Анхиалско. Отчаяно от този сякаш непресъхващ метеж, населението нападнало чифлиците на Молла Хасеки. Тъй чрез оръжието на раята властта сложила ръка върху богатството на главатаря: 35—40 000 гроша. Тя не смогнала обаче да конфискува земята му, тъй като селяните вече я били обсебили, твърдейки че била тяхна.
Междувременно Одаджиоглу Сейфулла и Беловалъоглу вилнеели по крайбрежието. Някои местни аяни — ония, които не принадлежали към техния размирен съюз — опитвали чрез преговори (а вероятно и чрез откуп) да ги отдалечат от казите си. Всички опити обаче оставали без резултат — едрото аянско-кърджалийско съединение, водено от Сейфулла, фактически владеело споменатите краища41.
През 1797 г. големите кърджалийски действия из Източна Тракия продължили. Кара Фейзи и Манаф Ибрахим — двама особено силни главатари (от които първият бил обвързан с Пазвантоглу от 1794—1795, а вторият тепърва щял да стане дясна ръка на отцепника), — сега пак заели Хасково и преминали Тунджа на път към Одрин42. Този нов кърджалийски натиск на югоизток веднага произвел паника в столицата. В началото на юли размирното обединение станало така нагло победоносно, че напълно оправдало тази паника.
И през 1799 г. се състоял традиционният Сливенски панаир - факт, който трябва изрично да подчертаем, понеже поставя под въпрос неоспорваната иначе теза за крайното разорение на България през кърджалийско време43. А все пак посред една разорена, непроизвеждаща земя с непроизвеждащи градове не би имало място за тъй значителна стопанска проява, каквато били панаирите. Нещо повече: през сочената година Сливенският панаир бил „един от най-богатите, които са запомнени (к.а.), особено по количеството стоки, внесени от Германия. Този път той завършил най-задоволително.“44 Така оценил панаира австрийският представител при Портата, докато руският дипломатически агент Яковлев по същото време съобщил, че Кара Фейзи и Индже вече били заели Лозенград и контролирали района с 500—600 души конница. Затуй пък войската на одринския бостанджибашия (по същество — османската жандармерия в Тракия), която трябвало да охранява богатите търговски кервани и сарафите, завръщащи се от Сливен, брояла цели 6000 бойци45.
На четири часа път от Одрин, в местността Дервент (дали не Факийския проход?), кърджалиите налетели върху спрелия за нощуване охраняван стан на търговците. Намиращият се там куриер на руския генерален консул в Яш подробно описал битката между кърджалии и войска — тя се развила тъй, че размирниците пленили артилерията на бостанджибаши и чрез нея разбили собствената му жандармерия. Впрочем последната била не само разбита, но и изтребена в голямата си част; загинал сам Вели ага, одринският бостанджибашия46. А кърджалиите заграбили цялото богатство - оценено на 3 000 000 гроша!, - което носели търговските кервани.
По петите на победителите веднага била изпратена от Цариград осемхилядна войска, която трябвало да отнеме плячката на Кара Фейзи. В столицата „изумлението е всеобщо, ударът засегна всички нации и ние (дипломатите — б.а.) предприемаме всякакви постъпки пред Портата, за да предизвикаме бързи мерки. Победоносните даалии са опожарили Факия, Карабунар, а вероятно и Айтос — всички места, през които е преминала имперската поща.“47 (От нея Рат-Кил е черпил сведенията си.)
Подир многозначителната и шумна победа Кара Фейзи отвел дружините си северно към Балкана, — за да не излага на риск своята неимоверна плячка. В такъв смисъл трябва да тълкуваме известието у Рат-Кил, според което през октомври „румелийските разбойници са се изтеглили в планините около Пловдив и простират нападенията си към София“48.
От дните на това изтегляне от Тракия са запазени писмени свидетелства, които доказват, че до края на века кърджалийството продължило да доизработва в детайл своята типология, част от която били методите му на издръжка, на обогатяване. Особено характерни свидетелства за тия методи са две писма от водителите на кърджалийското обединение: Харманлъ Осмян; Ахмед ага, брат на Ак Кабак; Мехмед ага от Султанери; Хасанджък; Хюсеинджик; Чолак Ибрахим; Исмаил ага; Делял Мустафа; (Кара) Фейзи. Съставени от ръката на полуграмотен, двете писма явно следвали вече изработен шаблон — „кърджалийска дипломатика“, от която не разполагаме с други проби.
„Нашият отговор“ — пише най-отгоре и от това следва да заключим, че между население и кърджалии вече съществувала един вид кореспонденция. „До аяна на Нова Загора и жителите, чиито благопожелания за изобилие ни бяха донесени. А на писмото им във форма на запитване(то) и нашето обявление: за да не претърпи никакви загуби и щети казата ви, утре вие ще ни изпратите 5 клашника, 5 товарни животни, 200 кесии тютюн, 200 оки кафе и 20 кесии акчета точно. От нас за вас не ще има загуби и щети. Една нощ ще останем на гости, после от вашата каза ще отидем другаде. Нека веднага дойдат неколцина старци и уредят тази работа. Ако не устоите: кой ден ще бъде битката? Добре си опичайте ума, след туй няма да приемем молбата ви Знайте, че е вярно!“
А напреки към текста стои допълнителна заповед: „Веднага бързо изпратете отговора си!“ Същият полуграмотен писач е подписал всекиго от съюзените главатари, а те са ударили печатите си — редовни печати, с каквито са разполагали деловите, но неграмотни хора от него време. Аналогично — с малки разлики в размера на исканите вещи или стока е писмото до аяна и жителите на Старозагорско49.
Приведеният документ удостоверява, че съществувала практика, която иначе е известна само по предания: откупуване на даден град или район от кърджалийско нападение. Едва ли такава практика била повсеместна, но във всеки случай тя била разпространена. (Узнахме, че при предишния разлив на кърджалийската вълна до Одрин — през 1795—1796 г. обединението, командвано пак от Кара Фейзи, също изисквало откуп от градовете в Източна Тракия.) И тук във връзка с изтъкнатото трябва да поставим един твърде важен въпрос: за податните възможности на производителното население към края на века - подир десетилетна вече анархия.
Османските документи и дипломатически донесения единогласно изтъкват, че положението на Румелия било плачевно - от тях тази констатация без уговорки е възприета в историографията, но в право сме да запитаме: за разлика от кога? А също и: доколко?
Трябва ли да приемем, че до средата на XVΙΙΙ столетие жителите на Румелия поминавали добре, та ги разорило едва кърджалийството? И ако те живеели относително добре, защо това не е формулирано ни в източници, ни в историография? Колосалният и корумпиран бюрократичен апарат на османците, небоеспособната, но многобройна войска (само под Видин тя била почти стохилядна!) — атрибути на разлагащия се феодализъм изобщо — се изхранвали по принцип на селски гръб, чрез произволна и дива експлоатация. Размирието едва ли усилило тази експлоатация по простата причина, че селянинът бил си изработил методи на противодействие срещу нея — една многолика пасивна съпротива, масово до повсеместност укриване на ежегодния добив, че и на производителя от властници и насилници.
Ако анархията внесла нещо ново във феодалния грабеж над Румелия, то било именно анархия: селянинът можел да не отдели от производството си нито зърно в течение на разгледаното десетилетие, а можело и всеки месец по някой размирник да нахълтва в яхъра и хамбара му — въпрос на щастлива или нещастна случайност. Но от всяко положение, внасяйки рой нещастни случайности в битието на производителя, анархията го отървала от нещастната сигурност — от усилената, произволна, кърваво поддържана феодална експлоатация. През кърджалийско време селянинът безопасно отказвал на централната власт дължимото ѝ: покорство, съдействие, пари и продукти.
Обстоятелството, че не само по предания, но и в документи, макар спорадично (поради неофициалността на тази практика), се говори за откупуване на градове и села от кърджалийски налет, туй обстоятелство означава много: от производителя, селски или градски, имало що да бъде изискано. Тоест неговото високо ожалено „крайно“ разорение било разорение, но не и крайно. А колкото до средното или дори силното, то пък е факт, който с основание отнасяме и до предхождащия кърджалийсгвото период.
Както вече бе споменато, именно през „кърджалийско време“ експлоатираният донякъде получил възможност да избере своя експлоататор: можел да се изплаща на властта, на местния аян или на съответния кърджалийски главатар. Не е чудно, а по-скоро естествено, че ред селища предпочитали последния от вариантите: да откупват спокойствието си от едрите главатари — тия пари или продукти производителят спестявал с това, че не се изплащал спрямо Портата. Както видяхме от цитираните документи, подписалите ги насилници давали „отговор на запитване“ на населението. Следователно инициатива в тези своего рода „преговори“ имали мирните хора. Ето защо не можем да твърдим, че подобни откупи гарантирали само ненападението на определено село или град, или пък срещу изплатената сума някоя дружина не се задължавала и да охранява същото селище от други дружини. Самият факт, че към края на века редица градове или села били нарочени като кърджалийски, а жителите им — назовани сподвижници, помагачи, укриватели и пр. на кърджалиите, този факт позволява да допуснем, че срещу негласно установен откуп или издръжка, която тия жители изплащали на даден главатар, той ги пазел както от султанови войски, побирчии, емисари, тъй и от нападения на други главатари.
През 1799 г., когато отношенията между Видин и Портата вече се уредили, макар и неблагоприятно за Цариград, австрийският интернунций обърнал внимание на своето правителство, че то било длъжно да подкрепи Турция в борбата ѝ срещу анархията. Обосновката му била такава: „Всички европейски провинции гъмжат от население (к. а.), готово да се отдаде на безредици и грабеж, щом разчита на безнаказаност. Това са съчувствениците на Пазвантоглу и особено кърджалиите от различни кази, които биха могли да доведат своите налети и до нашите граници... Впрочем за Османската империя, както и за австрийската монархия е безкрайно важно да бъдат изкоренени семената на едно бунтовничество (к.а.), чиито последици и резултати са абсолютно неизчислими, ако вземем предвид състоянието на духовете в нашите гранични провинции“ (к.а.)50.
Подобни констатации и проекти не бива да отминем без внимание: през 1799 г. (именно когато Портата унизено се примирила с фактическото самовластие на Пазвантоглу и Тръстениклиоглу), развитието на нещата в Румелия породило такива тревоги у могъщите ѝ съседи, че предизвикало предложения за подкрепа от страна на Русия и на Австрия. Тоест най-трайните и опасни външни врагове на Портата трябвало да се явят като нейни спасители от по-опасния: вътрешния.
„Демократическата хидра“ обаче не била рожба на анархията: тя довела до анархия. Съвсем отчетливо австрийският представител изтъквал, че опасността както за Селим III, така и за Хабсбургите идела от състоянието на духовете у поробените от тях народи, от готовността им да се надигнат на бунт. Срещу такава — еднаква за Австрия и Турция заплаха — трябвало да се пристъпи чрез съгласувано противодействие.
Впрочем към края на 1799 г. тази заплаха олицетворявал вече не само Пазвантоглу, ами и „демократическата хидра“. Извънредно високата цена, която Портата заплатила, дано ограничи буйството на един отцепник — тази цена тя не можела да изплати на всеки кърджалийски главатар или редник.
Глава 6
ПЪЛНОТО ТЪРЖЕСТВО НА АНАРХИЯТА (1800—1802)
При анализа на феодалната анархия стана сякаш задължително да бъдат отбелязвани нейните растящи завоевания, непрестанното ѝ количествено разширение. Към такива констатации ни води самият материал: тъкмо документите за дадена година установяват, че кърджалийската вълна достигнала върха си, сведенията от следващата година ще отбележат още по-ярки, по-крупни размирни събития.
И така, като започнем с 1785 г. анархията от ден на ден набирала размах, разпростирала се над все по-широка територия, все по-неотразими ставали ударите ѝ. Прерасла до края на века в плътно ежедневие, тя наложила на Румелия неписаните си закони, установила вече определени отношения и с мирно население, и с местни управници, че чак и с главнокомандващите, назначавани срещу размирието. След големия поход против Видин все по- често ще откриваме сераскери, обвинени в държавна измяна - подкупвали ги кърджалийските вождове. Все по-често ще бъде дума за екзекуции на командващи и на едри сановници заради допустими или пък доказани връзки с главатарите. Ще рече, користолюбивите първенци на империята взели да виждат по-реална перспектива в съюза си с анархията, отколкото в евентуалното тържество на централизма над нея. Този повторяем факт убедително свидетелства докъде проникнали пипалата на размирието: до най-високите управляващи среди.
ПЪРВИЯТ КЪРДЖАЛИЙСКИ ПОХОД КЪМ ЦАРИГРАД
(МАРТ — ЮНИ 1800)
1800 е годината, когато самата столица за първи път сетивно преживяла ужаса пред кърджалийството.
Голямото кърджалийско съединение, водено от Кара Фейзи, което през късното лято и есента на 1799 г. бе удържало победа над войската на одринския бостанджибашия, бе разграбило керваните от Сливенския панаир и опустошило северната периферия на Източна Тракия, необезпокоено беше се изтеглило към Балкана, за да отдъхне и да си подели нечуваната плячка.
С края на зимата обаче същото (а вероятно и уедрено чрез притока на още повече дружини) кърджалийско съединение отново се спуснало на юг. Предвождал го пак Кара Фейзи, чието първенство между главатарите сега било неоспоримо.
Акцията на въпросното съединение от 1800 г. вече не бихме нарекли кърджалийско нападение. Това бил истински поход – движение на четири-пет хиляди кърджалии под единно командване към най-богатите райони на Тракия. Въпреки, че там кърджалийството се зародило кажи-речи най-рано, че от петнайсет години там съществували размирни гнезда, близостта на столицата, а също и на Одрин (най-големите гарнизонни центрове в европейските владения) респектирала „външни“ кърджалии.
И така до края на века Източна Тракия се състояла от самостоятелни аянства, чиито аяни поддържали „свои“ кърджалийски главатари, за да отстояват властта си срещу Портата или срещу съперници1. Затуй тук не били отбелязани кърджалийски рейдове откъм север и запад.
Фактът, че през 1799 г. съединението на Кара Фейзи удържало тъй многозначителна победа именно в Източна Tpакия е свидетелство за новото съотношение между местните аяни и „външните“ кърджалии из областта, която била предверие на столицата.
Подир такава победа Кара Фейзи решил да даде почивка на бойците си. Скоро в Цариград станало ясно защо: през март 1800 г. страшният главатар започнал своя нов поход на юг.
По него време Портата била заета както с обрата в египетската кампания на Бонапарт, тъй и със събитията в Северна България, на които ще се спрем по-долу.
Около петте хиляди души, водени от Кара Фейзи, заели Карнобат, опожарили Факия, Карабунар и Лозенград. Сетне се установили в Люлебургас и прерязали всяка връзка между Одрин и Цариград. Кърджалийски дружини стигали чак до Силиврия. Те увеличили боеприпасите на съединението, като опразнили барутните погреби в Азадли. Потокът бежанци предупреждавал столицата, че гибелта е пред вратите ѝ. И, разбира се, всял там дива паника.Тя проличала по бързите мерки, които Диванът взел против Кара Фейзи, „турския Риналдо Риналдини“: от Левенд чифлик (казармите на „Новата войска“) били изведени артилеристи. Призован бил на помощ валията на Никомедия. 60 куриери разнесли заповеди до румелийските аяни които следвало да насочат всички свои сили срещу Кара Фейзи.
По-нататъшните противоречия на властта само дообрисували паниката ѝ: била подсилена охраната на укрепленията по Босфора, а барутът от погребите им — пренесен в Мала Азия, „дотолкова тук нямат доверие в простолюдието“2.
Била ли паниката в Цариград несъразмерна?
За съжаление източниците отговарят на такъв въпрос само косвено: нито Портата би информирала чуждите наблюдатели за размера на опасността, нито те биха осветлили правдиво характера на настъпващите събития — страхът пред надигане на „простолюдието“ бил така велик, че не позволявал никаква обективност.
Рат-Кил съобщил на австрийския двор, че размирниците били излезли с искане до Портата да бъде отменен „низам-и джедид“ - реформите, ненавистни из Румелия с това, че увеличили данъчното бреме. Като връх на всичко главатарите настояли да им бъдат предадени „дузина глави“, между които на Юсуф ага и на Хюсеин капудан-паша3. Съобщението му било потвърдено и от пруския дипломатически представител Кнобелсдорф, който добавил: „Казват, че тоя Кара Фейзи бил изпратил едно прошение тук, с което искал справедливост за себе си и за своите другари, които били ограбени (к. а.), като предлагал да го срещнат лично с Юсуф ага, когото обвинява за всички злини, сполетели империята…“4
Юсуф ага, кехая на султанката-майка, бил една от типичните фигури на онова време. Член на Малкия диван, фаворит на властната Хатидже султан, началник на тайната доносническа мрежа, заплетен в тъмни сделки с не един главатар, за общественото мнение Юсуф ага бил едва ли не моторът на добре замислените, но зле проведени и затуй зле приети реформи5.
Да бъдат ултимативно изискани главите на двама лично най-приближени на владетеля управници — това било невъобразима дързост. То показва доколко анархията в Румелия набрала не само могъщество, но и надменно самочувствие. Размирието диктувало волята си и в последното убежище на Османовци.
Едва ли този ултиматум трябва да бъде сметнат за прищявка на кърджалийския „главнокомандващ“; Кара Фейзи твърдял, че той и другарите му „били ограбени“, та търсили мъст. Повече от явен е социалният подтекст на неизвестния нам текст: Румелия унижавана и експлоатирана, надигала глас. Също по социални причини кърджалиите разчитали на съчувствие, ако ли не на съдействие в столицата — затуй правителството побързало да опразни всички свои европейски укрепления от барутни резерви. То „нямало доверие в простолюдието“, т. е. давало си сметка, че кърджалийският поход към цариградските стени може да бъде подкрепен и отвътре.
От донесенията на европейските дипломатически агенти, писани през март 1800 г., вее неприкрит ужас пред мъглявия съюз между кърджалийството и столичната беднота6. Селим III хвърлил срещу заплахата от Кара Фейзи първите обучени „по европейски“ бойни части от Левенд чифлик и крепостите на Босфора и спешно призовал свежи, незаразени от духа на бунта анадолски еялетлии под командването на Таяр паша. Азиатските части трябвало да достигнат 10 000 бойци7.
По своята същност кърджалийството трудно можело да бъде центрирано или насочвано. Паниката в Цариград взела да спада когато станало явно, че походът на Кара Фейзи просто ще опожари и разграби богатите земи на Източна Тракия, след което главатарите ще изтеглели кърджалийската войска, за да поделят и укрият плячката си8. До края на май обаче тази войска пребивавала тук и се разпореждала, както намери за добре.
През това време Портата употребила „най-ослепителните обещания“, за да уталожи настъпателната стръв на Кара Фейзи. На станове около Родосто, кърджалиите изпращали до столицата куриери, които носели техните „заплахи, искания, а също и условията, при които биха се смирили“. Междувременно те разорявали Одринско и Лозенградско, както и Черноморския бряг до Ченгенекале9.
Портата правела невъзможното в борба против напастта. От 10 април цялото гражданство на Одрин било изведено да копае ровове извън крепостта, преди което били евакуирани всички предградия, т. е. варошът на Одрин. Гръцкият и арменският митрополити също били между копачите, а и австрийският дипломатически агент пожелал чрез примера си да увлече католиците, намиращи се в града10.
И така застрашителният кърджалийски поход не бил отбит; не претърпял дори частични неуспехи. Властта хвърлила вината за това върху някои свои командващи може би не без основание — Али паша от Триполица бил се присъединил с еялетлиите си към Кара Фейзи още през април. Валията на Никомедия, Хюсеин паша, „привлечен чрез подаръци и обещания от бунтовниците“, отказал съдействие на низамите, докато помогнал на обкръжените в Люлебургас кърджалийски части да се измъкнат. Властта подозирала, че той бил готов „да оглави даалиите“, затуй го примамила в Цариград, където вероломно бил убит. Множество представители на Портата из Източна Тракия, включително бостанджибашията, „прегърнали каузата на бунтовниците“11.
Кърджалийските сполуки налагали на централизма да оправдае собствените си неуспехи чрез екзекуции на свои военачалници. Извън това в столицата още през март бил установен бял терор. Върху крепостните стени всеки ден били излагани главите на „уж разбойници“. По всички порти на града, из предградията и из селата по Босфора били бесени уж кърджалии. Просветеният султан наредил да бъдат обезглавени и астролозите, които предричали беди на Цариград12.
Походът на Кара Фейзи из Източна Тракия през пролетта на 1800 г. бил ново стъпало в развитието на кърджалийството не само по своята забележителна численост, която ни позволява да говорим вече за кърджалийска войска. Това количество веднага предизвикало и качествено нови черти в кърджалийството, а именно:
1. Единно командване. Въпреки че въпросната войска била съставена от голям брой дружини, всички източници говорят изключително за Кара Фейзи като за неин командващ.
2. Елементи на идеология. Този път кърджалийският съюз излязъл със свои искания, обявявайки се против „низам-и лжедид“. (Такава била и част от програмата на Осман Пазвантоглу.) Като изисквали пък главите на двамината султанови фаворити, кърджалиите изстъпвали срещу състава на централното управление. Колкото и елементарни да били техните искания, те доказват, че до края на века кърджалийството се сдобило с нещо като платформа.
3. Взаимодействие между кърджалии и столична беднота. Едва ли то било измислен повод за бял терор, понеже съществували реални социални причини кърджалийството да спечели поне съчувственици, ако ли не съдейци в Цариград.
4. Преминаване на правителствени командващи към кърджалиите. Този факт имал наченките си при голямата обсада на Видин с измяната на Ало паша. Той изразявал нарасналата материална мощ на кърджалийството, което вече било в състояние да подкупи най-едрите сановници на империята. (Екзекуциите на такива паши били следвани от конфискации, които се оказвали смайващо големи13.) Логично е да допуснем, че най-овластените и следователно най-скъпо купувани от размирието велможи си останали недосегаеми за наказателните мерки.
Първият поход на кърджалийския съюз из Източна Тракия и до вратите на Цариград държал с месеци властта в безпомощен ужас, но завършил, както всяка кърджалийска акция — с изтегляне към планините. Може би именно на връщане от този си поход кърджалиите разграбили и опожарили Жеравна и безуспешно обсаждали Котел — събития, известни ни по предания и датирани различно у отделните автори: 1793, 1797 или 1800 г.14
СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1800 г. ЧИНГИЗ ГИРАЙ
Интерес представляват и събитията в Северна България през разглежданата година — първа подир прогласяването на Осман Пазвантоглу за законен управник на Видинско. Вече видяхме, че това не довело до умиротворяване на северозападните имперски краища, където обсадата преминала в блокада, а периферните схватки между войски на Пазвантоглу и на Тръстениклиоглу — в упорита въоръжена вражда. Такова разположение на силите отвъд Балкана не предвещавало мир, понеже нито една от тамошните сили не била задоволена от разрешението на въпроса за властта над Северна България. Всяка от тях следователно тепърва щяла да се стреми към пререшаване на този въпрос. А в динамиката на съперничествата там долавяме прегрупиране, интегриране и дезинтегриране—подвижна картина в която все пак отчетливо личели не само поляризиращи центрове, но и техни политически различия, техни мотиви и методи.
Още в началото на годината Тръстениклиоглу се сблъскал с аяна на Разград15. Този конфликт ще да бил нова комбинация на Пазвантоглу, комуто русенският аян имал да благодари за редица подобни неприятности из Североизточна България. Портата била наясно по отношението на видинския паша и към нея. Официални документи от февруари 1800 г. съобщават за „вилнежите“ на Пазвантоглу и за успеха, постигнат срещу съюзените с него размирници — 700-—800 души от тях били ликвидирани през последно време16.
В разрез с тази официална бодрост обаче други съобщения от същия месец описвали размирицата, която предизвикал султан Чингиз Гирай. Неговото име вече бе споменато във връзка с анархията през годините на войната от 1787—1792 г.; тогаз Чингиз Гирай дезертирал от Влашко със своите еялетлии, завърнал се отсам Дунава и създал на властта големи грижи17. По време на видинската обсада той потеглил в помощ на Видин през Влахия, но студовете го задържали в Крайова. Там останал до началото на 1800 г., а пребиваването му се отразило тежко върху Олтения18.
Така се стигнало до възникването на един съюз в Северна България, който съдържал остра опасност за Селим III, ако вземем предвид специфичната уния на Османовци с Гираите: турският престол да бъде наследен от кримската династия, ако Османовата се изчерпи19. Освен естествен обаче такъв свършек можел да бъде и насилствен — особено в сгъстената от насилие атмосфера на анархията. Тоест след 1800 г. Селим III извън всички други причини имал вече и лично основание да воюва на смърт с размирниците в Румелия: била пряко застрашена и то от законните наследници на Османовци — неговата династия.
Доколко такава перспектива била всеобщо смятана за близка, свидетелства Софроний: „Той (Чингиз Гирай, б.а.)... сбираше войска от турци и християни. След това отиде във Видин и не знам що си хоратиха с Пазванджията, но излезе дума, че са се наговорили (върбишкият, б. а.) султан да стане цар, а Пазванджията — везир. За това или за друго, но пак се повдигна войска срещу Видин.“20 Щом такъв слух стигнал до Софрония, то всякак ще да бил станал известен и на Селим III, който заповядал нов поход против Видин през август 1800 г.
Докато след февруари съюзниците на Пазвантоглу действали из района Търново — Шумен, ръката на отцепника се усещала и в други аналогични действия, но западно от Видин — из Белградския пашалък. Поречели Хюсеин Байрактар начело на голяма дружина нападал градове и села между Белград и Ниш като трайно заел някои от тях. Основна цел на Поречели била да превземе Ниш. Тя едва ли била недостижима, понеже войската изпратена срещу тия кърджалии от Шехвар паша, понесла поражение21.
Докладите от Северна България до Цариград ставали отчаяни: войска на Пазвантоглу (всъщност на Чингиз Гирай) държела Шумен под обсада22, всеки опит да бъдат изместени съюзените с Пазвантоглу аяни от Плевен, Търново и други центрове срещал обединеното противодействие на кърджалийските главатари тук23.
Доста по-успокоително тълкували същите събития дипломатическите представители в Цариград— тях Портата упорито дезинформирала. Според нея още през март Муса паша, валия на Силистра, бил се справил с дружините на Чингиз Гирай24; въпреки тайния съюз между Гирай и Пазвантоглу съюзниците не постигнали своето, препятствани от Муса паша и пр.25 Все в този неадекватно бодър тон звучел един ферман до самия Пазвантоглу от март: на видинския паша било наредено да сьбере войска, за да ...ликвидира кърджалийството отвъд Балкана26! Тия несъобразности били забелязани от Рат-Кил който изтъкнал, че „така значителни приготовления като тези, които описвам (отнася се до прехвърлянето в Европа на 10 000 малоазийски еялетлии през април, б. а.), говорят за опасност по-сериозна, отколкото желаят да ни я представят. Вероятно тук се боят от коалиция между Пазвантоглу, татарските султани и останалите недоволници из Румелия.“27
Когато през април кърджалийският поход от Югоизточна Тракия започнал да се изтегля на части към Балкана, тия кърджалии всъщност се присъединили към войската на Чингиз Гирай, която все още държела Шумен обсаден28. Тоест Портата не постигнала нищо срещу застрашителния съюз. Още по-зле: през май Пазвантоглу на нова сметка нападнал Никополската крепост29. Това правителствено предмостие против непокорния Видин всъщност било под почти непрестанните атаки на Пазвантоглу, който — когато не го завземал, — го държал под фактическа блокада. С отсечени ръце, централната власт пак решила да заложи на Тръстениклиоглу.
Той набързо бил провъзгласен и за войвода на Търново, тъй като действителният търновски войвода бил съюзник на Пазвантоглу, та Портата не го признавала. Тръстениклиоглу трябвало да набере войска от Русенско и да я хвърли в помощ на Никопол. Към него следвало да присъедини бойците си и Плесли Мехмед паша — явно пак помилван след отстраняването му поради хронични провали. Но кърджалиите, които преминали Балкана от Тракия, се установили твърдо в Плевенско, откъдето нападали Търновско. Затуй Тръстениклиоглу бил принуден да отправи своята платена войска не към Никопол, а към Търново — там тя охранявала селата, докато аянът на Търново вдигнал дружината си в помощ на Муса паша, обграден от Пазвантоглу в Никопол. Кърджалиите тогаз — намирайки Търновско оголено от защита, — временно опразнили Плевенско и œ заели с търновските села. Тръстениклиоглу изтъкнал, че бойците на търновския аян трябвало да напуснат района Свищов — Никопол и да се завърнат в Търновско, където му били необходими. Освен туй настоявал за нов ферман, който ще задължи аяните да се съюзят и отбиват кърджалийските дружини30.
Впрочем въпреки наличието на двама паши в Северна България през май 1800 г. (Плесли Мехмед и Муса) главнокомандващ на процентралистките сили тук фактически станал Тръстениклиоглу Исмаил ага, който разширявал територията си. Големите въоръжени действия, разиграли се из Търновско всъщност били борба между Тръстениклиоглу (разчитащ на местния аян) и Пазвантоглу (който се облягал на кърджалийските съединения). Основната ос, по която се поляризирали отсега нататък реалните сили в Северна България, било противостоенето „процентрализъм — антицентрализъм“, при което съюзниците на Портата тук били обвързани към централната власт съвършено формално.
В Берковско, Етрополско и Котленско преди май 1800 г. били протекли значителни кърджалийски действия. Може би в изворите е дума за недатираното по предания нападение на Кара Фейзи над Котел, за който град се знае, че през 1800 г. вече бил снабден с укрепления и имал отбрана, ръководена от Божил чорбаджи. Според летописеца Жендо Вичов дългата обсада на Котел не донесла сполука на кърджалиите31. Що се отнася пък до Берковица и Етрополе, контекстът на горепоменатия документ изяснявал, че кърджалиите сполучили в намеренията си - само из Берковско броят им възлизал на 2000 човека.
През лятото на 1800 г. районът Търново — Плевен — Севлиево бил пълен с кърджалии. За придвижването си през Балкана те използвали Тетевенския и Етрополския проход. Това ги правело неуязвими за наказателните експедиции, от които ловко се изплъзвали32.
Противодействието на Портата срещу кърджалийското господство над изброените райони се изразявало в безплодни заповеди за обединяване на силистренския валия с аяните на Търново, Севлиево и Плесли Мехмед паша (чието качество така си и остава неизяснено)33. Освен това Портата продължила да сменя твърде често бейлербейовете на Румелия: през юни тя назначила на този пост Селяникли Мустафа паша, а едва месец по-късно — Гюрджи Осман паша34.
През юни дружините на Пазвантоглу продължавали да държат Нишко35, докато съюзеният с отцепника търновски войвода Мемиш се затворил в Търновската крепост, безуспешно обсаждан от Плесли Мехмед паша и Абди паша. За да подпомогнат обсадените, тук пристигнали с дружините си от Източна Тракия Кара Фейзи, Дженекчиоглу, Вейсиоглу и Халил паша36. (Ще рече, взаимодействието между Пазвантоглу и крупния съюз, командван от Кара Фейзи, процъфтявало.) Докато имената на първите четирима главатари са ни отдавна известни, то Халил паша се появява за първи път като техен сподвижник — това бил вероятно някой от преминалите на страната им султанови командири. Факт, който доказва че мнителността на Селим III спрямо сановниците му била твърде законна.
Портата възложила поредни надежди на Гюрджи Осман паша - новият бейлербей на Румелия след юли. При все туй първите ръководени от него боеве при Ниш, Никопол и Търново завършили с неясен изход37. Затуй пък през август Плесли Мехмед паша, за да изхрани наемниците си, ограбил жестоко Габровско и Плевенско38, които отколе били смятани за кърджалийски свърталища и чиито жители били отявлени сподвижници на Пазвантоглу. По всичко личи, че към същото време Пазвантоглу отново превзел Никополската крепост тъй като през септември Муса паша бил принуден да я отвоюва от кърджалиите39.
ТРЕТИЯТ ПОХОД СРЕЩУ ВИДИН (АВГУСТ 1800)
И ВТОРИЯТ ПОХОД НА КЪРДЖАЛИИТЕ СРЕЩУ ИЗТОЧНА ТРАКИЯ (ОКТОМВРИ 1800)
Литературата приема, че през август 1800 г. бил обявен третият поход на правителствени войски срещу Осман Пазвантоглу. Така говори преди всичко Софроний: „В 1800 г. пак срещу Пазванджията се повдигна царска войска, именно Муруз бей Букурещки от Влашко и пашите от Турско.“40
Ролята, отредена на влашкия княз в предстоящата правителствена акция срещу Видин, била последица от нарасналите агресивни действия на Пазвантоглу из отвъддунавските области. През зимата на 1799—1800 г. тия действия били свързани с пребиваването на Чингиз Гирай в Крайова и с безчинствата, които неговите дружини извършили там41. След това върбишкият султан преминал към Видин. Както научаваме от едно по-късно писмо на Пазвантоглу до граф Кочубей, през 1800 г. той бил отправил послание до руския представител в Цариград, към което прикрепил записка на Чингиз Гирай42 -- ще рече, през въпросната година двамата съюзници се намирали заедно във Видин.
Това тясно съгласие между двамата открити претенденти за върховната власт особено алармирало Селим III. Лишен от бойни ефективи, той бил принуден да разчита на Ал. Мурузи. Влашкият княз трябвало да набере местни войски от застрашената Олтения, да извърши големи реквизиции и да снабдява турските части, намиращи се по Дунава — те възлизали едва на няколко хиляди човека. През септември Портата заповядала на Мурузи да скъса всякакви отношения с Видин и да не изпълнява повече ултиматумите на отцепника. Всички тия мерки — именно мерки, а не боеве — не попречили на кърджалийската войска, направлявана от Видин, да извършва чести нападения над левия дунавски бряг и да се врязва навътре в Олтения. Тя всявала там такъв ужас и трепет, че всички знатни хора от тия области ги евакуирали. Дори част от болярството на Букурещ се отправило към Карпатите. Впрочем до самия край на 1800 г. надмощието на Пазвантоглу из Влахия било ненакърнено43.
Отсам Дунава за командващ на третия поход против Видин бил назначен Шехвар паша44. Селим III се облягал на силите на Тръстениклиоглу, комуто по този повод дал сана „мирахор-и еввел — главен султанов конюх45.
Остава все пак неясно кое именно османските документи от 1800 г. наричат поход. Характерно е, че европейските наблюдатели не съобщават за такъв. Събитията, разиграли се след август не се отличили качествено от ония, които протекли до този месец. С една дума, както скоро ще се убедим, т. нар. „трети поход“ срещу Видин се изразил в поредното кресливо нареждане на Портата до крайно оределите ѝ бойци (разположени и без това в Северна България) да предприемат офанзива против отцепника На тази заповед, която не го изненадала, Пазвантоглу отговорил с вече привична маневра, а именно: още в средата на август в тила на Тръстениклиоглу се надигнали старите привърженици на Пазвантоглу — Мечек, Сатъоглу, Саръкоглу. Те тероризирали Новопазарско и нахията Козлуджа, включени във владенията на русенския аян46. При това положение заповедта, отправена до последния, да помогне Муса паша да отвоюва Никопол47 не можела да бъде изпълнена — Тръстениклиоглу имал неотложни задачи на своя територия.
Почти по същото време — в края на август — „три колони“ ръководени от Пазвантоглувите бюлюкбашии, заели пак Никополско, Плевенско и Берковско48. Портата отвърнала на това нападение с нов ферман — само до аянските лоялни сили началствани от Тръстениклиоглу: те трябвало да прочистят от кърджалии Плевенско и Никополско49. Тоест аяните от Северна България не били помръднали дотук.
В докладите на руския дипломатически представител в Букурещ Л. Кирихо същите събития са отразени така: след средата на август обединените сили на Плесли Мехмед паша, на Гюрджи Осман паша и лоялните аяни разбили кърджалийските дружини в Плевенско, но дали до 1500 убити. По-късно Плесли Мехмед бил овладял Плевен къща по къща, преодолявайки съпротивата на кърджалиите. Дженекчиоглу бил се залостил в конака на самия плевенски аян. Но в началото на септември пак Дженекчиоглу, като използвал дъждовното време, нападнал войската на Плесли Мехмед — около 8000 човека, — напълно я разгромил, пленил артилерията ѝ и обоза. Пашата отначало побягнал към Ловеч, а оттам — в Казанлък. При тази операция той загубил 2000 бойци50.
Върху фона на така печални поражения се откроила внезапната вест за една победа на Портата: в края на септември Муса паша отвоювал Никопол51. Това само активизирало видинския паша.
Под негова заповед, а явно и с въоръжение, доставено от Видин, през октомври започнал втори за годината голям кърджалийски поход към Цариград. Водел го пак Кара Фейзи, подпомаган от вече споменатия държавен изменник Халил паша, както и от брата на Осман Пазвантоглу — Ибрахим. По данни на Рат-Кил в похода участвал и „един султан“ — по всяка вероятност Чингиз Гирай. Голямо съединение обкръжило Сливен, Одрин и Лозенград, „търсейки свободен излаз към столицата. Стъписването е още по-голямо, понеже това не са обичайните орди кърджалии, ами организирани корпуси, снабдени с всичко необходимо, а също и с топове.“52
Недвусмислено става, че не Портата, ами Пазвантоглу обявил поход през есента на 1800 г. Такова едро начинание му позволили няколко негови успеха: ефективният му съюз с Чингиз Гирай, плодоносните грабителски набези над Влашко, парализирането на Тръстениклиоглу от страна на делиорманските главатари, сполучливият кърджалийски поход от пролетта на същата година из Източна Тракия.
Перспективите на Пазвантоглу изглеждали бляскави, особено като вземем под внимание, че „той бил могъщо подкрепен в самата столица“53. Тоест: големият кърджалийски поход към Цариград разчитал на подкрепа отвътре, имал твърда основа в средището на империята.
Началото на този поход се отнася към 10 октомври. Вече на 25 Портата, като отчела своите нулеви перспективи в стремителните събития, била призовала в Румелия валията на известния анадолски отцепник Таяр. Той водел около 7000 бойци, които спрели в Одрин да изчакат силите на Токатджикли. Последният бил току-що „прочистил“ Пловдивско от кърджалии, тоест накарал ги да се прехвърлят отвъд Балкана54.
Тези маневри съдържали поне два застрашителни за Портата момента: новата поява на анадолски еялетлии срещу кърджалийството и участието на Токатджикли на правителствена страна. Дотук многократно бе установено, че малоазийските части, попаднали в румелийска обстановка, твърде кратко устоявали във вярност към властта. Те скоро бивали заразени от бунтовния дух, който повече от десетилетие владеел над Румелия. Затуй фактът, че въпреки всичко Портата се решила да прехвърли в Румелия нови хиляди анадолци, е необоримо доказателство, доколко тя загубила ума и дума пред кърджалийския поход.
Поне странно е съдействието между Таяр и Токатджикли. Самозван аян на Гюмюрджина, още през 1795—1796 г. бил известен с безчинствата си — името му ще срещнем при по-нататъшния триумф на анархията. Възможно е обаче през 1800 г. вече в качеството на потвърден гюмюрджински войвода нему да не били в сметка многохилядните кърджалийски походи из Източна Тракия.
Не само Токатджикли — всички командири на уж правителствените войски сега били подозрителни. „Турските министри са крайно погълнати от опасностите, които заплашват Румелия подир разгрома на Плесли Мехмед паша — съобщава Рат-Кил. — Този предводител на арнаути, отначало скаран, а сетне придобрен с румелийския бейлербей, току-що бе произведен паша с три конски опашки и отправен против бунтовниците. Но под всякакви предлози той отлагаше това от ден на ден, извинявайки се, че не е сигурен в настроенията на своята войска. Най-после напредва — начело на около 6000 човека: атакува малко кърджалийско съединение в Плевен, град в България при изхода на един пролом, и бива разбит напълно, като се спасява едва с шейсетина души — по собствените му признания. Този провал е още по-чувствителен, понеже навежда Портата на разсъждения върху подбудите на Плесли и върху негодността на пръсналите се войски. Тя е особено разтревожена, загдето един от най-храбрите османски паши — бейлербеят на Румелия — е претърпял такова нещастие, а Таяр, сегашният командващ, бил поел задачата си с отвращение и след като заявил, че не отговаря за настроенията на своите азиатци. Това състояние на нещата заставя властта да удвои приготовленията си, да ускори придвижването на Таяр паша и да ласкае всякак управителя на Янина Али паша при слабата надежда, че чрез него ще възвърне (в Албания, б.а.) арнаутите, на служби при Пазвантоглу.“55
Документът не се нуждае от тълкуване, ами от продължение: едва на 10 ноември анадолците на Таяр паша вече започнали да буйстват „не по-зле от ония на капудан-пашата“. Те търсели всякакви средства да се приберат отвъд Проливите под предлог, че се гнусели да воюват против мюсюлмани. Еялетлиите на Токатджикли също дезертирали масово, а техният аян и войвода се скрил в горите над Гюмюрджина56.
Както и можело да се очаква, Таяр паша предпочел да задържи войската си в Одрин — ролята му се ограничила с отбраната на този град. Там и претърпял тъй пълно поражение от страна на кърджалийския поход, който отнесъл голяма плячка. Въпреки своята безспорна победа кърджалиите се изтеглили от Тракия - вероятно поради наближаващата зима - към своя сигурен тил, Северна България. За тези плачевни събития Портата си намерила виновник: Кара Ахмед Хасеки, комендант на Одрин. Уличен във връзки с кърджалиите, той бил екзекутиран, а огромното му имущество - конфискувано. Така към края на ноември 1800 г. Източна Тракия донякъде си отдъхнала: основните сили на размирието отново се съсредоточили около Видин, където Пазвантоглу бил се приготвил за двегодишна обсада57.
Влахия продължавала да бъде жертва на видинските бюлюкбашии. Букурещ бил опразнен от управляващата върхушка, важни архиви били прехвърлени в Трансилвания. Този път Пазвантоглу се въздържал да превземе влашката столица; той решил да доукрепи Видин и да затвърди властта си над части от Северна България58.
Междувременно Тръстениклиоглу, който не напускал Североизточна България, за да я пази от тамошните сподвижници на Пазвантоглу, получавал заповеди да поеме към Лом, Оряхово или Плевен и ги „освободи“ от бюлюкбашиите на отцепника59. Белградският мухафъз Елхадж Мустафа паша пък трябвало да се придвижи в източна посока с оглед крайното „изтребване на гадовете и разбойниците на бившия видински мухафъз“. (Дали Пазвантоглу вече бил и официално лишен от пашовско звание?) Но белградският паша също избягвал да навлезе в сферата на отцепника — той заел само Кладово и Адакале въпреки заповедта, че този път видинското отцепничество трябвало да бъде ликвидирано на всяка цена60.
През есента на 1800 г. властта на Пазвантоглу над Северозападна България била отново плътна, ако изключим Враца — там търсели убежище жители от други заплашени селища61. Положението на Враца може да бъде обяснено не единствено с успешната ѝ самоотбрана или с присъствието на правителствени части в града. Когато през ноември от Враца били изискани средства за похода против Видин, аянът, войводата и жителите ѝ заявили, че „не били сигурни“ (?) - между тях се намирали множество привърженици или агитатори на отцепника, чиито войски държели околните селища62. Много възможно е впрочем, щото врачани да се държели двойствено в конфликта, пазейки привиден „неутралитет“. Тъй или иначе Портата не смогвала да изземе насила от врачани ни пари, ни припаси, докато отцепникът бил в състояние да стори това всеки час.
Пълномощията на Таяр паша фактически не се прострели извън Одринско, затуй през ноември 1800 г. Тръстениклиоглу бил обявен главнокомандващ за Северна България на похода против Пазвантоглу — необичайна мярка, защото върху същата територия действал с войската си лично румелийският бейлербей, Гюрджи Осман паша. Тоест тук вън от подозрение оставал само Тръстениклиоглу. (Неговият процентрализъм, както казахме, бил принуден.) Произведен в длъжност башбог (командващ „другите благородници на империята“ и техните наемници), Тръстениклиоглу се заел да установи числото на „разбойниците“. Освен туй башбогът събрал всички сеймени от подчинените му градове — Русе, Свищов, Търново. Тъй като ги намерил недостатъчни, той поискал 40 000 гроша, за да наеме още 4000 сеймени. Портата най-формално и без надежди за реализация разхвърлила събирането на тия пари върху севернобългарските кази63.
Проектьт за рекрут на 4-те хиляди сеймени едва ли бил изпълнен — пресният пример с отказа на Враца навярно не бил изключение. Затуй пък от контекста на горното сведение разбираме, че Тръстениклиоглу бил овладял Търново и Свищов — двусмислен за Портата успех, понеже русенският аян също бил самовластен в земите си. Другият узурпатор, Пазвантоглу, обаче организирал нов контраудар — 300 души кърджалии от Севлиевско прехвърлили Балкана и се настанили в Казаплък през последните дни на годината64.
Така привършила 1800 г. Походът, чиято цел била една трета обсада на Видин, всъщност не се превърнал в поход и не постигнал нищо. Из Северна България срещу Пазвантоглу се озовал само Тръстениклиоглу с някои аяни. Анадолската войска на Таяр паша се доразлагала в Одрин, несмеейки да нагази по-навътре в Румелия.
Най-доброто обобщение за тези събития срещаме у Софрония, който от 1800 г. вече се намирал във Видин: „И почна се пак трета обсада на Видин, ала отдалеч (к.а.). На Плевен седеше Плесли паша с 15 000 души арнауги. На Берковица седеше Гюрджи паша със също толкова войска, а откъм Влашко - Муруз бей с Ибрахим Назъра и с Айдин паша със също толкова войска. Пазванджията имаше при себе си кърджалиите в три бюлюка. Манаф Ибрахим имаше един бюлюк с 2000 кърджалии. Той порази Плесли паша и залови всичките му военни потреби, та ги пренесе във Видин. Плесли паша избяга, дето му очите видяха, а от войската му доведоха до хиляда души във Видин. И като им даде Пазванджията по един хляб, разпъди ги. Другият бюлюк водеше пловдивският Кара Мустафа. Той нападна нощем Гюрджи паша, взе му всички потреби и ги пренесе във Видин. Главатар на третия бюлюк беше Гушанцалъ Халил.
Все такива и още много пазванджийски хайдути стояха крепко против царската войска и не ѝ дадоха да наближи Видин.“65
Впрочем проектираната обсада на Видин се извършила „от далеч“, като кърджалиите „не дали на царската войска …да наближи“. Следователно неаргументирано е твърдението, че през 1800 г. непокорната крепост била обсадена за трети път.
НАМЕСАТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ СИЛИ СРЕЩУ АНАРХИЯТА В РУМЕЛИЯ
Както унило констатирали чуждите дипломатически представители, анархията не само не напускала Румелия, но се и разпростирала над Влахия и Сърбия. Без да навлизат в подробности, водени от класова интуиция, те отдавали тъй могъщото и трайно неспокойствие из Югоизтока на революционна Франция: „Тези ми бележки доказват - уви! - крайния упадък на Портата, особено откак французите, узурпатори на Египет, се задържаха там, изчерпвайки, от една страна, имперската хазна и въоръжението на империята, а, от друга възбуждайки чрез примера си всички злонамерени да се одързостят.“66
Докато 1800 г. се характеризирала с пълно надмощие на Пазвантоглу и с поставяне на грамадна част от кърджалийството под заповедите му, според които то предприело два масови похода против Цариград, следващите години - 1801 - 1802 внесли в румелийските събития нещо съвсем извънрумелийско: опити за външна намеса срещу анархията тук.
Вече се каза, че след 1797 г. феодалните многонационални монархии — Русия и Австрия — следели отблизо хода на анархията в Румелия. И двата двора били раздвоени - размирието и отслабвало традиционния им неприятел, и принципно застрашавало устоите на феодалния централизъм. Логично е, щото при такова раздвоение да надвиел стремежът да бъде стъпкано едно огромно бунтовно огнище, чийто пламък можел да подпали и земите, владени или покровителствани от Австрия и Русия. Заплахата за класовото господство предизвикала страх, по-силен от политическата съблазън; през последните години на века и Русия, и Австрия не само настояли пред Портата да положи всички усилия за умиротворяване на Румелия, но и предлагали разновидна помощ в тази насока.
Тук трябва да подчертаем, че Селим III—неудачният реформатор, безсилният владетел - умело изиграл своята монаршеска роля: той нито отбивал предлаганата му от двете империи военна и политическа помощ, нито я приемал. За султана било ясно, че една външна въоръжена подкрепа непременно ще предвиди компенсации — териториални, не други. Ясно му било, че присъствието на християнски, съюзни на Портата, войски върху османска територия би дало идеологическо оръжие на агитаторите на децентрализацията срещу централизма.
Затова — въпреки пълната безизходица, в която се намирал Селим III — той докрай не се възползвал от така необходимата му външна военна помощ против анархията в Румелия. От друга страна, султанът пресметнал, че готовността на съседните империи да се намесят в огромното социално стълкновение сама по себе си осуетявала всеки опит на определен узурпатор да отцепи напълно владенията си; нито Пазвантоглу, нито Тръстениклиоглу биха се добрали до междудържавно признание за своето фактическо самовластие. Те винаги щели да бъдат поставени между два огъня — между Портата и австрийския или руския двор. Селим разумно си дал сметка, че каузата на феодалните монархии в Европа ще бъде защитена не от него — това било задача на ония владетели, чиято власт не била подкопана от никаква анархия. Те и щели да извлекат из калта заглъзналата кола на Османовци чрез простия факт, че били готови за военна намеса, че отказвали легалност на всеки узурпатор. Тяхната твърда позиция била диктувана от това, че един „узурпатор“ (така и докрай наричали те първия консул, а сетне и император на Франция) вече бил заплашил реално тяхното класово господство.
Повод за доизостряне на отрицателното отношение на Русия и Австрия спрямо видинския отцепник дали неговите действия отвъд Дунава през 1800 г. Известно е, че едновременно и независимо от размирието в Румелия влашките производители или търговци били притеснявани извънмерно и от собствените си боляри, и от турската администрация из пристанищните центрове, и от имперските военачалници, които снабдявали армиите си преимуществено чрез реквизиции на храни от Влахия67. Впрочем набезите на кърджалийски дружини из Олтения или отвъд нея били една от иначе множеството злини за населението на Влашко. Не се нуждае от аргументация твърдението, че Русия и Австрия правели опити да се намесят в румелийската анархия не за да подобрят положението на влашките селяни; страданията на Влахия представлявали не благородна причина, а неубедителен повод за така желаната намеса. Нито Австрия, нито Русия възразявали срещу двойната експлоатация на влашкото селячество. Но руският и австрийският двор изказвали високо съчувствие към бедите, които Влахия изпитала от набезите на кърджалийски дружини. Така през последните дни на 1800 и през 1801 г. върху Пазвантоглу бил упражнен външнополитически натиск да прекрати каквито и да било действия отвъд Дунава.
С това Русия и Австрия оказвали на Портата подкрепа, равна на 10 обсади на Видин. Пазвантоглу не само не можел, но и не желаел да изхранва, да заплаща своите бойци за сметка на населението от Северозападна България, от чийто поне неутралитет бил изцяло зависим. А за да привлече и задържи на своя издръжка хиляди размирници, необходими му били средства — в пари и натура. Едничък изход от тази необходимост били за него честите набези на ръководени от Видин дружини отвъд Дунава. Дори Пазвантоглу да би прекратил тия набези, той нямало да получи по законен път от Влахия (по свободни пазарни цени) провизии за своята войска — влашкият княз участвал по принцип във военната и политическата блокада на Видин.
Види се, преди декември 1800 г. руският консул в Букурещ ще да е отправил предупреждение към отцепника да престане да отправя видински дружини към Олтения. Не в отбрана, а в нападение отцепникьт му отговорил на 31 декември, че влашкото селячество било разорено всъщност от правителствените войски. По-нататък Пазвантоглу нагло заявил, че докато тия войски не били окупирали Калафат, „нито един човек от отсамния бряг не е преминал отвъд. Но това ни раздразни много и ни накара да загубим търпение — бяхме лишени от провизии, които по правило сме получавали. И въпреки че не изпитваме пълно лишение, не беше ни възможно да се откажем от тях, така че, разрешихме на войските си да преминат отвъд... Впрочем ако тези (правителствени части, б.а.), разположени из въпросните земи, са се изтеглили — твърде добре. Ако ли не, ние и занапред последователно ще отправяме там свои — толкова, колкото можем. Пиша писмо, за да Ви съобщя това и да се осведомя за здравето Ви...“68
Този странен документ, съставен къде на витиеват, къде на примитивен френски, бил придружен от сходен, с подписа на видинския митрополит Калиник. Духовникът поддържал исканията на отцепника и потвърждавал обещанието му да изтегли видинските дружини от Влахия, щом оттам се махнели и лоялните на Портата войски — влашки или турски. Преписка от същата дата третира спора между Видин и Букурещ по повод делото на Недялко Попович, видински търговец и руски поданик, съветник на Пазвантоглу. Попович бил от ония търговци, които изкупували от Влахия провизии за блокираната крепост и които — по думите на Калиник — били преследвани или избивани отвъд Дунава. Освен митрополита за Попович ходатайствали съвместно Пазвантоглу и Чингиз Гирай. До последния именно адресирал обясненията си букурещкият руски консул по повод случая с Недялко Попович69.
В началото на февруари личният лекар на отцепника — Ламбро Джаноглу — вече бил предал на Пазвантоглу руските условия, които били всъщност ултиматум: видинските части да бъдат изцяло изтеглени от Влахия. На това — чрез лекаря си — отцепникът поставил свое условие: да се изтеглят пък влашките и турските войски отвъд р. Олт. А от същото писмо долавяме много внезапен завой в тона: по молба на Осман Пазвантоглу Русия да ходатайства пред Портата за поредната му амнистия, срещу което се задължавал с най-красиви чувства към царя70.
Второ писмо на Калиник от тази дата съобщило, че той бил успял да склони Пазвантоглу да опразни Крайова. Според архиерея отцепникът търсел руско покровителство и затуй правел тази отстъпка71. Последвало настойчиво послание от Пазвантоглу до консула — в него той заявил, че търсел общ език с княза на Влахия за доброто на Олтения и молел руския представител именно Русия да изясни пред Портата, доколко видинският паша бил наклеветен по последните тъжни събития, които всъщност станали „против волята му“72.
Описаната промяна била резултат от две важни събития: в края на 1800 г. Павел I издал указ да се обособи нарочен военен корпус с предназначение да усмири Северна България — едно. И, второ: през януари 1801 избухнал бунт на влашките селяни в три крайовски околии, които „с въодушевление били готови да служат на бунтовника (Пазвантоглу, б. а.), нападайки назърските или влашките войски. Тук се опасяват...“73
Впрочем влашкото болярство имало от какво да се опасява през 1801 г. — недоволството на експлоатираните селяни вече преминавало в бунтовни взривове. Още предишният княз на Влахия — К. Ханджерли — събрал за своя или на Портата сметка данъци и реквизиции на стойност милиони леи; това равнище на експлоатация поддържал и следващият — Ал. Мурузи. Понеже Портата особено разчитала на Влашко при конфликта с Пазвантоглу, тя си затваряла очите за въпиющите злоупотреби на влашките управници, стремейки се да извлече из отвъддунавските земи максимални количества припаси74.
Подир узаконеното след 1799 г. самовластие на Пазвантоглу той фактически наложил редовно облагане над Олтения. Именно споровете между бирниците на отцепника и на влашкия княз изострили обстановката там, довели до въоръжени схватки между двете враждебни страни (извън всичко тук присъствали и войските на назъра — турските); досъсипали производителите и ги тласнали към открит бунт против Букурещ, в който това население взело да гравитира към Пазвантоглу75.
Бунтовете из Влашко били особено показателни: раята от Олтения, подложена на тройна експлоатация, скланяла към единия свой експлоататор, отцепника, за да се отърве от другите. Тъй като взаимоотношенията между Пазвантоглу и влашките селяни са осветлени само по източниците, изхождащи от влашкото болярство или от руските агенти в Букурещ, би трябвало да се усъмним в оценката, която те дават за тия взаимоотношения. Ако Пазвантоглу действително е бил основният виновник за разорението на Олтения, то едва ли тамошните разбунтувани селяни биха наклонили към неговата страна. Извън всичко вероятно и тук влияела върху умонастроенията упоритата агитация на отцепника срещу централизма — така нареченият му „демократизъм“.
Ако разгледаме нещата в такава светлина, сигурно бихме си обяснили стремежа на Русия и Австрия да подпомогнат Портата срещу задълбочаващото се непокорство на Румелия: туй непокорство започвало да заразява и съседни земи, намиращи се в сферата на двете феодални империи.
И така, без дори да поиска съгласието на Селим III, на 3 декември 1800 г. Павел I издал указ за формиране на военен корпус с предназначение да усмири Подунавието. В. С. Томара — руският посланик в Цариград — предложил на Портата незабавни комбинирани бойни действия из Северна България, които „веднъж завинаги трябвало да ликвидират бунта във Видин“76. Портата отклонила това великодушно предложение по вече изложените причини: страх от руска окупация на Подунавието.
Затуй пък реалната готовност на Русия да подкрепи поне влашкия княз, като пресече действията на Пазваптоглу отвъд Дунава, щяла да остави Видин без продоволствие. Това принудило Пазвантоглу към описаните маневри: сам да търси руско покровителство. Този негов опит, както видяхме, бил по принцип обречен на неуспех. И Русия, както и Австрия последователно отказвали на Пазвантоглу всякакво покровителство, дори неутралитет — за тях той си оставал докрай вожд на „демократите“ в Румелия. Впрочем тайните преговори с Видин, в които от руска страна били ангажирани частни лица и само едно длъжностно с ранг вицеконсул, увиснали още през януари 1801 г.77
Така Русия въпреки желанието ѝ да се намеси в румелийския конфликт трябвало да се задоволи с ролята, която ѝ отредила Портата: да заплашва Пазвантоглу с евентуална военна намеса и да осуети окончателна окупация па Влашко от негови войски.
Съзнавайки, че такава окупация би усложнила положението му, Пазавантоглу наредил на Кара Мустафа да опразни първо Крайова, а след туй и някои други влашки области. Ал. Мурузи веднага си приписал заслугите за това, като дезинформирал Портата относно силите на отцепника78. В Цариград тържествували заради „поражението“ на Пазвантоглу79. За дипломатическите агенти на Австрия и Прусия по него време останали в тайна предложенията на руския посланик за военна намеса в Подунавието — Кнобелсдорф съобщил като новина едва през ноември тези предложения, а също и отговора на Портата: тя смятала, че има достатъчно „собствени възможности“ да се справи с един бунтовник80.
СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ И ИЗТОЧНА СЪРБИЯ ПРЕЗ ПРОЛЕТТА НА 1801 г.
През март в столицата се говорело, че Пазвантоглу бил разгромен във Влахия, а съюзените му кърджалийски главатари обещали смирение. Впрочем сега Румелия щяла да си отдъхне, ако не били малките отряди „мародьори“ — само те още тревожели мира там81.
Истината била далеч от това: още през февруари — веднага след като изтеглил бойците си от Олтения — Пазвантоглу бил ги насочили срещу Ниш, Кладово, Неготин и пр центрове на Източна Сърбия. През туй време Портата пак напомнила на Тръстениклиоглу, че негова задача е да отвоюва Никопол и Оряхово от бунтовниците, тъй като Плесли Мехмед бил непоправимо разбит στ тях. Знаменателното в случая е, че властта подчертавала: в румелийските дела не бива да се допуска намесата на Тепеделенли Али82. Колко уместно било това предупреждение, ще разберем твърде скоро.
През март Пазвантоглу отпратил нови дружини към Ниш и заел Берковско83. От същия месец — според приписки и предания — датира разорението на Тетевен от кърджалиите. По установена вече практика те поискали от града значителен откуп в пари. Местните органи на самоотбраната се решили обаче на сражение с нападателите; тетевенци били разбити, а селището опожарено и разграбено. В редовете на кърджалиите също се намирали тетевенци. Преданията не са запазили имената на главатарите им, но знаем, че те били наричани „консули“84.
Много по-застрашителни за Портата действия продължавали да се разиграват из Източна Сърбия, където Мустафа паша, мухафъз на Белград, отнасяйки частични сполуки, скоро бил принуден да изостави Кладово и Неготин в ръцете на отцепника85. Въпреки уверенията на Муса паша, че бил превзел Оряхово в началото на април86, територията между София и Ниш се намирала изцяло извън контрола иа централната власт - държели я кърджалийски главатари87.
Както вече твърде често, изследването и сега трябва да съди за успехите на анархията по взетите срещу нея мерки — например по смените в командването. Очевидно сполуките на Пазвантоглу и съюзниците му през пролетта на 1801 г. били по-едри, отколкото признавала Портата; понеже през май тя издала две нареждания: бил лишен от везирски сан Осман Пазвантоглу и бил назначен отново за бейлербей на Румелия Хакъ паша88 известен с шумните си обещания от 1796 г. да ликвидира анархията и с нищожната реализация на тия обещания.
Както съобщава Джевдет, назначаването си той дължел на поведението на Гюрджи Осман паша, подозиран в сговор с Пазвантоглу. Хакъ паша се съгласил да заеме неговото място само ако Портата би му гарантирала петгодишен срок за длъжността бейлербей на Румелия89.
„РАЗМИРИЕ НА КОМАНДВАЩИТЕ“
И НОВИЯТ ПОХОД НА КАРА ФЕЙЗИ В ИЗТОЧНА ТРАКИЯ
Дотук нееднократно споменавахме честите смени в командването срещу анархията като доказателство за безпътицата на централната власт. Но от май 1801 г. нататък с право трябва да посочим като нов компонент в румелийската анархия размирните действия на някои правителствени командващи и дори главнокомандващи.
Вече видяхме, че Селим III с големи усилия уталожи такава опасност през 1797 г. — в навечерието на големия поход и втората обсада на Видин: тогаз съперничеството между Ало и Мустафа паша било обуздано само от авторитета на Хюсеин капудан-паша. През годините между втората и третата обсада на Видин Портата често трябвало да уволнява, екзекутира или заточава някои свои военачалници против размирието — подозренията ѝ, че те били в таен сговор с Пазвантоглу, обикновено се оказвали основателни. Но през пролетта на 1801 г., когато султанът лишил от доверие Гюрджи Осман паша, когато срещу унизителни гаранции отново привлякъл Хакъ паша, когато продължил да търпи в Одрин Таяр паша с побуялите му анадолци, султановото объркано поведение сякаш дошло да превърне командващите в кърджалийски главатари. Настрана от агитацията и предимно подкупите на Осман Пазвантоглу, самият ход на събитията тласкал сераскерите към размирие. От тази пролет нататък централната власт била заставена изобщо да се откаже от съдействието на външни по отношение на румелийската анархия сили (каквито били анадолските еялетлии, личните гвардии на разни паши, неголемите поделения низами и пр.) и изцяло да се облегне... на самата анархия.
Хакъ паша с отговорност пристъпил към задълженията си, които за него означавали реабилитация. Той не пропускал да напомни, че бил станал жертва на интриги, че и сега — вместо да бъде отправен срещу Видин — трябвало да отведе бойците си в Одрин (а там седял Таяр паша)90. Парадоксът бил комичен: Портата назначавала бейлербейове, сераскери, миримирани, башбогове против размирието, а не смеела да ги отдалечи от Одрин, за да не влее сама нов приток в размирното море, за да им попречи да се впуснат във въоръжена вражда помежду си.
Въпреки нейната предпазливост още през май Хакъ и Гюрджи Осман вече били в конфликт. Таяр паша пазел що-годе реда в Одринско, а Мустафа паша — в Белград, докато между тях анархията тържествувала, реално застрашавайки и тия раздалечени островчета на централизма.
Всеки нов провал за властта през последните години бил следван от нов кърджалийски поход из Източна Тракия: щом избухнал конфликтът между правителствените командващи. Кара Фейзи пак наводнил с обединени дружини Одринско, Лозенградско, дори Родоско. Портата току-що била възрадвана от някои сполуки на Тръстениклиоглу, който нанесъл удар на Пазвантоглу под Никопол, като в боевете особено се отличил и карнобатският аян Сербестзаде, и шуменският — Чаушзаде91. Гюрджи Осман паша нагло си приписал заслугата за този успех и поискал от Цариград големи суми92. Без да забележи, че победителите били твърде многобройни като за така смътна победа, Портата повишила тон към отцепника. Тя наредила на командващия войските в Крайова (който бил ѝ предал молбата на Чингиз Гирай и Осман Пазвантоглу за нова амнистия) да не се обвързва с ангажименти по този въпрос. За нея било ясно (най-сетне все пак!), че чрез такива преговори Пазвантоглу само печелел време93.
Посред цялото туй ведро настроение в Цариград гръмнала вестта, че кърджалиите били около Одрин, току-що опразнен от Таяр паша, който трябвало да отстъпи крепостта на Хакъ паша, новият бейлербей94. Проумяла, че над столицата надвисва непосредствена опасност, властта провъзгласила Таяр паша за главнокомандващ против кърджалиите95 — странно, когато срещу тях наскоро бил назначен Хакъ паша с петгодишна гаранция.
Хакъ паша потеглил от Пловдив към Одрин, но бил принуден от кърджалиите да се върне по петите си, търпейки тежки загуби. Положението в Одринско било отчаяно, докато Хакъ все пак отправил към старата столица арнаутски части. Областите от Одрин до Ниш включително били под контрола на кърджалиите. Към края на юли Хакъ паша обявил победата си над Бекирлили (или другаде — Филибели) Кара Мустафа, който предвождал едно кърджалийско съединение. Тази победа на пашата накарала две други съединения да се изтеглят без боеве към Видин.
Въпреки това Хакъ паша не прочистил от кърджалии Източна Тракия. Посред неговите, начесто обявявани сполуки, никак не можем да открием решаващата. Напротив, дипломатическите рапорти споменавали ту че „околностите на Одрин все още гъмжат от обирници-планинци, избягнали преследванията на Хакъ паша и разположени — на брой около 2000 души — на няколко мили от този град“, ту че „всеобщата радост от тия събития (излагане на отрязани глави пред сарая, б. а.) е затъмнена от тревогата, която предизвиква съпротивата и числеността на разбойниците“96.
Така противоречиви вести ни навеждат на извода, че Хакъ паша не постигнал никакви различия с традиционната вече участ на румелийските бейлербейове в борбата им против анархията — за разлика от тях той просто умеел да лъже по-гръмко.
АКТИВИЗИРАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО В БОРБА ПРОТИВ АНАРХИЯТА.
СЪЮЗ НА АЯНИТЕ
Още от първата година на XIX в. наблюдаваме как си пробива път една тенденция, макар не качествено нова, що се отнася до войната срещу анархията: старанието на централната власт да активизира мирната рая срещу кърджалиите. То засипвало румелийските кадийства с фермани по организация на отбраната, охраната, взаимната информация и настъплението против размирните дружини. Привидната монотонност на тези заповеди не бива да ни заблуждава: в тях прозира настъпателно степенуване, което трябва да проследим.
Така след 1786—1787 г. се наложила практиката да бъдат създавани по места наемни дружини — т. нар. „сейменски“. Тях била задължена да издържа раята от съответното селище, а били ръководени от местния аян, кърсердар или друг орган. Развитието на нещата доказвало обаче, че тия наемници бодро и вкупом преминавали към кърджалиите. Тогаз властта се отказала от помощта на сейменските местни дружини, нареждайки нито един от „сеймените-арнаути“ да не бъде повече допускан в Румелия97. Тя нямало как обаче да се отърве от ония, които тук били у дома си.
Наемниците-сеймени, които практически не се отличавали от еялетлиите, а следователно и от кърджалиите, всъщност представлявали част от размирниците. Преследването на „арнаутите“ с което твърде често ни занимават ферманите след седемдесетте години на XVIII в., не можело да ограничи анархията, тъй като нейните сили неизтощимо извирали из самата Румелия. Но за нас е съществен друг извод от въпросните разпореждания: отказът на централната власт от местните войски като институция. Макар още дълго ферманите да призовавали „аяните с техните войски“ (т. е. еялетлиите), то явно е, че след началото на XIX в. успоредно с напъните за създаване на „новата войска“ се набелязала и друга мярка: премахване на разните форми на „местна войска“.
Поради грижите, които ѝ причинявали местните наемници, Портата била принудена да издири, да намери и се опре на ония елементи по места, които по социалната си същност били заинтересовани в уталожване на вече петнайсетгодишната анархия.
Кои били те?
Не е трудно да отгатнем: дребните или средните производители, които размирието жестоко и всекидневно разорявало. Не тук, а в края на изследването ще се спрем върху отражението на „кърджалийското време“ върху живота и съзнанието на българите, но дотукашното изложение на събитията бе достатъчно, за да ни увери колко непосилно тежки били тези години за населението на земите ни. И ето след началото на века ферманите все по-често призовавали него, карали го да извърши посилно и непосилно, за да умиротвори Румелия.
В това направление централизмът имал да преодолява собствените си постановления допреди анархията - категоричната възбрана да бъде притежавано, камо ли употребявано оръжие от немюсюлманските поданици; имал да преодолява вековната практика, според която из заробените земи били разрушавани всякакви крепостни съоръжения. Сега властта трябвало да отмени своите закони или практика. Тя трогателно зовяла румелийското население — „мюсюлмани и рая“ — да се въоръжава с каквото може: огнестрелно оръжие, ножове, брадви, коси и сърпове. Приканвала го не дори към самоотбрана, ами към нападения над размирниците, щом и където се появели. В същите разпореждания тя обвинявала аянството и еялетлиите в съдействие с анархията. Портата заповядвала на мирния производител да не изплаща откупи на насилниците, ами да хвърля всички сили срещу тях98.
Общите разпореждания по активизиране на населението против анархията били следвани от по-конкретни. Един ферман нареждал например то да образува дружини, които да се справят със сеймените. За тази цел раята трябвало да уреди охраната на проходите и бродовете, да търси сражения с размирниците99.
Пълната безпътица, в която се лутала централната власт проличава по факта, че едва месеци след мобилизацията (на книга, разбира се) на населението срещу сеймените през ноември 1800 г. тя вече отстъпила пред исканията на Тръстениклиоглу сейменската институция да бъде превърната в опора на борбата против кърджалиите и Пазвантоглу. Става дума за „проекта“ на русенския аян да създадял войска от 4000 сеймени в Северна България100. Съвсем ясно е, че такава войска не била създадена.
Във връзка с похода на Кара Фейзи из Източна Тракия през лятото на 1801 г. пък можем да забележим как Портата отстъпила и от друго свое становище: обвинението срещу аяните, че съдействат на анархията. Ужасът пред хилядите кърджалии я накарал да издаде еднообразни разпореждания, с които овластявала аяните от южните краища на Румелия да наберат опълчение от населението на аянствата си и да го отправят срещу Кара Фейзи, Дженкчиоглу и Исаоглу. Тя особено разчитала на някои изтъкнати аяни, а именно: Сербестзаде, Токатджиклиоглу, Сирозли Исмаил и аяните на Петрич, Мелник, Демирхисар101.
Изброените били типични „уседнали“ размирници, всевластни върху дадена територия. Опасността откъм Пазвантоглу и Чингиз Гирай обаче накарала властта да затвори очи за фактическото самовластие, за нескритото неподчинение на тия аяни — те процъфтявали именно поради паниката в Цариград пред „подвижното“ размирие, оглавявано от Кара Фейзи и инспирирано от Пазвантоглу.
Внезапното единодушие между аяните от устието на Места до Черно море и техният ефективен съюз дали резултати, от които властта отдавна била отвикнала. Те се дължели само на това, че уседналите размирници държели техните владения да не бъдат разорявани от подвижната анархия, та стръвно ги охранявали. Зa разлика от правителствените командващи, които воювали за султанова сметка, аяните се борели за своя — за едно статукво, което напълно ги удовлетворявало. А това, че Портата се видяла принудена да разчита на тях, било изцяло в тяхна — не в нейна — полза. Победите им над кърджалийския поход само дозатвърдили господството на Токатджикли, Сербестзаде, Сирозли Исмаил и пр. Вече не единствено султанът желаел граждански мир, в който да заработи постарому вековната машина за феодална експлоатация — такъв мир и със същата цел бил необходим и на аяните.
Характерно е също, че през 1801 г. аянският съюз не си послужил с наемници. Аяните рекрутирали опълчение от населението на своите кази — от производителите, които не били намерили интерес в анархията, ами упорито оставали върху земите си. Впрочем поради своята дълготрайност, поради изграждането на собствена структура и методи анархията поляризирала не само управляващите законно или по узурпация — тя допринесла за поляризиране и на експлоатираните. Онези от тях, на които размирието предлагало изход към по-добро или поне към по-малко зло, отдавна се намирали в движение. Останалите — които смятали за по-перспективно да отстояват стопанството си, сега от своя страна трябвало да се превърнат в бойци. В огромен резерв против анархията.
Описаната практика явно била затвърдена при кърджалийския поход от 1801 г. Свидетелство за това е фактът, че се натъкваме на стереотипни нареждания — един и същ „циркуляр“ за мобилизация на цялото, годно да воюва, население от определена каза. Дори невинаги е отбелязано името на казата, докато методът на опълчението — винаги. Според наличните окръжни казите Сливенска, Лозенградска, Бунархисарска, Визенска, Петричка и Мелнишка трябвало да изведат по 1000 души опълченци под началството на аяна си. Между тия аяни имало съподчинение, като основни командващи били Сербестзаде, Токатджиклиоглу и Сирозли Исмаил — останалите се поставили под заповедите им102.
Схватките на аянското опълчение с кърджалиите из Одринско, Лозенградско и Визенско ще да се разиграли през август. В тях паднал един от вождовете на кърджалийския съюз Исаоглу,чието ликвидиране си приписал Хакъ паша103.
Кара Фейзи бил бит „от голяма войска“ из Визенско и бил притиснат да се върне към Балкана. Последвало нареждане да бъде прерязан пътят му104, което не ще да било изпълнено, понеже прочутия главатар се придвижил успешно нататък. Във всеки случай безспорно е, че съюзените аянски опълчения разбили значително кърджалийско обединение, което вече за трети път извършвало победоносни походи из Източна Тракия.
Тук възниква въпросът: след като кърджалийството доузряло по типология, не идел ли часът, когато щяла да се зароди една враждебна нему система — също спонтанна, също функционална и адекватна на специфичните румелийски условия от началото на XIX в.? Става дума за самоорганизацията, самоотбраната, самоуправлението на села, градове и кази из Румелия. Все по-често след началото на века ще забелязваме, че тук кърджалийството срещало отпора не на цетрализма, на войските и военачалниците му, а на местните опълчения от населението, предвождани от чорбаджии, аяни и пр. местни първенци. Все по-често ще се говори за самоделни укрепления, изборна стража, колективно заплащана и издържана от населението.
Пример за подобна практика бил не само съюзът на беломорските и източнотракийските аяни, които организирали всъщност контрапоход от своите подвластни. Пример е укрепяването на Котел през 1800 г. под управлението на Божил Чорбаджи, а също и самоотбраната на Тетевен през пролетта на 1801 г., ръководена от Семко Чорбаджи105.
Ще рече, срещу анархията като процес се развивал противоположен процес: изграждане на нова, непозната дотогава структура, в която активната роля принадлежала на производителното население и изборните му органи. Тази структура трудно може да бъде доловена по османски източници и още по- малко — по дипломатически донесения. Но дори спорадичните данни за нейното съществуване и функциониране опровергават популярната представа, че през кърджалийско време мирният производител бил просто наковалня под чука на размирието.
Още един, особено красноречив пример: през есента на 1801 г. Осман паша (не Гюрджи Осман, който вече вилнеел из Тракия) отправил анадолски части към Оряхово, а Хасан паша — към Никопол, за да подсилят блокадата около Видин. Двата корпуса се съединили по Осъм, като имали задача да очистят дунавоките острови „от гадове“. Неясно защо обаче те зарязали задачата си и свърнали към Свищовско и Разградско да се снабдяват с храни, т.е. да грабят.
Освен казите Русе, Разград и Шумен, подчинени на Тръстениклиоглу, по него време цялата област до Балкана „се бунтувала, та не дала нищо“ — никакви провизии за армията. На всичко отгоре селяните от Търновско и Свищовско влезли в сражение с пашите при с. Българско Селве (Зимми Селвеси) Докато боят траел, в тил на пашовата армия се появили „други разбойници“ и тя се озовала между два огъня, та побягнала към горско Селве, където се организирала, а на следващия ден потеглила за Голяма Липница. Тръстениклиоглу се намесил тогаз на страната на пашите, набирайки от казите до Балкана и от Силистренско 20-хилядно опълчение „от раята“. С тези огромни сили той нападнал бунтовниците в Липница и ги разбил, като взел над 3000 пленници. Те заявили, че били мирни хора, но аяните насила ги подкарали, като преди туй им „прибрали книжата“. След потушаването на този голям метеж Осман паша пак се отправил с войската си към -Оряхово106.
Числените данни от цитирания доклад непременно са преувеличени — военачалниците на Портата системно я заблуждавали относно своите контингенти и загубите на противника. Но ясно е, че през есента на 1801 г. в Средна Северна България произлязло голямо сблъскване между войска и българско селско опълчение. Въпреки извиненията на раята, дето била подкарана насила от аяните си, фактът, че в иначе подробния доклад не е споменато нито едно аянско име, че бунтовниците са означени най-общо като значителна стихийна маса, че срещу нея трябвало да се притече в помощ на пашите сам Тръстениклиоглу с хилядна сила, че произлезли поне две крупни сражения, при които единият противник се окопал в Българско Селве, а другият побягнал в Турско Селве — всичко това доказва, че е дума за селски бунт, предизвикан от правителствени реквизиции и по-точно от мародьорство. Не без значение е, че пашите не посмели да отправят фуражири с малки поделения, ами вдигнали целия свой ефектив — т. е. повели войската си на грабеж из казите, неподчинени на Тръстениклиоглу. Затуй русенският аян тъй сърцато я подпомогнал; той извел опълчението от своите владения срещу разбунтуваната рая на съседните, неподвластни нему кази.
Документът откровено говори за „населението от казите до Балкана", което било се бунтувало — още едно доказателство, че и мирните производители из Северна България всъщност не били мирни. За степента на тяхната боева активност свидетелства най-вече това, че двама паши с целите им сили били разгромени от разбунтуваното местно население, преди да ги отърве Тръстениклиоглу. Намесата му била резултатна затуй пък, че я осъществило също опълчение от населението — една практика, която все повече ще си пробива път след началото на века.
Впрочем при разгърнатите бойни действия през октомври 1801 г. в Търновско и от едната, и от другата страна вече стояли не сеймени, не наемници еялетлии. Сега това били мирни производители, резерв на Тръстениклиоглу или на Пазвантоглу. Не в зараждането си, а дори в разгара си бил процес, който щял да се отрази решаващо върху анархията.
ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКИ ПРОМЕНИ ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 1801 г.
Такъв поврат обаче бил още далечен. Но ранната есен на 1801 г. донесла събития, които по-нататък щели да доведат до един не обусловен от анархията, но всестранно стимулиран от нея резултат: Сръбското въстание.
С признаването на Пазвантоглу за видински паша през 1799 г. Портата трябвало да разреши на съюзниците му — белградските еничари — да се приберат в Белград. Страхувайки ce от недоволството на въоръженото сръбско население, което била използвала срещу еничарите и Пазвантоглу, тя наредила да бъде разоръжено — т.е. скъсала съюза си с него. Това накарало еничарите да се почувстват всесилни. Те избрали из своята среда четирима вождове — т. нар. „дахии“ — и установили самовластието си над целия Белградски пашалък107.
През септември 1801 г. се разбунтувал отново еничарският гарнизон в Белград. Комендантът на крепостта (Мустафа паша, бивш бейлербей на Румелия и пълномощник в борбата против кърджалиите, участник в голямата видинска обсада) бил пленен от бунтовниците. Всички опити на частите, командвани от сина му и от аяна на Ниш, да бъде освободен останали безплодни108.
Тъй като раздвижването, а по-късно и въстанието на сърбите са въпроси, които принадлежат към националнореволюционните борби на балканските народи, тук те ще бъдат засегнати само дотолкова, доколкото стоят във връзка с анархията. Уместно е да проследим тези събития според Рат-Кил, понеже именно той ги третира в такъв аспект.
„Безредиците, избухнали в Белград — пише на 10 октомври Рат-Кил, — могат да бъдат съдбоносни за Османската империя и твърде неизгодни за Австрия, ако Пазвантоглу намери начини да разпростре и да закрепи властта си между Дунава и Сава.“ По-нататък австрийският представител посъветвал Портата да амнистира или дахиите, или отцепника, за да осуети единодействия помежду им109.
Бунтовниците формално признавали своя пленник Мустафа паша за комендант на Белград, а всъщност управлявали те. В крепостта били се завърнали 300 еничари — „креатури на Пазвантоглу“. Без да се съюзят явно с видинския отцепник, те използвали обстоятелството, че между Цариград и Белград лежели неговите владения. „Изобщо — пише Рат-Кил през октомври 1801 г. — струва ми се, че двете страни (Портата и Хабсбургите, б. а.) са равно заинтересовани да ликвидират една анархия, която от Видин вече се простира и до Белград, а би могла да обхване и Босна, като въоръжи тамошните храбри и свирепи народи по протежение на границата ни, която би била изложена на неизброими опасности. Ако нашият имперски двор не пожелае да потуши тия размирици чрез пряка и активна помощ, нека високият му разум поне го склони да не се противопоставя на мерките в този смисъл, които Портата смята да възприеме. Най-ефикасни от всички тях безспорно е той да пресече притока от храни и боеприпаси към Видин — това огнище на бунта, досега непристъпно за османските сили.“110
Също както руския двор, и австрийският бил раздвоен по отношение на размирието: политически интереси диктували на Австрия да насърчава или поне да не осуетява отцепничествата, които разклащали османската власт върху граничещите с Австрия краища. Но класовите интереси на Хабсбургската монархия били застрашени от такива прояви, защото те активизирали „храбрите и свирепи народи“ покрай границата ѝ. И най-вече — понеже примерът на тия народи бил заразителен.
В крайна сметка Австрия се присъединила към гладната блокада, на която трябвало да бъде подложен Видин. Освен туй австрийският представител в Цариград непрестанно настоявал пред Портата да реорганизира средствата си за борба против анархията, помагал ѝ с оперативни съвети. Той дори неведнъж ѝ предложил съвместни военни операции в Северна България и Източна Сърбия, но „турските министри съвсем не бързат да се съгласят с някакъв вид помощ от имперския ни двор за потушаване на размирието в Румелия. Това се дължи не на горделивостта, а на... страха от високата цена, която бихме поставили на своята помощ. Страх, който произхожда несъмнено от недоверието, вдъхвано на Портата и подхранвано от руската политика...“111 Това недоверие отивало дотам, че Портата след като сама била помолила Австрия за инструктори при проектираната обсада на Видин, набързо ги отпратила, без да бъдат пропуснати в стана на обсадителите112.
С една дума, османската власт се отнесла към въпроса за военна подкрепа от страна на Австрия срещу Видин и Белград със същото колебливо полусъгласие, а всъщност - несъгласие, с което посрещнала и предложенията на Русия. Освен всичко тя питаела нови надежди да се справи с многолетния конфликт в Румелия: на 26 септември 1801 г. бил подписан договорът между Турция и Франция, който слагал край на френското присъствие в Египет и на заплахата то да се разпростре покрай брега към Мала Азия. Този договор щял да развърже ръцете на Селим III, позволявайки му да съсредоточи всички свои сили срещу размирна Румелия.
Тук бихме отделили внимание на един последователно отминаван в литературата факт, що се отнася до състоянието и възможностите на османския централизъм през края на XVIII и началото на XIX в.: повече от три години Портата воювала на два фронта — против анархията и против французите в Египет със съвсем различен успех. Тоест: докато Селим III проявил небивало безсилие срещу крайно опасния за него вътрешен враг, най-успешно се справил с опасността от френско завладяване на Египет. Възможните възражения, че двата врага на Портата били неравно могъщи, само биха аргументирали един натрапващ се извод: врагът на османския централизъм в Румелия бил неизмеримо по-силен, отколкото френската експедиция в Египет. Извън това, при съпоставка ред качествени показатели били на страната на французите в Египет, а именно: последните представлявали армия, а не въоръжена тълпа, те били под компетентно военно командване, те търсели да овладеят области, над които османската власт била по-прозрачна, отколкото над Румелия. Допълнителен плюс за французите било географското разположение на онази османска провинция: за разлика от Румелия, преддверието към Цариград, Египет бил отдалечен от столицата. Дотам Портата практически могла да придвижи също само експедиционен корпус — експедицията на Хюсеин капудан-паша, най-изтъкнатия османски военачалник от разглеждания период. Но и Хюсеин капудан-паша, който спечелил войната срещу Бонапарт, под Видин претърпял поражение.
Възражението, че в Египет Портата била подпомагана от руската и английската ескадра, ни навежда на равностойна аналогия: в Румелия борбата против анархията всъщност била реално опряна върху бойната готовност на Австрия и Русия; Портата тихомълком разчитала на тази готовност. Но при все това османската власт отнесла победа над французите, докато в Румелия перспективите за каузата ѝ непрестанно се влошавали.
Очевидно не количественият момент бил решаващ за диаметралния изход на двата въпросни конфликта. Единствен, но съдбоносен качествен момент придавал сили на анархията в Румелия: тя била социален конфликт. Именно по тази причина резервите на анархията не пресъхвали.
ПРЕГОВОРИТЕ НА ПАЗВАНТОГЛУ С ФРАНЦИЯ И ЗАВОЯТ В НЕГОВАТА СТРАТЕГИЯ
Не сме в състояние да отсъдим в какво точно се изразявало взаимодействието между Пазвантоглу и Франция през годините 1796—1801, докато европейските дипломатически агенти в Цариград твърде често говорели за френското подбудителство или за активна помощ в инструктори и дори в пари за видинския отцепник от страна на Франция. Неясно си остава доколко подобни съобщения се опирали на действителни факти и доколко били израз на обсесията пред „демократическата хидра“ в Европа.
Интересите на френската буржоазия ѝ налагали тя да приветства всички врагове на феодалния легитимизъм в Европа. Впрочем значителният бунт на Осман Пазвантоглу (както и на Тепеделенли Али) трябвало да намери естествен съюзник в лицето на Франция. Но естествен все още не означава действителен. В конкретния случай — по две причини.
Първо: идеологическата обвивка на бунта на Пазвантоглу била поне двойствена. Въпреки отделни искри „демократизъм“ в нея, тя си оставала феодално-просветителска, от една страна, а, от друга — реакционно-феодална.
Второ: проектите за експанзия на буржоазна Франция ѝ поставяли множество неотложни и напрегнати задачи. Все още ненабрала достатъчна мощ, тя трябвало да степенува своите интереси. Пазвантоглу не бил за нея интерес от първа величина.
В началото на 1801 г. австрийският представител писал до своя двор: „Депешата ми се отнася до размирието на Пазвантоглу, което описвам другаде, както и неговите враждебни намерения; възможно — към нашите земи. Че този главатар на бунтовници може да е получил пари, пратеници, директиви от страна на французите и да е бил дори подбуден да безпокои границите на Банат — това са неща съвсем правдоподобни и много аналогични на онази политика, чрез която те така добре успяха в Нидерландия, в Германия, в Италия и която може да е способствала за техните бързи успехи срещу Австрия... Цялата ми кореспонденция от започването на тази демократическа война (анархията в Румелия, б. а.) свидетелства, че не съм престанал да привличам вниманието на имперския двор върху тайните козни между французите и Пазвантоглу.“113
Оттам нататък австрийският агент съобщил сведенията, придобити от някой си Жан Шварц, „презираем човек“ и „син на престъпник“, когото използвал като шпионин около Видин. Същият донесъл, че на 14 април 1799 г. във Видин влезли 6 коня, натоварени с дукати и екюта, водени от „един френски сераскер“. А на 28 октомври 1800 г. по френско настояване Пазвантоглу бил подготвил нападение над Банат. И двете тия сведения Рат-Кил основателно поставя под съмнение114.
Ако до 1801 г. говорим за интереса или натиска, за сондажите или авансите на европейските сили по отношение на Видин, то от 1801 г. датира едно друго наблюдение: активният стремеж на Осман Пазвантоглу да сключи договор, да се постави под покровителство, да използва за посредничество и пр. оттенъци на съюзни връзки с някоя (бихме казали: с коя да е) европейска сила. По всяка вероятност отцепникът си е давал сметка — особено подир създаването на нарочен руски корпус срещу Видин, — че успехът или неуспехът на делото му не ще бъде решен чрез оръжие. Че на всяка цена трябва да си гарантира признанието на една велика сила.
Държането на Австрия и Русия не оставяло място за надежди у Пазвантоглу. Въпреки туй в началото на 1801 г. той (както личи от кореспонденцията му — не за първи път) пожелал да се постави под руско покровителство или да бъде поредно амнистиран по застъпничеството на руския цар. Такова застъпничество едва ли му било необходимо, както ще заяви по-късно пред Талейран неговият пратеник: Пазвантоглу просто искал да ангажира Русия в легализирането на неговото самовластие над Видинско.
Видяхме, че руският агент в Букурещ оставил без последствие демарша на Пазвантоглу.
Пазвантоглу осъзнал, че авансите му не намират почва и хвърлил всички средства, за да придобие признание от Франция. Известен интерес, който Директорията била проявила към него, съвсем беглите контакти между Видин и Париж подкрепяли вярата му, че не са изключени някакъв род отношения между него и Консулството. С тази цел през есента на 1801 г. той проводил в Париж двамина свои агенти: Недялко Попович и Полисой Кондон. Първият се представил пред Талейран като „базиргянбашия“ на видинския паша, а вторият (преподавател по класически езици във Виена, духовник от гръцки произход) — като негов виенски агент.
Мисията на Попович и Кондон в Париж като най-значителна дипломатическа акция на отцепника е доста подробно описана досега115. Накратко, двамата пратеници представили на Консулството славните предложения: 1. Пазвантоглу ще подпомага с всички средства всички промени, които Франция би пожелала да наложи в устройството на Османската империя. 2. Пазвантоглу ще участва с всичките си бойни сили във всяка евентуална война между Франция и Турция на страната на първата. Срещу това нему и на Чингиз Гирай републиката ще гарантира една независима област, която да управляват. 3. Ако интересите на републкямга ѝ продиктуват мир с Турция и запазване на статуквото на Балканите, Пазвантоглу предлага приятелски договор на Франция, като се задължава да не води бойни действия срещу Портата. Той предлага на Франция да си припише тя заслугите за неговото смиряване, издействайки му амнистия, която Портата всякак би му дала и без външна намеса. 4. Предлага всякакви търговски привилегии и закрила на френски поданици, които търгували с Видин или с Влахия116.
Заслужават внимание и някои пасажи из доклада на Талейран (който лично разговарял с пратениците) до първия консул.
Външният министър на Франция си съставил картина за властта на Пазвантоглу — тя била крепка и популярна, била охранявана от предана на вожда си войска до 10 000 човека, като при нужда същият можел да мобилизира и 12 000 християни от областта. Особено подчертани били привилегиите на търговците от Видинско.
Що се отнася до намеренията на отцепника, тях пратениците представили като изцяло зависещи от политиката на Франция. Пазвантоглу и Гирай смятали да потеглят срещу Цариград и да установят власт над цяла Румелия, но обратът в турско-френските отношения бил ги разколебал. Съзнавайки своята неподготвеност и невежество, Пазвантоглу молел Консулството да му изпрати един французин за стъветник, като се задължавал да устрои владенията си по френски образец, а също и да съгласува всички свои бъдещи намерения с политиката на Франция.
Прекадено сензационни може би са разкритията, които Кондон направил пред Талейран за агентурата на Пазвантоглу във Виена. Преди много време там бил разкрит заговор срещу Турция, в който участвали редица видни гърци, а между тях и Кондон лично. След провала на този заговор пратеници на Пазвантоглу продължавали да поддържат връзка с представители на поробените от Турция народи във Виена — един от тях бил по чудо оцелелият Попович.
Към края на своя доклад Талейран подчертал, че двамината агенти му направили впечатление с ентусиазма си към каузата на отцепника, че били хора начетени, с жив дух117.
Напълно възможно е представители на зараждащите се балкански буржоазии, живеещи във Виена по търговските си дела, да симпатизирали на каузата на отцепника. Но в сведенията на Попович и Кондон за виенския заговор и провала му прозира твърде ясно стремежът на Пазвантоглу да докаже на Франция, доколко той е враг на Австрия, доколко неговите агенти там са били репресирани. Пазвантоглу отчитал, че за момента няма защо да настоява пред Консулството на враждата си с Портата или с Русия; противник номер едно за Франция през 1801 г. била Австрия. По тази логика си позволяваме да се усъмним в истинността на сведенията относно заговора във Виена.
Излишно е да гадаем дали Франция (заинтересована в бунта на Пазвантоглу, докато експедиционният ѝ корпус в Египет се задъхвал и издъхвал) би приела предложенията на отцепника, ако те не били дошли тъй късно — тъкмо когато правителството ѝ преговаряло за мирен договор с Портата. В хода на тия преговори турският посланик в Париж бил получил инструкция да не допуска никаква клауза в договора, която дори да споменава Пазвантоглу. Тази инструкция той успял да осъществи118. И така мисията на Недялко Попович и Кондон в Париж през есента на 1801 г. оставила следи само в литературата. Контекстът ѝ обаче ни подава два важни извода:
Първият: Пазвантоглу - един отцепник, типичен за къснофеодалната действителност - се опитвал да представи своя бунт за движение, за борба срещу съществуващия строй. Предпоженията на Пазвантоглу да съдейства за преустройство на Османската империя; обещанията му да уреди „по френски образец“ собствените си владения; заявлението му, че има подкрепата на едрите търговци и на селячеството от християнските народи — всичко това очебийно се свързвало със система от постановки, представлявало програма. (Друг въпрос е, че тази програма била съставена не за вътрешнополитически цели — да обяви промяна в производствените отношения, — а за цели външнополитически: да бъдат привлечени към Видин симпатиите на буржоазна Франция.)
Вторият извод: през 1801 г. и за Портата, и за Пазвантоглу станало ясно, че съдбата на Видин ще бъде решена не чрез военни ами чрез дипломатически средства. Затуй Пазвантоглу настоял да бъде признат от някоя европейска сила. След като Франция му отказала съюз, отцепникът бил принуден да търси друг покровител — Русия или Австрия. Самият факт, че тези държави били едни от крепостите на късния феодализъм в Европа, заставил Пазвантоглу да снеме буржоазната маскировка на бунта си. Впрочем след 1801 г. той ще апелира да бъде признат просто като успял отцепник. Понеже за него основна цел било самавластието на всяка цена, нека не се чудим, че „програмата“ на Пазвантоглу се люшкала между несъвместими крайности и изцяло зависела от желания съюзник в Европа.
Едновременно с мисията на Попович и Кондон френският представител при Портата информирал първия консул, че двамина гърци, пратеници на Пазвантоглу, били разговаряли с Шарл Берони, комуто предали изобилни и важни сведения за състоянието на Турция и за Пазвантоглу. Берони бил готов да приеме мисия до отцепника119.
На 10 септември новият френски посланик при Портата — генерал Себастиани — получил инструкция да увери Селим III в най-мирните намерения на републиката. Там между другото било казано: „Първият консул би желал да има сведения, по-малко неопределени от онези, които се ширят из Европа от много години, върху реалното положение на Пазвантоглу; за връзките които се смята, че този бунтовник има с непокорните еничари из множество пашалъци и в самия Константинопол; за неговата поддръжка, която приписват на някои могъщи хора от Дивана, за истинското впечатление, което методите на този вожд упражняват върху духа на народа, на войската и на видни хора в имперската столица; за системата на репресии или на съпротива която следва да бъде упражнена спрямо него.
Тъй като в Константинопол не бяха пропуснати никакви възможности да бъде отчуждена Портата от френското правителство възможно е да сте в състояние да узнаете какъв род връзки са съществували между Пазвантоглу и Франция. Не ще измените на истината, ако се уверите, че такива никога не са съществували; Франция никога не е била запозната със стремежите, надеждите и методите на този разбунтуван управител, освен чрез вестниците.“120
Безочливите обрати не са рядкост в дипломацията, но е наистина любопитно да сравним два дипломатически документа: току-що цитирания и писмото на Директорията „до славния и великолепен господар Пазвантоглу“ от 28 януари 1798 г.121 Това сравнение изисква досущ кратък коментар: докато през 1798 г. Франция гледала с надежда на Пазвантоглу и подхранвала съответни надежди у него, през 1801 г. тя „никога и никога“ (употребено действително два пъти в едно изречение) не била познавала този бунтовник.
Консулството вече било недалеко от още по-безочлив обрат: Френската империя. Зараждащата се буржоазна монархия подавала ръка на феодалната. Между другото заради това сближение можел да бъде жертван един провинциален отцепник на Балканите.
ПРЕГОВОРИ НА ПАЗВАНТОГЛУ С РУСИЯ И АВСТРИЯ ПРЕЗ 1801 — 1802 г.
Иначе събитията в Югоизтока още не предвещавали заника на Пазвантоглу. Дори, напротив: сполучливият бунт на белградските еничари, селските бунтове в Мала Влахия, размирието на султановите паши в Румелия говорели, че звездата на отцепника е в зенит. Той се възползвал от новите тревоги на Портата, за да си осигури покровителството на поне една от съседните империи.
Характерно е, че към края на 1801 и през началото на 1802 г. и Русия, и Австрия проявили засилващ се интерес към състоянието на нещата в Северна България, Източна Сърбия и Мада Влахия — превърнати вече в плътно метежно море. Този интерес се проявил двояко. От една страна, и Русия, и Австрия продължили да предлагат военна намеса в помощ на Портата, а, от друга — и двете отправили тайни пратеници във Видинско, за да се снабдят с по-богата информация.
Още в края на 1800 или през 1801 г. във Враца пристигнал руски агент, който трябвало да проучи обстановката, а волно или неволно вдъхнал у някои врачански първенци надеждите, поради които през 1804 г. Ив. Замбин и Ат. Некович се озовали в Петербург122. Вероятно е това да бил майор Иван Ватаст, защото Пазвантоглу приел именно него в качеството му на пратеник на букурещкия руски консул. Руският посланик в Париж пък проводил до Видин свой агент: Димитрий Властараки. И от двата тия източника Пазвантоглу узнал, че Русия държи на помирението му с Портата и на преустановяване на дейността му из Влахия. Той писмено изразил съгласието си с руските условия и заявил, че и занапред ще се вслушва в „заповедите“ на императора, „понеже за мене е велико удоволствие да бъда в милостта и под покровителството на негово императорско величество, да бъда защищаван от него“123.
Смятайки, че застъпничеството на граф Кочубей пред Портата е недостатъчно, Пазвантоглу изпратил по споменатия пратеник лично прошение, с което молел Александър I да го причисли към своите верноподаници124. Молбата му била подкрепена и от архиерея Калиник, който напомнил, че при предходните преговори между отцепника и букурещкия руски агент Пазвантоглу бил търсел от Русия съдействие „да потегли против разклатената вече и едва смогваща да се задържи османска сила“. Но понеже от Иван Ватаст отцепникът узнал, че „сегашните обстоятелства не позволяват да бъде предприето друго какво да е движение, то на Осман паша (Пазвантоглу, б. а.) е достатъчна и една амнистия“, за чието издействане разчитал на руския посланик125.
Тоест преговорите между Пазвантоглу и Русия приключили с най-нежелания за отцепника резултат, т. е. без резултат. Всякакви ходатайства за амнистия му били излишни; винаги - от 1787 г. - централната власт охотно амнистирала бунтовника; надявайки се междувременно да го премахне.
Изключено е тя да не била предприела и конкретни действия в тази насока. Вероятно на един или на повече опити да бъде коварно убит дължел Пазвантоглу своите уж необясними депресии126. Неуспехът на подобни опити пък ще да принудил Портата да търси друго решение на случая Пазвантоглу, превърнал се във вече петнайсетгодишна язва за господството ѝ над Румелия: експулсирането или доброволната емиграция на бунтовника. Такова решение в Цариград обсъждали още преди голямата обсада на Видин, макар в друг смисъл — по него време властта се опасявала от възможното бягство на Пазвантоглу, затуй замолила Австрия да му откаже убежище127. Нанизът нейни неудачи да се отърве от упорития си враг сега — през 1802 г. — я карали да смята същата възможност за приемлива и дори желана. Впрочем след януари австрийският посланик в Цариград често обсъждал с Рашид паша реис-ефенди начините да бъдел привлечен на австрийска територия Пазвантоглу. В текста няма данни, че уж доброволната емиграция на отцепника трябвало да означава всъщност физическото му унищожаване, но контекстът го доказва недвусмислено.
През януари реис-ефенди намекнал, че Портата желала Пазвантоглу да бъде подканен да премине на австрийска земя, където ще се укриел „със съкровищата си и със зависимите от него хора без изключение“. Посланикът пък настоял Портата да усили военните си приготовления против Видин, та Пазвантоглу сам да предпочетял емиграцията пред една тежка и опасна обсада. А също — и да бъдат пробудени нови надежди „у враговете на Пазвантоглу във Видин“128.
По всичко личи обаче, че Пазвантоглу сам изпреварил описаната игра: той установил тайни връзки с граф дьо Соро чрез някакъв роднина на Омер Пазвантоглу, живеещ в Банат. Посланикът препоръчал на своето правителство да проводи във Видин Маркелиус (австрийския дипломатически агент в Букурещ), който да покаже на отцепника формен документ с обещание за неприкосновеност и политическо убежище в Австрия. По принцип съгласен с такъв вариант, реис-ефенди се опасявал, че Маркелиус би бил посрещнат от Пазвантоглу с недоверие129.
През април Рат-Кил узнал с изненада от реис-ефенди, че един австрийски офицер се намирал вече задържан на Оршовския остров на път към Видин. На уверенията на посланика, че този именно е човекът, изпратен от Австрия при Пазвантоглу, за да му предложи убежище, министърът отвърнал с обидна невяра. Едва впоследствие посланикът научил, че австриецът, задържан на острова, бил офицерът фон Хьониг, приближен на граф дьо Соро130.
Рат-Кил се лутал в неведение. Чак през юни реис-ефенди отново го уведомил, че фон Хьониг бил извършил невъзможното, но се изскубнал от надзор и се добрал до Видин, където бил приет от Пазвантоглу с артилерийски салюти. След туй, подпомогнат от един инженер, фон Хьониг се заел да подобрява укрепленията на Видин. Наскоро последвало ново нахлуване на дружините на Манаф Ибрахим във Влахия — най-крупната акция на Пазвантоглу отвъд Дунава до 1802 г.
Османският външен министър изразил дълбоко огорчение, загдето Австрия — вместо най-тайно да предложи убежище на отцепника — била му изпратила специалист по фортификация, а освен туй превърнала тайните си преговори с Портата в шумен скандал, „пред очите на цяла Европа“131.
Новият австрийски посланик фон Теста имал нелеката задача да разпръсне недоверието на османските сановници по горния повод, като убеждавал реис-ефенди, че фон Хьониг трябвало да увлече Пазвантоглу в емиграция и нищо повече, а нахлуването на Манаф Ибрахим във Влахия нямало връзка с това посещение. Той прехвърлял вината за гафа върху граф дьо Соро — „обвързан към отцепника със старо приятелство“132.
Политическият скандал, за който злорадо се осведомявали при австрийския посланик посланиците на Русия и Франция133, не само осуетил желаната за двете империи емиграция на Пазвантоглу, но и охладил взаимоотношенията между тях. Австрийците взели да приписват народните вълнения в Унгария на комбинирани подстрекателства от страна на Пазвантоглу и на Франция134, а турците отговаряли, че из виенските кафенета се разправяло как предстои австрийска окупация на Влахия — дали било вярно135?
И тъй сложната дипломатическа маневра, замислена от Портата и Австрия, се провалила гръмко. Връзките на отцепника с граф дьо Соро продължавали необезпокоявано. Фон Теста се кълнял, че оня австрийски офицер убеждавал Пазвантоглу да изтегли войските си от Влахия, а реис-ефенди, замаян от толкоз дипломация, си знаел своето: Австрия веднага да отзове своя офицер от Видин136.
В заключение — що се отнася до действително уплетените интриги на европейските сили около Видин — нека напомним думите на фон Теста от 10 август 1802 г.: „Така Русия, разпростирайки влиянието си по дунавските брегове чрез новите си преговори с Пазвантоглу и чрез отговора, който готви с могъщия аян на Русе Тръстениклиоглу, обхваща вече от всички страни двете дунавски княжества, към които има твърде известни намерения.“137
Впрочем, ако проследим връзките между Пазвантоглу, от една страна, и Консулството, Русия, Австрия — от друга, трябва да изведем: през 1801—1802 г. европейските сили, които тъй или иначе влезли в преки отношения с отцепника, се стремели определено към едно и също — да го склонят да се примири с Портата. Всяка за себе си те вече били се убедили, че не Портата ще възстанови реда на Балканите. Такъв ред обаче бил остро необходим на Австрия и Русия. И тъй като Селим III бил безпомощен, а отхвърлял всяко предложение за помощ отвън, самите чужди дворове влезли в преговори с видинския отцепник, за да го принудят към смиряване. В крайна сметка на техния последователен натиск се дължело, че Осман Пазвантоглу, който дръзко пренебрегвал амнистията, получена след големия поход срещу Видин, я приел през август 1802 г.
РАЗГАР НА ПАШОВСКИТЕ РАЗМИРИЦИ ПРЕЗ 1802 г. —
ГЮРДЖИ ОСМАН, ХАКЪ И ТЕПЕДЕЛЕНЛИ В ТРАКИЯ
Вече отбелязахме как още един компонент на анархията — размириците на правителствени военачалници — се вмесил всред останалите ѝ съставки. През 1802 г. тия размирици достигнали върха си с действията на Гюрджи Осман паша.
От последните месеци на 1802 г. Гюрджи Осман, комуто не било по вкус назначаването на Хакъ паша за пълномощник срещу анархията, преминал към открити размирни дела, и то в Тракия. Той отчел, че такова поведение ще му се удаде по-трудно в Северна България (всъщност „негов“ театър), тъй като там би се намерил между Пазвантоглу и Тръстениклиоглу. Докато из Тракия Хакъ паша въпреки надменните си изявления не успявал да овладее положението.
През ноември войските на Гюрджи Осман заплашили Пловдив, а през декември вече били опустошили Пловдивско, като отделни техни части достигнали до по на петнайсет часа път от столицата138. Портата, която отдавала последните си беди на съперничеството между Гюрджи Осман и Хакъ паша, вече готвела нов главнокомандващ: Хюсеин капудан-паша, обвеян от свежата си слава на победител в египетската кампания139.
Стъписана пред безчинствата на Гюрджи Осман, централната власт приложила и по отношение на него изпитано средство: предложили му като пашалък Кютахия. Според изпитано противосредство Гюрджи Осман отказал, за да не се отдалечи от изгодната арена на анархията—Румелия. Според изпитан вече пазарлък Портата му предложила Босна. В течение на тия преговори войскарите на Гюрджи Осман, неделимо измесени с кърджалии, така наводнили Тракия от Пловдив, та до цариградските стени, че в столицата задълго не се появявал пътник по суша140.
Самият Гюрджи Осман се държел двулично: пребивавал в Одрин, откъдето направлявал вилнежа на войската си и изисквал от одринци 500 кесии грошове, уж за да се разплатял с нея, а същевременно уведомявал Портата за положението в Босна (където не бил стъпил) и за растящото влияние на Пазвантоглу141.
През януари била ограбена австрийската дипломатическа поща — 50 000 австрийски форинта в злато и над 60 000 гроша. Така значителен удар извършила неизвестна кърджалийска дружина, а всички усилия на властта да я открие останали напразни142. Този скандал, прибавен към комичната история с фон Хьониг, трябвало да бъде потушен: банкрута на властта си Селим III обяснил с негодността на Хакъ паша. Въпреки че му били обещани пълномощия за 5 години, той бил снет през март 1802 г. — дори не една година подир неговото издигане за главнокомандващ. Хакъ трябвало да бъде заточен на остров Хиос143.
Междувременно белградските еничари, които дълго държали Мустафа Паша под арест, решили да го убият. Портата назначила на мястото му Омер паша, който след уволнението на Хакъ се наложило да поеме румелийското бейлербейство.
Както вече от много време, и този бейлербей не смогнал да се добере дори до София, ами скромно пребивавал в Одрин. Там обаче бил се разположил на свой ред с арнаутите си Хакъ паша, който изведнъж въстанал. Тогава Омер паша подбудил против съсипалите Одринско арнаути местното население и овладял старата столица чрез друг вид въстание — градско. „Тоест чрез средство, което е по-зло от злото“ — отегчено съобщил фон Теста144.
В скоро вдеме Гюрджи Осман намерил ново извинение за буйствата на армията си: бошнаците били се противели срещу неговото назначение за техен паша. В аналогично положение бил новият белградски паша — Хасан, — който си пробивал път с боеве, понеже белградските еничари не желаели да го приемат. Крайната разюзданост, на която се отдали „войските“ на Гюрджи Осман и на Хакъ паша, довела дотам, че освен пътя Белград — Цариград останал неизползваем и другият — от столицата към Русе145. Характерно за методите на Портата, тя противопоставила все нови и нови главнокомандващи срещу опасността от това победоносно зло. Колкото и неправдоподобно, изборът ѝ този път паднал върху Али Тепеделенли, янински паша.
Биографията на Али Янински стои извън обсега на изследването, тъй като той не действал в Румелия. Без да упражнява многопосочната демагогия на Осман Пазвантоглу и без да разпростира влиянието си над съседни области, Али Янински бил особено опасен за османския цетрализъм враг именно поради относителната хомогенност на своята войска, поради едностранчивостта на целите си и следователно — в своята праволинейност. Той установил и поддържал властта си над янинския пашалък чрез ония „арнаути“, пред които треперела Румелия, още от навечерието на анархията.
Подценявайки го като свой второстепенен (при сравнение с Пазвантоглу) враг, Портата търпяла самовластието му. Тя не можела да си отвори нов фронт в провинция, граничеща със Средиземноморието, несигурен за нея бряг, откакто в това море сновели ескадри на Русия, Франция, Англия — Тепеделенли можел да се съюзи с някоя от външните сили. Портата предпочела формалното му подчинение и така го оставила да задълбочи своето могъщество146.
Ето този размирник, който напуснал през 1798 г. без обяснения обсадата на Видин, та бил подозиран в съюз с Пазвантоглу, през март 1802 г. се оказал стълб на трона: „На ухо се говори, че румелийските работи най-сетне ще вземат решителен обрат — съобщава фон Теста. — Подир формени преговори, водени в най-пълна тайна между Портата и Али паша Янински, последният ще бъде натоварен с огромната и важна експедиция за възстановяване на реда из цялата тази грамадна провинция, като под Румелия разбираме всички европейски владения на империята. Най-вече: унищожаване на низшите и тъмни разбойници, които изпълват вътрешността на страната. Второ: ограничаване на прекалено изявените непокорници, разположени по границата, като Пазвантоглу, белградските еничари и Тръстениклиоглу. Неговите (на Али Янински, б. а.) съкровища и неговите албанци, на чиято преданост може да разчита и които може да мобилизира в бой, наложен от обстоятелствата, са негова опора и могъщество. За да изпълни възложената му задача, той ще бъде облечен в длъжността бейлербей на Румелия и в абсолютна власт...“
Според предварителни начертания малкият син на Али — Вели — оставал управител на Янинския пашалък; големият му син — Мустафа — поемал управителството на Одрин и снабдяването на колосалната експедиция, а лично Али щял да се установи в София и да направлява операциите на войската си в разни посоки147.
Толкова хитроумен ход Диванът съчинил едва десет дни след назначаването на Омер паша за румелийски бейлербей, а го реализирал официално през байрама148. Омер паша управлявал Румелия един месец.
По-нататъшните събития обаче не оправдали оптимизма на очакванията. Гюрджи Осман, който не пожелал да изтегли размирната си войска към Босна, останал да вилнее из Тракия. Той поставил на Портата нагло условие: войската му ще се смиряла, ако бъдели заплатени възнагражденията ѝ, възлизащи на два и половина милиона гроша. Властта му отговорила с това, че го лишила от степени и санове — от „конските опашки и знамето му“. Така опозореният бивш командващ се нахвърлил върху Одрин с 400 бойци. Там почвата за неговия триумф била подготвена от голям метеж на арнаутите: части от войската на разбунтувалия се след уволняването му Хакъ паша не се покорили на апела на Али Янински да се приберат в Албания, ами си искали платата от ефимерния бейлербей Омер паша149.
Сега, когато анархията придобила необикновена плътност и заляла без изключение европейските земи на империята, Диванът взел мъдро решение: да брани само столицата. Всичко извън нея практически било загубено — никой от сухопътните пътища не бил използваем през 1802 г. Дори дипломатическите пощи не прониквали до Цариград, след като някои чужди куриери „били рязани на парчета“150.
И така през май по хълмовете Дауд паша, току над самия Цариград, били изведени 10-те хиляди налични низами, за да отбраняват самата столица, и толкоз. „Впрочем Румелия, жертва на анархията, а днес апанаж на Тепеделенли, от бреговете на Йонийско море до Дунава може да бъде считана за завинаги изгубена за Портата дори ако Али паша би възстановил там привидно спокойствие.“151 Както виждаме, стигало едва месец за да бъде обявен като ненадежден, ако ли не и застрашителен аплодираният спасител на Румелия от анархията — Тепеделенли. Столицата отново се тресяла от паника пред напиращото размирие.
Портата допринесла да бъде доизострен този крайно остър кризис, като назначавала пак нови главнокомандващи. През юни тя обявила за такъв Хюсеин капудан-паша, който се намерил с 6000 арнаути около Виза. По столични слухове Гюрджи Осман имал пък 40 000 души, като влачел със себе си и цялата своя плячка от жени и деца. Стъписан, пред числеността на врага си, самонадеяният иначе Хюсеин паша се установил на лагер върху същите височини над Цариград, където вече станували низамите152.
Тепеделенли, когото почнали да заподозират още преди да бил заел своето място, вече не бързал и да го заеме. Едва през юли той се наканил да потегли към София, през август стигнал до Битоля, а през октомври прогонил от Пловдивско Токатджикли — засега лоялен към Портата, но скаран с Али. Чак в края на ноември властта убедила Тепеделенли да прекрати конфликта си с Токатджикли (двамата били вече воювали два месеца из Северна Тракия с променлив успех) и да се изтегли към София153.
Така се очертава пълномощничеството на Али Янински според дипломатическите донесения. Според думите на други негови съвременници обаче Портата била назначила Али паша в Румелия, за да го откъсне от неговите владения и с намерение да се отърве окончателно от него. Тепеделенли потеглил към Румелия с 10 000 албанци, предани му до смърт. През пролетта на 1802 г. (у Божур погрешно — 1808 г.) той изчакал в Битоля еялетлиите на множество аяни от Македония, а под Велес към него се присъединили с наемните си дружини всички македонски и албански бейове. Постепенно Али Янински спечелил и аяните от Беломорието и Югозападна България. Подкрепил го и Исмаил Серски. От Софийско Тепеделенли набрал един алай.
Така той стигнал под Пловдив вече с 80 000 войска. Там той екзекутирал неколцина заловени главатари — това били успехите му срещу анархията. Грамадната си войска Тепеделенли издържал, като налагал на градовете нечувана контрибуция. Но в тази войска започнали бунтове, затуй Али Янински бил принуден набързо да напусне Румелия и да се върне към Битолско154.
Впрочем до сами края на 1802 г. Али паша Янински не пристъпил към поставената му задача, а просто уреждал личните си сметки както с Ибрахим Шкодренски, така и с Токатджикли Гюмюрджински. Другият главнокомандващ, Хюсеин капудан-паша, разположен на час път от столицата с лице срещу цяла Румелия, предприел не битки, а преговори, които представлявали чиста капитулация. Лишеният от санове Гюрджи Осман според тия преговори следвало да получи един милион и половина гроша и Силистренския пашалък155.
Портата действително предала на Гюрджи Осман огромната сума156, а той действително раздал част от нея на бойците си и ги разпуснал при Ямбол, след което започнал „бавно да се придвижва към Силистра“157. Той имал причини да не припира — над Силистренско властвал Йълъкоглу, традиционен съюзник на видинския отцепник. До август изглеждало, че Йълъкоглу не ще се противи на назначението на Гюрджи Осман, но най-внезапно „жителите на Силистра“ отказали да приемат своя паша и влезли във въоръжен конфликт с него. Битките между силистренци (насъсквани от аяна си Йълъкоглу) и Гюрджи Осман траяли до края на 1802 г. — четири месеца, т. е. заставили Портата да търси друго решение за случая с Гюрджи Осман паша: тя му предложила като пашалък Кютахия. Пашата дори не ѝ отговорил158.
ПАЗВАНТОГЛУ И ВЛАХИЯ ПРЕЗ 1802 г.
Многохилядните размирици, водени от някои паши, придали нов облик на анархията през 1802 г. из земите южно от Балкана. На север от него се разиграли обаче не по-малко обхватни въоръжени действия.
Както винаги, когато Портата му се заканвала, Пазвантоглу подбудил съюзника си Йълъкоглу срещу Тръсгениклиоглу — боевете между тях траяли цяла пролет и лято159. Портата наредила на влашкия княз да изглади отношенията между двамата аяни160. Още по-тежки грижи по нейната северна граница ѝ създал необявеният, но сигурен съюз на Пазвантоглу с белградските еничари.
Видинските отряди контролирали положението в Източна Сърбия и застрашавали да превърнат двата пашалъка — Видин и Белград — в единна, отцепена от Портата територия. Стратегически крайно важна, Портата не бивало да я загуби. И тъй като собствените ѝ сили били нулеви, тя се облегнала на влашките. През февруари 1802 г. войска на княз Суцо преминала Дунава и смогнала да изтласка видинските|части от Кладово и Неготин. За да отслаби нападенията ѝ, Пазвантоглу от своя страна прехвърлил някои свои дружини в Олтения, където те били отблъснати. Три седмици по-късно последвало ново тяхно нападение из същия край. Плавателните съдове, с които дружините на Пазвантоглу били преминали отвъд, на връщане били потопени от влашката флотилия, та този път бойците на Пазвантоглу се изтеглили със значителни загуби.
Раздразнен от тъй непривично за него поражение, Пазвантоглу — според тайни вести от Видин — подел подготовка за голямо нахлуване във Влахия. Той изчакал Манаф Ибрахим, най-прославения си бюлюкбашия, който действал със своите 2000 кърджалии из Северна България, за да го хвърли срещу Влахия. Слуховете за предстоящата инвазия отвъд Дунава, посели паника всред населението на Олтения. Михаил Суцо събрал и издържал през тия месеци 29-хилядна войска, а Портата му обещавала, че ще получи още хиляда души по нейно нареждане от княза на Молдова161.
Дебаркирането на видински дружини отвъд Дунава започнало на 23 април в две крила. Едното — съставено от 600 кърджалии — слязло при устието на р. Десна, а другото — от 400 кърджалии — обходило Калафат. Обединени под командването на Манаф Ибрахим, те напреднали в североизточна посока, като грабели и пожарели наред.. През Кляново и Стрехая кърджалиите опрели до Търгужиу, където ги застигнал назърът на Браила с турска войска, докато княз Суцо се обръщал с тревожни молби към пашите на Силистра, Русе и Никопол162.
На 5 май Манаф Ибрахим бил принуден от далеч превъзхождащия го противник да се изтегли от Търгужиу, но скоро получил подкрепления — нови 1500 души от Видин. Те заели Каракал. Според слуховете Пазвантоглу държел готови за нахлуване още 3— 4000 бойци. А онези, които вече били отвъд Дунава, опустошили двата бряга на Олт въпреки гъстия кордон от княжески бойци — така наречените „пандури“.
Сега Манаф Ибрахим да пожелаел да влезе в Букурещ, никой не би му попречил — такова било надмощието на уж малобройната в сравнение с пандурите видинска войска. Причините за това необяснимо съотношение били печално известни: влашките пандури и турските войници се превърнали в изпечени размирници. „Правителствените войски — докладвал на Портата М. Суцо, — наместо да преследват разбойниците, използваха положението и самите те се отдадоха на грабеж; те използваха свободата за действие срещу разбойниците, за да ги покровителстват.“
Възможността нови видински дружини да преминели р. Олт раздвижила населението чак до Букурещ. От градове и села то се насочило към Карпатите; бягството било всеобщо като пред нашествие. От 15 до 18 май бил опразнен и Букурещ, напуснали го около 4000 коли. Бедствието изглеждало така непредотвратимо, че духовенство и боляри отправили до Александър I мемоар, с който от името на влашкия народ молили височайша подкрепа и избавление от гибел.
Арнаутската гвардия на княза се възползвала от паниката и вдигнала бунт. М. Суцо я успокоил с палиативи, а поверил охраната на столицата си на Сава Бинбаши, който току-що бил се прехвърлил тук от Неготинско. Въпреки взетите мерки Букурещ оставал пуст — напуснали го дори дипломатическите агенти. Накрая се решил да изостави столицата си и влашкият княз М. Суцо163.
И тъй пролетта на 1802 г. донесла на Пазвантоглу големи бойни сполуки. Грабежът над Олтения, където жертва на Манаф Ибрахим станали богати, манастири и панаири, цели градове дори, ще да увеличил чувствително богатството на отцепника, ще да нахранил сито неговите бойци. Затуй пък из Влахия страховете и ненавистта срещу видинския отцепник достигнали своя предел.
В столицата тия новини предизвикали вцепенение. Упорито самооблъщаващата се върхушка, която разпространявала слухове за отчаянието, за депресиите, за моралната капитулация на Пазвантоглу, била потресена от краха на своите надежди — според дипломатическите източници към края на 1801 и началото на 1802 г. в Цариград очаквали окончателно да се отърват от Пазвантоглу „от само себе си“164. Впрочем победите на Манаф Ибрахим из Влахия паднали като гръм от ясно небе, предизвикали мрачни прогнози у европейските агенти в столицата, които още не били посветени в тайните преговори между Портата и Русия за общ политически натиск над отцепника165.
И Пазвантоглу обаче не бездействал. Понеже влашките войски вече не препятствали движенията му отсам Дунава, негови привърженици отново надигнали глава из Източна Сърбия: през април се разбунтувал комендантът на Крушевац, Шехсувар паша — нов опит да бъдела разширена в западна посока контролираната от Пазвантоглу територия166. Тук той намирал подкрепа и у част от местното население, чиято политическа и бойна активност бързо растяла. Така през юни 1802 г. много жители на Крушевац и Баня (Соко баня) напуснали градовете си, защото не искали повече да търпят произвола на своите турски управници167. И тук — из Източна Сърбия — явно била в ход поляризацията, която се набелязваше из Северна България.
Портата изглеждала примирена с безобразията на Пазвантоглу из Мала Влахия. Тя уверила австрийския двор, че паниката в Букурещ била пресилена, а отцепникът бил нямал намерение да прехвърля войските си отвъд Олт168 — сякаш господството му и отсам Олт не било достатъчна беда. Вече влязла в сговор с Русия по въпроса за реда във Влашко, османската власт хвърлила вината за конфликта там върху Австрия169. Въпреки че австрийците нямали никакъв интерес да раздухват пожари по собствената си граница, такива обвинения спрямо тях били внушавани на Портата от Русия, която обосновала една своя евентуална окупация на Влашко.
Преговорите следвали вече досадно позната линия: нова амнистия за Пазвантоглу, издействана му от Русия. Веднага след нахлуването на Манаф Ибрахим във Влашко тристранните преговори били трескаво подновени. Техен координационен център било руското генерално консулство в Яш. Консулът съобщил на Пазвантоглу руските условия: видинските войски да не преминат Олт. Такава била причината, поради която Манаф Ибрахим не превзел Букурещ. Но тя е и важно доказателство, че кърджалиите, действащи най-кърджалийски отвъд Дунава, всъщност се оказали организирана и подчинена на заповеди армия: те прекратили победоносното си настъпление в мига, щом Пазвантоглу поел такива ангажименти пред Русия170.
Из Цариград още през юли вървели слухове за седмата поред амнистия на Пазвантоглу. Тя била обявена на 10 август: отцепникът наново получавал своите санове срещу задължението да се справи с кърджалиите. Амнистиран, той влязъл във връзка с новия влашки княз К. Ипсиланти, за да се споразумеят по умиротворяването на Влашко171.
Излишно е да повтаряме, че след седмото помилване на Пазвантоглу и той, и Портата продължавали дори не глухо своя конфликт. Формалното примирие между Видин и Цариград не ползвало дори Влахия. По повод „смиряването“ на Пазвантоглу Портата уредила на нова сметка и отношенията си с влашката върхушка. Едно от условията, което последната наложила и което залегнало в съответния ферман, било: аяните от Северна България да опразнят заграбените и незаконно превърнати в техни владения земи по левия бряг на Дунава.
Аяните обаче — на първо място могъщият Тръстениклиоглу — заявили, че не ще изпълнят това условие и ще бранят с оръжие своите владения по влашкия бряг. Аяните на Русе и Силистра дори насилствено ги поразширили. А Пазвантоглу изискал от княза на Влахия огромната сума половин милион гроша за издръжка на войските си — въпреки мира и амнистията. Когато получил едва 90 000, той обявил, че не гарантира за безопасността на Влашко от своите дружини.
Ще рече, и Влахия не спечелила нищо след така необходимия ѝ мир между Цариград и Видин. Тя само за кратко се отървала от дружините на Манаф Ибрахим. Що се отнася до тройната експлоатация над влашкото селячество обаче, над него сега освен Пазвантоглу взели да оказват натиск Тръстениклиоглу, Йълъкоглу и други аяни от Североизточна България: те самоволно си обграждали владения отвъд Дунава, където държали своя арнаутска охрана172.
Малко вероятно е да била изпълнена и друга една странна заповед на Портата от есента на 1802 г.: да бъдели разформирани правителствените или аянските войски по протежение на Дунава, понеже се бунтували и вършели безчинства173. Тази заповед фактически трябвало да снеме блокадата на Видин, установена през 1799 г.; тя изисквала от Тръстениклиоглу, Йълъкоглу и др. самозванци, обвързани най-формално с трона, да разпуснат своите дружини от наемници и местно население.
Редица документи от онези месеци свидетелстват, че седмата амнистия на Пазвантоглу не внесла никакво успокоение и в Подунавието174. Защо тогаз Портата се решила да разпусне макар нищожните си, разположени там войски?
Отговорът се съдържа в самия ферман, който разформировал тия войски: те се бунтували. Годината 1802 практически оставила Портата без всякакви свои сили в Румелия. Поне четирима от нейните първи военачалници изявили различни степени на непокорство: Гюрджи Осман, Хакъ, Тръстениклиоглу, Тепеделенли Али. Чрез разпускането на армията в Северна България властта се надявала поне част от тия разбунени сили да се отлеят по домовете си, но по този начин тя всъщност пък вдигнала ръце от Подунавието. Там тутакси пламнал въоръжен конфликт между двамината основни господари на отвъдбалканските области — Пазвантоглу и Тръстениклиоглу. Техните дружини си оспорвали Търновско, което според Пазвантоглу принадлежало към собствените му владения, а русенският аян не желаел да отстъпи175.
1802 г. — ВРЪХНА ТОЧКА В АНАРХИЯТА
Годината 1802 бележи и най-високото място в кривата на един процес, който започнал да зрее още през войната 1787—1792 г.: фактическото поделяне на севернобългарските земи между двама крупни отцепници. Завършил със стабилна ситуация, която се задържала до почти едновременната смърт на видинския паша и на русенския аян, този процес заслужава да бъде сбито рекапитулиран както заради типологичните сходства, така и заради различията вътре в него.
И Пазвантоглу, и Тръстениклиоглу започнали кариерата си като дребни размирници, опрени на неколцина съчувственици или сьдейци. И двамата произхождали от богати и видни местни семейства. И двамата още в началото на размирието си влезли във връзки с кримските ханове, заселени в Шуменско. И двамата били законно преследвани и репресирани през ранните години на своята антицентралистична дейност. По едно време дори (към края на войната) изглеждало, че те ще намерят общ език и ще установят взаимодействие. По-нататъшната динамика на събитията обаче не само разделила двамата размирни вождове, но и за дълго и крайно остро ги взаимно противопоставила. Обективното течение на анархията принудило Пазвантоглу и Тръстениклиоглу да търсят различни пътища за постигане на еднаква цел: самовластието.
Докато Пазвантоглу разработил противоречива демагогия, докато маркирал нови форми на управление, експлоатация, военна организация, докато трескаво, но безплодно преговарял с външните сили, Тръстениклиоглу не извършил нищо подобно. Него напълно удовлетворявали институциите, които се сложили през XVIII в. в провинциалния живот на империята и били обусловили десетилетната анархия: аянство, еялетлии. При случая с Тръстениклиоглу наблюдаваме в най-чист вид онези явления, които предизвикали размирието, способствали за неговото разгръщане, но и за угасването му. В чист вид те изпъкват навярно, понеже русенският аян не се опитал да натрапи своя „концепция“ в анархията, не търсел нарочни форми и норми, в които да облече властта си; той изцяло бил понесен от споменатите сили на времето си, като просто и умно ги използвал.
Задълбочаващата се немощ на Портата довела дотам, че тя не можела да удържи под контрол дори Тракия, камо ли Северна България. Това било добре дошло за Тръстениклиоглу. Оставайки формално лоялен, той получил от централната власт една задача: да устои в съперничеството си с Пазвантоглу и при възможност да се наложи над видинския господар. Макар че приел високи придворни санове, които из Румелия не стрували ни грош, Тръстениклиоглу си оставал докрай (що се отнася до местната йерархия) само аян. И тъй като тази битност предвиждала не номинални, а реални правомощия, знайно е, че всеки аян имал собствена тежест, която се измервала с броя на бойците му. Войската, която Тръстениклиоглу успявал не само да набере, но и да задържи под командата си, да я заплати и изведе в боеве, наброявала хиляди — било наемници от различен вид, било опълчение из мирното население.
Възползвайки се от друга черта на аянлъка след 90-те години на XVII в., а именно съподчинението между едрите и по-дребни аяни, Тръстениклиоглу постепенно станал „главният аян“ в Североизточна България. (Тук трайно му се опирал само Йълъкоглу.)
За да установи самовластие над Североизточна България, Тръстениклиоглу трябвало да подчини всички тукашни аяни на своето върховенство — път, който не бил гладък и лек за русенския аян. Из този път той използвал методи от най-богата гама — като започнем с дребните подаръци и завършим с убийството.
Портата, изгубила надежди, че думата ѝ може да се чуе в Северна България, гледала поне да бъде в течение на заплетените случки там. Показателен в това отношение е докладът на известния Галиб ефенди176, който на път за Париж извършил обиколка из североизточните ни краища, за да информира султана по случая Тръстениклиоглу. Ето и част от подробните му сведения, набрани от местни, опозиционни на русенския аян кръгове:
„При моето пристигане в споменатия град (Шумен, б. а.) се изясни (следното): освен градовете и селата, които Тръстениклиоглу Исмаил ага е владял досега, той си е подчинил също така казите на Шумен и Разград. Като привлякъл в Русе шуменския аян, той му подарил шуба и го предупредил, че трябва да се противопостави на Йълъкоглу Сюлейман. Сега шуменци проявяват враждебност към Йълъкоглу и са разположили войска по границата си с Шуменска каза за отбрана в случай на нужда. Тръстениклиоглу за момента е удовлетворен от това поведение на шуменци и не изявява други искания към тях.
Шуменският аян Мехмед ага е глупавичък човек, но всъщност изглежда въздържан и не е доволен от това, че шуменци са подчинени на Тръстениклиоглу. Бидейки обаче не тъй прозорлив, както предишния аян, Чаушзаде, той се е оставил да бъде склонен.
Няколко дни преди мен Тръстениклиоглу дошъл нарочно в Шумен, постоял няколко дни и като укрепил връзките си, отправил се към Разград, а оттам отишъл в Търново. Засега всеки един от аяните на четирите нахии, които разполагат с няколко бойни поделения, кой доброволно, кой по необходимост се подчинява на Тръстениклиоглу. Задълженията им към него са по-различни от тези на Шумен, откъдето той не изисква нищо за себе си. Те са принудени да събират известен брой от населението на Разградско и да го изпращат на служба при Тръстениклиоглу, а също да изпълняват насилствени повинности, като облагат Разград със сумата за изплащане на заплатите на върналите се след известно време размирници (набираните измежду населението на Разградско наемници, б. а.)...
Гяур Имам, известен като привърженик на Пазвантоглу, сега е на страната на Тръстениклиоглу. Говори се, че всъщност произхождал от едно разградско село и се стремял да овладее властта над Разград. Когато Тръстениклиоглу се стараел да привлече (Разград, б. а.), той (Гяур Имам, б. а.) му поставил това условие. Тръстениклиоглу се съгласил и го изпратил срещу Йълъкоглу.
В деня на моето тръгване от Шумен за Разград Гяур Имам изведнъж се вдигнал от мястото, на което се намирал, и с 50—60 човека влязъл в Разград, където се укрепил в течение на деня. Въпреки, че при пристигането му в споменатия град властта останала в същото положение, Курд ага (разградският аян, 6. а.) започнал да събира войска. Поради туй Гяур Имам писал на Тръстениклиоглу, като му обрисувал обстановката, а последният му отговорил да дойде в Русе. Той (Гяур Имам, б. а.) в деня на моето пристигане в Разград се вдигнал и отишъл в Русе. Когато отидох в Русе, разбра се, че той се намира в къщата на Тръстениклиоглу... Както и да се развият нещата, изглежда, че Разград ще бъде предаден на Гяур Имам.
Тръстениклиоглу е овладял изобщо много места. Освен Търново и Русе също така Разград, Шумен, Нови пазар, Ески Джумая, Осман пазар. Оказва се, че в подчинение на Йълъкоглу не остават повече от няколко нахии в Делиормана. В сравнение с Тръстениклиоглу, Йълъкоглу няма никаква сила. Ако всичко продължава по този начин, няма съмнение, че Тръстениклиоглу ще сложи ръка върху (областите) от другата страна на Балкана, защото там няма никой, който да му се противопостави.
Селата в казите Шумен, Разград и Русе, които видях от отсамната страна на Балкана, са доста населени със служещи и население, обаче казите на Делиормана са разорени от войските поради размириците с Йълъкоглу. Казват, че ако тия размирици продължат още, селата съвсем ще се разорят. По мое мнение, ако Йълъкоглу не излезе от Силистра, няма никаква възможност да се избегне разпрата и Тръстениклиоглу да се застави да изпълнява службата си към височайшата държава. Открито говорят, че (Тръстениклиоглу) бил казал: Тъй като височайшата държава ми противопостави Йълъкоглу, като го засили, за да ми пречи и дотяга, преда той да ме обкръжи в Русе, аз него обкръжих в Силистра и се мъча да го премахна. Ако височайшата държава ми се разгневи, каквото ще да става, ще умра, но няма да отстъпя!“ На Йълъкоглу пък изпратил съобщение: „Излез от Силистра, а после няма пречки да бъдеш назначен с моя помощ.“ На това Йълъкоглу твърдо отговорил: „Аз съм назначен от височайшата държава с ферман и без документ няма да изляза.“
Двамата започнали война.
Само че по това време Йълъкоглу също не дремал, а чрез посредници изпратил миролюбиви послания до Тръстениклиоглу и започнал да действа прикрито. Намерението му било да се помирят, без да напусне Силистра. Но и Тръстениклиоглу също упорствал, че няма да се помири, ако (Йълъкоглу) не излезе от Силистра.
Тръстениклиоглу имал един човек на име Мустафа Байрактар, когото използвал за всякаква работа и който по-рано по всяка вероятност е бил взет като оръженосец. Споменатият, бидейки от Русенска каза, май че разбил отряда, изпратен от Пазвантоглу към Търново, и го принудил да избяга в Севлиевска каза. Той (Байрактар, б. а.) се върнал тук няколко дни преди моето пристигане в Русе. Понеже Байрактар беше упълномощен от агата (Тръстениклиоглу, б. а.) да отиде в Тутракан, където Йълъкоглу също отишъл от Силистра за преговорите относно помиряването с Тръстеникли, той (Байрактар, б. а.) щеше да тръгне за Тутракан на следния ден подир моето заминаване от Русе. Дойде при мен да се видим и въпреки че е много размирна и твърдоглава личност, дадох му наставления и му поговорих относно помирението. Беше ли туй от полза, не зная, защото исканията на двете страни са непримирими. Искането на Тръстениклията е Йълъкоглу непременно да излезе от Силистра, а ако Йълъкоглу не излезе, нямам представа как именно ще се намери разрешение на спора...“177
Впрочем през април 1802 г. разположението на силите в Северна България било пределно ясно. Всред тях изобщо не фигурирала централната власт. Ней оставало да разчита на неугасимата вражда между русенския аян и видинския паша, всеки от които се стремял към господство над целите отвъдбалкански провинции. Освен върху този конфликт надеждите на централизма сега почивали и върху други две, твърде плъзгави опори: покровителството на Русия над Влашко и низамите. Но руското покровителство — което ограничавало апетитите на Пазвантоглу и Тръстениклиоглу до Дунава — заплашвало да се превърне в окупация. А низамите през същата година за първи път проявили непокорство, вдигайки оръжие против еничарите178, и с това показали, че заразата на размирието е засегнала и тях.
И така седмата поред амнистия на Осман Пазвантоглу отбелязала върхова точка в развитието на анархията: етапа, на който се образували твърдо очертани, независими от централната власт владения със собствена управленческа структура. Този етап обаче трябва да бъде отнесен само към Северна България, понеже след края на 1802 г. поначало нееднаквият облик на събитията отсам и отвъд Балкана вече станал напълно различен. В Подунавието се наложили безусловно Пазвантоглу и Тръстениклиоглу, поставяйки повече или по-малко стабилна граница между владенията си.
Тези две владения с центрове Видин и Русе изработили всяко за себе си свой ред. Докато из владяната от Пазвантоглу територия нямало ни един аян, господството на Тръстениклиоглу почивало върху аянска йерархия, на чийто връх стоял той. Докато бойните сили на Тръстениклиоглу били сбор от опълченията или наемниците на зависимите от него аяни, войската на Пазвантоглу била изцяло заплащана от отцепника, бюлюкбашиите ѝ били негови „офицери“. Докато Пазвантоглу обявил намалена и уравнена експлоатация и прокламирал равенство между националностите в сферата на своето влияние, докато показно възвръщал свободата на всички- пленници, Тръстениклиоглу не направил дори опит да измени наличните форми на експлоатация, местна корелация във властта, военна организация, земевладение и пр.
Тук не би следвало да абсолютизираме тия постановки — видинската и русенската „държавици“ не били полубуржоазна срещу чисто феодална. Но във всеки случай между тях съществували обществено-икономически разлики и те намерили израз в политическия им строй. Едва ли току-тъй въпреки своя открит стремеж към независимост Тръстениклиоглу почти без прекъсване, макар и неискрено, бил толериран от Портата, а от своя страна, неискрено ѝ служел: неговите интереси не били непримирими със съществуващите в империята отношения и тяхната надстройка. Докато между централната власт и Пазвантоглу примиримостта била изключена — така и докрай те не намерили приемлив за двете страни компромис. Ни за миг Портата не се съгласила със ситуацията в Северозападна България, нито пък Пазвантоглу извършил за цялото време на властта си едничък ход, който обективно да ползва централизма.
Естествено двамината едри самозванци имали достатъчно мощ да поддържат ред върху своите територии. Ако там анархията продължавала, то било не в разрез с волята на Тръстениклиоглу или на Пазвантоглу, а напротив. Първият се опирал върху аянските наемни дружини, а вторият — върху кърджалийските. По същество и едните, и другите били контингент на анархията. Затуй тя продължила да процъфтява из целите отвъдбалкански земи. Но проявите ѝ тук били подчинени на интересите на Пазвантоглу или Тръстениклиоглу. А в случаите, когато такива прояви не влизали в желаната рамка, единият или другият господар намирали срещу тях адекватно противодействие.
Голямата анархия родила не само явления, но и личности. Многочислените имена на главатари и разбойници, от които гъмжеха източниците от края на предходния век, в началото на XIX в. изчезват. След 1801 г. документите начесто повтарят не повече от дузина имена — това е тежко доказателство, че мътилката на хаоса се обистрила, а пръснатото — масово, но дребно — размирие се поляризирало и интегрирало. Из Румелия вече нямало място за главатари с по 40—50 човека; съществували противоцентралистични войски от по хиляди души. Те поглъщали дребните дружини, като превръщали вождовете им в десетници и стотници на анархията, а малките аяни — в низши офицери на най-могъщия аян от областта.
И така през първите години на века Портата не само изтеглила войските си от Северна България, но и престанала да назначава главнокомандващи срещу анархията там. Сега тя отправяла към Русе, Силистра или Видин нарочни емисари, които уговаряли условия с дадения отцепник179, все едно, че осъществявала дипломатически визити в чужди държави; из тия области тя изпращала „разузнавачи“, които я държели в течение на диспозицията между отделните реални властници там. За властта — примирена с неизбежното — през предстоящите години основна грижа ще си останела Тракия от Пловдив до Цариград. Тя просто бранела подстъпите към столицата.
Поради описаното разположение на силите вълната на анархията в Подунавието започнала да спада. Тази констатация следва да отнесем до размирието в Румелия изобщо, понеже неговите импулси през поне десет години (1792—1802) изхождали от Видин. Щом Пазвантоглу обаче бил блокиран не от имперски поход, а от сговора на легитимизма, анархията сякаш загубила своя център и насоченост.
Такъв обрат на нещата проличал очебийно и из Тракия, където силите сега се съсредоточили около няколко личности. Тук кърджалиите продължили да влизат в крупни стълкновения с централизма. Но, от друга страна, вътре в кърджалийството протичали противоположни процеси — на концентрация и на конфликти — при определено нараснала роля на мирното население в тях. Туй население, било вече не резерв на властта или на анархията, ами трета самостоятелна сила.
Поне в три случая от сочената година жителите на Босна, на Силистра и отчасти на Белград „отказали да приемат“ назначения им от Портата паша. И в трите случая властта била принудена да отстъпи пред тая съпротива и да търси друго
решение на въпроса. Едва ли случайно освен това Али Янински не смогнал да овладее положението в Румелия, нито да го използва в своя лична полза: популярен из Албания и Северна Гърция, тук той нямал поддръжката на населението, което било обвързано със „свои“ отцепници. Затуй движенията на Али Янински в Румелия били парализирани — могъщият размирник се държал като последен бостанджибашия. Ако вземем предвид, че именно него Портата облякла с диктаторски пълномощия, че той именно водел масата от ония арнаути, пред които властта треперела, става ясно колко могъща ще да била пък съпротивата или поне бойкотът на румелийското население, щом Али Янински не постигнал съвсем нищо по време на своите неограничени пълномощия.
Тази съпротива, съучастие или неучастие на населението през 1802 г. вече били определящи за успеха и за неуспеха на крупните вождове, които самата анархия излъчила през близо две десетилетия.
Чуждестранните наблюдатели не са ни оставили преки изводи по този така съществен за нас въпрос. Тях откриваме по-скоро в подтекста на донесенията им. Така, когато френският дипломатически представител в Цариград отправил мемоар до Талейран, в който набелязвал средищата за търговия в Румелия след мирния договор от 1801 г., той записал: „София, столица на България, Terra libra.“180
Авторът уместно е употребил чужд израз. Той не е знаел как да означи българските земи — те вече не били нито независима от Портата българска държава, нито османска провинция. Те фактически представлявали онова, което при партизанските действия през Втората световна война бе наричано „освободена територия“. Земя, над която не тежала никаква законна власт, където владеели спонтанни сили.
Без повече коментар следва да подчертаем още един факт: в цитирания документ, датиращ от 1802 г., от Румелия е отделена територията „България". Със своя столица, която никога дотогаз не е била българска столица181, която от векове е била център именно на Румелия. И която се оказва бъдещата столица на третата ни държава.
Глава 7
ПРОМЯНА В СЪОТНОШЕНИЕТО НА СИЛИТЕ В РУМЕЛИЯ (1803—1806)
ТРАКИЯ ПРЕЗ 1803 г.
ПОХОДИТЕ НА КАРА ФЕЙЗИ И САМОУКРЕПЯВАНЕТО НА СЕЛИЩАТА
Впрочем из Тракия кърджалийството продължило зрелищно да разгръща своите възможности. Тъкмо от посочения период датират неговите особено едромащабни прояви. В противовес на тях без усилие откриваме пък поновому внушителни и целенасочени действия на населението, изразени било в самоотбрана, било в съучастие с враговете на „низам-и джедид“.
Така например през пролетта на 1803 г. жителите на Карнобат убили своя аян (вероятно небезизвестния Сербестзаде, един от малцината лоялни към Портата самозванци из Тракия)1. Това било добре дошло за съседа му, аяна на Айтос Одаджиоглу Сейфулла, сам си отявлен кърджалийски главатар, чието поле на действие била областта между Източния Балкан, морето и Айтос2. Сейфулла се възползвал от настроенията на карнобатци, за да заграби аянлъка и над тяхната каза. Негова първа работа била да прогони от владенията му Шахин Гирай, дотегнал на населението с безчинствата си3.
Затуй пък по-нататъшните действия на Одаджиоглу Сейфулла не били съобразени с интереса на неговите „избиратели“. Заедно с хората на стария му съюзник Хюсеин Беловалъ той и дружината му се нахвърлили върху казата Русокастро и сринали до основи с. Ахли4.
По същото време било неспокойно и към Анхиало и Месемврия — там вилнеели главатарите Хюсеин и Исмаил. Характерно е, че Портата възложила унищожаването на дружините им на Тръстениклиоглу5. Ще рече, прерогативите на русенския отцепник вече се простирали — при благосклонното съдействие на властта — и южно от Балкана.
Дори не са споменати имената на ония главатари, на които дължал разсипията си Чирпан — с тях пък трябвало да се справи валията на Кюстендил Мехмед паша6.
Ако продължим в западна посока, ще установим, че същата пролет била твърде размирна и в Пловдивско — не само в казата, ами и в самия град. Тук бил въдворен на местожителство бившият хазинедар на бившия румелийски бейлербей (вероятно на Хакъ паша, тъй като наказанието датирало от 1802 г.), Араб Юсуф, провинен в размирничество. Подире му обаче в Пловдив се вмъкнали тайно неговите хора, престорени на мирни занаятчии. Тук те проживели половин година. Но в края на април очевидно по предварителна организация те се вдигнали на бунт, избили множество местни търговци и еснафи, разграбили чаршията, подпалили града и на части поели към Албания. Останалите, за да прикрият отстъплението на другарите си, отворили мазгали в стените на ханове и къщи и започнали да се отбраняват срещу обсадилото ги население. В туй време Араб Юсуф, който напуснал града с дружина, ограбил един голям чифлик в Пловдивско и отново се върнал назад. Щом бивал подканян от местните власти към подчинение, той пак подхващал палежи и обири, докато хората му задържали укрепените си позиции в града. А арнаутите вършели същото из селата и чифлиците на Пловдивско. Така чак до май градът и околността му се намирали в ръцете на метежниците7.
Изобщо трудно ще открием кът от Тракия, който през 1803 г. да бил мирен. Така в Стара Загора през въпросната пролет воювали двамина (неназовани) претенденти за аянство, чиято вражда не стихнала дълги месеци8.
Върху фона на вече привичните тук събития същата пролет дала път на една нова ярка опасност: Тепеделенли Али паша.
Неговото назначение през предходната година било израз не на объркването, ами на безумието на властта. Впрочем още през есента на 1802 г. Али паша се биел из Пловдивско с Токатджикли, гюмюрджинския аян, „който всякога се е държал като благоразумен васал на Портата, но за нещастие се скарал с Али паша“9. Самата кавга между двамата „лоялни“ първенци разобличила тяхното двуличие — Тепеделенли доказал злата си воля още на място, а Токатджикли много скоро щял да последва примера му.
Едва пристигнал в Тракия през октомври 1802 г., през ноември вече Али Янински получил заповед да я напусне и се изтегли към Северен Епир и Южна Албания10. Очевидно — за да не дразни с присъствието си могъщите аяни из Румелия. Но с тези си противоречиви заповеди Портата крайно раздразнила пък Тепеделенли Али паша.
Въпреки че не оспорил нареждането ѝ (по всяка вероятност то съвпадало с намеренията му), той оставил сина си за управител на София. Скоро станало ясно защо Али паша побързал към Янина — там сварил заговор на местните първенци, които се възползвали от неговото отсъствие. Причините за неуспеха на Али паша като румелийски бейлербей били две. Първата: той изобщо не държал да успее. Рожба на анархията, узурпатор и отцепник, той в никакъв случай не би се въоръжил против нея. Втората причина е формулирана от фон Щюрмер: „Смутовете в Румелия вземат заплашителен характер, откакто силните аяни се скараха с Тепеделенли Али паша и му обявиха открита война... Портата взе може би най-лошото решение, като се опълчи против Али паша и по този начин изостави цялата провинция на произвола на и без това силните, но несговорни помежду си аяни.“11 Властта събрала кураж да уволни своя сановник едва през декември 1803 г. Тя възложила неговите функции на най- върлия му враг: Ибрахим Шкодренски12.
По други данни Али паша бил събрал огромна контрибуция от Румелия, за да затрудни дейността на своя заместник, Ибрахим Бушатли. Освен това той прибрал артилерията от редица крепости из пътя си, за да я превози към Янина. Все от зла воля Али Янински отпуснал ония кърджалийски главатари, които бил взел като заложници. Поради така сполучливия му саботаж срещу централната власт между него и нея започнал конфликт, завършил с убийството му чак през 1822 г.13
Тия почти съвременни на събитието свидетелства съдържат съществен намек: щом Али Янински е влязъл в борба с могъщите аяни из Тракия, то неминуемо трябвало да се опре пък върху могъщите кърджалийски главатари тук, които при предходния си поход към столицата бяха принудени да се върнат по петите си, заплашени от аянския съюз. (Това означихме като начало в сблъсъка „уседнало против подвижно размирие“.) Съвсем естествено впрочем е борбата между Али паша и аяните да го довела до съюз с главатарите. А щом Али паша бил заставен да се изтегли от Румелия, кърджалийските съединения веднага започнали поредната си офанзива из Източна Тракия.
След снемането на Али паша обаче Портата осъзнала, че е станала оръдие на тракийските аяни, чиято мощ опасно растяла. За да осигури съдействието им срещу подвижната анархия, в Румелия бил командирован Осман ефенди, доверено лице без официално качество. Той трябвало да помири помежду им румелийските аяни, свиквайки аянско „общо събрание“. Наскоро подир този емисар били отправени още двамина. Отпътували през април, те се върнали чак през ноември, без да постигнат каквито и да било резултати. Аяните придобили такова самочувствие, че изобщо не били склонни да преговарят с Портата14.
В обстановката на аянско пълновластие над Тракия (тук било дума не за два-трима — както в Подунавието, — а за дузина узурпатори) кърджалиите потеглили в нов поход към столицата. Те ту влизали в съюз с някой аян, ту воювали против друг или други, но ефектът от действията им бил обичайният: разорение на най-богатите европейски области на империята.
Наред със застрашително известното име Кара Фейзи тоя поход наложил и други две: Али Молла, Дели Кадри. Първият бил бивш аян на Фере, а през 1803 г. се прибрал от Северна България, където действал предишната година, та извършил набези с голямата си дружина към Харманли, Източното Беломорие и Източния Балкан15. Дели Кадри пък бил върлувал из Бургаско — негов роден край — вече години, но след 1800 г. оглавил по-значително кърджалийско съединение, към което влели дружините си Бегли Мехмед от Бургаско, Канбер и Иса от Родоско16.
Впрочем Кара Фейзи, Али Молла и Дели Кадри заплашвали отново хинтерланда на столицата. На 24 април Али Молла нападнал Димотика, откъдето до 10 май безуспешно се опитвал да го изтласка Токатджикли, загрижен за собствените си владения — Гюмюрджинско. Портата отговорила на опасността, като отправила низами към Одрин. По вече изпитана практика тя настанила друга по-значителна част върху височините Дауд паша, непосредствено над Цариград17. Впрочем правителствените войски пак не посмели да излязат извън Цариград и Одрин.
През юни кърджалиите разбили войската в Одринско. През август до столицата стигнали утешителни вести, че Кара Фейзи бил обкръжен, а Али Молла — поразен, та се криел някъде18. Както твърде често вече,- властта прибързала с добрите вести. Али Молла всъщност не се криел, ами нанесъл удар, който се врязал дълбоко в преданията от Странджанско. Става дума за разорението на с. Караеврен (по документите — Каравиран), описано от Г. Горов въз основа на местни песни и легенди. Според тях тук през 1802 г. бил съставен „народен“ заговор начело с Вълко Шейтан от Факия, който се опитал да привлече кърджалийския главатар Индже Стоян. Заговорниците искали да разкъсат съюза между Кара Фейзи и бея на с. Караеврен — Омер Драза. По този начин властта над цяла Странджа трябвало да премине у „кърджалиите българи“ и местните български първенци — те смятали да основат „независима българска държава“ по подобие на сръбската. Създаденият през 1802 г. заговор утраял чак до 1810 г. Кара Фейзи и Драза наистина се скарали, та първият готвел нападение над селото. Тогава Драза построил голяма кула, а главатарят обсадил Караеврен. Жителите му, затворени в кулата, се бранили 5 дни. Драза уведомил Портата, че „работата била народна“. Когато от Цариград потеглила помощ, било късно — селото вече било изцяло опожарено, а жителите му — избити. „Караевренската катастрофа“ положила край на съюза между Кара Фейзи и Индже Стоян, у когото заговорила българската кръв19.
Спираме внимание на тази привлекателна версия за един български освободителен опит, тъй като тя — въпреки уговорките — е използвана позитивно от някои автори20. Освен забележката, че след 1804 г. Кара Фейзи вече никога не се върнал в Тракия, налице е и османският документ, който описва подробно събитията около Караеврен-Каравиран. В обсадата и разсипията на това турско село основна роля изиграл не Кара Фейзи, ами Али Молла, отблъснат през есента на 1803 г. от Източна Тракия.
Начело на 2000 саби той отстъпвал от столицата, преследван от Токатджикли и правителствена войска. Така се озовал около Каравиран, чието цяло население се укрило в построената от него „кула“ заедно с добитъка си. Али Молла държал обсада цели 3 денонощия, надявайки се на плячка, но накрая запалил кулата. Там изгорели живи 600—700 души мирни жители (цифрата е потвърдена и от народните песни)21 и много стока. Хвърлено в ужас, населението от Странджа масово напуснало селата си и побягнало чак в Анхиалско, откъдето — описвайки разсипията на Каравиран, — молело Портата за помощ против Али Молла и съюзените му главатари22.
Ако приведеният документ с нещо отличава „караевренската катастрофа“ от множеството аналогични ней събития, то е с формите на местната самоотбрана. Едно село от 600—700 души вече разполагало с „кула“ (някакъв вид укрепление), която го побирала изцяло и заедно с цялата му движима стока. Едно село било в състояние да устои на тридневна обсада срещу две хиляди изпечени размирници.
Практиката на Караеврен не била частична. Някой си правителствен емисар, който обходил Югоизточна България, констатирал в докладите си, че този край бил особено размирен, подложен на чести опустошения и битки между аяни и кърджалии. За разлика от земите, „владени“ (изразът е този) от Тръстениклиоглу, тук градове и села имали сами да се грижат за безопасността си. Затуй повечето селища „са си построили кули, а отстрани са се оградили с дълбоки ровове и са се обкръжили с шарамполи“23.
Тази констатация е от огромна важност при анализа на събитията в Румелия през началото на века: укрепления и цели укрепителни системи съществували сега не само около повечето български градове (Сливен, Котел, Елена, Враца, Самоков и др.)24, а и около „повечето села“.
Ако вярваме на донесението на старозагорския аян Махмуд ага, Кара Фейзи междувременно (от уж обкръжаването му през август до 14 септември) бил отказал да се смири и „уседне“ с дружината си. Тогава срещу ѝ излязъл пазарджишкият аян Исмаил бей и я разбил, та големият главатар бил принуден да бяга през Ловеч към Видин. Когато научил обаче, че в Тракия отново се е върнал Али Молла, Кара Фейзи пак минал Балкана и спрял в Казанлък. Тук той останал почти месец, без да върши насилия — очевидно бил си избрал за усядане тъкмо тази каза. Но в Казанлък вече бил се „смирил“ бившият му аян — Хаджи Емин ага, — та Кара Фейзи трябвало да се махне. Раздразнен, първенецът на главатарите започнал големи золуми, които продължил и на минаване през Стара Загора — тя била срината изцяло25.
Невъзможно е описаните събития да били се разиграли само за един месец, тъй че вестта за обкръжаването на Кара Фейзи в Одринско явно била измислена. Много по-вероятно е през онова лято този главатар да се опитал действително да „уседне“, като намери свое място посред мозайката от аянлъци в Тракия. По същия начин именно през 1803 г. постъпил Емин ага Хасковски. По време на амнистията от 1793—1796 г. той получил званието мухасъл на Хасково, а през разглежданата година се избрал за аян на същия град26, превръщайки го в столица на всъщност независимите си владения.
Аяните на Тракия очевидно не желаели в противоречивия си сговор един така значителен, с тъй големи бойни сили съперник. Отказът на казанлъчани да приемат за аян Кара Фейзи едва ли бил техен. Едва ли Кара Фейзи, който — разярен от такъв отказ, — имал мощта да съсипе и Казанлъшко, и Стара Загора, би се поколебал да уседне силом в Казанлък, ако срещу му не били изстьпили надмощни нему сили. Кои били те? — Съюзът на аяните. Само той можел да принуди главатаря наистина да се махне от Северна Тракия. Тогаз Кара Фейзи си поставил за цел да разори наново Източна Тракия, която бил напуснал едва преди месеци.
Този път — през ноември 1803 г. — Кара Фейзи имал сериозен съюзник: Дели Кадри. Техните обединени дружини достигали 3—4000 саби. Те нападнали Люлебургас и го разграбили след улични боеве, а после се насочили към Родосто, чиито околности също тъй разорили. Отново и пак кърджалиите пряко заплашили столицата27.
Селим III лично излязъл на полигона при Дауд паша, за да изпрати срещу кърджалийския поход значителни части низами, командвани от Осман паша. Вести за тяхната победа дошли до Цариград едва през последните дни на годината. Въпреки туй обаче кърджалийското обединение не само не напускало Източна Тракия, ами тепърва печелело тук ред битки. То контролирало пространството между Родосто и Одрин през януари 1804 г. Нищо в това отношение не се променило до май. Пак из същите места едно голямо сражение между Кара Фейзи и Али Молла, от една страна, и низамите, от друга, завършило без резултат, но при 1400 жертви; туй станало през юли. След боя кърджалийските сили продължили да държат района на Чорлу — източниците говорят вече за осемхилядна кърджалийска войска тук. Едва в една следваща битка, в която низамите вече били командвани от Кадъ паша, кърджалиите били отбити. Кара Фейзи и Али Молла „се оттеглили някъде в планината, за да излязат при сгоден случай и пак да продължат своите опустошения“. Този обрат донякъде успокоил столицата28.
ОПИТЪТ ДА БЪДЕ ВЪВЕДЕН ПРЕЗ 1804 г. В РУМЕЛИЯ „НИЗАМ-И ДЖЕДИД“
И ПРОВАЛЪТ НА ТОЗИ ОПИТ
Кърджалийската войска, предвождана от Кара Фейзи, Дели Кадри и Али Молла, прекарала цели десет месеца (от ноември 1803 до август 1804 г.) из Източна Тракия, на три дни път от Цариград. Срещу нея по това време воювали единствено низамите. Въпреки твърде дългия срок, който им потрябвал да изтласкат врага (за негово поражение не става и дума), те все пак успели — безпрецедентен дотогава резултат.
Предишният голям кърджалийски поход на югоизток беше се отдръпнал към планините поради страх от аянски съюз зад гърба му. Излишно е да рекапитулираме безбройните провали на султановата войска тук, водена от паши, бостанджибашии, капуджибашии и пр. За първи път впрочем правителствени части постигали значителен успех в близо десетилетната си борба срещу кърджалиите. И колкото успехът им да бил спорен, то безспорен си остава фактът, че низамите не дезертирали и не преминавали на страната на анархията.
Този факт бил дългоочакваният за Селим III коз срещу реакцията на управляващите кръгове. Всички дотогавашни старания на злочестия реформатор да убеди общественото мнение, че реформирането на османската войска било въпиющо необходимо, отивали напусто. Столичната върхушка била почти изцяло еничарска поне по произход — за нея военните реформи означавали край на еничарските привилегии. Провинциалната върхушка пък чудесно се напечелила чрез огромната анархия и бидейки заинтересована в децентрализацията, никак не съдействала на реформите, които трябвало да ползват централизма. Селим III, напълно изолиран, дотук само бил успял да събере не по рекрут, а чрез наемничество няколко хиляди низами, които държел в Скутари или в Левенд-чифлик под командата на чужди инструктори. Всяка поява из Цариград на тия части била съпроводена с неприятности за султана — еничарски бунтове и палежи, метежи на тълпата, вдъхновявана от духовници29.
Един от най-близките съветници на Селим III, Сеид Мустафа, в своя известен трактат, писан именно през 1803 г., дал израз на въодушевлението всред тесния кръг „реформатори“ подир боевете между кърджалии и низами из района Одрин — Родосто. Според Сеид Мустафа румелийското население било смятало кърджалиите за непобедими и неуязвими. Като признал истинността на това мнение, той бил уверен, че ако тия изпечени бойци бъдели организирани в армия, империята би жънала големи победи. И все пак, когато един от най-могъщите кърджалийски главатари заел с. Баллъ (?), Селим III възложил борбата срещу него не на еялетлиите, а на низама. 2000 низами с артилерия нападнали кърджалийската дружина и я избили. Тази сполука на низамите трябвало да убеди общественото мнение, че само те са в състояние да отърват Румелия от кърджалийска напаст30.
Сеид Мустафа бил един от вдъхновителите на „низам-и джедид“ и върл враг на еничарството, затуй в трактата си надценявал значението на колебливите низамски победи. Но Селим III твърде дълго бил чакал повод да реализира реформите си поне в Румелия. Така още през май 1803 г. към Тракия били отправени поделения низами, измесени обаче с еялетлиите на Тепеделенли31. Като обявила високо, че кърджалиите там вече били надвити, през октомври Портата отзовала низамските части в столицата32. При това никакви реални удари не били нанесени на анархията дори до август 1804 г. — Кара Фейзи просто се изтеглил от Източна Тракия, за да се завърне тук през ноември, съюзен с Дели Кадри и Али Молла. Тогава срещу него отново били изпратени низами. Бил в ход дори замисъл за низамски поход през Тракия до София — имало нареждане да бъдат складирани големи количества храни в Одрин, Пловдив и София33.
Този план бил снет заради много по-радикалния: въвеждане на „низам-и джедид“ в Румелия. В Одрин трябвало да се установи постоянна милиция от низами, която да поддържа реда в Източна Тракия — скромно. Из вътрешността ѝ щели да бъдат построени казарми, където ще се обучават рекрутираните от района редовни войници. Във връзка с това било отново наредено да се съберат всички данъци и тегоби по „ирад-и джедид“ — „новите приходи“, предназначени за издръжка на реформираната войска34.
Тези събирания (отменени не официално, а от бурната реакция, последвала опита за въвеждането им през 1791 г.), били наложени на нова сметка през пролетта на 1804 г. Правителствените заповеди по този повод срещнали стихийно противодействие. И сега, както преди тринайсет години, се набелязало трогателно единодушие срещу реформите между еничари, аяни, кърджалии, рая — „низам-и джедид“ бил ненавистен за всички обществени слоеве в Румелия. Докато за господстващите той означавал посегателство върху техните привилегии или власт, за експлоатираните „низам-и джедид“ имал едничкото значение на удвоено данъчно бреме. Фаталната грешка на Селим III, който въвеждал „новите“ събирания, без да отмени ни един от данъците, предназначени за издръжка на традиционната османска бойна организация (понеже боязливо предвиждал, че ще съсъществуват успоредно двете военни системи), му струвало не само куп провали, но в крайна сметка и живота. „Не може да се предскаже какви последици ще има тази мярка на правителството при ожесточението на населението, от една страна, и на стария еничарски оджак, от друга ... Недоволството от това било голямо между тамошното население (на Одрин, б. а.) и се разпространило и из другите области на Румелия.“35
И така, когато през юни Портата най-сетне отпратила нататък отдавна стануващите на Дауд паша 8—10 000 низами, наложило ѝ се много спешно да ги спре още при етапа Каръштъран поради известието на румелийския бейлербей, че Румелия „се противяла срещу въвеждането на низама"36.
През следващия месец тази съпротива се разразила в епидемични безредици и бунтове. Разбира се, че „аяните—т.е. богатите първенци от всички области — са се сдружили и опълчили срещу низам-и джедид“37. Известието у фон Теста не е единично; потвърджават го донесенията на пруския и френския представители при Портата. Кнобелсдорф писал: „Вестниците отново много говорят за смутове в Румелия, където наистина се извършват големи движения ... Всички аяни — т.е. големи земевладелци от тази провинция — представили на Портата мемоар, с който предлагат услугите си да победят Пазвантоглу и Али паша без помощта на Портата, стига тя да се съгласи да отнеме сановете на тия паши, тъй като, докато те бъдат облечени в достойнството на паши, всички (аянски, б. а.) усилия срещу тия двама бунтовници ще бъдат гледани като бунт от тяхна (аянска, б. а.) страна. Макар Портата още да не е възприела напълно тоя план, все пак ще гледа да извлече облаги от доброто разположение на главните феодали в Румелия.“38
Донесението на Брюн било по-лаконично: „Бурни смутове са избухнали в Румелия. Двайсет и седем аги са се съюзили, за да не допуснат формирането на войски за тяхна сметка... Говори се, че Пазвантоглу е в съюз с разбунтувалите се аяни.“39
И така през пролетта и лятото на 1803 г. се консолидирал заговорът на множеството румелийски аяни срещу реформите. Обещавайки да се справят самостоятелно с двамата най-силни отцепници-паши, аяните изземали от властта последния ѝ претекст за намеса в румелийските работи. Те заявили нагло, че и сами ще въдворят ред из Румелия, стига там вече да не се появяват правителствени войски. По този начин аянският съюз настоявал освен реално, да бъдат и формално признати правата на аянлъка. С една дума: аяните използвали победите на кърджалийството в полза на окончателното децентрализиране на властта.
Така подир кратките си надежди, че успешните действия на низамите са уверили общественото мнение в необходимостта от реформена войска, Диванът бил заставен още веднъж открито да капитулира пред едновременния отпор на провинциалната върхушка и на данъкоплатците. Още веднъж — дори без битки — Румелия се наложила над Цариград. Още веднъж било доказано надмощието на местните сили над централизма.
ТРАКИЙСКИТЕ АЯНИ И ИБРАХИМ ПАША БУШАТЛИ ПРЕЗ 1804 г.
Едничката печалба на Дивана от опита му да наложи „низам-и джедид“ през 1803—1804 г. била опака. Той убедил румелийските аяни, че тяхното фактическо господство не ще получи законни форми, че Портата не ще се примири с него — тя само изчаквала подходяща обстановка, за да възстанови централизма. Такива изводи аяните трябвало да си направят. И те ги направили. След 1803 — 1804 г. наблюдаваме промяна в отношението дори на малцината „лоялни“ аяни към Портата. Върху промените в поведението на Тръстениклиоглу или на Сирозли Исмаил ще се спрем по-нататък, затуй пък още през 1804 г. заел враждебна позиция спрямо Цариград Токатджикли.
Предишната година Токатджикли Сюлейман (последователно аян на Султанери, на Фере и на Гюмюрджина) все още бил подпомагал централната власт, преследвайки дружините на Али Молла из Димотишко40. Понеже техният конфликт разорявал Беломорието, изпратен бил емисар да помири двамината, но той не успял41. От това известие, съпоставено с по-късни, заключаваме, че Токатджикли Сюлейман ще да се опълчил откровено срещу Портата след есента на 1803 г.
През август 1804 г., когато обединеният кърджалийски поход току-що бил се изтеглил на север, Токатджикли пак създал грижи на румелийския бейлербей: „На развръзката на това предприятие гледат като съдбоносна не само за тази провинция (Румелия, б. а.), а и за столицата, и за самия владетел, тъй като този бунтовник имал намерение да проникне със своите многобройни привърженици в самата столица и да принуди някои от първите големци и любимци на султана да търсят спасение в Мала Азия. Токатджикли още миналата зима се изразил в такъв смисъл пред изпратения от Портата помирител Ахмед бей.“42
Ясно е, че за такъв прелом у Токатджикли бил причина опитът с низама. „Силният гюмюрджински аян“ визирал в заплахите си именно ония фаворити на Селим III, които мълвата указвала като вдъхновители на „новия ред“; срещу тях нееднократно избухвала всеобща ярост. Бунтът на Токатджикли бил свързан и с похода на Кара Фейзи — през август 1804 г. вече била установена договореност между двамата размирници. Дружини под тяхно водителство нападнали по същото време Новозагорско, та срещу им бил проводен Ивранялъ Мехмед паша, както и казанлъшкият аян. На Тръстениклиоглу пък било наредено да загради старопланинските проходи, за да не пропусне Токатджикли и Кара Фейзи в Северна България43.
Пак през август аналогична заповед получили софийските власти: да охраняват проходите от Тракия към Софийско, за да не преминат и тук кърджалийски съединения44. Властта ще да поддържала шпиони и всред кърджалиите; по техни сведения на 30 август тя отправила нареждане да бъде заварден точно проходът Ташкесен, през който щели да преминат кърджалии- куриери с писмо от Токатджикли до Кара Фейзи. За залавянето и екзекуцията на гюмюрджинския аян вече било издадено нарочно ираде45.
В началото на септември командващкят срещу Токатджикли, Тахир ага, преследвал дружините му, докато неговата собствена войска не се пръснала. От столицата проводили с пехота и артилерия Шахсувар Абди паша, който безуспешно се сражавал с Токатджикли — гюмюрджинският аян просто се отдръпнал в Балкана. От кореспонденцията между Портата и Тръстениклиоглу, „капуджибашия и главнокомандващ“, узнаваме, че Търновско било под негова закрила и че се наемал да унищожи Токатджикли. Властта наредила на Тръстениклиоглу да издири, залови и екзекутира всички роднини на непокорния аян, а него да разбие на всяка цена, преди отново да се върнел в Тракия46.
По това време въпреки противомерките кърджалиите на Кара Фейзи действали чак из Пиротско. Срещу тях трябвало да бъде изведено опълчение от Софийско47. В столицата се говорело, че против Токатджикли ще излезе лично бейлербеят на Румелия с 50000 души, а „султанът и министрите му се ласкаят от надеждата скоро да се видят отървани от тоя опасен и върл противник на низам-и джедид“48.
Към есента на 1804 г. трябва да отнесем сведенията на един недатиран документ, както и народното предание за опожаряването и разграбването на Жеравна от Токатджикли; преданието смята това разорение за двукратно — от 1797 и 1800 г.49
Малко вероятно е Жеравна да била опожарявана на два пъти — едва ли разсипаното село би се въззело за срок от три години, за да стане отново прицел на обир. Освен туй командващите, които документът сочи като противници на Токатджикли, са ония, действали не през 1797 г., не през 1800, ами през 1804 г.
Резюмето от доклада на румелийския бейлербей Ибрахим паша (Шкодренски) говори, че Токатджикли бил „напуснал местата си“ и нахлул в Сливенско, като заел Жеравна и се установил там. Излагайки подробен план за нападение над Жеравна, Ибрахим паша смята, че в него трябва да вземат участие аяните на Казанлък, на Димотика и Чирмен, както и Ивранялъ Мехмед паша, и Абди паша „с много войска“. Всеки от тях щял да се разположи в определено село — по на час път от Жеравна — и да се съединят в точно време, за да обкръжат дружините на Токатджикли и да ги изтребят50.
В литературата най-значителните нападения над Котел и Жеравна са отнесени към 1800 г.51 — вероятно въз основа на свидетелството у Раковски, от когото е неуместно да изискваме документална точност. Докладът на Ибрахим Шкодренски доказва обке, че особено голяма концентрация както на размирни, така и на правителствени войски тук е станала през септември 1804 г. — когато Токатджикли бил „напуснал местата си“, т. е. Тракия, а не смеел да се прехвърли в Североизточна България, пазена от Тръстениклиоглу. Тогава ще да била разграбена, опожарена и жестоко обезлюдена Жеравна — факт е, че Токатджикли не се задоволил да я нападне, ами бил се установил тук. Близко до ума е, че Котел, който се славел с богатството си, бил много под ръка на Токатджикли, за да не опита той нападение над укрепеното село. И така със значително основание можем да отнесем към 1804 г.—август — септември — тия събития около Жеравна и Котел. Тогава там се задържал озвереният от безизходица Токатджикли, а срещу му били хвърлени не по-малко озверени правителствени войски.
Дори само част от обширния план на Ибрахим паша да бил реализиран, то явно е, че аянът на Гюмюрджина се озовал между чук и наковалня — отвъд Балкана го дебнел Тръстениклиоглу. „Токатджикли..., пред когото и султанът, и министрите не се чувстваха сигурни, при наближаване на войските на румелийския бейлербей бил изоставен от своите привърженици, за да избягнат заплашващата ги опасност, а сам той с около 500—600 предани нему хора бил принуден да се оттегли в горите на Балкана. Обаче недалеко от Търново, при Агакьой, бил нападнат от хората на русенския аян, който действа според начертанията на Портата. Половината от привържениците му (на Токатджикли, б. а.) били насечени на късове, а и самия него пленили.“ По този случай Тръстениклиоглу получил височайши дар — хермелинова шуба52.
Така бил ликвидиран един едър размирен аян — акция, която за първи път завършвала с успех. Нека подчертаем очевидното: тя успяла поради съдействието на друг едър аян — Тръстениклиоглу. Убийството на Токатджикли толкоз възрадвало Селим III, че главата на бунтовника, „донесена тук в една кутия, бе показана не само на Портата, но носена и из сарая от стая в стая“. Султанът дал знак за настъпление против тракийските аяни, свирепи противници на низама. Ибрахим Шкодренски заловил и екзекутирал пловдивския аян и други „нему подобни“53.
Шумната радост в Цариград била неоправдана. Институцията на аянлъка по своята органика била центробежна, та никаква смяна на аяни, а само изкореняването на аянлъка можело да закрепи централизма. Безусловно вярно е обаче, че Ибрахим паша постигнал сполуки против отделни вождове на анархията. Защо той — също потомствен отцепник —влязъл в разрез с коренните интереси на местното самовластие на Балканите?
Отговорът се съдържа в анализа на конкретната обстановка в Албания към началото на века: Ибрахим Шкодренски си съперничел с Али Янински. За да надвие в това съперничество, той трябвало да използва влиянието си на бейлербей. Ибрахим Бушатли държал да изведе пълномощничеството си против кърджалиите до някакъв резултат — така той би спечелил своя партия в Дивана, където Али паша благодарение на грамадното си богатство бил си купил влиятелни приятели.
Мотивите за старанието на Ибрахим Шкодренски скоро станали мотиви за нещо съвсем друго — той се заел пряко, а не косвено с борба против Али Янински. Тъй като албанските дребни феодали били използвали едногодишното отсъствие на Али паша, за да замислят сговор срещу властта му, същият вариант сега заплашвал Ибрахим Бушатли. Затуй бейлербеят, чиито операции столицата не преставала да аплодира, свърнал с войските си назад и към края на 1804 г. вече си бил у дома, готвейки се за бой с Али Тепеделенли54. Що се отнася до причините за частична сполука на Ибрахим паша срещу размирието, те са изложени от фон Щюрмер: „Ибрахим паша до голяма степен сполучи да вдъхне доверие у тия силни земевладелци (аяните, б. а.) — това Портата напразно се стараеше да постигне.“55
Впрочем Ибрахим Бушатли — пряко противоположно на своя предшественик и съперник Али Тепеделенли — заложил на сговор с аяните срещу кърджалийството.
Нека за малко спрем, за да отбележим новия етап в развитието на анархията. (Той се набелязал още през периода от 1800—1802 г.) Докато при началото и растежа на анархията две явления оставаха тясно свързани (главатарите преминаваха в аяни и обратно, аянските дружини се преливаха в кърджалийски и обратно), сега тия два компонента започвали да се разграничават и взаимно да си пречат. „Уседналото“ размирие вече така било окопано по места, аяните станали дотам пълновластни над дадена каза или кази, че „подвижното“ размирие и ги ползвало, и им вредяло. Ползвало ги дотолкоз, доколкото способствало за децентрализацията на Румелия, понеже парализирало центъра.
А им вредяло, загдето препятствало пълновластието на същите аяни — възможността да извличат из владените от тях области максимум бойци, максимум рента или лихва.
Именно на този ръб — неустойчивото равновесие между полза и вреда от кърджалийството — се намирал аянският институт през първите години на века. Затуй поведението на аяните било нееднакво: част от тях продължавала да бъде опора на кърджалиите, а друга част способствала за тяхното ликвидиране. В този смисъл е ясна и политиката на Ибрахим Шкодренски като бейлербей на Румелия: той не смогнал да приобщи към каузата на централизма ни един румелийски аян, но използвал някои от тях (преди всичко Тръстениклиоглу) за акции срещу кърджалиите. От друга страна обаче, Бушатли екзекутирал някои аяни, доказани противници на такава политика.
Сговорът между бейлербея и Тръстениклиоглу бил изолиран факт — и през 1803—1804 г., особено в Северна Тракия, горяла борба за аянлъци. Така аянът на Стара Загора Елхадж Емин ага чрез селско опълчение от своята каза бил отблъснал през 1803 г. значителна кърджалийска част, която превзела селата Джуранлъ, Бьоклемек и др. и стръвно се бранела56. Това не попречило на Елхадж Емин през 1804 г. заедно със зетя си Мехмед Али да се вдигне и опустоши казата, която преди година отбранявал против размирници57.
Докато Бушатли се справял с буйния аян на Пловдив, твърде наблизо — в Новозагорско — избухнало чисто аянско размирие. Повод за него дала смъртта на казанлъшкия аян Мустафа ага — Новозагорско било включено в неговия аянлък. Покойният бил посочил за свой заместник кехаята си Сюлейман, подкрепян и от населението. Без да дочака провъзгласяването на Сюлейман за аян, бюлюкбашията на починалия — Мустафа ага, заедно с някои Киларджиоглу Мустафа и Мехмед от с. Джумалъ събрал рая от пет новозагорски села, нападнали с нейна помощ чифлиците на покойния големец и други села из околността, след което нахлули в Нова Загора и принудили един случайно намиращ се там емисар да провъзгласи Мехмед (от Джумалъ) за аян. От трета страна, чирменският паша издигнал и свое протеже за аян на Нова Загора. Тия трима претенденти започнали тъй дълга и кървава борба помежду си, че тя траяла до началото на 1806 г. и съвсем разсипала областта58.
Впрочем опитът за сговор на Ибрахим Бушатли с аяните успял само в изолирани случаи.
Към края на 1804 г. Портата бързала да се поздрави с успехи: ликвидирани били неколцина нейни врагове. Към вече споменатите аяни трябва да прибавим убитите още през 1803 г. Гюрджи Осман паша и Манаф Ибрахим. Първият (подир несполуката си да заеме мястото на силистренски паша, отказано му от самите жители на Силистра, които оглавявал Йълъкоглу) бил принуден да приеме пашалъка Ерзерум. В Ерзерум обаче изгнаният сановник бил нападнат и пленен от фактическия узурпатор на властта над ония области — Таяр паша — и изпратен под стража в столицата. Отсечената му глава била изложена на показ пред сарая за велика радост на управляващите59.
Що се отнася до Манаф Ибрахим, неговото убийство било завършек на редица бойни несполуки, които ще разгледаме като част от събитията в Северна България през същия период. А за да приключим с размирието отсам Балкана през 1803 - 1804 г., трябва да укажем, че Кара Фейзи, страшилището на Тракия, след като се изтеглил от Одринско подир едногодишно пребиваване със съюзените кърджалийски войски там, не преминал Балкана — както погрешно съобщават дипломатическите донесения60. Според османските източници той всъщност воювал около Пирот61. Всички фермани да бъдат завардени проходите западно от Тракия, за да не преминел нататък ни един кърджалия, били напразни — съединенията на Кара Фейзи се промъкнали към Западна България. Изборът на този район бил твърде смислен: отвъд Балкана едрият главатар би се натъкнал на Тръстениклиоглу. Затуй пък из Западна България Кара Фейзи засега нямал равностойни съперници.
Уплашени от така известно с непобедимостта си кърджалийско съединение, местните власти наредили Софийска каза да бъдела охранявана от три наемни дружини, заплащани със средства на раята. Характерно е, че те се водели по имената на бюлюкбашиите си: Абаз, Папас и Хасан. Тия общо 100 души щели да струват на софиянци над 4500 гроша за полугодие. И така между методите на самоотбрана вече бил и този: мирните жители да си наемат професионална охрана. Не без значение е фактът, че единият от тримата бюлюкбашии бил поп — това ни навежда на заключение за националния състав на въпросните наемници62.
Едва ли взетите от софиянци мерки за охрана на Софийско биха попречили на Кара Фейзи да се върне в Тракия, където преди август 1804 г. го викал на помощ Токатджикли, негов доскорошен съюзник. Много по-вероятно е Кара Фейзи да преценил (след отказа на казанлъчани да го приемат за свой аян през 1803 г.), че в Тракия той трудно ще „уседне“ т. е. ще си намери аяняьк; печално известен бил Кара Фейзи там. Много по-вероятно е едрият главатар да си търсел терен, лишен от равни му по мощ съперници, където да премине към „уседнало“ размирие. Първите противокърджалийски настроения на тракийските аяни, всеки от които яко бил се залостил в Сяр, Хасково, Карнобат, Сливен, Казанлък и пр. и пр., принуждавали Кара Фейзи да напусне Тракия като свое поле на действие.
ПЪРВИ НЕУСПЕХИ НА ПАЗВАНТОГЛУ
Много по-различен — сравнено с Тракия — бил характерът на събитията в Северна България през 1803—1804 г.
Пазвантоглу, притиснат през 1802 г. от тихото съгласия между Портата и Русия, скоро си дал сметка, че това съгласие мъчно ще намери реален израз: руската окупация на Дунавските княжества. Такъв изход би бил за Портата по-малко приемлив дори отколкото за отцепника. Следователно външнополитическите отношения подсказали на Пазвантоглу, че той може да наруши поетото пред царя обещание, без с това непременно да предизвика руска въоръжена намеса — намесата на Русия отново щяла да се ограничи в ултиматуми.
Впрочем седмата амнистия (след която Пазвантоглу престанал да направлява кърджалийството из Южна България и да дава убежище на кърджалийските главатари) не се отразила върху политиката му в Подунавието). Той продължил и да прехвърля свои бюлюци в Олтения, и да поддържа еничарите от Белградски пашалък, и да воюва с Трьстениклиоглу, и да подпомага Йълъкоглу в битките му срещу последния.
Още през януари 1803 г. Манаф Ибрахим — „първият генерал“ на отцепника — преминал по леда Дунава с 5-хилядна дружина, която реквизирала храни, добитък, коне и ги отпращала към Никополската крепост. Нея Пазвантоглу не само не опразнил след амнистията си, ами увеличил гарнизона ѝ, превръщайки я във второ — подир Видин — предмостие за нападенията си над Влашко.
За да се отърве от напастта, влашкият княз К. Ипсиланти проводил във Видин 50 кесии грошове и полица за два пъти по толкоз. От друга страна, той настоявал пред Русия и Портата да направят всичко възможно за прекратяване на тия нападения. Руският генерален консул във Влахия — А. Жерве — предложил на правителствено си отново да разгледа въпроса за военна намеса, която окончателно би умиротворила Дунавските княжества. С предложението му царското правителство се занимало най-предметно. Убедено обаче, че Турция и този път ще се откаже от помощ, то отправило — чрез посланика си в Цариград и въпросния генерален консул— предупреждения до Пазвантоглу. Но самият руски външен министър, А. П. Воронцов, бил против интервенция на Русия, понеже тя би улеснила Франция да окупира пък (поради създадения прецедент) разбунена Морея63.
Според австрийския представител русите били поставили не само писмен ултиматум към Пазвантоглу да изтегли войската си — те изпратили във Видин и свой агент; затуй през март Манаф Ибрахим върнал дружините си в България64.
Трябва да подчертаем, че след 1802 г. разорението на отвъддунавските области се дължало не единствено на Пазвантоглу — подир амнистията му, когато Портата наредила на аяните от Българското Подунавие да опразнят незаконно владените от тях земи във Влахия (там те били наричани „раялъци“), Тръстениклиоглу и зависимите от него аяни не се подчинили на Портата, ами заплашили че ще бранят с оръжие интересите си отвъд Дунава. Впрочем през пролетта на 1803 г. тези аяни продължили да владеят части от Влахия, за да реквизират или направо да грабят — между другото и правителствените погреби65.
И така влашкото болярство вече имало да откупва спокойствието си от три страни: от Пазвантоглу, от Тръстениклиоглу и от Портата. А и изтеглилият се от Олтения по руско настояване Манаф Ибрахим веднага поискал откуп срещу това свое благодеяние. Портата ненадейно подкрепила наглите претенции на кърджалийския „генерал“ — тя наредила на К. Ипсиланти да издължел произволния трибут спрямо Видин.
Не такъв бил начинът да се отбие едно ново нахлуване във Влахия. След него Манаф Ибрахим разпратил писма до влашките боляри, облагайки всекиго с по хиляда златни дуката. Той заявил: „Нашите кораби са готови да пренесат войските ни отвъд Дунава. Ние ще нахлуем във Влашко и ще прекосим открай докрай — до границите на Русия и Австрия.“ Що се отнася до Портата, Манаф Ибрахим съветвал болярството да не ѝ се надява: „Тази уличница, която се кичи с названието Висока Порта, уж предаде управлението над Видин на Осман паша, а ние знаем добре, че тя сложи юздите в омразните ръце на Тръстениклиоглу.“66
Пазвантоглу бил точно отгатнал, че срещу му не ще бъде използвано руско оръжие — външният министър на Русия просто предложил на Ипсиланти да образува със свои средства един корпус, който би препречил пътя на Манаф Ибрахим през Дунава. А също — да не изплаща повече контрибуции на отцепника. Иначе казано, Влашко било изоставено на собствената му съдба, а тя била незавидна. Към бедите му се прибавили нападенията на силистренския аян Йълъкоглу, който — насърчен от отвъддунавските успехи на всички размирници от Северна България — през септември грабнал своя пай67.
Междувременно видинският и русенският самозванци здравата били се сплели в боеве из Търновско — тук те воювали от предишната есен. Дано ръзвърже ръцете си, Тръстениклиоглу се опитвал да очертае твърда граница поне с източния си съсед — Йълъкоглу, — с когото преговарял през същата пролет. Тук, из Североизточна България, надмощието всякак принадлежало на русенския аян, но дългата му вражда със силистренския била причина за непрестанни смутове из Делиормана68.
Пазвантоглу, който след 1802 г. ограничил своите притезания до Балкана, замислял нов стратегически вариант да притисне Тръстениклиоглу от три страни, за да установи самовластието си над цяла Северна България. Почва за такива надежди той имал: средните ни северни области от 1797 г. насам клонели към Видин — неизменните сполуки на Пазвантоглуви войски из Плевенско, Търновско и покрай Дунавския бряг били трайно доказателство за това. На Пазвантоглу оставало да се справи с Русе и принадлежащите към него Шумен, Разград, Осман пазар. Отвъд тях управлявал Йълъкоглу, съюзник на Видин.
Манаф Ибрахим прехвърлил Дунава през април 1803 г., вече не за да граби влашките села и да облага с товари жълтици болярите. Негова задача била да обезвреди Тръстениклиоглу, като го отреже от Влашко и като подсили фронта на Йълъкоглу в Южна Добруджа. В същото време други видински дружини, водени от Гушанцалъ Халил, заели Плевен и Свищов69.
Извършвайки дълъг преход през Влахия, бойците на Манаф Ибрахим повторно прехвърлили Дунава чак при Тутракан, който превзели за сметка на Пазвантоглу. Уплашен от тази внезапна изненада, Тръстениклиоглу се опитал да привлече прославения кърджалийски „генерал“ на своя страна, но получил следния подигравателен отговор: „Аз за пари не съм алчен. Предан съм на Пазвантоглу, при когото съм на служба от много време насам, и за него душата си давам. Дори да ме назначиш за самостоятелен войвода на Търново и да ми разрешиш да се установя там заедно с моите хора, като при това ми облечеш според обичая шуба и ми дадеш 1000 кесии акчета, пак няма да можеш да ме отделиш от Пазвантоглу.“70
Планът на Пазвантоглу дотук успял: обединените войски на Йълъкоглу и Манаф Ибрахим отблизо застрашавали Русе. Работите опрели дотам, че могъщият русенски аян, комуто Портата се облягала, сега панически я молел за помощ. Съюзените военачалници на Пазвантоглу разоравали казите Русе, Разград, Ески Джумая и Шумен, подвластни на Тръстениклиоглу. След като по този начин обезсилил врага си, Манаф Ибрахим се прибрал в Тутракан, който вече явно смятал за „своя“ крепост71. В това изтегляне обаче прозирала невъзможността на двамата Пазвантоглуви съюзници да се справят окончателно с аяна на Русе. Ще рече, Манаф Ибрахим само отчасти изпълнил задачата си.
В Тутракан той на свой ред бил обсаден от Мусгафа Байрактар, най-близкия и верен сподвижник на Тръстениклиоглу. За да подпомогне съюзника си, Йълъкоглу съсипал казите Провадия и Козлуджа — също владения на Тръстениклиоглу, — както и осуетявал подвоза на припаси към Русе от варненското пристанище.
Неочакваният крах на добре замислената от Пазвантоглу сгратегема започнал с това, че между двамината съюзници на Видин скоро се появил несговор, който се разразил и в конфликт. Йълъкоглу не само спрял да подкрепя Манаф Ибрахим (т. е. не нападнал в гръб обсаждащите го), ами и от своя страна му дал ултиматум да се предаде. Раздразнени от вероломството на уж съюзника си, бойците на Манаф предпочели да се предадат на Тръстениклиоглу, нежели на Йълъкоглу. Така те изоставили Тутракан, като принудили своя военачалник да ги последва.
С пленените кърджалии Тръстениклиоглу постъпил разумно: част от тях (ония, рекрутирани из Северна България) той отпратил по домовете им, а останалите (навярно от Тракия) снабдил с необходимото, за да започнат тук земеделие. Що се касае до Манаф Ибрахим този „първи генерал“ на Пазвантоглу получил от новия си господар един чифлик в Свищовско, но Тръстениклиоглу не го пуснал да живее там, ами го задържал при себе си в Русе.
Хората на Манаф обаче не стоели мирни, ами по привичка на големи дружини нападали и грабели Влашко. Уж заради това, а по-вероятно, понеже Тръстениклиоглу изобщо нямал доверие в пленника си, една нощ той коварно примамил у дома си Манаф Ибрахим и го убил. Мустафа Байрактар (по него време назначен от Тръстениклиоглу за аян на Разград) бил натоварен да ликвидира Джелилоглу, както и ония от пленените кърджалии, които не мирясвали. Срещу заслугите си в случая с Манаф Ибрахим Мустафа Байрактар получил сан капуджибашия, който му издействал князът на Влахия К. Ипсиланти72.
Европейските агенти в столицата видели от друг ъгъл събитията от пролетта и лятото на 1803 г. — пречупени през ужаса на турските властници. Най-ярко тоя ужас избуял през майските дни, когато Манаф Ибрахим и Йълъкоглу още били сговорни. Тогаз Портата обявила нов рекрут от Мала Азия който — достигайки 5000 души, — трябвало да потегли към Тутракан, за да изтласка оттам видинските дружини73.
През юли в столицата се разчуло, че Манаф Ибрахим „от гняв и омраза срещу Пазвантоглу, който го турил натясно като го оставил дълго време без всякаква помощ“, вече търсел да преговаря с аяна на Русе. Месец по-късно дошли вести, че Манаф се е предал „не толкова от нужда, колкото от злоба срещу лукавия Пазвантоглу, който съвършено го изоставил без всякаква помощ в критически минути“74. Смаян от така с нищо незаслужено щастие, султанът наредил на Тръстениклиоглу веднага да ликвидира и Йълъкоглу75 — действие, което русенският аянин отдавна би извършил и без заповед, ако да би могъл.
Мимоходом отбелязано: разпорежданията до Русе от това време свидетелетват, че властта все още имала доверие в Тръстениклиоглу, комуто възлагала защитата на своите интереси в Североизточна България76. Той пък я засипвал с доказателства за преданост: през януари 1804 г. изпратил в столицата главата на Манаф Ибрахим и на още 25 негови приближени. Половин месец по-късно били изложени на показ нови 150 глави, дар от Тръстениклиоглу — те принадлежали на кърджалии „изобщо“. Така в Цариград си пробивало път упованието, че именно русенският аян ще изтреби кърджалиите из Румелия77.
Неговите успехи били нарочно преувеличени (това твърдял и пруският посланик Кнобелсдорф78) по външнополитически причини: честите през последно време предложения на Русия да умиротвори Влахия със свои войски плашели Портата. Тази уплаха била изказана пред френския дипломатически представител79. Ето защо Портата бързала да разгласи, че нейната собствена мощ била достатъчна, щом отървала Влахия от страшилището Манаф Ибрахим.
Тези твърдения не били съвсем голословни: 1804 г. действително отбелязала някои победи за силите, поне формално обвързани към султана, а именно: Тръстениклиоглу и Ибрахим паша Шкодренски. 1804 г. действително донесла някои поражения за центробежните сили: загубили главите си Токатджикли, Манаф Ибрахим и Гюрджи Осман. И най-вече: през 1804 г. (за първи път след 1787 г., когато започнал бунтът на Осман Пазвантоглу) видинският отцепник претърпял неудачи. Въпреки намеците, че той коварно отказал подкрепа на Манаф Ибрахим, обсаден в Тутракан, този отказ ще да бил диктуван от неизбежността. Пазвантоглу едва ли можел да окаже ефективна помощ на своя „генерал“, откъснат от Видин на седмица път; едва ли можел да стовари във Влахия толкова войска, че да блокира Тръстениклиоглу; едва ли вече една по-значителна акция на Пазвантоглу върху влашка земя би била изтърпяна от Русия. Впрочем видинският отцепник не бил предал, ами бил принуден да прежали своя първи военачалник, а заедно с него и многочислени, опитни дружини. Това бил ущърб не само за бойния ефектив на Пазвантоглу, но и за ненакърнения му досега авторитет на стратег.
Фактът, че Кара Фейзи, друг дългогодишен съюзник на Пазвантоглу, в разрез със сполуките си из Източна Траиня някак необяснимо се оттеглил чак в Пиротско и Софийско, също изиграл отрицателна роля за каузата на Видин — първенецът на главатарите вече не би смогнал да подкрепя акциите на Пазвантоглу. Между тях двамата през 1804 г. явно се появила пукнатина, иначе Кара Фейзи щеше да отстъпи от Тракия към Видин, а нямаше да си търси ново поле за действие. Ще рече, съюзът му с Пазвантоглу вече бил подкопан.
Годината 1804 била изцяло неблагоприятна за честолюбивия отцепник: спояващият се сговор на тракийските аяни, които вече като самостоятелна и със своя програма страна отстоявали властта си срещу Портата, този сговор иззел от Пазвантоглу един негов важен лозунг — борбата против реформите. (Защото, както узнахме, и „програмата“ на аянския съюз се състояла в същия едносложен реакционен лозунг.) Издигането, бойните сполуки на Тръстениклиоглу били друг мощен удар против съперника му от Видин. Слухът за предателството на Пазвантоглу спрямо Манаф Ибрахим и разривът му с Кара Фейзи ще да разколебали пък кърджалиите, спечелили за Видин независимост от Портата. Противоцентралистично по същност, кърджалийството вече долавяло у Пазвантоглу един провинциален „централист“, готов на всякакви компромиси в името на властта си.
Отливът на кърджалийските дружини от Видин бил очевиден. За такъв отлив — много по-мощен, защото обхванал и производителното население на Източна Сърбия и Северозападна България, дотук увлечено в анархията — особено допринесло Сръбското въстание от 1804 г.
СРЪБСКОТО ВЪСТАНИЕ, ПАЗВАНТОГЛУ И БЪЛГАРИТЕ (1804—1806)
Значението на бунта на Пазвантоглу за въстанието на сърбите е установено отдавна в литературата ни80.
Това е така логично, че не се нуждае от повече доказателства. Ако из въпросния ареал цяло двайсетилетие не горели размирици, стимулирани и организирани от Видин; ако султановата власт тук практически не беше отменена; ако несполуките на огромни походи срещу Видин не бяха разкрили безсилието на Портата; ако множеството битки не бяха придали на тукашното население самочувствие и боен опит; ако бунтът на Пазвантоглу не бе привлякъл вниманието на европейските сили към Северозападна България, Източна Сърбия, Мала Влахия; ако Портата сама не бе осъзнала, че вече ѝ е невъзможно да осуетява отцепничества по границата си; ако между Цариград и Сърбия не бяха фактически прекъснати административните, финансовите и най-вече военните връзки — ако всички тия условия не бяха налице, то малко вероятно е, че въстанието на сърбите от 1804 г. щеше да протече, както е протекло.
Тия събития били обективно обусловени от действия, чийто субективен мотив никак не ги предвиждал: не Осман Пазвантоглу е личността, на която било на сметка движение, като Сръбското въстание. Насочено отначало срещу белградските дахии, то щяло да лиши от власт един важен съюзник на Пазвантоглу — еничарите от крепостите из имперския северозапад. В своето по-нататъшно развитие пък — преминавайки от антифеодално към освободително движение — то издигнало програмата за национална автономия, а сетне и за национална държава. Тия последователно поставени цели на Сръбското въстание били по принцип враждебни на интересите на Пазвантоглу.
Трябва да признаем, че на първо време Пазвантоглу се въздържал по въпроса. Ловък политик, той съзнавал, че всяко негово противодействие срещу сърбите ще го лиши от част от бойците му — християни от поробените нации. Добър стратег, той съзнавал, че не било по силите му да си открие фронт и на запад. Едничкото поведение, което му позволявали обстоятелствата, бил неутралитетът. Въоръжен неутралитет, постепенно превърнал се в глух конфликт между самовластника и местните християни.
Точността изисква да признаем, че този конфликт бил подет не от Осман Пазвантоглу, който отчитал опасните за своето дело последици от едно противопоставяне по национален признак. Но самият факт, че близо до Видинско пламнала борба, която изразявала по-адекватно интересите на поробените християни, отколкото туй постигнало отцепничесгвото на Пазвантоглу — този факт станал вододел в размириците из разглеждания край. Българи или сърби били взели известно участие в бунта на Пазвантоглу просто загдето бил бунт. Но когато тук започнала борба за национална автономия, отливът от Пазвантоглу бил неминуем и неудържим—към въстанието се приобщавало онова население, което при правителствените походи било резерв за Пазвантоглу, а сега—обогатено с боен опит и добре въоръжено—се надигало срещу враговете на въстанието, които и да били те.
Пазвантоглу скоро трябвало да забележи ущърба за своята собствена кауза — отлива на бойците си—и не закъснял да вземе мерки. Както обикновено у него, те били двупосочни. От една страна, в Белград се озовал — в помощ на четиримата дахии — „генералът“ на Пазвантоглу Гушанцалъ Халил начело на около 1000 кърджалии81. От друга страна обаче, отцепникът засилил демагогската си агитация из областта. Последното говори доколко той бил запознат с настроенията на подвластните му християни и доколко зависел от тях.
Руският консул в Яш съобщил през юли: „Пазвантоглу, опасявайки се, щото сърбите и другите жители на Видинска област (т. е. българите б. а.) да не се разбунтуват по примера на своите едноверци против неговите субашии, поставил на тяхно място сръбски князе (кнезове, б. а.), на които в присъствието на своите чиновници и хазнадаря си Молла (бъдещия видински паша Идрис Молла, б. а.) обявил, че освен обикновено установените данъци от тях никой нищо не ще иска и че им се разрешава да убият самия Молла, ако той се осмели да наруши тая заповед.“82
Политическите маневри на отцепника целели да предотвратят масов бунт на подвластното му българско население — както станало със сърбите в Белградския пашалък. Но българите въпреки всичко продължили да клонят към въстаналите, продължили да участват в тяхната борба. Тези им действия неизбежно ги водели към сблъсък със самозванеца. Колкото и оскъдни, данните по въпроса са категорични. „Българите от Пиротско и Царкьой, след като убили няколко субашии на Пазвантоглу, преминали на страната на сърбите“ — донася Л. Кирико83, а в един свой следващ доклад съобщава: „Разбунтувалите се българи против войводата си в Царкьой едва били усмирени благодарение на задоволяването на всички техни искания от Пазвантоглу.“84 В същата връзка стои друго донесение на букурещкия руски консул: „А Пазвантоглу продължава силно да уважава българите в своите области. Позволява им да строят черкви, като им оказва за това всяческа помощ. Паричният им данък намалил до 5 лева.“ (Така е в оригинала, според превода у Щ. Атанасов, б. а.) Всичко описано отцепникът вършел, „за да задържи българите да не преминават към сърбите“85.
Впрочем логически предвидимият отлив на българското население от Пазвантоглу към въстаналите сърби е и документиран. Този процес — наченал през 1804 г.— изменил съотношението на силите в Северозападна България, територията, върху която дотук властта на отцепника била неоспорима, а донякъде и популярна. Новите съотношения във вече отдавна разбунения край пак привлекли вниманието на външните сили и предимно на Русия. Следейки зорко развитието на Сръбското въстание, за нея били от значение и настроенията на българите, и намеренията на Пазвантоглу, и евентуалните дипломатически ходове на Франция по изострилия се конфликт на северната турска граница. За руските агенти било неизяснено участието на Гушанцалъ Халил с дружината му (по руски сведения вече не от хиляда, а от две хиляди човека) в битките около Белградската крепост през 1804—1806 г. Явно било, че кърджалиите ще изиграят роля за изхода от тия битки, но не се знаело чии интереси в крайна сметка осъществява главатарят им — дали на сърбите, дали на Пазвантоглу, или на белградските еничари86.
И така през пролетта на 1804 г. в Белградския пашалък и Видинско се очертала дислокация, чиито крайни резултати били трудни за предвиждане. За да бъде по-добре информирано за реалната или евентуална намеса на отцепника в Сръбското въстание, царското правителство решило да изпрати във Видин нарочен агент, който — при благоприятно стечение на обстоятелствата — трябвало да остане като руски консул в крепостта.
Никога нестихналите подозрения на австрийската и руската дипломация,- че Пазвантоглу бил насърчаван от Франция, накарали Русия да установи във Видин своя наблюдателна точка. Тека през април 1804 г. за руски търговски консул тук бил назначен Констан Фацарди. Явното му качество било да закриля руските поданици, търгуващи чрез видинското пристанище. Всъщност обаче Фацарди получил тайни инструкции да разузнае положението на нещата във Видин и да установи неофициални връзки между отцепника и руския двор87. Месец по-късно тия инструкции били разширени и детайлирани, при което оперативните задачи на Фацарди се оказали две: да разкрие връзките между отцепника и Франция и да убеди Пазвантоглу, че Русия всякак ще съгласува своите интереси и постъпки с Портата. По този начин руският агент във Видин трябвало да отнеме на Пазвантоглу илюзията, че ще бъде признат от някоя външна сила, което щяло да ограничи апетита му и да предотврати по-нататъшни негови действия било из Влахия, било из Сърбия88.
Въпреки всички уверения на руския посланик, че мисията на Фацарди би била от полза за умиротворяването на Румелия и Влашко, Портата отказала да утвърди Фацарди като консул. Той бил заставен да действа от Букурещ. Краят на мисията му е отразен в неговото секретно донесение до княз Чарторийски. Фацарди съобщил, че Пазвантоглу продължава да притеснява Влахия с искания за пари и храни, които К. Ипсиланти изпълнявал. Сръбското въстание било ограничило произволите на отцепника, когото сплашила участта на белградските дахии, затуй „се държал много по-меко с живеещите в пашалъка му християни“. Плановете му били рано или късно да стане султан. Изпратил в Белград Гушанцаль с 2000 човека, но не било ясно защо. Във Видин държал само 1500 бойци. Всички жители на крепостта му били верни, а при необходимост неговите субашии из селата на Видинско можели да наберат голям брой бойци, заплащани, подмамени или пък насилени. Връзки с Франция поддържал чрез търговци. Освен туй имал шпиони както в Цариград, така — трябва да предполагаме — и тук“ (в Букурещ, б. а.). Един френски комисар щял да посети Видин, но Ипсиланти и Портата осуетили това посещение. В случай че румелийският бейлербей би нападнал отново Видин, Пазвантоглу щял да подбуди срещу него Кара Фейзи, който действал из Нишко и чиято войска непрестанно се увеличавала с народ, побягнал от аянски притеснения89.
След това донесение княз Чарторийски наредил на Фацарди тайно да влезе във връзка с отцепника и да го убеди да не напада повече Влахия90. Накратко: мисията на Фацарди се провалила напълно. Това доказва преди всичко, че през 1804 г. Видин все още бил непроницаем за чуждо влияние, намеса, та дори и за чуждо присъствие. Състоянието на духовете в бунтовната крепост, съставът и броят на защитниците ѝ, проектите на отцепника си останали докрай неизяснени за външните сили — от Портата до руския цар.
Въстанието на сърбите от 1804 г. през 1805 г. прераснало в националноосвободителна борба. Русия и Австрия поотделно взели да разработват свои дипломатически стратегеми в тази връзка. Русия вече била убедена, че ѝ се налага да подкрепи активно тази освободителна борба. През 1805 г. тя започнала да изпраща във въстаналите земи средства, инструктори.
При промяната в характера на сръбските събития протичала и поляризация на действащите сили: от въстаниците отпаднали някои елементи, добавяли се други. Но съучастието на българите неизменно растяло91. То се набелязало още през 1804 г. и се увеличавало до 1806 г. — до окончателното превземане на Белград от сърбите. Неслучайно именно през ноември 1804 г. в Петербург се явили Ат. Николов и Ив. Замбин „за да възобновят политическите връзки по общополезните дела“ между България и Русия92.
Успоредно с това, че въстанието от стихийно прераствало в националноосвободително, променяло се и отношението на Осман Пазвантоглу към него. Интересите на отцепника — турчин, който дълги години разигравал демагогия за национално и верско равенство, били в разрез с националното осъзнаване на неговите подвластни и особено пък със стремежа им към национална независимост.
Въпреки туй Осман Пазвантоглу никога не застанал открито срещу нацисналноосвободителното движение; за него било ясно, че в противен случай ще бъде загубен. Съществуват сведения, според които първоначално Пазвантоглу дори бил подклаждал революционни настроения у сърбите, обещавайки им помощ. Преговорите бил водил видинският владика Венедикт, грък. В резултат от тях Гушанцаль Халил бил отправен с дружината си към Белград, където и проникнал. Междувременно обаче Венедикт бил уличен в тайни връзки със сърбите. Калиник — все още само протопоп — разкрил, че Венедикт пропагандирал общо въстание на подвластните на Пазвантоглу християни; такава била причината за немилостта, в която изпаднал видинският владика. Според видинските християни пък набеденият архиерей не бил смогнал да изплати 200 кесии грошове, които му изисквал Пазвантоглу. Тъй или иначе Венедикт бил задържан, имуществата му — конфискувани, а през 1802 г. бил посечен по заповед на отцепника. Понеже Калиник не веднага бил утвърден от патриаршията за видински владика, наложило му се да привлече във Видин Софрония, врачански епископ, който служил при Пазвантоглу до 1803 г., когато Калиник получил високото звание93.
В тази примамлива версия забелязваме няколко несъответствия: в датировките. Венедикт бил убит през 1802 г. Следователно той трябвало да е подбуждал сърбите към въстание преди това — някак прекалено рано. С посичането му Пазвантоглу вече е трябвало да се обяви против Сръбското национално въстание — такава насоченост обаче въстанието на сърбите добило едва през 1805 г. Гушанцаль Халил влязъл в Белград не през 1803, а през 1804 г., както видяхме; видяхме и че до края на 1805 г. никой не бил наясно по същността на участието му в тия събития.
Твърде вероятно е впрочем Мериаж да е отнесъл към по-ранна дата настроения и действия на Пазвантоглу от по-късни години— от 1805—1806. Истината е, че през цялата 1805 г. Гушанцаль Халил бил в съюз с Кара Георги и съвместно воювали срещу правителствените части, водени от Бехир паша, Хафъз паша или Сюлейман паша. Пазвантоглу приветствал победите на сърбите с нарочни послания — това той правел именно „за да отклони влиянието на сърбите върху българите“94.
Новата насоченост на въстанието поляризирала и кърджалиите. Онези от тях, които били християни, естествено предпочели да воюват под християнско командване — така Гушанцалъ Халил останал „само с 260 кърджалии и 150 даалии“ — съобщава Кирико през 1805 г.95 През същата година някой Пинцо, който управлявал западните краища на Видинския пашалък от името на Пазвантоглу, му изменил и присъединил силите си към въстаниците96.
Това били тежки загуби за Осман Пазвантоглу. Те не само откъсвали от подвластните му земи цели райони, чието население излъчвало бойци за Сръбското въстание — те създавали в самото Видинско настроения, които предвещавали конфликт между българите и Пазвантоглу.
Портата била безпомощна срещу надигащата се национална революция. Тя се видяла изправена пред алтернатива, двете части от която ѝ били еднакво неизгодни. Първоначално тя подкрепила сърбите против дахиите, дано се отърве от размирните белградски еничари. Но развитието на нещата ѝ навлякло опасност къде по-сериозна от еничарските метежи. Впрочем през 1805 г. Портата вече воювала против сърбите.
През това време Пазвантоглу се озовал практически парализиран във Видин. Всички си давали сметка, че „мирното състояние на Видин зависи не от истинско помирение (на Портата, б. а.) с Пазвантоглу, ами от съвсем други случайни причини“97. Тези причини били въстанието на сърбите и притокът на българите към него. И Портата, и Пазвантоглу не можели да вземат крайни мерки срещу това, тъй като не разполагали с необходимите сили за борба с едно масово движение.
В такъв смисъл трябва да си обясним и факта, че през 1806 г. властта установила „една наблюдателна армия в околностите на София, назначението на която, изглежда, е да усмири разбунтуваните сърби“98. Пак през януари като други средища на „наблюдателната армия“ били сочени Ниш и Силистра99. Ще рече, Портата смятала да блокира своите противници в Северна България — Тръстениклиоглу и Пазвантоглу — чрез концентрация на войски в изброените центрове, докато Сръбското въстание бъдело потушено от пашите из Сърбия и Босна.
За командващ на софийската армия бил назначен Ибрахим Шкодренски — неговите частични успехи против кърджалиите все още поддържали реномето му. Естествено софийската армия също се разбунтувала100.
Равновесието между въстаниците, Пазвантоглу и правителствените сили в Северозападна България и Източна Сърбия внезапно било нарушено през същия януари 1806 г. с резкия удар на отцепника против подвластните му българи. Поставен в безизходица посред кръга от враждебни нему сили (влашкия княз, Русия, Тръстениклиоглу, въстаниците), разярен от притока на българи към сърбите, отцепнигьт загубил самообладание. Дълго стаяваната ненавист срещу подвластните му иноверци избила по примитивен, но съответен на мястото и условията начин: Осман Пазвантоглу заповядал „погром“ над християнското духовенство и българските първенци във Видин под предлог, че те заговорничели със сърбите за общо въстание на всички поробени християни.
„Пазвантоглу, който досега стоеше настрана като обикновен зрител, изведнъж убива видинския владика заедно с други първенци от раята, защото ги подозирал в тайни отношения с казаните въстаници, и по тоя начин запалва пожара на бунта и между раята в своята област.“101
Този погром свидетелства — повече от всички документи за взаимоотношенията между българите и Пазвинтоглу след 1804 г., — че вътрешната политика на самозванеца претърпяла пълен крах. Избрал за свой терен един български край, Пазвантоглу с гъвкавост и предпазливост бил успял да привлече част от местното население или поне да неутрализира реакциите му. В опитите си да установи връзки с европейските държави Пазвантоглу шумно изтъквал своята търпимост към християните, неминуемо съпровождал посланията си с послания на местния владика, използвал за своите мисии в Париж, Виена или Букурещ изключително търговци и духовници — християни. Един от гвоздеите на Пазвантоглувата демагогия бил: верско и национално равенство. Именно това отличавало коренно политиката на отцепника от всеобщата практика на Османската империя спрямо поданиците ѝ християни.
Но прерастването на анархията в национална революция (било то в определена област и като плод на специфични условия) извело на по-висок етап повсеместното раздвижване на масите. Изоставен, а скоро и изолиран, отцепникът трябвало да се примири с ролята на един от множеството полузависими паши с неголяма наемна войска, гледан еднакво недоверчиво и от подвластните си, и от Портата. Обективният ход на събитията свалил Пазвантоглу от висотата му на враг номер едно за султановия строй в Румелия.
Мотивът за погрома във Видин, който се стоварил върху християнските духовници и българските първенци, може би бил измислен, а може би и не. Фактът, че 1805 г. изобилствала от „измени“ спрямо Пазвантоглу, от съвместни бойни прояви на сърби и българи срещу турците, ни кара да вярваме: Пазвантоглу ще да е разкрил реален заговор. Видинският узурпатор бил длъжен да му се противопостави, за да опази властта си поне над крепостта и над близките ѝ подстъпи. Допускаме, че той без охота предприел репресии, тъй като последиците от това насилие били логични: след 16 януари 1806 г. видинският отцепник се озовал в непримирима вражда с населението на Северозападна България. Задълбочаващият се разрив между него и българите бил фатален за интересите му.
ИЗМЕНЕНИЯ В СЪОТНОШЕНИЕТО НА СИЛИТЕ В ТРАКИЯ ПРЕЗ 1804—1805 г.
АЯНСКИЯТ СЪЮЗ, ГЛАВАТАРИТЕ И НАСЕЛЕНИЕТО
Докато могъществото на видинския паша увяхвало, авторитетът на Тръстениклиоглу растял. Това той дължал не само на свои отделни сполучливи удари (убийствата на Токатджикли и на Манаф Ибрахим). То имало по-широка, принципна основа. След като през 1803 г. Селим III се опитал да въведе в Румелия „низам-и джедид“, с което издал надеждите си да надвие центробежните сили чрез „новата войска“, тия сили влезли в сговор и се консолидирали в съюз: съюза на румелийските аяни.
Точка единствена в „програмата“ му било отрицанието срещу „низам-и джедид“. Израстък върху почвата на разложението на османския централизъм, аянлъкът настоявал да се задържи по-трайно именно състоянието на разложение, преди то неминуемо да премине в нови отношения и съответстващите им институции. За аянлъка не бил изгоден „старият закон“, в чието име се бунтувало еничарството например — старият закон не предвиждал самовластни аяни. Тези аяни се бояли и от „низам-и джедид“, като от реформена институция на централизма.
При растящата роля на аянския съюз в Румелия процъфтявало и влиянието на най-едрия тукашен аян: Тръстениклиоглу.
Като арбитър във всички конфликти отвъд Балкана, той безнаказано разширявал подвластната си територия. Началото на неговите откровено отцепнически действия трябва да отнесем към 1802 г., когато Портата му наредила да изтегли своите еялетлии от Влахия. Тръстениклиоглу не ѝ се подчинил. Опитът да бъде въведен „низам-и джедид“ в Румелия през 1803 г. само засилил мотивите за неподчинение у Тръстениклиоглу. Ликвидирайки Токатджикли или Манаф Ибрахим, тоѝ бил движен не от вярност към Портата. Това бил израз на растящото му могъщество, което не успявал вече да уязви неговият съперник от Видин. Дългата разпра с Йълъкоглу от Силистра също била доказателство, че русенският аян не ще търпи из Североизточна България неподчинен нему управник.
С една дума, до края на 1805 г. структурата на властта над Северна България вече не допускала размирие в чистия му вид. Все по-рядко — само по изключение — научаваме за кърджалийски действия тук. Битките между отделни дружини всъщност били част от борбата, която водели трайно установилите се в Подунавието самовластници.
Портата уж се примирила с такава ситуация, оставяйки времето да разреши противоречията отвъд Балкана. Затуй пък, особено след Сръбското въстание, за нея добил нова острота проблемът за реда из Тракия и Беломорието, тъй като тя трябвало да придвижва често войски към Сърбия.
Тази неотложна за нея задача Портата обаче не можела да осъществи, защото Тракия била фактически непроходима за правителствените части. По този начин освен Пазвантоглу, и кърджалийсгвото в Тракия обективно подпомагало въстанието на сърбите. (Факт, изтъкнат в литературата.)102 Пряка цел на Портата след 1804 г. била да разкъса тази стихийна, но обективно ползваща националните движения връзка: само умиротворяването на Тракия би позволило да бъдат дислоцирани войски из въстаналите области. Така властта решила да използва враждата между аяните и едрите кърджалийски главатари, за да си гарантира път на северозапад.
В края на 1804 г. дружините, водени от Кара Фейзи, се намирали из Нишко. Столицата гъмжела от радостни слухове, че там той бил обкръжен от нишкия комендант, който обещавал скорошна победа103. За туй пък бейлербеят на Румелия — все още Ибрахим Шкодренски, — усещайки, че властта му над Северна Албания се разклаща поради неговото дълго отсъствие, вместо да остане в София, се упътил към Шкодра. Така Кара Фейзи, който никак не бил обкръжен, видял отново да се откриват пред дружината му проходите към Тракия104.
Междувременно Портата била влязла в тайни преговори с най-големите кърджалийски главатари, а именно: Кара Фейзи, Дели Кадри и Кара Мустафа. Според фермана от януари 1805 г. те били обещали да се смирят и покаят, ако на дружините им бъдело разрешено да прекарат зимата из софийските села, като се снабдяват тук. След туй обаче главатарите обявили, че из Софийско нямало достатъчно провизии за бойците им, та трябвало да преминат в Северна Тракия. Портата разрешила това само на дружината на Диарбекирли Кара Мустафа (Бекирли Кара Мустафа, Филибели Кара Мустафа—един от бившите бюлюкбашии на Пазвантоглу), който наистина се установил в с. Джума, Пловдивско, откъдето предприемал акции из околността. Но софийските първенци на своя глава разрешили и на останалите двамина главатари да преминат в Северна Тракия — ферманът настоявал с наличните сили да бъдат върнати тия кърджалии в Софийско.
Освен горното същият ферман изтъквал, че командващите лявото и дясното крило на Румелия многократно молели Портата за крупни суми, с които да заплатят своите еялетлии и да ги отведат „по места“. Пари те не получили, не получили и разрешение да разпуснат своите „местни войски“, а все пак го сторили — въпреки заплахите на властта, че ще разследва описаните произволи и ще търси отговорността за тях105. Но тъй като тя не разполагала с боен ефектив извън еялетлиите, наложило ѝ се — след изтеглянето на Ибрахим паша от Софийско — да установи там на зимен лагер Шахсувар Абди паша с 1200 души „местна войска“106.
Впрочем положението в Софийско през зимата на 1804— 1805 г. било удивително: дислокацията на кърджалии из този край станала по разрешение на централната власт. Портата безогледно се стремяла да отдалечи тия крупни размирни съединения от Цариград, бидейки готова да способства за разорението на Софийско, Нишко, та и на Северна Тракия.
Едрите главатари само за кратко били удовлетворени от тъй мъдрото решение на властта — те прекарали около София и Ниш месеците от август до декември. Но още в началото на 1805 г. многохилядните им дружини били пак в Тракия и пак създали заплаха за източната ѝ част заедно с Цариград.
Оттам нататък събитията тръгнали сякаш из утъпкан път: поредният поход към Цариград започнал на 1 февруари. Наред с Кара Фейзи този път кърджалийски командващ бил и Дели Садри. След 1800 г. той бил обещал да се смири в Бургаско, но не разпуснал дружините си. Те продължили да буйстват, опирайки се на някои местни аяни и в борбата с други. Тяхна жертва станал един от Гираите — братът на Чингиз. Срещу кърджалиите на Дели Кадри междувременно опитали шанса си двамина паши, но без успех107. А през февруари 1805 г. Дели Кадри вече дорасъл до втори по могъщество вожд на подвижната анархия.
Подплашена, властта се заела да прехвърли низами от Скутари към плацдарма Дауд паша — кърджалиите вече били в Чорлу, Силиврия и се намирали пред вратите на столицата. Уж обкръжен Дели Кадри се изтеглил към Пловдивско, за да се съедини с Кара Фейзи, който все още не бил напуснал Северна Тракия108.
За Портата било ясно, че набегът на Дели Кадри предвещава ново голямо кърджалийско нахлуване. Ето защо тя взела бързи мерки в три направления. Първо: през февруари още отдала на Осман Пазвантоглу освен санджаците Видин и Никопол, които пряко управлявал, и еялета Адана109. Отцепникът, разбира се, не смятал да напуска Видинската крепост, но новият му сан означавал за него нови значителни приходи. Пазвантоглу го приел, запитвайки — не без ирония — по какъв начин да реализира събиранията си в Адана, където нямал свои органи110.
Накратко: Портата броила на врага си подкуп, за да си гарантира неговия неутралитет в предстоящия ѝ сблъсък с най-крупното кърджалийско съединение. За нея било достатъчно, щото кърджалиите, когато се изтеглели подир похода си, да не намерели сигурност отвъд Балкана. Така те щели да бъдат принудени да останат върху територията на аянския съюз — в Южна България.
Втората маневра, замислена от властта през онази тревожна предпролет, се облягала върху Ибрахим Шкодренски — той отново бил призован с арнаутите си в Румелия111. Портата му давала неограничени пълномощия, разчитайки на войсковия контингент, който бейлербеят ще набере. Монотонните ѝ дотогавашни инструкции до главнокомандващите срещу анархията били разнообразени: разбойниците, които размирявали Румелия, следвало да бъдат изкоренени със семето си. За тази цел бейлербеят бил задължен да изгаря къщите и селата, известни като гнезда на разбойници; да репресира разбойнишките ятаци, а също и ония лица, които разбойниците биха увлекли със себе си или подложили на военно обучение. Иначе пашата трябвало да се отнася добре с мирното население „без оглед на вяра и народност“112.
Цитираните сведения за лишен път (но вече като крайно и категорично обобщение на дългия опит в борбата срещу размирието) доказват произхода и състава на кърджалийството: властта сочела като кърджалии част от населението на Румелия. Дори ония мирни жители, които не участвали в размирието, били заподозрени като възможен негов резерв. Портата обявила война на румелийското производително население. Дотук нейните инструкции изисквали да бъдат унищожавани самите дружини — т. е. вече увлечените в анархията румелийци, — но не и техните семейства, не и свързаното с тях уседнало население.
Въпросните инструкции от пролетта на 1805 г. показват, че по него време Портата се решила на стъпка, от която се въздържала досега: масови, безогледни репресии. Унищожаване на семето, което раждало анархия. На днешен език: бял терор. Заповедта до Ибрахим Шкодренски да се държи добре с жителите на Румелия без оглед на вяра и народност звучи като подигравка — всеки такъв жител бил длъжен да доказва на наказателните орди, че не е кърджалия, син, брат, внук или сестра на кърджалия или ятак, или възможен кърджалийски рекрут. С една дума, властта развързвала ръцете на Ибрахим Шкодренски и неговите арнаути за пълен произвол, смятайки, че само терорът над Румелия би я умиротворил.
За щастие на Румелия този чер замисъл се нуждаел от реална сила, която да го въплъти. Нея Ибрахим Шкодренски едва ли имал в бройката, необходима за масови репресии. Властта предвиждала за изпълнението им десет хиляди бойци113. Дори Ибрахим Шкодренски да би разполагал с тях, едва ли би ги извел от Северна Албания, където трябвало да брани владенията си срещу Али Тепеделенли.
Тоест заповедта за масов терор над Румелия увиснала. Нас тя интересува дотолкоз, доколкото разкрила решимостта на централната власт да обяви тотална война на своята най-развита провинция, да я изпепели и обезлюди.
Третата мярка, която Портата взела против новия кърджалийски поход, визирала аяните. Еднотипни протоколи на румелийските кадии (от тях разполагаме с три — на Русенския, Силиврийския и Кешанския) установили, че след като по места бил пристигнал ферманът съюзените аяни да подемат борба против кърджалийството, съответният аян обявявал съгласието си да участва114. Протоколите датират от 9 май 1805 г. Следователно окръжният ферман бил издаден преди тази дата.
И така аянският съюз — този противодържавен по същество сговор — сега бил утвърден от Портата. Нещо повече: централната власт разчитала нему срещу кърджалийството и в крайна сметка против населението на Румелия. За своята малодушна капитулация пред аянлъка тя имала оправдание: след 1803 г. аяните действително смогвали да изтласкват от даден район кърджалийските съединения.
През пролетта на 1805 г. предстояла решаваща схватка между уседналата и подвижната анархия. Останалите елементи на този конфликт — Портата, Пазвантоглу, Ибрахим Шкодренски — вече били странични, нерешаващи.
Новият кърджалийски поход из Източна Тракия започнал през юли — по жътва. Дели Кадри пожарял и грабел областта между Бургас, Одрин и Родосто. За половин месец той достигнал Галиполи, унищожавайки двайсетина села из района му. Изпратеният срещу него одрински бостанджибашия не свършил нищо, та родосчани платили значителен откуп на главатаря, за да бъде пощадена поне жътвата им. По същото време Кара Фейзи разорявал Пловдивско и Старозагорско, „откъдето извличал снабдяване за бойците си. И това — казват — със съгласието на румелийския бейлербей.“ На градското население на Източна Тракия било наредено да се организира, за да опази поне градовете тук, а селата били предоставени на участта си. Донесенията на дипломатическите агенти по въпросните събития са така лаконични, че издават цялото отегчение от толкоз повтарящи се новини115. За кой ли път житницата на империята горяла по жътва въпреки всички маневри на Портата да противопостави взаимно разноликите си врагове из Румелия? За кой ли път войска и мирно население се оказвали безпомощни?
Положение, което властта трябвало да изтърпи, докато обогатилите си на нова сметка главатари решат, че са сити. Този миг настъпил през септември — три месеца Дели Кадри и Кара Фейзи вилнели безнаказано из Тракия.
Неправдоподобно намираме донесението на австрийския интернунций от 10 септември 1805 г.: „На прочутите разбойнически главатари Дели Кадри и Кара Фейзи, които от две години насам извършиха толкова обири и опустошения, като заплашваха дори столицата, неочаквано бе дадено опрощение. Първият пак остава аян на Бургас, откъдето бяха го изгонили, а вторият — в същото качество, в Пловдив. Странен признак на слабост от страна на правителството, това го унизява в очите на поданиците му и ще има за последица разложението, понеже никоя държава не може да съществува без здрави връзки на покорство и подчинение.“116 Освен неправдоподобно сведението би ни изглеждало и невярно, ако не го потвърждаваха два османски източника. Оказва се, че преговорите между Портата и първия главатар били осъществени от кърсердаря на Пловдив Мустафа ага и чокадаря Нуман. На 19 септември те известили правителството, че след успеха на тия преговори Кара Фейзи се отправил от Старозагорско към Пловдив — очевидно, за да завземе уговореното аянство117. Ще рече, султанът бил готов да утвърди в Пловдив най-прочутия между „разбойническите главатари“. Споделяме негодуването на пруския агент, който донася по този. повод: „Главните началници на разбойниците в Румелия свързаха мир с Портата, която като награда за неподчинението им ги надари с управление на същите области, където извършваха безчинствата си.“118
Не от Портата обаче зависело през 1805 г. да подари някому всевластие над дадена област — това право били си спечелили чрез многобройна борба местните сили в Румелия. На 27 септември същите онези Мустафа ага и Нуман поднесли на властта друга вест: аянът на с. Хасанкьой, Пловдивско, не желаел да допусне Кара Фейзи в аянлъка му, Пловдив, та двамата размирници подели кървава разпра. Убеден, че Тракия едва ли ще бъде удобна арена за по-нататъшната му кариера, главатарят сам предложил на Портата да му отдаде в аянство Брезнишко и Пиротско, за да бъдел по-далеч от враговете си. Той приемал да очисти Тракия, ако бъдело изпълнено условието му, и обещавал да издължава приходите от брезнишката мукатаа. Сякаш на смях, посредниците в пазарлъка съобщавали, че както другите аги (т. е. съюзените аяни) и Кара фейзи, вече бил „слуга на държавата, без отпор“119.
По повод мирясването на двамата най-едри главатари из Тракия налага се отново да изтъкнем ролята на мирното население след началото на века. Веднъж Дели Кадри и два пъти Кара Фейзи били отхвърлени като кандидат-аяни за дадена област. Ще рече, въпреки могъществото им, което стъписало дори Селим III, тия размирници били победими. Бургаската рая се отървала за две години от неугодния ѝ аян, а казанлъшката и пловдивската така и докрай не допуснали да бъде управлявана от страшилището на Тракия. При туй Кара Фейзи, който поне веднъж годишно заплашвал столицата, в споменатите два случая отстъпил без повече пазарлък — главатарят си давал сметка, че срещу му стои сила, по-голяма от неговата. С нея се съобразявали и той, и Портата. Така Кара Фейзи по неволя заел аянството на Брезник и Пирот — краища, слабо доходоносни в сравнение с Казанлъшко или Пловдивско.
В решението на Портата да „легализира“ двамата най-тежки кърджалийски вождове прозирал още един важен факт: заплетените маневри, които тя извършила, не били я извели доникъде. Нито Ибрахим Шкодренски, нито Осман Пазвантоглу, нито масовият терор ѝ помогнали, що се отнася до кърджалийството. То продължило да печели и можело да бъде ограничено само по волята на главатарите му. Тях Портата трябвало да подкупи, като ги превърне в уседнали насилници-аяни. Заплаха — съвсем не по-малка за централизма. Но аяните поне били заинтересовани в стихване на анархията. На тая им заинтересованост се уповавала Портата.
И все пак: защо най-могъщите главатари приели аянства, когато кърджалийските им успехи все още били безспорни? Отговорът е: защото съзнавали, че кърджалийството няма перспектива. За две десетилетия живот то било доказало, че не може да съществува само по себе ся, ами е вплетено в низ конкретно исторически явления. Основните от тях били аянлъкът и еялетлиите. Друго такова явление били борбите за отцепване. Трето — активизирането на раята в обстановката на отслабена централна и засилваща се местна власт. Но едно по едно тези явления прераствали в сили, отричащи кърджалийството.
Аянлъкът вече се домогнал да бъде признат като институция, която децентрализирала властта. Той сега не се нуждаел от кърджалийството, с което твърде скоро щял да се разправя.
Пазвантоглу, миниран от националните движения и блокиран от външните сили, сам се свил във Видинската крепост. Кърджалийските главатари вече не разчитали нему.
Изменения били настъпили и в корелацията „производително население — кърджалии“. Мирните производители, които били увлечени в кърджалийството, вече навикнали да живеят на свой крак. Ония пък, които кърджалийството било ограбило и терзало, също се научили да разчитат на себе си за своята отбрана. Селяни или граждани през първите години на века представлявали отделна бойна сила.
Ще рече, събитието, накарало да недоумяват наблюдатели и коментатори — „смиряването“ на Кара Фейзи и Дели Кадри — всъщност било досущ обяснимо: едрите главатари предусещали, че тяхното време отминава, че в Румелия назрявали процеси, които вещаели близкия край на феодалната анархия. Тези главатари улучили часа, когато още не всичко било загубено за тях — когато враждебните на кърджалийството тенденции не били дозрели до единение, ами съществувало относително равновесие между тях и него. Те използвали момента, за да получат срещу кървавата си слава по един аянлък — замяна, която по-рано всякак биха отказали.
ОБРАТ ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ПОРТАТА И ТРЪСТЕНИКЛИОГЛУ
Преди края на 1805 г. Портата имала и други съображения да търси компромис с едрите главатари: външнополитически. Победите на Бонапарт над Коалицията вещаели значителни промени в картата на Европа. Не само традиционната близост между Портата и Франция — интересите на Турция я карали да се преориентира. Покровителството над християните в империята, което русите били наложили с Яшкия мирен договор от 1792 г., съюзът на Турция с Русия, предизвикан от френската експанзия в Средиземноморието120 — това били изрази на съотношение, вече коренно изменено след Аустерлиц. Руската протекция над Дунавските княжества одързостявала въстаналите сърби. Ако османският владетел би искал да се включи в концерта по прекрояване на Европа, ако би искал да възкреси външния престиж на държавата си, силно помръкнал през цялото последно столетие, ако би държал да отмени могъщото покровителство на Русия над поробените народи, той бил длъжен да се намеси активно.
Повод за такава намеса му предложил сам Бонапарт. Една турско-руска война била в интереса на френската експанзия: така противниците на Франция щели да бъдат заставени да поделят силите си на два фронта. В изпълнение на тия си планове френското правителство упражнило натиск върху Портата още през 1805 г., а през 1806 г. делегирало в Цариград и генерал Себастиани, фаворит на императора. Раздвоен между съблазънта за едно турско-френско разбирателство (Франция умишлено държела да не се обвързва с Портата чрез военен договор) и опасенията пред руско нахлуване на Балканите, Селим III се колебаел. Впрочем през 1805—1806 г. Цариград бил арена на интензивна дипломатическа борба — европейските сили си оспорвали влиянието над Турция, разглеждайки подялбата ѝ като неминуема при настъпващото прекрояване на Европа121.
Към края на 1805 г. Портата се стремяла към скромна цел във вътрешните си работи: да осигури що-годе спокойствието покрай военните пътища на запад и север.
Чрез сговора си с Дели Кадри и Кара Фейзи Портата донякъде гарантирала проходимостта на пътя Белград — Цариград и се опитвала да концентрира войски в София. Затуй пък съвсем извън контрола ѝ в началото на 1806 г. се оказал северният път — повече от всякога Тръстениклиоглу задавал грижи на властта. Обстоятелството, че неговият съперник по обективни причини ограничил активността си и бързо губел своите бойни резерви, превърнало Тръстениклиоглу в първата сила отвъд Балкана. Русенският аян съзнавал, че бил единствената вътрешна сила, която противостояла на Пазвантоглу, затуй поставял на своята лоялност цена, по-висока от онази, която му давал султанът. Както видяхме, Тръстениклиоглу бил произведен „мирахор-и еввел“ — главен имперски конюх, титла почетна, но нищо неозначаваща в системата на властта. През 1800 г., когато с русенските еялетлии изтласкал за пореден път войската на Пазвантоглу от Никопол, Тръстениклиоглу бодро поискал везирски сан. Една мъглява резолюция на Селим III по този въпрос означавала практически отказ122. Впрочем Тръстениклиоглу трябвало да разбере, че Портата не ще допусне съперникът на Пазвантоглу да я изнудва по досущ същия начин. С други думи — че аянът на Русе нямало да получи сан, по-висок от вече получения.
Навярно още оттогаз Тръстениклиоглу се заел да търси други пътища за своето израстване. Подир амнистията на Пазвантоглу през 1802 г. русенският аян открито изменил поведение спрямо централната власт. Той отказал да опразни владенията си отвъд Дунава; изстъпил против опита да бъде въведен „низам-и джедид“ в Румелия; присъединил се към съюза на румелийските аяни и въпреки всички правителствени забрани се запретнал да ликвидира последния неугоден нему аянлък в Североизточна България — Силистра. Това били вече явни нарушения на лоялитета, който той уж спазвал до нея година по отношение на Портата.
Изцяло в стила на средновековните нрави османската власт бързо се заела да обсъжда средства, чрез които да се отърве от този си нов могъщ враг. Тайният доклад на Галиб ефенди от 1802 г. е живописно свидетелство за използваните в Османската империя средства и методи във вътрешната ѝ политика:
„При пристигането ми в Русе ме заведоха на гости в къщата на споменатия Челебизаде Мехмед Али бей. Забелязах, че споменатият вътрешно е несъгласен и се противопоставя на Тръстениклиоглу, но външно е принуден да се съгласява с него. Като разбрах това, зададох му няколко въпроса относно Тръстениклиоглу и той се разкри: „При преминаването си от тази страна негово превъзходителство валията на Силистра Мехмед паша нямаше да се срещне с Тръстениклиоглу. По-късно беше подтикнат и в края на краищата те се срещнаха... Нещата се развили така: След посещението си споменатият Мехмед паша ми каза — „Колкото и да се старах да премахна спора между Тръстениклиоглу и Йълъкоглу, беше невъзможно да се удовлетворят едновременно желанията и на двете страни...“
Скритите действия са следните: това положение може да се оправи по два начина. Ако не се използва някоя от двете възможности, тези кази (Североизточна България, б. а.) все повече ще се разоряват и беднотата ще бъде смазана, от което ще произлязат други големи грижи за височайшата държава.
Едната от възможностите е чрез издаване на ираде да се накара Йълъкоглу да излезе от Силистра, като по този повод се подкрепи Тръстениклиоглу. Другата е също да се издаде ираде, но относно Тръстениклиоглу. Много лесно би било, ако сега се издаде ираде за него, тъй като Мехмед паша, бидейки на действителна служба, тайно ще уведомява мен и другите заинтересовани. Намерението на Тръстениклиоглу е подир един месец да отиде в Русе и да се установи за известно време в къщата си, без да пътува никъде. По такъв начин войската му, разположена из тези места и в Търновско, няма да бъде около него и само в къщата му ще се намират някакви си 30—40 човека. Тогава Мехмед паша, който засега е в Никопол, ще се вдигне със слуха, че отива да изгони Йълъкоглу от Силистра, а внезапно ще дойде в Русе откъм реката. Ние, бидейки във връзка с него, през нощта ще превземем града, ще се отправим веднага към къщата на Тръстениклиоглу, ще го убием и ще вземем имуществото му. Населението на Русе ще се обърне на моя страна. В Разград и Шумен също имам свои хора и помощта им лесно ще се уреди. Ако Чаушзаде (бившият аян на Шумен, б. а.) не беше умрял, с него също имахме споразумение. В случай на нужда, ако бихте ми изпратили войска, щяхме да се съединим. И сега дори това е възможно. Без ираде от височайшата държава обаче аз не се осмелявам, пък и другите няма да се съгласят. При положение, че действаме по този начин, а Тръстениклията не загине и му се удаде възможност да избяга, като няма повече имот и пари, какво ще направи? Щом ръцете му се махнат оттук, той няма да може да върши глупости. Поради враждата си с Пазвантоглу там не може да отиде. Най-много да избяга при даалиите. Халил паша, като се присъедини към даалиите, подсили ли ги? Каквото и да е, даалиите са си все същите, а и той да стане като тях, нищо не може да постигне. Ако на Мехмед паша се възложи да действа така, той много ще се постарае. Влашкият войвода най-искрено се е обърнал към височайшата държава и ще пише в столицата. Все пак издаването на ираде зависи и от нашите господа. Ако се действа по друг начин, кавгата няма да приключи и околността ще бъде разорена.
Втората възможност е по за предпочитане, защото, ако не сега, то при всички случаи след 5—6 месеца височайшата държава ще бъде принудена да издаде споменатото ираде. Дотогава обаче той (Тръстениклиоглу, б. а.) ще се засили, както трябва, и тъй като целите и намеренията му са порочни, ще докара на височайшата държава повече ядове и от Пазвантоглу. Дотогава от казите на областта няма да остане нито една силна.“
След като той (Челебизаде Мехмед Али бей, б. а.) каза толкова много неща, аз му отговорих: „Щом твърдите, че било толкова лесно, защо са нужни действията на Мехмед паша? Между другото, когато Мехмед паша, едва отишъл в Никопол, се вдигне и се отправи насам, колкото и да сочи той като повод изтласкването на Йълъкоглу, Трьстениклията също ще се уплаши. След което според вашите думи населението на Русе ще се съюзи с вас, а Тръстениклиоглу нямало да намери повече войска, необходима ли ви е помощ отвън? Освен това, ако стане възможно бягството му, по всяка вероятност той ще предизвика по-късно нови грижи.“
Споменатият отговори: „Ако знаех, че делото не ще успее не бих говорил така. Защото мисля, че това е опасно за мен и той (Тръстениклиоглу, б. а.) веднага ще ме унищожи. Заинтересован съм от съдействието на Мехмед паша, защото, разбира се, е везир. Той ще ме подкрепи и ако случайно попадна в нужда, бързо ще ми помогне. Настоявам да се действа така, защото след 5—6 месеца вече ще бъде абсолютно необходимо, но тогава ще е трудно и няма да може да се извърши успешно. Ако сега не му (на Тръстениклиоглу, б. а.) позволят на избяга, надявам се, че умъртвяването му ще е лесно. Ако не бъде убит, тогава той няма друг изход — ще стане, както казах преди малко, но без пари какво ще извърши? По-голяма част от войската, която използва сега, ще се пръсне човек по човек.
(Тръстениклиоглу, б. а.) няма друго освен Мустафа Байрактар, а привържениците му из разните кази също са отвратени от него. Ние с Мехмед паша обсъдихме пречките... Тръстениклиоглу може пак да бъде изпратен в свитата на Муса паша, както по-рано — при неговите действия срещу Видин. Ще събере близките си аяни и ще отиде в свитата. Аз също ще отида с него и когато стигнем Никопол, там също може да бъде унищожен.“
На това аз отговорих: „Съмнявам се, че той ще бъде унищожен, ако пристигне в Никопол заедно с приближените си аяни и собствената си войска.“ Споменатият каза, че в настоящия момент неговото унищожаване е възможно навсякъде, и приведе много доказателства за леснината (на извършването му)... Той прекрати разговора с думите, че няма друг начин за действие.“123
Горният некратък откъс бе приведен, защото ни разкрива не само методите на османската власт спрямо аянлъка: предумишленото убийство, организирано от опозиционни на дадения аян местни сили. Тайното донесение на Галиб ефенди свидетелства и доколко централната власт нямала други опорни точки да си възвърне поне отчасти върховенството над своите европейски провинции извън съюзяването си именно с опозиционните на даден аян местни сили. Нещо повече: въпреки несъмненото си желание да види мъртъв един Тръстениклиоглу например тя се въздържала да издаде официален документ за ликвидирането му, колебаела се, изчаквала, съмнявала се в успеха на такова начинание.
Така дори до 1805 г. Портата не обявила Тръстениклиоглу извън закона, както през 1797 г. набързо постъпила с Пазвантоглу. Опитът ѝ в тягостната и безнадеждна за нея борба против видинския отцепник я научил на реализъм — въпреки всички открити безобразия на Тръстениклиоглу властта се правела на сляпа и глуха. Така например, когато през 1805 г. Тракия била разорена от последния голям кърджалийски поход, столицата трябвало да разчита за снабдяването си на Североизточна България и Добруджа. Там бил изпратен нарочен емисар, комуто Тръстениклиоглу обаче „забранил да изкупува храни“124.
Мотиви за дързост Тръстениклиоглу имал достатъчно: той бил ликвидирал Манаф Ибрахим и избил или отправил „по домовете им“ ония кърджалии, които години наред грабили Влахия. Той бил изолирал от поддръжката на Пазвантоглу своя траен враг — аяна на Силистра. Понеже не Портата, ами тия съперници били притискали от две страни Тръстениклиоглу, при измененото съотношение на силите в Северна България той можел да овладее и Добруджа, започвайки нова война преди всичко срещу Силистра, чиято област нападнал с многочислени дружини и артилерия. Тръстениклиоглу призовал всички подчинени нему аяни да го подпомогнат. Обединените им сили съвсем разсипали този край125.
Тръстениклиоглу преди всичко се наложил над ония райони по черноморския бряг, които все още не били признали върховенството му — Варна, Каварна и Балчик. След това — все преди края на 1805 г. — той заел Делиорман и Добричко. Аянът на Мангалия бил едничкият, който се опрял на Тръстениклиоглу, но бил подмамен от него и убит. За съпротивата си срещу всемогъщия аян на Русе били наказани и селищата около Балчик, които той опожарил.
Накратко през 1805 г. мястото на Пазвантоглу — в качеството му на враг номер едно за Портата отвъд Балкана — сполучливо заел Тръстениклиоглу. Характерно е, че той упорствал в своя метод на самовластие, който коренно се различавал от методите на Пазвантоглу: последователно назначавал аяни на центровете и районите из владяната от него територия, изграждал и поддържал със сила аянската йерархия, на чийто връх стоял.
Така, когато разширил владенията си, Тръстениклиоглу поставил за аян на Добричко Пехливан ага, а на Нови пазар — Гяур Имам (ще рече, и Гяур Имам, който бил действал години наред с кърджалиите си като бюлюкбашия на Пазвантоглу, сега преминал към Тръстениклиоглу и станал аян). Над казата Умур Факъх Тръстениклиоглу наложил за аян Хюсеин ага, а на казата Топчи — Узун ага. Всички тия — дребни аяни126.
Възползвайки се от изтеглянето на Кара Фейзи към Брезник и на Дели Кадри към Бургас, дружините на русенския аян преминали Балкана, заели Стара и Нова Загора и се насочили към Ямбол. След като овладели и този град, те — вече предвождани от Мустафа Байрактар — поели към Анхиало и Бургас. Дружините на Тръстениклиоглу продължавали да воюват и в друга посока — към Мачин и Браила, поставена от тях под обсада през есента на 1805 г. и удържана с усилие от правителствените войски127.
Подобно на хидра, анархията възстановявала ония свои части, които били отрязани или отпаднали от нея. Докато Портата се поздравявала с усядането на най-опасните главатари, докато купувала неутралитета на Пазвантоглу с нов пашалък, заплахата от Тръстениклиоглу надвиснала и над Тракия. През октомври 1805 г. русенският аян не само завладял значителна част от нея (от Нова Загора до Анхиало), но и придобил тук съюзници — някои местни аяни. В негово подчинение се поставили небезизвестният Одаджиоглу Сейфулла, аян на Айтос (започнал кариерата си като главатар на разбунтувани селяни из Източния Балкан), и Мехмед Хасеки. Те надделели над други местни аяни, които не желаели за сюзерен Тръстениклиоглу. В пълна паника властта отправила към Одрин Юсуф паша, който — за да избегне сблъскване с аяните — повел преговори. Те имали за цел да ограничат всевластието на русенския аян отвъд Балкана. Но нещата де факто останали още цяла година такива, каквито били през есента на 1805 г. — променила ги е едва смъртта на Тръстениклиоглу128.
От интерес е известието, че Ибрахим Шкодренски решил да попречи на по-нататъшното напредване на Тръстениклиоглу, свиквайки нарочно „тайно съвещание“129. То не би могло да бъде съставено освен също от аяни. (Нали, ако бе думата за правителствени органи, властта нямаше да прибегне до тайни съвещания, а просто — да нареди.) Вероятно Ибрахим паша се надявал да внесе разкол между румелийските аяни, смятайки, че те биха се почувствали уязвени от прекаленото издигане на едного измежду тях. Както говорят последвалите събития — именно разпростирането на властта на Тръстениклиоглу южно от Балкана, — нито тамошните аяни се възпротивили на тия му действия, нито той се вслушал в предупрежденията, отправени му от въпросното съвещание.
Ибрахим паша, все още бейлербей на Румелия, докладвал на Селим III за съвещанието, а върху доклада му султанът поставил следната резолюция:
„Мой везире! Добре, но зимата наближи, а румелийският валия (самият Ибрахим Шкодренски, б. а.) не се е помръднал. Част от даалиите са под Истанбул. Положението на Белград и Видин е известно. Да би останало на мене — не е време за тази работа (съвещанието, б. а.). Да видя как румелийският валия ще си възвърне Пловдив и София! И да би имало открит бунт, пак не е време за това съвещание. Такова нещо ще стане с времето. Иначе — методът на Тръстениклиоглу е известен и утвърден.“130
Отношението на султана към събитията в Румелия, изразено в тази красноречива резолюция, би ни удивило, ако не познавахме конкретно историческият му фон. Явно е, че Селим III се уповавал единствено на „времето“. Във всичко останало султанът се задоволявал неутрално да констатира: „известно е“. Пасивно да инструктира: „не му е време“. Дори ако би имало открит бунт при това.
В края на 1805 г. Портата се стремяла към тясно определена цел: да си възвърне Пловдив и София. И разчитала на външнополитическите събития (още не била изречена думата „война“) за своята вътрешна консолидация.
ГОЛЯМАТА КОАЛИЦИЯ В РУМЕЛИЯ СРЕЩУ НИЗАМА.
„ОДРИНСКИТЕ СЪБИТИЯ“
В началото на 1806 г. Ибрахим Шкодренски (назначен вече и за командващ на „обсервационните войски“) бил заел София. Те естествено, се разбунтували още преди да стигнат назначението си. Техните безчинства, комбинирани с тези на кърджалиите, които си владеели Източна Тракия въпреки усядането на двамината им главни вождове, правени военния път съвсем несигурен131.
Впрочем през 1806 г. Кара Фейзи наистина бил изтеглил към Западна България част от хората си. Сведенията за него след тази дата са изцяло легендарни, те най-общо описват заника на „смирения“ главатар132. Според едно по-конкретно сведение през 1806 г. Кара Фейзи заел брезнишкото аянство, а син му — Али бей — знеполското. Насилията и на двамината над този край били безбройни и жестоки — стигнало се дотам, че Кара Фейзи забранил да се служи в черквите (заповед, която по-нататък отменил, тъй като син му получил изцеление в манастира „Архангел“). Пак по местни предания през 1832 г. у Кара Фейзи заговорили старите навици, та нападнал София на връх Великден, разграбил чаршиите ѝ и ги опожарил133.
Една приписка от Гинския манастир пък указва, че през 1843 г. Кара Фейзи все още бил запазил всевластието си над Брезнишко — тогава той дал разрешение на игумена (поп Игнат) по някои манастирски дела134.
Нека само припомним, че Кара Фейзи бил вече изтъкнат главатар по време на първата амнистия на размирниците през 1793—1795 г. Следователно, ако вярваме на местните предания (но и приписки), той бил сподобен не само с бойно щастие, ами и с дълголетие. Подвизите на превърналия се в аян кърджалия ще да са преувеличени — малко вероятно е София да била разграбена и опожарена от него през 1832 г., такова събитие би било отбелязано по-достоверно, нежели в устни предания.
Тъй или иначе след края на 1806 г. нямаме документални данни за нападения на големия главатар над Тракия, по която причина се сбогуваме с него тук. Затуй пък Дели Кадри — вторият по величина кърджалийски предводител в Южна България — тепърва щял да тревожи Портата. Неговите дружини си вилнели из Източна Тракия до май 1806 г., когато той получил нова амнистия за извършеното от него между септември и май. Портата била принудена да прибави към званието му на бургаски аян и придворна титла — Дели Кадри бил произведен капуджибашия, та получил 150 хиляди гроша, за да... заплати „войската си“135.
Срамните отстъпки пред един прочут кърджалия Портата извършила в израз на непрестанно намаляващите си амбиции — сега тя се стремяла вече не да си осигури пътя до Белград, не вече дори до София, ами „между Одрин и Столицата“136. В изпълнение на този си план-минимум тя възложила пълномощия против анархията в Източна Тракия на друг свой враг: Сирозли Исмаил ага.
Вече знаем, че въпросният едър аян необезпокоявано владеел част от Беломорието с център Сяр от самото начало на размириците. През 1803—1804 г. Ибрахим Шкодренски бил задължен да го разгроми заради участието му в аянския съюз против „низам-и джедид“. Но Сирозли не бил разгромен. Обратното: през март 1806 г. той пристигнал с 10—12-хилядна войска в Родосто, „за да възстанови реда“ между Одрин и Цариград. Там бил произведен също капуджибашия и получил заповед за действия против Дели Кадри. В изпълнение на тази заповед Исмаил Сирозли трябвало да накара населението на Източна и Северна Тракия да се укрие в охраняваните и укрепени градове, да превози там подвижното си имущество и да се брани. Серският аян получил пълномощия да наказва всеки заподозрян като симпатизант или помощник на кърджалиите — дори ако такъв един само би се явил със застъпничество за някого от тах137.
Отделен ферман до кадиите на Одрин, Пловдив и София пряко заповядвал на населението да се концентрира в тия градове и да се приготви за самоотбрана, тъй ката било възможно — ако Сирозли притиснел Дели Кадри в Източна Тракия — последният да се изтегли на северозапад138.
Исмаил Серски обаче не припирал да влезе в двубой с кърджалиите в Тракия. Той предпочел да призове в Родосто главатаря им Дели Кадри, който обаче — подозиращ, че не го чака добро — се затворил и укрепил в Бургас. Едва когато получил споменатата вече нова амнистия, придворен сан и сто и петдесет хиляди гроша, Дели Кадри се отпуснал. Но вместо да потегли със своите еялетлии срещу разбунтуваните села (така гласяла абсурдната заповед до него), сега той се озовал в Родосто, съюзен с Исмаил Сирозли. Портата отново наредила на двамината могъщи размирници да потеглят към Белградския пашалък и усмирят въстанието там139. Явно е, че те и не помисляли да се подчинят, тъй като до края на бурната 1806 г. се намирали все из Източна Тракия.
Освен тези събития пролетта на 1806 г. била отбелязана от нови военни мерки. През целия април от Анадола продължавали да преминават войски. Низамите били изведени из казармите си в Скутари и Левенд чифлик за да потеглят към Румелия. Те трябвало да бъдат последвани от Кадъ паша, който щял да преведе през Цариград 10—12 000 анадолски низами. Австрийският интернунций донася: „Никой не знае върху кого ще се разрази бурята. И — дали това е насочено срещу разбунтуваните сърби. Но тъй като тия приготовления изглеждат прекалено големи за такава цел, те възбуждат обща тревога и загриженост. Възможно е да съществува и намерението да бъде насила прокаран във всички европейски области така омразният „низам-и джедид“140. Тези приготовления си оставали необясними до края на май141.
Всъщност Селим III отново — с наистина самоубийско упорство — бил замислил да натрапи „новия ред“ на Румелия. Негово и на Малкия диван убеждение било, че само реформираната войска ще надделее над анархията и ще бъде равностоен противник на руската или австрийската армия. Султанът бил изчакал да се сдобие с достатъчен брой низами, за да извърши широка офанзива против кърджалийските дружини.
Още през 1805 г. той опитал да наложи рекрут върху градове и села из Анадола, а също и между еничарите. Недоволството, което изявили най-вече последните, принудило Портата да отслаби рекрута. Въпреки това султанът наредил на немногочислените анадолски низами, командвани от Кадъ паша, да се прехвърлят в Румелия. Към тях били присъединени еялетлиите на Чапаноглу и Караосманоглу. Тия петнайсет хиляди бойци през юни следвало да се обединят в Одрин с набраните от Румелия четирийсет и пет хиляди, за да започнат модерното си военно обучение из одринската равнина. Успоредно с това заговорило се за премахване на еничарския корпус142.
Много скоро обаче Селим III щял да претърпи не само разочарования, но и окончателен крах на своите реформени проекти — концентрирането на огромни човешки маси между Одрин и Цариград по начало било опасно за властта. То довело така наречените „одрински събития“ от 1806 г. — един от върховете на анархията в Румелия.
Портата не знаела, че еничарите били се обърнали с призив за съвместен отпор срещу низама към еничарството от всички румелийски крепости, а също и към „кърджалиите от Родопите“143. Свирепият бунт започнал през юли в столицата, където еничарите се раздвижили при вестта за рекрут на низами из редовете им. Султанът бързо отстъпил, отлагайки този набор в Цариград, и като разчитал, че бързите резултати от новото обучение в Одрин сами по себе си ще убедят и столицата.
Кадъ паша пристигнал в Одрин на 3 юли. Наближаването на немногобройните низамски части, които водел от Анадола, предизвикало метеж всред концентрираните в Одрин румелийци. Естествено последните били еялетлии, набрани из близките до Одрин райони (45 000 били много далеч от реалния им брой). Сигнал за бунта на тази отчаяна маса, вряла в анархията две десетилетия, дал одринският еничарски гарнизон — уведомен от цариградските оджаклии за обидните проекти на султана. Одринските еничари накарали местните власти да се закълнат над корана, че задружно и до последен дъх ще се борят срещу „низам-и джедид“. Те обявили „новите данъци“ за несъществуващи. Бунтовниците овладели крепостта с артилерията ѝ, която изнесли извън града и разставили покрай пътя към Цариград, откъдето очаквали Кадъ паша. На техния призив към Одрин се стичало население от целия край.
С началото на „одринските събития“ се раздвижили и румелийските аяни, кръвни противници на низама. „От Родосто до Дунава“ те стояли нащрек, под оръжие, „готови да отидат до крайности, но не и да се подчинят на низам-и джедид. По тяхна заповед всички укрепени чрез ровове и шарамполи населени места в Румелия, както и в България, са се поставили в положение на отбрана в случай на нападение и така ще отнемат на Кадъ паша желанието за по-нататъшно напредване на войските му, като не смятаме мъчнотиите по набавянето на припаси за хората и конете, на превозни средства и пр. Същото настроение владее и всред останалото население на България.“144
Султан Селим III бил принуден да се съобрази с този така дълбоко окопан, як и единен фронт — Кадъ паша получил заповед да отстъпи до Чорлу. И тук наблюдаваме в чист вид едно явление, което години наред характеризирало поляризацията в анархията: в конфликт били отново Румелия като цяло и Цариград. Отново разнопосочните сили на децентрализацията единно се опълчвали срещу централизма въпреки своята вътрешна противоречивост.
Повече от сигурно било, че ни една от двете страни не ще отстъпи. Аяни или кърджалийски главатари, еничари или въстанало население защитавали кръвните си интереси. Властта на османците, крепена със столетия върху подробно изграден и безогледно поддържан централизъм, не можела да съществува без него. От 1806, та до 1808 г. нанизаните по оста „централизъм — децентрализация“ разнообразни конфликти сякаш се уедрили до един основен и прерасли във война, която се разигравала по предпочитание върху равното поле между Одрин и столицата.
Тази война била обявена чрез „одринските събития“. Боен лозунг на едната войска бил „за низама“, а на другата — „против низама“. За срок от две години нещата станали отчетливо диаметрални.
Преди края на юли, каза се, Кадъ паша получил заповед да се оттегли към Чорлу — това били подстъпите към Цариград. В началото на август при първия елементарен претекст се разбунтували собствените му низами и преминали към одринските въстаници. Разбит, лишен от бойци, Кадъ паша хвърлил във въздуха погребите на Чорлу и бегом се озовал в Силиврия.
Въпреки мрачните си предчувствия командващият низамите не бил наказан, ами повишен в чин бейлербей на Анадола. Селим III наредил останалите в столицата „нови войски“ (едва 2—3000 човека) да се присъединят към досущ оределите бойци на Кадъ паша.
Странно е, но предстоял нов поход против Румелия. Преди него обаче властта взела мерки, които доказват, че Селим III бил съвсем наясно по причината на своите отчайващи реформени несполуки.
Вече узнахме, че през пролетта на 1806 г. Исмаил Сирозли най-внезапно се оказал удостоен с височайше доверие без оглед на непримиримостта му спрямо „низам-и джедид“. Чрез унизителни за Портата почести Дели Кадри бил привлечен като съюзник на серския аян, та двамата обединили еялетлиите и кърджалиите си в Одрин през май. Понеже източниците премълчават истината за по-нататъшното поведение на тия аянски войски (заповедта да потеглят срещу Белград те не изпълнили), трябва да допуснем, че са се оказали пряко замесени в „одринските събития“ през лятото. Това било напълно естествено, понеже и Дели Кадри, и Исмаил Сирозли се славели като убедени противници на низама, а дружините им не били никаква войска, ами изпечени харамии — при подобни „събития“ те се намирали в стихията си.
Още преди бурния конфликт из Одринско, Исмаил Сирозли обявил акция, която заслужава голямо внимание: той пристъпил към разоръжаване на „мирното“ население. Със своите еялетлии аянът се насочил право към Родосто, където „събрал всичкото оръжие от арменското и гръцкото население на тоя град“. Това било част от обширния план на серския аян145. Това е потвърдено и от Джевдет — той обрисува Исмаил Сирозли като човек деен, който решил да обезвреди еничарския гарнизон в Родосто, но преди туй иззел оръжието от родоските жители. Планът му бил именно да обезоръжи цялото население на Румелия, за да не повторело то примера на въстаналите сърби146.
Тази мярка е първият предвестник за поврат в корелацията „централна власт — население“ след разгара на анархията. Докато — както забелязахме в началото на изложението — властта тръгнала от традиционната забрана на оръжие, за да премине към частично разрешение за конкретни райони, за да достигне до всеобщи призиви към цялото население „без оглед на вяра и народност“ да се въоръжава и воюва против размирниците, към призиви туй население да строи укрепления и ги отбранява, през март 1806 г. тя поела обратния път: започнала да обезоръжава румелийците.
Не само повод, но и причина за този поврат ще да било Сръбското въстание и масовото присъединяване на българи към него. Въоръжено и набрало опит в множество сражения, населението на поробените Балкани сега насочвало своето оръжие срещу изконния си враг: османската власт. Но и Портата вече се уверила, че анархията няма как да стихне, докато всеки мъж из Румелия — наистина без оглед на вяра и народност, а също и на социална принадлежност — бил въоръжен.
Нека подчертаем силно, че оперативните планове за разоръжаване на Румелия били реализирани спънато; за да отнемеш някому оръжието, преди всичко трябва да го заловиш. Но обстоятелството, че онова население, което не участвало в размирието, ами оставало по села и градове в самоотбрана, вече било лишено от законно право да употребява въоръжена сила — това обстоятелство бележи прелом в анархията. Естествено органите или съюзниците на централната власт по места имали думата в твърде малко селища — дори предимно нямали; всеки аян, принадлежащ към аянския съюз в Румелия, не изпълнявал централните разпореждания. Неслучайно Исмаил Серски успял да разоръжи само родосчани, а одринчани например си останали под оръжие и сразили низамите на Кадъ паша. Участието на население от цялата област (т. е. Румелия) в „одринските събития“' е още едно доказателство, че акцията на Сирозли Исмаил се осъществила досущ частично — Родосто представлявало изключение, що се отнася до разоръжаването.
И все пак пролетта на 1806 г. отбелязала въпросния поврат: централната власт занапред кампанийно щяла да извършва такива акции, дано превърнела разоръжаването от частично във всеобщо. Нека запомним тази точка, защото тя е възлова в периодизацията на анархията.
Втората принципна операция, която Портата предприела между двата похода на Кадъ паша против Румелия, била насочена срещу първия всред румелийските аяни, сюзерена на голям брой по-дребни узурпатори из Източна България отвъд, а вече и отсам Балкана: Тръстениклиоглу.
Русенският аян наскоро бил превзел и крепостта на по-рано силния силистренски аян — Йълъкоглу. Изоставен от привържениците си, Йълъкоглу побягнал и се затворил в Браила. Сега аянът на Русе изстъпвал като безспорен водач на аянския отпор в Румелия срещу низама. „Той си бе навлякъл гнева на султана не само защото сам се противеше на новия реформен план, но и защото е изпращал войски на одринските въстаници срещу Кадъ паша, а не се побоял да заплашва и столицата с 5 войскови колони, отправени през Анхиало, Месемврия, Бургас, Мидия и Карабурун.“147
Впрочем Тръстениклиоглу, който преди края на 1805 г. бил заел част от Североизточна Тракия, гледал на нея като на предмостие за нови завоевания в южна посока. Вестта, че през юни Селим III отново се опитвал да наложи низама в Румелия, предизвикала Тръстениклиоглу към настъпление. Бунтът на одринци, подпомогнат от еялетлиите на Исмаил Серески и кърджалиите на Дели Кадри, повсеместният протест на останалите аяни, бунтовното раздвижване на населението навсякъде, където аяните го накарали да се затвори зад самоделните си укрепления и да окаже съпротива срещу низама — всички тия сили улеснили похода на Тръстениклиоглу към столицата. Той не го оглавил лично, ами го възложил на подвластните си аяни, опълчени против сърцето на централизма — Цариград.
Там ужасът бил пълен, тъй като Кадъ паша покривал столицата с малочислена войска, вече заразена с бунт. Внезапно за всички на 23 август пашата донесъл на Селим III, че Тръстениклиоглу бил убит из засада на 16 същия месец, когато се намирал в чифлика си край с. Тръстеник. Това убийство било едновременно приписвано на местната рая, на слугите на аяна, дори на Мустафа Байрактар, най-приближения му човек. То било тълкувано като възмездие за разгулния и порочен живот на тозя особено агресивен напоследък узурпатор148. Изобщо убийството на Тръстениклиоглу било разрисувано в източен стил. Но тъй като неизяснените убийства обикновено биват изяснени чрез ползата, която някой-си ще извлече от тях, трябва да се съгласим с дипломатическите донесения: „Без съмнение по тайно разпореждане на правителството силният русенски аян бил убит с куршум из засада в имението си...“149 С една дума, крайно навременната за султана смърт на първенеца на аянския съюз не говори за божа случайност. Особено — като вземем под внимание, че още през 1802 г. Галиб ефенди — емисарят на Селим III — обсъждал в Русе именно коварното ликвидиране на Тръстениклиоглу.
Че Портата разчитала на тази смърт, свидетелства и това, как веднага след нея Кадъ паша получил заповедта за нов поход против Румелия — султанът пресметнал, че сега румелийските аяни ще бъдат стъписани и объркани от убийството на предводителя си. Ферманът гласил низамите да стигнат до Русе и да го привият към покорство. Те обаче пак успели да опрат едва до Чорлу — сякаш именно тук минавала междата между столицата и Румелия150.
Ярък израз на взаимоотношенията между власт и население през 1806 г. са двете писма, които главнокомандващият отправил до жителите и до първенците на Чорлу. С тях Кадъ паша ги предупреждавал колко пакостни за града им биха били евентуалните техни „неразумни действия“, тъй като Чорлу бил обкръжен от низамите151. Ще рече, и продължението от „одринските събития“ се дължало не само на взаимодействие между еничарство, аянлък и кърджалийство. Роля в него продължавало да играе и мирното население — разярено, че било подложено на обезоръжаване през изтеклата пролет.
Така широк обществен фронт не можел да бъде отстояван само от низамите на Кадъ паша. При Чорлу пашата понесъл тежко поражение от страна на бунтовниците, отстъпил към Силиврия, където бил обкръжен от бунтовни части, които подсилили и собствените му, вече също разбунтувани низами. Кадъ паша, уж на път за Русе, сега всъщност чакал подкрепления до сами столицата. А не бил ги получил, понеже в Цариград започнали нови, буйни брожения против низама. Те донякъде били неутрализирани чрез фетвите, издадени срещу бунтовниците. Затуй пък преданият на идеята за реформи шейх-юл ислям Велизаде трябвало да бъде снет — с такъв компромис султанът уталожил бунта в Цариград152.
Кадъ паша едва смогнал да се изтегли с нищожни части към столицата. Междувременно бунтовниците тъй здраво овладели Румелия, че наложили да бъде изличено от четените по джамиите молитви името на Селим III. В паника пред мащабите на съпротивата съветниците на султана смятали, че той трябва официално (а не само като изтегли из Румелия „новата войска“) изобщо да отмени „низам-и джедид“, дано уталожи бунтовната стихия. Но Селим III упорито настоявал на своето153. Впрочем рекрутът, заповядан още през 1805 г., провеждан опипом в Анадола и пренесен едва през 1806 г. в Румелия, така и не се реализирал. Султанът още веднъж бил принуден да отстъпи пред обединената съпротива срещу османския централизъм.
Към средата на септември султанът сменил Кадъ паша с Бекир паша, бивш валия на Босна, който бил отнесъл някои победи над сръбските въстаници. Затуй пък Ибрахим Шкодренски, вече претърпял поражение от страна на сърбите при Алексинац, през октомври напуснал бойното поле и изтеглил албанците си към Шкодра. Така той не само оголил фронта срещу Сърбия, но и Румелия номинално дори се лишила от бейлербей. Властта назначила на мястото му Моралъ Осман паша — с нищо неотличен и неизвестен154.
В крайна сметка последните месеци на 1806 г. донесли за Портата огромни неприятности: разложение на последните остатъци от румелийските войски, което позволило на въстаналите сърби окончателно да превземат Белградската крепост. Напълно се разпаднали и низамските части под ударите на еничари, аяни, кърджалии и население. Изгрявала заплахата от Мустафа Байрактар, който не само наследил владенията и върховенството на Тръстениклиоглу над Североизточна България с Добруджа, но и пристрастията на своя предшественик: „обявявайки се за заклет враг на „низам-и джедид“ и възпротивявайки се до крайност на неговото въвеждане“155. Продължавали да напират към столицата кърджалиите на Дели Кадри, които волно действали из Източна Тракия, превърната в ничия земя156.
Европейските владения на Селим III през есента на 1806 г. се простирали от Цариград до Силиврия.
Глава 8
ПОСЛЕДНОТО ДЕЙСТВИЕ НА АНАРХИЯТА (1807—1813)
Хронологическите рамки на този заключителен акт от дългогодишната анархия са по-ограничени, що се отнася до Румелия, отколкото до някои западни имперски балкански провинции — Янина или Шкодра. Тях Портата си възвърнала едва през 1831 г. Победи закъснели, понеже преди тях сърбите, а сетне и гърците получили автономия. Обективно благоприятстващата националнореволюционните борби на поробените народи роля на размирието се изявила — Махмуд II възстановил върховенството си над балканските провинции на империята тогава, когато те вече врели и кипели от съвсем друг вид непокорство: националните революции. Понеже тук изследваме обаче само ония размирици, които били плод от развитието на османското общество, ще проследим как угаснала именно феодалната анархия в Румелия, а също и институциите, в които се изразило нейното отмиране. И преди всичко — конкретните събития, които го отбелязали в историята.
ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКО ПОЛОЖЕНИЕ НА ИМПЕРИЯТА ПРЕЗ 1806—1812 г.
Както виждаме, това е отрязък, който съвпада с поредната руско-турска война, първа за деветнадесетия век. Този период бил богат на прегрупирания на силите не само в Източна Европа, но и в Европа изобщо.
През 1805 г., когато Русия отново се озовала във война с Наполеон, френският посланик Себастиани започнал да настоява пред Портата тя да отвори военни действия срещу Русия. Себастиани възлагал надежди на реваншистките настроения всред османските управляващи, които не били се примирили със загубата на Крим и Северното Причерноморие. По негов съвет Селим III сменил — без руско съгласие — князете на Влахия и Молдавия. На туй нарушение на договорните клаузи русите отговорили с окупация на Дунавските княжества през ноември 1806 г. На 30 декември с. г. Турция обявила война на Русия.
Разкъсала силите си на три фронта (на запад, юг и югоизток — в Грузия), Русия не била в състояние да концентрира по Дунава достатъчно войски. Действията тук се водели с променлив успех — нито една от двете воюващи страни не разполагала с числено надмощие. Посред тези затегнали се действия дошла изненадата от Тилзитския мир (26 юни 1807), който донесъл съюза между Наполеон и Александър I. Тъй като Турция била въвлечена във война под натиска на Наполеоновия посланик, тя сега настояла пред него пък да посредничи за примирие по Дунава с русите. То ѝ било крайно необходимо предвид жалкото състояние на турските войски и надигащите се бурни вътрешнополитически събития. Впрочем на 12 август 1808 г. било сключено в Слободзея примирие при възстановяване на довоенното статукво.
Междувременно Наполеон и Александър I при срещата си в Ерфурт били обсъдили план за разделяне на европейските владения на Турция. Макар държани в пълна тайна, тези преговори не останали тайна за Портата. Над империята надвиснала небивала дотогаз опасност. При това — напълно реална. Факт, който трябва дебело да подчертаем, понеже той изиграл консолидираща роля за центробежните движения в османското общество: след Ерфуртската среща външната опасност взела връх над вътрешните противоречия всред господстващите групировки.
Временно отървана от агресията на Франция, Русия прекратила примирието с Турция през март 1809 г. Нейните войски форсирали Дунава, преди да били освободили от турските им гарнизони някои крепости по левия бряг на реката. Русите заели Исакча, Тулча, Бабадаг а след тях — Мачин, Измаил, Браила и др. Под обсада била поставена Силистра с нейния 12-хиляден турски гарнизон. Той получил значителни подкрепления (50 000 души), поради което Багратион бил принуден да се оттегли отвъд Дунава.
През май 1810 г., вече под командването на ген. Каменски, русите отново преминали реката, заемайки Добрич, Силистра и Разград. Те обсадили сега Шумен и се придвижили към Русе. В боевете с променлив успех, в които участвували значителни войски от двете страни, се стигнало до капитулацията на Русе и Гюргево. Въпреки тези успехи Каменски отвел бойците си на зимни квартири из Влахия.
В началото на 1811 г. заплахата от нова война с Наполеон принудила русите да оставят на дунавския театър едва 45-хилядна войска, чийто командващ М. И. Кутузов трябвало да постигне възможно най-бърз мир с Турция. През юни 1811 г. 60-хилядната турска армия, командвана от Ахмед паша, започнала настъпление срещу Русе, където Кутузов я разбил с едва 15 000 бойци. Опасявали се от настъплението на корпуса на Исмаил бей (концентриран около Видин) в тила на руските войски, Кутузов наредил да бъдат разрушени русенските укрепления и се изтеглил отвъд Дунава. Докато Ахмед паша форсирал реката, 10-хилядният корпус на ген. Марков внезапно извършил контрадесант на десния бряг и разбил стана на турския главнокомандващ на 2 октомври. Турските войски се разбягали, а онези от тях, които се намирали на левия бряг, били обкръжени в Слободзея и капитулирали на 23 ноември. Още преди това корпусът на Исмаил бей бил разбит във Видинско (9 октомври). Тогава и започнали мирните преговори между воюващите. През май 1812 г. те завършили с Букурещкия мир, който отдавал Бесарабия и Западна Грузия на русите, закрепвал позициите им в Дунавските княжества, спечелени още при руско-турските войни от втората половина на XVIII в. Автономията на сърбите, предвидена също в Букурещкия договор, трябвало тепърва да бъде уточнена в преговорите между въстаниците и Портата под арбитража на Русия1.
Колкото до дипломатическата история на Турция през същия период, тя представлявала начупена крива, диктувана от промените в съотношението на европейските сили, за които по това време Балканите били второстепенен проблем. Краят на руското влияние над османската управляваща върхушка (което характеризирало периода до 1805 г.2) предизвикан от интригите на Франция, довел до това, че Портата се върнала към своя традиционен съюзник. Под френска диктовка именно тя рискувала военния конфликт с Русия при условия, които не били оптимистични за османското оръжие. Освен всичко Портата си спечелила за враг и съюзника на Русия — Англия, чиято средиземноморска ескадра през февруари 1807 г. форсирала Дарданелите и се насочила към Цариград. Там тя била отбита чрез съдействието на Себастиани, който през тия дни се трудил не като посланик, а като генерал от артилерията, какъвто и бил. Коварно предадена от Франция в Тилзит, а още повече — в Ерфурт, Портата все пак нямала други перспективи, освен да настоява на „приятелството“ си с Наполеон. С френска подкрепа тя била извоювала примирието в Слободзея — неочаквано изгодно за нея примирие. Опитите ѝ да се сближи с Англия през периода на руско-френското разбирателство не довели до резултат. Ако нещо все пак спасило по него време Османската империя от разделяне на европейските ѝ провинции, това не била нито дипломацията ѝ, нито нейните плачевни бойни резерви. Факт е, че и Наполеон, и Александър I нямали реално намерение да се впускат в голяма война на Балканите. За самозвания император на Франция „Източният въпрос бил повод за разрешаване на Западния въпрос“, т. е. на необходимостта да бъде осуетена коалиция между Русия и Англия3. Затова и в течение на цялата Руско-турска война Портата, изоставена от Франция, все пак не претърпяла фатален външнополитически крах — от него я спасили онези противоречия, които след 1812 г. се разразили в нахлуването на Наполеон в Русия, в неговия разгром, а по-късно и в антинаполеоновската коалиция, за да завършат с Ватерло. През цялото това време (от 1807 — Тилзит, до 1815 — Ватерло) Портата не участвувала като самостоятелна, със свои интереси и свой военен потенциал страна в международните отношения. Тя се оказала отвъд ръба на голямата политика и големите сражения, изоставена на вътрешнополитическите си превратности, в които не била подпомогната от никого, но и от които никой външен враг не се възползвал изгодно.
ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКО СЪСТОЯНИЕ НА ИМПЕРИЯТА ПРЕЗ 1806—1812 г.
Вече бе споменато, че външната опасност, настъпила за Портата не толкоз с обявяването на войната от 1806 г., ами с Тилзит и с Ерфурт, допринесла за известна консолидация на центробежните сили в империята. Тази консолидация трябва да разбираме относително, тъй като била по-скоро номинална. Нея предхождали събития, които можем да наречем „последно действие на анархията в Румелия“.
В края на миналата глава бе подчертано, че през есента на 1806 г. владенията на Селим III де факто се простирали между столицата и Силиврия. Какво представлявала останалата част от османските провинции?
„През този период феодалното раздробяване на Османската империя било на върха си“ — твърди А. Ф. Милер4. Мехмед Али, независимият паша на Египет, изразявал васалитета си спрямо Портата само чрез годишен трибут — той го изплащал естествено заради своята борба против мамелюците, тоест защото властта му над Египет все още била оспорвана. Такива били взаимоотношенията между султана и пашите му из Сирия и Ирак. Вахабитите наложили над Арабския полуостров и част от Сирия своето самовластие, което лишило Портата от приходите ѝ от Мека и Медина, прекъснало търговските ѝ пътища към Северна Африка, отрязало я от плодоносните левантински пристанища5. Из изброените, формално принадлежащи към империята провинции властта на султана била досущ призрачна.
Източна Анадола, като изключим кюрдските райони, владени от местни феодали, се намирали в ръцете на наследствени паши (започнали кариерата си като аяни). Династията Чапаноглу владеела областите Анкара, Йозгад, Чорум и Амасия. След емиграцията на съперника му Махмуд Таяр паша в Русия Чапаноглу си присвоил и неговите наследствени владения — Трапезунд и Самсун. Друга аянска династия — Караосманоглу — трайно владеела Маниса и пашалъка Смирна. Впрочем из Анадола също преуспявала спонтанно възникналата институция на аянлъка, която и там изградила йерархия от по-дребни, подчинени на едрите, аяни, заграбили всички прерогативи на властта — от военната и административната дори до съдебната6.
След 1807 г. анадолските едри феодали скъсали и формално връзките си с Портата, като не ѝ издължавали нито грош от своите владения7.
Вече се запознахме със състоянието на европейските провинции до края на 1806 г. Там процесът на укрепяване на аянлъците бил протекъл до това време, издигайки в крайна сметка следните големи, независими от Портата владетели: Тръстениклиоглу (а след убийството му — Мустафа Байрактар) властвал над цяла Северна България с изключение на Видинско, където (след смъртта на Пазвантоглу — 5 февруари 1807 г.) се закрепил наследникът му Идрис Молла. Освен над Северна България Мустафа Байрактар имал власт и над значителна част от Югоизточна България, както и над Одрин. Беломорска Тракия и дял от Македония се намирали под властта на Исмаил Серски. Част от Източните Родопи с принадлежащия равнинен район били владени от Емин ага Хасковски. Северна Албания била трайно подвластна на семейство Бушатли, засега — на Ибрахим паша. Над Южна Албания и Северен Епир владеел Али паша Тепеделенли.
Започнали попрището си като самозвани аяни, дълго време непризнавани, прокълнати чрез нарочни фетви, от 1807 г. нататък повечето едри румелийски отцепници вече били паши или поне капуджибашии. Своите звания те били придобили в люта борба със съперници и централна власт, чрез действителното си бойно надмощие. В тяхно подчинение се намирали многобройните по-дребни аяни на градове, кази, нахии — структура, израсла през размириците.
Войската на румелийските аяни била съставена от добре познатите ни „еялетлии“. Тези дружини, поставили някога началото на кърджалийството, сега, когато то постепенно взело да губи характера си на „подвижна анархия“, се оказали много набъбнали. Част от мирното население на Румелия, обезземлено още преди размириците или разорено при техния разгар, било гравитирало към кърджалийските дружини. След „усядането“ на главатарите и превръщането им в аяни техните кърджалии усядали заедно с вожда си — тоест превръщали се в негови бойци на плата.
С една дума: размириците допринесли за това, щото предшестващите ги центробежни институции като аянлъка и „местните войски“ да се уедрят и заякнат неимоверно, да се превърнат в единен строй на Румелия. Това състояние на нещата трябва да приемем като „системата аянлък — деребейлик“, за която говори Я. Юджел, но чието установяване — твърде неправдоподобно — той отнася към средата на XVII в.8
А как именно — при съществуващото положение — Портата смятала да води война с Русия? С какви бойни сили разполагала тя след като низамите били сразени в „одринските събития“, след като еничарите се бунтували непрестанно срещу Селимовите реформи, след като единствената ефективна войска на Балканите била всъщност под командването и на заплата на тукашните аяни?
Отговорът е не само логически ясен, но и скрепен с богати факти: Портата разчитала само на аянсхите дружини, които вече наброявали от хиляди до десет хиляди бойци. Сигурно било, че въпреки своя сепаратизъм и непримиримото си отношение към Портата никой румелийски аян нямал интерес владенията му да бъдат окупирани от руска войска. С една дума, обявявайки войната, Селим III бил уверен, че враждебните нему аяни ще се вдигнат на бой срещу Русия не за да бранят неговата, ами собствената си власт.
Както видяхме, първото действие на войната (от края на 1806 до август 1808 г.) не се характеризирало с решаващи сражения. Затуй пък още през първите дни на май 1807 г. отпратените силом към военния театър еничари се разбунтували около Силистра. Те отхвърлили всякакво подчинение спрямо главнокомандването, тоест спрямо великия везир Ибрахим Хилми паша9. Криви излезли султановите сметки, че едрите аяни от Румелия ще се присъединят към скапаната „имперска армия“ (еничари, шепа низами и придворни части). Мустафа Байрактар държал под оръжие хиляди еялетлии, пазейки „своя“ бряг на Дунава, но без намерение да участва в действия отвъд реката. По повод на това великият везир го обвинил в държавна измяна10.
Месец май донесъл едно важно за империята събитие: бунтът на ямаците по босфорските укрепления, оглавен от Кабакчиоглу. В израз на свирепото недоволство както на застрашените от реформи еничари, така и на фанатичните столични низини, убити от недоимък и данъчен гнет, но обясняващи всички свои беди с „гяурските“ нововъведения на Селим III, Кабакчиоглу овладял столицата. Надявайки се да спаси своя трон от анархията, която вече обсаждала не Цариград, ами самия дворец Топкапъ, султанът-реформатор издал ферман за пълното отменяне на „низам-и джедид“.
Вече, но било късно. Столичната реакция, която обхващала всички слоеве на населението — от шейх-юл исляма до босия ямак, — само получила лишно доказателство за капитулацията на Селим III. Кабакчиоглу изискал султанът да абдикира и по-точно да бъде снет с фетва на мюсюлманския духовен глава. Затворен отново в дворцовия харем, където бил живял до възкачването си на престола. Селим III се превърнал в немощна сянка. На мястото му реакцията поставила неговия племенник Мустафа IV11.
МУСТАФА БАЙРАКТАР И ПОХОДЪТ
НА РУМЕЛИЙСКИТЕ „МЕСТНИ ВОЙСКИ“ СРЕЩУ ЦАРИГРАД
От този ден — 29 май 1807 — в историята навлязло името на Мустафа Байрактар. Тук нямаме за задача да изясним биографията и богатата, макар мимолетна дейност на един особено типичен за разглеждания период румелийски аян. Тази задача бляскаво е изпълнил (въпреки липсата на османски изворов материал) А. Ф. Милер. Впрочем нас дейността на Мустафа Байрактар засяга дотолкова, доколкото, е част от конфликта „Румелия — Цариград“.
Мустафа Байрактар бил истинска рожба на своето време. Син на еничар, отдаден на търговия с добитък, чинът му „алемдар“ или „байрактар“ принадлежал към еничарската йерархия, макар че след войната от 1787—1791 г. Мустафа не запазил никакви връзки с оджака12. Биографите му пропускат да упоменат обаче, че още през 1781 г. — в зората на кърджалийството — Алемдар Мустафа заедно с още 16 души „разбойници“ успешно вилнеели из Никополско, откъдето били пропъдени чак в Русенско. Внасяйки гаранция, там те били амнистирани13.
Следователно богаташкият син и еничарски офицер бил отявлен кърджалия. По-нататък той станал приближен на Тръстениклиоглу — друг русенски едър земевладелец, — който, щом се издигнал като аян на Русе, поставил Байрактар за аян на Разград. Според установената там, аянска съподчиненост разградският аян се оказал подвластен на русенския, комуто освен това бил и кехая.
След убийството на Исмаил ага Тръстениклиоглу Байрактар естествено заел мястото му. Неговата успешна борба срещу аяните на Силистра и на Варна го превърнал в неоспорван повелител на Северна България с Добруджа и над Югоизточна България. Войската му непрестанно се увеличавала чрез притока на кърджалии, които виждали у него опора, по-надеждна, отколкото е бил за тях дори Пазвантоглу14.
До детронирането на Селим III Байрактар следвал точно политиката на своя предшественик от сетните години на управлението му — непокорство спрямо султана, съпротива срещу „низам-и джедид“. Но позорната слабост, която проявили османските войски до примирието в Слободзея, слуховете за уговорената подялба на Турция между Русия и Франция, а също и присъединяването на някои от просветените приближени на Селим III към Русе (където те се спасили от кръвожадната разправа на Мустафа IV над Селимовите хора) — всичко това дошло да промени настроенията на Мустафа Байрактар: той започнал да се убеждава, че османската армия действително се нуждае от реформиране. Въпреки че новият султан, събразявайки се с реалната сила на аяна на Русе, го произвел паша „с три конски опашки“, Байрактар станал стожер на групата, наречена „русенски приятели“, и замислил контрапреврат, който трябвало да върне на власт Селим III. Тази група Милер основателно разглежда като първи опит за образуване на политическа партия в Турция15.
По същото време бойният ефектив, командван от Байрактар, наброявал „20—30 000 души, в мнозинството си — бивши кърджалии... Те вече са се превърнали в отлични бойци. Всяка нередовна войска ще стане редовна подир дванайсет години непрестанна война.“16
Така Байрактар застанал начело на румелийските аяни. Съвсем оправдано той решил, че е по силите му да превземе Цариград, където развилнялата се реакция съвсем била зашеметила централната власт. За да успее голямата операция, чиято скрита цел била да възстанови на престола Селим III и да прокара чрез сила военните реформи, Байрактар трябвало да се споразумее с останалите двама най-едри аяни на Балканите — Исмаил Серски и Али Тепеделенли. Другите повече или по-малко били в зависимост от тия двама или пък от самия Байрактар.
Така през лятото на 1808 г. той се спуснал към Одрин, където била главната квартира на Челеби Мустафа паша — сераскерът. Негласните му преговори с аяните из Румелия довели под негова заповед многохилядна войска. В знак на лоялност Али Тепеделенли изпратил при Байрактар двамата си синове — Мухтар паша и Ибрахим паша. Решавайки да се насочи към столицата, Байрактар изпроводил аяна на Демирхисар с 250 души да ликвидира вожда на столичните низини Кабакчиоглу. По думите на Байрактар самият той разполагал с 35-хилядна войска, а общото число на бойците на румелийските аяни — негови съюзници — възлизало на 80 00017. Колкото и надути да намираме тези числа, те едва ли били далече от реалния ефектив на румелийските аянски „местни войски“.
Както османските, така и европейските историци от миналия век са описали в най-тънки подробности деня 28 юли 1808, когато Байрактар за броени часове овладял столицата и двореца. Той не постигнал целта си: Селим III бил удушен по заповед на Мустафа IV, минути преди в покоите му да нахълта Байрактар. Тутакси последвало убийството на Мустафа IV. За султан бил провъзгласен Махмуд II18.
За конкретното изследване на цялата тази драма в източен стил е съществен фактът, че Байрактар превзел Истанбул и му наложил волята си именно за броени часове. Ще рече, Румелия победила Истанбул подир двайсетгодишна борба.
Чрез тази победа възтържествувал един нов ред, диаметрален на начертания от Селим III „низам-и джедид“ — аянството.
„СЪЮЗНИЯТ ДОГОВОР“
За велик везир на младия Махмуд II се провъзгласил Мустафа Байрактар. Въпреки че „русенските приятели“ негласно възнамерявали, като заемат Истанбул и се отърват от Мустафа IV, да наложат „низам-и джедид“, предварително ясно било, че те не ще осъществяват замислите си. И то не по липса на сили, а ето защо:
Байрактар бил поставен на власт от колосална въоръжена акция на аянските дружини. Двойствеността на неговото управление се изявило още през първите му дни. Тук си позволяваме да възразим срещу някои формулировки на А. Ф. Милер, според когото превратът на Байрактар бил „въоръжена акция на прогресивните сили, които вземат инициатива срещу реакцията“19. И по-нататък — по въпроса за движещите сили на преврата: „Това вече били не еничарите или декласираното население на столицата, водено от улемите и придворните интриганти. „Приятелите“ представлявали, без да си дават сметка, интересите на аморфни, но твърде широки обществени слоеве, които по различни причини се обединили срещу несигурността на собствеността и феодалната анархия... Основата на армията на Байрактар била съставена от нередовни или полуредовни дружини, рекрутирани от Румелия и Анадола, а Байрактар не действал изключително от свое име, но и от името на мнозинството от деребеите и аяните.“20
Точно така: от името на деребеите и аяните. Възниква въпросът: това ли били широките обществени слоеве, заинтересовани от сигурността на собствеността? Както е известно, постановката за сигурност на частната собственост е част от програмата на буржоазните революции — откриваме ли буржозна идеология у „русенските приятели“? Аяни и деребеи — това били феодали от чист вид. Но — не ленници, ами едри частни феодални земевладелци. Когато те се втурнали да подпомогнат Байрактар (който, дори не намерил смелост да ги уведоми предварително, че цели да възстанови на престола Селим III), техните стремежи били единни и явни: да нанесат смъртния удар върху централизма, да узаконят пълновластието си над конкретен район на Румелия, да не допуснат и занапред никакво вмешателство в по-нататъшната експлоатация, бойни сили, съдопроизводство и пр. на управляваните от тях земи.
Тези аяни и деребеи действително били заинтересовани от края на феодалната анархия. Но съвсем не затуй, че ги доболяло за неизчислимите страдания на румелийското мирно население. Именно аяните постигнали в хода на анархията онова, заради което всъщност я подхванали: узаконяване на своето незаконно придобито земевладение, признание за своята узурпирана власт, възможността да поддържат толкоз бойци, колкото им били необходими, за да осигурят експлоатацията, че и пладнешкия грабеж на своите подвластни, а също и да гарантират владенията си от ударите на съседа. Ще рече: аяните, които предизвикали анархията, сега имали интерес тя да утихне.
Но по-горе бе думата за другия (по някое време — самостоятелен) елемент на размириците: кърджалийството. Както видяхме, то извряло из Румелия като последица от задълбочаващото се обезземляване на част от производителното ѝ население — на свой ред последица от разширяващото се частно феодално земевладение. Ето това можем да наречем „широки обществени слоеве“, взели участие в анархията. Те образували десетхилядните армии на отцепници-паши и аяни, те допринесли за уедряването на аянлъците, те най-сетне потеглили срещу Истанбул като срещу символ на ненавистния за тях строй. Нима победата на Байрактар над Мустафа IV би внесла дори нищожна промяна в положението на тези обезземлени бойни професиналисти? Нима „сигурността“ на частната феодална собственост би им донесла друго освен още по-усилена експлоатация? Нима стихването на анархията, през чиито черни десетилетия тези гладници поминавали от грабеж, не било за тях равносилно на нов глад?
Логически ясно е: феодалните размирици допринесли за изостряне на имущественото неравенство в Румелия. При грабеж с мирни средства се богатее по-бавно, отколкото при грабеж с въоръжено насилие.
Напълно естествено плячката не била равно достояние на всички размирници. Тя се полагала предимно на аяните, на главатарите. У тях в течение на почти три десетилетия се натрупали грамадни богатства — всеки спомен от кърджалийско време описва пищно „салтаната“ на главатарите, говори за купища злато. Ще рече: размириците не само не подобрили положението на онова население, което се вляло в тях, тласкано от глад и безизходица; те способстват за пълното разорение на хиляди хора, но и способстват за едри натрупвания на „паричен капитал“ в ръцете на малък брой. (Не можем тук да не употребим кавички, съобразявайки, че въпросният капитал се намирал у главорези.)
Впрочем единственият обективен икономически резултат от анархията бил в това, че паричният капитал сменил притежателите си. Настъпило прегрупиране в прослойката на имуществено силните. Що се отнася до „широките обществени слоеве“ обаче, тях размирието просто досъсипало—достатъчно е да пресметнем какво означава за един селянин загубата на единствена негова жътва, а през разглеждания период до жътва се стигало рядко.
И така всички усилия да бъде представено управлението на Байрактар като израз на прогресивни движещи сили едва ли са убедителни. Това, че той е извършил изстъпления (без всякаква подкрепа на аяните впрочем) срещу еничарството; това, че се опитал да възстанови низамите, наричайки ги (дано не раздразни своето аянско обкръжение) „обучени сеймени“ — това все още не са аргументи, че той изразявал интересите на напредничави обществени слоеве.
Потомствен еничар, по същество най-влиятелният аян в Румелия, Байрактар изразявал тежненията на едрите частни поземлени владелци от рода на Тепеделенли, Караосманоглу, Чапаноглу, Сирозли и пр. Ще се запитаме: защо на тези едри земевладелци бил необходим походът срещу Истанбул, поставянето на Байрактар за фактически диктатор над империята? Отговорът е явен: след като укрепили икономическите си позиции, след като се сдобили с многохилядни войски, на тези едри феодали вече не била достатъчна местната власт. Те посягали и към централната.
Съвременниците отбелязали, че „новото управление се радва на непозната досега популярност из провинциите“21. И как не! За първи път от три десетилетия насам аяните не само не били преследвани заради своите узурпаторства, ами виждали въплътено най-дръзкото си стремление: те диктували волята си на султана. Мустафа Байрактар, самопровъзгласил се за пълномощен диктатор, бил не повече от поставеник на аянството. Неговата разправа с велможите на Мустафа IV и убийци на Селим III не била повече от разправа със сетните представители на централизма. Когато историографията величае този османски политически деец заради суровата му справедливост и „патриотизма“ му, основателно възниква въпросът: защо Мустафа Байрактар, съмишленик и пълномощник на Тръстениклиоглу, не проявил родолюбие и „прогресивни“ тежнения преди 1807 г. например? Защо не е подкрепил опита на Селим III да наложи „низам-и джедид“ над Румелия?
Наивно би било да допуснем, че у Мустафа Байрактар бил заговорил патриотизмът заради съсипията, която настъпила подир детронирането на Селим III22. Тази съсипия владеела над Румелия вече десетилетия и основна заслуга за нея имали точно аяните. По-правдоподобна би била следната интерпретация на събитията от 1808 г.: убедени в пълната невъзможност на централизма да отстои дори столицата, аяните се съюзили за крайна разправа с него. След като сполучили в борбата за кръвните си интереси, аяните подкрепяли начинанията на своя поставения Мустафа Байрактар дотолкова, доколкото той продължавал да бъде защитник на тия интереси.
Разпростирайки се върху „реформите“ на Байрактар, обявени по-плахо дори от Селимовите, подкрепени и въплътени минимално, дори в сравнение със Селимовите23, историографията някак подминава, особено в тълкуването му, един факт, който всъщност бележи върха в победата на аянството над централизма: „съюзният договор“ между аяните и централната власт, постигнат след десетдневно „съвещание“ (21—30 септември 1808 г.). Негови инициатори били „русенските приятели“. То било свикано в столицата чрез лични покани от Байрактар до едрите аяни, които били упълномощени да представляват на съвещанието и своите подчинени, по-дребни аяни24.
Както забелязваме, не султан Махмуд II с необходим за такъв случай ферман, ами великият везир, при това не заповядвал, а „канел“ самозванците. Тук Милер уместно открива отношения на „равен спрямо равни (или ако приложим аналогията със Западна Европа — на „примус интер парес“)“25. С това обаче авторът самооборва предишните си тези, защото в опеката над кралската власт от страна на едрите, полунезависими феодали на Запад, с които Милер прави аналогия, едва ли можем да намерим белези на „прогресивност“, каквато той приписва на идеологията на „русенските приятели“.
Ако запазим всички пропорции и при известна доза хумор, можем да направим такава аналогия: „съюзният договор“ от 1808 г. напомнял в общи черти „Магна харта либертатум“, също резултат от „договора“ между кралската власт в Англия и събранието на феодалите през 1215 г. Договорът гарантирал контрола на едрите феодали над монарха, необходимостта от тяхното съгласие с действията на централната власт. Несъответното до абсурд положение в тази аналогия е там, че „съюзният договор“ бил подписан в Цариград през 1802 г. — шестстотин години след Магна харта! Тогава, когато победоносната буржоазия управлявала част от Стария свят, в Османската империя феодализмът тепърва воювал за политически позиции. Както и да преувеличаваме тежестта на обстоятелството, че един от „русенските приятели“ — Манук бей — бил и банкер26, това не променя социалната характеристика на оная групировка, която свикала и извела до писан договор въпросното съвещание: то било аянско.
Съвещанието открил Мустафа Байрактар с реч, ярко патриотична27. Тя започвала със заявлението „ние сме по произход еничари“ и продължавала с повика въпреки това да бъдели внесени реформи във военната организация на империята. Накрая Байрактар оповестил, че дошлите в Истанбул „благородници, аяни и първенци“ ще сключат помежду си договор и забравяйки личните си вражди, ще заработят за заздравяване на държавата.
Значително по-съществен от речта на Байрактар е мимоходом засегнатият в историографията факт, че по време на съвещанието под стените на столицата били разположени около 200 000 аянски бойци28. Ще рече „местните войски“, т. е. бившите румелийски кърджалии, продължавали да обсаждат Истанбул и чрез застрашителното си присъствие да влияят върху изхода от съвещанието. Тази двусмислена ситуация наложила на „русенските приятели“ да отстъпят от предложението си за непосредствено реформиране на еничарския корпус, като се задоволили частично да възстановят низамите, скрити под традиционното название „обучени сеймени“29. С една дума, Байрактар не само не изнесъл на по-високо равнище реформите на Селим III, но и отстъпил още една крачка назад по отношение на злополучния си предшественик.
Съвещанието било закрито, след като присъстващите подписали „съюзния договор“. Характерен е още преамбюлът на този кардинален документ: „Най-голямото нещастие, което причинява разрухата на Османската империя, е липсата на необходимото единство между големците. Съюзният договор трябва да подобри това положение. Освен подписалите този документ, всички благородници на държавата трябва да участват в него (договора, б. а.).“ По-нататък участниците в съвещанието се задължавали да обединят силите си и в пълно съгласие да бранят султана от възможен натиск на неговите везири, на духовенството или на други сановници. Ако някой от тях би се опитал да упражни такъв натиск, щял да бъде сразен от общите аянски сили. Аяните се обвързвали с клетва към Байрактар като към „абсолютен пълномощник“. Но ако той нарушел някоя точка на „съюзния договор“, участниците в договора трябвало обединено да го отстранят. Документът уреждал в общи черти взаимоотношенията между „благородниците, аяните и деребеите, от една страна, и правителството — от друга“, постановявайки граждански мир не само между антагонистичните досега начала на централизма и аянството, но и в самия лагер на аяните. „Провинциалните благородници“ взаимно си гарантирали лична сигурност, както и заетите от тях досега санове и служби. Извън подписалите договори аяни тази гаранция задължавала и техните потомци. Тя се разпростирала освен това и върху земевладението на договарящите се: всеки от тях се задължавал да не посяга върху земите на друг аян. Всеки от тях се задължавал да подпомогне аяна, обект на агресия от страна на някой евентуален нарушител на договора. Аяни и деребеи поемали задължението да предоставят войски на пълномощника за акция срещу всекиго, който не би се подчинил „на съюзния договор“. Ако в столицата избухнели безредици, аяните — без нарочна покана — били длъжни да се явят под стените ѝ, за да въдворят ред. Накрая участниците в съвещанието обещавали да не злоупотребяват с данъчните си права, да не извършват насилия над раята и изобщо да се въздържат от насилствени действия.
„Съюзният договор“ носел подписите на всички сановници, назначени от Байрактар, както и на присъстващите едри аяни30.
Цитираният документ едва ли се нуждае от тълкуване. Нека подчертаем само, че това бил апогеят в триумфа на децентрализацията. Откровените насилници и узурпатори сега вече изстъпвали като законна страна в едно двойно съглашение. Смазан, унизен, централизмът обещавал на всички провинциални узурпатори да не оспорва в бъдеще нито заграбените ог тях крупни частни владения, нито придобитите звания, нито насилствено заетата власт над обширни области. „Съюзният договор“ означавал узаконяване на реалното положение в Румелия, без султанът да посмее да постави въпроса, че туй положение било във въпиющ разрез с действащите закони на османската държава, без дори да намеква, че властта на „благородници, аяни и деребеи“ няма никакви легитимни основания.
Типични са още два момента от сочения документ:
Първо: аяните предвиждали потомствено предаване на своята политическа власт по места. Те го гарантирали категорично.
Второ: аяните указвали като „незаконно“ всяко действие, което би дошло да оспори тяхната власт. Те се заканвали да обсадят столицата и да принудят централизма към покорство, ако той предприемел акция, неизгодна за аянлъка.
Следователно: зад „съюзния договор“ стоели сили, които всеки миг можели да пристъпят към реална санкция в защита на интересите си. Въпреки всички верноподанни изявления напълно ясно е, че през септември 1808 г. султанът бил поставен под пряката опека на аяните.
Създала се наистина „оригинална федерация“ в управлението на османската държава, но нека подчертаем: тя не била триумф на принципите на „русенските приятели“, както смята А. Ф. Милер31. Към нея спонтанно, движени от органичните си интереси, макар и без да я заявят като програма, се стремели аяните още от средата на XVIII в. Този техен стремеж подхранил размириците; техен боен резерв било кърджалийството. През 1808 г. аянлъкът постигнал върховната си цел. За него кърджалийството било вече нежелано, че и вредно. На аяните сега бил необходим „граждански мир“, в който — гарантирани от „съюзния договор“ — да консумират плодовете от своята дълга борба.
КРАЯТ НА МУСТАФА БАЙРАКТАР И НА АЯНСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ (1808)
Наглед неубедително е да бъде поставен въпросът за края на една структура точно в момента на нейното завършено изграждане — момента на узаконяването ѝ. Този факт ще ни се стори по-малко неубедителен, ако вземем предвид същността на въпросната структура. Аянството по принцип било самовластие, опряно на реална икономическа и бойна мощ по места. Центробежно в най-дълбоката си органика, то нямало как да бъде центрирано във федерация. Всички обещания на аяните „да се обединят“ било в защита на застрашената от русите държавна територия, било за да пазят монарха от столичните низини, било за да накажат някой нарушител на „съюзния договор“ — тези обещания не можели да не бъдат пуста дума. Какво единство би съществувало в интересите между Байрактар и Йълъкоглу например? Между Бушатли и Тепеделенли? Между Таяр и Караосманоглу? Това били съперничества, окървавени в десетилетна война, непримирими и неизгладими.
Кое можело да накара едрите анадолски аяни да се лишат от защитата на собствените си дружини, за да опазели далечната дунавска граница на империята? Кое руско напредване би стреснало Тепеделенли, който водел самостоятелна външна политика, зависеща от изменението на силите в Средиземноморието? Всичко това били интереси неединни, които никакви харти не можели да уеднаквят. Байрактар като диктатор не бил в състояние да мобилизира аянските войски за борба срещу външен враг. В най-добър случай той трябвало да разчита на съдействието на ония аяни, чиито владения били пряко заплашени от руското напредване: аяна на Русе, аяна на Видин, аяна на Силистра или на Шумен.
Не по-оптимистична перспектива имали ония пожелания от „съюзния договор“, които задължавали самозванците да бранят централната власт от бунтове в столицата. За Али Тепеделенли не било от значение кой султан ще воюва. Не били заинтересовани от властта на конкретен султан и анадолските деребеи. Всеки от големите самозванци вече имал своего рода „държава“ и интересът му диктувал да я брани на всяка цена и с всички средства срещу всякакви посегателства. Тъй че в крайна сметка „джентълменското споразумение“ между тези, изплували в хода на свиреп естествен подбор, насилници нямало реално съдържание. Ако нещо закратко обединило аяните през септември 1808 г., това било необходимостта да изстъпят като законна равноправна страна във вече дългия конфликт с централизма. Щом договорът бил подписан, всеки аян се прибрал в областта си, предоставяйки Байрактар на съдбата му.
Първи изтеглил своите арнаути Али Тепеделенли. Последвали примера му Чапаноглу и Караосманоглу. Байрактар се опитал да задържи поне бойците на Исмаил Сирозли, дори стигнал до ръкопашна схватка с аяна им, но напразно — румелийските кърджалии настоявали да се приберат за зимуване по родните си места32, такава била кърджалийската практика. Самият Мустафа Байрактар — макар да съзнавал, че отливът на румелийците от столицата ще бъде гибелен за властта му — бил принуден да отпрати собствените си еялетлии към Русе, тъй като тамошните му владения се оказали застрашени от един набег на видинския Идрис Молла33. Йълъкоглу, бившият силистренски аян, прогонен от Байрактар, се възползвал също от отсъствието му и начело на 3000 кърджалии нападнал Стара Загора, криейки намерението си да оглави силите на онези румелийски аяни, които били недоволни от Байрактар34.
С една дума, аянските войски под столицата, които по време на съвещанието между аяните в края на септември възлизали на 200 000 души, едва в началото на ноември спаднали до 7000—800035. Отливът от Байрактар — също както три години по-рано отливът от Пазвантоглу — предрешил края и на този поставеник на размирието.
Мустафа Байрактар не чакал дълго развръзката. На 15 ноември 1808 той станал жертва на т. нар. „Втора константинополска революция“, която не била нищо освен пореден еничарски метеж, подкрепен от изгладнелия и фанатизиран столичен плебс36.
Впрочем „съюзният договор“, който нито за един ден не влязъл в действие, бил и формално унищожен със смъртта на Байрактар. Недвусмислено е, че този документ всъщност бил диктат на едната от „договорящите“ страни: аянството. Това личи от подписите към договора, всред които не откриваме името на втората страна: Махмуд II37. А именно Махмуд II, който си поставил за цел „да централизира вътрешната власт“, щял формално да ликвидира аянлъка, макар че тази институция фактически още дълго запазила влиянието си по места — това било известното „деребейство“38.
Но отменянето на аянлъка било процес, а не акт. То не дошло просто със смъртта на Байрактар и със суспендиране на „съюзния договор“. Трябва да изтъкнем, че в борбата на Махмуд II срещу самовластниците из имперските провинции му помагали редица обстоятелства, външни по отношение на конфликта „централизъм — децентрализация“.
Растящата мощ на Русия и устремният ѝ натиск на юг създавали опасност, която трябвало да приглуши противоречията всред османската господстваща класа. Друг фактор, действащ в същото направление, били напиращите национални революции на поробените народи. За османската върхушка — провинциална или столична — ставало безмилостно ясно, че като цяло ѝ предстои битка на живот и смърт с робите ѝ. Това били едрите, конкретно исторически причини, които отслабили антагонизма между аянлъка и централната власт. Аянлъкът започнал да се изживява в своята органична същност, а не в резултат от някакви особени мерки срещу него.
Обединена от своите потиснически интереси и за да се оздрави за предстоящия отпор срещу националнореволюционните движения, господстващата класа намерила разнообразни пътища към консолидация, която се изразила в двустранни отстъпки. Така през управлението на Махмуд II най-сетне била създадена наборна войска — вече без съпротива от страна на провинциалните „благородници, аяни и деребейове“. Това била отстъпката, която те направили на централизма. Но и той трябвало да им отстъпи. В какво?
Частното феодално земевладение, което до размириците представлявало извънзаконна форма, покривана чрез институциите мукатаа, маликяне и др., постепенно—и особено след формалното премахване на спахилъка през 1834 г.—се наложило като основна земевладелска институция, която вече не била чисто феодална. Управленческият израз на зараждащите се нови икономически отношения по места било деребейството, чорбаджийството, с други думи — влиянието върху обществените дела, основано на частното богатство. Това били придобивки на провинциалната върхушка, чийто корен покълнал през размириците.
Махмуд II, през чието управление деребейството като провинциално явление получило широк простор, останал жестоко последователен в борбата си срещу крупните представители на „системата аянлък — деребейлък“. Един деребей от Рупчос, Тъмръш, Герлово или Добруджа можел да богатее и вилнее за сметка на раята, но не представлявал никаква опасност за централната власт. Затуй пък едрите аяни, чиято сила заплашвала да доведе до отцепничества, трябвало да бъдат унищожени на всяка цена.
„На всяка цена“ обикновено означава — чрез убийство. На историческата наука изглежда неправдоподобно и дори невъзможно една институция да бъде изкоренена чрез отрова и нож. Но нека вземем най-близка аналогия — ликвидацията на друга османска институция, застъпена от хилядократно по-многобройни хора: еничарството. Неговата опозиция, която предизвикала убийството на Селим III и на Мусгафа Байрактар, била сломена също чрез масово клане през 1826 г.39 Следователно, щом с физическото унищожение на хиляди души могла да бъде премахната една основна и вековна институция, какво оставало за аянлъка, представляван след 1808 г. от шепа хора? При това Махмуд II воювал само срещу едрите аяни, а размирието, като довело до уедряване на аяиската власт, намалило и абсолютния брой на аяните. Ето как протекло в конкретен вид ликвидирането на тежките аяни:
Въпреки успехите си в бойните действия след края на примирието (март 1809 г.) Русия побързала да приключи войната с Турция. Впрочем обстоятелствата облагоприятствали Махмуд II, който изчаквал края на войната, за да се справи с вътрешните си врагове. Един от първите паши-аяни, които Портата изкоренила от владенията им, бил Идрис Молла — приемникът на Пазвантоглу. Отчитайки, че неговата самостоятелност е стратегически опасна, Портата насочила през 1813 г. срещу него правителствени сили40. Останал с малочислена войска, изтощен от съперничеството си с русенския аян, Идрис Молла склонил да напусне укрепеното гнездо на Пазвантоглу и да се пресели някъде около столицата при условие да му бъдел запазен животът41. Понеже по-дребните аяни от Северозападна България били се поставили под егидата на Идрис Молла42, след като той се махнал от крепостта си, подвластните нему аяни останали без покровителство и също трябвало да се помирят с централната власт.
В подкрепа на тезата, че Махмуд II се стремял да възстанови цялостта на политическата власт в империята, а не засягал материалните интереси на провинциалните насилници, натрупали състояние през размирието, нека споменем един документ, който уреждал правата на откупчик на маликянета в Берковско и Врачанско. Откупчикът се позовал на факта, че бил „потомствен“, тъй като неговият баща бил наел тези маликянета от Пазвантоглу43. Тоест Портата приемала за законни сделките, в които като страна бил участвал най-големият ѝ враг в Румелия и от които не била прибрала печалба. Това тя вършела несъмнено, за да не предизвиква недоволството на облагодетелстваните от размириците провинциални лихвари или земевладелци.
Мерките на централната власт по умиротворяване на Румелия сега следвали две насоки. Едната — по отношение на разбогателите чрез размирието провинциални елементи. Другата — по отношение на производителното население. Както Селлм III бил си дал сметка за решаващата роля на мирния производител при анархията в Румелия, така и Махмуд II се стремял да върне раздвиженото население отново към уседналост и производителен труд — т. е. да го превие към мирновременна експлоатация. През 1819 г. излязъл ферман, с който се освобождавали от изплащане на всички данъци в течение на три години онези „рая и население“ (християни и мюсюлмани) от Видинско, които били се пръснали по време на размириците, а биха се завърнали „по местата си“44.
Чрез описаните мерки Видинско отново се прибрало под сянката на падишаха, за да бъде разтърсено от бурни антифеодални и освободителни движения само след две десетилетия.
Успоредно с акцията срещу Видин през 1813 г. Портата насочила удар и против хасковския аян Емин ага — един от средно големите, но трайно размирни самозванци из Тракия. С него трябвало да се разправят обединените сили на Сирозли Исмаил (отново аянин срещу аянин!) и на аяна на Одрин Дагневиреноглу. Боевете командвал великият везир. След няколкодневно сражение „столицата“ на закоравелия размирник била превзета, а той при опита да избегне участта си наскоро бил заловен и обезглавен45.
Все през същата година известният Йълъкоглу, прогонен из Силистра от Байрактар, потърсил убежище в Русия, но се завърнал пак в Румелия през 1808 г., за да върлува начело на 3000 кърджалии из Тракия — този знаменит размирник бил обкръжен някъде из Добруджа и убит46.
Видяхме, че Махмуд II се облегнал на Сирозли Исмаил, за да ликвидира Емин ага. По съвпадение самият Сирозли (чиито владения били фактически независими още от 1779 г.; който многократно давал помощ на Селим III, а след това се оказвал в лагера на съюзените, срещу „низам-и джедид“ румелийски аяни; който през 1808 г. на съвещанието на едрите аяни единствен открито издигнал глас в защита на еничарството, а след това отвел еялетлиите си от Цариград, за да лиши Байрактар от съдействие) — този силен и ловък самозванец, случайно умрял също през 1813 г. Не можем да повярваме на такава случайност, още повече, че тя била синхронна с изселването на другия султанов съюзник в боевете срещу Емин ага — одринския аян Дагневиреноглу47.
Впрочем уедряването на аянлъците из Румелия имало това предимство за Портата, че ѝ предоставяло да избие наистина шепа узурпатори. Тук-там откриваме данни и за някои по-дребни аяни след сочената година. Нишкият аян Гаргалията бил убит през 1813 г. „от сърбето“48. Може би наистина тук въстаниците да са свършили работата на султановите джелати, макар съвпадението по дата — все фаталната за аяните 1813 г., — да навява съмнения върху причините за тази смърт. По-късно — вече през 1816 г. — старозагорският аян бил заточен в Никополската крепост, а ямболският — на Бузджа ада49.
Офанзивата, която централната власт предприела през 1814— 1818 г. срещу анадолските паши-отцепници Караосмановци и Чапановци, и епизодите на тази борба не засягат изследването. Във всеки случай нека споменем, че и аянлъкът в Анадола бил премахнат или чрез убийствата на някои негови представители, или чрез изселването им от техните владения50. На Махмуд II оставало да се справи с двамата независими паши на Югозапад от Румелия — Мустафа Шкодренски и Али Янински. Притиснат от север от съперника си, а от изток — от войските на великия везир Дервиш паша през юли 1820 г., Али Тепеделенли отчаяно се отбранявал — изоставен от свои и чужди — до февруари 1822 г., когато бил коварно убит51. От всички паши-отцепници на Балканите засега оцелял само Мустафа Бушатли в замяна на помощта, която оказал на султана срещу янинския паша, а скоро и срещу Гръцкото въстание.
И така, ако се придържаме в рамките на Румелия, трябва да посочим годината 1813 като преломна за ликвидиране на аянлъка. Разбира се, отделни аяни, предимно дребни, оставали из градове и кази на Румелия и след тази дата, но вече не те придавали облика на структурата на местната власт. А в рамката на Балканите, като вземем предвид покоряването на Янинския и Шкодренския независими пашалъци (тоест през 1822 и през 1831 г.52), последните схватки между централизма и децентрализацията отзвучали значително по-късно.
Исторически изводимо, аянлъкът окончателно изчезнал именно при военните и административните реформи в Турция. Рожба иа късния османски феодализъм, той поставил отпечатъка си върху цялостния вътрешен живот на империята през един всъщност столетен период.
ПОСЛЕДНИ ПРОЯВИ НА КЪРДЖАЛИЙСТВОТО
Тясно свързано с институцията на аянлъка, кърджалийството взело да заглъхва като самостоен компонент на анархията, щом аяните достатъчно укрепнали, а техните интереси влезли в разрез с методите на кърджалийските главатари. Оттам нататък (това отнесохме към периода до 1807 г.) пред кърджалийството лежали два пътя: или човешкият му контингент да се включи в платените аянски дружини, или да попадне под ударите на тия дружини. Явно било, че аянлъкът, след като спечелил битката за разделяне на политическата власт над Румелия, не ще търпи повече подвижното размирие.
Друга основна причина за края на кърджалийството (която нарочно подминахме дотук, тъй като ще бъде разгледана в заключението) била нарастващата и все по-успешна самоотбрана на мирното население срещу кърджалийските безчинства.
Впрочем из Северна България кърджалийството взело да стихва още след 1802 г., когато между Пазвантоглу и Тръстениклиоглу се установила „демаркационна линия“. От едната ѝ страна кърджалиите се превърнали във войска на видинския отцепник, а от другата — на русенския. В тези „войски“ съществувала дисциплина и единоначалие53, тоест никакво кърджалийство.
Тъй като южно от Балкана до 1806 г. не се закрепили достатъчно могъщи аяни, там кърджалийството — видяхме — не само запазило своя размах, но и точно от 1802 до 1806 г. осъществило най-едрите си акции, изразени в обединени походи срещу Източна Тракия. Аянският съюз обаче също единно се опрял против тия акции. Това означавало, че и из Тракия кърджалиите трябва да преминат към аянските дружини. Особено допринесли за ускоряване на този процес мерките на Мустафа Байрактар: събирането на еялетлиите от цяла Румелия за поход срещу столицата, задържането им под цариградските стени. Неслучайно всички съвременници, говорейки за събитията от 1808 г., наричат еялетлиите кърджалии — те действително били такива.
Използвани като аянски дружини през втората фаза на Руско-турската война (1809—1812), кърджалиите били откъснати от своето привично поле за вилнежи — от Тракия. Затова почти не разполагаме със сведения от 1809—1812 г. за кърджалийски насилия южно от Балкана. Веднъж затихнали тук, размириците не се подновили и след края на войната, още повече, че веднага подир Букурещкия мир централната власт престъпила към поединично ликвидиране на едрите аяни из Румелия. През този период впрочем наблюдаваме, че доколкото в Тракия били налице кърджалийски действия, те представлявали отделни, слаби отгласи от вече изживян процес. Като например:
Бившият силистренски аян Йълъкоглу, преди да се изтегли в Добруджа, вилнеел из Старозагорско през 1808 г.54 и из Бургаско —през 1810 г. Там той имал за съюзник дългогодишния размирник, аяна на Айтос Одаджиоглу Сейфулла, а също и главатарите Гяур Хасан, братята Караогулларъ и др. „разбойници и бунтовници“. Впрочем до 1810 г. централната власт все още нямала свои органи в Бургаско55.
През 1816 г., когато аянът на Стара Загора бил заточен в Никополската крепост, неговите чифлици и конакът му били нападнати от Чауш Ушлу Мехмед и Чичек Дели Исмаил, които, подпомогнати от Хаджи Фариз, разорявали и Старозагорско56. През същата година бившият аян на Ямбол — Хаджи Ахмед ага — върлувал из Одринско в съюз с кърджалиите там57.
Както виждаме, споменатите акции все още напълно принадлежали към кърджалийството. Затуй пък една друга късна кърджалийска проява носела странни черти — навярно загдето разглежданото явление отмирало и типологията му се деформирала.
Редица документи от края на 1810 и началото на 1811 г. свидетелстват, че в Пловдивско бил се установил и закрепил бунтовникът Кара Мустафа, известен в историографията като Филибели Кара Мустафа58 и като един от най-видните
кърджалийски главатари. Голяма част от своята кариера той направил в качеството си на бюлюкбашия при Пазвантоглу. Така на 13 декември 1800 г. Кара Мустафа с 3500 кърджалии и 20 оръдия преминал Дунава и нахлул в Олтения, превзел Крайова и я опожарил59. През пролетта на 1801 г. той се изтеглил към Видин, а Селим III трябвало да обезщети влашкия княз за опустошителния набег на кърджалиите му със 100 000 гроша60.
След като Пазвантоглу намалил броя на бойците си, Кара Мустафа отделил своята дружина и я извел към Тракия — все още подходяща почва за кърджалийски золум. Как е изглеждало в началото си „закрепването" на Кара Мустафа из Пловдивско, остава неизвестно. Към края на 1810 г. обаче той не отскоро ще да владеел района, тъй като тогава султановият емисар съобщил, че вече бил получил в Пловдив фермана да залови и обезглави бунтовника61. По това време Кара Мустафа се изтеглил в Казанлъшко. Скоро след това обаче той пак се върнал в Пловдивско. От София била отправена значителна военна сила срещу него62. Нейната роля била пасивна — тя цели 7 месеца държала размирника „обсаден в Пловдивско". В замяна на това властта взела срещу Кара Мустафа, дружината му и нейните местни ятаци мерки, които много напомнят репресиите срещу партизани и партизански сподвижници през най-ново време: на турци и българи било забранено да напускат селищата си и да засяват земята си, за да не бъдели улеснени кърджалиите в снабдяването им с храни. Ахмед паша, който пристигнал в Пловдив да организира борбата против Кара Мустафа, разгласил, че ще бъде разстрелван всеки местен жител, забелязан да преминава Марица. Вследствие на тази буквална блокада, която траяла през пролетта и лятото на 1811 г., орната земя в Пловдивско съвсем запустяла, настъпили глад и голяма скъпотия. Въпреки всички извънредни мерки Кара Мустафа останал неуязвим63.
Той очевидно се задържал в Пловдивско и поне през част от 1812 г., тъй като, когато през есента на тази година държавните бирници изисквали данък, населението твърдяло, че вече издължило данъците си на Рустем Салих ага — „човек на Кара Мустафа“, — което доказвало и чрез документи с печата му64.
Не разполагаме с данни, кога и дали изобщо Кара Мустафа бил ликвидиран, или пък се е укрил. Спряхме се подробно върху тази, последна известна нам кърджалийска проява в Пловдивско най-вече заради нейната значимост. Тук явно се разиграли събития, нетипични за залеза на анархията, ами — крупен рецидив от „кърджалийско време“. Тук един главатар с дълбок боен опит овладял територия. Нота бене: той я владеел не като аян, ами като главатар. Обстоятелството, че властта се решила на противомярка, която вредяла на производството в този важен за нея район — наложила пълна блокада, — ни навежда на мисълта, че Кара Мустафа имал поддръжници всред местното население. Туй допускане се потвърждава и от друг факт: Кара Мустафа издавал документи за издължен данък — следователно негов метод на снабдяване и обогатяване не бил пладнешкият , ами редовният грабеж.
Впрочем в този изолиран акт на късното кърджалийство наблюдаваме двойна специфичност: промяна в методите на кърджалийството и промяна в методите на властта. И едната, и другата страна в конфликта обаче използвали мирното население. Кара Мустафа — като се опитвал да го спечели чрез някакъв „ред“, а Портата — като го подлагала на глад, за да го насъска срещу размирника.
Такива са оскъдните известия за кърджалийските прояви през последния етап от размириците в Румелия. Тяхната оскъдица едва ли трябва да отдадем на случайността. Почти трийсетлетното размирие наистина угасвало.
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В разрез със съществуващата практика тук не ще бъдат повторени изводите от направения анализ—те се съдържат в края на всяка глава и подглава и тяхната рекапитулация би била излишна. По-оправдано и дори необходимо е в тази последна част изследването да се спре на въпросите, които умишлено остави на страна досега: какви били мястото и ролята на българите в анархията, последиците за тях от многолетното размирие, оценката за него, дадена от анонимни или знайни летописци, а също и от нашите ранни политически автори—синове или внуци на българите, преживели пъкъла на анархията.
Каза се — пъкълът. Дотук съобразно методите на научното изследване бяха търсени корените, бе очертано развитието и уточнени конкретните прояви на сбора от процеси и явления, които по същността си не принадлежат към историята на България. За изучаването им бяха използвани предимно чужди източници — османски, западноевропейски, руски. Извън обсега на вниманието на турската власт или на чужденеца-наблюдател почти винаги са оставали въпросите, които пряко засягат българската история. Тези въпроси можем да осветлим чрез извънредно оскъдните, често неточни, недатирани, но понякога и удивителни по проницателност български свидетелства.
Нека бъде простено, че в последната си част изследването ще напусне строго научния тон. Явленията, които бяха анализирани, наистина са част от една натрапена нам обществена система, гнил плод от нейното разложение. Но ние имаме право да погледнем към „кърджалийско време“ не само от позициите на османистиката, но и от своя, българска позиция. Това са и направили редица наши автори, като започнем от Софроний или Г. С. Раковски и завършим със съвременните ни историци. Ако по-горе бе разгледан обективно-исторически един процес като дял от османската история, то стана не за да внесем сензационен поврат в оценката на кърджалийството, а за да разкрием вътрешното съдържание, типология, структура и развой на изучавания процес.
Безчинства, насилие, опожаряване, грабеж, нападение, обсада, превземане — такива са съществителните, с които чуждите източници, а оттам и авторските съчинения окачествяват дейността на кърджалиите или на правителствените наказателни походи из земята ни. Но зад всички тия квалификации е стояла с целия си огнен и кървав ужас една трийсетгодишна българска реалност. Нея можем да възстановим само по домашни свидетелства. Лаконични — какъвто е изразът на всяко голямо страдание, — те трябва да бъдат приведени в целостта си; никакъв техен преразказ не ще ни създаде достатъчно съответна картина на онова черно време.
,,...И тогава турците много зло причиниха на христиените и напразно за нищо убивали человеци и убивали, и насилвали, и коне взимали, и церкви разсипвали и неизказани злини причинили... В тия времена восташа разбойници много, които се назоваха дахалии и кърджалии, изгориха села много и дойдоха на село Трявна февр. 20.1798 в неделю месопустную и уловиха много человеци и обраха и изгориха селото и се уплашиха букурещките българи и терговци и прочии вси. Тогава са случи и наш отец дойде в Букурещ и видя смущението и убоя са и стори да на доведе за Трявна. 1802: защо тогизи обладаваше Терново Рушчуклийския ага Трестеникли-оглу. Смаил ага, който беше страшен всем противники...“ — така свидетелства летописецът поп Йовчо от Трявна1. От същото село произхождат и някои отделни приписки: „Да се знае когату бастисаха даалиите Трявна, сине 1787, м-ц иуниа, ден 27“. „В лято от Христа 1797 февруариа. Дойдоха харсазити, изгуриха село Трявна и много хора избиха, церквата гуриха, па пак минаха натам.“2
От Елена произхождат следните летописни бележки:
„1798. Убиха Хаджи Миха.
1799. Убиха бакал Миха и Осман Келеша.
1790. Убиха чорбаджи Стояна отоври ид в ниделя и убиха капуджи башия и стана войвода Емин ефенди в Самоков и даржа 3 години.
1793. Стана войвода Кара Хасеки и много хайдути наби на кольон. И даржа Тарново 3 години.
1796. Стана войвода Мехмед ефенди Стамболлу и стори сюргюн вл[адика]та Матея.
1797. И тази година дуде Кьопрюлююлу сас пазвантски аскер и влези в Тарново и станаха трима войводи уртаци — Кьопрюлююлу Ибрахимаа и Хаджи паша и Хаджи Ибрахим.
1798. Юсеин паша уби Кьопрюлююлу на Караманув и стана Турнаа ага уртак.
1799. Сториха иленците давия сасъ куванлачаните и утарваха Съба Добрюва сас султана и сас Индже войвода.
1800. Дуде Мемишъ войв от Видин и седе в Тернуву 3 мсци и в тази година дуде Трастениклиата Смаил ага. Та зе Тарнуву сас бой и попади Мемишъ войвода. И стана той войвода и платиха хората пу два хара[ча] и овцете платиха два пъти.
1800. И тази година дудоха даалийците сасъ султана (Гирай) въ Елена на гиргьовден и изгорихъ черкувата с[ве]тому Николаю.
1800. И тази година даде изинъ (разрешение, б. а.) Смаильаа да направиха долната църкова с[ве]таа Б[огороди]ца.
1804. И в тази година бастиса Мустафа паш Токатчиклията в Тозлука кату бягаше.“3
На пръсти се броят българските селища, които имат летопис за смутното време. Кърджалийските нападения обикновено са отразявани в късни приписки:
„1795 година обраха кърджалиите колата сливенски. Вечна им мука било!“4
„В лято 1799 куга царуваше султан Селим, та пущаше вълхви по Урумели, та горяха градове и села и стана тогива пленство на Калофиръ месец декемвриа 22 ден. Такава неволя напада на християни, та ги на огънъ изгориха и други маки кой да изкаже?“5
„Приписа аз много грешни поп Ник[о]ла да се знае коя година додоше крежалие млого зулум учинише во лето господне 1796.“6
„Да се знае куту зеха на Трестениковлу Юмера главата му на Пашову кунак, Исух паша му взе главата.“7
„Да се знае, чи са караха аенете Буруисузу Ахметъ ага сас Челеби агаватотъ сина Мехмедъ ага за аенлаку, чи са биха идинъ другии у Руси у касабата и неделе, чи избиха с хора, чи имаши а Исмаил и Алия хайдукъ, чи утуди ут кадуту Челеби аговатукъ сина, чи утиди да бии Бурунсузувите хора, пак тие гу на(д)виха чи гу запреха у джамията чи загинаха ватре чи изгореха Д хора ватре пак Исмаили пак искочи чи побягна.“8
„1798 ме[се]цъ иунуарие д[е]нъ Е1. Да са знай кату щеши да флези Пазвантоглу у Руси чи ни мужа.“9
„Да се знае кога дойде Кара Фейзи у Брезник да е ага, та изьеде сво заире (житни храни, б. а.) по свето, теше да помре свет за леб. Та изсече све корие и що имаше дърво по вилаета и по сва софийска каза и по знеполска каза. По сва села он е зулум направил и не остави ни мома, ни невеста необезчестена.“10
„В лето 1813 убиха сръбету Гаргалията на Ниш с топ у ногата. И умре август 15. Беше голем злодеец и блудник и много жени ускверни но постиже его в скоре казн Божия. Погибе с шумом лето 1813 м[есе]ца июлиа 25.“11
„В лето 1832 додоха ора от Пирот та ни казаха чи кърджалието бастисало София на Връбница и обрале дикене и кащи, ала скоро си отишле.“12
Освен летописи или приписки от кърджалийските години по още неизстиналите следи на онова жестоко време са преминали наши доосвобожденски или ранноследоосвобожденски автори, за да отпечатат народния спомен за кърджалийството. Техните публикации носят белега на още живия ужас у народа ни от преживяното огромно разорение.
Хр. Пуляков подробно описва страданията на копривщенци след 1793 г.: „... Три опустошения и изгори претерпело от кърджалии селото ни, докле конечно запустело без жители и бухалити бухали доволно время на развалините му... Около лето 1810 Копривщица ся е съставлявала от няколко колиби, разпръснати по изгорити. Никой от жителите ѝ не смеял да си съгради добра къща или да купи място (мюлк): всякой треперел от страх, ча щат дойдат пак кърджалии да го горят и мъчат...“13
Т. Васильов установява, че през 1801 г. Тетевен бил изгорен до основи от кърджалиите, които избили половината село. Друга голяма част избягали към Букурещ14.
Вече с научна критичност преди 1899 г. К. Иречек в своите „Пътувания из България“ добросъвестно записва всички спомени за разорението на нашите селища. Спомени, все още неизтрити от забравата, те трогвали дълбоко дори чужденеца: „Чух и разни работи за кърджалиите, които тъй много се втълпили в паметта на хората...“15
Иречек е записал устното предание за нападението над София от сина на Кара Фейзи — Али бей, през 1832 г.16; за опожаряването на Габрово от разюзданите пълчища на Капудан-паша Хюсеин през 1798 г.17; за разорението на Арбанаси от същите пълчища18; за изгарянето на Лясковец и Горна Оряховица от кърджалиите19; за двукратното опожаряване на Калофер през 1799 г. (от дружината на Индже войвода) и през 1804 г.20 Въз основа на изчезнал отпосле местен летопис К. Иречек говори за изгарянето на Станимака и околните села, както и на манастирите по тия места21. Перущенци му разказвали как било опожарено тяхното село от дружините на Синап и Исаоглу22. Из Трънско К. Иречек се натъкнал на приписки за страданията на този край под властта на Кара Фейзи и Али бей23. В Кюстендилското село Кадин мост хората сочели старото място на селището, изгорено от кърджалиите24. Рилският манастир бил опленяван три пъти през XVIII в.25 Жеравненци разправили на Иречек за унищожаването на богатото им село от кърджалиите26. И прочие, и прочие.
За да не утежняваме вече и без туй предългия списък от сведения за плен, пожар и грабеж на българските селища, нека само споменем, че местни предания за пълно или частично разорение от страна на кърджалиите са били записани из почти целите Родопи27, Странджа28, Плевен29, Севлиево30, Разград31, Нови пазар32, Враца33, Калофер34, Добрич35, Сливен36, Пазарджик37 и др.
С приблизителност можем да установим, че нямаме местни предания за пълното или частично разорение на някое селище из България само тогаз, когато нямаме и краеведческо проучване за това селище. А що се отнася до ония наши градове и села, за които такива предания не са били записани, точни данни за тяхното пък разорение през кърджалийско време вече ни предоставиха османските източници.
Изброяването, което бе извършено, не е просто изброяване. То иде да докаже защо „разни работи за кърджалиите тъй много са се втълпили в паметта на хората“, защо отпреди близо два века, та до днес проблемът за кърджалийството не може да бъде разглеждан с необходимата научна хладина, да бъде осветлен съобразно конкретно историческите условия на късната османска действителност — този въпрос винаги е бил зареден с емоции, които избухват в дискусия.
Тези емоции са съвсем обясними, ако извършим обикновен сбор от разпилените документални и записани устни свидетелства. Именно сборът им ще ни убеди, че през „кърджалийско време“ българската земя е претърпяла своето най-трайно и основно разорение от турското завладяване насам. Подробното изложение на събитията, текли около трийсет години надлъж и нашир през България, изобилните данни за човешкия контингент, включен в анархията или против нея — цялата тази гъстота от факти не може да бъде оспорена, подмината, омаловажена: България претърпяла една трейсетгодишна война, в която фронтът бил навсякъде, когато всеки мирно проживян човешки ден бил скъп подарък.
Впрочем изследвайки или описвайки положението на народа ни под османска власт, нека помним, че в нашата история съществувало трийсетлетие, което по своята жестокост и ужаси надхвърлило останалите. Потушаването на никое въстание през подробския период на миналото ни не би могло да се сравни със сетнините от кърджалийското време —въстанията били повече или по-малко локални. Ограничено по място и по време било насилието, с което чуждата власт ги смазвала. Последиците от никоя война — дори ако била водена на българска земя — не можели да бъдат повсеместни и трайни, колкото повсеместното и трайно размирие.
Или, както обобщава П. Хитов: „Тие капасъзи са палиле селата и градовете цели 12 години. Ни едно перо не е в състояния да опише ония злодейства, които са направиле кърджалиите по България! Сичкият Балкански полуостров е бил запален от единът край до другият; уцелели са само няколко градове и някои по-големи села: Пловдив, Ямбол, Карнобат, Айтос, Ески Захара, Габрово, Карлово, Калофер и пр.“38 Обобщението, което П. Хитов прави, би прозвучало с още по-голяма сила, ако прибавим, че анархията е траяла не 12, ами почти 30 години, а също и че всички градове, които той изброява като оцелели през „кърджалийско време“, всъщност поне по веднъж и най-вече многократно били засегнати от насилието.
Какви били конкретните изрази на разсипията на България през размириците? Тях може би е излишно да споменаваме, понеже именно те особено разточително са описани и от местните предания, и от популярната книжнина, и от художествената. Ако започнем с „Нещастна фамилия“39 на В. Друмев и завършим с „Родопски властелини“ на Н. Хайтов40, без да изброяваме произведенията, създадени в хронологичния отрязък между 1860—1974 г., българската литература гъмжи от кървави сцени на кърджалийския садизъм, рисувани в детайли.
Тук обаче е дума не за добре известните прояви на злодейство и разюздано насилие, с каквито изобилствала османската феодална действителност, та и историята на миналите общества поначало. Думата е, че по време на анархията тия прояви били извънредно чести, извънредно масови. Извън тях — също като историческа беда за народа ни — стои въпросът за голямото изселничество, резултат от трийсеттодишния хаос в Румелия.
Из изложението твърде често бе изтъквано, че жителите на определено селище „се разбягали“ — такива сведения обаче не ни указват най-същественото: дали това население просто уловило гората, дали се прехвърлило в някой по-голям център или пък изобщо напуснало Румелия, за да се спасява в чужбина. А изброените три изхода всъщност представляват три отделни въпроса, когато се стремим да формулираме последиците от „кърджалийското време“ за народа ни.
В голям брой от случаите „разбягване“ мирните хора просто опразвали селището си, като се установявали за кратко или за по-дълго на временни станове из горите или на временно жителство в близкия град. Така през 1793 г. селяните от Ловешко прибягали в града, който — именно поради рязко нарасналия брой на защитниците си, — издържал успешно двудневната битка с кърджалии и правителствена войска наведнъж41. Така след 1793 г. копривщенци „се разбягали“, селото им на три пъти било горено, а го възстановили едва през 1810 г.42 Така на 23 април 1800 г., предупредени, че към Елена се е насочила кърджалийска дружина, селяните избягали в Балкана43. След множество разорения Плевен бил изцяло напуснат от жителите си през 1810 г. Те започнали да се прибират едва подир сключването на Букурещкия мир от 1812 г.44
Впрочем в изброените случаи е ясно, че населението, доведено до крайно отчаяние през анархията, временно опразвало селищата си, които след размириците възстановяло. Имало обаче случаи със селища, окончателно запустели през „кърджалийско време“. В Плевенско такива били Ябланица, Марашки Тръстеник, Долна Митрополия (от която останали само 6—7 къщи), Долна Гривица и манастирът „Свети Георги“45.
Къде се дянали българите от силно намалелите или опустели през анархията села?
При описанието на кърджалийските действия неведнъж попаднахме на разпоредби, които призовавали селяните да се стекат в най-близкия град и да се бранят. Но едва ли раята чакала султанов ферман, за да се погрижи за спасението на челядта и стоката си. Още при първите взривове на анархията — случаят с „хасковските разбойници" през 1785 г. — видяхме, че някои заможни самоковски жители потърсили убежище в София46. При напускането на Копривщица жителите ѝ „ся разпръснали и преселили в Казанлък, Едрене, Димотика, Пловдив, Пазарджик, Златица...“47 Следователно вторият изход за попадналия под ударите на анархията мирен българин била вътрешната миграция. Освен документалните известия, и простата логика говори, че многолюдният градски център имал по-голяма перспектива да оцелее при нападение, отколкото откъснатото село с неколкостотин или дори няколко десетки жители. От тази логика последвало, че притокът на селяни към градовете (а точно селското население на Румелия било предимно българско) подсилили българския градски елемент. Неслучайно след стихването на анархията забелязваме един ярък процес: икономическото и духовното раздвижване всред българите в града. Това раздвижване имало количествени предпоставки, които не могат да бъдат обяснени чрез естествения прираст на българското градско население.
И така следва да подчертаем като първа обективно положителна последица от „кърджалийско време“ туй, че българският елемент в града се увеличил.
Третият изход за „разбягалите се“ българи представлявала емиграцията Влахия и по-малко Молдавия били най-близките задгранични предели, където изстрадалото население на България можело да намери убежище. И наистина домашните извори свидетелстват, че натам се насочили българи от Плевенско, Трявна, Копривщица и пр.49 Но и Влахия скоро се озовала под бича на размирието. Според летописа на поп Йовчо от Трявна през 1802 г., букурещките българи и търговци избягали от Влашко и потърсили по-голяма сигурност в Трявна50. Тук поне богатият българин имал зад гърба си Балкана и гъстите гори, докато из равна Влахия той се чувствал беззащитен.
След като дружините на Пазвантоглу взели редовно да плячкосват и пожарят отвъддунавските земи, емигрантската вълна от България се насочила към Русия. Това масово изселничество се осъществявало по два пътя: или през Дунава, Влашко и Молдавия, или направо през Черно море. Именно за периода 1801—1812 г. притокът на българи към Русия достигнал най-високата си точка51. В. Д. Конобеев привежда руски дипломатически документи за отчаяната стихийност на това изселничество:
Принуден да акостира през 1801 г. край западния бряг на Тракия, руски търговски кораб натоварил всички жители от едно село в Одринско. Те молели „да ги спасят от разбойниците..., които изгарят не само жилищата, но дори и самите тамошни жители“. (Това българите търпели от ежегодните по него време кърджалийски походи из Източна Тракия.) Въпросните изселници били упълномощени да направят постъпки от името на 360 села в Одринско пред правителството на Русия. Те изтъкнали, че „намирайки се в толкова тежко положение и като нямат никаква помощ от никого, избрали единственото средство ... да оставят своето отечество... и да прибягнат до покровителството на Русия“. Впрочем вече устроените бежанци молели да бъдат приети на руска земя и упълномощилите ги българи от всички одрински села. За да не усложнява отношенията си с Портата, руското правителство наредило ония българи „да не се викат и с тях да не се води никаква връзка и кореспонденция“. Но положението на българското население в Източна Тракия станало тъй неудържимо, че по всевъзможни неорганизирани начини бежанци все пак успявали да се доберат до Русия, където бивали приемани и настанявани на държавна земя52.
Всяка емиграция, особено масовата, трябва да бъде отнесена към историческите беди за един народ — от България се откъснали живи части, обезбългарявали се цели райони или поне рязко намалявал процентът на българско население там. Но в конкретно историческите условия от началото на XIX в. тази голяма емигрантска вълна към Дунавските княжества или към Русия изиграли и обективно положителна роля. Из средите на емигрантите израсли значителна част от дейците на нашето движение на културна самостойност, на националната ни революция. Най-масово из същите среди при първи повод били излъчвани бойците, които се връщали отсам Дунава в помощ на руските армии при войните им срещу Турция — като започнем с Българската земска войска и завършим с Българското опълчение. Нашата емиграция в Дунавските княжества и Русия създала международните връзки на поробения ни още народ, най-активно съдействала европейското обществено внимание да се насочи към зараждащия се български въпрос.
Нека подчертаем, че една от страните на емигрантството из България по време на анархията е изцяло обективно положителна: създали се значителни колонии от българи извън земята ни53, оживили се интензивно българо-руските и българо-румънските отношения, вече имало хиляди българи на свобода. За всичко това допринесли размириците — доведеното до безизходица битие на мирния българин.
Впрочем, когато по-горе се споменава, че „разбягването“ на българите през „кърджалийско време“ допускало три изхода, сега трябва да изведем, че поне два от тях се отразили и положително върху по-нататъшното историческо развитие на народа ни.
В началото на изложението бе отбелязано, че в общите съчинения по история на България разглежданият период фигурира само като „кърджалийски опустошения и самозащита на българите“54. Някак настрана остава въпросът за участието на българи в кърджалийството, както и в отцепничеството на Пазвантоглу. По-горе твърде често — когато анализирахме човешкия състав на даден конфликт — бе доказано наличието на многочислено местно българско население в него. Тук обаче е дума не за историческите факти, а за отношението на ранните български автори към тях.
Не е ясно откъде Г. С. Раковски взема прозвището „кабадаии“55, за да определи с него българите-кърджалии; нито в един османски или друг чужд източник то не фигурира. Когато говори за похода на Мустафа Байрактар в забележките си към „Горски пътник“, Раковски изтъква: „Угърдив своя власт в Русе, и като подчини себе сички други окръжни дере-бейове отстъпници, подигна ся и отиде в Цариград с разни войски от България, между коим са били и българи, кабадаи (к. а.) зовими...“ Затуй пък П. Р. Славейков посвещава своите „Исторически разкази от миналите времена“ нарочно на кабадаиите — българи, участвали в аянските размирици и кърджалийските дружини. Това им участие той обяснява така: „Трябва да изповядаме, че българите никога не са се лишавали от храброст и смелост, но всякога почти, а най-вече за времето, за което говорим, липсувала им е всяка инициатива за самостоятелно предприятие, нямали самоувереност в своите начинания, затова все гледали да наблегнат главата си на чужди плещи. Те били верни и предани на чуждите интереси, гинели за тях, като се считали уж по-сигурни в сполуката и по-малко отговорни в случай на несполука, но това не е освен в следствие на неразвитието им. От това настроение на българите се възползувало най-напред турското правителство. От него се възползували тоже и домогателите на аянските постове, от него се възползували най-подир и разбойническите шайки иа кърджалиите.“ Що се отнася до кабадаиите, според Славейков те били обединени в чисто български дружини, водени от Инджето, Кара Колю, Колю Байрактар и Кара Танас (последните служели на Кара Фейзи), а също и Ангел войвода (обвързан с Емин ага Хасковски). Като проследява жизнените пътища на тези кърджалийски главатари, Славейков установява, че „от 1820 г. не е имало вече българи-кабадаии в Турско“56.
Близо до тази оценка за участието на българите в кърджалийството дава и Л. Каравелов: „Ако Инджето и Кара Колю да биха имали ум, разум, патриотизъм и ясно съзнание и ако народът би бил малко по-събуден, и те биха направили това, което направи Кара Георги в Сърбия.“57
Тоест най-близките по време до разглеждания период наши политически автори единогласно свидетелстват, че българите са били не само пострадала страна в анархията, че не само отстоявали своите градове и села, но и сами били дейци в голямата размирица. При това обаче същите автори са единодушни и по въпроса, че през „кърджалийско време“ народът ни още не бил достатъчно самоосъзнат, за да се възползва от безвластието над земята си.
„В такова положение намиращият се тогава българин — обобщава Раковски — не е можел, сиромах, да помисли за свобода и въстание против султанската власт, ако и да е имал всичката сила в ръцете си и ако обстоятелствата да са му били най-благоволни и най-лесни.“58
Тук нека внесем една корекция, която ще аргументираме накрая: нито Раковски, нито Славейков, нито Каравелов в своите тези за изостаналостта на народа ни през размирието са имали предвид освободителните по същество опити от началото на своя век — дейността на Софроний Врачански, Ив. Замбин и Ат. Некович, а също и създаването на Българската земска войска. Тези опити едва по-късно са били извадени от забравата, били са документирани и проучени.
Един от централните въпроси — що се отнася до мястото и ролята на българите по време на анархията,— е този за самоотбраната на нашите селища. Въпрос, осветлен от множество местни предания, също обобщен от Раковски: „Най-голям отпор против кърджалиите са дали българите и кърджалийското разорение, може да се каже, е нанесено от българите.“59 Към това мнение се придържа и съвременната историография60.
Още Ф. Божур при своите пътувания през земята ни през 1794—1799 г. уж с цел да проучи стопанството на поробените Балкани, а всъщност със задача да разузнае отбранителната способност на турците, ни рисува картина, която коренно се отличава от картината на тези земи, рисувана десетилетие-две по- рано пак от френски пътешественици61. Разликата иде оттам, че през последните години на XVIII в. повечето градове из Румелия се оказват със стени. „Обграден с проста назъбена стена“ бил градът Битоля, а също и Щип, Велес62, Сяр63. Кюстендилската стена имала „бойници, отстрани с квадратни кули, високи 40 стъпки, от които могат да се дават изстрели, на три етажа, включително тези от платформата или най-горния етаж.“64 Такива отбранителни съоръжения, издигащи се „стъпалообразно по двете планини“, притежавала и Дупница. Затуй пък Долна баня била обградена само от „проста земна стена“. А във връзка с укреплението на Правища Божур отбелязва: „...обграден с проста стена с бойници, каквато се вижда около всички малки градове в Европейска Турция, изложени на нападенията на крадци. Този вид обграждения са по-големи от самия град и са предназначени да приемат жителите на селата и техния добитък.“65 Стените на Пазарджик и Пловдив били „тухли, сушени на слънце“, за разлика от Одрин, „запазил част от старите си укрепления“66.
Военен наблюдател, Божур отчетливо отбелязвал старите укрепления из Румелия — на Одрин, Созопол, Несебър, над Кюстендил. Но съвсем неаависимо от тях той описал „простите“ стени от кирпич или от земя, които нашироко заобикаляли голям брой селища, за да можел тук да прибягва народът от околността с добитъка си. Така още преди края на ХVIII в. онази част от производителното население, която не била повлечена във въртопа на анархията, вече имала надеждна защита. В течение на нестихващото размирие тия самоделни укрепления придобили голямо разнообразие, което зависело от местните условия, средства, ръководство в строежа и охраната.
Именно понеже били строени набързо и от ръката на мирния човек, укрепленията срещу кърджалийската напаст не утраяли. Но за тях са запазени изобилни местни спомени.
Някъде населението изпросвало височайше разрешение да си издигне стена. Такъв бил случаят с еленчани, които след няколко разорения на селото си получили позволение да си построят „кале“. То не обграждало Елена, ами един страничен хълм. В калето всяко семейство разполагало с минимално жилище, където се прибирало при опасност и разполагало с припаси за възможна обсада67. Запазен е и спомен за укрепяването на Сливен със стена, която го пазела откъм полето — дълга около километър и половина и висока три метра68. Жеравненци след гибелта на Раково бързо си построили плътен шарампол, който заграждал селото им от три страни. Когато към него се упътили кърджалии, обединените сили на Жеравна, Градец, Нейково и Котел им дали сражение извън шарампола, но били разбити, а селото — изгорено69. Затуй пък врачанският шарампол, снабден с кули, заобиколен с ров, превърнал Враца в един от съвсем малкото български градове, които размирниците не превзели70. Тук и там, където населението нямало средства за постройка на „кале“ или на шарампол, поминавало с ровове. Така било в Нови пазар например71, в Самоков72, в Карнобат73. Устино пък отбило нападението на Мехмед Синап и Исаоглу, като жителите му го обградили с коли и каруци74.
Образец на сполучлива укрепена самоотбрана бил Котел. Освен със стена той бил заобиколен и с окопи, които пълзели по билото на близките хълмове. При всички теснини към Котел имало система от табии, а на всеки „главен проход“ — високи, яки порти75. Така това богато джелепчийско село се опазило от настървените обирници.
Списъкът на българските селища, чиито жители овреме взели мерки за спасението си, може да продължи. Вместо това обаче ще се позовем на един доклад, с който съответният турски командващ съобщавал: „В голяма част от селата са построени и издигнати кули; от всички страни са обиколени с изкуствени ровове и са обкръжени с шарамполи. Явно е, че не биха се предали доброволно, а в тях може да се проникне само чрез сражение, ако бъдат обстрелвани с пушки и топове.“76
Тази последователна и упорита самоотбрана, тези значителни — при примитивното равнище на строителната техника — градежи изисквали някои условия: работна ръка, средства, организация.
Въпросът за работната ръка е ясен: строели или копаели укрепления самите застрашени жители на градове и села. Въпросът за средствата, които тия строежи все пак изисквали, е също ясен: тези средства (необходими не само за строеж, но и за изхранване на мъжете, откъснати от производството и заети с караулна служба) били набирани от населението в пари или в натура. Еленчани например държели в своето кале тефтерите, където били вписвани приходите и разходите на отбраната — за нея събирали пари помежду си77.
Въпросът за организацията на местната самоотбрана из Румелия е по-сложен, той има разнообразни отговори. Както в много други отношения, анархията и тук дала почва да възникнат спонтанни форми на управление или самовластие.
Естествено, когато градът се оказвал център на някой силен аян, укрепяването му било организирано от самия узурпатор. Няма причини да се съмняваме, че Сяр, Силистра, Добрич, Севлиево, Карнобат и пр. аянски „столици“ се превърнали в крепости именно по волята на своите аяни. Конкретни сведения говорят за ролята на Емин ага в укрепяването на Хасковско например. Той наредил „всичките майстори на пушки, ножове, харбии, барут и прочее военни принадлежности, находящи се в Теке и Пашакьой, да се пренесат в Хасково. Така също било заповядано да се пренесат складовете на барута и фишеците. Като столица Хасково е било опасано с няколко пояса от траншеи. Между тези зони и в по-централните места на града са били разположени дебоите (складовете, б. а.).“78
В случай че селището не било център на аянлък, самоотбраната му можела да бъде оглавена и от някой по чудо оцелял представител на централната власт — така било с Елена, където в самата крепост се намирала стаята на субашията79. Много по-често обаче в преданията срещаме имена на български местни първенци, с които споменът е свързал съпротивата на народа ни против кърджалиите. Най-типичен в това отношение е Божил чорбаджи, на чиято активна организаторска дейност дължел спасението си Котел. Той ръководел не само сложното и скъпо укрепяване на селото, но и устройството на охраната му, на сигнализацията и пр. В крайна сметка Божил чорбаджи се оказал всевластен не по-малко от кой да е аян. След многобройни злоупотреби с доверието на съгражданите си Божил паднал от българска ръка80.
Интересна фигура от същото време е и чорбаджи Димитраки Хаджитошов от Враца, който преговарял с Пазвантоглу от името на местните български първенци, но същевременно „таил една мечта да се разбере със сърбите за общо въстание в Северозападна България, в което мечтаел да играе голяма национална роля...“81 Отбраната на Трявна срещу кърджалиите била организирана от чорбаджията Хаджи Генко82. През 1800 г. еленчани били водени от поп Марко83. И тъй нататък.
Съвсем логично е, щото при отслабването на османската централна власт и дори при безвластието ролята на местните първенци да пораснела. А в селищата, които били български или предимно български, тези първенци се оказвали българи. Традиционната селска община в земите ни през десетилетията на анархията ще да се сдобила с нови черти; към функциите на общината84 се прибавили нови. Колкото и несъвместимо да било това с османския режим по отношение на поробените народи, тези функции били военноорганизационни и управленчески. Но централизмът не само не бил в състояние да върне на мястото им самозваните български чорбаджии или попове, ръководители на отпора срещу размирието по места, ами бил принуден да разчита на тяхната успешна активност.
Това състояние на нещата — потискано от началото на робството, та до края на ХVIII в. — се отразило благотворно върху самочувствието и самосъзнанието на народа ни. За първи път от четири века българите строели свои крепости, разполагали със свое оръжие, създавали свои организации за борба, стоели под водителството на свои първенци.
Впрочем, когато оценяваме последиците от анархията за българския народ, нека подчертаем, че именно по онова време той спечелил на съвсем нова сметка боен опит и бойно самочувствие.
За да укрепне и се развие това самочувствие, допринасяла още една черта на „кърджалийско време“, която не наблюдаваме през предходния и последвалия анархията период: взаимодействието между турци и българи. Антагонизмът между християни и мюсюлмани, характерен за цялото османско владичество над Балканите, антагонизмът, преднамерено и изгодно подклаждан от господстващите, узаконената дискриминация на поробените и законната пък тяхна кръвна ненавист срещу поробителя — всичко това за две-три десетилетия загубило непримиримата си острота.
Защо? — трябва да запитаме. А подир описаната действителност от онова време отговорът ще бъде еднозначен: през края на ХVIII и началото на XIX в. социалните въпроси придобили такова значение, че изместили народностните. Въпрос за хляб, въпрос за покрив, въпрос за мир — въпросът да оцелееш с една дума. Религиознонародностното противопоставяне между християнското и мюсюлманското експлоатирано население на Румелия — четиривековният всекидневен конфликт, който горял или поне тлеял във всяко смесено село, в градовете — отстъпил на заден план пред колосалния социален конфликт. От това последвало непознато дотогава взаимодействие между мюсюлмани и християни на Балканите — взаимодействие в борбата против централизма.
Него доказахме при конкретните прояви на анархията в Румелия. Но срещу анархията също възникнал съвместен отпор от страна на все още мирните турци и българи.
Характерно е, че именно това единодействие е бивало подчертано от нашите доосвобожденски политически автори. Борци на една национална революция, при цялата задължителна антитурска насоченост на своите произведения тия автори не премълчават обединената борба на турци и българи против кърджалийството.
„Того ради султанский управители обуражили и вся почти знамянити села и градове български и съединивше се турци и българи (к. а.), почнаха да се бият убранително с кърджалии и даже да нападат на тях.“85 Така свидетелства Раковски, а П. Хитов добавя: „В България, Тракия и Македония били съставени няколко турско-български чети (к. а.), за да се защищават от кърджалиите, но тие чети били разбивани твърде често.“86
Народните предания са съхранили спомена за това единодействие, особено наблягайки на него — вероятно загдето било непознато, странно: „Разградский Хасан ефенди, кого турците нарекоха Гяур Хасан, защото той не само не мъчеше българите, но още ги защитаваше от скитающите са тогава делибашии...“87 Пътувайки из България, Иречек записал, че в началото на XIX в. „турци и българи заедно отблъснали нападението на кърджалиите, предвождани от Кара Фейзи“88 — това било при Стара Загора. Другаде пък Иречек чул как „преданията разправят за боевете, които турците и християните имали с кърджалиите в прохода при село Клисура, на пътя за Дупница“89. Тясно взаимодействие при самоотбраната на Враца се установило между турските и българските първенци в града90. В Нови пазар — според преданията — аянът Гяур Имам се опирал на дружина от турци и българи в своята борба против другите аяни. Но българи и турци от града с „обща работа“ укрепили Нови пазар и се опазили читави91.
Дискриминирано в течение на четири столетия именно като не било допускано до каква да е бойна дейност, българското население през разглеждания период воювало рамо до рамо с експлоатираните, принадлежащи към господстващата народност. Това явление било в ход и от едната, и от другата страна на шарампола, на кирпичната самоделна стена.
Впрочем, когато изброяваме последиците от „кърджалийско време“ за българския народ, нека не пропускаме и тази: съвместната борба на поробената и поробителската народност във или против кърджалийството прибавила самочувствие и самосъзнание към неговото самочувствие и самосъзнание, спечелени в успешната самоотбрана на чисто българските селища. Ако го преведем на обикновен език, това означава: българинът забелязал, че господарската народност не е чак толкоз господарска, че при цялата узаконена дискриминация над християните султанът сега търсел тяхното съдействие, молил ги и ги увещавал да му помогнат.
По-горе бе оспорена оценката на някои дейци на нашето националнореволюционно движение, които отправят категоричен упрек към сънародниците си от началото на своя век, уличавайки ги в липса на национално съзнание, в липса на освободителен стремеж. Спомена се и, че Раковски, Славейков, Каравелов не отдават значение на три много съществени исторически факта: участието на българите в Сръбското въстание, дейността на Софроний, Замбин и Некович, а също и създаването на Българската земска войска. Тези факти опровергават становището, че народът ни не се е опитал да използва „благоволните обстоятелства“ на анархията.
Освободителните опити на българите в началото на миналия век стоят вън от изследвания проблем, но тъй като са резултат именно от нарасналото бойно самочувствие на нашия народ по време на анархията, би следвало да ги изтъкнем мимоходом.
Избухването на Сръбското въстание и обявяването на руско-турската война от 1806—1812 г. събудили надежди, които се разгаряли или отслабвали в зависимост от развитието на бойните събития. Туй водело или до стихийни локални бунтове, или намирало израз в образуването на местни дружини, които подпомагали сърбите и русите.
Вълнения с подобна насоченост избухнали в Пиротско и Царибродсхо още в началото на 1805 г.—там селяните избили представителите на османската администрация и се присъединили към въстаналите сърби. През следващата година във Видинско въстанали 15 села, като дали нови бойци в сръбска помощ. Репресиите от страна на Пазвантоглу не могли да възпрат това движение. То дори се усилило след споменатия по-горе опит на властта да изземе оръжието от християнското население през 1806 г. Селячеството от северозападните ни краища отговорило с широк бунт на тази мярка, та „20 хиляди семейства се събрали и преминали към воюващите сърби“92. През същата година се раздвижили българите покрай Дунава до Никонол; особено се активизирали българските размирни дружини от Витоша, Рила и Родопите — голяма част от тия българи също се прехвърлили в Сърбия за съвместни бойни действия с тамошните въстаници93.
До 1807 г. в Сърбия не съществували самостоятелни български поделения. Тогава именно там възникнала под водителството на хайдут Велко Петрович дружина от няколко хиляди българи, които се поставили в помощ на Кара Георги. Тя почти напълно освободила нахията Черна река, включвайки непрестанно нови бойци не само от северозападните ни краища, но и чак от Софийско94. Действията ѝ през 1808 г. се разпростирали и над Видинско — в резултат от тях била освободена територия с население от 4 хиляди души. Независимо от дружината на хайдут Велко голям брой българи си останали в отредите на някои сръбски войводи95. А през 1809 г. вече начело на 8 хиляди българи Велко воювал южно от Видин — това била истинска партизанска война в турския тил, която подпомагала действията на сърби и руси. Нейните успехи стимулирали вълна от селски бунтове из Северозападна България, които обективно облекчили освободителната борба на сърбите96.
Хайдут Велко Петрович особено се отличил и в руската кампания в Сърбия от 1810—1811 г., когато бойците му били поставени на руска издръжка и въоръжение. По това време в Сърбия пристигнала наша делегация от вътрешността на земите ни да установи връзки и да получи инструкции за по-нататъшната противоосманска борба97.
Освободителните тежнения на българите по време на анархията не били свързани само със Сръбското въстание — те имали и самостоятелни прояви. От 1804 г. датира една българска мисия до Петербург, която трябвало — още преди обявяването на войната — да увери Русия, че нейните евентуални военни операции по Долния Дунав могат да се опрат върху борбената готовност на народа ни. Иван Замбин и Атанас Некович действали по своя инициатива, но били явно насърчени от състоянието на духовете в България. По-късно двамата български първенци се свързали с някои будни сънародници, забягнали във Влахия, както и с представители на българската върхушка в някои градове у нас.
Замбин и Некович отпътували тайно от България, а в Петербург се оказало, че не могат да разчитат на официален прием, ако не бъдели снабдени с надлежните пълномощия98.
Понеже по време на размириците всякакви връзки със земята ни били практически невъзможни, двамата се обърнали към Софрония Врачански, който от 1803 г. пребивавал в Букурещ99. Очаквайки напусто да получат пълномощия, през 1807 г. Некович оставил болния вече Замбин в Петербург, а сам потеглил обратно, за да ускори изпращането на така съществения документ. Той изготвил съвместно със Софроний пълномощията, които Замбин получил едва през февруари 1808 г.100 Но събитията вече били изпреварили задачата на българското пратеничество: по Долния Дунав сега било въплътено на дело бойното взаимодействие между руските войски и въоръжените българи.
Мисията на Замбин и Некович — този първи за XIX в. контакт между поробените българи и Русия — въпреки липсата на конкретен резултат разкрила, че у нас се зараждали качествено нови процеси. Този например, че възникващата българска буржоазия искала да установи връзки със заинтересовани външни сили, за да способства за освобождаването ни от османско робство. Все още незряла и слаба, а също и понеже не се опирала на народните маси, тази буржоазия виждала нашето освобождение като преминаване под покровителството или върховенството на Русия101.
Мисията на Замбин и Некович допринесла за взаимното опознаване на българи и руси. Тя създала повода да бъде използван Софроний Врачански като представител на поробените си сънародници при по-нататъшните проговори или военно-организационни планове на руското командване във Влахия.
Взаимодействието между руските войски и българите започнало още преди русите да навлязат в Дунавските княжества. Подготовката на предстоящата война предвиждала да бъдат формирани т. нар. „арнаутски команди“ — бойни части, съставени от християни-доброволци от поробените земи. Всред тях трябвало да намерят място и маса българи, които размирието прогонило из домовете им и които бедствали в чужбина102.
През ноември 1806 г. към руската армия вече взели да се присъединяват спонтанно възникналите отреди от българи, населяващи Бесарабия или земите от северния дунавски бряг, както и колонисти от Южна Русия. Под руските знамена българите се явявали въоръжени и дори със свои коне. Още първите им участия в боевете срещу турците били отбелязани от руското командване като успешни. Масовото противотурско движение особено улеснило руските войски, които съвместно с българските и влашките въстанически отряди очистили от неприятеля левия дунавски бряг до края на март 1807 г.103
При по-нататъшния ход на руско-турската война броят на българите, решени да отдадат силите и кръвта си за освобождение на отечеството, непрестанно растял. Въпреки терора, който влашкото и молдавското болярство упражнявали над доброволците, за да ги принудят да уседнат и бъдат закрепостени, българските преселници прииждали към руската армия104. Тяхното организиране преминало през ред етапи — те ту бивали включени към Бугската армия, командвана от полковник Кантакузин, ту принадлежали към „черно-сръбския хусарски полк“ на полковник Милорадович, ту попълвали „казашкия полк“ на ротмистър Никич или „гръцкия легион“ на Пангалос. Навсякъде, където руското командване им възлагало задачи, тия доброволчески части доказвали своя боеви опит и висок дух в противотурската борба. Голяма част от тях била пожелала да я прехвърлят в Сърбия в помощ на въстаниците105.
Сполуките на българските организирани отреди въодушевили народа отсам Дунава. Оказали се истинни твърденията на Замбин, Некович и Софроний, че техните сънародници са готови да въстанат, стига да получат уверение за руска подкрепа. Предвид усложненото външнополитическо положение на Русия обаче, тя се въздържала да поеме такива ангажименти, затуй Софроний — в съгласие с руското командване — призовал населението на Северна България да продоволства русите, но не и да се вдигне на въстание106.
До командването дошли сведения, че „в Търново всички християни имат оръжие и са готови да въстанат с нас. Те даже се сговарят да избият всички турци в Търново, но се страхуват, че руските войски или няма да им дойдат на помощ, или ако дойдат, то след това ще ги изоставят.“107 Доста реалистично.
След успехите на руското оръжие през 1810 г. Софроний излязъл с ново възвание към българите, което се четяло из черквите на Северна България108. На места у нас избухнали вече значителни стихийни бунтове, като например в Разградско — там селяните създали въоръжени дружини и действали съвместно с русите, а след това 2000 души се изтеглили заедно с тях109. Навсякъде, където руски части се вклинявали в българска земя — от Силистра до Русе, Ловеч и Севлиево, — те били плътно подпомагани от въоръжено българско население, чийто брой бил пресмятан на около десет хиляди човека. Особено интензивно било раздвижването из северните предпланини на Балкана; там то продължило и през 1811 г. Налице била обективната възможност туй раздвижване да прерасне във въстание, ако руското командване разполагало със сили да го подкрепи. Такива сили обаче русите нямали и скоро били принудени да се изтеглят отвъд Дунава110.
През пролетта на 1812 г. главнокомандването на руските войски поел М. И. Кутузов, който посветил особено внимание на българските доброволци. Така се стигнало до създаването на т. нар. „Българска земска войска“. Тя била попълвана двустранно. От една страна, в нея се влели бежанците от Дунавските княжества и Бесарабия, а, от друга — българи от десния дунавски бряг. Първоначалният ѝ брой бил 500 души (по други данни — 2000, а по трети — 15 000), разделени на стотни, от които една била конна. Началството ѝ било възложено на Димитри Ватикиоти111.
1811 г. отбелязала кулминация в освободителното движение на българите от началото на XIX в. Земската войска действала в помощ на русите както в източната, така и в западната част на бойния театър. Българските доброволци ярко се отличили в боевете за Тутракан и Силистра през октомври112. В Северозападна България бойците на Велко Петрович подпомогнали русите по време на турския десант на левия бряг, разгромяването на турските части и контрадесанта на русите край Видин113. Независимо от Земската войска русите срещнали масова подкрепа от страна на въоръженото българско население при всички свои операции отсам Дунава и особено във връзка с големите боеве около Русе114.
Притокът на български доброволци под знамето на Земската войска растял до сами края на 1811 г.
На 5 май 1812 г. бил сключен Букурещкият мирен договор. Както руското командване нееднократно предупреждавало българските представители, конкретната обстановка не позволявала на Русия да постави въпроса за положението на българите под робство. Своето отношение тя изразила в устройването на българските изселници, които намирали прием из южните руски провинции.
При цялата тежест на изселничеството и разочарованите си надежди за българите въпросният период бил ознаменуван с началото на един процес, който по-нататьк трябвало да доведе и края на робията ни.
Така, ако поставим „кърджалийско време“ не в светлината на османистиката, за която то е най-ниската точка в упадъка на османския феодален централизъм, ами в светлината на собственото си историческо развитие, ще трябва да отбележим обстоятелство, наглед неправдоподобно: въпреки злините, на които била щедра, феодалната анархия от края на XVIII и началото на XIX в. изиграла и обективно прогресивна роля за националното самоосъзнаване на българите.
LЕ TEMPS DE KIRDJALIS
VERA MUTAFClEVA
(Résumé)
„Le temps de Kirdjalis“ représente une période de près de trente ans de la nouvelle histoire de Bulgarie, qui n’avait pas été étudiée systématiquement. En tant que périodes prises indépendamment, l’historiographie bulgare désigne le soulèvement de Pazvantoglou et les dévastations des Kirdjalis. En ce qui concerne la composition des Kirdjalis, l’historiographie admet en général que ce furent des Anatoliens, des déserteurs de l’armée en campagne.
Selon les documents publiés des archives diplomatiques de la France, de l’Autriche, de la Russie et de la Prusse ou les documents ottomans de la Bibliothèque nationale de Sofia, et surtout, sur la base d’un matériel abondant et tiré récemment de ces mêmes archives, l’auteur se propose dans son étude de mettre au clair les conditions, les causes, la composition, la naissance, les différentes étapes, l’épanouissement et le déclin des Kirdjalis en tant que phénomène spécifique surgi en Roumélie vers la fin du XVIIIe s., et qui donna le nom à une période historique dont le contenu ne s’épuise ni par l’activité des Kirdjalis, ni par le soulèvement de Pazvantoglou.
Il s’en suit que les prémisses lointaines de la naissance de l’anarchie féodale de l’Empire ottoman devraient être cherchées sur le plan des rapports sociaux et économiques, c’est-à-dire dans le développement même de la féodalité ottomane. Le système des fiefs qui constituait aux XV—XVIe s. l’épine dorsale de l’administration provinciale militaire et après cette période perdit son influence. La propriété foncière féodale privée ‘ et le fermage des impôts commencent à jouer un rôle de plus en plus déterminant dans la structure agraire de l’empire. A cela contribuait aussi l’expansion du capital usuraire, qui, encore aux premiers siècles de l’Etat ottoman détruisait les bases du système des spahis. Au XVIIe s. et encore plus au XVIIIe s. dans les provinces de l’empire se forma une puissante couche de propriétaires fonciers féodaux — acheteurs de mukataa’s et de malikiane’s et d’usuriers urbains. Les intérêts de cette couche sociale ne pouvaient trouver un porte-parole adéquat chez les dirigeants du système des fiefs. Alors, ils trouvèrent cette protection en la personne des Ayans.
L’institution des Ayans du XVIIIe s. était bien loin de la caractéristique de cette institution aux XVe au XVIIe s. D’intermédiaire entre le pouvoir central et la population locale l’Ayan se transforma en administrateur de province dont les prérogatives et les fonctions se déterminaient non par la Sublime Porte mais par son propre potentiel économique et militaire. En d’autres termes, un Ayan était nommé en contre partie du pascha respectif et comme défenseur des intérêts des propriétaires fonciers féodaux et des richards de la ville, usurpait le pouvoir administratif sur le territoire dont il pouvait s’emparer et défendre avec ses propres troupes de mercenaires.
Le processus de ruine et même de privation des terres du producteur rural qui se déroulait parallèlement à l’agrandissement de la propriété foncière féodale privée arracha les moyens d’existence d’un grand nombre de la paysannerie roumélienne. La population musulmane trouva une issue justement dans les troupes des Ayans. D’autre part, le pouvoir central n’était pas en mesure de se débarrasser de l’autocratie des Ayans dans ses provinces vues qu’il dépendait au point de vue militaire des Ayans. Lors du déclin du système des spahis et lors de la dégradation du système des janissaires, la Sublime Porte comptait sur les troupes de mercenaires dont le nombre s’élevait parfois à des milliers de combattants pour les campagnes impériales.
Toutes les tentatives du pouvoir central ottoman de limiter l’arbitraire des Ayans subirent un échec lamentable durant la période de 1779 à 1813. Pendant cette même période le système des Ayans avait ses étapes de développement, ses corrélations changeantes avec le centralisme, avec le système des Kirdjalis ou avec la population locale. De ces changements dépendait justement la vicissitude des Kirdjalis.
Les Kirdjalis — mis dans cette optique, c’est-à-dire sous la subordination du système des Ayans — représentaient l’effectif qui formait parfois des détachements des Ayans, et le reste du temps fonctionnaient sous la direction de ses chefs et pour leur propre compte. Tel fut le moment de départ de ce condottière féodal ottoman tardif qui causa une défaite cruelle à la Roumélie. Avec les années, un important pourcentage de la paysannerie ruinée à l’extrême par l’anarchie la rejoignit y cherchant tant soit peu de moyens d’existence. Aux Kirdjalis se joignirent aussi des Bulgares appelés par le peuple des „kabadaï“.
Osman Pazvantoglou devait son grand poste et son impunité justement aux Kirdjalis, qui, dans une certaine période trouvaient en lui „un centre d’organisation”, sui generis, des troubles en Roumélie. Cette union perspective fut telle que vers la fin du siècle les domaines du sultan en Europe s’étendaient d’Istanbul au Silivrie. Le reste de la Roumélie représentait une mosaïque de grandes dissidences, de gros ou de petits propriétaires Ayans qui étaient constamment en guerre, et qui s’agrandissaient et regroupaient, ainsi que les Kirdjalis, qui en alliance avec un Ayan ou par leurs propres moyens entreprenaient déjà des actions sur une grande échelle en détruisant les approches directes de la capitale.
L’étude retrace non seulement le contenu concret des troubles provoqués en Roumélie, mais aussi définit ses différentes étapes, explique leur contenu et leurs changements au sein de la „structure de l’anarchie”, bien que cette définition paraisse invraisemblable.
La dernière étape de l’anarchie arriva non pas du fait que la Sublime Porte parvint à lui faire face, mais parce que les troubles mêmes revêtirent un caractère plus restreint. Le système des Ayans, qui détermina le système des Kirdjalis l’abandonna dès qu’il lui permit de partager le pouvoir sur la Roumélie. Les Ayans pratiquèrent une politique de conciliation avec le centralisme, ou plus exactement, ils lui dictèrent leurs conditions que celui-ci accepta par un traité dit d’alliance de 1808. Ayant intérêt d’assurer la paix dans leurs domaines usurpés, à présent les Ayans s’employèrent seuls à tenir tête à de nombreux chefs des Kirdjalis jusqu’à ce que certains de leurs chefs supérieurs soient devenus Ayans.
Au cours de l’anarchie les innombrables confrontations des Ayans amenèrent à l’agrandissement des propriétés des Ayans — à la fin du siècle certains possédaient déjà non seulement une ville ou trois villages, mais d’importants territoires avec leurs propres centres fortifiés. Le danger exténuer — la guerre Russo-turque de 1806 à 1812 apporta une certaine consolidation dans le pouvoir morcelé sur la Roumélie, lorsque les Ayans rouméliens, pour sauvegarder leurs propres domaines, se soumirent avec leurs, détachements au haut commandement. Profitant de ce fait et s’appuyant sur le concours de la population pacifique, torturée par une anarchie de trente ans, le pouvoir central procéda à des assassinats perpétrés en public ou en secret du reste de gros propriétaires Ayans qui se trouvaient encore en Roumélie. En tant qu’institution le système des Ayans ne fut supprimé que par les réformes de Mahmoud II, lorsque fut liquidé son autre support — les Janissaires. Le reste du système des Ayans fut la tyrannie, qui, cependant se limitait à des arbitraires économiques sans que pour autant des actions anticenualistes soient entreprises."
Dans tout ce tableau multiple et coqlradiploiie de l’anarclul féodale en Roumélie une part revenait aussi à la population bulgare asservie. Une partie de cette population fut entraînée dans les soulèvements, mais la partie prépondérante des Bulgares jouèrent un rôle positif dans leur répression. A l’époque des Kirdjalis dans les villes bulgares et_ mette, dans de nombreux villages furent construites des forteresses. Les fonctions de leur autogestion s’élargirent en englobant la direction militaire. A la différence des périodes antécédentes d’esclavage non seulement le raïa avait le droit de porter alors des armes, mais la Sublime Porte demandait elle-même au raïa de s’armer. Dans leurs nombreuses luttes contre les troubles les Bulgares acquirent une expérience de combat portant une conscience accrue. Ainsi, malgré les malheurs qui s’étaient abattus sur, la population à l’époque des Kirdjalis, celle-ci exerça des répercussions positives sur le développement de notre peuple.
