През XI в. Франция навлязла в периода на развития феодализъм. Най-важно значение в нейната история през XI — XII в. имало развитието на селското стопанство, появяването на градовете и развитието на занаятите и търговията. По това време започва да се формира във Франция централизираната феодална държава.
По "Инквизицията", Й. Р. Григулевич
Може би нито една от жертвите на инквизицията не е била удостоена с такова внимание от страна на историците и богословите като знаменитата национална героиня на френския народ — Орлеанската дева, загинала на кладата в Руан по решение на инквизиционния трибунал на 30 май 1431 година.
Волтер, Шилер, Анатол Франс, Марк Твен, Бърнар Шоу, Ана Зегерс и други известни писатели са ѝ посветили много вдъхновени страници. Живописците, скулпторите, композиторите, артистите от театъра и киното са увековечили нейния образ, всеки посвоему. До нас са достигнали много документи от нейния процес, включително протоколите от разпитите, на които са я подлагали инквизиторите. В дадения случай богинята Клио действително се е погрижила да запази за бъдещите поколения всички факти, хвърлящи светлина върху историята на Жана д'Арк. Тази история, пише един от съвременните американски философи — Б. Данъм, „е поразителна, защото при цялата си привидна невероятност тя действително се е случила; тъжна е, защото тогава хората са унищожили нещо, пред което трябвало да се прекланят; поучителна е, защото ни учи да се съмняваме във всичко, в което вярваме — във всичко, с изключение на великата сила на основните човешки идеали“.1
Из "Инквизицията", Й. Р. Григулевич
Орденът на тамплиерите, или храмовниците – официално той се наричал Орден на бедните рицари на Христа и Соломоновия храм – бил основан в началото на 1118 г. от френски кръстоносци в Ерусалим. Това бил рицарски орден, в който влизали представители на най-богатите аристократични родове на Франция. Орденът бил построен на военен принцип - по-младшият по чин се подчинявал безпрекословно на по-старшия. Главата на ордена – Великият магистър, имал неограничена власт. Неговите заповеди се смятали за божи повели. Щедрите дарения, данъците и обилната “милостиня”, която се стичала в хазната на ордена от всички кътчета на християнския свят, превърнали с течение на времето тамплиерите в един от най-могъщите и най-богатите ордени на католическата църква. Във Франция тамплиерите изпълнявали ролята на кралски банкери – кралското съкровище се пазело в тяхната резиденция - Тампл-Храм. През ХІІІ в. орденът владеел 9000 замъка, принадлежал му остров Кипър. От тамплиерите се страхували църковните йерарси и светските управници.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Успоредно с действията срещу „новата империя“ на Мануил Палеолог, в Южна Македония и албанските земи, продължавало настъплението на османския удж по трасето на Диагоналния път към София, Ниш и Сърбия. Той всъщност нанасял главния удар и представлявал основната опасност за повечето все още независими балкански държави. Успехите на османските военачалници на това направление в перспектива отваряли пътя за завоевания в земите на унгарската монархия.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Стъпването на османските турци на балканска земя през 50-те години на XIV в. поставило с цялата му острота проблема за търсене на антиосманско единство. Опитът в това отношение не бил особено насърчителен, тъй като още преди това всички антиосмански балкански коалиции завършили с провал. Във Византия, която най-пряко страдала от турското стъпване на Галиполския полуостров, обсъждали създаването на антивизантийски коалиции още преди абдикацията на император Йоан Кантакузин през декември 1354 г. Тогава било взето решение да не се пристъпва към действия, ако не се намерят пари, сигурни съюзници и кораби, които да патрулират в Проливите. И тъй като всички тези неща били трудни за намиране в балканската действителност от средата на XIV в., византийските управляващи предпочели да изчакат по благоприятни времена. А те все и не идвали.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
1. От смъртта на цар Стефан Душан до края на 1371 г.
Трайното стъпване на османските турци на балканска земя съвпадало по време с последните месеци от живота на сръбския цар Стефан Душан. Той склопил очи на 20 декември 1355 г., малко повече от година и половина след като османците завладели крепостта Галиполи. Смъртта на цар Стефан Душан отприщила стаяваните преди сепаратистични тенденции, чиито носители били сръбските наместници и властели в новите земи на юг. Оказало се, че личността на първия сръбски владетел с царска титла от династията Неманичи била един от основните фактори, които задържали целостта на голямата, но разнородна и без вътрешно сцепление сръбска държавна структура. Разпадането на държавата, създадена от Стефан Душан, на отделни владения с най-причудлив и нетрадиционен за балканската държавна традиция характер наложило траен отпечатък върху политическото развитие на обширни територии от Моравска Сърбия, Косово и Зета до албанското крайбрежие, Македония и Северна Гърция през цялата втора половина на XIV в.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Във времето между 1270 г. (смъртта на крал Бела IV) и 1308 г. (началото на реалното управление на крал Шарл Роберт) унгарската монархия изживяла продължителен период на анархия. На престола се изредили последните трима представители на династията Арпади: Ищван V (1270-1272 г.), Ласло IV, известен повече като Ласло IV Куманин (1272-1290 г.) и Андраш III (1290-1301 г.). Последните Арпади били безсилни да обуздаят всевластието на унгарските барони, които се обособявали в своите области като практически независими владетели. С известно закъснение по отношение на западноевропейските региони в унгарската монархия се възцарила феодална анархия, която продължила сравнително кратко - не няколко века, както например в германските или френските земи, а само няколко десетилетия. Тогавашните унгарски извори наричали всевластните унгарски благородници от края на XIII и началото на XIV в. олигарси. Те се редували на най-важните длъжности в държавата и от техните среди се излъчвали воеводата на Трансилвания, бановете на Славония, Хърватско и Далмация и др. Тези господари имали частни войски, съставени от техни васали, наричани фамилиари. Между тях припламвали истински войни, които кралете не можели да предотвратят. Започнала да се разпада системата от погранични бановини, а васалите на унгарската корона засилили своята самостоятелност. Предпоследният арпадски крал Ласло IV успявал да се задържи на престола само благодарение на подкрепата на живеещите на унгарска територия кумани, заради което получил и прозвището Куманин. Това предизвикало конфликт с папата, който го укорявал заради връзките му с това все още езическо население. Впрочем въпреки разразилата се криза Унгария все още играела важна роля в живота на Централна Европа. Това се проявило особено ярко тогава, когато с подкрепата на куманската войска на унгарския крал Ласло IV австрийският херцог Рудолф Хабсбургски успял да победи чешкия крал Отокар II в 1280 г. и да консолидира владенията си като самостоятелна държава. Така в пространството между Щирия и Среден Дунав, западно от основните територии на унгарската монархия, се родила една нова държава с голямо бъдеще - Австрия.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
От гледна точка на бурните събития, разтърсили Балканския полуостров в двете десетилетия след възстановяването на Византия, краткото управление на крал Драгутин (1274-1282 г.) преминало почти незабележимо. Сърбия била редовен участник в антивизантийските коалиции, но не и активен участник в ставащите на юг от нейните територии събития. При Драгутиновото управление изворите са регистрирали само два случая на по-остри сръбско-византийски сблъсъци. Преминалият на сръбска страна византийски велможа Котеаница нахлул със сръбски отряд в началото на 80-те години на XIII в. дълбоко във византийска територия до град Сяр, а в отговор византийците организирали ответен поход до околностите на крепостта Липлян, разположена по горното течение на р. Ситница.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Въпреки усилията си кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход не успели да овладеят всички византийски територии. Извън техния контрол останали обширни пространства във византийска Мала Азия. Труден за завладяване бил и теренът западно от планината Пинд в Континентална Гърция. Всъщност Епир бил теоретична част от Венецианска Романия, върху която обаче републиката никога сериозно не се опитала да сложи ръка. Тъкмо там, в Северозападна Мала Азия и в Епир, възникнали двете най-важни неовизантийски държави, които претендирали да бъдат истински наследници на загиналата Византия: Епир и Никея. И двете се опитвали по своему да възпроизведат византийските реалии. Те все пак не били в пълна степен точни копия на бившата империя. Развитието им било повлияно от условията на средата, в която те възникнали, и от концепциите за държавно развитие на управляващия в тях византийско-гръцки елит. Поради тази причина за тях е по-подходящо названието неовизантийски държави. Едната от тези неовизантийски държави - епирската държава - от началото до края на своето съществуване била чисто балканска. Другата - Никея - възникнала и съществувала в Северозападна Мала Азия, но много скоро стъпила на балканска земя и също се превърнала частично в балканска държава. Двете неовизантийски държави били вплетени в жестока борба за „византийското наследство“. Всяка една от тях се опитвала да прогони латинците от Константинопол и да възстанови Византия. Около тази борба гравитирали повечето от важните събития в южните и централните балкански области през първите шест десетилетия на XIII в. Пряко или непряко тя ангажирала също така Папството и много западноевропейски владетели, с които Латинската империя и латино-венецианските владения на Балканите били в постоянна връзка. Тази борба се отразявала сравнително слабо в северните и северозападните части на полуострова, които били в унгарската сфера на влияние и върху които се стоварили опустошителните татарски нашествия от 40-те години на XIII в.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Тежката криза, в която изпаднала Византия в края на XII и началото на XIII в., съвпадала по време с организирането на Четвъртия кръстоносен поход. Едно от първите действия на енергичния и амбициозен папа Инокентий III (1198-1216 г.) след издигането му на Апостолическия престол било да обяви началото на нов кръстоносен поход, чиято цел била повторното освобождаване на Йерусалим. На най-голяма популярност идеята за кръстоносния поход се радвала във Франция, Фландрия и в Северна Италия. През ноември 1190 г. цветът на европейското благородничество и рицарство от тези области, събрани на турнир във фамилния замък на граф Тибалд в Шампания, обявили участието си в планираното богоугодно начинание. Водач на похода трябвало да бъде графът на Шампания Тибалд. В него трябвало да участват още братовчедът на граф Тибалд Бодуен (Балдуин), граф на Фландрия, граф Луи дьо Блоа, Жофроа дьо Вилардуен, маршал на Шампания и летописец на похода, неговият едноименен племенник, маркизът на Монфера Бонифачо (Бонифаций) и много други.
