Милен Куманов
Една от големите неправди на Берлинския договор от 1878 г. е не само разпокъсването на току-що освободената българска държава, но и налагането на редица ограничения на самото Българско княжество, които сериозно накърняват неговата независимост. Така например, още в чл. 1 на същия диктат се изтъква, че то се поставя под сюзеренитета (върховенството) на Високата порта. В следващите членове на международния договор се определят и редица конкретни задължения, произтичащи от зависимостта на Княжеството от Османска Турция. Между тях са поемане на част от дълга на империята спрямо западноевропейските държави, спазване на режима на капитулациите, признаване на привилегированото положение на поданиците на западните велики сили, разрушаване на военните крепости, намиращи се на негова територия и пр. Особено тежък за българския народ е годишният данък, който той трябва да изплаща на своя сюзерен.
Турците са най-голямото национално малцинство в България. То се заселва в българските земи, посредством османската администрация, преди стотици години и е част от сунитското крило в исляма. Отношенията между него и българската държава винаги са били сложни и силно зависещи от външнополитически фактори.
Един от най-важните въпроси, който стои пред българските политици вече повече от век е т. нар. ,,македонски въпрос”. Някои от тях ще се опитат да го решат чрез военни действия, други ще търсят разширяване на българското влияние във Вардарска Македония със средствата на дипломацията, трети ще виждат разрешаването му в създаването на нов държавен субект, обединяващ южните славяни. Сред политиците оставили важна следа в историята на македонския въпрос се откроява името на Тодор Живков. След като успява да съсредоточи властта в ръцете си, той решава да промени дотогавашната политика на Народна република България по него. През 1963 г. по време на Мартенския пленум той разкритикува действията на Българската комунистическа партия след Втората световна война спрямо населението в Пиринския край, чието самосъзнание тя се опитва да промени. Той заявява, че Благоевградският окръг и хората, живеещи там са неразделна част от българската държава и нация и това е исторически доказано. Според него след 1945 г., в рамките на Народна република Македония, започва да се формира македонската нация и НРБ трябва да направи всичко възможно, за да не се изгражда тя на антибългарска основа1.
„Алберт Дей Граций-Дукс Фридланд Сакре Цезар Маестат Консиларий Белик Камерарий Супрем Колонел Прагенс е Евсдем Милите генерал“ — така звучи титлата под портрета на мъжа с брадичката, със строг израз, с орлов нос и проницателен поглед. Алберт Вацлав Евзебий от Валдщайн е чешки воин с несъмнено най-големи бойни успехи, наемен пълководец, кондотиер, предприемчив търговец, безогледен похитител, спекулант от най-висша класа, генералисимус на императора и на неговия противник, най-ярката фигура в Тридесетгодишната война.
Успехите на Реформацията, постигнати в Германия, Швейцария, Англия, Нидерландия, Дания, Швеция, Норвегия и редица други страни, предизвикали сериозно безпокойство в Римския папски двор. Ударът бил чувствителен, силен, но не катастрофален. Дори при понесените загуби Католическата църква останала доста стабилна институция, разполагайки с много добра политическа, религиознойерархична организация, солидна стопанска база, неизчерпаеми финансови възможности, многобройни добре подготвени служители. Това ѝ гарантирало необходимите условия да продължи своята дейност. Оставала непокътната и феодалната обществена система, която осигурявала подкрепа и стабилитет на духовенството. Като многовековна теократична система, натрупала огромен опит в борбата срещу своите противници, църквата притежавала могъщ потенциал, непокътнати позиции в различните територии на тогавашния свят, позволяващи ѝ да запази положението си на най- важен религиозен фактор в Европа. Тя била единственото по рода си учреждение в Стария континент.
Взета в нейните широки мащабни измерения, Реформацията1 е не само и не толкова учение за преустройство, за усъвършенстване на Католическата църква, колкото комплексно социално-религиозно движение, засегнало цялостния обществено-политически, икономически и духовен живот на човешкото общество. Неслучайно модерно мислещи историци свързват Реформацията с появата на ново направление в световната цивилизация, наричано основателно протестантско2. Това заключение може да изглежда на пръв поглед недостатъчно мотивирано, но то се потвърждава както от наличната изворова база, така и от научните изследвания. Най-новите проучвания, изградени върху привлечения документален материал, доказват недвусмислено, че Реформацията извършила дълбок прелом в мисленето на хората от Европа и останалите континенти, поставила началото на нов светоглед, на нови религиозни идеи и идеали, на нова душевност. Най-големият парадокс в цялостното развитие на движението, трансформирало се в протестантизъм, е, че едно типично средновековно явление от XVI в. не успяло да надмогне средновековната мисловност, но тласнало напред интелектуалния потенциал на най-напредналите нации от Стария континент: германската, английската, френската, швейцарската и пр.
