Индекс на статията
До Симеон, княз на България
Знай, чедо наше, че това писмо1 е написано не с мастило, а с нашите сълзи, понеже, както ми се струва, нашите грехове са ни довели дотам, щото ние да получаваме за тебе такива известия, които предизвикват сълзи, когато ти пишем това наше писмо. Пощади ни, господи боже наш, и не допускай в дните на наше смирение, което е недостойно за твоя олтар, да се извършат от лукавия такива дела, които не ще престанат във всички времена да показват пред целия свят като достойни за порицание и поругание ония, които са се осмелили да сторят това. Но докога ще се отклонява речта ми и ще отлага да ти каже открито лошото известие, омразно на бога и отвратително за хората? Известиха ни, че ти, благоразумният, най-разсъдителният, най-истинският християнин, който много съжаляваше за онзи престъпен поход2, предприет против християните, сега пак предприемаш да затъмниш с друг поход, много по-ужасен и по-ненавистен на бога, като желаеш да тръгнеш и тиранически да нападнеш детето-сираче и царски син3, което с нищо не те е оскърбило и не ти е причинило изобщо никаква обида, без да помислиш, че тиранията и пред бога, и пред хората се смята за гнусно дело. Защото кой не знае, че и бог ненавижда тиранията и че хората във всички времена порицават тираните като злодеи и виновници на общите нещастия? Но ти и това не си взел под внимание, нито си помислил за бога — баща на сираците, — който мрази и порицава несправедливостта изобщо към всяко сираче и не я оставя ненаказана, а още повече, ако тя е извършена над цар, когото той сам по своя висш справедлив съд е поставил за владика и господар на скиптъра на своето наследие. Ho аз няма да говоря нито за онова споразумение, което още отначало, откак сте приели християнството, установи мира между ромеи и българи4, нито пък за второто споразумение5, което, след като първият мир бе зле нарушен, го възстанови и го обезпечи и утвърди с положените от тебе самия клетви.
Какво е това, чедо наше? Где е моята гордост зарад тебе? Где е всичко онова добро, което славната за тебе мълва донасяше до нашия слух — това, че ти си от бога поставен владетел, добър, боголюбив, справедлив, че мразиш злото, обичаш истината и си противник на лъжата. И защо аз не трябва на всекиго да казвам колко онази достигнала до нас добра и благоприятна мълва ни кара да се радваме за тебе, да се веселим, да се гордеем, да отдаваме благодарност на бога, да прославяме владетеля на всичко — бога и господа — за това, че той е дал на българския народ такъв мъж за началник и владетел? Где е всичко това, за което аз, макар и смирен и недостоен служител на светия олтар, изпълнен с радост, възнасях за тебе ден и нощ молитви, та да не престане твоят род никога да властва над българския народ, нито твоите чеда да загубят наследието на твоите успехи? Где са онези мои прекрасни и горди думи? Отгде е всичко това противно, печално, омразно на бога и на хората, което ме кара да потъвам от срам и превръща сълзите ми в хляб ? Защото кой ли — не като мене, който обикнах и обичам добродетелта ти, но и всеки друг, който мисли справедливо и слуша това, без да те обича — не ще се уязви в сърцето си, не ще се изпълни с печал, не ще се отегчи от горест и не ще се облее цял със сълзи? Защото какво друго е по-мъчително за хората? А какво е по-достойно за плач от това, че един човек, добродетелен, който се ползва с незабравимо име и е станал по характера си боголюбив пример не само за съвременниците си, но и за потомците, изведнъж е паднал, променя се и възприема по-лошото? О, мое нещастие! О, горко ми! О, безбройни, както изглежда, мои прегрешения! О, козни на оногова, който от начало е враг на хората, вечен завистник на доброто и който полага всичкото си старание, за да насочи хората към злото!
Слушам, чедо мое, всекидневно за благородния стремеж на душата ти и за това, че за нищо друго не се стараеш толкова много, колкото да направиш управлението непорочно и безукорно, макар че мнозина и по-рано са ми разказвали за това, за което сега говорят,6 обаче аз смятах думите им за празнословие и тях — за врагове на твоята добродетел. Тъй като си мислех, че те измислят тези неща само за да те укорят, аз на повечето казвах, че такова обвинение е неуместно спрямо един от бога поставен владетел. Аз казвах, че човек, който почита благочестието, обича правдата, уважава справедливостта и се стреми [да остави подире си] добро име и добър спомен, никога няма да се стреми към тирания, защото само тиранинът като чужд на всичките тези качества, но изпълнил жалката си душа с противното, се обхваща от тази страст. И наистина всеки тиранин е неверен, лъжец, законопрестъпник и несправедлив, а главното зло се заключава в това, че той не признава съществуването на божественото провидение и не мисли, че всичките човешки дела зависят от неговото решение и благоволение и че то разпределя на хората властта и господаруването, обаче той [тиранинът] се доверява само на собственото си безумие, безбожие и безразсъдство. По-нататък аз тъй казах на онези, които те клеветяха, че се стремиш към тирания : „Нека замлъкнат вашите коварни уста, които изричат противни и несправедливи думи срещу моето боголюбиво, най-благочестиво, най-вярно и най-справедливо чедо!" И аз казах не само това, но и добавих: „Лукавият човек от лукавото съкровище на сърцето произнася лукави неща, а добрият човек от доброто съкровище на сърцето произнася добри неща."7 Моето чедо се радва на доброта, защото той е истинолюбив и с всички сили преследва и прогонва лъжата от своя народ. Той е най-вярващият, защото аз отвсякъде чувам, че неговите поданици във всичко са твърди във вярата — тъй казват всички, — защото няма ни един несправедлив човек, който не ще се хвали, че се е подиграл с неговата справедливост. И тъй, как е възможно да се говори, че истинолюбивият, вярващият, най-справедливият човек, който учи другите на това, е станал лъжец на думи и дела, невярващ или несправедлив? Нима няма да се посрами от това сам той, който учи поданиците на добродетел и по милост божия е поставен за владетел, за да води борба със злото и при това с най-гнусното? И какво може да бъде по-отвратително от тиранията? — отговарях аз. Не е възможно това да се случи, както е невъзможно слънцето, оскърбено, да изгасне, наместо да свети на ония, на които свети. Тъй аз твърдях, тъй аз възразявах и на императора, и на всички, когато, чедо наше подхвърляха думи за твоя стремеж към тиранията и изобщо за тиранията. А сега какво да кажа? Нали всичко това, което по-рано говорех за тебе, което хвалех и което изтъквах за потвърждение на твоята добродетел, нали всичко това ме довежда до противоположното, затваря ми устата, посрамва ме и не ми позволява дори да гледам онези, с които аз по-рано се препирах за твоята добродетел ? Какво е това, чедо мое? Кой зъл демон от завист към славата ти те е насочил към това, та да придобиеш името тиранин? Колко по-добре е да се наричаш княз по милост божия, отколкото тиранин? Каква змия е съскала в ушите на моето чедо? Нима ние не се боим от божието правосъдие? Нима ние не се страхуваме да замислим грабването на онази власт, която Христос е възвеличил на земята? Погледни, чедо мое, накъде отиваме! Накъде сме намислили да се насочим! Бог мрази надменността и събаря тия, които се превъзнасят с горделивите си помисли; а пък ако им позволява за малко да заемат уж известно положение, то отново го разрушава. Никой не е в състояние да постигне каквото и да било със своите сили. И ти като благоразумен знаеш и без нашите думи, че мнозина, след като са решили необмислено за нещо, свършвали са лошо. Разкайвали са се после и много са осъждали сами себе си за необмислеността си. Най-после, като изоставям всичко минало, кой е толкова свадлив, увлича се от страстта си и е готов на дързост, че да не го вразуми примерът на оня тиранин, който вчера и завчера въстана срещу самия трон и който получи бързо наказание, достойно за неговото нечестиво сърце, за неговата жестокост и дързост? Защото никой не получава особено такъв голям дар, ако не му се даде свише. После нима ние няма да се посрамим сами пред себе си, когато наказваме другите за това, че лъжат, когато сами постъпваме несправедливо и вършим беззакония? Где ще поставим нарушението на страшните клетви? Не е ли това отричане на вярата? Не е ли отчуждаване от благочестието? Не е ли падение за християнското множество? Защото как да се нарича християнин онзи, който похули страшните тайнства на християните?
Да продължавам писмото си, ме карат силната душевна скръб и горещата ми любов към тебе, която още отначало се разпали в душата ми и сега още пламти. От друга страна, тази неочаквана беда и козните на лукавия демон, който иска да опозори величието ти, ме удържат да говоря — мене, когото неочакваността на твоето начинание привежда в ужас. Обаче аз ще разкажа още една стара история и тогава ще млъкна. Ти си чул за царството на персите, колко то било могъщо и богато, а тъй също и за това, че персите още отначало непрестанно воювали с ромеите, но след като императорът на ромеите Аркадий8 починал и оставил царството си на тригодишния си син Теодосий9 те, които постоянно вдигали оръжие против ромеите, сметнали за несправедливо и безчовечно да воюват с империята, чийто владетел поради своето малолетие бил неопитен в човешките работи и в държавното управление. Затова те не само прекратили войната, която водели с Аркадий, но даже персийският цар изпратил посланици до първенците на тукашния сенат. А Хозрой10 бил прочут между всичките перси по своята жестокост. Именно той изпратил пратеници до първенците на сената, като съобщил, че прекратява войната и ще защищава малолетния цар и че ако се осмели някой да вдигне вражеска ръка срещу него, той ще го защищава с всички сили и ще се отправи със собствената си войска срещу самия град и ще положи всяко старание и усилие, за да разруши основите му и да го потопи в морето.
Виждаш ли човеколюбието на варварския и нечестив цар? Чуваш ли колко е разумно и справедливо това решение? Прочее както този, който насилствено завладява имотите на дете-сираче, не само е несправедлив, но е и разбойник и грабител, тъй и този, който се стреми да върши насилия над император, сирак и малолетен, не само постъпва като тиранин, но и като разбойник и грабител и най-голям насилник между всички хора. Като съзнавал всичко това, онзи цар-варварин, който не признавал Христа и бога наш, засрамил се да не навлече на себе си вместо царска почест безчестието на разбойник и грабител. А на тези, които го подбуждали към това (понеже и тогава имало много нечестиви хора и разбойници, които го подтиквали към такива работи, както и сега има такива, които се стараят да увлекат твоя разум в заблуда), той казал, че те му дават погрешни и безполезни съвети, понеже случайно да получат богатство или власт могат дори най-лошите хора, а да се добие славно име или да се запази придобитото и да не се загуби, свойствено е само на благоразумни хора, които почитат добродетелта и се стараят да оставят с живота си добър спомен. Какво ще кажеш? Нима ти е приятно, чедо мое, че ти, който се надяваш да достигнеш славата на истински християнин, заради стремежа си към тиранията си паднал по-долу от тоя варварин и безбожник и огнепоклонник, за когото слънцето и луната са били богове? И не е ли по-добре за този, който така разсъждава, да потъне в земята, отколкото да гледа слънцето?
Аз, чедо мое, както ти казах по-горе, те обичам от цялата си душа с чиста духовна любов като най-верен християнин, като най-справедлив, като най-благоразумен, като служител на Бога във всичко, стремейки се да му угодиш, особено като чувам от мнозина, че ти денем и нощем не преставаш да молиш бога да ти прости за предишния ти поход11 против християните и по всякакъв начин — с пост, със сълзи, със съкрушение на сърцето — се стараеш да очистиш себе си от този грях. И като зная това твое прекрасно желание и другите ти добродетели, за които беше думата аз те обикнах от цялото си сърце. А сега, като спазвам същата си любов към тебе и като чух това зловещо и лошо известие, аз не можах да замълча, но със сълзи и ридание ти изпращам това писмо. Моля бога преди всичко той да трогне сърцето ти и да го насочи към онова, което е спасително и угодно нему, и да те напрани чист и неукорен; после той да отвори ушите ти, да даде на разсъдъка ти спокойствие от външни вълнения и смутове, за да изслушаш нашите думи; да те убеди да станеш такъв, какъвто ние се надяваме [да те видим], и да слушаш нас вместо сегашните лоши съветници, които и на нас причиниха скръб, а на тебе — доколкото зависи от тях — нанесоха вреда, като отнеха красотата и ползата от твоята слава. [Дано] да не опозориш своята добродетел и да не осъдиш сам себе си нито в настоящия, нито в бъдещия живот на вечно безславие, безчестие и неутешимо наказание, каквото заслужават ония, които отхвърлят с презрение великото име на Христа и бога наш.
Но във всеки случаи не се съмнявай, че отхвърлянето на договорите и клетвите, а тъй също и желанието да грабнеш царската власт, която няма никакво отношение към твоя род, е отхвърляне на великото име. На основание на всичко казано аз като духовен баща, макар и най-нищожен, като свещеник и служител, ако и недостоен, на светия олтар, но [служител] с власт от пресветия дух да свързва греховете, ако и да съм първият от всички грешници, „в името на отца и сина и светия дух" те задължавам с това, щото ти, ако имаш някое подобно намерение и както донесе мълвата, се стремиш да се отправиш към столицата като тиранин, да усмириш своя устрем и да се ограничиш в своята власт, да спазваш първоначалния мир12 и да не се осмеляваш да извършиш някаква промяна. Знай, че ако ти извършиш това, ще бъдеш навеки свързан с нерушимите връзки на пресветия дух и отлъчен от светите и пречисти тайнства. И ще се изправя аз заедно с тебе пред вечния престол, за да те изоблича, че доколкото зависеше от мене, аз не мълчах, нито те изоставих, когато ти се стремеше към това безумие, нито пък занемарих спасението ти, но, напротив, се постарах да те повдигна, да те отвърна от вредния стремеж на душата ти и да те избавя от веригите и неумолимата присъда. Освен това и сега няма да престана да въздигам недостойните си ръце към небето, като ще умолявам божествената сила дотогава, докато тя не отдаде справедлива присъда на твоето насилие и на ония, които ти несправедливо си обидил.
1Това писмо е било написано в началото на юли 913 г.
2Николай Мистик имал пред вид похода на Симеон срещу Византия през 894 г.
3Т. е. малолетният Константин VII Багренородни.
4Патриарх Николай Мистик намеква за мира, който е бил сключен между българи и византийци след приемането на християнството от княз Борис през 864/5 г.
5Тук се разбира мирът, който Симеон сключил с византийците през 896 г.
6T. e. за намерението на Симеон да започне война срещу Византия.
7Мат., XII, 30.
8Източноримският император Аркадий (395—408).
9Източноримският император Теодосий II Млади (408—450).
10Тук вероятно има някаква грешка, тъй като съвременник на император Теодосий бил Издигерд (399—420), а Хозрой I е управлявал през VI в. (умр. 578 г.). Според Златарски, Писмата..., СбНУК, X, стр. 400—401, бел 9., грешката се дължи не на Николай Мистик, който бил добре запознат с историята, а на преписвача. Последният вероятно не е разбрал добре името Издигерд и е написал Хозрой — име, станало нарицателно у византийците за персийския цар.
11Тук Николай Мистик намеква за похода па Симеон срещу Византия през 894 г.
12T. e. мирът от 896 г.