По време на дългото управление на своя мъдър княз Ярослав Осмомисъл (1153-1187)1 Галицкото княжество, образувано през втората половина на XI в. вследствие на започналия разпад на древната Киевска Рус на отделни феодални владения, е една от онези малцина държави с предимно уседнало и земеделско население, разположени по източните краища на християнския свят, които граничат със земи, населението на които води един напълно различен начин на живот. Основните причини за това се крият в географията на региона. Земите, обитавани от южните съседи на Галич – номадските племена на куманите, са част от една от най-характерните географски особености на хипер-континента Евразия – нейната твърде обширна степна зона, наричана понякога и „Великата степ”. Последната представлява безпрецедентна по размерите си равнинна площ, която се простира почти непрекъсвана от полите на Карпатите2 и разположената на юг от р. Дунав Добруджанска област (нар. и „Карвунска земя”) на много хиляди километри на изток чак до Манджурия и бреговете на Тихия океан. „Великата степ” е характерна със своята предимно тревиста растителност, равнинен или равнинно-хълмист релеф и приблизително сходен (умереноконтинентален) климат във всички свои части, предлагайки по този начин подобни условия за живот на своите обитатели в така посочените необозрими географски граници. Неслучайно като основен поминък на човешките популации в „степната” полоса на Евразия, простираща се от вълните на Пасифика до средното течение на Дунав, в античността и средновековието се налага номадското животновъдство, което през тези епохи представлява най-подходящият поминък за климато-географските условия на степния хабитат. Симптоматично е, че възходът в заселването и усвояването на Евразийската степ, която в зората на човешката история не представлява особено приятелски настроена към хората природна среда, настъпва след опитомяването на коня, което вероятно е извършено не другаде, а именно в равнините на Централна Азия, т.е. в центъра на „Великата степ”3. Използването на коня позволява на хората за сравнително късо време да покорят дори и най-отдалечените степи, повечето от които, поради суровия континентален климат, типичните за него чести засушавания и застудявания и липсата на постоянни водоизточници не са подходящи за средновековното или античното земеделие. Така по тези земи като основен начин на преживяване се налага номадското животновъдство, предимно на дребен рогат добитък и свързаното с него придвижване на значителни разстояния в търсенето на подходящи пасища.
Обикновено град се нарича селище, заобиколено с крепостни стени. За град, ограден със стена, се говори в Библията, кн. Левит, 25, 29. Древните евреи не само опасвали града със стени, издигали в тях кули, но го превръщали в религиозно, стопанско и културно средище, възвисявали го в град-майка (2 кн. Царства, 20, 19; Числа, 21, 32). В понятието „полис“, „град“ Омир влагал триаспектно съдържание: първо, градско селище, второ, политическа единица и трето, гражданска общност, образуваща едно цяло. За историците и писателите на Елада градът бил социален организъм, върху който се изграждал светът. Аристотел обяснявал зараждането на полиса като резултат от обединяването на няколко селища, желаещи да живеят общо.
Този, който посети петербургския Ермитаж, обръща внимание на картината на Хуанес, изложена в залата за испанска живопис. Бледи са и не изпъкват нейните бои, не е духовит и грандиозен нейният сюжет. Тя прилича повече на икона, нежели на картина. Едва очертаният на нея къс от земя е безжизнен и сух. Художникът, като че нарочно, е отдалечил от своята картина всичко, което напомня за земното, за суетното - всичко, което може да отвлече вниманието на зрителя от главния център на картината. А този център е католически монах. Гърбът му е покрит с черна мантия върху бяла сутана*. Лицето на монаха е строго. Много бръчки с дълбоки бразди са легнали около ъглите на устата му и безстрастно гледат нито сиви, нито гълъбови у него очи. "Суета на суетите и всичко е суета", като че иска да каже техният притежател... Лявата му ръка, държаща книга с червена подвързия, е спусната надолу, а дясната е повдигната и сочи към извиващия се над главата му свитък, на който се чете латинският надпис: Timete Deum et date ille honorem, quia veniet hora judicii ejus (Бойте се от Бога и въздавайте му хвала, защото се приближава часът на неговия съд). Този монах е Св. Доминик, а латинският надпис - девизът на инквизицията.
Куликовската битка през 1380 г. играе решаваща роля в историята на руския народ. Тогава руските ратници и пълководци, начело с княз Дмитри Иванович, си спечелват вечна слава в очите на съвременници и потомци. 1380 г. обединява много събития от голямо историческо значение за Русия – от появата на монголо-татарите в Древна Рус до окончателното ѝ освобождение от тяхното владичество. От една страна Куликовската победа увенчава усилията на няколко поколения, въставащи и предизвикващи завоевателите от Изтока. От друга страна тя оповестява началото на бъдещата решителна победа над Ордата (монголо-татарите) и нейните приемници. Историческата съдба дава на славяно-руските племена обширни територии за заселване и стопанисване - причерноморските и приазовските степи, на север от тях – горските степи, а още по-на север – храсталаците и блатата, простиращи се до Варяжско (Балтийско) море и Дишуче море (на Северния Ледовит океан).
През 829 г. на Британския остров станало забележително събитие, което съвременниците не могли да оценят по достойнство. Не разбрали истинската му значимост и хронистите. Могъщият крал на Уесекс Екберт (825 — 839) обединил в една държава враждуващите помежду си кралства и придобил титула „бретвалд“ (върховен крал). Етническите групи — англи и сакси, които били не само доминиращи в количествено отношение, но и най-силни, определили етническата принадлежност в новата държава, наречена Англосаксонска. Въведен бил единен общ етноним. Във върховното управление на страната се включил „Съветът на мъдрите“ (уитенагемот), в който влизали най-едрите собственици в страната, лордовете.
Дванадесетото столетие бележи поврат в историята на Западна Европа, започва процес на социално, политическо, икономическо и всеобхватно интелектуално обновление. Консолидацията на феодалните монархии, разрастващите се контакти с ислямския свят и Византия, позволяват на западноевропейците да се докоснат до трудовете на античните автори, което от своя страна създава условия за всестранно развитие на политическата мисъл.
Втората страна в Европа, където възникнало и се разпространило мощно реформационно движение, е Швейцария. Причините за това се коренят както в традициите на швейцарците, така и в сложната международна обстановка, която породила недоволство сред населението и го предизвикала да се вдигне на борба за отстояване на своята свобода и независимост, нарушена от династията на Хабсбургите.
„Природата не търпи празно пространство.“ Такъв е един от изводите на естествоизпитателите. Ако това е валидно за природната действителност, още по-валидно е то за политическия живот. След залеза на Франкската империя възникнала Немската империя, която заела свое място на континента. Основал я крал Ото I Велики (962 — 973), един от значимите монарси в историята на германската народност, забележителен държавник, тънък дипломат. Изградил Свещената Римска империя, той оставил дълбок отпечатък не само в живота на Германия, но и на Европа.
От свалянето на последния император на Западната Римска империя Ромул Августул от престола и въдворяването му в околностите на Неапол изминали 324 години. В периода между тази година и появата на новата императорска институция настъпили дълбоки промени в цялостния живот на обществото. Европа придобила етническия и политическия си облик и направила гигантски крачки напред по пътя на социалния напредък, но споменът за миналото величие на Рим и за неговото устройство не избледнял. Рухването на Западната Римска империя издълбало пропаст не само в политическата система на Европа, но и в нейните обществени, етнически и религиозни структури. Наистина Източната Римска империя, Византия, продължила традициите на Рим, но тя била пространствено отдалечена от западната част на континента и по същество представлявала друг свят, неотговарящ на духовността на романо-германския народностен комплекс. Кралствата, които възникнали, притежавали локален характер и имали ограничен териториален обхват. Обективната потребност от империя, „която носи вече не партикуларен, а универсален характер“, започнала да се усеща остро, особено след като франкската държава се утвърдила на историческата сцена. Необходимостта от възстановяването на Римската империя (renovatio imperii) извикала на живот империята на Карл Велики, която отговаряла на историческия момент, на закономерното развитие на епохата.