Иван Лазаров
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Светителстването на този бълг. архиерей било бурно и изпълнено с много превратности и полит. борби. Времето, в което застанал начело на бълг. църква, било жестоко и страшно. През пролетта на 1186 г. търновските боляри Теодор и Асен вдигнали въстание за възстановяване на бълг. царство. По-големият Теодор бил коронясан за цар и приел името Петър. По силата на древния принцип „царство без патриарх не бива" братята се погрижили да намерят подходящ пастир на въстаналия народ. Такъв се оказал В., монах в някой от местните манастири. Петър и Асен довели насила в Търново митрополита на Видин и някои други гр. духовници, за да ръкоположат В. за епископ. Църк. канони били нарушени, но събитията налагали час по-скоро да се избере духовен водач. Въпреки оказаната от гр. духовници съпротива В. бил ръкоположен за църк. глава на възстановената бълг. държава. Началото на неговото архиерейство било белязано с кръв - гр. видински митрополит се разкаял за стореното, опитал се да избяга, но бил заловен и посечен.
Заедно с търновската корона младият и енергичен син на Тертерия поел и едно извънредно тежко политическо наследство. Вътрешно държавата си оставала разпокъсана. Освен Видинското и Добруджанското княжества съществувало вече и Крънско деспотство. Средногорското княжество на Смилеца наистина било унищожено, но затова пък двамата братя на бившия цар избягали във Византия, гдето се турили на разположение на неприятелите на своето отечество. Освен тях явил се бил и нов претендент за българския престол: Михаил, синът на някогашната царица Мария и Константин Асеня. Свръх всичко това, крайно намаленото царство се раздирало от вътрешни противоречия. Натрупаните през периода на татарското господство страсти избухнали сега с неудържима сила. Търсели се и отговорните за миналите нещастия. Един от тях бил и тогавашният търновски патриарх Йоаким. Върху тоя върховен представител на Българската църква тежало страшното обвинение, че предал страната и народа си на татарите. Какво е било всъщност прегрешението му, не се знае: може би от омразата към Георгия Тертерий той бил един от виновниците за татарското нашествие, което в 1292 г. довело Смилеца на престола, а заедно с това и поробването на България от Ногая.
Заел престола след Иван Асеня III, чието бягство сам предизвикал, Георги Тертерий не можел да бъде в добри отношения с Византия. Нейното международно положение по онова време отново се влошило, макар Михаил Палеолог формално да оставал верен на провъзгласената в Лион уния, но и на Запад вече не си правели никакви илюзии относно значението ѝ. С отделни и много редки изключения цялото византийско общество не искало и да чува за сближение с омразните му латинци. По тази причина и папството вече се отказало да пречи на завоевателните планове на неаполитанския крал. Той подновил неприятелствата си с империята и войските му през 1281 г. настъпили в Албания. При обсада на гр. Берат обаче те претърпели тежки поражения от византийците. Тогава Карл I потърсил отново начин да поведе преговори с държавните неприятели на Византия за съюз срещу ѝ.
Докс (Дукс Черноризец) — бълг. аристократ, брат на княз Борис I (852 — 889). Името му срещаме в няколко паметника. За първи път е споменат през 867 г.
Енравота (Воин) — бълг. принц, първороден син на хан Омуртаг (814 — 831). Съгласно наследственото право на прабългарите бил канартикин, т.е. престолонаследник. Поради явната си привързаност към християнството бил лишен от властта, вероятно още приживе на баща си. Държавното кормило било поето от най-малкия Омуртагов син Маламир (831 — 836).
Възникването на Дунавска България в края на VII в. нарушава равновесието на силите на Балканския полуостров. Византия признава официално новата политическа формация с подписването на мирен договор с България през 681 г. Но оттук насетне Империята ще използва всеки удобен момент, за да си възвърне отнетите територии и да възстанови своето господство в Балканския североизток. От своя страна България утвърждава своята независимост и суверенитет в почти постоянна борба с Византия. Двубоят между двете страни се изостря особено много през царуването на Симеон, когато на няколко пъти възниква реалната опасност от овладяването на престола на византийските императори от българския владетел.
Епохата, която обхваща втората половина на IX век и първите десетилетия на X век, е време на основни промени в културното развитие на българския народ. Покръстването през 865 г., подготвено от цялото предишно развитие, предизвиква дълбока криза в живота на народа. При липсата в онази епоха на истинско народностно чувство и съзнание в днешния смисъл на думата, вярата и езикът съставят главните обединителни звена в държавата. Двувековното съществуване на българската държава се отличава по начало с борба на „езичници" срещу „християни", с други думи между езичниците славяни и първобългари и християнската Византийска империя.
Какво положение е заемал новоизбрания цар преди да получи българската корона не знаем; известно е само, че баща му се наричал Тих, а по майка сам той бил внук на някогашния сръбски велик жупан Стефан Неман. Но основаното върху тоя факт предположение, че произхождал от югозападните български земи, гдето се намирали и неговите родови владения, мъчно може да бъде доказано.
През времето на късото царуване на Борила създадената от Асеня I и Калояна могъща българска държава била сведена до положението на второстепенна сила в полуострова. Срещу това Латинската империя въпреки многобройните си неприятели успяла да се съвземе от удара, който българите ѝ бяха нанесли при Одрин. Освен цяла Тракия тя е владеела още и цялата Южна Македония, а свръх това Тесалия, Южна Гърция и Пелопонес. Под върховенството на нейния император се намирали също завзетите от венецианците острови из Егея, Средиземно море и южната част на Адриатика. Тоя подем обаче, който се е дължал единствено на даровития и неуморен император Хенрих, след неговата смърт бил сменен от бърз и неудържим упадък. Притокът на нови авантюристи от Запад не можал да ѝ влее жизнена сила и явно е било, че тя е обречена на неизбежна гибел. Въпросът е бил само кому ще се падне накрай нейното наследство.
През 1197 г., след като от съзаклятническа ръка пада убит и Петър II, на българския престол се възкачва третият от братята Асеновци — Калоян. Йоан, Йоаница, Иваница, или, с името, с което остава в историята - Калоян, е роден ок. 1170 г. В годините на освободителното движение срещу Византия той е ок. 16-18 годишен младеж и вероятно активно участва в делото на двамата си по-големи братя.
Бързият упадък на Византия, който започнал при близките наследници на Василия II, бива спрян половин век по-късно от Алексия I Комнин, основател на нова династия, която ръководила съдбините на империята още цяло столетие. Епохата на Комниновци е последната бляскава епоха във византийската история. Византия използвала кръстоносците и за известно време си възвърнала някои от своите азиатски земи; печенезите в Балканския полуостров още преди това били унищожени, а срещу маджарите тя почва настъпателна война и успява да ги изхвърли от Босна и Далмация. Целият тоя подем обаче е бил само външен и се е дължал до голяма степен на личните качества на тримата първи Комниновци.
Стратегическото значение на гр. Силистра и неговите богатства го превръщат в желана цел за много народи. В България няма друг град, който да е преживял толкова завоевания, разорения и смени на властта. Градове с подобна съдба са рядкост и в Европа. Въпреки всички исторически превратности, Силистра не губи важната си роля през вековете.
Секбаните/сеймените присъстват в много български народни песни и предания. В някои песни се разкрива тяхната мрачна роля като преследвачи на хайдутите: „Отдолу идат сеймени, мале мо,/ отдолу идат сеймени, хе, хей, мале мо,/ сеймени, билюкбашии,/ хайдушка глава носяха./ Не ми е глава хайдушка,/ хайдушка глава, кръвнишка,/ я най е глава юнашка“. В други надделява позитивното от сейменската служба, която изпълнява героят на песента: „Що ми е мило, мамо,/ мило ем драго/ сеймен да шетам, мамо,/ низ бузаана./ Па да видам, мамо,/ белото Маре,/ белото Маре, мамо,/ на Цинциеви“. Интересен е фактът, че много българи служат като сеймени. Целта на настоящата работа е да бъде проучено това българско участие, което разкрива една малко позната страница от нашата история по време на османското иго.