Темата концентрира вниманието си върху два извора, които се отнасят за акадския цар Саргон (ок. 2371 – 2316 г. пр.н.е.) – единият е свързан с шумерския разказ за царя на Киш Урзабаба и неговия виночерпец Саргон, а другият е посветен на легендата за раждането на въпросния владетел. Те са разгледани в контекста им на предания, които способстват за митологизирането на личността на акадския цар, като също така е обърнато внимание на причините за тяхното възникване, на приблизителното им време на разпространение, както и на заложените в тях мотиви и евентуалните им паралели в митовете на други народи, като основно се набляга на тяхното съпоставяне с отделни сюжети от Библията.
През XX и XIX в. пр.н.е. Месопотамия оставала в плен на политическата разпокъсаност и стопанския упадък. Възприемайки местните културни традиции, нашествениците амореи постепенно се сливали с по-старото семитско население на Двуречието — акадците. В много градове управлявали нови, аморейски династии, които водели нескончаеми междуособни войни. Особено се издигнали градовете Исин и Ларса: техните аморейски царе започнали да се наричат „царе на Шумер и Акад“, заявявайки по този начин претенциите си за господство над цяла Месопотамия. Взаимното съперничество и непрестанните конфликти изтощавали силите на двете конкуриращи се династии и в края на краищата нито една от тях не успяла да реализира намеренията си.
В превод, името вероятно означава „добър град”. Мястото, от което започва материалната и свещената история на Месопотамия. Бил е разположен в най-крайния юг, при вливането на реките Тигър и Ефрат в Персийския залив. Оше в средата на ІV хил. пр. Хр. тук се появило първото голямо светилище, от което днес е запазен само фундаментът. След ок. 500 години светилището станало храм на бог Енки. Считало се, че всички тайни на света и източниците на живота произлизат от Ереду, тъй като на това място е разположен входът към тайнствената водна бездна – Абзу. Затова и храмът на Енки се наричал „Домът на Абзу”. Историята на град Ереду била кратка. Още в началото на ІІІ хил. пр. Хр. неговите жители го изоставили и се преселили на север в градовете Ур и Урук. Ереду се превърнал в град-призрак и град-символ. Всички жреци на култа Енки, независимо в кой град свещенодействали, наричали себе си „Жреци на Ереду”.
Царят е задължително аристократ. Неговата власт теоретически е абсолютна. Въпреки това той трябва да се съобразява с могъществото на аристократическия елит и с някои аспекти на общественото мнение, особено в големите градове.
Няма държава в Древния свят, която да води такива мащабни, постоянни войни, да посвещава всичко на развитието на военното дело и да е в такава степен обладана от войнишки дух, както Асирия – историческото развитие на която представлява една непрекъсната битка. Напълно естествено, тези условия създават у асирийците изключителната войнственост, с която се славят. Бидейки сурови бойци по призвание и занаят, обитателите на Северна Месопотамия привикват към тежките условия на своето съществуване. Възпитавани и калявани от младини в лов на лъвове, леопарди и диви бикове, те във висша степен придобиват всички морални и физически качества, изграждащи образа на непобедимия боец. Нито един народ не може да се сравнява с тях по смелост, твърдост, издръжливост, енергия, но затова пък и никой народ не издига на такава ужасяваща висота култа към грубата сила и страстния стремеж към войната, любовта към разрушенията и опустошенията, както това правят асирийците. Заради невероятните жестокости, проявявани при военните походи, (с които впрочем, асирийските царе така много обичат да се хвалят в своите надписи!) Асирия се превръща в синоним на ужас за тогавашния свят, бруталността и методичността, с която армиите 
През 612 г. пр. Хр, след продължителна гражданска война, двата бивши васали на Асирия, вавилонците и мидийците, превземат и унищожават Ниневия, столицата на нео-асирийската империя. Големият град, избухнал в пламъци, никога не възвръща предишното си състояние. Три години по-късно същите бунтовници разрушават западната метрополия на Асирия, Харан, разбивайки отчаяната съпротива на последния асирийски цар, Ашур-убалит II. Това събитие запечатва съдбата на асирийската империя, и това е моментът, до който обикновено завършва историята на Асирия в историческите книги.
Преходът към основаваща се на земеделие и скотовъдство произвеждаща икономика се осъществил в долината на р. Нил още през VI хилядолетие пр. н. е. В течение на хиляди години многобройни поколения египетски селяни водели трудна и упорита борба с пустинните пясъци, с непроходимите бодливи акациеви храсталаци и обраслите с тръстика блата, за да ги превърнат постепенно в обработваеми земи. Всяка година през лятото, в резултат на проливните сезонни дъждове в Централна Африка водите на Нил прииждали и заливали за около два месеца по-голямата част от долината, оставяйки след оттеглянето си тънък слой напоена тиня, на която египетската земя дължи своето изключително плодородие. Но освен източник на живот и плодородие придошлите води на реката били и разрушителна стихия, която често унищожавала съграденото с много труд от хората. С течение на времето древните египтяни започвали да изграждат за предпазване на нивите си от речните разливи защитни диги от пръст, през които пропускали само толкова вода, колкото била необходима, за да се напои земята и да се отложи върху нея благодатната нилска тиня. За напояване на по-високо разположените терени отбивали речните води по специално устроени канали, с други отводнителни канали пък пресушавали заблатените райони. Цялата икономика на древен Египет била зависима от иригационните съоръжения и въпреки че тяхното изграждане и поддържане изисквало огромен разход на труд, щедрата нилска земя се отплащала пребогато с даровете на своето плодородие. С увеличаването на площта на култивираните терени, около многобройните локални иригационни системи постепенно нараствала и гъстотата на населението в Нилската долина.
ХIII век преди Христа. Цивилизацията на древния Изток процъфтява. Благосъстоянието и просперитета на народите от Предна Азия са осигурени от порядъка и спокойствието, наложени и грижливо пазени от двете велики сили на епохата - Египет и Хетското царство. В политически и военен аспект съществува равновесие на силите, което гарантира траен мир, а от там - и стопански разцвет на региона. Международната и вътрешна търговия усилено се развива, което носи огромни богатства на страните и отделните градове; занаятчийското производство е в разцвет; земята ражда обилни реколти. Енергията на народите е впрегната в мирен и съзидателен труд. Изтокът тъне в благоденствие. Нищо не предвещава скорошен катаклизъм.