Възраждане

 

Публикува се по:  Април 1876. Спомени,  С., 1986

Подбор и редакция: Светла Гюрова, Тихомир Тихов, Елисавета Миладинова

Пловдив, Перущица, Батак, Брацигово

 

Отон Иванов

 

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. № 96, II А 8546^б, с. 7— 36, 38. Литогр. с автогр., тетр. 16 л. 31 п. с. 34/21 см. Анот. в: АВ. Т. 2, с. 157; Опис на..., с. 39—40.

 

КРАТКИ БЕЛЕЖКИ ЗА ВЪСТАНИЕТО ПРЕЗ 1876 ЛЕТО

 

Три-четири дни преди Тодоровден в гр. Т. Пазарджик с Яков Матакиев и Костадин Величков във Варушкото училище, като размишлявахме по какъв начин да се проводи на султана подпечатаното веч прошение от цялата кааза, с което се заявляваше, че българ. народ иска конституционни правдини, изненадейно отвориха се стайните врата и ми кимна познатий мен панагюрец Георги Манев да изляза вън. Аз излязох и той ми каза, че Найден Дринов от Панагюрище проводил до мен един проповедник за въстание, който чакал край града да му приготвя тайно място. Аз съобщих това на Матакиев и Величков, с които решихме да се прибере в Иван-Ръжанковия хан, а след вечеря да се съберат в училището за разбирание работата, като се съобщи за това и на Георги Пенев х. Величков. Аз веднага отидох и направих с Ръжанков потребното и показах на Георги Манев где ще слязат. Вечерта часа около два по турски заварих Бенковски в Ръжанковия хан, с когото, след като се запознахме, веднага се спречкахме, защото му казах, че нея нощ ще стане предварително събрание, само от двама учители и един ученик, за да разберем работата. Както и да е, след като вечеряхме, отидохме в училището, гдето заварихме Величков, Матакиев и Г. П. х. Величков. Бенковски, след като ни показа едно пълномощно с печат от Букурещкий комитет (което не се взе в уважение, защото знае се, че не съществува вече подобно тяло) при други убеждения каза ни, че в Румъния имало приготвена една многобройна чета, която ще премине, щом пукне пушка отвъд Дунава, че край Дунава имало осем хиляди пушки, за които трябва да се съберат пари да се купят, а за прекарванието им било наредено; че за предводители имало готови офицери, от които един минал да проповядва по Софишко, каза също, че след приготовленията ще стане едно събрание, което ще реши в състояние ли сме да въстанем и как. Че Сърбия ще отвори война, но нашето въстание не трябва да зависи от нейната война. Че той минал през Цариград и Игнатиев му казал: «Въстанието е необходима нужда, за да се дадат и на българите правдини като на Херцеговина»; а Игнатиев му казал: «Българският народ да смята и на руска помощ.» [Каза] и че те са минали от Румъния 28 души апостоли, които всякъде са предготвили народа, а той най-после дошел в Пазарджик, та ако Пазарджик и околности[те му] не земе участие, въстанието пак ще стане, но пазарджичани да мислят. След много възражение от наша страна приехме за втората вечер всеки от нас да забере по няколко души от младежите и по-богатичките, за да стане събрание, да се приеме клетва и се избере комисия, която да води работите. След това отведох Бенковски в мойта квартира (живеех на Нова махла с учителя Петър Странджев, сопотненец), спахме, а утринта Бенковски ми каза, че има другар, който щял да доде в Пазарджик, та трябвало да се обикаля по краищата и ханищата, за да се прибере и той при него. След като ми разправи за физиономията му, даде ми и една книжка, на която не помня що бе забележил, с поръчка, като видя подобно лице, да му покажа книжката, за да доде с мен. Цял ден ходих, дирих, не се намери. Вечерта отидохме във Варушкото училище, гдето заварихме Величков, Матакиев, Иван Ръжанков, Георги П. х. Величков, Иван Стайков, Тодор Христович, Никола Стоименов, Михо Стефанов, Стоян Акрабов, Иван Войводов, Петър Пенов, Стоян Стоянов, Иван К. Куртов, Кунчо К. Куртев, Кузма п. Томов и Петър Странджов, но не и Иван Соколов. След буйни разисквания всички приехме клетва и се избра комисия. Повня, че Георги П. х. Величков се избра за деловодител, комуто Бенковски каза тайното мастило, а мен избраха за главатар на тайната полиция. Всички се разнесоха и ние отидохме с Бенковски да спим. Утринта Ръжанков ми съобщи, че някой си човек дирил Бенковски. Отидох и намерих Ванков в хана на Георги Кожухара, гдето го бил скрил Ръжанков. След запознаванието ни със сериозния момък, доколкото повня, той ми каза, че по-предишния ден той бил дошел в Пазарджик при Михалаки Величков, който му бил препоръчан от Пловдив, но той не го приел, като му казал, че не била лъжица за неговите уста, и Ванков бил принуден да спи вън от града, а таз заран решил да се яви на учителите, които го проводили при Ръжанков. После от разговорите между Бенковски и Ванков узнах, че те се разделили от Клисура, Бенковски минал през Панагюрище за Пазарджик, а Ванков през Пловдив за Пазарджик. Апостолите написаха писмо за Пловдив до Христо Търнев и Панагюрище до Найден Дринов, които ми дадоха да ги проводя (за Пловдив писмото отиде чрез Иван Царацовеца). Според както бе се решило от вечер в събранието, апостолите, Матакиев, Ръжанков и радиловеца, Ив. Хайдут Тодоров вечерта, часа около два по турски, тръгнаха за с. Радилово, Бенковски останал в Радилово, в къщата на Гого Ангелов; Матакиев и Ръжанков отидоха в Пещера, за да предготвят работата и Ванков с писмо от Ръжанков до Петър х. Горев отиде в Батак с пътеводител Златан Лупанов, радиловец; Лупанов не знаел какъв човек води. Бенковски същата нощ и другия ден нищо не можа да свърши в Радилово, а вечерта пристигна пратеник от Пещера, Димчо Мамингов, когото проводил Стоян Попов. Край Пещера С. Попов и Симон Налбантина пресрещнали Бенковски, когото завели в къщата на Христо П. Цикалов, гдето били Ръжанков и Матакиев. Тая нощ освен упоменатите трима пещерци друг никой пещерец не прие да се види с Бенковски, затова други ден Бенковски пак се върна в Радилово, гдето закле поп Георги Димитров, Гого Ангелов, Димитър Вачков, Танчо п. Георгиев, Янтих Спасов, Никола Т. Батаклиев, Стоян Игнатов и Кольо Коцев. Същий ден Матакиев и Ръжанков в гр. Пещера свикали няколко пещерни, но нищо не свършили, защото никой не приел клетва; Бенковски от Радилово проводил в Брацигово Тодор Хайдутина, за да обади на някой патриоти, че Бенковски иска да отиде в селото им. Хайдут Тодор обадил на поп Димитър и Анго Ничов, които събрали за съразмишление: Ванчо Хрисчов, Ангел Мижорков и Кольо Боянин, които пък [от своя страна проводили] в с. Радилово Илия Партъча и Ангел Церовеца да доведат Бенковски. През нощта Бенковски пристигнал в Брацигово и слязъл в къщата на Никола Боянин, гдето станало събрание от горните и Васил Петлешков, Васил Аврадалията, Мите Зога, Иван Боянов, Анго Боянов и Петко Янков — всичките приели клетва. В това събрание имало и други някои от богаташите, които крадешком си изотишли, а сетне приеха клетва, но не от Бенковски. Бенковски от Брацигово отиде в Перущица с пътеводител Васил Аврадалията с препоръка до Петър Бонев.

Ванков в с. Батак в къщата на Петър х. Горев закле: Петър х. Горев, Ангел Кавлаков, Стефан Трендафилов, Ангел Трендафилов, Петър Банчов, Стоян Стойчев, Горе Кавлаков, и Петър Трендафилов, но забележително е, че когато ставало съзаклятието, то Ванков неволно изпуснал камата си, която му се забила на крака, и в стаята обля се доста кръв. От с. Батак Ванков през горите, без да се отбие в някое село, слезе в Перущица с пътеводителя Стефан Трендафилов.

След тая обиколка апостолите се ограничиха — Бенковски в Панагюрище и околността, а Ванков към Клисура, Карлово и околността.

Доколкото повня, Бенковски само още веднъж доде до Т. Пазарджик, и то след много каненета. При разискванието на много въпроси в полуизгорялата къща на Христович, в която нарочно се премести да живее Петър Странджев, за да се събираме там, Бенковски каза, че за да се умножава числото на съзаклятниците, да се събират пари и да се крепят духовете, трябва пазарджийската комисия да се труди и грижи за Пазарджик и околността, защото той и другарите му не щат веч да излизат из Средня гора. Оттогава пазарджишката комисия захвана по-живо да работи и вън от Пазарджик; затова в едно събрание (след като си отиде Бенковски) решихме: Величков и Юруков да идат в Брацигово за разпространение идеята и усилвание приготовленията за същата цел, Тодор Христович да иде в с. Церово, Георги Кожухаров в с. Бяга, други по други села и аз и Матакиев — в с. Паталеница и манастира «Св. Петър». Величков и Юрданов, след като заклели в Брацигово нови приемници, разпоредили, щото поп Никола от Брацигово да отиде в с. Козарско и Жребичко, гдето сполучили, Ангел Мижорков да отиде в с. Радилово, гдето усили приготовленията, Щерьо Бъчваров с Величков отишли в с. Ясъкория, гдето сполучили да подведат лицата под клетва и устроят комисия, Анго Ничов и Кольо Боянов отишли в Пещера, гдето не сполучили, Тодор Христович в с. Берово средно сполучи, Георги Кожухаров в с. Бяла донегде сполучи. Другите по другите села не повня кой как извърши, а ние с Матакиев заклехме игумена и в с. Паталеница богаташа Ангел Гачов, от които и зависеха околните села.

В Пазарджик често имахме нощни събрания, в които всякой от членовете даваше отчет за делата си и се натоварвахме с нови работи. По тоя начин в Пазарджик и околността приготовленията от ден на ден се усилваха, но за да[се] даде по-голяма тежест на пазарджишката комисия, в едно събрание решихме да се преизбере в Пазарджик нова комисия, която да се състави от по-стари и по-влиятелни хора, които веч бяха съзаклятници. Затова един ден стана събрание в къщата на Георги Пенев х. Величков, гдето се избра нова комисия, състояща се от нови членове: Пене х. Величков, Муту Янкулов, Петко Маламов и Кочо Кожухара, и от старите [се] избраха: Яков, Матакиев, Никола Стоименов, Кузма Шарланджията, Кунчо Кръстев, аз и други някои, които не повня.

Моите полицейски агенти от начало и до края бяха хайдут Тодор и син му Иван от с. Радилово, Никола Илиев, брат му Лазар и Митьо Симонов от с. Алиходжово, Петър Янков от с. Хаджиево, Петър Ямурчовеца и други някои.

След няколко дни от избора на втората комисия доде писмо от Бенковски, чрез което се изискваше да се изберат хилядници, петстотници, стотници и прочие и да се избере представител за събранието, което ще реши плана и деня на въстанието. Вследствие на това писмо комисията в едно заседание реши да се свика събрание от повече съзаклятници и Иван Соколов (тогавашен учител) и да се избере той за хилядник и представител, защото разбирал от военни работи, макар че той не зимаше никакво участие в приготовленията. На Връбница стана събрание в къщата на Иван Ръжанков, гдето се избра Иван Соколов за представител и хилядник, а аз и Георги Пенев х. Величков за петстотници, Иван Ръжанков и други за стотници. Не повня същий ден ли доде Иван Джуджов от Панагюрище, който отиваше в Цариград за оръжие и донесе писма от Бенковски, с които се изискваше да се дадат на Иван Джуджов колкото пари имаме събрани и аз да ида да седя в Пловдив, за да приготвя двадесетина места. [Пишеше], че във време на въстанието ще ми се пратят двадесетина способни хора, с които да запалим Пловдив и да разрушим някой мост по железний път, за която цел, мисля, и имах писмо от Бенковски до Димитър Свещаров в Пловдив, за да ми спомага. Вечерта събрахме се в къщата на Петко Маламов и в присъствие на Иван Джуджов, доколкото повня, решихме да се не дават пари на Джуджов, защото ние преди няколко дни бяхме пратили в Цариград Кочо Кожухара да купува пушки не само за Пазарджик, но и за околността. Това направихме, след като се научих аз в Панагюрище, че Марин Шишков и друг някой ходили до Дунава за обещаните от Бенковски осем хиляди готови пушки, но не сполучили, та затова Джуджов отиваше за Цариград. От пушките, които пращаше Кочо Кожухара, във време на въстанието уловиха се на пазарджишката станция два сандъка с адрес до Никола Стоименов.

В събранието, когато беше и Джуджов, реши се, преди да ида в Пловдив, да ида в с. Батак, защото бе нужда да се укрепят духовете и усилят приготовленията, както правихме това, гдето се оказваше нужда.

Утринта тръгнах за Батак с пътеводител Петър Перущичанина през горите без път; в темнината щяхме да се удавим в Баташкото блато. Пристигнахме в Батак, събудихме Петър х. Горев, който ме заведе в къщата на Трендафил Томов Паунов. От Батак през Пазарджик слязох в Пловдив. Задружно със Свещаров и Кочо Кундураджията [Честименски] зехме под наем десетина къщи и дукяни, с предпочтение по турските махали. Поръчах на Лазар Дюкмеджията да излей от бронз двадесетина куфи [кухи] кълба, за да ги напълним с динамит, та когато палим Пловдив, да хвърляме тях (подпалени с фитил) по каменните здания за разрушение. Бенковски в едно свиждание в Панагюрище бе ми казал, че за палението Едрине и разтуряние железницата щял да иде Тодор Каблешков, а динамит и перуксалин щял да ни приготви Наботков. Според казванието тогива на Свещаров, доколкото повня, Наботков не щя да приготви запалителните вещества, затова мисля, че Свещаров бе ходил до Пазарджик, за да каже на Матакиев, от моя страна, да приготви нужните запалителни вещества, като и той е химик. Свещаров и Кочо ме запознаха с някои от пловдивските съзаклятници и ми казаха, че има и други, но аз нямах желание да се запознавам, защото виждах, че с изключение на неколцина другите само любопитствуваха да знаят за въстанието и само за забавление да говорят за него.

Като се предвиждаше опасност, защото хазяите на наетите къщи и дюкяни запитваха за мнимите наемници (по която причина и аз се преместих да живея в една от наетите къщи в Павликянската махала, като се криех от хазяите, че съм пловдивчанин), една нощ отидох в Станимака, за да закълна някои от по- живичките българи, та ако не за друго, поне да додат някои от тях в Пловдив да заемат привременно наетите здания, догдето пристигнат действителните палачи [подпалвачи].

В Станимака у къщата на Павел събрах и заклех Иван Поса, х. Димитър Семерджията, х. Христо Димоглу, Никола Вълчев, Райчо х. Георгиев, Павел Костов и др. някои, които не повня, но от тях, доколкото повня, само х. Димитър и братът на Райчо, Юрдан, се съгласиха, та дойдоха в Пловдив, а Павел и Райчо се обещаха да идат по околните балкански села що-годе да предготвят за във време на въстанието, защото дотогива никакво известие не са имали освен Дедово, Бойковои Сотир, по които Свещаров работил. Като се завърнах в Пловдив, по Райчовия брат Юрдан, който бе тръгнал с мен, проводих писмо в Панагюрище на Бенковски, за да ми проводи час по-скоро десетина души от палачите, за да заемат наетите здания, че инак подозрението расте и се предвижда опасност. След два дни, 21 априлий, Юрдан се завърна и вместо отговор донесе една накървавена прокламация и каза, че в Панагюрище въстанали, видял турци убити и апостолите му дали тая книга и му поръчали да ни каже, че за палението Пловдив не щат да се пратят хора, но да гледаме, ако можем сами да извършим нещо. Веднага се събрахме и решихме вечерта да се съберат у дома ми, като се поканят по-жарките пловдивски съзаклятници, за да решим какво да правим. Но за жалост вечерта додоха само Свещаров, Спас Турчев и още един, мисля, имаше, но не помня кой бе.

След дълги разисквания додохме до заключение: 1) за другата нощ, 23 априлий, да запалим Пловдив на десетина места; 2) да разрушим един мост на железния път под Пловдив; 3) след палението Пловдив едни да тръгнем към Царацово и околните села да ги повдигнем да ги водим към Средня гора, а други към с. Сотир, Дедово, Перущица и прочее, които като повдигнат селата, да се състави една чета, която да мине към Брацигово и Батак; 4) да се пише писмо до Петър Бонев в Перущица да въстане Перущица и околността, щом видят, че Пловдив гори, в което писмо да се приключи и прокламацията с поръчка да се проводи в Брацигово и Батак. Ние знаехме, че не ще може да се запали Пловдив на колкото места трябва и на които места е нужда... но на пет места като се запали, ще произлязат следующите ползи: 1) селата ще се уплашат, та по-лесно ще ни пристаят да си оставят жилищата, за да се приберат по гористите места; 2) пловдивските турци ще се слисат, та не ще могат веднага да съставят чети от околните турски села, за да препятствуват на българите да не могат да се оттеглюват и установяват по горите и 3) помаците не ще смеят изведнъж да нахлуят по полетата, като видят, че и Пловдив гори. За постигание тая цел решихме — аз да запаля собствената си къща, Свещаров дюкяна си и къщата си, Спас Турчев дюкяна си и да възложим на учител Машев, пазарджичанин, да запали къщата, гдето живееше, на Мараша, и ученика Георги Кожухаров (батачанин) да запали пансиона, гдето живееше, Кочо Кундураджията да запали къщата си и дюкяна си, а станимаклията х. Димитър с Юрдан да запалят две от наемните здания. [На] едно лице, на което името забравих (мисля, да го знае Свещаров), да се възложи да разруши под Пловдив един мост от железницата.

Утринта проводих прокламацията с писмо до Петър Бонев по перущичанина Христьо Тодоров и понеже някои от нас щяха да палят по две места, направих опит с жълтия фитил (който се употреблява за прахан), за да се знае: в един час каква дължина трябва да изгори, по който начин да може да се измерят фитилите, за да избухнат пожарите едновременно среднощ, та да не могат властите веднага да ги потушат. Бомбите останаха настрана, защото не ни се проводи от Пазарджик динамит и перуксалин, макар и аз вторично [да] бях писал. На 22 априлий надвечер Свещаров, аз, Спас Турчев и Кочо Кундураджията имахме свиждание и всеки даде отчет, че от вечер решенията са приготвени. На палачите се дадоха вече запалителни вещества, газ и прочее, и аз разясних по колко фитил трябва да изгори до среднощ със забележка, че тъкмо часът на шест през нощта трябва да избухнат пожарите и че който ще запали само едно място, трябва своеръчно да го запали и да стои, догдето се захване хубаво, а който ще запали две места, позволява се едно да запали чрез фитил. Определихме още, че понеже към Средна гора повече е приготвено въстанието, ще има кой да повдига селата за Средна гора, а ние трябва да идем (след паление Пловдив) към Родопите. Достатъчно е само Георги Търнев с помощта на Иван Царацовеца да повдигнат отвъдмаричните села. След това аз зех от Спас-Турчовия дюкян две оки газ и го занесох у дома (мисля, че аз дадох и на Г. Кожухаров газ), гдето разтурих един миндерлик, набучих из къщи в няколко места ръжаница, нацапах с газ и останах да чакам среднощния час. Вечерта часът около един по турски чух гърмежа на градския топ, веднага скокнах и като видях, че дюкянът на Свещаров гори, аз се поразих, като разбрах, че планът се развали. Пожарът веднага се потуши и вследствие него турското население се въоръжи и цяла нощ обикаляше по улиците. Вследствие на което движение българи, гърци и пр. се сбраха по няколко съседни къщи в една. За жалост сбраха се няколко съседи и мои сродници и в нашата къща, щото аз се намирах като под стража — не мога да изпълня предначертанието си.

Цяла нощ при мен стояха будни гостите, щото още щом би запалил кибрита, щяха да се спуснат да гасят.

Утринта доде ученика Георги Кожухаров и ми каза: че той не можел да запали пансиона, защото учителите и учениците цяла нощ били будни и Свещаров е уловен и арестуван, че Кочевия дюкян, който бил подпален с фитил, още отрано задимял и турците веднага го изгасили. После се научих, че Свещаровия дюкян се запалил рано, защото турил къс фитил от криво пресмятвание ендезето на педя (на тая погрешка трябва да благодари Пловдив) и че повечето от съзаклятниците с изключение на Спас Турчев, който от вечер не бе остал в дюкяна си, не запалили определените им места, защото са били в същите условия като мене и Кожухаров, както и Кочо Кундураджията тръгна за Перущица, но не му бе възможно да запали къщата си. Кожухаров ми предложи да бягаме заедно в Русия, за което му се обещал същата заран руския консул, комуто казал и заради мен, и той показал готовност. Аз отговорих на Кожухаров, че аз съм дал клетва да умра за освобождение отечеството и сега, когато всякъде кръв се лее и огън гори, съвестта не ми позволява да се отдалеча и трябва да направя щото ми е възможно и да пролея кръвта си. След тоя разговор Кожухаров тръгна за Русия (гдето тая година ще свърши право), а аз се качих на коня (който от вечер ми бе пратил Свещаров) и тръгнах за Перущица, гдето да се въоръжа и да забера неколцина момци да повдигаме села и като съставя една чета, да ида в с. Батак, за да изпълня обещанието си, което бях дал на великий четвъртък през нощта, че ще им се иде на помощ. Но щом излязох край града, по перущенския път пресрещнаха ме петдесетина башибозуци и солдати, които с гърмежи принудиха ме, та се отклоних в дермендерский път, от който път пак с гърмежи други турци ме отблъснаха, щото едва успях да избягам покрай града за станимашкото шосе. По шосето мислих да се отбия при Средна могила («Мисия») и без път, на посока, да вървя към Перущица. Щом пристигнах на Средна могила, заварих няколко турци (на там находящото ханче), на които се казах, че съм станимашки грък, възвръщающ се от Пловдив, и от техните разговори разбрах, че заповед имало по всичките села да се въоръжат и обикалят, за да се вардят, и щом видят някое непознато лице, да го провождат в Пловдив. Аз, като разбрах това, реших да се не отбивам оттам за Перущица, за да не преминувам през турски села, но да ида в Станимака да оставя коня, да облеча селски дрехи и с един пътеводител през горите да ида в Перущица. Като пристигнах край Станимака, видях на една могила въоружени турци, но не ме закачаха. Щом влязох в Станимака, вързах коня на Джебаровия хан и отидох в къщата на Ангел Бучекчията, за да си набавя селски дрехи и си намеря пътеводител, с който да тръгнем за Перущица. Съвременно сполучих да изведа и коня от хана чрез едно момче, без да види ханджията, който кон през нощта пропъдихме по кърищата, за да се не хване у някого, та да пострада. Аз додето чаках да ми донесат дрехи и да доде пътеводителя Райчо, изненадейно жандарми заобиколиха къщата, гдето бях, и влязоха да ме дирят. Аз веднага грабнах един нож и се скрих зад един окачен фустан с решение, в случай че ме съгледат, да се спусна с ножа или да избягна, или да ме убият. Часа бе около един по турски; доде Райчо и ми каза да ида у тях, за да се преоблеча и да вървим. Заедно с него отидохме у тях. След като се преоблякох със селски дрехи, нападнаха и неговата къща да ме дирят. Смешното е, че аз в това време бях по двора и жандармите покрай мен минаха, влязоха вкъщи да ме дирят, като са помислили, че аз съм някой от домашните. Аз, възползуван от тая слепота, излязох на улицата и се скрих на един кът. Като си отидоха жандармите, аз пак влязох вкъщи и по желанието на Райчо, че не знаел добре пътищата, останахме за утринта да вървим за Перущица. Райчо и мнозина от познайниците ме канеха да остана в Станимака и ми се обещаваха да ме крият, защото всякъде било завързано, та не ще ми бъде възможно да ида в Перущица, а напразно ще загина. (Тогава се научих, че край Пловдив, гдето ме гонили и пушкали, те били кордон около Пловдив, който се наредил през същата нощ. После се научих, че Кочо Кундураджията току малко преди да се нареди кордона, той бил излял [излязъл] фамилиарно из Пловдив за Перущица.) Аз им отговорих като на Кожухаров и утринта с мотика на рамо, като работник, излязох из града заедно с Райчо през най-стръмното място, називаемо Анатимаджистра; прегазихме реката и без път преди обед пристигнахме в с. Лясково. Там убеждавах селяните да въстанат, но те ми отговориха, че пристаят да въстанат, ако и околните села се съберат всички на едно място, фамилиарно, и то около тяхното село, че имало добри местности. В с. Яврово ми отговориха почти същото, с разлика, че пристаят да додат около с. Дедово. Като пристигнахме срещу с. Дедово, видях надалеч от селото, в гората, въоръжени българи, от които един невъоръжен се упъти към нас. Ние щом минахме реката, срещнахме се с него, който ни каза, че същата заран въстанали и изляли в гората, но преди малко турци пристигнали, искали да горят селото им, ако не предадат оръжието, и че някой от по първенците българи тръгнали да идат при турците за споразумение. Аз щом чух това, казах на пресрещача да ни заведе да пресрещнем първенците, които отиват за споразумение с турците. Пресрещача ни поведе и като минувахме край селото, изненадейно спуснаха се върху ни въоръжени турци. Водачът стана невидим и Райчо зе на една страна. Аз прегазих през башибозуците и се скрих зад едни камънаци, без да знам где се намирам. (За Райчо после се научих, че до вечерта се върнал в Станимака.) След малко съгледах един въоръжен селянин, при когото се приближих, и той ме заведе в гората в едно дере, гдето бяха всичките селяни с жените си, даже и със свинете си. Там се научих, че пратениците за споразумение с турците едва се били върнали, за да съберат и предадат оръжието. Инак турците щели да изгорят селото им и щели да ги нападнат да ги изколят. Някои от селяните захванаха и да трупат оръжието си на едно място за предавание. Като видях това, захванах да викам да си не предават оръжието и селяните веднага се сбраха около мен да разберат какъв съм човек. Там веч аз много говорих и те си съставиха понятие, че съм пратен от Русия за войвода. Аз им казах да ме изведат на място, отгдето да мога да видя и разбера на какво място се намираме и околността. Те ме изведоха над дерето на една полянка, отгдето разбрах местностите и видях турците (състоящи около 70 души) на срещна страна край селото. Там вече се въоръжих и аз, като зех от един българин чакмаклия пушка и нож. Заповядах да се съберат при мен всички мъже, конто и се събраха, но само двадесетина души имаха пушки. Като зех предвид, че турците ни видяха, че имаме само няколко пушки, накарах, които нямаха пушки, да нарамят по една крива тояга, за да се подмамят турците, че уж всичките имаме пушки, и наредих селяните на редове, за да покажем на турците, че се готвим да ги нападнем, да да не смеят те да ни нападнат. В това време турците подпалиха селото и тръгнаха бързешком към с. Сотир. В това време има някои взаимни пушкания. Аз предложих на въоръжените селяни да пресрещнем турците в дерето, за да ги нападнем, но те не приеха, а се спуснаха да гасят селото и да си изнасят житото, защото турците побягнаха веч. Които българи останаха при мен, ми отговориха, че те ако мрат, искат да мрат при жените и децата. Едва и с насилие събрах пак въоружените, разпоредих ги на три отделения с десятници, от които едното разпоредих да варди два главни пътища, а с двете обградих гората, гдето да пренощуват жените и децата. След това разпореждание свиках събрание от десятниците и по първенците за размишление. В онова време (беше се съмнало веч) пристигна и един от с. Бойково, който донесе новината, че същата заран и бойковци били изляли в гората и че същите турци изгорили и тяхното село. Аз предложих на събранието: 1) да идат двама по-влиятелни дедевци, за да убедят и приведат през нощта байковци при нас, 2) да идат няколко души в с. Сотир, за да доведат сотирчани при нас, които били готови, 3) аз с няколко души да ида, даже и насилствено да повдигна с. Яврово и Лясково, и да ги доведа тоже по дедевските гори. Аз мислех, като събера пет села на едно място, ще се съберат до стотина души въоружени с пушки, от които половината да оставя да пазят невъоружените, жените и децата, а аз с другата половина да ида в Перущица и оттам нататък според обстоятелствата. Предложенията ми се приеха, но за жалост освен брата на даскала от с. Дедово (Аргир)... никой от селяните не прие да отиде до някое село. Само байковчанина, който бе донел новината, прие да се върне при селяните си, за да им каже да додат при дедовци.

Аз не бях в положение да употребя насилие, защото гледах, че по първенците и мнозина от селяните, уж скришно от мен, негодуваха и казваха, че аз станах причина да изгори селото им и че по-добре би било да предаваха оръжието и мен... Загатваха, че и сега, ако ме вържат и ме предадат, поне не ще да ги заколят. Същата нощ задружно с даскаловия брат тръгнахме за Яврово. Вървяхме из гората без път и утринта влязохме в с. Яврово. В метоха аз като говорих на селяните, за да се върнат и додат при дедевци, един от тях ми пошушна: недей говори това, но по-скоро си върви, защото ние снощи се споразумяхме с турците от съседното с. Еникьой да се вардим взаимно и наскоро ще пристигнат турците от това село, за да ни вардят. Ние сме длъжни да те вържем и ако стоиш повече, някои от селяните ще направят това, но по-скоро бягай. При запитванието ми за с. Лясково отговори ми се, че и то е в същото условие като Яврово. Аз, като чух това, заедно с даскаловия брат упътихме се назад за Дедово. Като вървяхме из един гъсталак без път, сгазихме един скоро заклан българин и чухме близо до нас глъчки. Аз разбрах, че това са турци. Даскаловия брат бързешком се мушна из шумака към една посока. Аз му кимнах да се върне към мен, за да земем противоположната страна от глъчките, но той не ме послуша, аз се спуснах по него, но не го видях веч накъде (кривна) из гъсталака. Аз като вървях из гъсталака самичък, без да знам накъде, излязох над една река, която помислих, че е Дедовската, и се зарадвах, че по реката ще намеря дедевци, с които ако не стане друго, поне по- добре ще се въоружа и ще зема един пътеводител или най-после самичък (ще) да сляза в Перущица. Слязох до реката, но времето бе облачно, щото не знаех накъде е изток. Тръгнах по течението на реката с надежда, че по нея ще изляза на с. Дедово. Два дни без троха хляб се скитах, много реки ми се изпречваха, но аз уж се по главната държах, лутах се тук-там, но село и хора не видях. На третий ден, по обед, наквасен до уши от дъжд, вместо да намеря с. Дедово, излязох на познатий мен бачковский път. Аз тогава разбрах, че трябвало да вървя на противоположна страна, за да изляза в с. Дедово, и пресметнах, че от мястото, гдето се намирах, за да се върна в с. Дедово, има не по-малко от 10 часа път, щото не ми беше възможно да се върна обратно, преди да ям, защото трябваше да умра по пътя от глад. Намислих да отида в Бачковския манастир за хляб. Предвиждах предателство от гръцките калугери, както и в с. Бачково като техни подлизурки, затова реших да сляза в Станимака да ям и оттам да реша — отгде, за къде. Като приближих край Станимака, за да ме не познаят, като вляза в града, насякох крадешком черничова шума, завързах един рошав сноп, който, като метнах на гърба си, увиснаха листи въз образа ми, по който начин, който ме срещаше, не можеше да види лицето ми и всякой си мислеше, че съм някой станимаклия, който си носи черничова шума за бубите си. По тоя начин преминах измежду турските и гръцките стражи, които вардеха около града, влязох в града, но понеже, за да ида на българската махала, трябваше да премина през сред целий град, аз предпочетох да се отбия в Амбелинското гръцко училище, гдето учителствуваше един мой сродник Михаил Андонов, тъй и направих. Андонов, като ме видя, ужасно се уплаши, но полека-лека го укротих, като го убедих, че ни дявол ме позна, нито ме видя, когато влязох в училището. Донесоха ми в зимника ядение и ми казаха новините, че Брацигово и Перущица са заобиколени от многобройни башибозуци и войска, че Перущица се бомбардира и много дребни села изгорели, а за Панагюрище, Копривщица и прочие нищо не се знаяло. Аз разбрах веч, че Перущица, Брацигово и прочие за мен са веч непристъпни, затова си намислих да се отправя към Панагюрище, като център на въстанието, та оттам според обстоятелствата. Но като имах предвид, че догдето стигна в Панагюрище, може би да ме уловят негде турците, реших да имам при мен отрова (имах, но бе останала в първите ми дрехи), та в случай че ме уловят, да се отровя, за да не би от мъки да издам някоя тайна. За тая цел помолих Андонов да повика моя познайник Атанас Стелиону (бившия аптекар). Атанас се повика и доде, но не пристана да ми даде подобно нещо. Тази нощ спах в училището, утринта с бяла чалма, като турчин, излязох из Станимака и зех върха (параклис «Св. Димитър»), но догдето се изкача, за да сляза, издалеч, на станимашкото шосе пресрещна ме една чета башибозуци, които слизаха в Станимака да земат хляб и да вървят за възбунтуваните села. Главатаря на четата пита ме за новини и аз му отговорих като турчин. Четата слезе в Станимака и аз на станимашкото шосе. По пътя срещнаха ме двама гърци, които ме познаха, но ми се обещаха, че не щат да обадят никому, но аз пак се отбих от шосето и кое без път, кое по път, пристигнах край Пловдив. Преминах измежду стражите като турчин и покрай градината Кумбру бахчия отидох в къщата на поп Георги, гдето заварих сина му Иван (сега Каназиров), за когото по-преди Свещаров бе ми казал, че е съзаклятник. Иван ме прие, съблякох селските дрехи, облякох се с Иванови дрехи и като ми даде да ям, каза ми и новините, че Копривщица се предала, повечето български села изгорели, много от водителите на въстанието са уловени, помежду които имало и панагюрци, чуло се, че и в Панагюрище влезли турците; каза ми още, че навсякъде скитали башибозуци, щото може би още край Пловдив да ме убият, като тръгна по ония страни, както имало мнозина убити и въвоняли около Пловдив. От тия ужасни новини аз разбрах, че въстанието е потушено, и зех да мисля по какъв начин да се крия и да мога да избягна.

В тая къща седях един-два дена и мислех да седя, додето намеря средство да избягам, но една заран дохожда слугата на Ст. Дренски и казва на Ивана, че щели да обискуват Ивановата къща, за да дирят оръжие. Иван ми каза, че понеже ще обискуват къщата му, не е хубаво да ме намерят в нея, за което и аз признах, и бях принуден да изляза сред пладне из къщата му с неговите дрехи (защото със селските по не чинеше да ме видят хората, които случайно би ме срещнали и познали). Селските дрехи не знам що ги направи Иван. На мнозина предложих да ме скрият, но никой не прие, щото бях принуден деня тук-там да се затулям, а нощя повечето спях у дома. Много се дирих, защото бях изказан вече в изпитите, но се дирих под име Атанас, както се наричах във време на приготовленията. Когато вече хранех надежда, че ще мога да избягна, според обещанието на Н. Папазоглу, че с измама ще ми изкара паспорт чрез гръцкото консулато (тогава само на чуждите поданици бе позволено да излизат из Пловдив), една вечер нападнаха ме жандари вкъщи, но аз пак успях из ръцете им да избягам и се скрих по тепето, но проклети гърчоля и дечурлига зеха да припкат по мен и да показват на жандармите где съм се скрил. Уловиха ме, биха ме в Имарет джамиси и нейде в полюзите под хамбара, окачен на верига (лале).

Името ми Отон и че съм от Пловдив откри Спас Турчев, като го изследвали, затова ме изнамериха. Когато се улових, всичко фактически бяха казали с изключение станимашките и дедевските работи, от които местности никой не падна под изследвание. След опустошението на Перущица помаците, завръщающи се по селата си, в Дедово, убили даскаловия брат, защото бе ме придружил, убили и някои от лицата, които бях назначил за десятници. Дедевци не знаели кой съм и отгде съм, нито че съм уловен. Тяхното въстание взе характер, че те от страх на неизвестността се скрили в гората и като щели да се предават, преди да им изгори селото, някой си московец ги заплашил, че ако се предадат, комитите ще ги изколят, затова те не се предали. Изказаните ми деяния аз признах и за да избавя изказвачите, своеволно изповядах, че аз съм главния виновник, който с подлъгвания и заплашвания заставих изказвачите да се готвят за въстание. Вследствие на (тази) ми постъпка и вследствие на амнистията за второстепенните дейци всичките против мен изказвачи от Пазарджишко и Пловдивско се освободиха. Само Д. Свещаров от моите показания пострада, когото аз знаех убит от бой в затвора. С Д. Свещаров наскоро щяха да ни обесят, ако да не бе последвала заповед въобще да се спре бесението. Окачи ми се верига на крака за вечно, която носих до 18 май 1878 г. по цариградската и кипърската терехана, а вследствие Санстефанския договор се освободих.

Не считам за излишно да спомена за някои обстоятелства, гдето щеше да се предаде въстанието във време на приготовление, както и за някои действия на тайната полиция и за последнята ни среща с Бенковски. Но времената не повня.

1) Пазарджишкото правителство бе подушило, че в Брацигово железарят Стоян правил саби. Прати един чаушин и двама жандари да го уловят и обискуват дюкяна му. Както и стана. Но догдето обискуваха дюкяна му, доде в Пазарджик от Брацигово Ваньо Боянов и обади за това на Матакиев, който ме повика и решихме да се не предаде Стоян Железара, за да не би от мъки да изкаже щото знае, а в противен случай да се земе по пътя от жандармите. Последното остана моя грижа — да го извърша с подведомствените си полицейски агенти. Веднага двама с хайдут Тодора (защото не можах за скоро да намеря и други агенти, които бяха пръснати по други работи), въоружени, завързахме по пътя един мост с цел като прекарват Стоян Железара, да го избавим от жандармите. Надвечер минаха жандармите, но без Стояна. После се научихме, че брациговци го отнели от жандармите още край Брацигово, именно Атанас Дуков, Христо Вълчов и други. А кметството после стана поръчител за Стояна, че ще го прати в Пазарджик, като се дало, мисля, рушвет на чаушина да не каже за постъпката на «чапкъните» Дуков и Велчов.

2) В едно свиждание с Бенковски в Панагюрище у къщата на Иван Леков, гдето и спах, Бенковски ми поръча да проводя радиловеца хайдут Тодор към Разлог, за да предготви някои стари негови (Тодорови) другари, с които е правил хайдутлук, та във време на (въстанието да додат към Батак, за да предвождат чети. Това, ми се чини, окуражаваше Бенковски да плаши събранието в меченското дере (Оборище), като се качваше на коня, че ще да тръгне към Батак, и прочее, но се лъжеше). Като се завърнах в Пазарджик, привиках хайдут Тодор в Ръжанковия хан, разправих му работата, дадох му 300 гроша пътни разноски и един сив кон, който бе зел Георги Пенев за тая цел от някой си бахчеванджия. (Бахчеванджията не бе съзаклятник и не бе човек да му се каже тайната, той си мислеше, че с коня Георги Пенев ще иде негде.) Хайдут Тодор отиде с коня на селото си и утринта тръгна за Разлог. Но радиловский пъдар Адем чауш паднал по дирята на хайдут Тодора, ходил по него, догдето Тодор се завърна в Пазарджик, и щом слял Тодор в хана, Маджар Ахмед кол-агасъ обгради с жандарми хана, за да лови Тодора, но дързостния Тодор с нож на ръка изпомежду жандармите избяга, а коня остана. Жандармите закараха коня в Пулчовия хан, находящ се при правителствения дом. От тая случка всички се стреснахме, като предвиждахме, че коня ще се узнай чий е и щом се попита притежателя му, той ще каже кому го е дал и работата спукана. Затова остана моя работа с подведомствените ми полиц. агенти да откраднем от Пулчовия хан коня, преди да се разбере чий е. Една нощ при носът на жандармите прескочихме в хана и откраднахме коня, който кон до въстанието стоя скрит в с. Брацигово в един зимник и на притежателя на коня заедно с Г. Пенев дадохме 600 гр., като го подлъгвахме разно.

3) Във времето, когато се избираха хилядници и пр. не повня за каква работа бях отишъл в Панагюрище, за да се видим с Бенковски. (С мен бе и брациговеца Васил Петлешков, който бе пренел 60 лири.) Бенковски тая нощ бе излязъл с Филип Щърбанов край града, гдето заклеваше поп Груйо панагюрските хилядници и пр. Но като излизали из Панагюрище Бенковски и Щърбанов, онбашията ги видял и станало шумен въпрос кой беше тоя чужденец с Щърбанов. Тогава се закърпи работата, че съм бил аз, познат там пазарджишки Атанас Сахатчия.

4) Още в началото на приготовленията Бенковски ме повика и ми каза да завардя с полицейски агенти Марковите врати, за да земем от жандарите апостола Славков, който бе се уловил в Софийско, като се мислеше, че от София ще се докара в Пловдив, но догдето стане това разпореждание, научихме се, че завели апостола в Русчук. Не знам как не се издаде тогава работата и що стана апостола не повия, а повня, че някой си владика закърпил работата...

Прокламацията, която се улови в Пещера, аз мислех, че е същата, която се проводи от Пловдив в Перущица, но не била. Васил Петлешков донел от Панагюрище четири прокламации, едната оставил в Пазарджик, едната задържал в Брацигово, а двете пратил в Пещера, от които едната за Батак. Стоян Попов дал едната на баща си да я прати в Батак, поп Иван я дал на пещереца Георги Вълчанов, а Вълчанов я дал на слугата на Дим. Чолака Мито Тумбев (батачанин), за да я носи в Батак, но Тумбев, като минувал край турските кафенета, хванал му коня Махмуд Щарбия, разтърсил го и намерил прокламацията, това било преди Гергьовден два дни.

 

 

Георги Натев

 

ГЕОРГИ НАТЕВ. (Роден в 1854 г. в Перущица; починал в 1929 г. в Перущица.) Участник в Априлското въстание. След Освобождението: учител и административен служител.

Публ. по: Н [атев], Г. Защитата на Перущица през 1876 година. Исторически разказ. Пловдив, печ. Хр. Г. Данов, 1901, 91 с. (с. 9, 16—17, 18—21, 24— 29, 29—30, 31—32, 32—40, 42—45, 47—48, 49—51, 52—56, 57—58, 59—63, 64—66, 67—71).

 

ЗАЩИТАТА НА ПЕРУЩИЦА

 

Ако би могла да говори нашата земя, тя би ни разказала много единични кървави разправи и би ни казала, че в българската земя няма друм по завоите и водопоите, на който да не са се разигравали кървави сцени между турци и българи; няма пасбища и бранища без такава история; няма българска къща, в която да не е свирепствувал произволно някой правоверен турчин, и няма българско огнище, необлято с кървави сълзи от дивите обиди на това още по-диво господствующо племе. Няма брод по българските реки, през който българин да не е пренасял на гърбът си някой келяв турчин. Най-после няма българска гора, на която изворите, студените води и сенчести дървета да не са свидетели на охкания и стенания, пълни с пламенни въздишки и злобни заканвания по адрес на угнетителите турци. Такова беше положението на нашия народ под турското иго.

Може с положителност да се каже, че в онова време нямаше българин, който да стоеше вън от общото движение. При такова всеобщо обобщение на идеята за въстанието, щото даже и малките деца знаеха, че ще има клане между турци и българи, не се намери нито един юда, който да предаде поне един работник от комитетските хора освен известния Нейко Балдьовалията, и то когато почти всичко беше вече свършено и готово да пламне, както и пламна. Това явление е от голяма важност в живота на нашия народ. То доказва, че съзнанието е било напълно укрепнало в народа и делото е било навременно, или да кажа по-просто: дошло му времето (вактъ саадъ гелмиш), както говореха турците.

През м. март с. г. около 15-ий, датата не помня добре, замина през Перущица и втория апостол Георги Бенковски. Той престоя само една вечер. При дохожданието му завари уредена организацията на комитета и работите по приготовлението доста напреднали. Той идеше от Батак, Пещера и Брацигово. Най-много препоръчваше батачани, че се били съвършено приготвили и че те са най-мъжествените хора, които ще играят най-важната рол във въстанието, като направят Батак непристъпен за турските сили. На това основание той беше казал на членовете на комитета, в случай на нужда да се изпратят от Перущица жените и децата през Брацигово и заедно с тамошните жени и деца да се приберат в Батак като най-безопасен пункт. Обаче резултата не излезе такъв. Какво е говорил и какви наставления е дал той, това не зная. След заминаването му обаче комитетът усили деятелността си още повече. Донасяните от Пловдив пушки мадемки почнаха да ги опитват на стрелба. За тази цел беше избрано място в гората при манастирят «Св. Тодор». Тук се опитваха всички нови пушки и която се видеше негодна, повръщаше се на продавачите бр. Дренски в Пловдив, които под страх на наказание ги приемаха и заменяваха с други. Освен това за по-бързо приготовление комитетът повика от с. Сотир един майстор тюфекчия, който денонощно работеше да преправя някои стари пушки и ножове. Като разправям тук за въоръжението, не ще бъде неуместно да спомена и следующето: предвид на долнокачествеността на оръжията комитета беше направил поръчка у бр. Дренски да му доставят десет пушки винчестер, по осем лири турски едната. Парите за тях щеше да брои Спас Гинов, който беше най-състоятелний измежду членовете на комитета, па и в цялото село. За тази цел се дадоха капаро 12 лири турски. След няколко дена братя Дренски явиха, че едва можли да доставят само две пушки от системата винчестер, от които едната за Клисура и една за Перущица.

Между това времето беше вече доста напреднало. Приближи Великден, най-светлия за всеки християнин празник. Ежегодните приготовления за този празник сега стояха на заден план. Всякой считаше първото приготовяние много по-важно, та за празничното — не обръщаха толкоз внимание. От само себе си се разбира, че такава една деятелност по приготовленията за въстанието: пренасянето на оръжие, барут и куршуми и откриването работилница за поправяние на оръжие, не можеше да не привлече вниманието и подозрението на правителството. Къраасъ Неджиб аа с няколко души заптиета почна по-често да заобикаля през село. Той диреше, дебнеше и всячески се стараеше да разузнае нещо, да предвари, да потуши, но нищо не можеше да сполучи. Някои работи той виждаше и съмненията му идеха напълно да се оправдаят; но отказът на старейте, които го заобикаляха, и извъртяното представяние на работата го успокояваха.

На денят Великден той дойде с осем души конни стражари, кондиса у х. Тодор и излезе, та заобиколи селото, като мина покрай хорото на мегдана. Опитното му полицейско око внимателно изгледваше играющите момци и насядалите около хорото мъже, но пак не намери нищо подозрително. За нощувание той замина в с. Устина. На третия ден на Великден още сутринта пак пристигна. В този ден, според един стар установен обичай, ний ходим на «Св. Богородица», старо черковище край с. Пастуша с хубав извор до него. Тук се събират хората от околните села. Поповете светяват вода и след този водосвет се разотиват. Тази година на този сбор бяха надошли извънредно много хора. При разотивание, както всяка година, се канеха гости от едно село в друго. Редът беше брестовичани да дойдат в село и те тръгнаха.

Но губерка в чувал седи ли? Из пътя всички момци се наредиха да маршируват, а пък някои имаше и с пушки; те излязоха начело на колоната, която така марширувайки, под тактът на песента «Вятър ечи, Балкан стене», влезе в селото. Неджиб аа, под предлог че и тогава имаше болест по лозята, беше излязъл край село в лозята да разгледва, придружен от няколко души от старейте. Марширующите го съгледаха едва когато го бяха изминали. Някои от тях се постреснаха, а пък други по-сърдчено си казаха: «Карайте, да го... порази бог; сега се намерил и той да дохожда тук да дири на лозята болестта. Белким е кьорав, че имаме Великден.» Но той беше видял вече това, което диреше и за което дебнеше от месеци насам. Това беше достатъчно да го укрепи в подозренията му. През денят той не показа ни най-малкия знак, че е разбрал нещо. Седнал спокойно на кьошка над портата на дядо Рангеловата къща, гледаше хората и се разговаряше със събеседниците си старей, между които начесто се издигаше и слушаше смешлив весел говор. Надвечер по икиндия зароси ситен дъждец, хорото се развали и той се прибра на конака си у х. Тодорови. При встъпванието му в къщата той наредил заптиетата да му приготвят въжа. Домакинът от това му разпореждание догадил целта и пратил да извести някои и други от комитетските членове чрез зетя си Спас Гинов. Неджиб аа, който дължеше службата си на препоръките на дядо Рангел Гичев, не искаше така сурово да постъпи в селото на своя благодетел, още повече като знаеше, че между виновните имаше и негови роднини. Той прати, та повика няколко души от старейте. Като се събрали, предложил им, че тази нощ ще свърже и заведе в г. Пловдив: Петър Бонев, Спас Гинов, Васил Соколски, Насьо х. Тилев и Димитър Малинчов; и че това го правил с цел да се отстрани по-голямото зло, което тези хора можели да докарат на селото. Старейте дълго време стоели умислени, като стреснати, с наведени глави от тези думи на кър-аасъ. Най-после, след въпросителното извиквание на агата: «Е, чорбаджилар, какво се мислите, какво ще кажете?» «Не, не бива и няма да оставим да извършиш това, Неджибее» — бил отговора.

Догдето агата сумтял и се надувал сърдито на този отговор, едно от заптиетата влязло уплашено в стаята, пришъпнало му нещо на ухото и си излязло.

«Пек еи» — казал кър-аасъ, — гарантирате ли, че вашите младежи ще мируват и няма да вдигнат някой фесат в селото?» Тук вече старците се досетили за какво се отнасят тези думи и едногласно отговорили: «С главите си отговаряме»; ако и да знаеха всичко какво се крои и ако и да бяха, всеки от тях, дали по няколко лири турски за тези кроежи и приготовления.

«Е, кога е тъй, време е вече за сън, идете си и кажете на момчетата да бъдат рахат.»

Това внезапно омеквание на агата си имало своята причина, която ей сега излагам.

Догдето се събирали старейте да отидат при агата, средния син на х. Тодор, по име Ваньо, веднага съобщил на комитета намеренията на агата. Членовете на комитета се събират в аптеката на Васил Соколски и решават да се заобиколи х. Тодоровата къща с няколко души въоръжени съзаклятници и да бъдат готови при първия знак да навлязат в двора на х. Тодоровата къща, да извържат заптиетата, па най-после и агата със същите въжа, които са приготвени от него за връзвание на гореказаните членове на комитета. Но това въоръжено прикривание из околните къщя не останало незабелязано от заптиетата, които и пратили едного изпомежду си, та съобщил това на агата с пошъпвание на ухото му. Тази е причината на толкова скорото му омеквание във взисканията си пред старейте. Или пък, види се, че той, агата, се е побоял да не би с неосторожната си и ненавременна постъпка да предизвика нещо по-голямо, за което не са му били дадени нужните от началството му инструкции, и вследствие на такива съображения той остави изпълнението на начертания си план, като се задоволи само с една устна гаранция; и на сутринта в зори, мирничко, без никакво официално изпращание, си заминал за Пловдив, откъдето след два-три дена се отправил за Копривщица, гдето го посрещна също такава, но в по-остра фаза попара.

Разсъмна се на 24 април; всичко до това време беше все още благополучно. През този ден дойдоха, та се стекоха така случките и обстоятелствата, щото мъчно ми се вижда да мога редовно да ги опиша. Ще се опитам да ги изложа, доколкото имам възможност, като оставям на читателя да оцени значението на събитията през този ден за по-нататъшната съдба на Перущица. Ето захващам: най-напред, при разсъмвание след изпращанието на брестовичаните, пристигна пратеник от Панагюрище с кървавото писмо за прогласявание на въстанието. Членовете на комитетът и съзаклятниците почнаха да се прегръщат и целуват в уста, като някои измежду тях със сълзи на очи викаха «Да живее България.» Това честитявание се разнесе по всичките улици из селото. След това разпореди се да се правят на няколко места обкопи (табии) около селото, описание на които читателя ще срещне на друго място. През това време, догдето комитетът да се ориентира с положението, създадено от прогласяванието на въстанието, яви се една неожидана случайност.

Старейте се събрали в дворът на черковата «Св. Архангел» и без да дадат ни най-малкото внимание на провъзгласявание въстанието решават да отидат в Пловдив и да искат от правителството войска за вардене на селото. Дядо Рангел Гичев се качва на коня си и с Георги Стоянов заминаха за Пловдив без позволението на комитета... Между това време караулът от Власевица съобщи, че трима пратеници от Тъмръшлията Адил аа, помаци, начело с Дели Асан, пристигнали и искали да се видят с П. Бонев и с някои от старейте. Бонев казал да се доведат при него. Стражата ги повежда; иска им да си предадат оръжието, те не скланят. Пристигат до втората стража, тя ги обезоръжава насила и ги пуща в селото. Явяват се пред тях най-напред някои от старейте. Пратениците им казали, че Адил аа иска от Перущица два товара хляб, за да нахрани башибозуците, които са се събрали в чифлика му на Среднек, за да заминат в отвъдната яка, т. е. към Стара планина, гдето било станало каръшмаллък. Старейте се съгласяват да дадат хляба. Бонев пристига на мястото и дава заповед да се вържат пратениците. Няколко души въстаници връзват пратениците и ги затварят под стража в Тилевото кафене. Кафеджията арменец хвърля ключът и избягва. Старейте натоварват два товара сомуни хляб и потеглюват из пътя към чифлика на Ахмед аа. Стражата спира хляба. Набират се жени, деца, скъсват въжата, разтоварват хляба, изпъждат конете голи. Кираджията, един старец, Кътьо Гърнаков, посрамен псува наляво и надясно и се връща.

Между това, догдето тези работи ставаха, времето беше доста напреднало. Приближаваше голяма икиндия. Догдето още горе-описаните случки занимаваха хората, караулът от долнята стража донесе, че дядо Ковчо Гинчов бил убит от един арнаутин. Где? И как? Нищо. А то, ето как била случката: караулът на долната стража, като разгледвал от височината над Кутела полето, през което дълго време през деня не се мяркала жива душа, най-сетне видял един арнаутин, че се измъкнал въоръжен из старите брегове на Кричимската река, тръгнал по пътя през герена и като дошъл до Велчов мост, изгубил се из храсталаците покрай чалтишката вада. По-после от същата посока, но по пътя, а не из бреговете, се задал един пътник с кон. Колкото повече приближавал из пътя, все по-ясно се очертавал, догдето ясно познали, че този пътник е същия дядо Ковчо Гинчов. Той държеше механа и бакалница в с. Кадиево, на друма между Пловдив и Пещера, и по всяка вероятност, като е видял запустяванието на друма от пътници, уплашил се е и е решил да се прибере при домашните си или пък някои турци са го прогонили, като са и наредили и арнаутина да го убие далеч от синора. Като приближил дядо Ковчо до моста, излязъл пред него арнаутина, хванал му коня и го спрял. След малко го пак пуснал и дядо Ковчо минал с коня си моста. Когато вече бил изминал моста и се оправил по пътя, пушката на арнаутина изгърмяла изотдире му; дядо Ковчо паднал, пронизан през гърбът от куршума, конят се върнал из нивите през няколко уврата и се спрял да си пасе. Караулът се спуснал чак тогава към мястото, но сварил само тялото на убития, обляно в кърви, и коня му, че си пасе отстрана, а арнаутина си бил вече зел дърмите, отгдето бил дошъл.

Тази случка реши съдбата на пленените Ахмедови пратеници. Комитетът взе решение да се умъртвят и натовари няколко души под командата на Стойко Мандалов да изпълнят решението. Те това и чакаха, само почакаха да се стъмни хубаво и около вечерно време ги извели вън от селото, гдето ги изклали като ярци. Това се направи за отмъщение на проляната българска кръв, но то има и друго по-важно последствие. С тази постъпка комитетът постигна две цели: удовлетвори отмъстителността и увлече всички досега колебающи се в редовете на въстаниците. Като че всички нашенци почувствуваха важността и големите последствия на постъпката. Всички се умислиха и погледнаха по-трезво на работата. На 25-ий сутринта всички усърдно работеха по обкопите и всякой се стараеше да принесе по-голяма услуга на делото и да се покаже повече предан на комитетските разпореждания. Ето че съм забравил за още три важни случки през 24-ий април: Още сутринта пристигна Кочо Честименски от Пловдив, като натоварил жената и едничкото си детенце на една тек талига. Талигаджият беше тоже съзаклятник и с тях имаха още един другар тоже такъв. Кочо запалил дюкянът си в Узун чаршия в Пловдив през нощта на Гергьовден, както било разпоредено и между тамошните съзаклятници; почакал дано и на други места избухне огън и като видял, че освен него и Димитър Свещаров друг никой не си устоял на думата, а при това турците силно се раздвижили из градът — още същия час, щом се появил огъня от Кочовия дюкян в Узун чаршия и от Свещаровия на Джумаята, цялата чаршия се изпълнила с въоръжени чалмалии турци и пътя от станцията към Джумаята загъмжал от върволяк читаци — той избягва дома си, бутва товарената и готова за път талига напред из новата махала, излиза на Павликянските върби. Оттам покрай станцията и като пресича дермендерския път, през нивите срещу с. Мечкюр, излиза на перущенския път и като удря един тръс на коня, стига пред зори в село.

Той стовари жена си и детето си на сокака и без да ги настани в някоя къща, право при комитета се яви и разправи подробно за всичко по-горе казано, след което, без повече бавение и без да заявява някакви претенции с двамата си другари, зае два мазгала в горнята табия, където ще го видим по-после между първите защитници.

В такова време гости и церемонии стават сами по себе си излишни. Жената с детето на Кочо се прибраха у Къневци, като че са били и пребили и после заедно с всичките жени и деца — в черквата.

На 25 април сутринта пристигна пратеник от Тъмръшлията Ахмед аа, за да дири първите трима пратеници. Този човек беше дядо Ангелия от с. Чурен. Вижда се, Ахмед аа, като се е уплашил за съдбата на първите пратеници, намислил е да прати сега българин, дано може да се върне жив и да му обади нещо по съдбата на тримата помаци.

Дядо Ангелия, човек около 60-годишен, със здраво, ако и малко сухичко телосложение, дойде пеши с една тояга в ръка в село. Още от Власевица стражата го поведе и докара в селото. Той поиска да се види със старейте и за скоро при него дойдоха дядо Гочо Кънев, Георги Иванов и Цвятко Насев, отделиха се, та поседнаха въз камъните при горния мост и почнаха да разговарят.

Дядо Ангелия, според казванието на поменатите старци, казал така: «Аз съм пратен от Ахмед аа, да ми кажете какво направихте неговите хора. Той ги чака и надява се, че в името на комшуллука и за добрините, които ви е правил (?), вий не сте помислили да им направите зло.» Старците се спогледали и му отговорили, че такива хора не са дохождали в нашето село, от което той разбрал, че са погубени. «Не ща, казал той, повече да ми казвате, аз разбрах, но е много лошо за селото ви. Разпратено е хабер по целия балкан, Рупчос нахиясъ, и в Кърджалъка, да се съберат турците и ще ви нападнат във вторник. Те имаха вражда на Брестовица за пустата давия за гората, та затова пратиха у вас за хляб, ама сега вий ще оберете парсата.»

След повторното уверение, че такива хора не са дохождали в селото ни, дядо Ангелия потегли да си отиде по същия път. Когато се изкачваше с тояжката в ръка нагоре из Власевица, той се спря на пътя, обърна се към село, изгледа въоръжените наоколо му и каза: «Момчета, това, което сте намислили, дано да е на добро. Бог да ви е на помощ. — И като се прекръсти, продължи: — И аз съм българин, питате ли ме как се връщам при турците?» — Той заплака, попомълча малко, каза задавено сбогом и си тръгна. От комитета никой не се яви при него до отиванието му.

Още от по-първия ден беше разпоредено да се поставят съгледатели около манастиря, да се покачат по високите канари и оттам да наблюдават какви движения стават между турските села Устина и Кричим, а особено в Устина, тъй като от тези канари се виждаше селото Устина цяло. От тези съгледатели дойде известие, че между двете села има силно движение от конници и пешаци и че въоръжени турци почнали да наближават към тях по всяка вероятност, както искаха да кажат, за да завземат те същите височини по канарите.

Между това надвечер небето откъм изток се затъмни. Един голям стълб от черен дим почна да се издига; след малко станаха два отделни стълба дим, които се издигаха от две различни точки. Съгледателите от Черни връх известиха, че селата Бойково и Дедево са запалени и горят. Когато слънцето залезе, димът се обърна на пламък и небето по тази посока цяло почервеня. Вечерта пристигнаха няколко души бойковци и дедевци и разправиха за случката, която в случая беше една от най-обикновените: башибозуци идели към селото им, жителите се разбягали кой накъде види и башибозуците ударили огъня на селото. Ето цялата история на пожара.

През целия този ден Петър Бонев не беше в селото. Още сутринта той забрал със себе си за другари Гого Лачков и Иван Анчов и заминал за балкана. Каква е била целта му за това излизание в балкана, никой не знаеше, нито комитетските членове, нито други. Едни предполагаха, че искал да отиде до Брацигово за споразумение, като се промъкне несъгледан, други говореха, че е отишъл да дири сгодни места за укрепявание на въстаниците, тъй като е виждал, че в селото не ще можем се удържа между жени и деца; а лошите езици казаха, че той е избягал. Обаче вечерта той се завърна весел и пак така насърчен. В тази обиколка той намерил и прегледал една пещера, която приготвили за склад на пексемед.

При дохажданието им към село из пътя Бонев се спрял при чешмата под един орех, поседнал на един камък, подпрял главата с двете си ръце и заплакал. Сълзите силно изеднаж ливнали от очите му и около половин час той не можил да проговори и стане от мястото си. Другарите му стояли прави при него и благоговеели в тази минута, без да смеят да го поканят за ходение.

Когато след малко се изправил и разгледал наоколо си, той бил по-весел. Засмеян, отрил сълзите си, умил се на чешмата, изправил се към изток, та се прекръстил и с весел тон издумал: «Хайде, другари, да вървим, всичко се свърши.» В този час на проливане сълзи се вижда, че е станало преломът на колебанието между живота и смъртта у него.

Нощта срещу 26-ий преминахме благополучно. Всички бяхме по табиите и около селото. При такива тревожни известия, които идеха от всяка страна, можеше ли да дойде някому сън? Цялата нощ се прекара в разговори и сговори. Едни разправяха как ще се бият с турците, други как ще влезем в града Пловдив, ще вземем конака и пр., а пък някои по зевзеци запитваха накъде и как ще бягаме и где ще ни се търкалят труповете и пр. Запалените околни села все повече и повече разсветляваха и правеха приятна гледката в нощната тъмнина.

На 26-ий още от сутринта се почна по-наздраво довършването на обкопите и табиите. Без да сме си извършили обикновените сутрешни при нормални времена обряди като миение на очите и др., ний всички бяхме на работа. Всякой гледаше да си приготви по-добре мястото пред себе си, да постави камъните така, щото да го прикриват по-добре от неприятелските куршуми, вероятността за появяванието на които ставаше все по-наложителна и чувствителна. Комитетът обходи всичките табии и обкопи, прегледа всичките въоръжени въстаници и за последен път изброи оръжието. Доколкото мога да помня, при това изброявание се разнесе между нас, че е имало 648 чакмака. От тях 4 шишанета, а другите филинтри, евзалии пушки и мадемки, всички кремъклии.

Времето вървеше, обяд мина, отвън никакви известия, никой отникъде не пристигаше. Пътищата по цялото направление през полето, доколкото ни видят очи, бяха пусти, жива душа не се виждаше по тях; а между това димът от запалените села се издигаше все по-високо на стълбове и развяван от вятърът се губеше в небесната ширина. Полите на Средна гора под осветлението на слънчевите лъчи се виждаха препасани от един пласт дим, който постоянно се издигаше към небето. Разбира се, че ний не знаехме, че това са огньовете от запалените български села, на които не можехме от светлината на слънцето да виждаме пламъците. Между нас се носеше слух, че по Средна гора въстаниците успели, палят турските села и идат към нас.

Денят премина в тревожни ожидания. Надвечер по голяма икиндия пристигнаха две турски заптиета с конете на дядо Рангел и Георги Стоянов. Те идели от Пловдив и носели писма за с. Устина, с което и обяснили на нашенци заминаванието си през село така: ний сме пратени от пашата да занесем тези две писма за Устина и за Тъмръш, за да ви не направят някакво зло. На тръгвание от Пловдив уж дядо Рангел ги помолил да вземат техните коне, та да минат през село да ни кажат да се не боим, че войска щяла да дойде да ни варди. А това всичко било лъжа, както се разбра отпосле. Нашенците двама били арестувани, конете им конфискувани и дадени на тези заптиета. Както и да е, но едно нещо остава в този случай необяснено. Комитетът, който беше взел решение и избил пратениците на Тъмръшлията Ахмед аа, сега пропусна тези заптиета да преминат през село и здрави и читави да отидат в Устина! При обкопа на пловдивския път те слезли от конете: нашенците им превели конете през село, а те вървели пеши. През нашия обкоп трябваше да минат, за да вземат пътя за с. Устина. Тук конете прерипнаха обкопа, след тях минаха и заптиетата, а с тях вървеше мухтарина Гочо Д. Кръстев и говореше нещо. Отпосле той ни разправи, че му казвали това, което по-горе изложих за минаванието им през село.

Като се качиха на конете, те подкараха полека и като се малко поотдалечиха, дадоха им такъв дизгин, че искри изхвъркаха по камънаците. Чак тогава ний се усетихме и почнахме да викаме заканително на техен адрес; но беше вече късно, те офейкаха.

Едва току бяха се изгубили отпред очите ни двете заптиета, по пътя откъм Пловдив из полето се зададе един керван талиги с червени байрячета на всяка една. Наедно с тях вървяха и няколко конници. Като преминаха Герена, при Банова могила на кръстопътът се завиха из устинския път. По-старите хора между нашенците, които са карали мекере още в Севастополската война, види се, познаха по червените байрячета, казаха — това е джепане за аскера.

С тези работи нашето положение се вече обясняваше. Близо беше вече часът за излизанието ни из тази неизвестност, в която стоим вече няколко деня.

Комитетът, както се види, схванал ясно положението на предстоящата борба и направил своите разпореждания: около 30 моми от тези, които правеха фишеци, с по една торба на рамо тръгнаха по табиите и обкопите и почнаха да раздават фишеците.

Слънцето залезе, смрачи се и колкото повече наставаше нощния мрак, толкова повече ясно се издигаха огньовете наоколо ни от запалените села. Наглед страшно, а същевременно великолепно и трогателно беше тази нощ Тракийското поле. Един златен венец от буйни огньове украсяваше гърдите на тракийската река Марица. Тази царица между тракийските реки сега беше украсена с петвековна премяна. Колко ли такива премени е видяла тя? От Старо Ново село по полите на Средна гора нагоре към Стрелча, Копривщица, Синджирли, Ерели, Попинци, Баня, Калугерово, Лесичево, Ветрен и т. н. до Белово и оттук по полите на Родопите чак до над Пловдив, до Бойково и Дедево, всички села бяха пламнали и горяха. Полето беше осветено като дене. Под впечатлението на тази очарователна и скръбна гледка прекарахме нощта срещу 27 априлий, в който ден се захвана кървавата борба и героическата защита на Перущица — предмет на настоящата книга.

Беше вторник, 27 априлий 1876 г. Сутринта времето беше мъгляво, ситен дъждец ръмолеше. Над селото, по усоите, и по голите върхове, лежеше мъгла, зад тази мъгла се издигаше един черен стълб, приличен тоже на мъгла; това беше димът от запаления манастир «Св. Теодор». При изгрявание на слънцето мъглата бавно се разнесе от тихия сутринен ветрец и горението на манастиря ясно почна да се вижда. Ний бяхме в горнята черква «Св. Атанасий».  Тя е на едно височко място на западната страна на селото и оттам ясно се вижда цялата околност: на изток до Чилтепе, на запад до с. Бяга по пещерския път и на север цялото поле с всичките села, между които ясно се вижда сградата на Орта хан на пловдивското шосе и платното на шосето оттам чак до с. Говедаре. Току-що се загледахме всички към горящия манастир, ето че на върхът Власевица се завея един червен байрак. Изпърво около този байрак се мярнаха двама-трима помаци и след малко почерня целия връх с хора, главите на които, като завити с бели чалми, приличаха на пуканици от царевица. Това бяха тъмръшаните под водителството на Адил аа X. Асаноглу и на брат му Ахмед аа. Никакъв глас, нито шум не се чуеше от тяхна страна, те насядаха около байрака и едни от тях се затулиха зад малкия зад тях рид. Ний всички само гледахме техните движения и чакахме с нетърпение развязката на тази невидена досега драма. Изведнъж един дрезгав глас изгърмя помежду нас: «Стига сте зяпали, не е време за гледане — на пусиите!» Нашата пусия гледаше на запад, та ний се обърнахме и върхът Власевица с червения байрак и помаците останаха зад гърбовете ни. «Гледайте от местата си!» — повтори същия глас, а този глас беше на войводата на нашата пусия Павльо Тилев. Когато се обърнахме в нашата пусия да гледаме към запад, един турчин, облечен богато, с бяло знаме в дясната ръка, развявано от вятърът, вървеше бързо към върхът Власевица, като заобикаляше над селото и викаше: «Не бойте се, барашък ще става!»

Времето беше доста напреднало, имаше около 10 часът преди пладне. Изпратената по молбата на дядо Рангел Гичев комисия от Пловдив беше пристигнала, за да спогоди настървените турци с повдигналите глава раи перущени. Комисията се състоеше от: Тодораки Власаков, дядо Черньо и ходжа Зааде X. Мехмед ефенди. Тя се беше спряла на Бегличкия харман и повика старейте: дядо х. Танко, Гочо Кънев, Цвятко Насев, Дино Гичев, Георги Иванов и Динчо Минчов. От турците бяха повикани: Асан чауш Насуфов, х. Ахмед Кърмаджи, Ариф Пехливан, Зърт Хюсеин и х. Сюлман от с. Устина. Два часа и повече се продължи съвещанието на комисията. През това време комитета под председателството на Петър Бонев и в присъствието на членовете Спас Гинов, Атанас Тилев, Тодор Велчов, Димитър Малинчов, Калофер Спасов и Димитър К. Гичев държеше заседание пред пътните врата на черквата или, по-добре да се каже, чакаше решението на комисията. От мястото, гдето заседаваше комитета, се виждаше мястото, гдето се съвещаваше комисията със старейте. От комисарите едни бяха насядали на земята, други стояха прави. Нашите старей стояха прави пред тях. Членовете на комитетът, облегнати с едната ръка на пушките си, държаха заседание на крака прави. Комисарите говореха високо, така щото отделни някои думи ясно се чуеха от комитета. Членовете на комитета се съвещаваха шепнешком на ухо. По едно време един от старейте, които бяха при комисията, се отдели оттам и закрачи бързо към мястото, гдето беше комитета. Този старец беше Цвятко Насев; той беше изпратен от комисията да съобщи решението ѝ по спогодбата. Разстоянието между двете места нямаше повече от три уврати или сто и петдесет крачки, та пратеника, като зави покрай Лозанчовото лозе, обкопите на което бяха пълни с въоръжени въстаници, които с пресъхнали устни и задъхани гърди очакваха ходът на преговорите, стигна при комитета. «Искат, каза той, сто къщи от село, само жени и деца да дадем залог в с. Устина, а мъжете да стоят тук.» «Ами защо им е този залог» — попитаха членовете на комитета. «Че няма да ги нападнем» — отговори пратеника Цв. Насев. «Бае Цвятко — извика Петър Бонев, — иди кажи на комисията, че не можем да дадем нито един човек залог в Устина; нека пратят от десет къщи булите и децата тук, пък тогава и ний ще им изпратим. Догдето не видим през бегличкия харман да се развеят булски фереджета, няма да пуснем никого.» Този отговор одобриха едногласно всичките членове на комитета и едно «Да живее България!» заглуши цялата околност.

«Малее — извика дядо Цвятко, — какво правите вий, това за казване ли е на турците; та тии и без това ще ни изколят и изгорят!»

Но нямаше кой да го слуша.

Кочо Честименски беше в табията срещу Власевица, гдето беше най-напред забит червения байряк. Като чул викът «Да живее България!», не можал да се стърпи и дойде при комитета да разбере какво става. Разправи му се положението на преговорите и той с тихия си и мек глас издума: «Много добре сте направили, бае Петре, аз мисля, че трябва вече да започнем: отивам в нашата табия да съобщя тази новина и ще започнем, сватбата» — след което тръгна и отиде в табията. До това време не беше пукнала нито една пушка. Турците се трупаха и ставаха все повече и повече по върховете около селото; но не гърмяха. Виждаше се, че те чакаха първата пушка да пукне от наша страна, но пък и нашите се колебаяха. Настана минута на униние, мнозина измежду нас задрямаха, уморени от всенощните бодърствувания, преди настъпванието на решителния час намериха минута за отдих.

Ние оставихме помирителната комисия от турци и българи на заседанието ѝ. Тя, като чу заглушителния вик «Да живее България», членовете ѝ като стрела полетяха зад ридът на бегличкия харман и оттам през местността Шавадар се отправили за с. Устина, като зарязаха и преговори, и помирение. Нашите старей, изплашени още повече от разбягванието на комисията, връщат се в долнята черква и забират всичките жени и деца заедно с поповете начело да ги водят в Устина, като мислели с това да успокоят комисията и да изпросят прошка от главатарите на натрупаните вече около селото башибозуци. Георги Иванов, Гочо Кънев и Цвятко Насев със сълзи на очите си канеха всички ни да отидем на теслим. От горнята черква те можаха да вземат само братя Гичеви, като ги увещаваха, че те щели да спасят селото. Догдето ставаше тази разправия, в която се слушаха гласове: «Който иска да се турчи, нека върви на теслим» — множеството жени и деца, с поповете начело, пристигна на бегличкия харман, на същото място, гдето преди малко ставаше заседанието на комисията. В разправията за теслима без малко щеше да се захване кръвопролитието първо между самите нас. Няколко въстаници, между които Хр. Андреев, Апостол Христев и др., извадили голи ножове и се спуснали да съсечат Георги Иванов и Д. Минчов, та да спрат множеството жени и деца да не идат на теслим, но други по-благоразумни, Демирът и др., се намесили, та ги разтървали и отстранили междуособицата. Насреща им, през петдесет крачки, на мястото Циганска могила, стояха главатарите на башибозуците. Моментът беше решителен; множеството се пооттегна и бавно вървеше. От черквата гласове викаха: «Назад!», и махаха с ръце, за да се върнат. Главатарите на башибозуците (а местата са много близки, та се чуеха всичките разговори, понеже под влиянието на извънредното психическо в момента неусетно давление всички говореха високо) викаха: «Коркмаин, юрюин», сир. не бойте се, вървете.

Времето беше доста напреднало, слънцето бе вече климнало към запад, часът имаше вече четири подир пладне. Кочо Честименски се беше върнал в табията си и тъкмо в този момент, когато поповете с поведените от тях и от старейте жени и деца стояха в нерешителност пред главатарите на башибозуците, тъкмо в този момент Кочо се изправи въз покрива на табията, извика «Да живее България!» и изгърмя петте патрона на револвера си. Това беше сигналът за нас, че се почва борбата, а за турците да почнат клането.

От един път загърмяха и от двете страни пушките и запищяха куршумите.

Боят се почна вече. Срещу нашата табия при горнята черква на едно високо място, наричано Мишова могила, по-напред се беше спрял турчина с белия байрак, а сега вместо него показа се зад баирчето върхът на червен байрак. Ний всички следяхме внимателно движението на този байрак. След малко човека, който носеше байрака, се изправи и почна да забожда дръжката му в земята, първия куршум, пуснат от нашата табия от въстаника Иван Анастасов, го прониза и той се сломи на земята, байрака падна, един черкезин мигновено го поде от земята, забучи го и се слогна в ниското; всички изгърмяхме, но черкезина втори път повдигна и забучи байрака, за да ни се присмее, че не сме го улучили. Догдето това ставаше, всички плевни около селото бяха пламнали. Слънцето беше вече залязло и небосклонът над селото се покри с червен пламък. Гърмежите и от двете страни продължаваха до късно през нощта. Страхът бил, догдето пукне първата пушка; сега ний бяхме вече по-весели и по-бодри.

През нощта комитета, начело с П. Бонев, обходи всичките табии и даваше разни наставления и насърчения. Разпоредиха да се организира постоянно съобщение между табиите и двете черкви.

Между горнята и долнята черква имаше една улица, обтрупана и от двете страни със здания, които я закриваха цяла от турските куршуми; само при влизанието в горнята черква имаше отворено място, опасно за преминувание. За да се избегне тази опасност, още същата нощ се разпореди, та се прекопаха стените на Долювата къща, през която право се излизаше в закритата улица и оттам право в пътните врата на долнята черква. По този начин съобщението между двете черкви стана съвсем безопасно. В подобни случаи мнозина, по частен подтик, работят за общ интерес.

Намираха се хора, които се погрижили за топла храна на борците. Още същата нощ, щом се осигури съобщението между двете черкви, донесоха в дворът на горнята черква хляб, ориз, месо, сол, вода и един бакърен казан, който събира повече от сто оки вода. Преди да се разсъмне, казанът беше пълен със сварено месо и ориз. Пет овце от овцете на Андрейко Панов, които бяха завардени през денят от разграбванието и откарванието на черкезите, бяха изклани и сварени. За готвач беше се наредил сам Рангел Груицов и с една голяма лъжица сипваше всякому, който идеше при него да иска да се нахрани. Други съдове нямаше, па и не дирехме. Готвачът изсипваше ястието на земята или в кърпа, на дрехата, както се намери. Още преди да се разсъмне, ний ядохме и ядохме с услада, ако гозбата и да беше недоварена. Кухнята, ако този един казан може да се нарече кухня, беше поставена в един от ъгловете на черковния двор между двата зида, за да не пречи вятърът на огъня ѝ. Тази първобитна кухня ни запази от глад. В долнята черква тоже имаше също такава кухня, под училището, но тя повече изобиловаше с разни ястия. Там освен ориз и месо варили и дробовете от овцете и козите, изостанали по дворищата из селото.

Турците през цялата нощ не влязоха в селото. Освен запалените плевни по краищата, които изгоряха, нищо друго не беше повредено. Цялото село беше здраво и празно. Всичките жени и деца бяха прибрани в двете черкви и в къщята над улицата, през която ставаше съобщението между двете черкви. Мъжете, по- младите, бяха в трите табии.

28 априлий. Сутринта преди изгрявание на слънцето се запали метохът. Метохът беше една обширна като лабиринт сграда, построена над селото, между двата върха Власевица и Вълковище. В дъното на тези два успоредни върха минава малката Перущенска река, която дели селото на две части и която при мястото, гдето прорязва двата отделни и успоредни горепоменати върха, е изкопала с течението си една висока сивожълта на дясния си бряг канара. На левия бряг на реката срещу тази канара, наричана Св. Петка, има едно доста широко място, образувано от залъкатяванието на реката. На това място беше построен метохът. Той оставаше извън линията на двете горни табии и още от по-напред беше решен да се даде жертва на турската алчност. Заедно със запалванието на метохът вдигна се огън и в Къневата воденица, която беше сто крачки по-долу под селото, срещу табията на пловдивския път.

Тези два нови пожара пред съмнувание, на 28 април, показваха, че турците се готвят този ден да навлязат от тези две страни в селото. И действително това основателно предположение скоро се оправда. Щом се съмна и развидели добре, слънцето едва беше се издигнало на хоризонта, и турците с типичното си викане «алах», «алах» налетяха от двете страни. От върхът Власевица тъмръшаните, под командата на казания вече Адил аа, потеглиха надолу към селото. От наша страна до това време не беше гръмната този ден пушка. Защитниците в табията, срещу която вървяха тъмръшаните, не можеха да ги видят, понеже самата табия беше залепена в дъното до полите на същия връх. Но от другата, насрещна табия, т. е. от тази, която беше в Лачковото място, много по-наръка идеше за стреляние. Когато се защищава човек, той не чака команда, тя става излишна, а това правило е напълно приспособимо за всякои въстаници. Защитниците на Лачковата табия (нека я наречем така за по-лесно разбирание последующий разказ), като съгледаха опасното положение на отсрещната табия, не чакаха покана. Без никаква команда, по общо побуждение обърнаха пушките си срещу нападателите. Ний от нашата табия при горнята черква тоже обърнахме на същата страна пушките, но нам идеше далече, куршумите ни не можеха да стигат дотам. Тук му е мястото да спомена, че барутът, с който бяха направени фишеците ни, беше много долнокачествен. Приготвен набързо в Сотирската барутчийница, той едва закарваше куршумите през двеста крачки. Благодарение че се намираха повече фишеци, приготвени от по-рано с по-добър барут.

Когато турците слязоха близо до табията и се готвеха да нахлуят с малък прибег вътре, от Лачковата табия се издаде един гърмеж като залп. Двадесет и два турски лешове се простряха и зачерняха в страната над срещната табия. Това беше първото сериозно сблъсквание между въстаници и башибозуци, този беше първия удар между два враждующи народа. След малко един по един шест души от падналите турски трупове се повдигнаха и избягаха, та се затулиха зад сивожълтата до реката канара Св. Петка; защото връщанието им нагоре до върха беше невъзможно, понеже отново се излагаха на удар.

Догдето това ставаше на горния край на селото, от долния край срещу течението на реката турците бяха навлезли и запалили Карамустафовия хан. Те оставили табията с натрупаните с камъни кола непокътната и навлезли навътре до малкия мегданлък, наричан Какардаков мегданлък.

След първото изгърмявание от Лачковата табия почнаха да валят куршумите като дъжд и от двете страни. От всички страни турците налитаха да навлязат в селото. Времето беше доста напреднало; беше вече четвърти ручок (през тези дни ний бяхме забравили, че времето се мери с часовници, защото всички имеющи се между нас не бяха погледнати от цяла седмица), когато една чета черкези се промъкна в харманите на мястото Адамов пазлак, находяще се на линията между табията на пловдивския път и горнята черква, и подкараха колкото добитък можаха да заберат. Нашите непрестанно гърмяха въз тях, но това ни най-малко не ги безпокоеше да карат свободно подкарания добитък: волове, крави и овце. Конете и товарния добитък бяха избягали още по- първите дни и до този час, в който ставаше описаното тук произшествие, те може би вече имаха нови чалмалии стопани.

В един от тези хармани, а именно Малиновия харман, имаше един голям, висок и разклонен бряст. Вместо да избягат черкезите от нашите куршуми, трима от тях се затулиха зад дънера на този бряст. След малко един от тях се покачи на бряста, сви се между клоновете и почна да стреля от високото, право в двора на горнята черква. Движението по двора стана опасно. Сега вече освен защитниците, които бяха наредени покрай дуварите на мазгалите, натрупаха се и жените и децата около тях, за да се завардят от куршумите на решителния черкезин. От мазгалите този черкезин не можеше да бъде обстрелван, понеже прокопаните за мазгали дупки не позволяваха да се даде на пушката изискваната посока. А този черкезин трябваше да бъде убит, защото постоянно сипеше куршуми в двора и спря циркулацията. Освен спиранието циркулацията той рани готвача през двете бузи, като му разсече с куршума езика. Най-после и на това се намери средството. Стойчо Манастирски извади от черковния под една голяма каменна плоча, от артиката на черковата досред двора, той, като сви главата си зад нея, изнесе я пред себе си като икона; изправи я всред двора, подпря я от двата края с камъни и като легна зад нея, замери със своето шишане към брястът. Щом пукна шишането, черкезина се проточи като орел и падна на земята. Двамата други черкези като стрели избягаха в ниските места из пъзлака. Няколко души след това скочиха отвън двора и заедно със Стойчо отидоха при падналия черкезин, взеха му дрехите и пушката, която се беше окачила на клоните, и се завърнаха пак в черковния двор. Стойчо облече дрехите му, нарами пушката му и заприлича на същи черкезин.

Догдето това ставаше в горнята черква, в долнята черква всичко беше тихо като в по-безопасно място. Като се беше видяло вече, че табията срещу Власевица е безполезна, понеже не може от нея да се нишани, то комитета предвид на намножаванието на неприятеля, който надминаваше вече от 5000 души башибозуци, решил да стесни кръга на отбраната. Заседанието се държало в Цачовото кафене (или по-добре може да се каже, че там си проговорили това; защото в това време заседание не можеше да става).

За да се разбере какво е било решението, което може би ще бъде едничкото важно нещо в историята на нашето Априлско въстание, считам за нужно предварително да опиша мястото, за което се взе това първо в нашите въстания, както казах по-горе, стратегическо и военно решение.

Откъм западната страна из пещерския път се влиза в селото из три улици, и трите прави; първата води на юг от горнята черква покрай Тилевата чешма и по права линия пресича реката. На ъгъла, гдето улицата и реката се пресичат, беше Цачовото кафене и сапунджийница с голям над тях бюджеклик за хранение копринени буби. Насреща на това кафене има един кемерлия каменен мост, по който бяха поставени дървени толумби, през които течеше водата за всичките чешми в тази част на селото. Втората улица е онази, която водеше направо от горнята черква в долнята, и третата улица е, която води на север от горнята черква, минаваше покрай Гичевите къщи и се пресичаше в къщата на Бояджиевци. Сега първата и третята улици служеха за северна и южна страни на този четвероъгълник. Една права линия, теглена от Бояджиевата къща до Цачовото кафене покрай реката, служеше за източна страна на квадрата — на тази страна, в средата, се падаше долнята черква, а на западната страна, на средата, се падаше горнята черква.

Комитетът решил да се приберат всички въстаници в този четвероъгълник и го завардят, за да се удържим до утринта, когато помощта сигурно щяла да ни пристигне.

Ако и да знаехме, че селото е заградено и никой не смее отвън да дойде при нас и ни донесе някаква новина, то пак вярвахме на пусканите помежду ни слухове. През този същий ден, когато ставаха тези произшествия, пусна се слух, че от Брацигово конница пристигнала близо до селото Устина и идела ни на помощ. След тази новина пръсна се друга: Васил Соколски заедно с Бенковски идели на помощ; те били стигнали до Бабата — и ний вярвахме тези слухове. Повече нещо, ний мислехме, че четата на Бенковски е непобедима и облечена с митологическа свръхестествена похватност, която като такава няма да срещне никакви пречки, за да ни дойде на помощ. С такава утопическа надежда се прибрахме в гореописания четвероъгълник. На двата източни ъгли на този четвероъгълник се поставиха по повече от сто и триесет души защитници. В югоизточния ъгъл, сир. Цачовото кафене, останаха П. Бонев и Кочо с други толкова души. Във втория — Бояджиевата къща — се настаниха Апостол Христев, М. Малинчев, Т. Велчев и още други толкова души защитници. Нашата табия, понеже беше до горнята черква, от която през вратата се влизаше в черковния двор и се считаше като част от черковната отбрана, си остана на същото място. Двете горни табии се изпразниха и всички хора, които се намираха в селото, се прибраха в четвероъгълника. Останалите къщя, вън от това място, взело се решение да се изгорят, за да не би да ги завземат турците и оттам да стрелят върху нас. Обаче това решение се оказа за излишно, защото турците по-напред почнаха изпълнението му.

Този ден от многото налитания на турците ний не можехме да ядем, пък и готвача ни не може да свари ястието по причина на раняванието му от черкезина.

Пладнина беше вече прехвърлила и слънцето беше на голяма икиндия, когато откъм Чилтепе по пловдивския път се зададе Рашид паша с два табура войска. Тозчас съобщихме на П. Бонев и членовете, които бяха в Цачовото кафене, понеже то е на по-ниско място. Те всички дойдоха в дворът на горнята черква и почнаха да гледат как ротите на двата табура като пиявици се точеха из пловдивския път към село. По едно време, като доближи до Пановите бресте, войската се спря и тръбите засвириха. Какво свиреха, чини ми се, че никой измежду въстаниците не можи да разбере. Турците башибозуци усилиха гърмежите и небето се затъмни. Петър Бонев каза тези думи, които тук предавам, както излязоха из устата му, без да притуря или изоставя нещо: «Не бойте се, да... мама им; това са дермендерските цигани. Направили гайданици от върба, за да ни изплашат, че са редовен аскер.» След което слезе заедно с Кочо и Спас Гинов към долнята черква. Околовръст селото беше вече пламнало. От една страна, турците, от друга, нашите наляха останалите празни къщи. Нямаше и половин час да се беше минало след това, което по-горе разправих, и силен пороен дъжд заваля. Кой където беше, там си и остана. Ний покрихме нашата табия с дъски, които още щом видяхме, че се разваля времето, бяхме приготвили. Нищо вече не се слушаше; нито гръм, нито пушки, нито пищене на куршуми. От време на време само през нощта се слушаше типичното турско «аллах», «аллах».

Съмна се, слънцето се издигна доста високо, дъждът беше престанал и небото се беше разяснило. Наближаваше вече пладнина и никакъв гърмеж нямаше нито от наша страна, нито от турска. Какво ставаше около селото извън нас, ний не знаехме. По едно време се чу един голям гърмеж, екът на който се отрази и разнесе по дерето от селото нагоре; още един подобен гърмеж, и ний почнахме да се оглеждаме в недоумение. Третия гърмеж събори артиката пред западната врата на горнята черква. Това беше топовен гърмеж. Виждаше се, че Рашид паша беше се решил, без да употреби пушките на своите солдати, да захване с топовни гърмежи. Топът беше поставен на Мишовата могилка, т. е. на същото място, ако помни читателя, гдето турчина остави на земята белия байрак и издигна на мястото му червен.

Още няколко гърмежа последваха и на дворната стена се отвори от събаряние една празнина, колкото една порта. «Бяло знаме да издигнем» — извика някой си от множеството, но гласът му се изгуби. «Мълчи, извикаха други, нямаме изин» — сир. позволение. Настана общо захласнувание и разбърквание. Жените и децата изпразниха черквата и хукнаха да бягат в долнята черква.

Малко след изминуванието на жените, децата и старците напуснахме и ний двора на горнята черква, слязохме под Долювата къща и тръгнахме из улицата към долнята черква. Тук ни срещнаха неколцина защитници от другите табии, между които и брат ми Иван. Той ме попита ранен ли съм и положи ръката си на гърба ми, та се увери, че не бях още ранен. Времето беше скъпо, минутно всички взеха решение да навлезем в Мияловата и Куртовата къщи, при които се бяхме спрели и които са на улицата между двете черкви. Лицата и на двете къщя гледаха към долнята черква, затова, щом се качихме, пробихме комините и стените, та отворихме дупки към горнята черква. Когато ний се настанихме за стреление, дворът на горнята черква беше вече пълен с турски солдати. Те се настаниха на напуснатите наши места, като насочиха пушките си към нас; впрочем те не можеха да ни видят през прокопаните мазгали, но, вижда се, че командата им беше да обстрелват долнята черква. Няколко гърмежа от няколко къщя към горнята черква накараха турските солдати да затулят червените фесове на ниско покрай черковните дворни стени.

Западната страна на завардения четвероъгълник беше вече разбита и превзета от Рашидпашовите солдати. Сега оставаше да се заварди долнята черква. П. Бонев, Кочо и Спас Гинов разпорядили да се завардят двете страни на четвероъгълника: северната и южната, като поставили няколко души въстаници с главатар Колакмана на х. Тодоровата и Гичовата къща, от които първата беше па средата на южната страна, а втората — на северната страна на четвероъгълника и срещу тази последнята се падаше Бояджиевата къща, от която се завардваше североизточния ъгъл на същий четвероъгълник. В това положение ни свари нощта на третий ден от почванието на боя. Колко ранени и убити имаше досега от наша и турска страна, не знаехме; нито пък имахме време да изпитваме. Ний гледахме и мислехме за кожите си. Кой гдето остана вечерта, там си и осъмна. Хляб, вода останаха надире. Това са луксозности за охолен живот, а не на задръстени като в касапска котура въстаници.

На сутринта 30 април топът на Рашид паша беше курдисан до олтарът на горнята черква. Слънцето беше излязло около три копрали над хоризонта, когато първия топовен гърмеж ни напомни положението, в което се намираме.

След изпущанието на три празни на въздух гърмежи, с които, вижда се, пашата искаше да ни подкани да се предадем, той удари в Бояджиевата къща и пропъди стражата; а къщата веднага след това пламна, подпалена от нашите, за да я не завземат турците и да стрелят оттам. Заедно с това топовно гърмение и войската, наредена срещу трите по-горе описани улици, стреляше със залпове. Стражата в х. Тодоровата, Тилевата и Гичовата къщи биде разбита от войската. Въстаниците се прибраха около черквата в Каймакамовата и Натевата къщи и Гиновата яхна. Оставаше неразбита стражата само вЦачовото кафене. Тук защитници бяха П. Бонев, Кочо, Насьо Тилев, Павльо Тилев, Кольо Иванов и др. Щом се разбиха х. Тодоровата и Тилевата къщя, турците, редовни войници и башибозуци, навлязоха вътре. А оттук Дачовото кафене свободно можеше вече да се обстрелва. От другата страна на същото кафене, зад реката, се приближили и настанили тъмръшани и почнаха обстрелванието от двете страни. Нашите се защищавали, догдето станат стените на кафенето на решето. В тази защита загина Петър Бонев, ударен в челото откъм х. Тодоровата къща от редовната турска войска. Догдето това ставаше в Цачовото кафене, пашата настани топа на долния край на селото (защото от горнята черква като високо място не можеше да се бомбардира долнята черква) и от мястото Св. Неделя, гдето е построено сега училището, почна да бомбардира долнята черква.

Първата граната удари от северната страна в черквата малко по-долу от покрива и по-горе от прозореца на женския отдел, която и до днес стои забучена на мястото си. Камбанарията над пътните врата на черквата беше още здрава. В нея бяха навлезли няколко души въстаници, между които Апостол Христев и Иван Натев. Тези двама, по-сръчни между другите, убиха един от конете на топа и двама солдати. Вследствие на това топът затулиха зад Минчовата плевня и оттам отправиха няколко гранати в камбанарията. Една от тези гранати разсекла Ивана Натева надве и затрупала другите с прах и развалини. Друга една граната прониза къщята с Гиновата яхна и колкото хора имаше в тях, ги зашемети и накара да слязат долу. Поддържането защитата от наша страна ставаше вече невъзможно. Неприятеля далеч ни превъзхождаше. Отчаянието се четеше по лицата на всички. Забележително нещо беше, че никой не роптаеше; никой не казваше да се предадем. Разговорите бяха редки, и то само за работа, която е нужна в минутата. При такова разстроено положение ни свари нощта на 30 април 1876 г.

Вечерта, щом се смрачи, всички се прибрахме в останалите по-горе казани здрави къщи около долнята черква и в черковния двор. Турците спряха гърмежът и се оттеглиха вън от селото. Петър Бонев, пулсът на борбата, го нямаше вече, Насьо Тилев, Кольо Иванов Колакмана и др. по-видни мъже бяха избити. Оставаха Спас Гинов и Кочо като водители на по-нататъшната борба, която, както се виждаше, ставаше невъзможна. След много шушукания между всички ни разнесе се най-после един шепот: «Ще избегнем тази нощ. Който сполучи да избяга, да върви право на Панов връх.» Кочо и Спас Гинов не избягаха, а заедно с тях останаха 136 души въоръжени хора, между които и пишущия тези редове. Преди да потеглят, по поръка на Кочо, запали се Каймакамовата къща да изгори; за да не би на сутринта турците, като я видят празна, да я завземат и оттам да стрелят в черковния двор. Малко време след това, когато беше се вече стъмнило, поточи се из реката една верига от хора, които отиваха да спасяват живота си вън на отворено поле. Ний се прощавахме с тях, както кога се прощават хората на велики заговелки. И да искаше някой да ги спре, нямаше възможност, защото нямаше с какво да ги ободри, пък и никому в умът може би не дохождаха ободрителни думи. Отчаянието беше изтикало всяка надежда за живот и у тези, които отиваха да излязат на отворено поле, и у тези, които оставаха в черквата. В това същото време останалите в черковния двор (защото черквата беше пълна с жени и деца) по-стари хора решиха: да мъчат по какъвто и да е начин да излязат при пашата и да го измолят да спре бомбардиранието, за да се предадем, като мотивираха това си решение, че земята е царска — където и да избягаме, той има сила да ни улови и накаже, ако сме виновати. «От царски ръце не се избегнува», казваха те.

На сутринта на 1 мая до ручок и двете страни мълчаха. Вместо «добрутро» Рашид паша ни изпрати една граната. Тази граната, пусната през източния най-висок кръстообразен прозорец на черквата, удари желязото, което свързваше двата черковни стълба отвътре пред олтаря. Гранатата прекоси желязото и то се сви на дъга към страната, отгдето беше ударено, както стои свито и до днес. Тази граната, ако и да не можи да направи никаква друга повреда, стигаше само гдето ни показа, че пашата има на очи този ден черквата. Втората граната прекъса синджира на средния полилей, който висеше закачен за пояса на изобразения в черковния свод бог Саваот. Полилеят падна на пода и стъклените му нанизи се пръснаха като кристални едри капки вода в езеро. Те послужиха за забавление на децата.

Освен черквата оставаха здрави здания в наши ръце Гиновата яхна с Натевата къща, допирающа до училищната стена и училището. От яхната през Натевата къща се минуваше през един изкъртен прозорец в училището.

Близо около обяд турците, закрити по високите места между огорелите зидове, зачестиха пушечните гърмежи. Яхната и Натевата къща станаха на решето. Невъзможно беше по-нататъшно стоене в тях. Изпразниха се и те от нашите и се запалиха пак по тези съображения, да ги не завземат турците и да стрелят в черковния двор.

В женския отдел на черквата имаше потон и на този потон имаше два прозореца, от които единий гледаше към север, а другий към юг. На южния прозорец от черквата се подаде едно черно знаме от парче черен плат и гърмежите спряха. Около три часа време никаква пушка не гръмна.

Когато спряха гърмежите, трима старци от черквата тръгнаха с черното знаме в ръка да отидат при турците за примирие. Тези старци бяха: Стамен Кърмов, Мито Данев и Рангел Аракчиев.

Те излязоха през изкъртения на училището прозорец, защото външната врата на черковния двор беше залостена извътре; минаха през развалините на Натевата къща и Гиновата яхна и излязоха на улицата, и покрай мястото на Цачовото кафене се запътиха към турците. Турците бяха се събрали в страната на върха Власевица, близо над табията, която беше построена в дъното на същия връх. Понеже всичките здания от черквата до това място бяха изгорели, то можехме от училището да следим с очите си вървежа на тримата парламентьори. Те стигнаха благополучно при турците и се бавиха прави около половин час при тях. Какво са говорили, не можахме да научим. След малко и тримата се обърнаха към нас и останаха гърбом към турците. Три пушки изгърмяха и тримата старци се търколиха на земята. Тази случка с парламентьорите ни отчая и решихме да се браним в черквата и училището, догдето ни избият до крак.

Жените и децата, като се научиха за участта на пратениците, писнаха и изпълниха черквата с плачове, писъци и нареждания. Нямаше какво да се прави; трябваше да се претърпи докрай. Горчивата чаша трябваше да се изпие. Кочо и Спас Гинов се разпоредиха да се нанесе от чешмата вода вътре в черквата за няколко деня...

В черковния двор имаше чешма, изобилна с вода. Турците знаяха това, та затова бяха пресекли дървената тулумба на моста срещу Цачовото кафене. Обаче водата на черковната чешма не идеше през тази тулумба, та затова не можиха да я пресушат. Училището беше пълно със защитници. Пробиха му стените и насочиха пушките срещу турците. То беше по-ниско от черквата, та топът не можеше да го бомбардира. Освен това топът не можи да повреди и черквата, понеже мястото не позволяваше да се стреля в ниското, затова всичките гранати удариха в покривът на черквата и през най-горния кръстообразен прозорец, та удряха в насрещната стена на също такава височина, така щото, хората вътре в черквата не се излагаха на никаква опасност от топовните гърмежи.

Почна се пренасянието на вода; но тази вода ни костува живота на единайсе души мъже и жени... В претърчаванието за вода загинаха между другите и два ма членове от комитета: Димитър Малинчов и Костадин х. Танков, стар революционер, още от времето на Левски той боравеше с комитетските работи.

На сутринта на 2 мая осъмнахме благополучно всички здрави. Преброиха се, въоръжените хора бяха всичко 116 души. Още на разсъмнувание почна да се слуша човешки говор извън черковната ограда. По едно време гласът стана по-висок. Чу се вик по турски: «Якънъ школю ѝ» т. е. запалете училището. Догдето ний да изпразним училищното здание, черкезите навлязоха в него и го запалиха. Двама черкези се спуснаха по стълбата да слязат в двора, но останаха проснати лешовете им по стълбите от нашите куршуми из черковните прозорци, гдето и изгоряха.

Последно прибежище ни остана само черквата със своите четири стени. Дворът се напълни с черкези и башибозуци. Стрелянието въз тях от черковните прозорци беше неудобно, понеже те оставаха ниско под прозорците. За да се улесним в избиванието им, наместихме на всякой прозорец по един чувал, пълен с брашно, а такива чували имаше доста пренесени от по-напред в черквата. Закрити зад тези чували, нашите почнаха да стрелят. Дворът се изпразни от башибозуците.

Настана минута на затишие. В края до реката на двора имаше една малка вратичка (партирче). През тази вратичка влезе отвън Апостол Накев, тогава момче осемнаесетгодишно. То донесе писмо от ръката на Рашид паша, с което се канеха защитниците на черквата да се предадат. Коста Рангелов, ученик от VI кл. на Пловдивската тогавашна семинария, син на Рангел Аракчиев, който бе убит с парламентьорите, прочете писмото. Никой от защитниците не повярва обещанията на писмото, понеже участта на парламентьорите ни говореше противното. Апостол Накев бил уловен от редовните войници и заведен при пашата, който му дал писмото и пак с двамата войници го изпратил в черквата. Войниците го довели до черковната врата и го пуснали вътре да предаде писмото. Буквалното му съдържание не помня, то остана в черквата на пангала, никой го не взе, но смисълта му беше приблизително тази: да се предадем, като ни се гарантираше живота, пълна сигурност и безопасност. Нашето съмнение беше твърде основателно и скоро се оправда. Догдето се залисвахме с това писмо, башибозуците и черкезите пак изпълниха дворът и почнаха да налитат на самите черковни врати. Виждаше се, че Рашид паша дал поканата за предавание, без да беше се разпоредил да ни отвори път, като отстрани башибозуците и черкезите. Освен налитанието на черкезите отвън на улицата беше наредена войската и почна със залпове да гърми в черквата. Куршумите им като насочени нагоре през западния кръстообразен прозорец се забиваха в средния свод, дирите на които и досега личат. Пътната врата беше разбита и за нас не оставаше вече никаква надежда. Настана минута на униние, след която решителността последва. Всички останали защитници се събрахме пред западната врата отвътре черквата. Отчаянието личеше по всички лица, размесено със страх и колебание за избор на последни средства. Напорът отвътре се усили и от тласъка на навалицата ний бяхме изтикани в двора. Черкезите и башибозуците се разбягаха; войската насили през пътните врата. Стоян Канев и Тодор Велчев с голи ножове се хвърлиха върху войската. Редовете се помръднаха, но веднага и двамата решителни мъже бидоха прободени с щиковете, а Ранго Айвазов, който със запната пушка захвана един митириз и се готвеше да стреля, биде ударен с куршум в челото и остана на мястото си заедно с две жени, които се щураха покрай същия мазгал да дирят защита. Ний се повърнахме пак вътре в черквата. Ранени се върнаха в черквата от всичките излезли само Ив. Тилев и пишущия.

Тоно Савов беше се заместил на малката вратичка и остана там до самото предаване. Спас Гинов и Кочо се поканиха на потона над женската черква при жените и децата си. Кочо взе малкото си дете от майката, помилва го и като му отвори устата, въвря цевта на револвера и гръмна. Детето притрепера в ръцете му като птичка, разпери се и се търкулна по дъските. Същото направи с майката и най-после със себе си. След него същото направи и Спас Гинов. От потонът почна да капе кръв долу. Двадесе и две души мъже, жени и деца се избиха по този начин, само и само да се не предадат на турците. Между това време турците бяха полели западната черковна врата с газ и бяха я запалили. Дим напълни черквата. Дишането ставаше невъзможно. Една жена (баба Спаса Наскова) попотегли да излезе из северната врата на женската черква, но една кама се лъсна отвън и главата ѝ падна отвънка, а трупът и увисна на прага. Кольо Делев с гол нож замахна навън към ръката с камата. Моментално два щика се препречиха на вратата, изтикаха черкезина с камата и един спасителен глас се чу, че извика на български: «Излизайте бре! Няма нищо, не бойте се, това е царски аскер.» Дядо Мито х. Тилев познал този глас. Той бил гласът на Смаил Пехливан от с. Тъмръш. Тъмръшани подкачиха боят с нас, те го и свършиха. Дядо Мито се доверил на този глас и потеглил навън. След него потеглили всички, догдето се изпразни черквата. Войска, наредена от два реда, отворила път, през който минали всички. Слънцето било вече зашло и се смрачило, когато ги настанили за нощувание под открито небе на поляната при мястото, наричано Чомпала.

На другия ден преди обяд и мен двама турски солдати, подпирайки от двете ми страни, ме заведоха при жените и децата на същата поляна. Тук излезлите из черквата хора бяха нощували една нощ и след като се прибрах при тях, нощуваха още една нощ на същото място; така щото всичко две нощи нощувахме под открито небе на гола земя. Понеже децата през първата нощ плакали от студ и треперали, турските войници, не зная дали по заповед на някого от техните началници, или не, бяха довлекли черги и всякакви женски и мъжки дрехи от изостаналите в черквата дрехи и черги, та за втората вечер ги раздадоха за завивки.

И така, по този начин Перущица беше изгорена и съсипана. Жителите ѝ победени като въстаници и унижени като българи. Справедливостта го изисква тук да кажа, че Рашид паша със своите редовни войници превзе Перущица, но я превзе педя по педя, стъпка по стъпка. Превземанието на всяко здание му костуваше по някой войник жертва и всяка улица — по няколко капки кръв. Доколко е било важно за самия него и за турското правителство потушаването на въстанието, се вижда от това, гдето веднага след превземанието на долнята черква един куриер известил в Пловдив радостната вест, която минутно била разгласена от глашатай по градът с тези думи: «Коркмаин еркез рахатлансън ишине гитсин Перущица да ашааки клисе аландъ» (Не бойте се, всякой да бъде свободен на работата си, защото в Перущица долнята черква се превзе).

Перущица се предаде скъпо на турците, но затова пък и те не оставиха камък на камък от сградите и зидовете ѝ. Никаква стряха не остана здрава освен артиката от южната страна на горнята черква, и никаква стена или зид не останаха несъборени до основите.

 

 

Ангел Горанов

 

АНГЕЛ ПЕТРОВ ГОРАНОВ. (Роден в Батак.) Син на революционния деец, представител на Оборище и ръководителя на батачани през Априлското въстание Петър Горанов (Хаджигорев).

Публ. по: Горанов, Ангел. Въстанието и клането в Батак. (Исторически очерк.) Пловдив, Д. В. Манчов, 1892, 104 с. (с. 33, 34, 35-40, 41-49, 51-52, 53-54, 54-60, 62—68, 68-73).

 

ВЪСТАНИЕТО И КЛАНЕТО В БАТАК

 

На 17 априлия ония от селяните, които били в Пазарджик, за да си купуват жито и други домашни принадлежности, или както ги наричат по местното наречие «скараче», се завърнали бежишком от града, за да известят в селото паниката, която ненадейно обхванала правителствените чиновници и турското население от слуха, че българските въстаници от Панагюрище идели да обсаждат града. Най-напред избягали правителствените чиновници от конака, подир тях турците бързо затваряли дюкяните и бягали по домовете си. Българи, гърци, арменци и евреи последвали уплашено техния пример и в няколко минути по целия пазар не останало жива душа. По улиците само прескачали кадъни и деца с викове: «Гяур гелиор!»

По повод на тия доношения Петър Горанов още в същата вечер направил събрание от първенците-съзаклятници, за да обсъдят и решат дали да приемат станалото в града произшествие за даден сигнал за въстание, или не. Събранието се продължавало досред нощ и тълпата селяни стояла на мястото си и с тиха глъчка и инстинктивни предчувствия очаквала да чуе роковото решение. Жадното любопитство на някои нетърпеливци ги карало да отиват да подслушват около вратата на тайното събрание и бързали да съобщават на тълпата онова, което са могли да схванат от съвещанието на заговорниците.

Когато излезли съзаклятниците П. Горанов, Стефан и Ангел Трендафилов, Вранко Паунов, Тодор п. Нейчов и Иван Божин, за да разпоредят призованите по-напред момци и ги изпратят да занемат далечни постове по високите планински върхове около селото, то с удивление забележили, че голяма част от селяните обръжени стоят покрай дома и чакат разпореждане и за себе си. Това било часът по три през нощта. Темнината ни най-малко не бъркала на възторга — напротив, придавала му по-голяма тър-жественост и по-голяма обаятелност. Петър Горанов ги приветствувал с провъзгласената свобода на народа от главния комитет в Панагюрище, споменал за длъжността, която налага отечеството на всякой българин в тая тържествена минута, и свършил с думите: «Да живее свободна България! Смърт на петвековия омразен тиранин!...» Това се посрещнало с изгърмяване на пищолите от селяните. Такъви гърмежи станали и по другите махали на селото. Поздравителните слова: «Честито да ни е!» се повтаряли от малко и голямо. Жените и децата със запалени борини излезли по улиците да се любуват и да поздравяват първите народни ратници за свободата от проклетите турци. Освен събраните пред дома на Горанова обръжени войници, тръгнали и други четици по селото да известяват новия живот с весели провиквания и пушечни гърмежи.

Първите разпореждания на разпоредителния съвет подир прогласяването на въстанието били: изпроводили се по няколко души на най-важните стратегически места по околовръстните планини за постоянна стража с наставления да обезоръжават всички въоръжени турци и за всичко станало да съобщават на съвета; изпроводили се други избрани бързоходци и известни пушкари по отдалечените върхове за съгледвачи, които да съглеждат както околните помашки села, така и правителствените движения по пазарджишкото поле. Освен това още в същата нощ се обезоръжили находящите се в селото турци: Селим куруджията, който изпълнявал и шпионска роля на турската полиция, Саид ефенди от Одрин, чиновник по събирането десетъка, и няколко души цигани — ковачи. Първите двама се турили под стража, защото мнозина от селяните искали да ги видят мъртви пред себе си, което съветът не позволявал.

На заранта П. Горанов, Ангел Трендафилов и Тодор п. Нейчов се явили на улицата с въстаническа форма, облечени с панталони със зелени ширити, с калпаци и пришити на тях сребърни левове, въоръжени с чифтета револвери и сабли. Техния пример се последвал и от другите. Вънкашната форма е първата слабост на човечеството. Тя се видяла като първа необходимост в очите на всякой, който можал да носи пушка на рамо, като задължено преобразование в новия живот. Наред с пушките и пищолите захванали да се влечат бързо по улиците ягнешки, ярешки, овчи и кози кожи, които с неимоверна скорост са се преобръщали на високи, макар и прости калпаци, много по-страшни от най-страшните казашки, и са се натъквали на главите. Но това само не стигало. Всякой виждал, че за новия войнишки живот турските потури не са сгодни, пък и за самото тържество — неприлични. Случайно тия желания и нови нужди намерили донейде удовлетворението си. В селото имало няколко склада от шарени влашки чували, които се отворили, разграбили и раздали на жените да ги преобръщат на панталони, прилични на шопските — като чисто народна форма. Още в същия ден мнозина излезли на назначените позиции с тия дрехи, шарени като дъждовници, с калпаци от цяла овча или козя кожа. Тая вънкашна премяна се счела от самите селяни за такъва необходима, че един сиромах, който по-напред си бил продал воловете, за да си купи пушка, като нямал с какво да си промени формата и като не можил да свари влашките складове, зел та си заклал едничкото свине, одрал му кожата, обшил я с шила и я надянал на главата си.

По-голямата част от селяните стояли въоръжени по улиците и сами разпрягали воловете на ония, които искали да отидат на работа. Дюкяните и механите се затворили. За малко време в селото не останал ни един достоен да носи оръжие мъж освен началствующите лица — всички излезли на позициите около селото, които били определени на близните бърда: Свети Георги, Царьов комин, Иванова ливада, Галагонката, на Беглишките хармани над селото и на Свети Никола под селото.

При отсъствието на очакваните инструкции от Панагюрище двигателите на въстанието не закъснели да наредят привременното управление. За началник или главен воевода се нарекъл Петър Горанов, около когото се съставил един съвещателен съвет от първенците: Трендафил Тошьов, Вранко Паунов, Петър Трендафилов, Тодор п. Нейчов, Димитър Гълев и Иван Божин. Всичките въстаници с оръжие и заедно с другите, които не го притежавали, но били достойни да вършат спомагателни работи, и в случай на нужда да воюват се начитали около 1100 души, които [1100 души] се разделили на две отделения и се поставили под командата на двамата братя, гиганти и по ръст и по сила, Стефан и Ангел Трендафилови, и се наричали петстотници. Отделенията се подразделяли и на други, по-малки, и се връчили под надзора и управлението на петдесетници и десетници. Такъви по-видни са били: Сеферин Нисторов, Тодор Ангелов Кавлаков, Ангел Мерджанов, Кост. Вранчов, Петър Ковача, Димитър Г. Коларов, Димитър Тянчов, Иван Божин и Никола Банчов. Петстотниците влизали по право също в числото на съвета. Наредила се една конница от 30—50 души, които обикаляли около позициите и служили за съгледатели. Една постоянна стража се определила за вътрешната тишина на селото. На никого не се е позволявало да излезе от позициите без позволение и непокорните немилостиво са се наказвали от началниците. Съветът е заседавал постоянно и е надзиравал за точното изпълнение на издадените му разпореждания. Службата на секретар при него е изпълнявал А. Горанов.

На другия ден поставените постове по върховете на Пещерския проход донесли сведението, че в пазарджишкото поле на много места се повдигнал голям пожарен дим, като да горят цели села.

А на 19 априлия съветът е известил, че брациговский представител Васил Петлешков на връщането си от Панагюрище предал на Стоян Попов в Пещера едно възвание от главния агент за въстание, адресирано до Петър Горанов, което тоя последний чрез баща си поверил доста непредпазливо на един батачанин, та пещерский туркофил Тасе Гаджов можал да се научи за него и съобщил навреме на местната власт, която го хванала. Тия известия като че разпалили повече енергията и се подкачила трескава деятелност. Захванатите позиции се преобърнали на широки обкопи. Жени, моми, баби излизали с мотики и лопати да помагат на мъжете. Отдалечените постове се усилили. Освен черешовите топове, които довършвал Петър Ковача, Георги Цурьов захванал да лее един пиринчов, за което си имал пригодни съдове и инструменти. При това духа на селяните като че станал по-войнствен. Пожарните димове по пазарджишкото поле, които се виждали с просто око от батаченските височини, зимали се за пожари, произведени от българските въстаници по турските села. Никой не предполагал противното. Помежду войниците се породило демонстративно стремление, за да им се позволи да нападнат съседните помашки села, да ги изгорят и ограбят, но началникът Горанов не удовлетворил тия желания.

Той искал по-напред да се научи за направените разпореждания и издадените инструкции за въстанието от Бенковски, за да съобразява своите си действия с действията на другите въстаници, затова проводил нарочно пратеници в Радилово и Брацигово да земат един екземпляр от възванието и в същото време да научат, ако е възможно, плана на общите действия от тамошните главатари. Пратениците донесли от Радилово оригинала на възванието, изпроводено до селото им, а от Брацигово — копието му, но нито за план, нито за инструкция можал някой да им обади нещо. Самий комисар Васил Петлешков не знаел нищо по това. Възванието било кратко, малко съдържателно и наместо подпис имало кървав кръст. В него се казвало само, че часът на освобождението от петвековния тиранин е ударил, че комитетът е провъзгласил въстанието и че всякой българин трябва да земе оръжието, да се опълчи срещу народния душманин, да счупи оковите на робството и да помогне на възраждането на България. Това не удовлетворявало напълно надеждите.

На Гергьовден, 23 априлий, П. Горанов заповядал да слязат четите от позициите, които се наредили по войнишки на широката площад пред черковата «Света Неделя», дето се извършило молебствие от свещениците поп Пейчо Паунов и поп Петър п. Илиев. Възторгът бил неописуем. Въодушевлението сияело на веселите, бодрите и пълните им с живост лица. По високия си ръст и с високите рунтави калпаци те приличали на гора дървета с кичести върхове. Момите, жените и децата с китки в ръце и сълзи от радост се трупали около тях и много не можили да познаят своите си. Подир молебствието всичките целували кръста под благословението на свещениците за успеха на светото предприятие Учениците заедно с по-развитите младежи запели:

Дойде време, дойде час иго да строшим, стига, стига вече робство да търпим. Хайде, хайде, хайде на бой да вървим, и пр.

Четниците под тактния напев на песента, в строев ред, след като зели по китка от жените и момите и ги натъкнали на устата на пушките си, заминали отново за позициите, дето направили по околните хълмове и бърда маршировка, имеюща демонстративен характер.

На позициите било весело. Воеводата, началниците, учителят Д. Тонджоров и свещениците всякой ден ги обикаляли и въодушевлявали селяните. Тука жените в определено време през деня носили ядене на своите юнаци и всякой ден отделните чети пекли по няколко ягнета на ръжен. Виното било забранено в голямо количество, каквото изобщо обичат батачани, и само това произвождало чести неудоволствия.

На 24 априлия пред позицията на Беглишките хармани се явили двама, известни по бабаитлика и решителността си заптии, именно Караджа Асан и Помак Мустафа, изпратени нарочно от барутинския Ахмед аа, полицейский началник на всичките доспатски села, за да дойдат в селото и да видят дали наистина са въстанали батачани и ако са въстанали, да питат за подбудителните причини на това. Под предлога на пратеници те са били пропуснати свободно от планинската стража на Симерлан, находяща се два часа далече от селото на доспатския друм. По заповед на воеводата петстотника Стефан Трендафилов отговорил на техните питания утвърдително, че селото наистина е въстанало срещу нетърпимото и тиранското султаново правителство и че то, както и всички други въстанали българи, ще отстоява до последната капка кръв своята свобода и независимост. Заптиите се обезоръжили, приели се вежливо като пратеници (посланици), нахранили се и се отпуснали свободно да се завърнат и да предадат на началника си истинския факт на въстанието. Но те приели тия вежливи отношения за слабост и когато се отстранили няколко разкрача от позицията, Караджа Асан се обърнал към въстаниците и със заплашителен тон казал: «Ще видите подир няколко деня какво има да стане с вас!» «Ето какво ще стане» — отговорил Стефан ядовито, дигнал пушката и прострелял Асана право в сърцето. Мустафа тоя час припнал да бяга, но втор изстрел от същия Стефан го положил мъртъв на земята.

Това произшествие се разнесло като молния по обкопите и в селото. То служило за повод на нови възторги и въодушевления, на ново тържество. Кървавите видове на близките победи се смесвали с ентусиазма на справедливото отмъщение на доспатските кръвопийци, които много години своеволствували над батачани и другите християни, минуващи през широката Родопа — покрай планинските кули, които им били поверени. Множество гърди в позициите въздъхнали радостно и с вътрешно задоволство; мнозина позавидвали на честта и щастието на Стефана. Но при това на мнозина станалото произшествие подействувало оттрезвело и като че ги пробудило от сладкия сън на самозабравянето. Те захванали да мислят за сетнините и по таен начин да нареждат бедствията, които ще има да сполетят селото. Като по-явен представител на тия последните се явил влиятелний Ангел Кавлака, който никога не бил съгласен за въстание и който бил зел участие в заговора просто от кумова срама пред зетя си П. Горанова, когото почитал и уважавал. Със съзнателно убеждение за предстоящите опасности той не се стеснявал да изказва страховете си за недалечното бъдеще и дори да иронизира над тия, които случайно минували покрай него обръжени. В позициите зели да се приповтарят думите му и тук-там зело да се забележва разлагающето влияние на тая агитация. Тогава воеводата, в желанието си да прекрати по-нататъшните му агитации, нападнал го лично насред улицата и със свойствения си пламенен и трудно обуздаем гневен характер, без да гледа на родствените свръзки, ударил го няколко пъти с чифтето, после извадил саблята, но дядо му сполучил да избегне и се скрие. В същото време се издала заповед на началниците на четите да наказват строго всички, които си позволяват да критикуват станалото или които изказвали страхове и опасение за бъдещето.

Убийството на казаните заптии станало известно и в околните помашки села, които били в тайно сношение с барутинския Ахмеда. Това обстоятелство заедно с демонстративните маршировки на четите близо до техните владения и на съществующата помежду им стара вражда загрижило ги и ги уплашило. Само с дадените им от правителството военни пушки не се считали за безопасни, защото познавали юначеството на батачани и с трепет се озъртали да не би да се нападнат. Понеже от Пазарджик не можало да им се проводят военни сили за защита на селата им, то първенците аги от Ракитово, Дорково, Костандово и Корово след съвещание едногласно решили да отидат и да паднат на молба пред баташкия воевода, за да не ги счита за свои противници и не им причинява някакво зло, защото те са готови с благодарение да приемат всяко ново променение на политическото си положение.

На 25 априлий заранта те извадили около двеста души обръжени мъже от селата си като предохранителна стража за всякакъв случай, излезли по върховете, находящи се срещу баташкото блато, прикрили се в горите и чакали благоприятно време да проводят пратеник до някоя от марширующите по голите бърда чета. Тяхното появление се забележило от баташките постове, които тоя час известили началството си. П. Горанов тутакси излязъл с конницата, състояща се от четиридесет души, зел от позициите Свети Георги и Царьов комин други триста души пехота и тръгнал срещу тях по посока към чепинските върхове Голака, дето се прикривали помаците. Всички били с въодушевена готовност да се бият. Изпроводили се наставления на другите чети, за в случай, ако стане нужда за подкрепление от тях. Нареждал се и плана за самия театър на действията и се съобщавал за сведение и ръководство на петдесетниците и десетниците. В строев ред те преминали по хълмовете Къневата борика, Света троица, Мевтера и слезли в полето на ракитовския път, дето се спрели, защото насреща им тичал с голяма бързина един човек, когото приели за пратеник. И наистина, пред тях се представил ракитовчанинът Петър Говедаря запъхтян, с молба от чепинските аги до воеводата, да не прави настъпление върху им и с предложение да се изпроводят от двете страни по двама-трима от първенците насред полето, за да направят братско споразумение. Петър Горанов приел предложението и изпроводил за комисари от своя страна конниците Петър Трендафилов, Вранко Паунов и Иван Божин, които на местността Тумбата се срещнали с агите комисари от помашка страна: Мохамед Имамов от Дорково и селските чорбаджии на Ракитово и Костандово. Тия последните приветствували воеводата на въстаниците и помолили пратениците да му засвидетелствуват техните братски чувства и му съобщат, че те не само че нямат нищо против въстанието, но с радостна готовност ще приемат всяко ново положение, което би им се наложило и което ще считат като пратено от самия аллах, стига само да им се оставят домовете, селата и челядта непокътнати. Комисарите повърнали Петра Трендафилова да съобщи на воеводата тия желания на съседите и да получи наставления за по-нататъшните преговори. Горанов поръчал да им се отговори, че батачани са въстанали само против тиранското правителство на султана, а не против мирното турско население, което иска да живее в братска любов с тях; че те като са обявили своята свобода, решили са да я бранят и да отстояват свободата и на другите си притеснени братя до последната капка кръв; че техните (на помаците) миролюбиви заявления не съответствуват на делата и отношенията им с беззащитните християни от селата Каменица и Ракитово, защото въстаниците са получили точни сведения, според които чепинските българи са били бити, обезчестявани, позорявани и ограбвани от еднокръвните си братя потурнаци, които деяния задължават въстаниците да ги прекратят еднъж завсякога със силата на оръжието си, и че чепинските аги трябва на дело да покажат братските си чувства да помогнат със своите преносни кола на чепинските българи (от Каменица и Ракитово) да се пренесат в Батак с всичките си движимости и житни запаси, защото другояче въстаниците ще се принудят насила да ги освободят от техните варварски насилия. Горанов обръщал особено внимание на комисарите върху последния пункт на преговорите. Той забележвал, че отсъствието на чужденци в селото спомагало на отрицателните агитации помежду селяните, за каквито споменахме по-горе. Батачани, както знаем от втората глава на «Приготовленията», като мечтаели за въстаническия живот, затвърдявали се в убеждението, че селото им ще стане център на въстаническите действия; а сега, когато околните села наместо в Батак, отишли в Брацигово, имало се страх да не отпадне духа на батачани и да не се свърши делото с печална катастрофа. При това и самите бежанци от чепинските села описвали с черни краски положението на тамошните българи след появените пожари в пазарджишкото поле. Съобщавали, че те са готови да прибегнат в Батак... По тия съображения П. Горанов заповядал да се предаде от негова страна внушително на агите, че ако в разстояние на двайсет и четири часа те заедно със селяните на Баня и Лъджене не освободят и сами не помогнат на българите да се пренесат в Батак, то селата им ще станат на прах и пепел.

Агите приели това предложение с рабска покорност и се обещали, че ще направят всичко от своя страна за неговото изпълнение. Под влиянието на страх и техните съселяни единодушно се съгласили на това. Те всички като че гледали с увеличително стекло на въстаниците, които им се показали гиганти в безчислено число. Комисарите аги още до вечерта отишли в Лъджене и Баня да предадат направените условия с баташкия воевода, като добавяли, че те със собствените си очи видели около петнайсет хиляди въстаници, че се забележвало помежду им московци и черногорци, защото по голите бърда правили военни упражнения, и че по всичко се виждало воеводата да е черногорец. Лъдженци запазили правото да дадат съгласието си на тия тежки условия подир банянци, а тия последните след дълго съвещание отказали. «Още не се е проляла ни една капка кръв от нас — казалите, — ислямството още е непокътнато, държавата още съществува, защо да приимаме такъви унизителни за вярата си условия.» Но заедно с тоя отговор те припознавали голямата опасност за чепинското население от батачани и решили поне отчасти да удовлетворят техните предложения. С много обещания те побързали да се сдобрят с българите от Каменица и Ракитово, които доброволно отказали да отидат в Батак, и по такъв начин уплашените аги намерили благоприятен изход за извинение.

На 27 априлий помаците изпратили в същата охранителна стража, както в по-напредния ден, Мохамед Имамов, Медьо Бейкташов и други двама ракитовски първенци, да представят лично на батачани кметовете дядо Христо от Каменица и Тотко Тупаров от Ракитово, за да чуят от самите им уста изявлението, че не желаят да се преместят в Батак, така също да им предадат за охрана изходящите се по събирането десетъка чужденци в селата им Кючюк Георги и Андон Русин от Пловдив. Новата среща станала на същото място. От баташка страна били изпроводени: Петър Трендафилов, Вранко Паунов, Никола п. Петров, Ангел П. Горанов и пещереца Иван Георгьов Кьосеиванов.

В първата среща батачани били поласкани и обрадвани от сетнината на направените преговори, от унизителните раболепства и покорни обещания на бившите си владетели и тоя ден гледали да се покажат по-бляскави, по-страшни и по-силни, отколкото са били в действителност. Наблизо до срещата на комисарите стояла в ред построена конницата, начело на която стоял воеводата. По страните на Петрово бърдо, Света троица, Царьов комин, Костина могила, Мевтера и Свети Георги стояли наредени в боен ред отделните чети. По самите бърда излезли жените и момите, облечени с мъжки дрехи (някои с потури, някои с набързо ушити панталони от шарените влашки чували) и обръжени с мужраци, натъкнати на дълги сопи или само със сопи,които отдалече приличали на турските някогашни хайти или на руските казаци. Малко по малко околните бърда почернели от високите стройни батачани и батачанки. Белите сопи се лъщеели като стекла от слънчовите лъчи. Различни конници препускали от чета на чета и към воеводата за заповеди, като че се проготовлявали за страшен бой. Отдалече се слушали пушечни гърмежи от постовете на далечните позиции, весели провиквания и песни. Всичко това приличало на голям военен лагер, поставен да извършва някакви церемониали по случай на удържаната вече победа! А тая нравствена победа, засвидетелствувана от уплашените аги, била известна на малко и голямо. Радостта и ентусиазмът били безпределни. Тоя ден за тях не бил друг освен златните минути на дванадесет дневното им царуване. В него те като че се трудили да преживеят всичката слава и могъщество на новия живот, всичкия блясък на войничеството си!...

Така също и срещата на комисарите била горделива, достолепна за батачани. Батачани стояли седешком, облегнати на пушките и чифтетата си, а помаците уплашени, посърнати като мъртъвци, разтреперани като есенни листа, приседнали на колене и зели смирена, покорна и рабска поза. Двама от агите самоволно станали за слуги и придържали цвилещите атове на въстаниците. Тук са се изслушали приведените българи — първенци от Каменица и Ракитово, — които свободно заявили, че те не виждали никакво притеснение от съжителите си помаци и че желаят да си останат в селата през това размътено време, да чакат участта на съдбината си в домашните си огнища. Подир това въстаниците обявили, че понеже целта на въстанието е да се уничтожи досегашното турско правителство, което почти еднакво е притеснявало както българите християни, така и българите мохамедани, от потта на които са се поддържали само безбройни султански и пашовски хареми, то те приимат техните братски изявления за искрени. И поискаха щото турското население да не препятствува на българските чети, които биха се появили в техните местности, и да им спомагат с храна и други помощи. Агите приели на радо сърце това задължение и в удостоверение заверявали го с духовната си клетва: «Валлааха, билляха!» Завел се и разговор за тяхната народност, за родствената кръв и те припознали, че са българи, някога насилно потурчени, но понеже наследили османската вяра от бащите си и дедите си, то не можат отведнъж да я отхвърлят и променят.

Батачани приели на охрана двамата пловдивчани и се завърнали доволни и тържествующи. С горделиви изражения, с гайди, песни и гръмогласни провиквания четниците заловили своите си места, а жените слезли в селото да облекат отново домакинските си престилки...

На 29 априлия симерланската стража, вечерта по 12 часа, забележила по доспатския път откъде Ташбоаз да идат голямо множество въоръжени башибозуци, за което своевременно известила началството си. През нощта воеводата проводил трийсет души за подкрепление на стражата с наставление да задържат, по какъвто и да е начин, макар и със силата на оръжието си, башибозуците, додето през деня им се проводят нови сили. Но до това не станало нужда. Башибозуците, които, вижда се, предварително знаяли за симерланската стража, преминали през нощта отдалече през гората и на 30 априлия заранта излезли на самото Петрово бърдо, находящо се на четвърт час разстояние от селото, дето убили едно баташко воловарче (петнайсетгодишно момче) и забучили червен байрак с полумесец. Това произвело силна тревога. При цялостта на силната стража в Симерлан, тяхното появление на най-ближното бърдо до селото приличало като на поникнати утрини гъби от земята. Додето първенците се намирали под трепкавото обаяние на първото впечатление от появлението на тия ненадейно израснали живи гъби и додето още не знаели на какво да се решат и какво да предприемат, пристигнал един батачанин, който бил хванат в гората от башибозуците, изпроводен нарочно от предводителя им, известния на всички селяни Ахмед аа Барутински, с послание да каже на баташките първенци да се представят незабавно при него и му обещаят в разстояние на два часа да му предадат всичкото оръжие и му преведат заптиите Караджа Асан и Мустафа — другояче той щял да нападне селото и да земе оръжието със силата на своите башибозуци. По повод на това Петър Горанов събрал на часа съвета и след съвещание изпроводил в стана на Ахмеда: Вранко Димитров Паунов, Яков, Водьо Божков и Саид ефенди едирнелията (който до това време, както е известно на читателя, се държал под стража), да отговорят на башибозушкия началник, че батачани по никой начин не приимат да си предадат оръжието, с което са прогласили свободата и независимостта си, и че ако Ахмеда иска да го земе със сила, те са готови да се бият!

Тревогата все повече и повече се усилвала. Както появлението на неприятеля, така и заплашителните му искания се разпръснали като молния по селото, по позициите, по стари и млади. И от позициите, и от селото излизали на по-високите места и с някакво замръзнало любопитство гледали към Петрово бърдо, дето турците стояли седешком по самите ръбове на бърдото и приличали отдалече с белите си чалми наистина на гъби. Някакви страховити предчувствия като че обхванали сърцата на всички!

— Това не прилича на чепинското побратимство! Виж, насядали са, като че чакат смъртта на селото! — говорили едни шепнешком.
— Кръвнина!... Кръвнина ще падне! — казвали уплашено други.
— Не току-така черните гарвани от три деня насам непрекъснато грачат над селото! Мърша, човешка мърша чакат!... — забележвали по-суеверните и тия пророчески забележки се разпръсвали също като молния... Разлагающата агитация, срещу която по-напред са зимали такъви радикални мерки, сега ненадейно избликнала със силата на страшния факт, който стоял като громов облак пред очите на всекиго! Жените, старците и бабите се явили като непреодолими спомагатели на тая агитация. Още не била се пукнала ни една пушка и селските пратеници не се били завърнали от неприятелския стан, а те се разприпкали по селото да разпитват в кои позиции се намират техните мъже, братя, синове или близки роднини, и дали не са откъм страната на появения неприятел. Те сами създавали, разсаждали и увеличали тревогата и страха! Те същите, които преди няколко дни като левици марширували по околните бърда, облечени с мъжки дрехи и въоръжени със саръци и маждраци, пред очите на чепинските помаци, сега притърчавали по улиците на селото като мокри кокошки и носили на гърба си било дрехи, било скъпоценни вещи, пари или нанизи, било житни запаси и други необходимости за черни случайности!Четниците почувствували непреодолимо желание да отидат в селото и да видят своите домашни, което желание се разгаряло от тайния вътрешен глас на страховитите предчувствия, че краят на царството настъпва, и поне за последен път да прегърнат и, ако можат, да утешат милите си. От друга страна, жените провождали по позициите децата си, които с насълзени очи се осведомявали за здравето на бащите и ги викали да отидат у дома си и помогнат, за да се прикрият и заровят в земята някои вещи, защото всички предполагали скорошен пожар на селото... «Огън! Пожар! Кръвнина!...» — били думите, които с твърда вяра и без всякакви коментарии се повтаряли все под формата на секрет в позициите. Мнозина скрито избягали от редовете си и произвели още по-голяма тревога в жените. Но самите позиции се пазели с по-напредния ред. Началниците на четите се показвали хладнокръвни и спокойни пред развеения полумесец на Петрово бърдо и се трудили да въодушевляват другарите си.

Преди да се завърнат пратениците от стана на неприятеля, Петър Горанов зел от позициите Свети Георги и Царьов комин сто души и тръгнали по височините, които водят към Кънева борика, за да наблюдава действията на помаците и в същото време да избере място и завземе нова позиция от лявата страна на неприятеля, защото между позициите Царьов комин и Беглишките хармани имало голямо пространство незащитено. От тия висоти, които лежат успоредно на северозападнта страна на Петрово бърдо, той видял много натоварени коне, между които личали и товари със сандъци (газ за подпалване къщя) и множество башибозуци да се крият в долината, находяща се зад бърдото до самата гора. Когато стигнал на могилата Кънева борика, от страната на неприятеля се отделили около 200—300 души с червен байряк и с диви викове се спуснали по посока към въстаниците. Петър Горанов дал заповед на четниците да направят същото, които със съответствующи викове се припнали срещу нападателите. Неприятелят, като преминал местността, називаема Превала, и като се наближил с батачани на раздалеч около двеста-триста разкрача, отклонил се към запад и бежешком отбегнал по бърдото Света троица, дето забучил байрака и завзел позиция. Ни една пушка не се пукнала. Батачани останали на открито място. Горанов повел четата си до самия ракитовски път, дето се виждал един продълговат, изкопан от водата яр срещу самото бърдо Света троица, в който и наредил въстаниците. Тази позиция туряла в бездействие възкачения неприятел на бърдото и в същото време стояла като ляво крило срещу главния му стан. Батачани обаче от първата минута показали малодушието и разстройството си. Във време на нареждането си в позицията някои от по-личните люде, именно: Георги Божин и Никола Банчов, отделили се от четата и забягали към местността, називаема Мевтера. Други се приготовлявали да последват примера им, но Горанов вдигнал чифтето си срещу първите и ги накарал да се завърнат на местата си с думите: «Върнете се или ще бъдете убити.» Тоя факт показал какво внезапно променение е станало в духа и сърцата на повечето от въстаниците. Пред зрелището на неизброимите тълпи башибозуци, които покривали целия друм, от Петрово бърдо до самата симерланска гора, и пред отдалечените и слабозащитените селски позиции губили куража, надеждата и най-разпалените момци. Върху тая беда дошла друга, по-голяма. Тъкмо когато се свършила уредбата в новата позиция, пристигнал един момък от Свети Георги и обадил на Горанова, че дошли на позицията първенците: Ангел и Въльо Кавлакови и Георги Серафинов, убедили четата да остави обкопа и да слезе в селото, отдето по-добре ще можат да се бранят, и че четата послушала съветите им и тръгнала за селото. Това послужило за начало на разстройството и анархията. Петър Горанов разбирал какво влияние може да има горний пример на останалите чети, предвиждал, че защитата от селото е невъзможна по самото му географическо положение, защото по такъв начин ще бъде изложено на пожар, и намислил да отиде сам в селото, да употреби всевъзможни средства, за да повърне четата на мястото й, като същевременно земе мерки против споменатите агитатори. Той оставил позицията под началството на петдесетника Серафина Милева Лулугова и се упътил за селото. В гнева си той забравил неприятеля и пуснал коня си по пътя, който минува покрай самото Петрово бърдо, отдето неприятеля се намирал на раздалеч от 80—100 разкрача и можал с камъни да го замери. Когато минувал покрай тях, хиляди диви гласове викнали върху него и той на няколко места спирал коня си да отговаря на попръжните им. На Беглишките хармани, дето четата се командувала от Стефана Трендафилова, намерил завърнати пратениците, с изключение на Саид ефенди, който останал при Ахмед аа. Те носели отговора на башибозушкия началник, заключающ се в думите: «Ние сами ще ви земем оръжието!» Додето началниците се още съвещавали за начина на защитата, оставеното отделение под командата на Серафина Милева срещу Света троица пристигнало на същото място.

— Защо оставихте позицията? — попитал ги Горанов.
— Защото четите от Свети Георги и Царьов комин слезли в селото и ние зад гърба си нямаме защита —отговорили те. — При това от ракитовските върхове с червени байраци идат на големи купове помаците — отдалече се слушат и тъпаните им...

В същото време башибозуците от Света троица и една част от тия на Петрово бърдо, като забележили разстройството на въстаниците, незабавно тръгнали да заловят оставените им позиции. В няколко минути околните върхове се накичили с башибозуци и байряци. От Беглишките хармани се гледали как бежешком се редели по Кънева борика, Царьов комин и на разпръснати колони пристъпвали към селото. Побягналата чета въпреки заповедите на началниците си влязла в селото и се загубила по къщята.

Четата на Стефана Трендафилова също се разстроила: повечето от половината избягали със заявено непокорство. Около Горанова останали само десетина души верни привърженици, с които влязъл в селото и се мъчил да възстанови някакъв ред и да изкара побягналите да бранят селото, но това било невъзможно. Вижда се, че всичката история на приготовленията и на самото въстание, всичките по-напредни въодушевления и възторги не са били друго освен минутно рабско увлечение. У батачани е отсъствувала оная интелектуална зрелост, която дава на действията характер на обмислено и неотклонено, самоотвержено стремление към зададената цел. Мечтите и илюзиите се заместили с отчаяние, отчаяние пасивно, мъртвешко, отчаяние, което внезапно и ясно определило всичките по-напред храними потайни подозрения в грозни предчувствия... Улиците на селото представлявали страшна, трагична и печална картина, когато влязъл Петър Горанов. Било после обед, часа къде осем по турски. Мъже, жени, деца, старци бягали насам-нататък по различни посоки и никой не можал да определи накъде бяга и защо бяга. По-големите викали, по-малките плачели, децата пискали... Мъжете стояли посърнати... и като автомати машинално вървели по жените си. Всички държали оръжията си, но ги държали като без цел. Едни нарамили пушките, а в ръцете прегърнали едно или две деца, други награбили дрехи, трети скъпи вещи и богатствата си, четвърти подкрепяли старите си бащи или майки. Едни бягали да търсят места, които да не са изложени на пожар, други носили да закопават спестения си пот, трети се мъчили да се освободят от домашните си, за да отиват да се бият с неприятеля, но жените и децата с отчаяни ревове се хвърляли върху им и ги запирали... Горанов викал по улиците мъжете, заплашвал ги, убеждавал ги, че ако не излязат да посрещнат неприятеля, селото ще се обърне на прах и пепел, но никой не обръщал внимание на думите му. Всички само го гледали с печалните и безсмислените си очи и като че се учудвали на ума и смелостта му. По-напредните послушност, уважение и покорност към него като че се заровили в ледената земя само от дивите викове на башибозуците! Анархията била безподобна в пълния смисъл на думата.

Между това нападателите заградили от всяка страна селото. Освен доведените башибозуци от Ахмед аа и всичките ракитовски помаци, явили се от южната страна янимахленци, осеновци и другите помашки села на Родопите, все с червени байраци и тъпани. От северната страна, откъде Царьов комин, Божановото дере и Калина бърчина, те правели бърз пристъп към селото, запалили къщите, които се намирали по тия места, и доближавали плевните, лежащи до самите къщи. Петър Горанов излязъл сре¬щу тях с около четиридесет души на Гробето и пръв отворил огъня. До това време ни една пушка не била се пукнала. Помаците само викали и пристъпяли със знамената си. Това било достатъчно да загърмят хилядите пушки от околните бърда. Наченал се непрекъснат бой. На първо време башибозуците загубили няколко души убити и се видели принудени да се оттеглят от Божановото дере и Калина бърчина на такъв раздалеч, на който баташките куршуми не можли да ги стигнат. Тогава Горанов заповядал да изкарат черешовия топ, който изпразнили четири пъти едно по друго, но не направил никаква повреда на неприятелите и не им произвел никакво особено впечатление. Наред с пушечните гърмежи следвали несмълчаеми диви викове от всички страни. Подир това отблъскване нападнала се позицията при Галагонката, която не последвала примера на другите чети и стояла целокупна под командата на Кольо Църпьов и Тодор Колчов. Борбата, заведена от нея, се гледала от Гробето. При първото нападение турский байрактарин, който вървял напред, паднал убит, бай¬ракът се зел от втори, който паднал също убит; третий и четвъртий байрактари станали и те жертва от куршумите на въстаниците. Горанов наблюдавал борбата с особен ентусиазъм, показвал на дружината си действията, произходящи на Галагонката, и с висок глас ободрявал и насърчавал четата на Кольо Църпьов. Раздалечът по права линия между позицията на Галагонката и Гробето едва ли ще има един километър, затова свободно се слушат човешките гласове от едното място на другото. Насърчителни гласове се слушали и от училището, което било пълно с мъже, жени и деца. Но скоро те станали безполезни. Башибозуците с голяма сила направили пристъп към позицията. От двете страни се образували темни облаци от пушечния дим, от който не можело нищо да се види, но които силно се приближавали едни към други и подир няколко минути червения полумесец се развял над самата позиция. Оттука башибозуците замерили Горановата дружина. Куршумите залетели от две страни върху нея като град, няколко души се убили и наранили, а останалите се разбягали. За последно усилие Горанов със слугата си Кольо Чолака се помъчили да си послужат с топа срещу Галагонката, но нямали нужните материали за напълване и те слезли по стъпките на другарите си в селото.

Същевременно тия сражения Стефан Трендафилов давал силен отпор на башибозушките нападения от страна на Петрово бърдо. Неговата чета, както споменахме по-горе, се разбягала, и в минутата, когато се наченала борбата, той видял четата си намалена от сто души на петнайсет-двайсет момъка, с които храбро отблъскал всичките пристъпи на силния неприятел. Борбата както тука, така и на Гробето се продължавала от 8—12 часа по турски.

Зело да се мръкнува. Турците завзели всичките височини покрай селото и непрестайно гърмели върху къщята. Куршумите пищели като град около селяните и ронили от каменните покриви разбитите на дребни парчета каменчета по бегущето население. Тук-там по улиците се наранявали и убивали мъже, жени и деца. Освен куршумите навсякъде летели като парцали сняг запалени маслени пачаври за подпалване къщята и плевните; а когато се мръкнало добре, те в очите на уплашените батачани падали като огнен дъжд и нажежени камени от небото — падали като божие наказание за някакви неизплатими с друго грехове освен с кръв и огън!...

Населението без разлика на пол и възраст се събрало в черквата, в училището и в Трендафил Кереловата къща, които места се считали за по-здрави, по-сгодни за самозащита и по-неизложени на подпалване. Петър Горанов отишел в училището и черквата, срещнал се с по-първите и по-влиятелните селяни и ги убедил, че едничък изход за спасение има само ако се съберат всичките селяни и отидат в долния край на селото, от която страна неприятелят бил по-слаб, за да си пробият път и да излязат в планината. Нямало никакво съмнение, че селото ще се запали и изгори; а башибозуците били толкова многобройни и с такъви благовидни за тях условия, че никаква защита не можела да се уреди в селото, никакви видове шансове и надежди не можели да се питаят пред разрушителните пожари, които току-що се начевали. След даденото съгласие на събраните в училището и черквата Петър Горанов проводил Серафина Милев Лулугов в Кереловата къща да каже на събраните в нея земеното решеине за излизане от селото в планината и да ги повика да слязат бързо всички на долния край, отдето можело да се излезе с по-малки жертви. Серафин бързо отърчал да изпълни заповедта и подир малко се завърнал и съобщил, че у Трендафилови не приели предложението да оставят селото, като мислили, че по-добре ще направят, ако се бранят оттам.Вечерта часа по два Стефан Трендафилов слязъл на долния край със седемнадесет души, които напоследък го придружавали в позицията на Беглишките хармани, и търсил да се съедини с Петра Горанова, за да пробият път през башибозушката верига и излязат в планината, но не можал да се срещне с него, защото тоя последний често променял с малцината си другари местата за действие срещу нападателите. Стефан повел четата си по страната на Пискилиева скала по посока към пещерската местност Дъбето. Турците го забележили, защото пътят му стоял насреща запалените чаркове, гърмели срещу него, но не му направили никаква повреда. Горанов ваблюдавал това и тоя час проводил Евтима Илиева да повика повторно събраните у Трендафилови и черквата, за да излязат и нападнат неприятеля от гърба му. Обаче донесения отговор бил същий, какъвто и на Серафина Мильова, сир. че те ще се вардят от къщята. Тогава той проводил да разбудят всички у Богданови, за да излязат през Пищрановото дере, защото Стефановия път през Пискилиева скала се заградил от башибозуците. Около 600—700 души мъже, жени и деца тръгнали в темнината с потаена глъчка. Горанов вървял напред с пещерските първенци. Като излезли от селото, чули детински плач в нивите на хвърлено бозайниче дете, майката на което намерили убита близо до него. Глъчката смлъкнала. Диханието се запряло в гърдите им. 700 души не правили по-голям шум от 7 човека. Процесията се повдигнала дебнешком и полека само по дълбината на дерето. Всички влачили измъчените си крака, едва повдигали сънливите си глави и с жедно нетърпение чакали минутата, когато да излязат в безопасно място и се сложат в дремливата си почивка. Всякой мислил това и всякой считал спасението си за сигурно, когато ненадейно от дясна страна на дерето пропукал в множеството един залп от 20—30 пушки, придружен с дивия вик: «Гери  гяурлар.» Горанов и Кольо Чолака в момента изпразнили пушките си в неприятелския огън и поздравили в челото началника на лявото турско крило Саид Пехливан, за когото Ахмед аа плакал със сълзи. Турците не повторили огъня и се оттеглили незабавно с убития си началник; а батачани посред женските отчаяни плачове и детински писъци, с падане един въз друг, завърнали се бежишком назад в селото.

През нощта Горанов с пещерските първенци сполучили да излязат изпомежду неприятелските позиции и проводили Ангела Благова Джурков да извести на останалите в селото да излязат от същия път. Но преди появлението на Джуркова помежду батачани се разгласило, че Горанова и дружината му се убили от турските пусии, защото подир тяхното излизане се чули няколко залпове към тяхна страна и ги считали да убити. На думите на пратеника дори не обърнали внимание, а повечето от селяните отишли с децата си да се вардят от пожара и да се бранят в черковата. С Джуркова се решили да излязат само няколко жени, между които и семейството на Горанова.

Останалите в долния край се събрали пак в Богдановата къща. Първий мая бил денят на непрекъснати гърмежи и от двете страни. Повече от четири хиляди пушки произвождали непрестанен екот над селската продълговата котловина. Батачани направили мазгали по стените на сборните пунктове и стреляли само на тия, които лазили по корем, за да запалват къщята. Селото отвсякъде се запалило. Пожара се продължавал сам по себе.

От всички сборни места Богдановата къща била най-много изложена на пожарния огън. Тя се намирала от дясна страна на реката, състояла от две стаи и малък потон (чардак), отдолу на който имало зимник за домашния добитък. От източната и южната страна стоял голям двор, до които се простирали градините и ленищата, а от другите страни имало твърде наблизо къщя, плевни, кокошкарници и пр. дървени сгради. Още на първия ден турците сполучили да влязат в тоя край, от лявата страна на реката, дето запалили всичките къщя подред. Скоро огънят преминал от дясната страна и бързо се приближавал към Богдановата къща, като произвождал ужас и трепет у събраните в нея селяни. Там имало около 200—300 души мъже, жени и деца. Защитата се поддържала само от няколко души, от прозорците на стаите и хладниците на зимника. Всички други стояли като омаяни, като захипнотизирани в някакво сънливо състояние, препълнено с уморителна задушливост, с тежка и ледена отчаяност. Жените и децата с жаловитите си гласове като че затвърдявали отчаянието. Някои плачели за загубените си мъже, братя, сестри и деца, други плачели за ония свои ближни или свои откъснати от утробата, които стояли на ръцете им и които им напомнювали тежката минута на смъртната неизвестност... Децата пискали за хляб и вода, но нито едното, нито другото можали да им доставят. Изобщо по стаите, потона и зимника, дето стояло множеството, притиснато един въз друг, носил се един глас на ридания и стенания, който настръхвал космите и сълзил очите и на най-каменното сърце. Тука не се чуел ни един глас на утешение или насърчение. След печалната случка в Пищрановото дере всички по- лични, по-доблестни и по-дързостни люде отишли през нощта в черквата — тук останали повечето ония, които не искали да се подлагат на нови рискове под хилядите куршуми, които се сипели като град по улиците. Зловещата смърт се носила отвсякъде. Заканителните викове на башибозуците, куршумите, пожарний огън с разрушителните трескотевици непрестайно шумели в ушите на злочестите затворници. Никакви видове за спасение не оставали. Мнозина се опитали да побягнат в черквата, но били принудени да се върнат пак надире, защото улиците, които отивали за горния край, се пълнели от неприятеля.

Заранта на втория ден турците от Янимахала, които главно нападали Богдановата къща, пратили един посланик с предложение да се предадат, защото и другите уж селяни от черквата и Трендафиловата къща се били предали, като им обещали, че не ще им направят никакво зло. След тоя пратеник явили се наблизо познати на долнокрайци янимахленци, прикрити помежду съседните сгради, които молили и уверявали първите да си предадат оръжието под тяхна лична отговорност и да излязат да гасят пожара. Затворниците в Богданова се помамили на тия приятелски уверения и решили да си предадат оръжието. Някои от по-сръдчените не се съгласявали на това и настоявали да постоянствуват до последна крайност и да умрат с оръжието си, но техния глас се задавил в гласа на болшинството, във възродените желания на събудените от съня, на жените и момите да излязат на чист въздух, да се приберат в собствените си огнища и се трудят да ги увардят от разрушителния пожар. Оръжието го събрали и на ръце го занесли в ленищата откъм страната на изгорелите чаркове, дето стояло множеството башибозуци — и го предали на познатите тям турци от Янимахала.

Тогава всичките башибозуци, които заграждали долния край и от двете страни на реката, слезли, заградили Богдановата къща и наченали такъво потресающе и отвратително клане, такъви сърцераздирателни ужаси, каквито никога не е виждало човечеството, каквито са били чужди за всичките дотогавашни истории.

Най-напред се хвърлили като диви зверове върху омаломощените и уплашените селяни и селянки да ги разтърсват за скрити оръжия, да ги обират и убиват с големи мъчения без разлика на пол и възраст. За първи герои в това низко, мръсно и сърцераздирателно подвизаване личали башибозуците от Янимахала, които произхождат от дивашките и кръвожадните племена кърджалии и юруци и от които голяма част от по-решителните станали жертва в първото нападение. Освен обирите те начнали с различни мъки да се трудят да изнасилват уплашените жени, но в това срещнали такъво отчаяно съпротивление, че при всичката неравна борба ни една скотска страст не успяла да получи удовлетворение. Наместо оръжия нещастно измамените батачани и батачанки си служили с ноктите, зъбите, с малки дървета, бакъри, ножчета и други подвижни твърди тела, които можали да се намерят около тях. Наред с нападнатите тук-там падали мъртви и от нападателите. Дивите башибозушки викове се заглушавали в отчаяните писъци, охкания и плачове на мъчениците селяни. Кръвта затекла. Турците се надпреваряли един друг по свирепствата и зверствата, надпреваряли се кой по-скоро и по-напред да влезе при беззащитните жертви, за да проливат християнска кръв, да се подиграват с богоподобните човешки създания, да утоляват фанатическите си алчности и да грабят баташкия пот!... Но в тоя башибозушки безпорядък удовлетворявали се зверските инстинкти само на малцина; проливаните кръве се леели и зацапвали дрехите на убитите, което било против живите и насъщните интереси на голаците помаци, затова намислили и решили да възстановят известен ред на клането, с който да направят коренен обир и да увардят от кървите хубавите и здравите дрехи на доброволно предадените им жертви...

Клането и борбата в самата къща се прекратило и извадили всичките мъже, жени и деца в ленищата пред самата Богданова къща; мъжете с момчетата от дванайсетгодишна възраст нагоре отделили настрана, жените, момите и децата на друга, като ги заградили околовръст с отправени срещу им пушки и ножове. На средата донесли един труп (дебело дърво, което се сбичва на дъски) и до него се изправил един висок, черен като комин, страшен като дявол помак с възпретнати ръкави, с препасана отпреде му червена престилка, земена от някоя млада жена, със забучена от страната дълга кърпа за обърсване кървите, които биха се пръскали по лицето му, разгърден, бос, с окъсани потури, възпретнати ногавци, с превързана шарена кърпа на главата, а отгоре забучена босилена китка, земена от някоя мома, и с пелка (балтия, топор, който сече от двете страни) в ръцете си. Между него и изкараните на заколение стояли други помаци също със запретнати ръкави, с навъсени чела, с кръвнишки погледи, които придържали едната си ръка на препасаните на силяха им пищоли, които по всичко се виждало да са първенците на безобразната башибозушка сган и които се приготовлявали да играят ролята на разпоредители. Когато се свършило нареждането на жертвите, тия последните направили мимически знаци, за да се спрат звероподобните заканителни ръмжения, които непрекъснато се издавали от многобройната сбирщина, и касапинът направил една бабаитска маниера с бързо завъртяване, което имало значение за селям на дружината му и като погледнал навъсено и заканително към противните му християни, издигнал пелката над главата си и с всичката сила я ударил по трупа. Тоя удар се последвал от диви и мръсни псувни, от заканително скърцане зъби и клатене глава, от своеобразни башибозушки намахвания...

За всякого станали явни по-нататъшните действия...

Батачани стояли бледни, посърнати, със замръзната хладнокръвност, с благодушни, но мъртвешки изражения, със спокойни, но безсмислени погледи...

Направений удар върху трупа от касапина ударил право в сърцата им, заледил кръвта им, засъхнал насълзените очи, сковал треперливите им устни!

Звероподобните ръмжения се подкачили отново с по-голяма отвратителност. Към касапина и трупа повели един гол батачанин, който сам си подложил главата на трупа, като го прихванал с ръцете си и си притискал шията, за да стане пресичането й по- вярно и отведнъж. Батачани без разлика на пол и възраст, на малко и голямо, на старо и младо, вперили отчаяните си погледи към жертвата и като замръзнати истукани със замръзнато любопитство чакали да видят образа на своята съдбина...

Касапинът издигнал пелката и с див рев посред общите читашки ругания сложил я с всичката си сила върху лежащия на трупа батачанин. Глух удар се раздал на всички страни, но главата стояла още на тялото... Пелката се издигнала повторно, червените кърви на широки бразди прошарили бялото тяло и нещастний мъченик направил едно малко движение — не за самозащита, не за отбрана, не от страх, а за да си пригоди по на място врата, за да отбегне по-нататъшните промахи на касапина... Последвал нов удар, не толкова глух и не толкова ясен, и главата на жертвата се търколила на два разкрача, а тялото се сгромолясало около трупа (дръвника)...

Ето и втора жертва... подир малко и втора отсечена глава! Ето и трети мъченик, и трета глава...

Кръвта тръгнала на потоци по земята! Смъртоносните удари непрекъснато следвали един подир друг, приглашавали на околните диво-радостни ръмжения и отваряли вратата на вечността за мъчениците християни!

Жертвите стояли и с някакво тъпо и сънливо хладнокръвие чакали реда си... Никакви плачове, никакви сълзи, никакви разкаяния и жалости, никакви вълнения и страсти — нищо, нищо не движило и не безпокоило никого! Тук-там се чували само гласове на деца бозайничета, които не можали нито да разбират, нито да чувствуват грозните удари на касапската смърт... Като че никой не мислил за живота и като че такъви мисли съставлявали тежък грях пред горещата кръв, която течала от човешкия дръвник!

— Стоян не пусна кръв... — казвали те шепнешката помежду си, като изгледвали плахо и току-речи безсмислено търколената Стоянова глава далече от тялото му.
— А виж Цветан! Каква кръв! Всичкото лице на касапина се опръска!...
— Нека се напие с човешка кръв! — допълвали други.
— Нека се напият с човешка кръв! — повтаряли със затвърдяло и ледено презрение обречените християнски и за народа мъченици.

Отсечените глави и отделените от тях тела скоро съставили грамадни купове около дръвника. Батачани сами са повдигали мъртвите и си чистили място за себе си. Бащата например се заклал, сина се събличал бързо, хвърлял дрехите и парите си в грозните лица на башибозуците, отивал сам при касапина, хващал главата на баща си, целувал я няколко пъти без сълзи и без глас, хвърлял я над грамадата от мъченически глави, после прегръщал мъртвия му кървав труп, притискал го за последно целование и последня раздяла към обятията си, прехвърлял го настрана върху грамадата мъртви тела и сам подлагал врата си на дръвника!... Така правил и бащата със заклания си син и брат със заклания си брат, и роднина с роднина, и приятел с приятел и изобщо — мъченик с мъченика-светец...

Между това, от минута на минута, у башибозуците се разгаряли зверските инстинкти. Хладнокръвната или, по-добре, последната готовност на батачани към смъртта, както и безропотността им, ги въодушевлявала. Възхищавали се и от собствените си геройства; трогвали се дори от собствените си псувни, от думите: москов гяур! Всякой считал себе си за обязан да заколи няколко християни; и всякой мислил и вярвал, че колкото повече и с по-големи зверства пролее гяурска кръв, толкова по-сигурно ще бъде възнаграден в бъдещия живот от великия пейгамбер с райска градина, с гурии, с пилаф, с чешми мед, други — с ракия и пр. Всякой се трудил да не остане по-долен от другарите си, да се набере с по възможности повече яма в пари и дрехи, да се покаже по възможности дивак и фанатик мюсюлманин, да сече, мъчи и коли беззащитните християни, за да има правото през целия живот да разказва и се хвали по миризливите кахвенета и текета!

Освен клането на дръвника (трупа) наченало се и друго — по всички страни, дето стояли бледните батачани. При касапина захванали да се явяват или да довличат с отсечени ръце, крака, носове, уши, с кълцани н окървавени лица, клани и недоклани... Самите касапи се бързо пременявали и си играели с жертвите, като им отсичали разни части по тялото и най-сетне главата! Помаци, катранджии, юруци, цигани напредваряли се да си потопят ножовете и ятаганите в гяурска кръв, напредваряли се кой по-страшни и по-чудовищни зверства да направи! Наред с тия явявали се и ревнители за разпространението на правата вяра.

— Ако станеш турчин, ще те оставим жив, казвали те на някои, когато ги събличали, за да ги принесат на общия жертвеник за изкупление на народната свобода и независимост.

На подобни предложения някои, без да отговарят нещо, сами разкъсвали дрехите си и отивали на човешкия дръвник, някои съвсем не разбирали въпроса и стояли като безкръвни трупове, някои се съгласявали с мълчаливо клатене глава, на която отеднъж са завивали бяла кърпа или парче платно от някоя риза, без да извършват върху им обикновените церемонии по тоя случай, но повечето пъти такъвито са бивали отново закалвани или от самите верокръстници, или от други башибозуци, за да земат новите им дрехи.

Явявали се и някои великодушни цигани или катранджии, които зимали някои момчета, откарвали ги от множеството настрана, за да ги заведат за роби и да ги продават като животни или да ги заставят вечно да им робуват на кузнята, или при варенето катраня. И най-последний циганин тука си създавал такъви права, каквито не ги е имал никой властелин, правил такъви гнусотии и зверства, каквито не ги е правил никой тирании на света!

Около дръвника се образували високи грамадни купове от човешки глави на една страна и човешки тела — на друга. Телата, прошарени с кървави бразди, давали на мястото изглед на човешка салхана с натрупано човешко месо... Главите, нахвърляни една въз друга, окървавени, стояли всички с отворени очи, вдигнати нагоре, полузакрити от горната клепка и като че били обърнати еднаж завсякога към небесата, към престола на всевишния с молитствено ходатайство за себе си, за своите и за другите си еднокръвни братя!...

Станало нужда да донесат още два дръвника и християнската, българската или баташката касапница се разширила. Наченало се клането и върху женнте, момите, бабите и децата. Най-напред жените завождали на дръвника облечени само с риза, но по-сетне, като видели, че това е в голям ущерб на голаците башибозуци, раздрали пердето на собствения си и на човешкия срам и захванали както мъжете да ги събличат голи и ги колят като овце или като кокошки на дръвника... Това е било някак по-гнусно, по- отвратително и по-сърцераздирателно зрелище, отколкото е представлявало клането на мъжете. Жените показвали същата мъжествена и в същото време хипнотическа готовност към смъртта, както и мъжете. Тука само сцените са били по-разнообразни, по-жаловити и по-ужасяващи. Повеждат майката на дръвника, а децата й припкат около нея, притискат се помежду касапите й, прихващат се за тялото й и произнасят само умилителното, трогателното и детски любовното: Мамо!

— Мамо! — повтарят горките, изглеждат презрително водящите я мъчители и поглеждат състрадателно, жаловито и умоляюще към сухите очи на злочестата майка, от която не получават нищо друго освен отчаяни и безсмислени погледи...
— Мамо! — продължават те най-после, обърнати към държащите я главорезци за милост и пощада и показват терзаящите си от любов и преданост вълнения, но майка им вече слагат на дръвника, касапинът бързо издига пелката (топора) и под припевния звук на тяхното «мамо!» слага я върху разплетената дълга коса помежду краката им и за последна памет и последно целование пръска ги с майчината гореща, невинно проляна и мъченическа кръв!... Устата на децата отеднаж засъхнуват, сладкото «м а м о» замира в гърдите им и като вцепенени остават неподвижни на местата си, гледат без сълзи на майчината си отсечена глава и чакат своята си съдбина!...

Или:

Башибозуците зимат от ръцете на майката детето, отсичат му главата, тя се хвърля като тигрица върху нея, зима я, целува я, смучи кръвта й, докле успеят да я съсечат на части...

Или:

Майката притиска в обятията милата си рожба и не иска да се раздели в последната минута с нея, не иска да я остави в ръцете на мръсните и безсърдечните човешки зверове и постоянствува, докле не смесят кръвта й с кръвта на любимата си рожба...

При тия ужасни и сърцераздирателни сцени имало и такъви низки натури, в които се разигравали скотските страсти и се трудили с насила да получат удовлетворението им! В това отношение обаче ни една батачанка не унизила себе си. При дръвника, под самия смъртоносен удар на пелката, те стояли като полузаспали ягнета; но когато работата дохождала до честта им, те като че се събуждали от дремотата си и като разярени левици се хвърляли за отбрана върху мъчителите, борили се до последни сили, докле са бивали съсичани на части...По такъв начин в няколко часа клането се свършило. Не останало ни един жив човек, с изключение на няколко малки дечица, които са се отвели в робство за потурчване. Около дръвниците стояли грамадни купове човешки глави и тела; на отделно място стояли женските и детинските и по всичката площад били разхвърляни човешки и детински меса и глави — все с отворени и въздигнати към небето очи!...

Оттука сполучил да избегне, облечен в женски дрехи, Кольо Христосков Кривов, който се скрил в черквата, дето отпосле го заклали.

Подир два месеца известний кореспондентин на «Дейли Нюс» Макгахан на това място от коня си бил изброил до сто човешки глави, самий кон му потъвал в човешки трупове и женски коси...

 

 

Атанас Мишев

 

АТАНАС МИШЕВ АТАНАСОВ. (Роден в Брацигово (?).) Учител. Участник в подготовката и провеждането на Априлското въстание в родния си град. Член на частния революционен комитет в гр. Брацигово. След Освобождението — просветен деец.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НА БАН, ф. № 1к, оп. 2, арх. ед. 1395, л. I—VII, 1—65; I—III, л. 1—441. Автогр. с маст. 513 л. 498 п. с. 34/21 см. (с. 180—182, 183. . . 213, 214—313, 314, 351 — 360). Анот. в: АВ. Т. 2, с. 165—166.

Пълното заглавие на ръкописа е: «Брацигово в географическо, историческо и етнографическо отношение» в две части. Предговорът е датиран: «Брацигово май 1889». Друг вариант публ. в: М и ш е в, Атанас. Боят около Брацигово в 1876. Пловдив и др., печ. Я. В. Ковачев, 1881. V, 80 с.

 

СПОМЕНИ ИЗ БЪЛГАРСКОТО ОТЕЧЕСТВО

 

Вечерта на 25 февруарий, на тримирната сряда, стана четвърто събрание на комитета под председателството на поп Никола. Събранието ставаше в общинската стая. В това събрание присъствуваха освен всичките членове на комитета още и десетина души влиятелни и съзаклети граждани.

Тъкмо в два часът по турски заседанието се отвори от председателя поп Никола... Петлешков извади из джебът на сетрето си и подаде на председателя поп Никола едно писмо за комитета, писано и подписано от Бенковски.

Това писмо имаше следующето съдържание.

«До братята
в Брацигово

Братя! известявам ви, че съотечественика ви В. Петлешков е одобрен за наш другар и от апостола Волов, и от тукашния комитет и че отсега нататък писмата си и разпорежданията на Централния комитет ще се адресират на негово име, а той ще съобщава всичко на вас и ще иска незабавното изпълнение от ваша страна на всички решения, взети от страна на Ц. К. Когато той отсъствува измежду вас и се намира между нас, писмата ни до вас ще носят нашия и неговия подпис, а в наше отсъствие само неговия. Явете ми незабавно за всичко, щото сте извършили от второто ми пребивание между вас досега. Хора и чакмаци гответе. Панагюрище 76.

24 февр.
Бенковски»

Поп Никола прочете горното писмо пред присъствующите. Последните останаха задоволени от съобщението на Бенковски и всички, без разлика, честитиха на Петлешкова апостолската длъжност, която му се одобри и прие и от главните апостоли Волов и Бенковски. После това всички изказаха желание и взеха решение да се прибавят Петлешкову помощници, от които едни да го придружават, когато той отива за Панагюрище, а други да улесняват панагюрските куриери пред тукашния комитет, а така също да го придружават, когато има да отива по околните села по агитация.

За негови помощници апостоли се определиха членовете от комитета г. Н. Хр. Боянов, Ан. Хр. Мижорков, Ангел Ничов Арнаудов и Васил Дипчев.

В това същото събрание по предложение на Петлешкова се избраха лица измежду членовете на комитета, които да действуват чрез влиянието си измежду селското население (в околните села) за по-скорошното преорганизирание на селски[те] комитети и приготвуванието на работниците за въстанието.

За такива се одобриха и упълномощиха следующите лица:

поп Никола за с. Здребичко;
Щ. Бъчваров и г. г. Ст. Д. Юруков, Ан. Н. Юруков и Ив. П. Юруков за с. с. Ясъкория, Козарско и Кричим;
Ан. Хр. Мижорков за с. с. Бяга и Ликачово;
п. Димитър и брат му Ангел Н. Арнаудов за с. Радилово и г. Пещера.
Стоян П. Гьошов и Илия Пъртъчов за с. Чанакчийово.

За тайни куриери между брациговския и Цен., в Панагюрище, комитети се определиха Ицо (Христо) Пъртъчов и Атанас Н. Дуков.

Като се извършиха горните одобрения, упълномощения и определения, поп Никола издаде заповед да се представят пред събранието и списъците на съзаклетите до това време младежи. Заповедта му се изпълни. Списъците незабавно се принесоха и събралите се можаха да узнаят числото на съзаклетите до това време брациговци. Числото на съзаклетите възлизаше на 560 души, но съзаклятието още продължаваше.

Реши се, щото на ден Тодоровден горепоменатите, упълномощени за агитатори и организатори на комитетите по селата, да отидат и приканят да дойдат в Брацигово св[ещени]ка, кмета и учителя от всяко село, за да се приведат под клетва.

Решено и свършено.

На определения ден след извършванието обичая с препусканието на конете Петлешков, придружен от помощниците си Боянов, Мижорков и Арнаудов, заминаха за с. с. Бяга, Ликачово, Радилово.

Поп Никола от своя страна упълномощи Танча (Стоян) П. Гьошов и Т. К. Едибелята да отидат в Здребичко. А за в останалите села Чанакчийово, Ясъкория, Козарско и Кричим означените по-горе лица.

Преди събравшите се да излязат от стаята, Петлешков ни подаде следующите две песни, като поръча да се погрижим да се препишат в няколко екземпляра, които да бъдат готови за завръщанието му от селата. Гласовете на тия песни той беше научил в Панагюрище, та след завръщанието си щяхме да покажем и на брациговци да ги научат и пеят.

Ето тия песни:

I. Ей, народ поробен, що си тъй заспал...

Ярешките и ягнешките кожи по тия места в онова време минаваха на добра цена, та по тая причина и много се търсеха... Търговци из Панагюрище дохождаха в Брацигово и оставяха пари на брациговските търговци да им доставят от предметните кожи, а брациговци отиваха по селата и закупваха живи яретата и ягнетата на селяните: българи и турци...

Така също брациговци предварително закупваха по селата и черничовите листа за хранение на буби.

В ония села, гдето се знаеше, че има и турци, от брациговци отиваха повечко души, като предварително се споразумяваха, щото едни да отиват при българите, а други при турците уж да си конкурират в търговията.

И така изпратените за околните села отиваха с цел да агитират по делото за въстанието под булото на търговци, прекупвачи на кожи и черники.

Навръх на православна неделя апостолът от Брациговския м. р. к. В. Петлешков с помощниците му Боянов, Мижорков, Арнаудов и съзаклетите членове Гьошов, Едибелята, Пъртъчов пристигнаха обратно в Брацигово. С тях и други след тях пристигнаха от околните села следующите представители:

1) от с. Радилово св-к Димитър, у-л Костадин и влиятелните и юнаци радиловци г. г. Георги Ангелиев и братя П. и Ив. Т. Банчови;
2) от с. Ликачово: поп Геро, братя Никола и Лазар и Кото (куция);
3) от с. Бяга: поп Илия Димитров; у-л Я- П. Грънчаров и Н. Стоименов;
4) от с. Кричим: игумените Нефталим и Леонтий и влиятелния Атанас... (наричан в онова време Насето от Кричим);
5) от с. Козарско: поп Стоян, Тръндафилов и Богданов;
6) от с. Здребичко: поп Тодор Бакърджиев и Илия Дъникев;
7) от с. Ясъкория: поп Ангел, у-л Петър и чорбаджията...
8) от с. Чанакчийово: поп Георги, у-л Вельо и Ангел Атанасов.

За всичките горепоменати гости, маята на бъдещите селски комитети, се приготвиха квартири: у п. Никола, п. Пея, п. Димитра и у гражданите: г. г. Бъчваров, Ст. Ан. и Ив. Юрукови и Мижорков.

От г. Пещера тоя ден не дойдоха представители, тъй като там беше заминал Бенковски и беше съставил комитет у домът на стареца дядо Петър Цикалата.

Тъкмо в един часът по турски вечерта всички членове от брациговския комитет и всички представители от поменатите села се събраха в общинската стая.

Председателя п. Никола отвори заседанието, като разясни на гостите за целта на събранието и ги покани да пристъпят и дадат изново клетва за вярност, че ще работят до окончателното свършвание на делото, за което и по-преди са били натоварени да работят наедно със своите еднородци съселяни. За да се уверят селските представители, че делото се е почнало изново и че у нас то успява, той им показа решенията, които комитета е взел в по-предните си заседания в присъствието на новия апостол Бенковски, и списъците на заклетите вече брациговци.

След поп Никола говори В. Петлешков. Той отиде по-далече: разказа за всичко, що се извършило и в Брацигово, и в Панагюрище, и какви мерки са се взели, за да се приготви българското население за бъдещото всеобщо въстание. Думите му: «Тая година ще бъде огън и клане на тиранина и немилостива смърт на предателите» — покъртиха сърцата на всички без разлика присъствующи.

След Петлешкова говориха радиловци, които бяха натъкнали на поясите си по два пищова. Те, държащи се за кондаците на пищовите си, свършиха със следующите думи: «Ние сме се заклели, но за пример на всички тука пак ще се закълнем, а пък ония от селата, които не приемат да се закълнат да работят, нека кажат още сега», и изтръгнаха пищовите из поясите си.

«Няма от нас кой да се противи на това, г-да радиловци, всички сме готови да се закълнем, че ще работим по делото» — отговориха същевременно и едно подир друго гръмогласно всички селски представители.

Турчин да имаше в това събрание, щеше да преклони врат пред възпалените юнаци радиловци, а не българин да не склони.

След едногласното изказано желание да се закълнат, свещениците Никола Апостолов и Димитър п. Арнаудов наметнаха епатрахилите си на вратовете, пристъпиха до масата и поп Димитър предварително каза на тия, които ще се кълнат:

«Г-да! Всякой от вас, който, като свърши с клетва и с целувание евангелието, кръста, пищова и ножа, ще се целува в устата с всякого от присъствующите тука заклети брациговци и ще изговаря нашата стара парола «Братя сме».

Най-първо пристъпиха и дадоха клетва радиловските представители. Подир тях кричимските, ликачовските, бежките, козарските, ясъкорийските, здребичките и най-сетне и чанакчийовските.

Като се свърши съзаклятието, Петлешков се обърна към новозаклетите и им каза: «Г-да! Всякой работник от нашия Брациговски окръг, когато се срещне с някой работник от Панагюрище или от околните нему селяни работници, ще казва: «Братя сме», на което ще получи от него отговор: «Петел», което е паролата на Цен. комитет в Панагюрище. Това трябва да знаете още отсега, та като привеждате и вашите съселяни под клетва, да им припомнювате да знаят, за да не стане някое нещастие с някого. При това вам ще се даде от тукашния комитет по един екземпляр, препис от списъка, който съдържа всички потребни неща за един въстаник. Вие ще заставите вашите учители и грамотни членове от комитета ви да го препишат на много екземпляри, от които ще давате по един на всякой, който се приведе под клетва и стане член и работник по комитетското дело. Трябва да земете във внимание и това, че щом се завърнете по селата вие, най-първата ви грижа да е да свикате събрание от по-предните ви и отечестволюбиви съселяни, който, като им разправите за всичко, що сте видели и чули тука да се работи по комитетското дело, да ги приведете изново под клетва, да съставите комитета ви с повечко членове и да работите непрестанно, щото до идущата св. неделя да приведете под клетва всички ви съселяни. Ще държите списък на всички заклети и способни за оръжие младежи и мъже и подобен за числото и видът на оръжието в селата ви.

Това трябва непременно да се извърши час по-скоро, защото аз съм уверен, че в късо време ще получим писмо от Цен. комитет, с което ще изисква подобни списъци.

Дързост, братя! Делото ни отива напред и с божа воля ние ще победим петвековния си тиранин. . .»

На следующия ден, в понеделник, селските представители, придружавани от брациговските агитатори и от тримата юнаци радиловци, заминаха по селата си, за да ускорят агитацията и извършат по възможност по-скоро съзаклятието измежду селяните.

Агитацията по селата продължава цяла седмица. Тя отиваше и бързо, и успешно.

На 6 срещу 7 март Петлешков с другарите си и другите пълномощни агитатори брациговци се завърнаха в Брацигово.

На заранта след отпуск на черква комитетът има заседание. В това заседание завърнавшите се разказаха за извършеното в селата, в които бяха ходили, че селяните се надпреварват по приготовлението, че почти във всяко село селяните им са показвали и оръжието си.

Докогато се изказваха тия разяснения и ставаха някои разисквания за едно, за друго, все по делото, тайните куриери на някои от ближните села пристигнаха и донесоха списъците на заклетите до това време селяни, способни да понесат тежестите по бъдещото въстание, и списъци за числото и качеството на оръжието им. Само от три села още не бяха пристигнали куриери. За получените списъци от комитета се дадоха разписки на куриерите.

От Панагюрище още не беше пристигнал тайния куриер, за което и Петлешков немалко се безпокоеше, като казваше, че непременно трябва да се е случило някакво нещастие.

Заседанието се закри, след като се изказа мнение да се чака и тази нощ, та ако и до това време не пристигне куриер оттамо, та на заранта да отиде оттук куриер за Панагюрище.

През нощта тъкмо в 10 часът по турски панагюрския куриерин, на име Кольо, пристигнал, явил се при Петлешков, поднел му писмата.

На запитванието, което Петлешков му задал [защо се е забавил], куриера отговорил, че се забавил за това, че в зори още, когато пристигнал близо до г. Т. Пазарджик, издалеч съгледал двама турци из града, които са го познавали и много пъти му са се били заканвали да го убият и които вървели по направление към него; че той търтил да бяга с коня по самоковското шосе и като достигнал до една кория, изгубил се из очите им и се скрил, докогато най-после ги съгледал, че те се завърнали в града, а той през селата Илидере, Паталеница и Радилово пристигнал в Брацигово.

Петлешков още през нощта, като получил и прочел писмата, отговорил на Бенковски, че с особен куриер ще отговори на зададените от него въпроси.

На 8 март, в понеделник, рано още в зори Петлешков се разпоредил да се свика комитета на заседание. Всичките членове на комитета се събраха в читалищната стая на заседание.

Като се отвори заседанието, Петлешков разгъна писмата и едно по едно, поред ги прочете.

С първото си писмо Бенковски явява, че от пристигналите до Цен. комитет писма из другите окръзи се узнавало, че делото навсякъде отивало много успешно, та кани всичките комитети от IV окръг да земат строги мерки, за да се ускори приготовлението.

С второто той по решението на Цен. комитет изисква да му се изпратят незабавно поименните списъци за заклетите хора, способни да носят оръжие.

С третото — списъците за числото и качеството на готовото оръжие с всичките му принадлежности; и с четвъртото — от брациговския комитет изискваше да се приготвят и изпратят хиляда (1000) тур. лири за покупка на ново оръжие.

Комитета реши да се отговори на Бенковски. . .

Таблица
за числото на работниците и оръжието от м. р. к. на Брацигово и околните нему села:

	Общини	Работници	Пушки	Пищови	Револвери	Ножове	Фишеци за пушки и пищови	Барут, оки	Куршуми оки
1.	Брацигово	1082	1118	754	140	1215	108 900	1894	2540
2.	Радилово	320	415	532	70	402	32 600	705	613
3.	Ликачово	184	196	220	5	218	18 300	418	564
4.	Бяга	165	124	111	6	168	16 680	412	316
5.	Кричим	182	175	216	18	147	18 520	298	324
6.	Козарско	240	212	284	7	196	24 150	394	416
7.	Здребичко	280	219	308	4	192	28 460	311	205
8.	Ясъкория	448	417	509	12	395	44 920	615	536
9.	Чанакчийово	240	203	284	3	197	24 860	550	235
	Всичко	3141	3079	3218	215	3130	317 390	5597	5749

 

На 14 март през нощта пак стана събрание в читалището, гдето присъствуваха освен членовете от комитета още и мнозина от гражданите.

Поименните списъци на работниците и ония за оръжието бяха готови. В това събрание се разисква за събиранието на хилядата лири, които Бенковски от името на Централния комитет искаше за покупка на ново оръжие. Тука се породиха прения против количеството (хиляда) лири, тъй като на някои се видя много. Но най-после се дойде до заключение, че трябва да се даде, другояче няма спасение. Същото време се реши, щото кой колкото може да даде сега и после да се разметне на по-богатите да се съберат всичките изисквани лири, тъй като на следующия ден г. г. Петлешков и Боянов щяха да заминат за Панагюрище сами да поднесат списъците, да разяснят на Цен. комитет за извършеното от нашия комитет, та да можат да внесат поне половината количество лири. С четиридесет души присъствующи на това събрание се събраха шестстотин лири, които се предадоха Петлешкову под разписка. Последний, като видя, че отведнъж се събраха толкова лири, каза: «Четиритяхстотин лири, които не достигат, аз ще ги принеса от моя страна, а пък вие се погрижете да се съберат от средната и горна класа наши съотечественици, така щото на всякого да се падне най-малко по 10 (десет) лири. Който даде пари, нему ще се даде от новото оръжие, а старото, което има, да се земе от него да се даде на сиромасите работници.»

Приготовлението от ден на ден вземаше по-широк размер. Ако и да нямаше откъде да се купят пушки от новата система, но брациговци с околните селяни, едни снабдени с по една или две кременни стари пушки, други с по една двумасурна (чифтелия) пушка; едни със сабли, други с коси, обърнати в сабли, снабдени с по две-три оки барут и нужен куршум, наемаха се да противостоят на канеющите се турци и чакаха сгодния случай.

За да се решат брациговци и околните селяни на гореказаната взаимна забрана, най-много послужиха следующите важни случаи: както споменахме и по-горе, брациговци често сновяха по околните села в качеството си на търговци. Някои си пък в качеството си на занаятчии, бакали и налбанти бяха се настанили по селата да упражняват занаятите си. Такивато отблизо можаха да узнаят... всичко, що се мисли да се върши от страна на турците против българите...

От селата Кричим, Ясъкория и Чанакчийово комитета можа с време да узнае за кръстосванието на турци от Пловдив и Тъмръш по околните на Брацигово села, които са принасяли на турците в тия села оръжие и джепане и са ги поощрявали за скорошното им предприятие [намерение] да съсипят Брацигово и изколят жителите му, както и ония от околните села, в които живеят българи.

И турците шпионираха между българското население. Някои си турци от Кричим дохождаха в Брацигово с цел да искат да продават на Брацигово барут, тъй като знаеха, че тука мнозина дюлгери се занимаваха с каменоделие, което извършват повечето с трошение на камъните посредством барутя. Такива турци шпиони току-тъй лесно не си изказваха своята задня мисъл. Но брациговци лесно можаха да ги подушат какво дихат.

От ближните потурчени села Осеново и Форцово дохождаха турци у своите роднини Рисчовци и Кърналовци и явно разказваха, че тая година имало да стане лошо нещо, че турците от помачките села се канели да слязат в Брацигово, да изколят жителите му и да изгорят градеца. На основание на такива заканвания, като техни роднини и доброжелатели, те съветвали Рисчовци, Кърналовци и други тям роднини да се приберели в техните села, да преживеят там, догде преминел общия огън, та да се овардели живи.

Такива и тем подобни изказвания, убеждавания и съветвания от страна на турците от поменатите потурчени села следваха да стават и между други брациговци, техни приятели и познайници, като техни чорбаджии по прекупвание дървения им материал.

Изкусния в изпитвание и узнавание на най-тайните замисли на човека г-н Ан. Хр. Мижорков отишъл още по-далече от своите съотечественици Рисчовци, Кърналовци и др. в изпитванието на турците. Той можал да разузнае от турците от кои именно места се въоръжават турците в околните села, какви хора прекарват оръжието и джепането им и с каква цел се въоръжават. Той можал да разузнае как дохождали агитатори ходжи, които проповядвали по джамиите за изколванието на българите, в кои села и от кои именно турци са се съставили турските комитети.

Всичко, вършено от страна на турците против българите, дойде до знанието на брациговския комитет, а чрез него и на цялото българско население в Брацигово и околните села.

Такива и тем подобни известия дадоха повод, щото брациговци и околните селяни да земат още по-сериозно мерки за самозащита, в случай че опасността ги превари преди избухванието на въстанието...

Не остана човек, който да не желае да се приготви за забрана и бой. Всякой се стараеше, има-няма средства, да си приготви всичко нужно за живот или смърт, тъй като всякой беше вече убеден, че турците се готвеха и чакаха да им се позволи, откъдето трябваше, та да нападнат на българите да ги изколят, да ги довършат.

Пролетта се беше появила отдавна...

Брациговци още през есента бяха повикали уж за ковач в градеца банчанина (родом от Банско — Разложко) Никола, който да им приготвува мотики, копачки и дикани, а то всъщност да работи с правение и преправение на оръжие. Тоя ковач от началото на тая година (1876) беше натоварен да работи изключително с правение и преправение на оръжието...

На 22 март пристигнаха писма от Цен. комитет, с които последния искаше да му се явят: 1) количеството на товарните животни (коне, мулета и магарета); 2) количеството на впрегателния рогат добитък (волове, крави и биволи); 3) количеството кила на храните и 4) приготвуванието на черешовите топове, за гранати на които се предписваше да служат кантаревите топки.

На тия четири писма комитета отговори, че с особен тукашен куриер ще изпрати исканите сведения.

Тъкмо на 25 март, ден Благовещение, къде 6 часът по турски дойдоха от Пещера в Брацигово две заптиета, забраха със себе си поменатия ковач-тюфекчия Никола, за да го откарат е Пещера, а оттам в Т. Пазарджик, гдето щял да бъде затворен като комита (бунтовник), защото бил правил на «гяурите» ножове и преправял пушки и пищови.

Когато заптиетата заедно с ковача пристигнали при Банището, младежите брациговци, синове юнаци, се спуснаха по тях с цел да ги застигнат и отърват ковача. Тъкмо на поменатото място те застигнаха заптиетата и с помощта на другите младежи, които идеха насреща от Св. Тодор, отървали ковача от ръцете на заптиетата и заедно с него се завърнаха в Брацигово.

Това беше първото опитвание на някои си дързостни младежи, за да не остане ненаказана дръзката постъпка на заптиетата, когато, без да явят на кмета и старейшин. съвет, бяха грабнали невинния ковач. Вечерта на същия ден комитета има заседание, в което присъствуваха кмета и всички членове от стар. съвет (почти всички членове от съзаклятието) заедно с по-първите граждани. В това си заседание събравшите се разискаха като какви мерки да се земат, в случай ако правителството повика кмета и стареите и ги попита за причините за непредаванието ковача на властта. Най-после се дойде до заключение, че трябва да се настои пред правителството за неговото освобождение, тъй като той е нужен в градеца ни като майстор на земледелски оръдия, и реши: ако правителството потърси пак ковача било писмено, било устно, кмета и неколцина от старейте да слезнат с него заедно до Т. Пазарджик и да докажат на правителството, че ние се придържаме строго о законите на държавата, та не искаме да допущаме да се вдигат изпомежду ни хора, без да се извести на кмета и стар. съвет за причините, които са предизвикали повикванието на кой да бил човек...

На другия ден, 26 март, пристигнаха направо от Т. Пазарджик двама конни джандарми и сърдито-сърдито изискаха от кмета ковача, и то пак без писмо. След дълги разменения на думи между джандармите и кмета ковача се откара в Т. Пазарджик. С него заедно отиде и кмета Ан. Хр. Манчов. Щом пристигнали в града, правителството арестувало ковача Никола. Това известие покърти сърцата на брациговци.

На утрето отидоха в Т. Пазарджик всичките членове от стар. съвет и някои от по-знатните граждани. След двадневно бавение в Пазарджик всички заедно с ковача пак се завърнаха в Брацигово.

Тука трябва да споменем, че щом се освободи ковача от пещерските заптиета, на часа се изпрати куриера Атанас Дуков да съобщи на Цен. комитет за извършеното. В това същото време още се увеличи числото на нощната и дневната стражи.

Горепоменатото произшествие с ковача даде повод, щото още по-сериозно да се залови комитета за работа. От това време всичкото население, младо и старо, както в Брацигово, така и по селата с всички възможни сили се стремеше да се приготви за живот или смърт.

На 28 март Бенковски заедно с Петлешков пристигна в Брацигово. И тоя път събранието стана у п. Димитра Арнаудов. Сега той около себе си виждаше множество народ, който пълнеше и стаята, и чардака... Бенковски се разхождаше, слушаше с внимание.

Той прекъсна говорившите с тия думи: «Братя! Ние знаем за настроението на турците против нас, българите. Вие бъдете готови, старайте се да не предизвиквате вие сблъсквание. Турците ще употребляват всякакви средства дано сполучат да предизвикат българина да излезе от търпение и да направи някое сблъсквание с тях, та по тоя начин да ни побъркат на предначертания план. Ние няма да се забавим много време. Въстанието в скоро време ще се провъзгласи и тогава ще търсим от турците стари сметки. Тия няма да ни нападнат, докато ние не зададем причини. Затова предпазвайте се, докато се даде знакът на всеобщото въстание!. . .»

След половина час Бенковски, Петлешков, Боянов, Арнаудов и Т. Гьошов заминаха за околните села. Другите членове от комитета останаха и се занимаваха да разискват и решават още някои и други недоразисквани и недорешени въпроси. Той разисква и реши да се земат под списък:

1) количеството на барутя и куршума, находящи се по дукяните и маазите;
2) количеството на килата от разните видове храни, находящи се у богатите търговци, част, и у хамбарите, пълни с правителствени храни от десятъка (ондалъка), който до това време се задържаше от ондалъкчиите брациговци в Брацигово и по околните села;
3) да се определят хората, които да приготвят черешовите топове и в дадения случай да приберат всичките кантарови топки от съгражданите;
4) да се вземат от търговците тостаджии нужното количество греди и дъски, потребни за направата на отбранителни позиции по ония места около градеца, гдето къщите са разредчени и откъдето се усещаше, че е опасно да не се промъкнат неприятелите;
5) да се набави във всяка къща от 1—3 оки червен пипер, който да се употреблява, за да се хвърля от прозорците от женския пол въз неприятеля, в случай че нахлуе с пристъп.

За бързото извършвание на всичко гореказано се възложи въз ония лица, които бяха поставени на всеки десет къщи по един да настояват за по-скорошното съобщение и извършвание решенията на комитета.

Решенията и разпорежданията на комитета много бързо се извършваха.

На 30 март всичко, що беше поръчано да се приготви, беше готово. До това време няколко трупа за бъдещите топове бяха отсечени и поставени да съхнат. Топоработниците продължаваха да секат още такива трупе.

На 31 март Бенковски заедно с другите брациговци се завърна в Брацигово от заобиколката си по околните села.

От трескавата деятелност на брациговци и околните селяни той остана много зачуден и като че му се искаше да хвърчи. Той не искаше сега много да се бави и изказа желание, че бърза да отиде в Панагюрище, гдето да разпореди да се свика събор от представители из всички села и градове на окръга, за да решат и определят денят на въстанието, тъй като според неговите думи населението било вече готово да въстане и се обяви за независимо.

Всичко, що беше поискано от Цен. комитет, брациговския комитет предаде в ръцете на Бенковски.

След пет часа бавение в Брацигово, в което време те можаха да поспят само 1 час и половина, Бенковски заедно с Петлешков и Боянов замина за Панагюрище.

На четвъртий (4) априлий Петлешков и Боянов се завърнаха в Брацигово. Те разказаха пред тукашния комитет, че Цент. комитет решил, щото на 13 априлий (3-ий ден на Възкресение) да се съберат представителите от градовете и селата в Панагюрище, да определят датата на въстанието...

На първия ден, на Възкресение Христово, вечерта пристигнаха от Т. Пазарджик в Брацигово г. г. К. Величков и съотечественика ни Д. С. Юруков с цел да видят отблизо готовността и положението на брациговския комитет. В тяхно присъствие събрание стана вечерта у г. Ст. Д. Юруков, а на втория ден у Ан. Хр. Мижорков...

На вторий ден на Възкресение, ранкото, В. Петлешков замина за Панагюрище, гдето, както казахме, щеше да присъствува на общото събрание.

Вечерта на тоя същия ден пак г. г. К. Величков, Д. Юруков с още няколко души брациговци заминаха за Ясъкория с цел да разгледат положението и на тамошните братя работници.

Обичай е останало в Брацигово, щото през светлите празници, освен в сряда и събота, всичкото население и от двата пола да се събира всред градеца на площада, наричан «Пазарището», на общо хоро. На това място млади и стари играят хоро кога с гайди и кавали, кога с тъпани и дзурни.

Тази година се беше решило да не се повикват турци с тъпани и дзурни, а да се играе с гайди и кавали или с песни. Решението се тури в дело.

На втория ден на Възкресение се зададоха откъм Кошерището 4—5 души чанакчийовски турци, въоръжени, с тъпан и дзурни. Те дойдоха в градеца при събора и след приканванието от страна на кмета ни да седнат, се настаниха на определеното за тях място.

Турците не се стърпяха за много време да гледат как българското хоро се люлее от гласът на гайдата и кавала. По заповед на главатаря им дзурнаджиите надуха дзурните си и тъпанарите задумкаха тъпаните.

Девойките се изпоплашиха, изпуснаха се от хорото и се разотидоха. Разядосани от разпущанието на хорото, турците почнаха да накарват насила младежите да играят по гласът на тъпаня и дзурната. Младежите, вместо послушност, им се опряха, като им казваха, че не щат да играят хоро по гласът на тъпаня и дзурната, затова те трябва или да стоят мирно, та ако обичат, да гледат комшийското българско хоро, играяно по гласът на гайдата и кавала, или да станат с добром да си отидат.

След няколко разменения на думи и от двете страни турците си позволиха да извадят и нож срещу някои от младежите ни. В това време се зададе друга една тълпа от множество младежи, които по кимванието на трети спусна се срещу турците, спогна ги и ги принуди да си отидат там, откъдето бяха дошли. Турците станаха живо сребро.Щом се изкачиха на върха на Кошарището, турците почнаха да гърмят с пушки и пищови върху градеца.

Положението ставаше нетърпимо. Духът на населението беше достигнал до апогеята си да пламне. Една само искра на раздухвание, една само дума да се кажеше «На оръжие, братя!» огънят беше пламнал. Но благоразумието и в тоя случай пак надделя.

Напук на турците хорото пак се залюля по гласът на гайдата и кавала.

Привечер на тоя ден стана пак събрание от комитета и граждани в читалището. В това събрание се реши: първо, нощната и дневната стражи, състоящи от 400 души обучени младежи, тая нощ да се въоръжи и да заобикалят градеца да не би да ни нападнат отнякъде неприятелите; 2) да се изпроводят още същата нощ хора за в Т. Пазарджик и Панагюрище, гдето да съобщят за случившето се през деня и 3) в случай че се нападнем, то при първото изгърмявание на пушката всичкото население, старо и младо, да се въоръжи и стане на нога. Решено и свършено.

Павльо Петлешков (братовчед на В. Петлешков) замина за Панагюрище, Ан. Хр. Мижорков за Т. Пазарджик да обадят за случката; Ан. Н. Арнаудов за Ликачово (Голямо Попово), Радилово и г. Пещера, Ст. П. Гьошов и Т. Костов за Козарско, Кричим и Здребичко, Илия Пъртъчов за Ясъкория и Чанакчийово, Киряк Манчов за с. Бяга да известят на селяните да почнат да си прибират едно-друго и да се пренасят в Брацигово, защото опасността наближава.

В четвъртък дойде известие от Ясъкория, че около сто души тъмръшлии турци, въоръжени, минали край Ясъкория в Балкана за в доспатските турски села, за да вдигнат турското население и да ни нападнат. За намерението на тия турци те узнали от помаците на потурчените села Осеново и Форцово.

Тия въоръжени тъмръшлии турци били излезли по заповед на пловдивския турски комитет.

На това известие и брациговци земаха мерки за забрана, за живот или смърт.

На Томина неделя дойдоха двама турци, преоблечени в български дрехи. Единия беше от Доспат, на име Медьо, а другият от Тъмрешко, на когото името не помним. Последния турчин познаха ясъкоричани, а ние познахме доспатчанина. Това беше следобед.

Когато се похвана и залюля хорото, те бяха вече между множеството, на моста до Пазарището. Някои от брациговци пожелаха да ги нагостят, кои с червени яйца и вино, кои с печено свинско, като братя християни. Поднесоха се яйца, печено свинско и вино в общинското кафене над моста.

Насядаха брациговци, насядаха и двата госта. Всички се прекръстиха и почнаха да ядат, прекръстиха се и почнаха да ядат и гостите. При свършвание на ядението такъв кисък от смях се зададе, щото множеството се натрупа около ядещите да види що е този смях и викот. Еле пък като се известиха някои си, че тези гости са турци шпиони и като нададоха викот: «Дръжте ги бе да им строшим кокалите на тия поганци, да ги научим как се шпионира в български градец.» Не турчин се видя, не от гуглите им остана частица.

След това произшествие се яви пак пред това множество турчинът от Чанакчийово на име Попошата. Той се явява пред Н. Хр. Боянов и му казва, че бил донел мостра барут да продава на брациговци, та като приятел да му намери мющерии. Г-н Боянов, без да заобикаля повече, казва му приятелски да стане да си отива по-скоро, догде не са разбрали някои младежи, че сетне не може да го избави и го подведе за навън из градеца.

В такъво критическо положение се намираха брациговци и околните селяни до 20 априлий.

Най-после, на 20 срещу 21 априлий във вторник вечерта много късно се завърна в Брацигово от Панагюрище и г-н В. Петлешков. Щом пристигнал, спрял се на маазата си, гдето се помещава читалището, оставил си коня да го развожда слугата му, изпраща шуря си Брайку да повика Н. Хр. Боянов и др. още членове от комитета, а той сам почуква [на] пътните врата на поп Димитровата къща, която е срещу маазата му, и извиква попа и братята му да станат и дойдат в читалището, после се отправил за дома ни. Щом пристигнал до пътните врата, той почуква три пъти на вратата и изговорил с висок глас «Христос воскресе» до три пъти...

Като познахме гласът на Петлешкова, веднага задърпахме железата на вратните, които незабавно отворихме, Петлешков ни се изпречва с обикновените си дрехи, а на главата си надянал народната гугла, която заместваше вече омразния фес с дългия пискюл и изговори: «С възкресението Христово нося и възкресението народно. — После прибави: — Айде да отидем в читалището, отгдето да провъзгласим въстанието и тука»...

Отправихме се двамата за читалището. Тук заварихме мнозина от членовете на комитета. Щом влязохме в стаята, Петлешков поздрави присъствующите с «воскресението народно и да живее българский народ». Присъствующите в един глас отговориха: «Дай боже!» После това Петлешков почна да разказва как и по кои причини се провъзгласило въстанието много по-рано от определения ден. Когато почна да разказва за убиванието на няколко души турци в Панагюрище, от които единия той убил, той беше пожълтял, устните му посинели и цял почна да трепери. За да докаже още по-нагледно за станалото, той с разтреперани ръце отвори чантата си, извади и прочете с висок глас пред присъствующите следующите три вида писма: I. Решението на комисията след Оборищкото събрание, II. Писмото от г. Т. Каблешков и III. Възванието на Цент. пан. комитет за провъзгласяванието на въстанието.

Писмото от Т. Каблешков

«До братята в Панагюрище

Братя!
Вчера пристигна в село Неджиб ага из Пловдив, който поиска да таврони няколко души нашенци заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души наши и вънкашни юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конакът, който нападнахме и убихме мюдюринът с няколко заптии... Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конакът, пушките гърмят, придружавани от екът на черковните камбани, юнаците се цалуват и прегръщат едни други по улиците... Затова, братя, ако вие сте истински патриоти и желаете свободата на народа и отечеството, то последвайте незабавно нашият пример не само в Панагюрище, но разгласете и в целия окръг. . .

Напред, братя, бог да ни е на помощ.

Копривщица,
20 априлий 1876 г.    (под.) Т. Каблешков»

Горното е препис, снет от оригиналното писмо на Каблешков, което Петлешков донесе. То имаше на гърба си надпис: «За братята в Брацигово.»

*

Възванието на Централния Панагюрски комитет

«Възвание

Братя българе!
Дойде вече краят на зверските злодеяния, които от пет века насам търпи нашият народ под омразната турска власт. Всеки от нас с нетърпение очакваше тоя момент; всеки с нетърпение очакваше да чуе изгърмяванието на първата българска пушка за прогласявание на всеобщото българско въстание в България, Тракия и Македония. На... май започва вече денят на многоожидаемото въстание. На тоя ден всеки честен българин, в жилите на който тече чиста българска кръв, както е текла тя и в жилите на българските царе Крума, Бориса, Симеона и Асеня, трябва да грабне оръжието си в ръце, за да въстанем всички като един човек и по тоя начин с първият още удар да смутим неприятелят.

Нашите юнаци, българе, не трябва да се боят от смъртта и разните други опасности. Тие трябва да се не страхуват от това само по себе си изгнило турско правителство, което отдавна очаква своето опропастявание.

Напред, братя! В дадения момент вдигнете пушките си в ръце, да се срещнем един други против неприятелят, да запазим своето отечество и да придобием свободата си.

Братя! Докажете, че живеете и вие, покажете на дело как знаете да цените скъпата свобода.

Чрез сегашното си въстание българския народ ще добие свобода, с бой и със собствената своя кръв. Той ще счупи хомотът, който сече вратът му, като с трион.

О, българино! Ти, който търсиш свобода, чест и човешки права за себе си, пази така също свободата, честта и правата на оногова, който ги потърси при тебе. Защищавай го. Бъди неустрашим юнак, сражавай се, воювай геройски; но не отказвай благоволението си и към робът.
Напред, братя, напред, бог да ни е на помощ!

Издадено от страна на българските апостоли от Западна Тракия.

Понеже въстанието се провъзгласи днес, на 20 априлий 1876 г., то от днес в името на българският народ ние обявяваме пред цял свят, че желаеме: или свобода, или смъртта на цялото население.
+                                                За апостолите
червения кръст                                (под.) Василю

Горния кръст беше изобразен от кръвта на убитите в Панагюрище турци.

Като свърши с прочитанието на горните, Петлешков се обърна към присъствующите и каза: «Братя! От прочетените писма вие разбрахте вече, че всичко се е свършило, въстанието е вече провъзгласено. Затова и ние трябва да го провъзгласим и тука и да вдигнем населението на него с оръжие в ръце и да сме готови, щом ни дойдат водителите, да почнем да упражняваме своите сили по изпълнение решението от Цен. комитет. Аз съм на мнение още сега, още в тоя час да изгърмим с три пушки, с което да предизвестим на населението за въстанието.»

На последните му думи един от присъствующите го прекъсна, като каза, че понеже има още два часа, догде да съмне, то по- добре ще е да се почака, като съмне, и тогава да се пусне, защото с изгърмяванието на пушки нощно време населението ще хукне изведнъж и ще се хване за оръжието, а от това може да произлезе някаква тревога.

На изказваното от говорившия и Петлешков се съгласи.

После това от присъствующите, едни прави, други седнали, почнаха да разискват и да критикуват по разни въпроси, отнасящи се до бъдещите действия на въстаниците. Ние се отбихме в съвещателната читалищна стаичка да снемем преписи от горните писма.

Докат препишем писмата, читалището изпълниха около 80 души граждани, работници по комитетското дело.

Малко преди съмнувание свещениците заминаха за в черкова на обикновената молитва, а в същото време да призоват и божията помощ по наченатото дело.

Най-после се съмна хубавичко. Петлешков напред, въоръжен с два револвера и една пушка «Шаспо», след него присъствующите, оставихме читалищната стая и се упътихме за Пазарището. Щом се покачихме на моста, Петлешков извади револвера и извика:

«Ей, народ поробен —
и изгърмява с един куршум —
подигни глава —
и изгърмява втори куршум —
да станеш свободен. —
Изгърмява с трети куршум.
После продължи да декламира:
Дойде време, дойде час
иго да строшим. —
Когато издекламира:
«Хайде, хайде, хайде
на бой да вървим»,

от присъствующите около него, които имаха със себе си револвери, изпразниха по три куршума из револверите си.

Оттука пак същите се отправиха за при Чорбаджийския бунар. Щом се изпречи между бунара и върбата, Петлешков извади втория си револвер и извика:

«Паши, чорбаджии —
и изпразни един куршум, —
заптии и кадии —
и изпразни втория куршум.
А след думите
«Свирепи султани
кръвта ни пият»
изпразни и трети куршум.
След това издекламира и следующите:
«Хайде, хайде, хайде
на бой да вървим,
стига, стига толкоз
робство да търпим»
изпразни всички куршуми из револверите и из пушката си. Примерът му се последва от присъствующите. После Петлешков извика: «Бунт, бунт, бунт» — и пак изпразнува още шест куршума из револвера си.

В това време множество народ, стари и млади и от двата пола, на тълпи, на тълпи тичаха от всичките краища на градеца да видят и узнаят що става и защо се гърми.

«Турция падна, България възкръсна. Да живее българский народ, да живее България» — викаше Петлешков, колкото му глас държи.

«Амиин! Да са живи и българските апостоли на свободата» — се чуваха гласове от присъствующето множество.

Провъзгласяванието въстанието се разнесе измежду населението като гръм и като с електрическа бързина. Всичко живо стана на крака. Всички, които бяха се приготвили да заминат на работа по къра, се възвърнаха. Всички напуснаха работата и захвърлиха и оръдия за работа, и всичко, що се е рекло. Всякой се завзе да се приготвува за новата работа.

Честитяванията, целувания и прегръщанията тоя ден нямаха брой и край. Даже и малките деца, по примера на бащите и братята им, по улиците си честитяваха българско царство, целуваха се, прегръщаха се и си говореха: «Сега веке ки колиме турците». . .

Пак в същия ден съгражданина Никола Караатанасов, като съгледал отдалеч, че из Врайняк слизат за в градеца трима въоръжени турци, зема си оръжието, отива на изток от градеца, застава между камъните и като приближили турците двайсет крачки до него, с едно извиквание към тях: «Давранмайниз, броханъз селяхларапъзъ», накарва ги да си оставят оръжието и да се върнат назад, откъдето бяха дошли.

След тия две произшествия населението открито се въоръжи.

Комитета се разпореди с време: първо, да се изпратят хора по селата да съобщят на населението да почне да се вдига и да се пренася в градеца и, второ, да се поставят хора вън от градеца на разстояние 1/4 до 1/2 час, които да вардят да не ни нападнат отнякъде неприятелите, докат пристигнат водителите ни отвънка, тъй като ние имахме свои хора само десятници и стотници.

Известителите за по селата, снабдени с по един екземпляр от възванието, което тук му се даде название «Кръвното писмо», заминаха още преди обед, наскоро след провъзгласяването на въстанието. За нощна стража вън из градеца се определи да се изпратят 700 души младежи. Тая стража се разпредели да захване позициите си на местностите Вриз, Барутчийницата, Маргита, на пътя между Развей и Ропината, на Ропско, на Умнишка над Дигнот, Камен, на Врайняк и на Кошарището. Най-много души се поставиха на Вриз, на Барутчийницата и на Маргита.

На заранта, в четвъртък, се изпроводиха на същите места други триста души въоръжени младежи да завземат местата на нощната седемстотна стража. Мнозина от нощната стража не щели да се възвърнат на почивка в градеца, а приели да останат на местата си, само изказали желание да им се принася храна. Други се завърнаха в градеца, но и те също изказаха желание, че ще се върнат пак на позициите си.

На тоя ден комитета реши час по-скоро да се свършат всичките черешови топове. Изпроводиха се нарочито хора да приберат от къра отсечените трупи от брястови, орехови и черешови дървета.

Селяните отвънка продължаваха да си прекарват жито и едно-друго в градеца.

Тука трябва да споменем, че причината, която принуди брациговския комитет да вземе овреме мерки за изпращание стража вън от градеца, е тая: като се получи известието, че «Кръвното писмо», изпратено за Батак чрез Стоян П. Иванов, се уловило от пещерските турци и че пещерската тур. полиция хванала батачанчето, което щяло да носи писмото в Батак, то за тукашния комитет не оставаше друго, освен да се завземе по-сериозно за работата и да превари злото, да не би да ни сполети злата участ, преди да се съберат селяните от околните села.

23 априлий, петък.

Първа частна битка при Клисурата на Бежкия път (под Св. Спас).

На тоя религиозен и най-много уважаван от народа празник, Гергьовден, почти всички брациговци пълнеха черковата. Във време на отпуск св. Димитър И. Арнаудов съобщи на благочестивите слушатели, че понеже от тоя ден ще почнат да пристигат околните селяни в градеца, то всякой да се приготви и прибере по дома си по някое и друго семейство на пристигавшите сънародници.

След черковния отпуск, пак по обичаят, множеството народ заедно с облечените в свещеническото си одеяние свещеници, предвождани от хоругвите и др., се отправи и пристигна на Гробищата, на Оброчището на виновника на празника св. Георги, гдето щеше да се извърши водосвет. Водосветът се извърши спокойно. Но във време на ръсението чуха се няколко пушечни гърмежа откъм Широк път и веднага се зададоха 20—30 души конници и толкова пеши, всички въоръжени и със знамена. Изпърво всички се стреснахме, но като се узна, че те са нашите събратя радиловци, свестихме се и всичкото множество, в това число и ние, се отправи за Широк път, за да посрещне пристигавшите. Посрещането и привежданието им стана със същата церемония, с каквато се отиде на Оброчището.

Когато пристигнахме на Широк път, всички преварници радиловци се надпреварваха да разказват, че всички от тяхното село заедно с движимата си стока идат за в Брацигово и че станала между тях и пет души тъмръшлии турци битка на пътя под Клисурата и Лъката, през които пътища съселяните им идели. За тази първа битка те ето как ни разправиха:

«Като пристигнахме — казваше учител Костадин (родом от Мехомия, а в това време у-л в Радилово) — на Бегенския път под Клисурата, колата, в която бях аз, вървеше най-напред. Отсреща ни се зададоха пет души тъмръшлии турци, на коне и въоръжени. Щом приближиха 10 разкрача пред колата ни, те сърдито-сърдито извикаха: «Къде отивате бре, гяурлар» — и изгърмяха с една пушка, на която куршумът удари в кочията на нашата кола. Аз не се забавих да му отвърна. Потеглих с тая (показва пушката си) и го свалих от коня. Подир него отвориха огън и другите турци. След мене мнозина наши радиловци отговориха с огън против другите турци и свалиха на земята още трима от тях. Един само от тях, види се, да е бил леко ранен, избягна. Нашите го погнаха, но той избягна към Бега.»

На това известие брациговци на часът се разпоредиха и изпроводиха 400 души въоръжени юнаци, конници и пеши, за да посрещнат и улеснят в дохожданието си радиловци. Една част от тия юнаци щеше да отиде и до Ликачово (Голямо Попово), за да приведе в Брацигово и жителите от това село. В същото време се изпроводиха други 150 души под предводителството на Таньо (Стоян) П. Гьошев и Т. Костов да отидат и приведат козарчани и здребичани, след изпращанието на които да заминат за Кричим, за да направят същото и с тамошните събратя.

За в Чанакчийово (Паничарево) се изпроводи Илия Пъртъчов да извести на тамошните събратя, щото през нощта да избягат в градеца ни.

На ясъкориченските събратя се писа и се изпроводи с особен куриер да слязат час по-скоро.

На Пещера се изпроводи г. Ан. Н. Арнаудов да каже на пещерци да бъдат готови тая вечер да въстанат, защото ще им се изпроводи помощ да обезоръжат турците и да запалят градът или пък, в противен случай, да се пренесат в Брацигово или в Батак.

Четиристотната чета, която отиде на помощ на радиловци и една част за Ликачово, се беше поставила по командата на изкусните в командувание г. г. Гого (Георги) Ангелиев и на братя Никола и Иван Т. Бончови (радиловци), и на братя Никола и Лазар Кота (ликачовци). Когато една част от тая чета се завръщала в Брацигово, в същия ден съгледала отдалече, че при първото място, гдето радиловци се ударили с 5-мата тъмръшлии турци, пристигнали откъм Бяга други турци въоръжени — едни на коне, а други с коли, натоварени с жито. Тогава четата изпроводила няколко души да се явят пред турците и да видят що ще им говорят, а останалите се снишили в шумака. Изпратените юнаци пристигнали при турците. Като разменили помежду си по няколко контрадуми, най-после се спречкали с конниците турци. Последните, като видели, че срещачите са малцина, позволили си да гръмнат с пищов срещу тях и сполучили да наранят ногата на едного от четата и леко по корема коня му. Нашите юнаци, срещачи и снишавшите се в шумака, възползувани от тоя сгоден случай, отговорили им с пушечен огън и след петминутна битка сполучили, та избили до крак всички турци — едни с куршуми, а други със сабля. От турците само едно възрастно турче сполучило да избегне в селото си Чанакчийово, но и то било ранено със сабля по тялото и окото.

За тая последната кървава битка ни разказаха подробно брациговските младежи г. г. Ив. К. Йеремиев, Киряк Манчов, Иван Кольов, Атанас Дуков, Никола Чоков и Илия Г. и. Стоянов, които се явиха пред нас с кървави ножове и пожълтели като восък. С тях заедно са били мнозина брациговци и радиловци, които тоже с кървави ножове и дрехи бяха отишли да разказват и на другите членове от комитета.

Конете и воловете с натоварените кола на турците се докараха в градеца. Когато се разтовариха вретищата (чувалите), в последните в пшеницата се намериха торби, пълни с барут, куршуми и евзи за пушка. Такива същи се намериха и у дисагите на конниците турци.

Догдето се продължаваше дохожданието на радиловци и ликачовци и сраженията на нашите с турците между Клисурата и Св. Тодор, на Врайняк и Нерезето се направиха нови позиции, в които се предполагаше да се поставят други стражи.

В това време пристигна известие от Чанакчийово, че не било възможно на тамошните братя да слязат в Брацигово, защото селото им било заградено от турци тъмръшлии и от околните помашки села. Подобно известие дойде и от пещерските братя, които съобщаваха, че градеца им бил препълнен от тъмръшлии и доспатски турци, които се готвили да ни нападнат.

На тия грозни известия комитета реши и още привечер се изпроводиха двеста души смесени юнаци да вземат пътищата около Грамадите, други сто души — около Барутчийницата. А в новонаправените близо около градеца позиции се постави доволно число младежи, местни и вънкашни.

В тоя същия ден, ранкото, беше пристигнал от Чанакчийово известния вече турчин Попашата, с цел, види се, пак да шпионира. Той казваше на кмета Манчов да му дадял 500 гроша, за да му донесе барут, от който в селото им имало много добър. Присъствуващия на този разговор г. Н. Хр. Боянов извиква настрана поменатия турчин и го накарва гологлав да избяга за в Чанакчийово.

Това последното произшествие стана ранкото, преди множеството да отиде на Оброчището. Ако бе се случил тоя турчин, когато пристигнаха радиловските преварници, то той вероятно нямаше да излезе жив от Брацигово. С една реч, живота на тоя турчин се спаси от человеколюбието на Боянов. За това си человеколюбие Боянов щеше скъпо да заплати с живота си, ако не бяха се намерили тоя ден няколко благоразумни личности, брациговци и вънкашни, които можаха да уталожат духовете на разярените младежи.

Тоя ден над чирепиците (керемидите) над клепалото се въздигна и се развяваше вече българското знаме от бял плат, в средата на който беше изобразен изправен лев, везан с жълта коприна. Това знаме беше изработено от учителката госпожица Анна Димитрова, родом от Т. Пазарджик. За изработванието на това знаме бяха се потрошили повече от 15 (петнадесят) турски лири.

24 априлий, събота

Още в преминалия ден, когато пристигнаха, радиловци и ликачовци казаха, че оставили в селата си няколко души стари, мъже и жени, и няколко души въоръжени млади юнаци да вардят останалите още жита и покъщнина до утрешния ден, докогато се завърнат колите, за да ги вземат и приводят в Брацигово. И наистина, щом пристигнаха поменатите селяни, много коли и товарни животни се завърнаха пак в същите села да приберат и прекарат и останалото жито и друга покъщнина. Така също и по една част от брациговските чети бяха се спрели в тия села за през нощта да вардят заедно с тамошните въстаници. През нощта прекараха по еднаж от останалите жита, покъщнина и хора. И пак се завърнаха да прекарват още.

Вечерта на 23-ий срещу 24-ий стана пак събрание от комитета в общинската стая. В това събрание комитета разисква и зряло размисли като какво трябва да направи и как да постъпи с ония селяни, които още не бяха почнали да се прибират в градеца. Най-после реши: 1) да се изпратят от нашите чети още две, които заедно с радиловци и ликачовци да отидат в последните села да заберат останалите жители и заедно с останалата им стока да се докарат тука и 2) останалите чети да се изпроводят по другите села на помощ на тамошните братя, за да ги приведат по-скоро в градеца.

На заранта, на 24-ий, радиловци се прибраха почти всички. Тоже се прибраха и ликачовци, с тая само разлика, че последните не можли да успеят да прекарат всичкото си жито и покъщнина.

В същото време, когато се прибираха радиловци и ликачовци, дойде известие от дружината, която беше отишла за в Козарско, че се усещало нужда от повече помощ, тъй като в Айдиповското поле се съгледали много въоръжени турци и цигани, които идели към Козарско; че и други турци откъм Кричим пристигнали и завзели високия североизточен край на Козарско; че нашите под предводителството на Танчо П. Гьошев и Т. Костов Едибелята се настанили на позиции на високия югозападен край на селото — място срещуположно на онова на турците. Така селото [останало] между двете воюющи страни.

Турците, щом пристигнали на север и североизточния край, не се стърпели и почнали да стрелят. Нашите им отговорили тоже с огън. Нашите, като по-многочислени, отделили една част от дружината и я изпратили из шумака да заградят турците откъм изток. Зад воюющата по-преди и следующата да воюва дружина те поставили една част от нея  на високия бряг на Алтъпармаковото лозе. Откъм югоизток, юг, югозапад, запад и северозапад селото Козарско е било заградено от нашите въстанически дружини. Огън се отворил и от двете страни и битката е траяла цели три часа, до смрачавание. Така заградени откъм тия страни, козарчани можаха през нощта да се пренасят полечка-полечка в Брацигово. Турците още привечер почнали да се разбягват, едни към Кричим, други към Айдингоското поле, но една част от последните останала да продължава да се бие.

Комитета не се забави и още на часа изпроводи за в Козарско една чета от сто (100) души на помощ. Така също реши и определи още 400 души, които да отидат през нощта в Ликачово (Голямо Попово) и Бяга да приведат и останалите вещи и жители от тия села.

Тия 400 души въстаници, брациговци и радиловци, предводителствувани от изкусните в командантството г. г. Георги Ангелиев, К. и Ваньо Т. Банчови, братя Никола и Лазар и Кото (ликачовци), Н. X.'Боянов, Ил. Н. Арнаудов, на стотниците Илия Пъртъчов, Кольо Малинчин, Атанас Милиев и др. (брациговци) през нощта още заминаха за назначените села. Сам Петлешков придружаваше предводителите за с. Бяга.

От тази 400-тна дружина се определи: 150 души да отидат в Ликачово, а останалите 250 души за Бяга.

25 априлий, неделя

След божествената служба стария свещеник Пейо Стоилов, раздавающец нафора, пак каза на благочестивите слушатели брациговци да се приготвят и прибират по домовете си вънкашните селяни. Още оттук хората почнаха да говорят за приготвения червен пипер, който по-преди се беше препоръчал на жителите да си имат всякой по дома си в изобилно количество.

Тоя пипер щеше да се хвърля от жените и децата из прозорците на къщите тогава, когато се видехме в противно [неизгодно] обстоятелство, т. е. когато неприятелите навлязат със сила в градеца, та по тоя начин да се ослепят чрез него, да не могат да видят накъде отиват.

Наскоро след черковния отпуск пристигнаха почти всичките козарчани с всичката си жива стока. Също пристигнаха и игумените Нефталим и Леонтий, които се бяха завърнали в Козарско да приберат живата манастирска стока.

Като пристигнаха, те ни разправиха следующето: щом пристигнала четата от 100-тях души, находящите се тамо чети (западната и северозападната) веднага нахлули в селото и се спрели на североизточния и източния му край и така сполучили, та изгонили всички останали турци. Последните тука оставили от своите пет души мъртви. И така жителите козарчани преспокойно можли да си приберат едно-друго и се пренесоха в Брацигово.

Наскоро след пристиганието на козарчани една чета от 60 души под предводителството на К. Томчов и Таньо (Стоян) Кьоркосьов се отправи да завземе проходът под Клисурата, между бегския и ликачовския път. В това число бяхме и ние. Щом пристигнахме на означеното място, разпределихме се и захванахме позициите. Наскоро ликачовски семейства почнаха да пристигат, съпровождани от 50 души въстаници.

Щом пристигнаха при нас, те [въстаниците] ни разказаха следующето: «В зори още пристигнахме на върха на чала. Когато заминахме шумака и се упътихме за Ликачово, от срещния шумак изгърмяха няколко пушки. Ние се снишихме в доловете. Нашите, които идеха след нас, отвориха огън след турците, последните търтиха на бяг по направление към запад от селото. Като се присъединихме с нашите, всички изведнъж погнахме турците. Като пристигнахме близо до селото, заобиколихме от изток по направление към юг и запад. Някои си от ликачовци не се страхували, пуснаха се да влезнат в къщите да изнесат и останалите им жито и др. неща, но тъй като в някои си къщи имало скрити турци, то последните гръмнали из една къща и свалиха на земята една жена и други 6 души мъже от същото село. Тогава, като усетихме, че там се крие по-голяма опасност, и ние отворихме огън срещу им, като в същото време приканвахме селяните да оставят всичко и се върнат назад. Някои си от селяните само подпалиха плевните си с цел да побъркат на скритите турци, излязоха из селото и се упътиха за към Брацигово. Ние продължавахме да стреляме и се оттегляхме заднишком. Щом се оттеглихме на върха на чаловете, мнозина турци излязоха из селото и следваха да гърмят срещу нас. Оттука продължихме огънят срещу тях около 1/4 [час]. В това време видяхме, че паднаха двама турци близо при дебелите каваци. От нашите само един, на име Сотир от Ясъкория (сочеха към него с ръка), опърлиха с куршум по гърдите му. Като паднаха двамата турци, всички други се извърнаха пак за в селото, а ние, като забрахме и изпратихме напред всичките селяни ликачовци, се завърнахме.»

Ликачовските семейства ние проводихме в Брацигово с 20 души въоръжени юнаци, а Томчов и Кьоркольов останаха заедно с другите юнаци на същите позиции.

В това истото време бяха почнали да дохождат и бежките български семейства, натоварени на коли, коне и магарета, заедно с живата си стока.

В тоя ден, току-речи до обед, всички бежани, стари и млади и от двата пола, се прибраха. Тъкмо часът около 8 по турски, през денят, се завърнаха и всичките дружини, изпроводени за тия места и за Козарско.

Като се завърнаха, те ми разказаха следующето: «Щом пристигнахме, ранкото, до селото Бяга, ние го заобиколихме откъм юг и запад. На разсъмнувание турците, като усетиха за нашето пристигание, търтили на бяг зад реката. Ние, подпомогнати и от нашите събратя, бежани, спуснахме се да ги гоним, защото, без да им направим ние нещо, те, като се настаниха на левия бряг на реката, почнаха да стрелят срещу нас. Като видяхме, че те изпратиха жените и децата си към Айдиньово и завзеха позиции откъм левия бряг, ние изпроводихме една част от нашата дружина да ги заобиколи откъм запад, а останалите продължихме да стреляме срещу тях от десния бряг. В продължение на 1/2-часова непрекъсната битка, като видяха, че нашите пристигат към тях откъм запад, турците и оттам избягаха, като оставиха 20 души от техните мъртви. От нашите нема убити нито един, защото ние бяхме хванали позиции от турските къщя. Като избягаха турците и оттам, ние прегазихме реката и ги погнахме. Едни от нашите заминаха в същото време за Айдиньово по десния бряг, по общия път, тъй като в това време съгледахме, че на Айдиньовското поле се развяват бели и червени знамена с множество турци и цигани. Подпомогнати и от дружините ни откъм Козарско, без да се уплашим, ние се впуснахме в Айдиньовското поле. Тука, след като се ударихме с турците, последните избягаха, едни към Ново село, а други към Кричим. Едни гонихме до Бабата, а други до друма между Козарската и Кричимската местности.

В битката при Айдиньовското поле турците оставиха мъртви около 150 души, между които много жени и деца цигански, три знамена червени и два коня. Знамената и конете прибрахме и ги донесохме.»

Всичките, които бяха взели участие в битките (в Ликачово, Бяга, Айдиньово и Козарско), бяха почернели и поизсъхнали, но бяха се окуражили, щото не искаха вече да знаят, че трябвало да се има благоволение към турчина, бил той мирен или не. Пролятата българска кръв в Ликачово викаше за отмъщение.

В тоя истия ден пристигнаха в градеца и ясъкоричани със семействата и с живата си стока. От последното село само 12 фамилии не бяха още слезли. По-късно и те тръгнали за в Брацигово, но по пътя ги застигнали башибозуци и от тях 6 фамилии станали жертва от ножа на последните, а само останалите 6 сполучили да избягнат от турския нож и куршум и пристигнаха живи и здрави.

Пристигнаха така също и здребичани. Те разказаха, че самички си свършили работата със своите съселяни турци. Те най-първо изпроводили фамилиите си. Като усетили турците за това им излизание из селото, спречкали се с българите. Последните надделяли в спречкванието, турците избягали, като видели, че съселяните им българи упорствуват против тях с оръжие в ръце.

Всичките току-речи жители българи от с. с. Радилово, Ликачово, Бяга, Козарско, Здребичко и Ясъкория в тоя ден се прибраха в Брацигово. Оставаха да се приберат още българите от Кричим и Чанакчийово. На пещерските българи беше предоставено, където обичат, там да се пренесат, или в Брацигово, или в Батак, понеже отпърво още имаше разногласия между тях: едни желаяха да дойдат в Брацигово, а други — в Батак.

В тоя ден стана общо събрание от комитетите на всички прибравши се села заедно с брациговския. В това събрание се реши: 1) да се направи списък и се опише всичкото население, местно и вънкашно; 2) количеството на храните; 3) количеството на живата стока — едра и дребна; 4) на оръжието с всичките му принадлежности; 5) числото на всичко мъжко, способно да носи оръжие; 6) да се разпределят четите и техните предводители, като се смесят местните с вънкашните; 7) да се направят позициите околовръст градеца, в които да се настанят едни от четите, едни да бъдат в резерва, за сменявание, а други, за да се изпращат повънка, за да привеждат и недошлите още братя селяни; 8) да се направят час по-скоро още 12 черешови топове, с които да се направи опит; 9) колкото барут и куршуми има готов, местен и вънкашец, да се направят: барутя на фишеци, а куршума да се излее на топчета с размери с пушките и пищовите.

Когато ставаше заседанието, пристигна от Панагюрище един куриерин, който донесе от Бенковски следующето писмо:

«До другаря В. Петлешков в Брацигово.

Турците се дигнаха срещу нас откъм Т. Пазарджик. Ние изпроводихме 1000 души юнаци насреща им и ги отблъснахме.

Георги Ангелиев се изисква с 300 души от вашите младежи да се отправи незабавно през Пещера за Чепино, гдето ще се съединят с нашите 700 души юнаци младежи, с които се упътваме за Белово. Останалите ваши младежи да завземат и вардят градеца ви с прибраните в него вънкашни жители, догде пристигнат и нашите и вънкашните, за да слязат за Пазарджик и Пловдив.

24 апр.    Бенковски»

След прочитанието на горното писмо Петлешков развълнувано извика: «Ах, тука трябва да има някакво променение. Планът ни беше да слезем с четата си в Пазарджик, а не отсега още да отиваме за Чепино. В последното щяхме да отиваме само когато свършехме работата с Пазарджик. Ние става три дни как се бием самички с нашите душмани, а те са седнали нови планове да ми кроят. Не. Не, аз трябва да отида до Панагюрище да видя що става тамо и що правят тия хора. Г. Г. Ангелиев нека замине да предвожда дружината за към Пещера, да се отървем пешин от пещерските турци, та после да се отправи за Чепино.»

Това като изказа, и в късо време той се приготви за път.

Дружината, състояща се от тристата души, под предводителството на Георги Ангелиев и помощниците му братя Банчови и Н. Л., ликачовци, през нощта срещу 26-ий заминаха да обсадят Пещера. Преди обаче да замине тая дружина за Пещера, през деня още се изпроводиха двама хора през балкана за Батак да съобщят на батачани да слязат и те в Пещера за същата цел. Тоже и за в Пещера се изпроводиха двама души да съобщят на пещерци за планът, който имаше да се извърши за тяхното извождание из градеца им и изгарянието на последния.

Дружината замина за Пещера. Същото време замина за Панагюрище през Белово и г. В. Петлешков с по двама още брациговци и радиловци.

Пратениците за Пещера се върнаха. Те разказаха, че ги посрещнали пещерци между Дъбовик и Пещера и им казали, че града им били изпълнили много турци башибозуци, черкези и цигани, които се готвели да нападнат тая нощ на Брацигово.

На това известие комитета на часа още изпроводи още двеста души за към Пещера, за да заградят проходите на Дъбовик и Грамадите, като в същото време съобщи на главнокомандующия тия дружини Ангелиев да спре нападението на Пещера дотогава, докогато пещерските българи не подадат знак за помощ, а на населението се съобщи да бъде будно тая нощ, да се въоръжи и да е готово за всякой случай.

Тука трябва да споменем и това, че от тоя ден на комитета се даде названието военен съвет.

26 априлий, понеделник

На ръзсъмнувание на тоя ден изпратените дружини за в Пещера се завърнаха обратно в Брацигово, без да влезнат в Пещера, тъй като нито батачани се явили на помощ, нито пещерци изискали това.

Във военния съвет се представиха всичките статистики, които в по-предишния ден се беше решило да се извършат.

Според тия статистики излизаше:

1)    Цялото число на населението, местно и вънкашно, излезе на 11 334 души.
2)    Количеството на храната 158 645 кила.
3)    Цялото число на живата стока 13 924:
а)    волове и биволи    1544 брави
б)    крави и телета    2054 брави
в)    коне, мулета и магарета 3485
г)    овни, овци и ягнета 3860
д)    кози с ярците    2985
4)    Цялото число на:
а)    пушките    4986
б)    пищовите    5092
в)    ножовете    4807
г)    куршумите с фишека за пушки 1 720 000
д)    пищови 1 685 000
е)    готов барут    3800 оки
ж)    ,, куршум 4000 ,,
5)    Цялото число на мъжкото население, способно да носи оръжие и да претърпява теготите на един въстаник, 5120 души, като се брои от 18 до 50-годишна възраст.
6)    Числото на четите, всяка от по сто (100) души, 52.
7)    Числото на водителите на четите:
а)    главнокомандующ 1 человек
б)    хилядници    5 души
в)    стотници    51 ,,
г)    десятници    512 ,,

След това реши се да се укрепи градеца околовръст с позиции, направени с обкопи и изправени дебели греди там, гдето се виждаше, че къщите са разредени и се усещаше за опасно.

До вечерта укреплението на градеца се извърши и укрепените места се завзеха от войниците...

Освен поменатите позиции всички къщи околовръст градеца, които бяха накрай и изградени от камъни, бяха завземени от войници, така също снабдени с оръжие и припаси.

Освен позициите около градеца за такива се употребиха и всички високи къщи и маази всред него. За такива служеха къщите на Бъчварови, Юрукови, Ликоманови, Мижорков, Мишо Атанасов (бащината ни), поп Димитровата, Старото девическо училище и др. и маазите Юрукови и Петлешкова. В тези здания се поставиха изкусни стрелци, снабдени с пушки, шишанета с доволно количество барут и куршуми. От тези позиции най-сполучливо можеше да се стреля към върховете на всичките високи брегове.

Съгласно определението на Централния в Панагюрище военен съвет за главнокомандующ в брациговския пункт се считаше първо г. В. Петлешков. Но той влезе в споразумение с радиловските и ликачовски, изкусни във войводството си войводи, и отстъпи тази длъжност на Георги Ангелиев, който командуваше четите в битките при Ликачово, Бяга и Айдинъово. В съгласие на горепоменатите Петлешков остана за диктатор по въстанието и самозащитата.

И така главнокомандующ остана Г. Ангелиев.

За хилядници или помощници на главнокомандующия [бяха предложени] г. Н. Хр. Боянов, братя Ив. и Н. Т. Банчови, братя Н. и Лазар и Кото (куция).

За надзиратели по позициите се определиха г. Ай. Хр. Мижорков, Н. Ив. Янков, Ан. Н. Юруков, Ив. П. Юруков, Т. К- Едибелята, Н. Налбантина, учителите (всички брациговци), В. Вачков (радиловец) и Мильо (козарчанин). На тях се стовари грижата да надзирават по позициите и да снабдяват войниците с всичко, щото дотрябва.

На останалите членове от комитета, наречен вече военен съвет, г. г. свещениците Никола Апостолов и Д. Н. Арнаудов, Щ. Хр. Бъчваров, Ст. Д. Юруков, П. Ликоманов и Ат. Н. Търпоманов се поръча да заседават всеки ден в училището, да държат списък где и какво оръжие и припаси да се дава на войниците на позициите.

Часът къде 8 по турски тоя ден пристигна в Брацигово от Пещера голо по риза малкото момче на Търпо Чакъров Кирмидчията (брациговец, преселен в Пещера преди 20 години). То пристигна търчешком. Като го проведохме в училището, изпърво каза, че турците го хванали и го мъчили да го заколят, но то сполучило да избегне от ръцете им, тъй като в същото време се задали отсреща пещерци българи коняри, от които мъчителите се скрили в шумака при Св. Марина. Но след здраво изпитвание то изповяда, че нарочито го бил изпроводил тука пещерския турчин Дели Хафуз да види и узнае каква и колко сила има в Брацигово, та да се върне и му яви. Това момче разказа още, че в Пещера имало много въоръжени турци, черкези и цигани навънка и се готвили да нападнат на Брацигово, да избият хората и да запалят къщите. Това момче се задържа затворено в Брацигово.

През нощта в същия ден пристигнаха от Пещера и г. г. Хр. П. Цикалов и Ст. П. Иванов, които казваха, че избягали от Пещера, защото турците ги били преследвали. Те разказаха още, че пещерските турци заедно с пазарджикския кол-агасъ Ахмед ага и Барутанлията Ахмед ага повикали миналата неделя в конака по-главните пещерски българи, именно: чорбаджи Хр. Георгиев, Хр. Ат. Попче, Георги Кюсеиванов, Георги х. Костадинов, дядо Петър Цикалата, Георги Н. Гаджов, Д. Т. Тупчиев, Петър Д. Река, Ламбре х. Тодориев, Ат. Г. Писаров и Георги Атанасов Батаклиев, от които взели подписи с условие, че ако би една пушка да пукне от българска страна към турците, ще бъдат обезглавени (изклани) до един.

27 априлий, вторник

В тоя ден всички топове бяха вече обвързани с брънки и готови, за да се направи пръв опит с тях. В същото време се събраха всичките кантарови топки, които се намираха в градеца. Топоработниците бяха Ангел Хаджиев (коричанин), Кръстьо Гьошев и Атанас Манчов (брациговци). Опитът с топовете стана на Гробищата. От топовете се опитаха три малки и един голям с гюллета от кантаревите топки. От малките (средна величина) топове два се пуснаха по направление към Пещера, третия и един от големите — към Кошарището. Гърмежът беше силен и удрянието сполучливо. Във време на опитванието бяха всичките свещеници, облечени в св-те си одеяния, 1000 души въоръжени войници и множество народ.

След опитът или, с други думи казано, след освещението на топовете свободно и весело се изпяха следующите песни: «Боят настана, тупат сърца ни», «Българи юнаци, ще ли още спим», «Къде си вярна, ти любов народна», «Българийо, мила майко», «Сбогом, майко, сбогом, татко».

Тая последна песня е съставена от брациговци още през 1875 година и щеше да се пее от въстаниците брациговци, които щяха да отиват на бойното поле, и

Вятър ечи, балкан стене. . .

След изпяванието на горните песни се разпореди къде да се поставят топовете.

През тоя ден пристигна, пак от Пещера, пещереца Хр. П. Пунджов. И за него се състави мнение, както и за момчето на Чакъров. И той разказа, че турците насила го изпроводили да изгледа силата ни и пак да се завърне. И него спряхме в градеца, както и момчето, с тая само разлика, че и той доброволно взе участие в общия бой.

Вечерта в същия ден се завърнаха Петлешков и другарите му, които бяха заминали, за да повикат Бенковски с четата му да дойде на помощ. Не бяха се завърнали още само св-к Георги и Тодор Вачков (радиловци), които, не знаем по какви съображения, бяха заминали преди един ден за Радилово.

Петлешков и другарите му спътници се показаха много ядовити към Бенковски, защото последний се отказал да дойде на помощ да освободим пещерци, а най-много, загдето им казал: «Върнете се и работете, както знаете, аз ще се завърна с четата си в Панагюрище. Пазарджичани спят, а някои си от тамошните братя избягали в Цариград. Ние да се държим здраво всякой в центъра на пунктовете.»

Освен че не приел да дойде, но още откарал със себе си и войводата Тодор Банчов, у когото ни оставаше пълната и последня надежда.

От тоя неприятен отговор мнозина ахнаха и охнаха с въздишка.

28 априлий, сряда.

На тоя ден пристигна от Батак Насьо Хаджиев. Той разказа, че бил изпратен от баташките чорбаджии да докара 170 коне в Брацигово, защото някои си чорбаджии, местни и вънкашни, желаели да се пренесат в Батак. Но по пътя между Новата махала и Чанакчийово из гората изгърмели няколко пушки и от другарите му трима се убили, а другите избягали, конете им зели турците, а той се снишил в шумака и сполучил да избегне и дошъл да извести за станалото. Това печално известие покърти сърцата на всички ни. Това ставаше в читалището в присъствието на Петлешков, командиря Г. Ангелиев, помощниците му Н. X. Боянов, Кольо, Лазар, Кото, братя Банчови, някои от горепоменатите надзорници и ние. Петлешков изхвръкна от яд, натъкна си револверите, които преди малко беше оставил на масата, и извади саблята си гола. Примера му, с голи сабли, последваха всички главнокомандующи, настанали на крака. Петлешков с разярен глас извика: «Братя! Тука се е кроило предателство. Аз предлагам да отидем при военния съвет да изпитаме кои са тия чорбаджилари, които са постъпили така изменнически, и след като им припомним повторително за дадената клетва, да им кажем решително, че ако си не стоят твърдо на дадената от тях клетва, да ги съсечем пред публиката за пример на всичките, тъй като с това си непостоянство те предават в ръцете на турците толкоз хиляди души народ.»

На това му предложение всички присъствующи единогласно извикаха: «Да се извърши предложението на главния войвода — смърт на изменниците» — и веднага се отправихме за училището, гдето заседаваше военния съвет.

Тука в късо време се събраха всички членове на военния съвет, всички надзорници и мнозина местни и вънкашни първенци, между които и всички свещеници. От голите ножове и сабли лицата на всички присъствующи пребледняха.

Главния командантин поиска думата от Петлешков, която му се даде. Той се обърна към присъствующите с тия думи, които из устата му извираха като лава из вулкан: «Братя! Една нещастна случка се е случила с няколко души наши братя батачани между Новата махала и Чанакчийово. Ето тая случка каква е: някои си измежду тукашните и вънкашните чорбаджии са били изпратили в Батак известие до тамошните чорбаджилари да им изпроводят коне, за да се пренесат там, за да се опазели живи. Батачани изпроводили с няколко души свои хора 170 коне, но за жалост мнозина от тия братя станали жъртва на турските куршуми в балкана, а конете били откарани от турците. Ние искаме да знаеме кои са тия наши хора, да ги питаме да ни кажат, защо са постъпили така и само тем ли е мил живота? Такива хора ние считаме изменници на делото и трябва да се наградят с прилична награда.»

По заповед на Петлешкова виновниците се поставиха в укрепените позиции. . .

Не се мина много време от горния грозен случай, ето че дойде друг, който заби остър кол в сърцата на всички ни.

Наскоро пристигна един чанакчийовски българин, който донесе от страна на Барутанлията Ахмед ага едно писмо, с което последният призоваваше свещениците Н. Апостолов и Д. Н. Арнаудов, Н. Ив. Юруков, Ст. Д. Юруков, Н. Ив. Янков, П. Ликоманов, Ан. Хр. Мижорков, Ан. Хр. Манчов, Т. К. Едибелята и нас да отидат в Чанакчийово да направят спогодително, с което да се обвържат и двете страни, щото да не се нападаме, а да се браним взаимно. Това писмо беше написано на български, вероятно от някоя учена глава, и подпечатано с печата на Ахмед ага Барутанли.

От наша страна му се отговори да дойде той сам в Брацигово, гдето да направим спогодителното, като покаже и условията, тъй като в писмото му не се съглеждаха такива. Това писмо се изпроводи с особен местен човек. Последния се завърна и каза, че Ахмед ага се отказва да дойде да прави спогодба в «каурско село». На това му отказване военния съвет реши да му се отиде с топове и войска, та с червено мастило да запечатим желанието му, защото според доказванието на пратеника му той бил приготвил в балкана зад Чанакчийово много башибозуци и се готвел да ни нападне. Чанакчийовеца, който донесе писмото, върнахме назад, като му казахме, че на утрешния ден ще му изпроводим изисканите хора.

След това заобиколихме всякой своите пунктови позиции и известихме на всички да бдят добре, щото ако би някой да излезе навън без позволение на комендантите, да го стрелят.

През нощта се уловиха две чанакчийовчета, у които се намериха няколко кутии с кибрит. Според доказванието им те били изпроводени от самият Ахмед ага да влезнат скришом в градеца и да подпалят някоя и друга плевня, за да побъркат на редът и силата ни. Такъва щеше да бъде спогодбата на кръвник турчин Ахмед ага Барутанлията.

29 априлий, четвъртък

В тоя ден никъде не отиваха от нашите чети. Реши се само: 1) на утрешния ден, в петъкът, ранкото да се изпроводят триста (300) души войници с командантите начело и с три малки топове на върхът над Кошарището срещу Чанакчийово, с цел да улеснят излизанието на тамошните братя или да направят боева спогодба с Ахмед ага и 2) да се въоръжи и женския пол, коя с какво може.

Последното решение в късо време намери благоприятен отзив: всичкия женски пол, от 16 до 40-годишна възраст, се въоръжи коя със сабля, коя с коса, коя със сърп, коя с косер, приковани на върлини, коя със сопа и с въодушевени сърца се готвеха да бранят милото си отечество и милите си рожби от посегателството на турците.

30 априлий, петък

Като се съмна, определените 300 души войници, предвождани от св. Димитър Арнаудов и от командантите си, придружени с нужното число топове, заминаха за Паничерево през Врайняк. Когато се изкачиха на върхът на Врайняк, те потеглиха за Кошарището през Шумака, с предпазвание, за да ги не съгледат от Чанакчийово. Те се настаниха на върховете на Кошарището срещу Чанакчийово. Последното било обградено околовръст с укрепени позиции.

Като се разположили и захванали добри позиции на тия високи върхове, войводите изпроводили на отворено един человек да извика с висок глас Ахмед ага. Пратения отишъл и извикал няколко пъти, но нямало никакъв глас да им се отзове, нито человек да се види да шава. В това време наместо человечески глас из позициите на Чанакчийово изгърмяла една пушка, куршумът на която паднал близо до викача. На тоя пушкин гърмеж по заповед на командиря си нашите отговорили с един топовен гърмеж. Гюллето от топа ударило право в позицията, от която изгърмяла пушката, развалило позицията и една къща. Турците на това отговорили от много места с огньове. Битката се протакала цели два часа...

В това време, когато се е продължавала битката, съгледвачите, като съгледали, че откъм южния балкан и откъм Кръстец идели много башибозуци с червени знамена, отърчали и известили командиря си. От южния висок кошаришки бряг тоже съгледали, че и откъм Св. Спас и Пещера (през Дъбовик) идели башибозуци. На това известие командиря изкомандува да спрат и да се завърнат обратно в Брацигово. Всички, едни през Врайняк, други през Кошарището, се завърнаха с топовете. Един от последните от многото пушкание се пукнал, но и него върнаха, като го изтърколиха от височините на брегът в градеца.

След прибиранието на нашите турците дълго време се спотайваха към Кръстец, Св. Спас, Дъбовик и Врис и не се показваха, нито приближаваха към градеца. Види се, че очакваха отнякъде заповед, та едновременно да тръгнат. Това спотайвание трая до 5¹/₂ часът през денят.

Тъкмо на 5¹/₂ часът, къде обед, чуха се много гласове от пушки откъм Св. Тодор, които идеха откъм Пещера. Ний се изпречихме на прозорци да видим що е и къде са гърмевшите. Пред очите ни се представи необикновено зрелище: говедарите, овчарите, козарите и воловарчетата, които бяха по ливадите къде Св. Тодор и Банището, бягаха в градеца сами. След тях множество турци като мравуняци тичаха и пушкаха. Когато пушкачите турци достигнаха до Банището и на могилата над Тошковите ливади и горе на Кошарището, нашите из Гробищата им отговориха с топовете. След изгърмяванието на първия топ към Банището на зидът на Тошковата нива се увиснаха двама турци, другите се повърнаха малко назад, но продължаваха да гърмят. От Кошарището и Дуковите ниви турците продължаваха да стрелят по позициите на Гробищата, особено по ония, у които бяха поставени топовете. И нашите почнаха да им отговарят из позициите. Турския знаменосец, като се готвеше да побие знамето си на Луковата нива, биде убит от нашите из Гробищата; впусна се друг да го побие, но и той биде убит. Впусна се третий, взе знамето и се задничи зад един голям камен и така сполучи да го побие в шумака между камъните. Топовете ечаха и задаваха страх на турците. Чу се друго пушкание откъм Ропско и Керезето. Из там нападнаха башибозуци тъмръшлии, кричимци, осетинци и от другите места. Нашите откъм тая страна не оставиха тоя ден да побият турците знаме насреща им. До вечерта в тоя ден на тая страна нашите убиха 6 души турци знаменосци.

Откъм Пазарджикската капия ни нападнаха башибозуци турци и черкези от Т. Пазарджикско. Башибозуците, «току-речи», заградиха градеца околовръст — на разстояние колкото може да кара една добра пушка. Гласът на пушките извън от време на време ставаше по-силен и се умножаваше. И нашите от всичките позиции продължаваха тъй също да им отговарят и с пушки, и с топове. Топовете ни помогнаха най-много да задържат башибозуците на по-далечно разстояние. Турците отсреща не пушкаха само по позициите, но и по къщите и по чирепиците (керемидите), така щото куршумите им падаха над къщите — въз чирепиците, като най-силен и едър град.* От куршумите им, които бяха дълги около три сантиметра, разбрахме, че пушките им са здрави, държавни и че могат да бият отдалеч. До вечерта от пушечния дим в градеца и над него стана мрачина като от най-тъмни облаци, които препречват слънчевата светлина. Башибозуците се умножаваха от време на време и продължаваха да стрелят и да викат «аллах-аллах» като диви.

Привечер се упътихме за Гробищата да се срещнем с тамошните команданти, за да узнаем дали се готви нещо особено против нападателите ни. Тръгнахме и стигнахме...

Срещнахме се с Петлешкова, Ангелиева и Боянова. Сговорихме се, щото да не се приема никакво решение за нападение от наша страна, а само да се заобиколи по всичките позиции и да се каже на всички да се държат здраво, да не отстъпят никак от позициите. Каквото и настъпление да направят башибозуците. Да имат предвид, щото докогато неприятелите са отдалеч, войниците с ум да хвърлят: деня да стрелят само тогава, когато видят, че неприятелите приближават до позициите, а нощя да стрелят непрестанно, като си кръстосват стрелянието. Тая нощ голям страх облада в градеца всички ни. За насърчение ние им говорихме да се не боят, защото турците имат малко патрони, ще си ги изпушкат и пак ще си отидат.

Цялата нощ турците викаха и непрестанно стреляха. Дивият им вик заглушаваше въздухът. Стрелянието и от двете страни не преставаше. Мнозина си мислехме и се питахме, колко ли души ще има изтрепани от нашите през тази ужасна нощ?

1 май, събота

На утринта в тоя ден осъмнахме живи и здрави. Градеца не беше претърпял никаква повреда, освен чирепиците по къщите, които бяха полуизтрошени от силните куршуми. Божията ръка беше ни закрилила през миналата нощ. От направената заобиколка по всички крайни и вътрешни позиции се узна, че от нашите нема нито един убит. Всички наши из позициите казваха: «Слава богу, оцеляхме тая нощ живи и здрави — ще продължаваме да се бием с нашите душмани.»

Турците през миналата нощ си направили позиции зад зидовете на розовите градини около градеца и се заячили в тях и непрестанно стреляха. Куршумите им падаха като град. Непрестанно башибозуци пристигаха, съединяваха се с предишните и стрелянието се увеличаваше. Командирите заобикаляха непрестанно по позициите и даваха насърчение на войниците. Всички назначени да снабдяват последните с всичко, щото се виждаше за нужно, изпълняваха своите обязаности. И имаше възможност да се заобикаля, тъй като местата, през които можеше да се прехожда за крайните позиции, бяха укрепени с каменни къщи. През деня нашите, от крайните позиции, пушкаха само тогава, когато съглеждаха, че някой от турците се промъкнува да приближи към градеца, и на часа го сваляха мъртъв на земята. А ония из високите къщи и маази непрестанно стреляха към турците по високите върхове.

От една страна, се виждахме в опасност, като бяхме заградени от хиляди башибозуци, а от друга, приятно беше на военолюбивите и отечестволюбивите да гледат и слушат гърмението на хилядите пушки.

Най-после и тоя ден се мръкна с непрестанни и продължителни стреляния и от двете противоположни и неприятелски страни. По къщите кандилата светнаха и на окото се отражаваше като зрелище от много звезди.

Тая нощ, часът около два по турски, за половина час турците откъм Кошарището бяха спрели да стрелят. В това време се чуеше откъм тая страна да вика ходжа. В същото време Петлешков и Ангелиев се бяха спрели при нас, при нашата позиция, на отдъхка. Като се ослушахме у тоя глас и се узна, че ходжа вика, поменатите двама нарипаха на крака и извикаха: «Скоро да заобиколим позициите по къщите и маазите и да заставим войниците оттам да стрелят направо към Кошарището, откъдето се чуе гласът на ходжата, да не оставяме тия кучета да се подиграват с нас и с нашата вяра.» На часът тръгнахме, заобиколихме казаните позиции и заставихме войниците да стрелят, където трябваше. Последните веднага отвориха силни огньове към Кошарището. Гръмките гласове на шишанетата от тия позиции покрътваха и потресяваха всички здания в градеца. Страх и ужас обземаше всичко живо вътре и вън градеца. Даже и говедата издаваха своите мучения от тия гърмежи.

2 май, неделя

И тоя ден осъмнахме живи и здрави. От направената заобиколка из позициите се узна, че от нашите нямаше убит нито един. Башибозуците — турци и черкези — продължаваха непрекъснато да стрелят. Нови чети башибозуци продължаваха да дохождат. Тоя ден съгледахме, че градеца околовръст почерня от турци и черкези. През нощта нашите от Св. Атанас и от кръстопътя от тая страна чудеса извършили: зад Св. Атанас, на Нерезето и Габера. Там по розовите градини много трупове от убити башибозуци лежаха мъртви. Розовите трънки по тия градини се съглеждаха изсечени от куршумите, като с коса.

След тая ревизия стана заседание от военния съвет в училището в присъствието на главния войвода и всичките команданти. В това заседание се реши: 1) да се усилят позициите на Св. Атанас и кръстопътя и 2) да се каже на другите позиции деня да стрелят само когато видят, че неприятелите почнат да приближават към тях, а нощя непрестанно да стрелят. Взетите решения немедленно се изпълниха.

И тоя ден слънцето грееше, но в градеца слънчевата светлина се помрачаваше от пушечния дим, който се издигаше нависоко от високите къщи и маази и от позициите на Св. Атанас и Кръстопътя, на които се беше позволило да стрелят и през деня. Тоя ден много башибозуци паднаха мъртви на Кошарището и Дъбака.

Когато се намирахме на нашата позиция, съгледахме, че откъм Пещера дойдоха много талиги и се спряха едни на Банището и други зад Широк път. Погледнахме с телескопа си и видяхме, че стоваряха нещо като вретища и торби. От едни талиги разтоваряха за башибозуците храна. По-нататък, на Св. Тодор, съгледахме, че турците готвеха в големи казани ястия. На много места до позициите си башибозуците бяха си направили колиби от шумести дървета. В тия колиби поставяха припасите си. Вероятно тия колиби те са си направили през миналата нощ, тъй като по едно време през тая нощ валя дъжд.

Надвечер някои си наши и вънкашни ни запитаха: «Где ни е очакваната помощ?» Петлешков им отговори, че г. Бенковски с дружината си заедно с войводата Т. Банчов идел откъм Белово. Успокоихме запитвачите и тръгнахме за позициите си.

Мръкна се и тоя ден. Гърмението на хилядите пушки пак се увеличи. Ушите на всички ни затъпяха. Къщните звезди — кандилата — светеха и докарваха на человека на памят да се отправи към всемилостивия създател и да проси помощта му.

Около среднощ видяхме, че небето зад южния балкан и над Батак се червенее, и си помислихме, че батачани са запалили Новата махала. Веднага ни хрумна на умът, че те скоро ще ни дойдат на помощ.

В това същото време ходжата пак извика. Едновременното изгърмявание на шишанетата из градеца към Кошарището потърси къщите като от землетресение. Турците извикаха «алла- ал-ал-а-а» и нашите отвсякъде гръмнаха, като викаха, колкото им глас държи: «Урра-урраааа.» На това всички се стреснахме и си помислихме, че тоя вик не ще да е на добре. Притърчахме да видим що е и що става. Най-първо заобиколихме позициите на Гробищата. Тука ни казаха, че башибозуците се помъчили откъм Моста и Сарговица да нападнат с пристъп, но ги отблъснали. После отидохме и на Св. Атанас, и там същото известие.

Боят и от двете страни продължаваше да бъде ужасен тая нощ.

3 май, понеделник.

Осъмна и третий май с непрекъснати стреляния. И тоя ден не се оказа някаква жертва от нашите. Башибозуците, ядосани в несполуката си да разбият въстаналите гяури, а най-много, види се, за падналите от тяхна страна жертви, измислили друго средство: те почнаха да търкалят от високите брегове големи камъни връз позициите, находящи се откъм тия страни. Но и това им средство не трая за дълго време. Нашите не се отместили от местата си. Мнозина из вътрешните позиции сполучили, та свалили на земята търкалячите. Наоколо се съглеждаха много убити турци и животни. Един турчин [който], види се, през нощта се е бил вмъкнал в Стаменковата воденица, която сполучил да подпали, на излизанието от нея биде убит от самия Петлешков.

На тоя ден турците запалиха с. с. Бяга, Козарско и Здребичко. Така също запалиха и всичките воденици, тепавици и чаркове (дъскорезници), находящи се в брациговската местност. Боят се продължаваше непрекъснато.

4 май, вторник.

И четвъртий май ни завари с непрестанни гърмежи. Неприятелите продължаваха да стрелят и викат като диви. Нашите позиции откъм Гробищата, северните и южните страни, мълчаха цял ден, само ония от Св. Атанас и от къщите понякога си издаваха пушечни гърмежи.

Денят приближаваше да се мръкне, очакваната помощ още я нямаше.

5 май, сряда.

И петий май ни завари с непрекъснато и в усилени размери стреляние от страна на башибозуците. Нашите от крайните позиции мълчаха, не стреляха. Това нарочито беше скроено от посред нощ с цел да се даде на неприятелите възможност да приближат по-близо до нашите позиции, та по тоя начин да можем ги поочистим още малко. Само из високите къщи сегиз-тогиз се пушкаха по някоя пушка, и то когато се усети негде да шавне някой нов — рязан.

Часът около три преди обед ний току-що бяхме пристигнали в къщата на дяда ни Н. И. Янков от утрешната ревизия по определените позиции. В това време брациговският младеж Иван Ат. Рамбов беше се качил на най-горния етаж на тая къща и вардеше позиция. Като се ослушал у гласът на ходжата и като го съгледал откъде вика, потеглил с шишането си, свалил го на земята — до каменя в поляната на Кошарището. Оттам башибозуците отговориха с десетина пушки по направление, откъдето Рамбов беше стрелнал. След паданието на ходжата и след изгърмяванието на десетината пушки стрелянието откъм тая страна се спря нещо около един час. После един час от Кошарището стрелянието се усили твърде много.

Часът около пет, пак преди обед, същия ден една многобройна чета от башибозуци, под предводителството на един превисок войвода от арнаутска порода и възседнал на бял кон, потегли от Банището за към Градеца. Ний гледахме с телескопът си из нашата позиция на Пелина. Щом приближиха до моста срещу Гробищата, спряха се за малко време. Види се, в това време войводата правеше разпореждание за настъплението. После това тръгнаха. Щом се покачиха по моста и войводата се изкачи на върха (на моста), из позициите на Гробищата изгърмя една пушка и войводата се преметна и падна от коня. Последния се връцна назад бежешком. Тълпите башибозуци налягаха на земята и влечешком, влечешком назад, избягаха. Ударванието на войводата арнаутин страшно порази башибозуците откъм тая страна. В разстояние на един час от това произшествие от тая страна башибозуците спряха стрелянието. Но след един час, като се настаниха пак зад позициите си, отвориха огън, тройно повече и по-силен, отколкото първите дни. Ужасни бяха тия часове. Опасно беше вече да не би и нашите да излязат от търпение, да оставят позициите и тръгнат открито да се сражават с разярените до крайност башибозуци. Когато се изправихме и разгледвахме наоколо, то, боже пази! Около турските позиции на Кошарището, Керимидарките, Малката пъдарница, Широк път, Св. Атанас, Ропско и Нерезето от башибозуци не можеше да се види празно пространство. Всичко беше почерняло и нещо се движеше като мравуняк. Сега вече явно се съглеждаше щастието за живот или смърт на въстаналото население. Да е редовна войска, пак иди-ела. Тя поне знае и от редовно стреляние, познава и от закон, и от човещина, ами с башибозука не е така ки. Той не ти разбира нито от закон, нито от редовно стреляние.

В това време, когато ний разгледвахме движението и стрелянието на башибозуците, пристигна един от войниците из позициите на братя Банчови, който ни каза, че ни викали да отидем при командирите им на Гробищата. Ний тутакси се отправихме след войника Дуков за определеното място. Когато преминахме моста при Стоянкини, срещнахме на пътя Петлешков, Ангелиев, Боянов, братя Банчови и ликачовскнте юнаци, тисящници — Никола, Лазар и Кото. Те ни забраха и се отбихме в читалището. Тука ни разказаха, че войниците от всички позициии на запад, север и изток искали изволение да излязат из позиците и отидат да прогонят неприятелите, за да се изкара немощното население (старци, жени и деца) в балкана...

На тоя въпрос едни казваха да се отвори път през реката, отходяща към Банището, втори — откъм Широк път; трети — откъм Св. Атанас. Най-после се дойде до общо съгласие, щото път за нашите да се отвори между Св. Атанас и Широк път през гюлювите градини и драгунския път, като в същото време загърмят топовете от Гробищата и Св. Атанас към турските позиции, така щото по тоя начин да се пропъдят башибозуците между тия местности. Съгласено, решено и свършено.

Когато се тъкмяхме да излезнем из читалищната стая, пристигна и влезе в стаята един войник, на име Иван Кольов, из харманските позиции. Той донесе и предаде Петлешкову една завързена червена кисерия, в която имаше един камен и една част от книга. Той каза, че тая кисерия се била намерила тая заран в дворът на Семерджиевата къща. Вероятно тя беше хвърлена от башибозуците през нощта. Камъка беше валчест, на големина колкото да се обхване с две ръце и на тежина около две оки. В частицата книга беше написано по български: «Батак е изгорен до шушка и жителите му изклани.»

«Брех, какво е станало с тия наши братя» — си издадохме гласовете всички и с въздишка.

Камъка и книжчето Петлешков завърза пак в кисерията и се отправихме за училището при военния стар. съвет.

В училището заварихме всички членове на военния стар. съвет, тъй като предварително беше се изпроводил човек да им съобщи, че ще стане съвещание пред съвета в присъствието на главния войвода и командирите.

И тука Петлешков най-първо почна да говори и разказва пред съвета за настроението на войниците, за тяхното желание и напъвание да излязат на открито да се бият с башибозуците, за предварителното съвещание с главнокомандующия и неговите помощници и за решението, взето от последните. После това той постави на масата червената кисерия с камъня и книжчето в нея. После сам развърза кисерията, взе книжчето и каза:

«Тая кисерия вероятно е хвърлена нощеска от башибозуците из Кошарището. Тя се е намерила в дворът на Семерджиевата къща и слушайте да видите що се пише в това книжле» — и го прочете.

При свършванието на писмото на всички космите настръхнаха.

«Ее, братя! Нека това известие бъде нам за пример и да не се доверяваме лесно на башибозуците. Да се бием, братя, докат ни държат силите... Затова да се приготви още отсега всичко, щото е потребно за настъплението. Да се извести на цялото население за това предприятие, за да бъдат всички готови, та през тая нощ да се бием за живот или смърт» — произнесе председателя на военния стар. съвет поп Никола.

«Още един въпрос има непредвиден и неразрешен, а той е най-важния, затова аз предлагам да се позанимаем и с него малко. Тоя въпрос е: в случай че ни предвари и нападне редовна турска войска, какво трябва да направим с нея? Трябва ли да стреляме и срещу нея, или не?» — предложи и запита Ст. Юруков.

На това предложение и запитвание станаха дълги, широки и буйни разисквания.

Някои от присъствующите говориха, че трябвало безусловно да се предадем на редовните войски, други не безусловно, а с условие да се предадем на такива.

Г. Петлешков беше съвсем на противно мнение. Той никак не скланяше да се предаваме на редовните войски, а, напротив, да се стреля и срещу тях, както и срещу башибозуците, тъй като той не правеше разлика между едните и другите. С една реч, той считаше и едните, и другите общи врагове на народа и отечеството.

Най-после поп Никола пак стана прав и произнесе следующето решение:

«Господа! — каза той. — От станалите разисквания по предложения от г. Юрукова въпрос военния стар. съвет дойде до заключение и реши: В случай че ни превари редовна войска, никой да не стреля срещу нея. Ако ли, напротив, и редовната войска почне изведнъж немилостиво да стреля срещу нас, да ни трепе, както що постъпиха и башибозуците, тогава и от нас, и от бога просто да е всекиму: кой както може, нека се сражава и каквото знае, нека прави и с тях. Само трябва да помним и това, щото откак сме стреляли срещу войската, да не падне някой жив в ръцете било на редовните войски, било на башибозуците. Ние възрастните и така и така сме вече изгубени, но да гледаме, щото пред редовните войски да спасим живота на немощните (старци, жени и деца). Ние предводителите на въстанието сме отговорни и пред бога, и пред света за техния живот, защото те са невинни. Нека ми бъде позволено за последен път да кажа и тия две думи: благодариме на вънкашните ни приятели, които се отказаха да ни дойдат на помощ!!!»

И това се свърши. Произнесе се и резолюцията от военния стар. съвет за живот или смърт.

Оттука всички, след като се опростихме един други, заминахме да съобщим на всичките позиции за взетото вече решение, за настъпление през същата нощ, та всички да бъдат готови да се бием за живот или смърт.

През които позиции минахме и съобщихме на войниците, че желанието им се изпълнюва, последните гръмнаха да пеят прощалните песни.

Тези прощални песни бяха следующите:

I
Прощавай, майка, и ти, родно отечество,
аз се впущам на бойното поле,
турчин жестоко и върло да накажа.

II
Сбогом, майко, сбогом, татко,
сбогом, братя, и вий, сестри,
аз отивам на бойното поле
с турчин върло да се бия.

Първата от тия две песни беше съставена от г. К- Танчов.

Когато се завръщахме от Гробищата за нашата позиция — на Пелина, — по покана на Ан. Ат. Стоянкин се отбихме у домът им. Там живееха и радиловски семейства, между които имаше и възрастни девойки. Последните заварихме да пеят песня:

Явила се е люта змия усойница,
с девет глави, три опашки,
в Чепинското равно поле,
в белиградските кории,
та не може птичка хвръкни,
камо човек да замини.

Когато пристигнахме при нашата позиция, заварихме там Боянов, братя Банчови и поп Димитър Арнаудов. Те още не бяха седнали да си отпочинат от заобиколките около позициите. При пристиганието ни насядаха всички и ние седнахме. Поп Димитър поиска думата да ни разкаже нещо, щото би чул на заранта от някои из позициите.

«Тая нощ, каза той, като заобиколяхме с Динето Томчово по позициите, излязохме на една висока къща с цел да разгледваме наоколо, и да видите що забележихме. Посред тъмната нощ и след пороите дъждове откъм север се зададе един тъмнокръвен червеникав облак, който постепенно-постепенно летеше и пристигаше към градеца ни. Той най-после пристигна и се надвеси над градеца, когото покри като крилат орел.» Това явление ни направи страшно впечатление. Измежду присъствующите при нас се явиха множество предсказвачи: според едни било, че сам бог, преоблякан в огнен облак, иде да ни закрили и запази от неприятелите, а според други — това явление предвещавало страшно кръвопролитие.

Тъкмо в 10¹/₂ часът по турски се чу силен гърмеж на топ, гласът на който идеше откъм Голямата пъдарница. В това време ние се намерихме на позицията близо до къщата на дяда ни Н. Ив. Янков. Като чухме тоя силен гърмеж, отърчахме на горния етаж и се обърнахме към гласът на гърмежът. Минутно видяхме, че се издигаше дим от зидът на източния край на Гробищата. Там, гдето беше ударило гюллето, зидът беше съборен. След изгърмяванието на топа чу се пак откъм Пъдарницата гласът на военна бурия (тръба). Подир петминутно мълчание откъм западната страна, от същата Пъдарница, се вдигна дим, изгърмя още един топ, гюллето на който удари у къщата на баща ни, която е най-крайната и най-високата на западния край на градецът. Третия топ пак изгърмя и гюллето му удари пак в същата къща. Никаква повреда не ставаше в къщата, освен че се гледаше да излиза барутен дим. Ние си помислихме, че там непременно ще има мнозина убити от домашните и от войниците, още повече че него ден не можахме да се опростим с баща ни, с майка ни и със сестрите ни, тъй като тази си длъжност бяхме изоставили да извършим отвечер, когато щяхме да излетим нанавънка. Военната тръба свиреше за предавание. Башибозуците от северната, източната и южната страна продължаваха да стрелят, ако и да им се заповядваше с тръбата да спрат стрелянието.

Четвъртия топ се хвърли из могилата на Тошковата нива при Банището. Гюллето сега падна връз къщата на Никола Т. Луджов, която е до самата къща на Н. Ив. Янков. Пукотът на гюллето и димът, който излезе от него, стресна всички ни, които се нахождахме в последната къща. От разпръснатите части на гюллето узнахме, че това не е башибозушка работа, но че непременно откъм тая страна трябва да е дошла редовна войска. От гърмежът на пушките през миналите шест дни слухът на всички ни бе затъпял, та не можахме отведнаж да разберем какъв е тоя гърмеж и каква е тая тръба. Топовния гърмеж от запад продължаваше да гърми след всяко петминутно мълчание.

Ние намислихме да излезнем из речения дом, да отидем и да се намерим с командирите ни и с другите членове от военния стар. съвет и да узнаем те на какво мнение са за това топовно гърмение, дали и те усещат, че това е от редовна войска или пък от башибозуците. Намислихме и тръгнахме.

На излизанието ни из пътните врата и като изминахме десетина крачки по улицата, изгърмя пак един топ. Тоя път гюллето му падна зад нас на разстояние три разкрача и удари в зидът на къщата на Хр. Кр. Прекумкин. Една част от гюллето мина между краката ни и ни нарани леко... Тъкмо при Бъчваровия хан се срещнахме с главния командантин Ангелиев и с другите му другари, които идеха откъм Гробищата. Тука те ни разказаха, че били разпоредили на западните позиции да не стрелят, защото е пристигнала редовна войска, и друго, че откъм Широк път се съглеждали хора, които с бели кърпи в ръце канели ни да се предадем...

Топовните гърмежи, както първо продължаваха да гърмят, но гранатите им падаха не на здрави места, от което разбрахме, че това се прави, за да ни уплашат и принудят да се предадем.

Когато се срещнахме с Петлешков. той ни разказа, че една граната паднала в къщата на Н. Налбантина, гдето той заедно с Мижорков се намирали в онова време по заобикалка и че за малко щели и двамата да станат жертва.

Наскоро стана разпореждание да стане заседание в училището, в което да се земат мерки за като как да постъпим и с редовните войски.

Събрание стана от всички членове на военния стар. съвет, всички св-ци, главния командир, всички подкомандири и стотници. Като се отвори заседанието, почна се разисквания върху въпросът, какъв край да се даде в тоя случай на работата — да се предадеме ли на редовните войски, или не? ...

Едни склоняваха да се предадем още тая нощ, други не склоняваха никак. Последната страна най-после дойде до убеждение, че трябва да се предадем, но с условия, и то не още тая нощ, но да остане за утрешния ден, за да си поразмислим за условията, по които трябва да се предадем. Тъй като вишегласието мина на оная страна, която изказа мнението, щото въпроса за предаванието да остане за утрешния ден, заседанието се закри и събравшите се разотидоха всякой по позициите, с твърдо решение да се браним юнашки и тая нощ. Битките на изток и североизток продължаваха и от двете страни, само откъм западните позиции нашите мълчаха и не стреляха към войските. Часът около 12 отвечер топовете почнаха да гърмят от Св. Петър и от Дуковите ниви. Мръкна се хубаво. Топовете сега след всеки четвърт от час гърмяха и продължаваха да гърмят цялата нощ.

Часът около 6 през нощта имаше тишина откъм източната и североизточната страни. В това време тръбата засвири. След преставанието ѝ се чу глас, който викаше и казваше по турски: «Ееий, раялар, теслим олунуз — теслим олунуз, зира зиян олакджаксънъз (Ей, поданици, предайте се, предайте се, защото инак ще бъдете погубени)!» След викът топът пак изгърмя...

6 май, четвъртък.

С каквито мисли и сърцеразвълнувания бяхме всички през нощта, с такива също се събрахме в училището рано-рано преди съмнование... Пак се отвориха въпросите за и против предаванието ни.

Против предаванието ни бяха почти всички членове от военния стар. съвет (с изключение на един само); всички назначени да командуват и да надзирават позициите, а за предаванието бяха повечето козарчани. Първите остаяха непоколебими на решението си да не се предаваме, а последните — на решението си да се предадем. И така последните взеха грижата да изпроводят от своя страна пратеник на Кошарището при пашата да направи сговор за примирие и предавание. Склоняват тия хора да се предадем, пък никой не се решава да отиде при пашата. Най-после козарския жител на име Мильо (ако помним добре, той беше в онова време кмет на Козарско) се реши сам да отиде при главатаря на редовните войски. Той се опрости с всички присъствующи на това събрание, после излезе и отиде да направи същото и със своите си.

Г. В. Петлешков не щя да дойде да присъствува на това събрание.

В училището останаха само членовете на воен. стар. съвет, а всички други заминахме за позициите си да съобщим на войниците за извършеното в това събрание.

На излизанието си из градеца г-н Мильо замина край нашата позиция при Пелина за Кошарището, понеже пътя за последното е през тази позиция. Когато пристигна до позицията, той каза на дружината ни: «Прощавайте, братя! Аз отивам в огъня и дано милостивий бог ни помогне пак да се видим живи и здрави», и замина.

Като се изкачи горе на първия връх, спуснаха се няколко души башибозуци да го пресрещнат и заобиколят. Пашата, като съгледал башибозушкото припкание, види се, да е узнал лошото им намерение спрямо пратеника, минутно изпратил редовни войници, които спревариха пратеника, разпъдиха башибозуците, заобиколиха последния и го откараха при главатаря им.

Кошарището беше препълнено с толкова много войска и башибозуци, щото не можеше да се види нито една стъпка празно място. Околовръст градеца на разстояние около 1/2 час всичкото пространство беше почерняло като мравуняк от башибозуци. Голото око пресмяташе, като да имаше безчислена сган хора. На тоя необикновен изглед всички си помислихме, че сме изгубени вече до крак.

След един час бавене при пашата г-н Мильо се завърна. Като пристигна до позицията ни, ний го запитахме каква е работата и какво е направил. В отговор той ни каза: «Работата е добра, на добро отива, но само ако се предадем, ако ли не, ще ни изтрепят в къщите с топовете си. Какво трябва да се направи от наша страна, ще разкажа в училището» — и замина набързо-набързо. Като влезе г. Мильо в градеца, башибозуците пак почнаха да стрелят към градеца. Но и нашите им отговаряха. На това стреляние видяхме, че редовни войници тръгнаха да разпъждат настрана башибозуците и да им запретяват да стрелят. В късо време градеца се заобиколи от една част редовна войска, тя постоянно препъждаше неразбраните башибозуци, като им запретяваше да гърмят и ги пропъждаше настрана.

След заминаванието на г. Миля заминахме и ние за училището. Когато пристигнахме до читалищното помещение, заварихме Миля да стои на прагът на вънкашните врата на последното, а г. Петлешков отвътре насреща му и се разговаряха на ноги. Последния ни покани да отидем горе... После отвори едно писмо и го прочете пред нас. Съдържанието на писмото беше следующето:

«До главний войвода на Брациговския въстанически пункт г. В. Петлешков!

Уважаемий, Господине,

Тежка е отговорността, която сме предприели върху ни да изпълним, а още по-тежка ще бъде, ако сега не се възползуваме от случаят! Водими от убеждение, че ще станем предмет на ужасни кървави сцени на хиляди невинни жертви, ако не приемехме поканата за преговори на примирието. От една страна, на събранието, станало тази заран във Вашето отсъствие, се изпроводи человек при главатаря на тур. редовни войски, за да изучи добре условията за примирието и предаванието ни. Затова, като Ви съобщаваме горнето, от страна на съвета, умолявате се, щом се завърне пратеника, да дойдете и присъствувате на общото събрание, за да се изучат и изпратят условията за предаванието ни на редовните войски.

6 май 1876 г.                         За воен. стар. съвет
Брацигово                            Ив. П. Юруков»

После прочитанието на писмото той отвори шкафа, извади две шишенца, пълни с отровна жидкост, и се обърна към нас с тия думи: «В тия шишета се състои последния ни живот. На и на вас едното. В случай че подпаднете в турски ръце живи и не можете другояче да свършите с живота си, то изпийте тази жидкост, която за няколко време ще ви докара замайвание, а после и прекъсвание на живота, а пък това ще задържа за мене за същата цел. Защо пък, като влезнем в турски ръце да усещаме болки от мъчението, което може би да ни сполетее. Това е едно правило, за нас двигателите на въстанието и нам е простено всяко средство за живота или смъртта ни.»

Ний взехме шишенцето и той пак продължи и ни каза: «Айде сега да отидем и ние за последен път в училището.»

И двамата тръгнахме за училището. По пътя ни срещна Кото, който каза, че идел да ни вика.

В училището, гдето щеше да се решава за последен път съдбата на толкоз хиляди души, бяха надошли всички членове от воен. съвет, всички команданти (главни и второстепенни) и стотници и множество първенци, граждани и селяни.

Посредника за примирието г. Мильо почна да говори следующето: «Господа! Като отидох при пашата, той почна да ме пита защо сме се събрали тука и защо сме вдигнали глава против царя. Аз му отговорих, че ние не сме се събрали тука, за да вдигаме глава против султана, но да се вардим от башибозуците, които, преди да се приберем тука, ни ограбиха стоката и се канеха да ни изколят. Казах му още, че сме се прибрали в тоя градец да се вардим по примерът на нашите деди и прадеди, които в подобни случаи, както е ставало във време на кърджалиите, са се прибирали тука и са се вардили. Казах му още, че ние не сме вдигнали глава против царя, тия думи не ги приемаме. Ако бяхме вдигнали глава против царя, ние щяхме да теглим куршуми и срещу царската войска, както сме правили в продължение на шест дни и шест нощи против башибозуците. Като не теглихме куршум против царския аскер, това значи, че ние сме се покорили на царя, а не се покоряваме на башибозука, който не отбира ни от закон, ни от човещина. Сега, както и вие сами с очите си видяхте, че сме против башибозука, а не против царя, то заповядайте, паша ефенди, каквото ще заповядате, за да направим барашъка (мира). Пашата, който се наричал Xасан паша, ме запита още веднъж самички ние българите ли сме тука, или имаме при нас и московци. На това му отговорих, че няма нито московци, нито други някои, а само ние българите от Брацигово и от околните села с жените и децата си. После тоя ми отговор той ми каза: «Хайде, кога е така, иди в града, кажи на брациговските чорбаджии и на ония от селата да дойдат тука да направим барашък, като им кажеш, че царя подарява живота на всичките, защото не хвърлиха нито един куршум срещу царските войски, с условие че ще си предадат и оръжието. Другояче прошка няма, а ще обърна топовете към града, ще направя всичко на прах и пепел и жителите ще изколя до крака. Я слушай и това да им кажеш, че башибозуците са изклали Батак, Перущица и Отлуккьой (Панагюрище), та да не стават причина да се пролее и тука невинна кръв. Я виж там еей (сочил с ръка към Голямата пъдарница) е Хафъз паша, който е развалил Перущица и Панагюрище.» Когато ми разказваше това, чу се военна тръба да свири от Г. Пъдарница, Хасан паша се ослуша и каза: «Ето на, свири и ме кани да почна да бомбардирам града», и веднага заповяда на своя тръбар да му отговори, че няма и не позволява да се бомбардира града, защото се предава на царската войска в негово име.

«Вярвайте ме, братя, каза още г. Мильо, че когато казах думите «ние сме се прибрали тука по примера на нашите деди и прадеди да се вардим от башибозука, който не отбира нито от закон, нито от човещина», пашата порони едри сълзи, а главатарите на башибозуците скърцаха със зъби. Както и да е, той ми предаде горните думи и това писмо със заповед да ви ги принеса, за да земете мерки да се изпълни предложението му за мир и предавание. Инак ще съсипе града и ще изтрепи всичките жители, находящи се у него», каза и свърши пратеника г. Мильо.

Писмото, изпратено от Хасан паша, беше писано на турски език и имаше следующето съдържание:

«До кмета и старейшински съвет на Брацигово

Незабавно да дойдат при мене кмета Ангел Манчов, Никола Юруков, Церю Бъчваров, Стоян Юруков, Ангел Мижорков, Петър Ликоманов, поп Никола, поп Димитър и всичките попове и кметове от селата, за да направим мир, в противен случай ще бомбардирам града.

(под.) Миралай Хасан паша»

След прочитание на писмото станаха дълги и бурни разисквания и прения. С една дума, работата беше дошла до революция. Най-после благоразумието пак надделя: след дълги двоумения реши се да отидат хора при пашата. Но от призовавшите се някои отказват да отидат.

На това отказвание г. Мильо стана и като се обърна към г. В. Петлешков, почна да говори:

«Господине Петлешков! От казаното досега от нас вие разбрахте, че сме направили първа постъпка пред Хасан паша за примирие и предавание. Сега, както сами видите, не всички членове от съвета, както и командантите, се решават да се предадем. Които се решаваме, ще отидем при пашата да сключим условията на примирието и предаванието ни. Вие като главен войвода и пръв двигател на въстанието в Брациговския въстанически пункт трябва да земете във внимание предложенията на главнокомандующия на тур. редовни войски. Затова от страна на всичкото население се умолявате да земете за последен път върху си грижата, та заедно с подчинените вам команданти и подкоманданти да отидете по всичките позиции да умиротворите раздразнените духове на младежите, да не би да произведат напоследък някои неприятности, и да [не] сложат оръжие. Ако вие откажете да извършите това, то мислете хубаво, че ставате причина на още една батачка, а може би и [на] още по-лоша кървава сцена, а в такъв случай, не дай боже, вие ще бъдете отговорни и пред бога, и пред съвестта си...» Тук говорившия се разплака...

«Господа и братя! — [каза поп Никола]. — Аз няма да отида на Кошарището при пашата, а ще се явя при него само тогава, когато той, според думите му, слезне в градеца с редовната си войска и пропъди башибозуците... Ние не трябва да си предаваме всичкото оръжие. Трябва да задържим по-доброто оръжие, а командантите и по юнаците войници да се укрият, които да бъдат резерва за противен случай, т. е. ако турците, след като земат предаденото оръжие, почнат да колят, тогава да изскочат и нашите и да почнат и те действията си против неприятелите. Това е моето мнение и тия са моите последни съвети» — изказа поп Никола.

В отговор на г. Мильовите думи г. В. Петлешков каза: «Г-н Мильо каза, че целта на примирието се достигнала, че благи думи излезли из устата на Хасан паша, предводителя на тур. редовни войски, и всичко било свършено, оставало само ние доброволно да сложим оръжието си и да се предадем. Добра работа... Задължава ме против съвестта си да отида заедно с подведомствените ми команданти и подкоманданти да умиротворявам раздразнените духове на войниците и най-после ме прави отговорник и пред бога, и пред съвестта ми в случай на неприятности, като с упорството си щял съм да стана причина на кървави сцени. И тая е добра работа. Кой? Аз ли? Да не даде бог у мене такъва мисъл. О! Кой го желае това...! Това не може да бъде...! Приемам сам да стана жертва, отколкото да стана причина за погубванието на невинни души. Но да сложа и предам оръжието си доброволно, не мога. Съгласен съм на изказаното от отец Никола предложение да се скрият по юнаците младежи заедно с командантите и доброто оръжие, които да сме готови за в противен случай.»

После се обърна към командантите и каза: «Ах, братя! Мене ми стана зле! Аз не мога доброволно да се предам. Идете вие сами на позициите: убеждавайте, усмирявайте и заставете по юнаците с по-доброто оръжие да си не предават оръжието, а да се скрият, та когато се видим в по-лошо положение, да излезнем да си отмъстим на неприятелите ни.»

...Когато пристигнали в домът, старецът Ан[гел] Петлешков попитал жена си да каже къде е син им Васил, да излезне вънка, че другояче зарад него той сам, па и целия град има да изпатят лошо. Жена му посмънквала донякъде, посмънквала и спряла. Ядосан от такъво смънквание, Мехмед Али бей кимнал на няколко души башибозуци и на солдатите да отворят ножовете си и сюнгиите си срещу стареца, когото и почнали да мушкат и да го мъчат, като му казвали: «Или сина ти изкарай на мегдан, или тебе ще съсечем мръвка по мръвка.» Тогава той се обърнал към жена си и казал: «Къде е тоя проклетник, да излезе сега да го видя какви трици са ровили, та станаха причина да се изтрепи толкова свят. Да видим къде е, да излезне. Аз не мога на стари години да тегля зарад него.» Това като изказал, обърнал се към мъчителите и им казал: «Дръжте нея, тя ще го изкаже и ще го намери.» Те оставили стареца и обърнали ножовете и щиковете си към жената. И тя, като глупава, не знаем изумена ли е била, или се е уплашила, извикала: «Василе! Синко! Излез майко, да отървеш и баща ти, и мене от смърт!» Той бил в това време на таваня на къщата им. Уплашен, види се, от ненадейния майчин писък, той от техния таван преминал на тавана на къщата на съседа им Ангел Данов. На пътните врата на тоя последен дом вардили солдати и башибозуци. Последните, като чули тропот по таваня, качили се на чардака двама солдати и като съгледали, че на таваня имало човек, обърнали пушките си към него и му казали: «Давранма, зира телеф оладжаксън.» (Не противи се, че ще бъдеш убит.) На това той им отговорил: «Предавам се.» Но преди да слезне и се предаде в ръцете на солдатите, като познал, че не ще му е възможно да избегне, и за да не влезне жив в ръцете на турците, понеже така си предполагал отпърво, вдигнал, та изпил от шишето отровната жидкост, която, както споменахме по-преди, беше си приготвил за подобен случай, и се спуснал да слезне на чардака. Щом го хванал солдатина, той поискал от последния малко вода да пие. Солдатина удовлетворил желанието му и той пил. И така солдатите го подкарали за към пашата.

Г-н В. Петлешков, по пътя с когото се е срещнал, все им е казвал: «Прощавайте.»

Най-после го докарали при пашата, който в това време се нахождал при пътни[те] врата на Гробищата.

Xасан паша: Ти ли си Васил Петлешков?
В. Петлешков: Аз съм, паша ефенди.
Хасан паша: Ти ли си подбудил толкова население тука да въстане против държавата?
В. Петлешков: Аз, но. . . не про. . . държавата. . . (Тука е бил залитновал и му излизали плюнки из устата.)
Хасан паша: Кой те накара да направиш това?
В. Петлешков: Никой друг освен башибозука.
Хасан паша: От московеца да нямате нещо писма.
В. Петлешков: Не, от никого нямаме.
Хасан паша: Бездруго ти имаш свои другари, с които си работил заедно. Кажи ги: кои са те?
В. Петлешков: Нямам. Моля, да не се закача никой.
На тоя последен отговор г. В. Петлешков почнал да орига и после блювал. Пашата за малко време го оставил свободен, като поръчал да му донесат гореща вода да пие.

Като се поокопитил, пашата пак почнал да го пита: Я ми кажи защо въстанахте?

В. Петлешков: От зулумлуците, вършени от правителствените хора и от башибозуците. С това мислехме да зададем въпрос на света да поразмисли малко и за свободата на християните.

Али бей Гаванозоглу: Паша ефенди, оставете този комита да го изпитам аз.
Хасан паша: За какво ще го питаш повече? Да го земем с нас и да го предадем на властта; тя ще го изпитва и според вината му, ако се окаже такъва, ще му наложи надлежното наказание...

В това време Хасан паша съгледал, че башибозуци и аскерлии водят за мишниците едного селянина, когото и изпуснали да падне като мъртъв на земята. Оставил Петлешкова да го изпитва Али бей, а той се спуснал към падналия. Докогато той се бавил при издъхающия селянин, Али бей Гаванозоглу е изпитвал Петлешков по следующия начин:

A.    б. Гаванозоглу: Петлешкоглу! Ти ли подигна толкова мирно население против царя бе, едипсиз гяур?
B.    Петлешков: Аз.
A.    б. Гаванозоглу: Ами защо го подигнахте, нима помислихте да превземате коскоджамити турското царство ли?
B.    Петлешков: От вашите зулумлуци, защото се вдигнахте да колите нас, българите.
A.    б. Гаванозоглу: Я кератията, я какво напротив говори. Видиш ли царската сила каква е?
B.    Петлешков: Щото е истина, това ви говоря. Познавам и царската сила, но познавам нашата, българската сила.
A.    б. Гаванозоглу: И Хасан паша седнал да ме уверява, че тука нямало веке комити и че всички тука били веке покорна рая.

После пита:

«Казвай бе, керата, кои ви бяха другарите, с които подигнахте и управлявахте въстанието?»

B.    Петлешков: Аз сам и никой друг.
A.   б. Гаванозоглу: Абе, дьовлет душманъ, как може човек сам да управлява такъво голямо въстание. Кажи: кои ви бяха бинбашиите и юзбашиите.
B.    Петлешков: Аз бях всичко.
A.    б. Гаванозоглу: Не казваш ли? Чакай да видиш сега, ще кажеш ли или не! Аскерлер! Земете този гяурин и го турнете с лицето му към огъня и опрете щиковете на пушките ви зад гърба му, да видим ще ли ми каже или не, които му са били другарите. Сега ще го изпитам да видим колко му струва неговия командарлък.

Четирма солдати пристъпили към Петлешкова и почнали да го бутат към огъня и насочват с щиковете си зад него.

Осман Нури ефенди: Чакай малко, Али бей ефенди! Не се впущай в такъви крайности, че сетне няма да дадеш отговора си.

B. Петлешков изгледва хладнокръвно Али бея и като потупва с краката си, казва на последния: «Аз съм, който събудих населението да се вдигне против вас, башибозуците. Освен мене друг никой не е виноват. Виновен съм за правда.» После пак към същия с яростен глас: «Куче краставо! Вие сте душманите на вашето царство — и се дръпнува назад. — Ах, къде е пашата да го видя!» — извиква с висок глас.

Осман Н. ефенди притърчал и повикал пашата, който на минутата дошъл при мъченика, когото оттеглил от огъня настрана.

В. Петлешков: Паша ефенди! Защо ме оставихте на тия кучета да ме мъчат. Ах аз умирам, но моля ви се, паша ефенди, да не мъчите сиромасите.
На тия негови думи Хасан паша просълзил и с ядовит глас извикал към Али бея: «Бре, дип ве дьовлет душманларъ (брей, душмани на вярата и на държавата ни), защо в моето късовременно отсъствие сте постъпили така зверски с тоя човек. Скоро да ви няма пред очите ми, че сега ще заповядам да ви земат главите. Юзбаши, засвирете да ми дойдат хората да науча тия кератии на закон!»

Осман Нури ефенди: Ааах, бей ефендилер, що направихте вие пред лицето на пашата. За тая ви постъпка вие ще отговаряте и пред бога, и пред законите!

Али бей Гаванозоглу и Мехмед Али бей накачили се на конете си и като изпсували и Хасан паша, и Осман Нури ефенди, препуснали конете си и се упътили за Т. Пазарджик с цел да подигнат давия пред главнокомандующия войските на Одринския виляет Надир паша против Хасан паща и Осман Нури ефенди.

Но тука се угадила и друга тяхна зла мисъл. От солдати се узнало, че те бързали да застигнат по пътя по-преди излезналите селяни и граждани, карани за Пазарджик с целта да убиват, да грабят и да безчинствуват.

Известен за това тяхно зло намерение, Хасан паша веднага разпоредил, щото един хилядник с хилядо души войска да остане и да варди тая нощ града и жителите у него, втори хилядник с кавалерия да замине и застигне поменатите бейове, на които да не допуснат да правят някакви пакости на селяните; трети тоже с кавалерия да замине за Пещера през Врис и Агово да застигне изпратените за тоя град фамилии, за да ги покровителствуват от башибозуците; а останалата част кавалерия и пехота той задържал за себе си, за да го съпровожда до Пещера.

На хилядника, когото оставил за свой заместник и на конак в бащината ни къща, казал: «Аз отивам, оставям вас да вардите града и населението. Да не допущате никак на башибозука да влиза вътре в града, да обира и да прави всякакви непростими работи. Ако поиска с насила да влезне, давам ви власт да го стрелите без никакво двоумение. И друго, вие ще останете на конака в тая къща, но да гледате да не би да стане нещо каиб (загуба), че сетне няма да си дадете отговор. Аз искам, па и закона ми налага, щото оттука да не се вдигне нищо, нито колкото един косъм.»

След тия разпореждания и заповеди Хасан паша излезнал и се упътил към капията, за да се приготви за път към Пещера през Дъбовик.

Като приближил до г. В. Петлешкова, когото държали още прав настрана от огъня, но не вече с щикове зад и пред него, Хасан паша казал на солдатите да го поведат и закарат на Пазарджик. Хасан паша в същото време забрал със себе си и съгражданите ни г. Н. Ив. Янков, Петър Мечкаркин, Никола М. Грънчаров, Хр. Ил. Пъртъчов, Ат. Мишев и др.

Тука пред пашата и поменатите граждани патриота г. Васил Петлешков за последен път изказал следующите думи:

«Паша ефенди, и вие, братя! Аз съм измъчен двояко. Аз ще умра, но нека моята невинна кръв, нека моята невинна смърт бъде пример на милиони българи; нека аз загина в най-младата си възраст и да остана верен на клетвата си за свободата на Отечеството ни. Нека след тоя мой страстен, убийствен акт ги мъчи съвестта нашите душмани, които тъй немилостиво и тирански въстават против правдата и се отнасят тъй зверски с тия, на които ежедневно смучат кръвта!! Ах! Аз умирам най-мъченически, но провидението не ще да закъснее да отмъсти на народните ни тирани. Аз умирам, но нека всякой, който остане жив, да има предвид и моята млада съпруга, която да крепи с поддръжка през всичкото време на живота й. А за моя пасторак и за моята майка. . .!!!» (Тук той се разплакал и не можал да издума повече, за което се поставиха многоточията.)

След тия му последни думи той припаднал без съзнание. Подир малко пак се свестил. Тогава Хасан паша заповядал да го подведат, като го хванат двама солдати под мишниците, за Панагюрище, но да гледат, щото, като застигнат някои кола или кон, да го качат. До върхът на Широк път Петлешков придружавали пашата с кавалерията и пехота. Когато надничили да слизат по калдъръма за към Маргита, чул се силен гърмеж на много пушки, гласът на които идел откъм Свети Тодор. На това ненадейно изгърмяваме Хасан паша припнал заедно с кавалерията за към дъбовикския път, като оставил една част пехота да съпровожда за Пазарджик Петлешкова, а другата за Пещера — гражданите.

На следующия ден, в неделята, късно през деня намерили тялото на г. В. Петлешкова в ливадата под Маргита. Те намерили тялото му в следующето положение: То било простряно и обърнато с лицето към земята, пръстите на ръцете му били забити в земята и вкопчени за тревата, а мястото под пръстите на краката му било изровено. Тялото му на гърбът било прободено на две места с по два щика. Гърдите и лицето му били сини.

 

*И до днес за тия куршуми в Брацигово и старо, и младо говорят: «когато дойдоха куршумите» и «във време на куршумите». Ав.