Никифор II Фока (963-969)
Късото царуване на този император е една от най-бляскавите епохи във византийската история.
Никифор Фока, при възцаряването си вече 50-годишен, бе минал своя живот във военните лагери и битките. Военните му подвизи още по времето на Багренородни и Роман II бяха го направили идол на войските, които той водеше от победа към победа. Същински войник по природа, суров и мрачен, той познавал слабостите на войнишката душа и начините, по които може да й въздейства. Като император оставал пак предимно войник и главните му грижи били за армията. За да поддържа нейния дух и дисциплина той не скъпял средства. Не минала и една година от неговата коронация и той не можел вече да понася мирната обстановка на двореца и застава начело на войските си.
През 856 г. Михаил III станал пълноправен император. Влиянието, което сега добил над него Варда, било неограничено и без съперници. Самият Варда, при разпуснатостта и абсолютната несериозност на императора, събрал в ръцете си всички нишки на управлението. Той бил издигнат в достойнството куропалат, а наскоро след това и провъзгласен за кесар - ранг, който го издигал непосредствено до самия император. Михаил вече имал пълната възможност да се отдаде на своите порочни склонности и да пилее с пълни шепи съкровищата, събирани през дългото управление на Теофил и Теодора. Неговата страст към удоволствия не се задоволявала само с жените и виното. Цирковите забавления в Цариград добиват необикновено значение; дори и сам императорът, който се числял към партията на "сините", почнал да участва в хиподрома при надбягванията с колесници в ролята на кочияш.
Когато Ираклий заема цариградския престол империята вече се намирала в пълно разложение. В Италия лангобардите, затвърдени здраво в по-голямата част на областта, разбойничествали свободно из останалите земи, в който властта на Византия номинално била запазена. В далечна Испания вестготските крале измествали византийците и от последните им владения, останали от времето на Юстиниан. Балканският полуостров, лишен пък от всякакви защитници, бил изоставен напълно на славяните и на аварските опустошения.
След непресекващи връзки с константинополската империя в продължение на четири века, в началото на X в. южните славяни представлявали добре позната на византийците народностна група и придобивали особено значение в техния политически и културен живот. От VI в. - време, когато те започнали да нахлуват в балканските земи и успели последователно, на вълни, окончателно да се заселят там - в живота им се извършили дълбоки промени. Те вече не били нашественици без родина, за които константинополското правителство имало своите основания да гледа на тях като на „варвари", заслужаващи презрение, лишени от каквато и да била цивилизационна среда, и временни гости върху земите на Балканския полуостров.
Завладяването на българските земи от турците през втората половина на XIV в. сложило край на съществуването на независимата средновековна българска държава, обаче не означавало пълен прелом в развоя на културата. Както през тежките години на турските нашествия, така и по времето на покорението на Търновското и Видинското царство в 1393 и 1396 г. различни български книжовници и художествени творци напуснали страната. Отнасяйки със себе си ценни ръкописи и произведения на изкуството, те потърсили спасение в други земи — в отвъддунавските области, в огромната руска земя или сред сърби и хървати. В лицето на тези бегълци пред вълната на турското нашествие и чрез творбите на книжнината и изкуството средновековната българска култура продължила своя живот, като оказала влияние върху културата на южните и източните славяни, както и на нашите отвъддунавски съседи. Озовалите се в руски земи български книжовници и художници се превърнали в един от факторите на така назованото вторично южнославянско влияние. Заедно с паметниците на средновековната българска култура те разнесли и много ценности на заплашената от близка гибел византийска култура. В своя устрем към балканските земи азиатските нашественици отминали последните оцелели средища на византийския държавен и културен живот: столицата Цариград с някои лежащи непосредствено до нея области, както и малкото византийски владения в Пелопонес. Дните на тези византийски владения били преброени, но все пак никой още не можел да прозре бъдещето и там мнозина живеели с упованието, че бурята ще отмине. Така, когато българските земи паднали под ударите на завоевателите, някои видни българи се насочили да дирят убежище не другаде — а в земите на омаломощената Византийска империя или по светогорските манастири. Заплахата на ислямските завоеватели през XIV в. притъпила много от острите някога етнически борби сред балканските християнски народи и спомогнала за възникването на известна общобалканска културна общност. В навечерието на разгрома на Византийската империя и при поробването на балканските славянски народи от турците се оформили проявите на угасващата византийско-славянска културна общност, по-ясно очертана от всички предишни векове. Именно в тази обстановка неколцина представители на българската народност достигнали до висшите стъпала на византийския политически и културен живот.