Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
През втората и третата четвърт на XI в. унгарската държава преболедувала от всички „детски болести“, характерни за началния период от развитието на „варварските“ средновековни общества. В страната бушувала жестока борба между кралската власт и църквата с все още живото езичество. Езическите вярвания получили нов импулс с проникването на унгарска територия на езичници печенеги. Династията Арпади все още не се чувствала стабилно на кралския престол, макар че борбите за власт повече се водели между отделните нейни представители. В Унгария все още нямало строги правила за наследяване на престола по низходяща мъжка линия и това предизвиквало продължителни междуособици между наследниците на краля светец Стефан (Ищван) I. Тази „унгарска специфика“ по-късно ще се пренесе на босненска почва, където по сходен начин местната династия не могла дълго време да наложи правила за престолонаследие.
През април 1081 г. в Константинопол бил извършен поредният преврат и на власт дошъл император Алексий I Комнин. Това не учудило никого. Ромеите, на които съдбата била отредила да живеят след смъртта на император Василий II, вече били свикнали с дворцовата въртележка. Освен това и фамилията Комнини била добре известна в дворцовите среди. В социален смисъл тя била от числото на поземлено-военните фамилии, които се издигнали във византийските провинции към края на X и началото на XI в. Фамилното си име - напълно в духа на средновековната европейска традиция - фамилията Комнини дължала на селото Комни в Тракия, което било ядро на поземлените им владения. Иначе предците ѝ произхождали от областта Кастамон в Северна Витиния, Мала Азия. Един неин представител - Исак Комнин - вече бил коронясван за василевс на ромеите. Към времето на интронизацията на Алексий I Комнин в дворцовите и в провинциално-аристократичните среди във Византия царяла по-скоро апатия, отколкото надежда, че новият император - племенник на Исак Комнин - ще промени коренно съдбата на империята. Тя била заобиколена от всички страни от врагове. В Мала Азия били селджукските турци, които били достигнали до родното място на първите Комнини във Витиния. Норманите в Южна Италия и Сицилия открито се готвели да дебаркират на албанското крайбрежие. Отношенията в Адриатика били напрегнати. Освен набиращата мощ Венеция и други италиански градове като Генуа и Пиза заявявали своите амбиции да се намесят в преразпределянето на сферите на търговски интереси. На север от Дунав печенеги и кумани представлявали голяма опасност, тъй като, освен да осъществяват грабителски походи, те започнали все по-уверено и агресивно да участват в системите от антивизантийски съюзи. На Балканския полуостров укрепвала независимостта на Зетското кралство и автономията на Рашка. Положението било толкова отчайващо, че към времето на идването на Алексий I Комнин на власт никой не вярвал, че той ще се закрепи на престола, ще постави началото на нова династия и ще разкъса вражеския обръч около империята. Той обаче - донякъде поради безспорния си политически и военен талант, донякъде поради това, че представлявал най-силната социална група сред византийската аристокрация - осъществил и трите задачи. Като се опирал на провинциално-военната аристокрация, той се стабилизирал на престола и останал на него близо четирийсет години (1081-1118 г.) - нечувано дълъг период на управление за времето след 1025 г. Към края на това успешно управление независимо от обичайните за Византия интриги около престолонаследието никой не могъл сериозно да оспори предаването на властта от баща на син. Алексий I Комнин поставил началото на династия, чиито представители управлявали империята близо един век. Всеки един от Комнини: Алексий I Комнин, Йоан II Комнин (1118-1143 г.), Мануил I Комнин (1143-1180 г.) и Андроник I Комнин (1183-1185 г.), притежавал ярка индивидуалност. Политиката на първите трима съчетавала в себе си имперската традиция с интересите на провинциално-поземлената аристокрация. При управлението им Византия изживяла своя последен продължителен период на величие.
Променената обстановка в Далмация и в Панония, а и на Балканския полуостров като цяло в края на X и началото на XI в. поставила хърватската държава в трудна и деликатна ситуация. В Далмация тя се сблъскала с растящата венецианска мощ и претенциите на Републиката на Св. Марко за хегемония в региона. Откъм Панония били унгарците и укрепващата унгарска държава. На Балканите пламтяла жестока борба между Византия и България. В тази обстановка хърватският княз Степан Държислав (969-997 г.), коронясан за крал в 988 г., постъпил по начин, който наподобявал политическото поведение на Дубровник след 1024 г. Той укрепил връзките на Хърватия с Византия, която била несъмнено най-мощната сила в региона и в същото време нямала преки завоевателни амбиции в хърватските земи. Византийският император Василий II проявил разбиране към политическото поведение на крал Степан Държислав, тъй като от своя страна повеждал политика на обкръжаване на България с верни на империята държави и владетели. Крал Степан Държислав получил византийската почетна титла „патриций“ и бил признат от империята за „епарх на Далмация“. Смисълът на тази титла не е съвсем ясен. Някои хърватски изследователи я тълкуват като свидетелство, че хърватският крал бил признат от Византия за неин представител в тема Далмация, но по-късно тези функции били прехвърлени на венецианския дож. Други са на мнение, че тя отразявала признанието от византийска страна на властта на хърватския крал върху неговата част от далматинските градове, които впрочем скоро щели да станат обект на венецианската експанзия.
Една от особеностите на византийската власт на Балканския полуостров през ХI-ХII в. се състояла в това, че империята никога не могла да наложи реално своята власт във всички кътчета на полуострова. Формално под управлението на Константинопол след 1018 г. се намирали земите в Босна, Рашка и Дукля (Диоклея). Те всъщност попаднали под византийска власт поради обстоятелството, че в края на X и началото на XI в. били включени в българската държава. В тези земи обаче поради труднодостъпния им планински характер византийската власт никога не успяла да се наложи стабилно и трайно. В тях почти непрекъснато съществували островчета на политическа автономия. Най-изявен бил този процес в Дукля. Тази населена от сърби област била поредната „славиния“, която се събудила за самостоятелен държавен живот в края на X и през XI в. През по-голямата част на единайсетото столетие Дукля се управлявала от свои князе и се консолидирала като самостоятелна държава. В определени периоди дуклянските князе владеели - реално или теоретично - Захълмие, Требине, Рашка и Босна. Поради тази причина времето на съществуване на Дуклянското княжество може да се определи като период на „дуклянската хегемония“ в средновековната история на сърбите.
През целия XIII в. обстановката в Карпатско-Дунавския регион оставала динамична и сложна. Развитието му зависело от сложно преплитане на политически фактори и от непредсказуемостта на номадския свят, който продължавал да господства в района на Северното Черноморие. В Трансилвания, където Първата българска държава имала силни позиции, в разглеждания период господството на унгарската монархия било неоспоримо, макар че властта на унгарските крале тук невинаги била пряка и стабилна. Областта била със статут на „воеводство", което имало значителна автономия, а населението й било доста пъстро. Освен власи и унгарски колонисти тук били заселени още саксонци (саси) от Южна Германия и от поречието на Рейн, които се занимавали с разработването на рудните богатства. От Трансилвания много от тях извършвали „вторична миграция" към Балканите и се установявали в България, Сърбия и в Босна. Развитието на рударството в балканските земи дължало много на тези европейски преселници, които освен рударска технология донасяли със себе си идеята и практиката на автономния градски живот.
В книгата е изследвано историческото развитие на югозападните български области, населени изключително с българско население, по време на един неблагоприятен в политическо отношение период — периода на сръбската власт, на независимите и полунезависими феодални княжества и на османското нашествие.
Драматичните събития във Византия и на Балканите през втората четвърт на XIV в. съвпадали по време с апогея в държавно-политическото развитие на средновековна Сърбия. Той бил достигнат при управлението на предпоследния представител на династията Неманичи Стефан Душан (1331-1355 г.). Този сръбски владетел дошъл на престола с помощта на войнствено настроените сръбски властели, които очаквали от него да осъществи широкомащабна експанзия. Те се надявали, че ще разширят своите лични владения и власт чрез завземането на нови земи на юг за сметка на изнемощялата и разтърсвана от граждански войни Византия. През цялото си управление крал (а от 1346 г. - цар Стефан Душан се стараел да оправдае тези очаквания и да използва благоприятната за сръбската експанзия обстановка на Балканския полуостров.
В 1387 г. в битката при Плочник силите на Полумесеца понесли първото си голямо поражение от християнските войски на сръбския княз Лазар и босненския крал Твъртко. Победата на християните показала, че османлиите не са непобедими, ако срещу тях се действа организирано и целенасочено. За голямо съжаление обаче, тази победа срещу настъпващите османски армии останала единствена.