Йордан Николов
Едно от най-значимите феноменални събития в историята на човечеството след гибелта на Стария свят било — това е вън от всякакво съмнение — формирането на новия тип цивилизация, средновековната. Както по вътрешното си иманентно съдържание, така и по външните си форми на обективизация това е величествен, грандиозен, импозантен процес, обхванал етнически общности, държави, континенти, света като цяло. Цивилизацията, която възникнала, представлявала функционираща социална система, развиващ се комплекс от най-големи върхови постижения във всички сфери на живота, превърнати в модел за реализация, в идеал за догонване. Нейните открития, завоювани от най-добрите представители на човешкия род, преодоляват границите на държави и континенти и стават притежание на всички народи по лицето на Земята. В най-добрия смисъл на думата те придобиват общочовешки, космополитичен характер, изпълняващ консолидиращи и интегративни функции. Затова напълно прав е А. Тойнби, когато пише, че цивилизацията обхваща всичко, но тя самата не може да бъде обхваната.
В края на Късната античност и началото на Ранното средновековие етническите общности в Азия, Европа и Северна Африка навлезли в един от най-сложните и динамични периоди на своята история. Възникнал масов широкообхватен миграционен процес, влязъл в историята под названието „Велико преселение на народите“1. Това била забележителна епоха на разруха и зараждане. Катастрофирали политически системи. Рухнали вековни империи – Ханската в Китай, Римската в Европа, Гупта в Индия. Паднали Кушанското царство в Средна Азия, Партското в Месопотамия и Иран. Като неудържима лавина преселниците помитали създаденото от другите народи. Върху руините на Стария свят се зараждали варварски кралства. Напъпила епохата на Средните векове. Приемствеността в историята се реализирала сред кръвопролития и пожарища.
В класическата историографска традиция, концентрирана най-вече върху европейската история, Средновековието е изобразявано като епоха на разруха и упадък; време, в което старите научни и културни постижения на античния свят се забравят, а нови просто липсват. Но съвременното общество е наследило от този предполагаемо мрачен период повече, отколкото е склонно да си признае. В най-разпространения днес световен език ‒ английският, за означаването на „роб“ се използва думата slave, която на български звучи като „слейв“. Въпреки някои появили се напоследък възражения1, преобладаващата част от етимологичните проучвания показва съществуването на историческа връзка между споменатия английски термин за роб и самоназванието на славянските племена – „словени“, т.е. „хора, които могат да се разбират помежду си“2. В наши дни думи със същия корен и значение се употребяват не само в английския, но и в много други европейски езици. Етимологията на slave обяснимо предизвиква неособено приятни асоциации за представителите на славянските народи. Известно е, че в периода на античността германските и романските народи използват съвършено различни думи за „роб“, поради което е очевидно, че налагането на изопачения славянски етноним в този смисъл се осъществява именно през средните векове.