Милияна Каймакамова
В по-ранния период от развитието на медиевистиката, когато хрониките и историите се оценяват в зависимост от новия фактологичен материал в съдържанието им, стойността на Български апокрифен летопис се поставя под съмнение (Иречек 1897, 87; Иванов 1925, 274). Но със задълбочаването на историзма при анализа на средновековната литература, натрупаният негативизъм по отношение на това старобългарско съчинение все повече се преодолява. На съвременния етап от неговото проучване специалистите потвърждават значението му като важен извор за родната история и най-авторитетно произведение на българската средновековна историопис от времето на византийската власт в българските земи (XI-XII в.) (Дуйчев 1972, 122-132; Петканова 1986, 396-400; Каймакамова 1990, 49; Иванов 1991, 131; Поливянни 2000, 117). Наблюденията върху изследванията от последните години, посветени на средновековната историческа литература, показват все по-ясно, че историографският анализ върху хрониките и историите е също толкова значим, колкото и извороведския, защото дава възможност да се установи по какъв начин през различните периоди от развитието на даден народ и държава книжовниците осмислят историята (Керскен 1995, 731-860; Гоец 1999, 13-39; Дъмвил 2002, 1-24).