Индекс на статията
Публикувано по: Хр. Данов, Христоматия по история на Стария свят, т. I, 1976
Периодът от 478 — 431 г., който в гръцката история е известен под името пентаконтаетия, т. е. петдесетгодишнина, се характеризира във външнополитическо отношение с противоречия между Атина и Персия, от една страна, и между Атина и Спарта, от друга страна. През този период най-мощен по съсредоточаване на сили е несъмнено Атинско-делоският морски съюз. Осланяйки се именно на него Атина се заема да води война срещу Персия. Победите на атинските морски сили над персите във водите на Кипър, за които се говори в предходния откъс, дали възможност на Перикъл, който тогава е вече начело на атинската политика, да започне преговори за сключването на един почетен мир с Персия. В същност и двете страни имали интерес от сключването на мира. Персийският цар бил сериозно загрижен за хода на въстанието, което било тогава избухнало в Сирия под покровителството на Мегабаз, а атиняните имали сериозни основания да се опасяват от поведението на Спарта. Мирът, който бил сключен през 449 — 448 г. пр. Хр., носи името на Калий, сродник на Перикъл, който бил натоварен да води преговорите с персите в Суза. Макар и да не бил някакъв особен триумф за външната политика на Атина, за какъвто го представят атинските оратори от IV в. пр. Хр., все пак Калиевият мир означава повратен момент във външната политика на Гърция и специално на Атина.
Калиевият мир
Диодор, XII, 4, 4 — 6
4 (4). Когато цар Артаксеркс узнал за поражението на своите войски на о. Кипър, той започнал да се съвещава със своите приближени относно военното положение и решил, че ще бъде изгодно да сключи мир с гърците. И затова той изпратил на своите военачалници и стратези на о. Кипър писмени инструкции за постигане споразумение с елините на всяка цена. (5) Затова от Артабаз и Мегабаз1 били изпратени в Атина пратеници, които да водят преговори относно условията на мира. Атиняните приели условията на пратениците и самите те образували едно пълномощно пратеничество, начело на което бил поставен Калий, синът на Хипоник. Споразумението за мир между атиняните и техните съюзници, от една страна, и персите, от друга страна, било сключено при следните условия. Всички гръцки градове по крайбрежието на Мала Азия да бъдат автономни, а сатрапите на персийския цар не бивало да плават по море по-далеч от разстоянието, което можело да се измине в течение на едно пътуване от три дни, а между Фазелида и Кианейските скали2 не бивало да се движат големи военни кораби. В случай, че царят и атиняните приемат тези условия, атиняните не бива да навлизат с въоръжена сила в териториите, които се намират под властта на царя [Артаксеркс]. (6) Като сключили мир при тези условия, атиняните оттеглили войските си οт ο. Кипър, хвалейки се с бляскавите победи, които извоювали, и с твърде изгодните условия, при които сключили, мирния договор.
1Така се казвали персийските сатрапи, които ръководели военните действия срещу гърците. Първият от тях командвал морските сили, а вторият бил начело на сухопътните войски.
2Тези скали били в същност два малки острова при входа на Тракийския Боспор (дн. Босфор) в Черно море.
Положението на атинските съюзници в началния стадий на Атинско-делоския морски съюз. Декрет на атинското народно събрание за гр. Еритре
Този важен надпис от около 470 — 455 г. пр.Хр. е намерен на Αкрοпола в Атина, недалеч от Ерехтейона. Той се състои от 4 части: 1) уводна; 2) изброяване на религиозните задължения на еритрейците (жителите на йонийския гр. Еритре на малоазийския бряг срещу о. Хиос); 3) регламентиране на назначаването, състава, възрастта, броя и др. на членовете на съвета; 4) разпореждания, засягащи правосъдието в Еритре.
Преводът на надписа е направен по изданието на М. N. Tod, Greek Historical Inscriptions, I, № 29.
I... председателстваше, a ... направи следното предложение: еритрейците са длъжни да закарат на празника на великите Панатенеи месо на стойност не по-малка от три мини и да разпределят това месо от Еритре между лицата, които се грижат за извършването на жертвоприношенията [хиеропите], като на всекиго от тях дадат месо на стойност една драхма. В случай че еритрейците докарат на жертвоприношенията жертвени животни, чиято стойност не достига три мини, както е уговорено в споразумението, лицата, които са натоварени да се грижат за жертвоприношенията, трябва да купят [допълнително] жертвени животни, а еритрейският народ смята необходимата за тази цел сума за свое задължение. А от месото на жертвените животни да се отдели на онези, които желаят.
II. Съветът на еритрейците трябва да бъде избран чрез гласуване с бобени зърна в състав от сто и двадесет души. Избраните трябва да бъдат подложени на проверка [докимасия] и онези, които не са навършили тридесетгодишна възраст, не трябва да бъдат членове на съвета.
Съдебното решение трябва да почива върху улики. Членовете на съветите не могат да бъдат такива по-малко от четири години. Съветът в своя пълен състав, наблюдателите [„епископите", които били от Атина] и началникът [на атинския гарнизон в Еритре] трябва да отхвърлят или вземат решенията, докато всички останали въпроси са от компетенцията на съвета и началника на гарнизона.
Всеки, на когото предстои да заседава в булето на еритрейците, е длъжен, преди да пристъпи към изпълнението на своите функции, да се закълне в Зевс, Аполон и Деметра, като призове проклятие върху себе си и върху своите деца в случай, че наруши клетвата си. Клетвата трябва да се съпровожда с изгарянето на клетвено животно.
Съветът трябва да взема своите решения по указания по-горе закон. Ако обаче той не бъде съблюдаван, то членовете на съвета да бъдат наказвани с глоба в размер от 1000 драхми или пък народът на Еритре трябва да постанови в събранието те да бъдат снети от длъжност. Булевтите са длъжни да произнасят следната клетва: „Ще вземам през време на своята длъжност като член на съвета според силите си най-мъдри и справедливи решения по отношение на народа на Еритре, на атиняните и на съюзниците и не ще изменя нито на атинския народ, нито на съюзниците и нито сам ще се подведа, нито пък ще подвеждам другите и самият аз не ще премина на страната на неприятеля, нито пък ще уговарям някой друг да окаже прием на когото и да било от преминалите на страната на персите без знанието на атиняните и на народа на Еритре. Нито пък ще им позволя там да останат без знанието на атиняните и народа."
Освен това, ако някой еритреец убие друг еритреец, той трябва да бъде наказан със смърт. В случай че бъде осъден на пожизнено изгнание, то той няма право да пребивава и на атинска територия, пък и на територията на съюзниците, а неговото имущество подлежи на конфискация от хазната на Еритре. Ако някой залови някое лице, което е предало Еритре в ръцете на тиранин, то той самият може да накаже със смърт заловеното [от него] лице, а също тъй и неговите деца в случай, че децата му не заявят за своето приятелско отношение към народа на Еритре и атиняните. Цялото имущество на екзекутирания трябва да бъде декларирано и представено, като половината от него трябва да получат децата му, а другата половина подлежи на конфискуване. По същия начин и ако някой залови някой предател спрямо атинския народ или гарнизон в Еритре..
По-нататък текстът на, надписа е толкова повреден, че остатъците от него не дават никакъв свързан смисъл.
Превръщането на Атинско-делоския морски съюз в атинско архе (великодържавие)
Тукидид I, откъси от 97 — 99
97. Държейки в ръцете си хегемонията над съюзниците, които отначало били автономни и имали съвещателен глас на общото събрание, ето що предприели и извършили атиняните в своето вътрешно управление през време на войните и в промеждутъка от Мидийската [Персийската] до Пелопонеската война спрямо варварите, спрямо разбунтувалите се свои съюзници и спрямо онези пелопонесци, с които им се налагало да имат работа във всеки конкретен случай.
98. Преди всичко атиняните под командата на Милтиадовин син Кимон превзели след обсада град Ейон1 на р. Стримон, който бил зает от персите, и хвърлили жителите му в робство. (2) След това те превърнали в роби жителите на о. Скирос2, който бил населен с долопци3, и на тяхно място заселили атински колонисти4. (3) Атиняните водели война и против жителите на града Карист без участието на останалите евбейци и след известно време се споразумели по мирен начин с тях. (4) След това атиняните воювали с отпадналите от тях наксосци и ги принудили да капитулират чрез обсада.5 Това бил първият съюзен град-държава, който бил заграбен от атиняните въпреки съществуващия помежду им съюзен договор. Впоследствие същата участ сполетяла един след друг всички останали градове.
99. (I) Освен другите причини за отпадането на съюзниците от Атина измежду най-важните били следните: дефицитите [недоборите] при внасянето на фороса, отказите за доставки на кораби и войска в случай че даден град бил задължен да стори това. Наистина атиняните постъпвали сурово и чрез прилагането на принудителни мерки дразнели съюзниците, които не били привикнали на подобни бруталности или пък не желаели да ги понасят. (2) Но и в друго отношение атинската хегемония съвсем не била по вкуса на съюзниците в същата степен, както в началото, пък и в съвместните военни начинания между атиняните и съюзниците им не съществувало равенство. Атиняните с голяма леснота принуждавали въстаналите към подчинение.
(3) Виновни за това били и самите съюзници. Поради своята неохота към военната служба, както и поради нежеланието си да се отделят от родината си повечето от съюзниците се нагърбили с паричен данък вместо с доставките на кораби и с това да внасят в пари онзи дял, който им се падал за тяхната [на корабите] издръжка. По такъв начин флотата на атиняните се увеличавала със средствата, които внасяли съюзниците, а последните в случай на въстание потегляли на война неподготвени и без нужния военен опит.
1Ейон се намирал на устието на р. Струма и бил превърнат в атинска колония, която след основаването на Амфиполяс служела като пристанище на този град.
2Скирос, остров в Егейско море, е разположен на североизток от о. Евбея. Жителите му били наказани тъй строго от атиняните, защото през време на персийските войни подобно на гр. Карист, на южния бряг на Евбея, били на страната на персите.
3Долопците са племе, близко по произход с тесалицийте; едно от дванадесетте племена, членуващи в делфийската амфиктиония.
4Това заселване станало през 474 — 472 г., като атинска клерухия.
5Капитулацията на Наксос станала в 470 — 469 г. пр. Хр.
Укрепване на атинската държава и възнагражденията на длъжностните лица в нея
Аристотел, Атинската държава, 23 — 24
23 (1). И тъй до този момент държавата напредвала и растяла постепенно, развивайки се успоредно с растежа и закрепването на демокрацията. След мидийските войни обаче се засилило влиянието на съвета на ареопагитите, който започнал да управлява града, без да получи мандата за това по силата на каквото и да било решение, а защото на него се дължал успехът в морската битка при Саламин. Защото тъкмо когато стратезите се намирали в безизходно положение и били разгласили всеки да се спасява, както може, съветът на ареопагитите намерил средства и раздал на всеки гражданин по осем драхми, като по този начин ги накарал да се качат на корабите. (2) По тази причина именно атиняните се подчинявали на авторитета на ареопага и действително управлението на атиняните по това време било много добро, защото през този период те били добре подготвени и обучени за война. Тогава те успели да добият надмощието по море въпреки волята на лакедемонците.1 (3) Водачи на демократите по това време били Лизимаховият син Аристид и Темистокъл, синът на Неокъл. Вторият минавал за извънредно способен във военното дело, а първият — в политиката, като освен това превъзхождал съвременниците си със своята справедливост. Поради това именно към единия те се обръщали като към пълководец, а към другия като към съветник.2 (4) Тъй като двамата, макар и да били съперници, се грижели общо за строежа на градските стени,3 а пък за да отпаднат йонийците от съюза с лакедемонците, станал причина Аристид, който издебнал момента, когато лакедемонците били станали ненавистни вследствие на държането на Павзаний4. (5) Аристид определил първите вноски на съюзните градове в съюзното съкровище три години след морската битка при Саламин, когато бил архонт Тимостен,5 и се задължил с клетва пред йонийците да има с тях същите приятели и неприятели, като за потвърждение на ненарушимостта на договора хвърли късове желязо в морето.
24 (1). След това, когато държавата почувствала, че укрепва, и били събрани големи парични средства, Аристид посъветвал атиняните да се доберат до хегемония, а гражданите — да се преселят от селата и да живеят в града. „Прехрана — казал той — ще има там за всички; и за онези, които ще участват във военните походи, за онези, които ще носят гарнизонната служба, пък най-сетне и за онези, които ще се занимават с обществени работи. И тогава те ще вземат в свои ръце хегемонията.“ (2) Като послушали този съвет и се сдобили с власт, атиняните започнали да се отнасят деспотично към всички съюзници с изключение на хиосците, лесбосците и самосците (тях направили пазачи на своята власт, като им позволили да имат самоуправление и да властват над онези, които те управлявали дотогава). (3) Освен това атиняните осигурили на мнозинството от народа лесно препитание, и то по начина, предложен от Аристид. Работата се състояла в това, че от данъците, налозите и съюзниците се издържали повече от 20 000 души, тъй като имало 6000 души съдии, 1600 души стрелци и освен това 1200 конници, 500 членове на съвета и 500 пазачи на корабостроителниците. Освен това в града имало 50 души пазачи на крепостта, около 700 души чиновници в метрополията и около 700 души в чужбина. Освен това, когато впоследствие избухнала Пелопонеската война, имало 2500 хоплити, 20 кораба за охрана на крайбрежието, а към тях и още други кораби, които превозвали гарнизонните части, достигащи на брой до 2000 души и избирани с бобово жребие. Накрая идвали тези, които получавали издръжка от пританеума, сираците и стражата на затворниците. Издръжката на всички тези изброени длъжностни лица била за сметка на държавата.
1Според Плутарх, Биографията на Аристид, 23, това било извършено със съгласието на спартанците.
2Въпреки тези думи на Аристотел, които се отнасят до Аристид, не би трябвало да се забравя, че и той имал значителен военен опит и бил начело на военните действия по време на битката при Платея и в експедицията срещу Византион.
3Аристотел има пред вид т. нар. „Дълги стени" („Дълги бедра"), които свързвали Атина с главното пристанище Пирей; вж. Тукидид, I, 89.
4За Павзаний вж. Аристотел, Атин. държ. 23, 4 — 5 и Херодот. IX, 10 и IX, 19 — 75, както и Тукидид, I, 128 сл.
5478 — 477 г. пр. Хр.
Избрани места от т. нар. Псевдоксенофонтова „Атинска държава"
Този прочут малък трактат е по всяка вероятност творба на неизвестен атински олигарх, който го е съставил в първите години на Архидамовата война, т. е. първия период на Пелопонеската война. Като terminus ante quem за издаването на този трактат, който се е запазил до наши дни между съчиненията на Ксенофонт, се смята лятото на 424 г. пр. Хр. Обстоятелството, че този трактат още в древността е попаднал в корпуса на Ксенофонтовите творби, се обяснява с подчертано олигархическите идеи на този автор и с това, че той бил, както е известно, автор на „Лакедемонската държава", която била написана с нескривани симпатии към спартанския обществен строй. Днес обаче може да се смята за доказано поне това, че въпросната „Атинска държава“ не е писана от Ксенофонт, а от друг атински олигарх, който е живял цяло поколение преди него.
I, 1. Що се отнася до държавния строй на атиняните, аз, разбира се, не съм в състояние да се възхищавам от това, че те са избрали тъкмо тази форма на държавно управление, защото, избирайки я, те едновременно с това са дали своите предпочитания на един държавен строй, при който простите и долни хора са по-добре поставени от знатните и благородните. По тази именно причина аз не съм в състояние да се възхищавам от това. Сега обаче аз ще докажа и това, че атиняните, след като веднъж са се решили да приемат този държавен строй, правят всичко възможно да го запазят и да го уредят във всяко друго отношение съобразно с това и че според мнението на останалите гърци те тъкмо тук грешат.
I, 2. Преди всичко аз трябва да кажа, че тук бедняците и простият народ имат напълно справедливо преимущество пред знатните и богатите, и то затова, защото тук само демосът е онзи, който движи корабите [във флотата] и по този начин създава онова положение на надмощие на гр. Атина. Така кормчиите, челниците на гребците, началниците на поделенията от по петдесет души, лоцманите, майсторите-корабостроители са тези хора, които придават мощта на държавата, и то в много по-голяма степен, отколкото хоплитите, знатните и изобщо аристократите. При такива обстоятелства напълно естествено е при обичайното сега съществуващо избиране с жребий всички да имат достъп до държавните длъжности и всеки гражданин, когато пожелае, да има свободата да се изкаже публично.
I, 3. Народът счита изобщо за ненужно да се домогва до онези длъжности, които носят спасение, когато са заети от благородни хора, а излагат на опасности целия народ, когато са заети от неблагородни. Народът смята също така, че не е в негов интерес да взема нито длъжностите на стратезите, нито пък на хипарсите. Защото народът схваща много добре, че има много по-голяма полза от това да не заема и изпълнява той лично тези длъжности, но да предоставя тяхното заемане и изпълняване на най-заможните и силни хора. Към всички онези длъжности обаче, които са така устроени, че носят у дома му заплата и други изгоди, към тях народът се домогва охотно.
I, 4. Има мнозина, които се чудят, задето навред [в Атина] простият и беден народ, с една дума демократите, се предпочитат пред знатните. А тъкмо това е едно сигурно средство за запазване на демокрацията. Защото, когато именно бедните и хората от народните низини, с една дума, когато простите хора са поставени добре и когато тези хора се увеличават, тогава те подсилват и демокрацията. Когато обаче богатите и благородните са добре поставени, тогава именно демокрацията подсилва позициите на една сила, враждебна на себе си.
I, 6. Някои би казал, че не е благоразумно всички тези хора да бъдат допускани безразборно да държат речи и да участват в съвета, а това да се позволява само на най-даровитите и изобщо на най-доблестните мъже. Атиняните обаче и в това отношение са измислили най-изгодното за себе си, като са дали право и на най-простите да говорят в събранията. Защото, в случаи че биха говорили и биха внасяли предложения само знатните, това би било само от полза за тях, но не и за народа. Сега обаче, тъй като всеки, който пожелае, може да вземе думата, за да държи реч, и най-простият и най-долният гражданин би могъл, щом стане да говори, да налучка онова, което е в негов интерес и в интереса на нему подобните.
I, 7. Някой би могъл да възрази на това: „Какво собствено би могъл да измисли подобен човек, което да е от полза за него и за народа"? Атиняните схващат обаче много добре, че тъкмо такъв човек с цялото си невежество и простотия, съчетани с добронамереност, е много по-ценен от добродетелта и издигнатостта на знатния, съчетани с враждебност.
I, 10. От друга страна пък, в Атина робите и метеките1 са разюздани до възможния краен предел и там нито можеш да биеш роба, нито пък той може да ти стори път да минеш. Аз ще ти дам пояснения защо тъкмо в Атина съществува този местен обичай. Ако обичаят би позволявал на някои свободен човек да бие роба, чужденеца или освободения роб, то и самият атински гражданин би станал твърде често жертва на подобен побой, защото действително простият народ в Атина по своето облекло по нищо не се различава от робите и от метеките, пък и по отношение на цялата си останала външност той никак не се различава от тях.
I, 11. Ако обаче някой се чуди и на това, че в Атина на робите се позволява да водят разкошен живот и някои даже да живеят великолепно като големци, ще излезе може би, че и това се върши в Атина напълно съзнателно. В страни, които имат флотски сили, там робите трябва да служат по необходимост срещу заплащане в пари и дори да бъдат свободни, за да могат по този начин да се получат печалби от техния труд. Там, където робите представляват богатството на своите господари, не е разумно робът ми да се бои от тебе, както в Лакедемон, където наистина робът ми се боеше от тебе. Защото, щом като твоят роб се бои от мене, твърде вероятно е, че той би ми предал дори парите си, за да не рискува живота си.
I, 12. Затова ние сме дали на робите същата свобода на словото, каквато и на свободните, а също и на метеките, както на гражданите, защото държавата се нуждае от метеки и заради флотата, и заради многобройните занаяти. Ето защо и ние, давайки на метеките еднаква свобода на словото, постъпваме благоразумно и далновидно.
II, 1. ... Атиняните превъзхождат обаче всички свои съюзници, които им плащат данъци, даже и по сухо и смятат, че за тях е достатъчно да разполагат със сухопътни сили, които превъзхождат силите на техните съюзници.
II, 2. Ето обаче още едно предимство, което атиняните дължат на благоприятната съдба. Онези народи, които са покорени от една сухопътна сила, имат възможност да се съберат от отделните малки градове и да обединят силите си и тогава да воюват срещу своите покорители. Подобно обединяване на силите на градовете на едно място е невъзможно обаче при хора, които живеят пръснато по острови, защото морето се намира помежду им, и онези, които властват, държат в ръцете си и надмощието по море; но даже и тогава, когато островитяните биха имали възможност да се съберат незабелязано на едно и също място (имам пред вид да се съберат на един и същ остров), то те и в такъв случай биха загинали от глад.
II, 3. Що се отнася пък до онези полиси, които се намират на материка и които са подчинени на атиняните, големите от тях им се покоряват от страх, а малките - до известна степен от необходимост. И действително не съществува нито един град, който да няма нужда от внос или пък от износ и той не би могъл да се ползва от своите права да търгува, ако не би се подчинявал на онези, които господстват по море.
II, 4. Освен това онези, които господстват по море, могат да правят и такива неща, които са невъзможни за онези, които имат надмощие по суша. Те именно имат възможността да опустошават земите на по-силните, защото с корабите си те могат да достигат до такива пунктове, на които няма никакви или има малко неприятели, или пък в случай че неприятелите се приближат, да се качат на корабите си и да отплуват. Действайки по този начин, онзи, който има надмощие по море, изпада много по-рядко в затруднено положение, отколкото онзи, който би предприел нещо подобно със сухопътни сили. . .
II, 7. Ако трябва, ще споменем и за по дребните предимства, че атиняните благодарение на своето надмощие по море са открили преди всичко средства за достъп към лакомствата, като са влезли в допир на едни места с едни, а на други места с други хора. И всички възможни лакомства, които съществуват в Сицилия или Италия, на остров Кипър или в Египет, в Лидия или Черно море, в Пелопонес или другаде, всичко това се стича на едно място благодарение на господството по море.
II, 11. Атиняните обаче са единствени в състояние да придобият богатството както на елините, тъй и на варварите. И действително, в случай че някой град изобилства с дървен материал за корабостроене, къде би могъл той да пласира този дървен материал, ако не спечели за себе си господарите на морето? Ако ли пък някой град е богат с желязо, мед или лен, къде би могъл да ги пласира, ако не спечели на своя страна интересите на онази страна, която властва над морето?
II, 12. Освен всичко това атиняните не ще допуснат да се превозват по море стоките на други места освен в онези държави, с които те само поддържат връзки, като техните противници бъдат лишени от възможността да използват морето.
II, 14. Едно само предимство липсва на атиняните. Ако заедно със своето надмощие по море те биха живели на един остров, биха могли, когато пожелаят, да нанасят удари, без да понасят такива поне дотогава, докато държат в ръцете си владичеството по море. Сега обаче противникът е в състояние да извършва нападение над земеделците и богатите в Атина, докато атинският демос, имайки сигурното съзнание, че неприятелят не ще опустоши или изгори нищо от онова, което му принадлежи, може да живее съвсем безгрижно и без страх, че би могъл и той да претърпи набези от страна на неприятеля.
II, 18. От друга страна обаче, атиняните не допускат да се осмива народът в комедиите и да се ругае той, за да не би по този начин те самите да станат прицел на хули; по отношение на частните лица обаче те даже насърчават това, когато някой иска да осмее другиго, съзнавайки ясно, че онзи, който е предмет на присмехи, в повечето случаи не произхожда от средите на народа и главно от широките народни низини, а че е или богат, или знатен, или влиятелен човек и че само малцина от бедните и от демократите се подлагат на присмех в комедиите, и то само в случаите,, когато те се отделят от народа било чрез своето важничене, било пък чрез своя стремеж във всички свои постъпки да се отличават от народа. Затова и подобни хора от народа, ако станат мишена на комедията, атиняните не се дразнят от това.
1Метеките (μἐτοικοι) били свободни чужденци от гръцки произход, живеещи в Атина и занимаващи се със занаяти, търговия, лихварство, а и със свободни професии, но нямали право да бъдат атински граждани.
Борбата на Перикъл срещу олигархите и неговите социални мероприятия
Плутарх, Биография на Перикъл, 11 — 12 и 14
11 (1). По това време аристократите, като виждали, че Перикъл, който още преди това [т. е. преди смъртта на Кимон] се ползвал със силно влияние, сега се бил издигнал извънредно много над останалите граждани, се постарали да му противопоставят един човек, който могъл да му излезе на глава и да попречи неговото извънредно влияние да се изроди в еднолична власт. И тъй аристократите противопоставили срещу него Тукидид1 от дема Алопека, зет на Кимон, който бил разумен човек и който не притежавал наистина пълководческите способности на Перикъл, но който го превишавал в политическото си умение и със способностите си да говори пред народа и да ръководи неговите събрания. И тъй като Тукидид не излязъл никога от града и се стараел винаги да предизвиква за борба Перикъл, противопоставяйки му се по всички трибуни, в скоро време успял да установи едно равновесие на политическите сили в държавата. . .
11 (3). Поради това най-вече (а именно че олигархите начело с Тукидид имали изгледи да вземат връх в споменатите борби) Перикъл, като отпуснал още повече юздите на народа, започнал да управлява, правейки всичко възможно да му се хареса във всяко отношение. Неговите мисли били насочени постоянно към това, как да му организира по-често колкото е възможно повече всенародни зрелища, угощения на държавни разноски, да устройва тържествени процесии, с една дума, да култивира у градското население вкус към културните удоволствия. Всяка година той изпращал шестдесет триери по море, чийто многоброен екипаж се състоял от малоимотни атински граждани, които по този начин служели срещу заплата в продължение на 8 месеца през годината, слизали до морското дъно и го изучавали, за да станат опитни в морското дело. (4) Освен това Перикъл изпратил хиляда клерухи на Тракийския Херсонес, на остров Наксос — 500 души, а на остров Андрос — половината от това число [т. е. 250] и хиляда души в Тракия, и то в района, който граничи със земята на тракийското племе бизалти2. Освен това той изпратил други колонисти в Италия (Долна), които да заселят отново град Сибарис, който сега бил наречен Турии3. Чрез тези свои мероприятия Перикъл се стремял да освободи града от ленивата и поради своето бездействие неспокойна тълпа, а, от друга страна, да облекчи положението на малоимотните слоеве от народа. Освен това той желаел да държи съюзниците в страх и в респект, като основавал в непосредствено съседство с тях атински колонии. По този начин съюзниците, бидейки под надзор, не могли и да помислят за преврат и отпадане.
12 (1). Онова обаче, което причинявало най-голяма радост на атиняните и с което те най-много се гордеели, и което предизвиквало най-голямо удивление у всички хора, единствено може да служи като доказателство на Гърция, че всичко, което се разказва за нейното минало могъщество и за нейните старинни богатства, не са празни приказки. Това били великолепните храмове и други обществени постройки в Атина. И точно тези мероприятия от всички дела на Перикъл били предмет на най-завистливи нападки и ожесточени упреци от страна на неговите противници. Последните викали по събранията, че атинският народ се покрива със срам, като си присвоява всички парични средства на Гърция, които той пренася в Атина от Делос. . .
(2) Противно на това обаче Перикъл обяснявал на народа, че той не е длъжен да дава отчет на съюзниците за начина, по който той употребява техните пари, щом като воюва заради тяхната отбрана и отблъсква от тях нападенията на персите. По-нататък той обяснявал на атиняните, че съюзниците им не доставят нито флота, нито пехота, нито конница, а плащат само парични суми и че тези, които са ги получили, ги употребяват за онези цели, за които са предназначени, тъй че тези суми принадлежат не на оня, който ги е дал, а на оня, който ги е получил. По-нататък Перикъл наблягал на това, че тъй като градът е снабден с всичко необходимо за война, би трябвало излишните парични средства да се употребят за строежи, които, след като бъдат завършени, ще донесат вечна слава на гражданите и които по време на извършването на работите ще донесат значително материално благосъстояние, тъй като вследствие на това ще се прояви всевъзможната човешка дейност, която ще бъде в състояние да задоволява различни човешки потребности; последните, оживявайки, от една страна, всички занаяти, не ще оставят от друга страна, да се стои със скръстени ръце. По този начин почти целият град ще бъде на заплата и сам ще се грижи за своето благоустрояване и прехранване.
(3) На младите и здрави хора се давала във време на война заплата от държавата, но желанието на Перикъл било и неподлежащата на военна служба занаятчийска маса4 да участва в доходите, като не ги получава обаче със скръстени ръце и без да прави нищо. По тази причина той предложил на народа проекти за грандиозни строежи, както и плановете за извършването на крупни архитектурни мероприятия, които изисквали от своите изпълнители и изкуство, и продължително време, за да може по този начин населението, което остава v дома си, да има правото на участие в тази дейност и да се ползва от приходите на държавата на равни начала с матросите, с онези, които служат в гарнизоните или пък в пехотата.
(4) Затова и държавата разполагала със строителни материали, като камък, мед, слонова кост, злато, абаносово и кипарисово дърво, а освен това и със занаятчии, умеещи да обработват тези материали, като дърводелци, скулптори, ковачи и майстори на бронзови изделия, каменоделци, майстори по оцветяване на златото, майстори по изработване на слонова кост в размекнато състояние, художници, майстори — оцветители на изделия от емайл, гравьори, както и такива, които се занимавали с експедицията на стоките и с техния превоз по море, като търговците на едро, матросите, школуваните кормчии, пък и такива, които били опитни в превоза на стоките по сухо, като колари, файтонджии, сарачи, въжари, седлари, работници — строители на пътища, и рудокопачи. Така както пълководецът разполага със своя специална войска, тъй и всеки от тези занаяти разполага с една достатъчна по брой мобилизирана армия от работници, която се набира от средата на тетите и на обикновените [неквалифицирани] работници и служи като оръдие на труда и като работна сила. По такъв начин изброените занаяти се разпределяли, ако можем да се изразим така, между хора и от двата пола, намиращи се на различни възрасти, а чрез това благосъстоянието се разпределяло и разпространявало между отделните граждани. . .
14. Тъй като ораторите, привърженици на Тукидид, викали непрекъснато срещу Перикъл, като го упреквали, че разпилява паричните средства и доходите на държавата, той отправил запитване до народа в събранието дали наистина той е извършил толкова големи разходи. . .
Накрая борбата на Перикъл срещу Тукидид се изострила до такава степен, че станало нужно или Перикъл да го прогони чрез остракизъм, или пък той самият да бъде остракизиран. Обаче Перикъл взел връх над Тукидид, прогонил го и разтурил по този начин опозиционната фракция.
Колонизационната политика на Перикъл. Атинска експанзия по бреговете на Егейска Тракия
Атински надпис5 за основаването на колонията Брея6 на егейския бряг на Тракия около 447 — 445 г. пр. Хр. — текст по М. Tod, G. Н. I, № 44.
... Ако някой от [колонистите] вземе със себе си имущество [в Брея,] то от това имущество да бъде лишен не само онзи, който го е изнесъл по измамнически начин [от Атина], но и онзи, който е записал имуществото. Колонистите са длъжни да доставят стада кози, необходими за жертвоприношенията на своята колония, и то в размер, какъвто те намерят за необходим. Трябва да се избере и комисия от десет души геономи, по един от всяка фила, за разпределението на земята [между колонистите]. Тези десет души именно да имат грижата за разпределението на земята. А Демоклид да уреди и управлява колонията, но самостоятелно и колкото може по-добре. Онези късове земя, които са нарязани и оповестени от по-рано, да се запазят там, но нови да не се режат. За празника на великите Панатенеи да се изпращат редовно [в дар] бик и всеоръжие, а за празненството на Дионисиите — фалическо изображение [символизиращо плодородието]. В случай че някой започне война със земята на колонистите7, градовете трябва да им се притекат на помощ по най-бързия начин, както пише изрично в договора по отношение на градовете, намиращи се в Тракия. Текстът на това постановление [на народното събрание] трябва да бъде издълбан върху мраморна стела и да бъде изложен в града. Колонистите са длъжни да представят тази стела и на своите магистрати [в Брея]. В случай че някой решава въпросите в разрез с постановлението, чийто текст се съдържа на стелата, или пък някой оратор излезе публично и в своите речи се стреми да подбуди другите към нарушаване или отменяване на някои точки от това постановление, то той самият и децата му да бъдат лишени от граждански права и да се конфискува имуществото му, като една десета част бъде посветена в полза на богиня Атина, в случай че самите колонисти не предявят искания по отношение на нея. А онзи, който се запише в групата на колонистите, когато е мобилизиран и участва във военен поход, е длъжен, като се завърне в Атина, да се засели в Брея в срок от 30 дни. И самата колония трябва да бъде основана в тридесетдневен срок. А Есхил трябва да набави паричните средства, необходими за изпращането и пътуването на колонистите.
Фантокъл внесе по отношение на група колонисти предложение да се вземе решение и да се формулира постановление, подобно на постановлението на Демоклид. На Ерехтейската притания бе възложено да доведе Фантокъл със себе си на първото заседание на булето, а в Брея да се изведе и основе колония от средите на тетите и зевгитите.
Словото на Перикъл, произнесено в началото на зимата на 429 г. пр. Хр. на погребението на падналите атински бойци
Тукидид, II, 34 — 41
34. През същата зима атиняните извършиха според обичая на своите предци на държавни разноски тържествено погребение на онези свои съграждани, които бяха загинали първи през време на тази война. През време на тази церемония се съблюдава следното: три дни се издига на трибуна една палатка и в нея се излагат на показ костите на загиналите бойци, като всеки, който желае, поднася някакъв почетен дар на своя близък мъртвец. По време на изнасянето на останките се докарват на колесници кипарисови ковчези, по един за всяка фила, като останките на всеки един от загиналите бойци се полагат в ковчега на неговата фила. След шествието се носи едно легло, което е постлано с мъртвешки саван. Това легло е за онези бойци, чиито останки не са могли да бъдат намерени и прибрани. В шествието участват, които желаят, и от гражданите, и от чужденците. На погребението присъстват също така и жените, които имат роднински връзки със загиналите воини, за да ги оплакват. След това ковчезите се полагат в държавното гробище, което се намира в най-красивото предградие8 на Атина, като в него се погребват винаги падналите във време на война с изключение на бойците, паднали в Маратонската битка, тъй като мъжеството на последните се смята за изключително и затова те са погребани на самото бойно поле.9 И тъй, след като останките на падналите бъдат засипани с пръст, един избран от държавата мъж, който според мнението на всички минава за умен човек и заема висок обществен пост, произнася подобаващото на тяхната доблест надгробно слово. След това всички се разотиват по домовете си. Атиняните извършиха по описания начин това погребение; и по-сетне, в течение на цялата война, когато имаха възможност, те съблюдаваха строго този обичай. И тъй, за да произнесе слово за тези първи бойци, бе избран Перикъл, синът на Ксантип. Когато настъпи уреченото за това време, той се отдели от гроба и се покачи на една трибуна, която бе нарочно направена така, за да може да бъде чут по възможност по-далеч, и произнесе следното слово:
35. „Онези, които са говорили преди мене от тази трибуна, са отдавали възхвала на оногова, който е учредил този вид речи и ги е прибавил към тържествения погребален обред. Напълно заслужено е наистина да се произнася такова слово над гробовете на онези, които са загинали във войните. На мене ми се струваше обаче, че би било достатъчно, ако подвизите на доблестните мъже бъдат почетени само чрез този единствен акт, както това и става и както го виждаме в настоящото погребение на държавни разноски. Струва ми се освен това, че не е правилно вярата в доблестта на мнозина да се постави в зависимост от това, дали красноречието на даден оратор е по-убедително, или по-слабо. Защото при произнасянето на слова е трудно да се запази подобаващата мярка и чрез тях едва ли може да се предизвика точна престава за истината. Онези от слушателите, които познават събитията от лични наблюдения и докато те съчувстват на падналите, лесно биха сметнали оценката за по-слаба от онова, което самите те желаят или знаят. Онези от слушателите пък, които, напротив, са несведущи, от завист могат да помислят, че известни неща, които надминават техните собствени сили, са преувеличени и пресилени. Хората понасят похвалите по отношение на другите хора само до степента, до която всеки един от тях смята, че е способен да извърши онези дела, за чиято възхвала слуша. Всичко онова обаче, което надхвърля тази мярка, възбужда у слушателите завист, а вследствие на това и недоверие. Но тъй като нашите предци са смятали този обичай за похвален, то и аз се чувствам задължен да се съобразя с него и да се постарая да задоволя. колкото мога, желанията и преценките на всеки един от вас.
36. Ще започна преди всичко с нашите предци, защото справедливостта, пък и уважението, което им дължим, изисква в такива случаи да се отдава почит на паметта им. Защото те са населявали винаги тази страна и унаследявайки я от поколение на поколение, те благодарение на своята доблест ни я предадоха свободна чак до наши дни. И ако те заслужават за това похвала, още по-достойни за нея са нашите бащи, защото те прибавиха към наследството, което получиха, онова могъщество, с което разполагаме сега ние и което те не без усилия ни завещаха. Но и самите ние, живите, и които се намираме още в разцвета на силите си, допринесохме за по-нататъшното укрепване на нашата мощ. Ние снабдихме държавата с всичко необходимо, за да може тя да се самозадоволява напълно както във военно, тъй и в мирно време. Що се отнася пък до военните подвизи, чрез които бяха придобити отделните завоевания, или до това, как ние самите или пък нашите бащи успяха чрез мъжествена отбрана да ги запазят било срещу варварите, било срещу елините, не смятам, че е нужно да говоря надълго за тези неща на хора, на които те са известни. В началото аз ще посоча обаче как и чрез каква насоченост на нашите стремежи ние постигнахме това могъщество и чрез какъв обществен строй и начин на живот ние засилихме нашата власт, а след това ще премина към прославата на падналите. Аз смятам, че настоящият момент е подходящ да се говори за всички тези неща и че ще бъде от полза за всички присъстващи, граждани и чужденци, да чуят моето слово.
37. И тъй нашият държавен строй е такъв, че той не подражава на чуждите порядки, а, напротив, ние самите повече служим за образец на другите, отколкото да подражаваме на когото и да било. Нашият държавен строи се нарича демокрация, защото той държи сметка не за малцинството, а се съобразява с интересите на мнозинството. При споровете между частни лица всички имат според закона еднакви права. Що се касае пък до зачитането в обществения живот, почит се отдава само на оня, който се е отличил в едно или друго отношение, и то не поради някакъв произход, а поради своите способности. По същия начин онзи човек, който е способен да принесе полза на държавата, не е лишен от възможността да стори това било вследствие на своята бедност, било пък поради своето принизено обществено положение. И с обществените работи ние се занимаваме, както това подобава на свободни граждани, пък и във всекидневните си отношения не храним недоверие едни към други. И ако някой си позволи някаква волност, то той се отървава само с парична глоба, без да бъде подлаган на някакви отвратителни наказания. Не, ние не даваме при това израз на досадата си, пък била тя и невинна, защото все пак е неприятна за онзи, който наблюдава отстрана. В частните си отношения ние сме общителни без каквато и да било принуда, а при обществените работи не нарушаваме законите поради здравото чувство на уважение, което питаем към тях. Ние се подчиняваме и на лицата, които са облечени за даден период от време във власт, и на законите, а особено на онези от тях, които са издадени в защита на онеправданите, пък и на неписаните закони, чието неизпълнение докарва на нарушителите презрението на всички.
38. За да си отдъхнем от труда и усилията, ние сме предоставили на човешкия дух и мисъл най-широки възможности, като устройваме в течение на цялата година състезателни игри и тържествени жертвоприношения; освен това ние създаваме в частния си живот прекрасни удобства и съоръжения, които ни причиняват такава наслада във всекидневието, че поради тях забравяме личните си грижи и скърби. Освен това поради големината на нашата държава у нас се внася абсолютно всичко от всички страни и ние можем да се ползваме еднакво удобно както от онези блага, които се произвеждат тук у нас, така и от благата, които се произвеждат от други народи.
39. Ние се отличаваме от противниците си и по грижите, които полагаме за военното дело, и то в това отношение, че даваме достъп в държавата си на всички и никога чрез гонения на чужденците не отнемаме никому възможността да изучава или да разглежда онези неща, от които може да се възползва който и да било от нашите неприятели, като ги види нескрити. Ние разчитаме не толкова на военната подготовка и на военните хитрости, колкото на собствената си готовност за мъжествени дела. Също така и във възпитанието си нашите противници се стремят да се приучат към храброст още от най-ранно детство, като се закаляват чрез най-тежки упражнения, а ние, макар и да живеем безгрижно, крачим с не по-малка решителност в опасностите срещу бойци, които са равни по сила на нас. А ето и доказателството за това: лакедемонците не потеглят на поход никога срещу нас сами, а винаги заедно със своите съседи. Затова пък, когато ние нападнем своите съседи и имаме работа в неприятелска земя с хора, които защитават родината си, печелим в тази борба победи над тях. При това нито един наш противник още не се е сблъсквал с всичките ни сили наведнъж поради това, че ние мислим едновременно и за флотата, а трябва да разпределяме и сухопътните си сили на много места из нашите владения. Ако ли пък на нашите врагове се случи да се срещнат някъде с някаква част от нашите войски, то в случай, че победят, те се хвалят, че са отблъснали всичките ни сили. А тъй като ние се впускаме охотно в опасности по-скоро на шега, отколкото след като се закалим в труд и усилия, и проявяваме мъжество не толкова поради изискванията на законите, колкото поради нашия целокупен стил на живот, нашето превъзходство се състои в това, че ние не се чувстваме изтощени в очакване на предстоящите мъчнотии, но тогава, когато се сблъскаме с тях, ние не отстъпваме по-смелост на онези, които винаги са се занимавали с тези неща. И нашата държава е достойна за удивление не само по тази, но и по други причини.
40. Ние обичаме изяществото, съчетано с простота; обичаме и култивираме образованието, без да изнежваме и разглезваме духа. Ние използваме богатството повече като удобно средство за дейност, отколкото като хвалебствие. Що се отнася пък до бедността, то нейното признаване не се смята у нас за нещо, което срами човека. По-срамно е обаче да не се преодолява тя чрез труд. Нашите граждани се грижат с еднакво усърдие както за своите домашни, тъй и за обществените дела. Макар и някои от тях да се занимават със занаятчийство и стопанство, те все пак разбират добре обществените работи. Защото единствено онзи човек у нас, който се държи настрана от обществените работи, се смята не само за празен, но и за безполезен. И само ние вземаме решения по въпросите, като се стараем да ги обмислим правилно, тъй като не смятаме, че разискванията пречат на делата, а, напротив, смятаме за вредно да пристъпим направо към изпълнението на онова, което е нужно, без да го обсъдим отначало по пътя на разискванията. Ние се отличаваме още и с тази особеност, че съчетаваме у себе си най-голямата смелост с умението да обсъждаме онези дела, които възнамеряваме да предприемем. Храбростта у другите се дължи на незнание, а обмислянето поражда нерешителност. В същност обаче за по-силни духом трябва да се смятат именно онези хора, които имат напълно ясна представа както за опасностите в живота, тъй и за неговите сладости, но тъкмо поради това не отстъпват пред опасностите.
Точно тъй и по отношение на благородството на духа ние сме пряка противоположност на другите, защото ние спечелваме приятелите си не като получаваме услуги от тях, а като сами им ги оказваме. Положението на онзи, който само е оказал благодеяние, е много по-благоприятно, тъй като той си е осигурил благодарността като задължение, отколкото като резултат на някакво вътрешно чувство. И в случаите, когато ние оказваме помощ на когото и да било, се ръководим не толкова от съображението дали това е в наш интерес, колкото от взаимното доверие, което подобава на свободните хора.
41. С една дума, аз твърдя, че цялата наша държава е школа за Гърция, и ми се струва, че всеки човек може да се прояви у нас при най-разнообразни положения като пълноценна и самостоятелна личност и при това със значителна елегантност и изисканост. И че това са не само пищни слова, които подхождат за случая, а самата действителност, ни показва не само могъществото на нашата държава, което ние сме придобили чрез описаните качества на нашия бит и характер. И действително единствена тя от всички съвременни държави се издига над собствената си слава. Тя единствена не предизвиква у неприятеля, който е нахлул, в случай че е понесъл поражение, негодуване за това, че е победен от такива хора, нито пък кара подчинените да я хулят, че ги управляват хора, които са недостойни за владичество. Създавайки едно могъщество, което е ознаменувано с най-велики дела и е достатъчно засвидетелствано, ние ще бъдем предмет на адмирации и за съвременниците си, пък и за потомството. При това ние не се нуждаем ни най-малко от хвалебствията на един Омир или на когото и да било друг, който чрез своите творби би ни доставил минута наслада, но чиито измислици впоследствие биха били опровергани от действителността. Нe, всички морета и цялата суша на света бяха принудени да дадат достъп на нашето мъжество и се пожертваха тези воини, които смятаха, че е недопустимо да се лишат от нея, а всеки един от онези, които са останали живи, смята с право, че заради тази държава подобава да поеме всички възможни рискове и опасности.
1Тукидид, синът на Мелезий, произхождал от знатната атическа върхушка и още от времето на Темистокъл бил един от водачите на олигархите. От 449 г. насам той бил несъмнено най-сериозният противник на Перикъл. Този Тукидид не бива да се смесва с великия атински историк.
2Бизалтите населявали областта на запад от долното течение на р. Стримон (Струма). В следващия документ, поместен в тук, се описва основаването на атинската колония Брея в Тракия. Може би точно Брея била градът, идентичен с атинската колония в Тракия, за която говори Плутарх.
3Гр. Сибарис, разположен на Тарентския залив, бил разрушен от гр. Кротон в 510 г. пр. н. е. Недалеч от развалините на Сибарис възникнал новият гр. Турии, при чието основаване участвал и историкът Херодот (444 г. пр. н. е.).
4Това били тетите, които не служели в конницата и пехотата.
5Този фрагментиран надпис, намерен през 1833 г., е запазен във вид на два големи отломъка от една мраморна стела в Ерехтейона.
6Точното местоположение на тази гръцка колония не е установено. Може би Плутарх, Биография на Перикъл, гл. 11, има пред вид Брея, когато говори за основаните от Перикъл клерухии на тракийския Херсонес, на о. Наксос и Андрос, защото той добавя между другото: „Той [т. е. Перикъл] изпратил хиляда души атински клерухии в земята на бизалтите, които да основат там колония", и завършва това място със сведението за основаването на гр. Турии в Южна Италия. За по-нататъшната съдба на града не се знае засега нищо повече. По всяка вероятност обаче тази атинска колония имала съдба, подобна на колонията, която преди това атиняните основали в местността Енеаходой (Деветте пътища), недалеч от устието на Струма. Местното тракийско население оказало ожесточена съпротива на неканените гости и при пръв удобен случай гледало да ги пропъди от своята земя. Както Енеаходой, тъй и Брея вероятно били разрушени от тракийското племе едонци, а във втория — бизалтите. Самото име Брея (Брия) означава на тракийски език „град“.
7Тук трябва да разбираме градовете, членуващи в Атинския морски съюз, намиращи се в съседство с Брея.
8Тукидид има пред вид предградието Керамейк.
9На същото място се издига и до днес братска могила на тези бойци.
