Е. В. Фьодорова
Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997
Превод: Юлиян Божков
Октавия Младата била по-голямата сестра на Октавиан Август. Наричали я „Младата“ за разлика от доведената ѝ сестра Октавия Старата (римляните нямали лични женски имена — жените носели и името на рода, към който принадлежали; затова всички жени от рода на Октавиите се наричали Октавии, всички жени от рода на Юлиите — Юлии и т. н.; понякога името на жената могло да бъде образувано от третото име на нейния баща).
Октавиан Август се отнасял много добре към Октавия Младата, която според думите на Плутарх била „едно рядко същество“ (Плут. Ант. 31).
Октавия била не само красива, но и добродетелна. Тя самоотвержено се принесла в жертва на политиката и позволила на брат си да се разпорежда със съдбата ѝ.
И Юлий Цезар, и Октавиан разглеждали семейния живот като част от политиката и принуждавали близките си да го жертват в нейно име.
Октавия била женена за Гай Клавдий Марцел, от когото имала две дъщери и син (Марцела Старата, Марцела Младата и Марцел).
В 54 г. пр. н. е., когато внезапно починала Юлия, дъщеря на Юлий Цезар и съпруга на Гней Помпей, Цезар, готов на всичко, за да запази родството си с Помпей, започнал да му предлага за жена Октавия, макар че тя била женена (Свет. Юл. 27).
Гай Октавий се е родил на 23 септември 63 г. пр. н. е. в Рим. Загубил рано баща си решаваща роля в живота му изиграло родството с Юлий Цезар, който му се падал правуйчо (Гай Октавий бил внук на сестрата на Цезар).
Рим е република, претендираща, че е демократична. За кратко време се превръща във велика сила, която обхваща голяма част от света. През шестдесетте години преди новата ера Италия, Сардиния, Сицилия, Корсика, Илирия, Македония, Гърция, Испания, Мала Азия и голяма част от Северна Африка са римски владения.
Пълното покоряване на Гърция от Рим във II столетие преди нашата ера донесло края на гръцкото мореплаване. Римското господство по море се ограничило отначало само върху част от Средиземноморието. Другата, по-голяма част се владеела от Картаген, финикийско поселище на африканския бряг. Едва след разрушаването на Картаген (146 г. пр.н.е.) в Пуническите войни Рим изцяло поел картагено-гръцката морска хегемония.
Периодът I в. пр. н. е. - III в. от н.е. безспорно може да бъде наречен Епоха на полярните империи. В двата края на Евразия две огромни държави създават блестящи цивилизации - Рим на Августите (принципат - 27 г. пр. н. е. - 284 н. е.) и Китай на династията Хан (206 г. пр. н. е. - 220 г. от н. е.). Макар и отдалечени от безкрайни пространства те поддържат връзка помежду си и по пътищата на керваните и морските маршрути се осъществява обмен на стоки, технологии и идеи между тези две толкова различни култури.
По време на дългото управление на своя мъдър княз Ярослав Осмомисъл (1153-1187)1 Галицкото княжество, образувано през втората половина на XI в. вследствие на започналия разпад на древната Киевска Рус на отделни феодални владения, е една от онези малцина държави с предимно уседнало и земеделско население, разположени по източните краища на християнския свят, които граничат със земи, населението на които води един напълно различен начин на живот. Основните причини за това се крият в географията на региона. Земите, обитавани от южните съседи на Галич – номадските племена на куманите, са част от една от най-характерните географски особености на хипер-континента Евразия – нейната твърде обширна степна зона, наричана понякога и „Великата степ”. Последната представлява безпрецедентна по размерите си равнинна площ, която се простира почти непрекъсвана от полите на Карпатите2 и разположената на юг от р. Дунав Добруджанска област (нар. и „Карвунска земя”) на много хиляди километри на изток чак до Манджурия и бреговете на Тихия океан. „Великата степ” е характерна със своята предимно тревиста растителност, равнинен или равнинно-хълмист релеф и приблизително сходен (умереноконтинентален) климат във всички свои части, предлагайки по този начин подобни условия за живот на своите обитатели в така посочените необозрими географски граници. Неслучайно като основен поминък на човешките популации в „степната” полоса на Евразия, простираща се от вълните на Пасифика до средното течение на Дунав, в античността и средновековието се налага номадското животновъдство, което през тези епохи представлява най-подходящият поминък за климато-географските условия на степния хабитат. Симптоматично е, че възходът в заселването и усвояването на Евразийската степ, която в зората на човешката история не представлява особено приятелски настроена към хората природна среда, настъпва след опитомяването на коня, което вероятно е извършено не другаде, а именно в равнините на Централна Азия, т.е. в центъра на „Великата степ”3. Използването на коня позволява на хората за сравнително късо време да покорят дори и най-отдалечените степи, повечето от които, поради суровия континентален климат, типичните за него чести засушавания и застудявания и липсата на постоянни водоизточници не са подходящи за средновековното или античното земеделие. Така по тези земи като основен начин на преживяване се налага номадското животновъдство, предимно на дребен рогат добитък и свързаното с него придвижване на значителни разстояния в търсенето на подходящи пасища.
Обикновено град се нарича селище, заобиколено с крепостни стени. За град, ограден със стена, се говори в Библията, кн. Левит, 25, 29. Древните евреи не само опасвали града със стени, издигали в тях кули, но го превръщали в религиозно, стопанско и културно средище, възвисявали го в град-майка (2 кн. Царства, 20, 19; Числа, 21, 32). В понятието „полис“, „град“ Омир влагал триаспектно съдържание: първо, градско селище, второ, политическа единица и трето, гражданска общност, образуваща едно цяло. За историците и писателите на Елада градът бил социален организъм, върху който се изграждал светът. Аристотел обяснявал зараждането на полиса като резултат от обединяването на няколко селища, желаещи да живеят общо.
Този, който посети петербургския Ермитаж, обръща внимание на картината на Хуанес, изложена в залата за испанска живопис. Бледи са и не изпъкват нейните бои, не е духовит и грандиозен нейният сюжет. Тя прилича повече на икона, нежели на картина. Едва очертаният на нея къс от земя е безжизнен и сух. Художникът, като че нарочно, е отдалечил от своята картина всичко, което напомня за земното, за суетното - всичко, което може да отвлече вниманието на зрителя от главния център на картината. А този център е католически монах. Гърбът му е покрит с черна мантия върху бяла сутана*. Лицето на монаха е строго. Много бръчки с дълбоки бразди са легнали около ъглите на устата му и безстрастно гледат нито сиви, нито гълъбови у него очи. "Суета на суетите и всичко е суета", като че иска да каже техният притежател... Лявата му ръка, държаща книга с червена подвързия, е спусната надолу, а дясната е повдигната и сочи към извиващия се над главата му свитък, на който се чете латинският надпис: Timete Deum et date ille honorem, quia veniet hora judicii ejus (Бойте се от Бога и въздавайте му хвала, защото се приближава часът на неговия съд). Този монах е Св. Доминик, а латинският надпис - девизът на инквизицията.