в съавторство с Тиберий Баръмов
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XIV, април, 2018 г.
Увод
Създаден върху руините на рушащия се Селджукски султанат, Османският бейлик, тази малка по територия държава, бързо прераства в огромна империя, под чиято власт влизат много етноси и народи. В зенита на своята мощ през XVI в. Османската империя се разпростира на три континента: Европа, Азия и Африка (предимно Северна). В етническия състав на Османската империя влизат много етноси и народи, сред които е и българският народ. Българите имат нещастието да са първият балкански народ, който изцяло попада под османска власт през 1396 г. Завладяването на България от османците слага край на средновековната българска държава. Тя изчезва от историческата карта, за да се появи след близо петвековно чуждо владичество. Така за близо пет века се прекъсва самостоятелното и независимо историческо развитие на българския народ, който вече е включен в пределите на ислямската цивилизация. В този дух трябва да се отбележи, че през късното Средновековие, когато се случва това, етническата принадлежност все още отстъпва място като значение на религиозната или на местните феодални отношения. В известна степен това себевъзприемане се запазва до Възраждането и в новата османска система.
Няма съмнение, че на първо място сред изворите, от които черпим знания за османската държава и нейната по-стара наследница Селджукската империя, се намират чуждите пътеписи. От XI в. отечеството ни започва да придобива турски характер. Много преди нас това забелязват занимаващите се тук с търговия и дипломация от XII в. насам италианци, наименувайки страната ни като Türchia или Turcmenia (Туркмения). С други думи - познаващите добре Близкия изток и развиващи тук търговия италианци, генуезци, венецианци още тогава дават името Тюркмения или Тюркия на земите ни. Пък ние, поради имперската ни мисия и претенция, я именуваме Румска страна, Румски предели, Румски селджуци, Румелия - все названия, свързани с Рим.
Баб-ъ Али1 - често ни се случва да чуваме този израз. По-скоро, вече не го чуваме, защото, откакто печатните медии напуснаха тези квартали и се оттеглиха в Икителли извън историческия Истанбул, Баб-ъ Али престана да се използва и като название за пресата.
Как сме се хранили в миналите епохи? Какво представлява така наречената османско-турска кухня? Да, османско-турската кухня е една институция, сбор от традиции. За съжаление, изследванията по тази тема са недостатъчни. Защото тя няма да се разбере току-тъй с патладжаните или със сладкишите, които баба ни или майка ни е готвела. За съжаление, част от извършените изследвания се основават на такива методи.
Най-фундаменталната институция в държавната администрация на Османската империя до XVIII в. е Ендерун, което в превод от персийски означава „вътрешна част“. Днес частта в двореца „Топкапъ“, която се намира вляво и вдясно след Баб - юс Сааде и включва двора от Залата за аудиенции нататък, наричаме Ендерун. Веднага като влезем в този двор, вдясно се намират първите стаи на Ендерун. Какво представляват те? Това са учебно-възпитателни помещения, но не в смисъла на класни стаи. Действително Ендерун е частта, която заема най-централно място в двореца. След Баб - юс Сааде започва личното пространство на падишаха. Тук държавният живот свършва.
След смъртта на Хайредин Барбароса султанът назначил за адмирал и главнокомандуващ турската флота в западното Средиземноморие неговия ученик и помощник Драгут. Също като Хайредин и Драгут бил три години прикован за греблата на една християнска галера, освободили го срещу богат откуп. В боевете с Дориа, чийто пленник бил, той си възвърнал множество бази в Северна Африка и завоювал Триполи за султана, който го провъзгласил за бей на града. Драгут предприел редица грабителски набези по испанския и италианския бряг и в 1565 година повел една мавританско-турска флота с десантен корпус от десет хиляди отчаяни главорези на щурм срещу остров Малта, седалище на монашеския ордер на йоанитите. При атаката на един форт Драгут бил смъртно ранен.
Безспорно, можем да разнищваме тази проблематика и като „Семейството в османското общество", но има една причина, която ни възпира: става въпрос за една империя, в истинския смисъл последна сред традиционните, и повече от ясно е, че от изток на запад и от север на юг елементите, които я съставят, изповядват различни религии, говорят различни езици, но притежават и някои общи черти. Сред тях на първо място е семейството.
От кръстоносните походи насам между последователите на двете големи религии — исляма и християнството — се възцарила фанатична омраза. Оправдаващи своите действия с религиозни мотиви, те се избивали, ограбвали и заробвали един други в служба на единствено правата за всекиго вяра, а в действителност всеки застъпвал нагли политически и икономически интереси.
Столетия наред харемът, неговите обитатели (по-скоро обитателки) и тяхното ежедневие са обект на фантазиите на редица писатели, поети, художници и пътешественици. Обвит в тайнствена мистерия, далеч от очите и ушите на обикновените хора, отделението, в което живее семейството на султана, крие най-съкровените държавни тайни и е арена на политически, династически и любовни интриги. Западът често гледа на жените в харемите като на обикновени робини и сексуални обекти1, но всъщност на практика може да се види, че това далеч не е така.
Кадийството е много важна институция и на Османската империя, и на всички ислямски страни. Думата кадия произхожда от арабски и означава съдия. Всеизвестно е, че това е една много своеобразна институция. Същевременно и не е, защото докато съществуват човешки общества и държава на този свят, ще има съдия. Интересното тук по-скоро е, че в Османската империя кадията управлява градовете.
Сюлейман I - за нас Сюлейман Великолепни - е несъмнено най-прочутият владетел от османската династия, единственият, който безусловно се нарежда сред великите образи в световната история. В това има нещо несправедливо, защото много от неговите предшественици не са стояли по-долу от него и са допринесли в същата степен за изграждането на приказната империя, която той получава в наследство. От друга страна, сред множеството незначителни или съвсем неуравновесени личности - негови приемници - се открояват още няколко смели и предприемчиви владетели. И все пак неговото управление, внушително по своята продължителност (1520-1566), отговаря на най-блестящия период от дългата османска история: по негово време и до наши дни за Запада и за Изтока той е символ на величие, което умее да създава и използва.