Възраждане

 

Иван Асянчин

 

ИВАН ПАНАЙОТОВ (ПОППАНАПОТОВ) АСЯНЧИН. (Роден в 1834 г. в с. Баня, Разложко; починал в 1910 г. в София.) Учител и свещеник в родното си село. След Освобождението живял и работил в Самоков и София.

Публ. по: А с я н ч и н, Иван Поппанайотов. Принос за изучване на Разлога и по-частно на с. Баня (Разложко). Бележки и спомени на свещеник... Пловдив, печ. «Пчела», 1915. II, 63 с. (с. 35—37, 43—45. 50—52, 53—59).

 

ПРИНОС ЗА ИЗУЧВАНЕ НА РАЗЛОГА

 

Беше година 1875. От цариградския вестник «Македония» се учехме, че в Босна и Херцеговина има въстание против турското тиранство. И на нас почнаха да ни се въртят мисли в главите, и да си казваме всекой на себе си: «Ами ние не страдаме ли от турците? Нашите снопе не прорастват ли по нивите, като стоят от Петровден до Богородица на кръстци? На бостаните не плащаме ли толкова десетък, колкото струва всичкото заире? А пък за вторака какво да се каже? То е ужас: на една кола вторак да платиш 50 гроша ушур! Преди неколко години немаше ушур на вторак, на градина, на тикви и на други такива неща, а пък сега? — само на петрожела (магданоса) остава да турят ушур!» Такива мисли захванаха да избликват из главите на неколцина от по-събудените хора, които захванаха да си шушукат: «Абе, братя, я виждате ли как са се събудили херцеговинци? А ние докога ли ще търпим тия турски зверства? Тия зверове нема никога да се опитомят, нито да се поправат, та и ние да се освободим поне от тежките данъци!» (...) «Е, ами защо са се подигнали горките херцеговинци? Видите ли във в. «Македония» какво пише: и те, горките, са страдали като нас. Дано да се избавят поне те!» «Дали ще дойде некога и за нас да се избавим от тия тирани?» «Чакайте да видим какво ще стане с херцеговците, па да му мислим и ние!» «Море те са добри, защото ще им помогнат и сърбите, и черногорците. А на нас кой ще помогне?» «Знаете ли нещо? Каквото и да стане, нека стане — нема да стане по-лошо от сега: хайде и ние полека-лека да си готвим оръжие: та, ако стане нещо, да ни не колят като овци на касапница!» — Такива мисли и разговори се разменяваха между по-събудените хора през зимата в 1875—6 година, и почна се тайно кой откъде може да принася барут, пушки, пищови, калъчки, куршуми и др.

Пролетта в 1876 г. наближаваше. Вместо да са захваща работа, човек току мисли друго нещо. И какво нещо! Каквото никога не е дохождало наум, нито се е помислювало некога!

Тия момци, за които споменахме по-горе, захванаха по-честичко да се събират на потайно място, за да си поприказват кой какво е припечелил, кой колко фишеци навил и др.

Така се мислеше и говореше още от половината на 1875, та ето вече и три месеца от 1876 година. Ако да би било възможно да се напише всичко в книги, би се изпълнила цела библиотека! А пък само това ли е? Да видехте как се чистеха пушки, пищови, сабли, ножове, силяси, патрондаши! А пък пушките като беха почти всичките кремъклии, така и пищовите, та да видехте как се правеха фишеците им, как се сучеха от грапава книга, как се нареждаха в паласките, некои с куршуми, некои с кесмета, а некои с едри сачми! Всичко това — нито хората, нито движенията им в тая трудна работа — вече не може да се види. Та да беше поне фотографирано: колко щеха да са скъпоценни тия снимки за бъдещите поколения! Но и фотография тогава немаше. Пък и да имаше: това ли беше в ума на хората в такова смутно време! И пишещият тия редове, ако и да е бил зрител и съучастник в това извънредно дело, не може да опише всичко както требва и както е било, защото оттогава изминаха вече много години.

Работата вървеше наред, защото се не усещаше отникъде подозрение. Дори неколко пъти в празнични дни момчетия излизаха с пушките си вън от селото и пушкаха на нишан, за да си опитват пушките как ще бият. И това се не забелязваше, нито се подозираше от турците.

На 28-ия ден от м. март беше Връбница. След църковен отпуск в едно християнско кафене беха наседали: поп Иван п. Панайотов, Георги Ат. Локантанджията, брат му Лазар, Христо Ив. Венедиков, Илия Л. Нинков и други некои, на които не помня имената. Между тия беше и Георги Ив. Икимджията от Долна Драглища, при когото седеше един човек странен, на никого непознат освен на Георги Икимджията. Между тая компания от ръка на ръка се подаваше едно писмо, за да го прочете всекой. Но понеже писмото се четеше мъчно, некои дори го взимаха и влазяха в бакалничката настрана, за да го разберат по-добре. От писмото и от живия глас на непознатия гост се разбра, че Т. Пазарджишкият комитет, под предводителството на Бенковски, поздравява българския народ с въстание против турското несносно владичество и го поканва да е готов за 1 май. След малко разговор и запитвания, като как ли ще да е, дали ще може съгласно да стане, непознатият отговори: «Вие се само гответе, та на първия май, като чуете край селото ви да засвири бурия, в същия час да въстанете и да нападнете най-напред кафенетата» и т. н. ...

На непознатия писмоносец името било Кузман Шарланджията. Той бил на конак у Г. Локантаджията; оттам отишел в Банско. След това започнатото дело захвана още по-деятелно, защото видехме, че ще имаме помощ и от Т. Пазарджишкия революционен комитет. И не се гледаше вече толкова за посрещането на празника Великден, колкото се гледаше какъв ли ще бъде първи май.

В неделя, на 25 априлий, неколцина пушкобийци (стрелци) се сговориха на тоя ден да си обидат пушките на стрелба в нишан. Събрали се беха в Дангарица на Солиманаговата ливада. За нишан туриха един лист бела книга отсреща на брега над дедовата Симьонова нива. Захванаха стрелбата. Изредиха се по еднъж, т. е. по едно изгърмеване. Не помня хубаво, но струва ми се, че никой не повреди белия лист. Некои казаха: «Далеко е нишане.» Други — по ербап — казваха: «Не е далеко нишане, еми оти е през реката. Кажуваа стари човеци, ке стреляне през вода не погажда, оти во¬дата мами куршумо.» Други казаха: «Абе оти не донесохме еден прат железо, та да видим чия пушка ке прокара куршумо през железото?» — Лазар дедов Алексов като ковач се готвеше да иде за железо. В същата минута се съгледа, че иде и Иван Н. Боюв бързо-бързо, хем без пушка. Некои казаха: «Защо ли иде па без пушка? Ем колко бръза-бръза!» — и всичката дружина устреми очите си към него. А той (Ив. Боюв) и по ходнята се познаваше, че носи некакво известие, и щом наближи, още запъхтян от бързото ходене и без да поздрави дружината, каза: «Бре, дедо поне! Бре, Риете! Що праите бре. Се ле му найдохте времето за пушене? Ама го сте погодили!»

— «Оти бе, Юване? Кажувай защо!»
— «Востание бе, востаниее!»
— «Айда, олан, какво востание! Еле е одумано востанието да е на пръви майя?»
— «Абе и я знам, ке така беше одумано, ама не знам защо, в Пазарчицко е избухнало.»

И така, тая дружинка, с извънредна и внезапна душевна промена, се разпръсна като яребични пилци. Поп Иван като подвря пушката под джубето, и Ристето с него — хайде през Валениците, през Горна Сивевица, през Губеровата улица и всекой у дома си. А пък други беха оставили пушките си в дедовата Алексова воденица и влезли в селото без пушки.

След неколко дни дойдоха от двата пола батачене да просят хляб...

Като стигнаха в Мехомия, Ляцето ги предаде на капи-бюлюкбашията. Този ги изведе горе при мюдюрина, комуто всички отдадоха по една темена. След това мюдюринът ги попита:

— Нерелисънъз, чорбаджилар?

Отговориха:

— Банялийс, ефендим.
— Пек-и. Каймакам сизи арар Неврокопта.

И обръща се към юзбашията, та му казва:

— Гитур бонлари ашаа апуз-ет!

И той ги закара долу, затвори ги в яхъра в едно малко отделение, което беше почти пълно с трески. Там намериха затворени мехомичени, за които ще споменем после. Като поседеха малко и се поразговориха братски в затвора, дедо Яне Бошков каза на банените:

— Знаете ли защо ни набута тука, в тоя талаш? Апсаната е пълна с апсове, те нема дека да се збера!

След малко се зачу дрънкане на железа и един слаб човешки глас: «Брее, дедо попе, и тебе ли докараа тука!» — Поп Иван, като погледна между талпите към яхъра, виде поп Филипа от Якоруда с железна халка на шията, на която синджирът провели през стената из талаша и запетлан с едно мандало. Глухият глас продължава:

— Е, дедо попе, брате! Еми сега?
— Сега — тръпене му е макьата: какво за сички бракьа, така и за нас!

Да не кажем преспаха, а пренощуваха тая нощ в треските. Осъмнаха, и до вечерта пак в треските. Късно вечерта ги изкараха оттам и ги накараха в една стая, гдето имаше около 30—35 човеци, които приличаха на полумъртви. Като влезоха и последните гости, не стигаше им вече место нито да полегнат, нито да поседнат. Некои затова клечеха на колене, а некои и постоеха за греховете си. Стаята отдолу беше постлана със суха разрита пръст, а ако се опреше некой до стените, окашляше се, защото стените беха скоро мазани. Как се мина тая нощ, само който е патил такова тегло, той знае. Не може отникъде да влезе светлина в тази стая, ако ще би да имаше четири слънца, защото двата й прозорци беха обковани с дебели дъски. Благодарение на некои пукнатини позна се, че се е съмнало. Разшаваха се заптиетата насам-нататък.

Онбашията прати да донесат въжа от пазаря. Въжата се донесоха. Те бяха тринадесет штранки (осмаци). Отвори се вратата и се извика:

— Айда излазейте бре, комиталар! Айда вие, църнокапците, излазейте по-напреди!

Заптиета размотваха въжата и захванаха да връзват, не помня кого от поповете, когато онбашията извика:

— Не, не тоя: оне там хее, боюклията, високия, бинбашията него връзете най-напреди; той ке им води!

Вързаха бинбашията (поп Ивана), зад него вързаха поп Филипа от Якоруда, а по него другите попове и белци, всичките един за друг завързани така, щото требваше първият където стъпи, всичките по него на същите места да стъпват.

Тая върволица се състоеше от следните лица по села:

Баня
Поп Иван п. Панайотов
Георги Ал. Локантаджи
Брат му Лазар
Христо Ив. Венедиков
Стоян Бориков

Банско
Ланката Н. Тодев
Хаджи Кандид

Мехомия
Поп Никола Опашков
Кипрето
Яне Бошков
Тасе х. Тодоров
Никола Каназирски

Якоруда
Поп Филип
Хаджи Петр
Иван Т. Масларев
Петър Хр. Бакърджи

Никола от Неврокоп

Белица
Поп Теофил
Георги Белю
Никола п. Теофилов
Митър Чорбаджийски

Г. Драглища
Поп Костадин
Цветко Даскало
Кръскю Праматарев

Д. Драглища
Поп Никола
Хаджи Михаил
Георги Икимджията
Лазар К. Нишков

Нидобрацко
Даскал Велю

Годлево
Поп Партения
Хаджи Михаил
Досе Аламинов

Тодор от Горно Броди

Тая върволица от тридесет и трима комити, предвождана от седмина попове, се извлече змиевидно от каймакамския конак, заобиколена от около сто и петдесет души войници с неколко онбашии и един мюлязимин. За да не става затруднение през прекачулките към с. Баня, върволицата биде поведена през пазаря, през турската махала към джамията на моста, извлече се при турските гробища и потегли по Бел път надолу. Кога стигнаха на Бачевския преход на р. Исток, без да се спира върволицата, заповеда се да газят. Но кой току-що нагазеше, качваше му се и един аскерлия. Другите аскерлии минаха по тесаницата. Оттам минаха през Меомизките уши, та в с. Баня направиха почивка при джамията. Там некои похапнаха. Оттам в с. Добринища почивка. Оттам през планината Арамли-бунар вечерта в с. Кремен. Тук, за да се чуват по-лесно комитите, накараха ги в църквата. А за да може да полегнат, те дадоха по един грош, та ги отвързаха. Аскерлиите заключиха църквата, накладоха големи огньове пред двете й врати и нощуваха там да караулят. Комитете пренощуваха в женското отделение, на потона. На утрото (Св. неделя) придрънкаха ключовете, отвори се църквата и се извика:

— Иннън ашаа бре, кюпеклер!

Слязоха всички долу, навързаха ги като по-напред, потеглиха надолу през гората и слезоха на друма на Къздервент, откъдето се отправиха за Неврокоп. Надвечер ранко пристигнаха в Неврокоп. Улиците беха задръстени от народ, повече турци, и тука горките комити много удари пренесоха, и на мнозина останаха калите по улиците от ударите. Откараха ги на беледието, развързаха ги и ги изкараха пред мезлиша, гдето имаше и един гръцки владика. Изпитаха ги и ги прегледаха, да не би да има у некого нож или пари, за да ги приберат, но такова нещо се не намери у никого. Оттам ги разпоредиха кой где ще се затвори. Поповете закараха в един стар конак, вътре в харема, където се влазяше през две големи порти. Тука ги затвориха всекиго отделно.

В хамбара поповете престояха две денонощия, в два гьоза, по четирима в един гьоз (отделение). Там, за да си починат, двама клекнаха на колене и двама стоеха. След две денонощия преместиха ги под беледието в една мааза. Тука намериха затворени йеромонаха х. Исайя от с. Тарлис, та станаха осмина попове. Понеже тука по-напред е имало други затворници, мъката на поповете сега беше от въшки. Тук престоеха единадесет дена. Истинтаците беха преминали вече. Те ставаха така: извождаха затворника и го изправяха пред мезлиша. Терджуманинът питаше: «Как ти е името? Презимето? Прекорът? На колко си години? От кое си село? Затварян ли си некога? Добре, ами познаваш ли Кузман Шарланджията?»

Тука всекой отговаряше:
— Не го знам.
— Как да го не знаеш? Ами на Връбница, кога мина през Баня с белия кон, та отиде към Банско, не знаеш ли?
— Не знам.

Тука некого от подсъдимите възправяха в един кумин, та му се виждаха само нозете, и го мушеха с ръжен, за да каже право.

След 32-дневен затвор казаха им, че са освободени от обесване, само че 31 комити трябва да броят 600 лири! Дорде да се набавят парите, горките освободени седеха по хановете под надзор около десетина деня, а като предадоха парите, разотидоха се по селата си.