Йордан Николов
Най-старото известие за съществуването на голяма държавна организация в земите на Полша принадлежи на „Пространното житие на архиепископ Методий“, написано от св. Климент Охридски. По-конкретно става дума за държавата на висляните, възникнала в териториите на Малка Полша. Самият текст в житието на св. Методий дословно гласи: „Един езически княз, много силен, който седеше у висляните, се подиграваше с християните и им правеше злини. (Методий) прати при него да му кажат: „Добре ще е за тебе, синко, да се покръстиш доброволно на своя земя, за да не бъдеш покръстен по принуда като пленник на чужда земя; тогава ще си спомниш за мене“. Така и стана“.
Каганатът бил своеобразна държавна формация на хазарите, тюркоезичен народ, навлязъл в пределите на Източна Европа от Западноприкаспийските степи през IV в. Възникнал през средата на VII в., той бил възглавяван от каган. Териториите, върху които изградил своя държавен живот, включили Долното Поволжие и източните райони на Северен Кавказ. Зараждането му се намирало във връзка с разпадането на Тюркския каганат (552—745), основан в Централна Азия от Ашина — хунски вожд, чиято династия успяла да се задържи начело на каганата. До началото на VIII в. столичен град на обединението бил Семендер в Дагестан, а след това — Итил на Долна Волга.
В сложната преходна епоха от стария свят към средновековието Индия продължила да бъде една от най-големите държави в Югоизточна Азия. Това се дължало не само на етническия потенциал, с който разполагала, но и на традициите в обществения и политическия живот, на стратегическото ѝ положение, на материалните ресурси, които притежавала. „Индийският народ — пише Херодот — е най-многочисленият от всички народи“. Това заключение на големия историк на Елада не било лишено от основания, макар да било получено по линия на опосредствана информация, а не на непосредствени наблюдения. По изчисленията на историците, които не претендират за абсолютна, а за относителна точност, в началото на новата християнска ера населението на Индия наброявало около 50 млн. души. В сравнение с другите държави тя била многолюдна страна, една от най-многочислените в тогавашния свят. Това становище се споделя и от китайския монах-пътешественик Сюан Цзян, който посетил Индия през 629 — 645 г. и разказва, че населението на страната било многобройно, селата големи и разположени близо едно до друго.
Една друга велика сила — могъща феодална империя в Източния свят Монголия, заела водещо място в историческия процес и определяла основните насоки в развитието на тогавашните отношения1. Заселили се в необятните пространства от Байкал и предпланините на Ханган до полите на Тян-Шан, от изворите на Енисей до зъберите на Великата китайска стена, монголците оказвали решаващо влияние върху съдбата на най-големите държави — Китай и Индия, а наред с тях и на редица други страни. Монголската династия Юан (1271–1368) управлявала Китай, обхванат от организационната система на монголските държави. В края на XIII и началото на XIV в. монголците завладели Северна Индия и достигнали градовете Лахор и Делхи. През 1389–1399 г. предводителят на монголците Тимур (Тамерлан/1370–1405) нахлул със 100-хилядна армия в Индия, завладял Пенджаб, разрушил Делхи и подложил на масово избиване населението.
Както през ранното средновековие, назовано в японската историография епохи на Нара и Хейан, включваща времето от VII до XII в., тъй и зрялото, класическото средновековие, епохите на Камакура и Муромати (XIII — XVI в.) японската етническа общност запазила своята самостоятелност. За разлика от китайци и индуси, които претърпели драмата на монголското иго, японците успели да оцелеят, понеже монголците се опитали да нахлуят в Япония на два пъти по море и претърпели провал. Единствени те, монголците, се помъчили през XIII в. да покорят островната държава, но без да постигнат реален успех. Поради това Япония спада към малкото държави на Земята, които не познали трагедията на чуждо господство и не изпитали потребността да го отхвърлят. В замяна на това обаче страната била разтърсвана от вътрешни войни, който забавяли нейното социално-икономическо и обществено-политическо развитие. Това била общо взето изолирана от международните конфликти страна, една от малкото в средновековния свят с подобно географско разположение.
Както показват научните изследвания, през времето от XI до XV в. и насетне средновековната цивилизация навлязла в нов, несъмнено по-висок етап на развитие. Усъвършенствала се материалната и духовната култура на човешкото общество на базата на урбанизацията. Възникнала в основни линии в ранносредновековната епоха, тя продължила да се утвърждава в Европа, Азия, Африка и Доколумбова Америка. Както в градската икономика, тъй и в аграрната област техническите постижения слагали своя отпечатък, давали простор за развоя на производителните сили. Усъвършенствали се техниката и технологията на производствения процес, а наред с него и на потреблението на материални и духовни ценности. Социалната организация на света също така придобивала нови мащабни измерения. Институционализирали се обществените отношения. Големите централизирани монархии се превърнали в решаващ фактор на междудържавните отношения. Възникнали университетите, книгопечатането, библиотеките. Оформена била финансовата система, банковото дело. Търговията придобила световен характер. Традиционните религиозни организации започнали да се разделят и да пораждат формирането на нови, алтернативни конфесии и деноминации. Научната мисъл напреднала, разумът декларирал своите претенции.
Успоредно с развитието на държавата и държавността, на монархията, на правната регулация на обществото в неговата феодална конструкция през Ранното средновековие продължила да се развива дипломацията1 — основният фактор за уреждане на външнопо-литическите отношения. Войната престанала да бъде единственото средство за решаване на възникващите конфликти. Дипломацията разкрила по-широки възможности за навлизането на интелектуалната аргументация, на нравствените и хуманитарните мотиви в потушаването на кръвопролитията. В противоборство с насилието на историческата сцена бавно, но сигурно навлизал хуманизмът. 
В процеса на изграждането на средновековното общество в различните пространства на тогавашния свят наред с традиционните институции, без които функционирането на обществото било невъзможно — държава, войска, религиозни общности, научни, образователни учреждения и пр., възникнал и феодализмът1. По вътрешното си социално съдържание и по своите външни форми на реализация феодализмът бил специфична обществена система. Това означава, че той създал не само определен съвкупен комплекс, но и поредица структури, които функционирали в определено единство и образували цялостния завършен облик на феодалния строй.