Е. В. Фьодорова
Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997
Превод: Юлиян Божков
Септимий Басиан, по-големият син на Септимий Север, бил преименуван от баща си на Марк Аврелий Антонин; в историята влязъл под името Каракала по следната причина:
„Получил прозвището Каракала от името на спускащите се до петите дрехи, които раздавал на народа. По-рано нямало такива. Затова и до днес подобни каракали се наричат антониновски; те били широко разпространени сред простолюдието в Рим“ (АЖА, Кар. IX).
За Каракала и брат му Гета античните историци се отзовават по следния начин:
„В детството си Каракала се отличавал с мек нрав и приветливост. Но когато излязъл от детската възраст, станал затворен, мрачен и високомерен“ (АЖА, Кар. I—II).
„Гета бил красив младеж със суров характер, но далеч не безсъвестен; бил стиснат, занимавал се с изясняването на значението на думите, бил чревоугодник, обичал да си похапва и бил пристрастен към виното с различни подправки“ (АЖА, Гет. IV).
Още от малки братята враждували помежду си. С годините тази вражда придобила наистина патологичен характер.
Когато Септимий Север умрял в Британия, „синовете му, вече големи мъже, се отправили бързо към Рим като през целия път не преставали да се карат. Не спирали никъде заедно и не сядали на една маса — твърде голямо било подозрението, че единият брат, сам или с помощта на слугите, ще успее тайно да отрови храната на другия“ (Хер. IV, 1).
След тържественото погребение на Септимий Север в Рим синовете му разделили императорския дворец на две и „започнали да живеят в него като затворили всички странични проходи; ползвали свободно само изходите, водещи към улицата и на двора, при това всеки разположил там своя стража“ (Хер. IV, 1).
В нескритата си омраза „всеки гледал да се отърве по какъвто и да било начин от своя брат и да заграби цялата власт в ръцете си“ (Хер. IV, 3). „По-голямата част от римляните симпатизирали на Гета, защото правел впечатление на порядъчен човек: проявявал скромност и разбиране към хората, които го молели за нещо. Каракала пък постоянно демонстрирал жестокост и раздразнение“ (Хер. IV, 3). Юлия Домна била безсилна да ги помири. Те замислили даже да разделят Римската империя на Западна и Източна, но тя успяла да ги удържи от подобна постъпка (Хер. IV, 3).
Омразата и съперничеството между братята нараствали. „Те вече изпробвали всички видове коварства, опитвали се да придумат готвачите и виночерпците да поставят на другия някаква отрова. Но напразно, защото и двамата били нащрек и много се пазели. Най-накрая Каракала не издържал. Пришпорван от жажда за еднолична власт, той решил да действа с меч и убийство. Смъртнораненият Гета напуснал живота, обливайки с кръв майчината си гръд. А Каракала, извършил вече убийството, изскочил от спалнята и започнал да тича из целия дворец като викал, че едвам се е спасил от огромна опасност“ (Хер. IV, 4). Това станало през февруари 212 г.
След убийството на брат си Каракала се втурнал към преторианския лагер. „За своето спасение и за едновластието обещал да изплати на всеки войник по 2500 атически драхми, а също така да увеличи един и половина пъти заплатите им. Наредил веднага след като си тръгнат оттук да вземат тези пари от храмовете и държавните хранилища; за един ден прахосал безжалостно всичко, което Септимий Север събирал и пазел в продължение на осемнадесет години, причинявайки нещастия на другите“ (Хер. IV, 4).
„Когато Каракала убил Гета и чул, че ужасът на това престъпление може да бъде смекчен, ако провъзгласи брат си за божествен, то в страха си братоубийството да не го покрие с позор като някой тиранин, казват, възкликнал: „Нека бъде божествен, стига да не е жив!“ Причислил го към боговете и затова народната мълва донякъде се примирила с братоубиеца“ (АЖА, Гет. II).
Каракала се разправил по жесток начин с всички, които подозирал в симпатии към Гета. „Сенаторите, които били от знатен род или по-богати, убивал и по най-дребен повод, а понякога и без никакъв повод; достатъчно било да ги обявят за привърженици на Гета“ (Хер. IV, 6).
Веднъж стъпил на пътя на терора, Каракала се разправил и със собствената си съпруга Плавтила, дъщерята на Марк Аврелий; в 205 г. тя била пратена в изгнание, а в 212 г. я убили.
В 212 г. Каракала издал едикт, съгласно който почти цялото свободно население на Римската империя получило правото на римско гражданство. По този начин броят на данъкоплатците значително нараснал.
Каракала посветил много сили и време на военната дейност в Европа и на Изток. Той бил по-скоро издръжлив войник, отколкото разумен пълководец.
Каракала бил първият римски император, върху когото легнал печатът на явната варваризация: „Всички германци разположил към себе си и встъпил в дружба с тях. Често свалял римския плащ от раменете си и го сменял с германски дрехи; виждали го в плащ със сребърна везба, какъвто носят самите германци. Слагал си светли изкуствени коси и ги сресвал по германски. Варварите гледали с радост на всичко това и много го обичали. Римските войници също не могли да му се нарадват, особено заради щедрите добавки към заплатите им от една страна, а и защото поведението му било като на войник: пръв се хващал за лопатата, ако трябвало да се копаят окопи, да се построи мост върху някоя река или да се издигне вал; накратко, пръв се залавял за всичко, което изисквало мъжки ръце и физическа сила“. Хранел се с проста войнишка храна и дори сам мелел зърното, замесвал тестото и пекъл хляба. „В походите се придвижвал пеша, рядко се качвал на каруца или кон; оръжието си носел сам. Издръжливостта му будела възхищение; пък и как да не се възхищаваш като виждаш такова малко тяло да понася такива тежки несгоди“ (Хер. IV, 7).
Каракала бил варварин не само по външност, но и по дух. Той ревностно се покланял на египетската богиня Изида и построил нейни храмове в Рим (АЖА, Кар. IX). „Във всекиго виждал заговорник, затова постоянно се допитвал до оракули, магове, звездобройци, гадатели по вътрешностите на жертвените животни — не пропускал никого, който се занимавал с подобни предсказания“ (Хер. IV, 12).
Свиреп, жесток и не твърде умен Каракала не могъл да запази изключително богатото наследство на Септимий Север.
На 8 април 217 г. Каракала бил убит от преторианския си префект Макрин, който завзел императорската власт и взел за съуправител сина си Диадумен.
В миналото Макрин бил обикновен войник; казвали даже, че някога е бил роб.
„За да пресече вълненията сред войниците, Макрин незабавно им платил повече от обичайното, както и се очаквало от човек, желаещ да заглади престъпното убийство на един император“ (АЖА, Макр. V).
„Макрин стоварил вината за смъртта на Каракала върху войниците, а самият той написал вежливо писмо до сената, в което се съдържали следните думи: „Предадоха ми императорската власт, чиято охрана, бащи сенатори, поех временно върху себе си. Ще задържа властта в свои ръце, ако вам бъде угодно това, което беше угодно на войниците; на тях платих заплатите и дадох всички разпореждания, както се полага на един император“. В Рим, в сената, „след прочитането на писмото настъпило дълго мълчание, понеже никой не повярвал в смъртта на Каракала“. Но когато вестта за убийството му се потвърдила, сенатът с радост признал Макрин за император „с надеждата, че ще запази обществената свобода“ (АЖА, Макр. VI—VII).
„Макрин, в стремежа си да заличи с величието на победата позора на своя произход и целия си досегашен безславен живот, предприел военен поход срещу партите. Но след сражението бил изоставен от легионите си, които преминали на страната на Хелиогабал, и бил убит“ (АЖА, Макр. VIII).
Макрин не се задържал дълго на власт, но въпреки това се видяло, че дори един прост войник и варварин може да стане император.
В Рим „се радвали не толкова, че властта наследил Макрин, колкото че се избавили от Каракала; по този повод устроили всенародно празненство и всички ликували. И всеки, който заемал по-видно положение или ръководел някакво дело, си мислел, че е отхвърлил висящия над главата си меч“ (Хер. V, 2).
„През тази единствена година, когато император бил Макрин, римляните живели в голяма безопасност и в подобие на свобода“ (Хер. V, 2).
В Рим името на Каракала запазили грандиозните терми, където можели да се къпят едновременно над 1600 души. Термите на Каракала, построени в 212—216 г., заемали голяма площ и представлявали огромен комплекс от различни помещения за миене и къпане със студена и топла вода; там имало също така библиотеки, площадки за спортни упражнения и парк; отвътре термите били облицовани с мрамор и украсени с мозайки.
