Статията е публикувана в списание "Времена", бр. VII, 2015 г.
Началото – от наказателна акция и локална война към глобален конфликт
Краят на Балканските войни от 1912 – 1913 г. очертава окончателно стратегическите интереси и направления сред малките и големи играчи в геополитиката в региона. Времето на равновесието на силите окончателно е загубено. Цикличните кризи, носещи взривоопасен заряд зачестяват, което затруднява все повече политиците да намерят дипломатическо разрешение на конфликтните ситуации. Започва дори да се наблюдава опасната тенденция самите дипломати да гледат все по-благосклонно към разрешаване на споровете чрез силата на оръжието. В световен план непрекъснато нарастващото напрежение между двете основни военно-политически групировки намира израз в зачестяващи кризи и конфликти. Едно десетилетие на съперничества и кризиси наближава своя предизвестен край в пожарите на колосален конфликт, който - замислен като локална разправа с непокорен и проблемен съсед, се превръща в световна война, отнела живота на милиони и заплашваща съществуването на самата европейска цивилизация.
Създаването на Балканския съюз безспорно е от изключително значение за международните отношения от началото на ХХ в. За пръв път балканските нации успяват да намерят достатъчно аргументи и политическа воля, за да обединят сили срещу един общ противник. Съюзът е изграден по подобие на големите военно-политически блокове – Антантата и Тройния съюз. Самото негово създаване се случва под егидата и особената благосклонност на една от Великите сили. Естествено е, че в изграждането на военно-политическо обединение между балканските славянски държави Русия вижда проводник и защитник на своите имперски амбиции в региона, но от значение е прецедентът за образуване и действие на общобалкански съюз. Още от самото начало България и Сърбия изместват основния замисъл на Петербург. Вместо да бъде преграда за австро-унгарската експанзия по посока на Солун Балканският съюз веднага насочва своите усилия към ликвидирането на османската власт в Румелия. В първоначалните планове на руската дипломация не влизат нито привличането на Гърция към съюза, нито започването на война срещу Османската империя. Въпреки това Русия остава твърдо зад Балканския съюз. Пример за това е подкрепата, която руската дипломация дава на България по отношение на румънските претенции в Добруджа по време на Балканската война 1912 – 1913 г. Разнопосочните интереси и припокриващите се претенции на балканските държави, обаче заплашват сериозно целостта на този крехък военен съюз. Нарастващото напрежение между българи от една страна и сърби и гърци от друга по отношение на териториалното преразпределение след победата над Османската империя предвещава кървав край на Балканския съюз. Петербург действа мудно по отношение на туширане на зреещия конфликт. От една страна руската дипломация предпочита да запази по-голям брой балкански държави като свои съюзници, от друга страна централното положение на България би я превърнало в сериозен съперник за руските интереси към зоната на Проливите.
Наполеон Бонапарт безспорно е една от най-великите личности в историята не само на Франция, но и в световната такава. Може би това е едно от най-разпознаваемите имена сред историческите личности, име, останало във вековете и достигнало до нас, за да ни предаде същността на едно време, в което чрез амбицията, устремеността си, чрез неспирния дух и чрез усърдния труд човек може да надмогне себе си, за да достигне до голямата победа. В този ред на мисли е погрешна представата ни за историята като съдник, защото тя няма правото да осъжда, особено от дистанцията на времето. И въпреки това множество са публикациите, в които можем да прочетем оценките за управлението на монарха, като тези оценки преминават от велико преклонение пред могъществото на владетеля до пълно отрицание на неговата политика. Всъщност онова, което се губи сред тези исторически анализи са нюансите, които са основни в живота и политиката на всеки един владетел, в развитието на всяка една страна, в победите и загубите, които търпят народите.
В седмия ден на април 1498 г. в двореца Амблуаз на 28-годишна възраст починал кралят на Франция Шарл VIII (1483 — 1498). Още в същия ден овакантеният престол бил зает от Луи XII (1498 — 1515), син на дука на Орлеан и Милано Шарл и на принцеса Мария Клевска. Смъртта на Шарл VIII поставила края не само на едно управление, но и на една епоха в историята на страната. Слязъл от историческата сцена единственият монарх на континента, създал редовна армия, подсигурена с постоянен бюджет. Новият владетел крал Луи ХII, сам свързан с орлеанската линия на династията Валоа, бил роднина на покойния Шарл VIII по мъжка линия. На 27 май 1498 г. той бил коронясан за крал на Франция в катедралата на гр. Реймс.
Той бе най-заможният помешчик в света и неограничен владетел на една шеста от Земята. Притежаваше над един милион квадратни километри земя, т.е. колкото Франция, Федерална република Германия, Белгия, Люксембург, Швейцария и Австрия, взети заедно. В железните си каси криеше седемстотин милиона златни рубли, тлъсти бяха и сметките му в някои европейски и други чуждестранни банки.
Премазали са от бой Боголюбов!
Епохата на униите на Скандинавския полуостров и произтичащите от тях събития не могла да прекъсне самостоятелното развитие на Швеция, тръгнала неудържимо по пътя на независимостта. В началото Швеция била активната страна, защото аристокрацията се надявала да поеме в свои ръце управлението на обединението. Диктатурата на датската монархия разочаровала магнатите и те, обхванати от негодувание и гняв, започнали да търсят начини да излязат от унията. В заседанията на Риксдага, общосъсловното събрание на Швеция, продължили да се обсъждат вътрешнополитическите и стопанските въпроси на страната. Депутатите — светски магнати, епископи и абати — разисквали не само размерите на данъците, но и насоката на борбата за отхвърляне на зависимостта от датската държава. След сключването на Калмарската уния през 1397 г., две главни тенденции движели политическия живот на Швеция. Едната била идеята да се отхвърли унията и успяла да възтържествува през 1521–1523 г., а другата — за изграждане на централизирана държава чрез налагане на абсолютизма.
Динамиката на международните отношения от 70-те години на ХIX в. бележи навлизането на света в една нова и наситена със събития и конфликти епоха. Все повече засилващото се противопоставяне между Великите сили за суровинни източници и пазари, както и за политическо надмощие, води до постепенно оформяне на военно-политически групировки. Разклаща се съществуващото дотогава статукво в Европа. На сцената на голямата политика „изгрява звездата“ нa Втория Германски Райх, който не крие амбициите си да заеме челно място в „Европейския концерт”. Победената и унизена във Френско-пруската война от 1870 г. Франция се стреми да си върне статута на водеща сила в международната политика. Русия вижда шанса си да се измъкне от политическата изолация, в която изпада след Кримската война (1853-1856 г.) и да затвърди позициите си на Балканите. Великобритания е в зенита на своето могъщество и въпреки политиката на „Блестяща изолация” следи за запазването на равновесието между Великите сили. Наскоро обединената Италия също не крие амбициите си да навакса изоставането си от другите големи играчи на световната политическа сцена. Австро-Унгария се съвзема след поражението от Прусия през 1866 г. и насочва експанзията си на Югоизток към Солун и Егейско море1.
Кримската война не довежда до разрешаването на Източния въпрос. Намесата на Запада в подкрепа на Турция осуетява намеренията на Северната империя да разгроми “болния човек” и да установи надмощие на Балканите и Близкия изток. След Парижкия договор отново възтържествува принципът за баланс на силите в международните отношения. Това означава, че нито една европейска сила не ще си позволи сама в своя полза да наложи решение по проблемите, засягащи Турция и Балканите.