Е. В. Фьодорова
Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997
Превод: Юлиян Божков
Агрипина Младата била най-голямата дъщеря на Германик и Агрипина Старата.
На младини съдбата не била благосклонна към нея. Баща ѝ, майка ѝ и двамата ѝ по-големи братя станали жертва на престъпни интриги, а третият ѝ брат, императорът Калигула, отначало я направил своя любовница, а по-късно я пратил в изгнание на Понтийските острови. Клавдий, родният ѝ чичо, след като бил провъзгласен за император, я върнал в Рим, където Агрипина била принудена да търпи прищевките на Месалина.
Тиберий дал Агрипина Младата за жена на Гней Домиций Аенобарб, внук на Марк Антоний и Октавия Младата, за когото Светоний казва, че „целият му живот будел отвращение“ (Свет. Hep. 5); баща му Луций Домиций Аенобарб бил надменен, жесток и груб човек. Когато на Агрипина Младата ѝ се родил син и приятелите на съпруга ѝ го поздравявали „отговорил, че от него и Агрипина може да се роди само същество, достойно за презрение и опасно за обществото“ (Свет. Hep. 6). Този син бил Нерон, така че думите на баща му, който скоро след това починал, се оказали пророчески.
Високомерна и жестока, лицемерна и алчна Агрипина Младата била обзета от истинска мания за власт. Разказват, че когато веднъж запитала оракулите за бъдещето на своя син и те отговорили, че той ще царува, но ще убие майка си, тя отвърнала: „Нека да я убие, стига да царува!“ (Тац. Ан. XIV, 9).
След смъртта на Месалина в 48 г. Агрипина сякаш се пробудила и решително се включила в борбата за власт. Тацит казва следното:
„След смъртта на Месалина императорският двор бил обхванат от вълнения заради разгарялата се борба между либертините, кой от тях да намери нова жена на Клавдий, който не понасял безбрачния живот и лесно попадал под властта на всяка една от съпругите си. Подобно съперничество обхванало и жените: всяка от тях изтъквала знатния си произход, красотата и богатството си като достойни основания за подобен брак. Спорът се изразявал в следното: коя да предпочетат — дъщерята на бившия консул Марк Лолий, Лолия Павлина, или дъщерята на Германик — Агрипина. Палант подкрепял последната, Калист — първата; Нарцис от своя страна предлагал Елия Петина (бившата втора жена на Клавдий). Самият Клавдий клонял ту към едната, ту към другата страна, в зависимост от това, кого от съветниците си бил изслушал последен.
Палант възхвалявал Агрипина най-вече за това, че тя щяла да доведе със себе си внука на Германик; за императорското семейство би било напълно достойно да приеме сред Юлиевите и Клавдиевите потомци тази издънка на знатен род и по този начин да не се допусне една жена, още млада и с изпробвана плодовитост, да отнесе в друг дом славата и величието на Цезарите.
Подкрепени и от чара на Агрипина, тези доводи взели връх: възползвайки се от правата си на близка родственица, тя идвала често при чичо си, прелъстила го и без да е станала още съпруга, започнала да се ползва с правата на такава“ (Тац. Ан. XII, 1-3).
Въпреки че римските закони забранявали браковете между чичо и племенница, за Клавдий било направено изключение и в 49 г. Агрипина Младата станала императрица.
„Всичко преминало под разпореждането на една жена, която обаче не управлявала своеволно Римската империя, както Месалина. Агрипина държала здраво юздите, сякаш те се намирали в мъжки ръце. Пред хората се показвала сурова, а още по-често — високомерна; в личния си живот не допускала и най-малки отстъпления от строгите семейни порядки, освен ако това не способствало за укрепването на властта ѝ. Неутолимата си жажда за злато тя оправдавала с желанието да спести средства за нуждите на държавата“ (Тац. Ан. XII, 37).
„Появата на жена пред воинските редици било, разбира се, нещо ново и не отговаряло на древните римски обичаи, но самата Агрипина не изпускала нито една възможност да покаже, че управлява заедно със съпруга си като дели с него властта, спечелена от предците ѝ“ (Тац. Ан. XII, 37).
Агрипина взела властта в свои ръце и искала да я запази, затова придумала Клавдий да осинови Нерон. Тя искала Нерон да няма собствени желания и да бъде изцяло подчинен на волята ѝ. Именно поради тази причина Агрипина започнала яростна борба с Домиция Лепида, сестра на първия ѝ мъж и внучка на Марк Антоний и Октавия Младата.
„По външност, възраст и богатство Агрипина и Домиция Лепида не се отличавали кой знае колко помежду си: и двете били развратни, опетнени с лоша слава, необуздани; и двете си съперничели не по-малко в пороците, отколкото в малкото хубаво, с което, може би, ги била надарила съдбата. Но най-ожесточена била борбата за това, коя ще окаже по-силно влияние върху Нерон — майката или лелята; Лепида пленявала младежката му душа с ласки и щедрости, докато Агрипина, напротив, била строга и непреклонна към него — тя искала да даде върховната власт на сина си, но не желаела той да ѝ заповядва“ (Тац. Ан. XII, 64).
По настояване на Агрипина срещу Лепида било възбудено углавно дело — обвинили я в магьосничество и я осъдили на смърт. Нарцис, който осъзнавал, че ако Нерон стане император няма да му се размине, се опитвал по всякакъв начин да защити Лепида. Но той не бил в състояние да мери сили с Агрипина, затова напуснал Рим и заминал за Синеуса (град на границата на Кампания и Лаций — б. пр.), уж за да възстанови здравето си. С това кариерата му приключила.
Агрипина се възползвала от заминаването на Нарцис, който все пак бил влиятелно лице, и бързо организирала убийството на Клавдий. За това, как е бил отровен съществуват най-различни версии, но в самия факт на отравянето никой не се съмнявал.
Клавдий бил обожествен, а Нерон — провъзгласен за император с дългото официално име Нерон Клавдий Цезар Август Германик.
Агрипина започнала бърза разправа с неудобните ѝ хора, но срещу нея се изправили преторианският префект Афраний Бур и Луций Аней Сенека, когото самата тя била избрала за наставник на Нерон. „Те започнали борба с необузданото високомерие на Агрипина, обзета от жестока жажда за власт и подкрепяна от Палант, който навремето подтикнал Клавдий към кръвосмесителния брак и съдбоносното осиновяване, с което последният сам се погубил. Но Нерон не бил от хората, които се подчиняват на робите си и Палант, който със своята надменност и наглост преминал всякакви допустими за един либертин граници, си навлякъл неговата неприязън. Външно обаче на Агрипина се оказвали всевъзможни почести“ (Тац. Ан. XIII, 2).
Отношенията между Агрипина и Нерон безвъзвратно се влошавали, докато не преминали в открита вражда и омраза. Разярената Агрипина била принудена в крайна сметка да напомни на Нерон, че той е получил властта от нейните ръце и то с цената на престъпление и че законният наследник на Клавдий, четиринадесетгодишният Британик, е все още жив.
Заплахата оказала своето въздействие и по заповед на Нерон Британик бил отровен по време на пир в присъствието на Агрипина.
Трагичният завършек на безпрецедентната в римската история борба между майка и син е описан от Тацит по следния начин:
„В крайна сметка Нерон разбрал, че майка му е в тежест, решил да я премахне и започнал да се съвещава със своите приближени как най-добре да осъществи делото си — с отрова, оръжие или по друг начин.
Отначало се спрели на отровата. Но ако я поднесат на императорската трапеза, нямало да е лесно да припишат внезапната смърт на Агрипина на случайността, защото при подобни обстоятелства умрял и Британик; а да се подкупят слугите на Агрипина, сведуща в злодеянията и поради това много предпазлива, не изглеждало лесна работа, пък и страхувайки се да не бъде отровена, тя постоянно вземала противоотрова.
Що се отнася до убийството с оръжие, то никому не идвало на ум как би могъл да се скрие в подобен случай насилственият характер на смъртта; освен това Нерон се страхувал, че избраният за изпълнител на делото можел и да не се подчини на заповедта.
Най-сетне, либертинът Аникет, командващ флотата и някогашен възпитател на императора в юношеските му години, който ненавиждал Агрипина и бил в същата степен ненавиждан от нея, изложил хитроумния си замисъл. Той заявил, че може да постави специален механизъм на кораба, та когато излезе в морето, да се разглоби на части и да потъне заедно с нищо неподозиращата Агрипина; нали няма по-непостоянно нещо от морето; и ако тя загине при корабокрушение, ще се намери ли толкова злонамерен човек, който да нарече престъпление това, за което вина имат само вятърът и вълните? А когато всичко приключи, Нерон трябва да издигне храм и олтари на загиналата си майка: с една дума, да не пожали усилия, за да се покаже любящ син.
Този хитро скроен план бил одобрен. Благоприятствали му и самите обстоятелства, понеже един от празниците Нерон чествал в Бая. На това място той примамил майка си, като предварително неведнъж заявявал пред другите, че гневът на родителите трябва търпеливо да се понася и че човек трябва да потиска раздразнението у себе си. Нерон разчитал, че слухът за неговата готовност да се сдобрят ще достигне до Агрипина, която ще му повярва с присъщата на жените лековерност, когато работата се отнася до нещо желано от тях самите.
И така, след като я посрещнал на брега, Нерон я взел за ръка, прегърнал я и я повел към Баули (така се наричала вилата му, разположена на морския бряг — б. а.). Там, на пристана, наред с останалите, стоял един богато украсен кораб, с което императорът сякаш още повече проявявал уважение към майка си.
Нерон я поканил на вечеря, надявайки се нощта да му помогне да припише смъртта ѝ на случайността.
Известно е, че някой е издал Нерон и е предупредил Агрипина за готвещата ѝ се клопка. Без да знае да вярва ли или не на подобно нещо, тя се отправила към Бая върху конна носилка.
Там обаче ласкавият прием, който нейният син ѝ оказал, разсеял страховете ѝ; той я посрещнал с голямо внимание и я сложил да седне на трапезата над него.
Непрекъснато поддържал беседата ту с младежко оживление, ту със съсредоточен вид, сякаш ѝ съобщавал нещо много важно и направил така, че пирът да продължи до късно. Като я изпращал до вилата ѝ, дълго не откъсвал поглед от нея и горещо я притискал до гърдите си, било за да запази до края притворството си, било защото сбогуването с обречената на смърт от него майка трогнало душата му, колкото и зверски жестока да била тя.
Но боговете, сякаш решени да не прикриват злодеянието, пратили ясна и звездна нощ; морето било тихо и спокойно.
Корабът не успял да отплува далеч; освен Агрипина на палубата му се намирали и двама от приближените ѝ — Креперей Гал и Ацерония. Първият стоял близо до руля, а Ацерония седяла в краката ѝ до нейното ложе и с радостна възбуда ѝ разказвала за разкаянието на сина ѝ и за това, че тя отново си е възвърнала предишното влияние. Изведнъж по даден знак покривът на каютата, който бил допълнително утежнен с олово, се сгромолясал; Креперей бил смазан под тежестта му и умрял на място, но високите прегради на ложето по случайност се оказали достатъчно здрави, за да издържат цялата тежест на рухналия покрив и защитили Агрипина и Ацерония.
Корабът дори не успял да се разпадне, защото в настъпилата суматоха повечето хора, които не били посветени в замисъла, попречили с действията си на останалите да го изпълнят.
Тогава гребците получили заповед да го наклонят на една страна и по този начин да го потопят; но и сега в действията им липсвала необходимата съгласуваност; някои започнали да го накланят в противоположната посока и двете жени, вместо да паднат в морето от внезапния тласък, плавно се плъзнали към водата.
Ацерония, която от неразумност викала, че е Агрипина, била пребита до смърт с куки, весла и други корабни принадлежности, оказали се под ръка на убийците. Агрипина, която запазила мълчание и поради това не била разпозната (впрочем и нея ранили в рамото — б. а.), отначало с плуване, а после с помощта на една рибарска лодка се добрала до брега и била отведена във вилата си.
Там тя се отдала на размисъл: за лицемерната покана в писмото, за оказваните ѝ почести, за кораба, който без да е преследван от никакви ветрове и без да е попаднал на никакви скали, започнал да се руши отгоре надолу, сякаш бил наземно съоръжение. Убийството на Ацерония и собствените ѝ рани я убедили, че единственият начин да се предпази от ново покушение е да си даде вид, че нищо не подозира.
Тя изпратила при сина си либертина Агерин със заръката да му предаде, че поради милостта на боговете и закриляна от щастието му, се е спасила от неминуема гибел и че го моли, колкото и да е разтревожен от случилото се, да отложи своето посещение, защото в момента имала нужда само от почивка.
След всичко това с привидно спокойствие тя наложила раните си с целебни билки, а тялото — с топли компреси; наредила да намерят завещанието на Ацерония и да запечатат останалите след смъртта ѝ вещи.
А на Нерон, който очаквал вести за злодеянието, междувременно съобщили, че Агрипина, леко ранена, се е спасила и то след такива бедствия, че не можело да има и сянка от съмнение, кой е истинският виновник за страданията ѝ.
Загубил ума и дума от страх, Нерон възкликнал, че Агрипина сигурно е обзета от жажда за мъст, въоръжила е робите, настроила е срещу него войниците или пък е отправила апел към сената и народа — и ей сега ще се появи, за да го обвини за корабокрушението, раните си и убийството на приятелите ѝ; кой друг би му помогнал, ако не Бур и Сенека!
И той заповядал незабавно да ги събудят и да ги доведат при него; не е ясно, дали двамата предварително са били посветени в престъпния му замисъл.
И единият, и другият дълго не проронвали нито дума, за да не му противоречат напразно или, може би, защото смятали, че работите са стигнали толкова далече, че ако Агрипина не бъде изпреварена, нищо не ще спаси Нерон от гибел.
Най-накрая Сенека се престрашил, погледнал Бур и се обърнал към него с въпроса, дали войниците ще се подчинят, ако им бъде заповядано да убият Агрипина.
Онзи отвърнал, че преторианците са обвързани от клетва за вярност към целия дом на Цезарите и, спомняйки си за Германик, не ще се осмелят да вдигнат ръка срещу дъщеря му — нека Аникет сам изпълни обещанието си.
Без да се колебае, той предложил да му възложат изпълнението на това злодеяние.
В отговор на думите му Нерон казал, че стане ли абсолютен господар, ще бъде задължен най-вече на своя либертин за тоя безценен дар; така че нека Аникет да побърза и да вземе със себе си хора, готови безпрекословно да изпълняват заповедите му.
А самият император като разбрал за пристигането на пратеника на Агрипина — Агерин, решил да повдигне лъжливо обвинение срещу нея. Докато онзи говорел, той му подхвърлил под краката меч, след което заповядал да го оковат, за да може впоследствие да разпространи клеветническото твърдение, че уж майката на императора решила да извърши покушение срещу сина си, но след като била уличена в това позорно престъпление, сама посегнала на своя живот.
Междувременно вестта за нещастния случай с Агрипина се разпространила и всеки, който я чул, се завтекъл към брега. Едни се катерели по крайбрежните насипи, други скачали в лодките, които се намирали там, трети навлизали във водата, доколкото им позволявал ръстът. Някои протягали напред ръце; плач, молитвени възгласи, объркани въпроси и противоречиви отговори огласяли цялото крайбрежие. Събрала се многобройна тълпа с факли в ръце, а когато се разбрало, че Агрипина е жива, множеството решило да отиде при нея и да я поздрави, но при вида на заплашително приближаващия се воински отряд всички се разбягали.
Аникет наредил на въоръжената стража да обкръжи вилата, разбил вратата и като разбутал излезлите насреща му роби, се насочил към стаята на Агрипина; около него останали само няколко души, останалите се разбягали при вида на проникналите в дома войници.
Стаята била слабо осветена. Тревогата все повече и повече обземала Агрипина: от сина ѝ не идвали никакви вести, Агерин също го нямало. Ако работите вървели благополучно, всичко щяло да е иначе, а сега — само тишина, пустота и внезапни шумове — предвестници на най-лошото.
Когато и единствената останала при нея робиня се отправила към изхода, Агрипина промълвила: „И ти ли ме напускаш?“ — погледнала към вратата и като видяла Аникет заедно с придружаващия го триерарх Херкулей и флотския центурион Обарит, рекла му, че ако е дошъл да я навести, нека да предаде, че тя вече е дошла на себе си; ако пък е дошъл, за да извърши злодеяние, то тя не вярва, че такава е волята на сина ѝ — той не би издал заповед за убийството на майка си.
През това време убийците наобиколили ложето ѝ. Пръв я ударил с тояга по главата триерархът. А когато центурионът измъкнал меча си, за да я убие, тя му подложила корема си и извикала: „Разсечи утробата!“ — и онзи я довършил, нанасяйки ѝ многобройни рани.
Тялото ѝ изгорили още същата нощ; погребалните обреди били от най-скромните.
Едва след извършването на това злодеяние Нерон усетил целия му ужас. През повечето време се мятал насам-натам от страх, но на моменти заставал неподвижен и потъвал в мълчание; и така, почти обезумял, прекарал остатъка от нощта в очакване утрото да му донесе гибел“ (Тац. Ан. XIV, 3 — 10).
