Илиян Карабойчев
Темата за средновековните ни ръкописи е популярна сред професионалните исторически и филологически среди, но твърде малко дискутирана сред любителите на средновековното ни минало. В „модерните“ времена историята сякаш се мери с аршина на военните победи, на славните битки, на времената на войнолюбивите и винаги побеждаващи владетели, ала както казва един любим историк – „няма красива война“1. Думи на същия този историк са, че българите са много по-силни чрез перото и словото, отколкото чрез войната. Един бегъл, съвсем не задълбочен поглед върху ръкописното дело и запазеното документално наследство на българите може да ни убеди в тази теза, а дори нещо повече – да ни покаже, че и ние сме дали нещо на света, без то да бъде поставяно под научна дискусия, под спорове, под хипотези. Защото то е тук – пренесено през времето от музата на историята и подарено ни като завет, като спомен за едно отминало величие и като урок за стойността и смисъла на словото. Апропо, настоящото изследване няма претенции за всеобхватност и обективност на разисквания проблем. То по-скоро прави един кратък оглед върху съдбата на българските средновековни ръкописи, техните пътища извън пределите на родината, опитите за съхранението и опазването им, както и неизброимите опити те да бъдат подложени на умишлено унищожение, заграбване или преправяне за нуждите на чужди политики и идеи.
Малко повече от столетие и половина ни дели от времето, когато Именник на българските ханове става достояние на науката. Заслугата изцяло е на руския славист Андрей Николаевич Попов (1841—-1881), който пръв го публикува през 1866 г.1. Това е една от малкото творби на българската средновековна историопис, която е натрупала тъй богата история на проучване и е обединила усилията на учени от различни направления и поколения в търсене на отговор на многото въпроси, които поставя неговият кратък, но съдържателен текст2. Сред тях по-важни са тези за: произхода на езика и календара на българите, тяхната ранна история и култура, българската ономастика и титуларна практика, състоянието на ханската власт в периода до средата на VIII в., началното развитие на владетелската идеология и на българската историческа мисъл и др. Затова в съвременната медиевистика напълно заслужено този забележителен труд се оценява като един от българските извори с основно и първостепенно значение за изследването на средновековната българска история наред с първобългарските надписи на гръцки език от VIII-IX в., Закона за съдене на хората (втората половина на IX в.), Шестоднев на Йоан Екзарх (края на IX в.), Беседа против новопоявилата се богомилска ерес на Презвитер Козма (средата на X в.), Бориловия синодик (1211-1394), и житийното творчество на видния български църковен и обществен деец Евтимий Търновски (ок. 1320/1330-ок. 1402) и патриарх на Българската църква (1375-1393)3.
Векът на цар Самуил (997–1014), както нарича Пламен Павлов в книгата си със същото заглавие времето от 971–1018 г.1, е един от най-епичните и героични периоди в средновековната ни история, който и до днес продължава да буди интерес в академичните и обществените среди. Българо-византийският двубой през втората половина на X – първите две десетилетия на XI в. е епоха на славни битки и юначни моменти, която с право бе окачествена от Васил Гюзелев като „българската епопея“ в защита на държавната независимост и свободата на българския народ2.
След коварното убийство на цар Иван Владислав (1015–1018) под стените на адриатическата крепост Драч (дн. Дуръси в Албания) през февруари 1018 г., българската държава започва да се разпада. Овдовялата царица Мария и патриархът се предават на византийския император Василий II Българоубиец (976–1025). Болярите (ичиргу боилът Богдан, прочутият защитник на крепостта Перник Кракра, Драгомъж, Несторица и много други) се надпреварват да засвидетелстват покорството си пред василевса, за да спасят живота си и да получат високи титли и служби. Престолонаследникът Пресиан, заедно с братята си Алусиан и Аарон търсят убежище в планината Томор (в дн. Албания), но са принудени да сложат оръжие, изтощени от продължителната ромейска обсада. Огнищата на съпротива в албанските планини са унищожени от ромеите едно след друго.1 След като Василий II покорява почти цяла България, сръбските и хърватските земи също признават неговата власт. Само българската област между реките Дунав и Сава с главен град Срем (Сирмиум, дн. Сремска Митровица в Сърбия), управлявана от болярина Сермон, още не е завладяна от василевса поради своята отдалеченост – тя се намира в периферията на българската държава. Според Васил Златарски действията на ромеите срещу Сремската област са през есента на 1018 г.,2 но редица учени (Гюстав Шлюмберже, Васил Гюзелев, Георги Николов и др.) смятат, че това е станало в първите месеци на 1019 г.3 Тяхното мнение е по-правдоподобно, защото византийският автор Йоан Скилица поставя завладяването на Срем след подчиняването на хърватските земи от ромеите.4
Социално-религиозни учения и движения възникват и се развиват под натиска на различни фактори и условия и са изразител на състоянието на вътрешнодържавния живот и на интелектуалното равнище на обществото. Изворите сочат, че в България намират почва отшелничеството, богомилството, ереста на жидовстващите, адамитството и др. Тези богословски ереси всъщност изразяват идейната борба сред различните съсловия на българското общество и разкриват многообразието в социалните и политическите възгледи на аристокрацията и на народното мнозинство.
Неведнъж е заявявано, че в неспирния поток на историческия живот обичайните хронологически разграничения имат повече условно, а не абсолютно значение. Чрез поставянето и уточняването на хронологическите определения ние се мъчим да внесем — за нас самите преди всичко — известна прегледност в развоя на историческите събития. В действителност обаче една епоха подготвя следващата, закономерно съдържа предпоставките за възникването на следващата и се прелива в нея. Именно тази причинна обусловеност на следващата епоха от предходната създава онова явление на непрекъснатост или континюитет в историческото развитие, което е основна характеристика и на нашата национална история. А споровете за установяване на определени и точни датировки като разграничения между отделни исторически епохи понякога са спорове повече за външни белези. Пример за това представляват и споровете относно датата на възникване и формиране на българската държава. Установяването на тази дата е напълно необходимо, за да внесем прегледност в знанията за миналото на нашия народ. Възникването на една държава обаче е много сложен исторически процес, в който се преплитат фактори от политическо, социално и икономическо естество, както и съответни етнически съотношения, с други думи казано, фактори на вътрешното социално-икономическо и външното политическо и етническото развитие.
Константин Преславски - бълг. книжовник от IX — X в., един от най-блестящите представители на Симеоновия интелектуален кръг в Преслав. За ранните му години не се знае нищо. Неговият съвременник Тудор черноризец Доксов съобщава, че бил Методиев ученик. На основата на това кратичко известие учените приемат, че К.П. попаднал сред Методиевите ученици непосредствено след смъртта на Константин-Кирил Философ (14.II.869) или станал близък помощник на Методий скоро след тази дата. Оттук можем да заключим, че К.П. придружавал своя учител в най-трудните години на сурова борба срещу немското духовенство в периода между 870 и 885 г. За съжаление не можем да кажем нищо повече.
Наум (Наум Охридски) — един от най-близките ученици на слав. първоучители Кирил и Методий. Ист. традиция му отрежда място сред св. Седмочисленици, а култът към него е тясно преплетен с култа към Климент Охридски.
Климент (Климент Охридски) (ок. 838 — 916), слав. просветител, бълг. книжовник, пръв епископ на бълг. език. Една от най-ярките фигури на цялата ни средновек. култура.
Методий - (ок. 815 - 6.IV.885), брат на Константин-Кирил Философ, слав. просветител, равноапостол, покровител на славянството. Роден в Солун. Баща му Лъв бил друнгарий. Майка му се казвала Мария. За младите му години повече не се знае. Известно е, че когато станал на 20 години, бил назначен за архонт на една слав. област на север от Солун (вероятно т. нар. Стримонска архонтия). Неслучайно по-късните легендарни сведения свързват началната дейност на първоучителите с областта Брегалница.
В Западна България по времето на руското нашествие живеел един комит, или областен управител, на име Никола. От жена си Рипсимия той имал четирима синове, които нарекъл Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Те били известни под общото име комитопули, т.е. синове на комита.1 Не се знае на коя област е бил управител Никола, нито пък кога е умрял. По време на абдикирането на цар Борис той вече бил наследен от синовете си и към тях били обърнати очите на западните българи с надеждата, че ще запазят независимостта им. За историята на тяхното въстание не знаем нищо. Очевидно император Йоан Цимисхи не се интересувал от размириците в България след победата си при Дръстър. Вниманието му било насочено най-вече към източната граница. Научаваме само, че следвайки старата политика на Империята, той заселил голям брой арменци — павликяни край Филипопол и по тракийската граница.2 Така целял да разреди и отслаби славянското население, но го отслабил главно в едно отношение, за което, като набожен владетел, би трябвало да съжалява — засилил влиянието на дуалистичната ерес. С по-западните области императорът не се занимавал. Едва след смъртта му през януари 976 г. управниците в Константинопол осъзнали напълно, че там не само има голям брой непокорени българи, но и че те енергично се борят за своята независимост.3
Докс (Дукс Черноризец) — бълг. аристократ, брат на княз Борис I (852 — 889). Името му срещаме в няколко паметника. За първи път е споменат през 867 г.
Енравота (Воин) — бълг. принц, първороден син на хан Омуртаг (814 — 831). Съгласно наследственото право на прабългарите бил канартикин, т.е. престолонаследник. Поради явната си привързаност към християнството бил лишен от властта, вероятно още приживе на баща си. Държавното кормило било поето от най-малкия Омуртагов син Маламир (831 — 836).
Епохата, която обхваща втората половина на IX век и първите десетилетия на X век, е време на основни промени в културното развитие на българския народ. Покръстването през 865 г., подготвено от цялото предишно развитие, предизвиква дълбока криза в живота на народа. При липсата в онази епоха на истинско народностно чувство и съзнание в днешния смисъл на думата, вярата и езикът съставят главните обединителни звена в държавата. Двувековното съществуване на българската държава се отличава по начало с борба на „езичници" срещу „християни", с други думи между езичниците славяни и първобългари и християнската Византийска империя.