Из "Атентати, които трябваше да променят света", Вацлав Боровичка
Той бе най-заможният помешчик в света и неограничен владетел на една шеста от Земята. Притежаваше над един милион квадратни километри земя, т.е. колкото Франция, Федерална република Германия, Белгия, Люксембург, Швейцария и Австрия, взети заедно. В железните си каси криеше седемстотин милиона златни рубли, тлъсти бяха и сметките му в някои европейски и други чуждестранни банки.
Името му бе Николай Александрович Романов, по божия милост император и самодържец на Велика Русия, московски, киевски, владимировски, новгородски, астрахански, казански, полски и сибирски цар и литовски, волински, подолски и финландски ерцхерцог. Тази роля никак не му прилягаше — за това се искаше ум, — но затова пък той беше вероломен, коварен и жесток.* Страхуваше се за живота си и за наследения трон. И имаше защо. Не един от неговите предци е загивал от ръката на покушител или на твърде нетърпелив престолонаследник. Николай II бе последният руски цар.
Премазали са от бой Боголюбов!
Епохата на униите на Скандинавския полуостров и произтичащите от тях събития не могла да прекъсне самостоятелното развитие на Швеция, тръгнала неудържимо по пътя на независимостта. В началото Швеция била активната страна, защото аристокрацията се надявала да поеме в свои ръце управлението на обединението. Диктатурата на датската монархия разочаровала магнатите и те, обхванати от негодувание и гняв, започнали да търсят начини да излязат от унията. В заседанията на Риксдага, общосъсловното събрание на Швеция, продължили да се обсъждат вътрешнополитическите и стопанските въпроси на страната. Депутатите — светски магнати, епископи и абати — разисквали не само размерите на данъците, но и насоката на борбата за отхвърляне на зависимостта от датската държава. След сключването на Калмарската уния през 1397 г., две главни тенденции движели политическия живот на Швеция. Едната била идеята да се отхвърли унията и успяла да възтържествува през 1521–1523 г., а другата — за изграждане на централизирана държава чрез налагане на абсолютизма.
Динамиката на международните отношения от 70-те години на ХIX в. бележи навлизането на света в една нова и наситена със събития и конфликти епоха. Все повече засилващото се противопоставяне между Великите сили за суровинни източници и пазари, както и за политическо надмощие, води до постепенно оформяне на военно-политически групировки. Разклаща се съществуващото дотогава статукво в Европа. На сцената на голямата политика „изгрява звездата“ нa Втория Германски Райх, който не крие амбициите си да заеме челно място в „Европейския концерт”. Победената и унизена във Френско-пруската война от 1870 г. Франция се стреми да си върне статута на водеща сила в международната политика. Русия вижда шанса си да се измъкне от политическата изолация, в която изпада след Кримската война (1853-1856 г.) и да затвърди позициите си на Балканите. Великобритания е в зенита на своето могъщество и въпреки политиката на „Блестяща изолация” следи за запазването на равновесието между Великите сили. Наскоро обединената Италия също не крие амбициите си да навакса изоставането си от другите големи играчи на световната политическа сцена. Австро-Унгария се съвзема след поражението от Прусия през 1866 г. и насочва експанзията си на Югоизток към Солун и Егейско море1.
Кримската война не довежда до разрешаването на Източния въпрос. Намесата на Запада в подкрепа на Турция осуетява намеренията на Северната империя да разгроми “болния човек” и да установи надмощие на Балканите и Близкия изток. След Парижкия договор отново възтържествува принципът за баланс на силите в международните отношения. Това означава, че нито една европейска сила не ще си позволи сама в своя полза да наложи решение по проблемите, засягащи Турция и Балканите.
Източният въпрос възниква през XVIII в., след Карловацкия и Пожаревацкия мирни договори, когато става ясно, че Османската империя е обхваната от прогресиращ упадък и е неизбежно нейното изтласкване от Югоизточна Европа и Средиземноморието. Предстоящата подялба обаче поражда сериозни съперничества. Западът не може да допусне османските владения да преминат към Русия или Австрия, които в продължителни кръвопролитни войни изтласкват османците от Балканите и Причерноморието. За да спрат подобна подялба и засилването на Австрия и Русия, не само Франция, но и Англия през XIX в. прегръща идеята, че Османската империя е важен компонент на европейското равновесие на силите и за да не се нарушава това равновесие следва да се пази статуквото, т.е. да се съблюдава целостта на империята.
По степен тя била и си останала кралство, но по огромните мащаби на своите владения се превърнала в истинска колониална империя — първата, единствена по рода си в историята на човечеството. Географи и историци изчисляват, че земите на кралството в Европа се простирали на 2 000 000, а в Америка — на 6 000 000 кв. км. Не по-малко от 100 000 испанци пресекли Атлантическия океан и се разпръснали в Новия свят, за да търсят своето щастие. Това преселение било същинска демографска експанзия.
„Филип II е нещо ужасно" (Виктор Юго). Наследникът на Карл Пети е обгърнат от мистериозен ореол. Още през XVI в. протестантите виждат в него „демонът на Юга", фанатик, който настървено ги преследва из цяла Европа. Романтиците го представят като студено чудовище, удушило с ръцете си собствения си син дон Карлос и затворило се в мрачен манастир, сред труповете на семейството си. Дори испанците често се отричат от него. „Този крал, представян ни като прототип на испанец, си е чист германец", заявява Мануел Асаня през 1918 г. пред неговия портрет от Пантоха в Ескориал. Дори в името му няма нищо испанско. Кръстили са го на дядо му, фламандеца Филип Хубави. Херцог Алба, както и много други кастилци, биха предпочели да се казва Фернандо като прадядо си, Краля Католик. И така, кой е Филип II?
Кортес е роден в Меделин, което се намира в днешна Екстремадура – северна Испания, през 1485 година, като точната дата на рождението му е неизвестна. Негов баща е Мартин Кортес де Монрой, който е бил пехотен капитан. Неговото родословно дърво е доста известно с постиженията си, но самият Мартин Кортес не е много богат и не се слави със същите подвизи както предците си. Негова майка е Каталина Писаро Алтамирано. Името на Кортес на испански се пише така: Hernán Cortés de Monroy y Pizarro. Важно е да се отбележи, че при превод от испански на български звукът ‘H’ в началото на името не се пише, тъй като в испанския език той не се произнася. Самият Кортес започва се подписва с имената Ернан, Ернандо или Фернандо. Следователно използването на трите имена, когато говорим за неговата личност е абсолютно коректно, но е важно да се отбележи за да не обърка читателя.
Темата за Френско-пруската война и германското обединение е разглеждана от българите още по времето на самите конфликти. Това не бива да ни учудва по никакъв начин. Нашите предци също са част от Европа и независимо от сянката на падишаха са писали и издавали вестници, интересували са се за това, което се случва не само на континента, но и по целия свят. В настоящия текст са разгледани месеците преди юли 1871 г., когато избухва войната между Втората френска империя и Северногерманския съюз, подкрепян от южногерманските държави (кралство Вюртемберг, кралство Бавария, велико херцогство Баден и велико херцогство Хесен) и как те са отразени в нашия печат. Този конфликт несъмнено е един от най-важните в историята на деветнадесети век – с неговия край на картата се появява обединена и силна Германия, под водачеството на династията Хоенцолерн и канцлера Ото фон Бисмарк. Влиянието, което войната оказва върху Източния въпрос е добре изследвано от акад. Константин Косев в неговите монографии „България и княз Бисмарк“, „Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение 1856-1878“, „Княз Бисмарк – създателят на модерна Германия“ и „Двубоят Горчаков-Бисмарк и съдбата на България“. За съжаление почти не е разглеждана темата за това как самите българи виждат сблъсъка между двете сили. До момента образа на европейските държави и народи почти не е засягнат в по-обстойно и мащабно изследване или поне авторът на този текст не откри почти нищо в тази насока. Нужно е да се разгледа българският печат, за да се опознаят по-добре нашите сънародници от онази епоха, техните представи за Европа и за нейните държавници. Тук е обърнато внимание на това колко често се пише за едната или другата държава, как са представени държавниците (император Наполеон III/крал Вилхелм I/канцлерът Ото фон Бисмарк) в различните вестници, кой автор е техен противник и кой ги подкрепя. Обърнато е внимание на въпроса за испанската корона и как той е представен от възрожденските вестници. Събитията след юли 1870 г. (началото на самата война) са оставени извън тази статия, тъй като те са отделна и огромна тема, която не би било възможно да се опише в тази публикация – нужни биха били няколко, като авторът се надява да успее да ги реализира и това да е само първата част от поредица статии за представите на българите за Германия и германския народ.
В това изследване е разгледана темата за развитието на германското рицарство на прага на Новото време, като се акцентира върху три основни аспекта – тяхното икономическо и социално положение, военната им служба и развитието на военното дело към началото на XVI век, както и отношението им към Реформацията – рицари-реформатори, Рицарският бунт от 1522 – 1523 г. и рицарското участие в Селската война в Германия от 1524 – 1526 г. В началото е обърнато специално внимание на българската историография и темата за Свещената римска империя – изследователи и основни проблеми, с които са се занимавали, като са разгледани от университетски учебници, до конкретни монографии. Обърнато е внимание на някои от настоящите университетски учебници и интерпретацията на събитията в тях. Разгледани са и малкото монографии посветени на вътрешните проблеми на Свещената римска империя в периода XVI-XVII век.