Изостряне на противоречията между Великите сили. Източният въпрос
Източният въпрос възниква през XVIII в., след Карловацкия и Пожаревацкия мирни договори, когато става ясно, че Османската империя е обхваната от прогресиращ упадък и е неизбежно нейното изтласкване от Югоизточна Европа и Средиземноморието. Предстоящата подялба обаче поражда сериозни съперничества. Западът не може да допусне османските владения да преминат към Русия или Австрия, които в продължителни кръвопролитни войни изтласкват османците от Балканите и Причерноморието. За да спрат подобна подялба и засилването на Австрия и Русия, не само Франция, но и Англия през XIX в. прегръща идеята, че Османската империя е важен компонент на европейското равновесие на силите и за да не се нарушава това равновесие следва да се пази статуквото, т.е. да се съблюдава целостта на империята.
По степен тя била и си останала кралство, но по огромните мащаби на своите владения се превърнала в истинска колониална империя — първата, единствена по рода си в историята на човечеството. Географи и историци изчисляват, че земите на кралството в Европа се простирали на 2 000 000, а в Америка — на 6 000 000 кв. км. Не по-малко от 100 000 испанци пресекли Атлантическия океан и се разпръснали в Новия свят, за да търсят своето щастие. Това преселение било същинска демографска експанзия.
„Филип II е нещо ужасно" (Виктор Юго). Наследникът на Карл Пети е обгърнат от мистериозен ореол. Още през XVI в. протестантите виждат в него „демонът на Юга", фанатик, който настървено ги преследва из цяла Европа. Романтиците го представят като студено чудовище, удушило с ръцете си собствения си син дон Карлос и затворило се в мрачен манастир, сред труповете на семейството си. Дори испанците често се отричат от него. „Този крал, представян ни като прототип на испанец, си е чист германец", заявява Мануел Асаня през 1918 г. пред неговия портрет от Пантоха в Ескориал. Дори в името му няма нищо испанско. Кръстили са го на дядо му, фламандеца Филип Хубави. Херцог Алба, както и много други кастилци, биха предпочели да се казва Фернандо като прадядо си, Краля Католик. И така, кой е Филип II?
Кортес е роден в Меделин, което се намира в днешна Екстремадура – северна Испания, през 1485 година, като точната дата на рождението му е неизвестна. Негов баща е Мартин Кортес де Монрой, който е бил пехотен капитан. Неговото родословно дърво е доста известно с постиженията си, но самият Мартин Кортес не е много богат и не се слави със същите подвизи както предците си. Негова майка е Каталина Писаро Алтамирано. Името на Кортес на испански се пише така: Hernán Cortés de Monroy y Pizarro. Важно е да се отбележи, че при превод от испански на български звукът ‘H’ в началото на името не се пише, тъй като в испанския език той не се произнася. Самият Кортес започва се подписва с имената Ернан, Ернандо или Фернандо. Следователно използването на трите имена, когато говорим за неговата личност е абсолютно коректно, но е важно да се отбележи за да не обърка читателя.
Темата за Френско-пруската война и германското обединение е разглеждана от българите още по времето на самите конфликти. Това не бива да ни учудва по никакъв начин. Нашите предци също са част от Европа и независимо от сянката на падишаха са писали и издавали вестници, интересували са се за това, което се случва не само на континента, но и по целия свят. В настоящия текст са разгледани месеците преди юли 1871 г., когато избухва войната между Втората френска империя и Северногерманския съюз, подкрепян от южногерманските държави (кралство Вюртемберг, кралство Бавария, велико херцогство Баден и велико херцогство Хесен) и как те са отразени в нашия печат. Този конфликт несъмнено е един от най-важните в историята на деветнадесети век – с неговия край на картата се появява обединена и силна Германия, под водачеството на династията Хоенцолерн и канцлера Ото фон Бисмарк. Влиянието, което войната оказва върху Източния въпрос е добре изследвано от акад. Константин Косев в неговите монографии „България и княз Бисмарк“, „Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение 1856-1878“, „Княз Бисмарк – създателят на модерна Германия“ и „Двубоят Горчаков-Бисмарк и съдбата на България“. За съжаление почти не е разглеждана темата за това как самите българи виждат сблъсъка между двете сили. До момента образа на европейските държави и народи почти не е засягнат в по-обстойно и мащабно изследване или поне авторът на този текст не откри почти нищо в тази насока. Нужно е да се разгледа българският печат, за да се опознаят по-добре нашите сънародници от онази епоха, техните представи за Европа и за нейните държавници. Тук е обърнато внимание на това колко често се пише за едната или другата държава, как са представени държавниците (император Наполеон III/крал Вилхелм I/канцлерът Ото фон Бисмарк) в различните вестници, кой автор е техен противник и кой ги подкрепя. Обърнато е внимание на въпроса за испанската корона и как той е представен от възрожденските вестници. Събитията след юли 1870 г. (началото на самата война) са оставени извън тази статия, тъй като те са отделна и огромна тема, която не би било възможно да се опише в тази публикация – нужни биха били няколко, като авторът се надява да успее да ги реализира и това да е само първата част от поредица статии за представите на българите за Германия и германския народ.
В това изследване е разгледана темата за развитието на германското рицарство на прага на Новото време, като се акцентира върху три основни аспекта – тяхното икономическо и социално положение, военната им служба и развитието на военното дело към началото на XVI век, както и отношението им към Реформацията – рицари-реформатори, Рицарският бунт от 1522 – 1523 г. и рицарското участие в Селската война в Германия от 1524 – 1526 г. В началото е обърнато специално внимание на българската историография и темата за Свещената римска империя – изследователи и основни проблеми, с които са се занимавали, като са разгледани от университетски учебници, до конкретни монографии. Обърнато е внимание на някои от настоящите университетски учебници и интерпретацията на събитията в тях. Разгледани са и малкото монографии посветени на вътрешните проблеми на Свещената римска империя в периода XVI-XVII век.
На 11.11.2018 се навършиха 100 години от края на Първата световна война. Конфликт, който променя безвъзвратно съдбата не само на милионите участващи, но и на целия свят.
Свещената римска империя на германската нация била най-голямата и най-силната политическа коалиция, съюз, уния на монархически държави в средновековна Европа. При цялото си организационно несъвършенство, при всичката си тромавост и мъчноподвижност като обединение на кралства, княжества, херцогства, тя образувала единствена по рода си междудържавна и същевременно наддържавна система за защита целостта на континента от вътрешните сили на децентрализацията и от външната инвазия. Това определяло нейната значимост като обществено явление в разединения Средновековен свят.
Германия излязла от XV и навлязла в XVI столетие в забележителна за човечеството, но неблагоприятна за страната международна обстановка. Великите географски открития предизвикали основна предислокация на междуконтиненталните и междудържавните пътища, оказали върху нейната икономика отрицателно въздействие. В резултат от възникналите нови търговски връзки старите икономически центрове загубили своето значение, а вниманието било насочено по крайбрежието на Пиренейския полуостров, на Нидерландия и Англия. Градовете на Северозападна Германия поддържали връзки с новооткритите земи през океана и с пътищата към тях, но пристанищата по Балтийско море ограничили взаимоотношенията си с големите средища на световната търговия. Преустановени били контактите с италианските градове-републики. Изолирана от традиционните маршрути, Ханзата прекъснала възходящото си развитие. Откъсната от новите центрове на международната търговия, Германия започнала да запада.
По това време управляващите династии, които възглавявали политическия живот на Англия, били две: Тюдори (1485 — 1603) и Стюарти (1603 — 1688). От Тюдорите управлявали кралете Хенри VII (1485 — 1509), Хенри VIII (1509-1547), Едуард VI (1547-1553) и кралиците Мария I (1553-1558) и Елизабет I (1558-1603). Династията на Стюартите пък била представлявана от кралете Джеймз I (1603 — 1625), Чарлз I (1625-1649), Чарлз II (1660-1685), Джеймз II (1685-1688). След това линията била съчетана между Стюарти и Оранския дом: Вилхелм III Орански (1689 — 1702) и Мария II Стюарт (починала през 1694 г.).
Няма никакво съмнение, че Хоукинз и Дрейк, както мнозина други британски мореплаватели, посветени в дворянски сан, честно са заслужили прозвището морски разбойници, понеже — без сянка от някакво право — грабели наред чуждите кораби, плячкосвали градове и черкви, изтезавали, убивали и насилвали както по време на война, така и в най-дълбок мир. Тези престъпления, извършени в такъв голям размер, не закарали авторите пред съда, понеже едновременно те търсели нови морски пътища, откривали нови земи и острови, създавали картографски материал и съзнателно или несъзнателно помогнали за изграждането на британската колониална империя. И едно нещо те никога и при никакви обстоятелства не забравяли: дали са действали със или без знанието на короната — винаги част от плячката, понякога половината, отивала в кралския двор.