Възраждане

 

Ангел Горанов

 

АНГЕЛ ПЕТРОВ ГОРАНОВ. (Роден в Батак.) Син на революционния деец, представител на Оборище и ръководителя на батачани през Априлското въстание Петър Горанов (Хаджигорев).

Публ. по: Горанов, Ангел. Въстанието и клането в Батак. (Исторически очерк.) Пловдив, Д. В. Манчов, 1892, 104 с. (с. 33, 34, 35-40, 41-49, 51-52, 53-54, 54-60, 62—68, 68-73).

 

ВЪСТАНИЕТО И КЛАНЕТО В БАТАК

 

На 17 априлия ония от селяните, които били в Пазарджик, за да си купуват жито и други домашни принадлежности, или както ги наричат по местното наречие «скараче», се завърнали бежишком от града, за да известят в селото паниката, която ненадейно обхванала правителствените чиновници и турското население от слуха, че българските въстаници от Панагюрище идели да обсаждат града. Най-напред избягали правителствените чиновници от конака, подир тях турците бързо затваряли дюкяните и бягали по домовете си. Българи, гърци, арменци и евреи последвали уплашено техния пример и в няколко минути по целия пазар не останало жива душа. По улиците само прескачали кадъни и деца с викове: «Гяур гелиор!»

По повод на тия доношения Петър Горанов още в същата вечер направил събрание от първенците-съзаклятници, за да обсъдят и решат дали да приемат станалото в града произшествие за даден сигнал за въстание, или не. Събранието се продължавало досред нощ и тълпата селяни стояла на мястото си и с тиха глъчка и инстинктивни предчувствия очаквала да чуе роковото решение. Жадното любопитство на някои нетърпеливци ги карало да отиват да подслушват около вратата на тайното събрание и бързали да съобщават на тълпата онова, което са могли да схванат от съвещанието на заговорниците.

Когато излезли съзаклятниците П. Горанов, Стефан и Ангел Трендафилов, Вранко Паунов, Тодор п. Нейчов и Иван Божин, за да разпоредят призованите по-напред момци и ги изпратят да занемат далечни постове по високите планински върхове около селото, то с удивление забележили, че голяма част от селяните обръжени стоят покрай дома и чакат разпореждане и за себе си. Това било часът по три през нощта. Темнината ни най-малко не бъркала на възторга — напротив, придавала му по-голяма тър-жественост и по-голяма обаятелност. Петър Горанов ги приветствувал с провъзгласената свобода на народа от главния комитет в Панагюрище, споменал за длъжността, която налага отечеството на всякой българин в тая тържествена минута, и свършил с думите: «Да живее свободна България! Смърт на петвековия омразен тиранин!...» Това се посрещнало с изгърмяване на пищолите от селяните. Такъви гърмежи станали и по другите махали на селото. Поздравителните слова: «Честито да ни е!» се повтаряли от малко и голямо. Жените и децата със запалени борини излезли по улиците да се любуват и да поздравяват първите народни ратници за свободата от проклетите турци. Освен събраните пред дома на Горанова обръжени войници, тръгнали и други четици по селото да известяват новия живот с весели провиквания и пушечни гърмежи.

Първите разпореждания на разпоредителния съвет подир прогласяването на въстанието били: изпроводили се по няколко души на най-важните стратегически места по околовръстните планини за постоянна стража с наставления да обезоръжават всички въоръжени турци и за всичко станало да съобщават на съвета; изпроводили се други избрани бързоходци и известни пушкари по отдалечените върхове за съгледвачи, които да съглеждат както околните помашки села, така и правителствените движения по пазарджишкото поле. Освен това още в същата нощ се обезоръжили находящите се в селото турци: Селим куруджията, който изпълнявал и шпионска роля на турската полиция, Саид ефенди от Одрин, чиновник по събирането десетъка, и няколко души цигани — ковачи. Първите двама се турили под стража, защото мнозина от селяните искали да ги видят мъртви пред себе си, което съветът не позволявал.

На заранта П. Горанов, Ангел Трендафилов и Тодор п. Нейчов се явили на улицата с въстаническа форма, облечени с панталони със зелени ширити, с калпаци и пришити на тях сребърни левове, въоръжени с чифтета револвери и сабли. Техния пример се последвал и от другите. Вънкашната форма е първата слабост на човечеството. Тя се видяла като първа необходимост в очите на всякой, който можал да носи пушка на рамо, като задължено преобразование в новия живот. Наред с пушките и пищолите захванали да се влечат бързо по улиците ягнешки, ярешки, овчи и кози кожи, които с неимоверна скорост са се преобръщали на високи, макар и прости калпаци, много по-страшни от най-страшните казашки, и са се натъквали на главите. Но това само не стигало. Всякой виждал, че за новия войнишки живот турските потури не са сгодни, пък и за самото тържество — неприлични. Случайно тия желания и нови нужди намерили донейде удовлетворението си. В селото имало няколко склада от шарени влашки чували, които се отворили, разграбили и раздали на жените да ги преобръщат на панталони, прилични на шопските — като чисто народна форма. Още в същия ден мнозина излезли на назначените позиции с тия дрехи, шарени като дъждовници, с калпаци от цяла овча или козя кожа. Тая вънкашна премяна се счела от самите селяни за такъва необходима, че един сиромах, който по-напред си бил продал воловете, за да си купи пушка, като нямал с какво да си промени формата и като не можил да свари влашките складове, зел та си заклал едничкото свине, одрал му кожата, обшил я с шила и я надянал на главата си.

По-голямата част от селяните стояли въоръжени по улиците и сами разпрягали воловете на ония, които искали да отидат на работа. Дюкяните и механите се затворили. За малко време в селото не останал ни един достоен да носи оръжие мъж освен началствующите лица — всички излезли на позициите около селото, които били определени на близните бърда: Свети Георги, Царьов комин, Иванова ливада, Галагонката, на Беглишките хармани над селото и на Свети Никола под селото.

При отсъствието на очакваните инструкции от Панагюрище двигателите на въстанието не закъснели да наредят привременното управление. За началник или главен воевода се нарекъл Петър Горанов, около когото се съставил един съвещателен съвет от първенците: Трендафил Тошьов, Вранко Паунов, Петър Трендафилов, Тодор п. Нейчов, Димитър Гълев и Иван Божин. Всичките въстаници с оръжие и заедно с другите, които не го притежавали, но били достойни да вършат спомагателни работи, и в случай на нужда да воюват се начитали около 1100 души, които [1100 души] се разделили на две отделения и се поставили под командата на двамата братя, гиганти и по ръст и по сила, Стефан и Ангел Трендафилови, и се наричали петстотници. Отделенията се подразделяли и на други, по-малки, и се връчили под надзора и управлението на петдесетници и десетници. Такъви по-видни са били: Сеферин Нисторов, Тодор Ангелов Кавлаков, Ангел Мерджанов, Кост. Вранчов, Петър Ковача, Димитър Г. Коларов, Димитър Тянчов, Иван Божин и Никола Банчов. Петстотниците влизали по право също в числото на съвета. Наредила се една конница от 30—50 души, които обикаляли около позициите и служили за съгледатели. Една постоянна стража се определила за вътрешната тишина на селото. На никого не се е позволявало да излезе от позициите без позволение и непокорните немилостиво са се наказвали от началниците. Съветът е заседавал постоянно и е надзиравал за точното изпълнение на издадените му разпореждания. Службата на секретар при него е изпълнявал А. Горанов.

На другия ден поставените постове по върховете на Пещерския проход донесли сведението, че в пазарджишкото поле на много места се повдигнал голям пожарен дим, като да горят цели села.

А на 19 априлия съветът е известил, че брациговский представител Васил Петлешков на връщането си от Панагюрище предал на Стоян Попов в Пещера едно възвание от главния агент за въстание, адресирано до Петър Горанов, което тоя последний чрез баща си поверил доста непредпазливо на един батачанин, та пещерский туркофил Тасе Гаджов можал да се научи за него и съобщил навреме на местната власт, която го хванала. Тия известия като че разпалили повече енергията и се подкачила трескава деятелност. Захванатите позиции се преобърнали на широки обкопи. Жени, моми, баби излизали с мотики и лопати да помагат на мъжете. Отдалечените постове се усилили. Освен черешовите топове, които довършвал Петър Ковача, Георги Цурьов захванал да лее един пиринчов, за което си имал пригодни съдове и инструменти. При това духа на селяните като че станал по-войнствен. Пожарните димове по пазарджишкото поле, които се виждали с просто око от батаченските височини, зимали се за пожари, произведени от българските въстаници по турските села. Никой не предполагал противното. Помежду войниците се породило демонстративно стремление, за да им се позволи да нападнат съседните помашки села, да ги изгорят и ограбят, но началникът Горанов не удовлетворил тия желания.

Той искал по-напред да се научи за направените разпореждания и издадените инструкции за въстанието от Бенковски, за да съобразява своите си действия с действията на другите въстаници, затова проводил нарочно пратеници в Радилово и Брацигово да земат един екземпляр от възванието и в същото време да научат, ако е възможно, плана на общите действия от тамошните главатари. Пратениците донесли от Радилово оригинала на възванието, изпроводено до селото им, а от Брацигово — копието му, но нито за план, нито за инструкция можал някой да им обади нещо. Самий комисар Васил Петлешков не знаел нищо по това. Възванието било кратко, малко съдържателно и наместо подпис имало кървав кръст. В него се казвало само, че часът на освобождението от петвековния тиранин е ударил, че комитетът е провъзгласил въстанието и че всякой българин трябва да земе оръжието, да се опълчи срещу народния душманин, да счупи оковите на робството и да помогне на възраждането на България. Това не удовлетворявало напълно надеждите.

На Гергьовден, 23 априлий, П. Горанов заповядал да слязат четите от позициите, които се наредили по войнишки на широката площад пред черковата «Света Неделя», дето се извършило молебствие от свещениците поп Пейчо Паунов и поп Петър п. Илиев. Възторгът бил неописуем. Въодушевлението сияело на веселите, бодрите и пълните им с живост лица. По високия си ръст и с високите рунтави калпаци те приличали на гора дървета с кичести върхове. Момите, жените и децата с китки в ръце и сълзи от радост се трупали около тях и много не можили да познаят своите си. Подир молебствието всичките целували кръста под благословението на свещениците за успеха на светото предприятие Учениците заедно с по-развитите младежи запели:

Дойде време, дойде час иго да строшим, стига, стига вече робство да търпим. Хайде, хайде, хайде на бой да вървим, и пр.

Четниците под тактния напев на песента, в строев ред, след като зели по китка от жените и момите и ги натъкнали на устата на пушките си, заминали отново за позициите, дето направили по околните хълмове и бърда маршировка, имеюща демонстративен характер.

На позициите било весело. Воеводата, началниците, учителят Д. Тонджоров и свещениците всякой ден ги обикаляли и въодушевлявали селяните. Тука жените в определено време през деня носили ядене на своите юнаци и всякой ден отделните чети пекли по няколко ягнета на ръжен. Виното било забранено в голямо количество, каквото изобщо обичат батачани, и само това произвождало чести неудоволствия.

На 24 априлия пред позицията на Беглишките хармани се явили двама, известни по бабаитлика и решителността си заптии, именно Караджа Асан и Помак Мустафа, изпратени нарочно от барутинския Ахмед аа, полицейский началник на всичките доспатски села, за да дойдат в селото и да видят дали наистина са въстанали батачани и ако са въстанали, да питат за подбудителните причини на това. Под предлога на пратеници те са били пропуснати свободно от планинската стража на Симерлан, находяща се два часа далече от селото на доспатския друм. По заповед на воеводата петстотника Стефан Трендафилов отговорил на техните питания утвърдително, че селото наистина е въстанало срещу нетърпимото и тиранското султаново правителство и че то, както и всички други въстанали българи, ще отстоява до последната капка кръв своята свобода и независимост. Заптиите се обезоръжили, приели се вежливо като пратеници (посланици), нахранили се и се отпуснали свободно да се завърнат и да предадат на началника си истинския факт на въстанието. Но те приели тия вежливи отношения за слабост и когато се отстранили няколко разкрача от позицията, Караджа Асан се обърнал към въстаниците и със заплашителен тон казал: «Ще видите подир няколко деня какво има да стане с вас!» «Ето какво ще стане» — отговорил Стефан ядовито, дигнал пушката и прострелял Асана право в сърцето. Мустафа тоя час припнал да бяга, но втор изстрел от същия Стефан го положил мъртъв на земята.

Това произшествие се разнесло като молния по обкопите и в селото. То служило за повод на нови възторги и въодушевления, на ново тържество. Кървавите видове на близките победи се смесвали с ентусиазма на справедливото отмъщение на доспатските кръвопийци, които много години своеволствували над батачани и другите християни, минуващи през широката Родопа — покрай планинските кули, които им били поверени. Множество гърди в позициите въздъхнали радостно и с вътрешно задоволство; мнозина позавидвали на честта и щастието на Стефана. Но при това на мнозина станалото произшествие подействувало оттрезвело и като че ги пробудило от сладкия сън на самозабравянето. Те захванали да мислят за сетнините и по таен начин да нареждат бедствията, които ще има да сполетят селото. Като по-явен представител на тия последните се явил влиятелний Ангел Кавлака, който никога не бил съгласен за въстание и който бил зел участие в заговора просто от кумова срама пред зетя си П. Горанова, когото почитал и уважавал. Със съзнателно убеждение за предстоящите опасности той не се стеснявал да изказва страховете си за недалечното бъдеще и дори да иронизира над тия, които случайно минували покрай него обръжени. В позициите зели да се приповтарят думите му и тук-там зело да се забележва разлагающето влияние на тая агитация. Тогава воеводата, в желанието си да прекрати по-нататъшните му агитации, нападнал го лично насред улицата и със свойствения си пламенен и трудно обуздаем гневен характер, без да гледа на родствените свръзки, ударил го няколко пъти с чифтето, после извадил саблята, но дядо му сполучил да избегне и се скрие. В същото време се издала заповед на началниците на четите да наказват строго всички, които си позволяват да критикуват станалото или които изказвали страхове и опасение за бъдещето.

Убийството на казаните заптии станало известно и в околните помашки села, които били в тайно сношение с барутинския Ахмеда. Това обстоятелство заедно с демонстративните маршировки на четите близо до техните владения и на съществующата помежду им стара вражда загрижило ги и ги уплашило. Само с дадените им от правителството военни пушки не се считали за безопасни, защото познавали юначеството на батачани и с трепет се озъртали да не би да се нападнат. Понеже от Пазарджик не можало да им се проводят военни сили за защита на селата им, то първенците аги от Ракитово, Дорково, Костандово и Корово след съвещание едногласно решили да отидат и да паднат на молба пред баташкия воевода, за да не ги счита за свои противници и не им причинява някакво зло, защото те са готови с благодарение да приемат всяко ново променение на политическото си положение.

На 25 априлий заранта те извадили около двеста души обръжени мъже от селата си като предохранителна стража за всякакъв случай, излезли по върховете, находящи се срещу баташкото блато, прикрили се в горите и чакали благоприятно време да проводят пратеник до някоя от марширующите по голите бърда чета. Тяхното появление се забележило от баташките постове, които тоя час известили началството си. П. Горанов тутакси излязъл с конницата, състояща се от четиридесет души, зел от позициите Свети Георги и Царьов комин други триста души пехота и тръгнал срещу тях по посока към чепинските върхове Голака, дето се прикривали помаците. Всички били с въодушевена готовност да се бият. Изпроводили се наставления на другите чети, за в случай, ако стане нужда за подкрепление от тях. Нареждал се и плана за самия театър на действията и се съобщавал за сведение и ръководство на петдесетниците и десетниците. В строев ред те преминали по хълмовете Къневата борика, Света троица, Мевтера и слезли в полето на ракитовския път, дето се спрели, защото насреща им тичал с голяма бързина един човек, когото приели за пратеник. И наистина, пред тях се представил ракитовчанинът Петър Говедаря запъхтян, с молба от чепинските аги до воеводата, да не прави настъпление върху им и с предложение да се изпроводят от двете страни по двама-трима от първенците насред полето, за да направят братско споразумение. Петър Горанов приел предложението и изпроводил за комисари от своя страна конниците Петър Трендафилов, Вранко Паунов и Иван Божин, които на местността Тумбата се срещнали с агите комисари от помашка страна: Мохамед Имамов от Дорково и селските чорбаджии на Ракитово и Костандово. Тия последните приветствували воеводата на въстаниците и помолили пратениците да му засвидетелствуват техните братски чувства и му съобщат, че те не само че нямат нищо против въстанието, но с радостна готовност ще приемат всяко ново положение, което би им се наложило и което ще считат като пратено от самия аллах, стига само да им се оставят домовете, селата и челядта непокътнати. Комисарите повърнали Петра Трендафилова да съобщи на воеводата тия желания на съседите и да получи наставления за по-нататъшните преговори. Горанов поръчал да им се отговори, че батачани са въстанали само против тиранското правителство на султана, а не против мирното турско население, което иска да живее в братска любов с тях; че те като са обявили своята свобода, решили са да я бранят и да отстояват свободата и на другите си притеснени братя до последната капка кръв; че техните (на помаците) миролюбиви заявления не съответствуват на делата и отношенията им с беззащитните християни от селата Каменица и Ракитово, защото въстаниците са получили точни сведения, според които чепинските българи са били бити, обезчестявани, позорявани и ограбвани от еднокръвните си братя потурнаци, които деяния задължават въстаниците да ги прекратят еднъж завсякога със силата на оръжието си, и че чепинските аги трябва на дело да покажат братските си чувства да помогнат със своите преносни кола на чепинските българи (от Каменица и Ракитово) да се пренесат в Батак с всичките си движимости и житни запаси, защото другояче въстаниците ще се принудят насила да ги освободят от техните варварски насилия. Горанов обръщал особено внимание на комисарите върху последния пункт на преговорите. Той забележвал, че отсъствието на чужденци в селото спомагало на отрицателните агитации помежду селяните, за каквито споменахме по-горе. Батачани, както знаем от втората глава на «Приготовленията», като мечтаели за въстаническия живот, затвърдявали се в убеждението, че селото им ще стане център на въстаническите действия; а сега, когато околните села наместо в Батак, отишли в Брацигово, имало се страх да не отпадне духа на батачани и да не се свърши делото с печална катастрофа. При това и самите бежанци от чепинските села описвали с черни краски положението на тамошните българи след появените пожари в пазарджишкото поле. Съобщавали, че те са готови да прибегнат в Батак... По тия съображения П. Горанов заповядал да се предаде от негова страна внушително на агите, че ако в разстояние на двайсет и четири часа те заедно със селяните на Баня и Лъджене не освободят и сами не помогнат на българите да се пренесат в Батак, то селата им ще станат на прах и пепел.

Агите приели това предложение с рабска покорност и се обещали, че ще направят всичко от своя страна за неговото изпълнение. Под влиянието на страх и техните съселяни единодушно се съгласили на това. Те всички като че гледали с увеличително стекло на въстаниците, които им се показали гиганти в безчислено число. Комисарите аги още до вечерта отишли в Лъджене и Баня да предадат направените условия с баташкия воевода, като добавяли, че те със собствените си очи видели около петнайсет хиляди въстаници, че се забележвало помежду им московци и черногорци, защото по голите бърда правили военни упражнения, и че по всичко се виждало воеводата да е черногорец. Лъдженци запазили правото да дадат съгласието си на тия тежки условия подир банянци, а тия последните след дълго съвещание отказали. «Още не се е проляла ни една капка кръв от нас — казалите, — ислямството още е непокътнато, държавата още съществува, защо да приимаме такъви унизителни за вярата си условия.» Но заедно с тоя отговор те припознавали голямата опасност за чепинското население от батачани и решили поне отчасти да удовлетворят техните предложения. С много обещания те побързали да се сдобрят с българите от Каменица и Ракитово, които доброволно отказали да отидат в Батак, и по такъв начин уплашените аги намерили благоприятен изход за извинение.

На 27 априлий помаците изпратили в същата охранителна стража, както в по-напредния ден, Мохамед Имамов, Медьо Бейкташов и други двама ракитовски първенци, да представят лично на батачани кметовете дядо Христо от Каменица и Тотко Тупаров от Ракитово, за да чуят от самите им уста изявлението, че не желаят да се преместят в Батак, така също да им предадат за охрана изходящите се по събирането десетъка чужденци в селата им Кючюк Георги и Андон Русин от Пловдив. Новата среща станала на същото място. От баташка страна били изпроводени: Петър Трендафилов, Вранко Паунов, Никола п. Петров, Ангел П. Горанов и пещереца Иван Георгьов Кьосеиванов.

В първата среща батачани били поласкани и обрадвани от сетнината на направените преговори, от унизителните раболепства и покорни обещания на бившите си владетели и тоя ден гледали да се покажат по-бляскави, по-страшни и по-силни, отколкото са били в действителност. Наблизо до срещата на комисарите стояла в ред построена конницата, начело на която стоял воеводата. По страните на Петрово бърдо, Света троица, Царьов комин, Костина могила, Мевтера и Свети Георги стояли наредени в боен ред отделните чети. По самите бърда излезли жените и момите, облечени с мъжки дрехи (някои с потури, някои с набързо ушити панталони от шарените влашки чували) и обръжени с мужраци, натъкнати на дълги сопи или само със сопи,които отдалече приличали на турските някогашни хайти или на руските казаци. Малко по малко околните бърда почернели от високите стройни батачани и батачанки. Белите сопи се лъщеели като стекла от слънчовите лъчи. Различни конници препускали от чета на чета и към воеводата за заповеди, като че се проготовлявали за страшен бой. Отдалече се слушали пушечни гърмежи от постовете на далечните позиции, весели провиквания и песни. Всичко това приличало на голям военен лагер, поставен да извършва някакви церемониали по случай на удържаната вече победа! А тая нравствена победа, засвидетелствувана от уплашените аги, била известна на малко и голямо. Радостта и ентусиазмът били безпределни. Тоя ден за тях не бил друг освен златните минути на дванадесет дневното им царуване. В него те като че се трудили да преживеят всичката слава и могъщество на новия живот, всичкия блясък на войничеството си!...

Така също и срещата на комисарите била горделива, достолепна за батачани. Батачани стояли седешком, облегнати на пушките и чифтетата си, а помаците уплашени, посърнати като мъртъвци, разтреперани като есенни листа, приседнали на колене и зели смирена, покорна и рабска поза. Двама от агите самоволно станали за слуги и придържали цвилещите атове на въстаниците. Тук са се изслушали приведените българи — първенци от Каменица и Ракитово, — които свободно заявили, че те не виждали никакво притеснение от съжителите си помаци и че желаят да си останат в селата през това размътено време, да чакат участта на съдбината си в домашните си огнища. Подир това въстаниците обявили, че понеже целта на въстанието е да се уничтожи досегашното турско правителство, което почти еднакво е притеснявало както българите християни, така и българите мохамедани, от потта на които са се поддържали само безбройни султански и пашовски хареми, то те приимат техните братски изявления за искрени. И поискаха щото турското население да не препятствува на българските чети, които биха се появили в техните местности, и да им спомагат с храна и други помощи. Агите приели на радо сърце това задължение и в удостоверение заверявали го с духовната си клетва: «Валлааха, билляха!» Завел се и разговор за тяхната народност, за родствената кръв и те припознали, че са българи, някога насилно потурчени, но понеже наследили османската вяра от бащите си и дедите си, то не можат отведнъж да я отхвърлят и променят.

Батачани приели на охрана двамата пловдивчани и се завърнали доволни и тържествующи. С горделиви изражения, с гайди, песни и гръмогласни провиквания четниците заловили своите си места, а жените слезли в селото да облекат отново домакинските си престилки...

На 29 априлия симерланската стража, вечерта по 12 часа, забележила по доспатския път откъде Ташбоаз да идат голямо множество въоръжени башибозуци, за което своевременно известила началството си. През нощта воеводата проводил трийсет души за подкрепление на стражата с наставление да задържат, по какъвто и да е начин, макар и със силата на оръжието си, башибозуците, додето през деня им се проводят нови сили. Но до това не станало нужда. Башибозуците, които, вижда се, предварително знаяли за симерланската стража, преминали през нощта отдалече през гората и на 30 априлия заранта излезли на самото Петрово бърдо, находящо се на четвърт час разстояние от селото, дето убили едно баташко воловарче (петнайсетгодишно момче) и забучили червен байрак с полумесец. Това произвело силна тревога. При цялостта на силната стража в Симерлан, тяхното появление на най-ближното бърдо до селото приличало като на поникнати утрини гъби от земята. Додето първенците се намирали под трепкавото обаяние на първото впечатление от появлението на тия ненадейно израснали живи гъби и додето още не знаели на какво да се решат и какво да предприемат, пристигнал един батачанин, който бил хванат в гората от башибозуците, изпроводен нарочно от предводителя им, известния на всички селяни Ахмед аа Барутински, с послание да каже на баташките първенци да се представят незабавно при него и му обещаят в разстояние на два часа да му предадат всичкото оръжие и му преведат заптиите Караджа Асан и Мустафа — другояче той щял да нападне селото и да земе оръжието със силата на своите башибозуци. По повод на това Петър Горанов събрал на часа съвета и след съвещание изпроводил в стана на Ахмеда: Вранко Димитров Паунов, Яков, Водьо Божков и Саид ефенди едирнелията (който до това време, както е известно на читателя, се държал под стража), да отговорят на башибозушкия началник, че батачани по никой начин не приимат да си предадат оръжието, с което са прогласили свободата и независимостта си, и че ако Ахмеда иска да го земе със сила, те са готови да се бият!

Тревогата все повече и повече се усилвала. Както появлението на неприятеля, така и заплашителните му искания се разпръснали като молния по селото, по позициите, по стари и млади. И от позициите, и от селото излизали на по-високите места и с някакво замръзнало любопитство гледали към Петрово бърдо, дето турците стояли седешком по самите ръбове на бърдото и приличали отдалече с белите си чалми наистина на гъби. Някакви страховити предчувствия като че обхванали сърцата на всички!

— Това не прилича на чепинското побратимство! Виж, насядали са, като че чакат смъртта на селото! — говорили едни шепнешком.
— Кръвнина!... Кръвнина ще падне! — казвали уплашено други.
— Не току-така черните гарвани от три деня насам непрекъснато грачат над селото! Мърша, човешка мърша чакат!... — забележвали по-суеверните и тия пророчески забележки се разпръсвали също като молния... Разлагающата агитация, срещу която по-напред са зимали такъви радикални мерки, сега ненадейно избликнала със силата на страшния факт, който стоял като громов облак пред очите на всекиго! Жените, старците и бабите се явили като непреодолими спомагатели на тая агитация. Още не била се пукнала ни една пушка и селските пратеници не се били завърнали от неприятелския стан, а те се разприпкали по селото да разпитват в кои позиции се намират техните мъже, братя, синове или близки роднини, и дали не са откъм страната на появения неприятел. Те сами създавали, разсаждали и увеличали тревогата и страха! Те същите, които преди няколко дни като левици марширували по околните бърда, облечени с мъжки дрехи и въоръжени със саръци и маждраци, пред очите на чепинските помаци, сега притърчавали по улиците на селото като мокри кокошки и носили на гърба си било дрехи, било скъпоценни вещи, пари или нанизи, било житни запаси и други необходимости за черни случайности!Четниците почувствували непреодолимо желание да отидат в селото и да видят своите домашни, което желание се разгаряло от тайния вътрешен глас на страховитите предчувствия, че краят на царството настъпва, и поне за последен път да прегърнат и, ако можат, да утешат милите си. От друга страна, жените провождали по позициите децата си, които с насълзени очи се осведомявали за здравето на бащите и ги викали да отидат у дома си и помогнат, за да се прикрият и заровят в земята някои вещи, защото всички предполагали скорошен пожар на селото... «Огън! Пожар! Кръвнина!...» — били думите, които с твърда вяра и без всякакви коментарии се повтаряли все под формата на секрет в позициите. Мнозина скрито избягали от редовете си и произвели още по-голяма тревога в жените. Но самите позиции се пазели с по-напредния ред. Началниците на четите се показвали хладнокръвни и спокойни пред развеения полумесец на Петрово бърдо и се трудили да въодушевляват другарите си.

Преди да се завърнат пратениците от стана на неприятеля, Петър Горанов зел от позициите Свети Георги и Царьов комин сто души и тръгнали по височините, които водят към Кънева борика, за да наблюдава действията на помаците и в същото време да избере място и завземе нова позиция от лявата страна на неприятеля, защото между позициите Царьов комин и Беглишките хармани имало голямо пространство незащитено. От тия висоти, които лежат успоредно на северозападнта страна на Петрово бърдо, той видял много натоварени коне, между които личали и товари със сандъци (газ за подпалване къщя) и множество башибозуци да се крият в долината, находяща се зад бърдото до самата гора. Когато стигнал на могилата Кънева борика, от страната на неприятеля се отделили около 200—300 души с червен байряк и с диви викове се спуснали по посока към въстаниците. Петър Горанов дал заповед на четниците да направят същото, които със съответствующи викове се припнали срещу нападателите. Неприятелят, като преминал местността, називаема Превала, и като се наближил с батачани на раздалеч около двеста-триста разкрача, отклонил се към запад и бежешком отбегнал по бърдото Света троица, дето забучил байрака и завзел позиция. Ни една пушка не се пукнала. Батачани останали на открито място. Горанов повел четата си до самия ракитовски път, дето се виждал един продълговат, изкопан от водата яр срещу самото бърдо Света троица, в който и наредил въстаниците. Тази позиция туряла в бездействие възкачения неприятел на бърдото и в същото време стояла като ляво крило срещу главния му стан. Батачани обаче от първата минута показали малодушието и разстройството си. Във време на нареждането си в позицията някои от по-личните люде, именно: Георги Божин и Никола Банчов, отделили се от четата и забягали към местността, називаема Мевтера. Други се приготовлявали да последват примера им, но Горанов вдигнал чифтето си срещу първите и ги накарал да се завърнат на местата си с думите: «Върнете се или ще бъдете убити.» Тоя факт показал какво внезапно променение е станало в духа и сърцата на повечето от въстаниците. Пред зрелището на неизброимите тълпи башибозуци, които покривали целия друм, от Петрово бърдо до самата симерланска гора, и пред отдалечените и слабозащитените селски позиции губили куража, надеждата и най-разпалените момци. Върху тая беда дошла друга, по-голяма. Тъкмо когато се свършила уредбата в новата позиция, пристигнал един момък от Свети Георги и обадил на Горанова, че дошли на позицията първенците: Ангел и Въльо Кавлакови и Георги Серафинов, убедили четата да остави обкопа и да слезе в селото, отдето по-добре ще можат да се бранят, и че четата послушала съветите им и тръгнала за селото. Това послужило за начало на разстройството и анархията. Петър Горанов разбирал какво влияние може да има горний пример на останалите чети, предвиждал, че защитата от селото е невъзможна по самото му географическо положение, защото по такъв начин ще бъде изложено на пожар, и намислил да отиде сам в селото, да употреби всевъзможни средства, за да повърне четата на мястото й, като същевременно земе мерки против споменатите агитатори. Той оставил позицията под началството на петдесетника Серафина Милева Лулугова и се упътил за селото. В гнева си той забравил неприятеля и пуснал коня си по пътя, който минува покрай самото Петрово бърдо, отдето неприятеля се намирал на раздалеч от 80—100 разкрача и можал с камъни да го замери. Когато минувал покрай тях, хиляди диви гласове викнали върху него и той на няколко места спирал коня си да отговаря на попръжните им. На Беглишките хармани, дето четата се командувала от Стефана Трендафилова, намерил завърнати пратениците, с изключение на Саид ефенди, който останал при Ахмед аа. Те носели отговора на башибозушкия началник, заключающ се в думите: «Ние сами ще ви земем оръжието!» Додето началниците се още съвещавали за начина на защитата, оставеното отделение под командата на Серафина Милева срещу Света троица пристигнало на същото място.

— Защо оставихте позицията? — попитал ги Горанов.
— Защото четите от Свети Георги и Царьов комин слезли в селото и ние зад гърба си нямаме защита —отговорили те. — При това от ракитовските върхове с червени байраци идат на големи купове помаците — отдалече се слушат и тъпаните им...

В същото време башибозуците от Света троица и една част от тия на Петрово бърдо, като забележили разстройството на въстаниците, незабавно тръгнали да заловят оставените им позиции. В няколко минути околните върхове се накичили с башибозуци и байряци. От Беглишките хармани се гледали как бежешком се редели по Кънева борика, Царьов комин и на разпръснати колони пристъпвали към селото. Побягналата чета въпреки заповедите на началниците си влязла в селото и се загубила по къщята.

Четата на Стефана Трендафилова също се разстроила: повечето от половината избягали със заявено непокорство. Около Горанова останали само десетина души верни привърженици, с които влязъл в селото и се мъчил да възстанови някакъв ред и да изкара побягналите да бранят селото, но това било невъзможно. Вижда се, че всичката история на приготовленията и на самото въстание, всичките по-напредни въодушевления и възторги не са били друго освен минутно рабско увлечение. У батачани е отсъствувала оная интелектуална зрелост, която дава на действията характер на обмислено и неотклонено, самоотвержено стремление към зададената цел. Мечтите и илюзиите се заместили с отчаяние, отчаяние пасивно, мъртвешко, отчаяние, което внезапно и ясно определило всичките по-напред храними потайни подозрения в грозни предчувствия... Улиците на селото представлявали страшна, трагична и печална картина, когато влязъл Петър Горанов. Било после обед, часа къде осем по турски. Мъже, жени, деца, старци бягали насам-нататък по различни посоки и никой не можал да определи накъде бяга и защо бяга. По-големите викали, по-малките плачели, децата пискали... Мъжете стояли посърнати... и като автомати машинално вървели по жените си. Всички държали оръжията си, но ги държали като без цел. Едни нарамили пушките, а в ръцете прегърнали едно или две деца, други награбили дрехи, трети скъпи вещи и богатствата си, четвърти подкрепяли старите си бащи или майки. Едни бягали да търсят места, които да не са изложени на пожар, други носили да закопават спестения си пот, трети се мъчили да се освободят от домашните си, за да отиват да се бият с неприятеля, но жените и децата с отчаяни ревове се хвърляли върху им и ги запирали... Горанов викал по улиците мъжете, заплашвал ги, убеждавал ги, че ако не излязат да посрещнат неприятеля, селото ще се обърне на прах и пепел, но никой не обръщал внимание на думите му. Всички само го гледали с печалните и безсмислените си очи и като че се учудвали на ума и смелостта му. По-напредните послушност, уважение и покорност към него като че се заровили в ледената земя само от дивите викове на башибозуците! Анархията била безподобна в пълния смисъл на думата.

Между това нападателите заградили от всяка страна селото. Освен доведените башибозуци от Ахмед аа и всичките ракитовски помаци, явили се от южната страна янимахленци, осеновци и другите помашки села на Родопите, все с червени байраци и тъпани. От северната страна, откъде Царьов комин, Божановото дере и Калина бърчина, те правели бърз пристъп към селото, запалили къщите, които се намирали по тия места, и доближавали плевните, лежащи до самите къщи. Петър Горанов излязъл сре¬щу тях с около четиридесет души на Гробето и пръв отворил огъня. До това време ни една пушка не била се пукнала. Помаците само викали и пристъпяли със знамената си. Това било достатъчно да загърмят хилядите пушки от околните бърда. Наченал се непрекъснат бой. На първо време башибозуците загубили няколко души убити и се видели принудени да се оттеглят от Божановото дере и Калина бърчина на такъв раздалеч, на който баташките куршуми не можли да ги стигнат. Тогава Горанов заповядал да изкарат черешовия топ, който изпразнили четири пъти едно по друго, но не направил никаква повреда на неприятелите и не им произвел никакво особено впечатление. Наред с пушечните гърмежи следвали несмълчаеми диви викове от всички страни. Подир това отблъскване нападнала се позицията при Галагонката, която не последвала примера на другите чети и стояла целокупна под командата на Кольо Църпьов и Тодор Колчов. Борбата, заведена от нея, се гледала от Гробето. При първото нападение турский байрактарин, който вървял напред, паднал убит, бай¬ракът се зел от втори, който паднал също убит; третий и четвъртий байрактари станали и те жертва от куршумите на въстаниците. Горанов наблюдавал борбата с особен ентусиазъм, показвал на дружината си действията, произходящи на Галагонката, и с висок глас ободрявал и насърчавал четата на Кольо Църпьов. Раздалечът по права линия между позицията на Галагонката и Гробето едва ли ще има един километър, затова свободно се слушат човешките гласове от едното място на другото. Насърчителни гласове се слушали и от училището, което било пълно с мъже, жени и деца. Но скоро те станали безполезни. Башибозуците с голяма сила направили пристъп към позицията. От двете страни се образували темни облаци от пушечния дим, от който не можело нищо да се види, но които силно се приближавали едни към други и подир няколко минути червения полумесец се развял над самата позиция. Оттука башибозуците замерили Горановата дружина. Куршумите залетели от две страни върху нея като град, няколко души се убили и наранили, а останалите се разбягали. За последно усилие Горанов със слугата си Кольо Чолака се помъчили да си послужат с топа срещу Галагонката, но нямали нужните материали за напълване и те слезли по стъпките на другарите си в селото.

Същевременно тия сражения Стефан Трендафилов давал силен отпор на башибозушките нападения от страна на Петрово бърдо. Неговата чета, както споменахме по-горе, се разбягала, и в минутата, когато се наченала борбата, той видял четата си намалена от сто души на петнайсет-двайсет момъка, с които храбро отблъскал всичките пристъпи на силния неприятел. Борбата както тука, така и на Гробето се продължавала от 8—12 часа по турски.

Зело да се мръкнува. Турците завзели всичките височини покрай селото и непрестайно гърмели върху къщята. Куршумите пищели като град около селяните и ронили от каменните покриви разбитите на дребни парчета каменчета по бегущето население. Тук-там по улиците се наранявали и убивали мъже, жени и деца. Освен куршумите навсякъде летели като парцали сняг запалени маслени пачаври за подпалване къщята и плевните; а когато се мръкнало добре, те в очите на уплашените батачани падали като огнен дъжд и нажежени камени от небото — падали като божие наказание за някакви неизплатими с друго грехове освен с кръв и огън!...

Населението без разлика на пол и възраст се събрало в черквата, в училището и в Трендафил Кереловата къща, които места се считали за по-здрави, по-сгодни за самозащита и по-неизложени на подпалване. Петър Горанов отишел в училището и черквата, срещнал се с по-първите и по-влиятелните селяни и ги убедил, че едничък изход за спасение има само ако се съберат всичките селяни и отидат в долния край на селото, от която страна неприятелят бил по-слаб, за да си пробият път и да излязат в планината. Нямало никакво съмнение, че селото ще се запали и изгори; а башибозуците били толкова многобройни и с такъви благовидни за тях условия, че никаква защита не можела да се уреди в селото, никакви видове шансове и надежди не можели да се питаят пред разрушителните пожари, които току-що се начевали. След даденото съгласие на събраните в училището и черквата Петър Горанов проводил Серафина Милев Лулугов в Кереловата къща да каже на събраните в нея земеното решеине за излизане от селото в планината и да ги повика да слязат бързо всички на долния край, отдето можело да се излезе с по-малки жертви. Серафин бързо отърчал да изпълни заповедта и подир малко се завърнал и съобщил, че у Трендафилови не приели предложението да оставят селото, като мислили, че по-добре ще направят, ако се бранят оттам.Вечерта часа по два Стефан Трендафилов слязъл на долния край със седемнадесет души, които напоследък го придружавали в позицията на Беглишките хармани, и търсил да се съедини с Петра Горанова, за да пробият път през башибозушката верига и излязат в планината, но не можал да се срещне с него, защото тоя последний често променял с малцината си другари местата за действие срещу нападателите. Стефан повел четата си по страната на Пискилиева скала по посока към пещерската местност Дъбето. Турците го забележили, защото пътят му стоял насреща запалените чаркове, гърмели срещу него, но не му направили никаква повреда. Горанов ваблюдавал това и тоя час проводил Евтима Илиева да повика повторно събраните у Трендафилови и черквата, за да излязат и нападнат неприятеля от гърба му. Обаче донесения отговор бил същий, какъвто и на Серафина Мильова, сир. че те ще се вардят от къщята. Тогава той проводил да разбудят всички у Богданови, за да излязат през Пищрановото дере, защото Стефановия път през Пискилиева скала се заградил от башибозуците. Около 600—700 души мъже, жени и деца тръгнали в темнината с потаена глъчка. Горанов вървял напред с пещерските първенци. Като излезли от селото, чули детински плач в нивите на хвърлено бозайниче дете, майката на което намерили убита близо до него. Глъчката смлъкнала. Диханието се запряло в гърдите им. 700 души не правили по-голям шум от 7 човека. Процесията се повдигнала дебнешком и полека само по дълбината на дерето. Всички влачили измъчените си крака, едва повдигали сънливите си глави и с жедно нетърпение чакали минутата, когато да излязат в безопасно място и се сложат в дремливата си почивка. Всякой мислил това и всякой считал спасението си за сигурно, когато ненадейно от дясна страна на дерето пропукал в множеството един залп от 20—30 пушки, придружен с дивия вик: «Гери  гяурлар.» Горанов и Кольо Чолака в момента изпразнили пушките си в неприятелския огън и поздравили в челото началника на лявото турско крило Саид Пехливан, за когото Ахмед аа плакал със сълзи. Турците не повторили огъня и се оттеглили незабавно с убития си началник; а батачани посред женските отчаяни плачове и детински писъци, с падане един въз друг, завърнали се бежишком назад в селото.

През нощта Горанов с пещерските първенци сполучили да излязат изпомежду неприятелските позиции и проводили Ангела Благова Джурков да извести на останалите в селото да излязат от същия път. Но преди появлението на Джуркова помежду батачани се разгласило, че Горанова и дружината му се убили от турските пусии, защото подир тяхното излизане се чули няколко залпове към тяхна страна и ги считали да убити. На думите на пратеника дори не обърнали внимание, а повечето от селяните отишли с децата си да се вардят от пожара и да се бранят в черковата. С Джуркова се решили да излязат само няколко жени, между които и семейството на Горанова.

Останалите в долния край се събрали пак в Богдановата къща. Първий мая бил денят на непрекъснати гърмежи и от двете страни. Повече от четири хиляди пушки произвождали непрестанен екот над селската продълговата котловина. Батачани направили мазгали по стените на сборните пунктове и стреляли само на тия, които лазили по корем, за да запалват къщята. Селото отвсякъде се запалило. Пожара се продължавал сам по себе.

От всички сборни места Богдановата къща била най-много изложена на пожарния огън. Тя се намирала от дясна страна на реката, състояла от две стаи и малък потон (чардак), отдолу на който имало зимник за домашния добитък. От източната и южната страна стоял голям двор, до които се простирали градините и ленищата, а от другите страни имало твърде наблизо къщя, плевни, кокошкарници и пр. дървени сгради. Още на първия ден турците сполучили да влязат в тоя край, от лявата страна на реката, дето запалили всичките къщя подред. Скоро огънят преминал от дясната страна и бързо се приближавал към Богдановата къща, като произвождал ужас и трепет у събраните в нея селяни. Там имало около 200—300 души мъже, жени и деца. Защитата се поддържала само от няколко души, от прозорците на стаите и хладниците на зимника. Всички други стояли като омаяни, като захипнотизирани в някакво сънливо състояние, препълнено с уморителна задушливост, с тежка и ледена отчаяност. Жените и децата с жаловитите си гласове като че затвърдявали отчаянието. Някои плачели за загубените си мъже, братя, сестри и деца, други плачели за ония свои ближни или свои откъснати от утробата, които стояли на ръцете им и които им напомнювали тежката минута на смъртната неизвестност... Децата пискали за хляб и вода, но нито едното, нито другото можали да им доставят. Изобщо по стаите, потона и зимника, дето стояло множеството, притиснато един въз друг, носил се един глас на ридания и стенания, който настръхвал космите и сълзил очите и на най-каменното сърце. Тука не се чуел ни един глас на утешение или насърчение. След печалната случка в Пищрановото дере всички по- лични, по-доблестни и по-дързостни люде отишли през нощта в черквата — тук останали повечето ония, които не искали да се подлагат на нови рискове под хилядите куршуми, които се сипели като град по улиците. Зловещата смърт се носила отвсякъде. Заканителните викове на башибозуците, куршумите, пожарний огън с разрушителните трескотевици непрестайно шумели в ушите на злочестите затворници. Никакви видове за спасение не оставали. Мнозина се опитали да побягнат в черквата, но били принудени да се върнат пак надире, защото улиците, които отивали за горния край, се пълнели от неприятеля.

Заранта на втория ден турците от Янимахала, които главно нападали Богдановата къща, пратили един посланик с предложение да се предадат, защото и другите уж селяни от черквата и Трендафиловата къща се били предали, като им обещали, че не ще им направят никакво зло. След тоя пратеник явили се наблизо познати на долнокрайци янимахленци, прикрити помежду съседните сгради, които молили и уверявали първите да си предадат оръжието под тяхна лична отговорност и да излязат да гасят пожара. Затворниците в Богданова се помамили на тия приятелски уверения и решили да си предадат оръжието. Някои от по-сръдчените не се съгласявали на това и настоявали да постоянствуват до последна крайност и да умрат с оръжието си, но техния глас се задавил в гласа на болшинството, във възродените желания на събудените от съня, на жените и момите да излязат на чист въздух, да се приберат в собствените си огнища и се трудят да ги увардят от разрушителния пожар. Оръжието го събрали и на ръце го занесли в ленищата откъм страната на изгорелите чаркове, дето стояло множеството башибозуци — и го предали на познатите тям турци от Янимахала.

Тогава всичките башибозуци, които заграждали долния край и от двете страни на реката, слезли, заградили Богдановата къща и наченали такъво потресающе и отвратително клане, такъви сърцераздирателни ужаси, каквито никога не е виждало човечеството, каквито са били чужди за всичките дотогавашни истории.

Най-напред се хвърлили като диви зверове върху омаломощените и уплашените селяни и селянки да ги разтърсват за скрити оръжия, да ги обират и убиват с големи мъчения без разлика на пол и възраст. За първи герои в това низко, мръсно и сърцераздирателно подвизаване личали башибозуците от Янимахала, които произхождат от дивашките и кръвожадните племена кърджалии и юруци и от които голяма част от по-решителните станали жертва в първото нападение. Освен обирите те начнали с различни мъки да се трудят да изнасилват уплашените жени, но в това срещнали такъво отчаяно съпротивление, че при всичката неравна борба ни една скотска страст не успяла да получи удовлетворение. Наместо оръжия нещастно измамените батачани и батачанки си служили с ноктите, зъбите, с малки дървета, бакъри, ножчета и други подвижни твърди тела, които можали да се намерят около тях. Наред с нападнатите тук-там падали мъртви и от нападателите. Дивите башибозушки викове се заглушавали в отчаяните писъци, охкания и плачове на мъчениците селяни. Кръвта затекла. Турците се надпреваряли един друг по свирепствата и зверствата, надпреваряли се кой по-скоро и по-напред да влезе при беззащитните жертви, за да проливат християнска кръв, да се подиграват с богоподобните човешки създания, да утоляват фанатическите си алчности и да грабят баташкия пот!... Но в тоя башибозушки безпорядък удовлетворявали се зверските инстинкти само на малцина; проливаните кръве се леели и зацапвали дрехите на убитите, което било против живите и насъщните интереси на голаците помаци, затова намислили и решили да възстановят известен ред на клането, с който да направят коренен обир и да увардят от кървите хубавите и здравите дрехи на доброволно предадените им жертви...

Клането и борбата в самата къща се прекратило и извадили всичките мъже, жени и деца в ленищата пред самата Богданова къща; мъжете с момчетата от дванайсетгодишна възраст нагоре отделили настрана, жените, момите и децата на друга, като ги заградили околовръст с отправени срещу им пушки и ножове. На средата донесли един труп (дебело дърво, което се сбичва на дъски) и до него се изправил един висок, черен като комин, страшен като дявол помак с възпретнати ръкави, с препасана отпреде му червена престилка, земена от някоя млада жена, със забучена от страната дълга кърпа за обърсване кървите, които биха се пръскали по лицето му, разгърден, бос, с окъсани потури, възпретнати ногавци, с превързана шарена кърпа на главата, а отгоре забучена босилена китка, земена от някоя мома, и с пелка (балтия, топор, който сече от двете страни) в ръцете си. Между него и изкараните на заколение стояли други помаци също със запретнати ръкави, с навъсени чела, с кръвнишки погледи, които придържали едната си ръка на препасаните на силяха им пищоли, които по всичко се виждало да са първенците на безобразната башибозушка сган и които се приготовлявали да играят ролята на разпоредители. Когато се свършило нареждането на жертвите, тия последните направили мимически знаци, за да се спрат звероподобните заканителни ръмжения, които непрекъснато се издавали от многобройната сбирщина, и касапинът направил една бабаитска маниера с бързо завъртяване, което имало значение за селям на дружината му и като погледнал навъсено и заканително към противните му християни, издигнал пелката над главата си и с всичката сила я ударил по трупа. Тоя удар се последвал от диви и мръсни псувни, от заканително скърцане зъби и клатене глава, от своеобразни башибозушки намахвания...

За всякого станали явни по-нататъшните действия...

Батачани стояли бледни, посърнати, със замръзната хладнокръвност, с благодушни, но мъртвешки изражения, със спокойни, но безсмислени погледи...

Направений удар върху трупа от касапина ударил право в сърцата им, заледил кръвта им, засъхнал насълзените очи, сковал треперливите им устни!

Звероподобните ръмжения се подкачили отново с по-голяма отвратителност. Към касапина и трупа повели един гол батачанин, който сам си подложил главата на трупа, като го прихванал с ръцете си и си притискал шията, за да стане пресичането й по- вярно и отведнъж. Батачани без разлика на пол и възраст, на малко и голямо, на старо и младо, вперили отчаяните си погледи към жертвата и като замръзнати истукани със замръзнато любопитство чакали да видят образа на своята съдбина...

Касапинът издигнал пелката и с див рев посред общите читашки ругания сложил я с всичката си сила върху лежащия на трупа батачанин. Глух удар се раздал на всички страни, но главата стояла още на тялото... Пелката се издигнала повторно, червените кърви на широки бразди прошарили бялото тяло и нещастний мъченик направил едно малко движение — не за самозащита, не за отбрана, не от страх, а за да си пригоди по на място врата, за да отбегне по-нататъшните промахи на касапина... Последвал нов удар, не толкова глух и не толкова ясен, и главата на жертвата се търколила на два разкрача, а тялото се сгромолясало около трупа (дръвника)...

Ето и втора жертва... подир малко и втора отсечена глава! Ето и трети мъченик, и трета глава...

Кръвта тръгнала на потоци по земята! Смъртоносните удари непрекъснато следвали един подир друг, приглашавали на околните диво-радостни ръмжения и отваряли вратата на вечността за мъчениците християни!

Жертвите стояли и с някакво тъпо и сънливо хладнокръвие чакали реда си... Никакви плачове, никакви сълзи, никакви разкаяния и жалости, никакви вълнения и страсти — нищо, нищо не движило и не безпокоило никого! Тук-там се чували само гласове на деца бозайничета, които не можали нито да разбират, нито да чувствуват грозните удари на касапската смърт... Като че никой не мислил за живота и като че такъви мисли съставлявали тежък грях пред горещата кръв, която течала от човешкия дръвник!

— Стоян не пусна кръв... — казвали те шепнешката помежду си, като изгледвали плахо и току-речи безсмислено търколената Стоянова глава далече от тялото му.
— А виж Цветан! Каква кръв! Всичкото лице на касапина се опръска!...
— Нека се напие с човешка кръв! — допълвали други.
— Нека се напият с човешка кръв! — повтаряли със затвърдяло и ледено презрение обречените християнски и за народа мъченици.

Отсечените глави и отделените от тях тела скоро съставили грамадни купове около дръвника. Батачани сами са повдигали мъртвите и си чистили място за себе си. Бащата например се заклал, сина се събличал бързо, хвърлял дрехите и парите си в грозните лица на башибозуците, отивал сам при касапина, хващал главата на баща си, целувал я няколко пъти без сълзи и без глас, хвърлял я над грамадата от мъченически глави, после прегръщал мъртвия му кървав труп, притискал го за последно целование и последня раздяла към обятията си, прехвърлял го настрана върху грамадата мъртви тела и сам подлагал врата си на дръвника!... Така правил и бащата със заклания си син и брат със заклания си брат, и роднина с роднина, и приятел с приятел и изобщо — мъченик с мъченика-светец...

Между това, от минута на минута, у башибозуците се разгаряли зверските инстинкти. Хладнокръвната или, по-добре, последната готовност на батачани към смъртта, както и безропотността им, ги въодушевлявала. Възхищавали се и от собствените си геройства; трогвали се дори от собствените си псувни, от думите: москов гяур! Всякой считал себе си за обязан да заколи няколко християни; и всякой мислил и вярвал, че колкото повече и с по-големи зверства пролее гяурска кръв, толкова по-сигурно ще бъде възнаграден в бъдещия живот от великия пейгамбер с райска градина, с гурии, с пилаф, с чешми мед, други — с ракия и пр. Всякой се трудил да не остане по-долен от другарите си, да се набере с по възможности повече яма в пари и дрехи, да се покаже по възможности дивак и фанатик мюсюлманин, да сече, мъчи и коли беззащитните християни, за да има правото през целия живот да разказва и се хвали по миризливите кахвенета и текета!

Освен клането на дръвника (трупа) наченало се и друго — по всички страни, дето стояли бледните батачани. При касапина захванали да се явяват или да довличат с отсечени ръце, крака, носове, уши, с кълцани н окървавени лица, клани и недоклани... Самите касапи се бързо пременявали и си играели с жертвите, като им отсичали разни части по тялото и най-сетне главата! Помаци, катранджии, юруци, цигани напредваряли се да си потопят ножовете и ятаганите в гяурска кръв, напредваряли се кой по-страшни и по-чудовищни зверства да направи! Наред с тия явявали се и ревнители за разпространението на правата вяра.

— Ако станеш турчин, ще те оставим жив, казвали те на някои, когато ги събличали, за да ги принесат на общия жертвеник за изкупление на народната свобода и независимост.

На подобни предложения някои, без да отговарят нещо, сами разкъсвали дрехите си и отивали на човешкия дръвник, някои съвсем не разбирали въпроса и стояли като безкръвни трупове, някои се съгласявали с мълчаливо клатене глава, на която отеднъж са завивали бяла кърпа или парче платно от някоя риза, без да извършват върху им обикновените церемонии по тоя случай, но повечето пъти такъвито са бивали отново закалвани или от самите верокръстници, или от други башибозуци, за да земат новите им дрехи.

Явявали се и някои великодушни цигани или катранджии, които зимали някои момчета, откарвали ги от множеството настрана, за да ги заведат за роби и да ги продават като животни или да ги заставят вечно да им робуват на кузнята, или при варенето катраня. И най-последний циганин тука си създавал такъви права, каквито не ги е имал никой властелин, правил такъви гнусотии и зверства, каквито не ги е правил никой тирании на света!

Около дръвника се образували високи грамадни купове от човешки глави на една страна и човешки тела — на друга. Телата, прошарени с кървави бразди, давали на мястото изглед на човешка салхана с натрупано човешко месо... Главите, нахвърляни една въз друга, окървавени, стояли всички с отворени очи, вдигнати нагоре, полузакрити от горната клепка и като че били обърнати еднаж завсякога към небесата, към престола на всевишния с молитствено ходатайство за себе си, за своите и за другите си еднокръвни братя!...

Станало нужда да донесат още два дръвника и християнската, българската или баташката касапница се разширила. Наченало се клането и върху женнте, момите, бабите и децата. Най-напред жените завождали на дръвника облечени само с риза, но по-сетне, като видели, че това е в голям ущерб на голаците башибозуци, раздрали пердето на собствения си и на човешкия срам и захванали както мъжете да ги събличат голи и ги колят като овце или като кокошки на дръвника... Това е било някак по-гнусно, по- отвратително и по-сърцераздирателно зрелище, отколкото е представлявало клането на мъжете. Жените показвали същата мъжествена и в същото време хипнотическа готовност към смъртта, както и мъжете. Тука само сцените са били по-разнообразни, по-жаловити и по-ужасяващи. Повеждат майката на дръвника, а децата й припкат около нея, притискат се помежду касапите й, прихващат се за тялото й и произнасят само умилителното, трогателното и детски любовното: Мамо!

— Мамо! — повтарят горките, изглеждат презрително водящите я мъчители и поглеждат състрадателно, жаловито и умоляюще към сухите очи на злочестата майка, от която не получават нищо друго освен отчаяни и безсмислени погледи...
— Мамо! — продължават те най-после, обърнати към държащите я главорезци за милост и пощада и показват терзаящите си от любов и преданост вълнения, но майка им вече слагат на дръвника, касапинът бързо издига пелката (топора) и под припевния звук на тяхното «мамо!» слага я върху разплетената дълга коса помежду краката им и за последна памет и последно целование пръска ги с майчината гореща, невинно проляна и мъченическа кръв!... Устата на децата отеднаж засъхнуват, сладкото «м а м о» замира в гърдите им и като вцепенени остават неподвижни на местата си, гледат без сълзи на майчината си отсечена глава и чакат своята си съдбина!...

Или:

Башибозуците зимат от ръцете на майката детето, отсичат му главата, тя се хвърля като тигрица върху нея, зима я, целува я, смучи кръвта й, докле успеят да я съсечат на части...

Или:

Майката притиска в обятията милата си рожба и не иска да се раздели в последната минута с нея, не иска да я остави в ръцете на мръсните и безсърдечните човешки зверове и постоянствува, докле не смесят кръвта й с кръвта на любимата си рожба...

При тия ужасни и сърцераздирателни сцени имало и такъви низки натури, в които се разигравали скотските страсти и се трудили с насила да получат удовлетворението им! В това отношение обаче ни една батачанка не унизила себе си. При дръвника, под самия смъртоносен удар на пелката, те стояли като полузаспали ягнета; но когато работата дохождала до честта им, те като че се събуждали от дремотата си и като разярени левици се хвърляли за отбрана върху мъчителите, борили се до последни сили, докле са бивали съсичани на части...По такъв начин в няколко часа клането се свършило. Не останало ни един жив човек, с изключение на няколко малки дечица, които са се отвели в робство за потурчване. Около дръвниците стояли грамадни купове човешки глави и тела; на отделно място стояли женските и детинските и по всичката площад били разхвърляни човешки и детински меса и глави — все с отворени и въздигнати към небето очи!...

Оттука сполучил да избегне, облечен в женски дрехи, Кольо Христосков Кривов, който се скрил в черквата, дето отпосле го заклали.

Подир два месеца известний кореспондентин на «Дейли Нюс» Макгахан на това място от коня си бил изброил до сто човешки глави, самий кон му потъвал в човешки трупове и женски коси...