Средновековна България

 

Публикувано по: ГИБИ, т. IV, БАН, 1961

Превод на В. Златарски, Иван Дуйчев. Увод и коментар от П. Тивчев

 

Николай Мистик бил роден в Цариград през 852 г. Той е заемал патриаршеския престол от 901 до 907 и от 912 до 925 г., когато умрял.

Като регент по времето на малолетния император Константин VII Багренородни той е играл голяма роля в политическия живот на Византия. От него са запазени 163 писма, от които 26 до българския цар Симеон, две писма до българския архиепископ, едно до „първия човек" на Симеон и едно до стратега на Стримон. Писмата на патриарх Николай Мистик съдържат извънредно ценни сведения за българо-византийските отношения през първата четвърт на X в. — за кръвопролитните и изтощителни войни, водени между България и Византия през този период, които се отразили тежко и на двете страни.

Сведенията, които Николай Мистик ни съобщава, трябва да се използват внимателно. В неговите писма личи пристрастност, понеже с тях той е преследвал определени политически цели — да спре нападенията на българите.

 

До превъзходния велеславен духовен наш син Симеон, княз на България

 

Може би, чедо наше, ще ти се стори, че вършим нещо излишно, като желаем да те помолим с такава молба, която и без нашите слова се таи в твоята боголюбива душа. Защото всеки човек е длъжен да проявява снизхождение, а особено неотменимо задължение е да се спазва за ония, които са се възкачили на висотата на властта, тъй като и от бога, господаря на всичко, е била дадена властта на властелините не за друго, но за да показват, че живеят за подражание на онзи, който ги е почел и ги е въздигнал до властта. Все пак, бидейки разумен и разсъдителен, ти познаваш човеколюбието, добротата и снизходителността на бога, който толкова отстранява нашите грехове от нас, колкото изток отстои от запад. И това знаеш много добре, че ония, които наистина са достойни за дадената им от бога власт, понеже разполагат с извънредно много възможности да служат на бога, те извършват тази отлична служба — сиреч човеколюбие, хладнокръвие, кротост и състрадание към подчинените си. Защото те не са поставени по-високо от другите, за да използват властта си, та да се гневят и да вредят на хората, но за да поправят с бащинско състрадание грешките, дори ако се случи някой често да греши. Но достатъчно е това предисловие. По-нататък аз ще ти изложа самата причина, за която те молим.

Някой си човек — не зная заслужаваше ли той наказание, или като човек, изпаднал в зло, понеже се страхуваше от вашата власт, — прибягна в божия храм,¹ който всеки християнин счита като око на вселената и в който ние, ако и безполезни, извършваме нощем и денем богослужение. Понеже безжалостно бе измъкнат от храма, той ни трогна, като многократно призоваваше светия олтар и почитанието, дължимо изобщо от всички християни към божествените светилища, и неприкосновеността² за ония, които прибягват в тях, Какво друго трябваше да правим ние, служителите на светия олтар, ако и недостойни, освен още в самото начало да не позволим да го извлекат онези, които искаха да сторят това? Но те пренебрегнаха да изпълнят това, като се сърдеха и се отнасяха сурово към нас заради тебе, обаче ни обещаха и по всякакъв начин ни уверяваха, че ти, чедо наше, няма да извършиш нищо лошо, а че той ще бъде удостоен да получи от тебе прошка и помилване за постъпката си. Ние го изведохме от храма и го отпратихме, като призовавахме за свидетели бога и неговия всесвет олтар, щото той да не го остави без отмъщение както в настоящия, тъй и в бъдещия живот, ако го сполети нещо печално и лошо, което, чедо наше, ти дано да не извършиш. И тъй не мисли, че ти го получаваш от ръцете на ония, които са се явили при тебе, но смятай, че съм присъствал самият аз, който го извлякох от божествения храм, и със собствената си ръка го предавам на твоята ръка. Гледай как и храма божи да почетеш и чрез това му отдадеш почит — за самия себе си ще спечелиш свише неговото благоволение и ще направиш, щото наше смирение заради проявеното към този човек състрадание да измолва за тебе благо и спасение, а не да обвинява заради поруганието към божествения храм, ако някакво наказание и мъчение — дано това не стане - сполети този човек.

Освен това спомни си, чедо наше, че и ти сам се нуждаеш заради собствените си прегрешения от божията доброта и човеколюбие, които няма да се получат, ако не се прости дължимото на длъжниците. И тъй добре е да се отдаде на бога като някаква отплата милостта към този човек, та и ти сам да получиш божието милосърдие. И това трябва да съобразиш, че ако постъпиш човеколюбиво или пък — дано не позволи бог — извършиш противното, то възмездието за човеколюбието ти ще бъде многократно по-голямо, отколкото за жестокостта ти.

Както виждаш, от тебе ще бъде извършен не някакъв прост грях: защото охулва се храмът божи и неговият архиерей, ако и най-нищожен, както и правилата, които обезпечават неприкосновеност за ония, които прибягват в това велико убежище. Но това ти казваме като наставление; остава още с печата на светия дух да закрепим по-яко казаното, а тебе, чедо мое, да предпазим, за да не претърпиш нещо недостойно за твоята високочтима добродетел, нито да извършиш грях. Прочее „в името на отца и сина и светия дух", от когото ние, смирените, сме получили власт да обвързваме за спасение на душите ония, които се нуждаят от обвързване, забраняваме ти да налагаш каквото и да било мъчение или наказание на изведения от храма божи и нито пък да го подлагаш на някакво зло изпитание, но да го удостоиш със съжаление и прошка, та и ти чрез молитвите си да спечелиш милостта на вседържителя и господа, а не гнева му и ония [укорителни] думи, които освободеният от много дългове роб, понеже се е показал несъстрадателен към ближния си, е чул заедно със заплахата от господаря.

 

¹Става дума за църквата „Св. София" в Цариград.
²Николай Мистик говори за т, нар. азилно право (право на прибежище), според което потърсилите убежище в храма „Св. София" в Цариград били неприкосновени. Обаче това право неведнъж е било нарушавано, а бегълците, обикновено роби или политически престъпници, бивали наказвани.

 

До Симеон, княз на България

 

Знай, чедо наше, че това писмо¹ е написано не с мастило, а с нашите сълзи, понеже, както ми се струва, нашите грехове са ни довели дотам, щото ние да получаваме за тебе такива известия, които предизвикват сълзи, когато ти пишем това наше писмо. Пощади ни, господи боже наш, и не допускай в дните на наше смирение, което е недостойно за твоя олтар, да се извършат от лукавия такива дела, които не ще престанат във всички времена да показват пред целия свят като достойни за порицание и поругание ония, които са се осмелили да сторят това. Но докога ще се отклонява речта ми и ще отлага да ти каже открито лошото известие, омразно на бога и отвратително за хората? Известиха ни, че ти, благоразумният, най-разсъдителният, най-истинският християнин, който много съжаляваше за онзи престъпен поход², предприет против християните, сега пак предприемаш да затъмниш с друг поход, много по-ужасен и по-ненавистен на бога, като желаеш да тръгнеш и тиранически да нападнеш детето-сираче и царски син³, което с нищо не те е оскърбило и не ти е причинило изобщо никаква обида, без да помислиш, че тиранията и пред бога, и пред хората се смята за гнусно дело. Защото кой не знае, че и бог ненавижда тиранията и че хората във всички времена порицават тираните като злодеи и виновници на общите нещастия? Но ти и това не си взел под внимание, нито си помислил за бога — баща на сираците, — който мрази и порицава несправедливостта изобщо към всяко сираче и не я оставя ненаказана, а още повече, ако тя е извършена над цар, когото той сам по своя висш справедлив съд е поставил за владика и господар на скиптъра на своето наследие. Ho аз няма да говоря нито за онова споразумение, което още отначало, откак сте приели християнството, установи мира между ромеи и българи⁴, нито пък за второто споразумение⁵, което, след като първият мир бе зле нарушен, го възстанови и го обезпечи и утвърди с положените от тебе самия клетви.

Какво е това, чедо наше? Где е моята гордост зарад тебе? Где е всичко онова добро, което славната за тебе мълва донасяше до нашия слух — това, че ти си от бога поставен владетел, добър, боголюбив, справедлив, че мразиш злото, обичаш истината и си противник на лъжата. И защо аз не трябва на всекиго да казвам колко онази достигнала до нас добра и благоприятна мълва ни кара да се радваме за тебе, да се веселим, да се гордеем, да отдаваме благодарност на бога, да прославяме владетеля на всичко — бога и господа — за това, че той е дал на българския народ такъв мъж за началник и владетел? Где е всичко това, за което аз, макар и смирен и недостоен служител на светия олтар, изпълнен с радост, възнасях за тебе ден и нощ молитви, та да не престане твоят род никога да властва над българския народ, нито твоите чеда да загубят наследието на твоите успехи? Где са онези мои прекрасни и горди думи? Отгде е всичко това противно, печално, омразно на бога и на хората, което ме кара да потъвам от срам и превръща сълзите ми в хляб ? Защото кой ли — не като мене, който обикнах и обичам добродетелта ти, но и всеки друг, който мисли справедливо и слуша това, без да те обича — не ще се уязви в сърцето си, не ще се изпълни с печал, не ще се отегчи от горест и не ще се облее цял със сълзи? Защото какво друго е по-мъчително за хората? А какво е по-достойно за плач от това, че един човек, добродетелен, който се ползва с незабравимо име и е станал по характера си боголюбив пример не само за съвременниците си, но и за потомците, изведнъж е паднал, променя се и възприема по-лошото? О, мое нещастие! О, горко ми! О, безбройни, както изглежда, мои прегрешения! О, козни на оногова, който от начало е враг на хората, вечен завистник на доброто и който полага всичкото си старание, за да насочи хората към злото!

Слушам, чедо мое, всекидневно за благородния стремеж на душата ти и за това, че за нищо друго не се стараеш толкова много, колкото да направиш управлението непорочно и безукорно, макар че мнозина и по-рано са ми разказвали за това, за което сега говорят,⁶ обаче аз смятах думите им за празнословие и тях — за врагове на твоята добродетел. Тъй като си мислех, че те измислят тези неща само за да те укорят, аз на повечето казвах, че такова обвинение е неуместно спрямо един от бога поставен владетел. Аз казвах, че човек, който почита благочестието, обича правдата, уважава справедливостта и се стреми [да остави подире си] добро име и добър спомен, никога няма да се стреми към тирания, защото само тиранинът като чужд на всичките тези качества, но изпълнил жалката си душа с противното, се обхваща от тази страст. И наистина всеки тиранин е неверен, лъжец, законопрестъпник и несправедлив, а главното зло се заключава в това, че той не признава съществуването на божественото провидение и не мисли, че всичките човешки дела зависят от неговото решение и благоволение и че то разпределя на хората властта и господаруването, обаче той [тиранинът] се доверява само на собственото си безумие, безбожие и безразсъдство. По-нататък аз тъй казах на онези, които те клеветяха, че се стремиш към тирания : „Нека замлъкнат вашите коварни уста, които изричат противни и несправедливи думи срещу моето боголюбиво, най-благочестиво, най-вярно и най-справедливо чедо!" И аз казах не само това, но и добавих: „Лукавият човек от лукавото съкровище на сърцето произнася лукави неща, а добрият човек от доброто съкровище на сърцето произнася добри неща."⁷ Моето чедо се радва на доброта, защото той е истинолюбив и с всички сили преследва и прогонва лъжата от своя народ. Той е най-вярващият, защото аз отвсякъде чувам, че неговите поданици във всичко са твърди във вярата — тъй казват всички, — защото няма ни един несправедлив човек, който не ще се хвали, че се е подиграл с неговата справедливост. И тъй, как е възможно да се говори, че истинолюбивият, вярващият, най-справедливият човек, който учи другите на това, е станал лъжец на думи и дела, невярващ или несправедлив? Нима няма да се посрами от това сам той, който учи поданиците на добродетел и по милост божия е поставен за владетел, за да води борба със злото и при това с най-гнусното? И какво може да бъде по-отвратително от тиранията? — отговарях аз. Не е възможно това да се случи, както е невъзможно слънцето, оскърбено, да изгасне, наместо да свети на ония, на които свети. Тъй аз твърдях, тъй аз възразявах и на императора, и на всички, когато, чедо наше подхвърляха думи за твоя стремеж към тиранията и изобщо за тиранията. А сега какво да кажа? Нали всичко това, което по-рано говорех за тебе, което хвалех и което изтъквах за потвърждение на твоята добродетел, нали всичко това ме довежда до противоположното, затваря ми устата, посрамва ме и не ми позволява дори да гледам онези, с които аз по-рано се препирах за твоята добродетел ? Какво е това, чедо мое? Кой зъл демон от завист към славата ти те е насочил към това, та да придобиеш името тиранин? Колко по-добре е да се наричаш княз по милост божия, отколкото тиранин? Каква змия е съскала в ушите на моето чедо? Нима ние не се боим от божието правосъдие? Нима ние не се страхуваме да замислим грабването на онази власт, която Христос е възвеличил на земята? Погледни, чедо мое, накъде отиваме! Накъде сме намислили да се насочим! Бог мрази надменността и събаря тия, които се превъзнасят с горделивите си помисли; а пък ако им позволява за малко да заемат уж известно положение, то отново го разрушава. Никой не е в състояние да постигне каквото и да било със своите сили. И ти като благоразумен знаеш и без нашите думи, че мнозина, след като са решили необмислено за нещо, свършвали са лошо. Разкайвали са се после и много са осъждали сами себе си за необмислеността си. Най-после, като изоставям всичко минало, кой е толкова свадлив, увлича се от страстта си и е готов на дързост, че да не го вразуми примерът на оня тиранин, който вчера и завчера въстана срещу самия трон и който получи бързо наказание, достойно за неговото нечестиво сърце, за неговата жестокост и дързост? Защото никой не получава особено такъв голям дар, ако не му се даде свише. После нима ние няма да се посрамим сами пред себе си, когато наказваме другите за това, че лъжат, когато сами постъпваме несправедливо и вършим беззакония? Где ще поставим нарушението на страшните клетви? Не е ли това отричане на вярата? Не е ли отчуждаване от благочестието? Не е ли падение за християнското множество? Защото как да се нарича християнин онзи, който похули страшните тайнства на християните?

Да продължавам писмото си, ме карат силната душевна скръб и горещата ми любов към тебе, която още отначало се разпали в душата ми и сега още пламти. От друга страна, тази неочаквана беда и козните на лукавия демон, който иска да опозори величието ти, ме удържат да говоря — мене, когото неочакваността на твоето начинание привежда в ужас. Обаче аз ще разкажа още една стара история и тогава ще млъкна. Ти си чул за царството на персите, колко то било могъщо и богато, а тъй също и за това, че персите още отначало непрестанно воювали с ромеите, но след като императорът на ромеите Аркадий⁸ починал и оставил царството си на тригодишния си син Теодосий⁹ те, които постоянно вдигали оръжие против ромеите, сметнали за несправедливо и безчовечно да воюват с империята, чийто владетел поради своето малолетие бил неопитен в човешките работи и в държавното управление. Затова те не само прекратили войната, която водели с Аркадий, но даже персийският цар изпратил посланици до първенците на тукашния сенат. А Хозрой¹⁰ бил прочут между всичките перси по своята жестокост. Именно той изпратил пратеници до първенците на сената, като съобщил, че прекратява войната и ще защищава малолетния цар и че ако се осмели някой да вдигне вражеска ръка срещу него, той ще го защищава с всички сили и ще се отправи със собствената си войска срещу самия град и ще положи всяко старание и усилие, за да разруши основите му и да го потопи в морето.

Виждаш ли човеколюбието на варварския и нечестив цар? Чуваш ли колко е разумно и справедливо това решение? Прочее както този, който насилствено завладява имотите на дете-сираче, не само е несправедлив, но е и разбойник и грабител, тъй и този, който се стреми да върши насилия над император, сирак и малолетен, не само постъпва като тиранин, но и като разбойник и грабител и най-голям насилник между всички хора. Като съзнавал всичко това, онзи цар-варварин, който не признавал Христа и бога наш, засрамил се да не навлече на себе си вместо царска почест безчестието на разбойник и грабител. А на тези, които го подбуждали към това (понеже и тогава имало много нечестиви хора и разбойници, които го подтиквали към такива работи, както и сега има такива, които се стараят да увлекат твоя разум в заблуда), той казал, че те му дават погрешни и безполезни съвети, понеже случайно да получат богатство или власт могат дори най-лошите хора, а да се добие славно име или да се запази придобитото и да не се загуби, свойствено е само на благоразумни хора, които почитат добродетелта и се стараят да оставят с живота си добър спомен. Какво ще кажеш? Нима ти е приятно, чедо мое, че ти, който се надяваш да достигнеш славата на истински християнин, заради стремежа си към тиранията си паднал по-долу от тоя варварин и безбожник и огнепоклонник, за когото слънцето и луната са били богове? И не е ли по-добре за този, който така разсъждава, да потъне в земята, отколкото да гледа слънцето?

Аз, чедо мое, както ти казах по-горе, те обичам от цялата си душа с чиста духовна любов като най-верен християнин, като най-справедлив, като най-благоразумен, като служител на Бога във всичко, стремейки се да му угодиш, особено като чувам от мнозина, че ти денем и нощем не преставаш да молиш бога да ти прости за предишния ти поход¹¹ против християните и по всякакъв начин — с пост, със сълзи, със съкрушение на сърцето — се стараеш да очистиш себе си от този грях. И като зная това твое прекрасно желание и другите ти добродетели, за които беше думата аз те обикнах от цялото си сърце. А сега, като спазвам същата си любов към тебе и като чух това зловещо и лошо известие, аз не можах да замълча, но със сълзи и ридание ти изпращам това писмо. Моля бога преди всичко той да трогне сърцето ти и да го насочи към онова, което е спасително и угодно нему, и да те напрани чист и неукорен; после той да отвори ушите ти, да даде на разсъдъка ти спокойствие от външни вълнения и смутове, за да изслушаш нашите думи; да те убеди да станеш такъв, какъвто ние се надяваме [да те видим], и да слушаш нас вместо сегашните лоши съветници, които и на нас причиниха скръб, а на тебе — доколкото зависи от тях — нанесоха вреда, като отнеха красотата и ползата от твоята слава. [Дано] да не опозориш своята добродетел и да не осъдиш сам себе си нито в настоящия, нито в бъдещия живот на вечно безславие, безчестие и неутешимо наказание, каквото заслужават ония, които отхвърлят с презрение великото име на Христа и бога наш.

Но във всеки случаи не се съмнявай, че отхвърлянето на договорите и клетвите, а тъй също и желанието да грабнеш царската власт, която няма никакво отношение към твоя род, е отхвърляне на великото име. На основание на всичко казано аз като духовен баща, макар и най-нищожен, като свещеник и служител, ако и недостоен, на светия олтар, но [служител] с власт от пресветия дух да свързва греховете, ако и да съм първият от всички грешници, „в името на отца и сина и светия дух" те задължавам с това, щото ти, ако имаш някое подобно намерение и както донесе мълвата, се стремиш да се отправиш към столицата като тиранин, да усмириш своя устрем и да се ограничиш в своята власт, да спазваш първоначалния мир¹² и да не се осмеляваш да извършиш някаква промяна. Знай, че ако ти извършиш това, ще бъдеш навеки свързан с нерушимите връзки на пресветия дух и отлъчен от светите и пречисти тайнства. И ще се изправя аз заедно с тебе пред вечния престол, за да те изоблича, че доколкото зависеше от мене, аз не мълчах, нито те изоставих, когато ти се стремеше към това безумие, нито пък занемарих спасението ти, но, напротив, се постарах да те повдигна, да те отвърна от вредния стремеж на душата ти и да те избавя от веригите и неумолимата присъда. Освен това и сега няма да престана да въздигам недостойните си ръце към небето, като ще умолявам божествената сила дотогава, докато тя не отдаде справедлива присъда на твоето насилие и на ония, които ти несправедливо си обидил.

 

¹Това писмо е било написано в началото на юли 913 г.
²Николай Мистик имал пред вид похода на Симеон срещу Византия през 894 г.
³Т. е. малолетният Константин VII Багренородни.
⁴Патриарх Николай Мистик намеква за мира, който е бил сключен между българи и византийци след приемането на християнството от княз Борис през 864/5 г.
⁵Тук се разбира мирът, който Симеон сключил с византийците през 896 г.
⁶T. e. за намерението на Симеон да започне война срещу Византия.
⁷Мат., XII, 30.
⁸Източноримският император Аркадий (395—408).
⁹Източноримският император Теодосий II Млади (408—450).
¹⁰Тук вероятно има някаква грешка, тъй като съвременник на император Теодосий бил Издигерд (399—420), а Хозрой I е управлявал през VI в. (умр. 578 г.). Според Златарски, Писмата..., СбНУК, X, стр. 400—401, бел 9., грешката се дължи не на Николай Мистик, който бил добре запознат с историята, а на преписвача. Последният вероятно не е разбрал добре името Издигерд и е написал Хозрой — име, станало нарицателно у византийците за персийския цар.
¹¹Тук Николай Мистик намеква за похода па Симеон срещу Византия през 894 г.
¹²T. e. мирът от 896 г.

 

До същия

 

Това, което ти бях писал преди, чедо мое, писах го за обща полза на ромеи и българи, а сегашното писмо¹ изразява същото намерение и стремление. Като знаем, че разногласието и размирието са вредни и за едната, и за другата власт, и за поданиците им, ние силно се измъчваме душевно заради това не само като служител на светия олтар, ако и да сме недостойни за такава служба, но и защото през дълговременния и нещастен наш живот не малко знания придобихме от древната история, а тъй също и от съвременните събития, какви злополучия поражда несъгласието. Но като знаем също и ония скърби и страдания, които постигат човешкия род поради съперничество и омраза, ние ти пишем и сега. Защото дори враждата на един човек с друг е нещо тежко и в такъв случай, ако мирът не предвари да прекрати враждата, то опасността застрашава с преголяма загуба и единия, и другия. Но по-тежко е, когато семейство със семейство и град с град враждуват така. А не е моя работа да те уча колко пък по-пагубно е, когато един народ враждува с друг и не иска да се помири. Но всеки разбира това, а не по-малко твоят най-благоразумен и съвършен разум. Няма какво повече да кажа, защото вече и по-рано ти говорих и защото и ти без моите думи, чедо мое, си в състояние да научиш другите на онова, което е полезно, прекрасно и за мира, а съвсем не се нуждаеш да бъдеш увещаван.

Това, което е решено в сената и за което са изпроводени при вас пратеници с нашето писмо, те със собствените си уста ще ти предадат, а тъй също и нашето писмо ще те уведоми за това, ако ти неизменно поддържаш своето намерение и ако не искаш да се върнеш към предишното положение — да се даде клетвено уверение, че няма да се предприема нищо вредно от страна на българите, да съществува, както и по-напред тъй нареченият  κομβέντον², да ти се изпраща това, което ти се праща по обичая³ от Ромейската империя до Дебелт и оттам чрез вашите хора да се донася до твое господство и ти да се задоволяваш от тия неща и да не искаш нищо повече, нито да пристигат при тебе царски хора и да ти се покланят. Като мислим така, подканяме те и те уговаряме да отклониш бедствието, което би постигнало и двата народа — ромеите и българите, — ако — не дай боже — мирът не бъде сключен; да пощадиш собствената си чест и слава и да не оставиш подир себе си повод за злословие и порицание на твоето славно име; да не бъдеш за бедствията, които ще постигнат и двата народа, предаден на проклятие от ония, които ще претърпят нещастия. Затова аз те увещавам и подканям като баща чедото си и като служител божи, ако и недостоен за божествената слава, тебе, прославения от бога, комуто ти ще бъдеш длъжен да дадеш отчет, ако извършиш нещо недостойно и противно на неговата свята воля.

Тези пък, които по-напред бяха изпратени до тебе с нашето писмо, след връщането си ни съобщиха следното: понеже ние бяхме казали в писмото си, че походът ти не може да бъде извършен без кръвопролитие, ти си отговорил, че ние сме казали, че с кръвопролитие ще можеш да изпълниш предприятието си. Ние бяхме силно смаяни и много огорчени от тия думи, дори аз се учудих дали те говорят истината, не е пи всичко това лъжа и измислица на разказвачите. Как ти можа да помислиш това? Как можа да произнесеш тези думи? Като имахме пред вид бедствията, които постигат ония, които се сражават и враждуват, ние казахме, че не може да се мине без кръвопролитие, когато предприемеш похода си и започнеш враждата. Тези пък — не зная по собственото си ли подбуждение, или са чули от твоите уста - произнесоха тези думи, които не само ние, старец и архиерей, ако и недостоен, но дори и едно дете не би искало да произнесе. Па и кой не знае, че когато настане вражда между някои, то неизбежно ще последват удари и убийства? Но във всеки случай не трябва нарочно да търсим повод, поради който някой да излезе виновник на кръвопролитието. Нима ти не виждаш всекидневните войни? Едните захващат война с цел да завладеят имуществата на неприятелите, другите пък тръгват ореш у тях със същото желание да заграбят имотите на неприятелите. И така настъпват нещастия за едните и другите, както обикновено, защото нещата не се развиват според надеждите на едните и на другите, но едните биват излъгани и губят надеждите си, а пък другите може би ги сполита пълно разорение и гибел.

И тъй нито ти, чедо мое, не извращавай думите ни, нито пък някой друг да стори това, като ги изопачава по желанието си, та да не се помисли, че ние говорим туй, което нито знаем, нито сме помислили, нито сме говорили, а още повече такова, което не би казал никой друг, освен ако не е изпаднал в крайно умопомрачение. Прочее, както казахме по-горе, ние силно бяхме смаяни при голямото пустословие на ония, които ни казаха това. О, да беше казаното само едно пустословие и да не беше подложено на вечно осъждане! Ако всяка празна дума не е безотговорна пред олтаря на Христа, то колко повече такава клевета. Но ако тези, които ни казаха, са изригнали това от сърцето си, то ние не толкова скърбим, макар казаното и да е тежко, защото, когато някоя мисъл е несъвършена и погрешна, то естествено е, че тя се замисля и изказва несъвършено и погрешно. Ако пък това е рожба на твоето високочтимо господство, което обича благоразумието, то нека нашият бог ни пощади и избави от клеветата, а към тебе бъде благосклонен както сега, тъй и в бъдеще, като ти дава възможност да обмисляш, да обсъждаш и правиш това, което ще бъде свободно от всяко човешко порицание и което ще те представи безукоризнен пред вечния съдия.

 

¹Това писмо е било писано в края на юли 913 г.
²Κομβέντον е елинизираната латинска дума conventum = сговор, договор, т. е. Николай Мистик иска да каже: „да бъде в сила мирният договор".
³Византийската империя откупвала мира със Симеон чрез богати подаръци, които периодическа му били изпращани.

 

До същия

 

Получихме, чедо мое многолюбимо, твърде тежък удар в сърцето си от ужасното известие¹. Едно заради тебе и твоята слава и друго заради нас ти писахме онова, което ти написахме по-рано, подбуждани от бащинска любов, като ту те подканяхме, ту те заплашвахме, както обикновено постъпва с чедата си бащинското сърце, изпълнено с дързост и вълнение. Така, ако ти си прочел предишните ни писма, чедо наше, то ти още повече си можал да узнаеш нашата гореща любов към тебе и как ние горим от усърдие за тебе, за твоята чест и слава на земята и за спасението и блаженството ти на небесата. Но това се отнася до писаното вече от нас. Сега пък, когато узнахме от писмото, изпратено до нашия син, христолюбивия цар, за твоите разпоредби,² сърцето ми се облекчи от много тежката скръб, която го угнетяваше, и ти пишем,³ та и ти, чедо наше, ако преди си се оскърбил от нашето отческо порицание, да забравиш това оскърбление, още повече като знаеш, че това порицание бе извикано не от омраза, а от голяма любов към тебе, и не само голяма, но и истински бащинска. И ако сам можех да бъда при тебе, непременно бих се опитал да удържа похода ти. Как и по какъв начин? Като хвана ръцете ти, прегърна главата и очите и цялото тяло на моя син. Ако пък и тогава ти би захванал да упорстваш, то аз бих се хвърлил в краката ти. Но тъй като аз не можах да ти попреча лично, а за мене беше необходимо поне отдалеч да се опитам да удържа похода ти, то се принудих да прибягна до порицания, както подобава на баща, който смее, чедо наше, да те порицае, не само за това, че ти си ми чедо, но и за това, защото много те обичаме, защото тези, които силно обичат, са способни благосклонно да понасят порицанията на приятелите си, а още повече порицанията на родители към чеда, особено когато порицанието се отнася до честта и спасението на порицаваните. Освен това природата на разумните хора е такава, че тя понася благосклонно укорите на приятелите. Защо? Защото никой от враговете не би порицавал този, който постъпва лошо, а, напротив, ако би могъл и ако би придобил доверието му, сам би го насочил към по-лошото. И тъй на приятелите се пада да го укоряват, И затова, както ние казахме, те се радват, а не скърбят, когато тези, които се стремят към лошото, биват порицавани от приятелите. Прочее, когато биваш порицаван било от приятел, било от баща, ти във всеки случай трябва да се радваш. Ние в името на бога, спасителя и управителя и владетеля на всичко сме убедени, че нашите писма ще принесат полза, а не вреда и ще ти даруват благоденствие на земята — ако пожелаеш да им обърнеш внимание, — както и небесна слава. Без тази слава всичко, което на земята се показва добро и славно, всяка власт и мощ за този, който ги е придобил, стават тежки и мъчителни дотолкова, доколкото заради тях се намалява и небесното блаженство. Дано ти да не се лишиш от него, с което да те награди Христос, бог наш, чрез молитвите на пресветата и пречиста Владичица наша — надежда и спасение на християните — и чрез молитвите на всички светии!

 

¹T. e. известието за похода на Симеон в края на юли 913 г. През август същата година той достигнал Цариград и го обсадил, като го обиколил с окопи от Влахерните до Златната врата, т. е. от Златния рог до Мраморно море.
²Както се каза в по-горната бележка, през август същата година Симеон обсадил Цариград, но след като видял, че не ще може да го превземе, той изпратил писмо до византийския император с предложение за започване на мирни преговори
³Това писмо било написано през втората половина на август 913 г.