Исторически процеси
в структурата на монашеството през Възраждането.
Особености на взаимодействието с българското общество
д-р Биляна Карадакова
РИМ – Благоевград
Най-общо Възраждането представлява преходът от Средновековието към Новото време. Тази епоха има различни аспекти като например промяна в икономическите, социалните, културните и политическите нагласи на българите в този период. Българското възраждане е повратна точка за поробения народ. Над три столетия той се опитва да съхрани себе си в условията на чужда власт, която духовно и културно не може да се сравнява с постиженията на западноевропееца. Настъпват обаче промени и в Османската империя.
Всички те са свързани както със състоянието на българското общество, така и с това на империята. Много важен етап от Възраждането е осъзнаването на духовната и културната принадлежност на българина. Постепенно той заема все по-важно място в живота на османската държава. Захваща се с търговия и се замогва. Османските военни поражения правят българските земи със стратегическо значение за империята. Точно в тази обстановка започва своята дейност Паисий Хилендарски.
След неуспелия опит за въстание през есента на 1875 година повечето от революционните дейци, както и по-активните участници на революционната организация трябваше да напуснат страната и да забягнат в Румъния. Тук обаче те не откриват сред досегашните ръководители на комитета сериозни намерения за подготовка на въстание в България през пролетта на 1876 година, когато се очаквало засилване на революционното движение в Босна и Херцеговина и обявяване на война от Сърбия и Черна гора на Турция.
Претърпеният неуспех не отслабва волята за борба у революционно настроената емиграция. Виждайки разложението на БРЦК, което довежда до неговото саморазпускане, тя идва в скоро време до съзнанието за необходимостта да се подготви въстание в България още през пролетта на 1876 година. Тя съзнава също така, че за постигане на тази цел трябва да разчита на своите собствени сили и на силите на поробения народ.
"Из историята на българската народност и държава 681-1948", С., 1993
През 70-те години на XIX в. се създават необходимите социално-икономически и политически предпоставки за провеждането на голямо българско въстание. Икономическият упадък на Турция и засилените репресии срещу поробените българи засилват народното недоволство с всеки изминат ден.
За политическата активност на широките народни маси допринасят и някои външнополитически събития. Въстанията в Босна и Херцеговина, подготовката на Сърбия и Черна гора за война с Турция и активната руска политика на Балканите усилват надеждата, че само по пътя на въоръжената борба ще се извоюва отдавна мечтаната свобода.
Васил Иванов Кунчев, останал в българската история под името Васил Левски, е роден на 6 юли 1837 г. в Карлово в семейството на влиятелен майстор от бояджийския еснаф. На 14-годишна възраст Васил остава сирак и заедно с майка си поема грижата за прехраната на многобройното семейство. Заедно с това той се учи в карловското взаимно училище, израства в будната възрожденска среда на проспериращия подбалкански край. Но скоро поради липса на средства той постъпва като прислужник при вуйчо си Васил — таксидиот на Хилендарския манастир. С негово съдействие той учи в старозагорското класно училище - едно от най-добре уредените училища в България по това време. Завършил втори клас с отличен успех, Васил напуща училището и се подстригва за дякон под името Игнатий. В това време той е вече 24-годишен младеж, страстно желаещ да се посвети на народното дело, да му служи до смърт и да работи по народната воля, както сам се изразява. И точно тогава, през 1861 г., до манастира долитат апелите на Г. С. Раковски, призоваващи българската младеж в белградската легия.
Несъмнено геноцидът над еврейското население през Втората световна война е една от най-ужасяващите страници в съвременната история на човечеството. Напълно оправдано е изследването на тези страшни събития, известни с термина Холокост, да продължава да предизвикват интересът както на научните среди така и на широката общественост. Отдалечаването във времето от тези събития по никакъв начин не прави по-малко актуални поуките от случилото се преди вече повече от 80 години. Напоследък в България и извън страната се появяват различни интерпретации, които не отчитат в достатъчна степен богата информация по тази тема в многобройните и разнообразни исторически източници, както и ролята на водещия външен фактор в този период. В тази връзка е необходимо да се изгради становище, което да следва утвърдените в историческата наука изследователски методи, основаващи се на работата с автентичните исторически източници. За правилното разбиране на политиката на българската държава по този въпрос е нужно тя да се разглежда в широкия контекст на събитията, които се случват по това време в Европа.
Едва ли има друго българско семейство, което е доставило повече радост на децата от фамилия Пееви. И на по-големите, и на най-възрастните.
На 21 май 1859 г. в Чирпан, тогава в Османската империя, се ражда основателят на първата в България и първата на Балканите шоколадова фабрика - Велизар Пеев, военен, инженер и предприемач. Много хора не знаят какво всъщност се крие зад това име с огромно значение и колко е направил този човек за българите.
Името и фамилията на три поколения са Велизар Пеев – баща, син и внук, а съпругите им, спазвайки семейната традиция носят името Павлина.
Основното си образование той получава в Пловдив, където завършва IV клас (съвременен VIII клас). 19-годишният младеж постъпва в Командата на волноопределяющите се.1 След завършването е зачислен в Казанлъшка №23 пеша дружина и на 26 ноември 1878 г. като унтерофицер е приведен като юнкер в Софийското Военно училище.2 В най-елитното за времето си заведение той се научава на дисциплина, да степенува целите си и ръководи подчинените. От науките особено го привлича химията. С нея той свързва по-късно бъдещето си. През 1884 г. е изпратен в Русия - в известния Тулски оръжеен завод. Накрая завършва с отличие Петербургската Военна академия. Предлагат му служба в руската армия, но обещаващият млад офицер отказва и се завръща в България, където оглавява Шуменския гарнизон. Избухнала Сръбско-българска война и младият полковник се бие в защитата на Видинския край. В края на 1885 г. отново е пратен в оръжейните заводи в Тула, за да достави оръжие. Пет години по-късно министър-председателят Константин Стоилов го командирова в Щайер, Австрия, за да оцени и приеме за българската войска пушките „Манлихер“ – станали символ на нашата армия. След като се връща у дома, става началник на Софийския Арсенал и командир на Първи артилерийски полк в Севлиево. Служи в Артилерийски полк, като началник на Шуменската подвижна оръжейна работилница, във 2-ри артилерийски полк, като началник на софийския артилерийски склад и в 4-и артилерийски полк. На 31 март 1897 г. полковник Пеев е уволнен от служба. По-късно, Велизар Пеев се отказва от възможността да стане генерал. „При един тържествен парад княз Фердинанд I отправил обидна забележка към полка и командира му. Велизар Пеев обаче никак не бил от мълчаливите и възразил: „Ваше величество, не забравяйте, че разговаряте с български офицер!“. Князът сърдито изсумтял и отминал, но съвсем скоро пратил младия полковник в запаса“.3
Пак ли на дръвника българската история!
Аз съм българин, не съм „македонско малцинство“
Има родове, чиято история и съдба тясно са преплетени с историята и съдбата на народа. Добродетелите и ценностите, които те са носили и са съхранили, въпреки всички превратности, трябва да запазим, да се поучаваме от тях и да предаваме на тези след нас.
Ние, Фръчковците, се знаем вече 13 поколения. Основоположник на нашия род е „някой си” Блаже, живял в началото на ХVІІІ в. Има сведения обаче, според които техни представители има още през ХІІІ век, учили „икона на златен фон” в Италия при Джовани Чимабуе1, с чието име се свързва началото на Ренесанса в Италия. Както пише Теньо Тончев, „особено внушителни по своята многобройност, многостранност, многобройност и популярност са родовете от Дебърската художествена школа. Само изброяването им вече впечатлява – Станишевци, Дамяновци, Пачаровци, Дичовци, Данаиловци, Илиевци, Ангелковци, Фръчковци, Мауровци, Пулевци, Тасовци, Стояновци, Киновци, Филиповци, Огняновци, Мажевци, Чучковци, Чибучиковци и други. А като се вземе предвид разрастването им, разклоненията им, получава се нещо трудно въобразимо”.
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.
„...с присъединяването на Южна Добруджа къмъ майката-отечество
се туря началото на откритото и всенародното международно
признаване на българските народностни права въ целия имъ обемъ...”1
Във време, когато върху България се сипят множество упреци от „цивилизована“ Европа, трябва да си припомним един епизод от родната история, а именно спасяването на българските евреи през Втората световна война. През 1943 г., когато Франция е предала вече хиляди от своите евреи на германците, а Румъния и Хърватия правят свои конц. лагери, България извършва подвиг без аналог за ВСВ, това е освен признак на висока хуманност, но и култура. Днешните българи трябва да са горди със стореното преди 70 години, да не изпитват комплекс спрямо държави, претендиращи, че са високо културни, а по средновековен начин изтребват милиони.
Превземането на Одрин е една от най-забележителните победи в Балканската война, несъмнено. Тя изумила света не толкова поради непревземаемостта на крепостта – историята е показала, че непревземаеми крепости няма. Смразяващото тук е по-скоро очакванията към българската армия. Наистина, Европа след 1885 г., след Лозенград и Люлебургас не си позволява подценяване на българската армия. Никой не се съмнява в нейната възможност да бие османската, където и както свари. Неоспоримо е и нейното превъзходство пред съюзниците. Българите са най-ощетявани и знаят, че се бият за справедливо дело, а не просто за разпределение на турската баница в Европа. Минала е една успешна война, освен това разправата с доскорошния поробител е чакана и желана от цялото общество. Това е един от ония светли мигове на народно единство, които обикновено биват съпътствани от успеха. Но едва при Одрин нашата войска нашата войска започва да бъде сравнявана не с балканска мярка, а с европейска и световна. Одрин е едното от местата, където бойната ни слава няколко пъти е записвала победни страници . Нашите предци не изменят на традицията и доказват, че балканската мярка им е малка. Впрочем, това потвърждават и чуждите вестници.
