ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Темата за средновековните ни ръкописи е популярна сред професионалните исторически и филологически среди, но твърде малко дискутирана сред любителите на средновековното ни минало. В „модерните“ времена историята сякаш се мери с аршина на военните победи, на славните битки, на времената на войнолюбивите и винаги побеждаващи владетели, ала както казва един любим историк – „няма красива война“1. Думи на същия този историк са, че българите са много по-силни чрез перото и словото, отколкото чрез войната. Един бегъл, съвсем не задълбочен поглед върху ръкописното дело и запазеното документално наследство на българите може да ни убеди в тази теза, а дори нещо повече – да ни покаже, че и ние сме дали нещо на света, без то да бъде поставяно под научна дискусия, под спорове, под хипотези. Защото то е тук – пренесено през времето от музата на историята и подарено ни като завет, като спомен за едно отминало величие и като урок за стойността и смисъла на словото. Апропо, настоящото изследване няма претенции за всеобхватност и обективност на разисквания проблем. То по-скоро прави един кратък оглед върху съдбата на българските средновековни ръкописи, техните пътища извън пределите на родината, опитите за съхранението и опазването им, както и неизброимите опити те да бъдат подложени на умишлено унищожение, заграбване или преправяне за нуждите на чужди политики и идеи.
Добре известно е, че с военната кампанията на византийския император Йоан I Цимисхи (969–976), започната през пролетта на 971 г. против настанилият се силом в България киевски княз Светослав (964–972), за кратко време ромеите успяват да установят контрол над източните български предели под претекста на търсено възмездие за арогантното отношение на русите към императора, водени до известна степен и от изпълнението на поетите през 969 г. от император Никифор II Фока (963–969) съюзни ангажименти към българите, както и отчасти подбудени от „състрадание“ към християнски си събратя, измъчвани от оръжието на придошлите северни езичници1. Но още в хода на бойните действия прикритият коварен замисъл на византийците излиза наяве. След двудневната обсада и превземането на българската столица Преслав на Велики четвъртък (13 април 971 г.)2. Йоан Цимисхи пленява намиращия се дотогава в почетен варяго-руски плен български цар Борис II (969–971) заедно със семейството му и неговия брат Роман-Симеон, но тъй като офанзивата срещу силите на Светослав е още в разгара си, на първо време василевсът заявява с двулично вероломство, че „не бил дошъл, за да проби българите, а напротив, за да ги освободи“ от общия им враг русите, зачитайки фиктивно владетелските правомощия на Борис II3 и проявявайки чувство на снизходителност, „на всички пленени българи разрешил да отидат безпрепятствено и свободно, където искат“4. Така привидно царското семейство попада под протекцията на Йоан Цимисхи, който прекарва известно време в българската столица, докато я поукрепи и затегне от нанесените ѝ при обсадата щети и междувременно да прегрупира силите си за по-нататъшно настъпление срещу русите и респективно – срещу българските крепости. Наративните източници са лаконични за по-нататъшния ход на събитията. Така в този момент не става ясно какви са по-сетнешните взаимоотношения между император Йоан Цимисхи и цар Борис II като негов заложник. Средновековните автори наблягат основно на победоносното настъпление на императора в страната, която, според византийската политическа теория, по право принадлежи на Византия, тъй като ѝ е била отнета несправедливо още през VII в.5 След като урежда нещата си в българската столица, василевсът най-накрая разкрива истинските си намерения – да инкорпорира набързо придобитите български територии в ромейската държава и окончателно да разтури съществуването на България. Това Цимисхи заявява по най-категоричен начин с преименуването на Преслав в своя чест на Йоанопол6. Оттук, след като отпразнува в града Великден (16 април)7, той се насочва към укрепилия се в Доростол (Дристра, Дръстър; дн. Силистра) княз Светослав, като по пътя си не пропуска да завладее и старата престолнина Плиска8, с което символично ознаменува фактическия крах на българската държавност. Завладявайки сърцето на българската държава и справяйки се по най-категоричен начин с русите на Светослав само в рамките на една брилянтно изпълнена четиримесечна кампания от април до юли 971 г.9, Йоан I Цимисхи се завръща победоносно в Константинопол в края на лятото или през ранната есен на същата година.
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.
Малко повече от столетие и половина ни дели от времето, когато Именник на българските ханове става достояние на науката. Заслугата изцяло е на руския славист Андрей Николаевич Попов (1841—-1881), който пръв го публикува през 1866 г.1. Това е една от малкото творби на българската средновековна историопис, която е натрупала тъй богата история на проучване и е обединила усилията на учени от различни направления и поколения в търсене на отговор на многото въпроси, които поставя неговият кратък, но съдържателен текст2. Сред тях по-важни са тези за: произхода на езика и календара на българите, тяхната ранна история и култура, българската ономастика и титуларна практика, състоянието на ханската власт в периода до средата на VIII в., началното развитие на владетелската идеология и на българската историческа мисъл и др. Затова в съвременната медиевистика напълно заслужено този забележителен труд се оценява като един от българските извори с основно и първостепенно значение за изследването на средновековната българска история наред с първобългарските надписи на гръцки език от VIII-IX в., Закона за съдене на хората (втората половина на IX в.), Шестоднев на Йоан Екзарх (края на IX в.), Беседа против новопоявилата се богомилска ерес на Презвитер Козма (средата на X в.), Бориловия синодик (1211-1394), и житийното творчество на видния български църковен и обществен деец Евтимий Търновски (ок. 1320/1330-ок. 1402) и патриарх на Българската църква (1375-1393)3.
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.
Векът на цар Самуил (997–1014), както нарича Пламен Павлов в книгата си със същото заглавие времето от 971–1018 г.1, е един от най-епичните и героични периоди в средновековната ни история, който и до днес продължава да буди интерес в академичните и обществените среди. Българо-византийският двубой през втората половина на X – първите две десетилетия на XI в. е епоха на славни битки и юначни моменти, която с право бе окачествена от Васил Гюзелев като „българската епопея“ в защита на държавната независимост и свободата на българския народ2.
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.
След коварното убийство на цар Иван Владислав (1015–1018) под стените на адриатическата крепост Драч (дн. Дуръси в Албания) през февруари 1018 г., българската държава започва да се разпада. Овдовялата царица Мария и патриархът се предават на византийския император Василий II Българоубиец (976–1025). Болярите (ичиргу боилът Богдан, прочутият защитник на крепостта Перник Кракра, Драгомъж, Несторица и много други) се надпреварват да засвидетелстват покорството си пред василевса, за да спасят живота си и да получат високи титли и служби. Престолонаследникът Пресиан, заедно с братята си Алусиан и Аарон търсят убежище в планината Томор (в дн. Албания), но са принудени да сложат оръжие, изтощени от продължителната ромейска обсада. Огнищата на съпротива в албанските планини са унищожени от ромеите едно след друго.1 След като Василий II покорява почти цяла България, сръбските и хърватските земи също признават неговата власт. Само българската област между реките Дунав и Сава с главен град Срем (Сирмиум, дн. Сремска Митровица в Сърбия), управлявана от болярина Сермон, още не е завладяна от василевса поради своята отдалеченост – тя се намира в периферията на българската държава. Според Васил Златарски действията на ромеите срещу Сремската област са през есента на 1018 г.,2 но редица учени (Гюстав Шлюмберже, Васил Гюзелев, Георги Николов и др.) смятат, че това е станало в първите месеци на 1019 г.3 Тяхното мнение е по-правдоподобно, защото византийският автор Йоан Скилица поставя завладяването на Срем след подчиняването на хърватските земи от ромеите.4
Социално-религиозни учения и движения възникват и се развиват под натиска на различни фактори и условия и са изразител на състоянието на вътрешнодържавния живот и на интелектуалното равнище на обществото. Изворите сочат, че в България намират почва отшелничеството, богомилството, ереста на жидовстващите, адамитството и др. Тези богословски ереси всъщност изразяват идейната борба сред различните съсловия на българското общество и разкриват многообразието в социалните и политическите възгледи на аристокрацията и на народното мнозинство.
Неведнъж е заявявано, че в неспирния поток на историческия живот обичайните хронологически разграничения имат повече условно, а не абсолютно значение. Чрез поставянето и уточняването на хронологическите определения ние се мъчим да внесем — за нас самите преди всичко — известна прегледност в развоя на историческите събития. В действителност обаче една епоха подготвя следващата, закономерно съдържа предпоставките за възникването на следващата и се прелива в нея. Именно тази причинна обусловеност на следващата епоха от предходната създава онова явление на непрекъснатост или континюитет в историческото развитие, което е основна характеристика и на нашата национална история. А споровете за установяване на определени и точни датировки като разграничения между отделни исторически епохи понякога са спорове повече за външни белези. Пример за това представляват и споровете относно датата на възникване и формиране на българската държава. Установяването на тази дата е напълно необходимо, за да внесем прегледност в знанията за миналото на нашия народ. Възникването на една държава обаче е много сложен исторически процес, в който се преплитат фактори от политическо, социално и икономическо естество, както и съответни етнически съотношения, с други думи казано, фактори на вътрешното социално-икономическо и външното политическо и етническото развитие.
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Константин Преславски - бълг. книжовник от IX — X в., един от най-блестящите представители на Симеоновия интелектуален кръг в Преслав. За ранните му години не се знае нищо. Неговият съвременник Тудор черноризец Доксов съобщава, че бил Методиев ученик. На основата на това кратичко известие учените приемат, че К.П. попаднал сред Методиевите ученици непосредствено след смъртта на Константин-Кирил Философ (14.II.869) или станал близък помощник на Методий скоро след тази дата. Оттук можем да заключим, че К.П. придружавал своя учител в най-трудните години на сурова борба срещу немското духовенство в периода между 870 и 885 г. За съжаление не можем да кажем нищо повече.
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Наум (Наум Охридски) — един от най-близките ученици на слав. първоучители Кирил и Методий. Ист. традиция му отрежда място сред св. Седмочисленици, а култът към него е тясно преплетен с култа към Климент Охридски.
До наши дни са достигнали две жития на Н. О., но съдържащите се в тях биографични данни са оскъдни и непълни. Животът му си остава слабо документиран и изпълнен с неясноти.
Н. О. е единственият сред учениците на Кирил и Методий, за когото изрично е отбелязано, че произхождал от Мизия, т.е. че бил родом българин. Според едно от житията родителите му били богати и благородни хора. Тази фраза обаче е често срещан елемент при описание на героите на агиографски творби и не може да се приеме като „чиста монета“. По всичко личи, че Н. О. се присъединил към братята още докато били в манастира в Олимп (М. Азия). Така че той бил един от малцината, които взели активно участие при усвояването и развитието на слав. писменост.
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Климент (Климент Охридски) (ок. 838 — 916), слав. просветител, бълг. книжовник, пръв епископ на бълг. език. Една от най-ярките фигури на цялата ни средновек. култура.
Роден в областта на Солун. Произхождал от местните славяни. В краткото му житие категорично е отбелязан неговият народностен произход: „Този велик наш отец и български светилник бе по род от европейските мизи, които обикновеният човек нарича българи...“. Повече нищо не се знае за семейството му, нито пък е известно светското му име (Климент е монашеско име).
Не желаел да говори за себе си и много неща премълчавал „поради смирението си“. Подобно поведение не е учудващо — нормите на монашеското служене изисквали пълно скъсване с миналото, със света на обикновените хора, с дома, семейството, близките и роднините.
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Методий - (ок. 815 - 6.IV.885), брат на Константин-Кирил Философ, слав. просветител, равноапостол, покровител на славянството. Роден в Солун. Баща му Лъв бил друнгарий. Майка му се казвала Мария. За младите му години повече не се знае. Известно е, че когато станал на 20 години, бил назначен за архонт на една слав. област на север от Солун (вероятно т. нар. Стримонска архонтия). Неслучайно по-късните легендарни сведения свързват началната дейност на първоучителите с областта Брегалница.
Пространното житие на М. твърди, че той бил представителен и красив мъж, което издавало неговия благороден произход. По време на своето управление М. се оженил. Имал и деца, но за тях и съпругата му няма запазени сведения.
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Богомил (поп Богомил) — създател на богомилството в България през X в. „Случи се, че в годините на православния цар Петър в българската земя се появи поп, по име Богомил — по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя" — пише старобълг. писател презвитер Козма. И като че ли това е единственото сведение, че поп Б. е съществувал. Кой е бил поп Б.? Някога един бълг. учен написа, че произхождал от знатен слав. род, твърдение, което можем да отдадем на фантазията, но не и на достоверни ист. сведения. Други пък се опитаха да докажат, че Б. и поп Йеремия, знаменит автор на апокрифни съчинения от X в., са едно и също лице. И тази хипотеза не издържа сериозна критика. Трети направиха опит изобщо да отрекат, че Б. е съществувал. Те се позоваха на факта, че за него се споменава един-единствен път в беседата на презвитер Козма и векове по-късно името му се среща в рус. съчинения. Те отдадоха името му на традицията, която наложили самите еретици, като се назовали „мили на Бога", след което възникнала идеята за техния митичен водач, наричан Б.
Из "История на Първата българска империя"
В Западна България по времето на руското нашествие живеел един комит, или областен управител, на име Никола. От жена си Рипсимия той имал четирима синове, които нарекъл Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Те били известни под общото име комитопули, т.е. синове на комита.1 Не се знае на коя област е бил управител Никола, нито пък кога е умрял. По време на абдикирането на цар Борис той вече бил наследен от синовете си и към тях били обърнати очите на западните българи с надеждата, че ще запазят независимостта им. За историята на тяхното въстание не знаем нищо. Очевидно император Йоан Цимисхи не се интересувал от размириците в България след победата си при Дръстър. Вниманието му било насочено най-вече към източната граница. Научаваме само, че следвайки старата политика на Империята, той заселил голям брой арменци — павликяни край Филипопол и по тракийската граница.2 Така целял да разреди и отслаби славянското население, но го отслабил главно в едно отношение, за което, като набожен владетел, би трябвало да съжалява — засилил влиянието на дуалистичната ерес. С по-западните области императорът не се занимавал. Едва след смъртта му през януари 976 г. управниците в Константинопол осъзнали напълно, че там не само има голям брой непокорени българи, но и че те енергично се борят за своята независимост.3
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Докс (Дукс Черноризец) — бълг. аристократ, брат на княз Борис I (852 — 889). Името му срещаме в няколко паметника. За първи път е споменат през 867 г.
Д. бил един от най-влиятелните хора в държавата. Той играл голяма роля при приемането на християнството (864) и бил един от онези, които подкрепили безрезервно княза при потушаване на антихрист. бунт (865). Взел участие и в преговорите с Рим относно независимостта на бълг. църква. Папа Йоан VIII му изпратил специално писмо, което свидетелства за влиянието на Д. при вземането на важни държавни решения: