Възраждане

 

Отон Иванов

 

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. № 96, II А 8546^б, с. 7— 36, 38. Литогр. с автогр., тетр. 16 л. 31 п. с. 34/21 см. Анот. в: АВ. Т. 2, с. 157; Опис на..., с. 39—40.

 

КРАТКИ БЕЛЕЖКИ ЗА ВЪСТАНИЕТО ПРЕЗ 1876 ЛЕТО

 

Три-четири дни преди Тодоровден в гр. Т. Пазарджик с Яков Матакиев и Костадин Величков във Варушкото училище, като размишлявахме по какъв начин да се проводи на султана подпечатаното веч прошение от цялата кааза, с което се заявляваше, че българ. народ иска конституционни правдини, изненадейно отвориха се стайните врата и ми кимна познатий мен панагюрец Георги Манев да изляза вън. Аз излязох и той ми каза, че Найден Дринов от Панагюрище проводил до мен един проповедник за въстание, който чакал край града да му приготвя тайно място. Аз съобщих това на Матакиев и Величков, с които решихме да се прибере в Иван-Ръжанковия хан, а след вечеря да се съберат в училището за разбирание работата, като се съобщи за това и на Георги Пенев х. Величков. Аз веднага отидох и направих с Ръжанков потребното и показах на Георги Манев где ще слязат. Вечерта часа около два по турски заварих Бенковски в Ръжанковия хан, с когото, след като се запознахме, веднага се спречкахме, защото му казах, че нея нощ ще стане предварително събрание, само от двама учители и един ученик, за да разберем работата. Както и да е, след като вечеряхме, отидохме в училището, гдето заварихме Величков, Матакиев и Г. П. х. Величков. Бенковски, след като ни показа едно пълномощно с печат от Букурещкий комитет (което не се взе в уважение, защото знае се, че не съществува вече подобно тяло) при други убеждения каза ни, че в Румъния имало приготвена една многобройна чета, която ще премине, щом пукне пушка отвъд Дунава, че край Дунава имало осем хиляди пушки, за които трябва да се съберат пари да се купят, а за прекарванието им било наредено; че за предводители имало готови офицери, от които един минал да проповядва по Софишко, каза също, че след приготовленията ще стане едно събрание, което ще реши в състояние ли сме да въстанем и как. Че Сърбия ще отвори война, но нашето въстание не трябва да зависи от нейната война. Че той минал през Цариград и Игнатиев му казал: «Въстанието е необходима нужда, за да се дадат и на българите правдини като на Херцеговина»; а Игнатиев му казал: «Българският народ да смята и на руска помощ.» [Каза] и че те са минали от Румъния 28 души апостоли, които всякъде са предготвили народа, а той най-после дошел в Пазарджик, та ако Пазарджик и околности[те му] не земе участие, въстанието пак ще стане, но пазарджичани да мислят. След много възражение от наша страна приехме за втората вечер всеки от нас да забере по няколко души от младежите и по-богатичките, за да стане събрание, да се приеме клетва и се избере комисия, която да води работите. След това отведох Бенковски в мойта квартира (живеех на Нова махла с учителя Петър Странджев, сопотненец), спахме, а утринта Бенковски ми каза, че има другар, който щял да доде в Пазарджик, та трябвало да се обикаля по краищата и ханищата, за да се прибере и той при него. След като ми разправи за физиономията му, даде ми и една книжка, на която не помня що бе забележил, с поръчка, като видя подобно лице, да му покажа книжката, за да доде с мен. Цял ден ходих, дирих, не се намери. Вечерта отидохме във Варушкото училище, гдето заварихме Величков, Матакиев, Иван Ръжанков, Георги П. х. Величков, Иван Стайков, Тодор Христович, Никола Стоименов, Михо Стефанов, Стоян Акрабов, Иван Войводов, Петър Пенов, Стоян Стоянов, Иван К. Куртов, Кунчо К. Куртев, Кузма п. Томов и Петър Странджов, но не и Иван Соколов. След буйни разисквания всички приехме клетва и се избра комисия. Повня, че Георги П. х. Величков се избра за деловодител, комуто Бенковски каза тайното мастило, а мен избраха за главатар на тайната полиция. Всички се разнесоха и ние отидохме с Бенковски да спим. Утринта Ръжанков ми съобщи, че някой си човек дирил Бенковски. Отидох и намерих Ванков в хана на Георги Кожухара, гдето го бил скрил Ръжанков. След запознаванието ни със сериозния момък, доколкото повня, той ми каза, че по-предишния ден той бил дошел в Пазарджик при Михалаки Величков, който му бил препоръчан от Пловдив, но той не го приел, като му казал, че не била лъжица за неговите уста, и Ванков бил принуден да спи вън от града, а таз заран решил да се яви на учителите, които го проводили при Ръжанков. После от разговорите между Бенковски и Ванков узнах, че те се разделили от Клисура, Бенковски минал през Панагюрище за Пазарджик, а Ванков през Пловдив за Пазарджик. Апостолите написаха писмо за Пловдив до Христо Търнев и Панагюрище до Найден Дринов, които ми дадоха да ги проводя (за Пловдив писмото отиде чрез Иван Царацовеца). Според както бе се решило от вечер в събранието, апостолите, Матакиев, Ръжанков и радиловеца, Ив. Хайдут Тодоров вечерта, часа около два по турски, тръгнаха за с. Радилово, Бенковски останал в Радилово, в къщата на Гого Ангелов; Матакиев и Ръжанков отидоха в Пещера, за да предготвят работата и Ванков с писмо от Ръжанков до Петър х. Горев отиде в Батак с пътеводител Златан Лупанов, радиловец; Лупанов не знаел какъв човек води. Бенковски същата нощ и другия ден нищо не можа да свърши в Радилово, а вечерта пристигна пратеник от Пещера, Димчо Мамингов, когото проводил Стоян Попов. Край Пещера С. Попов и Симон Налбантина пресрещнали Бенковски, когото завели в къщата на Христо П. Цикалов, гдето били Ръжанков и Матакиев. Тая нощ освен упоменатите трима пещерци друг никой пещерец не прие да се види с Бенковски, затова други ден Бенковски пак се върна в Радилово, гдето закле поп Георги Димитров, Гого Ангелов, Димитър Вачков, Танчо п. Георгиев, Янтих Спасов, Никола Т. Батаклиев, Стоян Игнатов и Кольо Коцев. Същий ден Матакиев и Ръжанков в гр. Пещера свикали няколко пещерни, но нищо не свършили, защото никой не приел клетва; Бенковски от Радилово проводил в Брацигово Тодор Хайдутина, за да обади на някой патриоти, че Бенковски иска да отиде в селото им. Хайдут Тодор обадил на поп Димитър и Анго Ничов, които събрали за съразмишление: Ванчо Хрисчов, Ангел Мижорков и Кольо Боянин, които пък [от своя страна проводили] в с. Радилово Илия Партъча и Ангел Церовеца да доведат Бенковски. През нощта Бенковски пристигнал в Брацигово и слязъл в къщата на Никола Боянин, гдето станало събрание от горните и Васил Петлешков, Васил Аврадалията, Мите Зога, Иван Боянов, Анго Боянов и Петко Янков — всичките приели клетва. В това събрание имало и други някои от богаташите, които крадешком си изотишли, а сетне приеха клетва, но не от Бенковски. Бенковски от Брацигово отиде в Перущица с пътеводител Васил Аврадалията с препоръка до Петър Бонев.

Ванков в с. Батак в къщата на Петър х. Горев закле: Петър х. Горев, Ангел Кавлаков, Стефан Трендафилов, Ангел Трендафилов, Петър Банчов, Стоян Стойчев, Горе Кавлаков, и Петър Трендафилов, но забележително е, че когато ставало съзаклятието, то Ванков неволно изпуснал камата си, която му се забила на крака, и в стаята обля се доста кръв. От с. Батак Ванков през горите, без да се отбие в някое село, слезе в Перущица с пътеводителя Стефан Трендафилов.

След тая обиколка апостолите се ограничиха — Бенковски в Панагюрище и околността, а Ванков към Клисура, Карлово и околността.

Доколкото повня, Бенковски само още веднъж доде до Т. Пазарджик, и то след много каненета. При разискванието на много въпроси в полуизгорялата къща на Христович, в която нарочно се премести да живее Петър Странджев, за да се събираме там, Бенковски каза, че за да се умножава числото на съзаклятниците, да се събират пари и да се крепят духовете, трябва пазарджийската комисия да се труди и грижи за Пазарджик и околността, защото той и другарите му не щат веч да излизат из Средня гора. Оттогава пазарджишката комисия захвана по-живо да работи и вън от Пазарджик; затова в едно събрание (след като си отиде Бенковски) решихме: Величков и Юруков да идат в Брацигово за разпространение идеята и усилвание приготовленията за същата цел, Тодор Христович да иде в с. Церово, Георги Кожухаров в с. Бяга, други по други села и аз и Матакиев — в с. Паталеница и манастира «Св. Петър». Величков и Юрданов, след като заклели в Брацигово нови приемници, разпоредили, щото поп Никола от Брацигово да отиде в с. Козарско и Жребичко, гдето сполучили, Ангел Мижорков да отиде в с. Радилово, гдето усили приготовленията, Щерьо Бъчваров с Величков отишли в с. Ясъкория, гдето сполучили да подведат лицата под клетва и устроят комисия, Анго Ничов и Кольо Боянов отишли в Пещера, гдето не сполучили, Тодор Христович в с. Берово средно сполучи, Георги Кожухаров в с. Бяла донегде сполучи. Другите по другите села не повня кой как извърши, а ние с Матакиев заклехме игумена и в с. Паталеница богаташа Ангел Гачов, от които и зависеха околните села.

В Пазарджик често имахме нощни събрания, в които всякой от членовете даваше отчет за делата си и се натоварвахме с нови работи. По тоя начин в Пазарджик и околността приготовленията от ден на ден се усилваха, но за да[се] даде по-голяма тежест на пазарджишката комисия, в едно събрание решихме да се преизбере в Пазарджик нова комисия, която да се състави от по-стари и по-влиятелни хора, които веч бяха съзаклятници. Затова един ден стана събрание в къщата на Георги Пенев х. Величков, гдето се избра нова комисия, състояща се от нови членове: Пене х. Величков, Муту Янкулов, Петко Маламов и Кочо Кожухара, и от старите [се] избраха: Яков, Матакиев, Никола Стоименов, Кузма Шарланджията, Кунчо Кръстев, аз и други някои, които не повня.

Моите полицейски агенти от начало и до края бяха хайдут Тодор и син му Иван от с. Радилово, Никола Илиев, брат му Лазар и Митьо Симонов от с. Алиходжово, Петър Янков от с. Хаджиево, Петър Ямурчовеца и други някои.

След няколко дни от избора на втората комисия доде писмо от Бенковски, чрез което се изискваше да се изберат хилядници, петстотници, стотници и прочие и да се избере представител за събранието, което ще реши плана и деня на въстанието. Вследствие на това писмо комисията в едно заседание реши да се свика събрание от повече съзаклятници и Иван Соколов (тогавашен учител) и да се избере той за хилядник и представител, защото разбирал от военни работи, макар че той не зимаше никакво участие в приготовленията. На Връбница стана събрание в къщата на Иван Ръжанков, гдето се избра Иван Соколов за представител и хилядник, а аз и Георги Пенев х. Величков за петстотници, Иван Ръжанков и други за стотници. Не повня същий ден ли доде Иван Джуджов от Панагюрище, който отиваше в Цариград за оръжие и донесе писма от Бенковски, с които се изискваше да се дадат на Иван Джуджов колкото пари имаме събрани и аз да ида да седя в Пловдив, за да приготвя двадесетина места. [Пишеше], че във време на въстанието ще ми се пратят двадесетина способни хора, с които да запалим Пловдив и да разрушим някой мост по железний път, за която цел, мисля, и имах писмо от Бенковски до Димитър Свещаров в Пловдив, за да ми спомага. Вечерта събрахме се в къщата на Петко Маламов и в присъствие на Иван Джуджов, доколкото повня, решихме да се не дават пари на Джуджов, защото ние преди няколко дни бяхме пратили в Цариград Кочо Кожухара да купува пушки не само за Пазарджик, но и за околността. Това направихме, след като се научих аз в Панагюрище, че Марин Шишков и друг някой ходили до Дунава за обещаните от Бенковски осем хиляди готови пушки, но не сполучили, та затова Джуджов отиваше за Цариград. От пушките, които пращаше Кочо Кожухара, във време на въстанието уловиха се на пазарджишката станция два сандъка с адрес до Никола Стоименов.

В събранието, когато беше и Джуджов, реши се, преди да ида в Пловдив, да ида в с. Батак, защото бе нужда да се укрепят духовете и усилят приготовленията, както правихме това, гдето се оказваше нужда.

Утринта тръгнах за Батак с пътеводител Петър Перущичанина през горите без път; в темнината щяхме да се удавим в Баташкото блато. Пристигнахме в Батак, събудихме Петър х. Горев, който ме заведе в къщата на Трендафил Томов Паунов. От Батак през Пазарджик слязох в Пловдив. Задружно със Свещаров и Кочо Кундураджията [Честименски] зехме под наем десетина къщи и дукяни, с предпочтение по турските махали. Поръчах на Лазар Дюкмеджията да излей от бронз двадесетина куфи [кухи] кълба, за да ги напълним с динамит, та когато палим Пловдив, да хвърляме тях (подпалени с фитил) по каменните здания за разрушение. Бенковски в едно свиждание в Панагюрище бе ми казал, че за палението Едрине и разтуряние железницата щял да иде Тодор Каблешков, а динамит и перуксалин щял да ни приготви Наботков. Според казванието тогива на Свещаров, доколкото повня, Наботков не щя да приготви запалителните вещества, затова мисля, че Свещаров бе ходил до Пазарджик, за да каже на Матакиев, от моя страна, да приготви нужните запалителни вещества, като и той е химик. Свещаров и Кочо ме запознаха с някои от пловдивските съзаклятници и ми казаха, че има и други, но аз нямах желание да се запознавам, защото виждах, че с изключение на неколцина другите само любопитствуваха да знаят за въстанието и само за забавление да говорят за него.

Като се предвиждаше опасност, защото хазяите на наетите къщи и дюкяни запитваха за мнимите наемници (по която причина и аз се преместих да живея в една от наетите къщи в Павликянската махала, като се криех от хазяите, че съм пловдивчанин), една нощ отидох в Станимака, за да закълна някои от по- живичките българи, та ако не за друго, поне да додат някои от тях в Пловдив да заемат привременно наетите здания, догдето пристигнат действителните палачи [подпалвачи].

В Станимака у къщата на Павел събрах и заклех Иван Поса, х. Димитър Семерджията, х. Христо Димоглу, Никола Вълчев, Райчо х. Георгиев, Павел Костов и др. някои, които не повня, но от тях, доколкото повня, само х. Димитър и братът на Райчо, Юрдан, се съгласиха, та дойдоха в Пловдив, а Павел и Райчо се обещаха да идат по околните балкански села що-годе да предготвят за във време на въстанието, защото дотогива никакво известие не са имали освен Дедово, Бойковои Сотир, по които Свещаров работил. Като се завърнах в Пловдив, по Райчовия брат Юрдан, който бе тръгнал с мен, проводих писмо в Панагюрище на Бенковски, за да ми проводи час по-скоро десетина души от палачите, за да заемат наетите здания, че инак подозрението расте и се предвижда опасност. След два дни, 21 априлий, Юрдан се завърна и вместо отговор донесе една накървавена прокламация и каза, че в Панагюрище въстанали, видял турци убити и апостолите му дали тая книга и му поръчали да ни каже, че за палението Пловдив не щат да се пратят хора, но да гледаме, ако можем сами да извършим нещо. Веднага се събрахме и решихме вечерта да се съберат у дома ми, като се поканят по-жарките пловдивски съзаклятници, за да решим какво да правим. Но за жалост вечерта додоха само Свещаров, Спас Турчев и още един, мисля, имаше, но не помня кой бе.

След дълги разисквания додохме до заключение: 1) за другата нощ, 23 априлий, да запалим Пловдив на десетина места; 2) да разрушим един мост на железния път под Пловдив; 3) след палението Пловдив едни да тръгнем към Царацово и околните села да ги повдигнем да ги водим към Средня гора, а други към с. Сотир, Дедово, Перущица и прочее, които като повдигнат селата, да се състави една чета, която да мине към Брацигово и Батак; 4) да се пише писмо до Петър Бонев в Перущица да въстане Перущица и околността, щом видят, че Пловдив гори, в което писмо да се приключи и прокламацията с поръчка да се проводи в Брацигово и Батак. Ние знаехме, че не ще може да се запали Пловдив на колкото места трябва и на които места е нужда... но на пет места като се запали, ще произлязат следующите ползи: 1) селата ще се уплашат, та по-лесно ще ни пристаят да си оставят жилищата, за да се приберат по гористите места; 2) пловдивските турци ще се слисат, та не ще могат веднага да съставят чети от околните турски села, за да препятствуват на българите да не могат да се оттеглюват и установяват по горите и 3) помаците не ще смеят изведнъж да нахлуят по полетата, като видят, че и Пловдив гори. За постигание тая цел решихме — аз да запаля собствената си къща, Свещаров дюкяна си и къщата си, Спас Турчев дюкяна си и да възложим на учител Машев, пазарджичанин, да запали къщата, гдето живееше, на Мараша, и ученика Георги Кожухаров (батачанин) да запали пансиона, гдето живееше, Кочо Кундураджията да запали къщата си и дюкяна си, а станимаклията х. Димитър с Юрдан да запалят две от наемните здания. [На] едно лице, на което името забравих (мисля, да го знае Свещаров), да се възложи да разруши под Пловдив един мост от железницата.

Утринта проводих прокламацията с писмо до Петър Бонев по перущичанина Христьо Тодоров и понеже някои от нас щяха да палят по две места, направих опит с жълтия фитил (който се употреблява за прахан), за да се знае: в един час каква дължина трябва да изгори, по който начин да може да се измерят фитилите, за да избухнат пожарите едновременно среднощ, та да не могат властите веднага да ги потушат. Бомбите останаха настрана, защото не ни се проводи от Пазарджик динамит и перуксалин, макар и аз вторично [да] бях писал. На 22 априлий надвечер Свещаров, аз, Спас Турчев и Кочо Кундураджията имахме свиждание и всеки даде отчет, че от вечер решенията са приготвени. На палачите се дадоха вече запалителни вещества, газ и прочее, и аз разясних по колко фитил трябва да изгори до среднощ със забележка, че тъкмо часът на шест през нощта трябва да избухнат пожарите и че който ще запали само едно място, трябва своеръчно да го запали и да стои, догдето се захване хубаво, а който ще запали две места, позволява се едно да запали чрез фитил. Определихме още, че понеже към Средна гора повече е приготвено въстанието, ще има кой да повдига селата за Средна гора, а ние трябва да идем (след паление Пловдив) към Родопите. Достатъчно е само Георги Търнев с помощта на Иван Царацовеца да повдигнат отвъдмаричните села. След това аз зех от Спас-Турчовия дюкян две оки газ и го занесох у дома (мисля, че аз дадох и на Г. Кожухаров газ), гдето разтурих един миндерлик, набучих из къщи в няколко места ръжаница, нацапах с газ и останах да чакам среднощния час. Вечерта часът около един по турски чух гърмежа на градския топ, веднага скокнах и като видях, че дюкянът на Свещаров гори, аз се поразих, като разбрах, че планът се развали. Пожарът веднага се потуши и вследствие него турското население се въоръжи и цяла нощ обикаляше по улиците. Вследствие на което движение българи, гърци и пр. се сбраха по няколко съседни къщи в една. За жалост сбраха се няколко съседи и мои сродници и в нашата къща, щото аз се намирах като под стража — не мога да изпълня предначертанието си.

Цяла нощ при мен стояха будни гостите, щото още щом би запалил кибрита, щяха да се спуснат да гасят.

Утринта доде ученика Георги Кожухаров и ми каза: че той не можел да запали пансиона, защото учителите и учениците цяла нощ били будни и Свещаров е уловен и арестуван, че Кочевия дюкян, който бил подпален с фитил, още отрано задимял и турците веднага го изгасили. После се научих, че Свещаровия дюкян се запалил рано, защото турил къс фитил от криво пресмятвание ендезето на педя (на тая погрешка трябва да благодари Пловдив) и че повечето от съзаклятниците с изключение на Спас Турчев, който от вечер не бе остал в дюкяна си, не запалили определените им места, защото са били в същите условия като мене и Кожухаров, както и Кочо Кундураджията тръгна за Перущица, но не му бе възможно да запали къщата си. Кожухаров ми предложи да бягаме заедно в Русия, за което му се обещал същата заран руския консул, комуто казал и заради мен, и той показал готовност. Аз отговорих на Кожухаров, че аз съм дал клетва да умра за освобождение отечеството и сега, когато всякъде кръв се лее и огън гори, съвестта не ми позволява да се отдалеча и трябва да направя щото ми е възможно и да пролея кръвта си. След тоя разговор Кожухаров тръгна за Русия (гдето тая година ще свърши право), а аз се качих на коня (който от вечер ми бе пратил Свещаров) и тръгнах за Перущица, гдето да се въоръжа и да забера неколцина момци да повдигаме села и като съставя една чета, да ида в с. Батак, за да изпълня обещанието си, което бях дал на великий четвъртък през нощта, че ще им се иде на помощ. Но щом излязох край града, по перущенския път пресрещнаха ме петдесетина башибозуци и солдати, които с гърмежи принудиха ме, та се отклоних в дермендерский път, от който път пак с гърмежи други турци ме отблъснаха, щото едва успях да избягам покрай града за станимашкото шосе. По шосето мислих да се отбия при Средна могила («Мисия») и без път, на посока, да вървя към Перущица. Щом пристигнах на Средна могила, заварих няколко турци (на там находящото ханче), на които се казах, че съм станимашки грък, възвръщающ се от Пловдив, и от техните разговори разбрах, че заповед имало по всичките села да се въоръжат и обикалят, за да се вардят, и щом видят някое непознато лице, да го провождат в Пловдив. Аз, като разбрах това, реших да се не отбивам оттам за Перущица, за да не преминувам през турски села, но да ида в Станимака да оставя коня, да облеча селски дрехи и с един пътеводител през горите да ида в Перущица. Като пристигнах край Станимака, видях на една могила въоружени турци, но не ме закачаха. Щом влязох в Станимака, вързах коня на Джебаровия хан и отидох в къщата на Ангел Бучекчията, за да си набавя селски дрехи и си намеря пътеводител, с който да тръгнем за Перущица. Съвременно сполучих да изведа и коня от хана чрез едно момче, без да види ханджията, който кон през нощта пропъдихме по кърищата, за да се не хване у някого, та да пострада. Аз додето чаках да ми донесат дрехи и да доде пътеводителя Райчо, изненадейно жандарми заобиколиха къщата, гдето бях, и влязоха да ме дирят. Аз веднага грабнах един нож и се скрих зад един окачен фустан с решение, в случай че ме съгледат, да се спусна с ножа или да избягна, или да ме убият. Часа бе около един по турски; доде Райчо и ми каза да ида у тях, за да се преоблеча и да вървим. Заедно с него отидохме у тях. След като се преоблякох със селски дрехи, нападнаха и неговата къща да ме дирят. Смешното е, че аз в това време бях по двора и жандармите покрай мен минаха, влязоха вкъщи да ме дирят, като са помислили, че аз съм някой от домашните. Аз, възползуван от тая слепота, излязох на улицата и се скрих на един кът. Като си отидоха жандармите, аз пак влязох вкъщи и по желанието на Райчо, че не знаел добре пътищата, останахме за утринта да вървим за Перущица. Райчо и мнозина от познайниците ме канеха да остана в Станимака и ми се обещаваха да ме крият, защото всякъде било завързано, та не ще ми бъде възможно да ида в Перущица, а напразно ще загина. (Тогава се научих, че край Пловдив, гдето ме гонили и пушкали, те били кордон около Пловдив, който се наредил през същата нощ. После се научих, че Кочо Кундураджията току малко преди да се нареди кордона, той бил излял [излязъл] фамилиарно из Пловдив за Перущица.) Аз им отговорих като на Кожухаров и утринта с мотика на рамо, като работник, излязох из града заедно с Райчо през най-стръмното място, називаемо Анатимаджистра; прегазихме реката и без път преди обед пристигнахме в с. Лясково. Там убеждавах селяните да въстанат, но те ми отговориха, че пристаят да въстанат, ако и околните села се съберат всички на едно място, фамилиарно, и то около тяхното село, че имало добри местности. В с. Яврово ми отговориха почти същото, с разлика, че пристаят да додат около с. Дедово. Като пристигнахме срещу с. Дедово, видях надалеч от селото, в гората, въоръжени българи, от които един невъоръжен се упъти към нас. Ние щом минахме реката, срещнахме се с него, който ни каза, че същата заран въстанали и изляли в гората, но преди малко турци пристигнали, искали да горят селото им, ако не предадат оръжието, и че някой от по първенците българи тръгнали да идат при турците за споразумение. Аз щом чух това, казах на пресрещача да ни заведе да пресрещнем първенците, които отиват за споразумение с турците. Пресрещача ни поведе и като минувахме край селото, изненадейно спуснаха се върху ни въоръжени турци. Водачът стана невидим и Райчо зе на една страна. Аз прегазих през башибозуците и се скрих зад едни камънаци, без да знам где се намирам. (За Райчо после се научих, че до вечерта се върнал в Станимака.) След малко съгледах един въоръжен селянин, при когото се приближих, и той ме заведе в гората в едно дере, гдето бяха всичките селяни с жените си, даже и със свинете си. Там се научих, че пратениците за споразумение с турците едва се били върнали, за да съберат и предадат оръжието. Инак турците щели да изгорят селото им и щели да ги нападнат да ги изколят. Някои от селяните захванаха и да трупат оръжието си на едно място за предавание. Като видях това, захванах да викам да си не предават оръжието и селяните веднага се сбраха около мен да разберат какъв съм човек. Там веч аз много говорих и те си съставиха понятие, че съм пратен от Русия за войвода. Аз им казах да ме изведат на място, отгдето да мога да видя и разбера на какво място се намираме и околността. Те ме изведоха над дерето на една полянка, отгдето разбрах местностите и видях турците (състоящи около 70 души) на срещна страна край селото. Там вече се въоръжих и аз, като зех от един българин чакмаклия пушка и нож. Заповядах да се съберат при мен всички мъже, конто и се събраха, но само двадесетина души имаха пушки. Като зех предвид, че турците ни видяха, че имаме само няколко пушки, накарах, които нямаха пушки, да нарамят по една крива тояга, за да се подмамят турците, че уж всичките имаме пушки, и наредих селяните на редове, за да покажем на турците, че се готвим да ги нападнем, да да не смеят те да ни нападнат. В това време турците подпалиха селото и тръгнаха бързешком към с. Сотир. В това време има някои взаимни пушкания. Аз предложих на въоръжените селяни да пресрещнем турците в дерето, за да ги нападнем, но те не приеха, а се спуснаха да гасят селото и да си изнасят житото, защото турците побягнаха веч. Които българи останаха при мен, ми отговориха, че те ако мрат, искат да мрат при жените и децата. Едва и с насилие събрах пак въоружените, разпоредих ги на три отделения с десятници, от които едното разпоредих да варди два главни пътища, а с двете обградих гората, гдето да пренощуват жените и децата. След това разпореждание свиках събрание от десятниците и по първенците за размишление. В онова време (беше се съмнало веч) пристигна и един от с. Бойково, който донесе новината, че същата заран и бойковци били изляли в гората и че същите турци изгорили и тяхното село. Аз предложих на събранието: 1) да идат двама по-влиятелни дедевци, за да убедят и приведат през нощта байковци при нас, 2) да идат няколко души в с. Сотир, за да доведат сотирчани при нас, които били готови, 3) аз с няколко души да ида, даже и насилствено да повдигна с. Яврово и Лясково, и да ги доведа тоже по дедевските гори. Аз мислех, като събера пет села на едно място, ще се съберат до стотина души въоружени с пушки, от които половината да оставя да пазят невъоружените, жените и децата, а аз с другата половина да ида в Перущица и оттам нататък според обстоятелствата. Предложенията ми се приеха, но за жалост освен брата на даскала от с. Дедово (Аргир)... никой от селяните не прие да отиде до някое село. Само байковчанина, който бе донел новината, прие да се върне при селяните си, за да им каже да додат при дедовци.

Аз не бях в положение да употребя насилие, защото гледах, че по първенците и мнозина от селяните, уж скришно от мен, негодуваха и казваха, че аз станах причина да изгори селото им и че по-добре би било да предаваха оръжието и мен... Загатваха, че и сега, ако ме вържат и ме предадат, поне не ще да ги заколят. Същата нощ задружно с даскаловия брат тръгнахме за Яврово. Вървяхме из гората без път и утринта влязохме в с. Яврово. В метоха аз като говорих на селяните, за да се върнат и додат при дедевци, един от тях ми пошушна: недей говори това, но по-скоро си върви, защото ние снощи се споразумяхме с турците от съседното с. Еникьой да се вардим взаимно и наскоро ще пристигнат турците от това село, за да ни вардят. Ние сме длъжни да те вържем и ако стоиш повече, някои от селяните ще направят това, но по-скоро бягай. При запитванието ми за с. Лясково отговори ми се, че и то е в същото условие като Яврово. Аз, като чух това, заедно с даскаловия брат упътихме се назад за Дедово. Като вървяхме из един гъсталак без път, сгазихме един скоро заклан българин и чухме близо до нас глъчки. Аз разбрах, че това са турци. Даскаловия брат бързешком се мушна из шумака към една посока. Аз му кимнах да се върне към мен, за да земем противоположната страна от глъчките, но той не ме послуша, аз се спуснах по него, но не го видях веч накъде (кривна) из гъсталака. Аз като вървях из гъсталака самичък, без да знам накъде, излязох над една река, която помислих, че е Дедовската, и се зарадвах, че по реката ще намеря дедевци, с които ако не стане друго, поне по- добре ще се въоружа и ще зема един пътеводител или най-после самичък (ще) да сляза в Перущица. Слязох до реката, но времето бе облачно, щото не знаех накъде е изток. Тръгнах по течението на реката с надежда, че по нея ще изляза на с. Дедово. Два дни без троха хляб се скитах, много реки ми се изпречваха, но аз уж се по главната държах, лутах се тук-там, но село и хора не видях. На третий ден, по обед, наквасен до уши от дъжд, вместо да намеря с. Дедово, излязох на познатий мен бачковский път. Аз тогава разбрах, че трябвало да вървя на противоположна страна, за да изляза в с. Дедово, и пресметнах, че от мястото, гдето се намирах, за да се върна в с. Дедово, има не по-малко от 10 часа път, щото не ми беше възможно да се върна обратно, преди да ям, защото трябваше да умра по пътя от глад. Намислих да отида в Бачковския манастир за хляб. Предвиждах предателство от гръцките калугери, както и в с. Бачково като техни подлизурки, затова реших да сляза в Станимака да ям и оттам да реша — отгде, за къде. Като приближих край Станимака, за да ме не познаят, като вляза в града, насякох крадешком черничова шума, завързах един рошав сноп, който, като метнах на гърба си, увиснаха листи въз образа ми, по който начин, който ме срещаше, не можеше да види лицето ми и всякой си мислеше, че съм някой станимаклия, който си носи черничова шума за бубите си. По тоя начин преминах измежду турските и гръцките стражи, които вардеха около града, влязох в града, но понеже, за да ида на българската махала, трябваше да премина през сред целий град, аз предпочетох да се отбия в Амбелинското гръцко училище, гдето учителствуваше един мой сродник Михаил Андонов, тъй и направих. Андонов, като ме видя, ужасно се уплаши, но полека-лека го укротих, като го убедих, че ни дявол ме позна, нито ме видя, когато влязох в училището. Донесоха ми в зимника ядение и ми казаха новините, че Брацигово и Перущица са заобиколени от многобройни башибозуци и войска, че Перущица се бомбардира и много дребни села изгорели, а за Панагюрище, Копривщица и прочие нищо не се знаяло. Аз разбрах веч, че Перущица, Брацигово и прочие за мен са веч непристъпни, затова си намислих да се отправя към Панагюрище, като център на въстанието, та оттам според обстоятелствата. Но като имах предвид, че догдето стигна в Панагюрище, може би да ме уловят негде турците, реших да имам при мен отрова (имах, но бе останала в първите ми дрехи), та в случай че ме уловят, да се отровя, за да не би от мъки да издам някоя тайна. За тая цел помолих Андонов да повика моя познайник Атанас Стелиону (бившия аптекар). Атанас се повика и доде, но не пристана да ми даде подобно нещо. Тази нощ спах в училището, утринта с бяла чалма, като турчин, излязох из Станимака и зех върха (параклис «Св. Димитър»), но догдето се изкача, за да сляза, издалеч, на станимашкото шосе пресрещна ме една чета башибозуци, които слизаха в Станимака да земат хляб и да вървят за възбунтуваните села. Главатаря на четата пита ме за новини и аз му отговорих като турчин. Четата слезе в Станимака и аз на станимашкото шосе. По пътя срещнаха ме двама гърци, които ме познаха, но ми се обещаха, че не щат да обадят никому, но аз пак се отбих от шосето и кое без път, кое по път, пристигнах край Пловдив. Преминах измежду стражите като турчин и покрай градината Кумбру бахчия отидох в къщата на поп Георги, гдето заварих сина му Иван (сега Каназиров), за когото по-преди Свещаров бе ми казал, че е съзаклятник. Иван ме прие, съблякох селските дрехи, облякох се с Иванови дрехи и като ми даде да ям, каза ми и новините, че Копривщица се предала, повечето български села изгорели, много от водителите на въстанието са уловени, помежду които имало и панагюрци, чуло се, че и в Панагюрище влезли турците; каза ми още, че навсякъде скитали башибозуци, щото може би още край Пловдив да ме убият, като тръгна по ония страни, както имало мнозина убити и въвоняли около Пловдив. От тия ужасни новини аз разбрах, че въстанието е потушено, и зех да мисля по какъв начин да се крия и да мога да избягна.

В тая къща седях един-два дена и мислех да седя, додето намеря средство да избягам, но една заран дохожда слугата на Ст. Дренски и казва на Ивана, че щели да обискуват Ивановата къща, за да дирят оръжие. Иван ми каза, че понеже ще обискуват къщата му, не е хубаво да ме намерят в нея, за което и аз признах, и бях принуден да изляза сред пладне из къщата му с неговите дрехи (защото със селските по не чинеше да ме видят хората, които случайно би ме срещнали и познали). Селските дрехи не знам що ги направи Иван. На мнозина предложих да ме скрият, но никой не прие, щото бях принуден деня тук-там да се затулям, а нощя повечето спях у дома. Много се дирих, защото бях изказан вече в изпитите, но се дирих под име Атанас, както се наричах във време на приготовленията. Когато вече хранех надежда, че ще мога да избягна, според обещанието на Н. Папазоглу, че с измама ще ми изкара паспорт чрез гръцкото консулато (тогава само на чуждите поданици бе позволено да излизат из Пловдив), една вечер нападнаха ме жандари вкъщи, но аз пак успях из ръцете им да избягам и се скрих по тепето, но проклети гърчоля и дечурлига зеха да припкат по мен и да показват на жандармите где съм се скрил. Уловиха ме, биха ме в Имарет джамиси и нейде в полюзите под хамбара, окачен на верига (лале).

Името ми Отон и че съм от Пловдив откри Спас Турчев, като го изследвали, затова ме изнамериха. Когато се улових, всичко фактически бяха казали с изключение станимашките и дедевските работи, от които местности никой не падна под изследвание. След опустошението на Перущица помаците, завръщающи се по селата си, в Дедово, убили даскаловия брат, защото бе ме придружил, убили и някои от лицата, които бях назначил за десятници. Дедевци не знаели кой съм и отгде съм, нито че съм уловен. Тяхното въстание взе характер, че те от страх на неизвестността се скрили в гората и като щели да се предават, преди да им изгори селото, някой си московец ги заплашил, че ако се предадат, комитите ще ги изколят, затова те не се предали. Изказаните ми деяния аз признах и за да избавя изказвачите, своеволно изповядах, че аз съм главния виновник, който с подлъгвания и заплашвания заставих изказвачите да се готвят за въстание. Вследствие на (тази) ми постъпка и вследствие на амнистията за второстепенните дейци всичките против мен изказвачи от Пазарджишко и Пловдивско се освободиха. Само Д. Свещаров от моите показания пострада, когото аз знаех убит от бой в затвора. С Д. Свещаров наскоро щяха да ни обесят, ако да не бе последвала заповед въобще да се спре бесението. Окачи ми се верига на крака за вечно, която носих до 18 май 1878 г. по цариградската и кипърската терехана, а вследствие Санстефанския договор се освободих.

Не считам за излишно да спомена за някои обстоятелства, гдето щеше да се предаде въстанието във време на приготовление, както и за някои действия на тайната полиция и за последнята ни среща с Бенковски. Но времената не повня.

1) Пазарджишкото правителство бе подушило, че в Брацигово железарят Стоян правил саби. Прати един чаушин и двама жандари да го уловят и обискуват дюкяна му. Както и стана. Но догдето обискуваха дюкяна му, доде в Пазарджик от Брацигово Ваньо Боянов и обади за това на Матакиев, който ме повика и решихме да се не предаде Стоян Железара, за да не би от мъки да изкаже щото знае, а в противен случай да се земе по пътя от жандармите. Последното остана моя грижа — да го извърша с подведомствените си полицейски агенти. Веднага двама с хайдут Тодора (защото не можах за скоро да намеря и други агенти, които бяха пръснати по други работи), въоружени, завързахме по пътя един мост с цел като прекарват Стоян Железара, да го избавим от жандармите. Надвечер минаха жандармите, но без Стояна. После се научихме, че брациговци го отнели от жандармите още край Брацигово, именно Атанас Дуков, Христо Вълчов и други. А кметството после стана поръчител за Стояна, че ще го прати в Пазарджик, като се дало, мисля, рушвет на чаушина да не каже за постъпката на «чапкъните» Дуков и Велчов.

2) В едно свиждание с Бенковски в Панагюрище у къщата на Иван Леков, гдето и спах, Бенковски ми поръча да проводя радиловеца хайдут Тодор към Разлог, за да предготви някои стари негови (Тодорови) другари, с които е правил хайдутлук, та във време на (въстанието да додат към Батак, за да предвождат чети. Това, ми се чини, окуражаваше Бенковски да плаши събранието в меченското дере (Оборище), като се качваше на коня, че ще да тръгне към Батак, и прочее, но се лъжеше). Като се завърнах в Пазарджик, привиках хайдут Тодор в Ръжанковия хан, разправих му работата, дадох му 300 гроша пътни разноски и един сив кон, който бе зел Георги Пенев за тая цел от някой си бахчеванджия. (Бахчеванджията не бе съзаклятник и не бе човек да му се каже тайната, той си мислеше, че с коня Георги Пенев ще иде негде.) Хайдут Тодор отиде с коня на селото си и утринта тръгна за Разлог. Но радиловский пъдар Адем чауш паднал по дирята на хайдут Тодора, ходил по него, догдето Тодор се завърна в Пазарджик, и щом слял Тодор в хана, Маджар Ахмед кол-агасъ обгради с жандарми хана, за да лови Тодора, но дързостния Тодор с нож на ръка изпомежду жандармите избяга, а коня остана. Жандармите закараха коня в Пулчовия хан, находящ се при правителствения дом. От тая случка всички се стреснахме, като предвиждахме, че коня ще се узнай чий е и щом се попита притежателя му, той ще каже кому го е дал и работата спукана. Затова остана моя работа с подведомствените ми полиц. агенти да откраднем от Пулчовия хан коня, преди да се разбере чий е. Една нощ при носът на жандармите прескочихме в хана и откраднахме коня, който кон до въстанието стоя скрит в с. Брацигово в един зимник и на притежателя на коня заедно с Г. Пенев дадохме 600 гр., като го подлъгвахме разно.

3) Във времето, когато се избираха хилядници и пр. не повня за каква работа бях отишъл в Панагюрище, за да се видим с Бенковски. (С мен бе и брациговеца Васил Петлешков, който бе пренел 60 лири.) Бенковски тая нощ бе излязъл с Филип Щърбанов край града, гдето заклеваше поп Груйо панагюрските хилядници и пр. Но като излизали из Панагюрище Бенковски и Щърбанов, онбашията ги видял и станало шумен въпрос кой беше тоя чужденец с Щърбанов. Тогава се закърпи работата, че съм бил аз, познат там пазарджишки Атанас Сахатчия.

4) Още в началото на приготовленията Бенковски ме повика и ми каза да завардя с полицейски агенти Марковите врати, за да земем от жандарите апостола Славков, който бе се уловил в Софийско, като се мислеше, че от София ще се докара в Пловдив, но догдето стане това разпореждание, научихме се, че завели апостола в Русчук. Не знам как не се издаде тогава работата и що стана апостола не повия, а повня, че някой си владика закърпил работата...

Прокламацията, която се улови в Пещера, аз мислех, че е същата, която се проводи от Пловдив в Перущица, но не била. Васил Петлешков донел от Панагюрище четири прокламации, едната оставил в Пазарджик, едната задържал в Брацигово, а двете пратил в Пещера, от които едната за Батак. Стоян Попов дал едната на баща си да я прати в Батак, поп Иван я дал на пещереца Георги Вълчанов, а Вълчанов я дал на слугата на Дим. Чолака Мито Тумбев (батачанин), за да я носи в Батак, но Тумбев, като минувал край турските кафенета, хванал му коня Махмуд Щарбия, разтърсил го и намерил прокламацията, това било преди Гергьовден два дни.