Е. В. Фьодорова
Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997
Превод: Юлиян Божков
Гай Юлий Цезар, наричан приживе Калигула и влязъл в историята под това име, бил третият син на Германик и Агрипина Старата. Той се родил в 12 г. и прекарал детството си във военните лагери, тъй като майка му постоянно придружавала съпруга си в походите. С цел да си извоюват популярност сред войниците, те обличали сина си във военни дрехи. Специално ушитите за него малки ботушки предизвиквали такова умиление сред войниците, че те галено го нарекли Калигула, което ще рече „ботушче“.
В 31 г., когато навършил 19 години и баща му отдавна бил мъртъв, а майка му и двамата му по-големи братя — в немилост, Калигула бил повикан от Тиберий на Капри.
„Там бил обект на множество интриги, но никога не се поддал на ония, които го подмамвали или насилвали да се оплаква от Тиберий; така изличил от паметта си съдбата на близките, като че ли с никого нищо не се било случило; а каквото трябвало сам да търпи, приемал с такова невероятно безразличие, така угодничел пред приближените му, че за него било съвсем справедливо казано: „Никой не е бил по-добър роб и по- лош господар.“ (Свет. Кал. 10).
Тиберий, който се отличавал с голяма проницателност, „няколко пъти е предсказвал, че животът на Гай предвещава гибел и за самия него, и за всички и че отхранва ехидна за римския народ и Фаетон за целия свят“ (Свет. Кал. 11).
Когато два дена след смъртта на Тиберий, на 18 март 37 г., Калигула бил провъзгласен за император с официално име Гай Цезар Август Германик (или Император Гай Цезар — б. а.), народът посрещнал тази вест с ликуване, защото неговите родители Германик и Агрипина Старата се радвали на всеобща любов и уважение.
В знак на благодарност към боговете за по-малко от три месеца били принесени в жертва над сто и шестдесет хиляди животни (Свет. Кал. 13).
Началото на управлението на Калигула било многообещаващо; той дори направил опит да възстанови народното събрание и да му върне правото да избира длъжностните лица. Проявил щедрост и към римския народ: изплатил му парите, завещани от Ливия, които Тиберий бил присвоил. Калигула многократно устройвал пищни зрелища и щедро раздавал храна.
Но ако Тиберий с неговата осакатена душа, подозрителност и безмерна жестокост се намирал почти на границата на лудостта, то Калигула бил напълно луд. Както казва Светоний, „той сам знаел за душевната си болест и неведнъж имал намерение да се оттегли и проясни съзнанието си“ (Свет. Кал. 50).
В лудостта си Калигула превърнал принципата в откровена монархия, като го лишил от републиканската му външност. Той задължавал всички да му оказват божествени почести и все повтарял стиха от една трагедия: „И стига страх да имат, нека мразят ме!“
Лудостта му се изразявала от една страна в изключителна алчност, а, от друга — в неимоверна разточителност; за по-малко от година той прахосал огромното наследство на Тиберий от два милиарда и седемстотин милиона сестерции. „След раждането на дъщеря си, оплаквайки се от бедността и от двойното си бреме на император и баща, събирал помощи за отглеждане и зестра на момиченцето. Обявил с едикт, че на Нова година ще приема подаръци, и на януарските календи (1 януари — б. пр.) застанал насред входа на двореца, за да събира лептата, която тълпите народ от всички съсловия с пълни шепи и пазви изсипвали пред него; а накрая го обхванала страст да се докосва до парите: често разстилал нашироко огромните купове златни монети, разхождал се бос по тях и дълго се търкалял проснат с цяло тяло“ (Свет. Кал. 42).
„След като изразходвал средствата си и обеднял, започнал да граби с помощта на тънко измислени обвинения, разпродажби и данъци... Нямало човек, дори най-долен и презрян, на чието щастие да не е попречил“ (Свет. Кал. 38, 35).
Калигула въвел огромно количество данъци, но цялата сила на своята бясна жестокост стоварил върху римската аристокрация.
Той задължавал знатните и богати хора да го правят свой сънаследник в завещанията си, след което ги обявявал за престъпници, осъждал ги на смърт и заграбвал имуществото им.
„С не по-малко завист и злонамереност, отколкото надменност и свирепост, се нахвърлял срещу човешкия род от почти всички времена. Замислял да унищожи и Омировите поеми“ (Свет. Кал. 34).
Лудостта прозирала във всичките му постъпки (искал, например, да направи коня си консул — б. а.) и се отразявала и на външността му.
„Лицето му поначало било страшно и неприятно, а и той нарочно пред огледалото му придавал още по-диво изражение за страх и ужас на всички... Облеклото и обувките му, а и целият му външен вид не подхождали не само на римски гражданин, но и на мъж, и дори на човек. Често излизал пред хората в плащове с везба и скъпоценни камъни, в туники с дълги ръкави и с гривни на ръцете, понякога в копринени одежди и с клоширани женски дрехи; обувал ту сандали, ту котурни, понякога войнишки ботуши, та и женски пантофи; виждали го много често с позлатена брада, с божествени знаци — мълния, тризъбец или кадуцей в ръката, та дори и във Венерино одеяние. Триумфални одежди носел постоянно още преди похода си, а понякога и ризницата на Александър Велики, взета от гробницата му... Гладиатор тракиец и водач на колесница, певец и танцьор, той се биел с истински оръжия, карал колесница в построените на много места циркове; пеел и танцувал с такова удоволствие, че дори на обществени зрелища не се въздържал да не приглася на трагическия актьор и пред всеки да повтори жестовете на танцьора, уж за да го похвали или поправи“ (Свет. Кал. 50, 52, 54).
Близо четири години римляните търпели жестокия му произвол, откровения му садизъм и налудничавите му изстъпления. Чашата преляла, когато Калигула, без да се замисля, посегнал върху устоите на робовладението. Йосиф Флавий пише:
„Калигула разрешил на робите да излизат с всякакви обвинения срещу господарите си... Стигнало се дотам, че някой си роб на име Полидевк се осмелил да отправи обвинение срещу Клавдий, чичото на императора, и Калигула не се посвенил да присъства на процеса срещу своя роднина — той се надявал да намери удобен предлог за премахването на Клавдий. Но това не му се удало, защото след като изпълнил цялата държава с клевети и злоба и настроил робите срещу техните господари, то срещу него възникнали множество заговори; едни взели участие в тях от желание да отмъстят за нанесените им обиди, а други смятали, че трябва час по-скоро да се отърват от подобен император, докато още не е успял да въвлече целия народ в бедствия“ (Йос. Фл. И. Д, 19,1, 2).
Най-активен сред големия брой заговорници се оказал трибунът Касий Херея, който бил изтърпял многобройни издевателства от страна на изпадналия в умопомрачение монарх.
„Междувременно навред плъзнали слухове за заговора на Касий Херея и всички — сенатори, конници и войници — започнали да се въоръжават; нямало нито един, който да не смятал убийството на Калигула за велико щастие. Затова заговорниците се стараели доколкото им позволявали възможностите да не изостават един от друг в доблестта и от все сърце искали да участват в убийството на тиранина.
Сред заговорниците бил дори и Калист — един от либертините на Калигула — човек, домогнал се до огромна власт, равна почти на императорската и от когото всички се страхували (донякъде и заради голямото му богатство — б. а.). Калист вземал огромни подкупи и си позволявал големи несправедливости, злоупотребявайки с властта, която имал, защото много добре познавал непримиримия нрав на Калигула, който никога не отстъпвал от веднъж взетото решение. Калист знаел, че има много причини да се опасява за живота си — най-вече заради несметните си богатства. Затова той се сближил с Клавдий, чичото на императора, и тайно се присъединил към него с надеждата, че след смъртта на Калигула властта ще премине у Клавдий и тогава той (Калист — б. а.), благодарение на влиянието си, ще заеме видно положение при новия император поради факта, че предварително е успял да му засвидетелства своята благодарност“ (Йос. Фл. И. Д. 19, 1, 10).
На 24 януари 41 г. заговорниците, предвождани от Касий Херея, убили Калигула в един от тъмните коридори на двореца; говорело се, че безумният император насрочил празненство за следващата нощ, където смятал за пръв път да застане пред публиката като актьор.
„Какви били времената може да се съди дори само по това, че хората не повярвали веднага на вестта за убийството, а подозирали, че Гай сам е измислил и разпространил слуха, та да схване как са настроени хората към него; освен това съзаклятниците не били определили никого за приемник на властта; а сенатът в началото настоявал за възстановяване на републиката толкова единодушно, че най-напред консулите го свикали не в тъй наречената Юлиева курия, а на Капитолия; и някои предложили споменът за цезарите да бъде премахнат и да бъдат разрушени храмовете им“ (Свет. Кал. 60).
