Експедицията на каталонците на Изток

Публикувана на 16 Февруари 2023

Посещения: 7503

Индекс на статията

РАМОН МУНТАНЕР

ХРОНИКА

ЕКСПЕДИЦИЯ НА КАТАЛОНЦИТЕ НА ИЗТОК

1024px Entrada de Roger de Flor en Constantinopla Palacio del Senado de Espaa

ПРЕВОД: РОСИЦА ПАНОВА

ПОД РЕДАКЦИЯТА НА ИВАН БОЖИЛОВ

ПРЕДГОВОР

Каталонецът Рамон Мунтанер е почти неизвестен на българския читател освен може би на съвсем ограничен по своя състав кръг от специалисти по средновековна история. Веднага трябва да отбележа, че нашият интерес към тази любопитна фигура — политик, военен, понякога дори авантюрист и най-сетне историк — се определя най-малко от две основни обстоятелства, а именно: първо, представител е на една значима историописна традиция (каталонската), за която в България се знае твърде малко, за да не кажа нищо, и, второ, от интереса на самия Мунтанер към историята на Балканския полуостров в самото начало на четиринадесетото столетие. Този интерес се дължи на участието му в събития, които по-късно са намерили място на страниците на неговия исторически труд, оформени в самостоятелна част и онасловени „Експедицията на каталонците на Изток“. Тези събития, както и тяхното описание, с което читателят ще може да се запознае, стоят до известна степен настрана от историята на Арагон и Каталония, но не и от съдбините на Византия. И което е по-важно, те не бива да бъдат разглеждани като изолирано явление, като случаен епизод, а като част от продължително историческо развитие или поточно като брънка от една верига.

При това положение видно е, че преди българският читател да се запознае с Рамон Мунтанер, с неговия изпълнен с приключения живот и, разбира се, с неговата „Хроника“, трябва да получи поне минимална представа за взаимоотношенията Византия — Испания, а това ще рече взаимоотношенията на крайния Изток и на крайния Запад на нашия стар континент Европа. Разбира се, тук едва ли е необходимо да се навлиза с подробности в една тема, която занимава няколко поколения историци както от Изтока, така и от Запада. Напротив, бих искал в рамките на няколко страници да се опитам да представя онзи исторически фон, на който трябва да бъде поставен Рамон Мунтанер, за да не бъде странна неговата поява сред нас, за да бъде по-лесно разбран и приет от българския читател.

* * *

Какво е разбирал византиецът (или ромеят, както той сам се е наричал) под Запад? Каква роля е играл Западът в историята на Византия? Какво ги е сближавало и какво ги е разделяло?

В началото е общото им минало, общата им съдба в рамките на Римската империя. Първите симптоми на разделението, изиграло твърде голяма роля в историята на Европа, се появяват в 324 г., когато император Константин Велики (324—337) взима съдбовното решение да преобрази елинистическия Византион в столица на империята; решение, осъществено и тържествено отпразнувано на 11 май 330 г., когато императорът и сенатът се преместват в града край Босфора, наричан вече Константинопол. Раждането на Константиновия град, на Новия Рим, не е въплъщение на случайно, и то ексцентрично хрумване, а акт на раждане на нова империя, на нова цивилизация, която ще раздели Европа на две. В самото начало новата столица все още е символ на една империя, но в това привидно единство е заложено и бъдещото разделение. В 395 г. преди смъртта си император Теодосий I разделя империята на две — Източна, която поверява на сина си Аркадий (395—408), и Западна, начело с другия му син Хонорий (395—423). Съществуването на две империи с две столици и с двама императори е факт. Този факт е заличен само осемдесет години по-късно, когато германецът Одоакър слага по драстичен начин край на Западната империя както буквално, така и символично с убийството на малолетния император Ромул Августул. И така от 476 г. тези територии стават за ромеите partes Occidentis („das abendland“, както ще ги нарекат по-късно немците), които теоретически зависят от Константинопол: византийският василевс е този, който дава почетната дворцова титла патриций на „варварските" вождове, господствуващи из западните провинции. А оттук нататък? Двете части на Европа тръгват по свой път и извървяват едно хилядолетие, чиято основна черта е липсата на застой и наличието на движение, на движение във всяка една област от историята на европейското общество.

* * *

Сякаш най-ярки, най-впечатляващи са събитията в политическата и военната област. Кои са те или по-точно кои са най-важните? Но да ги проследим. Обликът на шестото столетие се създава от амбициите на Юстиниан I (527—565) или, ако трябва да се изразя по друг начин, от универсалистичните му блянове (заемам израза на Е. Арвайлер). Тези блянове наистина се осъществяват: той успява сравнително лесно да постигне някогашното единение и тогава Източната римска империя, или Византия, за пръв и последен път в своята история обхваща цялото крайбрежие на Средиземноморието (А. Гийу). Това единение е твърде крехко и започва бързо да се руши. Отворилата се бездна се задълбочава, когато Карл Велики възстановява имперската идея на Запад и на 25 декември 800 г. е приветствуван от населението на Вечния град с трикратната акламация: „На Карл Август, коронован от Бога, велик и миротворен император на римляните, живот и победа". Макар че Карловата империя има кратък живот, процесът към установяване на равновесие, напомнящо положението отпреди 476 г., продължава. В края на IX в. Византия се опитва понякога не без успех да възстанови частичното си господство в Италия, а в 962 г. Отон I провъзгласява Renovatio Imperii Romanorum. Единадесетото столетие се оказва столетие на съдбовни промени. В 1071 г. Византия губи последния си пост на Апенинския полуостров — Бари, превзет от норманите на Робер Гюискар. А наскоро след това започват кръстоносните походи, първите белези, които подсказват начеващото превъзходство на Запада. Четвъртият кръстоносен поход довежда до решителен, но не и до изненадващ резултат: падането на Константинопол (12 април 1204) и създаването на Латинската константинополска империя. Това е събитие, което има не само практическо, но и идеологическо значение: унищожаване на мита за вечната империя на ромеите. От този момент, независимо от краткото съществуване на Латинската империя (1204—1261), Византия се превръща в неравностоен партньор на Запада, като не само окончателно се примирява с неговото превъзходство, но и непрекъснато ще търси помощта му.

* * *

Църквата е онази институция, която оказва голямо влияние върху отношенията Изток — Запад, и то не само в духовната сфера, но и върху развитието на политическите събития. Дори и един бегъл поглед е достатъчен да ни подскаже както силата на процесите, така и тяхната посока. Рим в лицето на Светия отец почти през цялото средновековие не изоставя претенциите си за върховен глава на християнството. При това положение конфликтите със създадената в края на IV в. Константинополска патриаршия са неизбежни. Причините за тези сблъсъци, развиващи се с променливи резултати за двете страни, са различни — непомръкващата идея на Константинопол за господство над partes Occidentis, иконоборството, обхванало Византия в продължение на повече от едно столетие (730—843), така наречената Фотиева схизма (860 г.), безкрайните спорове за filioque, довели до окончателния срив между двете църкви и до схизмата от 1054 г. Постепенно, загубвайки някогашното си могъщество, рухвайки бавно, но сигурно икономически, изправяйки се пред лицето на нови врагове, идващи от дълбините на Азия, Константинопол е принуден да коленичи. За пръв път това става в Лион (1274 г.), но унията между двете църкви не дава сигурни и трайни резултати, затова пък разединява византийското общество. В навечерието на своя залез, в 1438—1439 г. на събора във Ферара — Флоренция, Константинополската църква окончателно признава върховенството на римския първосвещеник. И така кръгът се затваря.

Ако проследим макар и бегло икономическите отношения между Европейския Изток и Запад, ще се натъкнем на подобни явления и процеси. Икономическото могъщество на Византия през ранните столетия е безспорно, византийската златна перпера е доларът на средновековието (по сполучливия израз на Р. Лопец), а кръстоносците дори в началото на тринадесетото столетие се удивляват на богатствата, събрани във византийската столица. Но признаците, подсказващи промяна, и тук се забелязват отрано. Икономическата експанзия на Запад (начело застава Венеция) започва през XI в., върви по стъпките на политическата и военната експанзия, понякога ѝ проправя пътя, съпровожда я или напълно я подменя, за да се стигне до нерадостната картина през XIV — XV в. Тогава Византия е на колене пред икономическите, финансовите колоси Венеция и Генуа, а византийските василевси нерядко обикалят Европа, за да молят парични помощи и заеми.

* * *

Една област на човешката дейност прави изключение от тази нерадостна за Византия (а и за цяла Източна Европа) картина. Това е полето на културата. Разглеждайки развитието на културните процеси като част от отношенията Изток — Запад, не може да не ни направи впечатление тяхната почти категорична еднопосочност: от Константинопол към страните на Западна Европа. Ако трябва само с едно изречение да характеризираме този интересен феномен, той би изглеждал така — движение на хора, пренасяне на ръкописи и произведения на изкуството, инфилтриране на идеи. Въздействието на византийската култура може да се открие почти навсякъде — в мозайките на Равена и Монреале (Сицилия), в книжната илюстрация (великолепният ръкопис на Йоан Скилица създаден в Палермо, съхраняван днес в Мадрид), в иконната живопис (произведенията на критските майстори, представители на т. нар. „итало-гръцка школа“), във формирането на философските знания за античността (пренасянето на Аристотел и Платон), в създаването на пособия за изучаване на гръцки език и неговото преподаван в западноевропейските университети (с участието на някои от най-изявените представители на византийската интелигенция като кардинал Висарион, Мануил Хризоларас, Йоан Аргиропулос, Теодор от Газа и др.), най-сетне в преписването на гръцки ръкописи за нуждите на големи западноевропейски поръчители (Константин Ласкарис, Андреас Дармариос). Обяснението на този феномен никак не е трудно. Източната римска империя или Византия е приемник на културното наследство на класическа Гърция. Но тя не само наследява, но и съхранява, развива и е в състояние да предаде всичко онова, което е получила от античността. Разбира се, тя не играе само посредническа роля, но и препредава всичко, което през вековете е сътворено в лоното на византийската цивилизация. И така до пълното изчерпване, до момента, когато Западна Европа вече няма какво да получи и нейната култура тръгва по собствени пътища.

Какво е мястото на Иберийския полуостров в тези явления и процеси? Географското разположение и историческото развитие на двата региона не създават благоприятни условия за връзки, взаимни влияния и прониквания. Наистина Юстиниановите войски достигат и до най-западната част на Средиземноморието и в 554 г. Византия установява своето господство в югоизточната част на Иберийския полуостров (Кордова, Картаген, Малага, както и Балеарските острови). Но вестготите, настанили се малко по-рано на полуострова, не се примиряват и няколко десетилетия по-късно без особени трудности отвоюват загубените територии (624 г.). Отслабването на Византия, както и постепенното ѝ оттегляне на изток и започналото арабско нашествие на Иберийския полуостров унищожават окончателно връзките между двете крайни точки на Средиземноморието. Трябва да изминат столетия за възстановяван е на контактите. Но това не става в Южна Италия или Сицилия, където войските на Арагон и Каталония нахлуват в края на XIII и началото на XIV в. (Византия отдавна се е оттеглила оттам), нито пък в Морея (там господствуват все още франките), а в самото сърце на империята. Как става това? Как една малка наемна войска (около 6500 души) не само се появява във Византия, но и оставя трайни следи в нейната история? Затова читателят ще прочете в „Хрониката" на Рамон Мунтанер. Но за пълнота необходимо е да се представи, макар и с няколко думи, положението на Византия.

За целта трябва да се върнем малко назад. Един от резултатите от монголското нашествие, донесло толкова беди и за Европа през тринадесетото столетие, бил изтласкването на много турски племена към Мала Азия. Турците, търсейки плячка и земя за заселване, се впускат по пътищата, които водят към Западна Мала Азия, т. е. към византийските територии. Условията са благоприятни за техните действия, тъй като след възстановяването на целостта на империята и връщането на Константинопол (1261 г.) Византия отслабва вниманието към източната си граница. Последвалите събития ангажират действията на Михаил VIII Палеолог на Балканите, принуждавайки го постоянно да държи сметка за Запада, преди всичко за амбициите на неаполитанските Анжуйци. И тъкмо поради това всички сили, с които Византия разполага, са съсредоточени в европейските територии. За защита на Малоазийските си провинции империята не разполага нито с достатъчно финанси, нито със сериозни военни сили. При това положение турците срещат съпротива само при отделни, и то добре укрепени градски центрове. И те твърде бързо успяват да покорят почти цяла Мала Азия и да овладеят голяма част от тамошните византийски провинции. На турския натиск устояват Никея, Никомидия, Бурса, Филаделфия, Магнезия, Хераклея Понтийска, Смирна.

В самото начало на XIV в. надеждите на Византия са насочени към чуждестранни наемници, една практика, която не е чужда и на по-ранните столетия, но без да има такова решително значение. След инцидентните прояви на български наемници погледът на империята се отправя към 10 000 алани, които заедно с жените и децата си търсят място за заселване. Опитът с тяхна помощ да бъдат възпрени турците се оказва неуспешен. Аланите, предвождани от младия василевс Михаил IX Палеолог, претърпяват тежко поражение и проблемът „турска опасност“ с цялата си сериозност отново се изправя пред Андроник II Палеолог. Тъкмо тогава в Константинопол се появяват пратеници на Роже де Флор, които идват да предложат услугите на алмогаварите. Щастливата случайност, която поражда поредната надежда на Византия, може лесно да бъде обяснена. След мира между Арагон и Каталония, от една страна, и Анжуйците, от друга, сключен в Калтабелота (19 август 1302 г.), наемниците на Роже де Флор остават без работа. Бившият тамплиер е добре осведомен за притесненото положение, в което се намира Византия, а пък в Константинопол той отдавна е известен. Така двете страни лесно се споразумяват и към края на 1303 г. Роже де Флор се появява във византийската столица.

Последвалите събития, а именно: успехите на алмогаварите във военните действия срещу турците, убийството на Роже де Флор, конфликтът между компанията и Константинопол, до завладяването на Атина и установяването на каталонско господство (1311—1388), са обект на „Хрониката“ на Рамон Мунтанер. Затова няма да се спирам на тях. Може би трябва само да припомня думите на Г. Острогорски, които обясняват успеха на тази необикновена, авантюристична експедиция: „Каталонците пристигнали на Изток в един период на вакуум, на отсъствие на сериозни сили: византийското могъщество вече било унищожено, а турското могъщество едва се раждало.“

Едно друго обстоятелство обаче заслужава малко повече внимание. „Хрониката“ на Мунтанер предлага някои интересни данни за българо-каталонските връзки. За какво става дума? Както вече посочих Роже де Флор, предлагайки услугите си на Андроник II Палеолог, провожда свои пратеници в Константинопол. Наред с другите условия, които ромеите трябвало да изпълнят, за да се сключи споразумението, Роже де Флор поисква „на всяка цена да получи за съпруга племенницата на императора, дъщеря на императора на Латзаура". Тези думи на каталонския хронист лесно могат да бъдат разшифровани: „императорът“ е Андроник II Палеолог, „племенницата“ му е Мария Асенина, а нейният баща „императорът на Латзаура (или Загора)“ е бившият български цар Йоан III Асен (1279—1280), който след напускането на Търново живеел в Константинопол. Андроник II изпълнява това искане и бракът между Роже де Флор и Мария Асенина, „една от най-красивите и най-умни девойки на земята“ — според самия Мунтанер — се осъществява. Така каталонският водач се свързва със семейството на бившия български цар, което изиграва немалка роля за издигането на личния му авторитет. След победоносната кампания през пролетта и лятото на 1304 г. Роже де Флор се завръща в Константинопол и получава високата титла кесар (чрез съпругата си той е племенник на византийския василевс!). Сетне каталонският водач се установява в Галиполи, където по думите на Ф. И. Успенски той имал собствен владетелски двор, в който основна роля играят неговите роднини Асеневци.

Но връзките на каталонците с Асеневата фамилия не се изчерпват с брака на Роже де Флор и Мария. През лятото на 1308 г. един от водачите на алмогаварите, Феран д'Аунес, напуска компанията и намира убежище в Константинопол. Андроник II му дава титлата велик дук и го оженва за Теодора Асенина, сестра на Мария. Този епизод липсва в „Хрониката" на Рамон Мунтанер, тъй като тогава той вече е напуснал компанията и се отправя към остров Тасос, придружавайки инфантата Феран де Майорка. Но той е известен от други извори — документални и наративни — и сполучливо допълва оскъдните българо-каталонски отношения.

* * *

Нашият интерес към „Хрониката“ на Рамон Мунтанер не се определя само от сведенията за българската история или по-точно за връзките на семейството на Йоан III Асен с някои от водачите на алмогаварите. И то не защото те не са важни, а защото не са в центъра на разказа на каталонския историк. Ние ценим Мунтанер не като свидетел на епизодични събития, които засягат българското минало, а като историк на своята страна, като автор на интересно, богато на факти и размишления историческо съчинение, което заема достойно място край останалите три големи исторически творби, посветени на Арагон и Каталония.

„Експедицията на каталонците на Изток“ заема около една шеста от „Хрониката“ на Рамон Мунтанер. Събитията, описани в нея, както вече посочих в началото, не са част от историята на Арагон и Каталония в истинския смисъл на това понятие. Те са по-скоро описание на една авантюра, която завършва с изненадващо събитие: завладяването на Атина и установяването на каталонско господство (1311—1388) над старата елинска столица (действията на алмогаварите удивително напомнят събитията, свързани с Четвъртия кръстоносен поход — промяна на първоначалната цел и създаване на държава или държавици сред чужда етническа, културна и политическа среда). Но тъкмо тук Мунтанер почти прекъсва своя разказ. Или ако трябва да бъда по-ясен, той ни представя много подробно предходните събития — наистина в техния център е съдбата на компанията, но в същото време те са неделима част от историята на Византия — и оставя настрана съдбата на Атинското дукство, една интересна страница от историята на каталонската диаспора (в „Хрониката“ намираме само някои любопитни подробности за Атинското дукство — преди и след завладяването му от каталонците — но не и подробно изложение на събитията след 1311 г.). Този подход на Мунтанер може да бъде обяснен и оправдан, макар и частично, само от едно обстоятелство: личното участие на хрониста в събитията. Но тъкмо този субективен подбор на фактите ражда обстойното описание на експедицията до 1307—1308 г., установява връзката, макар и твърде тънка, между Балканите и Иберийския полуостров, поставя поредното кубче в мозайката, представяща отношенията Византия — Западна Европа.

На читателя дължим едно обяснение, което засяга характера или по-точно съдържанието на книгата. Защо предлагаме на български език само малка част от историческия труд на Рамон Мунтанер? Причините са две, а именно: много големите трудности, свързани с превода и коментара на обемистата „Хроника“, от една страна; от друга, трудностите (а може би и липсата на достатъчен интерес?), които неизбежно ще изпита възприемащата страна, т. е. да стане съпричастна на историческо минало, за което тя не знае нищо или почти нищо.

Иван Божилов

РАМОН МУНТАНЕР. НЕГОВОТО ВРЕМЕ И НЕГОВАТА „ХРОНИКА“

Какво знаем за Рамон Мунтанер и неговата „Хроника“? Малка част от читателите ще отговори, че това съчинение съдържа сведения за византийско-българските отношения през първото десетилетие на XIV в. Останалите ще свият неопределено рамене, защото каталонският хронист, както и средновековната каталонска историко-летописна традиция, са почти неизвестни у нас. И затова ще бъде справедлив въпросът: „С какво това произведение е привлякло вниманието на преводача и на издателството и с какво може да предизвика интерес у читателя?“ Може би точният отговор се съдържа в прочетения докрай текст, но предварително трябва да знаем, че сме изправени пред едно съчинение, чиято значимост се измерва както с богатството на сведенията за различни политически събития, така и с типичния за средновековието дух, който то носи. „Хрониката" на Рамон Мунтанер ни връща към славната епоха на кръстоносните походи, на рицарската доблест и воинското мъжество, на безпримерната вярност към суверена... И в същото време към една епоха на жестокост, алчност, груба пресметливост, отмъстителност и жажда за власт.

„Хрониката“ на Мунтанер е една енциклопедия от данни за политическия, икономическия и социалния живот на държавите от Западна Европа и Средиземноморския басейн през XIII и XIV в. Тя е извор за историята на Византийската империя, а също и ценно свидетелство за съдбата на някои представители на фамилията на Асеневци, намерили убежище в Константинопол след бурните събития около царуването на Йоан III Асен (1279—1280) в България.

Като произведение, което представлява една непозната за нас историографска традиция, може да се каже, че „Хрониката“ е едно от върховите ѝ постижения. В същото време тя е част от четирите големи хроники, отразяващи времето на политическия и културния разцвет на арагонско-каталонското кралство през средновековието^a. До този разцвет държавата достига след продължителни войни с арабите, настанили се в земите на Иберийския полуостров, на островите Майорка, Менорка и Ибиса; враждата с Анжуйците разширява границите ѝ до Сицилия, а експедицията на каталонците в земите на Византийската империя в началото на XIV в. увеличават владенията на каталонската корона с още едно — Атинското дукство. Икономическата мощ на арагонското кралство се изразява в активна средиземноморска търговия, която достига Левант, Византия и дори водите на Черно море, а политическата активност на кралете ги отвежда чак до Армения¹.

* * *

Пътят на Арагон до положението на една от важните политически сили в Европа през XIII и XIV в. започва с възкачването на престола на крал Жауме I (1213—1276) и продължава до началото на управлението на Алфонс IV (1328—1336). Такъв е и хронологическият обхват на хрониката. Подробното изложение на събитията ще ни улесни по-нататък при анализа на самото съчинение.

Историята на кралство Арагон и графство Барселона (простиращо се на територията, наречена по-късно Каталония) не се отличава от тази на другите държавици — Астурия, Леон, Кастилия, Навара — образували се през IX—XI в. в северната част на Иберийския полуостров в резултат на водената реконкиста, т. е. отвоюването на завладените от маврите още през VIII в. територии на вестготското кралство. Наред с борбата срещу сарацините съществувало и второ огнище на непрекъснати конфликти — това били земите на север от Пиренеите, оспорвани между държавите южно от планинската верига и Франция. На трето място, огромният икономически интерес на Арагон към Северноафриканското крайбрежие и островите на Средиземно море се изразявал в чести експедиции, чиято цел била трайното установяване там. Амбициозните задачи, които си поставяли каталонските и арагонските владетели, ги довели до обединение, извършено през 1137 г. с политически брак между каталонския граф Рамон Беренге IV (1131—1162) и арагонската наследница Петронила. Централизацията на властта и вътрешното укрепване на държавата подтикнало короната към война на юг срещу сарацините и на север срещу провансалските феодали. Успешните действия във Валенсия се допълнили и от териториално разширение в Прованс. Но по време на управлението на крал Пере I (1196—1213), който се намесил във войните срещу албигойците в Южна Франция, това обширно отвъдпиренейско владение било загубено. На 13 септември 1213 г. в битката при Мюре каталонските войски били не само разгромени от граф Симон дьо Монфор, но на бойното поле намерил смъртта си и самият крал².

С управлението на Жауме I, наречен Завоевателят, продължил процесът на разширение на държавата, осъществяван в три посоки: на изток — със завладяването на остров Майорка и с превръщането на Менорка и Ибиса във васални територии, арагонското кралство поставило началото на своята експанзия в Средиземно море³; на юг — с войната срещу сарацините продължил бавният процес на реконкистата; отношенията със северната съседка, Франция, били конкретизирани в недалновидно сключения през 1258 г. в Корбе договор, който определял Пиренеите като граница в териториалното разширение на Арагон⁴. Политическата непрозорливост на Жауме I проличала и в решението му да раздели кралството между синовете си Пере и Жауме. По този начин държавата му се оказала заредена с вътрешно напрежение, което я обезсилило за няколко десетилетия напред⁵.

Наследникът на престола в Арагон Пере II (1276—1285) се оказал талантлив държавник, способен да поправи грешките на баща си. Още с първите си политически актове — потушаването на бунта на аристокрацията и сключването на договор с брат му Жауме II, крал на Майорка (1276—1311), той си осигурил централизация на властта, а провъзгласяването на независимост от папата му давало възможност за нападение срещу Италия⁶. Бракът със сицилийската наследница Констанца Хохенщауфен му давал юридически основания за териториални претенции в Южна Италия, като те в течение на няколко века определяли външната политика на държавата и били повод за дълбоки конфликти с Папството и Франция^b.

Подготовката за намеса в Южна Италия започнала с установяването на протекторат над Тунис и експедицията в Северна Африка през 1281 г.⁷. На 31 март 1282 г. избухнало въстанието, наречено „Сицилиански вечерни" — бунт, насочен срещу господството на Анжуйците в Италия. Пере II бил в предварителна договореност със сицилийците. Когато през лятото на същата година в северноафриканския град Коло при краля пристигнало пратеничество на въстаниците, които търсели закрила и му предлагали сицилийския престол, той го приел и поел тържествено към острова. На 30 август флотата му акостирала в Трапани⁸.

Приемането на сицилийската корона било ловък дипломатически и политически изгоден акт, но той сериозно заплашвал властта на Пере в Арагон и Каталония. Отлъчвайки го от църквата, пана Мартин IV (1281—1285) наложил интердикт върху кралството, като дал през 1288 г. инвеститура за арагонската корона на Шарл дьо Валоа, втория син на френския крал Филип III Смелия (1270—1285)⁹. Така се стигнало до нахлуване на френски войски в земите на арагонското кралство, в услуга на които се поставил краля на Майорка Жауме II. Нашествието против арагонската държава било обявено от папата за кръстоносен поход и така конфликтът достигнал кулминационната си точка.

След като ликвидирал опасността от французите, Пере II подготвил наказателна експедиция срещу краля на Майорка, но починал малко преди началото ѝ. Преди смъртта си той завещал Сицилия на папата, което било първата стъпка към помирение между Арагон и църквата, осъществено окончателно през 1295 г.

За наследник на краля бил определен първородният му син Алфонс, а крал на Сицилия станал втория син Жауме¹⁰. През 1286—1287 г. Алфонс II (1285—1291) завладял островите Майорка и Менорка. По този начин кралят на Майорка бил наказан за предателското си поведение, а Менорка била присъединена към арагонската държава. Междувременно продължавали военните действия между арагонските и анжуйските войски, докато през февруари 1291 г. в Тараскон бил сключен договор, който предвиждал неизгодни за Арагон клаузи. Интердиктът върху кралството, отлъчването на краля от църквата и инвеститурата на Шарл дьо Валоа били отменени и покоряването на Майорка било официално признато, но за сметка на това на Алфонс били наложени някои унизителни условия: той трябвало да се покае лично и да плаща данък на папата, да организира кръстоносен поход и да съдействува в борбата срещу брат си Жауме Сицилийски, комуто църквата отнела правото да управлява острова. Кралят на Арагон заповядал на всички подчинени му благородници да напуснат службата си при Жауме, а от брат си изискал да се откаже от властта си над Сицилия¹². Алфонс бил принуден да приеме тези условия поради изострения конфликт, който имал с арагонската аристокрация¹³. Но междувременно починал и на престола, провъзгласявайки се за крал на Каталония, Арагон и Сицилия, се възкачил брат му Жауме. По този начин новият владетел директно влязъл в конфликт с брат си Фредерик, който според завещанието на Алфонс бил определен за наследник на острова. Тази стъпка ясно изразявала стремежа на Жауме II (1291—1327) към политика на обединение на държавата, но последвалите събития доказали невъзможността за отстояването ѝ. Кралят си давал точна сметка за нарастващата опасност от нападение от страна на Кастилия и Франция, затова впоследствие решил окончателно да изостави защитата на Сицилия¹⁴.

На 5 юни 1295 г. в Анани бил сключен мирен договор между краля на Арагон Жауме II, краля на Неапол Шарл II Анжуйски (1285—1309) и папа Бонифаций VIII (1295—1300) при следните условия: арагонският крал трябвало да върне на църквата Сицилия, признавайки на Шарл II правата му над острова и областта Калабрия; кралят на Франция и Шарл дьо Валоа се отказвали от правата си над Арагон, Валенсия и Каталония, като по този начин се установил мир между двете държави; арагонският крал връщал на Шарл заложниците, които държал при себе си; папата вдигал интердикта и анулирал отлъчването от църквата, тежащо над Жауме II и Фредерик и владенията им; кралство Майорка се връщало обратно на чичо им Жауме II, при условие че той се признаел за васал на Арагон. Секретните клаузи на този договор давали право на краля на Арагон да завладее островите Корсика и Сардиния като компенсация за Сицилия. Освен това той бил скрепен с политически брак между Жауме II и дъщерята на Шарл II — Бланш Анжуйска¹⁵.

Оценката на историците за резултатите от мира в Анани е противоречива. От една страна, изглежда, че той бил пълно поражение за краля на Арагон, докато, от друга, в държавата най-после настъпвал мир, като суверенитетът над Майорка се запазвал, а в Сицилия продължавала да управлява арагонска династия. И все пак конфликтът бил все още далече от окончателното си разрешение. На 11 декември 1295 г. Фредерик се провъзгласил за крал на Сицилия (1296—1311), отказвайки по този начин да изпълни условията на договора. Папата реагирал бързо: обявявайки Жауме II за гонфалониер^c, капитан-генерал и адмирал на Светия престол, той го задължил да окаже помощ в борбата срещу враговете му¹⁶. Войната в Южна Италия продължила, като този път на страната на Анжуйците се сражавал самият арагонски крал. На двадесетгодишния конфликт бил сложен окончателен край на 19 август 1302 г. с мира в Калтабелота, който бил подписан от сицилийския крал и Шарл II. Според него на Фредерик се признавала властта над Сицилия и той бил провъзгласен за крал на Тринакрия^d, като властта му била пожизнена и чак след смъртта му островът трябвало да бъде предаден на Анжуйците. Освен това бил освободен плененият в битката при Фалконара (1299 г.) втори син на Шарл II — Филип Тарентски, който се задължавал в тригодишен срок да предаде на Фредерик островите Сардиния и Кипър. Договорът бил скрепен с политически брак между краля на Сицилия и втората дъщеря на неаполитанския крал — Леонор Анжуйска¹⁷.

Последният голям външнополитически акт на Жауме II била експедицията в Сардиния и Корсика. Решението за нея било взето още през 1295 г., но осъществяването ѝ станало възможно едва през 1323 г. Конфликтът с Пиза, която владеела тогава тези острови, завършил през 1325 г. с пълен военен разгром за италианската република и установяването на арагонско господство. През 1327 г. Жауме II починал, завещавайки кралството на втория си син Алфонс III, наричан още Блажения (1327—1336) — крал на Арагон и Валенсия и граф на Барселона и Урхел¹⁸.

* * *

В такава политическа обстановка живее и твори каталонският хронист Рамон Мунтанер. Той се родил през 1265 г. в Пералада — малко селце в областта Жерона (Херона) в близост до границата с Франция. През 1274 г. на път за събора в Лион¹⁹ в дома на баща му отсядали последователно Жауме II Арагонски и Алфонсо X Кастилски (1252 — 1284) (23)^e. На следващата година младият Рамон станал един от придружителите на бъдещия крал Пере II в пътуването му до Париж, където отивал, за да се срещне с френския крал Филип III Смелия (37).

За образованието, което Мунтанер е получил, не знаем нищо конкретно, но от съдържанието на труда му можем да заключим, че е бил начетен за времето си човек с отлични познания по география, добре владеещ морското и военното дело. Литературната му осведоменост се свеждала до средновековните рицарски повести и преди всичко до поезията на хугларите^f, която в тази епоха била под силното влияние на провансалските героични поеми²⁰. Задачите, с изпълнението на които бил натоварен, доказват недвусмислено, че господарите му са го ценели като опитен и талантлив човек, комуто можели да поверят важни държавнически мисии. Макар и непълни, данните от биографията на Мунтанер са достатъчни, за да ни го представят като човек, натрупал богат политически опит, който по-късно използувал при написване на съчинението си.

Така например научаваме, че когато бил на двадесет години, по време на френско-арагонската война от 1285 г., родното му село било разграбено и опустошено, а семейството му останало без подслон. Мунтанер бил принуден да напусне Пералада:

„И аз, и другите, които тогава загубихме цялото си имущество, не се върнахме, за да я заселим отново, а се пръснахме по света да търсим богатство; и преживяхме много загуби, много неволи и опасности, като повечето от нас загинаха във войните, които води арагонското кралство" (125).

Възможно е от този момент нататък Мунтанер да е започнал военна кариера и да се е присъединил към флотата на прочутия арагонски адмирал Руджиеро да Лаурия. Във всеки случай е сигурно, че той лично е участвувал в завладяването на остров Майорка от крал Алфонс II. През последните години на века до годината 1300 Мунтанер живял в град Майорка, като се занимавал с търговия с кораби и други морски съдове и с времето успял да стане собственик на малка флота²¹. Но за момента това, което го привличало, било военното изкуство.

От 1301 г. нататък можем отново да следваме стъпките му чрез подробностите, които дава за себе си в хрониката. През тази година Месина била обсадена от войските на Анжуйците. На страната на сицилийския крал Фредерик в обградената крепост се сражавал и Рамон Мунтанер (195).

След мира в Калтабелота (1302 г.) смелият авантюрист се присъединил към дружината на прочутия корсар Роже де Флор и заедно с него се отправил към Византия. Важно е да се изтъкне, че именно Мунтанер съставил договора между предводителя на каталонската войска и византийския император Андроник II Палеолог (1282—1328) (199). Длъжностите, които изпълнявал, били на канцлер и ковчежник на войската (225), но освен с административни, той бил натоварен и с чисто военни функции: по време на обсадата на Галиполи от генуезците, Мунтанер трябвало сам да организира отбраната като комендант на крепостта (227). В редовете на каталонската войска той останал до 1307 г., когато придружил инфанта Феран де Майорка в обратния му път до Сицилия. Заедно с него Мунтанер бил пленен на остров Негропонт (Евбея) от венецианците, които ограбили цялото му имущество и го принудили да се върне обратно при войската и новия ѝ предводител Тибо дьо Сепоа. Но макар и приет добре, Мунтанер отново я напуснал и се отправил към Негропонт, а оттам към Тива, където се срещнал с инфанта Феран, пленник при атинския дук Ги II дьо ла Рош (1287 — 1309) (235, 236, 237).

През 1309 г. Мунтанер се завърнал в Сицилия (238). Намерението му да се ожени за годеницата си Валенсона било осуетено от крал Фредерик, който го назначил за губернатор на островите Джерба и Керкенс със задача да усмири там бунта на сарацините (251). Мунтанер заемал длъжността си до 1315 г. с едно кратко прекъсване през 1311 г., което използувал да отиде във Валенсия, да се ожени и да доведе съпругата си. От август до октомври 1315 г. той бил натоварен с много деликатна мисия: трябвало да съпроводи в пътуването от Катания до Перпинян новородения инфант Жауме — бъдещия крал на Майорка (266). През декември същата година Мунтанер се установил окончателно във Валенсия като прокуратор на адмирала на крал Жауме II — Бернат Сария — и бил избран на няколко пъти за съдебен заседател в този град. На 15 май 1325 г. в имението си в Шилвела Рамон Мунтанер започнал да пише хрониката си, която завършил след три години (вж. пролога към „Хрониката“).

Като съдебен заседател той присъствувал на коронацията на Алфонс III Блажения, състояла се на 3 април 1328 г. в Сарагоса (294, 298). На 12 юни 1329 г. Мунтанер написал завещанието си, а в края на 1331 г. въпреки напредналата си възраст поискал да се върне отново в Сицилия, но не получил разрешение от краля. Тогава заминал за остров Майорка, където Жауме III (1324—1349) го назначил за свой съветник и му дал титлата „кавалер". Мунтанер починал през 1336 г. на седемдесет и една годишна възраст като наместник на краля и управител на остров Ибиса²².

Така завършил живота си този смел авантюрист, ловък дипломат, предан кралски служител и преди всичко отличен разказвач. Богатството на жизнения си опит той претворил в едно обемисто съчинение, което представлява ярка и жива картина на бурните събития, разразили се през XIII и първата четвърт на XIV в. в средиземноморския басейн, където вплели съдбите си мюсюлмани и християни, каталонци, арагонци и французи, българи и византийци, турци и алани.

* * *

„Хрониката" на Рамон Мунтанер е кулминация на целия му изпълнен със странствувания и приключения живот. В творбата си той проследява историята на арагонското кралство от раждането на Жауме I (1208 г.) до началото на управлението на Алфонс III (1328 г.). В по-голямата част от произведението си авторът описва събития, на които той сам е бил свидетел и активен участник — факт, който превръща творбата му в изключително ценен извор за политическата история на Средиземноморието през XIII и XIV в.

Нека проследим накратко съдържанието на цялата „Хроника", която се състои от пролог и 298 глави. Условно можем да я разделим на пет части (без уводните две глави), отнасящи се до управлението на петима арагонски владетели.

Прологът започва с благодарност към бога и неговата майка за всички добрини, с които са обсипали Мунтанер през целия му дълъг живот. Той съдържа още и някои автобиографични данни, както и датата, когато започнал да пише „Хрониката" — 15 май 1325 г.

В първата глава авторът описва съня си, подтикнал го да напише съчинението си. Във втората глава изброява всички личности от каталонско-арагонската династия, за чиито живот възнамерява да разкаже.

Част I (от глава 3 до глава 28) е посветена на крал Жауме I от раждането му през 1208 г. до смъртта му през 1276 г. Подробно са описани експедициите срещу островите Майорка и Менорка, войната срещу сарацините за превземането на Валенсия, както и отношенията с краля на Кастилия Алфонс X. Желанието на Мунтанер да премълчи неблагоприятните последици от външната политика на краля и да скрие неуспешните му политическа замисли проличават най-добре в описанието на отношенията на Арагон с френския крал и Папството.

Както вече отбелязахме, управлението на Жауме I завършило с разделянето на държавата между двамата му синове: Пере наследил Арагон, Валенсия и графство Барселона, а Жауме — островите Майорка, Менорка, Ибиса и графствата Русийон, Конфлент, Серданя и Монпелие (17).

Част II (от глава 29 до глава 46) обхваща управлението на крал Пере II — от възкачването му на престола през 1276 г. до смъртта му през 1285 г.; управлението на краля на Майорка Жауме II (1276—1311). Разказана е експедицията на Пере срещу Тунис и намесата му в междуособицата на северноафриканските владетели. Мунтанер описва с големи подробности участието на Пере в събитията в Сицилия, конфликта му с папата и войната с Анжуйците. Точният като цяло разказ на хрониста е нарушен в оценката за участието на краля на Майорка в тази война. Мунтанер се е опитал да прикрие предателското поведение на Жауме II зад някакви тайни уговорки с брат му Пере за оказване на помощ на французите и „спасяване" на каталонските земи от нашествието им. Разбира се, едва ли бихме могли да очакваме друга оценка от страна на автора, който постоянно идеализира отношенията между арагонските владетели, премълчавайки действителното им политическо разединение.

Част III (от глава 47 до глава 174) е посветена на управлението на Алфонс II — от възкачването на престола през 1285 г. до смъртта му през 1291 г. и на краля На Сицилия Жауме (1285—1296). Алфонс трябвало да осъществи наказателната експедиция срещу краля на Майорка, тъй като преждевременната смърт на Пере II възпрепятствувала изпълнението ѝ. Мунтанер предава развоя на събитията по недостоверен начин, подминава факти, говорещи за съпротивата, която са оказали на арагонския крал верните на Жауме II градове и крепости на Майорка. С големи подробности той е отразил етапите на дългогодишния кръвопролитен конфликт с Кастилия, Папството ѝ Франция, завършил с унизителния за Арагон договор в Тараскон (1291 г.). Що се отнася до съдържанието на договора, Мунтанер отново премълчава фактите, които не са в полза на арагонската кауза. Той пише: „... тъй че мирът се установи по начин добър и достоен, както беше угодно на краля и на всички негови хора, а освен това за голяма чест на сеньор краля на Сицилия (173)“.

Част IV (от глава 175 до глава 292) обхваща периода на управлението на Жауме II Арагонски (1291—1327). Тази част е от особен интерес за нас, тъй като тук е включен разказът за експедицията на Изток на прочутата каталонска войска, водена от Роже де Флор. Сам по себе си, той представлява един обособен раздел от „Хрониката", затова ще разделим тази част на четири по-малки:

IV-a. Глави 175—198 засягат събитията от началния период на управлението на Жауме II, а именно войната в Сицилия, един от етапите на която завършил с неблагоприятния за арагонското кралство мир в Анани (1295 г.), и конфликтът между Жауме II и брат му Фредерик. Мунтанер премълчава участието на арагонския крал във военните действия на Анжуйците срещу брат му, въпреки че сам той воювал на страната на сицилийския крал. Що се отнася до коментара му за тежките за Арагон задължения по договора от Анани, тук авторът проявява безкрайна резервираност и толерантност в оценката на действията на своя крал (Жауме). Той просто представя договора като проява на неговата добра воля (181). Тонът на повествованието му се променя, когато трябва да отрази събитията около сключването на мира в Калтабелота (1302 г.), сложил край на двадесетгодишния конфликт в Сицилия (198).

IV-б. Глави 199—244 са посветени на експедицията на каталонците в земите на Византийската империя от 1303 г. до установяването им като господари на Атинското дукство през 1311 г. Тук няма да се спираме на отделни факти и събития от този период, тъй като това е направено в коментара към текста. Ще се ограничим само да кажем, че именно в тази част от съчинението си Мунтанер проявява най-голяма пристрастност, тъй като е активен участник в събитията.

IV-в. Глави 245—270 се отнасят до войната между Арагон и Кастилия, завършила през 1303 г. с мирен договор между тях. Обстойно е проследен военният конфликт между сарацините от Иберийския полуостров и Северна Африка и кралете на Арагон, Кастилия, Майорка и Сицилия. В тези събития участвал и Мунтанер, изпратен да умиротворява островите Джерба и Керкенс, а впоследствие да управлява единия от тях в продължение на седем години.

Няколко глави от тази част са посветени на историята на Морейското княжество, където Мунтанер със завидна точност представя генеалогията на владетелите му. Прецизността му е обяснима — той лично е бил свързан с княза на Морея — инфанта на Майорка Феран.

IV-г. Глави 271—292 проследяват експедицията на Жауме II срещу Сардиния и Корсика, отстъпени му от папата още през 1295 г. по договора от Анани. Преди похода Мунтанер написал своето „Слово към инфанта Алфонс" — своеобразно изложение на военно-политическата и дипломатическа стратегия на похода. Приключилият успешно за крал Жауме конфликт с Пиза, както и разгромът на Генуа във войната ѝ с Фредерик, позволяват на Мунтанер да възкликне: „От този момент нататък благодарение на божията помощ каталонците могат да се смятат господари на морето... (290)“.

Част V. Глави 293—298 се отнасят до възкачването през 1328 г. на престола на Алфонс III Блажени. Мунтанер, който присъствувал лично на тържествата като представител на град Валенсия, е изложил много подробности за това събитие. Хрониката завършва с един сервентесий^g, рецитиран от инфанта Пере в чест на новия крал.

Виждаме, че различните събития от историята на арагонското кралство са намерили различно отражение в „Хрониката". И тази диспропорция е напълно обяснима. Авторът е най-подробен в описания на моменти, на които сам е бил свидетел, както и на факти, които за него имат особено висока стойност. Така например той посвещава на коронацията на Алфонс III цели двадесет и четири страници не само защото е участник в тържествата, а защото от този владетел зависела съдбата на съчинението му. Още един пример: стълкновенията на каталонската войска с населението в Мала Азия напълно отсъстват от коментара му и той предава грабежите и убийствата на водените от Роже де Флор рицари като поредица от хуманни актове, донесли освобождението на поробените от турците византийци. Субективизмът на Мунтанер се проявява и при други случаи: докато за легендарното зачеване и раждане на Жауме I той се разпростира на цели шест страници, едно толкова значително от политическа гледна точка събитие като Лионския събор през 1274 г. е разказано само в няколко реда, тъй като решенията му са унизителни за арагонския владетел. Макар много често фактите да са представени тенденциозно, а истината — изопачена, съчинението на Рамон Мунтанер притежава особени достойнства: В него се чувства „вкуса на епохата", то ни потапя в атмосферата на онова време, прави ни съпричастни към проявите на кралско милосърдие, на рицарска доблест и смелост. Иска ни се да вярваме, когато Мунтанер твърди, че жертвите на враговете му се измерват с хиляди, а жертвите на каталонците са едва десетина. Именно в това е силата на внушението на хрониста — не в точния и безпристрастен разказ, а в закодираните зад думите му образи, представи и понятия от средновековната действителност.

* * *

Причини за написването на „Хрониката". На 15 май 1325 г. в имението си в Шилвела Рамон Мунтанер започнал да пише своята хроника. Подбудите за това той представя по доста своеобразен начин: на сън му се явил един ангел и му заповядал да седне и да опише приключенията си, тъй като Бог смятал, че няма друг жив свидетел, който би могъл да разкаже за тях така точно, както той; защото неговият разказ трябвало да послужи за поука на следващите арагонски крале — да знаят, как Бог се е грижил за предшествениците им и да му бъдат верни, за да имат винаги закрилата му. По-нататък в същата глава авторът разкрива още една от причините за написването на съчинението — прославата на каталонците, чиито победи са обусловени от две обстоятелства: „защото те винаги са ги приписвали не на себе си, а на Бога и защото винаги са се стремили справедливостта да царува помежду им". Накрая Мунтанер завършва: „Затова тази книга се пише преди всичко в чест на Бога и неговата благословена майка, а още и в чест на арагонската династия (1)." Наистина именно прославата на кралската каталонско-арагонска династия е основната цел, която хронистът утвърждава чрез произведението си. Победните ѝ войни срещу Франция и италианските републики, срещу маврите във Валенсия и Гранада и берберите в Северна Африка заслужавали възхвала. Особено трябвало да се подчертаят заслугите ѝ като ревностен защитник на кръстоносната идея. За значението, което имало прогонването на маврите от полуострова, Мунтанер пише на друго място следното: „Затова, като изостави другите крале, Светият отец ще направи голяма услуга на цялото християнство, ако се обедини и съюзи с арагонския крал (Жауме I — б. пр.), защото със средствата, които ще получи от съкровището на Светата църква, той (кралят) ще завоюва Отвъдморската земя и ще унищожи всички неверници... (6)“

В защита на кръстоносната идея Мунтанер прокарва възгледа, че е безсмислено християните да проливат кръв помежду си, когато могат да насочат усилията си на изток и на юг срещу сарацините (282). Авторът визира дългогодишните войни между Анжуйците и арагонските владетели, които за големи периоди от време отклонили вниманието на християнските крале от арабската опасност.

Рамон Мунтанер е съвременник на политическото разединение между кралете на Арагон, Майорка и Сицилия, които, макар и принадлежащи към една и съща династия, враждували помежду си. Идеализирайки отношенията между Пере II Арагонски и Жауме II, крал на Майорка, между Жауме II Арагонски и Фредерик III Сицилийски, представяйки ги не такива, каквито са били в действителност, хронистът изпада в противоречие с фактите, които не може да обясни, и по-нататъшният му разказ се отдалечава от истината. А какво е било истинското положение съдим от честите призиви за единодействие, които Мунтанер отправя към арагонските владетели. Така откриваме още една от идеите, на които авторът е подчинил творбата си: „Не се оставяйте злото да пусне корени в сърцата... и нека Бог ви дари със силен дух и постоянство, за да изпълнявате волята му (292)." С този призив Мунтанер изразява критичното си отношение към съществуващите разногласия сред владетелите, но едновременно с това подчертава и зависимостта на кралете Майорка и Сицилия от волята на Арагон: „... защото ако кралят на Арагон поиска, кралство Майорка ще бъде под негово управление, а същото се отнася и за Сицилия (292)“.

Чрез думите на кастилския монарх Санчо IV (1284—1295), а после и чрез коментара на самия автор прозира още една причина, подтикнала Мунтанер да напише съчинението си. Това е идеята за политическо обединение на Арагон, Кастилия, Майорка и Португалия за защита от агресивните действия на Франция и Папството (102). Може да се приеме, че хронистът е оценил вярно интересите на своята държава, като е свързал успешната ѝ политика отвъд Пиренеите и в Средиземноморието с единството на владетелите на полуострова.

* * *

И така, ясно се очертават основните моменти от идеологическите функции на хрониката. Като осмисля тенденциозно в точно определена посока фактите и изтъква героичните събития от историята, Мунтанер се стреми да изгради у каталонците и арагонците съзнание за народностно единство и спомен за славното им минало, предшестващо не по-малко величавото им настояще. Средствата, чрез които той осъществява замислите си, го характеризират като средновековен мислител — той свързва подвизите на своя народ и преди всичко на неговите крале със закрилата и покровителството на делата им от провидението. (На този въпрос ще се спрем подробно по-нататък.) Що се отнася до действителните исторически факти — неблагоприятните развръзки съзнателно се премълчават, излагат се само събития, свързани с успешен за каталонците край.

Политическата програма, която Мунтанер разгръща в произведението си, го определя като идеолог на средновековната монархическа държава. От една страна, развива идеята за политическо единодействие на владетелите от каталонско-арагонската династия като залог за тяхната мощ и просперитет, а, от друга, мечтае за обединение на силите на Кастилия, Арагон, Майорка и Португалия. Мунтанер осъзнава необходимостта от единна монархическа власт на полуострова, необходимост, която ще се осъществи едва в края на XV в. при кралете католици Исабел I Кастилска (1476—1504) и Фернан II Католикът (1479—1516) с обединението на Кастилия и Арагон. Хронистът сякаш прозира в бъдещето близо два века по-рано²³.

* * *

По-горе посочихме, че „Хрониката“ е написана за възхвала на каталонския народ и земя. Народността се отличава от другите по своя език и Мунтанер пише с гордост: „Няма друг език, който да се говори от толкова много хора като каталонският, така че ако искате да намерите кастилци, ще видите, че същинската Кастилия е малка и не твърде обширна и има много провинции, всяка от които говори на своя език, и те са така различни, както са различни каталонците от арагонците. И макар каталонците и арагонците да са подчинени на един и същи господар, езикът им не е един, а са два различни (29).“

Патриотизмът на Мунтанер намира израз в страстно възхваляваните добродетели на каталонците, които ги правят първи сред останалите народи. Такива са любовта към семейството, трудолюбието, воинската смелост и най-вече беззаветната преданост към суверена (132). За сметка на това враговете са носители на всички земни пороци. Авторът е категоричен: „от сто години насам френският двор е изпаднал в пълно безчестие" (193); гражданите на италианските републики са „измамници, чиито злодеяния са толкова големи, че за да ги опишем, не би стигнала всичката хартия, която се произвежда в Хатива" (282); а гърците са „най-горделивите хора на земята и не уважават никого освен себе си, макар че в действителност не струват нищо (203)". Отношението на Мунтанер към сарацините е крайно отрицателно и необходимостта да се поддържа понякога с тях мир е равна на компромис (41). По принцип на тях се гледа като на неверници, чието унищожаване е висша проява на рицарско мъжество и едновременно с това се издига в ранг на държавна политика.

Борбата срещу неверниците (араби и турци) е представена от автора като кръстоносен поход на арагонската корона. Но когато проследяваме конкретните действия на каталонците, става ясно, че липсва последователност в осъществяването на предварително начертаната и широко разгласена цел. Така например след убийството на водача им Роже де Флор през 1305 г. и след настъпването на окончателния разрив с византийския император, те с радост приели в редовете на войската си същите тези турци, в името на борбата срещу които били пристигнали на Балканския полуостров (228).

* * *

Необходимо е за нашия анализ да разгледаме и въпроса за кого е написана „Хрониката", т. е. кой е нейният адресат. Предварително ще уточним, че тя е била написана не за да бъде четена, а за да бъде слушана. Затова Мунтанер употребява толкова често глаголите „слушам" и „чувам". В този смисъл „Хрониката" се доближава твърде много до друг един разпространен през средните векове литературен жанр, епическото произведение, с присъщите му функции да забавлява, да определя норми на поведение, да разпространява текущите събития, да поражда чувство за миналото и да дава модели за подражание²⁴. Но аудиторията на Мунтанер не се намирала на улицата и на площада, а в двореца, в замъка. „Господари, вие, които ще чуете тази книга..." (1) — казва авторът. Тези господари са самите арагонски крале. На тях той разказва епизодите от славното минало, за тях той рисува в подробности пъстрата мозайка, съставена от бойните подвизи, висшата мъдрост и политическата далновидност, щедрата и безпримерната милост на предходните владетели. Към тях той се обръща нееднократно със съвети, като особено дидактичен е в „Словото", написано по повод на експедицията срещу Корсика и Сардиния.

Мунтанер е сигурен, че слушателите ще повярват на написаното от него. За всеки случай той не пропуска да потвърди истинността на разказа си: „...затова моля всички, които слушат, да приемат чутото за достоверно, защото всичко е истина и не трябва да има съмнение за това (1)". Описаното от хрониста, или поне част от него, са спомени. Той ги е писал на шестдесетгодишна възраст, когато събитията са отдавна отминали и в съзнанието му е останал само споменът от победите и подвизите. Естествено е да очакваме тенденциозност на разказа, особено когато той е писан с предварително поставена цел. Същественото за нас е, че повествователят (Рамон Мунтанер) е действуващото лице — участник или наблюдател на събитията. Неговите сведения произхождат от човека, който е „вътре в нещата“ или поне близко до тях, макар да не е главната действуваща фигура: „Аз не искам да говоря за това, което се случи с мене в Берберия, защото никой няма право да говори за себе си, освен ако събитията не се отнасят и до неговите господари“, пише хронистът (255). С обръщения, с въпроси и отговори Мунтанер се стреми да внуши чувството за достоверност на разказа си. Той е позната личност за разлика от много средновековни хронисти, които обикновено остават анонимни и неизвестни на публиката. При Мунтанер е точно обратното — тези, за които той пише, го познават и ценят и следователно очаква да му повярват.

* * *

Трудно може да се говори за изворите, които е използувал Мунтанер в съчинението си. На много места той заявява, че разказва за това, което е видял и преживял (2, 243). И действително хрониката му се отличава от типично средновековните по това, че не започва със сътворението на света и не повтаря събития, разказани в Библията. В същото време тя притежава всички белези на средновековната историопис, тъй като в нея са използувани и легенди, популярни теми от героичния епос, поемите на хугларите като средство за попълване на празнотите в повествованието.

Мунтанер започва повествованието си с раждането на Жауме I — събитие, на което той не е бил свидетел и познанието му се основава преди всичко на легенди. За управлението на този крал хронистът пише, че са „много книгите, написани за живота му, за походите, за добротата и рицарските му подвизи, за делата и героизма му (7)". Малко по-нататък в текста Мунтанер посочва книгата, която била написана по случай завладяването на о-в Майорка през 1229 г. (7). За експедицията срещу Валенсия той се позовава на „Книгата на завоеванията", написана в чест на този поход (9). За сватбата на инфанта Пере — бъдещия крал на Арагон с дъщерята на сицилийския крал Манфред (1245—1266) Констанца авторът се позовава на книгата, прославяща управлението му (11). По всяка вероятност става дума за „Хрониката" на Бернат Десклот, чието основно съдържание обхваща времето от 1276 до 1285 г. За договора от Тараскон (1291 г.) между Алфонс II Арагонски и Шарл II Анжуйски хронистът съобщава, че съдържанието на преговорите било записано и редактирано от Галсеран де Виланова за съставената по повод на това значително събитие „Gesta“ (173).

Този стремеж да обвърже повествованието си с достоверни източници характеризира Мунтанер като творец, намиращ се на границата между две епохи. При него разказът за историческите събития е подкрепян на много места с цитати от извори, похват, типичен за хронистите, надхвърлили средновековната традиция. Освен това за изготвяне на документите по договора между Роже де Флор и византийския император Андроник II Палеолог той пише: „Аз зная всичко това, защото сам съставих и диктувах съответните документи (199)." Когато се разделя с каталонската войска, той подчертава, че прекъсва разказа си за нея, тъй като тя вече е далеч от него и той не може слепешката да описва делата й: „аз не искам в тази книга да има нещо друго освен чистата истина (243)“.

* * *

Все пак божествената сила си остава за автора основният фактор на историческото развитие. Обективността на действието се представя като очевидност — нещата са такива, каквито са; те са, по израза на Фустер, една „провиденциална стратегия" на арагонската династия²⁵. Бог се грижи всичко да бъде добре, но владетелите не трябва да се отклоняват от предопределението. Правото и силата са винаги на страната на каталонския народ и господарите му, а силата на врага е без значение. Бог е справедлив и затова каталонците са справедливи. Провидението с непогрешима ръка е „решило“ историята в полза на арагонския двор. Това е висш избор. Мунтанер го вижда в многобройността на спечелените битки, успешните плавания, огромната плячка от завоеванията, мъжеството и храбростта на войските, щастливите раждания на кралиците... „Няма по-справедливи и великодушни от арагонските владетели, нито пък по-благородни и умели от техните пълководци и адмирали" — пише той в своята „Възхвала на арагонските крале“ (20).

Изостреният провиденциализъм очевидно има обяснение, ако го свържем с политическите събития по онова време. Става дума преди всичко за сблъсъка на арагонските с папските интереси. В спора за южните италиански земи Светият престол бил в постоянна вражда с Арагон. Той не само подпомагал материално претенциите на Анжуйците, но използувал и специфичните оръжия на своята власт — отлъчванията и интердиктите. Ужасът на отлъчването е тегнел през дълъг период от време над арагонската династия. За вярващия съвременник това било трудна алтернатива. Той трябвало да избира между папата и краля. Мунтанер вече бил направил своя избор и търсел неговото обосноваване. Бог стои над папата! Кой би могъл да оспори това? Независимо от папските унищожителни присъди винаги съществувала една по-висша инстанция — божията воля. Многото успехи и слава, постигнати от арагонските крале в мирно и военно време, не биха могли да се тълкуват другояче, освен като божие опровержение на несправедливите папски санкции. Това хронистът не заявява открито, но то се подразбира от неговото лично отношение. Рим прави грешка, почти светотатство, като подпомага французите и застава срещу каталонците²⁶. Мунтанер си позволява да обвини папата, като влага осъдителни слова в устата на един от най-яростните врагове на Арагон — Шарл I Анжуйски: „И така поради Вашата голяма вина (става дума за отказа на папата да подпомогне с парични средства Пере II за похода му срещу сарацините в Северна Африка през 1282 г. — б. пр.) (56) той се вдигна и дойде в Сицилия, където сицилийците най-смирено го повикаха за господар, и Вие знаете, че той имаше право... Но ако Вие му бяхте дали помощта, за която Ви беше помолил, ние сме сигурни, че той нямаше да изостави това, което така добре беше започнал (77)“

През този период папската институция преживява трудни времена, когато народностното съзнание в европейските страни укрепва и се поставя началото на процеса за формирането на „национални" държави. Във връзка с развитието на държавния централизъм започнало през XII и засилило се особено през XIII в., все повече се разпространявали идеите за силна и независима от папата кралска власт²⁷. С неговото всемогъщество като наместник на Бога на земята било свършено. Той вече бил третира само като съюзник или противник — наближавал седемдесетгодишният му „Авиньонски плен“, продължил от 1309 до 1378 година.

Има още един съществен момент в отношението на Мунтанер към Папството: на няколко места в „Хрониката" той подчертава, че борбата срещу неверниците се извършвала без намесата и подкрепата на църквата. Това означава, че кръстоносната идея, чиито вдъхновители били папите, вече се осъществявала без тяхната благословия:

„Крал Жауме завладя Валенсия, Майорка и Мурсия без църквата да обяви кръстоносен поход и да го подкрепи Като резултат днес тя получава толкова десятъци и други доходи, колкото не би могла да получи и от пет кралства. Светата църква в Рим и тези, които я управляват, би трябвало да си дадат сметка, че могъществото, което са достигнали, се дължи на арагонската корона и да признаят тази заслуга и на нейните наследници. Но едно ни успокоява: че ако светият папа и кардиналите му не я признават, то кралят на кралете, нашият Господ бог я помни и ги подпомага във всичките им начинания, тласка ги от добро към по-добро и така ще бъде и занапред (36)."

Както вече казахме, Рамон Мунтанер е типичен представител на средновековната летописна традиция, но с това не се изчерпва неговата характеристика като историк. Проникнат изцяло от духа на християнския провиденциализъм, на моменти авторът се проявява като рационален и прагматичен мислител. Това става в случаите, когато чувства необходимост да даде практически съвет на краля за политическата и военната стратегия на държавата. Веднъж съветва Пере II къде и как да построи флотата си (36); на друго място в „Словото" към инфанта Алфонс той буквално диктува плана по завладяването на Сардиния (272), а по-късно му препоръчва да се обгражда само с възрастни съветници, тъй като младите нямали опит въпреки знанията си (283). Разказвайки в глава 292 притчата за тръстиката, той отправя директен призив към арагонските крале за политическото им обединение. Все пак този „спонтанен" рационализъм и прагматизъм са недостатъчни, за да направим каквото и да било сравнение с „Владетеля" на Макиавели и да поставим „Хрониката“ на Рамон Мунтанер сред произведенията на Ренесанса.

* * *

Важна отличителна черта на „Хрониката" е, че тя е написана на говорим каталонски език. В това отношение тя не прави изключение от общия за този период стремеж на различните западноевропейски историко-летописни традиции към утвърждаване на националния език. Верен на местната каталонска традиция, Мунтанер следва примера на своите предшественици Жауме I и Бернат Десклот. Езикът му — съвременният говорим каталонски — е жив и образен; наситен е с епитети, сравнения, хиперболи, реторични въпроси, метафори, възклицания. В композицията на текста умело са вмъкнати монолози и диалози на героите, авторови характеристики на действуващите лица, поетически отстъпления. Стилът понякога натежава от повторения и недотам ясна фраза, което прави произведението трудно за четене и още по-трудно за превеждане. Но като цяло авторът преодолява рамките на монотонното хронологическо изброяване на събитията и в пламенното им описание прозира дълбоко чувство и лично отношение, изразени в скръбта от пораженията или загубите и радостта от победите. Емоционалният и винаги приповдигнат тон на „Хрониката“ я превръщат в увлекателно литературно четиво.

* * *

За по-точен литературен анализ на творбата на Мунтанер е необходимо да изясним естеството на различните влияния и наслоявания върху каталонската литература през средновековието.

Дълго време тя била под влияние на провансалската традиция, факт, който се обяснява с териториалната близост на Каталония и Прованс. Отвъд Пиренеите барселонските графове притежавали обширни владения като Монпелие, Русийон, Конфлент. Освен това след разгрома на Прованс в албигойските войни (XIII в.) в земите на арагонските и каталонските владетели били приети многобройни певци пришълци (трубадури, хуглари), които се ползували от специалното покровителство на крал Жауме I. До XIV в. официалният език на каталонската поезия бил провансалският²⁸. Заедно с него се пренасяла и традицията на трубадурската поезия. „Хрониката" на Мунтанер е повлияна също от нея.

Друга характерна черта на „Хрониката", особено що се отнася до следваните от нея традиции, е връзката ѝ със средновековните рицарски романи. Подвизите на арагонските крале се сравняват непрекъснато с най-героичните приключения на Ролан, Артур, Тристан, Парсифал, Ланселот (51). Да се побеждава неравностоен или малоброен противник е недостойно според рицарската етика. Така например Мунтанер характеризира Шарл I Анжуйски — един от най-омразните врагове на Арагон — като талантлив и храбър войн (72); затова и числеността на неприятелските войски бива преувеличавана многократно — врагът е многоброен, но силата и храбростта на каталонците справедливо ги увенчава с победи. Героите на Мунтанер са носители на типичните черти на рицарското поведение: силно развито чувство на братска обич (побратимяването на Роже де Флор с Беренге д'Ентенса, 194); беззаветната преданост на война към неговия предводител, която изисква сурово отмъщение за смъртта му (обявяването на война на император Андроник II от страна на каталонската войска заради смъртта на водача ѝ Роже де Флор, 216). Авторът описва много точно живота на рицарите — войни, чийто смисъл те виждат единствено във войната, но никога в обикновения труд на земеделеца (223)²⁹.

* * *

Значението и мястото на всеки исторически труд може по-точно да се определи, след като се ситуира сред съществуващите съвременни сродни му по дух и традиция произведения. Затова ще се опитаме да разгледаме „Хрониката“ на Рамон Мунтанер като част от средновековната каталонска историография.

Творбата на Мунтанер е третата от четирите големи хроники от XIII и XIV в., които запълват празнината, намираща се между Рамон Лул^h и хуманистичното движение от края на XIV в.³⁰. Определен интерес представлява оценката на разглежданото произведение чрез сравнителен анализ на четирите творби; „Книгата на деянията“ на Жауме I, „Хрониката“ на Бернат Десклот, „Хрониката“ на Рамон Мунтанер и „Хрониката" на Пере III.

Първият съществен белег, по който може да се съпоставят, е степента на декларираност на авторството. Силното авторско присъствие в две от хрониките (на Жауме I и Пере III) се обяснява с характера им на кралски автобиографии. В съчинението на Мунтанер авторското присъствие се налага също много ярко. Някои съвременни изследователи дори определят „Хрониката“ като мемоарна книга³¹. Този факт е много показателен, особено когато я сравняваме с липсата на каквито и да било сведения за личността на Бернат Десклот. Смятаме, че стремежът към изявено авторство при Мунтанер се обуславя от увереността в достоверния разказ поради личното му участие в много от събитията или пък поради близостта му до управляващите среди.

Другият съществен белег — провиденциализмът, като основен двигател на историческото развитие — присъствува и в четирите хроники. Той определя техния средновековен характер. Понякога процесите се обясняват на базата на обективната причинно-следствена връзка. За Мунтанер например съществува зависимост между честите успехи на каталонците и политическото и военното умение на кралете им (може би тази е причината, когато разказва за различни чудеса, те да не бъдат вплетени в историческото действие). В същия дух е и посвещението, което още в началото на книгата си авторът отправя не само към Бога, но и към арагонската династия (1).

Продължаването на средновековните традиции, прякото влияние на трубадурската поезия и рицарските романи се проявяват и в четирите хроники с присъствието на множество легенди, с героизацията и хиперболизацията, с вмъкването на стихове и диалози в тъканта на повествованието.

В четирите хроники се наблюдава процес на постепенно нарастване на степента на достоверност. Съчинението на Мунтанер се отличава с по-голямо изопачаване на действителността и съзнателен подбор на фактите, но това не трябва да се оценява като абсолютна липса на обективност, а по-скоро като тенденциозност на изложението, свързана с определени идеологически и политически задачи, които авторът преследва. В „Хрониката“ Мунтанер се противопоставя на разединението на арагонските крале, ратува за тяхното обединяване и затова премълчава фактите, показващи действителните им разногласия.

Морализаторството е характерна черта за стила и на четирите хроники. Развитие претърпява ценностната система, от гледна точка на която то се извършва: за Жауме I и Бернат Десклот най-висшата добродетел е рицарската доблест, докато с Мунтанер започва процес на навлизане на елементи на прагматизъм и практицизъм при оценката на историческото действие.

Процесът на открито утвърждаване на патриотичните чувства започва с Бернат Десклот. При него те са изразени повече към личността на краля, а не към народа. Затова и основният замисъл на творбата му е в утвърждаването на кралския авторитет. При Мунтанер възхвалата на каталонските крале и пълководци присъствува наред с прославата на народа. Политическите успехи на Арагон, Майорка и Сицилия обясняват както високото му самочувствие, така и гордостта, че пише на каталонски език — езика, на който според него говорят най-много хора на земята. Според Мунтанер главни действуващи лица в историческите събития не са единствено кралете, но и хора от неблагороден произход (например такъв е Роже де Флор). Така авторът утвърждава идеята, че за да бъде преценено едно събитие като значимо, като защищаващо интересите на държавата, участието на върховния ѝ владетел не е задължително.

Подходът на Мунтанер към описаните събития отразява преходния характер на епохата, в която живее. В „Хрониката“ са свързани органично както типични за средновековния мироглед схващания за историческия процес, така и някои рационално-прагматични идеи. Провиденциализмът, героизацията на кралете и пълководците, фабулният характер на изложението съжителстват с опити за енциклопедичност и достоверност на информацията. Очевидни са намеренията на автора да задоволи по-дълбоките интереси и по-широкия кръгозор на своите съвременници, чието съзнание вече е започнало да разчупва рамките на християнската догматика и затворения кръг на непосредственото битие и е устремено към нови положителни знания за заобикалящия го свят.

Трудът на Мунтанер събира в едно традициите на средновековната летопис, на рицарския роман, на трубадурската поезия, писана на говорим каталонски език. Хармоничното съжителствуване и преплитане на различните средновековни жанрове ни позволява да я поставим на границата между две епохи, когато разкрепостяващият се средновековен човек започва да предусеща кълновете на приближаващото се Ново време. В това се заключава историзмът на „Хрониката“, с това тя влиза в историографията.

* * *

И накрая няколко думи за разпространението на „Хрониката“.

Съществуват девет преписа на нейния текст, като пет се датират в XIV в., а четири — в XV в. За пръв път „Хрониката" е отпечатана през 1558 г. във Валенсия, а след това през 1562 г. в Барселона. Първото ѝ модерно испанско издание излиза от печат през 1860 г. То е дело на Антони де Бофарул въз основа на превод от края на XVI в. На френски език „Хрониката" е преведена през 1827 г. от Франсоа Бюшон, на немски — през 1844 г. от Карл Ланц, на италиански — през 1844 г. от Филипо Моизе, на английски език — през 1921 г. от Лейди Гудинъф.

Голямо значение е отдавано на сведенията, които „Хрониката“ съдържа за експедицията на каталонците на Изток. Между 1562 и 1580 г. в Сарагоса са отпечатани шесттомните „Анали на арагонската корона" на историка Херонимо Сурита³², като събитията, отразяващи управлението на крал Жауме II Арагонски и Фредерик III Сицилийски, както и експедицията на Роже де Флор са написани въз основа на информацията, почерпана от съчинението на Мунтанер През 1623 г. испанецът Франсиско де Монкада пише „Експедицията на каталонците и арагонците срещу турците и гърците"³³, като компилира данните за нея от произведенията на византийските историци Георги Пахимер и Никифор Григора, на каталонския хронист Бернат Десклот и преди всичко — на Рамон Мунтанер.

Проекциите на този героичен епизод в литературното и художественото творчество на поети и писатели могат да се видят още в средата на XV в., когато каталонецът Жоанот Марторел написва рицарския роман „Tirant lo Blanc“³⁴. Описанието на подвизите на героя му е вдъхновено от разказите на Мунтанер за Роже де Флор.

В Испания от епохата на романтизма епизодът с експедицията на каталонците отново привлича вниманието на творците. През 1864 г. на мадридска сцена била поставена драмата на Антонио Гарсия Гутиерес „Каталонско отмъщение“, а през 1876 г. се играла операта на Руперто Чапѝ и Мариано Капдепон „Роже де Флор“³⁵.

* * *

Настоящият превод включва една неголяма част от „Хрониката“ — от гл. 194 до гл. 244 — и обхваща събитията около предисторията и хода на експедицията на каталонците на Изток до завладяването на Атинското дукство през 1311 г. За целта са използвани следните издания на хрониката на Рамон Мунтанер:

Ramón Muntaner. L'Expedició dels Catalans a Orient (Extret de la „Crònica“). („Els Nostres Clàssics"). Text, introducció, notes i glossari per Lluis Nicolau d'Olwer. Barcelona, 1926.

Ramón Muntaner. L'Expedició dels Catalans a Orient (Extret de la „Crònica“). Nova edició („Els Nostres Clàssics"). Editorial Barcino. El present volum estat revisat per Miquell Coll i Alentorn. Barcelona, 1951.

— Les Quatre Grans Cròniques. Revisió del Text, Pròlegs i Notes per Ferran Soldevila. Barcelona, 1983.

— Ramon Muntaner. Crònica („Les Millors Obres de la Literatura Catalana“). A cura de Marina Gusta. Barcelona, 1984.

Преводът на личните и на географските имена е нормализиран според общоприетите днес форми в българския език, като оригиналното название — така, както съществува то у Мунтанер — е отразено в скоби в съответните показалци. Разделянето по глави следва съвременните каталонски издания на „Хрониката“.

* * *

Накрая искам да изкажа най-сърдечна благодарност към всички, които бяха съпричастни в процеса на работата ми върху текста и със своите съвети и препоръки допринесоха много за подготовката за издаването му. Това са преди всичко акад. Иван Дуйчев, комуто принадлежи идеята за превода на хрониката, и проф. Емилио Саес, президент на Consejo Superior de Investigaciones Científicas (CSIC), който ми съдейства да работя в библиотеките в Испания, благодаря на Мария Тереса Ферер-и-Майол от Departamento de Estudios Medievales към CSIC—Барселона; на Енрик Руис Барберан от Реус, а също така и на Стефан Савов, на ст. н. с. I ст. д-р Иван Божилов, на ст. н. с. Елисавета Тодорова, на Стоян Кайнаров, на Мая Генова, на моя съпруг и на всички колеги и приятели. Накрая бих желала да изкажа своята признателност и към г-н Ориол Пи де Кабаньес, директор в Institució de les Lletres Catalanes при Departament de Cultura към Generalitat de Catalunya, без чиято финансова подкрепа този текст нямаше да бъде издаден.

^aТова са хрониките на крал Жауме I, на Бернат Десклот (1288 г.), на Рамон Мунтанер (1325 г.) и на крал Пере III (1336—1387).

^bСеверната половина на Италийския полуостров била владение на германските императори. На продължаващият векове наред конфликт между папата и императорската власт бил сложен край в 1266 и 1268 г. с разгрома на Хохенщауфените от обединените войски на Папството и Франция при Беневенто и Талякоцо. Така в Южна Италия било създадено Неаполитанското кралство начело с Шарл (Карл) I Анжуйски (1266 1285), брат на френския крал Луи IX (1226—1270).

^cГонфалониер — знаменосец, началник на военни сили.

^dТринакрия — древното име на Сицилия.

^eВ скоби е посочен поредният номер на главата.

^fХуглар — средновековен народен певец и поет.

^gСервентесий — поетична форма от провансалски произход.

^hРамон Лул (1233—1316) — велик каталонски поет, теолог, създател на каталонската проза; християнски мисионер, сложил началото на процеса на преодоляване на средновековната схоластична традиция в каталонската литература.

¹Nicolau d'Olwer, L'cxpansió, р. 117-118.

²Ballesteros y Beretta, Historia de España, T. II, p. 364-371.

³F. Soldevila. Jaume I, Pere el Gran. Els grans Reis del Segle XIII. — In: Biografíes catalanes. Serie històrica. Vol. V. Barcelona, 1965, p. 21-25.

⁴Soldevila, Història, p. 301; Idem. Jaume I, Pere el Gran, p. 37.

⁵Ballesteros y Beretta. op. cit., T. III, p. 187; Soldevila, Historia, p. 343.

⁶Альтамира-и-Кревеа, История Испании, c. 255.

⁷Пак там, с. 256; Soldevila, Història, р. 349.

⁸Soldevila, op. cit., p. 354; тук оставяме встрани въпроса за международния аспект на проблема. В подготовката на бунта активно се включила и Византия, тъй като пред нея открито стояла опасността от нападение от страна на Анжуйците. Вж. Runciman, Vísperas sicilianas, р. 199-223; Geanakoplos, Emperor Michael Palaeologos, p. 344-351.

⁹Soldevila, Història, p. 359.

¹⁰Ibid. p. 372.

¹¹Ibid. p. 378-379.

¹²Ballesteros y Beretta, op. cit., p. 201.

¹³Альтамира-и-Кревеа, цит. съч., c. 258.

¹⁴Soldevila, op. cit., p. 391.

¹⁵Ballesteros y Beretta, op. cit., p. 203.

¹⁶Soldevila, op. cit., p. 397.

¹⁷Ballesteros y Beretta, op. cit., p. 205.

¹⁸Ibid., p. 206.

¹⁹От пролетта до лятото на 1274 г. е Лион се състоял събор, на който между представителите на римската църква и Константинополската патриаршия била сключена уния. Според нея папата бил признат за върховен глава на християнската църква. Участието на Жауме I в събора било продиктувано от стремежа да получи официално признание на кралската си власт. Кралят на Кастилия изявявам претенции към вакантния германски престол, като се опирал на родствените си връзки по майчина линия с швабските херцози, но и той, както и Жауме, получили отказ от папата. Вж. Ballesteros y Beretta, op. cit., Т. III, р. 15-23, 87; Geanakoplos, Emperor Michael Palaeologos, p. 258-264.

²⁰A. Смирнов. Средневековая литература Испании. Л., 1969, с. 34-38; A. Terry. А Literary History of Spain. Vol. VIII. Catalan Literature. London, 1972, p. 28; C. Хаджикосев. Културно-поетическата общност на Септимания и въздействието на провансалската лирика върху каталонската н кастилската поезия. — Литературна мисъл, XXXII, 2, 1988, с. 81-97.

²¹D. O. C., n° IV, p. 5.

²²F. Soldevila. Introducció a „Les Quatre Grans Cròniques". — In: Les Quatre Grans Cròniques, p. 99-100.

²³Judd M. Harmon. Political Thought (From Plato to the Present). London, 1964, p. 121.

²⁴J. J. Duggan. Medieval Epic as Popular Historiography: Appropriation of the Historical Knowledge in the Vernacular Epic. — In: Grundriss der romanischen Literaturen des Mittelalters (GRLM). Vol. ХI/I. La Littérature historiographique des origins à 1500. Heidelberg, 1986, p. 283-311.

²⁵J. Fuster. Introducción. — In: Ramón Muntaner. Crónica. Barcelona, 1970, p. XV.

²⁶Ibidem.

²⁷Historia Universal Siglo XXI. Vol. 11. J. Le Goff. La Baja Edad Media. Madrid, 1975, p. 264—282.

²⁸Terry, op. cit., p. 4; Смирнов, цит. съч., c. 101; З. И. Плявскин. Литература Испании IX—XV веков. М., 1986, с. 61—62.

²⁹Ф. Кардини. Истоки средневековога рыцарства. М., 1987, с. 104—147.

³⁰Terry, op. cit., p. 24.

³¹Ibid., p. 28.

³²Jerónimo Zurita. Anales de la Corona de Aragón. Zaragoza, 1972.

³³Francisco de Moncada. Expedición de los catalanes y aragoneses contra turcos y griegos. Madrid, 1973.

³⁴Joanot Martorell — In: Diccionari de la literatura catalana. Barcelona, 1979, p. 446—447.

³⁵В. Николов. Сто испанци за българското минало. С., 1984, с. 11—13.

ЕКСПЕДИЦИЯТА НА КАТАЛОНЦИТЕ НА ИЗТОК

194. Роже де Флор

И така император Фридрих¹ имаше един соколар, който беше родом от Германия и се наричаше Рихард де Флор², и беше прекрасен човек. Императорът му даде за съпруга една девойка от Бриндизи³, дъщеря на почитан в града благородник; така благодарение на онова, което му даде императорът, и на това, което получи от съпругата си, той стана могъщ благородник. От тази жена той имаше двама синове: първия нарекоха Яков де Флор, а малкия — Роже де Флор. По времето, когато Конрадин пристигна в кралството⁴, по-големият от тях не бе навършил още четири години, а Роже нямаше повече от една; баща им, който владееше добре оръжието, пожела да участвува в битката на Конрадин срещу крал Шарл⁵ и загина в нея. И когато крал Шарл завладя кралството, той заграби цялото имущество на императорското семейство и на крал Манфред⁶, така че на тези момчета и на майка им остана само това, което тя беше донесла като зестра, тъй като всичко друго им бе отнето.

По онова време корабите⁷ на тамплиерите⁸ и хоспиталиерите⁹ престояваха в Бриндизи; тук идваха да презимуват също и корабите от Апулия, които имаха намерение да извозват поклонници и продоволствие. А Ордените притежаваха навсякъде големи владения — в Бриндизи, в Апулия и в цялото кралство. И така корабите, които прекарваха зимата в Бриндизи, през пролетта биваха натоварвани с поклонници, зехтин, вино и всякакъв вид мазнини и пшеница за да отпътуват за Акра¹⁰. Със сигурност може да се каже, че това е най-подходящото място, с което разполагаха християните, за да преминат в Отвъдморската земя¹¹. Земята изобилствува с всякакви блага, достатъчно близко е до Рим и е най-доброто пристанище в света. Градът е много красив, тъй като къщите му обграждат цялото пристанище и се спускат чак до морето.

След известно време, когато малкият Роже стана на около осем години, се появи една видна личност от Ордена на тамплиерите. Това беше братът — сержант¹² Васал, родом от Марсилия, командир на един от корабите на ордена и отличен моряк; той беше дошъл да прекара зимата в Бриндизи и нареди да натоварят кораба с баласт, за да го обездвижат и поправят. Докато траеше поправката, младият Роже тичаше по кораба и се катереше по въжетата така леко, сякаш беше маймуна; понеже къщата на майка му се намираше в близост до мястото, където беше закотвен корабът, той беше всеки ден от сутрин до вечер с тамплиерите. А онзи виден мъж, братът Васал, беше така очарован от младия Роже, че го обикна като свой син; затова го поиска от майка му, като ѝ обеща да положи всички усилия, за да направи от него виден тамплиер. Тъй като ѝ се струваше важна личност, майката му даде доброволно съгласието си и Васал прие момчето. По този начин младежът стана най-добрият познавач на морето, като правеше чудеса в катеренето и във всичко останало, тъй че когато навърши петнайсет години, беше известен като един от най-добрите моряци в света както като човек, така и като познавач на морското дело. Затова брат Васал го оставяше да прави на кораба всичко, което пожелаеше.

А като го видя колко е добър и дързък, магистърът на Ордена на тамплиерите го дари с плащ и го направи брат сержант от ордена. А много скоро след като беше станал брат, орденът закупи от генуезците най-големия построен по това време кораб, наречен „Сокол“, и го даде на брат Роже де Флор. На този кораб той плава дълго време, като показа знания и голямо умение, така че когато корабът се намираше в Акра, орденът го ценеше повече от всички останали кораби, тъй като всички заедно не му служеха толкова, колкото този кораб. А трябваше да се признае, че брат Роже беше най-щедрият човек, който се е раждал някога, като можеше да се сравни само с един млад крал, защото всичко, което печелеше, разпределяше и даваше на достойните рицари от ордена и на многото си приятели, които знаеше как да спечели¹³. По това време Акра падна¹⁴ и тъй като той се намираше в пристанището заедно с кораба си, успя да спаси много жени и девойки и изобщо много хора с големи богатства. Сетне оттам изведе хора и до Монтепелегрино¹⁵ като в това пътуване спечели несметно богатство. А когато разтовари кораба, даде голяма част на магистъра и на всички, които имаха власт в ордена. И когато направи това, намериха се завистници, които го обвиниха пред магистъра, като казаха, че той имал голямо съкровище, останало от дейността му в Акра. Затова магистърът присвои цялото имущество, което намери у него, а след това поиска да накаже и самия него. А той, като узна това, остави кораба в пристанището на Марсилия и отиде в Генуа. Тук намери месер Тичино Дория¹⁶ и други стари приятели и ги помоли да му заемат толкова пари, колкото да закупи една хубава галера¹⁷ на име „Ла Оливета“, която да въоръжи много добре.

С тази галера той пристигна в Катания при дука¹⁸, за да му предложи себе си заедно с галерата и хората си за водената от него война. Но дукът не го прие добре нито на дело, нито на думи; така изминаха три дена, без Роже да получи отговор. На четвъртия ден той се яви отново при дука и му каза: „Господарю, виждам, че не се радвате да стана ваш служител. В такъв случай нека господ да ви пази, а аз ще ида да си потърся друг господар, който ще ме хареса“. А дукът му каза да си върви по живо по здраво. Незабавно Роже се качи на кораба си и пристигна в Месина, където намери сеньор крал Фредерик¹⁹; застана пред него и му предложи същото, което беше предложил и на дука. А сеньор кралят го прие с голяма радост, благодари му за предложението и незабавно го настани в двореца си, като му определи добра и подобаваща нему издръжка. А Роже му отдаде клетва за вярност, както направиха и всички, които бяха дошли с него.

А брат Роже се почувства напълно удовлетворен, след като видя какъв любезен и достоен прием му оказа сеньор кралят. Престоя при него осем дена и след като хората му си отпочинаха, той си взе сбогом и се отправи към Апулия. Плени един натоварен с провизии кораб, който пътуваше за Катания, изпратен от крал Шарл²⁰ за дука; постави част от екипажа на галерата на кораба и прибра при себе си хората от кораба, след което изпрати за Сиракуза натоварения с пшеница и други провизии трипалубен кораб. След това плени повече от десет натоварени с храна тариди²¹, които крал Шарл пращаше на дука. С тези тариди той пристигна в Сиракуза, където изпитваха голяма нужда от хранителни припаси. Със същата галера той пристигна и в крепостта Аугуста²². Какво да ви кажа още? С цялата тази плячка Роже снабди с хранителни припаси Сиракуза, крепостите Аугуста и Лентини²³ и всички останали селища, които подкрепяха сеньор краля и се намираха в близост до Сиракуза, като Авола²⁴, а и други крепости. И реши да продаде храните на един голям пазар в Сиракуза, а освен това да изпрати и в Месина. Със спечелените пари той плащаше на наемниците, които се намираха в крепостите край Сиракуза и в самия град, както и на тези в Аугуста, в Лентини и по другите места. Така той заплати на всички — на кого в брой, на кого в провизии — за шест месеца напред; по този начин запаси всички. След всичко това му останаха още пари, тъй като беше спечелил повече от осем хиляди унции²⁵. Тогава се завърна в Месина и изпрати на сеньор краля хиляда унции от добрите карлини²⁶, а също плати и на наемниците, които служеха при граф Ескилаш в Реджо²⁷, и в Калана, и в Ла Мота, и в крепостта Санта Агата, и в Пендатило, и в Амендола, и в Джераче²⁸ в пари и в провизии за шест месеца напред.

След това Роже незабавно въоръжи своята и още четири галери, които взе от военната корабостроителница. И след като галерите бяха оборудвани, той отново се отправи към Апулия и в Отранто²⁹ плени кораба на дон Беренге Самунтада от Барселона, натоварен с пшеница, която принадлежеше на крал Шарл (голям кораб с три палуби, който кралят изпращаше в Катания); сетне прехвърли на него екипаж и го изпрати в Месина. И така посредством другите кораби и линове³⁰ — а те бяха повече от тридесет, — които завладя и също така изпрати натоварени с провизии, Роже дари града с голямо изобилие; това, което печелеше, беше безкрайно, както беше безкрайно и доброто, което правеше на Месина, на Реджо и на цялата околност, а то беше голямо.

След като извърши всичко това, Роже закупи близо петдесет отбрани коня и набра за тях каталонски и арагонски оръженосци, които прие в своя отряд, а десет каталонски и арагонски рицари прие в свитата си. И с много пари се отправи към сеньор краля и го намери в Пиаца³¹ и му даде в монети повече от хиляда унции. Даде и на дон Бласко, и на дон Гилем Галсеран, и преди всичко на дон Беренге д'Ентенса, към когото изпитваше такава обич, че станаха като родни братя и решиха винаги, каквото и да правят, да го правят заедно. Какво да ви разправям? Нямаше благородник, нито рицар, който да не оценява неговите качества. Във всички крепости, в които се появяваше, той изплащаше на войниците заплатите за шест месеца напред; по този начин подкрепи сеньор краля и възстанови силите на хората си, така че всеки един от тях струваше за двама.

Като видя добротата му, сеньор кралят го направи вицеадмирал на Сицилия и член на своя съвет³², а освен това му даде и крепостта Трипи³³, и крепостта Ликата³⁴, както и доходите от Малта³⁵. А като видя почестите, които сеньор кралят му оказа, брат Роже му остави конния си отряд и за военачалници двама рицари, единият от които се казваше дон Беренге де Монтроч, а другият — мисер Роже де ла Масина; и им даде пари, за да посрещат разходите. След това се сбогува със сеньор краля и се завърна в Месина; въоръжи пет галери и един лин и реши да напада цялото княжество³⁶ и римското крайбрежие, и бреговете на Пиза, Генуа, Прованс³⁷, Каталония³⁸, Испания³⁹ и Берберия⁴⁰. И взимаше всичко, което намереше у приятели и неприятели, било то пари или хубави одежди, всичко което можеше да натовари на галерите; на приятелите си оставяше документ за дължимото, като им казваше, че когато мирът бъде сключен, той ще им се изплати. От враговете взимаше също така всичко добро, което намираше, като им оставяше само линовете и хората, тъй като на никого не правеше зло; така че всеки един се разделяше с него доволен. От това пътуване Роже спечели несметни количества злато, сребро и красиви одежди толкова, колкото галерите можеха да поемат. С тази плячка той се завърна в Сицилия, където всички наемници, както конниците, така и пехотинците, го очакваха, както евреите чакат месия.

А когато пристигна в Трапани, Роже чу да се говори, че дукът нападнал Месина и я обсадил по море; отиде в Сиракуза и разтовари корабите. Но ако надеждата, с която го очакваха наемниците беше голяма, не по-малка беше помощта му за тях, така че всички, които срещнеше, били те конници или пехотинци, или пазачи на крепости в Сицилия или Калабрия, на всички заплати за шест месеца предварително, затова бойният дух на войниците се вдигна толкова високо, че всеки един струваше за двама. А след това нареди на отряда си да дойде незабавно и също така му заплати, като изпрати на сеньор краля и на всички благородници голяма парична подкрепа.

195. Обсадата на Месина

Понеже дукът знаеше, че в Месина няма много хранителни продукти, реши, че може да я постави в затруднение¹ и се отправи с войската си за Катона², а флотата му остана в протока, така че да не могат нито лин, нито лодка да влязат, натоварени с пшеница, в Месина или Реджо, като по този начин поддържаше и двете обсади. На Месина бе невъзможно да ѝ се помогне по суша, тъй като тя бе обкръжена и оттам — в ръцете му се намираха Милацо³, Монфорте⁴, Кастилионе⁵, Франкавила⁶, Ачиреале⁷ и Катания. Така той укрепи бойната си линия, като остави войска в Катания и в Патерно⁸, в Адерно⁹, в Чезаро¹⁰ и по другите места; след това се завърна в Месинския проток с цялата си флота, състояща се от повече от сто галери, и акостира в Рокамадоре¹¹. А след това отиде в Бург¹², където ставаше пазарът, подпали го и го изгори; след това нападна военната корабостроителница и изгори две галери, но остави другите, тъй като се защитаваха. Какво да ви разправям? Всеки ден ни даваше по едно голямо сражение и аз мога да потвърдя това, защото се намирах в обсадения град от първия до последния ден и под мое командване се намираше отбраната от кулата Санта Клара до двореца на сеньор краля. Със сигурност мога да кажа, че на това място напрежението, беше по-голямо, отколкото където и да било другаде в града, защото, какво да ви разправям, непрекъснато ни атакуваха и откъм сушата, и откъм морето.

А сеньор кралят на Сицилия заповяда на дон Бласко и на граф Галсеран да се въоръжат и ги изпрати начело на седемстотин конници с щит на гърба и на две хиляди алмогавари¹³, за да помогнат на Месина. А те нямаха намерение да влязат в Месина, докато не кръстосат оръжие с дука; но не мислете, че нямаше да го сторят, защото такова беше желанието им. Когато пристигнаха в Трипи, изпратиха да ни съобщят, че на другата сутрин още призори ще бъдат пред Месина и тогава ние да нападнем войската на дука от едната страна, а те ще я нападнат от другата.

И така с голяма радост се приготвихме да излезем на другия ден и да атакуваме. Но узнал през нощта за нашия план, дукът заповяда на всички да се оттеглят в Калабрия до сутринта, така че там не остана нито един човек освен няколко палатки, които не бяха успели да вземат, тъй като вече се зазоряваше. И така при изгрев слънце дон Бласко и графът с цялата войска на бойна нога изкачиха планината, за да нападнат Матагрифоне¹⁴; тези от града също се готвеха да излязат, но когато погледнаха, не видяха никого, тъй като всички бяха преминали в Калабрия и там се бяха разположили.

И така дон Бласко и граф Галсеран влязоха с цялата си войска в Месина, но останаха много разочаровани, че няма да има сражение; затова дон Ешивере де Жоза, който носеше знамето на граф Галсеран, изпрати в Катона един хуглар, та да разберат от стиховете му, че нашите са готови за бой и че ако пожелаят да се върнат в Месина, ще ги оставят свободно да заемат позиция, а след това ще се сражават с тях. Но онези нямаха намерение да правят подобно нещо, защото от тези двама благородници те се страхуваха повече, отколкото от когото и да било другиго на света. Така и трябваше да бъде, тъй като те бяха много добри и храбри рицари, постигнали победи в много битки.

196. Роже де Флор снабдява Месина

И така обсадата продължи толкова дълго, че имаше опасност Месина да падне поради глад. И всичко това, въпреки че сеньор кралят идва на два пъти в града, като всеки път водеше със себе си повече от десет хиляди товарни коня с пшеница и брашно, както и много добитък. Но това не помагаше много, защото пшеницата, превозена по суша, не е от голяма полза, тъй като конете и хората, които ги придружават, изяждат голяма част. Затова градът се намираше в голямо затруднение.

Когато научи за всичко това, брат Роже разполагаше с шест галери в Сиракуза и купи от генуезците още четири, които се намираха в момента между Палермо и Трапани; така галерите му станаха общо десет. Той ги натовари в Шака¹ с пшеница и се завърна в Сиракуза в очакване да задухат силните югоизточни или южни ветрове. А когато вятърът почна да духа, той беше толкова силен, че морето стана тъй бурно, че никой освен добър моряк като брат Роже не би се осмелил да влезе навътре; привечер той вдигна платна в Сиракуза и на разсъмване достигна Месинския проток. И там направи истинско чудо, тъй като никой не може да устои на буря с югоизточен или южен вятър, защото морските течения тук са толкова силни и морето тъй яростно, че никой не може да му излезе насреща.

Със своята галера начело, Роже реши да влезе с прибрани ветрила. А когато галерите на дука ги забелязаха, започнаха да дават сигнали и искаха да вдигнат котва, но не успяха. Така десетте галери на брат Роже влязоха цели и невредими в Месина, но всички моряци се измокриха до кости. Веднага след пристигането си в Месина, Роже оповести, че една салма² пшеница се продава за тридесет тарини³, въпреки че на самия него му струваше повече от четиридесет тарини заедно с разходите; а ако поискаше, можеше да я продава и за по десет унции. По този начин Месина бе снабдена с продоволствия; а на другия ден дукът вдигна обсадата и се завърна в Катания. Така че владетелите по света не трябва да подценяват никого, защото видяхте как този благороден човек направи толкова услуги на сеньор краля на Сицилия, който поради своята вежливост го беше приел любезно, а донесе много несгоди на дука заради лошия прием, който му беше оказал.

197. Обсадата на Шака

Вдигането на обсадата от Месина предизвика голямо задоволство и радост в цяла Сицилия и в цяла Калабрия, а също и у сеньор краля и у всичките му барони. А крал Шарл и папата¹ изпитаха голямо безпокойство и страх да не би на дука и на всички заедно с него да се случи нещо. Решиха да изпратят бързо известие до мисер Шарл², за да дойде, и той пристигна в Неапол, като водеше със себе си повече от четири хиляди рицари, за които беше платил папата. Когато пристигна в Неапол, реши да се качи на галерите, които дукът му беше изпратил, както и на тези, които вече се намираха в Неапол, подготвени от крал Шарл, както и на линовете и таридите и акостира в Термини; а от Катания дойде дукът с цялата си войска в Термини и тук се вдигна голямо празненство. Но за добро начало в Термини избухна толкова голяма разпра между латинците³, провансалците и французите, че загинаха повече от три хиляди души.

Те тръгнаха от Термини и се отправиха да обсаждат селището Шака, което се намира на външния бряг4 и е сигурно най-безпомощното и слабо укрепено селище в Сицилия; и дълго време го атакуваха с каменохвъргачки. А аз мога да ви уверя, че ако сеньор кралят на Арагон5 обсаждаше това селище, той щеше много да страда, ако не успееше за един месец, доброволно или със сила, да го превземе; а те не успяха да направят нищо. И една нощ в селището проникна рицарят от Пералада6 на име Симон де Валгорнера, заедно с повече от двеста каталонски и арагонски конници и много пехотинци, като мина покрай брега, там където обръчът беше най-стегнат; един път успели да проникнат вътре, те се държаха по такъв начин, сякаш никак не се страхуваха от обсадата и затова причиниха много загуби. Какво да ви разправям? Обсадата продължи толкова дълго, че мисер Шарл и дукът загубиха поради болести всичките си коне, а също и голяма част от хората си, така че всъщност не можеха да съберат и петстотин конници.

198. Мирът в Калтабелота

А сеньор кралят се намираше с цялата си войска на една левга¹ разстояние, в едно място, наречено Калтабелота²; тук с него бяха граф Галсеран с войската си, дон Угет д'Ампуриас, граф Ескилаш, дон Бласко, дон Беренге д'Ентенса, дон Гилем Рамон де Монкада, дон Санчо Арагонски, брат на сеньор краля³, брат Роже, мисер Матео да Термини, мисер Корадо Ланча и много други благородници, които всеки ден с викове молеха сеньор краля: „Господарю, нека да отидем в Шака и да заловим мисер Шарл и дука, което сигурно можем да извършим без риск." А сеньор кралят отговори: „Господа барони, не знаете ли вие, че кралят на Франция е наш пръв братовчед, какъвто ни е и мисер Шарл⁴? Тогава как можете да ме съветвате да пленя мисер Шарл? Ние сме сигурни, че той е в наши ръце; но бог не би пожелал да унижаваме по този начин френския кралски дом, нито краля, който е наш пръв братовчед, защото ако сега е против нас, при друг случай, нека се надяваме, ще бъде на наша страна." Тъй че по никакъв начин не можаха да го убедят да изпълни желанието им.

Какво да ви кажа? Когато мисер Шарл научи за всичко това, той се замисли и си каза: „О, боже! Колко е благородна кръвта на арагонския кралски дом! Спомням си добре как крал Филип, моят брат, и аз щяхме да загинем в Каталония, ако нашият чичо, кралят дон Пере, беше пожелал това⁵; и щеше да е напълно прав да поиска смъртта ни, като се има предвид това, което му бяхме причинили. Струва ми се, че крал Фредерик, неговият син, се отнася с мене по същия начин, тъй като съм сигурен, че от него зависи дали да ни убие или да ни зароби, но поради милостта си и справедливата си природа сърцето му не би могло да понесе такава жестокост. Затова беше голяма грешка от моя страна да тръгна срещу него; защото неговата добрина и нашата злина са толкова големи, че ще е най-добре аз да напусна Сицилия, веднага щом бъде сключен мирът между светата църква, него и крал Шарл.“

И наистина всичко зависеше от него, защото той имаше уверенията на папата, че каквото и да направи — много или малко, било в мир или война, — то ще бъде потвърдено от светата църква; за същото беше упълномощен и от крал Шарл.

Затова мисер Шарл изпрати незабавно свои пратеници в Калтабелота и поиска среща със сеньор краля, която да се състои някъде между Калтабелота и Шака. Срещата беше уговорена и след като се определи деня, двамата отидоха, целунаха се и се прегърнаха. Целия този ден те преговаряха сами; а след това, през нощта, всеки се прибра в своя лагер, като оставиха палатките опънати за следващия ден. На другата сутрин се върнаха. Какво да ви разправям? Двамата сами преговаряха за мира, а после се включиха дукът и всички, които желаеха А мирът беше сключен при следните условия: крал Шарл отстъпваше остров Сицилия на крал Фредерик и му даваше за съпруга дъщеря си, благородната Елеонор, която беше едно от най-умните и добри създания, които съществуват на земята, също като благородната Бланка, нейна сестра и кралица на Арагон⁶; а сеньор кралят му отстъпваше всичко, което владееше в Калабрия и в цялото кралство. Това беше подписано и от двете страни⁷, като по този начин бе вдигнат интердиктьт върху Сицилия⁸, което предизвика голяма радост в цялото кралство.

Незабавно бе вдигната обсадата на Шака и мисер Шарл и хората му се отправиха по суша към Месина и навсякъде бяха добре приети. А дукът напусна Катания и всички останали земи, които владееше в Сицилия; всички, в това число и сеньор кралят, пристигнаха в Сицилия. А той (Фредерик) оказа голяма почит на мисер Шарл, след което тук се вдигна голямо празненство. А мисер Шарл и всички останали се сбогуваха със сеньор краля и отпътуваха за Калабрия, която той им беше върнал.

След известно време крал Шарл изпрати с много почести благородната инфанта в Месина, където сеньор кралят я посрещна с голяма тържественост; и тук, в Месина, в църквата „Санта Мария ла Нуова“ кралят я взе за съпруга. И в този ден папският легат — един архиепископ, — изпратен от името на светия отец, вдигна интердикта върху цяла Сицилия и на всички бяха опростени греховете, сторени по време на войната В този ден кралицата беше коронована и в Месина бе отпразнувано най-голямото празненство, което някога е ставало.

199. Плановете на Роже де Флор

Докато се празнуваше тържеството, на което присъствуваха всички, брат Роже се беше задълбочил в сериозни размишления, така че (на другите) изглеждаше глуповат, когато в действителност той най-добре предвиждаше бъдещето. Той разсъждаваше така:

„Този господар е изчерпал възможностите си и същото ще се случи с каталонците и арагонците на служба при него, на които той не може да предложи нищо, а това ще го затрудни много. А те са хора като всички други, не могат да живеят без да се хранят; така че, ако не получат нищо от краля, те ще започнат да безчинствуват, опустошавайки цялата страна, и постепенно ще загинат. Но заради големите почести, които си получил от този господар, служейки му, е необходимо да изтеглиш твоите хора, което ще е добре за неговото достойнство и ще е в тяхна полза.“

Помисли същото и за себе си — че не му беше изгодно да остава повече в Сицилия, защото след като сеньор кралят беше сключил мир с църквата, крал Шарл и дукът — поради това, че гледаха с лошо око на Роже — щяха да поискат папата да го предаде на Великия магистър на Ордена, а кралят можеше да избере само едно от двете неща — или да се подчини на папата и да го предаде, или да възобнови войната с Църквата; но Роже не искаше кралят да изтърпява такъв позор по негова вина¹.

Като разсъди върху тези обстоятелства, Роже отиде при сеньор краля, накара го да се уединят в една стая и му изложи всичките си мисли. След което прибави:

„Стигнах до заключение, господарю, че ако вие ми помогнете, мога да намеря разрешение на този проблем, което ще бъде изгодно за вас и за всички, които са ви служили, а също ще бъде изгодно и за мене.“

А сеньор кралят каза, че това му се нрави и че ще му е благодарен за всичко, което е намислил, като го помоли да направи така, че да не го опозорява, а да обърне нещата в полза на тези, които му бяха служили; и още, че той (кралят) е готов да окаже всякаква помощ, която е по силите му.

„Тогава, господарю — каза брат Роже, — с ваше разрешение ще изпратя двама рицари при императора на Константинопол² и ще му съобщя, че съм готов, когато поиска, да отида при него заедно с цялата си войска от каталонски и арагонски рицари и пехотинци, като той ще трябва да ни даде подслон и заплата. Зная, че той има голяма нужда от тази помощ, тъй като турците са му отнели земя, равняваща се на повече от трийсет дневни прехода разстояние³. А той не би се доверил на никого така, както на каталонците и арагонците, и особено на тези, които водиха войната срещу крал Шарл.“

А сеньор кралят му отговори така:

„Брате Роже, ти познаваш тези неща много по-добре от нас; затова ни се струва, че идеята ти е сполучлива. Ето защо можеш да разполагаш с всичко, което желаеш, тъй че както и да се разпоредиш, ние ще бъдем доволни.“

След това брат Роже целуна ръката на сеньор краля и се раздели с него; прибра се в квартирата си и прекара целия ден в подготовка. А сеньор кралят и всички останали се отдадоха на развлечения и игри.

На следващия ден Роже нареди да приготвят една галера, избра двама рицари, на които имаше пълно доверие, и им изложи плановете си. Каза им при преговорите да настояват той на всяка цена да получи за съпруга племенницата на императора⁴, дъщеря на императора на Загора⁵; освен това той трябва да бъде провъзгласен за „Велик дук“ на империята⁶; и още: императорът да изплати предварително на всички, които той ще поведе, заплата за четири месеца в размер на четири унции на месец за тежковъоръжен конник и една унция за пехотинец, като същата заплата те ще трябва да получават през цялото време на техния престой; сумата за предварителната заплата трябва да бъде изпратена в Монемвазия⁷, за да я получат там. За всички свои искания Роже даде на пратениците пълномощия както по отношение на условията си, така и за всичко, което трябваше да направят. Аз зная всичко това, защото сам съставих и диктувах съответните документи. Даде им власт, скрепена с пълномощия, да подписват от негово име всички документи както по брачния договор, така и за останалото. Несъмнено рицарите бяха добри и опитни и след като беше уговорен начинът на действие, бяха им необходими малко документи; и всичко дойде на мястото си. И тъй веднага след като се приготвиха, пратениците се сбогуваха с брат Роже и заминаха, за да се срещнат с императора.

Още щом напуснаха Месина, брат Роже, който смяташе въпроса за уреден, тъй като беше много известен в двора на императора още от времето, когато командуваше кораба на Ордена на име „Сокол“ (с този кораб беше правил големи услуги на флотата на императора, която срещаше в Отвъдморската земя, в борбите за Светите места), а освен това той самият знаеше гръцки език много добре и беше много прочут в Романия⁸ и по целия свят заради помощта, която беше оказал на сеньор краля на Сицилия, се зае да убеди войската си, така че в крайна сметка дон Беренге д'Ентенса, с когото се бяха побратимили с клетва, му обеща да го последва; същото сториха и дон Феран Ешеменис д'Аренос, дон Феран д'Аунес, дон Корберан д'Алет, дон Мартин де Логран, дон Пере д'Ерос, дон Бернат де Рокафорт и много други каталонски и арагонски рицари, а от алмогаварите — повече от четири хиляди, всичките отлични бойци, които от времето на сеньор краля дон Пере и досега воюваха в Сицилия. Така че Роже се зарадва много; а междувременно се притичваше на помощ на всекиго, за да не би да му липсва нещо.

Галерата се движеше така бързо, че за няколко дни пристигна в Константинопол, където пратениците намериха императора, господаря Андроник, и по-големия му син, господаря Михаил⁹. След като чу посланието, императорът остана много радостен и доволен и прие както подобава пратениците. В крайна сметка нещата се наредиха така, както брат Роже беше поискал; императорът се съгласи той да се ожени за племенницата му, дъщерята на императора на Загора, и единият от рицарите незабавно подписа договора от негово име; императорът се съгласи също така цялата войска, която Роже щеше да доведе със себе си, да получи следната заплата: четири унции на месец за тежковъоръжен конник, две унции за лековъоръжен конник, една унция за пехотинец, четири унции за кòмит на гребците¹⁰, една унция за кормчия, двадесет тарини за стрелец и двадесет и пет тарини за началник на гребците, като заплатата се изплаща на всеки четири месеца; и ако в даден момент някой реши да си тръгне обратно, да може да го извърши като си уреди сметките и да му се заплати, а когато си тръгва, да получи за обратния път двумесечна заплата; брат Роже да стане „Велик дук" на цялата империя. А службата „Велик дук" е равна на „Велик принцепс" — началник на всички бойци, като заповядва и на адмирала; и ще му бъдат подчинени всички острови на Романия, както и всички крепости по крайбрежието¹¹. Императорът изпрати на брат Роже грамота, скрепена със златен печат, подписана от него и синовете му, която удостоверяваше, че е назначен за „Велик дук"; изпрати му и жезъла на великия дук, както и знаме и шапка, защото в Романия всеки висш сановник, изпълняващ някаква служба, носи особена шапка и никой не се осмелява да носи подобна на неговата¹².

Едновременно с това императорът се разпореди, когато пристигнат в Монемвазия, наемниците да получат там част от заплатата и всичко необходимо.

200. Завръщането на пратениците

И така, радостни и удовлетворени, пратениците се завърнаха в Сицилия, носещи всички гаранции за изпълнение на договореното. Те намериха брат Роже в Ликата, разказаха му за всичко, което бяха свършили, и му предадоха съответните отличителни знаци — жезъла на велик дук, а също и знамето, шапката и печата. А брат Роже ги посрещна с радост и задоволство и прие службата на велик дук; и от сега нататък той щеше да се нарича велик дук.

След като великият дук получи всичко това, той отиде да се срещне със сеньор краля, който се намираше в Палермо заедно с благородната кралица, и му разказа за всичко сторено. А сеньор кралят се зарадва извънредно много и веднага нареди да му предадат десет галери и два лина от военната корабостроителница, като заповяда те да се поправят и оборудват. Великият дук имаше още осем свои и по този начин съдовете му наброяваха осемнайсет галери и два лина; освен това нае три големи кораба, много тариди и други линове. И заповяда да се оповести публично по всички краища, че всеки, който иска да тръгне с него, трябва да дойде в Месина. А сеньор кралят подпомогна с пари всички, доколкото беше по силите му, и даде на всеки един — мъж, жена или дете, който заминаваше с великия дук, бил той каталонец или арагонец — по един квинтал¹ сухар и десет буци сирене, а на всеки четирима — по един бут солено месо, чесън и лук.

201. Сбогуването на великия дук

И така всички се качиха на корабите заедно с жените и децата си, много радостни и доволни от сеньор краля, защото едва ли някога е имало господар, който повече да се е грижил за хората, които са му служили, и то по начина, по който можеше да го стори; и даже по-добре, отколкото беше по силите му, тъй като всеки знаеше, че сеньор кралят няма пари в хазната, защото току що беше приключил войните, от които нищо не беше останало в нея. На корабите се качиха също така благородниците и рицарите, като рицарите и конниците получиха двойна дажба от всичко.

Но дон Беренге д'Ентенса не можа този път да се подготви, не успя и дон Бернат де Рокафорт, защото Рокафорт дължеше две крепости в Калабрия, които не поиска да предаде след сключването на мирния договор, докато не се изплати на него и на войската му всичко, което му се дължеше като заплата. По тези причини той не можа да се качи на кораба. Но се качиха дон Феран Шеменис д'Аренос, дон Феран д'Аунес, дон Корберан д‘Алет, дон Пере д'Ерос, дон Марти де Логран и много други рицари адалили¹ и алмогатени². Когато се натовариха, галерите, корабите, линовете и таридите наброяваха общо трийсет и шест съда, а в списъка имаше записани хиляда и петстотин конници, осигурени, освен с конете, с всичко необходимо; и имаше повече от четири хиляди алмогавари и повече от хиляда моряци наемници, без да се броят гребците — роби и моряците от екипажа³. И всички тези хора бяха каталонци и арагонци, като в по-голямата си част водеха със себе си жените, приятелките и децата си⁴.

И така те се сбогуваха със сеньор краля и по живо, по здраво напуснаха Месина радостни и доволни.

202. Пристигането в Константинопол и нещастието с генуезците

Бог им даде толкова хубаво време, че скоро акостираха в Монемвазия, където им беше оказана голяма почит и им бяха дадени подкрепления от всякакъв вид. Тук намериха заповед на императора да се отправят незабавно за Константинопол; така и направиха, като веднага тръгнаха от Монемвазия за Константинопол.

А когато пристигнаха там¹, императорите — баща и син, — както и целият народ на империята, ги приеха с голяма радост и удовлетворение. Но ако те бяха весели, генуезците се опечалиха защото си даваха сметка, че ако тези хора останеха, те щяха да загубят почитта и властта, която имаха в цялата империя; тъй като дотогава императорът не се осмеляваше да предприеме нищо противно на желанието им, но от сега нататък нямаше да ги уважава повече². Какво да ви кажа още? Извърши се сватбена церемония и великият дук взе за съпруга племенницата на императора, която беше една от най-красивите и умни девойки на земята, а беше само на около шестнайсет години. Събитието бе отпразнувано с голямо веселие и всички бяха много доволни, като всеки получи заплата за четири месеца напред.

Докато траеше това голямо тържество, генуезците предизвикаха поради високомерието си свада с каталонците. Тя взе много големи размери, защото един злосторник на име Росо да Финале донесе знамето на генуезците, които пристигнаха от Пера³ пред Влахернския дворец⁴. А нашите алмогавари и моряците излязоха срещу тях, без да могат нито великият дук, нито благородниците, нито рицарите да ги възпрат. Те излязоха навън с кралското знаме, а с тях бяха само около тридесет оръженосци с лековъоръжени коне. И когато се приближиха едни срещу други, тридесетте оръженосци се хвърлиха така стремглаво натам, където се намираше знамето на генуезците, че повалиха на земята онзи Росо да Финале, а после и алмогаварите връхлетяха върху им. И какво се случи? Тук загина Росо да Финале заедно с повече от три хиляди генуезци. А императорът наблюдаваше всичко това от двореца си и то предизвика у него такова задоволство и радост, че той каза пред всички: „Най-после се намери някой, който да смачка високомерието на генуезците. И това е справедливо, защото каталонците се вдигнаха по тяхна вина.“

След като знамето на генуезците падна на земята и дон Росо вече беше загинал заедно с много други уважавани мъже, алмогаварите поискаха, след като бяха избили враговете си, да отидат и да разграбят Пера, което е едно избрано от генуезците селище, където се намираха всичките им богатства и стоки. Но когато императорът видя, че те се отправят към Пера, за да я подложат на опустошение, той извика великия дук и му каза: „Синко, иди при твоите хора и ги накарай да се върнат; защото ако разграбят Пера, империята ще бъде обезсилена, тъй като генуезците притежават голяма част от нашите богатства, както и тези на бароните и на други хора от империята ни." Незабавно великият дук препусна на кон, с боздуган в ръка, заедно с благородниците и рицарите, които бяха дошли с него и които го последваха; когато настигнаха алмогаварската войска, която вече се канеше да опустоши селището Пера, те я принудиха да се върне обратно. От всичко това императорът остана много радостен и доволен.

На следния ден той заповяда да им дадат нови заплати и всички да се приготвят да преминат през Бока д'Авер⁵, за да се отправят срещу турците, които на това място бяха отнели от императора земя, равна на повече от тридесет дневни прехода, с хубави градове, села и крепости, които те бяха покорили и бяха направили свои данъкоплатци. А най-тъжното от всичко беше, че ако някой турчин поискаше за съпруга дъщерята на най-личния мъж в някой от покорените вече градове, в село или крепост, бащата, майката или роднините трябваше да му я дадат за жена. И ако се родеше момче, смятаха го за турчин и го обрязваха, тъй като бяха мохамедани; а ако беше момиче, можеше да приеме която вяра поиска. Виждате в каква скръб и в какво подчинение се намираха тези хора и какъв голям позор беше това за целия християнски свят! От всичко това може сами да съдите колко необходимо беше войската да премине отсреща, още повече, че турците бяха завладели толкова много и, строени в боен ред, идваха пред самия Константинопол (между тях и византийците имаше само един морски ръкав, който не беше широк повече от две мили⁶), размахваха мечове и заплашваха императора, а той виждаше всичко това. От всичко, казано дотук, можете да си представите в каква скръб трябваше да живее императорът, защото, ако те имаха с какво да прекосят този морски ръкав, щяха да завладеят Константинопол.

203. Битките на великия дук в Анатолия

За да разберете що за хора са гърците и защо бог ги бе намразил, ще ви кажа, че когато господарят Михаил, по-големият син на императора, премина в Артаки¹ с повече от дванадесет хиляди конници и сто хиляди пехотинци, той не се осмели да се сражава с турците и трябваше да се завърне много посрамен. И на същото това място, където той беше ходил и откъдето се беше върнал, императорът изпрати великия дук с войската му, която не наброяваше повече от хиляда и петстотин конници и четири хиляди пехотинци².

Преди да отпътуват от Константинопол великият дук уреди императорът да даде за съпруга на дон Феран д'Аунес една своя роднина и да го направи адмирал на империята. Всичко това великият дук нареди с цел галерите му да останат с екипажи от моряци, които той беше довел, и нито генуезците, нито който и да било друг, да не се осмелява да напада каталонците в цялата империя; той нареди освен това галерите, запасени с храни и друг вид припаси, да се отправят към едно предварително определено място, щом като той навлезе с цялата си войска в противниковата територия. Тъй че всичко беше уредено толкова правилно, че едва ли някой би могъл да го направи по-добре; и в нужния момент от островите, от вътрешността и от брега получаваше всичко онова, което беше необходимо за него и за хората му³.

И когато всичко беше уредено, те се сбогуваха с императора, качиха се на корабите и отплуваха към полуостров Артаки, който турците желаеха да владеят на всяка цена, понеже беше много удобно място. А целият този полуостров е защитен с крепостна стена, която започва от брега на Артаки и продължава по суша не повече от половин миля от единия край на морето до другия; а след тази теснина по-нататък полуостровът става много голям и ширината му е повече от двайсет мили, като в него има много малки чифлици и селца. Турците бяха нападали тази крепостна стена много пъти, защото, ако можеха да я разрушат, щяха да разграбят целия полуостров.

И така великият дук акостира тук заедно с цялата си войска, без турците да го усетят. Когато разтовариха, узнаха, че същия ден турците вече бяха извършили едно нападение, затова великият дук се осведоми дали се намират далече. Отговориха му, че са на около две левги оттук, по средата между две реки⁴. Незабавно великият дук заповяда да се съобщи на всички да бъдат готови да следват знамето на другия ден сутринта. И наистина той заедно с конницата носеше своето знаме и това на императора, а алмогаварите носеха в авангарда един щандарт с герба на сеньор краля на Арагон, а в ариергарда — щандарт с герба на сеньор краля Фредерик, крал на Сицилия. Защото така се бяха уговорили, когато положиха клетва за вярност пред великия дук⁵.

На сутринта станаха с много желание и радост толкова рано, че още призори достигнаха реката, където бяха турците, които още спяха с жените и децата си. И решиха веднага да ги нападнат, така че турците бяха изненадани от тези хора, които удряха толкова силно с копията си, че нищо не можеше да им устои. Какво да ви разправям? Битката се разрази много яростна, когато турците успяха да вземат оръжието си. Но за какво ли им послужи всичко това? Великият дук се нахвърли така стремително срещу тях, че турците не можеха да издържат. Но те не искаха да бягат и сърцата им се късаха от мъка, защото жените и децата им бяха при тях; така че едва ли е имало някога победени, които така скъпо да са продавали живота си. Но в крайна сметка всички загинаха, а жените и децата им бяха взети в плен. От турците този ден загинаха повече от три хиляди конници и повече от десет хиляди пехотинци.

След това великият дук и хората му обходиха бойното поле и не оставиха живо нито едно момче над десет години. После се върнаха удовлетворени и радостни в Артаки. Незабавно натовариха на галерите робите и робините, както и много красиви скъпоценности, като великият дук изпрати по-голямата част от плячката на императора, а (част) от робините — на императрицата и на сина на императора. А на благородната съпруга на великия дук Роже изпрати много робини и скъпоценности, и още толкова изпрати на благородната си тъща. Това се случи на осмия ден, откакто се бяха разделили с императора; така че удоволствието и радостта бяха големи навсякъде. Всички се радваха, а особено много императорът, благородната му сестра, тъщата на великия дук, и благородната ѝ дъщеря.

Но докато всички се радваха, генуезците бяха много огорчени. Недоволен беше също така и господарят Михаил, по-големият син на императора, който беше обзет от голяма завист. Затова от този ден нататък той гледаше с гняв на великия дук и войската му, защото предпочиташе да загуби империята, отколкото да я владее благодарение на постигнатата победа, още повече, че той се беше отправял срещу турците с голяма войска и два пъти беше побеждаван, въпреки че сам беше един от най-добрите рицари в света. Но бог е изпратил на гърците такова проклятие, че всеки лесно би могъл да ги посрами. И това е заради два големи порока, които са им присъщи — единият е, че са най-горделивите хора на земята и не уважават никого освен себе си, макар че в действителност не струват нищо; от друга страна, няма по-немилостиви към ближния си хора. Когато се намирахме в Константинопол, хората, които бягаха от Анатолия⁶, преследвани от турците, викаха „Гладни сме!“ и молеха за хляб в името на бога, и лежаха изнемощели на бунището, не се намери нито един грък, който да им даде нещо; въпреки че в същото време имаше голям пазар с всякакви храни. А алмогаварите, обзети от състрадание, разделяха с тях храната си. Заради милостта, която нашите хора проявяваха където и да отидеха, повече от две хиляди бедни гърци, които турците бяха лишили от имот, вървяха след нас и всичките живееха заедно с нас. От всичко това можете да разберете защо бог беше стоварил гнева си върху гърците — защото, както се казва в поговорката, „Когато бог желае зло някому, първото нещо, с което го наказва, е да му отнеме разсъдъка.“ Затова божият гняв се е стоварил върху тях, защото те, които не струват нищо, си въобразяват, че са нещо повече от останалите хора. Изглежда, че тъй като нямат милост към ближния, бог им е отнел разсъдъка.

След всичко това великият дук заедно с цялата си войска се подготви да нападне турците в Анатолия и да спаси от пленничество градовете, крепостите и селата, които турците бяха завзели. Беше първият ден от ноември⁷, когато великият дук и хората му се приготвиха да напуснат Артаки, но започна много сурова зима с дъжд, сняг, студ и лошо време; реките станаха толкова пълноводни, че никой не можеше да ги прекоси. Затова Роже свика съвет, който реши да презимуват в Артаки — място, благоприятно във всяко едно отношение. Тези земи са едни от най-студените и пада сняг повече, отколкото където и да е другаде и започне ли да вали, до април не спира.

Когато беше решено да се презимува в Артаки, на великия дук му хрумна най-добрата идея, която човек би могъл да измисли: заповяда да се изберат шест лични мъже от местните, двама каталонски рицари, двама адалили и двама алмогатени, и тези дванадесет да определят за всеки благородник по една къща, а също и за рицарите, адалилите и алмогаварите. А те се разпоредиха по следния начин: стопанинът трябваше да предостави на всеки хляб, вино, овес, солено месо, сирене, зеленчуци, постеля и всичко, което е необходимо; освен прясното месо и подправките, трябваше да ги снабдява и с всичко останало. Тези дванадесет души поставиха изгодна цена за всяко нещо и разпоредиха домакинът да направи сметката за всички разходи на живеещия в къщата му, като това влезе в сила от първия ден на ноември и продължи до края на март. Когато срокът изтече, всички да си уредят сметките със стопанина в присъствието на дванадесетте или пред един от тях. И колкото му дължат, да им бъде удържано от заплатата. А за по-личните стопани да заплати хазната. От това останаха много доволни и войската, и гърците. По този начин презимуването бе уредено.

А великият дук изпрати да доведат от Константинопол великата дукеса и прекара заедно зимата в голямо веселие и радост. Той заповяда адмиралът да замине с всички галери и моряци да зимува на остров Хиос, който е много богат остров, тъй като само там се произвежда смолата мастикс. Но истинската причина да отидат там беше, че турците обикаляха с лодки всички острови и така сега те охраняваха цялата околност, като посещаваха всеки остров. Така те прекараха цялата зима, като си поживяха добре в удоволствия и развлечения.

След като изтече февруари⁸, великият дук нареди да се оповести по целия Артаки всички да си уредят сметките със стопаните за целия месец март и да бъдат готови да последват знамето в първия ден от месец април.

204. Уреждане на сметките

Така всеки започна да урежда сметките със стопанина си. Но имаше и такива, които бяха живели така лудешки, че бяха взели от стопаните си колкото за цяла година¹; а тези, които бяха по-разумни, бяха живели по-скромно, но нямаше нито един, който да не беше взел повече от това, което му се полагаше по време на престоя.

Докато през март се уреждаха сметките, великият дук взе четири галери и замина заедно с великата дукеса и с тъща си — сестрата на императора², която беше презимувала с тях, — и с двамата братя на съпругата си³ за Константинопол, за да остави там великата дукеса и да се сбогува с императора. Когато пристигна в Константинопол, в негова чест беше устроено голямо тържество и му бяха оказани големи почести. Освен това получи от императора заплатата за четири месеца, която щеше да занесе на войската си. Този факт беше добре дошъл за всички поради големите разходи, които бяха направили през зимата, и поради това че всеки един имаше да връща много на хазната. Той остави великата дукеса в Константинопол и се сбогува с нея и с тъща си, и с шуреите си, и с приятелите си. След това се сбогува с императора и като потегли с четирите си галери, се завърна при войската си в Артаки на петнадесетия ден от месец март⁴; а всички там бяха много доволни да го видят.

Когато великият дук запита дали всеки е уредил сметките със стопанина си, отговориха му утвърдително. Затова той заповяда всички на другия ден да излязат на площада, който се намираше пред къщата му, и всеки да носи документ за това, което дължи; и сметките да бъдат направени и уредени от дванадесетте избрани мъже, които да съставят два документа, разделяни с А.В.С.⁵, като единият да остане у стопанина, а другият — у войника; и тези документи да бъдат подпечатани с печата на великия дук. На следния ден всеки пристигна с документа си и той видя, че беше получил много повече от полагаемото им се за презимуването. Когато получи всички документи, великият дук ги постави на килим пред себе си, надигна се и каза: „Достойни люде, много съм ви задължен, че пожелахте да ви бъда водач и господар и поискахте да ме следвате където ви поведа. Сега виждам, че всички вие сте взели двойно от това, което ви се полагаше за презимуване, а някои даже тройно и четворно; така че, ако императорът поиска да ви го удържи, за вас това ще бъде голямо нещастие. Затова аз в името на бога и империята заради любовта, която изпитвам към вас, като извънредна милост ви давам необходимите пари, които сте изхарчили тази зима, за да не ви бъде удържано нищо от заплатите. И заповядвам незабавно да се изгорят всички документи, които бяха представени, а гърците да занесат техните на нашите ковчежници и да им бъде заплатено“. Веднага нареди да се запали огън и да се изгорят всички документи, и тогава всички се надигнаха и отидоха да му целунат ръката и да му благодарят. И трябваше да го сторят, защото това беше най-големият подарък, който един господар е правил на васалите си от повече от хиляда години насам; заплати им за осем месеца, като само на конниците дългът възлезе на петдесет хиляди златни унции, а на пехотинците — на четиридесет хиляди. Така че заедно с това, което бяха получили благородниците — а то възлизаше на шест хиляди златни унции, — дългът се изчисляваше на два⁶ милиона барселонски монети или валенсиански реала⁷. И когато всичко това приключи, великият дук поиска да ги зарадва с още нещо, затова нареди всички да дойдат на другия ден на същия площад, за да получат в добри пари⁸ заплатата си за четири месеца. Можете да си представите каква беше радостта сред войската и с какъв дух тя щеше да му служи отсега нататък. И така на следния ден той заповяда да им се раздаде заплатата за четири месеца. И всички се подготвиха да воюват още по-добре⁹.

205. Племената Сеза и Тин

На първи април¹, с божията милост, знамето бе понесено и всички решиха да го следват, и сутринта рано навлязоха в кралство Анатолия. Турците, които се бяха събрали за да им се противопоставят, бяха от племената Сеза и Тин² и бяха роднини на ония, които войската беше унищожила в Артаки; така че, когато войската приближи на един дневен преход разстояние от града наречен Филаделфия³, град уважаван и сред най-големите в света — дължината на крепостната стена възлиза на осемнадесет мили (колкото на Рим и Константинопол), — споменатите две турски племена, които наброяваха повече от осем хиляди конници и повече от дванадесет хиляди пехотинци, се подготвиха да влязат в сражение с великия дук и войската му. А войската беше толкова въодушевена, че не изчака да посрещне стрелите на турците, а се нахвърли срещу тях — конници срещу конници, алмогавари срещу пехотинци. Как да ви кажа? Битката беше много сурова и продължи от изгрев слънце до деветия час⁴; така че турците или загинаха, или попаднаха в плен, като избягаха не повече от хиляда конници и петстотин пехотинци. Великият дук и войската му напуснаха доволни бойното поле, защото не бяха загубили повече от осемдесет конници и около сто пехотинци, а плячката им беше безкрайно голяма.

След като прекараха близо осем дни на това добро и приятно място, те вдигнаха лагера и се завърнаха във Филаделфия, където бяха посрещнати с голяма радост⁵. Така по цяла Анатолия плъзна мълвата, че племената Сеза и Тин били разгромени от франките⁶; и не е чудно, че се радваха, защото, ако не бяха франките, всички щяха да попаднат в плен. Великият дук и войската му прекараха във Филаделфия петнадесет дни, а след това се отправиха към град Нимфей⁷, после към Магнезия⁸, а след това поеха за Тир⁹.

206. Смъртта на дон Корберан д'Алет, пристигането на дон Бернат де Рокафорт и чудесата на Йоан Евангелист

Турците, които се бяха спасили от битката, се бяха обединили с други, принадлежащи към племето Мендешия¹, и се бяха съсредоточили край Тир близо до църквата, в която почива тялото на нашия покровител св. Георги², а това е една от най-красивите църкви, които някога съм виждал, и се намира на около две мили от Тир. На зазоряване те се запътиха към Тир, без да знаят, че франките бяха вече там. Когато побягнаха, викът „Тревога!“³ започна да ечи из околността. Като видя турците, великият дук изчака, за да могат всички да ги видят — тъй като турците се намираха в равнината, а град Тир е на една височина — и заповяда на дон Корберан д'Алет, сенешал на войската⁴, да започне преследването им; войската бързо се залови за оръжието. И дон Корберан д'Алет нападна с около двеста конници и хиляда пехотинци, спусна се стремглаво срещу тях и бързо ги победи. Уби повече от седемстотин конници и много пехотинци; и щеше да унищожи всичките, ако планината не беше наблизо, та те (турците) решиха да изоставят конете си и пеша успяха да избягат в нея. Дон Корберан д'Алет беше отличен рицар и в изблик на смелост реши също да слезе от коня си и да изкачи планината. Като видяха, че са преследвани, турците започнаха да обстрелват със стрели и за нещастие една от тях рани дон Корберан, който поради топлината и прахоляка беше открил главата си. Той загина тук и това беше едно толкова голямо нещастие за християните, че те се спряха объркани край него, а турците избягаха.

Когато великият дук научи за случилото се, остана много огорчен, защото обичаше много дон Корберан и го беше направил сенешал. Беше му обещал за съпруга една своя дъщеря, която имаше от една благородница от Кипър⁵, но тя (дъщерята) беше останала с благородната велика дукеса в Константинопол и сватбата трябваше да се отпразнува, когато войската се завърне в Константинопол. Така че въпросният дон Корберан, заедно с още десет християни, загинали с него, бяха погребани в църквата „Св. Георги“ с големи почести. И бе наредено да се издигнат красиви гробници, поради което великият дук и войската се задържаха там в продължение на осем дни, за да изградят на дон Корберан богат и красив гроб.

От Тир великият дук изпрати посланици в Смирна⁶, а оттам в Хиос до адмирал дон Феран д'Аунес, за да дойде в град Анеа⁷ с всички моряци и галери, с които разполага; адмиралът така и направи. А когато той (дон Феран) се подготвяше да отплава от Хиос, в Константинопол пристигна дон Рокафорт с две галери, водейки със себе си двеста конници, екипирани с всичко необходимо, освен с коне, и повече от хиляда алмогавари. Той се представи на императора, който му нареди да замине незабавно при великия дук. Така той пристигна на остров Хиос и заедно с адмирала се отправиха към Анеа. Когато пристигнаха там, получиха след осем дни известие, че великият дук пристига — факт, който много ги зарадва. Те изпратиха двама вестители при него, които го намериха в Тир; като получи известието, Роже остана много доволен и поиска аз (Мунтанер) да замина за Анеа и да доведа дон Бернат де Рокафорт в град Алтолок⁸, наричан в Светото писание Ефес.

Във въпросния град Ефес се намира гробницата, в която е бил положен нашия покровител Евангелист Йоан⁹; след като се сбогувал с народа, хората видели един облак, приличащ на пламък, и според поверието с него той се възкачил на небето телом и духом. Изглежда, това чудо наистина е станало, защото всяка година то намира потвърждение в тази гробница (гробницата се намира в подножието на един олтар; тя е четириъгълна и е покрита с красив мраморен камък с размер дванадесет педи дължина и пет ширина; в средата на камъка има девет малки дупчици); в деня на св. Стефан¹⁰, привечер, в часа на вечернята на св. Йоан, от деветте дупчици започва да излиза манна, подобна на фин пясък, и се издига на повече от една педя над камъка, като че ли извира вода. И тази манна започва да излиза, както вече ви казах, със започването на вечернята на св. Йоан, в деня на св. Стефан и продължава цяла нощ, и после през целия ден на св. Йоан до залез слънце; тази манна е в толкова голямо количество, че когато спре да излиза надвечер, спокойно могат да се претеглят най-малко три барселонски квартери¹¹.

Тази манна е чудотворно лековита за много неща, като например: който пие от нея, когато почувства, че го втриса — треската веднага изчезва и никога не се повтаря; а ако жена е на път да роди и не може, и пие от нея — веднага ще роди; ако някой го догони силна буря в морето и хвърли от нея три пъти във водата в името на Светата Троица и на благородната света Мария, и на блажения св. Йоан Евангелист — бурята незабавно ще спре; а ако някой страда от болки в пикочния мехур и пие от нея в името на вече казания светец — ще се излекува незабавно.

207. Нови победи и пристигането на каталонците в Армения

Незабавно взех един отряд и поведох двадесет коня към дон Рокафорт; и след големите опасности, които преживях поради нападенията на турците, пристигнах в Анеа. Казах на дон Рокафорт, ако обича да се качи ла коня си и да дойде с мене в Ефес, наричан още Теолоко на гръцки език, а от нас франките — Алтолок; а дон Рокафорт предаде веднага тези двадесет коня на хората си и реши да препусне и да дойде с мене в споменатия Алтолок. С него поеха и петстотин алмогавари; другите останаха в Анеа с адмирал дон Феран д'Аунес поради ежедневните набези на турците¹.

Четири дена след като пристигнахме в Алтолок, дойде и великият дук с цялата си войска и прие много радушно споменатия Бернат де Рокафорт и го произведе сенешал на войската, какъвто беше дон Корберан д'Алет, и му обеща дъщеря си за съпруга — същата, която беше обещана на споменатия дон Корберан. Незабавно дон Рокафорт пое длъжността си, а великият дук му даде сто коня и веднага заплати за четири месеца на него и на всички, които го съпровождаха. Така великият дук остана в този град осем дни² и след това се отправи с цялата си войска за Анеа, като остави дон Пере д'Ерос за капитан на Тир; а споменатият дон Пере д'Ерос остана в Тир с тридесет конници и сто пехотинци.

Когато великият дук влезе в Анеа, адмиралът и всички мъже, и всички онези, които бяха дошли с дон Рокафорт, излязоха с оръжието си, за да го посрещнат. Великият дук остана много доволен от това, защото по този начин войската му бе подсилена. А докато великият дук пребиваваше в Анеа, той подкрепи цялата войска с ново заплащане.

Един ден се вдигна тревога, защото турците от племето Тира³ нападнаха равнината на Анеа. Войската излезе с устрем, настигна турците и се нахвърли върху тях. В този ден бяха убити повече от хиляда конници и повече от две хиляди пехотинци турци. Останалите избягаха под прикритието на нощта; в противен случай всички щяха да загинат или да попаднат в плен. Така че войската се върна в Анеа много доволна и щастлива поради голямата плячка, която беше спечелила.

И така великият дук остана в Анеа повече от петнадесет дена и след това заповяда да развеят знамето, защото искаше да приключи с обиколката си в цялото кралство Анатолия. Така че войската достигна до Желязната врата⁴, която е една планина, имаща проход със същото име, който се намира на границата между кралство Анатолия и кралство Армения⁵. Когато се приближи до Желязната врата, турците от племето Анеа, които бяха разгромени в равнината на Анеа, заедно с всички останали турци, изпратени от другите племена, се събраха на една планина, като достигнаха над десет хиляди конници и повече от двадесет хиляди пехотинци. Готови за битка, на зазоряване в деня на Успение Богородично6 те нападнаха великия дук. Франките се приготвиха незабавно с голямо въодушевление и радост, сякаш бог ги закриляше и в този поход. А алмогаварите ревяха: „На оръжие! На оръжие!“. В този момент великият дук атакува с конницата си конниците, а дон Рокафорт нападна с войската на алмогаварите пехотинците и така можеше да се види военно стълкновение, каквото не беше виждано никога и от никого. Как да ви кажа? Битката беше много сурова и жестока и накрая всички франки почнаха да викат и призовават: „Арагон! Арагон!“ и спечелиха толкова голяма победа, че турците се признаха за победени. В убиване и преследване гонитбата продължи до падането на нощта и тя ги спаси. В крайна сметка загинаха повече от шест хиляди турски конници и повече от дванадесет хиляди пехотинци. Тъй че онази нощ войската си почина добре, а на другия ден обходиха полесражението и им бяха необходими осем дни за това, а плячката, която взеха, беше неизброима.

208. Война в империята на Загора

След това великият дук нареди да се оповести всички да следват неговото знаме. Тръгна към Желязната врата и там престоя три дни, след което реши да се върне обратно в Анеа¹.

Но по пътя към Анеа го настигнаха императорски пратеници, които му известиха, че трябва да остави всичко и да се върне в Константинопол с цялата войска, тъй като императорът на Загора — бащата на великата дукеса — беше починал² и беше оставил империята на своите синове, двамата инфанти, по-младите братя на великата дукеса и племенници на императора³, а братът на баща им беше завладял империята⁴. Тъй като империята на Загора принадлежеше на племенниците му, императорът на Константинопол беше изпратил посланик до чичо им, провъзгласил се за император, да предаде империята на тези инфанти, които бяха негови племенници и на които тя (империята) принадлежеше (по право). Беше му даден непристоен отговор, така че започна голяма война между императора на Константинопол и онзи, който се беше обявил за император на Загора; а императорът на Константинопол понасяше ежедневно големи загуби в тази война и затова изпрати послание до великия дук да му се притече на помощ⁵.

209. Роже де Флор свиква съвета си

А великият дук остана много недоволен от това, че трябваше да напусне кралството Анатолия, което беше завладял изцяло и беше освободил от турците и от страданията.

За да реши какво следва да прави, предвид посланието и настойчивите молби на императора, той заповяда да се свика Съвета¹. В крайна сметка Съветът реши: при всички случаи да се притекат на помощ на императора. Тъй като зимата настъпваше², те щяха да направят за императора това, от което той се нуждаеше, а после, през пролетта, щяха да се завърнат в Анатолия. Великият дук счете решението за добро и призна, че войската го е посъветвала добре. Незабавно подготвиха галерите и поставиха в тях цялото снаряжение на войската, а тя пое по брега, така че галерите се намираха постоянно в близост до нея. А великият дук остави на всяко населено място достатъчно сили за защита, въпреки че и по-малко бяха достатъчни, тъй като така беше помел турците, че никой не се осмеляваше да се появи по цялото кралство. Така свободата на това кралство беше напълно възстановена.

След като се разпореди из цялата тази земя, след шестдневен преход великият дук достигна Бока д'Авер. Когато пристигна в Лампсак³, изпрати с един въоръжен лин хора при императора да го питат какво иска те да направят. Когато императорът узна, че войската на франките се намира в Лампсак, изпълни се с радост и задоволство и заповяда да вдигнат голямо тържество в Константинопол. Нареди да съобщят на великия дук да премине в Галиполи⁴ и там да разквартирува хората си⁵; а този полуостров е дълъг повече от петнадесет левги и на нито едно място не е по-широк от една левга; от двете страни го обгражда морето, той е най-плодородният полуостров на земята, щедър на хубаво жито и добри вина, и на всякакъв вид плодове в изобилие. Там, където може да се акостира, има една хубава крепост на име Хексамилион⁶, което означава точно „шест мили“. Нарича се така, защото на това място няма повече от шест мили ширина, а по средата се намира тази крепост, която защитава целия полуостров. От едната страна на полуострова е морето на Бока д'Авер, а от другата — заливът на Мегариси⁷; във вътрешността на полуострова се намират градовете Галиполи, Потамия⁸, Сестос⁹ и Мадитос¹⁰, като всяко едно от тези места е добро; освен тези градове има много хубави и големи села.

И така великият дук разквартирува войската си из тези села, които са добре снабдени, и заповяда на всеки селянин да предостави на наемателя си всичко, от което се нуждае, като си води точна сметка за това.

210. Как се породи неприязън между Андроник и великия дук

След като цялата войска беше настанена, великият дук се отправи към Константинопол със сто конници, за да види императора, благородната си тъща и съпругата си. Когато влезе в Константинопол, му бяха оказани големи почести. По време на престоя му там, братът на императора на Загора, който, както вече знаете, воюваше с императора, научи, че великият дук е дошъл с цялата си войска; като разбра, че действията му са обречени на неуспех, незабавно проводи свои пратеници при императора и изпълни всичко, което той пожела. Така че благодарение на франките императорът постигна целта си в тази война¹.

Когато бе сключен мирът, великият дук каза на императора да заплати на войската и императорът обеща да го направи. Той заповяда да се отсече монета с формата на венецианския дукат², който струваше осем барселонски пари; и ги нарече „базилиос“³. Те не струваха и три пари, но той поиска да циркулират по цената на онези, които струваха осем пари; и заповяда всеки, който вземе от гърците кон, муле или мулица, храни или други неща, да ги заплаща с тази монета. А това го правеше с лоша умисъл и с цел да се промъкне омразата и лошото чувство между народа и войската; защото, след като постигна целите си във всичките тези войни, поиска франките или да умрат, или да напуснат империята.

211. Как благородният дон Беренге д'Ентенса пристигна в Романия и бе провъзгласен за „Велик дук"

Но великият дук отказа да приеме тези пари. И докато продължаваха с този спор, в Романия пристигна дон Беренге д'Ентенса заедно с триста конници и повече от хиляда алмогавари¹. Когато пристигна в Галиполи, той узна, че великият дук се намира в Константинопол и затова изпрати двама рицари да го питат какво да прави; великият дук изпрати да му кажат да дойде в Константинопол с цялата си войска и той така и направи. А когато пристигна в Константинопол, императорът, а също и великият дук го приеха много добре. На другия ден великият дук отиде при императора и му каза:

„Господарю, този благородник е един от най-знатните люде в Испания, повече от кралски син дори; той е сред най-добрите рицари на земята, а за мене е като брат. Дошъл е да служи в защита на вашата чест и от любов към мене, затова е необходимо аз да му доставя някаква изключителна радост; тъй че, с ваше позволение, аз ще му предам жезъла и шапката на велик дук.“

А императорът каза, че това му се нрави; и когато видя искреността на великия дук, който искаше да отстъпи службата си, си каза наум, че се налага тази искреност да му послужи за нещо. Така на другия ден, пред императора и пред целия двор, великият дук свали от главата си шапката на „Велик дук“ и я положи на главата на дон Беренге д'Ентенса; след това му предаде жезъла, печата и знамето на „Велик дук“. Всички останаха очаровани от тази постъпка².

212. Как Роже де Флор беше провъзгласен за „Кесар" на империята

И веднага след като това беше сторено, императорът, в присъствието на всички, нареди на брат Роже да седне до него и му даде жезъла, шапката, знамето и печата на империята и го облече в одежди, съответстващи на длъжността, провъзгласявайки го за „Кесар на империята“¹. А службата на кесаря е такава, че той сяда на трон, който се намира редом с императорския и е само половин педя по-нисък. И може да прави в империята същото, което и императорът; може да раздава пожизнени имоти, може да черпи от хазната, може да налага данъци, да окача на въжето, да измъчва с влачене; и в крайна сметка всичко, което императорът може да направи, може да го прави и той. Освен това се подписва „Кесар на нашата империя“, а когато императорът му пише, той го нарича „Кесар на твоята империя“. Какво да ви кажа още? Между императора и кесаря няма друга разлика, освен че тронът е половин педя по-нисък от императорския и императорът носи пурпурна шапка и всичките му одежди са пурпурни, докато кесарят носи синя шапка и всичките му одежди са сини, обточени със златна лента. По този начин брат Роже бе провъзгласен за „Кесар“. Тъй като повече от четиристотин години империята на Константинопол не беше имала кесар, честта беше много голяма². Всичко това се извърши с голяма тържественост и с голямо празненство и от този момент нататък дон Беренге д'Ентенса бе наричан „Велик дук“, а брат Роже — „Кесар“.

Те се завърнаха с голяма радост при войската си в Галиполи. А кесарят доведе със себе си благородната си тъща, благородната си съпруга и двамата братя на съпругата си, по-големият от които беше император на Загора³. След като пристигнаха в Галиполи, решиха да се подготвят за презимуване, тъй като беше минал празникът Вси светии⁴. Кесарят прекара зимата много щастлив с благородната си съпруга, с тъща си и с шуреите си; същото направи и великият дук.

След като мина Коледа, кесарят отиде в Константинопол, за да решат с императора какво да правят, тъй като наближаваше пролетта; а великият дук остана с войската в Галиполи. И когато кесарят пристигна в Константинопол, договориха се кесарят и великият дук да преминат напролет в кралство Анатолия, като между кесаря и императора бе постигнато следното съглашение: императорът му отстъпваше кралството Анатолия и всички острови на Романия⁵; войската трябваше да премине в Анатолия и кесарят да разпредели градовете, селата и крепостите между васалите си със задължението всеки един да му предоставя определен брой въоръжени конници, без той да трябва да дава заплата на никого; и така решиха да заминат натам и от този момент императорът не беше задължен да плаща повече на франките, а от сега нататък с всичко трябваше да ги снабдява кесарят; обаче преди това императорът трябваше да им даде заплата за шест месеца напред, както беше договорено в съглашението⁶. И така кесарят се сбогува с императора, който му заплати с онези лоши монети, за които вече стана дума. Кесарят ги взе, като си даваше сметка, че тъй като заминава за Анатолия, малко го интересува недоволството на хората, които оставаха в Романия; така че той пристигна в Галиполи и започна да им плаща с тези пари, а от тях всеки един се разплати със стопанина си.

213. Кесарят решава да се сбогува с господаря Михаил

Докато се извършваше разплащането, кесарят съобщи на благородната си тъща и на благородната си съпруга, че иска да отиде да се прости с господаря Михаил, големия син на императора. А тъщата и съпругата му казаха да не прави такова нещо, понеже знаеха, че Михаил е много несправедлив човек и толкова му завижда, че ако го срещне на място, където ще има по-голяма сила от него, ще го унищожи заедно с всички, които са с него. Но кесарят отговори, че за нищо на света няма да се откаже от намерението си, тъй като това би било голям срам за него; ако не отиде да се сбогува сега, когато напуска Романия и отива в кралство Анатолия, за да се засели завинаги там в отпор на турците, ще бъде гледан с лошо око¹. Какво да ви разправям? Тъщата, съпругата и шуреите му се почувстваха така опечалени, че събраха целия Съвет на войската и го накараха да обещае (пред всички), че по никой начин няма да предприема пътуването. Но напразно го увещаваха — той за нищо на света не искаше да се откаже от заминаването. Когато тъщата, съпругата и шуреите му видяха, че не желае да склони, помолиха го да им даде четири галери, защото искаха да отидат в Константинопол. Кесарят извика адмирала дон Феран д'Аунес и му нареди да отведе в Константинопол тъща му, съпругата и шуреите му. Съпругата на кесаря не можеше да замине с него за Анатолия, тъй като беше бременна в седмия месец и освен това майка ѝ искаше тя да роди в Константинопол. Така те се сбогуваха с кесаря, качиха се на галерите и отпътуваха за Константинопол. И беше разпоредено щом господарката роди детето, да отиде с десет галери там, където се намира кесарят; така госпожата остана в Константинопол и когато му дойде времето, роди едно хубаво момче², което беше още живо, когато аз започнах тази книга³. И така ще спра дотук разказа си за господарката и сина ѝ и ще се върна към разказа за кесаря и войската.

214. Митологическо отклонение. Как войската прекарваше в Галиполи

Както вече ви казах, войската се намираше в Галиполи. А Галиполи (е) столицата на кралство Македония¹, където се е родил и е бил господар Александър; и така Галиполи е морската столица на кралство Македония, така както Барселона е морската столица на Каталония, а на вътрешността е Лерида². В кралство Македония има още един хубав град, който се нарича Адрианопол³; от Галиполи до Адрианопол има пет дни път. А в Адрианопол се намираше господарят Михаил, по-големият син на императора. И искам още да знаете, полуостров Галиполи се намира от едната страна на Бока д'Авер — западната; а от другата страна, източната, се намира полуостров Артаки, където великият дук (както тогава се наричаше) презимува с войската си предишната година. Това място Артаки беше единият вход към град Троя; другият вход беше едно пристанище, намиращо се по средата на Бока д'Авер; в него има една красива крепост, наречена Парис⁴ и изградена по заповед на Парис, синът на крал Приам, след като пленил със силата на оръжието съпругата на дука на Атина Елена⁵. Това станало на остров Тенедос⁶, който отстои на пет мили разстояние от Бока д'Авер.

По онова време на остров Тенедос имало един идол и в определен месец от годината тук идвали на поклонение всички благородни мъже и жени на Романия; случило се така, че един ден съпругата на дука на Атина Елена дошла на поклонение заедно със сто рицари, които я придружавали. И Парис, синът на крал Приам от Троя, бил също на поклонение тук заедно с петдесет рицари. Като видял благородната госпожа Елена, така се влюбил в нея, че казал на хората си, че тя трябва да стане негова (жена) и той ще я отведе със себе си. Каквото си наумил, така и станало; той се въоръжил заедно с цялата си дружина, заловил благородницата и поискал да я отвлече. А онези сто рицари, които били с нея, се опитали да я защитят, но в края на краищата всичките загинали. Парис отвел благородната госпожа, поради което избухнала толкова голяма война, че град Троя, който имал триста мили обиколка, бил обсаждан в продължение на тринадесет години, след което бил опозорен, превзет и разрушен.

В края на Бока д'Авер, от външната страна, се намира един полуостров, който се нарича Адрамитион⁷. Там бил другият вход към град Троя. Така вие виждате, че Бока д'Авер беше обкръжен от богати и красиви места от всички страни, а по време на престоя ни там имаше хубави села и много добри стопанства навсякъде. Но всичко беше разрушено и обезлюдено от нас, както ще видите по-нататък, в ущърб на императора и от голяма полза за войската⁸.

215. Убийството на Роже де Флор

Сега ще се върна към разказа за кесаря, който се приготви да замине с триста конници и хиляда пехотинци за Адрианопол, за да се види против волята на всички свои приятели и васали с по-големия син на императора, господаря Михаил. И това го правеше заради голямата преданост, изпълваща сърцето му, и заради нежната любов, която с пълно право питаеше към императора и неговия син. И си въобразяваше, че така, както той беше изпълнен с вярност, такива щяха да бъдат към него и императорът и синовете му. Но както се разбра по-късно, действителността се оказа съвсем друга.

Когато кесарят напусна Галиполи, той остави за главнокомандващ на войската си великия дук дон Беренге д'Ентенса, а дон Бернат де Рокафорт — за неин сенешал. И така той пропътува разстояние равно на шест дневни прехода и стигна до град Адрианопол¹. А синът на императора, господарят Михаил, излезе на пътя и го посрещна с големи почести. И това злодеят направи, за да разбере с каква войска идваше. Когато кесарят влезе в Адрианопол, синът на императора го придружаваше радостен и щастлив от присъствието му; и кесарят се радваше много на господаря Михаил.

След като бяха прекарали заедно шест дни, на седмия господарят Михаил заповяда в Адрианопол да дойдат предводителя на аланите Гиргон² и водача на туркопулите Мелик³, чиито войски наброяваха повече от осем хиляди конници. И в този ден той покани кесаря⁴. След като се нахраниха, предводителят на аланите Гиргон влезе в двореца, където се намираха господарят Михаил със съпругата си и кесаря. Аланите му извадиха мечовете си и посякоха кесаря, както и цялата му дружина. След това избиха в града всички, които бяха дошли с него, като само трима се спасиха, защото се бяха качили на една камбанария. И от тези тримата единият беше Рамон Алкер, синът на дон Жисберт Алкер, рицар от Кастельо д'Ампуриас⁵; другият беше синът на рицаря от Каталония Рамон де Тоус; а третият беше Бернар де Роудор от Льобрегат⁶. И те бяха нападнати в камбанарията, но така добре се защитаваха, че синът на императора каза, че ще бъде грешно да загинат и им даде закрилата си. Така се спасиха тези тримата.

Злодеянията на господаря Михаил бяха още по-големи, защото беше наредил на туркопулите да заминат заедно с част от аланите за Галиполи, като беше издал заповед: в деня, в който бъде убит кесарят, те да оплячкосат града и всички села. А ние бяхме изкарали конете на паша и хората бяха пръснати из селата. Какво да ви разправям? Когато ни видяха невъоръжени, ни отнеха всичките коне и убиха повече от хиляда от нашите; така че ни останаха само двеста и шест коня и три хиляди триста и седем войници — конници и пехотинци — на корабите и на сушата. Незабавно ни обсадиха и толкова народ се струпа върху ни, че наброяваха повече от десет хиляди конници, между тях туркопули, алани и гърци, и повече от тридесет хиляди пехотинци⁷. А великият дук, т. е. дон Беренге д'Ентенса, заповяда да изкопаем ров, който да защитава Галиполи и неговите предградия. Така и направихме. Какво да ви разправям? В продължение на повече от петнадесет дни водехме ежедневно по две битки; но всеки ден беше за нас едно нещастие, защото понасяхме големи загуби.

Така както бяхме обкръжени, дон Беренге д'Ентенса заповяда да се приготвят пет галери и два лина и против волята на всички каза, че ще се опита да извърши едно нападение, за да подпомогне войската с храна и пари. Посъветваха го да не прави това за нищо на света, защото ще е по-добре да се сражават всички заедно срещу врага, който ги беше обсадил. А той като умен и добър рицар разбираше, че битката е опасна, но не искаше да се примири. Затова реши да направи едно нападение срещу Константинопол и след като завърши атаката, да се завърне веднага в Галиполи; така че в крайна сметка стана това, което той искаше⁸. И се него се качиха на корабите толкова хора, че в Галиполи останахме единствено дон Бернат де Рокафорт, сенешалът на войската, и аз, Рамон Мунтанер, капитан на Галиполи⁹. А с нас останаха само шестима рицари и те бяха: дон Гилеми де Сискар, рицар от Каталония; дон Феран Гори, рицар от Арагон; дон Жоао Перис, португалец; дон Гилеми Перис де Калдес от Каталония; дон Ешемен д'Алберо. Преброихме се, за да видим колко сме след отпътуването на дон Беренге д'Ентенса и установихме, че сме общо конници и пехотинци хиляда четиристотин шестдесет и двама въоръжени бойци; от тях двеста и шест конници (които обаче нямахме вече коне) и хиляда двеста петдесет и шест пехотинци. Тъй че се намирахме в голямо затруднение, защото всеки ден от сутрин до вечер трябваше да поддържаме битката с онези отвън.

Сега ще спра дотук разказа за нас, които се намирахме в Галиполи, като ще се върна отново на това по-късно, и ще ви разкажа за дон Беренге д'Ентенса.

Дон Беренге д'Ентенса взе петте галери и се отправи към град Хераклея¹⁰, който се намира на двадесет и четири мили разстояние от Константинопол, и взе оттам огромна плячка. А това е градът, където се намирал Ирод¹¹, когато заповядал да бъдат убити младенците; искам още да ви разкажа за едно чудо, което се наблюдава на това място. При град Хераклея има залив, който стига до остров Мармара¹² и чак до Артаки; това е един красив залив с дължина близо двадесет мили и още толкова ширина; той се простира от носа на град Хераклея до нос Ганос¹³ и до Мармара, на който остров се добива всичкия мрамор на Романия. На сушата край този залив има два хубави града. Единият се нарича Панион¹⁴, а другият — Родосто¹⁵.

И тъкмо в Родосто ни бе сторено най-голямо зло, което е било причинявано някому. За да знаете каква беше тази злина, сега аз ще ви я разкажа.

216. Предизвикателство към императора

Истината е, че след смъртта на кесаря, когато вече бяхме нападнати и обсадени, решихме, че преди да предприемем нещо срещу императора, трябва да му отправим предизвикателство и да го оскърбим заради всичко, което ни беше сторил. Това предизвикателство и след това оскърблението трябваше да се извършат в Константинопол, в присъствието на управителите на колониите на република Венеция и на република Пиза и на капитана на република Генуа; при това всичко трябваше да се извърши с официални писма. Заповядахме на рицаря дон Сискар, на адалила Перо Лопис, на двама алмогатени и на двама комити да отидат там с една лодка с двадесет гребла и да се представят от името на дон Беренге д'Ентенса и на цялата войска. Така и стана: те отидоха в Константинопол и в присъствието на управителите на колониите на споменатите републики отправиха предизвикателство към императора и след това го оскърбиха, като заявиха, че могат със сигурност да докажат, че по злодейски и двуличен начин той беше заповядал да убият кесаря и хората му, а освен това беше нападнал войската без предизвикателство, принизявайки по този начин доброто име на вярата си; казаха още, че от този момент нататък те се освобождават от клетвата си към него. За всичко това носеха официални документи, разделени с А.В.С., като едната половина предадоха на императора, а другата половина като доказателство — на републиките. Императорът се извиняваше, че не бил заповядал убийството на кесаря. Но вие сами ще разберете, че той не можеше да се оправдае, защото същия онзи ден беше наредил да бъдат избити всички каталонци и арагонци, които се намираха в Константинопол заедно с адмирала дон Феран д'Аунес¹.

217. Убийството на пратениците

След като свършиха мисията си, пратениците се разделиха с императора и го помолиха да им даде един водач, който да ги придружава докато стигнат Галиполи. Той им даде водач, но когато пристигнаха в Родосто, водачът заповяда да ги арестуват и всичките двадесет и седем каталонци и арагонци бяха разкъсани, разсечени на четири и окачени в кланицата. Вие сами разбирате каква жестокост извърши императорът спрямо тези хора. Но успокойте сърцата си, защото от този момент войската започна с божията помощ такова отмъщение, каквото едва ли някога е било извършвано¹.

А в този залив става следното чудо: винаги се срещат кървави петна, които са толкова обширни, колкото едно покривало; има големи и малки. Този залив е винаги пълен с тези петна от жива кръв, но когато се излезе от залива, те не се срещат повече. Моряците взимат от тази кръв и я разнасят от единия край на света до другия като реликви. И това става заради кръвта на младенците, която бе пролята на това място²; и така е от едно време до ден днешен, така ще бъде и занапред. Това е чистата и свята истина, защото аз самият съм докосвал тази кръв с ръката си.

218. Залавянето на дон Беренге д'Ентенса

След като дон Беренге д'Ентенса опустоши град Хераклея, което беше едно от най-величествените деяния на земята, той пое, натоварен с голяма плячка, към войската. Когато се завръщаше в Галиполи, той се срещна край един плаж между Панион и нос Ганос¹ с осемнадесет генуезки галери, които плаваха към Константинопол на път за Голямо море². Тогава дон Беренге д'Ентенса заповяда на хората си да вземат оръжието и обърна петте галери с нос към сушата, а с кърмата застана срещу генуезците³. А те го поздравиха и след това с една лодка отидоха при него, за да му дадат разрешение за преминаване; капитанът на осемнадесетте галери го покани да обядват заедно в галерата му и дон Беренге д'Ентенса, за зла беда, му се довери и прие. Докато се хранеха и хората на дон Беренге бяха оставили оръжието си, бяха нападнати в гръб, четирите галери бяха завладени, като паднаха убити повече от двеста души. В едната от галерите, която беше на пленения вече дон Беренге д'Ентенса, се намираше дон Беренге де Виламари заедно с други рицари, които отказваха да хвърлят оръжието; и за тази галера стана толкова голяма битка, че загинаха четиристотин генуезци, а от бойците от галерата загинаха всички, без нито един да успее да избяга.

Така че виждате какъв тържествен обяд дадоха генуезците на дон Беренге д'Ентенса, като го отведоха в плен в Константинопол заедно с всичките му останали живи хора и завладяха спечеленото от него в Хераклея. Защото е луд всеки — бил той господар или друг човек, — който се доверява на някого от Републиката; защото човек, който не (з)нае какво е вяра, не може да я пази. И така отведоха дон Беренге д'Ентенса и хората му в плен и ги държаха в голямо унижение в Пера (квартала на генуезците срещу Константинопол) повече от месец, докато галерите влязат и излязат от Голямо море. След това отведоха дон Беренге в Генуа, като минаха през Галиполи; аз отидох да го видя и поисках да дам за него десет хиляди златни перпери⁴ (като един перпер струва десет Парселонски су⁵), за да го освободят, но те отказаха да ги приемат. И като видях, че не искаха да го сторят, дадох му хиляда златни перпери. След това го отведоха в Генуа⁶.

Тук ще спра разказа си за дон Беренге д'Ентенса, за да го продължа, когато му дойде времето, и ще се върна към разказа за нас, които бяхме останали в Галиполи.

219. Съветът на войската

И така, когато научихме, че дон Беренге д'Ентенса е заловен и че всички ония, които бяха с него, са загинали или са паднали в плен, се опечалихме дълбоко. Когато научихме и за смъртта на дон Сискар и на другите, които бяхме изпратили при императора, изпитахме също голяма мъка и свикахме съвета, за да решим какво да правим. И както вече казах, установихме, че сме останали само двеста и шест конници и хиляда двеста петдесет и шест пехотинци. Мненията за това какво да правим се разделиха на две: едните казваха да отидем с цялото имущество на остров Митилини¹, който е хубав и богат; защото все още имахме четири галери, повече от дванадесет въоръжени лина, много лодки и един двупалубен кораб, така че можехме да се качим на тях и да се спасим, а сетне, като се настаним на острова, щяхме да обявим война на императора. Другото мнение беше следното: ще бъде голям позор за нас, след като поради най-долно предателство сме загубили двама благородници и са загинали толкова смели мъже, да не отмъстим за тях или да не загинем заедно с тях; защото няма да има човек, който да не ни убие с камъни още повече, че сме хора с такава слава и справедливостта е на наша страна; така че повече си струваше да умрем с достойнство, отколкото да живеем в позор. Какво да ви разправям? В края на краищата съветът реши всички да воюваме срещу тях, да побързаме със започване на войната и всеки, който се противопостави, да бъде убит; за по-голяма сигурност се реши веднага да се откачат от галерите, линовете, лодките и кораба по две дъски от дъното на всеки съд, така че никой да не може да се надява, че ще успее да избяга по море; така всеки един щеше да се държи както подобава. Така завърши съветът.

А аз заедно с останалите отидох да потопя веднага всички съдове. И заповядах да се направи едно голямо знаме на свети Петър², което да се вее на главната кула; наредих още да се направи едно кралско знаме на сеньор краля на Арагон, друго на сеньор краля на Сицилия и трето на свети Георги. Последните три щяхме да носим в битките, а онова на свети Петър щеше да се вее на главната кула. Знамената бяха готови още на другия ден.

220. Победи на каталонците в Галиполи

В петък привечер, двадесет и три дни преди празника на свети Петър, който е през юни¹, всички се събрахме с оръжието си пред железните врати на крепостта. Аз заповядах на главната кула да се качат десет пехотинци и един моряк — Бернат де Вентайола от Льобрегат. Той запя възхвалата на блажения свети Петър и всички му отговориха със сълзи на очите. И след като произнесе възхвалата веднага щом се вдигна знамето на свети Петър, всички започнаха да пеят „Салве Регина“². Времето беше хубаво и ясно и на небето нямаше нито един облак, но когато знамето се вдигна, един облак надвисна над нас и ни валя дъжд, тъй както бяхме коленичили и продължи толкова, колкото и пеенето на „Салве Регина“. А когато свършихме да пеем, небето се изясни както преди и всички много се зарадвахме.

Заповядахме тази нощ всеки да се изповяда и на сутринта, призори, да се причести, а при изгрев слънце, когато враговете се появят, за да започнат сражението, всички да са готови за атака. Така и направихме. Знамето на сеньор краля на Арагон поверихме на дон Гилем Перис де Калдес, опитен рицар от Каталония; знамето на сеньор краля на Сицилия — на рицаря дон Феран Горин, а знамето на св. Георги поверихме на дон Ешемен д'Алберо; а дон Рокафорт повери знамето си на един син на рицар на име Гилем де Тоус. И тогава подредихме бойния си строй по следния начин: нямаше нито авангард, нито център, нито ариергард, само поставихме конниците вляво, а пехотинците вдясно. И така както се бяхме подредили, така ни видяха враговете, защото вражата войска беше разположена близо до нас на едно възвишение с обработваема земя, отстоящо от нас на две мили.

В събота сутринта³, двадесет и два дни преди празника на св. Петър през юни на хиляда триста и шеста година⁴, те тръгнаха срещу нас, двадесет хиляди готови за битка конници; и оставиха две хиляди души заедно с пехотинците при палатките, тъй като смятаха победата си за сигурна. И когато слънцето изгря, ние бяхме минали вече отвъд рова, всички готови и подредени за сражението, както вече ви обясних. И заповядах нито един човек да не тръгва преди да се даде заповедта, която трябваше да изрече споменатият Вентайола; след като заповедта беше дадена, трябваше да засвирят тръбите и тимпаните и всички да нападнем едновременно. Така и стана. А враговете бяха застанали с копията, опрени на бедрата, готови за бой.

Когато беше даден уговореният знак, решихме да нападнем стремглаво всички наведнъж. И ударихме с такава сила центъра им, че сякаш цялата крепост щеше да се срине. Те също атакуваха храбро. Какво да ви разправям? Заради техните грехове и заради правото, което беше на наша страна, те бяха победени; защото, веднъж победен авангардът, всички се обърнаха в бягство. А ние ги подгонихме и всеки, който вдигнеше ръка, удряше на месо; така стигнахме до възвишението, където се намираше войската им, добрият ред, в който конници и пехотинци излязоха да помогнат на своите, беше нещо невиждано досега, тъй че за момент помислихме, че ще имаме още много работа. Но тогава сред нас се извиси един глас и когато стигнахме възвишението, почнахме всички да викаме „Напред! Напред! Свети Георги! Свети Георги!“. Така набрахме кураж, нахвърлихме се стремително върху тях и ги победихме; и не стана нужда да нападаме повече. Какво да ви разправям още? През целия ден ги преследвахме непрестанно в продължение на цели двадесет и четири мили и когато ги изоставихме, беше настанала тъмна нощ.

Тогава си тръгнахме обратно и чак след полунощ се завърнахме в Галиполи.

На другия ден преброихме войската и установихме, че бяхме загубили само един конник и двама пехотинци. Отидохме да обходим полесражението и със сигурност установихме, че бяхме убили повече от шест хиляди конници и повече от двадесет хиляди пехотинци. А това беше заради божия гняв, който се стовари върху тях, защото ние по никой начин не можехме да предположим, че са загинали толкова хора, та помислихме, че те взаимно са се издушили. Много народ загина и в лодките, които бяха извадени на сушата покрай брега и бяха повредени, но ги спуснаха на вода и в тях се качваха по толкова хора, че веднъж навлезли в морето, те (лодките) потъваха и хората се издавиха. Какво да ви разправям? Плячката, която взехме в тази битка, беше толкова голяма, че не можехме да я изброим. Осем дни ни отне обхождането на бойното поле, тъй като нямаше как да се събере толкова злато и сребро, защото коланите на всички конници, както и мечовете, седлата, юздите и цялото им снаряжение бяха украсени със злато и всеки конник носеше пари, а още толкова намерихме у пехотинците; така че беше безкрайно това което спечелихме. Също така се сдобихме с повече от три хиляди живи коня; останалите намерихме мъртви; други се движеха из полето, влачейки вътрешностите си. Така вече имахме толкова коне, че се падаха по три на всеки един от нас.

Когато прибрахме всичко, което намерихме на полесражението, аз пожалих живота на четирима гърци — бедняци от Галиполи, — които открих в една къща, като им казах, че ще им направя голямо добро, ако се съгласят да станат шпиони, а те приеха с голяма радост. Облякох ги добре като гърци и им дадох по един кон от нашите, каквито вече имахме достатъчно, а те ми се заклеха, че ще ми служат вярно. Веднага изпратих двама в Адрианопол, за да видят какво прави синът на императора, а другите изпратих в Константинопол. След няколко дни се върнаха тези, които бяха отишли при сина на императора, и казаха, че той бил тръгнал срещу нас със седемнадесет хиляди конници и около сто хиляди пехотинци и че вече бил напуснал Адрианопол⁵.

221. Победи над господаря Михаил

Узнали това, се събрахме на съвет, за да решим какво ще нравим. В края на краищата съветът реши следното: бог и блажените наши покровители св. Петър, св. Павел и св. Георги, които ни бяха дарили с тази победа, ще ни донесат нова победа над онзи злодей, сторил толкова голямо предателство спрямо нас. Ето защо не трябваше по никой начин да се задържаме в Галиполи, защото това е силна крепост, която може да отслаби духа ни, след като бяхме спечелили толкова много. Освен това не трябваше за нищо на света да се оставяме да ни обсадят. Още повече, че синът на императора, който се приближаваше, не можеше да дойде с цялата войска наведнъж, а трябваше да изпрати напред авангарда си и ние щяхме да се срещнем с него и да го нападнем. Ако можехме да надвием авангарда, всички щяха да бъдат разгромени. Така че ние не можехме да се качим на небето, нито можехме да се скрием в някоя бездна, нито пък да избягаме по море. Затова трябваше да минем през ръцете им. Тъй че беше нужно духът ни да не отслабва поради спечеленото от нас, нито пък поради голямата сила, която виждахме отпред, затова трябваше да се решим да тръгнем срещу тях. Така и направихме.

Оставихме в крепостта сто мъже при жените и тръгнахме. След като бяхме вървели три дни, бог пожела да преспим в полите на едно възвишение, а от другата му страна да преспят те. Едните не знаеха нищо за другите, докато не настъпи полунощ, когато видяхме огромния отблясък на огньовете, които те бяха запалили. Тогава изпратихме за съгледвачи двама гърци, които бяхме заловили по-рано. Те ни донесоха вестта, че на онова място се намира синът на императора с шест хиляди конници и че още призори щял да поеме пътя за Галиполи, а остатъкът от войската бил на около една левга разстояние от него¹, а в момента той си почивал в една крепост, която се намира в равнината и се нарича Апрос², и е красива, силна крепост с голямо селище. Много се зарадвахме, когато научихме, че тук има крепост и селище, като си давахме сметка, че подлостта на тези хора е толкова голяма, че първо ще гледат как да задържат крепостта и селището Апрос.

На разсъмване³ всички се изповядахме и причестихме, взехме оръжието си и в разгърнат боен строй започнахме да изкачваме възвишението, което беше обработвано. Когато стигнахме до горе, денят настъпи и онези от войската ни видяха, очаквайки да отидем и да поискаме милост от тях. Но синът на императора прие обстановката сериозно и се приготви за бой, защото беше отличен рицар, комуто нищо не липсваше, освен дето не беше честен. И така, добре въоръжен, той тръгна срещу нас с цялата си войска, както и ние тръгнахме срещу него.

Преди да започнем атаката, голяма част от нашите алмогавари слязоха от конете, защото се чувствуваха по-добре пешком, отколкото на коне. Всички бяхме решили да нападнем храбро, а и те бяха решили същото. Какво да ви разправям? Бог пожела авангардът им да отстъпи, както стана и в предишната битка, с изключение на сина на императора, който със сто рицари продължаваше да се движи сред нас; така че в един от набезите си нападна един моряк на име Бернат Ферер, който яздеше хубав кон, спечелен в първата битка, и носеше също така добра и много красива броня, спечелена също в битка, но не носеше щит, защото не знаеше как да си служи с него на коня. Синът на императора го взе за важна личност и го удари с меча в лявата ръка, като го рани; а онзи, като се видя ранен, какъвто си беше млад и храбър, го сграбчи с ръце и с един крив нож му нанесе повече от тринадесет удара като с единия от тях го рани в лицето така, че го обезобрази цялото. Тогава синът на императора изпусна щита си и падна от коня, а неговите хора го измъкнаха набързо от битката, която беше много ожесточена; ние не знаехме за кого става дума и те го прибраха в крепостта Апрос⁴.

След това битката, все така жестока и сурова, продължи, докато настъпи нощта. А бог, който прави всичко добре ни направляваше, така че при крепостта Апрос врагът беше разгромен и всички бягаха накъдето им видят очите. Но много не можаха да избягат и в този ден от тях загинаха повече от десет хиляди конници и безброй пехотинци. А от нашите загинаха само единадесет конници и двадесет и седем пехотинци.⁵

Нощта прекарахме на полето под оръжие. А на следния ден не намерихме на полето нито един жив човек от техните, въпреки че все още се опасявахме от нападение; тогава отидохме при крепостта и я атакувахме, престоявайки там повече от осем дни. Когато напуснахме полесражението, взехме около десет хиляди коли (като четири бивола теглеха всяка от тях) и толкова добитък, че покриваше цялата земя. И се сдобихме с безбройна плячка, много повече, отколкото при първата битка. И от този момент нататък бе покорена цяла Романия; така им бяхме взели страха, че щом викнехме „Франки!“, те веднага се втурваха да бягат.

И така с голяма радост се завърнахме в Галиполи, и след това правехме набези всеки ден, като стигнахме чак до вратите на Константинопол. А един ден се случи следното: един конник алмогавар на име Перик де На Клара⁶ загуби на комар; взе двамата си синове и оръжието и без придружители тръгна пешком към Константинопол. В една от императорските градини срещна двама генуезки търговци, които ловяха пъдпъдъци, залови ги и ги доведе в Галиполи, и получи за тях откуп три хиляди златни перпери (а перперът е равен на десет барселонски пари). Подобни набези се извършваха всеки ден.

222. Родосто и Панион в ръцете на войската

И тъй, след като цялата околност беше оплячкосвана през всички тези дни, войската си науми да отиде да опустоши Родосто¹, мястото, където нашите пратеници загинаха разкъсани и окачени на четвъртини в кланицата. Както си го бяха наумили, така и стана. Отидоха там и още призори завладяха града, а на всички люде, които завариха — мъже, жени и деца, — сториха същото, което онези бяха направили с пратениците им. И никой не можеше да ги спре да го сторят. Действително, това беше една голяма жестокост, но пък те си отмъстиха. И когато свършиха, тръгнаха да завладяват друг град, който се намираше на половин левга разстояние² и се наричаше Панион. И когато тези два града бяха вече в ръцете им, решиха да се преместят там със съпругите и приятелките си, с изключение на мене, който оставах в Галиполи с моряците, сто алмогавари и петдесет конници. Така сториха, като се установиха между Родосто и Панион, защото беше близо до Константинопол — само на шестдесет мили³.

След като войската се разположи там, дон Феран Шеменис д'Аренос (поради известни разногласия с великия дук той се беше отделил от него още през първата зима в Артаки и беше отишъл при дука на Атина⁴, където бе приет с големи почести), който беше научил за победите ни срещу враговете и тъй като беше добър и опитен рицар, решил, че войската има нужда от него и дойде от Морея⁵ при нас на една галера, водейки със себе си осемдесет души каталонци и арагонци. Всички се зарадвахме много заради голямото попълнение; и им дадохме толкова, че той и дружината му получиха много добри коне и въоръжение с всичко необходимо, и то в такова количество, като да бяха хиляда души.

223. Подвигът на дон Феран Шеменис д'Аренос

След като се разпореди за всичко необходимо, един ден Феран Шеменис взе около сто и петдесет конници и близо триста пехотинци и оплячкоса полето, стигайки чак до Константинопол. По обратния път бързаше, защото водеше със себе си добитъка и пленниците. Императорът изпрати срещу него около осемстотин конници и повече от две хиляди пехотинци, които го чакаха при един проход, през който трябваше да премине. Като ги видя, дон Феран се обърна към хората си и ги посъветва да действат внимателно и да нападнат всички едновременно. Как да ви кажа? Общо загиналите и пленниците бяха повече от шестстотин конници и хиляда и петстотин пехотинци; така това деяние се превърна в едно от най-славните. По този начин той и дружината му спечелиха толкова от набега, че това им даде сили да отидат и обсадят една крепост, която се намира при входа на Бока д'Авер и се нарича Мадитос. И трябва да знаете, че обсаждайки я, той не разполагаше с повече от осемдесет конници и двеста пехотинци, а вътре имаше повече от седемстотин въоръжени гърци. В действителност благородникът се намираше самият в по-тежко обсадно положение, отколкото онези вътре, защото всичкия хляб, който ядяха, им го изпращах аз с лодки от Галиполи, а разстоянието от Галиполи до Мадитос е двадесет и четири мили; така че със снабдяването и изпращането на продоволствия бях натоварен аз. И така обсадата продължи повече от осем месеца, като денем и нощем Феран Шеменис стреляше с една каменометна машина, а аз му бях изпратил десет въжени стълби с куки; и много пъти се опитваха да щурмуват нощем, но все не успяваха да превземат крепостта.

А сега ще ви разкажа една чудна история, каквато досега не сте слушали, но която се случи с дон Феран. В един зноен юлски ден¹, по пладне всички от крепостта или се бяха прибрали на сянка, или спяха, или разговаряха. Тъй като горещината беше голяма, всички изнемогваха от нея, но дон Феран Шеменис, който бдеше, докато другите спяха — както се случва с всеки, който носи голям товар на плещите си, — погледна към стената и не видя никой да разговаря. Никой не разговаряше, нито се показваше. Той се приближи до стената и даде знак да докарат стълбите, но пак никой не се появи. Тогава се върна при палатките и нареди всички да се въоръжат, като предават един на друг тази заповед, без да вдигат никакъв шум; избра сто храбри младежи и те се приближиха със стълбите до стената; издигнаха ги така, че и четирите се закачиха на стената; след това на всяка стълба се покачиха един след друг по пет души и тихо се покатериха на стената, без изобщо да бъдат усетени. После се изкачиха други двадесет и станаха общо четиридесет души, и така завладяха две кули. А дон Феран Шеменис отиде с останалата част от войската си, въоръжена с брадви, да разбие вратите на крепостта; планът беше следният: когато едните почнат да избиват тези, които се намират на стената, ще се нададе вик за тревога и всички бранители ще се втурнат срещу първата група; тогава другите щяха да разбият вратите. Така и стана. Когато онези четиридесет се изкачиха горе и понечиха да нападнат тези, които се намираха на стената и спяха, останалите бранители се нахвърлиха върху тях. А дон Феран Шеменис стигна вратите и реши да разбие главната порта, тъй като не намери никой, който да му се противопостави; и когато това бе сторено, решиха да влязат и да убиват, и да рушат всичко, което им се изпречи на пътя. По този начин завладяха крепостта и плениха всички хора, а дон Феран Шеменис и войската му спечелиха толкова пари, че от този миг нататък не им липсваше нищо и те всички станаха богати. Така можахте да научите за най-невероятното приключение, което някога ви е било разказвано: как посред бял ден бе превзета една крепост, обсаждана в продължение на осем месеца.

След всичко това войската се раздели на три части, които се разположиха в близост една до друга, както следва: дон Феран Шеменис в Мадитос; аз, Рамон Мунтанер, в Галиполи заедно с всички моряци и с някои пехотинци (тъй като Галиполи беше център за останалите и тук идваха онези, които се нуждаеха от дрехи, от въоръжение и от всякакъв род неща и защото Галиполи беше градът, където всички намираха необходимото и тук пристигаха и отсядаха търговци на различни стоки²); а в Родосто и в Панион се намираше дон Рокафорт с цялата останала войска. И всички бяха богати и задоволени, така че нищо не засяваха, нито обработваха, нито копаеха лозята, нито ги подрязваха; и въпреки това събираха всяка година толкова вино и толкова пшеница и овес, колкото искаха, така че в продължение на пет години³ живяхме от плодовете, които сама ни даваше земята. А набезите, които се правеха, бяха тъй благодатни, че едва ли човек би могъл да си ги представи и ако вземе да ви ги разказва, няма да му стигне живота да ги опише. Но виж, ще ви разкажа за едно чудно приключение, което се случи на нас, които се намирахме в Галиполи.

224. Едно приключение на Рамон Мунтанер

И така един барон от Солунското кралство¹ на име месер Кристофоро Джорджо² отиваше в Константинопол при императора. Когато пристигнаха в района на Галиполи, той каза на своята дружина (която се състоеше от повече от осемдесет добре подготвени и въоръжени конници), че тъй като се намират близо до Галиполи, иска да направи един набег; и понеже знаеше, че тук нямаше конници, а пехотинците бяха малко, можеха да завладеят товарните животни и колите, които пращахме в полето за дърва. На всички им се сторило правилно. И така те достигнаха Галиполи към третия час³.

А аз изпращах всеки ден по две коли и два чифта впрегатни животни в полето за дърва; и с тях отиваше един мой оръженосец, който беше конен стрелец и се наричаше Марк. Когато стигнали мястото, където трябваше да събират дърва, докато товарят били нападнати. Но като ги видял, оръженосецът изпратил четирима пехотинци, които се намирали там, да се изкачат на една кула без врати⁴ и да се защитават с камъни, докато той отиде в Галиполи и незабавно доведе подкрепления. Така и стана. Гърците завладяха веднага колите и животните, а оръженосецът се отправи към Галиполи и вдигна тревога, и ние решихме да отидем на помощ; но в действителност излязохме само шест тежковъоръжени конници и осем лековъоръжени, тъй като останалата войска бяхме изпратили с дон Рокафорт да извърши един набег. А онези достигнаха до нашите сгради и всички ние, конници и пехотинци, се събрахме и също отидохме там. И както бяхме правили в други битки, решихме да ги нападнем едновременно; и на бога, нашия господар, се понрави победителите да бъдем ние. Убихме и взехме пленници общо тридесет и седем конници, а останалите преследвахме до кулата, където се намираха моите четирима мъже с колите и животните; освободихме ги и след това оставихме враговете да вървят по дяволите, а ние се върнахме обратно в Галиполи.

На другия ден направихме публична разпродажба на конете, на пленниците и на онова, което бяхме спечелили. И разделихме плячката така: на тежковъоръжен конник — по осемнадесет перпера, на лековъоръжен — по четиринадесет, а на обикновен войник — по седем; така всеки получи своя дял. И ви разказах за това прекрасно приключение, за да разберете всички, че няма нищо по-силно от властта на бога; защото тази победа не бе постигната благодарение на нашата храброст, а с божията добродетел и милост.

225. Нападение срещу Стения. Дейността на Мунтанер в Галиполи

Докато ставаше всичко това, дон Рокафорт беше отишъл да направи набег на разстояние един ден път отвъд Константинопол в едно място, което се намира при входа на Голямо море и се нарича Стения¹, и там се строят всички кораби, линове, тариди и галери на Романия². В корабостроителницата имаше повече от сто и петдесет съда от всички видове и те всичките бяха изгорени. Освен това хората на Рокафорт плениха всички майстори корабостроители и опожариха цялото селище, както и околните стопанства. Завърнаха се бързо, като плячката им беше неизброима.

След няколко дни на всички — на дон Рокафорт, на дон Феран Шеменис, на мене и на другите — ни хрумна мисълта, че това, което бяхме направили, не струва нищо, ако не нападнем аланите, които бяха убили нашия кесар. В крайна сметка решението беше взето и ние се заехме незабавно да го изпълним. Беше разпоредено следното: всички войници, които се намираха в Панион и Родосто, да се върнат обратно в Галиполи със съпругите, приятелките и децата си, и с цялото си имущество, да оставят всичко тук и да вдигнем отново знамената. Така и стана.

Защото Галиполи беше база на войската и тук се намирах аз с моята квартира и с всички писари. Аз бях капитан на Галиполи и когато войската пребиваваше тук, всички по право зависеха от моята власт — от висшия до низшия. Аз бях канцлер³ и пазител на съкровищницата⁴ и писарите работеха винаги заедно с мене; така че освен мене никой никога не знаеше точния им брой. Аз водех писмен отчет колко взима всеки един тежковъоръжен или лековъоръжен конник и колко пехотинецът; така че съгласно моята книга трябваше да се прави разпределението на плячката от набезите — били те по море или по суша, — а на мене принадлежеше една пета от тях⁵. Освен това аз разполагах с печата на войската; защото веднага след като загина кесарят и след като плениха дон Беренге д'Ентенса, войската реши да се изработи един голям печат, на който беше изобразен нашия покровител св. Георги и бяха изписани следните слова: „Печат на франките, които управляват кралство Македония“⁶. Така че Галиполи си остана постоянна база на войската, което значи, че ние го владеехме през всичките седем години⁷ след смъртта на кесаря. А от пет години живеехме от даровете на земята, в която никога нищо не засяхме, нито посадихме, нито обработихме. И когато цялата войска се събра в Галиполи, на мене се падна жребият да го защитавам, включително жените, децата и цялото имущество на войската, като ми оставиха двеста пехотинци и двадесет конници от моята дружина. И беше заповядано да ми предават една трета от едната пета от печалбата, другата третина да се разпределя между оставащите с мене, а третата третина да остава за дон Рокафорт.

226. Победа над аланите

И така, с божията милост, войската реши да напусне Галиполи¹. И знайте, че имаше дванадесет дена път между мястото, където се намираха аланите и Галиполи, така че те бяха извън земите на императора и живееха във владенията на императора на Загора²; и ако някой ме попита защо така се разпределяше петата част, тъй че двестате души, оставащи с мене в Галиполи, да получат една трета от нея, ще ви кажа, че всичко се правеше, защото никой не искаше да остава; но дори и при тези условия, пак не можехме да намерим кой да остане. Какво да ви разправям? През нощта от хората ми си отидоха толкова много, че аз останах със сто тридесет и четири пехотинци — моряци и алмогавари — и седем тежковъоръжени конници, които бяха от моята свита; на другите бях принуден насила да дам разрешително да напуснат. А те обещаха да разделят наполовина плячката, която бог им дари, със седемте тежковъоръжени конници. Така останах зле подкрепен от мъже и добре подкрепен от жени, които по всяко време наброяваха повече от две хиляди.

И тъй войската тръгна по живо по здраво. Изминаха толкова път, че скоро навлязоха в една красива равнина на империята на Загора. Гиргон, водачът на аланите, който в Адрианопол със собствените си ръце беше убил кесаря, беше там. При него имаше около три хиляди конници и близо шест хиляди пехотинци, като всичките бяха с жените и децата си; защото аланите имат същия обичай, както и татарите — да се движат всички заедно с цялото си имущество и никога да не се спират в град, село или друго населено място.

Когато нашите ги наближиха, спряха, за да подковат конете и да подготвят всичко за битката, тъй като се знае, че аланите са най-добрата конница на Изток. След като си починаха един ден, на следващия се разположиха на една левга от тях; станаха рано сутринта и още призори настъпиха срещу им, като ги нападнаха в палатките. Аланите бяха получили сведения, но не вярваха, че са тъй близо; въпреки това имаха подготвени повече от хиляда коня. Какво да ви разправям? Битката беше сурова и продължи през целия ден, като по пладне загина водачът им Гиргон, който загуби главата си, а знамената им бяха повалени и това незабавно наруши строя им. Какво още да ви кажа? От всички алани избягаха общо триста конници и пехотинци; останалите загинаха, тъй като не можеха да понесат раздялата с жените и децата си.

Ще ви разкажа какво се случи с един алански конник и жена му, които яздеха хубави коне; трима от нашите конници ги следваха по петите. Какво да ви разправям? Конят на жената губеше сили, а мъжът го удряше с плоското на меча си, но накрая нашите ги настигнаха. Като видя, че ги догонват и че жена му ще бъде погубена, конникът се придвижи малко по-напред, жената нададе силен вик и тогава той се обърна към нея, за да я прегърне и целуне. Като стори това, така замахна с меча към врата ѝ, че ѝ отсече главата с един удар. След това се обърна към нашите трима конници, които вече бяха заловили коня на жената, и с меча си нанесе такъв тежък удар на един от тях на име Гилем де Белвер, че му отсече лявата ръка и онзи падна мъртъв на земята. Като видяха това, другите двама се спуснаха върху алана; единият се наричаше Арнау Миро, адалил и добър войник, а другият беше дон Бернат де Вентайола. Какво да ви разправям? Трябва да знаете, че онзи въобще не се отдели от жена си, докато не беше разкъсан на парчета; той даде живота си тъй скъпо, че уби Гилем де Белвер и рани тежко другите двама. Така можахте да научите как загина като храбър рицар и как с болка извърши всичко това.

Така поради мъка загинаха голяма част от аланите; както и преди това ви казах, избягаха само триста въоръжени люде, а всички други загинаха. А нашите плениха жените и децата, и цялото им имущество, и конете, и добитъка, и палатките им. Когато решиха да преброят загубите си, те установиха, че са загинали общо четиридесет и четири конници и пехотинци и че броят на ранените е голям. Така, натоварени с голяма плячка и радостни, че са отмъстили за смъртта на кесаря, те решиха да се завърнат. Поеха пътя и без да бързат, се върнаха в Галиполи³.

227. Защитата на Галиполи

А сега ще оставя разказа за тези, които се завръщаха, след като бяха положили големи усилия и труд, и ще ви разкажа за нас, които останахме в Галиполи и прекарахме не по-малко тежки дни.

На императора бе известно, че войската се намира извън Галиполи и е отишла да нападне аланите; и случаят пожела в този момент да пристигнат осемнадесет генуезки галери. Капитан им беше месер Антонио Спинола, пристигнал от Генуа в Константинопол, за да отведе в Ломбардия¹ по-малкия син на императора, който трябваше да стане маркиз на Монфера². И тъй месер Антонио Спинола каза на императора че ако неговият син, маркизът, поиска да се ожени за дъщерята на месер Обичино Спинола, той ще прогони франките от Романия. А императорът отговори, че това би го зарадвало³.

Тогава споменатият месер Антонио пристигна с две галери в Галиполи и ни отправи предизвикателство от името на Генуезката република. А предизвикателството беше такова, че от името на република Генуа ни заповядваха да напуснем територията ѝ, което означаваше империята на Константинопол, тъй като тя беше територия на република Генуа; в случай че не напуснем, той ни предизвиква от името на Генуезката република и на всички генуезци по света. А аз му отвърнах, че не приемаме предизвикателството, защото знаем, че републиката е била и все още е приятел на дворовете на Арагон, на Сицилия и на Майорка и че няма причина той да ни предизвиква на бой, а ние да приемаме. Тогава той нареди да се състави официален документ за това, което ни беше казал, а аз наредих да се състави друг за онова, което от името на цялата войска му бях отговорил. После месер Антонио отново се върна на същото и аз пак му отговорих така и бяха съставени нови документи. След това той за трети път се обърна със същото, а аз му отвърнах, че постъпва зле този, който поддържа това предизвикателство, и че аз искам от него, в името на бога и на светата католическа вяра, във възхвала на която сме дошли в Романия, да спре с тях; искам това от името на светия апостолически отец, „от когото сме получили знамето" (което той може да види), за да се борим срещу императора и хората му, които са схизматици и с вероломно предателство бяха убили нашите водачи и братята ни, макар че ние бяхме дошли да им служим срещу неверниците. Така че аз исках от него в името на светия отец, на сеньор краля на Арагон, на сеньор краля на Сицилия и на сеньор краля на Майорка да ни помогнат да извършим това отмъщение, а ако не искат да ни подкрепят, да не ни пречат. Аз го уверих от името на бога и на Светата католическа вяра, че ако той не оттегли думите си, върху него и всички, които са с него, ще падне вината за кръвта, която ще се пролее от двете страни заради това предизвикателство, и че ние ще бъдем опростени от грехове; защото бог и целият свят ще видят, че ние сме били принудени да приемем предизвикателството и да се защитаваме. Всичко това аз заповядах да се напише в официален документ.

Но той настояваше на своето и правеше това, защото беше убедил императора, че веднага щом републиката ни отправи предизвикателство, ние незабавно ще напуснем Романия. Но той не познаваше добре нашите намерения: в сърцата си ние бяхме решили изобщо да не си заминаваме, докато не си отмъстим напълно. Така месер Антонио се завърна в Константинопол и разказа на императора какво беше свършил и освен това му каза, че скоро ще му подари крепостта Галиполи заедно с мене и с всички нас. И незабавно нареди да се натоварят осемнадесет от неговите галери и седем от императорските, чиито адмирал беше генуезецът дон Андреа Мореско, и взеха сина на императора, за да го отведат във владенията му. Враговете пристигнаха с двадесет и петте галери пред Галиполи в една събота привечер и прекараха деня и нощта оправяйки стълбите и други съоръжения за нападението, защото знаеха, че войската е далеко и че бяхме останали малко въоръжени мъже.

И така докато те се подготвяха, за да ни нападнат на другия ден, аз през цялата нощ подреждах защитата си. Тя беше разположена по следния начин: въоръжих всички жени (защото имахме оръжие в излишък) и ги изпратих на крепостната стена; на всеки участък от стената изпратих по един търговец каталонец измежду намиращите се тук, за да ги ръководи; и наредих да поставят по всички централни улици бъчви с разредено вино, с черпаци и много хляб, за да може който поиска да яде и пие, защото добре знаех, че силите отвън са тъй многобройни, че няма да ни дадат време да идем да ядем вкъщи. След това разпоредих всички да си сложат брони, защото знаех, че генуезците имат голямо количество арбалети и стрелят непрестанно с тях. Те имат такъв маниер на стрелба, че изстрелват много стрели и изразходват в една битка повече, отколкото каталонците в десет; и така всички се въоръжиха. Наредих да се държат отворени вратичките на бойниците (защото всички бойници бяха закрити с плет) с цел да можем да се притечем на помощ там, където е най-необходимо. От друга страна, заповядах на всички лекари, с които разполагахме, да бъдат готови да обслужват ранените, така че колкото може по-скоро да се завърнат в боя. И когато направих всичко това и разпоредих къде да стои всеки един, аз тръгнах заедно с двадесет души да обикалям местата, където бях най-нужен.

Когато настъпи денят, галерите се приближиха, за да акостират. А аз, яхнал хубав кон, с една трета от тежковъоръжените си конници, облечени в лорики и защитни дрехи⁴, попречихме на лоцманите да пристанат докъм средата на третия час; накрая десет галери успяха да акостират по-надалеч. Междувременно конят ми падна, но като видя това, един мой оръженосец слезе от своя и ми го даде; в бързината аз заедно с коня, който беше на земята, получихме общо тринадесет рани. После яхнах другия кон, качих оръженосеца отзад и си влязох в крепостта с петте рани, които слабо усещах, освен една, която беше на крака — от удар с меч. И тази, и другите излекувах веднага. Така загубих коня си.

Когато хората от галерите видяха че съм паднал, завикаха: „Капитанът е мъртъв! Напред! Напред“. Всички стъпиха едновременно на земята. Подредиха се много умело за битка, като от всяка галера излизаше по едно знаме с половината от екипажа. Организацията беше такава, че ако някой от сражаващите се е гладен или жаден, или е ранен, да може да се върне в галерата, а ако е стрелец — да излезе друг вместо него; а ако е войник — копиеносец на кон — да може да бъде заместен от друг. Така всички, които участвуваха в битката, по никой начин не намаляваха — нито за да ходят да ядат, нито по друга причина, — а с всички сили продължаваха да се бият.

Подредени така, те излязоха готови да се бият на мястото определено за техния отряд. Бяха решили да се сражават храбро, а ние пък да се защитаваме. Те хвърляха толкова много стрели, че почти закриваха небето; стрелбата продължи чак до вечерта, така че цялата крепост се напълни със стрели. И не бих могъл да ви обясня защо ние, които се намирахме отвън, не бяхме всички ранени, а на един мой готвач, който вареше в кухнята кокошки за ранените, една долетяла през комина стрела му се заби в рамото на около два пръста дълбочина. Какво да ви разправям? Битката беше много сурова и с камъните, които аз бях наредил да струпат в изобилие по стените и по бойниците, нашите жени се защитаваха така енергично, че беше истинско чудо. Имаше дори една жена, която с пет рани от стрели по лицето, все още се защитаваше, като че ли ѝ нямаше нищо. Така битката продължи до разсъмване.

А на сутринта капитанът им на име дон Антонио Спинола, който, както вече споменах, беше отправил предизвикателствата, каза:

„О, нещастници! Как е възможно трима келяви вътре да са достатъчни, за да защитават тази крепост? Колко сте жалки!“ И тогава той се въоръжи добре заедно с триста благородници от най-добрите семейства на Генуа и с пет знамена реши да слезе от галерите. Щом ми съобщиха това, аз се качих на стената и ги видях да идват. Наредих веднага да подготвят коня ми и други шест. След като им сложихме доспехите и ги оборудвахме добре, така че нищо да не им липсва, заповядах да дойдат сто души от най-смелите и ги накарах да си свалят броните, тъй като беше много топло, защото беше средата на юли⁵. Забелязах, че никой не стреля вече, тъй като стрелите се бяха свършили. Както бяха останали по риза и гащи, въоръжих хората си с кинжал и копие в ръка и със запасани на кръста меч и кама. А когато капитанът дон Антонио Спинола пристигна до желязната врата с всички онези храбри мъже и с петте знамена, битката отведнъж започна много яростно, тъй че повечето изплезиха езици от жажда и горещина; тогава аз поверих съдбата си на божиите ръце и на ръцете на благородната света Мария и заповядах да отворят вратата. И с шестте тежковъоръжени конници и с пехотинците, които излязоха пъргаво, отидохме да атакуваме знамената и още с първия удар повалихме три. Като разбраха, че нападаме здраво с конете и пехотата, те почувстваха, че губят и скоро видяхме гърбовете им. Какво да ви разправям? Много скоро дон Антонио Спинола загуби главата си на същото това място, откъдето ни беше отправил предизвикателството, а с него загубиха главите си и всички, които го придружаваха; така че тогава загинаха повече от шестстотин генуезци. Забелязах, че нашите се катереха по стълбите на галерите и се смесваха с враговете и ако тогава разполагахме със стотина свежи бойци, щяхме да задържим поне четири от галерите. Но ние всички бяхме покрити с рани и уморени, затова ги оставихме да вървят по дяволите.

Едва-що се бяха качили всичките — а имаше много удавени, които при качването бяха паднали въоръжени в морето, — при мене дойде известие, че на едно място са останали около четиридесет души. Веднага хукнахме към тях. Военачалник им беше най-силният мъж на Генуа Антонио Боканегра. Какво да ви разправям? Всичките му другари загинаха, а той с един островърх меч нанасяше такива удари, че никой не се осмеляваше да го приближи. Така уби двама от нашите. Като го видях как умело върти оръжието, аз заповядах никой да не го ранява и няколко пъти му предлагах да се предаде, но той не искаше и да чуе за това. Тогава изпратих един мой оръженосец, който яздеше кон с броня, да го атакува. Той направи това с голямо удоволствие и му нанесе с коня си такъв удар в гърдите, че го повали на земята; сетне го насякоха на сто парчета.

И така разбити и разрушени, галерите на генуезците заминаха с маркиза за Генуа, а тия на императора се завърнаха в Константинопол; всички отпътуваха опечалени поради лошия си късмет, докато ние бяхме радостни и доволни. На другия ден, когато хората от войската ни узнаха, че аз съм бил обсаден, решиха, тъй като имаха по-добри коне — да побързат и в една нощ и един ден изминаха път, равен на повече от три дневни прехода, така че на третия ден привечер вече бяха пристигнали повече от осемдесет конници. След два дни пристигна и цялата войска и ни намериха покрити с рани и с превързани глави, и много се опечалиха, загдето не бяха останали при нас. Зарадвахме се едни на други и устроихме дълги процесии, за да благодарим на бога за победата, с която ни беше дарил. А те ни дадоха една добра част от плячката, така че благодарение на божията милост всички станахме извънмерно богати.

228. Турци и туркопули се присъединяват към войската

През това време турците, които бяхме прогонили от Анатолия, щом узнали за смъртта на кесаря, за залавянето на дон Беренге д'Ентенса и за победите, с които бог ни беше дарил, а също, че сме останали много малко хора, се върнаха в Анатолия и подчиниха всички градове, села и крепости на гърците и ги притиснаха по-силно, отколкото когато ние бяхме там. Такива бяха плодовете на лошите деяния на императора и на предателството, което те (гърците) бяха извършили спрямо нас; така бе загубена цяла Анатолия, като турците възстановиха властта си там, а ние опустошихме цяла Романия. Защото освен Константинопол, Адрианопол, Христопол¹ и Солун не остана нито село, нито град, който да не бъде ограбен и опожарен от нас, освен някоя и друга планинска крепост.

Така турците пристигнаха пред Галиполи; и един техен главатар на име Мелик² дойде на преговори, като каза, че ако се съгласим, той би искал да влезе в Галиполи и да разговаря с нас. Аз му изпратих един въоръжен лин и той пристигна с десет рицари, всичките негови роднини. След това заяви пред дон Рокафорт, дон Феран Шеменис и мене, че е готов заедно с войската си, жените и децата да премине на наша страна и да ни се закълне във вярност, че той и цялата му войска ще ни бъдат като братя и ще ни защитават срещу всички врагове, че поставят в наша власт своите жени и деца и искат да са във всичко и за всичко на нашите заповеди като най-смирени войници и ще ни дават една пета от всичко спечелено.

За да решим този въпрос, събрахме на съвет цялата войска и всички се съгласиха, че ще бъде добре да ги приемем. Така към нас се присъедини този Мелик, като ни предаде около осемстотин конници. След това пристигна брат му с още четиристотин конници и двеста пехотинци, които също така приехме. И ако някога е имало хора покорни на своя господар, такива бяха те спрямо нас; и ако някога е имало хора верни и искрени, такива бяха те винаги³. И бяха много добри като войници и във всичко останало. Държаха се с нас като братя и във всеки момент войската им, подготвена от тях самите, беше близо до нас.

И така след като тези мъже преминаха на наша страна, на императора му останаха около хиляда конници от туркопулите наемници, чиито брой обикновено беше четири хиляди, но повече от три хиляди ние бяхме убили още в първата битка⁴; останалите хиляда заедно с жените и децата си също минаха на наша страна и също бяха винаги добри, предани и покорни. Така че нашият брой се увеличи с две хиляди и двеста конници и бяхме успели да убием или отнемем на императора всичките му наемници. По този начин господствахме и яздехме из империята, както си искахме, и когато турците и туркопулите правеха набези, участваха и тези от нашите, които пожелаваха да го сторят и бяха винаги на голяма почит. А нашите се връщаха винаги с двойна плячка. Така никога между нас и тях не се появи каквото и да било разногласие.

229. Завръщането на дон Беренге д'Ентенса

А сега ще спра на това място разказа си за нас и ще се върна към дон Беренге д'Ентенса, когото генуезците отведоха в Генуа и когото накрая сеньор кралят на Арагон освободи от затвора¹. И когато се намираше вече на свобода, благородникът отиде при папата² и при краля на Франция³, за да поиска от тях подкрепа за войската; но въпреки усилията му нито папата, нито дворът на Франция му отпуснаха нещо, ами по-скоро му отказаха. И тъй като папата беше отговорил отрицателно на краля дон Пере⁴, още когато се намираше в Коло⁵, сами можете да отсъдите дали той искаше арагонската династия да напредва с негова подкрепа. И така, след като не можа да получи подкрепа нито от папата, нито от френския двор, благородникът (Беренге д'Ентенса) се завърна в Каталония и заложи и продаде голяма част от земите си; нае от дон Пере Соливера от Барселона един кораб, натовари на него около петстотин души, знатни и други, след което отпътува за Романия.

Когато пристигна в Галиполи, аз го посрещнах с много почести, както подобаваше на човек, който трябваше да бъде наш предводител и старши. Но дон Рокафорт не поиска да го приеме за предводител и старши, а счете, че той самият е предводител и трябва да си остане такъв. Тъй че противоречията между тях бяха големи. А аз и дванадесетте съветници на войската ги помирихме, като искахме всички да бъдем като братя и ако дон Беренге поискаше да прави набези сам за себе си, да го придружава, който пожелае. Същото важеше за дон Рокафорт и за дон Феран Шеменис. А дон Рокафорт, който беше много умен, успя да привлече алмогаварите, така че всички го гледаха в очите — както турците и туркопулите, които бяха дошли по времето, когато дон Рокафорт беше пръв и най-важен във войската — така че от този момент нататък не признаваха друг господар освен него. За да се установи този мир и съгласие, аз трябваше да положа много труд и старание и да изтърпя много опасности, понеже се налагаше да ходя и при едните, и при другите и трябваше да минавам край крепостите на враговете, които се намираха в близост на нашите граници.

Какво да ви разправям? Дон Бернат де Рокафорт отиде заедно с турците и голяма част от алмогаварите да обсажда град Нова⁶, който се намираше на шестдесет мили разстояние от Галиполи. А дон Беренге д'Ентенса отиде да обсажда крепостта наречена Мегариси⁷, която се намираше на половината път между Галиполи и мястото, което обсаждаше дон Рокафорт. А дон Феран Шеменис беше винаги на страната на дон Беренге д'Ентенса заедно с всички арагонци от войската и с една част от моряците каталонци. Така че всеки от тях обсаждаше по един град и го обстрелваше с каменометни машини.

230. Пристигането на инфанта дон Феран де Майорка

Така стояха нещата, когато с четири галери в Романия пристигна инфантът дон Феран¹, който идваше от името на сеньор краля на Сицилия Фредерик според следния сключен между тях договор²: сеньор кралят нареждаше на сеньор инфанта да не поема върховната власт над войската, както и над градовете, селата, крепостите и другите места, освен от негово име, а също да не взима за съпруга жена от Романия без благоволението и разрешението му. Дон Рокафорт и аз получихме писма от сеньор краля на Сицилия, в които ни осведомяваше за този договор, но в цялата войска никой друг не знаеше за това.

И така сеньор инфантът пристигна в Галиполи³ и донесе за дон Беренге д'Ентенса, дон Феран Шеменис, дон Рокафорт и мене писма от името на споменатия сеньор крал, за да приемем въпросния сеньор инфант като господар сякаш ставаше дума за него самия. Той донесе подобно писмо и за войската. И така аз го приех и наредих на всички, които се намират в Галиполи, да го посрещнат като предводител, военачалник и господар от името на сеньор краля на Сицилия, а освен това му предоставих и цялата си къща. Веднага му купих петдесет коня и толкова товарни животни отколкото се нуждаеше, и още мъжки и женски мулета, за да ги язди при нужда. Доставих му всичко необходимо — било то палатки, оръжие и всякакви неща, необходими за поход.

Незабавно изпратих двама конници при дон Беренге д'Ентенса, който обсаждаше Мегариси на тридесет мили разстояние от Галиполи; изпратих и други двама при дон Рокафорт, който обсаждаше град Нова на шестдесет мили от Галиполи, и още толкова — при дон Феран Шеменис, който се намираше в своята крепост Мадитос на двадесет и четири мили от Галиполи. Изоставяйки обсадата, дон Беренге д'Ентенса пристигна веднага със своята дружина в Галиполи и заедно с всички, които го придружаваха, призна споменатия сеньор инфант за главнокомандващ и господар от името на сеньор краля на Сицилия. Същото направиха и дон Феран Шеменис д'Аренос и войската му. Така че всички ние се подчинихме на заповедта на сеньор краля на Сицилия и признахме въпросния сеньор инфант за предводител, господар и старши началник. От това всички останахме радостни и доволни и сметнахме нашето дело за спечелено, защото бог ни беше изпратил сеньор инфанта, който произхождаше пряко от арагонската династия, тъй като беше син на сеньор краля на Майорка а, от друга страна, като личност беше един от най-добрите рицари в света и сред най-благоразумните, и много искаше да управлява истински справедливо, тъй че, по много причини, той беше господарят, който най-много ни подхождаше.

След като всички се бяхме заклели във вярност на сеньор инфанта, получихме вест от дон Рокафорт, в която ни съобщаваше, че не може да напусне обсадата, но моли сеньор инфанта да отиде там, понеже цялата му войска била много доволна от неговото пристигане.

Сеньор инфантът свика съвет по този въпрос. Всички му казахме да отиде там, а ние ще го последваме, с изключение на дон Беренге д'Ентенса и дон Феран Шеменис, които ще останат в Галиполи, тъй като всеки един от тях беше в лоши отношения с дон Рокафорт, а веднага щом сеньор инфантът пристигне с дон Рокафорт и войската му, те ще отидат да го посрещнат. И така сеньор инфантът, аз и цялата войска, която се намираше в Галиполи, с изключение на няколкото души останали с двамата благородници, тръгнахме към обсадения от дон Рокафорт град Нова. А когато хората на Рокафорт узнаха, че сеньор инфантът пристига при тях, посрещнаха го с големи почести и всички бяха много радостни и весели.

След като сеньор инфантът прекара два дни с тях в големи празненства, той реши да представи пълномощията си на войската. А дон Рокафорт, който единствен знаеше за съществуващия между сеньор краля на Сицилия и сеньор инфанта договор, реши, че тъй като сеньор инфантът произхожда от високо потекло и е много честен и почтен, той за нищо на света не би пристъпил сключения със сеньор краля на Сицилия договор. И като помисли за своята лична изгода, а не и за общото благо, си каза: „Ако този сеньор остане тук като предводител и върховен началник, с тебе е свършено. Защото тук са дон Беренге д'Ентенса и дон Феран Шеменис, които са го признали преди тебе, а всеки един от тях е благородник и винаги инфантът ще ги зачита — както по отношение на съветите, така и на всички дела тяхната дума струва повече от твоята. А те те мразят до смърт и ще се опитат да ти навредят с каквото могат и да те скарат с него. А днес ти си водач и господар на тази войска, понеже разполагаш с по-голямата част от конниците и пехотинците франки, които се намират тук в Романия. От друга страна, разполагаш с турците и туркопулите, които не признават друг господар. И след като си господар, как можеш да приемеш да се превърнеш в нищо? Необходимо е да направиш така, та този сеньор да не остава повече тука. Но това трябва да го сториш с много умение, защото всички са го приели с голямо задоволство и го желаят за предводител и върховен началник. Какво ще правиш тогава? Имаш един единствен изход: давайки вид, че всичко е наред, да действаш така, че да не те разкрият.“ И вие ще видите какво решение взе той. Не вярвам изобщо да се е раждал човек, който да е взимал толкова умело прикрито решение като неговото.

Сеньор инфантът му разкри състоянието на нещата като на човек, комуто имаше пълно доверие, и му каза да нареди да се свика голям съвет, тъй като искаше да представи на войската пълномощията, които носеше от името на сеньор краля; тъй като пълномощията, които носеше за дон Рокафорт, вече му ги беше предал. Дон Рокафорт отговори, че на другия ден ще нареди да се свика голям съвет. Междувременно той събра по своя инициатива началниците на конницата и на пехотата и им каза следното: „Сеньор инфантът иска утре да свикаме съвета, тъй като желае да ви представи пълномощията, които носи от сеньор краля на Сицилия, и иска също така лично да ви съобщи за какво е дошъл. Тъй че трябва всеки един от вас да бъде готов и да подготви своите войници да го изслушат внимателно. Когато той свърши да говори, да не му отговаря никой, защото от ваше име ще му отговоря аз и ще му кажа, че вие сте разбрали текста на пълномощията, както и добрите му слова и той може да се върне обратно в квартирата си, а ние ще свикаме съвета, за да размислим върху изложеното от него.“

И тъй сеньор инфантът застана пред съвета, представи своите пълномощия на войската и произнесе добри и мъдри слова. Отговориха му това, което дон Рокафорт беше наредил, а то беше, че ще се съберат да обмислят решението си. Сеньор инфантът се прибра в квартирата си, а съветът остана на площада. Какво да ви разправям? Дон Рокафорт им каза следното: „Барони, тези въпроси не могат да се разискват от всички. Затова нека изберем петдесет лични мъже, които да съгласуват решението си и след като го приемат, да попитат всеки един от вас дали му изглежда правилно. Ако е добро, трябва да го кажете, а ако е нужно да се подобри нещо, то нека да се направи.“

На всички им се стори умно казаното от дон Рокафорт. Така че, преди да се разотидат, те избраха петдесет души, след което избраниците се заклеха помежду си да пазят тайна. После дон Рокафорт каза: „Барони, бог ни засвидетелства голяма любов, изпращайки ни този господар, тъй като няма на света друг равен на него. Защото той произхожда по права линия от арагонската династия и е сред най-добрите рицари на земята. Освен това е от хората, които най-много обичат истината и справедливостта. Затова бих ви посъветвал във всичко и за всичко да го признаем за господар. Той иска да го признаем от името на краля на Сицилия, но ние за нищо на света не трябва да правим това; защото вместо кралят на Сицилия по-изгодно за нас е господар да ни бъде именно той, тъй като няма никакъв имот и ще държи винаги на нас както и ние на него. Вие си спомняте какво възнаграждение ни даде кралят на Сицилия срещу нашата и на бащите ни служба. Веднага щом сключи мира⁴, той ни изгони от Сицилия, давайки на всеки по един квинтал хляб. Това е факт, който всички трябва да помним. Ето защо съвсем ясно ще му отговорим, че по никой начин няма да го приемем от името на краля на Сицилия, но че сме готови да признаем него самия като син на нашия истински господар, че за нас е чест и сме готови да му се закълнем във вярност и преданост. От това той ще ни бъде благодарен, а ние ще сме изпълнили дълга си спрямо него, а на сеньор краля на Сицилия ще дадем да разбере, че още помним как се отнесе с нас след сключването на мира.“

И така в края на краищата, всички решиха, че казаното от дон Рокафорт е вярно, но никой освен него не знаеше за съглашението между сеньор краля и сеньор инфанта. Само той знаеше, че уговорката между тях е твърда и че за нищо на света инфантът не би приел върховната власт над град, село, крепост или друго някакво място. А ако войската знаеше всичко това, тя по никой начин не би го оставила да си тръгне, а доброволно би го признала за господар от името на краля на Сицилия. Но дон Рокафорт продължи така: „Барони, ако той ви каже, че няма да приеме върховната власт от свое име, не се притеснявайте, по-късно ще я приеме.“ Какво да ви разправям? Щом стигнаха до единно решение, те го представиха на съвета на общността и обясниха надълго и нашироко всичко, което се каза вече. Но говори не дон Рокафорт, а двама от петдесетте избрани и те говориха от името на всички. Цялата войска завика: „Вярно казвате! Вярно казвате!“. По такъв начин бе даден отговор на сеньор инфанта.

Когато сеньор инфантът чу този отговор, той реши, че е такъв заради почитта, която му отдаваха, докато в действителност ставаше дума за една подигравка. Какво да ви кажа? В такива залъгвания минаха петнадесет дни. И когато сеньор инфантът видя, че настояват на своето, той ги увери, че ако не искат да го приемат от името на сеньор краля на Сицилия, той ще се завърне обратно в Сицилия. И след като каза това и поиска да се сбогува, дон Рокафорт и цялата войска го помолиха да не ги напуска, докато не стигнат Солунското кралство, а дотам те ще го смятат за свой господар; междувременно той ще може да вземе окончателно решение, както и те, и ако бог пожелае, ще бъде постигнато съгласие между тях. Казаха му и за разногласията, които съществуваха между дон Рокафорт, дон Беренге д'Ентенса и дон Феран Шеменис, и го помолиха да се опита да ги изглади. А той отговори открито, че ще го направи с удоволствие.

231. Преместване в Христопол

Истината е, че живяхме на полуостров Галиполи и околните земи в продължение на седем години след смъртта на кесаря и пет години¹ се прехранвахме от плодовете на земята, като в същото време опустошихме района наоколо на разстояние десет дни път и ограбихме всичко от населението, тъй че не остана нищо за вземане. Затова беше време да напуснем тези земи. Така се бяха споразумели дон Рокафорт и онези, които бяха с него — християни, турци и туркопули; такова беше и мнението на дон Беренге д'Ентенса, на дон Феран Шеменис и на техните хора, а също и моето и на тези в Галиполи. Не се осмелявахме обаче да потеглим, защото се страхувахме от препирня между нас, тъй като нищо друго не можеше да ни уплаши. Сеньор инфантът говори с всеки един поотделно и бе взето решение всички да напуснем този район, а аз заедно с моряците и всички жени и деца да отплаваме с двадесет и четири въоръжени лодки и линове и с четири галери за град Христопол, който се намира при входа на Солунското кралство, където те, ако пристигнеха преди мене, трябваше да ме чакат, а ако пристигнех първи аз, щях аз да ги чакам. Беше заповядано аз да подпаля и разруша крепостите Галиполи и Мадитос заедно с всички селища, които владеехме.

Така че аз се простих с тях и дойдох в Галиполи, за да изпълня заповедта. И с тридесет и шест платна — галери, линове и лодки — напуснах Бока д'Авер и потеглих към Христопол².

232. Спречкване между войските на дон Рокафорт и на сеньор инфанта. Смъртта на дон Беренге д'Ентенса

Когато инфантът и войската узнаха, че бях подпалил, опустошил и разрушил всички крепости и селища и бях напуснал Бока д'Авер невредим, дадоха заповед за тръгване. А заповедта на сеньор инфанта гласеше: дон Рокафорт и хората му, включително турците и туркопулите, да тръгнат с един ден по-рано, така че там, където те нощуват, сеньор инфантът, дон Беренге д'Ентенса, дон Феран Шеменис и войските им да нощуват на другия ден и така да се движат винаги на един ден разстояние едни от други. Така и направиха, като вървяха в пълен ред и се движеха бързо.

Когато се намираха на два дни път от Христопол, дяволът, който прави само злини, стори тъй, че войската на дон Рокафорт да потегли прекалено късно, а войската на сеньор инфанта да се вдигне поради голямата горещина още на разсъмване. Хората на дон Рокафорт станаха по обяд, защото бяха прекарали предната нощ в една равнина с много градини, отрупани с всякакви плодове, които по това време тъкмо зрееха; там имаше хубава вода и много вино, което намериха по къщите; така, заради доброто място за почивка, те забавиха хода си. А другите направиха обратното и станаха много рано. И тъй авангардът на войската на сеньор инфанта настигна ариергарда на войската на дон Рокафорт.

Когато хората на дон Рокафорт ги видяха, гласът на дявола се промъкна сред тях и те започнаха да крещят: „На оръжие! На оръжие! Ето ги войските на дон Беренге д'Ентенса и на дон Феран Шеменис, които идват да ни избият!“. От човек на човек мълвата достигна авангарда. Тогава дон Рокафорт заповяда всички да се подготвят за бой и те го сториха. Същото направиха турците и туркопулите. Какво да ви разправям? Слухът достигна до сеньор инфанта, дон Беренге д'Ентенса и дон Феран Шеменис; дон Беренге, облечен само с една лека ризница и без никаква броня, с меч на пояса и ловно копие в ръка, незабавно яхна коня си и реши да оглави и успокои своите, и да ги накара да се върнат назад.

Докато се разпореждаше, доколкото можеше, защото не знаеше каква е работата, и докато се опитваше — като умен благородник и добър рицар, какъвто действително беше, — да успокои хората си, въоръжени до зъби пристигнаха на конете си дон Умберт де Рокафорт, по-малкият брат на дон Бернат де Рокафорт, и неговият чичо дон Далмау Сент Марти. Двамата видяха да идва дон Беренге д'Ентенса, който се опитваше да овладее хората си, но решиха, че той ги подстрекава. И двамата видяха как той, приближавайки се, викаше името си, но не го изчакаха, ами го нападнаха. Като разбраха, че е без оръжие, те го промушиха с копията си и го убиха на място. А това беше голяма загуба и голямо нещастие, защото загина тъкмо когато идваше да успокои обстановката.

След като го убиха, потърсиха другите и най-вече дон Феран Шеменис. Като усети наближаващия смут, той като добър и умен рицар яхна невъоръжен коня си и се опита да поеме командването. Но когато разбра, че хората на дон Рокафорт бяха убили дон Беренге и идваха с турците и туркопулите, които правеха всичко, което им заповядат, и видя, че хората му гинат, той избяга заедно с тридесет конници в една крепост на императора. Виждате в каква опасност се намираше и как бе принуден да се предаде в ръцете на враговете си. А те го приеха с удоволствие, понеже бяха видели разпрата.

Какво да ви разправям? Убивайки и ранявайки, хората на Рокафорт достигнаха мястото, където се намираше знамето на сеньор инфанта. И когато доближиха сеньор инфанта, хората му направиха кръг около знамето, него самия и свитата му, за да ги защитят, така че той дойде въоръжен на коня си и с боздуган в ръка се опитваше, доколкото можеше, да успокои духовете. Щом дон Рокафорт и дружината му го видяха, веднага го наобиколиха, така че никой — нито турците, нито туркопулите — да не може да го нарани. Как да ви кажа? Щом сеньор инфантът се намери сред тях, атаката спря; но не спря напълно и не можа да се избегне през този ден убийството на близо сто и петдесет конници и шестстотин пехотинци от нашите, т. е. от хората на дон Беренге д'Ентенса и на дон Феран Шеменис. И не беше ли това работа на дявола, защото ако тази земя беше населена с хора които да излязат насреща им, те щяха да убият първо тях, а после и себе си.

Когато сеньор инфантът пристигна на мястото, където лежеше мъртвият дон Беренге д'Ентенса, той слезе от коня си и започна да го оплаква като го целуна повече от десет пъти; всички от войската направиха същото. Самият дон Рокафорт се показа много разстроен и плака, а брат му и чичо му, които бяха убили дон Беренге, се извиниха когато сеньор инфантът ги укори, казаха, че не го били разпознали. И така беше чиста грешка и голям грях, че загинаха този знатен мъж и всички останали.

Сеньор инфантът заповяда на цялата войска да спре на това място за три дни. В едно параклисче, което беше отшелническата килия на св. Николай, погребаха тялото и пяха литургии; а тялото поставиха в красив саркофаг близо до олтара. Нека бог приеме душата му! Защото той наистина беше мъченик и загина, за да избегне злото.

След като всичко свърши, инфантът узна, че дон Феран Шеменис се намира в онази крепост заедно с всички, които първоначално го бяха последвали, и с други седемдесет, които се бяха присъединили по-късно, така че общо там се намираха около стотина смели мъже. Инфантът изпрати да му кажат да се върне, а той му отговори — като молеше да го извини, — че вече не е по силите му да го стори, защото един път влезнал в крепостта, трябвало да се представи със своята дружина на императора¹.

Така стояха нещата, когато четирите галери на сеньор инфанта, чиито капитани бяха рицарят дон Далмау Сенан и дон Жакме Деспалау² от Барселона, пристигнаха на мястото, където се намираше войската. Това бяха галерите, които сеньор инфантът бе заповядал да ме придружават, но тъй като не бяха посмели да навлязат в Бока д'Авер поради страх от генуезките галери, ме бяха изоставили и се бяха върнали обратно.

233. Инфантът дон Феран се връща обратно

Когато сеньор инфантът видя галерите си, зарадва се извънредно много; заповяда да се свика голям съвет и запита хората какво решение са взели: защото, ако го признаят за господар от името на сеньор краля на Сицилия, той ще остане при тях; в противен случай ще си върви. А дон Рокафорт, който се смяташе за най-висш след смъртта на дон Беренге д'Ентенса и в отсъствието на дон Феран Шеменис, направи така, че войската да държи на уговореното, а именно че за нищо на света няма да го приемат от името на краля на Сицилия, а ще признаят само него самия.

И така сеньор инфантът се прости с тях¹, качи се на галерите и отплава към един остров, който се нарича Тасос и отстои на шест мили от онова място². Беше истинска случайност, че в същия този ден на този остров с моя отряд пристигнах и аз, тъй като нямах никакво известие за войската. Тук намерих сеньор инфанта, който се зарадва много като ме видя; той ми разказа за всичко, което се беше случило, и аз много се наскърбих и разстроих, както и всички които бяха с мене. Тогава сеньор инфантът ме помоли, от името на сеньор краля на Сицилия и от свое собствено име, да не се отделям от него. Отговорих му, че съм готов да изпълня всяка заповед на този, когото смятах за свой господар, но го помолих да ме почака на остров Тасос, докато аз с всички хора под мое командване отидем при войската. А той ми каза, че е съгласен.

Веднага се отправих с всичките тридесет и шест плавателни съда към войската и я намерих на един ден път разстояние от Христопол. Щом стигнах при тях, преди още да стъпя на сушата, поисках уверение за сигурността на всички мъже, жени и деца, и на цялото имущество на дон Беренге д'Ентенса и войската му; същото направих и за дон Феран Шеменис и едва след това слязох на сушата. Всички мъже и жени, които искаха да отидат при дон Феран Шеменис, можеха да отидат, като аз им изпратих сто конника от турците, още толкова от туркопулите и петдесет от християните, за да ги придружават, и се разпоредих още да им предоставят коли, с които да превозят нещата си. Тези, които пожелаха да останат при войската, останаха, а на онези, които не желаеха, дадох лодки, които ги отведоха в Негропонт³ на безопасно място.

След като взех всички необходими мерки, заради което принудих войската да се задържи два дни, заповядах да се свика голям съвет и ги порицах за всичко случило се, като им напомних колко бяха задължени на благородника, когото бяха убили, както и на дон Феран Шеменис, който от любов към тях беше напуснал дука на Атина⁴, оказвайки им голяма чест. И в присъствието на всички върнах печата на общността, на който бях пазител, както и книжата ѝ; оставих им писарите и се сбогувах с всички. А те започнаха да ме молят да не ги напускам; турците и туркопулите дойдоха плачещи при мене с молба да не ги оставям беззащитни, защото ме смятаха за свой баща. И действително те ме наричаха своя „ката“, което на турски език означава „баща"; всъщност за никого не тъгувах толкова, колкото за тези хора, които бяха минали в мое разпореждане и бяха имали винаги повече доверие на мене, отколкото на който и да било друг от войската на християните. Казах им, че по никой начин не мога да остана, защото не мога да изменя на думата, която съм дал на инфанта, който е мой господар. Така че в крайна сметка, се сбогувах с всички и отпътувах с един мой въоръжен лин със седемдесет и две весла и с две лодки за Тасос, където намерих сеньор инфанта. който ме очакваше.

След като се разделих с войската, тя премина с големи трудности прохода при Христопол и с добър ход достигна полуострова на име Касандрия⁵, който се намира на морето и отстои на двадесет мили от Солун⁶. При входа на този полуостров разпънаха палатки и оттам правеха набези към Солун и по цялата страна, където намериха още неопустошени земи. И мислеха да оплячкосат цялата околност, както бяха направили със земите на Галиполи, Константинопол и Адрианопол⁷.

Но аз ще спра на това място разказа си за войската и ще ви разкажа една чудна история, която се случи с мене в Галиполи и която не искам да остане несподелена.

234. Крепостта Фокея и реликвите на св. Йоан

И така, преди сеньор инфантът да пристигне в Галиполи, тук дойде с въоръжен лин с осемдесет весла един изтъкнат генуезец на име месер Тичино Закария, племенникът на месер Бенедето Закария¹. Когато пристигна в Галиполи, поиска разрешение за влизане и каза, че желае да говори с мен. Разреших му да влезе, той дойде и каза следното:

„Капитане, истината е, че в продължение на пет години аз владях крепостта Фокея² от името на чичо ми Бенедето Закария, но той умря и брат му, — който също така е и мой чичо³ — на когото остана това място, дойде тази година с четири галери, за да ми поиска сметка за всичко; аз му я дадох, но в края на краищата не се споразумяхме както трябва. Сега узнах, че се завръща с други четири галери с намерението да ме залови и да постави друг капитан на Фокея; а аз получих писмо от сина му, в което ме съветва да не го чакам да пристигне, защото ако успее да ме хване, със сигурност ще ме изпрати в Генуа. Затова съм дошъл с хората си при вас и съм готов да ви се закълна във вярност и преданост и да стана един от войската ви“.

Тъй като знаех, че месер Тичино е почтен човек и видях че е много добър и интелигентен, приех го, като му дадох квартира достойна за него и го записах с десет коня в списъка на войската; но, освен мене, никой друг нямаше право да стори това.

След като постъпи в нашата войска, той ми каза да въоръжа галерата, която стоеше в пристанището, и още два лина и да го съпровождам; той щял да намери начин да завладее крепостта Фокея и така сме щели да спечелим несметни богатства. Незабавно подготвих галерата и неговия лин, както и още два лина и една въоръжена лодка, така че станаха общо пет съда. И целият му отряд, който броеше около петдесет човека — всичките храбри и изкусни бойци — се качи на тях. Дадох им за капитан един мой пръв братовчед на име Жоан Мунтанер⁴, когото упълномощих да прави всичко, което бих направил аз, но да се съветва винаги с месер Тичино Закария и с още четирима смели каталонци, които му бях посочил за съветници.

И така те напуснаха Галиполи на другия ден след Връбница⁵. Какво да ви разправям? Месер Тичино водеше така корабите, че достигнаха крепостта Фокея през нощта на Великден⁶ и на сутринта издигнаха на стената предварително приготвените стълби, които той знаеше точно колко трябва да са високи. Какво да ви кажа още? Месер Тичино заповяда на нашите да се изкачат на стената, преди да са ги усетили и така горе се качиха тридесет от неговите и от нашите добре въоръжени и подготвени бойци. И когато се намираха вече на стената, денят настъпи. А той заедно с остатъка от войската започна да разбива вратите с брадви. Когато онези отвътре го усетиха, те се спуснаха към оръжието; така едните разбиваха вратите, а другите убиваха когото срещнат на стената и на кулите. Какво да ви разправям? За кратко време посякоха близо сто и петдесет души и плениха всички останали, а вътре имаше около петстотин сражаващи се бойци. След като завладяха крепостта, излязоха навън из селището, което владееха гърците и което наброяваше около три хиляди души — всичките производители на стипца, която се добиваше на това място. Оплячкосаха това село и взеха или оставиха каквото им се харесваше. Как да ви кажа? Спечеленото от тях беше неизброимо.

На това място се сдобиха с трите реликви, които, преди да влезе в гробницата, блаженият св. Йоан Евангелист беше оставил на олтара в Ефес. Когато турците завладели това място, те взели тези реликви и ги оставили във Фокея в залог срещу пшеница. А реликвите бяха следните: първата беше къс от Светия кръст, който нашият покровител св. Йоан Евангелист взел със собствените си ръце точно от мястото, където Исус Христос бил положил главата си. Този къс беше богато обкован със злато и скъпоценни камъни, които струваха цяло състояние (а едва ли ще ми повярвате, ако ви разкажа какво представляваше обковката); имаше и една златна верижка, която нашият покровител св. Йоан е носил винаги на врата си. Другата реликва беше една много изящна риза без никакъв шев, която благородната св. Мария изработила с благословените си ръце; с нея блаженият св. Йоан е произнасял винаги литургията. Третата реликва беше една книга която се нарича „Апокалипсис“⁷, написана със златни букви от ръката на блажения св. Йоан; корицата ѝ беше истинско съкровище от скъпоценни камъни. Така че, наред с другите богатства, се сдобиха и с тези три реликви, защото месер Тичино Закария знаеше къде се намират. И така те се завърнаха в Галиполи с голяма плячка. Тук си разделихме придобитото и хвърлихме жребий за реликвите. На мене се падна Светия кръст, а на месер Тичино — ризата и книгата, наречена „Апокалипсис“. Останалото бе разделено така, както се полагаше.

Тъй че, виждате колко много спечелихме с отряда на месер Тичино. След това той натовари своя лин с негови и наши хора и с цялата плячка замина за остров Тасос, където имаше една красива и безлюдна крепост; завладя я и после я възстанови и укрепи. Аз също отидох в тази крепост и там заварих сеньор инфанта с четирите галери. Той ме чакаше тук през цялото време, докато бях при войската за да се сбогувам с нея. И едва ли някога човек е посрещал така добре приятеля си, както месер Тичино посрещна мене, като веднага ми предостави крепостта и всичко, което се намираше вътре в нея, и положи щедри грижи за сеньор инфанта и за всички нас през трите дни, през които настоя да останем. След това ми предложи услугите си и остави на мое разположение крепостта и цялото си имущество, а аз му подарих в замяна много доспехи от тези които имах, много оръжия от различен вид и една въоръжена лодка с двадесет и четири весла; при него пожелаха да останат на заплата и около четиридесет души от моите; и тъй, когато го напуснахме, той бе добре снабден и въоръжен. И ще ви кажа, че е вярна каталонската поговорка, която гласи: „Направи добро и не гледай на кого!“, защото на това място, където и през ум не ми е минавало да стъпвам, прекарахме заедно със сеньор инфанта и целия ни отряд много хубави дни. А ако станеше нужда, в тази крепост можехме да намерим спасение всички и можехме да престоим и повече време и да се върнем, когато ни е удобно.

235. Пленници при венецианците

И тъй ние се сбогувахме с месер Тичино Закария и заедно със сеньор инфанта напуснахме остров Тасос. А сеньор инфантът ми даде най-добрата си — след неговата собствена — галера, която носеше името „Еспаньола“; с четирите галери, моя въоръжен лин и една моя въоръжена лодка се отправихме към пристанището Алмирос¹, което се намира в Атинското дукство, където сеньор инфантът беше оставил още при влизането си в Романия трима души, които да приготвят сухари. Но там не заварихме хората си, нито пък намерихме сухарите, защото жителите от вътрешността бяха ограбили всичко. Но ако те ни бяха ограбили, ние хубаво си отмъстихме, като всичко, което срещнахме, подложихме на огън и пламъци.

След това напуснахме Алмирос и заминахме за остров Скопелос²; опустошихме го целия и превзехме крепостта. След това тръгнахме към носа на остров Негропонт; сеньор инфантът каза, че иска да мине през град Негропонт³, но всички го посъветвахме за нищо на света да не прави това. Наистина, при пристигането си в Романия той беше минал оттам и го бяха посрещнали много гостоприемно, затова си мислеше, че ще направят същото и този път; с цената на всичко той се наложи да минем оттам. И ние за зла беда поехме този път и сами си сложихме въжето на шията; защото е много опасно да се пътува с един млад син на крал, тъй като те са с толкова високо самочувствие и от толкова високо потекло, че не допускат някой да може да им причини зло. И така би трябвало да бъде, ако в света имаше разум, но хората са толкова безразсъдни, че много рядко вършат това, което е необходимо. Те са освен това господари, на които никой не се осмелява да противоречи в нищо, което са решили да наложат. Затова всъщност ние трябваше да одобрим нашата собствена гибел.

И така отправихме се за град Негропонт; там установихме, че са пристигнали десет галери и един въоръжен лин на венецианците, чиито капитани бяха дон Джовани Куерини и дон Марко Миньото, които бяха дошли при войската от името на мисер Шарл дьо Валоа⁴ (комуто принадлежеше империята на Константинопол); от името на мисер Шарл тук се намираше и един благородник на име Тибо дьо Сепоа⁵. Сеньор инфантът поиска разрешение да влезе — той и целият му отряд — и владетелите на Негропонт и капитаните на галерите му го дадоха; след това го поканиха на обяд. Когато стъпихме на сушата, венецианските галери нападнаха нашите и най-вече моята, защото се носеше слух, че нося всичките богатства на Романия. Когато се качиха на галерата ми, те убиха около четиридесет от моите хора и ако бях там, щяха да убият и мене; но аз не се отделях нито на крачка от сеньор инфанта. И така те заграбиха от галерата ми всичко, каквото имаше там, а то не беше малко. След това задържаха сеньор инфанта и десет от най-добрите му хора. И когато извършиха това предателство, мисер Тибо дьо Сепоа предаде сеньор инфанта на мисер Жан дьо Мези⁶ — владетел на една трета част от Негропонт, — за да го отведе при дука на Атина, който да го държи под охрана за мисер Шарл и да прави с него каквото онзи му заповяда. Отведоха го с осем рицари и четири оръженосци в град Тива⁷, а дукът на Атина нареди да го изпратят в крепостта Сент Омер⁸.

Хората от Негропонт убедиха дон Тибо дьо Сепоа и капитаните на галерите, че ако искат да постигнат нещо с войската, трябва да ме върнат обратно при нея, защото аз носех със себе си голяма част от имуществото ѝ. Така щяха да постигнат две неща: от една страна, щяха да направят голяма услуга на войската, а от друга страна, щяха да са сигурни, че онези ще ме убият веднага и никой няма да протестира за отнетото ми имущество. Щяха също така да върнат дон Гарсия Гомис Палазин, когото дон Рокафорт мразеше както никой друг на света⁹, с което щяха да доставят голямо удоволствие на дон Рокафорт, тъй като нищо друго не би могло така да го зарадва.

Както ги посъветваха, така и направиха; върнаха обратно при войската дон Гарсия Гомис и мене. Когато стигнахме при нея, веднага изправиха дон Гарсия Гомис пред дон Рокафорт, който се зарадва извънредно много; той се запъти към кърмата на галерата и щом стъпи на сушата, заповяда без никаква присъда и в присъствието на всички да отсекат главата на дон Гарсия Гомис. Това беше голямо нещастие и голяма загуба, защото в действителност дон Гарсия Гомис беше във всяко едно отношение сред най-добрите рицари на света.

236. Промени в ръководството на войската

След като всичко това свърши, свалиха ме на сушата и щом хората от войската ме видяха — както дон Рокафорт, така и всички останали, — целунаха ме и ме прегърнаха, и започнаха да плачат за изгубеното ми имущество. Турците и туркопулите също слязоха, понечиха да ми целунат ръката и заплакаха от радост, защото мислеха, че ще остана. Незабавно дон Рокафорт и хората от моя отряд ме придружиха до най-добрата тамошна квартира, която бяха освободили за мене. И когато се настаних, турците и туркопулите ми изпратиха по двадесет коня и по хиляда златни перпера. А дон Рокафорт ми изпрати един красив кон и едно муле, сто каиса¹ овес, сто квинтала брашно, солено месо и всякакъв вид добитък. Така също нямаше адалил, нито алмогатен, нито някой по-високопоставен във войската, който да не ми изпрати своя подарък; а стойността на всичко, което ми изпратиха, можеше да се изчисли на четири хиляди перпера. Така дон Тибо дьо Сепоа останаха много разочаровани от това, че ме бяха върнали обратно.

След като всичко свърши, дон Тибо дьо Сепоа, венецианците и капитаните на галерите започнаха да преговарят с войската по разни въпроси. Първото нещо, което направиха, беше да обещаят, че ще ми възстановят всички загуби; за тази цел трябваше да се закълнат, тъй като бойците от войската им казаха, че откакто бяха напуснали Сицилия, аз съм им баща и управител и че докато сме заедно, никакво зло не може да се промъкне сред тях, и още, че ако аз бях там, нещастието с дон Беренге д'Ентенса нямаше да се случи. Това беше първото условие и те трябваше да обещаят и да се закълнат, че ще го изпълнят. Но те го изпълниха лошо и недостойно, защото, както ще видите по-нататък, бог вложи злото във всичките им действия.

Какво да ви разкажа още? Мислейки си, че е загубил подкрепата на дворовете на Сицилия, Арагон и Майорка, а също и на цяла Каталония, дон Рокафорт реши да се сближи с мисер Шарл² и затова се закле сам и после закле цялата войска в преданост към върховенството му за беда и на двете страни. И след като бяха дали клетва за вярност към дон Тибо дьо Сепоа в името на мисер Шарл и се бяха заклели, че приемат мисер Тибо за капитан, той пое поста си, но с голяма предпазливост, тъй като не можеше да направи друго нещо. След като се заклеха, дон Тибо се погрижи никой освен него да не се осмелява да ръководи; но дон Рокафорт го зачиташе по-малко от куче и заповяда да направят печат с изобразен рицар със златна корона, тъй като смяташе да се обяви за крал на Солун³. Какво да ви кажа? След като това бе извършено, дон Тибо стана капитан на вятъра. Както господарят му мисер Шарл беше крал на шапката и вятъра, когато прие дарението на кралство Арагон⁴, така и дон Тибо беше капитан на шапката и вятъра.

Когато капитаните на галерите видяха това, решиха, че са изпълнили всичко, за което са дошли, понеже бяха поставили дон Тибо за капитан на войската; те се сбогуваха и понечиха да се върнат обратно. А войската, турците и туркопулите, както и дон Тибо ме помолиха да остана при тях, но аз им отговорих, че за нищо на света няма да го сторя. Като разбраха това, повикаха капитаните на галерите и настояха те да се погрижат за мене; веднага ми дадоха една галера, в която да пътува целият ми отряд. Главният капитан мисер Джовани Куерини пожела аз да пътувам в неговата галера⁵, а мисер Тибо написа писма до Негропонт, в които заповядваше, под страх от телесно наказание и заплаха за имотите им, да върнат имуществото ми. Аз подарих всичките си коне, коли и товарни животни на хората от моя отряд, които оставяха, и като се сбогувах, качих се на галерата на мисер Джовани Куерини. И ако някой е бил почетен някога от един аристократ, то това бях аз, защото мисер Джовани желаеше винаги да нощувам с него на едно легло и да се храним двамата сами на отделна маса.

237. Мунтанер посещава инфанта дон Феран в затвора

И така, когато пристигнахме в град Негропонт, капитаните казаха на управителя на венецианската колония да разгласи, че всеки, който е взел нещо от имуществото ми, да го върне, под страх от телесно наказание и заплаха за имота му; същото направиха и мисер Жан дьо Мези и месер Бонифачо ди Верона¹, след като видяха писмото на мисер Тибо дьо Сепоа. Как да ви кажа? Тяхното желание да бъда удовлетворен беше само на думи, тъй като не можах да си получа нищо от отнетото ми имущество.

Помолих мисер Джовани Куерини да ми разреши да отида в Тива, за да посетя сеньор инфанта; той ми каза, че поради приятелските чувства, които изпитва към мене, ще ме изчака четири дни, за което много му благодарих. Незабавно си набавих пет коня и потеглих за Тива, която отстои на двадесет и четири мили разстояние. Там намерих дука на Атина болен; въпреки болестта си, той ме посрещна добре, като ми каза, че съжалява много за щетите, които ми бяха причинени, и предлага да ми помогне с всичко, което сметна, че е по силите му. Аз му благодарих искрено и му казах, че най-голямата радост, която би могъл да ми достави, е да отдаде заслужена почест на сеньор инфанта. А той отговори, че чувства това като свой дълг и ако има нещо, за което страда, то е, че трябва да му служи при такива обстоятелства. Тогава го помолих да ми разреши да постоя при него, и че от уважение към мене разрешава по време на престоя ми всеки да може да влиза и да се храни на неговата трапеза, а ако поиска, може и да поязди (с него).

Дукът заповяда веднага да отворят вратите на крепостта Сент Омер, където се намираше сеньор инфантът, и аз влязох при него. И не питайте дали ме заболя, когато го видях пленник — мислех си, че ще ми се пръсне сърцето; но той ме успокои с добротата си. Какво да ви разправям? Прекарахме заедно два дни и аз го попитах дали му е приятно да съм с него, защото бих могъл да получа от дука на Атина разрешение да остана още. Той ми отговори, че не е необходимо да оставам, а ще е по-добре да отпътувам за Сицилия и той ще ми даде препоръчително писмо за краля на Сицилия, тъй като на него би искал най-много да пише. Веднага приготви писмото и ми каза какво да му съобщя и какво да правя, защото беше сигурен, че няма друг човек, който да знае по-добре от мене какво му се беше случило в Романия; и сигурно такава беше истината.

238. Мунтанер пристига в Сицилия. Освобождаването на инфанта

След като прекарах два дни при сеньор инфанта, сбогувах се с толкова голяма мъка с него, че сърцето ми щеше да се пръсне. Оставих му част от малкото пари, които носех; снех от себе си някои дрехи и ги дадох на готвача, който дукът му беше предоставил. Поговорих насаме с него да бъде внимателен инфантът да не пострада от храната; обещах му, че ако полага добри грижи, ще получи от мене и от другите много облаги. А той постави ръцете си върху Евангелието и пред мене се закле, че ще се остави по-скоро да му отсекат главата, отколкото да причини на инфанта някакво зло с храната, която той лично му приготвя. Така се разделих с готвача и след като се простих със сеньор инфанта и свитата му, отидох да се сбогувам с дука; негова милост ми подари някои скъпоценни и красиви вещи и аз си тръгнах много доволен от него.

Върнах се в Негропонт и видях, че галерите са готови за отплаване и очакват само мене; веднага се качихме. Решихме да напуснем Негропонт и да отидем да съберем сили на остров Специя¹, после на Идрия², в Монемвазия, в Малеа³, в Сант Анджело⁴, в пристанището на Куалио⁵ и след това в Корон⁶. А от Корон отидохме на остров Салиенца⁷ и същата нощ преспахме там.

На сутринта щом слънцето изгря, оттам, откъдето бяхме дошли ние, видяхме да пристигат четири галери и един лин. Незабавно потеглихме и поехме техния курс; като ни видяха, те почнаха да се подготвят за бой. Наблюдавах как проблясват железните им шлемове и ловните им копия и си помислих, че това са галерите на дон Риамбау дес Фар, за когото вече имах сведения; незабавно съобщих това на нашия капитан; а венецианците също решиха да се подготвят за бой. Много скоро въоръженият лин на дон Риамбау дес Фар пристигна с дон Пере де Рибалта, който стоеше на кърмата и когото веднага разпознах; той се приближи и като ме видя, много се зарадва. Качи се на моята галера и ми каза, че това там са галерите на дон Риамбау дес Фар. А капитаните на венецианците ме извикаха настрана и поискаха да узнаят дали този рицар е злонамерен и дали някога е правил злини на венецианците. Аз им отговорих, че той е изтъкната личност и за нищо на света не би сторил зло на човек, който е приятел на краля на Арагон; така че ги помолих да го уважават и почитат, докато сме заедно. Тогава капитаните заповядаха на хората си да свалят оръжието, а аз предадох на онези, че са осигурени от наша страна и че са добре дошли. Качих се на лина с дон Пере де Рибалта и отидох при дон Риамбау, като накарах всички да свалят оръжието; после заедно се върнахме на галерите. Поздравихме се едни други и се отправихме към остров Сапиенца, и там спуснахме на сушата стълбите. Нашите капитани поканиха на обяд дон Риамбау дес Фар и всички военачалници и този ден останахме там до зори.

На разсъмване станахме всички едновременно и отидохме в Модон⁸, където поправихме галерите и се снабдихме с вода. На другия ден се приближихме до плажа на Матагрифон⁹ и там отново се запасихме с вода; след това отплавахме за Кларенца¹⁰. В Кларенца галерите на венецианците трябваше да спрат, за да подготвят четири галери, които щяха да оставят на гарнизон. Така че, аз се прехвърлих при дон Риамбау дес Фар, който ми даде една галера за моя отряд. А капитанът на венецианците месер Джовани Куерини ми даде две бъчви с вино и много сухари, а също и солено месо и от всичко, каквото имаше за хората му. А аз отидох в Кларенца и купих останалото, от което се нуждаехме.

И тъй сбогувах се с венецианците и с дон Риамбау дес Фар се отправихме към Корфу¹¹. След като отминахме Корфу, слязохме на сушата при залива Таранто¹² при изхода на нос Леука¹³; след това се придвижихме покрай брега на Калабрия и пристигнахме в Месина. В Месина дон Риамбау дес Фар акостира и заедно отидохме при сеньор краля, който се намираше в Кастронуово¹⁴. Сеньор кралят посрещна дон Риамбау добре и му подари някои свои скъпоценности; след това дон Риамбау си тръгна, а аз останах при краля, като му предадох писмото от сеньор инфанта и му докладвах за всичко.

Сеньор кралят се разсърди много, като научи, че сеньор инфантът е затворник и веднага изпрати послания до сеньор краля на Майорка и сеньор краля на Арагон. Междувременно пристигна заповед от мисер Шарл до дука на Атина да предаде инфанта на крал Робер¹⁵. Незабавно инфантът бе изпратен в Бриндизи, а от Бриндизи — по суша в Неапол. В Неапол сеньор инфантът беше държан в затвор за придворни и беше под наблюдение, но яздеше заедно с крал Робер и се хранеше с него и с благородната кралица, която беше съпруга на крал Робер и негова собствена сестра¹⁶. Какво да ви разправям? Повече от една година прекара сеньор инфантът в затвора и след това сеньор кралят, неговият баща, поиска от краля на Франция да му го предаде. Тогава кралят на Франция и мисер Шарл изпратиха послания на крал Шарл¹⁷, който беше все още жив, и на дука Робер да върнат инфанта на баща му. Незабавно го изпратиха с две галери при баща му и при Коблиуре¹⁸ той слезе на сушата. А кралят, негов баща, и благородната кралица, негова майка, и цялото население на Майорка вдигнаха голямо празненство, защото всички обичаха него повече от останалите синове на краля¹⁹.

А сега ще спра на това място разказа си за сеньор инфанта, който се намира вече жив и здрав при баща си и ще се върна назад, за да ви разкажа за войската, докато проследя пътя ѝ до Атинското дукство, където се намира тя днес. След това няма повече да се занимавам с тях, защото, ако кажа нещо, мога и да сгреша като човек, който не знае нищо със сигурност за техните по-нататъшни дела.

239. Смъртта на дон Бернат де Рокафорт

След като дон Рокафорт заповяда да се направи печата, който изобразяваше конник със златна корона, той господстваше напълно над войската, а на дон Тибо дьо Сепоа му обръщаха по-малко внимание, отколкото на който и да било обикновен сержант. От това той се почувства много обиден и прие всичко за подигравка. А дон Рокафорт дотолкова злоупотребяваше, че когато умреше някой от войската, той си присвояваше цялото му имущество; освен това, ако някой имаше красива дъщеря или приятелка, тя непременно трябваше да стане негова; така че вече не знаеха какво да правят с него. Накрая началниците на отрядите отидоха тайно при дон Тибо дьо Сепоа и го запитаха какво ще ги посъветва да правят с дон Рокафорт, защото не можеха да го търпят повече. А той им отговори, че не може да им даде никакъв съвет, тъй като господарят е Рокафорт. Но ако желаят да направят нещо, нека да помислят, а и той от своя страна ще помисли. А дон Тибо каза всичко това, защото смяташе, че те искат да го предадат и излъжат. Затова отиде при дон Рокафорт и на четири очи го порица, но онзи не му обърна никакво внимание.

Междувременно дон Тибо беше изпратил сина си във Венеция, за да съоръжат шест галери и ги очакваше. Не след дълго галерите пристигнаха със сина му, който беше техен капитан; когато се появиха тук, дон Тибо се почувства сигурен. Тайно изпрати хора при водачите на отрядите и ги попита какво са решили и какво мислят да правят с дон Рокафорт. А те отговориха че най-добре ще е мисер Тибо да свика Големия съвет и когато той се събере, те да разкажат за всички деяния на дон Рокафорт и после да го заловят и да му го предадат. Така и стана. За нещастие на Рокафорт на другия ден, докато заседаваше съветът, те предизвикаха спор и по време на спора го заловиха и предадоха на мисер Тибо; но предавайки го на друг, те извършиха огромна грешка, защото, ако желанието им беше да си отмъстят, те трябваше да го сторят сами.

Какво да ви разправям? Когато мисер Тибо залови дон Бернат де Рокафорт и брат му дон Умберт (защото чичо им дон Далмау де Сент Марти беше наскоро починал поради болест), военачалниците се спуснаха към неговата квартира и намериха толкова златни перпери в касите на дон Рокафорт, че се паднаха на всеки боец по тринадесет перпера. Така те разграбиха цялото му имущество. След като дон Тибо залови дон Рокафорт и брат му, една нощ тайно ги качи на галерите си, заедно с цялата си войска; веднага потопиха веслата и заминаха, без да се сбогуват с никого.¹ Когато настъпи сутринта, хората от войската се наскърбиха много, като не намериха дон Тибо и разбраха, че той си е заминал и е отвел дон Рокафорт и брат му; те се разкаяха за стореното от тях и настана голяма разправия помежду им, поради което взеха оръжието и пронизаха с копията си четиринадесетте военачалници на войската, които бяха дали съгласието си за това деяние. След това избраха двама конници, един адалил и един алмогатен, за да ги управляват, докато са без предводител. По този начин тези четирима заедно с дванадесетте от съвета управляваха войската.

А дон Тибо дьо Сепоа отиде в Неапол и там предаде на крал Робер дон Рокафорт и брат му, които кралят обичаше по-малко от когото и да било на света заради крепостите в Калабрия, които те не му бяха върнали, както направиха другите². Когато крал Робер ги пое, той ги изпрати в крепостта Аверса³; и след като един път бяха хвърлени там, оставиха ги да умрат от глад, защото, откакто бяха влезли вътре, никой не им даваше нищо нито за пиене, нито за ядене. И така сами разбирате, че който прави зло на другите, сам го навлича на главата си и че на колкото по-високо място се намира човек, толкова по-умерен и справедлив трябва да бъде⁴.

Сега ще прекъсна разказа си за дон Рокафорт, тъй като неговото време свърши и ще се върна към разказа си за войската.

240. Войската на служба при дука на Атина

Така се случи, че дукът на Атина почина от болест и тъй като нямаше нито син, нито дъщеря, остави владението си на граф дьо Бриен¹, който беше негов пръв братовчед. Графът беше отрасъл в Сицилия и беше прекарал като младеж дълго време в крепостта Аугуста; освобождавайки себе си чрез откуп, баща му го беше оставил там като заложник; поради това граф дьо Бриен се преструваше, че обича каталонците и говореше каталонски. И когато застана начело на дукството, деспотът на Арта², а също така и Ангел, господарят на Влахия³, и императорът⁴ му отправиха предизвикателството; така че от всички страни му създаваха много главоболия. А той изпрати свои посланици до войската и обеща, ако тя му се притече на помощ, да ѝ даде заплата за шест месеца и да запази размера на тази заплата, който възлизаше на четири унции на месец за тежковъоръжен конник, две — за лековъоръжен, и една за пехотинец. Съставиха за това документи и двете страни се заклеха.

И така, войската напусна Касандрия и достигна Морея, преминавайки с големи трудности през Влахия, която е най-непроходимата земя на света. И когато пристигнаха в Атинското дукство⁵, граф дьо Бриен ги посрещна много добре и незабавно им даде заплата за два месеца; а войската започна борба с враговете на графа и за кратко време ги прогони от границите му. Какво да ви разправям? Всички бяха радостни, когато можаха да сключат мир с графа; така той си възвърна повече от тридесет крепости, които му бяха отнети по-рано, и за негова чест можа да се противопостави на империята, на Ангел и на деспота. И всичко това бе постигнато за шест месеца, без да беше заплатил за повече от два.

Когато видя, че е сключил мир с всичките си съседи, графът реши да стори една голяма злина, като тази да унищожи войската. Той избра около двеста измежду най-добрите конници и към триста пехотинци и ги прие в своята свита, като им плати и им раздаде земи и владения; и когато разбра, че са му верни, заповяда на останалите каталонци и арагонци от войската да напуснат земите му. А те поискаха да им заплати за прослуженото време, а той отговори, че ще им плати с бесило. Междувременно беше заповядал от земите на крал Робер, от княжеството на Морея и от други земи да дойдат около седемстотин френски рицари; когато се събраха, причисли към тях около тридесет хиляди пехотинци гърци от своето дукство, след което нареди на така формираната войска да нападне нашата войска. А те узнаха за това и излязоха с жените и децата си в една красива равнина близо до Тива; там имаше едно блато и то се превърна в техен щит⁶.

Когато тези двеста конници и триста пехотинци от каталонската войска видяха, че графът е решил твърдо да воюва, отидоха при него и му казаха: „Господарю, нашите братя са там отсреща и ни е ясно, че се каните да ги унищожите, което е една голяма несправедливост и тежък грях; затова ви заявяваме, че желаем да отидем и да загинем заедно с тях. Така че ви отправяме предизвикателство и се освобождаваме от всякакви задължения към вас.“ А графът им каза да вървят по дяволите и че ще е хубаво, ако загинат заедно с другите. Така че всички заедно отидоха да се присъединят към войската.

Всички решиха да се подготвят за битка⁷. А турците и туркопулите се събраха на едно място, защото не искаха да се смесват с каталонската войска, понеже се страхуваха, че двете страни могат да се споразумеят да ги унищожат; затова предпочетоха да останат в очакване. Какво да ви разправям? Графът започна битката в добре организиран боен ред и със седемстотинте френски рицари — всичките със златни шпори⁸, — и с много други рицари от страната, и с пехотинците нападна войската. Застана начело със знамето си и тръгна в атака; а онези от войската направиха същото. Какво да ви разправям? Поради шума, който вдигаха алмогаварите, конете на графа се обърнаха към блатото и там заедно със знамето си той падна, както и всички, които бяха в авангарда. Като видяха, че нещата стават сериозни, турците и туркопулите решиха също да нападнат. Битката беше много ожесточена, но бог, който подкрепя винаги справедливостта, помогна на войската по такъв начин, че от седемстотинте рицари успяха да се спасят само двама; всички останали загинаха заедно с графа и бароните от Морейското княжество, които бяха дошли да разгромят войската. Единият от двамата спасили се беше господарят на една трета част от Негропонт мисер Бонифачо ди Верона, изтъкнат и добър човек, който винаги беше имал добро отношение към войската; затова щом го разпознаха, веднага го спасиха от смърт. Другият беше мисер Роже Деслаур, рицар от Русийон⁹, който много пъти беше идвал с послания при войската. Също така загинаха всички конници от страната, а от пехотинците загинаха повече от двадесет хиляди души. След като обходиха бойното поле, видяха, че са спечелили не само битката, но и цялото Атинско дукство.

След като вдигнаха лагера, помолиха мисер Бонифачо да им стане предводител, но той не пожела за нищо на света да приеме; тогава избраха мисер Роже Деслаур и му дадоха за съпруга вдовицата на господаря на Салона¹⁰, заедно с крепостта Салона. По този начин си разделиха и град Тива, и всички села и крепости на дукството; и дадоха жените за съпруги на хората от войската според заслугите на всеки един и имаше един, на който се падна толкова почтена жена, че не беше унизително да ѝ полее вода на ръцете. Така те се подсигуриха и по такъв начин подредиха живота си, че ако знаят благоразумно да го поддържат, те и наследниците им завинаги ще живеят достойно.

241. Турците и туркопулите се сбогуват с войската. Предателството на генуезците

А когато турците и туркопулите видяха, че войската не смята занапред да напуска Атинското дукство и че са спечелили всичките богатства на земята, решиха да си вървят. А каталонците им предлагаха да вземат където си пожелаят из дукството, три, четири или повече селища и ги молеха да останат; но те отговориха, че за нищо на света няма да останат и тъй като бог им беше сторил добрината всички да забогатеят, те искат да се върнат в кралство Анатолия при другарите си. И така те си тръгнаха с големи почести и в сговор с останалите, обещавайки си взаимна подкрепа в случай на нужда.

И тъй за няколко дни те достигнаха Галиполи в пълна безопасност, като палеха и опожаряваха всичко, което им се изпречваше на пътя, без страх, че някой ще им се противопостави; до такова състояние каталонците бяха докарали империята. Когато достигнаха Бока д'Авер, десет наети от императора генуезки галери дойдоха при тях и им предложиха да ги преведат през протока, който на това място е широк не повече от четири мили; те се съгласиха с генуезците и ги заклеха в светото Евангелие, че ще ги преведат сигурно и безопасно. В първия курс преведоха хората от по-долна ръка; когато по-високопоставените видяха, че онези преминаха добре, те също се качиха на галерите; при качването генуезците им взеха оръжието (защото беше договорено турците да си свалят оръжието и да им го предадат) и го натовариха на една галера. След това, когато вече турците бяха горе и без оръжие, моряците се нахвърлиха върху тях и убиха близо половината, а останалите натикаха в трюмовете. По този начин затвориха по-голямата част от най-видните и ги отведоха в Генуа, а после ги продаваха в Апулия, в Калабрия, в Неапол и другаде. А от онези, които останаха в Галиполи, не оживя и един дори, тъй като императорът изпрати много хора от Константинопол, които ги избиха. И вие разбирате как генуезците унищожиха с измама и вероломство турците, като успяха да избягат само онези, които преминаха първи. А когато научиха за това, хората от войската останаха много огорчени. Ето такъв беше краят на турците¹.

242. Дон Бернат Естаньол, капитан на войската

След като каталонците разбраха, че вече са се уредили добре в Атинското дукство и са господари на земята, изпратиха свои посланици в Сицилия, които да кажат на сеньор краля, ако иска, да изпрати някой от синовете си, а те ще го признаят под клетва за господар и ще му поверят войската си; защото разбираха, че след като бог им беше сторил толкова добрини, не е добре да остават без господар. Сеньор кралят на Сицилия свика съвета си, който избра втория му син — инфанта Манфре¹ — и те останаха удовлетворени; а кралят каза, че синът му е още малък и е рано да им го изпраща, но нека те първо го признаят под клетва за господар, а после при тях ще отиде един рицар, който ще го замества като техен капитан. Пратениците се съгласиха с това и от името на цялата войска положиха клетва за вярност пред инфанта Манфре. А сеньор кралят назначи един рицар от Ампурдан² на име дон Бернат Естаньол да замине с тях и да стане капитан на войската, като приеме клетва за вярност и преданост от всички; и така сеньор кралят го изпрати с пет галери.

Когато пратениците се завърнаха при войската, всички много се зарадваха от извършеното от тях и от пристигането на дон Бернат Естаньол; и го приеха за капитан и главнокомандващ от името на инфанта Манфре³. И така той дълго време управлява умно и мъдро войската, тъй като беше опитен рицар; тук той извърши много и отлични бойни подвизи. Организира войската с оглед на обстоятелството, че имаха за съседа четири големи сили, т. е. че граничеха с крепостите и селищата на императора и също с тези на господаря на Влахия Ангел, а от другите две страни — с деспота на Арта и с княза на Морея⁴. Поради това дон Бернат Естаньол нареди така: докато водят война с една от тези сили, с останалите да са в мир; а след като опустошеха страната, с която воюваха, те се помиряваха с нея и започваха война с една от другите. Такъв е животът, който и до ден днешен водят, тъй като без война не могат да живеят.

243. Инфантът Алфонс Фредерик става военачалник и след това господар на войската

По-късно дон Бернат Естаньол почина от болест и те помолиха сеньор краля на Сицилия да им изпрати нов управител. Сеньор кралят нареди на сина си дон Алфонс Фредерик да дойде от Каталония, където се обучаваше заедно с краля на Арагон; а той си доведе от Каталония една хубава свита от рицари и синове на рицари, и от други хора; качи се от Барселона и пристигна в Сицилия и достави огромна радост на своя баща краля, който го намери много порасъл и с прекрасен външен вид. Кралят го подготви много добре и с десет галери го изпрати при войската като предводител и главнокомандващ от името на инфанта Манфре. Когато пристигна при войската, всички много се зарадваха и го приеха; и той стана техен господар¹ и все още е такъв, като ги управлява мъдро и справедливо.

Но не мина много време и инфантът Манфре почина² и тогава сеньор кралят нареди да съобщят, че поради смъртта му, от сега нататък техен предводител и господар ще бъде дон Алфонс Фредерик; а войската остана много доволна. Незабавно му потърсиха съпруга и му дадоха дъщерята на месер Бонифачо ди Верона, на която принадлежеше цялото богатство на баща ѝ, което съставляваше една трета част от Негропонт и около тринадесет крепости навътре в сушата в Атинското дукство. Така дон Алфонс получи за съпруга тази девица, а тя беше дъщеря на най-мъдрия и любезен благородник, който някога се е раждал; и ще ви разкажа какво уважение му оказа дукът на Атина, заради добротата му. И така дон Алфонс Фредерик взе за съпруга тази благородна дама, която по бащина линия произхождаше от хората с най-благородна кръв в Ломбардия, а майка ѝ, която беше съпруга на месер Бонифачо, беше дъщеря на най-благородното семейство в Морея; така, благодарение на жена си, месер Бонифачо стана собственик на една трета част от Негропонт. А тази госпожа дари дон Алфонс Фредерик с много синове и се оказа най-добрата и интелигентна съпруга в тази страна, и несъмнено беше сред най-красивите християнки на света; аз я видях в дома на баща ѝ като дете на осем години по времето, когато със сеньор инфанта на Майорка бяхме поставени под охрана като пленници.

А сега ще прекъсна на това място разказа си за дон Алфонс Фредерик и войската, тъй като не бих рискувал от тук нататък да говоря за тях; защото, откакто дойдох в Калабрия и Каталония³, те се намират толкова далече, че ще трябва да разказвам слепешката за делата им, а аз не искам в тази книга да има нещо друго освен чистата истина. И нека бог повели да говорят и действат справедливо, тъй като занапред няма да се занимавам с техните дела. Но сега искам да ви разкажа за почитта, която дукът на Атина оказа на граф дьо Бриен, като му остави своите земи; и ще ви го разкажа, за да служи на кралете и благородниците като добър пример.

244. Богатството на Бонифачо ди Верона

И така дукът на Атина не беше крал, но затова пък беше един от най-благородните князе в Романия и при това от най-богатите. Някога имаше двама братя, синове на дука на Брабант¹, които в името на Светата Римска църква се отправиха към Отвъдморската земя с голяма конница, много хора и кораби, на които се натовариха в Бриндизи и Венеция; зимата ги настигна в пристанището Кларенца. Но тогава народът на тая страна се беше разбунтувал срещу църквата и тези двама господари изпратиха послания до папата, като му казваха, че ако им отстъпи княжеството на Морея и дукството на Атина, те ще завладеят тези земи, още повече че поради зимата те не могат да продължат по-нататък. А папата им ги отстъпи с голямо удоволствие, така че двамата завладяха цялото Морейско княжество и Атинското дукство. По-големият стана княз на Морея, а другият стана дук на Атина² и всеки получи свободна от данъци земя и дари своите рицари с крепости, селища и имоти, така че скоро се заселиха хиляда френски рицари, които доведоха съпругите си и децата си; а князът и дукът също се погрижиха да дойдат съпругите им от Франция; оттогава винаги тези, които идват след тях, вземат за съпруги дъщерите на най-знатните барони на Франция, така че по права линия те са благородни люде и от висше потекло.

Случи се така, че добрият дук на Атина, който, както вече ви казах, беше оставил земята си на граф дьо Бриен, пожела да бъде посветен в рицарско достойнство³. Той оповести по цялата негова земя, че се свикват кортеси⁴ и заповяда в деня на св. Йоан през месец юни⁵ всички почтени мъже от дукството да отидат в град Тива, където той ще бъде посветен в рицарско звание; същото заповяда и на духовниците, и на всички останали изтъкнати люде; след това нареди да се оповести по цялата империя, във владенията на деспота и във Влахия, че който пожелае да присъства, може да дойде и ще получи дарове и милости от него. И така шест месеца по-рано кортесите бяха оповестени.

Истината е, че господарят на Верона, която е един хубав град в Ломбардия, имаше трима сина и на най-големия от тях остави цялото си имущество; на втория даде тридесет рицари и още толкова синове на рицари и ги изпрати в Морея при дука на Атина. А онзи, който тогава беше дук на Атина⁶ — бащата на този, за когото сега ви разказвам, — го прие доброжелателно и му даде много от своето имущество, направи го благородник и му даде съпруга с голяма зестра; а той беше мъдър и добър рицар и имаше от съпругата си двама сина и две дъщери. Когато братята му узнаха, че нещата с него вървят добре, месер Бонифачо, който беше най-млад, каза на най-големия, че иска да отиде при брат си в Морея; а онзи се зарадва и му помогна с каквото можа. Месер Бонифачо имаше само една крепост, получена в наследство от баща му, която продаде, за да може да се подготви добре; и така той се въоръжи заедно с десет рицари и още толкова синове на рицари и прие рицарско звание от по-големия си брат, защото беше по-достойно да отиде като рицар, отколкото като оръженосец; тъй като по ония места синът на благородника не се зачита, докато не приеме рицарско звание, затова и той беше посветен от ръката на своя брат.

И така той напусна Ломбардия и пристигна във Венеция, където се качи на галера и замина за Атинското дукство. Когато пристигна, застана пред дука, който го прие много добре, и тогава разбра, че брат му беше починал преди по-малко от месец и че са останали само двамата му синове и двете му дъщери. Благородникът реши, че с него е свършено, защото племенниците не можеха да му помогнат, а настойниците им не можеха да му дадат нищо от имуществото на питомците си; можете да разберете колко разстроен се почувства той. Като го видя тъй безутешен, добрият дук на Атина го успокои и му каза да не се обезсърчава, защото той ще го приеме заедно с целия му отряд в двора си и в съвета си. Така благородникът се почувствува напълно успокоен; а дукът заповяда да бъде записан заедно с отряда си на добра дневна дажба. Какво да ви разправям? Този живот продължи близо седем години, без да има в двора на дука друг, който да се облича по-бляскаво или да се представя от него и отряда му; така той придаваше на двора изключителна красота. А дукът ценеше разсъдъка и доброто му поведение и дори когато не се съобразяваше със съветите му, считаше ги за мъдри и добри.

С наближаването на деня за свикване на кортесите всеки се стараеше да ушие за себе си и отряда си празнични одежди и по този начин да почете двора, а също така се обкръжаваше с хуглари. Какво да ви разправям?

В деня, в който се събраха кортесите, нямаше нито един по-добре облечен и по-достоен от месер Бонифачо и отряда му; имаше и повече от сто факли с неговия знак; и всичко това той направи, залагайки парите от издръжката, която трябваше да получи след това. Как да ви кажа? Празненството започна много тържествено; когато се намираха в голямата църква, където дукът трябваше да приеме рицарското достойнство и архиепископът на Тива четеше литургията, а върху олтара се намираха оръжията на дука, всички очакваха той сам да се посвети в рицарство и се чудеха на това, защото кралят на Франция и императорът щяха да се зарадват, ако биха имали честта той да приеме рицарското звание от тях.

Но докато всички бяха в очакване, дукът заповяда да извикат месер Бонифачо ди Верона, който се появи веднага; тогава дукът му каза: „Месер Бонифачо, седни тук до архиепископа, защото искам да ме посветиш в рицарско достойнство.“ А месер Бонифачо отговори: „Но, господарю, какво говорите? Подигравате ли се с мене?“ „Разбира се, че не, но искам така да бъде.“ Като видя, че дукът говори сериозно, месер Бонифачо се приближи до олтара и до архиепископа и там посвети дука в рицарско звание.

След като ритуалът бе извършен, дукът каза пред всички:

„Месер Бонифачо, от край време е обичай онези, които посвещават в рицарско достойнство, да подаряват нещо на новопосветените. Но аз искам да направя обратното: ти ме посвети в рицарско звание, а аз дарявам на тебе и хората ти за вечни времена рента от петдесет хиляди торнезински су⁷, всичките в крепости и добри имоти, които ще можеш да ползваш от днес нататък според волята си. Освен това ти давам за съпруга дъщерята на един барон, която е под моя опека и е господарка на една трета част от Негропонт.“

Виждате как в един ден и в един час месер Бонифачо получи такова наследство, с което стана най-почитаният човек; а от много време нито един княз не беше правил подобен жест и това беше нещо ново и необикновено.

След това месер Бонифачо заживя богато и охолно и когато дукът умираше, преди да предаде душата си на бога, той го направи управител на дукството до пристигането на граф дьо Бриен. Така че научихте чия дъщеря беше съпругата на дон Алфонс Фредерик.

И тъй аз ще прекъсна на това място разказа си за събитията в Романия и ще се върна към разказа за сеньор краля на Арагон, сеньор краля на Майорка и сеньор краля на Сицилия.

БЕЛЕЖКИ

194

¹Фридрих II Хохенщауфен (1211—1250) — император на Свещената римска империя и крал на Сицилия.

²Рихард де Флор — истинското му име било Рихард Блум. „Блум" на немски език означава „цвете". Оттам на италиански „фиоре", на каталонски и испански „флор" — превод на немското „блум".

³Бриндизи — град на Адриатическото крайбрежие на Южна Италия в днешната област Апулия.

⁴Конрадин — Конрад V Хохенщауфен, крал на Йерусалим, син на Конрад IV (1250—1254) и внук на Фридрих II. Последният Хохенщауфен, претендент за престола на Сицилия. Пристига в Италия през 1266 г., но в битката при Талякоцо (1268 г.) е победен и обезглавен от Шарл I Анжуйски.

⁵Шарл I Анжуйски (1266—1285) — син на краля на Франция Луи VIII (1223—1226), граф на Анжу и крал на Сицилия. През 1265 г. получил от папа Климент IV инвеститура за Сицилия и нахлул в Южна Италия като негов съюзник. В битката при Беневенто (1266 г.) разгромил сина на Фридрих II Манфред. Вж. Runciman, Vísperas, p. 81—97.

⁶Манфред (1250—1266) — незаконен син на Фридрих II. Управител на Сицилия от 1250 до 1258 г., а от 1258 до 1266 г. неин крал.

⁷Кораби — става дума за плавателния съд, известен в западноевропейската морска терминология като nau (катал.), nave (исп.), nef (фр.) — едномачтов товарен ветроходен кораб с високи бордове.

⁸Тамплиери — в превод храмовници. Членове на средновековен католически монашески орден, основан от френски рицари в Йерусалим през 1119 г. след Първия кръстоносен поход. В началото се наричали „Бедни рицари на Христа" и изпълнявали полицейска служба в Палестина. Балдуин II (1204—1205), крал на Йерусалим и император на Източната латинска империя, ги настанил в сграда близо до храма на Соломон; оттам получили и наименованието „храмовници". През 1218 г. орденът бил утвърден и получил подарената на папството. Облеклото на Т. било бяло расо с червен кръст. Постепенно военната и финансова мощ на ордена се увеличила неимоверно. Те притежавали обширни владения в Палестина, Франция, Навара и Арагон, действували и като банкери. Към края на XIII в. френският крал бил принуден да търси непрестанно финансовата помощ на Т. Това накарало крал Филип Хубави (1285—1311) да се реши да заграби богатствата на Т. През 1307 г. те били предадени на инквизицията, обвинени в различни престъпления. Испанските кралства последвали примера на Франция. Папа Климент V отначало се опитал да защити T., но сетне се видял принуден да разпусне ордена през 1312 г.

⁹Хоспиталиери — в превод болничари; членове на средновековен монашески орден. В средата на XI в. търговци от италианския град Амалфи основали в Йерусалим болница, посветена на Йоан Кръстител; обслужвали я монаси бенедиктинци. В 1109 г. те били сменени от нов орден, наречен Болничари на св. Йоан. В 1113 г. папа Паскал II потвърдил правилата на ордена, като ги милитаризирал. Цел: грижа за болните и военна служба в защита на вярата. Облекло: черно расо с бял кръст и червена ризница по време на война. След падането на Йерусалим (1187 г.) X. се прехвърлили в Акра (Сен Жан д'Акр), а след падането и на тази крепост — в Кипър (1291 г.), и после в Родос (1308 г.). Под натиска на турците те напуснали Родос през 1522 г. и император Карл V (1519—1556) ги настанил в Малта (1530 г.). Оттогава се наричат Малтийски рицари. През 1800 г., когато Малта била окупирана от англичаните, Малтийските рицари напуснали острова и се прехвърлили в Италия, където папа Пий VII ги настанил първо в Катания, а сетне в Рим, като дал нов статут на ордена. Орденът продължава да съществува и до днес, като развива благотворителна дейност.

¹⁰Акра (Сен Жан д'Акр) — град в Близкия Изток на брега на Средиземно море. Античната Птолемаида, днес Ака в Израел. Останала последна крепост от Йерусалимското кралство, Акра пада в ръцете на мюсюлманите на 18 май 1291 г.

¹¹Отвъдморската земя — земите, които се намират отвъд морето, задморски земи. С този термин обикновено се означавали латинските владения в Сирия и Палестина и най-вече Латинското Йерусалимско кралство, а също и Светите места.

¹²Брат сержант — поради военния характер на Ордена на тамплиерите съществувала и съответната йерархия, изразяваща се във военни чинове.

¹³В случая Мунтанер оправдава Роже де Флор, защото на всички било известно, че той бил преследван от Ордена на тамплиерите заради нечисти сделки. Вж. S. Runciman. Historia de las Cruzadas. T. III. Madrid, 1973, p. 382.

¹⁴Вж. бел. 11.

¹⁵Монтепелегрино — крепост, построена от кръстоносците в близост до Триполи, днес в Сирия.

¹⁶Тичино Дория — един от основателите на големия генуезки род Дория, известен с това, че финансирал морски експедиции.

¹⁷Галера — военен кораб, използуван в Средиземноморието. Г. се придвижвала с големи гребла, наредени в един, два или повече редове. Като спомагателно средство имала две или три мачти с триъгълни или четириъгълни ветрила. В долната част на носа имало дълъг подводен таран. Това му придавало сходство с рибата-меч, от гръцкото название на която е получено името „галера".

¹⁸Става дума за Робер Анжуйски, третият син на Шарл II Анжуйски (1285—1309). Робер бил дук на Калабрия и крал на Неапол от 1309 до 1343 г.

¹⁹Фредерик III (1296—1337) — трети син на Пере II Велики (1276—1285).

²⁰Шарл II Анжуйски, по прякор Куция, бил син на Шарл I. Шарл II бил крал на Неапол от 1285 до 1309 г. и княз на Ахеа от 1285 до 1289 г.

²¹Тарида — средновековен двумачтов плавателен съд с удължени пропорции. Предполага се, че първоначално Т. е била съоръжена и с весла. Основното ѝ предназначение било да пренася коне и военни машини в морските експедиции.

²²Аугуста — крепост в Сицилия в едноименния залив.

²³Лентини — крепост в Сицилия близо до залива на Катания.

²⁴Авола — пристанище на о. Сицилия в залива Ното.

²⁵Унция — мярка за тежест и средновековна сребърна монета с тегло 28,7 грама.

²⁶Карлина — монета, сечена от Шарл I Анжуйски.

²⁷Реджо (Реджо Калабрия) — град в Южна Италия.

²⁸Калана, Мота, Санта Агата, Пендатило, Амендола, Джераче — крепости в Южна Италия в областта Калабрия.

²⁹Отранто — град в Южна Италия на брега на Адриатическо море и едноименен пролив, който отделя Южна Италия от Албания.

³⁰Лин — малък плавателен съд с платно и весла, използуван в Средиземно море през средновековието. Наименованието произхожда от латинското lignum (дърво).

³¹Пиаца (Пиаца Армерина) — град в Централна Сицилия.

³²Кралският съвет се състоял от представителите на едрата поземлена аристокрация (richòmens, ricoshombres), рицарите и висшето духовенство.

³³Трипи — крепост в Сицилия.

³⁴Ликата — крепост в Южна Сицилия на брега на Средиземно море.

³⁵Малта — остров в Средиземно море, по това време владение на арагонската корона.

³⁶Княжеството — става дума за владенията на анжуйската династия в Италия.

³⁷Прованс — област в Южна Франция, владение на арагонската корона до началото на XIII в.

³⁸Каталония — област в северозападната част на Иберийския п-ов. Самостоятелно графство, което през 1137 г. се обединило с Арагон и образувало силното през средните векове арагонско-каталонско кралство.

³⁹Под Испания по времето на разказа на Мунтанер се разбира територията, която все още се намирала под владичеството на арабите, главно областите Мурсия, Алмерия и Гранада. Вследствие на Реконкистата (борбата за прогонване на арабите), подета в 718 и завършила окончателно в 1492 г. от християните, намерили убежище в планините на Астурия, на Иберийския п-ов постепенно се образували няколко кралства и графства: Астурия, Леон, Арагон, Кастилия, Навара, Португалия и Каталония, които постепенно разширявали територията си, отблъсквайки на юг арабските завоеватели.

⁴⁰Берберия — земите в Северна Африка, където днес са разположени Тунис, Мароко и Алжир. През средновековието този район се наричал още Магреб.

195

¹Това станало през 1301 г.

²Катона — град в Калабрия в близост до Реджо.

³Милацо — град в Сицилия, разположен на брега на Тиренско море близо до Месина.

⁴Монфорте (Монфорте сан Джорджо) — крепост в Сицилия на запад от Месина.

⁵Кастилноне — крепост в Сицилия на югозапад от Месина.

⁶Франковила — крепост в Сицилия на север от Кастилионе

⁷Ачирсале — пристанище в Сицилия в залива Катания.

⁸Патерно — крепост в Сицилия на запад от Катания, античната Мегара.

⁹Адерно (Адрано) — град в Сицилия в подножието на Етна.

¹⁰Чезаро — крепост в Сицилия на северозапад от Адрано.

¹¹Рокамадоре (вероятно Рокалумере) — пристанище на юг от Месина. Съществувал е и манастир със същото име, за който се говори в гл. 282.

¹²Става дума за предградие на Месина.

¹³Алмогавари — в средновековието бойци от нередовни войски, използувани за нападения и походи в неприятелските земи. Според хрониста Бернат Десклот А. са „хора, които се препитават само от войната и не живеят нито в градове, нито в села, а в планините и горите, като непрестанно воюват с неверниците". Този вид бойци се е появил по време на Реконкистата в граничните зони; участвували в походите на християнските крале по време на война и живеели от плячката по време на мир. Извънредно благоприятно за тяхното съществуване било времето на управлението на Жауме I с дългите завоевателни войни, които водил. Но когато Реконкистата стигнала границите, определени за арагонската корона (по договор християнските кралства си разпределили територията за завоюване), наличието на големи контингенти от професионални бойци в кралството почнало да представлява опасност за вътрешното спокойствие. Завоевателните войни на крал Пере Велики в Средиземноморието предложили решение на този въпрос. А достигнали апогея на своята бойна слава през XIV в. по време на голямата експедиция във византийските земи. Съвременниците хвалели техния устрем и войнственост. Облеклото и оръжията им били прости; отличавали се най-много в боевете гърди срещу гърди, владеели отлично метателните оръжия, но никога не привикнали да воюват като конници. Името произхожда от арабски (almugawir — този, който прави нападения, набези).

¹⁴Матагрифоне — крепост край Месина, за която се говори, че била построена от крал Ричард Лъвското сърце (1189—1199) по време на похода му в Светите места през 1191 г.

196

¹Шака — град на югозападното крайбрежие на Сицилия.

²Салма — мярка за зърно. В Сицилия се използувала т. нар. salma generalis regni, съдържаща 263 литра; съществувала още и т. нар. salma magna от 315,5 литра, специално за Месина и Теранова; 1 л = 1 дм3.

³Тарин — сицилийска монета равна на 20 грама; т. нар. uncía auri tarinorum била монета, съдържаща 30 тарини.

197

¹Става дума за папа Бонифаций VIII (1294—1303).

²Мисер Шарл дьо Валоа бил вторият син на френския крал Филип III Смели (1270—1285) и брат на Филип IV Хубави (1285—1311). През 1285 г. Шарл получил от папа Мартин IV (1281—1285) инвеститура за Арагонското кралство, което никога не могъл да завладее. Поради това на няколко места в хрониката си Мунтанер го нарича „крал на шапката и вятъра". Шарл дьо Валоа бил женен от 1301 г. за Катрин дьо Куртене, последна наследница на владетелите на Латинската империя, затова той считал себе си за законен претендент на престола в Константинопол.

³Латинци — така наричали местното население в кралствата Сицилия и Неапол.

⁴Външният бряг — това крайбрежие на Сицилия, което гледа към Африка и е външно по отношение на Апенинския п-ов.

⁵Арагон — географска област в Иберийския п-ов, дала името на едно от най-силните кралства в Европа през средновековието. Крал на Арагон по това време бил Жауме II (1291—1327).

⁶Пералада — селище в Каталония, родно място на Рамон Мунтанер.

198

¹Левга — мярка за разстояние, равна на 5572 метра. Морската левга се равнява на 5555 метра.

²Калтабелота — селище в Сицилия на североизток от Шака.

³Санчо Арагонски (или Санс Пере по каталонски) бил син на Пере Велики (1276—1285) от доня Агнес Сапата. Членувал в Ордена на хоспиталиерите и живял в Кипър.

⁴Родствената връзка произтичала от факта, че бащата на Филип IV и Шарл дьо Валоа — Филип III — бил женен за Исабел — леля на Фредерик III и сестра на Пере II.

⁵Мунтанер връща събитията две десетилетия назад, когато във френско-каталонската война от 1283—1285 г. френската войска била разгромена при т. нар. Възвишение при Панисарс. На краля па Франция Филип IV и на брат му Шарл дьо Валоа било разрешено да пренасят през границата тялото на починалия си баща Филип III, като за закрилата им се грижел кралят на Майорка Жауме I1 (1276—1311), който в тази война бил съюзник на французите. Вж. Soldevila, Història, p. 372.

⁶Бланка (Бланш) Анжуйски — съпруга на крал Жауме II. Тя била сестра на Елеонор и дъщеря на Шарл II Анжуйски. Женитбата ѝ с арагонския крал била резултат от мира в Анани (1294 г.).

⁷Мирът в Калтабелота сложил край на двадесетгодишния кръвопролитен конфликт между Анжуйците и Арагонското кралство в Южна Италия. Договорът, подписан на 19 август 1302 г., имал следните клаузи: Фредерик III получавал признание за властта си над Сицилия и бил провъзгласен за крал на Тринакрия (т. е. на Сицилия); властта му била пожизнена, като след смъртта му островът трябвало да не предаде на Анжуйците; Фредерик III освобождавал втория син на Шарл — Филип, — който бил пленен в битката при Фалконара (1299 г.); Шарл II се задължавал да предаде на Фредерик III в срок от три години островите Сардиния и Кипър. Договорът бил скрепен с династически брак между краля на Сицилия и Елеонор, дъщеря на неаполитанския крал.

⁸Интердикт — папско запрещение за извършване на религиозни обреди в дадена област, употребявано от папата с политическа цел. Интердиктът върху Сицилия бил наложен от папа Бонифаций VIII, който подкрепял французите във войната с Арагон.

⁹Чефалу — град на северния бряг на Сицилия. Княз на Чефалу бил синът на Шарл II Филип Тарентски (1294—1332).

199

¹След мира в Калтабелота каталонските и арагонските наемници останали неангажирани с военни действия и започнали да представляват реална опасност за Фредерик III. От друга страна, помиряването на краля с църквата можело да донесе неприятности на Роже, който бил в конфликт с Ордена на тамплиерите. Единственият изход бил, отрядите да напуснат острова. Затрудненията, които изпитвала Византия във връзка с нахлуването на турците в земите ѝ, давал удобен случай за промяна. Но по-нататъшните действия на каталонците, особено след смъртта на водача им Роже де Флор, разкриват недвусмислено завоевателните им стремежи спрямо Византия Макар да представят похода си за кръстоносен (издигайки фланга на Св. Петър, вж. гл. 227), фактически те били оръдие па краля на Сицилия, който имал амбиции към трона в Константинопол. А с полагането по-късно на клетва за вярност пред Шарл дьо Валоа, също претендент за императорската корона, войската само сменила господаря си, но целите ѝ останали същите. Вж. R. Ignatius Burns, S. J. The Catalan Company and the European Powers, 1305—1311 — Speculum, XXIX 4, 1954, 751—771.

²Става дума за византийския император Андроник II Палеолог (1282—1328).

³Още в началото на XIII в. в Анатолия, на територията на съседния на Византия Иконийски султанат се установили значителен брой турски заселници, идващи от Централна Азия вследствие на голямото раздвижване по време на монголското нашествие. Разделени на отделни племена и управлявани от своите вождове (емири), те се чувствали почти независими в заетите от тях територии поради общото отслабване на Иконийския султанат и политическата му раздробеност. От 60-те години на XIII в. започнали да упражняват натиск върху границите на съседна Византия, водени от стремежа за плячка и богатства. В късо време в ръцете им паднали областите Мизия, Лидия, Йония и Мидия, където изникнали емирствата Караман, Караси, Ментеше, Айдин и Сарухан. Вж. Lemerle, L'émirat d'Aydin, p. 11; Vryonis, The Decline, p. 138.

⁴Става дума за Мария Асенина, по-малката дъщеря на българския цар Йоан III Асен (1279—1280) от брака му със сестрата на Андроник II Палеолог— Ирина Вж. подробно у Божилов, Асеневци, II, № 11, с. 291—292.

⁵Император на Загора — става дума за българския цар Йоан III Асен. Вж. подробно у Божилов, Асеневци, II № 1, с. 249—255. Загора — синоним на България, страната отвъд планината, античната Мизия, която в XIII в. съставлявала ядрото на българската държава. Вж. А. Иширков. Областното име Загоре или Загора в миналото и сега. — В: Известия на Народния етнографски музей, V, 1—4, 1925, с. 80—88; P. Koledarov. More about the Name „Zagore". — B.H.R., 1973, № 4, p. 100 sq.

⁶Велик дук — вж. по-долу бел. 11.

⁷Монемвазия (наричана в западните извори Малвазия) — важна крепост и пристанище в Югоизточен Пелопонес.

⁸Романия — така по онова време била наричана, както от нейните поданици, така и в Западна Европа Византийската империя.

⁹Господарят Михаил — става дума за Михаил IX Палеолог, син на Андроник II от брака му с Ана Унгарска и съимператор от 1295 г

¹⁰Кòмит на гребците — моряк, който се занимава в галерата с управлението на гребането. надзираването и наказанието на гребците.

¹¹Френският историк Луи Брейе (Bréhier, Les institutions, p. 118—119) счита, че великият дук е изпълнявал службата на главнокомандващ византийската флота. За „великия дук" вж. Pseudo-Kodinos, p. 16714—27.

¹²Pseudo-Kodinos, p. 15311—1547.

200

¹Квинтал—мярка за тежест, равна на 46 кг (100 либри) в Испания и 41,600 кг в Каталония.

201

¹Адалил (адалид) — от арабски: водач на алмогаварите, познавач на пътищата, с права при разпределението на плячката.

²Алмогатен (могатен) — от арабски: капитан, началник на отряд във войската на алмогаварите.

³Става дума за робите — военнопленници, които през средновековието били използвани като гребци във флотата.

⁴Византийските хронисти дават други данни за числеността на войската: според Георги Пахимер (Pachymercs, II, V, 12, p. 393) тя наброявала 8000 души, докато у Никифор Григора (ГИБИ, XI, с. 141 ) те са 2000. Испанският историк Франсиско де Монкада смята за по-достоверни сведенията на Пахимер, защото едва ли като водач на войска от 2000 души Роже е можел да стане велик дук и да се ожени за племенницата па императора. Мунтанер премълчава едно важно обстоятелство: че за подготовката на експедицията Роже де Флор е взел назаем от генуезците 20000 номизми (Георги Пахимер, ГИБИ, X, с. 199—200). Вероятно това е причината за породилата се ненавист между генуезците и каталонците още с пристигането на войската в Константинопол. Вж. гл. 202.

202

¹Както свидетелства Пахимер (ГИБИ, X, с. 200) войската на Роже де Флор пристигнала във византийската столица през месец гамелион индикт втори. Според коментатора към изданието на Пахимер (Pachymeres, II, p. 798—799) годината на пристигането била 1303. Изключено е това да е станало през 1302 г., защото мирът в Калтабелота бил сключен през август същата година и едва ли е било възможно за толкова кратко време — един месец — пратениците да отидат в Константинопол, да проведат преговорите, да се завърнат в Сицилия и войската да потегли и пристигне в столицата през септември. Годината 1303 се приема и от съвременната историческа наука. Вж. Laiou Constantinople, p. 134; A. Failler. Chronologie et composition dans l'Histoire de Georges Pachymérés (livres VII—ХIII) — Revue des Etudes Byzantines. T. 48 (1990), p. 54.

²Мунтанер е схванал много добре зависимостта на Византийската империя от Генуа. Тя се задълбочила особено силно по времето на Андроник II, който, след като унищожил флотата си, унищожил н възможностите си да води самостоятелни действия срещу настъпващата опасност от Изток. Вж. Laiou, Constantinople, p. 71—75.

³Пера — квартал на Константинопол, който по това време бил укрепено селище, принадлежащо на генуезците.

⁴Влахернски дворец — един от дворците в Константинопол, където живеели Палеолозите.

⁵Бока д'Авер (Буш д'Авне у Вилардуен, № 25) — протокът, който разделя Егейско от Мраморно море, ант. Хелеспонт, дн. Дарданели. Наименованието му произхожда от „бока" („устие" на катал.) и Авер (Абидос, градът, разположен на малоазийския бряг в самото начало на пролива).

⁶Става дума за Босфора — проток, разделящ Мраморно от Черно море.

203

¹Артаки (Атарки) — полуостров в северната част на Мала Азия, дн. Капидаджи в Турция.

²Необходимо е сведенията на Мунтанер да се допълнят с данните на Пахимер (Pachymeres, II, V, 21, p. 417, 423), според който в каталонската войска имало и немалко византийци начело с военачалника Марулес, а също и алански наемници, водени от вожда си Жиргон (Гиргон, Георгиос у византийските автори).

³Роже взел тези мерки е цел да не му бъде отнето ръководството на флотата.

⁴Невъзможно е да се установят имената на тези реки, но битката е станала някъде в близост до гр. Кизик на п-ов Артаки.

⁵Макар че били на служба при друг суверен, каталонците постоянно демонстрирали верността си към арагонската корона

⁶Анатолия — малоазийската част от Византийската империя, която Мунтанер отделя като самостоятелна държава и нарича „кралство Анатолия". Днес географската област Анадола в Турция.

⁷1 ноември 1303 г.

⁸Февруари 1304 г.

204

¹Една от причините, поради която Феран Шеменис д'Аренос напуснал войската, за да отиде при атинския дук Ги II дьо ла Рош (1276—1308), била свързана с арогантното поведение на каталонците спрямо местното население (Pachymeres, 11, V, 14, p. 399). Според Монкада (Moncada. Expedición, p. 38) това станало поради разногласия и съперничество с Роже де Флор.

²Става дума за Ирина Палеологина, сестра на Андроник II и съпруга на Йоан III Асен. Тя имала седем деца от брака си с българския цар: Михаил, Андроник, Константин, Исаак, Мануил, Теодора и Мария. Вж. Божилов, Асеневци, II, № 2, с. 256—257.

³Мунтанер има предвид първородния син Михаил, който според него бил законният наследник на българския престол, и вероятно брат му Андроник.

⁴15 март 1304 г.

⁵За по-голяма сигурност документите се разделяли така, че буквите А.B.C., написани по средата на листа, оставали разделени в двете части. Дълго време при спорове се използувал този начин за проверка на писмата.

⁶В различните текстове се дават числата две или шест.

⁷Реал — испанска монета, която в различните градове имала различна стойност.

⁸Мунтанер има предвид пари, които не са с намалено златно покритие, както това станало впоследствие при заплащането на каталонците — причина за конфликта им с византийския император.

⁹Мунтанер отново премълчава някои факти, които обаче са подробно разказани от Пахимер (ГИБИ, X, с. 202; Pachymeres, II, V, 21, р. 421—423). В края на март 1304 г. в Кизик пристигнала Ирина, сестра на Андроник и вдовица на Йоан Асен, която имала задачата да накара Роже да потегли по-скоро. Тръгването било определено за 1 април, но поради избухналата свада между каталонците и аланите, в която загинал синът на вожда им Гиргон, войската потеглила в началото на месец май.

205

¹1 юни 1304 г. Вж. по-горе гл. 204, бел. 9.

²Мунтанер използва понятието „племе“, за да означи емирствата, които създали уседналите турски племена в Анатолия. Според коментатора на изданието от 1926 г. Люис Н. д'Олуер става дума за емирствата Сарухан и Айдин. Вж. N. d'Olwer, L'expedició, p. 32.

³Филаделфия — град в Западна Мала Азия, дн. Алашехир в Турция. Отново Мунтанер предава в съкратен вид събитията, като описва пътя на войската от Кизик до Филаделфия в едно изречение. Причината се крие в твърде „неудобните" моменти, които биха нарушили гладката редица от подвизи и прояви на великодушие, разказва ни с такъв възторг от него. Според Пахимер (ГИБИ, X, с. 202—203), завладявайки град Герме, Роже се разправил жестоко с дванадесет от защитниците му, вероятно защото са били готови да го предадат на турците. Същата участ очаквала и техния военачалник — българина Хранислав, — ако гражданите не се застъпили за него. За Хранислав вж. И. Божилов. Българите във Византийската империя. Просопографски каталог № 450.

⁴Деветият час — времето между 2 и 3 часа след обяд. Битката се състояла при крепостта Авлак, на един ден път разстояние от Филаделфия. (Pachymeres, II, V, 23, р. 426—427).

⁵Филаделфия била подложена на страшен глад от войската. Вж. Пахимер (Pachymeres, II, V, 23, p. 427-428).

⁶Франки — така във византийските, а по-късно и в западните извори се назовават всички идващи във Византия западноевропейски търговци, войници и пр.

⁷Нимфен — град в Западна Мала Азия, дн. Кемалпаша в Турция.

⁸Магнезия — град в Западна Мала Азия, разположен на брега на античната река Меандър (дн. Редиз), дн. Маниса в Турция. В Магнезия Роже станал свидетел на конфликта между разбунтувалия се императорски коняр Аталеот и кефалията на провинцията Ностонг. Вземайки страната на Аталеот, той си навлякъл гнева на кефалията, който заминал за Константинопол, за да се оплаче от произвола, който каталонците упражнявали в поверените му земи. Опитите на Носгонг да компрометира великия дук претърпели неуспех, но още тогава станало ясно, че в императорския двор съществувало разделение в отношението спрямо каталонците. От една страна, те били защитавани от Ирина и Андроник II, а, от друга, срещу тях бил настроен патриархът, а, както ще видим, и съимператорът Михаил IX (Pachymeres, II, V, 24, p. 428—433). За Дука Ностонг, кефалия на Магнезия вж. Божилов, Просопографски каталог, № 423.

⁹Тир (Тирайон) — град в Западна Мала Азия, дн. Торбалъ в Турция.

206

¹Мендешия (Ментеше) — едно от турските племена, дало име на едноименното емирство в древната област Кария в Югоизточна Мала Азия. Вж. Lemerle, L'émirat d'Aydin, p. 11.

²Свети Георги бил закрилник на Арагонското кралство.

³Via fora! — каталонски вик за тревога при нападение, опасност и т.н.

⁴Сенешал — титла и служба, която в различни страни и епохи променя съдържанието си; в случая пръв помощник-главнокомандващ войската.

⁵Кралство Кипър — през тази епоха е владение на графовете дьо Лузинян. През 1487 г. станал притежание на венецианците, а в 1570 г. паднал в ръцете на турците.

⁶Смирна — град в Мала Азия на брега на Егейското море, дн. Измир в Турция.

⁷Анеа (Ания, Ани) — град в Мала Азия на брега на Егейско море, дн. Кади-калеси в Турция.

⁸Алтолок (Теолоко) — става дума за античния Ефес, намиращ се в Мала Азия на брега на Егейско море; там се намирал гробът на св. Йоан Евангелист. Жителите на възстановения през VI в. град го нарекли Hagios Teologos, т. е. „Светия Теолог". По-късно турците му дали името Aya Soluk. Убедени, че турците са взели името от запад и имайки предвид издигнатото географско разположение на града, италианците го нарекли Alto Luogo; Мунтанер превежда на каталонски името на града. Днес развалините му се намират между селищата Селчук и Кушадасъ в Турция.

⁹Свети Йоан Евангелист — един от дванадесетте апостоли, автор на четвъртото Евангелие и на Апокалипсиса.

¹⁰Свети Стефан — християнски мъченик, чийто празник се чествува на 27 Декември.

¹¹Квартера — мярка за зърнени храни, използувана най-вече в Кастилия; отговаря на 1/4 фанега (1 фанега = 12 селемина, а 1 селемин = 4,625 литра), т. е. на 13,875 литра.

207

¹Според коментара към изданието на хрониката от 1926 г., направен от Люис Н. д'Олуер, племето, което нападало каталонците, било Тин (Айдин). Вж. Nicolau d'Olwer, L'expedició, p. 36.

²Според Ф. де Монкада (Moncada, Expedición, p. 47) тактиката на войската била следната: поради малочислеността на състава и невъзможността да оставя гарнизони в различните градове и да разкъсва по този начин силите си, Роже бил принуден непрекъснато да преследва врага си и да воюва срещу него.

³Според П. Льомерл (Lemerle, L'émirat, d'Aydin, p. 17) става дума за племето Ментеше, което каталонците разгромили при град Тир.

⁴Желязната врата (античната Киликийска врата) — проход в планината Тавър, където минава пътят за Сирия. И до ден днешен пред изследователите стои въпросът дали войската на Роже де Флор изобщо е стигнала в своя път до Малка Армения. Пръв изказва съмнение относно достоверността на разказа на Мунтанер А. Рубийо-и-Люк. Според него в твърде краткото изложение изпъква една важна особеност — липсата на каквито и да било подробности от топографско и топонимично естество, въпреки че става дума за прекосяване на ширина на почти цяла Мала Азия, „... сякаш войската е прехвръкнала през една обезлюдена пустиня" (Rubió i Lluch, Paquimeres i Muntaner, p. 24). Логиката на Pyбийо-и-Люк ce потвърждава и от данните във византийските извори. Ето какво пише Н. Григора:

„Да преследват неприятеля по-нататък им беше невъзможно, тъй като нямаше голям опит във войните, не беше от хората, които безразсъдно ще се изложат на опасност. Затова всички те се обърнаха назад и се разотидоха: ромеите се върнаха у дома, аланите също. Що се отнася до латинците, които вървяха с Роже, те се държаха възможно най-лошо, докато преминаваха през оставащите в ръцете на нещастните ромеи градове" (Gregoras, I, VII, 3:IV, p. 222—223). А Г. Пахимер (Pachymeres, II, V, 26, p. 435-436) казва само, че Роже се насочил към градовете Кула и Фурни, след като се убедил в безполезността от преследването на племето Караман. Следователно, имаме всички основания да се съмняваме в достоверността на сведенията на Мунтанер относно освобождаването на цяла Мала Азия от турците. Можем да го обвиним в много други недостатъци, но не и в липса на добра памет — по-нататъшното му изложение за пребиваването на войската в Тракия е най-доброто доказателство за това.

⁵„Кралство Армения" — Мунтанер говори за „Малка Армения", която заемала територията на древната провинция Киликия между Тавърската планина и бреговете на Александрийския залив (дн. заливът Искендерон в Турция).

⁶Празникът Успение Богородично се чествува на 15 август. Следователно битката се е състояла на 15 август 1304 г.

208

¹Разликата между сведенията на Пахимер и Мунтанер е много голяма. Според Пахимер (ГИБИ, X, с. 206) след Хиос, Лемнос и Митилини великият дук се отправил към Магнезия, където се намирала по-голямата част от богатството му. Научавайки, че начело с Аталиот градът се е вдигнал срещу каталонския гарнизон, Роже решил да го обсади и накаже жителите му за проявеното непокорство. Но обсадата продължила дълго и с големи загуби за войската му. Вж. за събитията още Failler, op. cit., p. 58—61.

²Неизвестна остава точната дата на смъртта на Йоан III Асен. Според И. Дуйчев (Dujcev, La spedizione, p. 433) тя е настъпила някъде между 1303 и 1304 г.; но И. Божилов (Божилов, Асеневци, II, № 1, с. 252) приема, че сведенията на Пахимер за смъртта на българския цар в началото на 1302 г. са по-достоверни от тия на Мунтанер, тъй като византийският историк е бил по-добре осведомен за дворцовия живот в Константинопол от каталонския хронист.

³Вж. гл. 204 бел. 2.

⁴Очевидно е, че тук Мунтанер смесва историческите лица и събития. От една страна, бягството на Йоан III Асен от Търново през 1280 г. и неговата смърт; от друга страна, въпросът за наследствените права на синовете му; от трета — войната на българите срещу византийците през 1304 г. (Вж. Божилов, Асеневци, II, №1, бел. 48, с. 255). Чичо на синовете на Йоан III Асен бил Георги I Тертер (1280—1292), чиято втора жена била сестра на българския цар. Но по времето, когато се водела войната между България и Византия, описана в „Хрониката", на българския престол вече седял синът на Георги Тертер от първия му брак — Теодор Светослав (1300—1322). Той се възползувал от затрудненото положение на Византия, за да присъедини към териториите на държавата си българските земи в Тракия, отнети ѝ от византийците по време на междуособиците, избухнали след смъртта на Михаил II Асен (1246—1256). След кампанията от 1303 г., през следващата година Теодор Светослав започнал втори поход, като присъединил земите между Странджа, Стара планина и Черноморската област (Пахимер, ГИБИ, X, с. 203—206; История на България, III, с. 299—309).

⁵Пахимер (ГИБИ, X, с. 206—207) също е на мнение, че Андроник II извикал Роже на помощ заради войната срещу българите. В коментара си Монкада твърди (Moncada, Expedición, p. 52), че императорът се измислил тази война с цел да отклони каталонците от обсадата на Магнезия и да ги принуди да напуснат Мала Азия.

209

¹Съветът на войската се състоял от благородниците, адалилите и алмогатените.

²Събитията, за които става дума, се отнасят към края на 1304 г.

³Лампсак — град на егейския бряг на Мала Азия, разположен на протока Дарданели, дн. Лапсеки в Турция. Появяването на каталонците в Лампсак не предизвикало никаква радост у Михаил IX, който се намирал с войските си при Адрианопол. Според Пахимер (Pachymeres, II, VI, 3, p. 481—482) още през септември 1304 г. той написал на баща си писмо, в което открито му заявявал, че е против присъединяването на Роже към войската му, тъй като се страхувал от бунт.

⁴Галиполи — град на едноименния полуостров в Югоизточна Тракия на европейския бряг на Дарданелите, дн. Гелиболу в Турция.

⁵Предложението Роже да разквартирува войската си в Галиполи е отново интерпретирано от Мунтанер тенденциозно и без подробности. Идеята на Андроник II била Роже да премине в Тракия с хиляда избрани войници, а останалата част от войската да остане в Мала Азия. За целта той изпратил в Галиполи сестра си Ирина и племенницата си Мария, за да убедят великия дук да стори това. Но като си давал сметка за опасностите, които криело едно разделяне на силите, Роже отговорил, че няма да се подчини (Pachymeres, II, VI, 3, p. 481—484).

⁶Хексамилион — крепост на Галиполския п-ов, ант. Лизимахия, дн. Екземил в близост до град Болаир в Турция.

⁷Мегариси — днес заливът Сарос в Егейско море.

⁸Потамия — град на Галиполския п-ов, не може да се идентифицира.

⁹Сестос — град на Галиполския п-ов, дн. селището Ялова в Турция.

¹⁰Мадитос — град на Галиполския п-ов, дн. Майдос (Майто) в Турция.

210

¹Отново Мунтанер изопачава истината, като преувеличава значението на каталонската военна сила. В действителност станало точно обратното: именно необходимостта от обуздаване на каталонците. които подлагали на опустошение и грабеж византийските земи, принудили Михаил IX да започне в края на октомври 1304 г. преговори с Теодор Светослав и да постигне с него временно примирие. Вж. История на България, III, с. 304—305.

²Дукат — златна монета, използувана във Венеция през средните векове.

³„Базилиос“ — става дума за безанта, византийска парична единица със златно съдържание. Добре е известна финансовата политика на Андроник II, който пуснал в обръщение монети с намалено златно покритие. Вж. Laiou, Constantinople, p. 188.

211

¹Беренге д'Ентенса пристигнал в Мадитос в края на октомври 1304 г., а в Константинопол в средата на декември. (Pachymeres, II, VI, 4, p. 484—485; Ibidem, 11, p. 497). В историографията не е изяснено на кого е служел той, но във всички случаи Беренге е пристигнал по покана на Роже де Флор и със съгласието на арагонския крал Жауме II и на сицилийския Фредерик III, всеки един от които е имал собствени планове за завладяване на Константинопол. Вж. D.O.C., n°. X, р. 10—11; Laiou. Constantinople, p. 139—140.

²Провъзгласяването на Беренге д'Ентенса за велик дук станало на 25 декември 1304 г. (Pachymeres, II, VI, 11—12, p. 496—500). Дотогава императорът безуспешно му отправял покани да отиде в двореца, но Беренге се съгласил, едва когато му бил изпратен като заложник императорския син Йоан (Ibidem, 8, p. 492—494). Приемайки титлата „велик дук", Беренге се заклел да бъде приятел на приятелите на императора и враг на враговете му с изключение на крал Фредерик, на когото още преди това той бил положил клетва за вярност (Ibidem, 12, p. 499).

212

¹Роже де Флор бил провъзгласен за „кесар" на Лазаровден, т. е. на 10 април 1305 г. (Пахимер, ГИБИ, X, с. 207; Gregoras, L VII, 3:11, p. 220 ).

²Тук Мунтанер отново преувеличава. В действителност, по време на управлението на династията на Палеолозите титлата „кесар" девалвирала твърде много и се давала не толкова на аристократи по потекло, колкото на сродници (зетьове, шуреи) и чужденци. Тя се намирала на трето място в листата на византийските титли след тези на деспота и севастократора. Вж. Bréhier, Les institutions, p. 121—122; Pseudo-Kodinos, p. 14822—14914, 1674-6.

³Вж. гл. 204, бел. 3.

⁴Вси светии — религиозен празник, датиращ от IV в. от н. е. Първоначално е бил посветен на християнските мъченици, но впоследствие обхваща цяла поредица от обреди за възпоминанието на всички мъртъвци. Чествува се на 1 ноември.

⁵Що се отнася до действителната власт на Роже, трябва да се каже, че императорът му отстъпил Анатолия и островите само частично. Според А. Лайу (Laiou, Constantinople, p. 143—145) това е била една безнадеждна постъпка, предизвикана от появяването през април 1305 г. на доведения брат на Фредерик III Санчо Арагонски. Санчо имал за цел да атакува Византия по море и да проучи възможностите за бунт на каталонците срещу византийците, но Роже ограничил действията му до нападения над островите до Митилини (Пахимер, ГИБИ, X, с. 207).

⁶Според Пахимер (ГИБИ, X, с. 207—208) още с провъзгласяването на Роже за кесар, императорът му дал тридесет и три хиляди номизми. Освен това било уговорено той да получи и сто хиляди местни модии (един модий = девет литра) жито и като задържи три хиляди войници, да отпрати останалите. В действителност Роже съвсем не бързал да заминава за Мала Азия, а тъкмо обратното — смятал да се укрепи в Галиполи.

213

¹Според Григора (ГИБИ, XI, с. 141) Роже отишъл в Адрианопол при Михаил IX с двеста войници, за да поиска от него полагащата им се годишна издръжка и дори да го заплаши, ако е необходимо. Според Пахимер (ГИБИ, X, с. 208) той искал да извърши разузнаване относно числеността на византийските войски в случай на евентуален военен конфликт. Според А. Лайу (Laiou, Constantinople, p. 146) Роже е искал да покаже на Михаил IX, че се чувствува равен по ранг с него.

²Вж. Божилов, Асеневци, II, № 11, с. 291—292.

³Мунтанер започнал да пише хрониката на 15 май 1325 г.

214

¹„Кралство Македония“ — не съществува. С името „Македония“ се назовавали земите около басейна на река Марица (дн. Източна Тракия), където в края на VIII и началото на IX в. била създадена едноименната византийска тема. (Вж. П. Коледаров. Името Македония, с. 82—87). Като твърди, че Галиполи е морската столица на Македония, каквато всъщност никога не е бил, Мунтанер иска да подчертае значението на града, в който са се настанили каталонците.

²Лерида — град в североизточната част на Пиренейския полуостров.

³Адрианопол — град в югоизточната част на Балканския полуостров, дн. Одрин в Турция.

⁴Тази крепост не може да се идентифицира.

⁵„Дукът на Атина" е цар Менелай. Фактически Мунтанер разказва един от съкратените средновековни варианти на легендата за Троянската война. Тук се проявява характерната за средновековието интерференция между епохите и събитията.

⁶Тенедос — остров в Егейско море в близост до Дарданелите.

⁷Адрамитион — вероятно става дума за един от носовете, ограждащи залива Адрамитион, разположен срещу о-в Лесбос, дн. Едремит.

⁸За първи път се срещаме с признанието на Мунтанер за опустошенията, които извършили каталонците във византийските земи.

215

¹Според Пахимер (ГИБИ, X, с. 208) това станало в края на месец март 1305 г. и по-точно на 28 март. Очевидно Пахимер допуска известна неточност, защото на 10 април същата година Роже е бил провъзгласен за кесар (Вж. гл. 212, бел. 1). На Михаил IX било съобщено за пристигането му от Асен, брат на съпругата на Роже. Вероятно става дума за първородния син на Йоан III Асен — Михаил, — който е останал в Галиполи и след това е придружил зетя си в пътуването до Адрианопол. Вж. Божилов, Асеневци, II, № 4, с. 259.

²Алани — вж. Предговора, с. 8.

³Туркопули — деца от брак между мюсюлманин (турчин) и християнка (византийка). Според Г. Моравчик (Moravcsik, Byzantinoturcica, II, 327—328) така се наричали византийските наемници от тюркски (селуджукски) произход през XIII—XIV в. Според П. Мутафчиев (П. Мутафчиев. История на българския народ. С., 1986, с. 334) това били потомците на доведените от султан Иззедин селджукски турци.

Мелик — става дума за Исак Мелик, внук по майчина линия на Иззедин Кейкаус II (1245—1249), дванадесети султан на Икониум.

⁴Според Пахимер (Pachymeres, II, VI, 23, p. 525-526) убийството станало на шестия ден от Томина неделя. Г. Каро доказва (Caro, Zur Chronologie, p. 18), че точната дата е 30 април 1305 г. Едновременно с посичането на Роже де Флор и свитата му било заповядано да бъдат избити и останалите каталонци. Те от своя страна се укрепили в Галиполи и извършили страшни кланета над местното население (Pachymeres, П, VI, 24, р. 527—528; Gregoras, I, VII, 4:IV, p. 227). Вж. Failler, op. cit., p. 65—67.

⁵Кастельо д'Ампуриас — графство в областта Жерона (Херона) в Каталония.

⁶Льобрегат — област и река в северозападната част на Пиренейския п-ов.

⁷За обсадата на Галиполи вж. у Пахимер (ГИБИ, X, с. 209).

⁸Във войската съществували две противоположни мнения относно начина, по който да продължават военните действия. От една страна, Бернат де Рокафорт смятал, че силите не трябва да се разделят и всички трябва да останат в Галиполи и да нападнат византийците в открит бой. Но Беренге д'Ентенса бил на мнение да се атакуват островите, като по този начин се отклони вниманието на врага от Галиполи и се осигури препитание за войската. Като водач на войската, той успял да наложи волята си. Знаейки, че Санчо Арагонски се намира на о-в Митилини, Беренге изпратил да го повикат в Галиполи, като му обещал клетва за вярност в името на неговия покровител Фредерик III. (Вж. Zurita, Anales, p. 28—29; Moncada, Expedición, p. 77—79).

⁹Мунтанер бил определен за комендант на Галиполи.

¹⁰Хераклея — град в Югоизточна Тракия, разположен на северния бряг на Мраморно море, ант. Перинт, Хераклея Тракийска, дн. Мармара Ереглиси в Турция. Градът бил завладян на 28 май 1305 г. (Pachymeres, II, VI, 25, p. 529).

¹¹Ирод — цар на Юдея (40—4 г. пр. н. е.). Според Библията Ирод заповядал да избият младенците във Витлеем, а не в Хераклея, но Мунтанер свързва този акт с наблюдаваните кървави петна в залива. За „чудото" вж. гл. 217.

¹²Мармара — остров в Мраморно море.

¹³Нос Ганос — нос и едноименна планина в Източна Тракия.

¹⁴Панион — селище в Югоизточна Тракия на брега на Мраморно море, дн. Баналос в Турция, в близост до Текирдаг.

¹⁵Родосто — град в Югоизточна Тракия на брега на Мраморно море, дн. Текирдаг в Турция.

216

¹Вж. и. 215, бел. 4

217

¹Войската взела решение да изпрати делегация до сицилийския крал с молба той да помогне или да дойде лично ви да участвува в завладяването на империята. Първоначално Санчо Арагонски обещал десетте си галери за предстоящата кампания, но впоследствие се отказал, вероятно поради някакво споразумение между Фредерик III и Андроник II. (Вж. Moncada, Expedición, p. 81—82; Zurita, Anales, p. 29).

²Вж. гл. 215, бел. 11. Според Г. Шлюмберже (Schlumberger, Expédition, p. 173) тези петна не били нищо друго освен натрупване на инфузории.

218

¹Това станало на 31 май 1305 г. (Вж. Pachymeres, II, VI, 29, р. 540-542; Caro, Zur Chronologie, p. 118).

²Голямо море — става дума за Черно море, ант. Евксински Понт.

³Монкада обяснява (Moncada, Expedición, p. 83), че поради липса на артилерия по онова време най-добрата защита на кораба била височината на кърмата, тъй като се затруднявал абордажът.

⁴Перпер — византийска златна монета от XII—XIV в.

⁵Десет барселонски су = половин либра; следователно, перперът е бил равен на половин барселонска либра.

⁶Пленяването на Беренге д'Ентенса било част от мерките на Андроник II, които взел срещу каталонците, но генуезците не предприели по-нататък никакви стъпки срещу тях, защото не желаели да развалят отношенията си с Жауме II Арагонски, чийто агент бил Беренге. Вж. Laiou, Constantinople, p. 156—157.

219

¹Митилини — остров в Егейско море, дн. Лесбос.

²Свети Петър — първият християнски апостол, загинал мъченически в Рим. Издигането на знамето на св. Петър означавало, че каталонската войска счита себе си за кръстоносна, като си поставя за цел завладяването на Константинопол. Вж. Laiou, The Provisioning, p. 98.

220

¹Празникът на св. Петър се чествува на 29 юни., т. е. става дума за 6 юни 1305 г.

²Възхвала, славослов на Богородица.

³Мунтанер допуска грешка, защото 7 юни 1305 г. се падал не в събота, а в понеделник.

⁴1305 г.

⁵Целта на Михаил IX била да превземе Галиполи — главна квартира на каталонците.

221

¹Войската на Михаил IX се разположила в близос до Апрос (вж. по-долу). В челните ѝ редици бил братът на българския цар Смилец (1292—1298) — Войсил, който командувал отрядите на аланите и туркопулите. (Пахимер, ГИБИ, X, с. 209). За Войсил вж. Божилов, Просопографски каталог, № 208.

²Апрос — град в Източна Тракия, дн. Инеджик в Турция.

³На 10 юли 1305 г. Вж. Laiou, Constantinople, p. 162, n° 16. Според А. Файе (op. cit., p. 67—73) битката се състояла през втората половина на месец юни.

⁴Фактически Михаил IX се скрил в крепостта Дидимотихон (Димотика). Вж. История на България, III, с. 302; Пахимер, ГИБИ, X, с. 210; Gregoras I, VII, 5:IХ, р. 232.

⁵Тази битка била решаваща за господството на каталонците в Източна Тракия. Последствията от този разгром се почувствували още по-тежки, когато българите подновили враждебните си действия срещу Византия. Нападенията на Теодор Светослав срещу Ямбол и Лардея били успешни и той отново ги присъединил към българската държава (Вж. Пахимер, ГИБИ, X. с. 210). Андроник II се опитал да излезе от това положение като повел мирни преговори с каталонците, но условията, които те поставили, били неприемливи. Вж. Pachymeres, II, VII, 2, p. 572; Laiou, Constantinople, p. 163—164.

⁶T. е. Перик, синът на доня Клара.

222

¹Причините за нападението върху Родосто били много по-дълбоки. Каталонците знаели, че тракийските градове са житницата на Византия и тяхното завладяване им осигурявало прехраната. Родосто бил обсаден от лятото на 1305 до лятото на 1306 г., когато паднал в ръцете на Бернат де Рокафорт. Вж. D.O.C., n° XXXI, р. 36; Pachymeres, 11, VII, 11, p. 586, Laiou, Constantinople, p. 166—167; Laiou, The Provisioning, p. 97 98.

²Ha 2,79 км.

³Ha 111 км. Разстоянията са предадени много точно.

⁴Вж. гл. 204, бел. 1.

⁵Морея — днешният п-ов Пелопонес в Южна Гърция. В началото на XIII в. (1204 г.) там било създадено т. нар. Морейско (Ахейско) княжество начело с династията Вилардуен. Вж. A. Bon. La Morée franque. Recherches historiques, topographiques et archéologiques sur la principauté d Achai (1205—1430), vol. I. Texte, Paris, 1969.

223

¹През юли 1306 г. Изключваме възможността описваните събития да са станали през 1305 г., тъй като Феран Шеменис се завърнал при войската след убийството на Роже де Флор (април 1305 г.) и обсаждал Мадитос в продължение на осем месеца. Не би могло да бъде и 1307 г., защото тогава войската вече била напуснала Галиполи.

²По всяка вероятност, след убийството на кесаря и клането на каталонците, в Галиполи успели да намерят убежище бягалите от Константинопол каталонски търговци. По-късно трябва да са пристигнали и други, привлечени от възможността за добра търговия.

³Мунтанер допуска грешка в изчисленията си, защото войската прекарала в Тракия общо две, а не пет години, т. е. от пролетта на 1305 г. до 1307 г. Според Л. Н. д'Олуер (L'Expedició, p. 63) числото „две" е неправилно разчетено от ръкописа.

224

¹Солунското кралство (княжество), създадено през 1204 г. и управлявано от Бонифас дьо Монфера, съществувало до 1224 г., когато Солун бил превзет от епирския владегел Теодор Комнин. В случая Мунтанер има предвид земите, обхващащи географската област Македония.

²Според Л.Н. д'Олуер (L'Expedició, p. 63) вероятно е бил генуезец.

³Третия час — към девет часа сутринта

⁴Предполага се, че кулата е имала врата, но са ѝ липсвали крилата.

225

¹Стения (вероятно Состенион) — пристанище, разположено на западния бряг на Босфора на около 13 км северно от Константинопол, вероятно дн. Истинье в Турция. Според Лайу (Laiou, Constantinople, p. 165) става дума за пристанището Неорион, разположено на южния бряг на Златния рог.

²Осъзнавайки грешката от унищожаването на собствената си флота, Андроник II започнал да строи нова. Експедицията на Рокафорт била опит да спре това начинание, но успехът ѝ бил частичен. Според А. Лайу (Laiou, Constantinople, p. 164—166) само няколко кораба били построени.

³Канцлер — висше длъжностно лице. Мунтанер има предвид, че той е бил пазител на печата на войската.

⁴В текста „maestre racional" — висша административна длъжност в Арагонското кралство, която включвала и функциите на пазител на съкровищницата. Мунтанер бил ковчежник на войската и в същото време контролирал финансовите ѝ дела.

⁵Плячката се разпределяла както следва: 4/5 от нея принадлежали на завоевателите, а 1/5 — на суверена или се предавала за общо ползуване. В организацията на войската тази 1/5 отивала в съкровищницата в Галиполи.

⁶Според Л. Н. д'Олуер (L'Expedició, p. 66) единствен запазен екземпляр от печата на войската съществувал в колекцията на граф Пиер дьо Вири. На едната му страна имало изображение на св. Георги с надписа „Sigillum felicis exercitus francorum in Romaniae parti commorantis" („Печат на щастливата франкска войска, живееща в земите на Романия"). На обратната страна бил изобразен гербът на Каталония с надпис „Sigillum felicis exercitus francorum" („Печат на щастливата франкска войска"). Каталонският хронист е съвсем наясно с политико-географската терминология. Той нарича географската област Тракия „кралство Македония", докато земите, обхващащи географската област Македония, нарича „Солунско кралство". Надписът върху печата означавал, че каталонците са прекратили отношенията на подчиненост спрямо Византия и се чувствували независими владетели на Тракия. Вж. Laiou, Constantinople, p. 179.

⁷Вж. гл. 223, бел. 3.

226

¹През юли 1306 г.

²Още по време на сражението при Апрос аланите и туркопулите изоставили византийската армия. Аланите помолили българския цар Теодор Светослав да ги приеме в своите земи и да ги подпомогне с хиляда бойци в случай на нападение от страна на ромеите. Вж. Пахимер, ГИБИ, X, с. 212—213; Gregoras, I, VII, 5:ХI, р. 232—233.

³Мунтанер премълчава няколко тежки неуспеха на войската, за които обаче подробно ни осведомява Пахимер (ГИБИ, X, с. 213—214). Каталонците нападали безуспешно Адрианопол в продължение на осем дни, като искали да им бъдат предадени костите на кесаря и оцелелите след убийството на Роже техни сънародници. След това се насочили към Памфил и след немалки загуби се отправили към Галиполи. Византийският император направил опит да сключи мир с Бернат де Рокафорт, като му предложил пари. Но в лагера на каталонците пратениците му заварили посланици на Теодор Светослав, който предлагал на Рокафорт съюз и ръката на сестра си — вдовицата на убития татарски престолонаследник Чака, — за да воюват заедно срещу ромеите. Както свидетелствува Пахимер (пак там, с. 214), Рокафорт се съгласил, но липсват сведения за по-нататъшния ход на преговорите. В крайна сметка съюз между Теодор Светослав и Рокафорт не е бил сключен. Вж. История на България, III, с. 305.

227

¹Ломбардия — географска област в Италия с главен град Милано.

²Става дума за Теодор, син на императора от втория му брак с Йоланта (Ирина), внучка на маркиза на Монфера Бонифас II (1225—1253).

Монфера (фр.), Монферато (итал.) — географска област в Северозападна Италия на юг от р. По. От XI в. съществувало феодално владение, управлявано от маркизите дьо Монфера, които взели активно участие в кръстоносните походи.

³Обичино (Опицино) Спинола бил един от „капитаните на народа" на Генуа. Бракът на дъщеря му Арджентина бил много престижен за генуезката фамилия, но от друга страна, той бил в известен смисъл едно възнаграждение от Андроник II заради малката помощ, която генуезците оказали на Византия през 1306 г. Вж. Laiou, Constantinople, p. 174.

⁴Лорика — къса кожена дреха, използуване за защита от римляните преди появата на металната броня. Терминът произхожда от loreus (кожен) на латински език.

⁵Средата на юли 1306 г.

228

¹Христопол — пристанище на Егейското море, дн. Кавала в Гърция.

²Вж. гл. 215, бел. 3. Според византийските автори турците и туркопулите се присъединили към каталонците още преди похода им срещу аланите. Вж. Пахимер, ГИБИ, X, с. 212—213; Gregoras, I, VII, 5:XI, р 232—233.

³Съжителството между турците, туркопулите и каталонците не било така безоблачно, за което свидетелства поведението на първите в битката при Кефис (вж. по-долу гл. 240).

⁴Става дума за битката при Апрос (вж. гл. 221).

229

¹Още в края на 1305 г. между Генуа и краля на Арагон Жауме II започнали преговори за освобождаването на Беренге д'Ентенса. Вж. Zurita, Anales, p. 34—35; D.O.C., n° XVI—XXIII, p. 19—29.

²Папа Климент V (1305—1316).

³Филип IV.

⁴Събитията, за които споменава Мунтанер, са описани в 52 и 56 глава от Хрониката му. По време на войната, която водил срещу сарацините, крал Пере II Велики потърсил помощта на папа Мартин IV, но тя му била отказана.

⁵Коло — град в Северна Африка, дн. в Алжир.

⁶Нова (Енос) — пристанище в Югоизточна Тракия в устието на р. Марица, дн. Енез в Турция.

⁷Мегариси — вероятно крепост при едноименния залив (вж. гл. 209, бел. 7).

230

¹Феран бил трети син на краля на Майорка Жауме II и Скларамонд дьо Фоа.

²Договорът между инфанта Феран и Фредерик III бил сключен в Милацо на 10 март 1307 г. (D.O.C., n° XXXII, р.38—40). По този начин кралят на Сицилия искал да узакони преминаването в негови ръце на съществуващия на практика контрол на каталонската войска над Тракия. Вж. Laiou, Constantinople, p. 180.

³На 20 май 1307 г. Вж. D.O.C., n° XXXIII, р. 41.

⁴Става дума за мира в Калтабелота (1302 г.).

231

¹Вж. гл. 223, бел. 3.

²Решението на войската да напусне Галиполи и да се придвижи на запад било продиктувано от необходимостта да се снабди по някакъв начин с храна, тъй като Андроник II забранил на населението в Тракия да обработва земята, за да подложи така каталонците на глад. Тази мярка поставила на изпитание и византийците, което пък от своя страна принудило Андроник II да ускори преговорите с българския цар Теодор Светослав. През пролетта на 1307 г. договорът бил сключен. Теодор Светослав разрешил зърно от Черноморието да замине за Константинопол, а в замяна било признато правото на българите да владеят градовете и крепостите, включени в пределите на държавата им през лятото на 1305 г. Договорът бил скрепен с брак между Теодор Светослав и дъщерята на Михаил IX — Теодора. Вж. Пахимер, ГИБИ, X, с. 216; История на България, III, с. 306; Laiou, Constantinople, p. 182; Laiou, The Provisioning, p. 103.

232

¹Изглежда, че Феран Шеменис бил отдавна в тайни преговори с Андроник II (Пахимер, ГИБИ, X, с. 217). Той веднъж вече напускал войската поради съперничеството си с Роже де Флор (вж. гл. 204, бел. 1). Конфликтът между водачите на войската го принудил отново да я напусне и да постъпи на служба при византийците. Императорът го възнаградил с титлата „Велик дук" и му дал за съпруга дъщерята на Йоан III Асен — Теодора. Вж. Gregorasp I, VII, 4.Х, р. 232; Finke, Acta, II, n° 431, p. 688; Божилов, Асеневци, II, № 10, с. 290; Laiou, Constantinople, p. 183.

²Жакме Деспалау бил един от хората, подписали като свидетели договора в Милацо. Вж. D.O.C., п° XXXII, р. 40.

233

¹Инфантът Феран напуснал войската през юли 1307 г. Вж. D.O.C., n XXXV, р. 43-44.

²Според Л. Н. д'Олуер (L'Expedició, p. 89) това място трябва да се е намирало в близост до руините на Абдера.

³Негропонт — о-в Евбея в Егейско море. По това време островът е бил владение на венецианците.

⁴Вж. гл. 232, бел. 1.

⁵Касандрия — ант. Потидея, п-ов в Халкидическия п-ов, дн. Касандра в Гърция.

⁶Солун, вторият по големина град във Византийската империя, бил притегателна цел за Бернат де Рокафорт не само поради важното си икономическо и географско положение, но и поради присъствието в него на императрица Ирина и на дъщеря ѝ Мария. Първата атака срещу Солун била извършена през май 1308 г. Вж. Pachymeres II, VII, 12, p. 586—587; Григора, ГИБИ, XI, с. 142—143; Laiou, Constantinople, p. 223—224.

⁷Фактически каталонската войска била принудена да се придвижи на юг, след като Андроник II преградил с висока стена прохода при Христопол (Вж. Григора, пак там). Каталонците обсаждали на два пъти Хилендарския манастир, подлагайки го на глад. Защитникът на манастира — игуменът Данило — бил принуден да търси помощ от сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282—1321). След Хилендар войската нападнала и манастира Лавра, но монасите отнесли молбите си за помощ до арагонския крал Жауме II. Вж. Zitije archiepiskopa Danila II, p. 340—355; Rubio i Lluch, La companyia catalana, p. 249—260; Laiou, Constantinople, p. 221—222.

234

¹Закария — генуезка фамилия, утвърдила позицията си в Източното Средиземноморие след възстановяването на Византийската империя през 1261 г. Тичино Закария бил не племенник, а втори братовчед на Бенедето Закария.

²Фокея ла Нова — град на западното Малоазийско крайбрежие, дн. Ени Фоча в Турция. Там се намирали находища от стипца — собственост на фамилията Закария.

³Т. е. втори братовчед на Тичино.

⁴Жоан Мунтанер следвал братовчед си в много от авантюрите му. Когато Рамон Мунтанер бил капитан на о-в Джерба (между 1310 и 1315 г.) и трябвало да отиде във Венеция, за да уреди някои свои лични въпроси, Жоан поел управлението вместо него (вж. глава 255).

⁵Връбница (Цветница) — неделята преди Великден.

⁶През нощта на 25 срещу 26 март 1307 г.

⁷Апокалипсис — пророчеството на Йоан Евангелист.

235

¹Алмирос — пристанище в Тесалия, дн. Алмирос в Гърция. Мунтанер греши, защото А. се намирал не в земите на Атинското дукство, а в Тесалия, наричана по онова време Влахия (вж. Коледаров, Името Македония, с. 86). Обстоятелството, че по това време севастократор на Влахия бил Йоан II Ангел Комнин (1303—1318), който се намирал под опеката на дука на Атина Ги II дьо ла Рош, обяснява объркването на Мунтанер. Вж. Setton, A History of the Crusades, II, p. 266.

²Скопелос — остров в Егейско море, по това време владение на венецианците.

³Става дума за град Халки.

⁴Вж. гл. 197, бел. 2. През 1307 г. Шарл дьо Валоа си осигурил дипломатическа и материална подкрепа от папа Климент V и Венецианската република, след което предприел първите стъпки към изпълнението на плана си за завладяване на Константинопол. Вж. Laiou, Constantinopole, p. 204—208; Burns, The Catalan Company, p. 756.

⁵Тибо дьо Сепоа (Шепоа) пристигнал в Негропонт през 1307 г. и влязъл в преговори с войската още преди тя да достигне Касандриа. Вж. Rubio i Lluch, La companyia catalana, p. 17; Laiou, Constantinople, p. 208; Burns, The Catalan Company, p. 762—763.

⁶Жан дьо Нойе дьо Мези бил през 1307 г. господар на 1/3 част от Негропонт. Другите 2/3 се разделяли между Бонифачо ди Верона и Джорджо Гизи.

⁷Тива — крепост в областта Беотия в Гърция, по онова време владение, разделяно между дука на Атина и княза на Морея. Вж. Setton, A History of the Crusades, II, p. 240—241.

⁸Крепостта Сент Омер била построена от Никола II дьо Сент Омер (1258—1291) — господар на 1/2 част от Тива — и носела неговото име.

⁹Вероятно защото е бил поддръжник на Беренге д'Ентенса и Феран Шеменис.

236

¹Каис (араб.) — мярка за зърнени храни равна на 666 литра.

2След убийството на Беренге д'Ентенса и отпътуването на Феран де Майорка и Феран Шеменис каталонската войска скъсала връзки с предишните си покровители и влязла в преговори с Шарл дьо Валоа чрез пратеника му Тибо дьо Сепоа. Вж. гл 235, бел. 5.

³Вж. гл. 233, бел. 7.

⁴Вж. гл. 197, бел. 2.

⁵Мунтанер се сбогувал с войската на 31 август 1307 г.

237

¹За Бонифачо ди Верона вж. гл. 240.

238

¹Специя — остров в Егейско море, дн. Спеце.

²Идрия — остров в Егейско море, дн. Идра.

³Малеа — нос в Южен Пелопонес, дн. Акра Малеас.

⁴Сант Анджело — носът св. Ангел в Южен Пелопонес.

⁵Куалио — пристанище с неизвестно местонахождение в Южен Пелопонес, вероятно Акмеус или Асометой.

⁶Корон — град в Южен Пелопонес, дн. Корони.

⁷Сапиенца —остров до югозападния бряг на Пелопонес.

⁸Модон — пристанище в Югозападен Пелопонес, дн. Метони в Гърция.

⁹Матагрифон — крепост в Пелопонес, дн. Аковос в Гърция.

¹⁰Кларенца — град в Северозападен Пелопонес, дн. Килини в Гърция.

¹¹Корфу — остров в Йонийско море, дн. Керкира.

¹²Таранто — Тарентски залив в Южна Италня.

¹³Леука (Санта Мария ди Леука) — нос в Южна Италия.

¹⁴Кастронуово — крепост в Централна Сицилия.

¹⁵През 1308 г. кралят на Неапол Шарл II бил все още жив, но поради напредналата възраст и болестта си предал властта на сина си Робер, който бил дук на Калабрия. Затова Мунтанер го нарича „крал". Вж. гл. 194, бел. 25.

¹⁶Втората съпруга на Робер била Санса (Санча), сестра на инфанта Феран.

¹⁷Вж. гл. 194, бел. 25.

¹⁸Коблиуре — град в Южна Франция в близост до Русийон, по онова време владение на Арагон, дн. Койур.

¹⁹Феран бил освободен от затвора някъде между юни—юли 1308 г. Вж. Rubio i Lluch, Contribució a la biografía, p. 327.

239

¹Мунтанер е зле информиран за събития, на които не е присъствувал лично. В действителност Тибо дьо Сепоа останал начело на войската до началото на 1310 г. Вж. Rubio i Lluch, La companyia catalana, p. 239, n° 2.

²Вж. гл. 198 и гл. 201.

³Аверса — крепост в Калабрия, в Южна Италия.

⁴Разбира се, причините за смъртта на Рокафорт са съвсем други. Арогантното му поведение се дължало на самочувствието му на лидер на войската и, от друга страна, на стремежа му да стане крал на Солун. Той възнамерявал да се ожени за Жанет дьо Бриен — сестра на Ги II дьо ла Рош — и по този начин да наследи Атинското дукство, както и Тесалия, върху която Ги II упражнявал протекторат. Всичко това го довело до конфликт с Тибо дьо Сепоа и респективно — с Шарл дьо Валоа. Въпреки намесата на Жауме II, Рокафорт продължил собствената си политика. В края на 1308 г., с помощта на венецианците, Тибо дьо Сепоа организирал заедно с недоволните от своеволията на Рокафорт заговор за свалянето му. Вж. D.O.C., п° XLIII, р. 53—54; Rubió i Lluch, La companyia catalana, p. 236—239; Laiou, Constantinople, p. 224—226.

240

¹Ги II дьо ла Рош починал на 5 ноември 1308 г. и бил наследен от доведения си брат Готие I дьо Бриен (1309—1311).

²Арта — град в Епир, столица на създаденото през 1205 г. Епирско деспотство. По това време владетел на Епир е бил Тома Ангел Комнин (1296—1318).

³Господар на Влахия (Тесалия) бил Йоан II Ангел Комнин, владетел на Неопатра (1303—1318).

⁴Т. е. Андроник II Палеолог.

⁵През пролетта на 1310 г. Вж. Laiou, Constantinople, p. 226; Setton, The Papacy, p. 441; Setton, Catalan Domination, p. 5—9.

⁶Блатото, за което споменава Мунтанер, е езерото Копаис и днес не съществува. Според Григора (Gregoras, I, VII, 7:V, p. 252—253) каталонците разкопали терена и така го наводнили, отклонявайки водите на р. Кефис, че превърнали бъдещото бойно поле в огромно блато. На практика то станало непроходимо за тежката френска конница. Позовавайки се на едно писмо на Марино Сануто от 1327 г. (Setton, The Papacy, p. 441—442 n° 3), K. Сетън смята, че битката се е състояла в близост до Алмирос в Тесалия.

⁷Битката се е състояла на 15 март 1311 г. Благодарение на тази победа се установило господство на каталонците в Атина, което продължило седемдесет и седем години. Вж. основното съчинение на К. Сетън по този въпрос (Catalan Domination of Athens 1311—1388. Revised Edition. Variorum Reprints. London, 1975).

⁸Златните шпори били отличителен белег на благородниците — рицари.

⁹Русийон — град и едноименна област в Южна Франция. Име на графство, което през средните векове принадлежало на арагонските крале.

¹⁰Салона — град в областта Стереа в Гърция, дн. Амфиса.

Тома III дьо Стромонкур (1294—1311), който бил господар на Салона, загинал в битката. Маршал и ректор на каталонската войска станал Роже Деслаур. Вж. Setton, Catalan Domination, p. 14—15.

241

¹Епизодът c избиването на турците е разказан още и от Григора. Вж. Gregoras, 1, VII, 8:11, p. 254 sq.

242

¹Манфре — вторият син на Фредерик III и Елеонор Анжуйска е бил на не повече от пет години по онова време. Вж. D.O.C., n° LIII, p. 67—69.

²Ампурдан — област в Североизточна Испания.

³Това станало през 1312 г. Бернат (Беренге) Естаньол останал начело на войската до 1316 г. Вж. Laiou, Constantinople, p. 227.

⁴По онова време княз на Морея бил Филип Тарентски (1306—1313).

243

¹Алфонс Фредерик пристигнал в Атинското дукство през 1317 г. и управлявал като главен викарий на Атина и Неопатра до 1330 г. Вж. Setton, Catalan Domination, p. 27.

²Манфре починал на 9 ноември 1317 г. След него дук на Атина станал брат му Гилем II (1317—1338). Вж. Setton, Catalan Domination, p. 15—16; Laiou, Constantinople, p. 227.

³Мунтанер се установил във Валенсия през 1325 г. и там започнал да пише хрониката си.

244

¹Става дума за Ги I дьо ла Рош (1225—1263), владетел на 1/2 част от Тива и на Атина Той бил племенник на владетеля на Атина — Отон — и бил определен за негов наследник. Синът му Гийом бил дук на Атина и байло на Ахея. Вж. Вилардуен, с. 171.

Брабант — става дума за феодалното владение в Северна Франция.

²Мунтанер разказва историята на завладяването на Морея от френските рицари по времето на IV кръстоносен поход.

³Въвеждането в рицарско достойнство било акт от особена важност, който се извършвал със специален ритуал.

⁴Кортеси — испанският термин за парламента, който се свиквал в някои западноевропейски държави през средните векове по инициатива на краля и във връзка с важни въпроси. В него участвували представители на трите съсловия — висшето духовенство, рицарството и избраниците на градовете.

⁵Празникът на св. Йоан е на 24 юни.

⁶Баща на Ги II дьо ла Рош бил Гийом I дьо ла Рош (1280—1287).

⁷Торнезински су — става дума за паричната единица на град Тур, която била в обръщение във Франция по онова време.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА И СЪКРАЩЕНИЯ

Альтамира-и-Кревеа, История Испании: А. Альтамира-и-Кревеа. История Испании. Т. I. M.. 1951.

Божилов, Асеневци: И. Божилов. Фамилията на Асеневци (1186—1460). Генеалогия и просопография. С., 1985.

Божилов, Просопографски каталог: И. Божилов. Българите във Византийската империя (под печат). Просопографски каталог.

Вилардуен: Жофроа дьо Вилардуен. Завладяването на Константинопол. Превод от старофр. Иван Божилов. С., 1985.

Григора: Никифор Григора. Византийска история. — В: Гръцки извори за българската история (ГИБИ). XI. С., 1983, с. 123-193.

История на България, III: История на България. Т. III. С., 1982.

Пахимер: Георги Пахимер. За Михаил Палеолог и Андроник Палеолог. — В: ГИБИ, X. С., 1980, с. 149-218.

Ballesteros y Beretta, Historia: A Ballesteros y Beretta. Historia de España y su influencia en la historia universal. T. II. Barcelona, 1920; T. III. Barcelona, 1922.

Bréhier, Les institutions: L. Brehier. Les institutions de l'empire byzantin. Paris, 1970.

Burns, The Catalan Company: R. Ignatius Burns, S. J. The Catalan Company and the European Powers, 1305—1311. — Speculum, XXIX, 4, 1954, p. 751-771.

Caro, Zur Chronologie: G. Caro. Zur Chronologie der drei letzen Bücher des Pachymeres. — Byzantinische Zeitschrift, VI, I, 1897, S. 114—125.

D.O.C.: Diplomatari de l'Orient català (1301—1409). Barcelona, 1947.

Dujcev, La spedizione: I. Dujcev. La spedizione catalana in Oriente all inizio del secolo XIV ed i bulgari. — Anuario de Estudios Medievales, Vol. IX. Barcelona, 1974—1979, p. 425-439.

Finke, Akta: H. Finke. Acta Aragonensia. Quellen zur deutschen, italienischen, französischen, spanischen, zur Kirchenund Kulturgeschichte aus der diplomatischen Korrespondenz Jaumes II. (1291—1327). Hrsg. von Dr. Heinrich Finke. Band II. Berlin und Leipzig, 1908.

Geanakoplos, Emperor Michael Palaeologos: D. J. Geanakoplos. Emperor Michael Palaeologos and the West 1258—1282. A Study in Byzantine-Latin Relations. Cambridge, Massachusetts, 1959.

Gregoras: Nicephori Gregorae Byzantina Historia. Vol. I. Bonnae, 1829; Vol. II. Bonnae, 1830.

Laiou, Constantinople: A. Laiou. Constantinople and the Latins. The foreign Policy of Andronicus II (1282—1328). Cambridge, Mass., 1972.

Laiou, The Provisioning: A. Laiou. The Provisioning of Constantinople during the Winter of 1306—1307. — Byzantion, 37, 1967, p. 91-113.

Lemerte, L'émirat d'Aydin: P. Lemerle. L'émirat d'Aydin, Byzance et l'Occident. Recherches sur la geste d'Umur Pacha. Paris, 1957.

Les Quatre Grans Cròniques: Les Quatre Grans Cròniques. Revistó del text, pròlegs i notes per Ferran Soldevila. Barcelona, 1983.

Moncada, Expedición: Francisco de Moncada. Expedición de los catalanes y aragoneses contra turcos y griegos. Madrid, 1973.

Moravcsik, Byzantinoturcica, II: G. Moravcsik. Byzantinoturcica. II. Berlin, 1958.

Nicolau d'Olwer, L'Expedició: Ramon Muntaner. L'Expedició dels Catalans a Orient (Extret de la Crónica). („Eis Nostres Classics"). Text, introducció, notes i glossari per Lluis Nicolau d'Olwer. Barcelona, 1926.

Nicolau d'Olwer, L'expansió: L'Nicolau d'Olwer. L'Expansió de Catalunya en la Mediterrània Oriental. Barcelona, 1974.

Pachymeres: Georgi Pachymeris De Andronico Palaeologis. Vol. II. Bonnae, 1835.

Pseudo-Kodinos: J. Verpeaux. Pseudo-Kodonos. Traité des offices. Le monde byzantin, I. Paris, 1966.

Rubio i Lluch, Contribuera a la biografía: A. Rubio i Lluch. Contribuera a la biografía de l'infant Ferràn de Mallorca. — Estudis Universitaris Catalans. Vol. VIl. Barcelona, 1913, p. 291—380.

Idem, La Companyia Catalana: A. Rubió o Lluch. La Companyia Catalana sota el comandament de Teobald de Cepoy, 1307—1310. — Miscelania Prat de la Riba. Vol. 1. Institut d'Estudis Catalans. Barcelona, 1923, p. 219—270.

Idem, Paquimeres i Muntaner: A Rubio i Lluch. Paquimeres i Muntaner, — Memories de la secció historico-arqueológica del Institut d'Estudis Catalans. Vol. 1. Barcelona, 1927, p. 33—60.

Runciman, Vísperas: St. Runciman. Vísperas Sicilianas. Madrid, 1979.

Schlumberger, Expédition: G. Schlumberger, Expédition des „Almugavares" ou routiers catalans en Orient de l'an 1302 à l'an 1311. Paris, 1902.

Setton, A History of the Crusades: K. M. Setton. A History of the Crusades. Vol. II. The Later Crusades 1189—1311. The University of Wisconsin Press. Madison, 1969.

Idem, The Papacy: K. M. Setton. The Papacy and the Levant (1204—1571). Vol. The Thirteenth and Fourteenth Centuries. Philadelphia, 1976.

Idem, Catalan Domination: K. M. Setton. Catalan Domination of Athens, 1311—1388. Cambridge, Massachussets, 1948 (Variorum Revised Edition, London, 1975).

Soldevila, Historia: F. Soldevila. Historia de Catalunya. Barcelona, 1963.

Vryonis, The Decline: Sp. Vryonis. The Decline of Medieval Hellenism in Asia Minor and the Process of Islamization from the Eleventh through the Fifteenth Century. University of California Press, 1986 (1st ed. Los Angeles — London, 1971).

Žitije archiepiskopa Danila II: Žitije archiepiskopa Danila II (1324—1337) ed. Danilovog uèenica. — In: Archiepiskop Danilo i drugi. Životi kraljeva i archiepiskopa srpskih. Ed. by Dj. Daničic. Variorum Reprints. London, 1972, p. 328—377.

Zurita, Anales: Jerónimo Zurita. Anales de la Corona de Aragón. Zaragoza, 1972.

Балканите

Експедицията на каталонците на Изток

Индекс на статията

РАМОН МУНТАНЕР

ХРОНИКА

ЕКСПЕДИЦИЯ НА КАТАЛОНЦИТЕ НА ИЗТОК

ПРЕВОД: РОСИЦА ПАНОВА

ПОД РЕДАКЦИЯТА НА ИВАН БОЖИЛОВ

ПРЕДГОВОР

РАМОН МУНТАНЕР. НЕГОВОТО ВРЕМЕ И НЕГОВАТА „ХРОНИКА“

ЕКСПЕДИЦИЯТА НА КАТАЛОНЦИТЕ НА ИЗТОК

БЕЛЕЖКИ

194

207

228

229

230

231

232

233

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА И СЪКРАЩЕНИЯ

Right Click