Възраждане

 

Георги Натев

 

ГЕОРГИ НАТЕВ. (Роден в 1854 г. в Перущица; починал в 1929 г. в Перущица.) Участник в Априлското въстание. След Освобождението: учител и административен служител.

Публ. по: Н [атев], Г. Защитата на Перущица през 1876 година. Исторически разказ. Пловдив, печ. Хр. Г. Данов, 1901, 91 с. (с. 9, 16—17, 18—21, 24— 29, 29—30, 31—32, 32—40, 42—45, 47—48, 49—51, 52—56, 57—58, 59—63, 64—66, 67—71).

 

ЗАЩИТАТА НА ПЕРУЩИЦА

 

Ако би могла да говори нашата земя, тя би ни разказала много единични кървави разправи и би ни казала, че в българската земя няма друм по завоите и водопоите, на който да не са се разигравали кървави сцени между турци и българи; няма пасбища и бранища без такава история; няма българска къща, в която да не е свирепствувал произволно някой правоверен турчин, и няма българско огнище, необлято с кървави сълзи от дивите обиди на това още по-диво господствующо племе. Няма брод по българските реки, през който българин да не е пренасял на гърбът си някой келяв турчин. Най-после няма българска гора, на която изворите, студените води и сенчести дървета да не са свидетели на охкания и стенания, пълни с пламенни въздишки и злобни заканвания по адрес на угнетителите турци. Такова беше положението на нашия народ под турското иго.

Може с положителност да се каже, че в онова време нямаше българин, който да стоеше вън от общото движение. При такова всеобщо обобщение на идеята за въстанието, щото даже и малките деца знаеха, че ще има клане между турци и българи, не се намери нито един юда, който да предаде поне един работник от комитетските хора освен известния Нейко Балдьовалията, и то когато почти всичко беше вече свършено и готово да пламне, както и пламна. Това явление е от голяма важност в живота на нашия народ. То доказва, че съзнанието е било напълно укрепнало в народа и делото е било навременно, или да кажа по-просто: дошло му времето (вактъ саадъ гелмиш), както говореха турците.

През м. март с. г. около 15-ий, датата не помня добре, замина през Перущица и втория апостол Георги Бенковски. Той престоя само една вечер. При дохожданието му завари уредена организацията на комитета и работите по приготовлението доста напреднали. Той идеше от Батак, Пещера и Брацигово. Най-много препоръчваше батачани, че се били съвършено приготвили и че те са най-мъжествените хора, които ще играят най-важната рол във въстанието, като направят Батак непристъпен за турските сили. На това основание той беше казал на членовете на комитета, в случай на нужда да се изпратят от Перущица жените и децата през Брацигово и заедно с тамошните жени и деца да се приберат в Батак като най-безопасен пункт. Обаче резултата не излезе такъв. Какво е говорил и какви наставления е дал той, това не зная. След заминаването му обаче комитетът усили деятелността си още повече. Донасяните от Пловдив пушки мадемки почнаха да ги опитват на стрелба. За тази цел беше избрано място в гората при манастирят «Св. Тодор». Тук се опитваха всички нови пушки и която се видеше негодна, повръщаше се на продавачите бр. Дренски в Пловдив, които под страх на наказание ги приемаха и заменяваха с други. Освен това за по-бързо приготовление комитетът повика от с. Сотир един майстор тюфекчия, който денонощно работеше да преправя някои стари пушки и ножове. Като разправям тук за въоръжението, не ще бъде неуместно да спомена и следующето: предвид на долнокачествеността на оръжията комитета беше направил поръчка у бр. Дренски да му доставят десет пушки винчестер, по осем лири турски едната. Парите за тях щеше да брои Спас Гинов, който беше най-състоятелний измежду членовете на комитета, па и в цялото село. За тази цел се дадоха капаро 12 лири турски. След няколко дена братя Дренски явиха, че едва можли да доставят само две пушки от системата винчестер, от които едната за Клисура и една за Перущица.

Между това времето беше вече доста напреднало. Приближи Великден, най-светлия за всеки християнин празник. Ежегодните приготовления за този празник сега стояха на заден план. Всякой считаше първото приготовяние много по-важно, та за празничното — не обръщаха толкоз внимание. От само себе си се разбира, че такава една деятелност по приготовленията за въстанието: пренасянето на оръжие, барут и куршуми и откриването работилница за поправяние на оръжие, не можеше да не привлече вниманието и подозрението на правителството. Къраасъ Неджиб аа с няколко души заптиета почна по-често да заобикаля през село. Той диреше, дебнеше и всячески се стараеше да разузнае нещо, да предвари, да потуши, но нищо не можеше да сполучи. Някои работи той виждаше и съмненията му идеха напълно да се оправдаят; но отказът на старейте, които го заобикаляха, и извъртяното представяние на работата го успокояваха.

На денят Великден той дойде с осем души конни стражари, кондиса у х. Тодор и излезе, та заобиколи селото, като мина покрай хорото на мегдана. Опитното му полицейско око внимателно изгледваше играющите момци и насядалите около хорото мъже, но пак не намери нищо подозрително. За нощувание той замина в с. Устина. На третия ден на Великден още сутринта пак пристигна. В този ден, според един стар установен обичай, ний ходим на «Св. Богородица», старо черковище край с. Пастуша с хубав извор до него. Тук се събират хората от околните села. Поповете светяват вода и след този водосвет се разотиват. Тази година на този сбор бяха надошли извънредно много хора. При разотивание, както всяка година, се канеха гости от едно село в друго. Редът беше брестовичани да дойдат в село и те тръгнаха.

Но губерка в чувал седи ли? Из пътя всички момци се наредиха да маршируват, а пък някои имаше и с пушки; те излязоха начело на колоната, която така марширувайки, под тактът на песента «Вятър ечи, Балкан стене», влезе в селото. Неджиб аа, под предлог че и тогава имаше болест по лозята, беше излязъл край село в лозята да разгледва, придружен от няколко души от старейте. Марширующите го съгледаха едва когато го бяха изминали. Някои от тях се постреснаха, а пък други по-сърдчено си казаха: «Карайте, да го... порази бог; сега се намерил и той да дохожда тук да дири на лозята болестта. Белким е кьорав, че имаме Великден.» Но той беше видял вече това, което диреше и за което дебнеше от месеци насам. Това беше достатъчно да го укрепи в подозренията му. През денят той не показа ни най-малкия знак, че е разбрал нещо. Седнал спокойно на кьошка над портата на дядо Рангеловата къща, гледаше хората и се разговаряше със събеседниците си старей, между които начесто се издигаше и слушаше смешлив весел говор. Надвечер по икиндия зароси ситен дъждец, хорото се развали и той се прибра на конака си у х. Тодорови. При встъпванието му в къщата той наредил заптиетата да му приготвят въжа. Домакинът от това му разпореждание догадил целта и пратил да извести някои и други от комитетските членове чрез зетя си Спас Гинов. Неджиб аа, който дължеше службата си на препоръките на дядо Рангел Гичев, не искаше така сурово да постъпи в селото на своя благодетел, още повече като знаеше, че между виновните имаше и негови роднини. Той прати, та повика няколко души от старейте. Като се събрали, предложил им, че тази нощ ще свърже и заведе в г. Пловдив: Петър Бонев, Спас Гинов, Васил Соколски, Насьо х. Тилев и Димитър Малинчов; и че това го правил с цел да се отстрани по-голямото зло, което тези хора можели да докарат на селото. Старейте дълго време стоели умислени, като стреснати, с наведени глави от тези думи на кър-аасъ. Най-после, след въпросителното извиквание на агата: «Е, чорбаджилар, какво се мислите, какво ще кажете?» «Не, не бива и няма да оставим да извършиш това, Неджибее» — бил отговора.

Догдето агата сумтял и се надувал сърдито на този отговор, едно от заптиетата влязло уплашено в стаята, пришъпнало му нещо на ухото и си излязло.

«Пек еи» — казал кър-аасъ, — гарантирате ли, че вашите младежи ще мируват и няма да вдигнат някой фесат в селото?» Тук вече старците се досетили за какво се отнасят тези думи и едногласно отговорили: «С главите си отговаряме»; ако и да знаеха всичко какво се крои и ако и да бяха, всеки от тях, дали по няколко лири турски за тези кроежи и приготовления.

«Е, кога е тъй, време е вече за сън, идете си и кажете на момчетата да бъдат рахат.»

Това внезапно омеквание на агата си имало своята причина, която ей сега излагам.

Догдето се събирали старейте да отидат при агата, средния син на х. Тодор, по име Ваньо, веднага съобщил на комитета намеренията на агата. Членовете на комитета се събират в аптеката на Васил Соколски и решават да се заобиколи х. Тодоровата къща с няколко души въоръжени съзаклятници и да бъдат готови при първия знак да навлязат в двора на х. Тодоровата къща, да извържат заптиетата, па най-после и агата със същите въжа, които са приготвени от него за връзвание на гореказаните членове на комитета. Но това въоръжено прикривание из околните къщя не останало незабелязано от заптиетата, които и пратили едного изпомежду си, та съобщил това на агата с пошъпвание на ухото му. Тази е причината на толкова скорото му омеквание във взисканията си пред старейте. Или пък, види се, че той, агата, се е побоял да не би с неосторожната си и ненавременна постъпка да предизвика нещо по-голямо, за което не са му били дадени нужните от началството му инструкции, и вследствие на такива съображения той остави изпълнението на начертания си план, като се задоволи само с една устна гаранция; и на сутринта в зори, мирничко, без никакво официално изпращание, си заминал за Пловдив, откъдето след два-три дена се отправил за Копривщица, гдето го посрещна също такава, но в по-остра фаза попара.

Разсъмна се на 24 април; всичко до това време беше все още благополучно. През този ден дойдоха, та се стекоха така случките и обстоятелствата, щото мъчно ми се вижда да мога редовно да ги опиша. Ще се опитам да ги изложа, доколкото имам възможност, като оставям на читателя да оцени значението на събитията през този ден за по-нататъшната съдба на Перущица. Ето захващам: най-напред, при разсъмвание след изпращанието на брестовичаните, пристигна пратеник от Панагюрище с кървавото писмо за прогласявание на въстанието. Членовете на комитетът и съзаклятниците почнаха да се прегръщат и целуват в уста, като някои измежду тях със сълзи на очи викаха «Да живее България.» Това честитявание се разнесе по всичките улици из селото. След това разпореди се да се правят на няколко места обкопи (табии) около селото, описание на които читателя ще срещне на друго място. През това време, догдето комитетът да се ориентира с положението, създадено от прогласяванието на въстанието, яви се една неожидана случайност.

Старейте се събрали в дворът на черковата «Св. Архангел» и без да дадат ни най-малкото внимание на провъзгласявание въстанието решават да отидат в Пловдив и да искат от правителството войска за вардене на селото. Дядо Рангел Гичев се качва на коня си и с Георги Стоянов заминаха за Пловдив без позволението на комитета... Между това време караулът от Власевица съобщи, че трима пратеници от Тъмръшлията Адил аа, помаци, начело с Дели Асан, пристигнали и искали да се видят с П. Бонев и с някои от старейте. Бонев казал да се доведат при него. Стражата ги повежда; иска им да си предадат оръжието, те не скланят. Пристигат до втората стража, тя ги обезоръжава насила и ги пуща в селото. Явяват се пред тях най-напред някои от старейте. Пратениците им казали, че Адил аа иска от Перущица два товара хляб, за да нахрани башибозуците, които са се събрали в чифлика му на Среднек, за да заминат в отвъдната яка, т. е. към Стара планина, гдето било станало каръшмаллък. Старейте се съгласяват да дадат хляба. Бонев пристига на мястото и дава заповед да се вържат пратениците. Няколко души въстаници връзват пратениците и ги затварят под стража в Тилевото кафене. Кафеджията арменец хвърля ключът и избягва. Старейте натоварват два товара сомуни хляб и потеглюват из пътя към чифлика на Ахмед аа. Стражата спира хляба. Набират се жени, деца, скъсват въжата, разтоварват хляба, изпъждат конете голи. Кираджията, един старец, Кътьо Гърнаков, посрамен псува наляво и надясно и се връща.

Между това, догдето тези работи ставаха, времето беше доста напреднало. Приближаваше голяма икиндия. Догдето още горе-описаните случки занимаваха хората, караулът от долнята стража донесе, че дядо Ковчо Гинчов бил убит от един арнаутин. Где? И как? Нищо. А то, ето как била случката: караулът на долната стража, като разгледвал от височината над Кутела полето, през което дълго време през деня не се мяркала жива душа, най-сетне видял един арнаутин, че се измъкнал въоръжен из старите брегове на Кричимската река, тръгнал по пътя през герена и като дошъл до Велчов мост, изгубил се из храсталаците покрай чалтишката вада. По-после от същата посока, но по пътя, а не из бреговете, се задал един пътник с кон. Колкото повече приближавал из пътя, все по-ясно се очертавал, догдето ясно познали, че този пътник е същия дядо Ковчо Гинчов. Той държеше механа и бакалница в с. Кадиево, на друма между Пловдив и Пещера, и по всяка вероятност, като е видял запустяванието на друма от пътници, уплашил се е и е решил да се прибере при домашните си или пък някои турци са го прогонили, като са и наредили и арнаутина да го убие далеч от синора. Като приближил дядо Ковчо до моста, излязъл пред него арнаутина, хванал му коня и го спрял. След малко го пак пуснал и дядо Ковчо минал с коня си моста. Когато вече бил изминал моста и се оправил по пътя, пушката на арнаутина изгърмяла изотдире му; дядо Ковчо паднал, пронизан през гърбът от куршума, конят се върнал из нивите през няколко уврата и се спрял да си пасе. Караулът се спуснал чак тогава към мястото, но сварил само тялото на убития, обляно в кърви, и коня му, че си пасе отстрана, а арнаутина си бил вече зел дърмите, отгдето бил дошъл.

Тази случка реши съдбата на пленените Ахмедови пратеници. Комитетът взе решение да се умъртвят и натовари няколко души под командата на Стойко Мандалов да изпълнят решението. Те това и чакаха, само почакаха да се стъмни хубаво и около вечерно време ги извели вън от селото, гдето ги изклали като ярци. Това се направи за отмъщение на проляната българска кръв, но то има и друго по-важно последствие. С тази постъпка комитетът постигна две цели: удовлетвори отмъстителността и увлече всички досега колебающи се в редовете на въстаниците. Като че всички нашенци почувствуваха важността и големите последствия на постъпката. Всички се умислиха и погледнаха по-трезво на работата. На 25-ий сутринта всички усърдно работеха по обкопите и всякой се стараеше да принесе по-голяма услуга на делото и да се покаже повече предан на комитетските разпореждания. Ето че съм забравил за още три важни случки през 24-ий април: Още сутринта пристигна Кочо Честименски от Пловдив, като натоварил жената и едничкото си детенце на една тек талига. Талигаджият беше тоже съзаклятник и с тях имаха още един другар тоже такъв. Кочо запалил дюкянът си в Узун чаршия в Пловдив през нощта на Гергьовден, както било разпоредено и между тамошните съзаклятници; почакал дано и на други места избухне огън и като видял, че освен него и Димитър Свещаров друг никой не си устоял на думата, а при това турците силно се раздвижили из градът — още същия час, щом се появил огъня от Кочовия дюкян в Узун чаршия и от Свещаровия на Джумаята, цялата чаршия се изпълнила с въоръжени чалмалии турци и пътя от станцията към Джумаята загъмжал от върволяк читаци — той избягва дома си, бутва товарената и готова за път талига напред из новата махала, излиза на Павликянските върби. Оттам покрай станцията и като пресича дермендерския път, през нивите срещу с. Мечкюр, излиза на перущенския път и като удря един тръс на коня, стига пред зори в село.

Той стовари жена си и детето си на сокака и без да ги настани в някоя къща, право при комитета се яви и разправи подробно за всичко по-горе казано, след което, без повече бавение и без да заявява някакви претенции с двамата си другари, зае два мазгала в горнята табия, където ще го видим по-после между първите защитници.

В такова време гости и церемонии стават сами по себе си излишни. Жената с детето на Кочо се прибраха у Къневци, като че са били и пребили и после заедно с всичките жени и деца — в черквата.

На 25 април сутринта пристигна пратеник от Тъмръшлията Ахмед аа, за да дири първите трима пратеници. Този човек беше дядо Ангелия от с. Чурен. Вижда се, Ахмед аа, като се е уплашил за съдбата на първите пратеници, намислил е да прати сега българин, дано може да се върне жив и да му обади нещо по съдбата на тримата помаци.

Дядо Ангелия, човек около 60-годишен, със здраво, ако и малко сухичко телосложение, дойде пеши с една тояга в ръка в село. Още от Власевица стражата го поведе и докара в селото. Той поиска да се види със старейте и за скоро при него дойдоха дядо Гочо Кънев, Георги Иванов и Цвятко Насев, отделиха се, та поседнаха въз камъните при горния мост и почнаха да разговарят.

Дядо Ангелия, според казванието на поменатите старци, казал така: «Аз съм пратен от Ахмед аа, да ми кажете какво направихте неговите хора. Той ги чака и надява се, че в името на комшуллука и за добрините, които ви е правил (?), вий не сте помислили да им направите зло.» Старците се спогледали и му отговорили, че такива хора не са дохождали в нашето село, от което той разбрал, че са погубени. «Не ща, казал той, повече да ми казвате, аз разбрах, но е много лошо за селото ви. Разпратено е хабер по целия балкан, Рупчос нахиясъ, и в Кърджалъка, да се съберат турците и ще ви нападнат във вторник. Те имаха вражда на Брестовица за пустата давия за гората, та затова пратиха у вас за хляб, ама сега вий ще оберете парсата.»

След повторното уверение, че такива хора не са дохождали в селото ни, дядо Ангелия потегли да си отиде по същия път. Когато се изкачваше с тояжката в ръка нагоре из Власевица, той се спря на пътя, обърна се към село, изгледа въоръжените наоколо му и каза: «Момчета, това, което сте намислили, дано да е на добро. Бог да ви е на помощ. — И като се прекръсти, продължи: — И аз съм българин, питате ли ме как се връщам при турците?» — Той заплака, попомълча малко, каза задавено сбогом и си тръгна. От комитета никой не се яви при него до отиванието му.

Още от по-първия ден беше разпоредено да се поставят съгледатели около манастиря, да се покачат по високите канари и оттам да наблюдават какви движения стават между турските села Устина и Кричим, а особено в Устина, тъй като от тези канари се виждаше селото Устина цяло. От тези съгледатели дойде известие, че между двете села има силно движение от конници и пешаци и че въоръжени турци почнали да наближават към тях по всяка вероятност, както искаха да кажат, за да завземат те същите височини по канарите.

Между това надвечер небето откъм изток се затъмни. Един голям стълб от черен дим почна да се издига; след малко станаха два отделни стълба дим, които се издигаха от две различни точки. Съгледателите от Черни връх известиха, че селата Бойково и Дедево са запалени и горят. Когато слънцето залезе, димът се обърна на пламък и небето по тази посока цяло почервеня. Вечерта пристигнаха няколко души бойковци и дедевци и разправиха за случката, която в случая беше една от най-обикновените: башибозуци идели към селото им, жителите се разбягали кой накъде види и башибозуците ударили огъня на селото. Ето цялата история на пожара.

През целия този ден Петър Бонев не беше в селото. Още сутринта той забрал със себе си за другари Гого Лачков и Иван Анчов и заминал за балкана. Каква е била целта му за това излизание в балкана, никой не знаеше, нито комитетските членове, нито други. Едни предполагаха, че искал да отиде до Брацигово за споразумение, като се промъкне несъгледан, други говореха, че е отишъл да дири сгодни места за укрепявание на въстаниците, тъй като е виждал, че в селото не ще можем се удържа между жени и деца; а лошите езици казаха, че той е избягал. Обаче вечерта той се завърна весел и пак така насърчен. В тази обиколка той намерил и прегледал една пещера, която приготвили за склад на пексемед.

При дохажданието им към село из пътя Бонев се спрял при чешмата под един орех, поседнал на един камък, подпрял главата с двете си ръце и заплакал. Сълзите силно изеднаж ливнали от очите му и около половин час той не можил да проговори и стане от мястото си. Другарите му стояли прави при него и благоговеели в тази минута, без да смеят да го поканят за ходение.

Когато след малко се изправил и разгледал наоколо си, той бил по-весел. Засмеян, отрил сълзите си, умил се на чешмата, изправил се към изток, та се прекръстил и с весел тон издумал: «Хайде, другари, да вървим, всичко се свърши.» В този час на проливане сълзи се вижда, че е станало преломът на колебанието между живота и смъртта у него.

Нощта срещу 26-ий преминахме благополучно. Всички бяхме по табиите и около селото. При такива тревожни известия, които идеха от всяка страна, можеше ли да дойде някому сън? Цялата нощ се прекара в разговори и сговори. Едни разправяха как ще се бият с турците, други как ще влезем в града Пловдив, ще вземем конака и пр., а пък някои по зевзеци запитваха накъде и как ще бягаме и где ще ни се търкалят труповете и пр. Запалените околни села все повече и повече разсветляваха и правеха приятна гледката в нощната тъмнина.

На 26-ий още от сутринта се почна по-наздраво довършването на обкопите и табиите. Без да сме си извършили обикновените сутрешни при нормални времена обряди като миение на очите и др., ний всички бяхме на работа. Всякой гледаше да си приготви по-добре мястото пред себе си, да постави камъните така, щото да го прикриват по-добре от неприятелските куршуми, вероятността за появяванието на които ставаше все по-наложителна и чувствителна. Комитетът обходи всичките табии и обкопи, прегледа всичките въоръжени въстаници и за последен път изброи оръжието. Доколкото мога да помня, при това изброявание се разнесе между нас, че е имало 648 чакмака. От тях 4 шишанета, а другите филинтри, евзалии пушки и мадемки, всички кремъклии.

Времето вървеше, обяд мина, отвън никакви известия, никой отникъде не пристигаше. Пътищата по цялото направление през полето, доколкото ни видят очи, бяха пусти, жива душа не се виждаше по тях; а между това димът от запалените села се издигаше все по-високо на стълбове и развяван от вятърът се губеше в небесната ширина. Полите на Средна гора под осветлението на слънчевите лъчи се виждаха препасани от един пласт дим, който постоянно се издигаше към небето. Разбира се, че ний не знаехме, че това са огньовете от запалените български села, на които не можехме от светлината на слънцето да виждаме пламъците. Между нас се носеше слух, че по Средна гора въстаниците успели, палят турските села и идат към нас.

Денят премина в тревожни ожидания. Надвечер по голяма икиндия пристигнаха две турски заптиета с конете на дядо Рангел и Георги Стоянов. Те идели от Пловдив и носели писма за с. Устина, с което и обяснили на нашенци заминаванието си през село така: ний сме пратени от пашата да занесем тези две писма за Устина и за Тъмръш, за да ви не направят някакво зло. На тръгвание от Пловдив уж дядо Рангел ги помолил да вземат техните коне, та да минат през село да ни кажат да се не боим, че войска щяла да дойде да ни варди. А това всичко било лъжа, както се разбра отпосле. Нашенците двама били арестувани, конете им конфискувани и дадени на тези заптиета. Както и да е, но едно нещо остава в този случай необяснено. Комитетът, който беше взел решение и избил пратениците на Тъмръшлията Ахмед аа, сега пропусна тези заптиета да преминат през село и здрави и читави да отидат в Устина! При обкопа на пловдивския път те слезли от конете: нашенците им превели конете през село, а те вървели пеши. През нашия обкоп трябваше да минат, за да вземат пътя за с. Устина. Тук конете прерипнаха обкопа, след тях минаха и заптиетата, а с тях вървеше мухтарина Гочо Д. Кръстев и говореше нещо. Отпосле той ни разправи, че му казвали това, което по-горе изложих за минаванието им през село.

Като се качиха на конете, те подкараха полека и като се малко поотдалечиха, дадоха им такъв дизгин, че искри изхвъркаха по камънаците. Чак тогава ний се усетихме и почнахме да викаме заканително на техен адрес; но беше вече късно, те офейкаха.

Едва току бяха се изгубили отпред очите ни двете заптиета, по пътя откъм Пловдив из полето се зададе един керван талиги с червени байрячета на всяка една. Наедно с тях вървяха и няколко конници. Като преминаха Герена, при Банова могила на кръстопътът се завиха из устинския път. По-старите хора между нашенците, които са карали мекере още в Севастополската война, види се, познаха по червените байрячета, казаха — това е джепане за аскера.

С тези работи нашето положение се вече обясняваше. Близо беше вече часът за излизанието ни из тази неизвестност, в която стоим вече няколко деня.

Комитетът, както се види, схванал ясно положението на предстоящата борба и направил своите разпореждания: около 30 моми от тези, които правеха фишеци, с по една торба на рамо тръгнаха по табиите и обкопите и почнаха да раздават фишеците.

Слънцето залезе, смрачи се и колкото повече наставаше нощния мрак, толкова повече ясно се издигаха огньовете наоколо ни от запалените села. Наглед страшно, а същевременно великолепно и трогателно беше тази нощ Тракийското поле. Един златен венец от буйни огньове украсяваше гърдите на тракийската река Марица. Тази царица между тракийските реки сега беше украсена с петвековна премяна. Колко ли такива премени е видяла тя? От Старо Ново село по полите на Средна гора нагоре към Стрелча, Копривщица, Синджирли, Ерели, Попинци, Баня, Калугерово, Лесичево, Ветрен и т. н. до Белово и оттук по полите на Родопите чак до над Пловдив, до Бойково и Дедево, всички села бяха пламнали и горяха. Полето беше осветено като дене. Под впечатлението на тази очарователна и скръбна гледка прекарахме нощта срещу 27 априлий, в който ден се захвана кървавата борба и героическата защита на Перущица — предмет на настоящата книга.

Беше вторник, 27 априлий 1876 г. Сутринта времето беше мъгляво, ситен дъждец ръмолеше. Над селото, по усоите, и по голите върхове, лежеше мъгла, зад тази мъгла се издигаше един черен стълб, приличен тоже на мъгла; това беше димът от запаления манастир «Св. Теодор». При изгрявание на слънцето мъглата бавно се разнесе от тихия сутринен ветрец и горението на манастиря ясно почна да се вижда. Ний бяхме в горнята черква «Св. Атанасий».  Тя е на едно височко място на западната страна на селото и оттам ясно се вижда цялата околност: на изток до Чилтепе, на запад до с. Бяга по пещерския път и на север цялото поле с всичките села, между които ясно се вижда сградата на Орта хан на пловдивското шосе и платното на шосето оттам чак до с. Говедаре. Току-що се загледахме всички към горящия манастир, ето че на върхът Власевица се завея един червен байрак. Изпърво около този байрак се мярнаха двама-трима помаци и след малко почерня целия връх с хора, главите на които, като завити с бели чалми, приличаха на пуканици от царевица. Това бяха тъмръшаните под водителството на Адил аа X. Асаноглу и на брат му Ахмед аа. Никакъв глас, нито шум не се чуеше от тяхна страна, те насядаха около байрака и едни от тях се затулиха зад малкия зад тях рид. Ний всички само гледахме техните движения и чакахме с нетърпение развязката на тази невидена досега драма. Изведнъж един дрезгав глас изгърмя помежду нас: «Стига сте зяпали, не е време за гледане — на пусиите!» Нашата пусия гледаше на запад, та ний се обърнахме и върхът Власевица с червения байрак и помаците останаха зад гърбовете ни. «Гледайте от местата си!» — повтори същия глас, а този глас беше на войводата на нашата пусия Павльо Тилев. Когато се обърнахме в нашата пусия да гледаме към запад, един турчин, облечен богато, с бяло знаме в дясната ръка, развявано от вятърът, вървеше бързо към върхът Власевица, като заобикаляше над селото и викаше: «Не бойте се, барашък ще става!»

Времето беше доста напреднало, имаше около 10 часът преди пладне. Изпратената по молбата на дядо Рангел Гичев комисия от Пловдив беше пристигнала, за да спогоди настървените турци с повдигналите глава раи перущени. Комисията се състоеше от: Тодораки Власаков, дядо Черньо и ходжа Зааде X. Мехмед ефенди. Тя се беше спряла на Бегличкия харман и повика старейте: дядо х. Танко, Гочо Кънев, Цвятко Насев, Дино Гичев, Георги Иванов и Динчо Минчов. От турците бяха повикани: Асан чауш Насуфов, х. Ахмед Кърмаджи, Ариф Пехливан, Зърт Хюсеин и х. Сюлман от с. Устина. Два часа и повече се продължи съвещанието на комисията. През това време комитета под председателството на Петър Бонев и в присъствието на членовете Спас Гинов, Атанас Тилев, Тодор Велчов, Димитър Малинчов, Калофер Спасов и Димитър К. Гичев държеше заседание пред пътните врата на черквата или, по-добре да се каже, чакаше решението на комисията. От мястото, гдето заседаваше комитета, се виждаше мястото, гдето се съвещаваше комисията със старейте. От комисарите едни бяха насядали на земята, други стояха прави. Нашите старей стояха прави пред тях. Членовете на комитетът, облегнати с едната ръка на пушките си, държаха заседание на крака прави. Комисарите говореха високо, така щото отделни някои думи ясно се чуеха от комитета. Членовете на комитета се съвещаваха шепнешком на ухо. По едно време един от старейте, които бяха при комисията, се отдели оттам и закрачи бързо към мястото, гдето беше комитета. Този старец беше Цвятко Насев; той беше изпратен от комисията да съобщи решението ѝ по спогодбата. Разстоянието между двете места нямаше повече от три уврати или сто и петдесет крачки, та пратеника, като зави покрай Лозанчовото лозе, обкопите на което бяха пълни с въоръжени въстаници, които с пресъхнали устни и задъхани гърди очакваха ходът на преговорите, стигна при комитета. «Искат, каза той, сто къщи от село, само жени и деца да дадем залог в с. Устина, а мъжете да стоят тук.» «Ами защо им е този залог» — попитаха членовете на комитета. «Че няма да ги нападнем» — отговори пратеника Цв. Насев. «Бае Цвятко — извика Петър Бонев, — иди кажи на комисията, че не можем да дадем нито един човек залог в Устина; нека пратят от десет къщи булите и децата тук, пък тогава и ний ще им изпратим. Догдето не видим през бегличкия харман да се развеят булски фереджета, няма да пуснем никого.» Този отговор одобриха едногласно всичките членове на комитета и едно «Да живее България!» заглуши цялата околност.

«Малее — извика дядо Цвятко, — какво правите вий, това за казване ли е на турците; та тии и без това ще ни изколят и изгорят!»

Но нямаше кой да го слуша.

Кочо Честименски беше в табията срещу Власевица, гдето беше най-напред забит червения байряк. Като чул викът «Да живее България!», не можал да се стърпи и дойде при комитета да разбере какво става. Разправи му се положението на преговорите и той с тихия си и мек глас издума: «Много добре сте направили, бае Петре, аз мисля, че трябва вече да започнем: отивам в нашата табия да съобщя тази новина и ще започнем, сватбата» — след което тръгна и отиде в табията. До това време не беше пукнала нито една пушка. Турците се трупаха и ставаха все повече и повече по върховете около селото; но не гърмяха. Виждаше се, че те чакаха първата пушка да пукне от наша страна, но пък и нашите се колебаяха. Настана минута на униние, мнозина измежду нас задрямаха, уморени от всенощните бодърствувания, преди настъпванието на решителния час намериха минута за отдих.

Ние оставихме помирителната комисия от турци и българи на заседанието ѝ. Тя, като чу заглушителния вик «Да живее България», членовете ѝ като стрела полетяха зад ридът на бегличкия харман и оттам през местността Шавадар се отправили за с. Устина, като зарязаха и преговори, и помирение. Нашите старей, изплашени още повече от разбягванието на комисията, връщат се в долнята черква и забират всичките жени и деца заедно с поповете начело да ги водят в Устина, като мислели с това да успокоят комисията и да изпросят прошка от главатарите на натрупаните вече около селото башибозуци. Георги Иванов, Гочо Кънев и Цвятко Насев със сълзи на очите си канеха всички ни да отидем на теслим. От горнята черква те можаха да вземат само братя Гичеви, като ги увещаваха, че те щели да спасят селото. Догдето ставаше тази разправия, в която се слушаха гласове: «Който иска да се турчи, нека върви на теслим» — множеството жени и деца, с поповете начело, пристигна на бегличкия харман, на същото място, гдето преди малко ставаше заседанието на комисията. В разправията за теслима без малко щеше да се захване кръвопролитието първо между самите нас. Няколко въстаници, между които Хр. Андреев, Апостол Христев и др., извадили голи ножове и се спуснали да съсечат Георги Иванов и Д. Минчов, та да спрат множеството жени и деца да не идат на теслим, но други по-благоразумни, Демирът и др., се намесили, та ги разтървали и отстранили междуособицата. Насреща им, през петдесет крачки, на мястото Циганска могила, стояха главатарите на башибозуците. Моментът беше решителен; множеството се пооттегна и бавно вървеше. От черквата гласове викаха: «Назад!», и махаха с ръце, за да се върнат. Главатарите на башибозуците (а местата са много близки, та се чуеха всичките разговори, понеже под влиянието на извънредното психическо в момента неусетно давление всички говореха високо) викаха: «Коркмаин, юрюин», сир. не бойте се, вървете.

Времето беше доста напреднало, слънцето бе вече климнало към запад, часът имаше вече четири подир пладне. Кочо Честименски се беше върнал в табията си и тъкмо в този момент, когато поповете с поведените от тях и от старейте жени и деца стояха в нерешителност пред главатарите на башибозуците, тъкмо в този момент Кочо се изправи въз покрива на табията, извика «Да живее България!» и изгърмя петте патрона на револвера си. Това беше сигналът за нас, че се почва борбата, а за турците да почнат клането.

От един път загърмяха и от двете страни пушките и запищяха куршумите.

Боят се почна вече. Срещу нашата табия при горнята черква на едно високо място, наричано Мишова могила, по-напред се беше спрял турчина с белия байрак, а сега вместо него показа се зад баирчето върхът на червен байрак. Ний всички следяхме внимателно движението на този байрак. След малко човека, който носеше байрака, се изправи и почна да забожда дръжката му в земята, първия куршум, пуснат от нашата табия от въстаника Иван Анастасов, го прониза и той се сломи на земята, байрака падна, един черкезин мигновено го поде от земята, забучи го и се слогна в ниското; всички изгърмяхме, но черкезина втори път повдигна и забучи байрака, за да ни се присмее, че не сме го улучили. Догдето това ставаше, всички плевни около селото бяха пламнали. Слънцето беше вече залязло и небосклонът над селото се покри с червен пламък. Гърмежите и от двете страни продължаваха до късно през нощта. Страхът бил, догдето пукне първата пушка; сега ний бяхме вече по-весели и по-бодри.

През нощта комитета, начело с П. Бонев, обходи всичките табии и даваше разни наставления и насърчения. Разпоредиха да се организира постоянно съобщение между табиите и двете черкви.

Между горнята и долнята черква имаше една улица, обтрупана и от двете страни със здания, които я закриваха цяла от турските куршуми; само при влизанието в горнята черква имаше отворено място, опасно за преминувание. За да се избегне тази опасност, още същата нощ се разпореди, та се прекопаха стените на Долювата къща, през която право се излизаше в закритата улица и оттам право в пътните врата на долнята черква. По този начин съобщението между двете черкви стана съвсем безопасно. В подобни случаи мнозина, по частен подтик, работят за общ интерес.

Намираха се хора, които се погрижили за топла храна на борците. Още същата нощ, щом се осигури съобщението между двете черкви, донесоха в дворът на горнята черква хляб, ориз, месо, сол, вода и един бакърен казан, който събира повече от сто оки вода. Преди да се разсъмне, казанът беше пълен със сварено месо и ориз. Пет овце от овцете на Андрейко Панов, които бяха завардени през денят от разграбванието и откарванието на черкезите, бяха изклани и сварени. За готвач беше се наредил сам Рангел Груицов и с една голяма лъжица сипваше всякому, който идеше при него да иска да се нахрани. Други съдове нямаше, па и не дирехме. Готвачът изсипваше ястието на земята или в кърпа, на дрехата, както се намери. Още преди да се разсъмне, ний ядохме и ядохме с услада, ако гозбата и да беше недоварена. Кухнята, ако този един казан може да се нарече кухня, беше поставена в един от ъгловете на черковния двор между двата зида, за да не пречи вятърът на огъня ѝ. Тази първобитна кухня ни запази от глад. В долнята черква тоже имаше също такава кухня, под училището, но тя повече изобиловаше с разни ястия. Там освен ориз и месо варили и дробовете от овцете и козите, изостанали по дворищата из селото.

Турците през цялата нощ не влязоха в селото. Освен запалените плевни по краищата, които изгоряха, нищо друго не беше повредено. Цялото село беше здраво и празно. Всичките жени и деца бяха прибрани в двете черкви и в къщята над улицата, през която ставаше съобщението между двете черкви. Мъжете, по- младите, бяха в трите табии.

28 априлий. Сутринта преди изгрявание на слънцето се запали метохът. Метохът беше една обширна като лабиринт сграда, построена над селото, между двата върха Власевица и Вълковище. В дъното на тези два успоредни върха минава малката Перущенска река, която дели селото на две части и която при мястото, гдето прорязва двата отделни и успоредни горепоменати върха, е изкопала с течението си една висока сивожълта на дясния си бряг канара. На левия бряг на реката срещу тази канара, наричана Св. Петка, има едно доста широко място, образувано от залъкатяванието на реката. На това място беше построен метохът. Той оставаше извън линията на двете горни табии и още от по-напред беше решен да се даде жертва на турската алчност. Заедно със запалванието на метохът вдигна се огън и в Къневата воденица, която беше сто крачки по-долу под селото, срещу табията на пловдивския път.

Тези два нови пожара пред съмнувание, на 28 април, показваха, че турците се готвят този ден да навлязат от тези две страни в селото. И действително това основателно предположение скоро се оправда. Щом се съмна и развидели добре, слънцето едва беше се издигнало на хоризонта, и турците с типичното си викане «алах», «алах» налетяха от двете страни. От върхът Власевица тъмръшаните, под командата на казания вече Адил аа, потеглиха надолу към селото. От наша страна до това време не беше гръмната този ден пушка. Защитниците в табията, срещу която вървяха тъмръшаните, не можеха да ги видят, понеже самата табия беше залепена в дъното до полите на същия връх. Но от другата, насрещна табия, т. е. от тази, която беше в Лачковото място, много по-наръка идеше за стреляние. Когато се защищава човек, той не чака команда, тя става излишна, а това правило е напълно приспособимо за всякои въстаници. Защитниците на Лачковата табия (нека я наречем така за по-лесно разбирание последующий разказ), като съгледаха опасното положение на отсрещната табия, не чакаха покана. Без никаква команда, по общо побуждение обърнаха пушките си срещу нападателите. Ний от нашата табия при горнята черква тоже обърнахме на същата страна пушките, но нам идеше далече, куршумите ни не можеха да стигат дотам. Тук му е мястото да спомена, че барутът, с който бяха направени фишеците ни, беше много долнокачествен. Приготвен набързо в Сотирската барутчийница, той едва закарваше куршумите през двеста крачки. Благодарение че се намираха повече фишеци, приготвени от по-рано с по-добър барут.

Когато турците слязоха близо до табията и се готвеха да нахлуят с малък прибег вътре, от Лачковата табия се издаде един гърмеж като залп. Двадесет и два турски лешове се простряха и зачерняха в страната над срещната табия. Това беше първото сериозно сблъсквание между въстаници и башибозуци, този беше първия удар между два враждующи народа. След малко един по един шест души от падналите турски трупове се повдигнаха и избягаха, та се затулиха зад сивожълтата до реката канара Св. Петка; защото връщанието им нагоре до върха беше невъзможно, понеже отново се излагаха на удар.

Догдето това ставаше на горния край на селото, от долния край срещу течението на реката турците бяха навлезли и запалили Карамустафовия хан. Те оставили табията с натрупаните с камъни кола непокътната и навлезли навътре до малкия мегданлък, наричан Какардаков мегданлък.

След първото изгърмявание от Лачковата табия почнаха да валят куршумите като дъжд и от двете страни. От всички страни турците налитаха да навлязат в селото. Времето беше доста напреднало; беше вече четвърти ручок (през тези дни ний бяхме забравили, че времето се мери с часовници, защото всички имеющи се между нас не бяха погледнати от цяла седмица), когато една чета черкези се промъкна в харманите на мястото Адамов пазлак, находяще се на линията между табията на пловдивския път и горнята черква, и подкараха колкото добитък можаха да заберат. Нашите непрестанно гърмяха въз тях, но това ни най-малко не ги безпокоеше да карат свободно подкарания добитък: волове, крави и овце. Конете и товарния добитък бяха избягали още по- първите дни и до този час, в който ставаше описаното тук произшествие, те може би вече имаха нови чалмалии стопани.

В един от тези хармани, а именно Малиновия харман, имаше един голям, висок и разклонен бряст. Вместо да избягат черкезите от нашите куршуми, трима от тях се затулиха зад дънера на този бряст. След малко един от тях се покачи на бряста, сви се между клоновете и почна да стреля от високото, право в двора на горнята черква. Движението по двора стана опасно. Сега вече освен защитниците, които бяха наредени покрай дуварите на мазгалите, натрупаха се и жените и децата около тях, за да се завардят от куршумите на решителния черкезин. От мазгалите този черкезин не можеше да бъде обстрелван, понеже прокопаните за мазгали дупки не позволяваха да се даде на пушката изискваната посока. А този черкезин трябваше да бъде убит, защото постоянно сипеше куршуми в двора и спря циркулацията. Освен спиранието циркулацията той рани готвача през двете бузи, като му разсече с куршума езика. Най-после и на това се намери средството. Стойчо Манастирски извади от черковния под една голяма каменна плоча, от артиката на черковата досред двора, той, като сви главата си зад нея, изнесе я пред себе си като икона; изправи я всред двора, подпря я от двата края с камъни и като легна зад нея, замери със своето шишане към брястът. Щом пукна шишането, черкезина се проточи като орел и падна на земята. Двамата други черкези като стрели избягаха в ниските места из пъзлака. Няколко души след това скочиха отвън двора и заедно със Стойчо отидоха при падналия черкезин, взеха му дрехите и пушката, която се беше окачила на клоните, и се завърнаха пак в черковния двор. Стойчо облече дрехите му, нарами пушката му и заприлича на същи черкезин.

Догдето това ставаше в горнята черква, в долнята черква всичко беше тихо като в по-безопасно място. Като се беше видяло вече, че табията срещу Власевица е безполезна, понеже не може от нея да се нишани, то комитета предвид на намножаванието на неприятеля, който надминаваше вече от 5000 души башибозуци, решил да стесни кръга на отбраната. Заседанието се държало в Цачовото кафене (или по-добре може да се каже, че там си проговорили това; защото в това време заседание не можеше да става).

За да се разбере какво е било решението, което може би ще бъде едничкото важно нещо в историята на нашето Априлско въстание, считам за нужно предварително да опиша мястото, за което се взе това първо в нашите въстания, както казах по-горе, стратегическо и военно решение.

Откъм западната страна из пещерския път се влиза в селото из три улици, и трите прави; първата води на юг от горнята черква покрай Тилевата чешма и по права линия пресича реката. На ъгъла, гдето улицата и реката се пресичат, беше Цачовото кафене и сапунджийница с голям над тях бюджеклик за хранение копринени буби. Насреща на това кафене има един кемерлия каменен мост, по който бяха поставени дървени толумби, през които течеше водата за всичките чешми в тази част на селото. Втората улица е онази, която водеше направо от горнята черква в долнята, и третата улица е, която води на север от горнята черква, минаваше покрай Гичевите къщи и се пресичаше в къщата на Бояджиевци. Сега първата и третята улици служеха за северна и южна страни на този четвероъгълник. Една права линия, теглена от Бояджиевата къща до Цачовото кафене покрай реката, служеше за източна страна на квадрата — на тази страна, в средата, се падаше долнята черква, а на западната страна, на средата, се падаше горнята черква.

Комитетът решил да се приберат всички въстаници в този четвероъгълник и го завардят, за да се удържим до утринта, когато помощта сигурно щяла да ни пристигне.

Ако и да знаехме, че селото е заградено и никой не смее отвън да дойде при нас и ни донесе някаква новина, то пак вярвахме на пусканите помежду ни слухове. През този същий ден, когато ставаха тези произшествия, пусна се слух, че от Брацигово конница пристигнала близо до селото Устина и идела ни на помощ. След тази новина пръсна се друга: Васил Соколски заедно с Бенковски идели на помощ; те били стигнали до Бабата — и ний вярвахме тези слухове. Повече нещо, ний мислехме, че четата на Бенковски е непобедима и облечена с митологическа свръхестествена похватност, която като такава няма да срещне никакви пречки, за да ни дойде на помощ. С такава утопическа надежда се прибрахме в гореописания четвероъгълник. На двата източни ъгли на този четвероъгълник се поставиха по повече от сто и триесет души защитници. В югоизточния ъгъл, сир. Цачовото кафене, останаха П. Бонев и Кочо с други толкова души. Във втория — Бояджиевата къща — се настаниха Апостол Христев, М. Малинчев, Т. Велчев и още други толкова души защитници. Нашата табия, понеже беше до горнята черква, от която през вратата се влизаше в черковния двор и се считаше като част от черковната отбрана, си остана на същото място. Двете горни табии се изпразниха и всички хора, които се намираха в селото, се прибраха в четвероъгълника. Останалите къщя, вън от това място, взело се решение да се изгорят, за да не би да ги завземат турците и оттам да стрелят върху нас. Обаче това решение се оказа за излишно, защото турците по-напред почнаха изпълнението му.

Този ден от многото налитания на турците ний не можехме да ядем, пък и готвача ни не може да свари ястието по причина на раняванието му от черкезина.

Пладнина беше вече прехвърлила и слънцето беше на голяма икиндия, когато откъм Чилтепе по пловдивския път се зададе Рашид паша с два табура войска. Тозчас съобщихме на П. Бонев и членовете, които бяха в Цачовото кафене, понеже то е на по-ниско място. Те всички дойдоха в дворът на горнята черква и почнаха да гледат как ротите на двата табура като пиявици се точеха из пловдивския път към село. По едно време, като доближи до Пановите бресте, войската се спря и тръбите засвириха. Какво свиреха, чини ми се, че никой измежду въстаниците не можи да разбере. Турците башибозуци усилиха гърмежите и небето се затъмни. Петър Бонев каза тези думи, които тук предавам, както излязоха из устата му, без да притуря или изоставя нещо: «Не бойте се, да... мама им; това са дермендерските цигани. Направили гайданици от върба, за да ни изплашат, че са редовен аскер.» След което слезе заедно с Кочо и Спас Гинов към долнята черква. Околовръст селото беше вече пламнало. От една страна, турците, от друга, нашите наляха останалите празни къщи. Нямаше и половин час да се беше минало след това, което по-горе разправих, и силен пороен дъжд заваля. Кой където беше, там си и остана. Ний покрихме нашата табия с дъски, които още щом видяхме, че се разваля времето, бяхме приготвили. Нищо вече не се слушаше; нито гръм, нито пушки, нито пищене на куршуми. От време на време само през нощта се слушаше типичното турско «аллах», «аллах».

Съмна се, слънцето се издигна доста високо, дъждът беше престанал и небото се беше разяснило. Наближаваше вече пладнина и никакъв гърмеж нямаше нито от наша страна, нито от турска. Какво ставаше около селото извън нас, ний не знаехме. По едно време се чу един голям гърмеж, екът на който се отрази и разнесе по дерето от селото нагоре; още един подобен гърмеж, и ний почнахме да се оглеждаме в недоумение. Третия гърмеж събори артиката пред западната врата на горнята черква. Това беше топовен гърмеж. Виждаше се, че Рашид паша беше се решил, без да употреби пушките на своите солдати, да захване с топовни гърмежи. Топът беше поставен на Мишовата могилка, т. е. на същото място, ако помни читателя, гдето турчина остави на земята белия байрак и издигна на мястото му червен.

Още няколко гърмежа последваха и на дворната стена се отвори от събаряние една празнина, колкото една порта. «Бяло знаме да издигнем» — извика някой си от множеството, но гласът му се изгуби. «Мълчи, извикаха други, нямаме изин» — сир. позволение. Настана общо захласнувание и разбърквание. Жените и децата изпразниха черквата и хукнаха да бягат в долнята черква.

Малко след изминуванието на жените, децата и старците напуснахме и ний двора на горнята черква, слязохме под Долювата къща и тръгнахме из улицата към долнята черква. Тук ни срещнаха неколцина защитници от другите табии, между които и брат ми Иван. Той ме попита ранен ли съм и положи ръката си на гърба ми, та се увери, че не бях още ранен. Времето беше скъпо, минутно всички взеха решение да навлезем в Мияловата и Куртовата къщи, при които се бяхме спрели и които са на улицата между двете черкви. Лицата и на двете къщя гледаха към долнята черква, затова, щом се качихме, пробихме комините и стените, та отворихме дупки към горнята черква. Когато ний се настанихме за стреление, дворът на горнята черква беше вече пълен с турски солдати. Те се настаниха на напуснатите наши места, като насочиха пушките си към нас; впрочем те не можеха да ни видят през прокопаните мазгали, но, вижда се, че командата им беше да обстрелват долнята черква. Няколко гърмежа от няколко къщя към горнята черква накараха турските солдати да затулят червените фесове на ниско покрай черковните дворни стени.

Западната страна на завардения четвероъгълник беше вече разбита и превзета от Рашидпашовите солдати. Сега оставаше да се заварди долнята черква. П. Бонев, Кочо и Спас Гинов разпорядили да се завардят двете страни на четвероъгълника: северната и южната, като поставили няколко души въстаници с главатар Колакмана на х. Тодоровата и Гичовата къща, от които първата беше па средата на южната страна, а втората — на северната страна на четвероъгълника и срещу тази последнята се падаше Бояджиевата къща, от която се завардваше североизточния ъгъл на същий четвероъгълник. В това положение ни свари нощта на третий ден от почванието на боя. Колко ранени и убити имаше досега от наша и турска страна, не знаехме; нито пък имахме време да изпитваме. Ний гледахме и мислехме за кожите си. Кой гдето остана вечерта, там си и осъмна. Хляб, вода останаха надире. Това са луксозности за охолен живот, а не на задръстени като в касапска котура въстаници.

На сутринта 30 април топът на Рашид паша беше курдисан до олтарът на горнята черква. Слънцето беше излязло около три копрали над хоризонта, когато първия топовен гърмеж ни напомни положението, в което се намираме.

След изпущанието на три празни на въздух гърмежи, с които, вижда се, пашата искаше да ни подкани да се предадем, той удари в Бояджиевата къща и пропъди стражата; а къщата веднага след това пламна, подпалена от нашите, за да я не завземат турците и да стрелят оттам. Заедно с това топовно гърмение и войската, наредена срещу трите по-горе описани улици, стреляше със залпове. Стражата в х. Тодоровата, Тилевата и Гичовата къщи биде разбита от войската. Въстаниците се прибраха около черквата в Каймакамовата и Натевата къщи и Гиновата яхна. Оставаше неразбита стражата само вЦачовото кафене. Тук защитници бяха П. Бонев, Кочо, Насьо Тилев, Павльо Тилев, Кольо Иванов и др. Щом се разбиха х. Тодоровата и Тилевата къщя, турците, редовни войници и башибозуци, навлязоха вътре. А оттук Дачовото кафене свободно можеше вече да се обстрелва. От другата страна на същото кафене, зад реката, се приближили и настанили тъмръшани и почнаха обстрелванието от двете страни. Нашите се защищавали, догдето станат стените на кафенето на решето. В тази защита загина Петър Бонев, ударен в челото откъм х. Тодоровата къща от редовната турска войска. Догдето това ставаше в Цачовото кафене, пашата настани топа на долния край на селото (защото от горнята черква като високо място не можеше да се бомбардира долнята черква) и от мястото Св. Неделя, гдето е построено сега училището, почна да бомбардира долнята черква.

Първата граната удари от северната страна в черквата малко по-долу от покрива и по-горе от прозореца на женския отдел, която и до днес стои забучена на мястото си. Камбанарията над пътните врата на черквата беше още здрава. В нея бяха навлезли няколко души въстаници, между които Апостол Христев и Иван Натев. Тези двама, по-сръчни между другите, убиха един от конете на топа и двама солдати. Вследствие на това топът затулиха зад Минчовата плевня и оттам отправиха няколко гранати в камбанарията. Една от тези гранати разсекла Ивана Натева надве и затрупала другите с прах и развалини. Друга една граната прониза къщята с Гиновата яхна и колкото хора имаше в тях, ги зашемети и накара да слязат долу. Поддържането защитата от наша страна ставаше вече невъзможно. Неприятеля далеч ни превъзхождаше. Отчаянието се четеше по лицата на всички. Забележително нещо беше, че никой не роптаеше; никой не казваше да се предадем. Разговорите бяха редки, и то само за работа, която е нужна в минутата. При такова разстроено положение ни свари нощта на 30 април 1876 г.

Вечерта, щом се смрачи, всички се прибрахме в останалите по-горе казани здрави къщи около долнята черква и в черковния двор. Турците спряха гърмежът и се оттеглиха вън от селото. Петър Бонев, пулсът на борбата, го нямаше вече, Насьо Тилев, Кольо Иванов Колакмана и др. по-видни мъже бяха избити. Оставаха Спас Гинов и Кочо като водители на по-нататъшната борба, която, както се виждаше, ставаше невъзможна. След много шушукания между всички ни разнесе се най-после един шепот: «Ще избегнем тази нощ. Който сполучи да избяга, да върви право на Панов връх.» Кочо и Спас Гинов не избягаха, а заедно с тях останаха 136 души въоръжени хора, между които и пишущия тези редове. Преди да потеглят, по поръка на Кочо, запали се Каймакамовата къща да изгори; за да не би на сутринта турците, като я видят празна, да я завземат и оттам да стрелят в черковния двор. Малко време след това, когато беше се вече стъмнило, поточи се из реката една верига от хора, които отиваха да спасяват живота си вън на отворено поле. Ний се прощавахме с тях, както кога се прощават хората на велики заговелки. И да искаше някой да ги спре, нямаше възможност, защото нямаше с какво да ги ободри, пък и никому в умът може би не дохождаха ободрителни думи. Отчаянието беше изтикало всяка надежда за живот и у тези, които отиваха да излязат на отворено поле, и у тези, които оставаха в черквата. В това същото време останалите в черковния двор (защото черквата беше пълна с жени и деца) по-стари хора решиха: да мъчат по какъвто и да е начин да излязат при пашата и да го измолят да спре бомбардиранието, за да се предадем, като мотивираха това си решение, че земята е царска — където и да избягаме, той има сила да ни улови и накаже, ако сме виновати. «От царски ръце не се избегнува», казваха те.

На сутринта на 1 мая до ручок и двете страни мълчаха. Вместо «добрутро» Рашид паша ни изпрати една граната. Тази граната, пусната през източния най-висок кръстообразен прозорец на черквата, удари желязото, което свързваше двата черковни стълба отвътре пред олтаря. Гранатата прекоси желязото и то се сви на дъга към страната, отгдето беше ударено, както стои свито и до днес. Тази граната, ако и да не можи да направи никаква друга повреда, стигаше само гдето ни показа, че пашата има на очи този ден черквата. Втората граната прекъса синджира на средния полилей, който висеше закачен за пояса на изобразения в черковния свод бог Саваот. Полилеят падна на пода и стъклените му нанизи се пръснаха като кристални едри капки вода в езеро. Те послужиха за забавление на децата.

Освен черквата оставаха здрави здания в наши ръце Гиновата яхна с Натевата къща, допирающа до училищната стена и училището. От яхната през Натевата къща се минуваше през един изкъртен прозорец в училището.

Близо около обяд турците, закрити по високите места между огорелите зидове, зачестиха пушечните гърмежи. Яхната и Натевата къща станаха на решето. Невъзможно беше по-нататъшно стоене в тях. Изпразниха се и те от нашите и се запалиха пак по тези съображения, да ги не завземат турците и да стрелят в черковния двор.

В женския отдел на черквата имаше потон и на този потон имаше два прозореца, от които единий гледаше към север, а другий към юг. На южния прозорец от черквата се подаде едно черно знаме от парче черен плат и гърмежите спряха. Около три часа време никаква пушка не гръмна.

Когато спряха гърмежите, трима старци от черквата тръгнаха с черното знаме в ръка да отидат при турците за примирие. Тези старци бяха: Стамен Кърмов, Мито Данев и Рангел Аракчиев.

Те излязоха през изкъртения на училището прозорец, защото външната врата на черковния двор беше залостена извътре; минаха през развалините на Натевата къща и Гиновата яхна и излязоха на улицата, и покрай мястото на Цачовото кафене се запътиха към турците. Турците бяха се събрали в страната на върха Власевица, близо над табията, която беше построена в дъното на същия връх. Понеже всичките здания от черквата до това място бяха изгорели, то можехме от училището да следим с очите си вървежа на тримата парламентьори. Те стигнаха благополучно при турците и се бавиха прави около половин час при тях. Какво са говорили, не можахме да научим. След малко и тримата се обърнаха към нас и останаха гърбом към турците. Три пушки изгърмяха и тримата старци се търколиха на земята. Тази случка с парламентьорите ни отчая и решихме да се браним в черквата и училището, догдето ни избият до крак.

Жените и децата, като се научиха за участта на пратениците, писнаха и изпълниха черквата с плачове, писъци и нареждания. Нямаше какво да се прави; трябваше да се претърпи докрай. Горчивата чаша трябваше да се изпие. Кочо и Спас Гинов се разпоредиха да се нанесе от чешмата вода вътре в черквата за няколко деня...

В черковния двор имаше чешма, изобилна с вода. Турците знаяха това, та затова бяха пресекли дървената тулумба на моста срещу Цачовото кафене. Обаче водата на черковната чешма не идеше през тази тулумба, та затова не можиха да я пресушат. Училището беше пълно със защитници. Пробиха му стените и насочиха пушките срещу турците. То беше по-ниско от черквата, та топът не можеше да го бомбардира. Освен това топът не можи да повреди и черквата, понеже мястото не позволяваше да се стреля в ниското, затова всичките гранати удариха в покривът на черквата и през най-горния кръстообразен прозорец, та удряха в насрещната стена на също такава височина, така щото, хората вътре в черквата не се излагаха на никаква опасност от топовните гърмежи.

Почна се пренасянието на вода; но тази вода ни костува живота на единайсе души мъже и жени... В претърчаванието за вода загинаха между другите и два ма членове от комитета: Димитър Малинчов и Костадин х. Танков, стар революционер, още от времето на Левски той боравеше с комитетските работи.

На сутринта на 2 мая осъмнахме благополучно всички здрави. Преброиха се, въоръжените хора бяха всичко 116 души. Още на разсъмнувание почна да се слуша човешки говор извън черковната ограда. По едно време гласът стана по-висок. Чу се вик по турски: «Якънъ школю ѝ» т. е. запалете училището. Догдето ний да изпразним училищното здание, черкезите навлязоха в него и го запалиха. Двама черкези се спуснаха по стълбата да слязат в двора, но останаха проснати лешовете им по стълбите от нашите куршуми из черковните прозорци, гдето и изгоряха.

Последно прибежище ни остана само черквата със своите четири стени. Дворът се напълни с черкези и башибозуци. Стрелянието въз тях от черковните прозорци беше неудобно, понеже те оставаха ниско под прозорците. За да се улесним в избиванието им, наместихме на всякой прозорец по един чувал, пълен с брашно, а такива чували имаше доста пренесени от по-напред в черквата. Закрити зад тези чували, нашите почнаха да стрелят. Дворът се изпразни от башибозуците.

Настана минута на затишие. В края до реката на двора имаше една малка вратичка (партирче). През тази вратичка влезе отвън Апостол Накев, тогава момче осемнаесетгодишно. То донесе писмо от ръката на Рашид паша, с което се канеха защитниците на черквата да се предадат. Коста Рангелов, ученик от VI кл. на Пловдивската тогавашна семинария, син на Рангел Аракчиев, който бе убит с парламентьорите, прочете писмото. Никой от защитниците не повярва обещанията на писмото, понеже участта на парламентьорите ни говореше противното. Апостол Накев бил уловен от редовните войници и заведен при пашата, който му дал писмото и пак с двамата войници го изпратил в черквата. Войниците го довели до черковната врата и го пуснали вътре да предаде писмото. Буквалното му съдържание не помня, то остана в черквата на пангала, никой го не взе, но смисълта му беше приблизително тази: да се предадем, като ни се гарантираше живота, пълна сигурност и безопасност. Нашето съмнение беше твърде основателно и скоро се оправда. Догдето се залисвахме с това писмо, башибозуците и черкезите пак изпълниха дворът и почнаха да налитат на самите черковни врати. Виждаше се, че Рашид паша дал поканата за предавание, без да беше се разпоредил да ни отвори път, като отстрани башибозуците и черкезите. Освен налитанието на черкезите отвън на улицата беше наредена войската и почна със залпове да гърми в черквата. Куршумите им като насочени нагоре през западния кръстообразен прозорец се забиваха в средния свод, дирите на които и досега личат. Пътната врата беше разбита и за нас не оставаше вече никаква надежда. Настана минута на униние, след която решителността последва. Всички останали защитници се събрахме пред западната врата отвътре черквата. Отчаянието личеше по всички лица, размесено със страх и колебание за избор на последни средства. Напорът отвътре се усили и от тласъка на навалицата ний бяхме изтикани в двора. Черкезите и башибозуците се разбягаха; войската насили през пътните врата. Стоян Канев и Тодор Велчев с голи ножове се хвърлиха върху войската. Редовете се помръднаха, но веднага и двамата решителни мъже бидоха прободени с щиковете, а Ранго Айвазов, който със запната пушка захвана един митириз и се готвеше да стреля, биде ударен с куршум в челото и остана на мястото си заедно с две жени, които се щураха покрай същия мазгал да дирят защита. Ний се повърнахме пак вътре в черквата. Ранени се върнаха в черквата от всичките излезли само Ив. Тилев и пишущия.

Тоно Савов беше се заместил на малката вратичка и остана там до самото предаване. Спас Гинов и Кочо се поканиха на потона над женската черква при жените и децата си. Кочо взе малкото си дете от майката, помилва го и като му отвори устата, въвря цевта на револвера и гръмна. Детето притрепера в ръцете му като птичка, разпери се и се търкулна по дъските. Същото направи с майката и най-после със себе си. След него същото направи и Спас Гинов. От потонът почна да капе кръв долу. Двадесе и две души мъже, жени и деца се избиха по този начин, само и само да се не предадат на турците. Между това време турците бяха полели западната черковна врата с газ и бяха я запалили. Дим напълни черквата. Дишането ставаше невъзможно. Една жена (баба Спаса Наскова) попотегли да излезе из северната врата на женската черква, но една кама се лъсна отвън и главата ѝ падна отвънка, а трупът и увисна на прага. Кольо Делев с гол нож замахна навън към ръката с камата. Моментално два щика се препречиха на вратата, изтикаха черкезина с камата и един спасителен глас се чу, че извика на български: «Излизайте бре! Няма нищо, не бойте се, това е царски аскер.» Дядо Мито х. Тилев познал този глас. Той бил гласът на Смаил Пехливан от с. Тъмръш. Тъмръшани подкачиха боят с нас, те го и свършиха. Дядо Мито се доверил на този глас и потеглил навън. След него потеглили всички, догдето се изпразни черквата. Войска, наредена от два реда, отворила път, през който минали всички. Слънцето било вече зашло и се смрачило, когато ги настанили за нощувание под открито небе на поляната при мястото, наричано Чомпала.

На другия ден преди обяд и мен двама турски солдати, подпирайки от двете ми страни, ме заведоха при жените и децата на същата поляна. Тук излезлите из черквата хора бяха нощували една нощ и след като се прибрах при тях, нощуваха още една нощ на същото място; така щото всичко две нощи нощувахме под открито небе на гола земя. Понеже децата през първата нощ плакали от студ и треперали, турските войници, не зная дали по заповед на някого от техните началници, или не, бяха довлекли черги и всякакви женски и мъжки дрехи от изостаналите в черквата дрехи и черги, та за втората вечер ги раздадоха за завивки.

И така, по този начин Перущица беше изгорена и съсипана. Жителите ѝ победени като въстаници и унижени като българи. Справедливостта го изисква тук да кажа, че Рашид паша със своите редовни войници превзе Перущица, но я превзе педя по педя, стъпка по стъпка. Превземанието на всяко здание му костуваше по някой войник жертва и всяка улица — по няколко капки кръв. Доколко е било важно за самия него и за турското правителство потушаването на въстанието, се вижда от това, гдето веднага след превземанието на долнята черква един куриер известил в Пловдив радостната вест, която минутно била разгласена от глашатай по градът с тези думи: «Коркмаин еркез рахатлансън ишине гитсин Перущица да ашааки клисе аландъ» (Не бойте се, всякой да бъде свободен на работата си, защото в Перущица долнята черква се превзе).

Перущица се предаде скъпо на турците, но затова пък и те не оставиха камък на камък от сградите и зидовете ѝ. Никаква стряха не остана здрава освен артиката от южната страна на горнята черква, и никаква стена или зид не останаха несъборени до основите.