Мосинопол (близо до дн. гр. Комотини в Гърция) е важен византийски град, който е бил разположен в подножието на източнородопския рид Гюмюрджински снежник. В района на града през средните векове живеят много българи. Значителното славянско етническо присъствие в Източните Родопи през Средновековието е засвидетелствано по археологически и топонимични данни1. Там са открити и отделни находки, които могат да се свържат с прабългарите2.
Мосинопол е една от основните „бази“ за военните кампании на византийския император Василий II Българоубиец (976–1025) срещу Българското царство. След превземането на гр. Воден (дн. Едеса в Гърция) и някои тесалийски крепости през 1001 г. василевсът преселва тамошните българи в областта Волерон (между долните течения на реките Места и Марица). В 1015 г. жителите на Воденската крепост отново „вдигнали оръжие срещу ромеите“. Василий II е принуден повторно да обсажда твърдината. След като бранителите се предават, императорът нарежда да бъде извършено ново изселване във Волерон3. Така българският етнически елемент е намален в едни райони, но увеличен в други. Най-вероятно настаняването на българите във Волерон подсилва българското присъствие и в околностите на Мосинопол.
Освен като биологична потребност, храната била съставна част от общностната идентичност. Натоварена със символика, ритуалност, забрани, вписваща се в религиозния календар. Разглеждана като изкушение, причина за болести или като лек срещу такива. Различна в зависимост от географското райониране и съответните природни условия и ресурси. Свидетелстваща за социално положение, свързана с изобилие и недоимък. Храната, чието снабдяване се реализирало чрез земеделие, отглеждане на животни, ловуване и, която подлежала на данъчно облагане. Всичко това било част от ритъма в живота на средновековното българско общество.
Много бързо след своето създаване Втората българска държава успява да се наложи като първостепенна сила в югоизточната част на европейския континент. Причините за възхода ѝ се дължали главно на целеустремената експанзионистична политика, водена от първите Асеневци, чийто зенит бил достигнат по време на управлението на цар Иван Асен II (1218–1241). Именно през неговото царуване България най-накрая съумява след славните времена от епохата на Крумовата династия и Комитопулите да се утвърди отново като безспорен регионален хегемон. Така за кратък период през българската държава минавали всички невралгични пътища, по които се осъществявал основният международен търговски поток на Балканите. Благодарение на това значително бил разширен кръгът на държавите и формациите, с които установило взаимоотношения Българското царство. Освен със съседните му Византийска империя и нейните рудиментарни образувания след 1204 г. (Никея, Епирско-Солунското деспотство и Трапезунд), Латинската константинополска империя, Сръбското и Унгарското кралство, Кумания (Дешт-и Кипчак – „Кипчакската степ“), то влязло в преки контакти с Римската църква, Неаполитанското кралство, руското Галицко княжество, търговските републики Венеция и Генуа, монголо-татарската Златна орда, а дори и с Мамелюкския султанат в Египет1. Сред изброените страни бил включително и далматинският град-държава Дубровник. Настоящият текст е посветен точно на официалното установяване и развитието на търговско-икономическите и политическите взаимоотношения между България и Дубровнишката република (на лат. Respublica Ragusina – Република Рагуза) през втората четвърт на XIII в. За тази цел в следващите редове ще бъдат разгледани „Дарствената грамота на цар Иван Асен II, дадена на Дубровник и неговите търговци“ през 1230 г. и „Договорът на цар Михаил II Асен с Дубровнишката република“ от 1253 г., като съответно ще се разгледат какви са били причините, довели до съставянето на двата документа, ще бъде направен опит да се очертаят приликите и разликите между тях, и не на последно място, ще се анализират какви са били ползите и изгодите за всяка от страните-съдоговорителки. Преди това обаче ще бъде направен кратък обзор на търговско-икономическото състояние и развитие на България и Дубровник през посочения период, за да се изгради предварително една по-широка представа у читателите за развоя на тези процеси, а и този екскурс несъмнено ще бъде полезен при разглеждането на въпросните средновековни документи, обект на настоящото изследване, които основно регламентират режима на извършване на търговска дейност в българската държава или в Дубровнишката комуна при пребиваването на търговци от едната страна на територията на другата.
Времето на управлението на Иван Александър често съвсем основателно се определя като втори „Златен век“ в българската културна история. Оттогава са оцелели малкото образци на български луксозни царски ръкописи, които свидетелстват за самочувствието на владетеля и за неговия траен интерес към книжнината и изкуствата. С настоящата статия ще се опитаме да представим процеса на изграждане на един идеализиран образ на християнския владетел, в случая българския цар. Ще се опитаме да покажем единството на словесните и визуалните акценти при формирането на догматичната екзегеза на владетелския образ1. Именно със своето догматично значение образът на царя изпълнява основната си функция на наместник Христов на земята. Идеализацията на владетелския образ е един обичаен идеологически похват в православната литература и изкуство, тъй като тя дава възможност конкретната историческа личност да се представи като една (почти) сакрална еманация на човешката същност и да се мисли и възприема именно като образ, отпечатък от присъствието и знак за волята на „Царя на царете“ – Христос в земната действителност2.
През 1048 г. печенежкият първенец Кеген се поселил, с позволение на имп. Константина IX Мономах, заедно със своите люде — на брой около 20,000 души — в севернобългарските земи и бил приет между византийското граничарско население1. Сам печенежкият вожд бил отведен в столицата, покръстен и въздигнат в сан патриций. Не много време след това също и подчинените нему варвари били покръстени във водите на Дунава. Наскоро друг печенежки първенец, Тирах, преминал по замръзналия Дунав ведно с многобройни варвари — според някои сведения неговите люде достигали до невероятно голямото число 800,000 души — и нападнал крайдунавските области. Отпорът на византийската войска, на печенезите на Кегена, както студът и някаква силна редушка всред войската на нападателя ослабили премного неговите сили и го принудили да сключи мир с империята. Онези от неговите люде, които оцеляли, били поселени в областта на Средец, Ниш и Овче поле. Тирах, заедно със своите първенци - на брой 140 души, бил отведен във византийската столица, покръстен и щедро почетен от императора. В свръзка с тези събития е запазен един исторически извор, който е останал неизползуван, доколкото зная, в историческата книжнина2.
Малко повече от столетие и половина ни дели от времето, когато Именник на българските ханове става достояние на науката. Заслугата изцяло е на руския славист Андрей Николаевич Попов (1841—-1881), който пръв го публикува през 1866 г.1. Това е една от малкото творби на българската средновековна историопис, която е натрупала тъй богата история на проучване и е обединила усилията на учени от различни направления и поколения в търсене на отговор на многото въпроси, които поставя неговият кратък, но съдържателен текст2. Сред тях по-важни са тези за: произхода на езика и календара на българите, тяхната ранна история и култура, българската ономастика и титуларна практика, състоянието на ханската власт в периода до средата на VIII в., началното развитие на владетелската идеология и на българската историческа мисъл и др. Затова в съвременната медиевистика напълно заслужено този забележителен труд се оценява като един от българските извори с основно и първостепенно значение за изследването на средновековната българска история наред с първобългарските надписи на гръцки език от VIII-IX в., Закона за съдене на хората (втората половина на IX в.), Шестоднев на Йоан Екзарх (края на IX в.), Беседа против новопоявилата се богомилска ерес на Презвитер Козма (средата на X в.), Бориловия синодик (1211-1394), и житийното творчество на видния български църковен и обществен деец Евтимий Търновски (ок. 1320/1330-ок. 1402) и патриарх на Българската църква (1375-1393)3.
Векът на цар Самуил (997–1014), както нарича Пламен Павлов в книгата си със същото заглавие времето от 971–1018 г.1, е един от най-епичните и героични периоди в средновековната ни история, който и до днес продължава да буди интерес в академичните и обществените среди. Българо-византийският двубой през втората половина на X – първите две десетилетия на XI в. е епоха на славни битки и юначни моменти, която с право бе окачествена от Васил Гюзелев като „българската епопея“ в защита на държавната независимост и свободата на българския народ2.
След коварното убийство на цар Иван Владислав (1015–1018) под стените на адриатическата крепост Драч (дн. Дуръси в Албания) през февруари 1018 г., българската държава започва да се разпада. Овдовялата царица Мария и патриархът се предават на византийския император Василий II Българоубиец (976–1025). Болярите (ичиргу боилът Богдан, прочутият защитник на крепостта Перник Кракра, Драгомъж, Несторица и много други) се надпреварват да засвидетелстват покорството си пред василевса, за да спасят живота си и да получат високи титли и служби. Престолонаследникът Пресиан, заедно с братята си Алусиан и Аарон търсят убежище в планината Томор (в дн. Албания), но са принудени да сложат оръжие, изтощени от продължителната ромейска обсада. Огнищата на съпротива в албанските планини са унищожени от ромеите едно след друго.1 След като Василий II покорява почти цяла България, сръбските и хърватските земи също признават неговата власт. Само българската област между реките Дунав и Сава с главен град Срем (Сирмиум, дн. Сремска Митровица в Сърбия), управлявана от болярина Сермон, още не е завладяна от василевса поради своята отдалеченост – тя се намира в периферията на българската държава. Според Васил Златарски действията на ромеите срещу Сремската област са през есента на 1018 г.,2 но редица учени (Гюстав Шлюмберже, Васил Гюзелев, Георги Николов и др.) смятат, че това е станало в първите месеци на 1019 г.3 Тяхното мнение е по-правдоподобно, защото византийският автор Йоан Скилица поставя завладяването на Срем след подчиняването на хърватските земи от ромеите.4
През втората половина на XII в. във Византийската империя и частно в нейните балкански владения настъпили множество дълбоки промени, които довели до възобнова на българската държава. Това обновление намерило израз в голямото народно-селско въстание, ръководено от братята Асеневци. За голямо съжаление въпреки всички досегашни проучвания върху зараждането и хода на това въстание остават незадоволително изяснени цяла редица проблеми. Неизяснена е преди всичко хронологията на въстанието, и то що се отнася частно до неговото начало. Необходимо е, на първо място, да се подредят в истинската им хронологическа последователност всички събития, които са свързани с началния период на въстанието. Уточняването на хронологията може да ни разкрие заедно с това движещите сили на въстанието. Въз основа на сравнително богатите изворни податки ние можем да установим, че въстанието се заражда като спонтанно народно селско движение всред българското население от старопланинските области. Анализът на запазените изворни вести очертава в същото време ролята на братята Асеневци в развоя на въстанието. Отхвърлени претенденти за византийска служба, Асеневци — представители на едрите поземлени собственици в българските земи — застават в един сравнително по-късен момент на страната на самозародилото се народно движение и твърде бързо се издигат като негови водачи. Без да се впускаме тук в цялостно проучване на въпросите, свързани със зараждането и развоя на освободителното движение всред българите в края на XII в. (което ще съставя предмет на друго, нарочно изследване), налага се следователно едно предварително изследване от по-тесен обсег, което да спомогне именно за установяване хронологическата последовност на събитията.
В една от своите последни книги, „Българското общество през 14. век. Структура и проспография”, неотдавна починалият наш медиевист Иван Божилов се опитва да направи просопографски каталог на всички българи, за които има свидетелства, че са живели през четиринадесети век. В третата част на каталога, озаглавена „Работници (laboratores)”, от 67 до 70 номер са отбелязани четири българки с името „Нергиса”1. Божилов отбелязва, че името е „необичайно за българската антропонимия”, но че се среща още три пъти във венциански документи. В последните три случая, отбелязани с номера 68, 69 и 70, „е посочено категорично: de genere Bulgarorum (букв. „от български род” ‒ лат.)”2. Що се отнася до номер 67, авторът прави предположение за българския произход поради общото име със следващите три и споменатото в документа родно място на Нергиса – селището „Лазари”, откъдето заедно с нея е и номер 50 от трета част на просопографския каталог, Мария, която според запазения текст е de generacione Bulgarorum („от български произход” –лат.)3.
Колкото повече наближава трагичната развръзка в историята на българските земи от края на XIV в., толкова повече разцъфтява българската култура и особено литературата. Достигат се висоти, които са съизмерими само със Златния век на цар Симеон Велики. Контрастът между политическите нещастия и културния подем на пръв поглед изглежда парадоксален, но той е напълно обясним както от историко-психологическа гледна точка, така и от гледна точка на културната традиция и на общите тенденции в развитието на византийската и балканската православна култура през XIV - XV в.
В историческата наука вече се е наложило мнението, че битката при Черномен на 26 септември 1371 г., в която един сравнително малоброен османски отряд разгромява войската на крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша, е една от най-значителните победи на завоевателите в историята на тяхната експанзия на балканска земя. Последиците от Черноменското поражение се усещат пряко или косвено във всички български земи. Османски грабителски отряди проникват дълбоко на Балканския полуостров, а османските удж-бейове превземат няколкото все още съпротивляващи се български крепости в Североизточна Тракия. Още преди гибелта на двамата християнски владетели край бреговете на р. Марица завоевателите превземат след тежка обсада крепостта Ямбол. Гарнизонът и населението му плащат висока цена за упоритата си съпротива. След превземането на града мъжете и воините от гарнизона са изклани, а жените и децата поемат към робските пазари, разцъфтели през този период поради притока на „стока" от местата на християнско-мюсюлманските стълкновения. Сходна е участта на Елхово, превзето от отрядите на Тимурташ паша, а вероятно и на други по-малки български градове и крепости в Тракия. В началото на 70-те години на XIV в. в Западна Европа вече е известно, че турците са завзели обширни области от Византия, България и Сърбия и че представляват потенциална заплаха за Унгария, за Адриатическото крайбрежие и за латинските владения в континентална Гърция. Това означава, че завоевателите вече свободно оперират в Тракия и по Родопското крайбрежие, както и по трасетата на основните пътни артерии на полуострова. Османските военачалници вече са сложили ръка на основните комуникационни възли в Тракия, което безпроблемно им позволява да установят трасетата на пътищата, които водят към останалите свободни български земи.
Придържайки се към старата схема, заложена от класическия немски историзъм, някои историци и до днес продължават да изследват единствено глобалните политически и военни процеси, протичащи в средновековните общества. Българската историографска школа (по разбираеми причини) изостава от френската и италианската, където още в началото на ХХ в. се поставят основите на историята на всекидневието, социалната история и микроисторията. По времето на социализма повлияната от марксизма българска медиевистика се опитва да предложи един нов прочит на средновековната българска история, въвличайки и момента със селото. Въпреки това, водейки се от думите на самия Ленин, който препоръчва на историците да преосмислят някои неща от „социалнополитическа гледна точка”1, марксическата историография започва да изследва конфликта между класите (не случайно се акцентира на теми като развитие на богомилската ерес или на „антифеодалното” въстание на българския цар Ивайло). В това изследване ще наблегна върху историографията по въпроса и върху всекидневието в селото през периода ХІ-ХІІ в.
Григорий Цамблак — най-бележитият ученик на патриарх Евтимий Търновски, блестящ старобълг. писател от Търновската книж. школа, Киевски и Литовски митрополит. Биографичните данни за него са сравнително по-богати, отколкото сведенията за десетки и стотици други личности от бълг. средновековие. Въпреки това големи периоди от жизнения му път остават забулени в тайна.
През XIV столетие в България настъпва втори период на разцвет на книжнината и изкуството, изобщо на културата. Привидно това е в пълен разрез с тежката вътрешна и външна криза, която държавата преживява през онези времена. Разкъсана от остри социални противоречия и борби, тя едва намира сили да се бори срещу все по-заплашително надигащата се вълна на османското нашествие.
Социално-религиозни учения и движения възникват и се развиват под натиска на различни фактори и условия и са изразител на състоянието на вътрешнодържавния живот и на интелектуалното равнище на обществото. Изворите сочат, че в България намират почва отшелничеството, богомилството, ереста на жидовстващите, адамитството и др. Тези богословски ереси всъщност изразяват идейната борба сред различните съсловия на българското общество и разкриват многообразието в социалните и политическите възгледи на аристокрацията и на народното мнозинство.
До преди около четвърт век, когато се говореше за Търново през средновековието, разглеждаше се изключително историята на града като столица на Второто българско царство, ще рече през периода от 1185 до 1393 г. Направените през последните две десетилетия археологически открития обогатиха значително знанията ни за миналото на този важен наш град. Приносът на нови исторически извори, главно от археологическо естество, разкри пред погледа на изследвачите хронологическите граници на историята на Търново, като ни позволи да вникнем поне отчасти в една много по-отдалечена епоха.
Неведнъж е заявявано, че в неспирния поток на историческия живот обичайните хронологически разграничения имат повече условно, а не абсолютно значение. Чрез поставянето и уточняването на хронологическите определения ние се мъчим да внесем — за нас самите преди всичко — известна прегледност в развоя на историческите събития. В действителност обаче една епоха подготвя следващата, закономерно съдържа предпоставките за възникването на следващата и се прелива в нея. Именно тази причинна обусловеност на следващата епоха от предходната създава онова явление на непрекъснатост или континюитет в историческото развитие, което е основна характеристика и на нашата национална история. А споровете за установяване на определени и точни датировки като разграничения между отделни исторически епохи понякога са спорове повече за външни белези. Пример за това представляват и споровете относно датата на възникване и формиране на българската държава. Установяването на тази дата е напълно необходимо, за да внесем прегледност в знанията за миналото на нашия народ. Възникването на една държава обаче е много сложен исторически процес, в който се преплитат фактори от политическо, социално и икономическо естество, както и съответни етнически съотношения, с други думи казано, фактори на вътрешното социално-икономическо и външното политическо и етническото развитие.
Константин Преславски - бълг. книжовник от IX — X в., един от най-блестящите представители на Симеоновия интелектуален кръг в Преслав. За ранните му години не се знае нищо. Неговият съвременник Тудор черноризец Доксов съобщава, че бил Методиев ученик. На основата на това кратичко известие учените приемат, че К.П. попаднал сред Методиевите ученици непосредствено след смъртта на Константин-Кирил Философ (14.II.869) или станал близък помощник на Методий скоро след тази дата. Оттук можем да заключим, че К.П. придружавал своя учител в най-трудните години на сурова борба срещу немското духовенство в периода между 870 и 885 г. За съжаление не можем да кажем нищо повече.
Наум (Наум Охридски) — един от най-близките ученици на слав. първоучители Кирил и Методий. Ист. традиция му отрежда място сред св. Седмочисленици, а култът към него е тясно преплетен с култа към Климент Охридски.