kultura i izkustvo

 

 

Монахът преводач Исай Серски и няколко епизода от славянското присъствие в региона

 

Вася Велинова

 

За значението на Серес и прилежащите му земи, включващи и Светогорските манастири, е писано многократно и този въпрос заема полагащото му се място при изучаването на историята на културата на православния свят на Балканите. Не бих искала да повтарям добре известни факти и събития, свързани както с политическата и културна историята на Византийската империя, така и с тази на славянските държави, граничили с нея през Средновековието.

Избрах да представя на дълбоко уважаемата аудитория два епизода, маркирани от женското присъствие по тези земи. Целта на това кратко, предвид определените в програма лимити, изложение е да разкрие някои моменти от общата за гърци, българи и сърби история в този регион и да илюстрира формирането на специфичния за балканските народи културен синтез, резултат от съвместното им битуване през вековете – и в рамките на отделни независими държави (до края на ХІV – първата половина на ХV в.), и в рамките на една различна като етническа характеристика, език и религия империя като Османската ( в периода ХV-ХІХ в.).

И така, кой е ученият монах Исай, какво знаем за него и неговата книжовна дейност? Ключ към отговора на тези въпроси би могъл да бъде следният цитат, излязъл изпод перото на книжовника:

“И така, понеже мнозина преди много години и много време, се намираха на различни места, за да превеждат Божествените Писания от премъдрия и красив, школуван и звучен гръцки език на нашия, славянски, то техните имена са известни не само на хората, но са записани от Бога в книгата на живите. Останал последен – както по време, така и по образование и по изкусно владеене на гръцкия език, а най-вече по добри дела – се оказа, че както към края на слънчев ден, или в залеза на седмия век, така и в залеза на моя живот съм понаучил малко гръцки език. Толкова малко, че да разбера сложността му и трудността да го предам на нашия език. Защото прочие, гръцкият от самото си начало е създаден от Бога художествен и богат, а и е усъвършенстван по различно време от различни мъдри мъже. Нашият, славянският език, и той беше сътворен от Бога добре, понеже всичко сътворено от Него е добро, но не бе удостоен с такова изящество, поради недостатъчния порив към познанието от страна на мъжете, които обичат да почитат Логоса.”

С последното изречение от този цитат Исай се нарежда сред най-образованите и силно повлияни от паламизма православни монаси от ХІV столетие. Идеята за почитанието на Логоса (Христос), който е не сътворен и стои над всички сътворени от хората думи (λογοι) рефлектира в книжовната традиция през този период в подчертано внимание към словото, особено при преводите от един език на друг, когато е трябвало да се спази напълно количествената и позиционна идентичност на превода спрямо оригинала. Всъщност тази хиперкоретност към думата е обяснена в автобиографията на Никифор Влемидис, чиито съчинения са упражнявали изключително влияние върху православното монашество през ХІV в. като цяло. В подобен идеен контекст думата филология (любословие) получава допълнителен нюанс в значението си, посветен преди всичко на любовта към Христос Логос и от чисто лингвистично понятие, както я възприемаме днес,  се превръща в богословска категория. Самият монах Исай се разкрива пред нас точно като такъв филолог чрез стремежа си да предаде вярно сложния и многопластов текст на оригинала. Той подчертава, че това е възможно само когато е налице благоговейно отношение към езика чрез работата на филолога, т.е. обичащия Христа.

Паметта на този усърден и изключително образован монах е увековечена в житието му, писано вероятно от негов ученик и запазено в препис от 40-те години на ХV в. От този текст научаваме че Исай е роден в Косово, в началото на ХІV в. и става монах в манастира на св. Йоаким Осоговски (Сарандапорски), на територията на дн. FYROM, откъдето се отправя към светогорските манастири. В манастира Хиландар той намира свой духовен отец (старец) в лицето на Арсений, по-късно игумен на манастира. От него Исай възприема любовта към книгите и благоговейното отношение към тях. Когато след смъртта на своя наставник през 1348 г. той се оттегля в безмълвничество (анахоретство), сръбският владетел Стефан Душан му възлага възстановяването на манастира св. Панталеймон (Старият Русикон), който е бил в запустение, поради татарското господство в Русия. Монахът Исай бързо възстановява църквата и манастирските сгради, събира отново братство и се отправя в Сърбия, за да иска от сръбския цар нови помощи за манастира. Междувременно завистта на другите монаси се проявява с пълна сила и го принуждава да остане за по-дълго време в Сърбия. Там той насърчава строителството на църкви и манастири, които са повлияни от атонската архитектура от средата на ХІV в. и това явление и днес в историята на сръбското църковно изкуството се свързва с неговото име.  Когато накрая Исай се връща в своя манастир, той е посрещнат от братята с голяма радост, а завистниците са наказани.

През 1371 г. той завършва своя основен книжовен труд, преводът на Псевдо-Дионисиевия корпус, който му е възложен от митрополита на Серес, кир Теодосий. Не знаем колко години монахът е работил над този превод, но вероятно е започнат още в “добрите времена”, както сам книжовникът споделя, т.е. преди активното настъпление на османците в земите на Серското сръбско царство. През 1375 г. виждаме Исай като участник в дипломатическа мисия – той е включен в състава на делегацията на Сръбската православна църква, която преговаря за помирение с Константинополския патриарх. Причината за разрива е едностранното обявяване на сръбската патриаршия за автокефална през 1346 г., което е обявено от Константинопол за не канонично и схизматично. След 1375 г. нямаме никакви сведения за живота му. Но дори и тези бегли факти представят пред нас една целенасочена, високо образована личност, посветила се на служба на Словото. Не случайно и последните проучвания за живота и дейността на този ерудит показват, че той е бил част от един авторитетен кръг от славяноезични учени и книжовници, споделящи “общия интерес към съвременните духовни течения във Византия, провокирани от теологично-спекулативни проблеми” и вероятно също е бил привърженик на паламизма.  Един ръкопис от 60-те години на ХІV в., от сбирката на манастира Хилендар, № 88, изследван от нашия колега Й. Какридис, съдържа славянските преводи на съчинения на Григорий Палама и едновременно с това – следи от Исаевия превод на Ареопагитския корпус – факт, показателен за интереса към превода и за значението на произведението на ученика на апостол Павел, Дионисий Ареопагит.

Какво представлява преводът на монах Исай и какво е мястото му в литературната традиция на южните славяни?

Корпусът от съчинения, преведени от Исай съдържа едни от най-важните за цялостното православно естетическо мислене текстове. Те са приписани на ученика на апостол Павел, Дионисий Ареопагит, полумитичен мъдрец от І в., член на Ареопага, за което говори и прозвището му. В тях се разглеждат основните понятия на средновековната естетика, развита е идеята за образа и неговата мистична способност да предава непознаваемата същност на Бог, формулирани са основните постановки на мистичния характер на литургията, завършени впоследствие от редица византийски автори. Тези съчинения са в основата на православното богословие, що се отнася да понятия като красота, добро, хармония  и пр.

Преводът на Исай е запазен в ръкопис от 1370-71 г. 329 л., от сбирката на Руската Национална библиотека в Петербург, под № 46 от сбирката на Гилфердинг. Ръкописът е открит в манастира “Св. Архангели” в гр. Колашин, Херцеговина. Както се вижда от съдържанието му, той представя пълния обем от запазените до нас съчинения на Псевдо-Дионисий: л.1-65 б: За небесната йерархия (De Coelesti Hierarchia); л. 66 – 213б: За божествените имена (De Divinis Nominibus); л. 213б – 289б: За църковната йерархия (De Ecclesiastica Hierarchia); л.289б – 298а: За мистичното богословие (De Mystica Theologia); л.298б – 328б: Послания (10 на брой) (Epistulae). Преводът на монаха Исай съдържа и тълкуванията на Максим Изповедник, направени през VІІ в. и превърнали се в почти неотменна част от оригиналното съчинение. В ръкописа от ХІV в. тълкуванията са разположени около основния текст, който е изписан с по-едри букви, с добре обработен  почерк, писан, според най-новите проучвания, от един писач, а не от няколко, както приема това преди десетилетия проф. Трифунович. Анализът на почерка, кодикологическите характеристики на ръкописа, водните знаци, които категорично го датират през 1370-71 г., както и цялостното му оформление дават основание на колегата Г. Прохоров да  приеме ръкописа за автограф на монах Исай – нещо много рядко в средновековната ръкописна традиция.

За популярността на този превод красноречиво говори обстоятелството, че той е известна в 72 преписа – български, руски и сръбски за периода ХІV-ХVІІІ в. Широкото разпространение на това изключително сложно по своята проблематика, стил и език съчинение свидетелства не само за необходимостта от този превод след православното славянство, но и за изключителното преводаческо майсторство на  монаха Исай.

Преводът на атонския книжовник издава неговата висока начетеност и богословска култура. Прави впечатление майсторството, с което авторът превежда и използва както богословско философските, така и граматическо риторическите термини. Наличието им в текста предполага и съответната аудитория, която да е в състояние да разбере сложния и смислово натоварен текст. Преводачът със сигурност е познавал съчиненията на Йоан Дамаскин, откъдето заимства употребата на термини като “диалектика” и “догматика”. Известни са му били и някои от текстовете, свързани с паламида. Той познава категориите “синонимия” и “омонимия”, които също така използва в своите текстове и показва тънък усет към многообразието на омоними в гръцкия език, както и към синонимичното му богатство, които се опитва да запази в своя превод.

Основен принцип при предаването на гръцкия текст е точното предаване на смисъла, за сметка на формалната идентичност. За Исай е важно неговите читатели да достигнат до смисъла на думите, тъй като те са част от един боговдъхновен текст. В Corpus Areopagiticum, в частта посветена на DN,ІV.11 е запазен  откъс, който потвърждава значението преди всичко на смисъла на даден текст и порицава формалния, буквален превод. Тази идея всъщност е позната на образования славянски свят от Кирило-Методиевската епоха, когато се създават първите преводи и не друг, а един от най-образованите преславски книжовници, Йоан Екзарх, предлага теория на превода, в която предимство се дава на смисловия пред буквалния превод. За Исай, формиран в традициите на атонските исихастки школи на превода, точността при предаване на смисъла също е от първостепенна важност.  Едновременно с това той остава верен на реторическия стил на оригинала, запазвайки и предавайки в превод различните реторически похвати – етимологически фигури, повторения или градация. Така той успява да предаде на своите читатели и специфичното реторическо звучене на гръцкия текст. Както отбелязват немските колеги-изследователи на превода на Corpus Areopagiticum: “Пред нас е образът на един образован, прецизен преводач, който полага големи усилия, за да улесни разбирането на текста от страна на неговия реципиент, като при това следва традициите на свободния превод и успява да създаде нови насоки на развитие на славянския език от ХІ. в най-тясна връзка с езиковите структури на гръцкия. С право неговото произведение е най-зрелият плод на гръцко славянските културни връзки на Балканите през ХІV в.”.

Като се присъединяваме към тази висока оценка за книжовното дело на стареца Исай, бихме искали да се спрем на факта защо и при какви условия е станала възможна появата на подобна творба?

Макар че от житието на Исай се разбира, че той е светогорски монах, връзката му със Сер е очевидно доста тясна, предвид на факта, че преводът му е възложен (а това значи и материално обезпечен) от митрополита на Сер - пречестния Теодосий. Както е добре известно от изследванията на редица видни учени, след 1345 г.  Сер и прилежащите му околности стават част от сръбското царство на Стефан Душан. След смъртта му известно време начело на Серското царство застава съпругата му – Елена, която е сестра на българския цар Иван-Александър. В своята студия, посветена на съдбата на Сер след смъртта на Стефан Душан, Г. Острогорски обръща специално внимание на факта, че градът и областта остават доминирани от сърбите и след Душановата смърт, когато начело на управлението застава съпругата му, Елена. В този владетелски двор се е създала вероятно и книжовна школа, тъй като са известни редица ръкописи, създадени по времето на първия митрополит на Сер – Яков, и по времето на наследника му – кир Теодосий. През 1354 г. там е преписано Четвероевангелие, което е подарено на манастира “Св. Павел” на Св. Гора и в момента се съхранява в Лондон. По поръчка на митрополит Яков са преписани няколко богослужебни книги за манастира “Св.Екатерина” на Синай – Постен и Цветен Триод, Часослов, Псалтир и сборник с хомилии на Йоан Златоуст.

HelenaofBulgariaРазвитието на ръкописната традиция в този период е тясно свързано с името на съпругата на Стефан Душан – Елена. Тя е сестра на българския цар Иван-Александър, известен меценат на културата на средновековна България. Вероятно и сестра му е осъзнавала значението на писаното слово, защото е подпомагала и преписването на ръкописи и е поддържала светогорските манастири с дарения. Маже би и на нейната меценатска дейност се дължи създаването на онази благоприятна за книжовни занимания атмосфера, която книжовникът Исай определя като “добри времена” за книголюбивите в началото на обширната приписка към превода на Ареопагитския корпус. Царица Елена фигурира като ктитор в редица грамоти, които засягат бившите български територии, дадени ѝ като зестра в династичния ѝ брак със Стефан Душан. В някои от грамотите тя дори се титулува като самостоятелна владетелка, както напр. в грамотата за Хиланадарския манастир от 1360/61 г.: ”Госпожа светая царица повеля сама у Сер”. И вероятно подражавайки на царствения си брат в Търново, се е стараела да създаде и подходящи условия за книжовна дейност, поне до 1365 г. – до тогава името ѝ се среща в грамотите като суверен. Според византийския император и хронист Йоан Кантакузин царица Елена е изиграла важна роля на стабилизиращ фактор  в междуособните разпри след смъртта на Стефан Душан. “Тя подчинила много градове и започнала да управлява самостоятелно и не е воювала с никого, нито е вземала нечия страна във военните конфликти”. Това относително спокойствие за серските зами в една доста драматична за целия Балкански регион епоха също допринася за развитието на книжнината – а заслугата за това се пада и на Елена Душан.

Освен меценаторската политика на владетелката Елена, преводът на Исай Серски се дължи и на духовната атмософера на времето, в което той живее.  Втората половина на ХІV в. е времето на исихазма. Въпреки че като пряк духовен баща на исихастите се цитира най-често Симеон Нови Богослов (949-1022), формирането на техните възгледи се дължи и на влиянието на Дионисий Ареопагит с подчертано мистичната линия в учението му. Григорий Палама  също приема някои от схващанията на раннохристиянския автор в своите антиварлаамитски съчинения. Така че преводът, направен от Исай Серски отговаря на потребностите на своето време, а е станал възможен благодарение на меценатската политика на християнските славянски владетели.

И така, за да се върнем към заявения в началото на нашето изложение проблем, би следвало да подчертаем, че преводът на Исай Серски е в известен смисъл резултат и от усилията на една българска принцеса, съпруга на сръбския цар Стефан Душан, която изключително високо е ценяла гръцката образованост и култура и е имала за свой образец високопоставените византийски принцеси и императорски съпруги. Запазените паметници на средновековната живопис от този период говорят за нейната “гръкофилия”. Тя се е приспособила много добре към гръкоезичните си поданици, а някои от портретите ѝ са придружени от надписи на гръцки език как (каквато е фреската от манастира в Лесново) или пък генеалогията и се извежда от династията на Комнините (както това е в генеалогическата стенопис в Матейче). Така Елена Душан става личност  с общобалкански измерения, доколкото животът и е свързан и с българското и със сръбското и с византийското царство по един или друг начин.

Почти столетие по-късно едно друга представителка на славянските владетелски родове, Мария Бранкович (или Деспина Атун, Деспина Ханъм) ще остави своето име и място в историята на региона, но вече в едни друг, не по-малко драматичен исторически контекст. Дъщерята на сръбския деспот Гюрг Бранкович, Мария, която  е омъжена за турския султан Мурад ІІ, но запазва християнската си вяра и име е в най-висока степен изразител на един много характерен за нашия балкански регион процес през поствизантийския период – доминирането на религиозния идентитет над етническия. Мария, дъщеря на сръбския деспот и византийската принцеса Ирина Кантакузина, става съпруга на султана, за да гарантира сигурността на бащините си земи.

След смъртта на Мурад ІІ и след разгрома на Смедерево, Мария напуска сръбските земи, вероятно през м. май 1457 г. Мехмед ІІ, който я е почитал като своя майка, и дава две села – Ежово и Мравинци. Резиденцията на Мария Бранкович е била  около с. Ежово, недалеко от Серес. Тя е била обкръжена от монаси, книжовници, потомци на сръбски деспоти. Имала е собствено канцелария, ръководена от еклисиарх Симон. Поддържала е връзки с Дубровник, Венеция и Високата Порта. Титулува себе си “царица” и “самодържица”. Чуждите посланици се обръщат към нея с титлата “imperatrix”.

От своя владетелски двор тя оказва изключителна подкрепа на християните, независимо дали са сърби, българи или гърци. Така напр. още през. 1453 г. съдейства за откупуването на мощите на св. Лука и за полагането им в новата митрополитска църква в Смедерево. Проверката на тяхната автентичност е възложена на светогорски монаси.  Мария Бранкович полага много усилия, за да прехвърли на светогорските манастири годишната рента от 500 перпери, изплащана от общината в Дубровинк на манастира “Св. Архангели” в Йерусалим, съгласно грамотата на цар Душан от 1333 г., потвърдена от сина му Урош през 1358 г. След падането на последното сръбско деспотство през 1459 г. грижата за тази рента поема Мария. През 1465 г. тя пише писмо до общината с молба рентата да се изплаща на манастира “Св. Павел” на Атон, тъй като сръбските монаси в Йерусалим са били вече измрели от чума.

310px Mara EsfigmenПрез 1469 г. Мария Бранкович е издействала султански ферман за пренасяне на мощите на българския светец Йоан Рилски от Търново до Рилския манастир с подобаваща тържественост. Има някои основания да се приеме, че няколко години преди това е подкрепила и друга подобна проява – пренасянето на мощите на светия крал Милутин от Трепче в София, организирано то митрополита на града Силваний. Във всеки случай през 1469 г. те вече са били в града, както споменава това писателят Владислав Граматик.

Царица Мария е участвала и в избора на патриарсите в Константинопол – тя подкрепя през 1467 г. Дионисий от Филипопол. Тя многократно е правила дарения на светогорските манастири – предимно на Св. Павел и на Хилендар. Дори в края на живота си тя преотстъпва ктиторството над Хилендар на влашкия войвода Влад ІV Калугер. Нейното влияние е било много голяма, тъй като са запазени документи, от които личи, че е разрешавала дори някои имотни спорове между отделните манастири. Може би това е причината монасите от Св. Гора да са съхранили легендата за нейното посещение в манастира Св. Павел. Тъй като на жените е забранено да стъпват на свещената манастирска земя, след като е слязла от ладията си, царица Мара е била повдигната от ангели и така е пренесена до манастира, където е била тържествено посрещната от монасите. На това място е поставен кръст за спомен на чудното събитие.

И така царица Мария продължава традицията на православните жени-владетелки или съпруги на владетели да се застъпва за църквата и нейните служители. Поставена в нови исторически условия, тя не станала монахиня, като царица Елена например, но независимо от това посвещава живота си на каузата на православната църква и на съхраняването на християнската религия сред населението. С това тя дава своя принос към опазването на културната идентичност на православния свят и за изграждането на един общ културен модел, дори когато неговият създател – Византия – вече не е съществувал.