Западна Европа

Средновековна Италия

Посещения: 1324

 

Йордан Николов


Alboins Italy itТрите самостоятелни части на Италия — южната, средната и северната, обособили се още през изминалите столетия, продължили да се развиват като автономни, независими обществени системи. Още от времето на Римската империя централната територия не успяла да превъзмогне разединението. При ранносредновековното общество положението не се променило. В новите условия на Възходящо средновековие политическата раздробеност и разпокъсаност се превърнали в характерно своеобразие на обществените отношения в Италия, свързано с полицентризма на градовете. Поради неравномерното развитие на страната, обусловено от изключително сложни вътрешни и външни причини, разнороден модел на утвърждаване бил установен в Ломбардия, Средна Италия, Папската област и Южна Италия. Така в италианските земи било изградено многообразно устройство на икономиката, респективно на аграрния живот, занаятите и търговията, на взаимоотношения в обществото. В териториите, подвластни на Византия, господствала друга административна структура.

Когато приключили кръстоносните походи, формите на управление се диференцирали. В основни линии възникнали няколко основни типа държавни структури: кралства, свободни градове-републики, сеньории и Папската курия. Всяка една от тези обществени системи притежавала свои закономерности, свързани с конкретната историческа обстановка, при която се реализирали социалните отношения. В редица големи градове управлявала колегия на консули, след това тя била изместена от подестат, комунално управление, принципат.

Кралска форма на управление възникнала през XII — XIII в. в Южна Италия и Сицилия, наричана Сицилийско кралство. Основано с коронацията на крал Рожер II (1130 — 1154), родоначалник на Норманската династия, то просъществувало до известната „Сицилийска вечерня“ (1282 г.), когато започнало да запада. Другото кралство, Неаполското, се обособило от Сицилийското след „Сицилийската вечерня“ и по-късно било присъединено към владенията на Испания през 1504 г.

Свободните градове на Италия успели да създадат разнородни управленски системи, свързани с политическото развитие на страната. След като германският крал Ото I (912 — 973) подчинил Ломбардия (951 г.) и се оженил за вдовицата на италианския крал Лотар, Аделхайде, положението на италианските земи се променило. Това станало с коронацията на германския крал за император през 962 г., когато била възстановена Свещената Римска империя. Наистина, стремежът на императора да подчини Южна Италия (967 — 971) не успял, но северната част признала неговото върховенство. Натоварен с титула на римските императори и с короната на лангобардските крале, Ото I поел в свои ръце управлението на разделената страна. Собствениците на земята — херцози, графове, маркизи, виконти и др., му станали васали.

Прелом в съотношенията между дребните и едрите собственици настъпил след като император Кондрад II (1024 — 1039) издал през 1037 г. известната „Конституция на феодите“, която узаконила правото на дребните собственици да наследяват ленове. Така било обезсилено ръководството на магнатите и зависещите от тях васали придобили самостоятелност и независимост. Кралската власт укрепнала.

 1000 Формите на управление в Северна и Средна Италия били детерминирани от гъстата мрежа градове, която възникнала и се укрепила. Понеже нямало силна кралска власт, единна държава, а завоевателните походи на германските императори били епизодични, градовете получили възможност да изграждат крепостни стени, да разполагат с охрана. Императорите гарантирали на италианските граждани безопасност и защита. Градовете свързали своето развитие с интересите на занаятчии, търговци, лихвари, банкери, които изградили тяхното величие. За мащабите на този процес известна представа дават изчисленията на италианския историк Е. Серени, който проучил зараждането на 8000 селища. От тях според неговите заключения 2689 водели началото си от доримско и римско време. След това авторът проследява появата на новите градове в хронологичен ред: през VIII в. възникнали 228 града, IX в. — 262, X в. — 552, XI в. - 945,  XII в. - 1014, XIII в. - 886, XIV в. - 217, XV в. - 258, XVI в. — 207. Следователно основната част от градовете, най-многобройната в Европа, повече от 42%, била изградена през периода X — XIII в. Възникналите градове обусловили появата на италианската градска цивилизация, определили нейното характерно своеобразие. Ненапразно Исидор Севилски изтъквал, че „град се наричат не камъните, а жителите, не просто типът постройки, а характерът на човешката общност“. Градове като Венеция, Флоренция, Милано, Генуа, Верона, Пиза, Амалфи и др. образували свои свободни общини, управлявани от избираеми ръководители: подести, капитани, дефензори, дожи, гонфалониери.

Вечният град Рим, макар да се изменил в редица отношения, запазил своя сенат, префектура, а също и 12-те района, но муниципалитетът еволюирал. Градовете на Северна и Средна Италия известно време продължили да бъдат управлявани от сеньор: светски или духовен, но постепенно борбата против традиционната власт обхванала най-развитите от тях. Тя се разгоряла към края на XI и началото на XII в. и довела до освобождаването на градовете в Ломбардия. Възникнали градове-комуни, управлявани от колегия или консули, избирани с едногодишен мандат. Създавайки градове-комуни, гражданите продължили своята съпротива. Най-силните градове се превърнали в градове-държави. Такъв характер придобили Генуа, Пиза, Венеция, управлявани от представители на търговската олигархия. Големият съвет, изпълняващ функциите на законодателен орган във Венеция, броял 242 души. Начело на изпълнителната власт стоял дож, подкрепян от градския патрициат.

Когато император Фридрих Барбароса след съвещанието в Ронкали през 1158 г. лишил градовете от независимост, поставил начело на управлението свои наместници, наричани викарии или подести. Подестат бил установен във Флоренция, Тревизо, Верчели, Виченца, Генуа, Арецо, Анкона, Парма, Падуа. Подестът, който управлявал само по една година, трябвало да е навършил 30 години, да притежава рицарско звание и да се ползва с авторитет. След смъртта на император Фридрих II (1212 — 1250) положението се променило. Подестът запазвал формално своето място, но политическата власт преминавала в ръцете на „капитан на народа“.

В резултат от икономическия подем, настъпил в градовете на Италия през XIII — XIV в., се зародила като форма на управление тиранията или сеньорията, установена в голяма част от градовете-държави. Институциите на републиката губели влияние, измествани от тираните, свързани с магнатите. В Милано се укрепила фамилията Висконти, а във Флоренция — Медичи, управлявала 3 столетия. Лоренцо Медичи (1469 — 1492), наречен „Великолепни“, се проявил като голям дипломат, покровител на културата. Поначало тираните дали тласък на промишлеността и търговията и спомогнали за по-нататъшния разцвет на икономиката.

През 1347 г. в Рим била провъзгласена република, но тя се радвала на краткотрайно съществуване. Кола ди Риенцо, провъзгласен за трибун, се надявал да възстанови миналата слава на Рим, но макар да взел властта през 1354 г. и да придобил титула сенатор, не могъл да се задържи дълго на власт. Убили го и идеята за република пропаднала.

Така отсъствието на кралска власт в Италия, на държава, било компенсирано до известна степен от синьорията, установена в градовете. При съществуващата децентрализация тя се наложила като най-разпространена управленска структура и била призвана да осъществява идеята за централизация на страната.

 

Извори.

 

В зависимост от динамиката на основните компоненти на историческия процес в италианските земи изворите могат да се групират в няколко основни раздела. Една част от тях обхващат живота на градовете, друга — на селското стопанство, трета — на политическите отношения, четвърта — на духовнокултурния живот. Това най-общо структуриране на изворовата основа на историята позволява да се осмислят и оценят същностни особености на средновековната епоха, основни тенденции на развитието.

Източниците за градовете са богати по съдържание: харти за тяхното основаване, статути, актове, законови кодекси, цехови статути, различни анали, хроники. Особен раздел образуват различни трактати, художествени произведения, творения на материалния и духовния бит, на възрожденските дейци.

Най-много харти за образуването на италианските градове са запазени за периода XI — XII в. Обикновено те са издавани от императорите на Свещената Римска империя, които давали съгласие за образуването на отделните градове: Мантуа, Пиза, Ферара, Кремона. Интересни документи за епохата представляват статутите за създаването на Генуа, Падуа, Пиза, Милано, Бреша, Верчели, Парма, Модена, Пистоя, Лука и др. Хронологически статутите произхождат от различно време: от X до началото на XIV в. По съдържание те представляват записи на съдебни обичаи, разпоредби, регулиращи отношенията между отделните обществени групи.

Животът на градовете-комуни намерил своята правна регламентация в актовете, които били оповестявани. Болоня издала „Райски акт“, „Свети и светейши установления“, Венеция — „Граждански статути на Венеция“, „Златна книга“, Флоренция — „Постановления на справедливостта“, Сиена — „Народни статути“. Това били разпоредби, регулиращи вътрешното устройство на градовете, засягащи стопанския живот, взаимоотношенията между хората, техните права и задължения.

Много интересни извори за живота в италианските градове през XIII — XIV в. са цеховите статути. В тях намирали регламентация процесите на производството в професионалните занаятчийски организации, условията, на които трябвало да отговарят стоките, тяхното качество, взаимоотношенията между майстори, калфи, чираци, състоянието на инструментариума. Уреждали се също условията на труда, управлението, правата и задълженията. Във връзка с това особен интерес предизвикват статутите на Венеция от 1219 г., на Флоренция от 1328 г., на Сиена от 1298 г. и др.

Животът на градовете намирал отражение в сключваните договори с различни владетели, грамоти, були на папите. „Книга на правата на Генуезката република“ съдържа вести за занаятите, търговията, политическата дейност. Разпоредбите на дожите на Венеция разкриват малко познати аспекти от нейната разностранна история. „Книга за приходите и разходите“ на Флорентийската република показва динамиката на търговските операции на града. Промишлените акции на градовете намерили описание в конкретни документи, разкривайки специализацията на различните дейности: „Книга за вълната“, „Книга за бояджиите“, „Книга за предачите“. Това са извори, които дават пълна представа за състоянието на отделните отрасли на занаятчийската дейност, трансформираща се в промишленост.

Знанията в тази сфера се разширяват още повече с изучаването на специализираните трактати, подготвени за самостоятелните отрасли на производството. Става дума за „Трактат на вълнарите“, написан от анонимен автор за производство на сукно в края на XIV в. и произведението на Франческо Пеголоти „Книга за различните страни и търговски мерки. Наставление по търговско дело“  въвежда в цялостната търговска дейност на Флоренция. Един век след Пеголоти Бернардо д'Антонио Уцано, друг специалист по търговията, издал трактат „Наставление по търговско дело“, включващ поредица нови раздели, особено по мореплаване.

Цяла поредица извори образуват различните кралски едикти, капитуларии, формули, книги. Сред тях се откроява обобщителният сборник „Капитуларии“, съдържащ разпоредби на владетелите. Съществено значение придобила правната школа в Павия, чиито преподаватели обогатили юридическата теория и практика. За преподаването на професорите бил издаден сборникът „Павийски книги“. В него били включени поредица закони: кралски едикти, формули, разпоредби на германски императори, а също коментари върху тях, т.нар. „глоси“. В този кръг влиза и прочутото „Експозицио“, коментар на законите, издадени от владетелите. По-късно „Павийска книга“ била допълнена, обогатена и преработена и подготвеният кодекс бил издаден в една книга под заглавие „Ломбарда“, разделена на 3 части.

Промените, настъпили във феодалното общество, получавали законова регламентация в редица кодекси: „Ленен закон“, „Книги на феодите“, „Обичаи на феодите“ и др. В тях се разкривали сложните отношения във феодалното общество на Италия. Връх на теоретичната мисъл отбелязали трудовете върху римското право, превърнало се в универсално право. То се изучавало в Болонския университет и получило научна разработка в книгите на Булгарели, Мартин де Гози, Якопо Уголино, Уго Алберичи и други създатели на блестящи коментари за средновековните закони.

Италианските градове-републики подготвили основни направления в правото: кодексът на Амалфи по морско право бил разпространен във всички страни, които се занимавали с мореплаване. През 1255 — 1256 г. свой „Морски кодекс“ оповестила Венеция. В законодателството се включили и норманските завоеватели. Крал Вилхелм I (1160 — 1166) прокламирал т. нар. „Конституции“. Германският император Фридрих II Хохенщауфен издал „Мелфийски конституции“. През 1283 г. Карло Анжуйски оповестил „Постановления на св. Мартин“ — сборник от закони, регулиращ установените при неговото управление обществени отношения.

Аграрното устройство в италианските земи получило законова регламентация в различни документи, издадени от канцелариите на императори, крале, херцози: харти, частни актове, грамоти, договори, завещания, дарения. Статутите на селските комуни, законовите разпоредби на управленските институции, папските були, архиепископските и епископските указания, както и поземлени преписи, кадастри също разкриват основни моменти от аграрния живот. За Южна Италия и Сицилия неоценим извор представлява „Каталог на бароните“ от 1152 — 1153 г., фиксиращ техния брой — 8620, размерите на техните имения, както и редица подробности от устройството на феодалните домени. Кралството на двете Сицилии и Неаполското кралство също разполагат с голямо количество запазени кадастри, грамоти, преписки, законови актове. Прочутият трактат на Пиетро Крешенца (ок. 1233 — 1321) „За изгодите от селското стопанство“ е много важен извор за аграрното устройство на Северна и Средна Италия.

Наративните извори обогатяват познанията с много факти, позволяващи да се реконструират редица подробности от политическия живот на Италия. Такава поредица от свидетелства се открива в „Делата на Беренгарий“ — животопис за крал Беренгарий I за периода от 887 до 916 г. Хронологичните записки, водени в по-големите абатства на Апенинския полуостров за събитията в обществото, а също аналите на градовете, попълвани, общо взето, редовно, образували добра основа за продължаване на историческата традиция. Люлка на традицията да се описват събитията, които протичали, станало абатството Монте Касино, където в края на X в. било поставено началото на историята на херцогството на лангобардите. В изпълнение разпореждане на абат Дезидерий, монах Лъв подготвил в края на XI в. „Хроника на Касиненското абатство“, продължена от монаха Пиер Дякон.

Периодът на византийското господство в херцогствата на Лангобардите също намира своите хронисти. В „Хроника на беневентинските, салернските, капуанските и неаполските херцогства“, подготвена от анонимен автор около 965 г., са описани събитията от 518 до 943 г. Друга творба, „Салернска хроника“, пресъздава периода 747 — 974 г. В началото на XII в. била завършена „Кратка хроника на делата в Неаполското кралство“ от анонимен автор, който засяга византийското, арабското и норманското господство през времето от 855 до 1102 г. Приблизително същата хронология на събитията, по-точно 855 — 1115 г., обхваща „Анонимна Баренска хроника“.

По-големите градове на Италия се сдобили с по няколко анали и хроники. Например Милано разполага с „Дела на миланските архиепископи“ от Арнулф, завършена в края на XI в., както и с „Миланска история“ на Ландулф и „Големи милански анали“. Не останала назад и Ломбардия, която подготвила „Дела на императорите на Ломбардия“. Ежедневието на херцогство Милано било пресъздадено в труда на Джовани Симонета „История на делата на херцог Франциско Сфорца“, описваща времето от 1421 до 1466 г. Бернардо Корио написал „История на Милано“, включваща периода от средата на XIII в. до 1499 г.

Добре е засвидетелствана и историята на Венеция, Генуа и Флоренция. Венеция обобщила своята „Венецианска хроника“ от анонимен автор, а също „Кратки венециански анали“, „История на венецианските дожи“, „Хроника на венецианците“ на Мартино Канале, „Хроника на венецианците“ на Андреа Дандоло, „Венециански анали“ на Доменико Малпиеро, „Животът на князете на Венеция“ на Марино Санудо Младши. Антонио Морозини оставил за времето от 1404 до 1434 г. „Дневник“ за различни страни на Европа, които той посетил.

За миналото на Генуа голяма стойност притежават „Генуезки анали“ (1099 — 1294), включващи цяла поредица от серии, написани от различни автори в различно време. Това е многотомна хроника с голяма познавателна стойност. Свои исторически произведения сътворила и Флоренция: „Дела на флорентийците“ от анонимен автор, „Хроника“ на Джовани Вилани, „Флорентийска хроника" на Маркионе Стефани. Един талантлив професионален аналист, Леонардо Бруни (1369 — 1444), написал две класически произведения, надживели столетията. Едното е „История на флорентийския народ“, другото „История на съвременните събития в Италия“. Освен тях авторът оставил биографии на Данте и Петрарка, блестящи образци на този модерен за времето жанр.

Останалите градове на Италия следвали утвърдената традиция и отразявали историческите събития било в анали (Кремона, Пиза, Верона, Пиаченца, Бергамо), било в хроники (Болоня, Лука, Сиена, Падуа, Савоя, Пиемонт). Салимбене Пармски написал „Хроника“ — рядко произведение за духовния живот в Ломбардия през 1167 — 1287 г. Монахът Аме подготвил „История на норманите“, в която отбелязал техните завоевателни набези и опустошения. На тази тема е посветена и „Историческа поема за делата на норманите в Сицилия, Апулия и Калабрия“ на Вилхелм Апулийски. Изпод перото на Ромуалд, архиепископа на Салерно, излязла „Световна хроника“, проследяваща историята на Сицилийските кралства, както и нашествието на норманите. На тази тема са посветени „История на Сицилийските дела“ на Хуго Фалканда, „Хроника на Сицилийското кралство“ на Рикардо от Сен-Жермано, „Сицилианска хроника“.

В поредицата трудове, посветени на един или друг проблем от бурната и динамична история на Италия, се открояват две съчинения, заслужаващи специално отбелязване: „За монархия“ на Данте и „За тирана“ на Калучо Салутати. Това са епохални произведения, които маркират основни конфликти по онова време и им дават оригинална интерпретация. В тях вее духът на новото гражданско общество, разкъсващо политическите вериги на средновековната епоха.

 

Монархическа институция.

 

При отсъствието на единна, обединяваща държава на италианското общество монархическата институция била един от основните консолидиращи фактори на италианския народ. Неговото значение се определяло от мястото на италианците в етническата история на Европа. Според заключения на А. Белетрини, направени въз основа на задълбочени проучвания, през 1500 г. в Италия живеели към 14% от населението в Западна Европа. При положение, че по това време то обхващало към 69 млн. души, италианците били към 10 млн.

След смъртта на Карл Велики през 814 г. Апенинският полуостров навлязъл в период на нестабилност и несигурност. Действително по силата на договора във Вердюн, Лотар (840 — 855), придобивайки титула император, наследил Италия, всички територии от устието на р. Рейн до устието на р. Рона, включително и Фрисландия заедно с владенията на Рипуарските франки. В новата империя влизали градовете Рим, Милано, Марсилия, Лугдунум, Трир, Аахен, Кьолн. По такъв начин земите на италианската общност, макар да не представлявали хомогенно етническо цяло, получили териториално оформление. Това вероятно наложило през 870 г. да се извърши ново преразпределение на Карловата империя. Земите с германско население, по-специално Лотарингия и Фризия, преминали в границите на Източното франкско кралство, възглавявано от Лудвиг Германски.

Когато император Лотар починал през 855 г., короната на империята преминала към Лудвиг II (855 — 875). Неговата кончина поставила края на династията на Каролингите, но фактически реалната власт принадлежала на едрите поземлени магнати. Кралят на франките Карл Плешиви завладял Италия. През 875 г. папа Йоан VIII (872 — 882) го коронясал за император и той управлявал под името Карл II (875 — 877). След смъртта на краля на Източната франкска държава Лудвиг Германски (843 — 876) владенията му били разделени между тримата му синове: Карломан, Лудвиг и Карл Тлъсти, внук на Карл Плешиви.

През 881 г. Карл Тлъсти бил коронясан за крал на Италия, но това само разпалило тлеещите династични конфликти. Короната била оспорвана от различни претенденти за престола: от един правнук на император Лудвиг Благочестиви, Хуго от Бизон, зет на Карл Плешиви. Боричкали се и различни маркграфове, херцози, едри собственици. Апенинският полуостров бил разтърсван от противоречия.

В тази сложна и тревожна обстановка Италия станала обект на разграбване от различни страни. През целия IX в. араби извършвали опустошителни нападения в Южна Италия, завладели о. Сицилия, застрашили Рим. Навлезли дълбоко в италианските земи, те нахлули в Лациум и Кампания, проникнали в Пиемонт и Лигурия. В края на IX и първите три десетилетия на X в. в италианските земи връхлетели маджарите. Те опустошили Фриули, Венецианската област и Ломбардия. Едва след поражението, което претърпели при р. Леx (955 г.), те преустановили своите нападения. Италианците обаче били застрашени от нови нападатели, норманите, които през 1030 г. се укрепили в Аверс и Кампания и продължили да разширяват своите владения. Нашествениците били легитимирани от папа Николай II, който през 1059 г. провъзгласил Роберт Гискар за граф на Апулия и Калабрия. Под опустошителните пристъпи на норманите паднали Палермо, а след това Ното, една от мюсюлманските крепости в Сицилия. Новата норманска държава била обявена за кралство, управлявано от династията Отевил. Последователно на престола застанали крал Роже I (1060 — 1101), Роже II (1101 — 1154), Вилхелм I (1154 — 1166) и Вилхелм II (1166 — 1189), чиято смърт поставила края на норманското господство. Управлението преминало в ръцете на Хохенщауфените.

Източната Римска империя, Византия, продължавала да държи в подчинение и покорство южноиталианските области Апулия и Калабрия.

 

Инвазия на Свещената Римска империя.

 

Началото на организираното системно нахлуване и укрепване на германските владетели в Италия започнало в средата на X в., когато вдовицата на краля на Италия и Прованс, Аделхайде, се обърнала към крал Ото I с молба да ѝ окаже помощ срещу попълзновенията на Беренгарий от Ивреа, който искал чрез династически брак да заграби овакантения престол на Италия. Откликвайки на нейната молба, през 951 г. крал Ото I провел своя първи поход в италианските земи. Възглавил огромна армия, той навлязъл в Италия, разгромил князете на Северна Италия и сключил брак с кралица Аделхайде. Позициите на германския крал в Италия се засилили и укрепнали. След като нанесъл страхотно поражение на маджарите при p. Лex, кралят преустановил техните нахлувания в Италия. При втория си поход през 961 — 962 г. крал Ото I оказал неоценима подкрепа на римския папа Йоан XII (955 — 964), който бил свален от престола и прогонен от Рим. След влизането си в Рим Ото I го възстановил на престола. От своя страна папата го коронясал за император на Свещената Римска империя.

Отношенията между папството и империята били уредени с договор. Императорът признал за законни гражданските владения на папата в Италия, а папата се задължавал да произнася клетва пред императора. Синът на Ото I, Ото II бил коронясан за крал. Така били установени тесни връзки между императора и папата. При Ото II (973 — 983) империята организирала поход за покоряване на Южна Италия. В ръцете на завоевателите паднали Неапол и Тарент. След претърпяно поражение Ото II починал в Равена. През 966 г. папа Григорий V (996 — 999) коронясал за император крал Ото III (983 — 1002).

Активна завоевателна политика в италианските земи провеждал германският император Фридрих I Барбароса (1152 — 1190), който бил привлечен от несметните богатства на италианските градове, разцъфтели през времето на кръстоносните походи. Когато бил коронясан в Рим за император (1154 — 1155), той имал възможност да се запознае не само с икономическите възможности на градовете и с техните богатства, но и с вътрешната слабост на италианските земи. Той бил улеснен от италианците, които не успели да изградят единен политически център, не разполагали с необходимата военна сила и били разтърсвани от дълбоки вътрешни противоречия.

Първоначалните дружески отношения на императора с италианската аристокрация и с Папския престол (през 1143 г. той предал на папата основателя на Римската република, революционера еретик Арналдо Бреша) постепенно преминали в ожесточена вражда. На открито предявяваните претенции на императора за господство в Италия понтифексът отговорил, че Фридрих I получил императорската корона като бенефиций от папата. Поради това следвало императорът да проявява към него послушание като васал. В заседанията на Райхстага в Безансон през 1157 г. папският легат Роланд, който по-късно станал папа под името Александър III, прочел була на папата, в която се говорело за васалната зависимост на германския император. Това засегнало амбициозния властелин, който решил да настъпва.

През 1158 г. Фридрих Барбароса, който възнамерявал да подчини Италия, навлязъл с многобройна армия — по свидетелството на някои хронисти 100 000 души, цифра по всяка вероятност преувеличена — в нейните земи. Милано и някои други градове в Ломбардия, които отказали да му се покорят и да признаят властта на предлагания от него наместник — италиански подест, били наказани да платят огромни контрибуции. В заседанията на голям сейм, свикан близо до гр. Пиаченца на 11 ноември 1158 г. с участието на всички едри земевладелци и представители на градовете, били приети т. нар. „Ронкалски постановления“ (по името на Ронкалската долина, в която бил свикан сеймът). По силата на постановленията Фридрих Барбароса придобивал неограничена власт в Италия.

Германският император лишавал от управленски функции и привилегии италианската аристокрация. Той съсредоточавал в ръцете си правото да разпределя поземлени владения, да назначава градски подест, консули, да сече монети; заграбил също законодателната и изпълнителната власт.

Недоволни от политиката на завоевателя, градовете на Ломбардия се вдигнали на борба и въстанали. През 1162 г. Фридрих Барбароса нахлул в Милано и го подложил на опожаряване и разоряване — стените на града били сринати из основи, а много сгради разрушени. Центърът бил разоран и засипан със сол, което означавало, че е напълно ликвидиран като град. Населението било предупредено в 8-дневен срок да напусне града и да се засели по околните селища.

Засегнатите граждани образували съюз, Ломбардска лига, в която влизали 15 града. В нея се включил и папа Александър III (1159 — 1181). Основната грижа на лигата била да изгради отново Милано и да отстрани пречките за неговата занаятчийска и търговска дейност.

Когато през 1166 г. Фридрих Барбароса, придружен от огромна войска, за четвърти път минал Алпите и навлязъл в италианските земи, настъпило сериозно безпокойство. Императорът си поставил за задача този път да смаже съюза на градовете, да свали непокорния папа Александър III и на негово място да постави своя кандидат — антипапата Пасхалий III. Разтревожен и изплашен, папата напуснал Рим и заминал на юг при краля на Сицилия, който бил негов васал. Неочаквано избухналата чумна епидемия покосила 25 000 души от германската армия и принудила Фридрих Барбароса да напусне Италия и да се завърне в Германия.

Готвейки се за предстоящата среща с агресивния император, Ломбардската лига обединила 18 града и активизирала своята военна подготовка. Към нея се присъединили градът-република Венеция, както и множество италиански князе. В подготовката за борба водеща роля играел гр. Милано, който бил изграден отново. Издигнат бил нов град-крепост — Александрия, носещ името на папата. Военните сили на лигата били значителни.

В изпълнение решението на имперския сейм във Вормс Фридрих Барбароса пристигнал в Италия, но изгледите за успех този път не били обнадеждаващи. Напразно германските рицари се опитвали да покорят крепостта Александрия. Шестмесечната обсада на града не дала резултати и войската била вдигната. На 29 май 1176 г. при сражението в околностите на Леняно, на северозапад от Милано, германските рицари били разгромени, а Барбароса, леко ранен, едва се спасил от плен.

La battaglia di Legnano di Amos Cassoli

Претърпял поражение в открития конфликт, императорът започнал мирна дипломатическа офанзива, надявайки се да подкопае единството на лигата и да внесе разкол сред своите противници. За да постигне това, той се решил на отчаяна постъпка. През 1177 г. пред катедралата „Св. Марко“ във Венеция била извършена церемония на помирението между императора и папата. Фридрих Барбароса бил принуден да целуне папския чехъл и да съпровожда като маршал, качен на кон, свитата на папа Александър III. Едва след това отлъчването от Църквата било снето и той можел пълноправно да участва в преговорите за сключване на мир с градовете на Ломбардия.

Мирният договор, сключен между враждуващите страни в Констанц през 1183 г., предвиждал да се запазят самоуправлението на градовете и техните свободи. От своя страна италианците се задължавали да признаят върховната власт на императора, да му дават клетва за вярност и на всеки пет години да получават ново потвърждение на свободите си. Те трябвало да му оказват военна и финансова подкрепа при посещението му в Ломбардия. Това обаче били задължения, които имали до голяма степен формален характер.

В обстановката на германската агресия норманското господство в Южна Италия и Сицилия протичало в по-други темпове и мащаби. Норманите, които през X в. основали по устието на Сена херцогство Нормандия, през XI в. изтласкали арабите и се настанили в голяма част от Южна Италия и Сицилия. Нормандският херцог, Роберт Гуискар, през XII в. завладял Беневент и Сполето, основал Сицилийското кралство и разпрострял своята власт над цяла Южна Италия. Друг херцог, Рожер II (1130 — 1154), получил от папата кралска корона. През 1186 г. император Фридрих Барбароса оженил сина си Хенрих VI (1190 — 1197) за наследницата на престола в Сицилия — Констанция. В резултат от изгодния брак Хохенщауфените включили в границите на кралството цяла Южна Италия. Брачните връзки на императора обаче засилили ненавистта на градовете в Ломбардия и на Папския престол.

Самият крал Хенрих не успял да спечели симпатиите на населението, което гледало на него като на натрапник. След смъртта на Фридрих Барбароса през 1190 г. Хенрих VI включил в състава на империята и Сицилийското кралство. Това засилило ненавистта на населението към натрапника. Когато той починал през 1197 г., за крал на Сицилия бил провъзгласен неговият тригодишен син, Фридрих II Хохенщауфен, който през 1212 г. бил провъзгласен от папа Инокентий III за император, обявен за васал на папата по линия на владението си в Сицилия.

Император Фридрих II (1212 — 1250) се мъчел да превърне Сицилийското кралство в силна феодална държава с централизирана бюрократична форма на управление, опирайки се на наемни отряди мюсюлмани. През 1231 г. той издал Конституция на Сицилийското кралство, с която узаконявал правата на аристокрацията и свободите на градовете в Южна Италия. Начело на административните окръзи назначил губернатори. Кралството разполагало с наемна армия и флот.

Следвайки традиционна завоевателна политика, император Фридрих II Хохенщауфен положил неимоверни усилия да утвърди германското господство в Италия. При надвисналата външна опасност северноиталианските градове възстановили Ломбардската лига. В организирания отпор взел участие и папата. В битката при Кортеново, пламнала през 1237 г., император Фридрих II разгромил италианските подразделения, но не успял да наложи своята воля. При обсадата на гр. Бреша, предприета през 1238 г., той претърпял поражение. Не се увенчал с успех и опитът му да покори папството. В отговор на неговите претенции папата му отправил поредната анатема. Папа Григорий IX свикал в Рим вселенски събор, движен от желанието да организира Църквата за борба срещу агресията, но Фридрих II заловил духовниците, пътуващи за събора, и обсадил Рим. Неочакваната смърт на папата не изменила изхода на борбата. Новият папа, Инокентий IV, свикал вселенския събор в гр. Лион, който лишил император Фридрих II от всички звания и привилегии и го отлъчил от Църквата като еретик.

На мястото на анатемосания владетел, изоставен от германската аристокрация, бил избран антикрал Хенрих Распе. Възползвайки се от новосъздадената обстановка, Ломбардската лига възобновила войната. Напразно новият император Конрад IV (1250 — 1254), който заел престола на внезапно починалия Фридрих II, се опитвал да подчини разбунтуваните италиански градове. В Сицилия, поканен от папата, пристигнал братът на френския крал Луи IX — Карло Анжуйски, който се включил в борбата срещу завоевателите. В разгара на ожесточения конфликт нашествениците претърпели поражение. В Неапол бил обезглавен последният представител на Хохенщауфените — Конрадин. През 1268 г. в Сицилия и цяла Южна Италия била установена властта на Карло Анжуйски.

 

Папският престол и неговата историческа роля.

 

В границите на Италия папството се утвърждавало като център на Католическата църква, който ръководел църквите в отделните ѝ територии. Решенията, които взел Вормският събор от 1122 г., дали възможност на курията да заздрави епископствата в Италия, а наред с това и в териториите на Римската империя. Папският престол укрепил своите позиции и в останалите страни на Запада.

В териториално отношение папската област непрекъснато се разширявала. В нея били обхванати редица градове-държави: Болоня, Ферара, Урбино, Перуджа, Римини. Икономическото развитие на папските земи било сравнително високо — те отстъпвали единствено на Ломбардия и Тоскана. Материалните възможности на Църквата нараствали непрекъснато. В касите на Папската курия влизали постъпления от архиепископствата, епископствата и абатствата, от десятъка и пр.

Икономическото и политическото могъщество на Католическата църква достигнало най-високи върхове през понтификата на папа Ииокентий III (1198 — 1216), който се стремял да наложи господството на Църквата в целия свят. Той обосновал теорията за папската теокрация: „Властта на папата е като Слънцето, на императора — като Луната. Както Луната получава своя блясък от Слънцето, тъй и императорите получават своята власт от папите.“

Ръководен от принципите за превъзходството на духовната над светската власт, папа Инокентий III се стремял да подчини владетелите на Европа на своята воля. Кралете на Франция, Англия, Арагон, Португалия, Швеция, Полша, Армения признали васалната си зависимост от папата. Той се месел активно и в живота на Римската империя, като санкционирал избора на император. Възползвайки се от противоречията, които разтърсвали Германия, Инокентий III провъзгласил за император Фридрих II.

Папа Бонифаций VIII (1294 — 1303) бил друг голям защитник на теократичната политика на Католическата църква. За увеличаване на нейните доходи била въведена практиката да се продават на хората специални грамоти — индулгенции за опрощаване на греховете. Всякакво неподчинение се наказвало с отлъчване от Църквата. Поради измененията, които настъпили в живота на западноевропейското феодално общество, свързани с укрепването на държавната власт, теокрацията срещнала сериозна съпротива. Плановете на Бонифаций VIII да осъществи теократичната платформа срещнали противодействие. Френският крал Филип IV провалил опитите за възтържествуване на духовната власт над светската. Папа Климент V се видял принуден през 1309 г. да премести резиденцията на папите от Рим в Авиньон, където десетилетия наред се намирал под контрола на френския кралски двор. Едва през 1378 г., след 70-годишно изгнаничество, папата се завърнал от Авиньон в Рим. Този период от историята на папството се нарича „Авиньонски плен на папите“. След него позициите на Римската курия били значително подкопани. Някогашното могъщество не можело вече да се възстанови. Папите се отказали от теократичната програма за господство в цяла Европа.

В борбата срещу супремацията на Католическата църква възникнали множество ереси, които изразили в религиозна форма настроенията на вярващите. Ереста на патарените, възникнала в Италия, демаскирала моралната поквара на някои клирици. Последователите на Арналдо Бреша — арналдистите, се борели за преустройство на обществото, за въвеждане на републиканска форма на управление. Привържениците на Долчино — апостолиците, се вдигнали на въстание и мечтаели за социална справедливост.

За да смаже съпротивата на селските бедняци и градския плебс, Католическата църква създала в края на XII в. инквизицията — специален съд, подчинен отначало на епископите, а през XIII в. станал самостоятелна институция, ръководена от папата. Инквизицията създала система от съдебни разследвания, които имали за цел да принудят подследствените да признаят, че са виновни. Разпространени били доносничеството и клеветничеството. Еретиците, които отказвали да признаят своята вина, били изгаряни по кладите, а разкаялите се грешници изпращали на заточение. Жертви на инквизицията станали милиони хора, представители на науката, заподозрени от Църквата.

В Рим и неговите околности избухвали вълнения. В папската столица властта преминала в ръцете на комуната, която посегнала върху привилегиите на феодалите. Когато през 1347 г. аристократите се завърнали от своите замъци, които напуснали, за да се спасят от революцията, и започнали да възстановяват загубените си права, населението се вдигнало на въстание. Бунтовниците били предвождани от Кола ди Риенцо — образован интелектуалец и талантлив оратор, който вдигнал привържениците си на борба срещу феодалите. На 20 май 1347 г. Кола ди Риенцо повел въстаниците към Капитолий, където се намирала правителствената резиденция, и провъзгласил републиката в Рим.

1024px William Holman Hunt Rienzi vowing to obtain justice

Под ръководството на революционера било извършено преустройство на обществения живот. Аристократите били задължени да положат клетва за вярност към републиката, да предадат на новата власт своите замъци и крепости. Наложена била нова система на данъци. Постъпленията в градската каса били използвани за нуждите на града. Пусната била в употреба нова монетна единица. Приета била единна система на мерки и теглилки. Опитът на Кола ди Риенцо да обедини всички градове в Италия около Рим не получил поддръжка, защото интересите на отделните градове-държави, които не искали да се лишат от своята независимост, надделели.

Системата на управление, въведена от „трибуна на свободата“, носела до голяма степен едноличен характер, поради което не получила подкрепа и загубила влияние. В края на 1347 г. бил извършен преврат и вождът на републиката бил убит.

 

Аграрен живот.

 

В различните райони на Италия селското стопанство се намирало на различен стадий на развитие, обусловен от конкретната историческа обстановка. В онези райони, които пострадали по-малко от нашественици — араби, нормани, маджари и др., населението понасяло по-малко загуби. В незасегнатите райони продължавали да се развиват основните селскостопански отрасли: лозарство, маслинопроизводство, зърнопроизводство. Апулия, Калабрия и Сицилия се утвърдили като райони за производство на великолепна пшеница и бобови растения. Лозарството и овощарството процъфтявали в Южна Италия и Тоскана.

По долината на р. По още през X — XI в. започнало строителството на напоителни съоръжения. Най-забележим подем на селското стопанство настъпил в Сицилия през време на арабската инвазия, а и след нея, когато били въведени нови култури, непознати дотогава — памук, захарна тръстика, черничеви и цитрусови растения. Отглеждали също лук, чесън, ряпа, зеле, спанак, салати, дини, пъпеши, тикви.

Върху всеобщия подем силно влияние оказали не само връзките с източните страни, но и необикновено бързото развитие на градовете, разцветът на парично-стоковите отношения. Потребностите на градовете от суровини и от селскостопански продукти породили разширяването на обработваемите площи, откриването на нови, по-съвършени оръдия на труда, въвеждането на напояването. Всичко това неизбежно предизвикало увеличаване на производството.

За разлика от Германия, Франция и Англия, където формите на зависимост приемали най-различен характер, в италианските земи сравнително по-рано започнало ликвидирането на формите на подчинение. Отработната рента била заменена с парична. Въведена била изполицата, арендата. Градските магнати закупували земя и я раздавали на обезземлените селяни срещу задължението да предоставят на собственика различни количества от продукцията: от 1/3 до половината, другата задържали за своите семейства.

По социално съдържание арендната форма на стопанисване била преходен етап от феодалната към капиталистическата система. Тя характеризирала развитието на селското стопанство в Северна и Средна Италия, докато в Южна Италия феодалната зависимост на селяните продължила да господства. Изолираните опити за освобождаване през XIV — XV в. не можели да доведат до сериозни промени. В редица случаи имало влошаване на положението, увеличаване на експлоатацията. При Хохенщауфените отработната рента достигнала 140 дни годишно. В именията на император Фридрих II бил използван трудът на роби. Засилена била експлоатацията на селяните при управлението на Анжуйците и Арагонците. В границите на Папската държава се прилагали традиционните форми на феодална експлоатация. Арендаторите били длъжни да предават на Църквата половината от произведената продукция, а в някои случаи била въведена парична рента. В редица градове на Североизточна Италия, като Ферара, Верона, Парма, Модена, Урбино, Равена и др. традиционните отношения били запазени. В графство Савоя и херцогство Монферат експлоатацията се засилила и изострила.

Fray DulcinoВърху основата на нарастващия феодален гнет назрявало недоволство сред селяните. През 1303 г. в Парма избухнало въстание на селяните, възглавявано от Долчино, бивш монах в едно католическо абатство, последовател на сектата „Апостолски братя“, основана от Сегарели, по професия занаятчия. Заради революционната дейност, която развил, Сегарели бил осъден през 1300 г. и изгорен на кладата. Следвайки учението му, Долчино проповядвал, че основните причини за злото в света се дължат на частната собственост и богатството. Затова той искал да бъде въведен уравнителен комунизъм с общност на имуществата. Долчино призовавал бунтовниците да избият всички богаташи и духовенството като крепител на съществуващите неправди. Привърженик на хилиазма, той се борел за установяването на хилядагодишно „царство Божие на Земята“, в което да тържествуват свободата, справедливостта и братството между хората.

Когато въстанието обхванало недоволните от близките и далечните райони на Италия и армията на епископата претърпяла поражение, папата свикал кръстоносен поход срещу апостолиците. В помощ на бунтовниците се стекли бедняци от различни райони на Италия, а наред с тях — от Швейцария и Австрия. Укрепил се в труднодостъпната крепост Цебело, Долчино успешно отблъсквал нападенията на кръстоносците. През март 1307 г., след 4-годишна мъжествена борба, апостолиците били разгромени, а Долчино заловен, подложен на мъчителни изтезания и екзекутиран.

По-късно, през 1382 — 1387 г., пламнало друго въстание, което вдигнало зависимите селяни в Савоя. Селяните били обединявани от лозунга „тукин“ — „като един“. Те нападали господарските имения, ликвидирали господството на феодалите и присвоявали тяхната собственост. След като не успял да ги разгроми, херцогът на Савоя бил принуден да направи отстъпки на бунтовниците. Той им дал право да предават по наследство имуществото си и да встъпват свободно в брак. Савойският херцог намалил ангарията и отменил редица прекомерни облагания на селяните.

 

Градове и граждани.

 

Francesco SforzaВ италианските земи градовете се обособили сравнително рано. Част от тях (около 300) възникнали върху основите на старите римски градове. Такъв характер имали средиземноморските пристанища Амалфи, Гаета, Бари, Генуа, Венеция, Палермо и др. Някои процъфтели върху благоприятни географски места, където имало добри условия за развитие: Верона, Бреша, Виченца, Неапол и Павия били свързани с подходящи водни ресурси. Много градове в Италия (Рим, Верона, Торино, Пиаченца) запазили силни антични традиции. Същественото обаче не били античните остатъци, а качествено новото в средновековните градове, функциите им като обществени комуникации, ролята им като центрове на занаятчийска дейност. Основно било значението им в духовно-културния живот на италианското общество.

В резултат от редица причини населението в италианските градове много бързо нараствало. През времето от 1200 до 1330 г., т.е. за 130 години, жителите на Флоренция се увеличили от 10 000 на 90 000 (9 пъти). С много бързи темпове се разраствал град Милано. През 1288 г. той вече наброявал 200 000 жители с 12 500 домакинства. В Милано по това време имало 200 църкви, 300 пекарни, 150 гостилници, 1000 кръчми, 440 месари, 40 преписвачи на книги.

Възникналите градове-държави Милано, Равена, Флоренция, Пиза, Лука и др. се превърнали в първостепенен фактор в историческия живот. „Почти цялата тази земя — отбелязва в средата на XII в. германският хронист Ото Фрайзингски — е разделена на държави; всяка една от тях принуждава жителите на своите области да ѝ се подчиняват и едва ли може да се намери някакъв знатен или могъщ човек, толкова честолюбив, че да не се подчинява на своята държава.“

През XI — XII в. италианските градове били оградени с нови крепостни стени. Появили се нови селища, наричани „свободни градове“. Вътрешноградската търговия се разширявала, нараствала ролята на панаирите. През XII в. във Ферара панаирите се провеждали два пъти през годината, а в Милано — 4 пъти. Развивала се занаятчийската промишленост. Милано, Пиаченца, Сиена, Пиза, Флоренция се специализирали в производството на сукно, Лука — на копринени, а Кремона — на ленени тъкани, Венеция произвеждала кожуси, Милано се наложил и като оръжеен център. В Ломбардия и Тоскана бил в подем рудодобивът. Във Венеция, Пиза и Генуа строели кораби.

В процеса на своето развитие и утвърждаване като центрове на занаятчийска и търговска дейност градовете в Италия придобили някои особености, които ги отличавали от градовете в другите европейски страни. Докато например градовете в Северна Франция, Англия, Германия и др. се превърнали във фактори за политическо консолидиране, градовете в Италия в редица случаи задържали и сковавали обединителните тенденции. За това спомагало обстоятелството, че италианските градове били свързани повече с външния пазар. На тази основа между тях възникнали остри противоречия. Известни са конкурентните боричкания между Венеция и Генуа, Флоренция и Пиза, Сиена и Лука, както и между Генуа и Пиза. Неведнъж се сблъсквали Милано и Кремона, Болоня и Модена. Това слагало отпечатък върху ориентацията на търговските центрове, върху тяхната социална политика.

Както и в останалите европейски страни, в Италия градовете били принудени да преодоляват съпротивата на сеньорите, върху земите на които възниквали и се утвърждавали. В Северна и Средна Италия въоръжената борба между сеньорите и гражданите започнала още в края на IX в. През XII в., тя, общо взето, завършила успешно. В резултат от победата били създадени известните градове-комуни, управлявани от консули. Законодателната власт се намирала в ръцете на специален „Съвет на доверени лица“, избиран от гражданите.

Ако се съди по данните, съдържащи се в изворите, в Кремона комуна съществувала още през 1078 г. Комуни имало в Пиза (1081), Генуа (1099), Верона (1107). В Лука, Анкона, Асти комуни били създадени в края на XI в., а в Бергамо, Тревизо, Басано, Падуа, Виченца — в началото на XII в. През 1115 г. комуната се наложила във Флоренция, Сиена, Ферара. Като орган на новата власт консулатът се появил в редица градове-комуни: към 1130 г. в Кремона, около 1136 г. във Верона, към 1138 г. във Флоренция, около 1141 г. във Верчели, към 1150 г. във Фаенца.

Поемайки управлението на градовете в свои ръце, гражданите трябвало да продължат борбата с феодалните сеньори, които владеели териториите около градските стени и създавали редица пречки на населението, живеещо свободно съгласно принципа „градският въздух прави хората свободни“. Феодалните замъци и крепости, намиращи се върху непристъпни твърдини, се превърнали в средища, от които били извършвани грабежи и нападения. Затова гражданите се организирали и разрушавали замъците. Ликвидирането на опорните пунктове на грандите, които събирали различни такси за преминаване по пътищата, мостовете и пр., осигурявало не само по-нататъшното развитие на градските центрове, но и създавало предпоставки за гарантиране на тяхното снабдяване със селскостопански продукти и суровини.

1024px Madonna bigallo firenze view

Преимуществата на градския живот били умело използвани от представителите на аристокрацията. В градовете се заселили и богати земевладелци, дребни и средни феодали, които се съюзили с богатите търговци и занаятчии. Настъпило своеобразно сливане между феодалите-граждани и пополаните-земевладелци. Това не можело да не се отрази върху структурата на феодалната система. В Италия поради липсата на централна власт майоратната система почти отсъствала. Поземлените владения можели да се делят между различните потомци, да се отчуждават и пр. В резултат от всичко това феодалната аристокрация отслабнала и не успявала да играе роля в процеса на обединяването на страната.

В Ломбардия и Тоскана движението за създаване на комуни било свързано с усилията за провеждане на църковни реформи. В обстановката на разпалващите се противоречия папите Александър II (1061-1073) и Григорий VII (1073 — 1085), стремейки се да укрепят Църквата, използвали умело настроенията на гражданите и смазвали сепаратистично настроените епископи. Архиепископите на Милано, както и едрата аристокрация заставали на страната на империята и изменяли на интересите на италианските градове. Такава линия поддържали и други архиепископи, поради което предизвикали недоволството на градовете.

Като се вземат под внимание социалните функции на Католическата църква като пазител на установените обществени отношения, могат да бъдат разбрани причините, поради които борбата против нея започнала сравнително рано. В най-тясна връзка с развитието на градовете още през X в. гражданите се вдигнали на борба срещу епископите-сеньори, които владеели мнозинството от тях и задържали по-нататъшното им развитие. През следващото XI столетие властта на епископите била отхвърлена в Кремона, Пиза, Асти, Лука и други градове на Северна Италия.

Един от върховете на борбата на недоволното градско население от установената феодална система отбелязало въстанието на Арналдо Бреша (1100 — 1155) в Рим през 1143 г., когато римляните се вдигнали против папата, за република. В проповедите си ръководителят на бунта атакувал Църквата, папата и кардиналите. Изразявайки въжделенията на бюргерството за гражданска власт, независима от Църквата, Бреша се борел за създаване на църква, която да не взима данъци. Принуден да напусне Рим, метежникът-еретик бил заловен през 1155 г. от император Фридрих Барбароса и предаден на папа Адриан IV (1154 — 1159). Арналдо Бреша бил хвърлен в р. Тибър.

Като занаятчийски и търговски центрове, извоювали своята независимост от сеньорите, градовете не преставали да бъдат разтърсвани от противоречия и конфликти. Когато борбата срещу сеньорите приключила, тя преминала в друга насока. Изострили се конфликтите между занаятчиите, калфите и чираците, от една страна, и аристокрацията — от друга. В Милано, Павия и други градове се сблъскали занаятчиите и едрите собственици, а във Флоренция — богатите граждани и плебсът. Борбата обхванала и останалите градски центрове на Италия.

Своебразията на градския живот в Италия не можели да не се отразят в определена степен върху развитието на селата, върху тяхното устройство, върху положението на селското население, върху характера на класовата борба и пр. Макар развитието на производителните сили в различните райони да протичало неравномерно, селското стопанство като цяло отбелязало значителен напредък. В Тоскана, Ломбардия, Кампания и в други области триполната система се наложила и била въведена повсеместно. Усъвършенствала се обработката на почвата. Развило се напояването. По долината на р. По били изградени напоителни канали.

Изменения настъпили и в отглеждането на селскостопанските култури, които били обогатени и разнообразени. Наред с традиционните култури, като пшеницата, просото и пр., били въведени различни технически растения. Сеел се лен, отглеждала се захарна тръстика. Модернизирало се лозарството. В подем било скотовъдството, отглеждали се породисти видове овце и други животни.

През XII в. практиката на феодалите да намаляват своите домени и да ги предоставят под аренда на селяните и дребните рицари се разширила. В обработването на земята под аренда били включени и значителна част от гражданите, които започнали да купуват големи парцели земя. Развитието на парично-стоковите отношения се отразило върху въвеждането на комутацията, т.е. върху налагането на паричната рента.

Закономерното отслабване на феодалната власт спомогнало за освобождаването на селяните от зависимост под влияние на ранното развитие на градовете, както и на разцвета на парично-стоковите отношения. Започнали да бягат от селата още през XII в., селяните се освобождавали от феодална зависимост и търсели защитата на градовете-републики. В резултат от настъпилите благоприятни условия през XIII в. освобождаването на селяните от крепостна зависимост приключило окончателно.

В процеса на своето освобождаване селяните образували самостоятелни селски комуни, възникващи върху основата на съседските общини-марки. Селските комуни, ръководейки се от специални статути, създавали свое самоуправление, разполагали с изборни органи, съд и пр. По такъв начин комуните, изграждани в селата, защитавали интересите на селяните от произволите на феодалната аристокрация, грижели се за благоустройството на селищата и пр. Това обаче не можело да подобри напълно тежкото положение на селското население. Отхвърлили гнета на феодалната аристокрация, селяните изпаднали в известна зависимост от градовете, които започнали да ги подлагат на експлоатация и потисничество.

Вече към XII в. компактната част от селяните, лишени от земя, започнали да изпадат в зависимост от феодалните господари. Селяните, наричани серви, не се ползвали с никакви права; можели да ги купуват и продават заедно със земята, към която били прикрепени. Поради недостатъчното развитие на пазарните връзки, наследственото крепостно право не преставало да господства. Полусвободните и свободните селяни, рустиките, продължавали да съществуват, обединени в общини, които оказвали съпротива на произволите на сеньорите. Една част от лично свободните селяни, емфитевтите, обитавали пустеещите земи на феодалите при известни по-изгодни условия.

Недоволни от засилващите се процеси на закрепостяването, на експлоатацията, селяните се борели срещу установената феодална система, оказвали съпротива, която взимала разнообразни форми. Вдигали се и на въстания, избухнали през 1123, 1168, 1178 и 1179 г. Разпространявали се и еретическите учения.

Докато в Северна и Средна Италия феодалните отношения се развивали сравнително добре, въпреки че йерархическата система на феодалната класа не успяла да се оформи напълно, в Южна Италия и Сицилия положението било по-различно. В южноиталианските територии феодалните отношения се налагали при господство на чуждоземни завоеватели. Това влияело върху обществените противоречия.

 

Подем на промишлеността и търговията.

 

Макар да се развивали неравномерно в различните части на страната, градовете на Италия изпреварили градските центрове в останалите страни на Западна Европа. По степен на промишлено развитие Северна и Средна Италия били значително по-напреднали, отколкото останалите страни на континента. Палмата на първенство държали градовете на Ломбардия и Тоскана. Най-голям разцвет достигнали градовете-републики Венеция и Генуа, а след тях се нареждали Милано, Флоренция, Падуа, Верона, Парма, Пиаченца, Пиза, Сиена и др.

Подемът, който настъпил в италианската промишленост, бил свързан с оживената търговска дейност с Изтока, с Леванта, процъфтяла във връзка с организирането на кръстоносните походи. Италианските търговци, наложили своето господство в Средиземно море, продължили да проникват в пристанищата на Мала Азия и Африка и да разширяват своите връзки с мохамеданите. Получавайки редица привилегии, венецианци, генуезци, пизанци и др. създавали свои бази, откривали фактории и изграждали трайни, системни делови контакти.

Запознавайки се с богатия опит на източната промишленост, те започнали да прилагат натрупаните знания в италианската занаятчийска дейност, да внасят суровини за развитието на нови промишлени отрасли. Наред със старите занаяти се появили нови. Разцъфтяло тъкачеството. Венеция, Генуа и Лука станали центрове за производство на сукно, на вълнени, памучни и ленени платове. Във Венеция се произвеждало стъкло, в Милано — оръжие. Усъвършенствали се металолеенето, металообработването и корабостроителството.

Успоредно с промишлеността големи успехи достигнала и търговията. Пазарите и панаирите привличали не само италиански, но и чуждестранни търговци. Търговците на Венеция, Генуа, Пиза, Амалфи разширявали своите връзки с Алжир, Тунис, Мароко и др. Това спомагало за оживяване на парично-стоковите отношения.

Върху основата на постигнатите успехи в търговските операции възникнало и се изградило банковото дело. Първите стъпки в тази насока били направени във Венеция, която се оформила като център на счетоводството и банкерството. В началото на XIII в. в Пиза за нуждите на счетоводството били въведени в употреба арабските числа и изработена съвременната цифрова система. В края на XIII в. в пазарите на Западна Европа водеща роля започнали да играят банкерите на Флоренция. В резултат от усъвършенстването на банковото дело в Италия понятията, въведени от италианците — „банка“, „банкрут“, „авизо“, „ажио“ и др., се употребяват дори до днес.

Както в останалите страни на Западна Европа, така и в Италия градовете били разтърсени от противоречия и борби. В края на XI в. пламнала борбата на градовете със сеньорите, приключила през XII в. В мнозинството градове победа завоювали гражданите, които създали независими градове-комуни като Генуа, Венеция и др., възглавявани от консули, избирани ежегодно. Консулите държали в ръцете си съдебната, административната и финансовата власт, а законодателната се изпълнявала от „Съвет на доверените лица“, наричан по италиански „креденца“. Свиквали се при особени случаи общи събрания (парламенто), които решавали неотложни въпроси от живота на градовете.

Когато били изградени градовете-републики, се разгоряла ожесточена борба между патрициата, едрите търговци, земевладелци, лихвари и др., наричани „гранди“, които заграбили управлението, и популарите — дребните търговци, занаятчиите, рибарите, които издигали искания за повече права. Популарите, обединяващи търговско-занаятчийските слоеве, се борели за участие в управлението на градовете. В защита на своите интереси грандите укрепвали властта, предавали я в ръцете на първия консул, а в края на XII в. — на подеста, чиновник, избиран ежегодно. Грандите не можели да задържат властта. Към XIII в. популарите, опрени на цеховете и на съюзите, в които се включвали, завзели властта и създали своя комуна, която изместила аристократическата комуна на грандите. В Парма популарите победили през 1144, във Флоренция — през 1250 г.

Причините за изострянето на борбите, които разтърсвали градовете, били твърде сложни и отразявали вътрешните социални противоречия. Значение имали и германските нашествия и пр. Разбира се, основните конфликти били свързани с противоречията между феодалната аристокрация и селяните и занаятчиите. Те носели отпечатъка на антагонизма между занаятчиите и дребните търговци, от една страна, и градския патрициат, грандите — от друга.

Guelfi e ghibelliniВърху конфликтите давали отражение борбите между императора и папата, породили оформянето на отделни партии. В резултат на редица предпоставки в градовете възникнали политически партии — гвелфи и гибелини. Защитниците на императора били наречени гибелини, а враговете му — гвелфи. Названието „гвелфи“ произлизало от „Велфи“ — княжеската династия, която оспорвала короната на Хохенщауфените, а названието „гибелини“ било свързано с името на родовия замък на Хохенщауфените „Вайблинген“.

Гвелфите, свързани с търговско-занаятчийските слоеве в градовете, поддържали папата, а гибелините изразявали интересите на аристокрацията. Названията „гвелфи“ и „гибелини“ станали нарицателни. Флоренция била обявена за град на гвелфите, а Пиза и Лука — на гибелините.

Борбата за външни пазари и за търговски бази в Изтока и Леванта изострила противоречията между Венеция и Генуа. Между тях пламнала истинска война. Сблъскали се Милано с Кремона, а Павия и Лука — с Пиза. Малките градове воювали за отхвърляне господството на големите градове.

Противоречията и борбите, разтърсващи градовете, били породени от господстващия търговски капитал, който диктувал интересите на известна част от гражданите. Една от основните причини за разпокъсаността на италианските земи произтичала от обстоятелството, че външната търговия определяла насоките на вътрешната търговия. Движени от своите външнотърговски планове и интереси, редица магнати не били заинтересовани от развитието на вътрешния пазар, от обединяването на Италия, разпокъсана на множество градове-държави.

Противоречията в системата на зараждащите се капиталистически отношения много ярко се разразили във Флоренция, където предприемачите промишленици подложили на ожесточена експлоатация занаятчиите, обработващи вълна и вълнени произведения. В изградените около 300 сравнително големи предприятия за производство на сукно били заети повече от 30 000 работници. По същество това били манифактурни предприятия, в които предприемачите експлоатирали наемните работници. При ниски заплати работниците се трудели от 14 до 16 часа.

През 1345 г. пламнало въстание на четкарите на вълна и на други работници, предвождани от Брандини. То било смазано още в началото, а неговият ръководител — обесен. По-късно, през 1371 г., се надигнали работниците и занаятчиите в Сиена и Перуджа. Както и по-рано, бунтовниците претърпели поражение. Най-масов характер придобило въстанието на чомпите във Флоренция, пламнало през 1378 г., насочено против цеховата аристокрация. В резултат от активността на работниците, ръководени от даракчията Микеле Ландо, управлението на старите цехове било свалено и на тяхно място била създадена нова сеньория, ръководна роля в която играели бедните занаятчии.

Поради недостатъчната последователност и нерешителността при осъществяване на набелязаното преустройство, както и поради предателството от страна на М. Ландо, извоюваната победа не дала очакваните резултати. Започнал глад, появили се неуредици, саботажи. Богатите предприемачи, които продължавали да са собственици на манифактурите, закривали предприятията и изнасяли оръдията на труда. При новосъздадената обстановка цеховете отново се вдигнали на борба.

202mtev PropovedSavonarolyМежду синовете на Италия през онази епоха едва ли може да се посочи друга личност, която да отразява в такава степен противоречията, които я разкъсвали, като Джироламо Савонарола (1452 — 1498). В него по най-трагичен начин са обединени единството и разединението, разумът и вярата, Божественото и човешкото.

Виден обществено-политически деец, реформатор-проповедник, член на Доминиканския религиозен орден, Савонарола е роден в гр. Ферара, един от центровете на италианската култура. Той произхождал от лекарско семейство, отгледало прочути учени-медици; получил хуманистично образование и се оформил като мислител-хуманист, но постъпил в абатството на доминиканците в Болоня. Свързал се с напредничавите кръгове на своето време. Савонарола се завърнал отново във Ферара през 1479 г. и започнал да изнася публични проповеди. Където и да пристигал — във Флоренция, Сан-Джустиниано или Бреша, той взимал активно участие в борбите, разтърсващи обществото. Важен етап в дейността му настъпил през юли 1491 г., когато бил утвърден за приор на абатството „Св. Марко“ във Флоренция. Той въвел строг ред в живота на абатството, възстановил погазените регули на монашеския устав. Премахнал от употреба златото и среброто и принудил монасите да работят. Обединил около себе си недоволните от управлението на Медичите, той обосновал цялостна реформационна концепция за преустройство на господстващите обществени отношения.

В книгите, които издавал, в проповедите, които произнасял, Савонарола атакувал безнравствения облик на папството, бичувал начина на живот, воден от ръководителите на Римската курия. Издигал глас за отнемане богатствата на Католическата църква, за реформиране на богослужебния култ, за неговото опростяване. Савонарола критикувал тиранията, установена от Медичите във Флоренция, порицавал социалните неправди. Обхванат от своеобразен религиозен консерватизъм, той не можел да приеме хуманистичната култура и я отхвърлял. Цялостната му обществено-политическа и църковно-религиозна доктрина страдала от средновековна ограниченост, макар поначало да притежавала редица положителни граждански аспекти. Неговите реформационни идеи имали антиисторически характер. Савонарола се борел за преустройство в духа на утопичните принципи на ранното християнство, не успял да превъзмогне ограничените мисловни граници на своето време. Като богослов бил ортодоксален католик.

Filippo Dolciati 1443 1519 Execution of Girolamo SavonarolaВ обстановката, настъпила през 1494 г., когато във Флоренция бил извършен политически преврат и властта на Медичите била ликвидирана, той поел управлението на града и се превърнал в диктатор. Савонарола дал своя принос за установяването на републиканска форма на управление. Изразявайки интересите на онези слоеве от населението, които били недоволни от властта на Медичите, той започнал да извършва реформи, задоволяващи техните искания: освободил бедняците от дългове, прогонил лихварите. Въвел манастирски принципи в градския живот. Задължил населението да посещава храмовете. Разпоредил се да бъдат изгорени „езическите“ книги, а музикалните инструменти и картините — да се унищожат.

Напразно папа Александър VI (1492 — 1503) се опитвал да го привлече с кардиналско звание. Като не успял, забранил му да произнася проповеди. През 1497 г. го отлъчил от Църквата. Савонарола не признал отлъчването и излязъл с призив за свикване на църковен събор, който да разгледа престъпленията на папата. Поддавайки се на папските уловки, сеньорията във Флоренция арестувала реформатора и го изправила пред съд. Савонарола бил обвинен в прегрешения спрямо Църквата и осъден на смърт. Бил обесен, а тялото му — изгорено.

 

Възраждане.

 

Portrait de DanteРазцветът на градовете бил свързан с възхода на Възраждането, което обхванало различните форми на общественото съзнание в Италия. Цяла епоха в литературата създали творци като Данте Алигиери (1265 — 1321), Франческо Петрарка (1304 — 1374) и Джовани Бокачо (1313 — 1375). Данте се прославил с „Божествена комедия“, Петрарка — със своите сонети, Бокачо — с „Декамерон“.

Наред с творците на литературни ценности своя талант развили цяла плеяда художници, които изобразили с багри и форми живота на епохата, радостите и скърбите на хората, техните борби и идеали. В картините си Джото (1266 — 1337) претворил индивидуалните образи на хората, най-характерните им черти. Мазачо (1401 — 1437) предавал реалистично религиозни сюжети, обезсмъртявал ценностите на християнската нравственост. Донатело (1386 — 1488) създал блестящи скулптурни произведения, особено статуята на Давид — герой от Библията, който поразява със своя меч Голиат. Брунелески (1377 — 1446), гениален архитект от Възраждането в неговия ранен период, съчетавал изяществото на формите, тяхната здравина и целесъобразното използване на изкуството.

В областта на философията Николай Кузански (1401 — 1464) изразил съмнения в неподвижността на Земята, в това, че е център на Вселената. Лука Пачоли (ок. 1445 — към 1509), блестящ математик, създал ръководство по математика. Откритието на Йохан Гутенберг — изобретяването на печатната машина, спомогнало за разпространяването на просветата и книжнината.

Отбелязала напредък и историографията. Леонардо Бруни (1374 — 1444) обогатил тематиката на научните изследвания. Лоренцо Вала (1405 или 1407 — 1457) поставил началото на критичното изучаване на изворите. Флавио Бьондо (1392 — 1463) пръв развил идеята за Средновековието като отделен самостоятелен период от историята на човешкото общество.

Дейците на Италианското възраждане утвърждавали принципите на хуманизма, издигали на преден план човешката личност. „Бог е създал човека — пише Пико де ла Мирандола в творбата си „За достойнството на човека“, — за да опознава законите на Вселената, да обича красотата и да се възхищава от нейното величие. Човек може да расте и да се усъвършенства по свободна воля. В него лежат кълновете на най-разнообразен живот.“

С цялостното си икономическо, политическо и духовнокултурно развитие Италия, макар и разпокъсана, преодолявала постепенно разединението и се утвърждавала в общността на европейската цивилизация. Разпокъсаността, свързана със спецификата на установените феодални отношения, отстъпвала в резултат от зараждането на новите обществени сили, които формирали хуманистичния начин на живот. В италианските земи бил създаден специфичен неповторим модел на средновековната цивилизация, отразяващ преходното и непреходното, старото и новото.

Andrea del Castagno Giovanni Boccaccio c 1450Внимателният критичен преглед на изворите и историографията, а също и анализът на обективната действителност, отразена в документалните свидетелства, дават известни основания да се стигне до заключението, че в периода между средата на XI и края на XV в. в Италия възникнало изключително сложно явление. Това била епоха, която трудно може да се вмести в официалните канони на традиционната научна литература, разпъвана между различните школи и направления. Казано с други думи, тя не била единна, а разтърсвана от противоречия. Толкова търсеното единство в установената обществена система, в стопанския живот, в църковната институция, в духовната култура било по-скоро един идеал, който така и не могъл да се постигне. За това спомагали борбите между империята и папството, между Изтока и Запада, между християнството и исляма, между папоцезаризма и цезаропапизма.

Затова са прави онези автори, които твърдят, че началото на новия етап в цялостното развитие на италианското общество, наука и култура извира от мрака на лангобардската нощ, абсорбирала гръко-арабската и византийската цивилизация. Не пораждат възражения, а пълно съгласие заключенията за ролята на арабската култура като преддверие на културата в Западна Европа, включително в Италия през XII — XIII в. Научната мисъл получила тласък чрез преводите от гръцки и арабски на латински език на трудовете на Аристотел и Платон, на Птолемей и Евклид, Гален и Хипократ.

Не е случайно, а напълно закономерно обстоятелството, че в Италия възникнали първите средновековни университети: в Болоня, а след това в Неапол и Падуа. В тях се изучавали медицина, юриспруденция, математика. Знанията, които били придобивани, служели на социалната практика, на прогреса. Още през средата на XI в. била открита медицинска школа в Салерно. Забележително постижение на социалната мисъл е трактатът на Данте „За монархията“, в който се прокарва идеята за единството на човешкия род, идваща от мъдростта на източната философия. Гуидо Вернари пък стигнал до извода, че сред владетелите имало повече тирани и грешници, отколкото праведници, а действителният монарх бил Иисус Христос.

Многобройните дребни държавици в Италия носели върху своето безсилие единството на страната, разкъсвана от вътрешнотърговските интереси на градовете-републики, които подчинявали местните проблеми на проблемите на външните сили. След дълги размирици двете кралства се разпаднали: Сицилийското (на Рожер II; 1130 — 1154) през 1282 г. и Неаполското през 1504 г. Останали папската държава, Венеция, Милано, Флоренция, които били разтърсвани от борби. Османската инвазия ги принудила да се обединят през 1454 г. за защита.