Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Във времето между 1270 г. (смъртта на крал Бела IV) и 1308 г. (началото на реалното управление на крал Шарл Роберт) унгарската монархия изживяла продължителен период на анархия. На престола се изредили последните трима представители на династията Арпади: Ищван V (1270-1272 г.), Ласло IV, известен повече като Ласло IV Куманин (1272-1290 г.) и Андраш III (1290-1301 г.). Последните Арпади били безсилни да обуздаят всевластието на унгарските барони, които се обособявали в своите области като практически независими владетели. С известно закъснение по отношение на западноевропейските региони в унгарската монархия се възцарила феодална анархия, която продължила сравнително кратко - не няколко века, както например в германските или френските земи, а само няколко десетилетия. Тогавашните унгарски извори наричали всевластните унгарски благородници от края на XIII и началото на XIV в. олигарси. Те се редували на най-важните длъжности в държавата и от техните среди се излъчвали воеводата на Трансилвания, бановете на Славония, Хърватско и Далмация и др. Тези господари имали частни войски, съставени от техни васали, наричани фамилиари. Между тях припламвали истински войни, които кралете не можели да предотвратят. Започнала да се разпада системата от погранични бановини, а васалите на унгарската корона засилили своята самостоятелност. Предпоследният арпадски крал Ласло IV успявал да се задържи на престола само благодарение на подкрепата на живеещите на унгарска територия кумани, заради което получил и прозвището Куманин. Това предизвикало конфликт с папата, който го укорявал заради връзките му с това все още езическо население. Впрочем въпреки разразилата се криза Унгария все още играела важна роля в живота на Централна Европа. Това се проявило особено ярко тогава, когато с подкрепата на куманската войска на унгарския крал Ласло IV австрийският херцог Рудолф Хабсбургски успял да победи чешкия крал Отокар II в 1280 г. и да консолидира владенията си като самостоятелна държава. Така в пространството между Щирия и Среден Дунав, западно от основните територии на унгарската монархия, се родила една нова държава с голямо бъдеще - Австрия.
От гледна точка на бурните събития, разтърсили Балканския полуостров в двете десетилетия след възстановяването на Византия, краткото управление на крал Драгутин (1274-1282 г.) преминало почти незабележимо. Сърбия била редовен участник в антивизантийските коалиции, но не и активен участник в ставащите на юг от нейните територии събития. При Драгутиновото управление изворите са регистрирали само два случая на по-остри сръбско-византийски сблъсъци. Преминалият на сръбска страна византийски велможа Котеаница нахлул със сръбски отряд в началото на 80-те години на XIII в. дълбоко във византийска територия до град Сяр, а в отговор византийците организирали ответен поход до околностите на крепостта Липлян, разположена по горното течение на р. Ситница.
Въпреки усилията си кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход не успели да овладеят всички византийски територии. Извън техния контрол останали обширни пространства във византийска Мала Азия. Труден за завладяване бил и теренът западно от планината Пинд в Континентална Гърция. Всъщност Епир бил теоретична част от Венецианска Романия, върху която обаче републиката никога сериозно не се опитала да сложи ръка. Тъкмо там, в Северозападна Мала Азия и в Епир, възникнали двете най-важни неовизантийски държави, които претендирали да бъдат истински наследници на загиналата Византия: Епир и Никея. И двете се опитвали по своему да възпроизведат византийските реалии. Те все пак не били в пълна степен точни копия на бившата империя. Развитието им било повлияно от условията на средата, в която те възникнали, и от концепциите за държавно развитие на управляващия в тях византийско-гръцки елит. Поради тази причина за тях е по-подходящо названието неовизантийски държави. Едната от тези неовизантийски държави - епирската държава - от началото до края на своето съществуване била чисто балканска. Другата - Никея - възникнала и съществувала в Северозападна Мала Азия, но много скоро стъпила на балканска земя и също се превърнала частично в балканска държава. Двете неовизантийски държави били вплетени в жестока борба за „византийското наследство“. Всяка една от тях се опитвала да прогони латинците от Константинопол и да възстанови Византия. Около тази борба гравитирали повечето от важните събития в южните и централните балкански области през първите шест десетилетия на XIII в. Пряко или непряко тя ангажирала също така Папството и много западноевропейски владетели, с които Латинската империя и латино-венецианските владения на Балканите били в постоянна връзка. Тази борба се отразявала сравнително слабо в северните и северозападните части на полуострова, които били в унгарската сфера на влияние и върху които се стоварили опустошителните татарски нашествия от 40-те години на XIII в.
Тежката криза, в която изпаднала Византия в края на XII и началото на XIII в., съвпадала по време с организирането на Четвъртия кръстоносен поход. Едно от първите действия на енергичния и амбициозен папа Инокентий III (1198-1216 г.) след издигането му на Апостолическия престол било да обяви началото на нов кръстоносен поход, чиято цел била повторното освобождаване на Йерусалим. На най-голяма популярност идеята за кръстоносния поход се радвала във Франция, Фландрия и в Северна Италия. През ноември 1190 г. цветът на европейското благородничество и рицарство от тези области, събрани на турнир във фамилния замък на граф Тибалд в Шампания, обявили участието си в планираното богоугодно начинание. Водач на похода трябвало да бъде графът на Шампания Тибалд. В него трябвало да участват още братовчедът на граф Тибалд Бодуен (Балдуин), граф на Фландрия, граф Луи дьо Блоа, Жофроа дьо Вилардуен, маршал на Шампания и летописец на похода, неговият едноименен племенник, маркизът на Монфера Бонифачо (Бонифаций) и много други.
През втората и третата четвърт на XI в. унгарската държава преболедувала от всички „детски болести“, характерни за началния период от развитието на „варварските“ средновековни общества. В страната бушувала жестока борба между кралската власт и църквата с все още живото езичество. Езическите вярвания получили нов импулс с проникването на унгарска територия на езичници печенеги. Династията Арпади все още не се чувствала стабилно на кралския престол, макар че борбите за власт повече се водели между отделните нейни представители. В Унгария все още нямало строги правила за наследяване на престола по низходяща мъжка линия и това предизвиквало продължителни междуособици между наследниците на краля светец Стефан (Ищван) I. Тази „унгарска специфика“ по-късно ще се пренесе на босненска почва, където по сходен начин местната династия не могла дълго време да наложи правила за престолонаследие.
През април 1081 г. в Константинопол бил извършен поредният преврат и на власт дошъл император Алексий I Комнин. Това не учудило никого. Ромеите, на които съдбата била отредила да живеят след смъртта на император Василий II, вече били свикнали с дворцовата въртележка. Освен това и фамилията Комнини била добре известна в дворцовите среди. В социален смисъл тя била от числото на поземлено-военните фамилии, които се издигнали във византийските провинции към края на X и началото на XI в. Фамилното си име - напълно в духа на средновековната европейска традиция - фамилията Комнини дължала на селото Комни в Тракия, което било ядро на поземлените им владения. Иначе предците ѝ произхождали от областта Кастамон в Северна Витиния, Мала Азия. Един неин представител - Исак Комнин - вече бил коронясван за василевс на ромеите. Към времето на интронизацията на Алексий I Комнин в дворцовите и в провинциално-аристократичните среди във Византия царяла по-скоро апатия, отколкото надежда, че новият император - племенник на Исак Комнин - ще промени коренно съдбата на империята. Тя била заобиколена от всички страни от врагове. В Мала Азия били селджукските турци, които били достигнали до родното място на първите Комнини във Витиния. Норманите в Южна Италия и Сицилия открито се готвели да дебаркират на албанското крайбрежие. Отношенията в Адриатика били напрегнати. Освен набиращата мощ Венеция и други италиански градове като Генуа и Пиза заявявали своите амбиции да се намесят в преразпределянето на сферите на търговски интереси. На север от Дунав печенеги и кумани представлявали голяма опасност, тъй като, освен да осъществяват грабителски походи, те започнали все по-уверено и агресивно да участват в системите от антивизантийски съюзи. На Балканския полуостров укрепвала независимостта на Зетското кралство и автономията на Рашка. Положението било толкова отчайващо, че към времето на идването на Алексий I Комнин на власт никой не вярвал, че той ще се закрепи на престола, ще постави началото на нова династия и ще разкъса вражеския обръч около империята. Той обаче - донякъде поради безспорния си политически и военен талант, донякъде поради това, че представлявал най-силната социална група сред византийската аристокрация - осъществил и трите задачи. Като се опирал на провинциално-военната аристокрация, той се стабилизирал на престола и останал на него близо четирийсет години (1081-1118 г.) - нечувано дълъг период на управление за времето след 1025 г. Към края на това успешно управление независимо от обичайните за Византия интриги около престолонаследието никой не могъл сериозно да оспори предаването на властта от баща на син. Алексий I Комнин поставил началото на династия, чиито представители управлявали империята близо един век. Всеки един от Комнини: Алексий I Комнин, Йоан II Комнин (1118-1143 г.), Мануил I Комнин (1143-1180 г.) и Андроник I Комнин (1183-1185 г.), притежавал ярка индивидуалност. Политиката на първите трима съчетавала в себе си имперската традиция с интересите на провинциално-поземлената аристокрация. При управлението им Византия изживяла своя последен продължителен период на величие.
Променената обстановка в Далмация и в Панония, а и на Балканския полуостров като цяло в края на X и началото на XI в. поставила хърватската държава в трудна и деликатна ситуация. В Далмация тя се сблъскала с растящата венецианска мощ и претенциите на Републиката на Св. Марко за хегемония в региона. Откъм Панония били унгарците и укрепващата унгарска държава. На Балканите пламтяла жестока борба между Византия и България. В тази обстановка хърватският княз Степан Държислав (969-997 г.), коронясан за крал в 988 г., постъпил по начин, който наподобявал политическото поведение на Дубровник след 1024 г. Той укрепил връзките на Хърватия с Византия, която била несъмнено най-мощната сила в региона и в същото време нямала преки завоевателни амбиции в хърватските земи. Византийският император Василий II проявил разбиране към политическото поведение на крал Степан Държислав, тъй като от своя страна повеждал политика на обкръжаване на България с верни на империята държави и владетели. Крал Степан Държислав получил византийската почетна титла „патриций“ и бил признат от империята за „епарх на Далмация“. Смисълът на тази титла не е съвсем ясен. Някои хърватски изследователи я тълкуват като свидетелство, че хърватският крал бил признат от Византия за неин представител в тема Далмация, но по-късно тези функции били прехвърлени на венецианския дож. Други са на мнение, че тя отразявала признанието от византийска страна на властта на хърватския крал върху неговата част от далматинските градове, които впрочем скоро щели да станат обект на венецианската експанзия.
Една от особеностите на византийската власт на Балканския полуостров през ХI-ХII в. се състояла в това, че империята никога не могла да наложи реално своята власт във всички кътчета на полуострова. Формално под управлението на Константинопол след 1018 г. се намирали земите в Босна, Рашка и Дукля (Диоклея). Те всъщност попаднали под византийска власт поради обстоятелството, че в края на X и началото на XI в. били включени в българската държава. В тези земи обаче поради труднодостъпния им планински характер византийската власт никога не успяла да се наложи стабилно и трайно. В тях почти непрекъснато съществували островчета на политическа автономия. Най-изявен бил този процес в Дукля. Тази населена от сърби област била поредната „славиния“, която се събудила за самостоятелен държавен живот в края на X и през XI в. През по-голямата част на единайсетото столетие Дукля се управлявала от свои князе и се консолидирала като самостоятелна държава. В определени периоди дуклянските князе владеели - реално или теоретично - Захълмие, Требине, Рашка и Босна. Поради тази причина времето на съществуване на Дуклянското княжество може да се определи като период на „дуклянската хегемония“ в средновековната история на сърбите.
През целия XIII в. обстановката в Карпатско-Дунавския регион оставала динамична и сложна. Развитието му зависело от сложно преплитане на политически фактори и от непредсказуемостта на номадския свят, който продължавал да господства в района на Северното Черноморие. В Трансилвания, където Първата българска държава имала силни позиции, в разглеждания период господството на унгарската монархия било неоспоримо, макар че властта на унгарските крале тук невинаги била пряка и стабилна. Областта била със статут на „воеводство", което имало значителна автономия, а населението й било доста пъстро. Освен власи и унгарски колонисти тук били заселени още саксонци (саси) от Южна Германия и от поречието на Рейн, които се занимавали с разработването на рудните богатства. От Трансилвания много от тях извършвали „вторична миграция" към Балканите и се установявали в България, Сърбия и в Босна. Развитието на рударството в балканските земи дължало много на тези европейски преселници, които освен рударска технология донасяли със себе си идеята и практиката на автономния градски живот.