Публикувано в: Дзяло. Е-списание в областта на хуманитаристиката. Х-ХХI в. Год. VI, 2018, брой 12; ISSN 1314-9067.
В студията са използвани снимки от галерия "Църкви и манастири в Югозападна България от XV-XVII в.", ЦСВП "Иван Дуйчев"
Krastyo Yordanov
(Bulgaria, Institute of Historical Studies, BAS)
The Orthodox community of the town of Sofia and its surroundings
in the XV-XVI century
Abstract: The changes in the life of the Orthodox community in the town of Sofia and its surroundings during the first two centuries of the Ottoman ruling are examined in the study. Sources of the research are records of travellers, an Ottoman chronicle, Ottoman tax registers, judicial cadi registers and some works of authors from the Sofia Literary School during the XVI century.
The rich documentary material and literature allow to outline some aspects of the life of the two authors from the Sofia Literary School – Pop Peyo (Peyo the Priest) and Matey Gramatik (Matey the Grammarian), as well as of the New Martyr Saint Nikola Novi, information about whom has also been found on the pages of the Ottoman registers and judicial cadi documents.
Those wealthier and more influential Bulgarians in Sofia, who maintained materially the Orthodox faith and Slavonic-Bulgarian literary culture during that time, have been outlined by the provided information about the changes in the number of the Orthodox Christians in the town of Sofia during the XVI century, and by the data about the Christian craftsmen and their activities. On the other hand, however, the craftsmen, communicating every day with Muslim colleagues at the town’s trade street (charshia), were at risk of entering into conflict, of being accused of insult against the Islam or of being persuaded to change their faith. This explains the appearance of three new martyrs for the Orthodox faith in Sofia just during the XVI century.
The enhanced pressure of the Islamization, which was bigger in towns, explains the main trends in the works of the Sofia Literary School, which are related to the struggle for defending the Orthodox faith and the Bulgarian nationality, to the martyrdom of the saints Georgi Novi and Nikola Novi in 1515 and 1555. The works of Pop Peyo and Matey Gramatik are not just literary works, but ideological weapons by which the Orthodox community opposed the process of Islamization.
Кръстьо Йорданов
(България, Институт за исторически изследвания – БАН)
Православната общност на град София и неговите околности
през XV-XVI век
Падането на Второто българско царство под османска власт поставя съществуването на православната култура на българската народност в тежки условия. При една чужда и иноверна власт рухват светските и църковни институции, изчезва българският елит, който преди османското завоевание се е грижел за поддържането на една висока православна култура, дала като най-прекрасен плод художествената продукция на Търновската книжовна школа. Премахването на автокефалната Търновска патриаршия и поставянето на по-голямата част от българските земи под юрисдикцията на Цариградската патриаршия (Тодорова 1997: 38-46) още повече влошава условията за съществуване на българската православна култура. При все това тя, консервирала образците на старобългарската култура от предосманския период, продължава да мъждука в някои манастирски средища, като Рилския манастир например. Сред културните средища от западните български земи, където православната българска култура продължава да дава своите плодове, макар и те често да са скромни и свързани най-вече с църковната книжнина и иконопис, е град София и неговите околности. От втората половина на XV и особено през XVI в. своеобразни огнища на българската духовност са манастирите в подножието на планините, обграждащи Софийското поле, както и православните храмове в самия град (Динеков 1939: 38-42; Нешев 1978: 49-64; Милтенова 1996: 265-274; Динеков 1962: 388-401; Динеков 1989: 138-144).
Изказвам благодарност на фонд „Научни изследвания“ към МОМН и „Научноизследователски сектор“ към СУ „Св. Климент Охридски“, с чиято финансова подкрепа бяха реализирани три проекта - „Църкви и манастири в рамките на Османската империя през XV-XVII в. (Софийски и Кюстендилски санджак)" (ФНИ към МОНМ, 2006-2010), „Градските тържища - микромодел на етнически контакти“ (ФНИ към МОНМ, 2006-2010) и „Църкви и манастири в Югозападна България през XV-XVII в.“ (НИС към СУ 2006 г.). В рамките на тези проекти се проведоха редица научни изследвания и теренни проучвания в България, Македония, Сърбия и Гърция, като част от резултатите са включени в настоящето издание.
Православната църква и нейните структури в българските земи олицетворяват един от ярките елементи на континуитет в живота на българите след османското завладяване. Въпреки натиска от страна на исляма и неговите институции огромната част от българите запазват православната си вяра, а това несъмнено е най-мощният фактор за запазването на националната им принадлежност. Въпреки това налагането на османската власт предизвиква значителни промени в църковната география на българските земи. В областта на църковните структури настъпват сложни трансформации, породени от наслагваните през предишните векове междуцърковни отношения и политиката на османските власти. Трябва да се отбележи обаче, че завоевателите поне до средата на XV в. все още нямат избистрена политика по отношение на православните църкви и отношението им към тях е смесица от ханифийска традиция и конюнктурни интереси.
В българското историческо самосъзнание упорито господства представата за демографски срив, който изживяла българската общност по време на османското завоевание, на последвалите го династически междуособици и на войните между османците и различните им християнски противници, разиграли се на българска земя. Специалистите от своя страна обръщат внимание на опустошенията, избиванията, отвличанията в робство и т. н. на българи, с които изобилстват наративните извори за епохата на османското завоевание. Така например съвременниците на събитията в Тракия от средата и втората половина на XIV в. са единодушни за голямото обезлюдяване на областта, предизвикано от гражданските войни и проникването на османските турци в областта. В някои случаи цифрите на демографските загуби в българските земи са повече от внушителни. През 1445 г. 12 000 българи са преселени отвъд Дунав, което води до обезлюдяване на цели райони в днешна Северна България. През зимата и пролетта на 1462 г. влашкият воевода Влад Цепеш опустошава южния бряг на Дунав от Никопол до Дунавската делта. В писмата си до унгарския крал Матиаш Корвин той не крие ужасяващия брой на убитите хора от градовете и селата по брега на реката. Последвалите османски описи на областта говорят за значителни загуби на население в обширна териториална полоса източно от Никопол. Подобни примери могат да се умножат и те несъмнено разкриват една нерадостна картина на значителни, понякога огромни човешки загуби в българското етническо пространство.
Втората половина на XV в. е изключително успешен период за османската военна и териториална експанзия. След завладяването на Константинопол през 1453 г. и унищожаването на Византия османските войски прегазват и завладяват с ужасяваща последователност Сърбия, Пелопонес, Босна, албанските земи, Черна гора. Към края на века само Дубровнишката република и дунавските княжества Влашко и Молдова успяват да се спасят от пряка османска власт. И там обаче политическото влияние на набиращата мощ ислямска империя става преобладаващо. При тази обстановка българските земи заемат средищно положение в границите на империята и играят ролята на непосредствен хинтерланд на новата османска столица Истанбул.
От края на 20-те години на XV в. за около две десетилетия в северните и северозападните балкански земи се създава специфична военна и политическа обстановка. В тази контактна зона между отбраняващото се християнство и напредващия ислям всички събития се проектират на фона на османско-унгарското съперничество. Държавите, разположени в полосата между Адриатика и Долен Дунав, стават арена на сблъсък между двете големи сили на епохата и са принудени да лавират между тях. В този период от време унгарци и османци нямат стратегически простор за директно противопоставяне, тъй като общата им граница включва незначителен сектор от р. Дунав в областта на Северин. Борбата се води за надмощие в буферните държави, които понякога се оказват в странното положение на двойни васали. Във всички тях се оформят проунгарски и проосмански групировки сред аристокрацията, които чрез боричканията помежду си пренасят на локално ниво конфликта между основните противници.
Тази книга трябва да се схваща като логично продължение на едно мое монографично изследване, публикувано през 1997 г.1 В него аз се опитах да събера и коментирам всички достъпни сведения за възникването и историята на едно териториално княжество в североизточно и източна Македония, което - поради липса на собствено название - нарекох с името на фамилията, която го владее: княжеството на Драгаши.2 Това княжество просъществувало като обособена политическа структура само за около четвърт век в последните десетилетия на XIV в. (от началото на 70-те години на века до пролетта — лятото на 1395 г.). То било съвременник на Търновското и Видинското царства, на Добруджанското княжество и на много други държави, държавици и княжества, които изпъстрят политическата карта на Балканския полуостров от средата на XIV в. насетне.
Според анонимния автор на Българската хроника от началото на XV в. след превземането на Никопол през лятото на 1395 г. султан Баязид поставил свои управители по цялата българска земя. Авторът е имал предвид онези български територии, които към това време падат под османска власт: Търновска България, княжеството на Константин Драгаш в Северна и Източна Македония и владенията на крал Марко и неговия брат Андриаш в областта между Прилеп и течението на р. Треска.
В българското историческо съзнание няма друго събитие, което, подобно на завладяването на българските земи от османските турци, да предизвиква толкова трайни и противоречиви исторически емоции. В историческия поврат от края на XIV и началото на XV в. има всичко, което може да катализира национални вълнения: трагизъм и усещане за пропуснати възможности, героизъм и съпротива, предателство и недалновидност. Над всичко доминира усещането, че завоеванието тласка българското развитие в различно историческо русло и го отдалечава от европейските стандарти.
Най-общо Възраждането представлява преходът от Средновековието към Новото време. Тази епоха има различни аспекти като например промяна в икономическите, социалните, културните и политическите нагласи на българите в този период. Българското възраждане е повратна точка за поробения народ. Над три столетия той се опитва да съхрани себе си в условията на чужда власт, която духовно и културно не може да се сравнява с постиженията на западноевропееца. Настъпват обаче промени и в Османската империя.
След неуспелия опит за въстание през есента на 1875 година повечето от революционните дейци, както и по-активните участници на революционната организация трябваше да напуснат страната и да забягнат в Румъния. Тук обаче те не откриват сред досегашните ръководители на комитета сериозни намерения за подготовка на въстание в България през пролетта на 1876 година, когато се очаквало засилване на революционното движение в Босна и Херцеговина и обявяване на война от Сърбия и Черна гора на Турция.
Васил Иванов Кунчев, останал в българската история под името Васил Левски, е роден на 6 юли 1837 г. в Карлово в семейството на влиятелен майстор от бояджийския еснаф. На 14-годишна възраст Васил остава сирак и заедно с майка си поема грижата за прехраната на многобройното семейство. Заедно с това той се учи в карловското взаимно училище, израства в будната възрожденска среда на проспериращия подбалкански край. Но скоро поради липса на средства той постъпва като прислужник при вуйчо си Васил — таксидиот на Хилендарския манастир. С негово съдействие той учи в старозагорското класно училище - едно от най-добре уредените училища в България по това време. Завършил втори клас с отличен успех, Васил напуща училището и се подстригва за дякон под името Игнатий. В това време той е вече 24-годишен младеж, страстно желаещ да се посвети на народното дело, да му служи до смърт и да работи по народната воля, както сам се изразява. И точно тогава, през 1861 г., до манастира долитат апелите на Г. С. Раковски, призоваващи българската младеж в белградската легия.
Несъмнено геноцидът над еврейското население през Втората световна война е една от най-ужасяващите страници в съвременната история на човечеството. Напълно оправдано е изследването на тези страшни събития, известни с термина Холокост, да продължава да предизвикват интересът както на научните среди така и на широката общественост. Отдалечаването във времето от тези събития по никакъв начин не прави по-малко актуални поуките от случилото се преди вече повече от 80 години. Напоследък в България и извън страната се появяват различни интерпретации, които не отчитат в достатъчна степен богата информация по тази тема в многобройните и разнообразни исторически източници, както и ролята на водещия външен фактор в този период. В тази връзка е необходимо да се изгради становище, което да следва утвърдените в историческата наука изследователски методи, основаващи се на работата с автентичните исторически източници. За правилното разбиране на политиката на българската държава по този въпрос е нужно тя да се разглежда в широкия контекст на събитията, които се случват по това време в Европа.
Едва ли има друго българско семейство, което е доставило повече радост на децата от фамилия Пееви. И на по-големите, и на най-възрастните.
Има родове, чиято история и съдба тясно са преплетени с историята и съдбата на народа. Добродетелите и ценностите, които те са носили и са съхранили, въпреки всички превратности, трябва да запазим, да се поучаваме от тях и да предаваме на тези след нас.
Превземането на Одрин е една от най-забележителните победи в Балканската война, несъмнено. Тя изумила света не толкова поради непревземаемостта на крепостта – историята е показала, че непревземаеми крепости няма. Смразяващото тук е по-скоро очакванията към българската армия. Наистина, Европа след 1885 г., след Лозенград и Люлебургас не си позволява подценяване на българската армия. Никой не се съмнява в нейната възможност да бие османската, където и както свари. Неоспоримо е и нейното превъзходство пред съюзниците. Българите са най-ощетявани и знаят, че се бият за справедливо дело, а не просто за разпределение на турската баница в Европа. Минала е една успешна война, освен това разправата с доскорошния поробител е чакана и желана от цялото общество. Това е един от ония светли мигове на народно единство, които обикновено биват съпътствани от успеха. Но едва при Одрин нашата войска нашата войска започва да бъде сравнявана не с балканска мярка, а с европейска и световна. Одрин е едното от местата, където бойната ни слава няколко пъти е записвала победни страници . Нашите предци не изменят на традицията и доказват, че балканската мярка им е малка. Впрочем, това потвърждават и чуждите вестници.