Възраждане

 

Публикува се по:  Април 1876. Спомени,  С., 1986

Подбор и редакция: Светла Гюрова, Тихомир Тихов, Елисавета Миладинова

Сливен, Ямбол, Враца, Разлог

 

 

Димитър Кукумявков

 

ДИМИТЪР СТОЯНОВ КУКУМЯВКОВ. (Роден в 1847 г. (1844 г. или 1845 г.) в с. Градец, Сливенско; починал в 1902 г. в Сливен.) Златар. Деец от национално-освободителното движение: участник в църковно-националните борби въз Варненско (1870 —1872 г.); член на революционния комитет в с. Градец; подпредседател на сливенския комитет; участник в подготовката на Априлското въстание; агитатор и организатор из балканските села. Арестуван; лежал в затворите в Сливен, Пловдив, Одрин и Цариград; освободен след общата амнистия. След Освобождението практикува занаята си.

Публ. по: Кукумявков, Д. С. Спомени от Сливенското въстание в 1876. Уредил и изд... Ч. 1. Сливен, печ. на в. «Българско знаме», 1885. 1, 160 с. (с. 17—18, 19—20, 21—23, 25—26, 26—27, 35—36, 37—39, 40—41, 41—42, 53—55, 55—56, 57—58, 66—67, 82—83, 83—87, 98—99, 100—106, 1 10—115, 123—127, 129—131, 133—139, 141 — 143, 149—155).

 

СПОМЕНИ ОТ СЛИВЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ В 1876 Г.

 

...На 16 февруарий, два часа преди захожданието на слънцето, в Сливен пристигнаха революционерните агенти: Георги Икономов, родом от Сливен, и Стоил войвода — от село Инджекьой, Новозагорска околия. Те слязоха из пътя, който води до града, от Асеньовския проход; но като беше още видело, отбиха се от пътя си и се скриха у хаджи Георгевата фабрика, да чакат наближаванието на нощта. Щом мръкна, влязоха у къщата на Нено Господинов, с когото се познаваха от по-преди. Икономов го поздрави от скорозапознатите му познайници: Димитър свещаря от Гюргево, баба Тиховица от Русчук, учителя Панов от Оряховица. Нено се познаваше с поменатите, защото неотколе беше обиходил градовете: Елена, Оряховица, Русчук и Гюргево. Той полюбопитствува да узнае като как Икономов се запознал с тях и за целта на неговото пътувание с войводата. Икономов му каза, че е известен за отиванието му до Гюргево и че жребий за агентин и войвода в Сливен се е паднал на него и на Стоила. След разговора им поискаха да ги прикрива до осъществение на мисията им. Нено се съгласи на тяхното желание и в къщата му престояха три дни.

Във време на прикритието им видя се за нужно, по плана на войводата, да се изпратят в Балкана няколко момчета, които да бъдат приематели на храна и на други въстанически потреби, същевременно да служат за прибирание на подозрените лица и за тези, които ще указват желание да се съчислят с четата на въстаниците.

За такива бяха известни: Кондьо Д. Кавръков, Михал Д. Гаджалов и Михал Стоенчов, които бяха събрали пари от по-преди изпомежду си и от други лица, и пратиха Нена да им доведе войвода от Влашко. За техни другари те убедиха: Васил Желчов и Марина Димитров, като сториха клетва да излязат всички на Св. 40 срещу деня, а от тях да остане Михаил Стоенчов, за да спомага в работите на Стоила и Георги Икономов. Приготвиха се кой как можа, с пушка, нож, барут, куршуми, и на речения ден заминаха за Балкана, като предварително заръчаха на къщните си да известят за тяхното излизание на турското правителство.

Няколко дни подир идванието на Икономов и Стоил войвода пристигна от Влашко Андон Кутев, родом от Сливен. Той разпитваше да узнае де се намират революционерните агенти. От-каза му се от лицата, които ги знаеха; но когато се узна, че и той иде със същата цел, както те, явиха му местоживението им, като му се предложи да ги приеме v къщата си...

Андон ги прие с радост и им даде една стая. Събраха се трима емигранти. Икономов, като по-напред дойде в града, попита го като какви новини носи от Влашко. Той му разказа: «Всичките хъшове, които се скитаха из Влашко, вече преминаха в България да вземат участие във всеобщото българско въстание, а аз, като се преследвах от влашкото правителство, помолих един от познатите ми шлепари да ме отнесе в Русчук. От Русчук пристигнах в Сливен със сливенски кираджии, които продаваха там арпаяжик.»

Те помолиха Андона да извести на приятелите си, на познатите си в града да присъствуват на тайно събрание в неговата къща.

Андон Кутев по настояването на Икономов и на войводата зае се да повика приятелите си на тайно събрание. Денят беше 14 март вечерта. Покани мнозина от приятелите си, на които имаше най-голяма доверчивост. Поканата му се отзова ако не отрицателно, то с бавност и нерешителност, като всякой отдаваше вината на несгодните обстоятелства, под които се намираше българският народ, особено в града Сливен, дето турското население бе по онова време доста значително. Той употреби всевъзможни старания, доде ги убеди. Когато вече се решиха неколцина от предизвестените да присъствуват на събранието, каза им предварително да знаят, че пътната врата ще бъде затворена и незаключена; известените, без да хлопат, ще влизат и ще се установяват у градината в двора. Още през деня бяха дошли: Нено и Георги Киряков, които се разговаряха в градината да причакват другите, които щяха да дойдат. Това се правеше с цел да не би някой непознат или от съседите да хлътне при скритите в стаята. За тази цел двамината стояха р градината и като мръкна, влязоха в една от долните стаи на къщата и там причакваха поканените. След малко пристигнаха: Димитър Кукумявков и Петър Каракостов и малко подир тях дойде и Димитър Събев. Очакваше се да дойдат и други от предизвестените; но като бе късно, часът три и половина по турски, прекъсна се надеждата за идвание на други. Андон, който посрещаше поканените и ги увеждаше в стаята, излезе сам и отиде в друга стая, дето бяха прикритите. Той след малко време се върна, придружен с Икономов и Кръстьо Кючуков*, които не бяха познати на събравшите освен на Нено и Андон, но като се поздравяваха, Икономов позна всичките освен Димитър Кукумявков, който не бе родом от града. Икономов препоръча другия непознат, като каза: «Милостта му е родом от Шумен; името му е Кръстьо, когото доведох от Русчук, дето се прикриваше, преследван от турското правителство, че е бил съучастник в шуменското въстание. Той е добър, за да бъде един от хъшовете на тукашната чета.» След като го представи, кимна му да излезе от стаята, а той помоли събравшите да му намерят безопасно място да престои, додето се приготви въстанието. После това им каза: «Виждам, че съдбата вас е определила да бъдете за първи дейци в нашия град, но предварително трябва да кажа, че ако се виждате способни да вземете тази тежка длъжност и отговорността ѝ.» При тези думи събравшите го помолиха да им разкрие за тяхното привикване и каква именно длъжност ги поканва да вземат и отговорността ѝ. «Братя мои — каза той, — трябва да знаете, че аз съм пратен от хора, доброжелатели на народа ни, които винаги промислят за неговото освобождение от турския ярем. И ако някой дръзне, за да ме предаде, тези хора, не ще ме оставят, а ще ме търсят и отмъстят за мене. Известени сте от вестниците за предадения в Орхание Славков, комитетски агентин. Като него има мнозина пратени из разни градове в отечеството ни, от които и аз съм един пратеник за тука. За да се уверите, че действително е така, имайте търпение да ви прочета донесеното ми писмо от тези доброжелателни хора.»

Икономов, като прочете писмото, изгори го от свещта. След това начена да говори: «Вече навсякъде из България се съставиха комитети, които да действуват за всеобщо българско въстание; но при всичките сторени трудове за съставяние и тук подобен комитет Сливен е най-много закъснял; затова времето е кратко, изисква се от вас по-голяма деятелност, като презрете частния си интерес, а вземете грижа за общополезното свято дело. Вас съдбата е определила да бъдете първите дейци и членове на тукашния комитет. Внимавайте да се водите по общеприетите планове на всичките комитети. Всякой един от вас ще си избере по един или повече сътрудници, но никой от тези не трябва да знае от кого се дават заповеди за някои действия освен вий, членовете, които ще получавате наставления и ще действувате съгласно с другите комитети. Привърженици може да придобиете мнозина, но никой не бива да посочва личности в случай на предателство, за да не се открие заповедта отде е пратена. Всяко наставление или заповед ще се съобщава един чрез други: от първия до последния. Тъй свързани един чрез други привържениците, ще расте числото им и наскоро ще се приготви тука градът и околността му за въстание. При всичко внимавайте да избирате хора най-верни, било за привърженици, или за каквато и да е длъжност, които по никакво принуждение не ще явят на турското правителство.

Сливенският комитет ще носи название II окръг, а мястото му да бъде неизвестно: «всякъде» и «никъде», както и самият устав гласи. Ще си изберете някои решителни хъшове за тайна полиция и ще ги поддържате; ако в случай видите опасност за предателство, ще разпореждате тайната полиция за смъртно наказание, за да предвардите злото, което има да последува от това. Придобиете ли някой нов привърженик, трябва да го задължите да извърши някоя работа, щото да не може отказа, че не е вземал участие. Такъв трябва да се проводи да принесе някое известие или писмо от комитета или да прикрива някого от компрометираните членове или привърженици. По тоя начин никой не ще може да струва издателство. Тайна помощ ще проваждате от по-юначните и верни хъшове, конто са убедени да излязат наздраво в Балкана с бъдещата ни чета, или може и самите членове да извършат това. Ще опишете колко хора има способни, за да носят оръжие, колко оръжия има и от какви системи е; тъй също колко коне, волове, коля, жито, ечемик, патрони и барут както в града, тъй и по околните села, да се състави статистика за всичко. Трябва вий помежду си да си изберете един председател, касиер и писар.» За председател се избра от членовете Нено, за подпредседател Димитър Кукумявков, за касиер Петър Каракостов, за писар Кириаков...

«Трябва да имате прислушници — следваше Икономов, — които да ви известяват какво се говори измежду публиката за вас, тъй и за комитетските работи, както и за личности, които са станали привърженици. Трябва да знаете, че яви ли се предателство, трябва да обвинявате предателите, че са вземали участие в извършванието на някоя длъжност от комитета. Трябва да си помагате задружно във всякой случай.» Когато членовете почнаха да разискват кой каква длъжност ще приеме, дойдоха до заключение, че Нено ще приема и препраща тайните пощи, защото той познаваше най-добре местните кираджии и къщата му е на сгодно място за такива съобщения. Димитър Събев и Димитър Кукумявков се задължиха да разбунтуват балканските села. Георги Кириаков, Андон Кутев и Петър Каракостов да проповядат за бунт из града и да се спомагат другите, дето се окаже за нужно. Като се разпределиха длъжностите, Икономов напоследък каза: «За мене, както виждам, ще бъде мъчно да действувам тука, защото турското правителство ме преследува още от Заарското въстание, както и мнозина ме познават от града; затова предпочитам да отида в Лясковец или другаде, а на мое място ще дойде офицерин...»

...Иларион Драгостинов пристигна в Сливен на 27 март вечерта и слезе на дядова Тотьова хан в Клуцохор. Подир три дена Георги Тихов излезе от Лясковец и достигна в Твърдица и слезе у къщата на поп Стефан, до когото имаше препоръка. Дядо поп го прие, за да го предпази от издателство, а знамето и другите неща, които носеше Георги, скри ги в черковния олтар, за да не се даде ни най-малко подозрение. От Твърдица Георги замина за Кортен, дето Иларион в пътуванието си за Сливен състави частен комитет. От Кортен той проводи Георги Колев с колата му да вземе дървен материал от Твърдица за коля, като обциди и крака за колелата, и измежду тях да прикрие оставените неща у поп Стефана. Той пристигна там, купи дървения материал и според заръчванието от Георги той пренесе в Кортен с колата си: знамето, прокламациите, комитетски устави, песнопойки от Ботев и Стамболов, униформи (хусарски фасон) за Г. Тихов и Илариона, отровителни книжки, три пушки с патроните им и пр...

...Иларион и Георги не бяха познати никому из града. Първият ходеше по града във вид на търговец, придружен от Георги Киряков, който го водеше по всичките абаджийски магазини да разглеждат и да пазаряват аби, а вторият ходеше свободно из града и накъдето искаше. Иларион поиска да се съберат членовете на тайно събрание. Определи се събранието да стане в българското читалище...

Когато събранието бе в пълния си състав, дойде Иларион и след него Георги Тихов. Иларион, като съгледа малцината събрани, попита ги: «Имате ли много привърженици, защото, гледам, твърде малцина присъствуват.» Членовете му отговориха: «За зла чест твърде малко привърженици имаме, защото късно ни се съобщи, за да работим.» Иларион на запитванието си продължи да говори: «В другите градове тъй хладнокръвно не гледат на тази работа. В Търново, Оряховица и Лясковец, кога станеше събрание, присъствуваха по стотина-двеста души, на тяхното присъствие бях очевидец, и с каква голяма ревност действуваха; а Сливен е закъснял в приготовлението си за бунт и народът страни от такава цел.» После пак попита: «Събират ли се пари за тая цел лесно и имате ли събрания?» «Не — отговориха членовете, — защото сумата за поддържание на прикритите дейци в нашия окръг, на излезлите в Балкана и на тайни пощи се е похарчила от членовете без никаква чужда помощ.» Обърнат към Нено, попита го: «Кой человек от Кортен, казваше ми ти, че е обещал да внесе петнадесет лири за в полза на комитета? Да — каза той, — името му знаете, трябва само да се прати человек с писмо, за да ги приеме»... Иларион на часа написа писмо и следваше да пита: «Колко души имате готови да действуват при първи позив?» «Не може да се знае — отговориха членовете, — мнозина са готови с обещание, но знаеме ли дали ще са и постоянни.» «Не държите ли статистика за количеството на оръжията и за системите им?» «Статистика не можахме да държим. Като не ни е известно числото на бъдещите въстаници, ограничени сме да се впуснеме в такива описания.» «Определихте ли палачи за града и колко са?» «Не се съгласяваме да се гори градът.» «Но как може да се повдигне населението на бунт, когато жилищата му са здрави? Реши ли се някой народ на бунт, той трябва да предприеме напълно разорението; тогава само ще се покаже незадоволен от властта на неприятеля си и тогава, ще не ще, ще се причисли с въстаниците.» От страна на членовете това предложение се не одобри. Те му възразиха: «Това не може да се приеме. Този план е пагубен за населението. Ще се освирепят турците още повече и ще погубят много хора. Не е добре да станем причина за такова опропастявание и тогава наместо гонимата цел ще ни постигне цяла гибелност. Съдбата на хиляди невинни тъй леко да не се решава. Най- добре намираме, и което е прието от нас, да се убедява всякой, който е способен да носи оръжие, както от града, тъй и от селата. Убедените с по един предводител, пратен от комитета, ще ги извеждат на разни определени места. На тези места ще се намират други предводители, които само те ще знаят де ще присъединят всичката сила, на едно определено главно място, дето ще бъде и войводата. (Това се обмисли за предпазвание от предателство. В случай че се предаде или се хване първият предводител, да не може да предаде събирателното място на всичката сила.) От това главно място ще се разпореждат движенията. Войводата с членовете на комитета ще определят хора, които да знаят добре балканските места и по-главните проходи. На тези хора ще се дадат отбор въоружени момчета, за да свържат по-опасните проходи отсам и оттатък Балкана. Силата, наместена по проходите, ще държи отбранително положение. Правителство ще има. То ще избере от завзетите села способните да носят оръжие и ще ги съчисли с въстаниците; ще бъде пълновластно; ще наказва непокорствата, предателствата, причинени от каквато и да е народност; ще се грижи да доставя всичките потребности на въстаниците като храна, припаси и пр. Когато въстаниците се умножат и усилят, тогава можем да действуваме към други места, дето се види за по-добре. Щом се укрепим малко време, много волонтири ще се съединят с нас, от разни места на отечеството ни. По този план да се действува е по-добре, отколкото да нанесем сами на народа разсипление, като изгориме жилищата му. Не е чудно в такъв случай народът да въстане против нас. Турците, ако имат работа с нас, нека дойдат да си гледаме сметките в укрепените си места.»

Иларион на това възражение с разпаленост изрече на членовете: «Вий не се водите по устава, който ви дадох.» «Уставът не е толкова практичен, за да се приложи в действие на всяко място» — отговориха членовете. Събранието се разтури след три часа разисквание. Иларионовите планове не се приеха.

...На първия ден на Великден Иларион направи възванически писма за бунт, които членовете сами щяха да поднесат на българското население из околните села. Ето писмото за Градец, от което се спази препис от същия оригинал в Д. Кукумявков.

Братия Българи!

Пълномощниците от страна на БРЦК, които ще ви са представят да ги приемите като братия и да им спомогните за разпространение на бързото пропагандирание и приготвяние за въстанието, за което пратените пълномощници ще ви дадат наставления как да работите. Затова побързайте да са приготвите за всеобщото българско въстание, което скоро ще са прогласи по цялото ни отечество и на което е наближил определений ден. Ако, напротив, вий не приемите, а изпъдите, предадете нашите пълномощници, то да знайте, че тайната полиция ще отмъсти за това и не ще ви остави ненаказани. Затова подайте братска ръка на помощ и всички да смажем тиранина враг, който смучи кръвта ни от толкоз векове.

Братия Българи!

Понеже деня за всеобщото българско въстание е наближил и не е далеч, затова братска длъжност ни зове да ви поканим да са приготвите и участвувате в общата борба против мъчителите тирани, като и вий сте част от този угнетен народ да споделите и вий от участта, която са готви народа да предприеме за освобождението си. Като са уверяваме, че няма да останите хладнокръвни да гледате братията ви да са борят и давят в кръвта против силния враг, а вий да не се притечете на помощ, за да са смаже тиранина и падне робството. Побързвайте за по-скорото приготвяние. Ако ли вий не приемите нашите пълномощници и ги предадете на турската власт, или ги изпъдите, то да знайте, че тайната полиция ще ви следи и отмъсти и накаже смъртно, макар деня и посред пладне. Причинителите, които увреждат тайний план, по никой начин няма да им са отмени наказанието.

Братия Българи!

Днес е най-сгодния случай, за да въстанем. Дерзайте да са събирем под левското кръстно знаме и да докажим на тиранина турчин, че знаем да мрем за свободата на отечеството си, и да не мисли той, че владей прозябающи трева скотов. Вярност и единство, братия, да нанесем смъртен удар на врага, който досега немилостиво се е поругавал с вярата ни, с народността ни и с обичаите ни. Разполагал са е с имота ни, с живота ни, насилвал и ни съкратявал живота. Хиляди невинни души викат към нас, за да отмъстиме на кръвника тиранин, който без време ги е проводил на оня свят. Да омием поруганата чест на майките си, на сестрите си с кръвта на варварина тиранин. Да строшим железните окови на петстотингодишното робство. Да отворим път на свободата, за да се наслаждават и нашите бъдущи поколения. Напред! И бог да ни е на помощ! (Sic)

Април 4 1876 година, и подпечатано с печат.

На първи май в неделя извести се на членовете на комитета, че ще стане тайно събрание в читалището, по причина че Иларион беше казал, че ще отиде сам да се предаде на турското правителство и да посочи имената на участниците. Това беше с цел, за да се ускорява работата. В определеното време, надвечер, когато се събраха: П. Костов, Д. Кукумявков и К. Тотьов, дойде и Д. Топалов, който повелително и разпалено каза: «Кои са членовете на слив. комитет, не ги ли знаете? Аз съм пратен от букурещкия комитет да им известя, че предишните планове се промениха. Аз съм пратен с първи пароплув, излязох на Бургас и дойдох да известя на членовете, ако ги знаете кои са, да спрат въстанието, защото съм последни куриер.» Членовете, без да му се открият, попитаха го като как са се променили плановете. Той отговори: «Войводите са събрали отбор хора; приготвени добре на военни движения и снабдени с военни принадлежности; научени на всякакви лишения и мъчнотии; тези хора ще минат най-напред в България и после — генерал Киселски с волентири от Влашко и Русия; а не според предишните планове, да се приготвят момчета из комитетските окръзи, както в Сливен, които момчета не можат да спят без дюшеци и които при излизанието им из града ще ги избият турците.» Членовете му възразиха: «Ако си пратен от букурещкия комитет, имаш ли някой таен знак или писмо до тукашните агенти за удостоверение?» «Никакъв знак или друго нещо, само последно известие, натоварен съм да го представя.» «Не е възможно — отговориха членовете, — когато вече Панагюрското въстание избухна и когато по-преди се изпратиха уж от същия комитет агенти из окръзите в България да организират въстания, а после ще възвърнат приготовленията?» Топалов постоянствуваше и твърдеше известието си за истинско. Тогава на часа К. Тотьов повярва и без да чака да се съветват, отиде да извести за това по Гюрчешме и Клуцохор.

В същия ден пристигна Георги Дражев в Сливен и се намери с К. Стоянов и х. Петров у черковното клуцохорско кафене, като ги попита за деня, в който ще да излязат сливенци в Балкана: те му казаха, че в сряда ще излязат, като му заръчаха да побързват ямболци и те в същия ден да се присъединят. Г. Дражев се завърна в Ямбол.

Провъзгласеният ден за бунт беше 1 май, когато и знамето бележеше от едната страна: «1 май 1876», а от другата - изправен лев и с надпис над него «Свобода или смърт». Но защото не можаха да се съберат момчетата, отложи се за третий май непременно. Знамето най-напред Иларион Драгостинов го предаде на П. Костов и на Д. Кукумявков, а те по-после го предадоха на Г. Кириаков. На последния родителите му видели знамето в тавана, извадили го и се изпоплашили, като се чудили какво нещо носи синът им вкъщи. Той се принуди да го повърне пак на двамината, но те не можеха да го крият в дюкяна си, понеже Д. Кукумявков беше компрометиран от предателството на градечани, а го повериха на учителя Тодор Михальов, който го съхраняваше до последно време и когато потрябва, той предаде на двамината поменати. Иларион прати писъмце по Юрдан Бакърджиолу до Д. Кукумявков и П. Костов, с което бележеше: «Дайте на приносящий писмото знамето с гугличката му, оръдията за вадение на куршуми, отпечатаните гербове за калпаци, които сте изработили.» Те предадоха исканите неща на приносителя на писмото. Вече настана денят, в който да се прогласи бунтът и от II окръг. Съгледваше се едно необикновено движение. Всякой, надъхан от мисълта за бунта, беше си напуснал работата. Едни доверяваха, че последното (Топаловото) известие запретявало. Други, напротив, убедяваха и настояваха да се излезе. Нищо действително, само една борба на думи. На Илариона и на Г. Тихов се съобщиха тези слухове. Те вече нямаше що да сторят, когато погибелта грозеше да сломи техните трудове; решиха да излязат с колкото момчета имаше, не толкова приготвени, отколкото решителни. Разпръснаха слух, че до три дни всичките, които има да излязат, да се отправят към Кушбунар. Поръчителите на Д. Кукумявков и на Д. Събев дознаха, че и те ще излязат, и [затова] не отстъпваха от следите им; мъчеха се да ги възвърнат от намерението им, като ги заплашваха — ще известим на правителството, щом мръднете. Г. Кириаков стори големи усилия, за да излезе, но го хванаха, баща му и свако му, и го задържаха. Иларион и Г. Тихов преди излизанието им бяха се прибрали у къщата на Андон Кутев. Тук Иларион разви знамето, накара къщните и другите присъствующи — жени и момичета — да целунат знамето. Когато да тръгнат, К. Стоянов им даде забравения требник на отец Анфилофий. Опростиха се и излязоха на раздалеч един от други и отидоха у дядовата Господинова градина в Клуцохор, дето се предрешиха с въстаническа форма. Тодор Ив. Подигача разкопа заровените пушки и чантата с патрони на Г. Тихов и на Илариона. Приготвиха се всички и чакаха да ги поведе някой. Преди един ден се проводи В. Кавлаков да вземе таен знак от войводата, който се намираше още в околността на Кашленските лозя, и де той ще причаква момчетата, които бяха готови да излязат. Той се намери с войводата, който му каза: «Като дойдат момчетата в тази околност, да тракат камъни, а аз ще ударя три пъти дръжката на пушката си и това ще бъде помежду ни за таен знак.» Кавлаков се върна за града и съобщи тайния знак на Илариона и Г. Тихов. Д. Киров си беше дошел него ден от Гюн-гюрмес и знаеше де се намират по-преди излезлите. Кавлаков му каза, че има момчета да излязат и да ги заведе при тях. Той прие с готовност и отиде при събраните момчета в дядовата Господинова градина. Всичките там събрани той ги поведе към аязмата в Кишлика, наречена Св. Георгьова, като вървяха раздалечени един от други. Те бяха: Иларион Драгостинов, Георги Тихов, Андон Кутев Ганчев, Петър Банов (дикиджия), Георги Кольов от Кортен, Ставри Ненчов, дели Петър Гендов, Цаньо Александриев, Юрдан Димитров (калайджия), Стефан Кънчев Шекерджиев и Йордан Бакърджиев. Събраните се отправиха в нощната темнота по пътеката над аязмата и заминаха за Кашленските лозя. Като пристигнаха там, потракаха три пъти с камъни и като се ослушаха, подир малко чуха дървен удар, който се чуваше по-ясно. Това беше войводата, който с удара на пушката си размени знака си. Като се събраха при познатите знакове, отправиха се през урумтарленския път, презнощ, и оттам за Гюн-гюрмес, дето бяха другите. Войводата им каза преди тръгванието да вървят раздалеч един от други. Никой да не пие тютюн. Да се отбиват от пътя и да се хващат за ножовете си и пушките си, когато видят, че иде някой, а ако е опасен за тях да ги предаде отде са минали. «Очиствайте го» — казал войводата. «В хъшовските сърца да няма милост за такива и съжаление. Хайдутин чиляк най-първо отхвърля от сърцето си милост и съжаление и тогива е същи хайдутин. Неговата диря е като на птичето хвърчанието; затуй ги думат нощни птичета (геджекушу). Не се мислете като напред. Сега сте други. Ще отбягвате никой да не ви познава. Хайдутин чиляк бива откъснат от свят и от хората. Той се крие от всеки познат, който не му е другар и верен. Очите на хайдутина биват на четири отворени, той и нощя вижда. Сънят му бива от заешки по-лек. Пушката му е майка, бранище и храна и най-верен другар и помагач. С нея той спечелва, нахранва се и се отбранява. Оттук нататък ще се научите. Разпоредете се един от други да заминем и намерим старите хъшове.» М. Д. Киров ги поведе. Войводата вървеше най-подир, за да не би някой да се разкае и остане. На разсъмвание пристигнаха при другите в Гюн-гюрмес. Тук ги остави Д. Киров и се завърна за града. При получавание известие, че ще закарат Нено в Търново, в същия ден се изпрати В. Кавлаков да извести на войводата, за да свържат пътя, да убият заптиетата и да отърват Нена. Хъшовете побързаха и заминаха от мястото си за арнаушките колиби и там попитаха арнаутите овчари дали са видели да минат заптиета из пътя с някой вързан българин. Овчарите им казаха, че са минали трима заптиета с коне, един българин (Нено) пеша, вкован в белегчета, и подир тях още двамина заптиета. Войводата, като ги разпита и узна, че преди два часа са заминали, не отиде да ги гони, а с четата дойде на Кушбунар, дето се установиха да прибират желаещите да излязат.

 

ПРИСЪЕДИНЕНИЕ НА ЯМБОЛСКИТЕ МОМЧЕТА СЪС СЛИВЕНСКАТА ЧЕТА

 

При отиванието на Илариона и К. Тотьов в Ямбол с писма от слив. комитет, поменатите внушиха на тамошните дейци мисъл за въстание. Най-усърдните, които показаха готовност да действуват, бяха: Георги Дражов, Никола п. Иванов и после придобитите към тях привърженици: Киро п. Михальов, Димитър х. Иванов и телеграфистът на железницата Иван Цанков. Те се трудеха да разпространят мисълта за въстание не само в Ямбол, но и в околните му села. Когато се приготовляваха, нямаха оръжие и припаси. За тази цел Георги Дражов писа на приятеля си Георги Добрев в Одрин да му купи един сандък патрони за револвери и да ги изпрати неузнато чрез железницата за Ямбол. За оръжие проводи брата си Ставри в Нова Загора до немеца Краус, който занимаваше важен пост на железницата. Той пристигна в Нова Загора и отиде при Крауса, когото помоли да му изнесе от Австрия единайсет пушки ла фоше. Немецът прие поръчката и пушките се получиха от него и Ставри ги внесе в Ямбол. Този немец сам е давал планове де да се прекъса железницата, за да се възпрепятствува за изнасяние на турска войска. По-напред Г. Добрев беше напълнил един сандък с патрони, смесени с черен боб, да ги изпроводи с железницата, той се качи на коня си и вече излизаше из града, когато караулът го хвана, намери в дисагите му патроните и го закара на одринската полиция. В същото време се хваща и сандъкът на станцията. Г. Добрев в изпита си показа лицата: Г. Дражов, Киро Икономов, Иван Цанков, Панайот Мянков и Ставри Дражов, че те му са били поръчали патроните. Одринското правителство телеграфира на ямболския каймакамин, за да хване насочените лица в телеграмата. Васил Новачков, който беше член в управлението, като узна съдържанието на телеграмата, каза на Г. Дражов, когото срещна в Каргона, да се крие, като му изброи и кои лица се търсят. Г. Дражов се скри в къщата на Васил Алексиев, като извести и на другите да се крият. Също се прати известие и на С. Дражов, който предаваше траверси на железницата. Правителството заповяда да се разтършуват всичките дюкяни, за да се търси барут, сачми, куршуми и пр. Разтършува се и дюкянът на Г. Дражов. Заптиетата попитаха малкия му брат и слугата нямат ли барут, куршуми и пр. Те им казаха едно малко количество. Тогава заптиетата разтърсиха дюкяна и намериха торби със сачми и цървули натопени. Те хванаха брата на Г. Дражов, слугата и ги затвориха. Оттам отидоха в къщата му, разтърсиха и намериха: конска торба с фишеци, две чифтета ла фоше, една пушка тек, три револвера и два ножа, взеха ги и затвориха баща му. На 2 май Г. Дражов извести на другарите си да се приготвят за излизание и да се съберат в къщата на Никола п. Иванов. Известените се събраха по мръкнало в поменатата къща. С. Дражов по съвета на Ив. Цанкова се скри в един празен вагон. Цанков запечата вагона и заповяда на матросите да ги закарат на покритото място, при локомотива. Правителството старателно търсеше Г. Дражова, а които не свариха да се скрият, бяха хванати. Вечерта, като се събраха Георги Дражов, Жеко Андреов, Панайот Мянков, Атанас Тодоров, Захария Великов и Никола п. Иванов, решиха през същата вечер да излязат. Никола п. Иванов по семейна милост падна в несвяст и остана. 3. Великов, като нямаше пушка, Г. Дражов помоли Филипа п. Георгьов да му даде неговата си и той я даде. От градината на Н. п. Иванов минаха в двора на Ивана Бельов, когото помолиха да отиде да види дали не е излязъл караулът. Той отиде и видя, че не беше излязъл. Те, формировани още в двора на Н. и. Иванов, тръгнаха един след други с пушки, минаха покрай града, не през моста на река Тунджа, защото там се чуваше да лаят кучета, и понеже беше се разчуло, че нея вечер щяха да излязат, прегазиха реката, излязоха на нивята и се отправиха към станцията...

Щом мръкна, те тръгнаха през корията на Шекер заадето. Като минаваха покрай една коруджийска колиба, дето светеше огън, едно куче зала. Коруджият, уплашен, загаси огъня и смълча кучето, а те предпазливо заминаха и стигнаха Раманушенските лозя, дето се отбиха на кладенеца да пият вода. Оттам, на раздалеч един от други, отправиха се през лозята за Молловата кория. В лозята съгледаха заптиета, които, като видяха момчетата, налягаха, без да им сторят нещо... Като вървяха цялата нощ, те осъмнаха над поменатата кория до Сините камъни при едно дере, дето тече рекичката от Кушбунар. Стефан Серткостов, който ги провождаше, каза им да се спотаяват из гъсталака, а той и Г. Дражов да отидат да намерят войводата с четата, за да се присъединят.

...Полицията вече беше взела мерки. На всяка улица в краищата, отдето излазяха работни пътища и пътеки, постави чадъри и караул да пази. Още отрано обръжени башибозуци заобикаляха града, сновяха из улиците, пазара и се взираха на най-малкото подозрение. От друга страна, духовете охладняваха, като се разчу, че щели да пристигнат легионери от Влашко и Русия, които ще се опълчат срещу турските сили, за да извоюват свободата за народа; това се преувеличаваше от ден на ден различно. То беше следствие от донесените новини на Топалов. Всеки се отдръпна и считаше излизанието за измама, а не за народна цел. Останаха прости зрители и очакваха да видят какво има да извършат малцината излезли.

Изменниците на целта останаха хитри. Те оцениха живота си за свято нещо, а другите бедни, които отиваха като агнета на клание, считаха ги, като че им се отщял животът и като изхвърлени от народа сами търсят смъртта си! Те не знаеха ли да живеят, както всичките други раи? Те нямаха ли добро препитание, търговия и работа? Те не бяха ли способни, както другите раи, да си спечелят «насъщний хляб» и да преминуват задушен живот, както тях? Те нямаха ли имущества? Нямаха ли бащи, майки, братя, сестри, роднини, приятели, жени и деца? Но целта за народното освобождение, втълпена в техните сърца и мисли, накара ги всичко да прежалят само и само да се реши съдбата за благоденствието или вечното подпадание на българския народ. Всякой от тях мислеше, че ако те не участвуват, няма да се постигне народната цел. Те пренесоха най-усърдно за народа услугата си при първи даден знак, че това ще бъде помощ на народа с тяхното причисление под знамената и с тяхното жертвувание на живота им. Техните истински народни сърца не приеха да отстъпят сгодния случай: за да станат волно жертва на народната цел: свободата. Те презираха всичките укори от хитреците, които отстъпваха на турците чест, живот и имот само за своето спокойствие, а презираха своите братя, решени да се борят с турската сила, като ги наричаха с най-безчестни и низки имена; готови всеки час изменните черни души да подадат помощ на техния угнетител, а не към общо и задружно присъединение за свободонамерената цел. Тези страхливци не вярваха, че чрез труд и постоянство в една идея се осъществява целта. Самонадеяност липсуваше от тези готовановци, които очакваха подобрението или освобождението на народа да го донесе времето или да се спусне от небето, може би като вали дъжд. За тях беше отвратително да помислят за подобрение или освобождение на народа и да приемат задружно действуване, за да премахнат възседналата на вратовете им турска власт; напротив, те ликуваха под ездачите си, считаха за почест поруганията с народната ни чест. За такива се брояха хитреците и умниците, които се надуваха, възседнати и обуздани под турския ярем; които вярваха, че с «търпение — спасение» ще се достигне върха на свободен живот, и които гледаха да угодят на турците, техни светии, да не ги докачат, разсърдят, макар че посегнат на най-святото им нещо. Този задушен живот се считаше почест на тях; това е за тях златната свобода; с нея се гордееха и прославяха хитреците, които не приеха да разсърдят агите и да се причислят в реда на нехранимайковците и бунтовниците. Защо да се лишават от такива блага и почести на агите и да отидат да помагат на безумните голтаци, нехранимайковци, паломници и пр., които нямат никакви почести и на които името не се зачита за нищо? Те и тъй са живи- умрели, затова искаха да си търсят смъртта. На хитри хора работа ли е? Който е глупав, да отиде да го гонят като недобито куче.

От радостните хълцания при поменуването за свобода и народна независимост всяко сърце потупваше; но в случай да се спомогне за постигванието на целта хитреците станаха изменници и всякой от тая ласкателна пасмина хора пожалиха живота си и при липсванието на техните другари пред очите им, на които даваха честна дума, че ще ги последват, отказаха се от всичко. Те силно задушиха изобличенията на съвестта си, която ги гризеше непрестанно, щом хрумнеше в мислите им, че злоупотребиха, излъгаха техните събратя, като ги оставиха изложени на срещу куршумите на огромната сила, без помощ. Гласовете на загиналите жертви викат през съвестта на хитреците: «Излъгахте ни, излъгахте ни; захвърлихте ни под нозете на силния враг; откъснахте се от нас, без да ни се притечете на помощ; сгънахте ръката си в пазвата си, която простирахте задружно да се хванем и братски да измрем на бойното поле. Ах, изменници, изменници! Не може нашата кръв и прахът ни да се примири вечно с вашите подли души. Нека ний измрем и се погубим с честност на думите си, като капка в морето, само да запечатаме и освидетелствуваме с изчезвание на живота си и с кръвта си несъгласието ви за задружна борба. Небото и земята ще са свидетели още за вашите подлости и вечно ще ви гледат с отвращение и не ще ви приемат с радост в техните обятия, задето оставихте безпомощно вашите другари и не ги последвахте според клетвата си и честните си обещания. Всичко в света ще ви мрази; светлото слънце ще отвръща от вас лучите си и ще се гнуси от вас, водите ще отвръщат талазите си; нощта ще ви бъде трънено огърлие, а въздухът, що дишате, ще отбягва да влезе във вашите изменнически сърца. Цялата природа ще се въоръжи против вас и ще ви бъде непримирим враг вечно. А вий за утешение прегърнете и целунете за ваши братя агите, дано се умие чернотата на вашите души; благувайте в техните обятия; предавайте и тъпчете най-светите неща: чест, вяра и народност, за да удовлетворите подгорения огън на съвестта ви и да задушите въпиющия из дълбочините на сърцата ви глас, що ви не оставя спокойни и в най-тихата нощ. А още по-вярно да докажете своята преданост към агите и отмиете всяко петно, което ви свидетелствува, че сте от нашия род, и което ще ви се вмени за низост и поругание; отхвърлете от вас си това име българин, да не грози, тежи, унижава и поругава пред агите вашите фигурни мехове. Ний с малката си силица ще приемем да изпием съдбата на смъртната чаша за спасението на всички, които вярват, че чрез жертви, огън и кръв ще се сполучи спасението, които го следват. Ний вярваме в истинската сполука чрез трудовете си, самонадеяността си на силата си и в тях ще търсим спасение и затова се жертвуваме за постигване целта: освобождение на народа си. Вий останете на рахатлъка и мислете чрез по-мъдрите си планове да свалите от небото готова свобода, в това имайте вяра и протакайте шиите си да гледате, кога падне от небото. Молете се и имайте търпение, не вярвайте като нас в самопожертвованието. Ний решително ще се бием в неравната борба против врага, дето длъжността ни зове да измрем, а не да търпим униженото робство, като покажем на тиранина, че и от този потъпкан народ се раждат синове, които ревнуват да се жертвуват, за да извоюват свободата на отечеството си. Беззащитните ни угнетени братя и в малката ни силица хранят надежда да ги отървем от несносните теглила на турската власт. Макар че измрем, народният жал и плач ще примокри със сълзите си над нашите гробове и кости, а вази, изменници, строго ще осъжда и проклина за постъпките ви, които сторихте при възможността да му помогнете, а хвърлихте съдбата му в хаоса и отказахте съдействие на вашите братя най в сгодния случай. Срам и позор да черни лицата ви, да тежи на вас вечно...»

Четата, като се установи на Кушбунар, стоя до десет-дванайсет дни, за да очаква тези от града и от селата, които се готвеха да излязат. В това време В. Кавлаков извести на войводата за два товара брашно, стоварено в Молловата кория, и поиска да се отредят някои момчета, за да го пренесат. За брашното отидоха деветмина, но от тези само Кавлаков знаеше отде беше проводено и господаря на конете, с които се донесе. За да не се открие, че се пренася за четата, на кираджийчето (Петър Алексиев Гонимагловчето) се заповяда да отиде да го продава за Котел, но щом пристигне в корията, да го стовари. Отредените момчета, за да пренесат брашното, стигнаха в корията. Те уловиха коня и го натовариха, подбраха и кираджийчето да кара коня до тяхното местопребивание. То начена да се противи и казваше: «Господарят ми ще хване брашното на платата ми», а те да го утешат, дадоха му една разписка за стойността на брашното. Като се занесе брашното, Кавлаков се завърна в града. Подир един ден от известието на В. Кавлаков войводата отреди седмина, за да се разпоредят около пътя през Молловата кория, за да хванат беглеците, които бягаха за Шумен. Те завардиха този път и три часа ги причакваха, но беглеците не минаха оттук, по пътя на Сотирската река. Вече беше се разсъмнало и седмината се завърнаха при четата. При тяхното завръщание останалите от четата бяха хванали циганина Енчо Колоолу, който беше пратен от слив. мютесарифин за вода от Кушбунар. (Пращанието на циганина по тия места не беше нарочно за вода, но да съгледва дали четата е там.) През същия ден хванаха още четирима българи дървари: Райно Николчов, Теньо Деньов, Митричката и Симеон Николов, и всичките хванати поставиха под караул. След хващанието на поменатите войводата, Иларион, Г. Дражов и другите, като се съмняваха да не би циганинът да се заподири от правителството, а другите от домашните си, като не се върнаха, затова решиха никого вече да не очакват, но да развият знамето и да прогласят деня на въстанието. А. Кутев се завърна в града и предаде на Илариона последното писмо от членовете в града, което той прочете пред войводата, Г. Тихов и Г. Дражов. След прочитанието му войводата, разгневен, начена да мъмри, като каза: «Толкова хора бяха готови да излязат, уж все юнаци, които могат да хвърлят пушка, дето могат нож да въртят; да търпят гладни и жедни; да не се уморяват от дълъг път; дето не вземат от студ и от дъжд или боси да ходят, а нищо да не им става. С тези деца какво ще направя? Дотаме като отидат, ще се подбият и уморят. Да ги нося ли тогаз? Или като ни нападнат потерите, да плачат подире ни, като отстъпваме. Себе си ли да браним, или тях? По-добре е слабичките да ги върнем назад, защото не е игра, а куршуми ще валят по нас. Утре, когато ни заградят потерите и запукат пушките отгоре ни, те ще оставят и пушки, и ножове, а ще се свиват около нас и на нас ще пречат да не можем да хвърляме и да бием потерите, че според тях и нас ще уловят.» Като свърши говора си с другите, които бяха отделени от четата, той повика момчетата, нареди ги и отбра тези, които му се видяха несгодни за четата, като им каза: «Момчета, вий се върнете да не загинете напразно, защото не е за вас работа да търпите такива мъки. Както с вас, тъй и без вас.**  Идете си да не теглите според нас.» Възвърнатите, преди да тръгнат, казаха му: «Молим те, бай Стоиле, да вървим с дружината.» Той, трогнат от съжаление за младежите, изохка разлютен, като издума: «Които трябваше да излязат, нема ги, ачи тези млади момченца мислят, че на орехи ще играят. Жал ми е да ги оставя», но като предвиждаше, че ще ги мъчи турското правителство, прие ги. Гневът му, ако и да кипеше към другите неизлезли и беглеците, съжали се за тези млади ратници, невиновати за това. Като се прекъсна надеждата за излизание както от града, тъй и от селата, войводата заповяда на момчетата да се наредят с лица, обърнати към изток, а той извади знамето ог желтата абяна гугличка и го окачи на приготвената му дръжка. Иларион им забележи да си снемат калпаците при развиванието му и те веднага ги снеха. Войводата, като разви знамето, издигна го и застана пред тях. До него Иларион почна да им говори: «Вярна дружба! Изберете достоен да носи това знаме.» След маловременно колебание кого да изберат наместо Г. Колев Кортенчина, който дотогава беше знаменосец и искаше да го заменят, всичките посочиха С. Серткостов, на когото Иларион махна с ръката си да излезе от реда, изправи го пред войводата и начена да му говори: «Стефане! Дружината те одобри за знаменосец, като вярва в тебе, в твоето решително постоянство и че няма да посрамиш избора им. В твоите ръце поверяват заедно със знамето и народната чест и гордост, за да ги опазиш непочернени и да са по-скъпи от душата ти. Поемни го и свържи душата си у него. Ако умреш, тогаз да се разделиш от него.» Стефан, като пое знамето от войводата, целуна му ръката. След това Иларион, обърнат към дружината, пак начена да им говори: «Вярна дружина! Ний се заклеваме в името на отечеството си и в името на вярата си, че всинца ще пролеем кръвта си за свободата на милото си отечество, за да отървем братята си, на които очите гледат към нас и от нас очакват да умием поруганото име и чест на народа си. Земята да не приеме оногова, който стане предател. Майчиното му мляко да е харам, който стане изменник на тази клетва. Ний не сме вече за нас си и не отиваме за печалба, но да мрем. Пазете това знаме да не падне в ръцете на неверника, защото ще стане за хула и поругание. От днес нататък ставаме волна жертва за народа си. Да вървим напред и бог да ни е на помощ.» Иларион, като свърши говорението си, извади сабята си, а войводата закрепи пушката си и кръстосаха ги и всичките момчета кръстешком поминуваха под кръстосаната сабя и пушка. В този обред се състоеше съзаклятието им. Всичките, като поминаха, запяха: «Не щеме ний богатство, не щеме ний пари» и пр. Въодушевени от тази сцена, от възторга на съзаклятния обред, друго нищо не вълнуваше повече техния дух, а само куражът, дързостта и мисълта за кървавото дело, за което ще отиват да се потопят. В тази минута всяка земна твар отстъпваше от мислите им. Зеленият копринен пряпорец с горделивия златошит лев, развълнуван по планинското пространство, предаваше им свежа гордост, буйна дързост.

Като се наваляха над Нейково, съгледаха, че се показват хора, но като не можаха да ги познаят, помислиха ги, че са пратените от тях, затова те се навалиха в нейковското дере. Войската, още отдалеч като ги съзря, позна ги по причина, че уловените, що я придружаваха, показваха всичките знакове на четата, които можеха да се зърват от далечно разстояние, тъй щото войската успя да мине от страната ѝ. Четата, като се смъчаше по дерето, като позна турската войска, върна се и пое престрани, без ни най-малко да побърка реда си. Войската начена да стреля в платон, като видя четата, че си промени посоката и се мъкнеше навътре в Балкана. От листнатите клони, отрупани със сняг, ронеше се снегът. Куршумите свиреха непрестанно. Клончета сваляха и цепеха кори и трески от дърветата като от сек. Снегът по земята беше разоран от силно летящите куршуми, които пореха повърхността му. Войводата, като чу изкомандуванието за стреляние, извика: «Момчета! Пазете се и изпинайте къмто ръта за Раково» — и застана в позиция с Георги Тихов, Иларион и Марин Димитров, на раздалеч за дърветата, за да възпрат натиска на войската, а другите отстъпваха към посоката за Раково. Към позициите на останалите, дето бяха се закрътожили, летяха непрекъснато куршумите. Войводата се рани в лявата нога и куршумът разпра мушамата му. В същото време се рани и Марин в същата нога над коляното и куршумът вътре остана. Войводата му извика: «Ако се вижда, закачи го с ножчето и го извади.» По тоя начин го извади. Г. Тихов, разлютен, застрели с берданката си и удари едного от войскарите, който се повали и изохка. Комендантинът, като го псуваше и хокаше, каза им; «Защо не се вардите. Комитите веднъж хвърлиха и удариха, а вий зяпате като патки. Не стреляйте напразно, ами право мерете.» Едните и другите тъй бяха се наближили, щото говорът, произведен от едната страна, чуваше се в другата. Докато войската непрестанно произвеждаше залповете си, а другите от позицията прекъснато отговаряха с две-три оръжия, зърнаха по-горе от тях на една полянка, че слизаше един човек с червен кон който успя да мине близо до техните позиции. При приближаванието му те го помислиха за българин, дошел да ги придружи. Но като слезе от коня си и взе да мери с винчестер към войводата, налягаха. Стоил хвърли с кримката си, но не можа да го убие. Г. Тихов замери и удари коня му, който се прекатури. Непознатият се не видя какво стана, защото мястото беше превал. После, като съгледаха, че към посоката, дето падна конят, идеше много конници, те силеха да достигнат другите от четата, що бяха стигнали горе до една чешма, и като ги стигнаха, свариха, че Г. Шопът ги нареждаше за поход. Войводата им каза да вървят за гъстият дебел Балкан към по-високите места и те усилваха да бързат. Симеон Николов, който носеше мехлема, разпаса се да отиде по себе си и като беше останал назад, войводата заповяда да спрат предята. Щом се спряха, изгърмя се към посоката на останалия назад. «Бре! Убиха добрия момък» — извика войводата и на часа с неколцина се спусна към посоката, дето се изгърмя, за да му отрежат главата. Като се упътиха и се взираха, пътят, по който вървяха, беше на лакът. Когато те отиваха от единия край, конницата ги посрещна от другия. Във внезапната среща войводата извика: «Удрете, момчета!» Конницата се побърка в редовете си от този нечаян глас. Едни се обърнаха на бяг, а другите се нахвърлиха от конете си и завзеха разполог зад тях. Момчетата и конницата застреляха. Войводата с гол нож се хвърли към тях; но от силното летение на куршумите побърза да тури ножа в ножницата си. Взе пушката си и като наместяше патрон, един куршум прекъса големия пръст на дясната му ръка. Другите с него завзеха позиции зад дърветата и при гласа на войводата «Удрете» по отборът от тях застъпиха стрелнешком против конницата. В това време паднаха два коня и пет войника, на които грозният рев и охкания се смисаше с хрипанието и търкалянието на умирающите коне. Борбата беше ужасна. Стрелбите се продължаваха близо три часа, защото и пехотната войска успя да пристигне. От откъснатия пръст на войводата кръвта чуртеше по снега. Марин, що стоеше зад един бук, смаяно гледаше ранената му ръка. Той, като го съгледа, извика му, като го изпсува: «...Не ме зяпай такъв, удрете, че тези душмани живи ще ни изловят.» Попита същия: «В кого е мехлемът да си вържа ръката.» «В момчето (Симеон), дето го убиха; но има и в Ловчалията (К. Кавръков)» — отговори Марин. Войводата извика: «Ловчалъ, Ловчалъ, приближи насам.» Кондьо приближаваше, като се местеше от дърво зад дърво, за да се опази от турското стреляние. Стигна до войводата, който беше до един много дебел бук, в също време и Иларион пристигна и му превързаха ръката. Куршумите летяха на същото дърво като град. Войводата беше отбрал по-юначните момчета, за да възпрат натиска на турската войска, а по-слабите и които нямаха добро оръжие, да отбягват със знамето за към Кална Усойна, към кипиловския гребен и Демиркапия, защото дели Ради Нейковецът към тия места знаел едни пещери, да отидат в тях и да се скрият, додето се оправи времето и стопи снегът, и после да пратят пратеник да намери четите, които са излезли от Лясковец, Оряховица, Търново и др., и да се съберат наедно и да се разпоредят как и де да нападат. Снегът в гъстите дебели гори беше още по-дебел. Дъждовете умокриха колкото оръжия имаха. Барутът им беше влажинясал и в някои станал на каша. Ни едно от кремъчните оръжия, с каквито повечето от четата бяха обръжени, не можеше да стреля. Колкото и да променяваха по- сух и по-пресен барут на поемките (фаллите) на пушките си, все напразно. Повече стреляха с револверите си, но и те не служеха за нищо, защото не можеха да стигат до позициите на турската войска. Момчетата с храброст упорствуваха със слабите си оръжия против войската, която не преставаше да стреля залповете срещу тях. Силата беше огромно натрупана срещу малцината съпротивляющи се, които оставаха при нея като капка в морето. Две оръжия само стреляха: пушката на войводата и на Г. Тихов, а другите бяха занемели от влажинясалия барут, който се струваше на изложените против куршумите като присторен от магия да не се запалва против угнетителите и да помогне на угнетените в такъв случай. Войската като стреляше към предята на четата, лявото и дясното крило се разпръсваха да заобикалят момчетата с войводата. Гърмежите силно ехтяха и нямо продължаваха донейде гласовете си. Настланият дебел сняг и окитеният скреж по клонестите букови дървета се ронеше от прехвърчанието на куршумите през гъстите им клонове. Момчетата, като видяха, че войводата е зле ранен и не можеше да стреля, изгубиха куража си. Войската все стреляше. Войводата извика Кондя и му каза: «Вземи, стреляй с мойта кримка, че живи ще ни изловят тези душмани.»

Кондьо взе пушката, но като не знаеше да я отваря, възвърна му: «Не мога да я запрягам.» Войводата начена да го учи: «Удряй там по пъпката и ще се отвори.» Той научи запряганието й, стрелна около пет патрона към войската и уби двамина турски войници, които бяха наблизо и караха напреде си хванатите българи нейковци. Войската се оттегли и взе от по-далечно разстояние да стреля към другите от четата, що имаха ловджийски оръжия и бяха се отдалечили със знамето и не можеха да пристигнат до позициите на своите другари. Желчов цъкаше с шишането си, но напразно. Дъждът беше им умокрил барута и оръжията. Г. Тихов, който имаше добра пушка, приближи да се съедини откъм страната на войводата. От тая страна се виждаше по-добре разпологът на войската, защото част от нея беше се разпоредила под пътя, а другата — над него. Той се намести зад едно дърво, близо до войводата, и взе да стреля. Удари едного от войскарите, който горчиво изохка. Войската, като видя, че силно оръжие стреляше от това дърво, отправи изведнъж един залп, състоящ от десет пушки. Георги, като надничаше да измери и беше седнал кривнато кракът му вън от дървото, защото идеше урва надолу, разпра го един куршум в слабините. Той не изохка. Очите му изблещени, останаха неподвижни. Пушката му остана в едната му ръка, а с другата сполучи да вземе от отворената си чанта една отровна книжка*** и в агонията си зяпна да я тури в устата си и книжката остана полупъхната в сключените му челюсти. Войводата, като видя, че си изгуби живота, нажалено каза на момчетата около него: «Идете му отрежете главата, да не се подиграват с нея.» Иларион заплака и не даде да се отреже, а отиде с В. Желчов при трупа му и взе на Георги пушката и малко патрони, а другите ги взе Желчов заедно с чантата. Като видя войската, че Иларион и Желчов отиваха към трупа, усили гърмежа. Дървото ехтеше от куршумите. «Удрете, момчета!» — извика войводата. Иларион и Кондьо усилиха стрелянието от тая страна, дето войската отстъпваше, а беше налетяла отгоре пътя и се мъчеше да заобиколи момчетата със знамето. Един куршум удари К. Кючуков в дясната ръка и той плачешком извика: «Бай Стоиле, удариха ме.» Ръката му се махаше увиснала надолу. Войводата заповяда на Илариона и Кондя да я вържат, за да се не маха. В това време дели Ради, от горната страна на пътя, се отправи да отиде към войводата и като излезе открито на пътя и мереше да стреля към войската, удари го един куршум и падна мъртъв на самия път. В същото време рани се и П. Банов дикиджият отгоре пътя. Куршумът беше занесъл целия му нос и разцепил горната му челюст. Той отиде при М. Димитров, за да го пита в кого е мехлемът. Марин се впусна да вземе чантата на Кондьо и го превързаха. Войводата, като видя, че Г. Тихов убит, Кръстьо и П. Банов ранени, заповяда на Кондя и Иларион да стрелят, а на другите около него каза им бързо да отстъпват в дирята на отминалите със знамето. Войската не можа да узнае от своя гърмеж дали е четата на същото място и продължаваше да стреля все там. Войводата с останалите с него настигнаха отминалите на една рътлина на равнището отгор баира, а там, до дерето, течеше една малка речица. Той заповяда на всичките да изтърсят храната от чантите си на един куп и им раздаде кашкавала редом на всички, които се готвеха да се хранят и починат, уморени от път, отслабнали от глад, кални и мокри...

...През нощта на 9 май останалите с войводата извървяха няколко превала и стигнаха над мястото, наречено Кална Усойна, дето се спотаиха, като съгледаха, че потерите бяха ги заобиколили навред изоколо и в стъмняването огньовете им грееха около техните засади. Войводата им каза: «Всички тая нощ един по един да пълзим и да се измъкнем от туй място, защото сме свързани отвсякъде; но гледайте тъй, дебнешката, щото да не се пришумти и да ни усетят.» Среднощ, когато всички бе се ощемило, огньовете загаснали, глас отникъде не се чуваше, войводата им каза да го последват раздалеч, без да се усети, че стъпват. Навървиха се подире му, като се снишаваха, да не закачат клоновете и да се чуе шумолене. Те сполучиха между угаснелите огньове да прелазят неусетно.От правиха се за към Твърдишкия балкан и наближиха на сутринта до Кечидере. Близо до една градина съгледа ги един турчин, който начнал да бяга, като ги видял. Войводата им казал: «Удрете да не отиде в селото да ни издаде и ни подирят пак.» Желчов замери с револвера си и рани турчина в ребрата, който успя да се доближи до плета на градината и се залови да го прескочи. Пристигна го Иларион и със саблята си засегна, та го разсече... Потерите, които бяха ги заградили, узнаха на сутринта, че те са прелезли. Упътиха се по дирите им, разпоредени ловджийската. Тъй като още предишния ден бяха забележили от какви обуща стъпки имаше. Гъстата мъгла беше припаднала и не можеха да се откриват ни едните, ни другите. Четата излезе на мястото Вратникът и се упъти да слезе към Терзобенските места. Като минаваха през една долина и вървяха въз урвата да излязат на върха, потерята ги пресрещна, предвождана от Осман билюкбашия, който беше застъпил мястото на убития от войводата Али байрактар.

Те се разпръснаха и се скриха зад падналите големи клади (дървета) и се спотаиха там, защото потерята не беше ги съгледала. Иларион беше се закрил зад една клада, отдето потерята щеше да мине, без да го зърне; но той, като видя, че го наближиха, бързо отскокна, за да се скрие зад друга, и докато я прескачаше и се закрие, от потерята извикаха: «Урун комиталар бурдадър.» Куршумите го пронизаха и падна убит въз кладата, що я прескачаше. Другите отскочиха и нахълтаха, тръгнаха към друга посока. Потерята стреляше след тях и друга ги пресрещна из пътеката, що бяха хванали, изгърмяха връз тях и убиха: С. Серткостов и В. Кавлаков. Другите от четата се разбягаха. Осман билюкбашия, като убиха Иларион, спусна се, та му отряза главата и взе сабята му, а башибозуците, що бяха с него, разтършуваха и съблякоха дрехите му и оставиха само фланелените му високи чорапи, които отдолу бяха съвсем прокъсани, а останали само кончовете им. На С. Серткостов оставиха само елечето, що било окъсано, а В. Кавлаков — гол. М. Димитров, който беше оставил четата и се затаи в говедата, през нощта на 9 май вървял цяла нощ и без да знае накъде отива. Излиза на сутринта на 10 май на един баир и оттам гледал войводови, като се навалили да поемат урвата към върха, дето бил той, и познал войводата по черната му мушама и знамето било засукано. Като се изгърмяват пушките и потерята заминала по дирята им, той отива близо и познава тримата убити, които бяха извлекли башибозуците из местата им и ги поставили възнак на самия път, в място Кална Усойна. С войводата останаха: Г. Дражов, К. Кавръков, В. Гаджалов, В. Желчов и А. Кутев, а другите избягнаха...

Войводата и другарите му се повърнаха от лозята, дето чакаха проводения (Андоня) за хляб, а той се не завърна, и като съгледаха отдалеч, че потерята ги преследваше по дирите им, те отидоха за към селото Алобас и над него пренощуваха. За да си изгубят дирите, понеже беше кално, влязоха на 12 май да газят все покрай Тунджа и като повървяха доста, излязоха из водата, упътиха се и стигнаха между Икизча и Бинкос, срещу Кючук ада до яра над Сътма чюшме и се затаиха в буйните ръжени нивя, дето, премалели от глад, дъвчеха класовете, но и в тях нямаше още никаква храна. Като си почиваха премалели от глад, отегнали от кал, Желчов каза: «Бай Стоиле, мъчно нещо било да ни гонят тъй като недобити кучета. Аз сега си спомням, когато ви гонехме миналата година, като бях пъдар в Жеравна (т. е. в 1875 г., когато Стоил с дружината си ходеше из сливенския и котленския балкани, В. Желчов предвождаше потерите, за да ги преследва и излови). Войводата отговори: «Миналата година беше цвете, байновото. Ами сега като не можем да побегнем и накъдето да се скрием, потерите свързали навсякъде, птиче да е, ще го уловят, не мяза на онази година. Туй име комита тъй било омразно на турците, щото и дърветата набеждат за такива и ги стрелят, а пък ние нямаме вече добро оръжие и не сме здрави, за да се браним, додето офейкаме нанякъде. Току-тъй да излезем да умрем мърцина, то не е юначество, като няма барем по един да убием.» К. Кавръков говори: «Бай Стоиле! Какво да правим сега, като отникъде няма да си вземем хляб. Г. Дражов вече умаля и не може да върви с нас. Надеждата се прекъса отвсякъде. Става 2—3 дена гладни. Ръцете ни, краката ни се разтрепераха. Отмаляхме и не ни се става от местата. Взехме да миришем на пръст и ми се вярва вече, че като задряма, все гробища и умрели сънувам.» Гаджалов каза: «Всичко е празно на сънищата, ами да гледаме кой път да хванем, ачи да търсим лесно да преминем във Влашко или Сърбия.» Г. Дражов говори: «За пари не берете грижа. За всичко аз ще отговарям, само бай Стоил да ни преведе из някои невидели пътища и да отидем във Влашко или Сърбия.» Тъй лежешката като разговаряха, един гарван прехвръкна над тях и грозно изграка. Войводата каза: «Момчета! Туй не е на добро, дето ни прехвръкна черен гарван. Ще яде тоз душманин месо от някого. Затуй грозно грачи...» Додето издума, едно куче се впусна, лаеше и се впираше около мястото, дето лежаха затаени. Турчето воловарче, което водеше кучето, като ги съзря и видя, че потерята слизаше откъм Екисче и бе влетяла в дирите им покрай Тунджа, извести на турците, че хора имало скрити в нивята до Сътма чюшме. Тъй и от Бинкос дигнаха потеря незабавно, като им се извести да ги придружат. Затаените в нивята, гладни, разтреперани, мокри, кални, оцапани, едвам се усещаха, че дишат. Уморени от преследването, обезсилени от глад, бяха сложили костите си, като че там ще се разтвори гробът и ги прибере в обятията си, за да намерят спокойствие, отчаяни, като не можаха да намерят място, отдето да минат за отсрещния бряг на Тунджа, понеже беше голяма от дъждовете. Додето те почиваха, потерята отдалеч заобиколи мястото им и схвана позиции срещу тях. Тъй затаени между рехавите класове, отдалеч потерята зърна рудавите им (кавърджик) калпаци и откри, че са българи комити. «Какви сте хора? — попита ги от позициите си. — Предайте се или ще ви избием.» Момчетата бяха останали с по един револвер и нямаха вече патрони. Тъй също и войводата, колкото патрони имаше, понеже бяха книжни, станаха на каша. Момчетата попитаха войводата да стрелят ли с колкото патрони имат на револверите си. Той им каза: «Недейте стреля. Ще се предадем. Когато и самото време ни стана душманин, какво можем стори?» Момчетата нажалено му казаха: «Да изхвърлим колкото патрони имаме, ачи тъй по-славно да умрем, да ни избият, отколкото да се предадем; защото турците нямат милост, като хванат человека. Дето ще ни мъчат и да се хулят с нас, по-добре тук да си оставим лешовете, като изпразним и последния патрон от револверите си.» «Защо да умрете мърцина — каза войводата, — револверите не можат стигна до местата, дето се намести потерята. Щом един хвърли от нас, всинца ще ни избият. Предайте се, дано се разпитаме защо сме станали срещу царщината и може да не ни погубят. Хвърлете си револверите, ножовете и ги предайте.» Всички ги разпасаха и ги насложиха. Желчов ги събра и ги занесе на едно място и ги сложи накуп. От потерята проводиха един да прибере оръжията и други да разтършува предадените. Като се увериха, че нямат друго оръжие, заобиколиха ги отблизо и ги отделиха един от други. На всеки един се навалиха по трима-четирима души, налегнаха ги, извиха ръцете им наопак и ги вързаха с поясите им. Събуха ги, взеха обущата им и ги караха боси, като ги лумчаха с дръжките на пушките си. «Ах, бай Стоиле — казваха момчетата, — защо не ни даде да стреляме и да ни избиеха тука, отколкото да ни мъчат тъй и да се хулят с нас. Тъй ли е по-добре сега?» Войводата, разлютен от постъпката на турците с момчетата, сърцето му се късаше, че падна измамен и стана причина да ги мъчат и да се ругаят с тяхното юначество. Огън обземаше сърцето му, искри от очите му, но не можеше вече да помогне. И той беше страшно вързан. Измъчените момчета на него тежаха тъй, като че беше небето паднало отгоре му, и не можеше да се помръдне. Той поиска да пие вода. Заведоха го и като се навождаше да пие, един от турците силно го удари в тила с гърба на ножа си. Той се изправи. Лицето му почерня и посиня от удара, тъй и от разкайванието си, съвестта го сгриза, че изложи момчетата и себе си на мъчение, тези, които можеха да изплашат мъчителите си и да ги накарат да се свират в миши дупки; но нямаше вече що да стори. Сганта свърза ръцете им и задуши пъргавата сила да немее като нищожна твар. Войводата не можа да претърпи този срам, тази измама, това поругание и унизение. Тръшна се на земята, като каза смело по турски: «Вземете ми главата, мъчители! Аз от тука до там не отивам. Защо мъчите предадените вързани момчета? Ако сте бабаити, отвържете ги и излезте насреща им. Не тъй вързани да ги биете.» Като тъй базстрашливо и разярено говореше, от потерята налитаха един през други и всякой го удряше дано им отлекне от тежките думи. Той още по-силно говореше поне с думи да си отдъхне за измамата. Турците, като видяха такава упоритост в него, още повече го ритаха и удряха най-много в ранената му затекла ръка; но той не ставаше от мястото си. По-скоро проводиха за една кола от селото Икизча да го натоварят. Колата стигна и я примъкнаха да го качат, като му извикаха по турски: «Ставай се качи, безверник комита, че сега ще опиташ пак гърба на ножа.» Той се не мръдваше и не преставаше от да говори. Те го ритаха и го хлопаха по главата с пушките си и като се зашемети, отпусна се като мъртъв. Турците го взеха на ръце и го качиха на колата. Колата тръгна. Той, щом се свести, изви се и с вързани ръце се търкулна от нея и дирното колело премина през гърдите му. Той извика силно: «Мъчители! Къде ме отвозяте. Никъде не отивам, додето не вземете главата ми.» Колата спря. Сганта се наоколи при падналия. Пак го поеха и го качиха, като едни го давеха с ръце за гръкляна, а други скубеха дългите му мустаци и с юмруци удряха устата му и разкървиха зъбите му дано го възпрат да не ги злослови. Той риташе с крака, от колата се хвърляше и не млъкваше от да издумва такива докачителни думи, които не можеше да ги приемне разгореният им фанатизъм. След като го качваха няколко пъти и той се хвърляше долу, без да се жали, извлякоха го до един голям орех, отстрани пътя, и сганта се натрупа отгоре му. Момчета, вързани, с горест му продумаха: «Бай Стоиле, нали ти думахме да не се предаваме. Сега не е ли по-мъчно да гледаме, като те мъчат, и да не можем да те отървем, отколкото да ни убият с ножове в ръка?» Той не продумваше вече. Разярената сган налиташе, та го хлъмеха, мушкаха го, дърпаха го, влачеха го за мустаците и го ритаха в устата с кални цървули. Като се наситиха на всички безчеловечия, проснаха го с лице надолу, седнаха двамина едри турци на кръста му въз вързаните му опак ръце и двамина с голи ножове се спряха до главата му: един отляво, а други отдясно. Единът се впусна и oпe мустака му, извиваше лицето му и му показваше остренето на големия нож. Войводата вече, тъй блъскан и ритан в главата, в сърцето, беше смазан съвършено, беше излязъл вън от себе си, както и гладът беше отнел жизнените му силици. Като дърпащият мустака му посочваше ножа, той пак яростно проговори: «Отрежете ми главата, никъде не отивам, бесни кучета!» Додето издума, стоящият отляво силно го удари във врата с ножа си и като не можа да отреже изведнъж главата му, вторият хвана брадата му, мустаците му и настъпи плешките му с едина си крак и отряза главата, сложи я на земята, после я улови за косите на перчана и я издигна в ръката си. Устните на отрязаната глава мърдаха и наоколената сган гледаше и отгаташе: «Безверникът комита още псува...» Седналите на трупа отседнаха, а вързаните момчета ги докараха наблизо да гледат руганията и грозната смърт. След като наситиха кръвнишкото си любопитство, отсякоха един върбов кол, набучиха главата и тръгнаха едни напред с набучена глава, а други след тях...

 

*Кръстьо Кючуков, шумненец, доведен от Г. Икономов из Русе и оставен в Лясковец, когото довежда оттамо за Сливен Цаньо Александриев.
**Стоил войвода никога не приближаваше между момчетата. Неговото място никой не знаеше: ни де стои деня, ни де ляга нощя. Ако от вечер го забележваха на едно място, той правеше това нарочно, за да знаят само неговото присъствие. Но след като попритемнее, променяваше него място и отиваше там, дето никой от дружината не помисляше. Нощя той обикаляше караулите дали са будни, тъй и момчетата дали са предпазливи и какво говорят за него. Той назорки ги издебваше, примъкваше се сред тях, без да го усетят, и почне строго да ги гълчи и да ги учи да бъдат предпазливи. Той издалеч пазеше и нагледваше дружината си и не даваше птиче да прехвръкне. Денем не смееше никой да го наближи, а отдалече само даваше заповеди и разпореждаше кое как да върши дружината. Около него идваха, когато нещо ще му се съобщи. При него бяха свободни да отиват: Иларион, Г. Тихов и Г. Дражов. От гръмливия му глас трепереха момчетата.
***Главата на Г. Тихов я донесоха в града с тази полупъхната книжка. Тези отровителни книжки имаха форма и големина на играчни карти и щяха да се раздадат на всекиго отчетата, за да се отрови, ако се види или ще го хванат жив, или е ранен и се мъчи. Но във внезапното сбиване не се успя да се раздадат.

 

 

Мито Анков

 

МИТО ИВАНОВ (ЙОВАНОВИЧ) АНКОВ. (Роден между 1844 и 1848 г. във Враца; починал в 1909 г. в Оряхово.) Търговец. Деец от национално- освободителното движение: подпредседател и председател на Врачанския революционен комитет; участник в подготовката на Априлското въстание във Враца, Оряхово и околните села. Арестуван; лежал във Видинския и Русенския затвор; емигрант в Румъния; участник в Руско-турската война (1877—1878 г.). След Освобождението: търговец и административен служител.

Публ. по: Анков, Мито. Спомени на... за размирните години (1872— 1878). Под ред. на Н. Начов. С., Придв. печ., 1936. XIX, 179 с. (с. 32—45).

 

СПОМЕНИ

 

Във Враца заварихме усилена работа. Всички бяха се предали на светото дело. Комитетът заседаваше по 3—4 пъти в седмицата. В едно заседание той изработи правилник, с който всички съзаклятници се разделиха на две чети. На първата определиха четник мене, а на втората — Сава Петров, а пък четниците от своя страна си назначиха десетници — момци по-храбри и интелигентни. Драго беше човеку да гледа как в кратко време от разюздани българи се организираха дисциплинирани чети и всички с гордост и присърце изпълняваха заповедите на своите десетници.

По едно време във Враца по дюкяните се свърши куршумът: всичкият биде изработен на фишеци. Тогаз комитетът изпрати с писмо и пари X. Хр. х. Кръстьов в Лом за нов куршум. Той предал писмото и парите на Ив. Манчов, па се върнал в хана и почивал. Манчов взел върху себе си цялата грижа. В един ден той изкупил всичкия куршум по ломските дюкяни — около 1000 оки, — натоварил го на кола и го изпратил във Враца. Случайно на ломската полиция дотрябвало 10-на оки куршум. Заптии търсили по всички дюкяни, ала не могли да намерят: всеки казвал, че колкото имало бил го продал на Ив. Манчов. Най-сетне те отишли и при Манчова, ала пак нищо не намерили. Той бил повикан в конака. Запитан, казал, че куршума бил продал на външни непознати търговци. Ломските власти, като не забележвали никакво движение у тамошните българи, пък и не знаели, че се готви въстание във Врачанско — не обърнали по-сериозно внимание на факта. И всичкият ломски куршум бил изработен на фишеци във Враца.

Късно една вечер около 2 март- (1876 г.) Иван Съйнов от Бяла Слатина доведе във Врана Никола Славков, който слезе в хана на Ст. Хр. Савов. Ханджия беше Иванчо Габровалийчето. Народни хора слязваха в хана само за форма, а вечер отиваха в общата къща — на Андро Ат. Златаров — и там се хранеха с каквото дал господ. Същото направи и Славков. На втория ден преседя във Враца и на третия го изпратихме с пътното тескере на Иванча Йордакьов и пратихме Ангелаки Статков да го придружи донякъде. Ангелаки завел Славкова в с. Калугерово (Орханийско) и го оставил в къщата на уста Христа и после се завърна. Из пътя за с. Калугерово, срещу Обрусен, Статков срещнал Обретенова, че се връщал във Враца. И наистина, той вечерта се озова в града и запитан, ни каза, че съзаклятниците в с. Извор му били казали да си върви: страхували се от турците, като бил той там. Какво после станало, неизвестно, току чухме, че турците хванали Славкова и го откарали в София. Този слух ни много смути, защото чухме, че Славков, разпитван в София, казал, че бил руски офицер, минал през Враца, пренощувал в хана на Ст. Хр. Савов и там познавал само ханджията Иванча. И наистина след малко от София поискаха да им бъдат изпратени Иванчо Габровалийчето и Иванчо Йордакьов. Първия заптиите откараха, но втория не можаха да намерят във Враца. В София, като въочили Габровалийчето със Славкова, последният казал, че не е този Иванчо, когото бил видял във Враца и който се бил казал ханджия: оня Иванчо бил черен, висок и с големи мустаци. Иванчо бил освободен и скоро се върна във Враца.

Щом узнахме, че Славков бил хванат, комитетът намери за нужно, та Статков, който го бе завел в с. Калугерово, и Йордакьов, който му бе пък дал пътното си тескере, да се скрият. Двамата бяха изпратени в Черепишкия манастир да ги пазят и хранят монасите. Там те стояха до въстанието.

Всичко това ставаше през март 1876 г. Заимов пак ходи във Влашко и се връща, пък Обретенов и Апостолов оставаха скрити в къщата на Андро Ат. Златаров. Най-после, около 2 априлий, комитетът намери за добре та изпрати във Влашко Обретенова и Апостолова, и във Враца остана само Заимов.

И тъй във Враца се работеше деятелно за въстание: там се приготвяха оръжия, барут, куршум, фишеци, храни, дрехи, цървули, калпаци, чанти и пр. За калпаците и за дрехите не остана в града зелен атлаз и златни и зелени ширити. Евреите, които изключително ги продаваха, се усъмнили и съобщили факта във Видин на мютесарифина. Само за това той дохожда във Враца. Но за това после ще говоря.

Почти всяка неделя и други празник четниците със своите чети, подразделени на десетки, правеха военни упражнения вън от града в лозята в потулени места. В едно заседание комитетът реши да стане едно генерално военно упражнение с всички съзаклятници. Денят се определи една св. неделя и мястото — ливадата од воденицата на Кольо Съйков, която тогава владееха внуците му Кръстьо, Кано и Иванчо. Ливадата и воденицата се намираха край р. Давник, 5 километра далеч от града. На определения ден още от сутринта почнаха да отиват на казаното място момците — без оръжие, разбира се, като всеки си носеше яденето и пиенето под предлог, че отиваме на тиферич. Около обяд ние, главатарите, заедно с г. Заимова отидохме на мястото. Там заварихме повече от 500 души.

Времето минуваше. Ние все се готвехме, но трябваха ни още няколко игленки пушки, добри револвери, бинокли, карти, тръби, рогове и др. Пушки и револвери всеки ден очаквахме от Влашко, купени от М. Цветков с парите от лойта и пастърмата, а за другите казани вещи Сокачев се съгласи да отиде във Влашко и да ги купи и комитетът му брои 62 турски лири в светогорския метох при дяда Пахомия.

Един ден неколцина бяхме отишли с коне в планината да разгледаме пещерите по Осиковско и Дупнивръшко, да узнаем по колко човеци могат да се съберат в тях или — колко храна. Не бяхме още приближили до тях, когато ни настигна тичешком Георги Антонов и ни обади да се върнем в града: там била пристигнала поща от Влашко. Върнахме се. Пощата не беше от Влашко направо. Пристигнал беше Лукан Тодоров от с. Галиче, който ни съобщи устно, че пушките били пристигнали на румънския бряг срещу с. Козлодуй, та да сме изпратели хора и каруци да ги приберат и докарат. Още същата вечер тръгнаха за с. Козлодуй с коне и с каруци Наум Стоянов, Томо Хр. Гашльов, Мошо Тренчин, Иванчо Калдъръмджиски и още двама, а двете каруци бяха на Цвятко Душкин. След това ние се разпоредихме да бъдат поставени стражи по пътя от с. Козлодуй до Враца, именно по пунктовете Козлодуй—Долна Гнойница—Три кладенци—Девене—Чирен— Враца и за по-сигурно аз, Цено Ангелов, Коста Д. Йоцов, Цено Леонкев и Мито Ангелакьов, въоръжени до уши, още същата нощ тръгнахме, минахме Врачанските дръмки и рано сутринта се озовахме в с. Чирен в хана на врачанеца Николчо Димитров. В казаното село останахме цял ден и дирихме кираджии да ни докарат сол от Лом, явиха се такива, но не можахме да се спазарим. По него време в това село субашът беше един стар субаш. През деня той няколко пъти дохожда при нас за хош-беш, но забележвахме, че се учудваше на нашето въоръжение и все не можеше да си представи какви сме ние особени търговци. Вечерта останахме в хана, а Николча пратихме в посока към Девене и Три кладенци да види идат ли пушките. Той се завърна на другия ден чак по пладне и ни обади, че нищо и никого не видял. Почнахме да мислим, че работата ще излезе лъжа. И наистина, такава излезе.

Нямаше какво друго да се прави; приготвихме се и тръгнахме за Враца, съпроводени с дъжд като из ръкав. Като дойдохме при Давника, при хаджи Манов хан, заварихме чиренския субаша и едно заптие арнаутин, поприказвахме с тях, заминахме и по разни посоки влязохме във Враца. И наистина, там беше дошъл видинският мютесарафин Рифат паша. Той бил свикал чорбаджиите и им говорил, че имал верни сведения, какво във Враца се готвело нещо като въстание, но той бил в състояние с един замах да съсипе подобни опити, като за сетнините не отговорял. Чорбаджиите много мислили какво да правят. Едни — под команда на Иванчо Николакиев, били на мнение да предадат на властта немирниците; други пък — под команда на Димитра Бошнака, не давали ни дума да се каже за подобно нещо и отишли при пашата и му дали писмено удостоверение, че в града нямало никакви приготовления за въстание и че ако се окажело подобно нещо, те щели да отговарят.

Докле ние мислехме, че във Враца ще избием лесно турците, един ден се изтърси турска войска около 200 души, въоръжени с пушки система «Шнайдер». Ала ние не се уплашихме, напротив, зарадвахме се, като си предполагахме, че ще им вземем хубавите пушки. Колко наивно сме разсъждавали! Един ден комитетът реши да нападнем една нощ войската, да ѝ вземем оръжието и да я пленим и в същото време да прогласим въстанието. Бяхме уверени, че това много лесно щяхме да извършим. Войската беше разквартирувана в три хана: Стефанакьовия, Юницовия и Новокиришкия. Определиха се по 100 души съзаклятници на всеки хан. Но не излезе тъй, както го кроехме. Панагюрското въстание беше провъзгласено. С офицерите на войската се бяхме сприятелили и тъй следяхме тяхното движение и узнахме какво става в Тракия. Те ни казваха, че въстанията там били на потушаване, но ние не вярвахме. По едно време — 7 или 8 май — известиха ни с писма от Влашко да прогласим въстанието, защото четата на Хр. Ботьов щяла на 17 същи да мине Дунава в посока към Враца. Тези писма бяха подписали и Давид Тодоров, и Мито Цветков. И първият беше от Враца, но избягал още в 1866 г. във Влашко (в Букурещ). Там живееше с жена си и една дъщеря, а другите две дъщери бяха във Враца. Комитетът веднага се събра на заседание и като взе предвид, че вече нямаше защо да очакваме пушките, пък и Сокачев не се обади никакъв, реши: още в същия ден Сава Петров и Ст. Хр. Савов да тръгнат през Рахово за Влашко, да се срещнат с подписалите писмото и да ги помолят да се отложи минуването на Ботьовата чета за 1 юний, когато и ние ще прогласим въстанието, а дотогаз Сава и Стефан да отидат до Крайово и да купят поръчаните Сокачеву вещи — дадоха им се 80 лири турски. Около 12 май те пристигнали в Рахово, но и там се спрели: от отсрещния бряг пратеник им казал, че четата не може да измени решението си. Сава и Стефан своевременно ни съобщиха това и още, че четниците щели да се качат от разни пристанища на австрийски параход и щели да слязат на Козлодуйския бряг, затова и те — Сава и Стефан — нямало вече да се върнат във Враца, а щели да се качат от Рахово на същия параход и заедно да слязат на брега. Тъй и направиха. За четник на втора чета на мястото на Сава биде назначен Цено Ангелов.

На 17 май ние узнахме от турските офицери, че московци минали Дунава, и те ни питаха далеч ли е с. Козлодуй, защото им било заповядано да тръгнат за там. От една страна, ние се нажалихме, защото, като си отива войската, изпущахме из ръцете си пушките ѝ, а пък, от друга, се зарадвахме, защото оставахме господари на града. Тогаз комитетът реши: 1) Мито Ангелакьов и Кото Цеков да отидат в Долна и Горна Кремена да съберат съзаклятниците и заедно с тях да дойдат в града през нощта на 18 срещу 19 май; 2) да се изпратят по другите села куриери, които да известят на селяните да въстанат на 19 същи и да гледат да се присъединят с градските въстаници към лозята на Веслец; 3) първата градска чета да се събере в двора на черкова «Възнесение»; 4) Заимов със знамето да тръгне от къщата на баба Йота и да дойде в черквата и 5) втората чета да се събере в къщата на Ив. Василев Рагьов и оттам да тръгне и да отиде при първата чета, отгдето пак всички заедно да тръгнат към Веслец, за да се присъединят към четата на Хр. Ботьов.

Мито Ангелакьов и Кото Ценов, както и другите пратеници, тръгнаха сутринта на 18 май (вторник) и градските чети почнаха да се въоръжават и отиват на определените сборни пунктове. Турците като че ли знаеха какво се върши, та всички се бяха прибрали в къщите си, из улиците не се виждаше никой от тях; затова нашите момци свободно и въоръжени пък ходеха вече из улиците. За този ден поща беше определен Васил Ив. Зезов. Той постоянно разнасяше писма по сборните пунктове, тъй че всеки пункт беше в течение на делото. През този ден аз с няколко момци бях в къщата на Георги Антонов и по 12 часа през нощта всички отидохме в черковния двор, гдето на часа поставихме стражи на всички прелези със заповед да не пускат в двора никого освен съзаклятниците. Около 2 часа тръгнал към черквата и Заимов със събраните при него и из пътя те дадоха револверни изстрели, с което се даваше знак, че въстанието е вече прогласено. На техните изстрели отговорихме и ние. След малко при нас стигнаха Заимов с отворено знаме и другарите му. Те по пътя още запалили къщата на Тодорин Ванов и дюкяна на Иванчо Николчов х. Манчов. При нас вече бяха и Ангел Статков, Иванчо Йордакьов, Григор Манов и Христо Пелешатлият — които, както вече и по-рано се каза, бяха се скрили от турците. Григор Манов се криеше за следната причина: през февруарий той бил в една кръчма край града. Там се случил и Гюмрюкмеймуру Костенцалията, много проклет турчин. Двамата се скарали за нещо и Григор наранява турчина и веднага избягва. Полицията много се труди, но не можа да го намери, защото ние още овреме го пратихме на Веслец в лозята и там скрит живееше. Прибра се в града за Великден и живееше в общата къща, без вече да го дири някой.

Дълго чакахме да пристигне в черква[та] и втората чета — на Цено Ангелов — и да тръгнем заедно към лозята Веслец. Цено ни извести да излезем по-напред ние и после той ще излезе и ще се присъедини към нас при Дамника (малка река край лозята). Каза се това на момците и едни се съгласиха, а повечето настояваха при нас да дойде втората чета и заедно да тръгнем. Докле тъй се бавехме, почна да се зазорява. Съобщихме пак на втората чета да дойде. Отговориха ни, че ще дойдат, но писмено тайно поискаха мнението ни трябва ли да дойдат и да излезем, тъй като вярно узнали, че откъм Ловеч идела голяма турска войска. Набързо се събрахме ние главатарите и разисквахме какво да правим. Най- после решихме: 1) четите да тръгнат идната вечер, защото и вече се беше съмнало; 2) всичките момци да стоят през деня скрити в черквата и 3) решението да се съобщи на четника на втората чета. Заповяда се на момците да навлязат всички в черквата, на артелчика — да приготви хляб за момците и на оръжейниците майстори — да поправят разваленото у момците оръжие. Около черквата биде поставена стража. Най-сетне момците счетоха за длъжност, и те почнаха да се молят пред иконите богу да им даде сила да съкрушат врага и да видят отечеството освободено.

Всичко това ставаше на 19 май. Беше 2 часа следобяд. Дойдоха и ни обадиха, че идела турска войска, та да се разпръснем. Пак се събрахме ние, главатарите, в горния етаж на черквата да се посъветваме какво да правим. От прозореца видяхме, че войска върви из улицата край черквата, но ние си давахме кураж. Догде още се съвещавахме, изведнъж долу в черквата стана голям шум и докле да слезем, момците бяха избягали — останали бяха само десетина души. Те ни казаха, че дошел Васил п. Новкиришки до черковната врата и изтеглил брата си Коста, защото вече градът бил пълен с турска войска и башибозуци, и като излязъл Коста, всички други хукнали по него. Нямаше вече какво да правим. Казахме и на останалите момчета да си отидат. Отидоха си и те заедно със Заимова. В черквата останахме само аз и свещеник Коста Буюклийски. «Ее, дядо попе, ами сега какво да правим?... Въстанието направихме!» — проговорих аз. «Направихме, ми отговори свещеникът, ами по-скоро да се спасяваме, за да не ни сварят турците в черквата!»... След това той се изгуби някъде из черковните килии. Аз останах. Затова влязох в олтара, съблякох въстаническите дрехи и ги скрих с оръжието под престола и пак завит в един япанджак, излязох от черквата и отидох в съседната къща на Григор Найденов. Нашата къща беше срещу нея през пътя. Домашните ми, като ме видели, че съм отишъл у Найденови, прехвърлиха ми дрехи и аз се облякох и пак нахлузих на главата си омразния фес. Дотогава улицата оставаше пуста, та аз преспокойно минах и влязох у дома. Не се изминаха и 15 минути, чу се вик към турския конак и разприпкаха се из улиците башибозуци, турци и черкези. Когато те нахлуха и в нашата улица, свещеник Коста Буюклийски излизаше от черковния двор, за да отиде у дома си. Щом те го зърнаха, налетяха върху него с голи саби и ножове и почнаха да го секат накъдето завърнат, а той, сиромахът, като силен, понасяше всичките удари, докле най-сетне падна и умря срещу хаджийската чешма. Разсвирепелите турци все още тичаха безразборно нагоре-надолу. Тъкмо пред нашата пътна врата те срещнаха един 25-годишен момък, Качамачков, съсякоха и него; по-долу при дюкяна на Димитракя Петров съсякоха един хлебар, на тридесетина разкрача от него — Коцо Трайков, и от него на други тридесетина разкрача — едно момче, Мешко. Тези неколцина бидоха убити в нашата махала, а и в другите махали кого где срещнели турците, убивали го. Всичките жертви на 19 май (1876 г.) бяха 33. Клането из улиците трая всичко около един час и после почнаха да ходят из града военни патрули, и почна да вика телалин (глашатай) всеки да отвори дюкяна си, и полицията заставяше хората да ги отварят. След това почнаха да носят избитите, със свещеник и с полиция, едни в черквата «Възнесение», други в черквата «Дванадесет апостоли». Между тези хора, които носеха убити в първата черква, забелязваше се един външен и ням. Отпосле се узна, че той бил Младен Павлов от Видин и учител в с. Козлодуй. Той се бил присъединил към Ботьовата чета и попаднал във Враца тъкмо кога се извършвала сечта. За да не го уловят турците, преправил се на ням и луд. Мъртъвците наредиха в долния етаж на училището, в черковния двор. Те бяха 13 души. Трогателна беше картината: всеки от тях имаше повече от по 20 рани от саби и ножове. Коцо Тронков беше заклан като вол; малко му било това, ами турците бяха му разсекли гърдите на кръст.

 

 

Константин Попстоянов

 

КОНСТАНТИН (КОТЕ) ПОПСТОЯНОВ (СТОЯНОВ). (Роден в 1845 г. в с. Разловци, Пиянечко; починал в 1910 г. в с. Коньово, Кюстендилско.) Активен участник в подготовката на Априлското въстание. Учителствал в родния си край и в Кюстендилско. След Освобождението се преселил в с. Коньово. Поддържал връзки с Димитър Попгеоргиев и подпомагал ВМОРО. Син на поп Стоян Разловски — един от главните организатори на Разловското въстание.

Публ. по: С т о я н о в, К. п. Тридесет години назад. Исторически записки по първото Македонско въстание през 1876 год. Кюстендил, печ. «Изгрев», 1903. 71 с., 1 факс. (с. 3—7, 20—43).

 

ИСТОРИЧЕСКИ ЗАПИСКИ ПО ПЪРВОТО МАКЕДОНСКО ВЪСТАНИЕ

ПРЕДИСЛОВНИ СЪБИТИЯ НА ВЪСТАНИЕТО

 

Произшествието в къщата на Атанас Станков като повод за обширни процеси. — Пратеникът на софийския паша. — Личността на поп Стояна Разловски. — Млада идея в стари мозъци.

Между планините Голак и Средна, от памтивека облечени в дъбови и букови дървета, бистро и бързо се промъква реката Брегалница. Тук, на еднакво почти разстояние от околиите Пеянец, Кочанско и Малешево, на големия солунски път се намира селото Разловца. Населението на това село е изключително българско и това е способствало до голяма степен да запази то своята самобитност: мъжете тук се отличават със своето юначество, което се вижда при пръв поглед по тяхното телосложение и геройска носия, жените — със своята хубост. Един ден, това беше през половината на 1874 год., по пътя към селото Разловца се движеха четирма конници. Те скоро влязоха в главната селска уличка и се установиха пред коджабашийския дом. Тези от разловчани, които ги бяха видели, твърдяха, че единият от тях бил очевидно някой големец, а останалите — прости заптиета, негови спътници. И те не се лъжеха: скоро после това всички селяни бидоха повикани при «големеца», който имал да им говори по някаква си важна работа. Но що беше това в действителност? Преди една година в къщата на селянина Атанас Станков, богат човек, стана едно много обикновено, но печално събитие. Един ден, когато той беше занят с кърските си работи, у неговата къща гостуваха двама турци: единият спахия, другият пъдар. Те веднага хвърлиха око на неговата дъщеря Петра и споразумението между двамата почтени гости не трая дълго след това: момичето стана трудно. При раждането на детето се намерили двама хора, които сполучили да го откраднат, отнесли го в черква, кръстили го с име Никола и го предали на доилката Злата Гощьоска, която доеше в същото време своето малко. Турските чиновници обаче заповядаха да се повърне новороденото на майката, а тя да го погуби де и как намери. Така и стана. Но Петра, силно поддържана от селския свещеник, подаде жалба до кюстендилския съд. Свещеникът Стоян Разловски беше човек решителен, богат и в същото време справедлив. Колчем седнеше на разговор пред някое събрание, той почваше да дава своите религиозни поучения. Ала обикновено той почваше от себе си и то само колкото да отбележи, че поповете не помагат на народа си, който ги храни и без който те не могат да живеят. Особено го сърдеха известни географически наименования от околностите, плод бог знае на каква народна мисъл, за виновници на които той пак считаше своите събратя. «Де да чуя, казваше отец Стоян, Попова чешма, Попов кладенец, мост или път и пр.? Не, наместо туй слушам най-често да се говори за Попова ливада, Попова нива, планина, тепавица, воденица и други.» Освен това неговото недоволство засягаше всички богаташи, които «за едно турско кафе предават цяло село». А пък хулеше на поразия прекупчиците на десетъка, които не облагаха според състоянието на произведенията и количеството на земята, а налагаха толкова данък, колкото си щяха. Произшествието с родилката Петра даде повод да се подаде една обща жалба против десетъчните несправедливости и насилванията на няколко моми. Делото бе заведено в Кюстендил и то се протака повече от година и половина. Поп Стоян дереше гърлото си пред правителството, обаче кюстендилският съд не издаваше удовлетворително решение и за извършеното злодеяние, колкото за лице бе предвидено едно нищожно наказание. Недоволен от тая присъда, поп Стоян отиде непосредствено пред пашата в София, изложи в един дълъг харзувал всичките подробности на предмета и го моли в същото време да изпроводи свой повереник в селото, който да изследва работата и му донесе най-достоверни сведения. По това искание пашата изпроводи един муфетишин, този същия, който, както видяхме, дойде в селото Разловца.

Скоро селяните, дошли от кърска работа, се събраха сред селото и се губеха в догадки върху предмета, за който бяха повикани. Най-после пратеникът взе думата и обръщайки се към първенците на селото, заяви, че ако се оправдае тяхната жалба, макар злодянието да принадлежи на един спахия, или поляк, или какъвто и да бил правителствен човек — той ще бъде справедливо наказан.

— Ние, които живеем под сянката на нашия цар, баща Султан Абдул Азис Хан, всички сме синове негови. Както ние се отнасяме към нашите челяди, така и н. и. в. Султан Абдул Азис Хан трябва да желае доброто на всички ни еднакво.

Почудиха се мнозина от присъстващите при тези думи, излезли от устата на един турчин. На втория ден муфетишинът биде поканен на вечеря у поп Стояна и той прие да дойде сам, без тримата заптиета. След вечерята той попита домакина на къщата съдил ли се е друг път с правителствени хора; отговорът беше, че се е разправял много пъти, но за малки работи, повече по българо-гръцкия черковен въпрос.

— Този въпрос е друг, дядо попе — продължи пашовият пратеник. — Тогава правителството само помагаше, защото до известна степен то бе принудено на това и, от друга страна, имаше интерес да държи към себе си една от двете нации, когато иска да отслаби другата. Но в настоящия случай ти се оплакваш от турци и, за нещастие, пак на турци. Това е безсмислено. Истинският път, по който вие ще добиете вашето право, е едно общо въстание.

Отче Стоян се вкамени при последната фраза на своя събеседник.

— Дядо попе, погледни ме хубаво — каза последният: — аз съм ваш брат; нима не можеш да различиш в мене нищо българско?
— Като български учител — почна историята си той — аз се движех в революционната сфера. С един кон, натоварен с две празни бурета, аз един ден се възкачвах по Старопланинския Петрохан и самоуверено отговарях на тия, що ме запитваха, че отивам като кираджия за вино до Берковица. Обаче мене ме уловиха и... но не питай по-нататък...

Той прекъсна разказа си и с голям мъка гледаше да пренесе разговора върху други предмет. Поп Стоян падаше при всяка негова дума от удивление в още по-голямо удивление. От тая минута в него се зароди нещо ново; каквото бе преживял и непосредствено извлякъл от живота, сега той го видя пред себе си, като разрешение на една трудна задача, на която не е можал да отговори през целия си живот. Поп Стоян бе стар, но той видя младата идея за въстание.

 

1876 ГОДИНА

(План във въстанието, — Можеше ли да се отлага повече то. — Село Разловца във въстание. — Въстанието се разпростира до с. Митрошинци. — Какво става през това време в с. Разловца. — Четата от с. Лаки. — Що става с въстаниците от Берово. — Правителствени мерки. — Повторно разорение на с. Разловца. — Как бе потушено въстанието. — Неблагоприятстващи обстоятелства на въстанието.

 

В полите на планината Голак има една хубава местност, Каладжерджево, собственост на п. Стояна. Това място беше определено за съвещание на въстаниците. Тук те взеха едно решение, което преследваше главно организирането на въстанието. Според това решение Димитър Беровски трябваше да обиколи с помощта на една малка четина околиите: Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петръчко и Мелничко. Навред той ще трябва да съобщи на мъжкото население да бъде готово и щом чуят за въстанието да вземат сами оръжието, а жените, децата и стоката да доведат в планините. Самият план на въстанието беше да се повдигнат най-напред пиянечките села, после да навлязат в околните турски поселения, а главно Царево село и ги очистят от всякакъв турски елемент. След това въстаниците от Пиянеца ще преминат в Малешевската област, дето ще се каже на българското население, че който не е с нас, той е против нас и ще се гони еднакво с турците; а турци колкото се намерят, ще бъдат избити. От там въстаническите сили трябваше да се упътят за с. Берово, дето има една цяла махала турска, която ще бъде изгорена и след като бъде избито всичкото турско население ще се рекрутират нови сили за подкрепление на въстаническото тяло, защото тук българското население е по-голямо и готово да воюва за своята независимост. Така разширено, въстанието ще премине към с. Пехчево, дето около 700 къщи са турски и 100-тина пък български с мюдурлук, което също тъй трябваше да се предаде на сеч и пожар. Около първи май Димитър Беровски беше вече обиколил Малешевските планини — негде нагласил, негде не успял, и се готвеше да замине към Осоговските планини за пиянечките села. Но на 7 май както бяха събрани около 30 души на съвещание на определеното място над с. Разловца, пред тях ненадейно дойдоха няколко селяни и известиха, че в селото са дошли спахии, тапиджии и пр. и викат селяните да дойдат да си вземат тапиите. Те, според думите на селяните, сякаш били подушили нещо по приготовлението, защото говорели, че ще изгорят селото и на мястото на къщите и колибите ще бъдат посети ниви с ячмен. Защо бяха наистина тия заплашвания? Дали имаше предателство някакво по средата? Само това се знае, че на сутринта най-видните около десет души селяни трябваше да бъдат закарани и затворени в Царево село и че две моми от селото били отбелязани от турците да се потурчат. Сложени така бързо и враждебно обстоятелствата и считайки за срам да оставят своите братя да гният по затворите и челядта си — потурчена, те решиха още същата нощ, срещу събота, да обявят въстанието. Така щото утрешния ден трябваше за пръв път да огрее нашата земя нацапана с. тиранска кръв. Досред нощ бяха вече готови около 60 души и събрани чакаха определения час да влязат в селото, за което имаше начертан особен план. Дванадесет души трябваше да проникнат във вътрешността на селото и тук ще се разделят на две; едните ще отидат в п. Стояновия хан срещу коджабашийската къща, в която квартируваха трима от турците; а останалите шест души — в една сенарница, — близо до другите турци. Другите ще завземат двата главни пътя на селото и моста. Силен дъжд обаче заваля през нощта и не спря до половината на 8 май. Това беше първото неблагоприятно обстоятелство за бързото разпространение на въстанието. Но най-сетне съмна. Сега турците ще отидат на кафе при другарите си и след това ще тръгнат за Царево село на пазар. Там те ще явят на правителството, че селяните не рачат да си взимат тапиите и не плащат данъка на таксилдарите. На 7 май вечерта турците бяха арестували Нико п. Атанасов, роднина на п. Стояна, от с. Истемник, и заедно с него се упътиха към другарите си от коджабашийската къща. Нико и брат му Стоил и. Атанасова бяха дошли да придружат въстаниците, но само на Стоила се удаде честта да носи оръжието, а неговият брат има жестоката съдба да умре, но съвсем не от вражески куршум. Турците наближиха към заложената им засада и един силен гърмеж залиса селската тишина. От тоя залп пръв падна Нико, смъртно ранен; а турчинът Алиман, също тъй ударен тежко, се повлачи по корема си и, подпомогнат от една жена, се скри от пусията. В това време пред къщата на коджабашията излазя един от турците и един селянин му поднася агне, за да го заколи. В същата минута изгърмяха две пушки из п. Стояновия хан и турчинът, като остави агнето да избяга, падна моментално на земята. Докато той лежеше и риташе с краката си, коджабашийката Злата излезе и му донесе вода да се измие от кръвта на агнето. Тя беше се научила за раняванието на Алимана и, като негова приятелница, го оплакваше с висок глас. Обаче като видя ягнето избягало и турчинът окървавен, тя си спомни за двата гърмежа от п. Стояновия хан и разбра че тук има нещо устроено. Повика своя мъж, обясни му за опасността, в която бяха поставени и останалите живи турци и скоро те се върнаха вкъщи, за да ги укрият. Те им помогнали да излязат през тавана на къщата и ги упътили към р. Брегалница. Турците обаче, като видяха моста завзет и реката голяма, не знаеха дълго време какво да правят и най-сетне, до мишци във вода, ранени, успяха да избягат. Прибраха се всички момчета в селото и те тутакси узнаха, че някоя си баба Йордана била помогнала на Алимана да избяга от пусията и ранен го скрила в избата си. Узна се тоже, че и коджабашията Нико довел при него още и тапиджията Юсреф, кюстендилец. След големи настоявания, а главно под насилванията на Око и Стоила, братът на когото биде убит по погрешка, бабата показа скривалището на турците, което тозчас бе предадено на огън. От вътрешността на зимника бидоха дадени няколко пищовни гърмежа, обаче когато димът и пламъкът обгърнаха всичките ъгли на зданието и турците надушиха това, тапиджията се показа на прага на вратата и през трясъка на пожара до ушите на момчетата едва можеха да достигнат тия негови думи: Рай чорбаджилар. В отговор няколко пушки изгърмяха и го повалиха на земята. Главата му бе отрязана от Атанас Цинцо, което направи голям ефект у другарите; а турчинът Алиман изгоря заедно с къщата. Много селяни бяха безучастни зрители на тая небивала случка. Мъже, жени, по-връстни деца, всички стоеха на местата си като вкаменени и въздишаха от дълбочините на сърцето си. — Свършихме я — говореха те в уплаха си. И наистина, такива нови неща за един поробен и напълно подавен народ можеха най-много да възбудят страх и сътресение, чувства доста неблагоприятни за едно революционно дело. В такива случаи щастие е, ако се намери някоя авторитетна личност, която да окуражи духовете. И ето такъв един авторитет се показа и заговори пред селяните тъкмо в тая решителна минута.

— Селяни — извика старият дядо Нако: що сте се така угрижили и умислили? Това, да сте живи още по 100 години, няма да видите с очите си. Помните ли кога нямахме мост на реката, па се случеше да дойдат тия гадове срещу селото и викат хора да ги пренесат на гръб вместо конье? — а сега, вижте ги до гуша газят мътната Брегалница, като по сухо.

С такива няколко думи той можа да привлече още няколко от селяните и всички заедно събраха каквото имаше като тапии, спахийски тефтери, коджабашийски рабоши, чатали и др. — и ги нахвърляха на огъня. След малко от тях и от убитите турци не остана нищо освен пепел.

Това ставаше всред селото пред хана на п. Стояна и той даде заповед на сина си да го запали. Скоро пламъците обгърнаха плевнята и грамадният широк хан от минута на минута ставаше жертва на разрушението. В това време п. Стоян, който пазеше нужното хладнокръвие, не преставаше да дава своите разпоредби.

— Нека видят всички — говореше той пред селяните,—че аз със своя собствена ръка запалвам имота си и нека ме последват. Но време е вече за обед; нека всеки си отиде и обядва, което ще бъде и последния ни, но най-сладък домашен обед.

Следобед пак всички въстаници се събраха и Д. Беровски предложи на пръв план да заминат за Малешевско и посетят всички български села до Берово; а за по-нататък щеше да се обмисли после. И това се прие заедно с предложението на Цоне Спасев, който искаше половината от четата да остане в с. Разловца до окончателното му изпразване. Това обаче отслаби значително силите на въстаниците и доведе до непоправими последствия. Но както и да е, п. Стоян и Д. Беровски възседнаха по един кон, развиха знамето и потеглиха за Малешевско. Числото на дружината възлизаше до 30—40 души. Неописуема радост се рисуваше върху лицата на всички. Всякой говори, всякой иска нещо, ти слушаш, отговаряш и не можеш да разбереш кой що говори, кой що иска от радост.

Първото село, в което влязоха другарите, беше Митрашинци. При входа на това село се поставиха трима души за стража, а всички останали влязоха във вътрешността на селото и наближиха п. Стоиловата къща. Още отдалеко един въстаник сапикаса, че има турци в къщата на Митрашинския поп и дружината се установи за минутка. Турците бидоха сериозно учудени, като видяха въоръжените момчета, и сами грабнаха пушките си; това прочее не им попречи да отдадат пак общеупотребителните турски почести пред п. Стояна и Д. Беровски, които не закъсняха да им отговорят. Скоро обаче след това разменение на поздравленията турците разбраха незавидното си положение и намериха за по-благоразумно да залостят вратните и да се скрият в къщата, която другарите минутно обстъпиха от всички страни. Тия двама турци бяха от Пехчево и както се оказа, гостуваха в къщата на селския поп по случай сватбата на сина му, която станала една неделя преди това. И наистина, не след много се показа и самият стопанин на къщата, целува ръка на п. Стояна и без да покаже вид, че се досеща за нещо, го покани да заповяда и му честити снаха. Той, в своята наивност, намери дори за нужно да му обясни как тая вечер, сиреч първата след сватбата, щял да очаква роднините на булката и може би щеше да го занимава с още много други атрибути на селския сватбен обряд, ако неговите глаголствания не бяха прекъснати от п. Стояна, който, без да го слуша повече, се обърна към турците и с твърд, но спокоен глас им предложи доброволно да сложат оръжието си.

— Приятелю Османе (Осман Кадънков и Дервиш Алия, така бяха имената на двамата пленници), предайте оръжието си — казва един от другарите по име Костандия п. Георгиев. — Ние сме дошли да съберем селяните и да им прочетем едно писмо, което ни е изпратено от Русия и след прочитането му ще възвърнем оръжието ви и ще заминем да го четем и в мюдурлука в Пехчево, както го четохме в с. Разловца.

— Ние мирно ще седим — отговарят турците от къщата, — но оръжието си не даваме, докогато ни глава стои.

Бързината, която се налагаше на въстанието, и в тоя случай прекъсна по-нататъшните преговори и за последен път на турците биде предложено да се предадат, в случай че нямат желание да бъдат обърнати на пушено месо.

Сламата биде пренесена и дадена на самия стопанин на къщата, на когото в същото време онзи, който я даваше, каза шеговито, че той е длъжен сам да подпали къщата си, за да не може сетне да счита въстаниците за виновници на това.

— Страх ме е — казваше на подбив въстаникът Костандия п. Георгиев — да не ми чиниш давия в хукюмата; затова, на, иди отвътре сам да си я запалиш.

Къщата имаше две противоположни една на друга врати, които турците решили взаимно помежду си изкусно да използват. Когато къщата пламна и огнените язици вече облизваха нещастните двама турци, едната врата се отвори и единът от пленниците почна да бяга; обаче той биде застрелян. Планът на турците, който е преследвал в своите цели да спаси поне един от беглеците, беше донякъде сполучлив, защото тъкмо в това време, възползван от дима, който окръжаваше другата врата, вторият турчин излезе и търти да бяга колкото можеше. И наистина, другарите щяха още много време да чакат турчина да последва другаря си през същата врата, ако п. Стоян не бе го забележил и ранил доста силно, което обаче не му попречи да продължава да бяга.

Между това, в полето на Митрошинци се показал един чауш с десетина души заптиета, които, като видели селския пожар, уловили един селянин и го накарали да им обясни причините на последния. Този им разправил как около пладнина били дошли от Разловца някакви си въоръжени хора и им предал всичките подробности по произшествието с п. Стоиловата къща. После, разбира се, те му дали заповедта да ги последва и им покаже най- удобното място, отдето може да бъдат атакувани въстаниците в с. Митрошинци. Те скоро бяха преведени до поста на стражата, която в това време бе напуснала определеното си място и бе отишла да гони пъдарина на селото — и ненадейно и бързо откриха огън в тила на въстаниците. Тези тъй също скоро отговориха на техния огън и можаха да ги прогонят надалеко от селото. Обаче още в първото сбиване четата претърпя една голяма загуба с нараняването на Д. Беровски, който, макар че можа да пренесе тежката рана в главата, лиши четата, а особено п. Стояна, който възлагаше на него твърде големи надежди, от един добър съветник, какъвто беше той при оная бързина на функциите, която се налагаше на въстанието предвид на неговото преуспяване. На връщане от тая атака, на пътя бе срещнат и убит турчинът Ваит, който служеше за куриер до Кочанско. А в това време трима души българи от някое ближно село, като вървели, намерили ранения от п. Стояна турчин, който им разказал за случката и ги молил да го занесат жив или умрял при баща му, който бил много богат и щял да ги възнагради за това много щедро. Те обаче не били съгласни на неговото предложение, което даже им се видяло много чудно и го убили с камъни.

Всички селяни от Митрошинци заедно с покъщнината си се пренесоха в планината и оставиха едно съвършено пусто село. А между това другарите от с. Разловца още не пристигаха и четата трябваше лишен път да се връща, за да се съедини с останалите въстанически части. Вече се стъмваше, когато нашите момчета тръгнаха из пътя за с. Разловца, като преди всичко качиха Д. Беровски на кон и определиха трима души, които да го крепят. Самото това връщане по един път, който бяха изминали с такава неописуема радост, навяваше вече достатъчно мъка в душите на момчетата, във вътрешността на които те осъждаха това излишно и вредно кръговръщение. Късно през нощта те стигнаха до полите на Годак в местността, дето беше избягало населението от с. Разловца и бе докарало всичката си стока. Те тук намериха страшен безпорядък. От студа и снега, който владееше от 8 май вечерта, и старци, и жени, и деца, и стока — всичко беше вцепенено, всеки трепереше. Предчувствията на въстаниците, значи, се бяха сбъднали и техните, корави сърца все повече и повече се свиваха от жал пред тия безпомощни същества, които роптаеха против виновниците на това бедствие и по нямане на оръжие бяха принудени да стоят със скръстени ръце или да станат безвъзмездна жертва на турското опустошение. Така и беше станало. Още на 8 май, когато нашите другари бяха в с. Митрошинци, след пладне, башибозукът от околните пиянечки турски села са нападнали на с. Разловца, което след малко съпротивление станало плячка на озверените и голи турци. От това нашествие са загинали 10 души селяни и две жени срещу трима от страна на нападателите, които след като разбили църковните врата, ограбили скъпоценностите по иконите, а кандилници, потири, черковни книги — всичко това задигнали като трофей на победата. От свещените одежди и тия около проскомидията царевоселският турчин Мустафа Ревенко направил дрехи на жена си и на двете си деца, които, както казват, поради това светотатство били опустошени от смъртта в разстояние на една седмица. Къщата на п. Стояна, още три други къщи и няколко сенарници били изгорени и цялото село щяло да последва тази участ, ако едно случайно обстоятелство не бе попречило на това. Десетина души турци от ближните села, закъснели по някаква си причина, пристигнали в селото тъкмо когато техните другари отвътре почнали да го опожаряват. Случайно пищовът на един от тях изгръмва от пояса му и наранява друг един от компанията. Стреснати от тоя гърмеж, ония от селото, като забелязали въоръжени хора наблизо, помислили, че това са неприятели и ударили да бягат. Далеч из разложкия синур те, за свое щастие, набутали сума големи селски стада, оставени от пастирите им, които те, като победители, намерили за твърде уместно и порядъчно да разделят като чиста печалба и закарат по домовете си. Разправят един забавен епизод от тез събития. Помежду козите на един турчин от пиянечките села имало един пръч. Жената на този турчин виждала у съседите, че понякога и стопаните мълзят козите си; затова и нашата нова хазайка решила да си достави това удоволствие. Но, за своя зла чест, кадъната не познавала и не била срещала друго четвероного в къщата си, освен загаря на турчина. За първи път тя издоила няколко кози и много се радвала на млякото в котленцето, докато най-после дошъл реда и на пръча. Този, ненавикнал на такава процедура, почнал да вряска, да рита и само със своята бесовска сила можал да изкопча «вимето» си из неучтивите стискания на кадъната, която все не можела да излезе от недоумението си, докато една съседка не ѝ обяснила работата.

Същия ден, 9 май, близо 2 часа до Голак, в с. Пеклена, Кочанско, пристигна редовен аскер, който се готвеше да замине за сръбската граница, предвид на военните действия, които се очакваха откъм тая страна. Те обаче бидоха спрени от въстанието и принудени на 10 май, когато вестта за последното се разпространи навсякъде да навлязат из малешевските села и да почнат своите действия в смисъл на потушване. Между това, високите чиновници от Царево село скроиха един особен план на действия против въстанието, за виновник на което те напълно считаха п. Стояна Разловски. Те много добре знаеха значението на поповете между простото население, което току-що бе изплувало на повърхността на черковните борби, които то олицетворяваше в свещеническия сан — и затова прибегнаха до едно твърде рационално средство. Те намериха двамата свещеници п. Георги Миленков и п. Атанас Стоилов от с. Вирче, които отидоха в с. Разловца и съветваха селяните да се възвърнат надире, ако не искат да разсипват домовете и стоката си. Те им казаха, тоже по заповед от правителството, че то имало сведения, какво те са подмамени от попа, който, прочее, нито със 100, нито с 1000 души не може да отнеме земята на царя. Всякой, който се предаде доброволно, ще бъде свободен, защото правителството знае, че всички селяни не може да бъдат размирници, но те са народ прост, който не знае сам по кой път трябва да върви. Така свещениците свършили увещанията си и когато след заминаването на тия носители на мира пристигнаха и момчетата, няколко души селяни застанаха пред п. Стояна и го попитаха какво трябва да правят, на което последният разбираше, че нищо положително не може да отговори. Той скоро обаче разбра своето изключително положение и можа да се постави умело в своята двуяка рол на войвода и преди всичко пастир.

Той им наведе случката от 8 май с дядо Христо Ходжов, когото турците заклаха и хвърлиха от моста, когато коленопреклонно се предаваше и просеше милост за цялото село; напомни им тоже за участта на Нико Коджабашията от с. Разловца, който, придружен от Стоимен Кацарина, отиде след заминаването на четата и повика турците от с. Истемник — заради която услуга те и двамата бидоха съсечени на връщане от там; осъди поведението на двамата попове и високо ги нарече лъжци, защото идат да увещават своите братя със същите предателски и фалшиви слова, които властите са вложили в устата им. Най-после в заключение той се опита да окуражи тия паднали духом селяни и каза:

— Братя мои, не се сдавайте в ръцете на турците и не изгубвайте надеждата; бог ще помогне на слабите. Наистина, много мъчно е да се гледа как мрат нашата челяд и братя, обаче без жертви не се добива свобода. Ако бяха се жертвали нашите бащи и деди, ние щяхме сега да бъдем свободни; и жертвата, която нам е писано да дадем, ще бъде жертва за нашите синове и внуци, и те ще останат на вечни времена да се радват на своята независимост.

След това слово въстаническият отряд замина за Кочанско и Малешевско. На 10 май те стигнаха в планината Плачковица на мястото, дето бяха избягали селяните от с. Лаки, от което само 30—40 души, предвождани от четника Цоне Данчов, бяха снабдени с оръжие. Тъкмо по това време в празното село бяха дошли около 60 души турци, които обаче благодарение на един предател бидоха уведомени за опасността, що ги застрашаваше и побързаха да се оттеглят в някое по-сигурно място. Така те избягаха и отнеха възможността за едно хубаво поражение, каквото обещаваха на сдружените две чети. Между това едната от тях, тази на Цоне Данчов, остана при с. Лаки, а другата премина към Радовишко и спря над с. Смилянци, на което тозчас биде известено тайно за стоенето на четата и предложено колкото въоръжени сили имаше да излязат в планината, като не забравят да донесат със себе си два товара хляб и две кожи за цървули. Нашите момчета носеха най-разнообразни обуща, които от влагата бяха съвършено изпокъсани. Исканият хляб биде приготвен, въоръжените селяни се събраха и се готвеха да излязат: обаче селският вардач узнал и заблаговременно донесъл бързи сведения за това до правителството и беговете от гр. Радовиш. Колкото въоръжени сили имаше, всички изпокриха оръжието си и пристигналите в Радовиш 100 души аскер и башибозук се задоволиха само с няколко благоувещания към селяните. По такъв начин от тук надеждата биде изгубена. Обаче най-голямата пречка, която направи тая загуба, беше значителното закъснение на четата, която трябваше да бърза в това време към Берово, дето между другото 300 души бяха на оръжие и цели 4 деня стояха в бездействие в планината и очакваха въстаниците от Радовишко. Но благодарение закъснението на последните и бързите мерки на правителството и аскера, те бидоха склонени и се върнаха по домовете си.

Малешевските планини са обширни планини и те винаги са пълни с всякакви добитъци като: говеда, овце, кози, свини, конье и др. Тук цяло Малешево, целите околии: Кочанско, Щипско, Радовишко, Струмишко, Мелнишко, Джумайско — чуват своята стока, която се гледа и отхранва от самите стопани или тяхната челяд, придружени с нарочни за това слуги. Правителството издаде силна и бърза заповед, която задължаваше селата да смъкнат всичкия добитък от планината заедно с пастирите им и да го пасат в полетата. Всяка вечер те бяха обязани да го вкарват и затварят в селата, дето неразлъчно трябваше да квартирува по малко войска. Било пастир или орач — всякой беше пазен що работи и къде отива, като предварително му премерваха хляба, който имаше право да носи в торбата си. Тази разпоредба над селата явствено преследваше пасивната цел да амортизира всяко тяхно сношение с въстаниците и да отнеме на последните всякакъв източник за прехрана. И тъй, всичките планини се изпразниха, като останаха да стърчат само тук-таме по някоя ограда за добитък или друга някоя пастирска колиба. А между това мерките на правителството станаха все по-енергични и по-строги. На 15 май в Струмица и Радовиш пристигнаха 500 души редовен аскер; в Мелник и Петрич — 1000, в Джумая — тоже 1000 души. Тук, мимоходом ще отбележим, стана едно гнъсно предателство, дело на двама богаташи от с. Лешко, Джумайско, в резултат на което учителят Димитър Марков биде хванат и обесен от солдатите на джумалийския мост.

Всичките тия разпоредби и наводнения на десетки батальони аскер по села и каази рисуват доста ярко сериозното внимание, що бе обърнало Разловското въстание върху себе си. Кел Хасан паша дори, разярен като звяр, трябваше с цял табур войска да дойде из Тракия чак в Кюстендил, който за малко не стана театър на турското разорение. Малка част от войските на тоз паша се установи тук, а останалите продължиха пътя си към с. Разловца и развълнуваното Малешевско. Те биваха придружени из своя път от стотина гладни башибозуци и подобно на хайка, като откриха огън от всички страни, почнаха да изкарват избягалите в планината селяни. Картината, която е представлявала тая смъртоносна гонка, била ужасна. Майки са захвърляли своите рожби и са бягали с куп нещастни селяни, подплашени като добитък под убийствената жарава на куршумите. Това е било ад, из който малцина са успели да избягат. Войниците са ги гонили и са им давали знакове да се спрат в ниските места около реката и с. Разловца. Обаче който се е мярнал само по-надалечко, бил е замерван като беглец и е ставал жертва на куршумите. Така са загинали двама мъже; по същия начин са били ранени още две момичета и една жена. В резултат фамилията на п. Стояна и още други десет семейства, между които и няколко изгубени из четата въстаници, бидоха запрени и изпратени под конвой в Кюстендил, а победоносните пълчища оставиха пепелищата на нещастната Разловца и отидоха да се присъединят към другите войскови части, определени за потеря на въстаниците. У тези духът беше значително отпаднал и — едни от страх, други изгубени — почнаха да липсват от четата. Четирма души, от които единът беше известния Атанас Цинцо, намериха даже удобен момент да избягат и се предадат в ръцете на турците, които с. вързани ръце ги изведоха вън от селото, на пътя между Разловца и Царево село и имаха удоволствието да се позанимаят малко със своите благонамерени и доброволни пленници. Тяхната екзекуция беше нагорване с разкалени маши; те всички бидоха лишени от носовете и ушите си, в добавък на което нещастният Георги Семерджията изгуби и язика си. Обаче наказанието им не се изчерпа с тези мъки: те бидоха съсечени и купът от техните късове трябваше по една висша заповед да остане на същото място за страх на населението и плячка на зверовете. Друг един, по име Георги Голчов, биде незабелязано оставен в една кошара и намерен от потерята. Но той отблъсна техните мазни увещания и не се даде, докогато не свърши всичките си куршуми. Той биде убит.

По показанията на четиримата убити пленници от Разловца войската се упъти за Малешевските вършуги, но тя там не намери никакви въстаници, защото те бяха преминали в Петричко. Потерята прочее се върна обратно в Малешево и тогава се почнаха страшните претърсвания и арести, от които всичките местни затвори бяха препълнени, и правителството биде принудено да премести известна част от тях в гр. Струмица. През това време главният военен съд по въстанията заседаваше в София и на неговата компетентност подлежеха всички разбунтувани области, даже и ония, като Малешевско, Петричко и др., които се нахождаха под управлението на други вилаети. Затова ние виждаме цели десетки отряди затворници, докарани в синджири и наблъскани в софийските затвори. От Малешевско 57 души, от Струмица 7¹ — всички минаха през тоя военен съд след като бяха претърпели ония невероятни изтезания, които ги съпътстваха из малките адски кауши, които те биваха принудени да посещават през своя път. Подбраните, непрями участници във въстанието бяха съдени навсякъде — в Скопие, Кюстендил, Сер, Солун и др., — обаче и те биваха жестоко изтезавани. Така стана с 18²  души от Кочанско и 11 души от града Радориш, които, оклеветени от разложкия учител Иван Димитров от гр. Виница, прекараха дълго време в скопския затвор. По тяхното следствие бе докарана нарочно и попадията на п. Стояна Разловски от Кюстендил, която, заблаговременно подучена от скопския митрополит Кирил, даде такива показания, в резултат на които всички бидоха освободени, с изключение на известния нам Цоне Данчов от с. Лаки, който бе отровен. В Солун също тъй бяха докарани и след дълги изтезания осъдени на по 15-годишен затвор в Канли-Куле селяните от с. Митрошинци: п. Георги, Иван Любенов, Стойко Мръко, Дончо Валаз и Мицо Вълчов. Най-тежкото престъпление на тези нещастници беше, че бяха подозрени, макар да не са вземали никакво участие, във въстанието. Само първите двама от тях можаха да излязат след 15 години от затвора, останалите всички положиха своите бренни тела в стените на средновековната гробница. С една дума, мъченията и добитите чрез тях показания съставляваха тогава официалната съдопроизводителна система, жертва на която станаха мнозина хора. Между другите, ред е да споменем за п. Димитрия Рибнишки от с. Рибница, Мелнишко, който бе мъченик на серския затвор, и Георги Цонев Тришански, един от затворените в Кюстендил, който умря от непоносими мъки. Ала като най-бляскав тестамент на тая система без съмнение ще останат случките от Пехчевския затвор, дето на няколко души малешевчани покапаха от бой месата от задниците; един от тях по име Георги Манолов, ще кажем мимоходом, не можа да пренесе мъките и умря в самия затвор. И това беше настоящ факт, защото то бе констатирано от докторите в София, дето нещастните подозрени българи заявиха, че не признават нищо от своите показания, които те считат за несъстоятелно, защото са изтеглени със сила и изтезания.

Пленените от Разловца — мъже, жени и деца, на брой около 60 души, бяха, както знаем, докарани в Кюстендил и по-виновните от тях няколко души препратени на военния съд.³  Тук, между другото, като важен трофей на победата, бе донесена и една желязна изработка, която солдатите бяха намерили в една от селските къщи. По тия места начесто обикаляха някакви си далечни сръбски цигани, които успешно лъжеха християнското население, че владеят тайната за правене пари. Такъв един циганин най-убедително ще докаже на българина, че от една монета, само като я разтопи, може да изкара две, от пет — десет и пр., докато му вземе парите и каже, след като ги тикне в джоба си, че маята се била развалила и разтопеният метал отишел на фира. Такава беше и тая железуринка, която войниците донесоха и предадоха на каймакамина на Кюстендил. Тази трескотина, ако следим процеса на нещастните разловчани, ще видим, съставляваше против цялото село едва ли не едно от най-тежките обвинения, което предвиждаше най-малко рязане на ръцете. Без да влизаме обаче в подробности на едни политически процеси, които всякога са били много печални, но за съжаление и днес тъй общи; ограничавайки се в своята историографическа задача — ние можем да отбележим с положителност това, че най-накрай едни от затворниците бидоха пуснати на свобода с неимоверни взятки, други — оправдани по недоказаност, трети — препратени в София пред военния съд, който, между нас казано, беше значително намалил своята ревност откак на сцената се бе изстъпила тъй наречената «Европейска комисия». Частно за разловчани процесът свърши с това, че фамилията на п. Стояна: попадия, две снахи, две дъщери, внучета, две ратайкини с децата си и други близки роднини бяха поставени под полицейски надзор, от който се освободиха след 5 месеци. Слугата на п. Стояна, Димитър Ташов, един от изгубените в с. Разловца въстаници, бе тоже докаран като обикновен пленник, но той призна своето участие във въстанието и затова биде изпратен на вечно заточение в Мала Азия, отдето се върна след две години с общата амнистия.

Около това време, ще отбележим като заключение на събитията, в един от броевете на издавания тогава български вестник «Зорница» в Цариград един протест обърна вниманието на четещия свят. Авторът на тоя протест беше една жена, жената на двигателя на въстанието, която, силно подкрепена от скопския митрополит, издигна високо своя глас против опустошенията на войските, от които във висока степен бяха пострадали имотите на селяните, а главно на мъжа ѝ. Техните многобройни стада станаха плячка на гладните башибозуци; и големите пълни хамбари на разловския поп преминаха в десетъчния хамбар. В резултат тоя протест можа да предизвика една комисия, в която влизаше кюстендилския митрополит Иларион⁴, и по представленията на тази комисия правителството издаде заповед, която предвиждаше съзиждането на изгорените от турците къщи и отпускаше даром на селяните нужните за сеитба храни.

Това беше, повидимо, едно помирение между победените и победителите. Тези, които бяха съзнали, че животът им е несигурен, че те са длъжни да спечелят своето право, за което проляха и своята кръв, бяха помирени. Но те получиха ли удовлетворение на това, що искаха, подобриха ли своя материален живот? — Не! и пак не; те се смириха, но аргументацията на това помирение беше оръжието. Наместо свобода, хляб, живот — даде им се огън и сеч, които запушиха устата на робите; и те престанаха да викат. Селяните взеха да се връщат по домовете си, които, очадени или само облизани от пламъците, навяваха особено мрачно впечатление на бедните техни души⁵. Ръцете бяха оставили оръжието, за да грабнат остена; те вече не миришеха на барут и мушкаха вола над закоравелата, отдавна неорана земя.

С това, може да се каже, завършва първата част на въстанието, защото, както ще видим по-нататък, то не угасна заедно с подавлението на мирното безоръжно население, а само доби по-друга форма.

 

¹В числото на тия нещастници бяха: Ставре Тимов, Костадин Русев, Мито х. Мишов, брат му Глигор х. Мишов, п. Атанас п. Христов, Нико Тренков и др.
²Между тия 18 души бяха: Стефан Стоянов Винишки, който беше доставчик на голямо количество куршуми, барут и кремъци, X. п. Стефан от с. Зърновци, двамата п. Павле и п. Димитри от гр. Кочани, игуменът на манастира «Св. Пантелей» и един монах.
³За допълнение на картината длъжни сме да отбележим и ония няколко души кюстендилци, които бяха съдени в София заедно с другите подозрени във въстанието. Те бяха приблизително 20 души, преимуществено богати, и всички можаха да се освободят само със своите големи парични суми. Това ще ни обрисува, от друга страна, оня особен начин, по който тогавашната администрация подбираше своите «подозрени» и който, както се вижда, преследваше изключителната цел за обогатяване. Така се освободиха четирмата братя п. Новкови, двамата братя Манол и Димитър Друмоарски, Христо Бояджията, Ангел Митрев от с. Горна Гращица и още много други, с изключение на Таушанът от с. Соволяно, който умря още в кюстендилския затвор. Той биде обесен с главата надолу, което доставяше голямо удоволствие на неговите мъчители, които в заключение отрязаха въжето, свързващо краката на нещастния селянин, и той, благодарение на своята пълнота, падна много тежко, за да не стане вече никога.
⁴Другите членове в тая комисия бяха: каймакаминът Мехмед бей, Хр. Ст. Векиларчев и Димитър Чорбаджи Гогьев.
⁵Някои домове обаче, интересно е да отбележим, останаха завинаги пусти, защото нямаше вече кой да ги обитава. Една такава къща беше тази на братя Горанови, от които един по име Илия умря в четата, вторият, Атанас, падна от куршум при първото опустошение на с. Разловца от 8 май; а третият брат, Георги, беше в числото на ония нещастници, които турците съсекоха на селския път. И днес не остава нито един изземък от тая къща, който да напомня за нейната печална участ. Тази същата история се повтаря във фамилията на Иван Ташов, един от горепоменатите четирма пленници. Брат му Димитър, слуга у п. Стояна, наистина се върна от заточението в Мала Азия, обаче той умря много скоро след това от зловредните последствия на затвора. А майка им, баба Яна, умря убита със секира, както спала пред кошарата си; така щото и тази нещастна къща остана завинаги пуста и като единствен потомък от двамата братя не остава да съществува освен детето Митра Иванова, която днес е храненица на кюстендилския гражданин Стефан Касабов.

 

 

Иван Асянчин

 

ИВАН ПАНАЙОТОВ (ПОППАНАПОТОВ) АСЯНЧИН. (Роден в 1834 г. в с. Баня, Разложко; починал в 1910 г. в София.) Учител и свещеник в родното си село. След Освобождението живял и работил в Самоков и София.

Публ. по: А с я н ч и н, Иван Поппанайотов. Принос за изучване на Разлога и по-частно на с. Баня (Разложко). Бележки и спомени на свещеник... Пловдив, печ. «Пчела», 1915. II, 63 с. (с. 35—37, 43—45. 50—52, 53—59).

 

ПРИНОС ЗА ИЗУЧВАНЕ НА РАЗЛОГА

 

Беше година 1875. От цариградския вестник «Македония» се учехме, че в Босна и Херцеговина има въстание против турското тиранство. И на нас почнаха да ни се въртят мисли в главите, и да си казваме всекой на себе си: «Ами ние не страдаме ли от турците? Нашите снопе не прорастват ли по нивите, като стоят от Петровден до Богородица на кръстци? На бостаните не плащаме ли толкова десетък, колкото струва всичкото заире? А пък за вторака какво да се каже? То е ужас: на една кола вторак да платиш 50 гроша ушур! Преди неколко години немаше ушур на вторак, на градина, на тикви и на други такива неща, а пък сега? — само на петрожела (магданоса) остава да турят ушур!» Такива мисли захванаха да избликват из главите на неколцина от по-събудените хора, които захванаха да си шушукат: «Абе, братя, я виждате ли как са се събудили херцеговинци? А ние докога ли ще търпим тия турски зверства? Тия зверове нема никога да се опитомят, нито да се поправат, та и ние да се освободим поне от тежките данъци!» (...) «Е, ами защо са се подигнали горките херцеговинци? Видите ли във в. «Македония» какво пише: и те, горките, са страдали като нас. Дано да се избавят поне те!» «Дали ще дойде некога и за нас да се избавим от тия тирани?» «Чакайте да видим какво ще стане с херцеговците, па да му мислим и ние!» «Море те са добри, защото ще им помогнат и сърбите, и черногорците. А на нас кой ще помогне?» «Знаете ли нещо? Каквото и да стане, нека стане — нема да стане по-лошо от сега: хайде и ние полека-лека да си готвим оръжие: та, ако стане нещо, да ни не колят като овци на касапница!» — Такива мисли и разговори се разменяваха между по-събудените хора през зимата в 1875—6 година, и почна се тайно кой откъде може да принася барут, пушки, пищови, калъчки, куршуми и др.

Пролетта в 1876 г. наближаваше. Вместо да са захваща работа, човек току мисли друго нещо. И какво нещо! Каквото никога не е дохождало наум, нито се е помислювало некога!

Тия момци, за които споменахме по-горе, захванаха по-честичко да се събират на потайно място, за да си поприказват кой какво е припечелил, кой колко фишеци навил и др.

Така се мислеше и говореше още от половината на 1875, та ето вече и три месеца от 1876 година. Ако да би било възможно да се напише всичко в книги, би се изпълнила цела библиотека! А пък само това ли е? Да видехте как се чистеха пушки, пищови, сабли, ножове, силяси, патрондаши! А пък пушките като беха почти всичките кремъклии, така и пищовите, та да видехте как се правеха фишеците им, как се сучеха от грапава книга, как се нареждаха в паласките, некои с куршуми, некои с кесмета, а некои с едри сачми! Всичко това — нито хората, нито движенията им в тая трудна работа — вече не може да се види. Та да беше поне фотографирано: колко щеха да са скъпоценни тия снимки за бъдещите поколения! Но и фотография тогава немаше. Пък и да имаше: това ли беше в ума на хората в такова смутно време! И пишещият тия редове, ако и да е бил зрител и съучастник в това извънредно дело, не може да опише всичко както требва и както е било, защото оттогава изминаха вече много години.

Работата вървеше наред, защото се не усещаше отникъде подозрение. Дори неколко пъти в празнични дни момчетия излизаха с пушките си вън от селото и пушкаха на нишан, за да си опитват пушките как ще бият. И това се не забелязваше, нито се подозираше от турците.

На 28-ия ден от м. март беше Връбница. След църковен отпуск в едно християнско кафене беха наседали: поп Иван п. Панайотов, Георги Ат. Локантанджията, брат му Лазар, Христо Ив. Венедиков, Илия Л. Нинков и други некои, на които не помня имената. Между тия беше и Георги Ив. Икимджията от Долна Драглища, при когото седеше един човек странен, на никого непознат освен на Георги Икимджията. Между тая компания от ръка на ръка се подаваше едно писмо, за да го прочете всекой. Но понеже писмото се четеше мъчно, некои дори го взимаха и влазяха в бакалничката настрана, за да го разберат по-добре. От писмото и от живия глас на непознатия гост се разбра, че Т. Пазарджишкият комитет, под предводителството на Бенковски, поздравява българския народ с въстание против турското несносно владичество и го поканва да е готов за 1 май. След малко разговор и запитвания, като как ли ще да е, дали ще може съгласно да стане, непознатият отговори: «Вие се само гответе, та на първия май, като чуете край селото ви да засвири бурия, в същия час да въстанете и да нападнете най-напред кафенетата» и т. н. ...

На непознатия писмоносец името било Кузман Шарланджията. Той бил на конак у Г. Локантаджията; оттам отишел в Банско. След това започнатото дело захвана още по-деятелно, защото видехме, че ще имаме помощ и от Т. Пазарджишкия революционен комитет. И не се гледаше вече толкова за посрещането на празника Великден, колкото се гледаше какъв ли ще бъде първи май.

В неделя, на 25 априлий, неколцина пушкобийци (стрелци) се сговориха на тоя ден да си обидат пушките на стрелба в нишан. Събрали се беха в Дангарица на Солиманаговата ливада. За нишан туриха един лист бела книга отсреща на брега над дедовата Симьонова нива. Захванаха стрелбата. Изредиха се по еднъж, т. е. по едно изгърмеване. Не помня хубаво, но струва ми се, че никой не повреди белия лист. Некои казаха: «Далеко е нишане.» Други — по ербап — казваха: «Не е далеко нишане, еми оти е през реката. Кажуваа стари човеци, ке стреляне през вода не погажда, оти во¬дата мами куршумо.» Други казаха: «Абе оти не донесохме еден прат железо, та да видим чия пушка ке прокара куршумо през железото?» — Лазар дедов Алексов като ковач се готвеше да иде за железо. В същата минута се съгледа, че иде и Иван Н. Боюв бързо-бързо, хем без пушка. Некои казаха: «Защо ли иде па без пушка? Ем колко бръза-бръза!» — и всичката дружина устреми очите си към него. А той (Ив. Боюв) и по ходнята се познаваше, че носи некакво известие, и щом наближи, още запъхтян от бързото ходене и без да поздрави дружината, каза: «Бре, дедо поне! Бре, Риете! Що праите бре. Се ле му найдохте времето за пушене? Ама го сте погодили!»

— «Оти бе, Юване? Кажувай защо!»
— «Востание бе, востаниее!»
— «Айда, олан, какво востание! Еле е одумано востанието да е на пръви майя?»
— «Абе и я знам, ке така беше одумано, ама не знам защо, в Пазарчицко е избухнало.»

И така, тая дружинка, с извънредна и внезапна душевна промена, се разпръсна като яребични пилци. Поп Иван като подвря пушката под джубето, и Ристето с него — хайде през Валениците, през Горна Сивевица, през Губеровата улица и всекой у дома си. А пък други беха оставили пушките си в дедовата Алексова воденица и влезли в селото без пушки.

След неколко дни дойдоха от двата пола батачене да просят хляб...

Като стигнаха в Мехомия, Ляцето ги предаде на капи-бюлюкбашията. Този ги изведе горе при мюдюрина, комуто всички отдадоха по една темена. След това мюдюринът ги попита:

— Нерелисънъз, чорбаджилар?

Отговориха:

— Банялийс, ефендим.
— Пек-и. Каймакам сизи арар Неврокопта.

И обръща се към юзбашията, та му казва:

— Гитур бонлари ашаа апуз-ет!

И той ги закара долу, затвори ги в яхъра в едно малко отделение, което беше почти пълно с трески. Там намериха затворени мехомичени, за които ще споменем после. Като поседеха малко и се поразговориха братски в затвора, дедо Яне Бошков каза на банените:

— Знаете ли защо ни набута тука, в тоя талаш? Апсаната е пълна с апсове, те нема дека да се збера!

След малко се зачу дрънкане на железа и един слаб човешки глас: «Брее, дедо попе, и тебе ли докараа тука!» — Поп Иван, като погледна между талпите към яхъра, виде поп Филипа от Якоруда с железна халка на шията, на която синджирът провели през стената из талаша и запетлан с едно мандало. Глухият глас продължава:

— Е, дедо попе, брате! Еми сега?
— Сега — тръпене му е макьата: какво за сички бракьа, така и за нас!

Да не кажем преспаха, а пренощуваха тая нощ в треските. Осъмнаха, и до вечерта пак в треските. Късно вечерта ги изкараха оттам и ги накараха в една стая, гдето имаше около 30—35 човеци, които приличаха на полумъртви. Като влезоха и последните гости, не стигаше им вече место нито да полегнат, нито да поседнат. Некои затова клечеха на колене, а некои и постоеха за греховете си. Стаята отдолу беше постлана със суха разрита пръст, а ако се опреше некой до стените, окашляше се, защото стените беха скоро мазани. Как се мина тая нощ, само който е патил такова тегло, той знае. Не може отникъде да влезе светлина в тази стая, ако ще би да имаше четири слънца, защото двата й прозорци беха обковани с дебели дъски. Благодарение на некои пукнатини позна се, че се е съмнало. Разшаваха се заптиетата насам-нататък.

Онбашията прати да донесат въжа от пазаря. Въжата се донесоха. Те бяха тринадесет штранки (осмаци). Отвори се вратата и се извика:

— Айда излазейте бре, комиталар! Айда вие, църнокапците, излазейте по-напреди!

Заптиета размотваха въжата и захванаха да връзват, не помня кого от поповете, когато онбашията извика:

— Не, не тоя: оне там хее, боюклията, високия, бинбашията него връзете най-напреди; той ке им води!

Вързаха бинбашията (поп Ивана), зад него вързаха поп Филипа от Якоруда, а по него другите попове и белци, всичките един за друг завързани така, щото требваше първият където стъпи, всичките по него на същите места да стъпват.

Тая върволица се състоеше от следните лица по села:

Баня
Поп Иван п. Панайотов
Георги Ал. Локантаджи
Брат му Лазар
Христо Ив. Венедиков
Стоян Бориков

Банско
Ланката Н. Тодев
Хаджи Кандид

Мехомия
Поп Никола Опашков
Кипрето
Яне Бошков
Тасе х. Тодоров
Никола Каназирски

Якоруда
Поп Филип
Хаджи Петр
Иван Т. Масларев
Петър Хр. Бакърджи

Никола от Неврокоп

Белица
Поп Теофил
Георги Белю
Никола п. Теофилов
Митър Чорбаджийски

Г. Драглища
Поп Костадин
Цветко Даскало
Кръскю Праматарев

Д. Драглища
Поп Никола
Хаджи Михаил
Георги Икимджията
Лазар К. Нишков

Нидобрацко
Даскал Велю

Годлево
Поп Партения
Хаджи Михаил
Досе Аламинов

Тодор от Горно Броди

Тая върволица от тридесет и трима комити, предвождана от седмина попове, се извлече змиевидно от каймакамския конак, заобиколена от около сто и петдесет души войници с неколко онбашии и един мюлязимин. За да не става затруднение през прекачулките към с. Баня, върволицата биде поведена през пазаря, през турската махала към джамията на моста, извлече се при турските гробища и потегли по Бел път надолу. Кога стигнаха на Бачевския преход на р. Исток, без да се спира върволицата, заповеда се да газят. Но кой току-що нагазеше, качваше му се и един аскерлия. Другите аскерлии минаха по тесаницата. Оттам минаха през Меомизките уши, та в с. Баня направиха почивка при джамията. Там некои похапнаха. Оттам в с. Добринища почивка. Оттам през планината Арамли-бунар вечерта в с. Кремен. Тук, за да се чуват по-лесно комитите, накараха ги в църквата. А за да може да полегнат, те дадоха по един грош, та ги отвързаха. Аскерлиите заключиха църквата, накладоха големи огньове пред двете й врати и нощуваха там да караулят. Комитете пренощуваха в женското отделение, на потона. На утрото (Св. неделя) придрънкаха ключовете, отвори се църквата и се извика:

— Иннън ашаа бре, кюпеклер!

Слязоха всички долу, навързаха ги като по-напред, потеглиха надолу през гората и слезоха на друма на Къздервент, откъдето се отправиха за Неврокоп. Надвечер ранко пристигнаха в Неврокоп. Улиците беха задръстени от народ, повече турци, и тука горките комити много удари пренесоха, и на мнозина останаха калите по улиците от ударите. Откараха ги на беледието, развързаха ги и ги изкараха пред мезлиша, гдето имаше и един гръцки владика. Изпитаха ги и ги прегледаха, да не би да има у некого нож или пари, за да ги приберат, но такова нещо се не намери у никого. Оттам ги разпоредиха кой где ще се затвори. Поповете закараха в един стар конак, вътре в харема, където се влазяше през две големи порти. Тука ги затвориха всекиго отделно.

В хамбара поповете престояха две денонощия, в два гьоза, по четирима в един гьоз (отделение). Там, за да си починат, двама клекнаха на колене и двама стоеха. След две денонощия преместиха ги под беледието в една мааза. Тука намериха затворени йеромонаха х. Исайя от с. Тарлис, та станаха осмина попове. Понеже тука по-напред е имало други затворници, мъката на поповете сега беше от въшки. Тук престоеха единадесет дена. Истинтаците беха преминали вече. Те ставаха така: извождаха затворника и го изправяха пред мезлиша. Терджуманинът питаше: «Как ти е името? Презимето? Прекорът? На колко си години? От кое си село? Затварян ли си некога? Добре, ами познаваш ли Кузман Шарланджията?»

Тука всекой отговаряше:
— Не го знам.
— Как да го не знаеш? Ами на Връбница, кога мина през Баня с белия кон, та отиде към Банско, не знаеш ли?
— Не знам.

Тука некого от подсъдимите възправяха в един кумин, та му се виждаха само нозете, и го мушеха с ръжен, за да каже право.

След 32-дневен затвор казаха им, че са освободени от обесване, само че 31 комити трябва да броят 600 лири! Дорде да се набавят парите, горките освободени седеха по хановете под надзор около десетина деня, а като предадоха парите, разотидоха се по селата си.

 

 

Константин Величков

 

КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ ПЕТКОВ. (Роден в 1855 г. в Т. Пазарджик; починал в 1907 г. в Гренобъл, Франция.) Просветен и революционен деец през Възраждането: учител, член на частния революционен комитет Пазарджик и участник в подготовката на Априлското въстание, арестуван. След Освобождението: деец по Съединението, известен писател, преводач, общественик и министър. Занимавал се и с живопис.

Публ. по: Величков, Константин. Избрани произведения. Т. 2. С., БП, 1966. 464 с. (с. 63—65, 70—71, 72—76, 111 — 113, 144—148, 150, 155— 158). Част от спомените в друг вариант се съхраняват в: НБКМ—БИА, ф. № 153, арх. ед. 4, л. 1—56 (стар инв. № II В 2069). Автогр. с маст., тетр. б. н. к. 56 л. 105 п. с. 20.5/16 см., повр. Анот. в: АВ. Т. 2, с. 177; Опис на ... с. 22.

 

В ТЕМНИЦА.

ПЪРВАТА СРЕЩА С БЕНКОВСКИ.

ПЕТ ИМЕНА

 

Който не е бил в пловдивския затвор, само той не знае Орчо войвода. По право носи той това име. Историята на Панагюрското въстание на две места ще го запише като такъв. Той е разбил Стрелча и е бил заедно с Бобекова в четата, която е освободила в Копривщица Каблешкова и другарите му, които са били затворени от собствените си съграждани. Види ли го заптие на двора, ще му хокне да иде да се затвори в стаята си. Орчо се измъдри като булка по венчило, наведе глава, като сгрешил ученик, кога му се кара учителят, избъбри нещо под мустак, което не може да се разбере псувня ли е, или молба, и се упъти към затвора. Мине не мине няколко време, видиш го, че се подал отнякъде, гледа като плъх на четири страни и съзре ли, че се е махнало заптието, тътри се пак при другите. Възнисък, тъкняст, стъпя като мечка, все с един ход спокоен и равен, но дай му да духне из гората, ще тича като сърна по урвите и ще се катери като коза по скалистите чуки. Не зная дали го е видял някой някога загрижен и замислен. Има Орчо за какво да се загрижи и замисли, но като истински мъдрец, пази за себе си тревогите си и мъките си. Всеки има своите, защо му са чуждите? Иде всякога при тебе с усмивка на очите, като че иска да те разтуши с това обло лице, по което не прозира сянка от облак, вмесва се предпазливо в разговора, за да каже някоя и друга духовита дума, и езикът му, като се преплита леко в устата, прави говора му вкусен и приятен. Слушаш го с наслада, па го погледнеш и в полузамрежения му сивоок поглед иска ти се да прочетеш нещо лукаво, и си казваш неволно в себе си, че тоя същият човек, който така мило беседва с тебе, може да си дигне ръката и без да му мигне окото, да те стисне за гушата и да ти изкара душицата. А с тия ръце тук върши най-невинната работа на света: навил тиреплик на едната, взел кука в другата и плете ли, плете с една ловкост, на която би позавидяла и най-изкусната мома. Главата му кичи бяла плетена шапка, и тя е произведение на собствените му ръце. Плетенето на шапки и на кесии, и на други такива предмети с прости конци или със ситни разноцветни мъниста — това е любимото занятие на всички арестанти в турските затвори, които, в отсъствие на друга работа, убиват с него времето и разкарват тежката и убийствена досада на еднообразния тъмничен живот.

Не лежи Орчо за първи път в затвор, но лежи все за права бога. Бяха го разкарвали преди две или три години по Пазарджик и Пловдив, че уж имал пръст в едно убийство на турци, станало над Панагюрище. За права бога е лежал някога в Нишкия затвор. И сега е набеден за права бога, но той се надява да изклинчи и от тая беда, а за това той разполага с един непогрешим талисман — инкярът. Тоя талисман той го проповядва на всички. Момчета, мила ли ви е душата — стискайте си устата. Бъди господар на езика си — да останеш господар на шията си. Душа да ти излезе, дума да ти не излезе. И Орчо прилага към себе си тия правила по един чудесен начин. И не е пуста беда една: пред следователя една, пред Хасан чауш друга. Орчо успява невредим да излезе и от Сцила, и от Харибда. Пред следователя нищо не знае. Той е човек, който само за един хляб мисли как да го изкара. Бил е в Стрелча, но насила са го закарали — да готви на въстаниците, защото това му е занаятът, и клал е там говеда, но на човек в живота си ръка не е дигал. Но връща се Орчо в затвора и Хасан чауш го посреща с гьодовицата в ръка:

— Ти пак си инкярил, куче ниедно! Ще те науча аз тебе как се инкяри...

И замахва Хасан чауш, но Орчо трепери вече, като лист, и моли със сълзи:

— Прошка, ефендим. Сбърках, що да правя: душа мила, не се прежаля. Няма вече инкяр да правя, всичко ще си кажа.

И Хасан чауш омекне пред тая искрена молба.

След няколко деня сцената се пак повтаря и пак с еднакъв успех за Орчо.

Орчо, Орчо! Видях те след осемнайсет години и смислих си за твоите шеги и за твоите хитрости, и усмивка изпъпли пак на устните ти, но не се разля тя по облото ти лице и не просия по него. Засрами се сякаш от белите въси и сгуши се под тях и замря на мястото си, също мартенско слънце, кога се подаде изпод облак. Пусти години! Да биха могли да се върнат и с теглата си, и с патилата си! Уж ги търси, души ги не стига. Орчо се хили и въздиша, но не въздиша само за безвъзвратно миналата младост. Друга мъка тежи сега на сърцето му. Болест го налегнала, а пенсия, къде малка, къде я пък и подсекли, търси Орчо ходатаи да му оставят пак първата пенсия, че няма пусто опустяло с какво да се живее.

...Поп Никола беше минал шейсет години. Беше ми познат. Той беше взел явно участие в брациговския комитет и бях имал случай да се срещна с него в едно от заседанията на комитета. Естествено въздържан и с кротък нрав, той следеше обаче с жив интерес потайните приготовления, ободряваше младите работници около себе си, въодушевяваше селяните и тиха радост озаряваше старческото му лице при мисълта, че бог ще го сподоби да види България възкръснала за нов живот и да благослови борците за свободата ѝ. Как се беше изменил сега! Не ми се щеше да повярвам, че е същият човек, когато се срещнахме тука. Доплака ми се, когато го видях грохнал, извехнал и посърнал. Не зная, бяха ли го мъчили, но бяха го особено съсипали нравствени изтезания. Мисълта, че се обвинява в убийство, беше легнала видимо като тежка, непоносима мъка на сърцето му. Той ѝ се беше предал и свит везден на бедната си постелка, стоеше углъбен в себе си, без да говори с никого, без да гледа що става около него, като унесен в мисъл не за участта, която от човешка ръка имаше да претърпи на земята, а за участта, която му се готви другаде, там, дето не човеци съдят за делата и греховете земни. Като някое здание, което е подкопавано от дълго време и чака само един удар, за да се срине, той не издържа на последното сътресение и просна се без чувство на земята, когато го повикаха. Закараха и него на бесилката на гърба на един от другите осъдени.

Смъртните присъди се изпълняваха обикновено на следния ден. Понякога обаче властите оставяха да преминат и два, и три деня. Защо правеха това, не можеше да се знае, но това забавяне озаряваше с надежда нещастните осъдени. Едно нещо, най-невероятният слух, който успееше да се промъкне в тъмницата, една блага дума, казана от някое заптие, стигаше в такъв случай, за да даде повод към най-измамливи предположения. Всички помагаха да подкрепят душите на нещастниците в това настроение. Може би заповед е дошла от Цариград да прекратят бесенията, може би Европа се е намесила. И при всичко че тия надежди не се сбъдваха, доволно беше да се повтори същия случай, за да вземат изново връх. Те бяха обаче едно благодеяние за осъдените, а еднакво и за другите затворници, техни другари тука, които със сковани инак уста можеха сега, макар и да не вярваха сами, да ги залъгват с някаква утеха.

Така се забави изпълнението на присъдата за Васил Соколски. Познавах го от 1874 г., когато бях се завърнал от Цариград и бях се настанил за учител в родния си град. Той беше дошъл преди две години в Пазарджик като аптекар на доктора Гръмникова. Природата беше го създала да бъде напълно щастлив човек. Здрав, безгрижен беззлобен, с постоянна усмивка на устните, той беше наивен като дете и готов на всяка минута да пламне от ентусиазъм Това добро сърце таеше само една омраза, но тя беше непримирима и безпределна. Пред него не можеше да се заговори за турци без да закипи от патриотическо възмущение. За оттуха пишеше стихове, в които се римуваха на всяка стъпка народ агарянски с тигър африкански. Той ликуваше, като да е спечелил цяло богатство, когато успееше да прикачи на турците по-силен епитет.

Бях един от ония, на които особено обичаше да чете произведенията си. Една жалба имаше, че не можеше да ги печата. Той вярваше че ще произведат на ония които ги печатат такъв също ефект, какъвто произвеждаха над него разните революционни статии, брошури и стихотворения, които му се улучеше да чете. Той имаше цяла сбирка от такива свещени книжа, които пазеше в особен шкаф в аптеката заедно със своите собствени стихове. Усещах когато отивах при него, по тайнствения вид, които взимаше, когато ме видеше, че има нещо да ми чете. Зарязваше веднага хаванчето дето трие някои лекарства, затвори портите, назърне през прозореца на улицата, па отвори тайнствения шкаф, измъкне някой вестник или тетрадка и захване да декламира, и беше истинско удоволствие да гледаш това детско добродушие, което сияеше от лицето му, като се силеше да си даде страшен и злостен вид. Увличаше се, възторгваше се от четенето, като да виждаше края на Турция, и думите, като не достигаха да изкаже оня изблик от чувства които накипяваха на душата му, изпуснеше по една силна въздишка и удряше с юмрук по масата.

След смъртта на доктора Гръмникова през 1875 г. той напусна Пазарджик и замина за Перущица, дето се установи като аптекар и доктор и дето се ожени скоро. В това село, което е било винаги огнище на буен патриотизъм, Соколски трябва да се е почувствал напълно в своя елемент. Не зная дали някои друг ще да е посрещнал революционното движение с по-голяма радост. За него Турция престанала да съществува от минутата, когато се е дигнал да целуне кръста и револвера, като член на революционния комитет. Въстанието го завари в Панагюрище, дето беше заминал като делегат на Перущица в Оборище. Той беше останал в четата на Бенковски като доктор и след като го беше придружил в различните му походи по околните села до Еледжик и Белово, беше го последвал и подир разбиването на Панагюрище от Хафуз паша. Нуждата да даде помощ на няколко ранени, които били останали надире станали причина да загуби следите на четата. Турците го бяха уловили с няколко другари в гората, дето се скрили няколко време, след като се били отделили от Бенковски. Бях в Пловдив, когато го доведоха. Бос, гологлав, с покъсани панталони, той беше облечен с въстанически костюм, украсен на вратника, по ръкавите и на гърдите със зелени ширити. Това вчерашно минало, което озаряваше безпределна вяра във всесилието на мечтите, проблесна като светкавица в бурна нощ всред бедствието, което, след една година, ни събираше тука, и очите ни неволно се наляха със сълзи, когато се срещнахме. Веселият му и безгрижен нрав не го напусна и в тъмницата. Той не декламираше стихове, но омразата против турците къртеше пак въздишки от гърдите му и угрози от устата му. Видяхме го за първи път покрусен и съкрушен, когато се върна от съдилището. Тъгата за живота взе своята дан, но не сломи духа му и когато първият ден мина, той се така успокои, като да забрави горката участ, която го чакаше. Той играеше на карти, когато го викаха да претърпи последното си наказание. Малцина души са отивали на смърт, придружени с по-голяма и по-всеобща жалост. Тоя човек, който носеше една детска душа, отиде с мъжки стъпки на бесилката. Бесилката, прикрепена на стряхата на един дюкян в Узун чаршия, недалеко от шадравана, беше се счупила под тежестта на тялото. Соколски беше чакал да я заковат изново, без да подаде никакъв знак на слабост. Той поискал само да му дадат в това време да изпуши една цигара.

Традиция съществуваше в Турско, когато бесилката се скъса, да се прости животът на осъдения. Не зная дали тая традиция не е била отдавна напусната, но и да беше в сила, тя не би спасила живота на никого сега, при решението на турците да действат тоя път без милост и снизхождение и чрез неумолими примери да всеят страх и терор в сърцата!

Също така се забави изпълнението на смъртната присъда за Тодор Душанцалията от Копривщица, мъж на около трийсет години. Той живееше в Египет, дето си беше съставил някакво състояние и беше се завърнал, в навечерието на въстанието, в Копривщица да се жени. Увлечен в революционното движение, въстанието го беше заварило сгоден. Обвиняваха го, че е взел участие в избиването на копривщенските цигани, за което го осъдиха на смърт. Още на същия ден, когато му бяха чели присъдата, приятели, които беше натоварил да действат в негова полза, бяха му обадили, че съдиите обещали да я изменят, ако им даде 400 или 500 лири турски. Сестра му и годеницата му, които се намираха тогава в Пловдив, бяха тръгнали веднага за Копривщица да донесат исканата сума. Присъдата не се изпълни ни на другия, ни на последующия ден. Пълна надежда се възкреси в сърцето на клетия момък. Другарите му, които бяха посветени в тайната, правеха всичко, що можеха, да го подкрепят в убеждението, че ще успее да откупи живота си. Уви! Не беше време ни на алчността на турските съдии да се разчита. Обесиха го на третия ден. Сестра му и годеницата му едва се спрели в Копривщица да си отдъхнат от умората и от смъртни тревоги, взели парите и тръгнали обратно за Пловдив. Когато стигнали на моста, видели многобройна тълпа, че заобикаля бесилката; на нея висял човек; погледнали, приближили до нея и познали Тодора.

Един ден докараха при нас от един от ханищата, превърнати временно в затвори, един снажен и юначен на вид селянин, който ми беше познат по име, Теофил от Калугерово, с едно младо момче, което не беше навършило осемнайсет години и което, изправено до него, изглеждаше още по-маловръстно — почти дете. Те бяха вързани заедно за ръцете с белекчета. Затвориха ги в един от полюсите. Така правеха с ония осъдени, които бяха лежали в други затвори. След присъдата докарваха ги тука и до изпълнението ѝ държаха ги на уединено място в полюсите.

В затвора се разчу, че доведените били баща и син, и не остана никой, който да не ги ожали. Никога може би не бяхме изпитвали по-потресающо впечатление. Мисълта за тоя баща, осъден да води на смърт собствения си син, да присъства на агонията му, покърти ни всички. Много време по-сетне узнах, че осъдените не са били баща и син, а чича и внук. Болки като тия, които е изтраял тоя човек, могат само да се чувстват. Кой би успял да ги изкаже с думи? Детето не е преставало да плаче и нещастният Теофил, като не е имал как да го утешава, казвал му: «Не бой се, синко, лесно се умира.»

На другия ден ги заведоха в Пазарджик, дето ги бяха обесили един до друг на ъгъла на една стара къща срещу църквата «Света Богородица». Това обстоятелство има за мене съдбоносен смисъл. То даде на мислите ми едно смъртелно тежко настроение, което не се махна до прекращението на смъртните наказания.

Брациговци, шегобийци и приказливи по природа, даваха пълен ход на своя весел юмор, като разказваха за защитата на градеца си, за черешовите топове, за табиите, за импровизираните военни шефове. Само когато дойдеше дума за Васил Петлешков, глумливият тон изчезваше от разговорите.

Ние всички почти го познавахме и името и паметта му внушаваха на всички набожно почитание. Душите ни мълком венчаваха мъченическия му образ с ореола на светец.

Той донесе в Пазарджик първи великата вест, че въстанието е прогласено в Панагюрище, и бях свидетел на оня патриотически възторг, който бе възпламенил душата му. Познат отдавна с мене, той беше поискал мене първи да възрадва. По причина на хубавото време бях спал на чардака в къщата ни, когато още в тъмно зачух силно да се чука на вратата. Ударите ме разбудиха, преди още слугата да иде да отвори. Беше той. Знаех, че беше заминал за Панагюрище като делегат на Брацигово за общото събрание, което беше свикал Бенковски, и чаках разтревожен вестите, които носи, без обаче да подозирам що е станало, защото въстанието не се очакваше да избухне по-рано от май. Още от стълбата гласът му екна, запъхтян, развълнуван: «Въстание! Кръв! Да живее България!» След минута ние се прегръщахме неми, разтреперани, просълзени от радост, и като извади от джоба си едно възвание, с което се обявяваше, че е прогласено въстание, сложи на устните ми мястото, дето беше цапано с кръв, и сам после взе да го целува с луда радост, като да бликаше оттам жива кръв, с която искаше в тая минута да се напие до полуда. Целуваше и викаше: «Въстание! Кръв! Да живее България!» Трябваше да минат няколко минути, за да дойде на себе си и да може да отговори на въпросите, които му задавах. Той нямаше впрочем какво много да разказва. Пред очите му беше блеснало едно видение, което го беше ослепило, и озарен от него, преобразен на дух, беше улетял, за да разнесе по-скоро, додето може да стигне, благата вест. Той беше видял България възкръснала, която вика под знамето на свободата своите синове, за да отмъстят за петвековните обиди, и като че се е боял да не би тоя образ да загуби от силата, с която се беше отпечатал в душата му, едва дочакал да му дадат няколко възвания, и тръгнал. Вярата, с която беше живял в продължение на три месеца, не беше го излъгала. Мечтата беше се сбъднала. Тържеството беше дошло. Бенковски с панагюрския комитет, прогласен сега за временно правителство, дават бързи и огнени заповеди. Пратеници отиват навсякъде да подигат населението. Другите окръжия са отдавна готови. България ще бъде утре цяла на оръжие. Чети ще тръгнат веднага за градовете да ги завземат. Унесен от своята вяра, в изблика от чувства, които разтупваха гърдите му, Петлешков виждаше турците, че отстъпват отвред, смаяни, уплашени. Той не видеше само гроба, който съдбата беше вече изрила за него.

Същата сцена на патриотическо изстъпление се повтори, когато баща ми и майка ми, събудени от неговото пристигане, дойдоха да научат от него за станалото. Една радост, чиста и безпределна, като даваше крила на духа, унисаше ни в области, дето разумът изчезва, и чувството, оставено само на себе си, рисува пленителни образи. И най-вълшебният сън бледнее пред очарованието, с което ни се вестяваше България, ликующа с изпълнения блян на петвековни въжделения. Мислехме да я виждаме жива пред нас, осенена от знамето, което беше дигнала. Светът я приветстваше, трогнат от новото тържество на свободата над тиранията. Минути кратковременни бяха те, които не траяха повече от най-бързия сън и изискваха от ония, които ги преживяха, жестока отплата, но в сърцето има една светла дипла, дето те са отразили, и тя се отваря с лъчи от радост, чиста като детска усмивка, при всеки спомен за това минало.

Не зная дали Петлешков седна през всичкото време, додето стоя у дома. Минутите бяха скъпи. Конят го чакаше оседлан в хана, дето беше спрял. Разделихме се, той за да лети за Брацигово, аз за да ида в училището да занеса радостната вест на другарите си.

 

ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С БЕНКОВСКИ

 

Мечтата се сбъдна. Апостолът, за когото бълнувахме от месеци, беше дошъл. Едва се въздържахме да не прегърнем Ръжанкова, известен между нас и почитан от всички ни за своите връзки с Левски, когато ни обади шепнешком, че Бенковски е в града и иска да се срещне с нас. Бенковски! Това име се мълвеше вече от няколко време и душите ни го окръжаваха с обаянието на един месия.

И нам се падаше честта да го срещнем първи в града си и да чуем от устата му благата вест.

Нагласихме бързо часа за срещата. Тя трябваше да стане в учителската стая един час след разпус на учениците, до което време щяхме да земем мерки да не остане вън от нас жива душа в училището.

Чакахме вече, сами с другаря си Матакева, в пустото училище. Без да си кажем нищо, сещахме в себе си, че скоро ще удари един час съдбоносен в живота ни, и тая мисъл сливаше в тайнствен трепет, дето имаше и радост, и страх, и изступление, и тревога, цялото ни битие.

Седяхме мълчаливи, като че се бояхме да не нарушим чувствата, които ни обладаваха в ожидание на тържествения момент.

Най-сетне вратата се чукна.

Ръжанков се промъкна пръв, като да се увери дали действително сме сами, и тайнствено, като че се сам боеше от думите, които произнасяше, хвърли със сподавен глас в тишината на стаята името на страшния гост:

— Господа, Бенковски!

Виждам го и сега, възсреден на бой, наклонен малко, увит с дебело палто, с една карта под мишницата. Той се озърна в стаята, по взет навик, и пристъпи с твърди стъпки към нас, като размахваше слабо свободната си ръка. Една физиономия, остра и студена, ви показваше отведнъж, че имате работа с човек, който не допуша излишните привързаности, който се е сродил с дълга на приетата мисия и вън от него е недостъпен за никакви други чувства. Едно сухо представление ни прикова още от тая минута в чувството, което трябваше да запазим докрай към него.

Бенковски разказа в няколко думи мисията си. Революционният комитет му е възложил да приготви и да повдигне на въстание Четвъртото революционно окръжие, което ще има за седалище Панагюрище. Той не иде да убеждава, той иде да обади, че е дошъл часът, когато България по примера на Босна и Херцеговина ще въстане като един човек против турското владичество. Тракия иска ли да земе участие в това въстание, или ще се отдели от своите братя? Ако тя е готова като България да се залови за оръжие, той ще стои. Ако ли тя не иска да се присъедини към борците, той ще я напусне.

Това встъпление, студено като острилото на гол нож, въпреки въодушевлението, с което слушахме апостола, ни се стори да съдържа една незаслужена обида за Тракия. Как можеше той да се съмнява, че Тракия не ще сподели подвига, за който се готви България, тя, която от месеци вече се озърта да види апостолите на свободата, която копнее да чуе словото им и да се поведе по тях!

Застъпихме се да защитим Тракия и да убедим апостола в патриотическите чувства на населението ѝ. За тия чувства ние имахме под ръката си осезателно свидетелство и с невъздържана радост пожелахме още сега да го поднесем под очите на събеседника си. Той, сам тракиец, не можеше да не се възрадва като нас.

Това беше адресът до султана, с който българското население от Пазарджишката кааза искаше реформи. Едно общо движение беше обхванало България. Без никакво предварително споразумение, под натиска на събитията, по увлечение от духа на времето, беше възникнала почти обща идея да се отправят мемоари до султана с еднакви приблизително искания, които се заключаваха главно в следующите три точки: признаване на българския език за официален; участие на българи в администрацията и съдилищата; унищожение на бедели-аскерие и вземането на българи във войската.

Такъв мемоар беше приготвен и от Пазарджик и не без риск беше подписан от всички селски общини. Ние се гордеехме с извършеното дело. Мемоарът стоеше в учителската стая и ние се готвехме днес-утре да го изпратим в Цариград.

Не беше може би чуждо у нас в случая едно самолюбиво желание да се похвалим с една работа, в която главно участие бяхме зели ние.

Другарят ми измъкна мемоара от тенекиената кутия, в която беше вложен, прочете го и впусна се да прави коментарии върху селските печати. Ръжанков и аз зяпахме в Бенковски, като чакахме с нетърпение да чуем предвиждания от самолюбието ни отзив. Мнението на цял свят в тая минута не би значило нищо пред една само дума, капнала от устата на апостола.

И Бенковски проговори и ни поля със студена вода. Какви са тия мемоари и каква смисъл могат да имат? България не проси правдини, България иска свобода и независимост и което иска, тя ще го извоюва с оръжие в ръка.

Ако и да бяхме изпълнени с чувства на благоговение към госта си, не можехме да се съгласим с неумолимата присъда, която изрече, и се опитахме да възразим и да защитим своето дело. Ние доказахме, че ако и мемоарът да става безцелен за Цариград, той има значение за Европа, която ще види, че ние по мирен път сме искали това, което утре ще искаме с оръжие в ръка, и отговорността за въстанието пред общественото мнение в Европа ще падне върху Турция, която не е искала да изпълни нашите справедливи искания.

Бенковски остана непоколебим. Европа не намери пред неумолимата му логика повече пощада от Турция. Нашата сила е нашето оръжие, пред което ще бъдат принудени да преклонят глава и Европа, и Турция.

И Бенковски пресече разговора, като мина върху предмета на своето идване и върху близките задачи, които ни предстояха. С умиление си спомням и сега с какво искрено убеждение той вярваше във всесилието на България, въстанала с оръжие в ръка за своята свобода. Цяла България повярва за една минута като него, че тя ще диктува волята си и на Турция, и на Европа. В тая вяра, която трая един миг, но която бе сюблимна, е цялата история на въстанието от 1876 г.

След два дни Бенковски не беше вече в Пазарджик. Ние обаче не забравихме мемоара и след дълги съвещания решихме да го изпратим в Цариград, което и направихме.

Делото скоро закипя. Имахме случай да се срещнем няколко пъти с Бенковски. Никога обаче не му казахме за тоя акт на непокорност, в който се бяхме провинили към него.

 

ПЕТ ИМЕНА

 

Мъчно е да се видят, съединени в съвместна деятелност, двама души, които така много да се различават един от други като Бенковски и Волова. Всичко ги делеше. Още при първа среща всеки можеше да разбере, че мимо делото, което ги е сближило случайно, природата им е отредила да вървят по различни пътища. Колкото единият беше властителен, рязък, нетърпелив към чуждите убеждения, самонадеян, честолюбив, толкова другият беше, напротив, мек, кротък, скромен, женствен почти. За Бенковски не стигаше да възприемеш идеите му, трябваше да му се подчиняваш всецяло, да му принесеш в жертва волята си и разсъдъка си. Той не искаше и не търпеше между себе си и другите друга връзка вън от едно сляпо повиновение. Прекословието пред него, в какъвто вид да се изражаваше, беше престъпно роптание. Той кръщаваше със своеобразен епитет на философи всички ония, които подозираше, че не се помиряват с тая подчиненост, която изискваше от тях. Волов беше приел апостолската роля по идейно увлечение, но за тая роля бяха нужни освен ревност и преданост качества, които бяха чужди на природата му. Той беше твърде нежен за нея. Крилете му не бяха по силата на вихъра, в който се беше унесъл. Увещанието беше едничкото оръжие, с което можеше да си служи и да служи на делото. Той допълваше Бенковски. Ако двамата бяха живели във време на Френската революция и бяха попаднали в Конвента, те биха могли да се намерят на първо време на същите редове, но скоро биха се разделили и биха отишли на два различни краища: единият на върха на планината, а другият на полите ѝ в лагера на жирондата, отдето би отишъл заедно с нея да даде главата си на гилотината.  Когато са тръгнали за България, първенството е принадлежало на Волов. Щом са захванали обаче да действат, Бенковски е застъпил мястото му и го засълна докрай. Той стана апостолът. И трябваше така да стане, въпреки интелектуалното предимство, което Волов имаше над Бенковски. Срещу това предимство Бенковски разполагаше с мощна сила на енергия, която, вторачена веднъж в една цел, върви смело и сляпо към нея. Ней принадлежеше да разпределя ролите. Бенковски беше посочен, и с качествата си, и с недостатъците си, да стои начело на едно дело, в което трябваше хората да се увлечат, без да им допусне да мислят ни с какви средства то се предприема, ни с какви резултати може да се свърши. Беше време не да се разсъждава, а да се действа, не да се увещава, а да се заповяда, не да се моли, а да се диктува. Тая роля можеше само той да я изпълни. Стълкновението с характер като неговия не можеше да не подигне крамоли и те са се явили. Времето не даде да се разразят в печални последствия.

Казват, че когато въстанието било обявено, Бенковски изпратил гонци в Копривщица с тия думи: «Идете кажете на майка ми, че син ѝ дига пръв знамето на свободата в България.» Моралистът ще се замисли над тия думи. Историкът ще признае, че честолюбието, което разкриват, е било сила, която е била нужна за успеха на възложената задача.

 

***

 

На вид не се виждаше сходство и между Каблешков и Бобекова. Различието беше само в темпераментите. Единият буен, горещ, доверчив, излиятелен, другият студен, предпазлив, сдържан до надменност дори, те бяха сродни природи, щом стъпеха в мира на чувствата и на идеите. Там всичко ги сближаваше, там можеха да вървят ръка за ръка. У единия на пръв план действаше сърцето, а у другия — разумът, но по разни пътища те стигнаха на същата точка. Каблешков печелеше веднага. Той не чакаше да дойдат при него, сам отиваше при другите, като се връщаше, когато срещнеше измама. Бобеков обсъждаше своите стъпки, за да не се излага на нуждата да се повръща надире. За него човекът беше една гатанка, която трябва преди всичко да се изучи. Той не искаше да дърпа подадената ръка. Когато откриеше едно сродно сърце, ледената обвивка от него падаше и той се даваше всецяло с такъв също жар, с такава преданост, както се даваше Каблешков от първия момент.

Тая студена разсъдливост, която личеше във всички действия па Бобекова, можеше да измами в негова вреда и мнозина, които го не познаваха отблизо, запазваха често спрямо него едно неприятно настроение. Той го видеше и не вземаше грижа да го измени, щом човекът не му се видеше, че заслужава това. Той черпеше в една пряма съвест право да бъде неумолим към ония, у които беше съзрял коварна душа. Ония, които бяха оскърбили съвестта му, ставаха врагове и тям не прощаваше никога.

Той е обмислял дълго време първата си стъпка, преди да се хвърли в революционното движение. Съотечествениците му, които ценяха характера му и се доверяваха на разума му, не биха прегърнали решително идеята за въстание, ако не бяха видели него в редовете. Само тая услуга, принесена от него на делото, е доста¬тъчна да тури името му между първите дейци. Той се показа в делото, което беше прегърнал, от начало и до край, една душа, закалена в най-високите добродетели. Той е съставил сам своя епитаф, най-хубавия, който може да краси гроба на един патриот. Това са думите, които на смъртния си одър е казал на майка си:

«Умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна; а аз никога не допущах, че ще видя това. Умирам, мамо, спокоен и за това, че докрай изпълних дълга си към отечеството, на което дадох слабите си сили, които дължах.»

От всички, които са взели участие във въстанието, никой не се е увлякъл в него с по-ясно съзнание за сетнините му от Каблешкова. Той знаеше, че то ще свърши с катастрофа, и от тая катастрофа само чакаше да излезе добро. И за да има право да я иска, той беше обрекъл себе си да бъде нейна първа жертва. Така беше се родила у него мисълта да иде в Цариград и да убие султана един петъчен ден, когато отива на селямлък, като беше убеден, че това убийство ще даде сигнал на повсеместно изтребление на християните и ще предизвика впоследствие, в тяхна полза, намесата на Европа.

Съдбата му измени коварно. Никой не понесе удар по-жесток. Той, който беше чакал спасението не от бунта, но от злополучията, които трябваше неминуемо да донесе, тъкмо когато настъпи минута за жертви, видя съгражданите си, тия същите, които беше възпламенил със словото си, които беше подигнал с духа си, да въстават внезапно против него. Те не се задоволиха да го изоставят, да се отрекат от него, посегнаха на него и като го затвориха с няколко верни другари, приготвиха го да го предадат на настъпващата турска войска като изкупителна жертва на заблуждението, в което бяха оставили да ги въвлече.

Кой ще каже смъртелните изтезания, които е изтърпял в тия дълги, нескончаеми часове, когато е гледал из дупките на своята клетка тоя народ, заради когото се е готвил да се зарие под кръв и съсипни, ликующ, че с измяната си към него се спасява от бедствието си, на което го е обричал!

Не бе съдено на измяната да се изпълни докрай. Преди турците да настъпят, една чета, пристигнала от Панагюрище, счупи тъмницата на неволника и го отведе със себе си. Начело на тая чета стоеше Бобеков. Тая сюпремна услуга свърза навеки имената им в историята, както общността на чувства и на идеи ги беше свързала в живота.

Каблешков е изложил своите идеи в един документ, който сам по себе си заслужава да обезсмърти името му. За жалост, той е почти неизвестен на българската публика. Заловен от властите, заедно с всичките му книжа, след въстанието, оригиналът му трябва да се намира в архивите на турското правителство. Той е напечатан в една книга, издадена от правителството, подир въстанието, под заглавие, ако не се лъжа: «Документи от Панагюрското въстание». Оттам го беше взел вероятно гръцкият вестник «Нео логос», дето и го четох подир освобождението си от затвора. В тая книга са напечатани навярно и други документи, принадлежащи на Каблешкова.

Бенковски, Волов, Каблешков, Бобеков, Петлешков. Тия пет имена изстъпват неразделно в ума ми винаги, когато мислено се пренеса в Априлското въстание. Който пожелае да го осветли с няколко имена, не може да прескочи никого от тях, без да изпадне в несправедливост и без да накърни характеристиката, която иска да се даде за него.

И петимата дадоха живота си за идеята, на която го бяха посветили. Бенковски падна, пронизан от куршума на башибозуците. Волов се удави, като бягаше. Каблешков, паднал в турски ръце, завеща великия си дух на историята, чист и неопятнен, увит в ореола на последното самопожертване, като довърши дните си с един заптийски пищов в габровския затвор. Само Бобеков беше успял да се спаси с бягство във Влашко и дочака Освободителната война, но моралните и физически изтезания, които беше изтърпял, бяха го обрекли на смърт. Тя го застигна в Търново, преди да се свърши войната. Той умря най-честит. Другите предадоха дух със страшния призрак пред очите на своята мечта, разбита, погиваща в една грозна катастрофа.

Априлското въстание не ни даде слава, но то ускори събитията, ако не ги предизвика. Ще бъдем несправедливи, ако съдим за ония, които го приготвиха, по безславния край, с който се свърши. То беше стихиен взрив на едно опиянение и в минутата, когато се разрази, то изтощи всичката си сила и трябваше да се справи, защото нямаше друга сила, ако не смяташе черешовите топове, кремъковите пушки, левските знаци на шапките им и бунтовнишките песни. В това се ограничаваха всички приготовления и всички средства за борба. Един мираж, който беше стигнал, за да смае духовете, и който трябваше да се пръсне от първата турски пушка. Като народа бяха опиянени и ония, които го водеха. Те не бяха повече от него господари на разсъдъка си. Те вярваха в своя подвиг и дадоха на мечтата си всичката мощ и енергия на душата си и после, когато дойде катастрофата — живота си.

Нека с признателност се поклоним пред гробовете им.