Йордан Николов
При своето заселване в различните райони на Европа варварите се сблъскали с административното устройство на Западната Римска империя. Старият континент продължавал да се дели на префектури, а префектурите — на диоцези, разпадащи се на провинции, които пък от своя страна се групирали на муниципии и градове с територия, наричана „пага“. Макар Рим все още да запазвал своето могъщество, четирите префектури — Ориент, Италия, Галия и Илирия — търпели непрекъснати загуби. До падането на Рим през 476 г. управленската система на империята се запазила, но на практика още в началото на V в. целостта на префектурите започнала да се разрушава. Армията понасяла поражения, търпяла загуби.
Трите самостоятелни части на Италия — южната, средната и северната, обособили се още през изминалите столетия, продължили да се развиват като автономни, независими обществени системи. Още от времето на Римската империя централната територия не успяла да превъзмогне разединението. При ранносредновековното общество положението не се променило. В новите условия на Възходящо средновековие политическата раздробеност и разпокъсаност се превърнали в характерно своеобразие на обществените отношения в Италия, свързано с полицентризма на градовете. Поради неравномерното развитие на страната, обусловено от изключително сложни вътрешни и външни причини, разнороден модел на утвърждаване бил установен в Ломбардия, Средна Италия, Папската област и Южна Италия. Така в италианските земи било изградено многообразно устройство на икономиката, респективно на аграрния живот, занаятите и търговията, на взаимоотношения в обществото. В териториите, подвластни на Византия, господствала друга административна структура.
Юлий Цезар писал за германите, че те не смятали за позор грабежа, ако той бил извършван извън техния племенен съюз. Първото описание за пиратство в района на Северно море произхожда от перото на римския летописец Корнелий Тацит. В биографията „Животът на Агрикола“, излязла през 98 г. от нашето летоброене, той разказва как германи, взети насилствено в римската армия, при една военна акция в Британия през 83 година от н.е. пребили римския капитан и римляните, които ги обучавали, и избягали. На брега те овладели три лодки. Принудили водача на едната да им служи за пилот, а другите умъртвили. С трите плавателни съда германите се провирали надлъж по британския бряг и опитвали щастието си като морски разбойници. Изглежда, че то не било твърде благосклонно, защото Тацит пише как те убивали и изяждали по-слабите помежду си, а сетне и онези, върху които паднел жребият, за да не измрат всички от глад. На края, когато напуснали корабите си, били пленени от фризите като пирати и продадени за роби.
Вече през XI в. християнска Испания, противостояща на арабските завоеватели, започнала динамично да се консолидира и укрепва. Действително в края на столетието Реконкистата срещнала противодействието на алморавиди, през XII в. — на алмохади, но в началото на следващото XIII столетие обстановката се променила. Победата на коалицията на Кастилия, Навара и Арагон под командването на кастилския крал Алфонс VIII (1158 — 1214) над алмохадите при Лac Навас де Толоса променила коренно съотношението на воюващите сили. Под победоносното знаме на Реконкистата се наредили нови територии. През 1236 г. била освободена Кордова, 1248 г. — Севиля, 1262 г. — Кадис.
Може би нито една от жертвите на инквизицията не е била удостоена с такова внимание от страна на историците и богословите като знаменитата национална героиня на френския народ — Орлеанската дева, загинала на кладата в Руан по решение на инквизиционния трибунал на 30 май 1431 година.
Орденът на тамплиерите, или храмовниците – официално той се наричал Орден на бедните рицари на Христа и Соломоновия храм – бил основан в началото на 1118 г. от френски кръстоносци в Ерусалим. Това бил рицарски орден, в който влизали представители на най-богатите аристократични родове на Франция. Орденът бил построен на военен принцип - по-младшият по чин се подчинявал безпрекословно на по-старшия. Главата на ордена – Великият магистър, имал неограничена власт. Неговите заповеди се смятали за божи повели. Щедрите дарения, данъците и обилната “милостиня”, която се стичала в хазната на ордена от всички кътчета на християнския свят, превърнали с течение на времето тамплиерите в един от най-могъщите и най-богатите ордени на католическата църква. Във Франция тамплиерите изпълнявали ролята на кралски банкери – кралското съкровище се пазело в тяхната резиденция - Тампл-Храм. През ХІІІ в. орденът владеел 9000 замъка, принадлежал му остров Кипър. От тамплиерите се страхували църковните йерарси и светските управници.
Успоредно с действията срещу „новата империя“ на Мануил Палеолог, в Южна Македония и албанските земи, продължавало настъплението на османския удж по трасето на Диагоналния път към София, Ниш и Сърбия. Той всъщност нанасял главния удар и представлявал основната опасност за повечето все още независими балкански държави. Успехите на османските военачалници на това направление в перспектива отваряли пътя за завоевания в земите на унгарската монархия.
Стъпването на османските турци на балканска земя през 50-те години на XIV в. поставило с цялата му острота проблема за търсене на антиосманско единство. Опитът в това отношение не бил особено насърчителен, тъй като още преди това всички антиосмански балкански коалиции завършили с провал. Във Византия, която най-пряко страдала от турското стъпване на Галиполския полуостров, обсъждали създаването на антивизантийски коалиции още преди абдикацията на император Йоан Кантакузин през декември 1354 г. Тогава било взето решение да не се пристъпва към действия, ако не се намерят пари, сигурни съюзници и кораби, които да патрулират в Проливите. И тъй като всички тези неща били трудни за намиране в балканската действителност от средата на XIV в., византийските управляващи предпочели да изчакат по благоприятни времена. А те все и не идвали.