Възраждане

 

Константин Величков

 

КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ ПЕТКОВ. (Роден в 1855 г. в Т. Пазарджик; починал в 1907 г. в Гренобъл, Франция.) Просветен и революционен деец през Възраждането: учител, член на частния революционен комитет Пазарджик и участник в подготовката на Априлското въстание, арестуван. След Освобождението: деец по Съединението, известен писател, преводач, общественик и министър. Занимавал се и с живопис.

Публ. по: Величков, Константин. Избрани произведения. Т. 2. С., БП, 1966. 464 с. (с. 63—65, 70—71, 72—76, 111 — 113, 144—148, 150, 155— 158). Част от спомените в друг вариант се съхраняват в: НБКМ—БИА, ф. № 153, арх. ед. 4, л. 1—56 (стар инв. № II В 2069). Автогр. с маст., тетр. б. н. к. 56 л. 105 п. с. 20.5/16 см., повр. Анот. в: АВ. Т. 2, с. 177; Опис на ... с. 22.

 

В ТЕМНИЦА.

ПЪРВАТА СРЕЩА С БЕНКОВСКИ.

ПЕТ ИМЕНА

 

Който не е бил в пловдивския затвор, само той не знае Орчо войвода. По право носи той това име. Историята на Панагюрското въстание на две места ще го запише като такъв. Той е разбил Стрелча и е бил заедно с Бобекова в четата, която е освободила в Копривщица Каблешкова и другарите му, които са били затворени от собствените си съграждани. Види ли го заптие на двора, ще му хокне да иде да се затвори в стаята си. Орчо се измъдри като булка по венчило, наведе глава, като сгрешил ученик, кога му се кара учителят, избъбри нещо под мустак, което не може да се разбере псувня ли е, или молба, и се упъти към затвора. Мине не мине няколко време, видиш го, че се подал отнякъде, гледа като плъх на четири страни и съзре ли, че се е махнало заптието, тътри се пак при другите. Възнисък, тъкняст, стъпя като мечка, все с един ход спокоен и равен, но дай му да духне из гората, ще тича като сърна по урвите и ще се катери като коза по скалистите чуки. Не зная дали го е видял някой някога загрижен и замислен. Има Орчо за какво да се загрижи и замисли, но като истински мъдрец, пази за себе си тревогите си и мъките си. Всеки има своите, защо му са чуждите? Иде всякога при тебе с усмивка на очите, като че иска да те разтуши с това обло лице, по което не прозира сянка от облак, вмесва се предпазливо в разговора, за да каже някоя и друга духовита дума, и езикът му, като се преплита леко в устата, прави говора му вкусен и приятен. Слушаш го с наслада, па го погледнеш и в полузамрежения му сивоок поглед иска ти се да прочетеш нещо лукаво, и си казваш неволно в себе си, че тоя същият човек, който така мило беседва с тебе, може да си дигне ръката и без да му мигне окото, да те стисне за гушата и да ти изкара душицата. А с тия ръце тук върши най-невинната работа на света: навил тиреплик на едната, взел кука в другата и плете ли, плете с една ловкост, на която би позавидяла и най-изкусната мома. Главата му кичи бяла плетена шапка, и тя е произведение на собствените му ръце. Плетенето на шапки и на кесии, и на други такива предмети с прости конци или със ситни разноцветни мъниста — това е любимото занятие на всички арестанти в турските затвори, които, в отсъствие на друга работа, убиват с него времето и разкарват тежката и убийствена досада на еднообразния тъмничен живот.

Не лежи Орчо за първи път в затвор, но лежи все за права бога. Бяха го разкарвали преди две или три години по Пазарджик и Пловдив, че уж имал пръст в едно убийство на турци, станало над Панагюрище. За права бога е лежал някога в Нишкия затвор. И сега е набеден за права бога, но той се надява да изклинчи и от тая беда, а за това той разполага с един непогрешим талисман — инкярът. Тоя талисман той го проповядва на всички. Момчета, мила ли ви е душата — стискайте си устата. Бъди господар на езика си — да останеш господар на шията си. Душа да ти излезе, дума да ти не излезе. И Орчо прилага към себе си тия правила по един чудесен начин. И не е пуста беда една: пред следователя една, пред Хасан чауш друга. Орчо успява невредим да излезе и от Сцила, и от Харибда. Пред следователя нищо не знае. Той е човек, който само за един хляб мисли как да го изкара. Бил е в Стрелча, но насила са го закарали — да готви на въстаниците, защото това му е занаятът, и клал е там говеда, но на човек в живота си ръка не е дигал. Но връща се Орчо в затвора и Хасан чауш го посреща с гьодовицата в ръка:

— Ти пак си инкярил, куче ниедно! Ще те науча аз тебе как се инкяри...

И замахва Хасан чауш, но Орчо трепери вече, като лист, и моли със сълзи:

— Прошка, ефендим. Сбърках, що да правя: душа мила, не се прежаля. Няма вече инкяр да правя, всичко ще си кажа.

И Хасан чауш омекне пред тая искрена молба.

След няколко деня сцената се пак повтаря и пак с еднакъв успех за Орчо.

Орчо, Орчо! Видях те след осемнайсет години и смислих си за твоите шеги и за твоите хитрости, и усмивка изпъпли пак на устните ти, но не се разля тя по облото ти лице и не просия по него. Засрами се сякаш от белите въси и сгуши се под тях и замря на мястото си, също мартенско слънце, кога се подаде изпод облак. Пусти години! Да биха могли да се върнат и с теглата си, и с патилата си! Уж ги търси, души ги не стига. Орчо се хили и въздиша, но не въздиша само за безвъзвратно миналата младост. Друга мъка тежи сега на сърцето му. Болест го налегнала, а пенсия, къде малка, къде я пък и подсекли, търси Орчо ходатаи да му оставят пак първата пенсия, че няма пусто опустяло с какво да се живее.

...Поп Никола беше минал шейсет години. Беше ми познат. Той беше взел явно участие в брациговския комитет и бях имал случай да се срещна с него в едно от заседанията на комитета. Естествено въздържан и с кротък нрав, той следеше обаче с жив интерес потайните приготовления, ободряваше младите работници около себе си, въодушевяваше селяните и тиха радост озаряваше старческото му лице при мисълта, че бог ще го сподоби да види България възкръснала за нов живот и да благослови борците за свободата ѝ. Как се беше изменил сега! Не ми се щеше да повярвам, че е същият човек, когато се срещнахме тука. Доплака ми се, когато го видях грохнал, извехнал и посърнал. Не зная, бяха ли го мъчили, но бяха го особено съсипали нравствени изтезания. Мисълта, че се обвинява в убийство, беше легнала видимо като тежка, непоносима мъка на сърцето му. Той ѝ се беше предал и свит везден на бедната си постелка, стоеше углъбен в себе си, без да говори с никого, без да гледа що става около него, като унесен в мисъл не за участта, която от човешка ръка имаше да претърпи на земята, а за участта, която му се готви другаде, там, дето не човеци съдят за делата и греховете земни. Като някое здание, което е подкопавано от дълго време и чака само един удар, за да се срине, той не издържа на последното сътресение и просна се без чувство на земята, когато го повикаха. Закараха и него на бесилката на гърба на един от другите осъдени.

Смъртните присъди се изпълняваха обикновено на следния ден. Понякога обаче властите оставяха да преминат и два, и три деня. Защо правеха това, не можеше да се знае, но това забавяне озаряваше с надежда нещастните осъдени. Едно нещо, най-невероятният слух, който успееше да се промъкне в тъмницата, една блага дума, казана от някое заптие, стигаше в такъв случай, за да даде повод към най-измамливи предположения. Всички помагаха да подкрепят душите на нещастниците в това настроение. Може би заповед е дошла от Цариград да прекратят бесенията, може би Европа се е намесила. И при всичко че тия надежди не се сбъдваха, доволно беше да се повтори същия случай, за да вземат изново връх. Те бяха обаче едно благодеяние за осъдените, а еднакво и за другите затворници, техни другари тука, които със сковани инак уста можеха сега, макар и да не вярваха сами, да ги залъгват с някаква утеха.

Така се забави изпълнението на присъдата за Васил Соколски. Познавах го от 1874 г., когато бях се завърнал от Цариград и бях се настанил за учител в родния си град. Той беше дошъл преди две години в Пазарджик като аптекар на доктора Гръмникова. Природата беше го създала да бъде напълно щастлив човек. Здрав, безгрижен беззлобен, с постоянна усмивка на устните, той беше наивен като дете и готов на всяка минута да пламне от ентусиазъм Това добро сърце таеше само една омраза, но тя беше непримирима и безпределна. Пред него не можеше да се заговори за турци без да закипи от патриотическо възмущение. За оттуха пишеше стихове, в които се римуваха на всяка стъпка народ агарянски с тигър африкански. Той ликуваше, като да е спечелил цяло богатство, когато успееше да прикачи на турците по-силен епитет.

Бях един от ония, на които особено обичаше да чете произведенията си. Една жалба имаше, че не можеше да ги печата. Той вярваше че ще произведат на ония които ги печатат такъв също ефект, какъвто произвеждаха над него разните революционни статии, брошури и стихотворения, които му се улучеше да чете. Той имаше цяла сбирка от такива свещени книжа, които пазеше в особен шкаф в аптеката заедно със своите собствени стихове. Усещах когато отивах при него, по тайнствения вид, които взимаше, когато ме видеше, че има нещо да ми чете. Зарязваше веднага хаванчето дето трие някои лекарства, затвори портите, назърне през прозореца на улицата, па отвори тайнствения шкаф, измъкне някой вестник или тетрадка и захване да декламира, и беше истинско удоволствие да гледаш това детско добродушие, което сияеше от лицето му, като се силеше да си даде страшен и злостен вид. Увличаше се, възторгваше се от четенето, като да виждаше края на Турция, и думите, като не достигаха да изкаже оня изблик от чувства които накипяваха на душата му, изпуснеше по една силна въздишка и удряше с юмрук по масата.

След смъртта на доктора Гръмникова през 1875 г. той напусна Пазарджик и замина за Перущица, дето се установи като аптекар и доктор и дето се ожени скоро. В това село, което е било винаги огнище на буен патриотизъм, Соколски трябва да се е почувствал напълно в своя елемент. Не зная дали някои друг ще да е посрещнал революционното движение с по-голяма радост. За него Турция престанала да съществува от минутата, когато се е дигнал да целуне кръста и револвера, като член на революционния комитет. Въстанието го завари в Панагюрище, дето беше заминал като делегат на Перущица в Оборище. Той беше останал в четата на Бенковски като доктор и след като го беше придружил в различните му походи по околните села до Еледжик и Белово, беше го последвал и подир разбиването на Панагюрище от Хафуз паша. Нуждата да даде помощ на няколко ранени, които били останали надире станали причина да загуби следите на четата. Турците го бяха уловили с няколко другари в гората, дето се скрили няколко време, след като се били отделили от Бенковски. Бях в Пловдив, когато го доведоха. Бос, гологлав, с покъсани панталони, той беше облечен с въстанически костюм, украсен на вратника, по ръкавите и на гърдите със зелени ширити. Това вчерашно минало, което озаряваше безпределна вяра във всесилието на мечтите, проблесна като светкавица в бурна нощ всред бедствието, което, след една година, ни събираше тука, и очите ни неволно се наляха със сълзи, когато се срещнахме. Веселият му и безгрижен нрав не го напусна и в тъмницата. Той не декламираше стихове, но омразата против турците къртеше пак въздишки от гърдите му и угрози от устата му. Видяхме го за първи път покрусен и съкрушен, когато се върна от съдилището. Тъгата за живота взе своята дан, но не сломи духа му и когато първият ден мина, той се така успокои, като да забрави горката участ, която го чакаше. Той играеше на карти, когато го викаха да претърпи последното си наказание. Малцина души са отивали на смърт, придружени с по-голяма и по-всеобща жалост. Тоя човек, който носеше една детска душа, отиде с мъжки стъпки на бесилката. Бесилката, прикрепена на стряхата на един дюкян в Узун чаршия, недалеко от шадравана, беше се счупила под тежестта на тялото. Соколски беше чакал да я заковат изново, без да подаде никакъв знак на слабост. Той поискал само да му дадат в това време да изпуши една цигара.

Традиция съществуваше в Турско, когато бесилката се скъса, да се прости животът на осъдения. Не зная дали тая традиция не е била отдавна напусната, но и да беше в сила, тя не би спасила живота на никого сега, при решението на турците да действат тоя път без милост и снизхождение и чрез неумолими примери да всеят страх и терор в сърцата!

Също така се забави изпълнението на смъртната присъда за Тодор Душанцалията от Копривщица, мъж на около трийсет години. Той живееше в Египет, дето си беше съставил някакво състояние и беше се завърнал, в навечерието на въстанието, в Копривщица да се жени. Увлечен в революционното движение, въстанието го беше заварило сгоден. Обвиняваха го, че е взел участие в избиването на копривщенските цигани, за което го осъдиха на смърт. Още на същия ден, когато му бяха чели присъдата, приятели, които беше натоварил да действат в негова полза, бяха му обадили, че съдиите обещали да я изменят, ако им даде 400 или 500 лири турски. Сестра му и годеницата му, които се намираха тогава в Пловдив, бяха тръгнали веднага за Копривщица да донесат исканата сума. Присъдата не се изпълни ни на другия, ни на последующия ден. Пълна надежда се възкреси в сърцето на клетия момък. Другарите му, които бяха посветени в тайната, правеха всичко, що можеха, да го подкрепят в убеждението, че ще успее да откупи живота си. Уви! Не беше време ни на алчността на турските съдии да се разчита. Обесиха го на третия ден. Сестра му и годеницата му едва се спрели в Копривщица да си отдъхнат от умората и от смъртни тревоги, взели парите и тръгнали обратно за Пловдив. Когато стигнали на моста, видели многобройна тълпа, че заобикаля бесилката; на нея висял човек; погледнали, приближили до нея и познали Тодора.

Един ден докараха при нас от един от ханищата, превърнати временно в затвори, един снажен и юначен на вид селянин, който ми беше познат по име, Теофил от Калугерово, с едно младо момче, което не беше навършило осемнайсет години и което, изправено до него, изглеждаше още по-маловръстно — почти дете. Те бяха вързани заедно за ръцете с белекчета. Затвориха ги в един от полюсите. Така правеха с ония осъдени, които бяха лежали в други затвори. След присъдата докарваха ги тука и до изпълнението ѝ държаха ги на уединено място в полюсите.

В затвора се разчу, че доведените били баща и син, и не остана никой, който да не ги ожали. Никога може би не бяхме изпитвали по-потресающо впечатление. Мисълта за тоя баща, осъден да води на смърт собствения си син, да присъства на агонията му, покърти ни всички. Много време по-сетне узнах, че осъдените не са били баща и син, а чича и внук. Болки като тия, които е изтраял тоя човек, могат само да се чувстват. Кой би успял да ги изкаже с думи? Детето не е преставало да плаче и нещастният Теофил, като не е имал как да го утешава, казвал му: «Не бой се, синко, лесно се умира.»

На другия ден ги заведоха в Пазарджик, дето ги бяха обесили един до друг на ъгъла на една стара къща срещу църквата «Света Богородица». Това обстоятелство има за мене съдбоносен смисъл. То даде на мислите ми едно смъртелно тежко настроение, което не се махна до прекращението на смъртните наказания.

Брациговци, шегобийци и приказливи по природа, даваха пълен ход на своя весел юмор, като разказваха за защитата на градеца си, за черешовите топове, за табиите, за импровизираните военни шефове. Само когато дойдеше дума за Васил Петлешков, глумливият тон изчезваше от разговорите.

Ние всички почти го познавахме и името и паметта му внушаваха на всички набожно почитание. Душите ни мълком венчаваха мъченическия му образ с ореола на светец.

Той донесе в Пазарджик първи великата вест, че въстанието е прогласено в Панагюрище, и бях свидетел на оня патриотически възторг, който бе възпламенил душата му. Познат отдавна с мене, той беше поискал мене първи да възрадва. По причина на хубавото време бях спал на чардака в къщата ни, когато още в тъмно зачух силно да се чука на вратата. Ударите ме разбудиха, преди още слугата да иде да отвори. Беше той. Знаех, че беше заминал за Панагюрище като делегат на Брацигово за общото събрание, което беше свикал Бенковски, и чаках разтревожен вестите, които носи, без обаче да подозирам що е станало, защото въстанието не се очакваше да избухне по-рано от май. Още от стълбата гласът му екна, запъхтян, развълнуван: «Въстание! Кръв! Да живее България!» След минута ние се прегръщахме неми, разтреперани, просълзени от радост, и като извади от джоба си едно възвание, с което се обявяваше, че е прогласено въстание, сложи на устните ми мястото, дето беше цапано с кръв, и сам после взе да го целува с луда радост, като да бликаше оттам жива кръв, с която искаше в тая минута да се напие до полуда. Целуваше и викаше: «Въстание! Кръв! Да живее България!» Трябваше да минат няколко минути, за да дойде на себе си и да може да отговори на въпросите, които му задавах. Той нямаше впрочем какво много да разказва. Пред очите му беше блеснало едно видение, което го беше ослепило, и озарен от него, преобразен на дух, беше улетял, за да разнесе по-скоро, додето може да стигне, благата вест. Той беше видял България възкръснала, която вика под знамето на свободата своите синове, за да отмъстят за петвековните обиди, и като че се е боял да не би тоя образ да загуби от силата, с която се беше отпечатал в душата му, едва дочакал да му дадат няколко възвания, и тръгнал. Вярата, с която беше живял в продължение на три месеца, не беше го излъгала. Мечтата беше се сбъднала. Тържеството беше дошло. Бенковски с панагюрския комитет, прогласен сега за временно правителство, дават бързи и огнени заповеди. Пратеници отиват навсякъде да подигат населението. Другите окръжия са отдавна готови. България ще бъде утре цяла на оръжие. Чети ще тръгнат веднага за градовете да ги завземат. Унесен от своята вяра, в изблика от чувства, които разтупваха гърдите му, Петлешков виждаше турците, че отстъпват отвред, смаяни, уплашени. Той не видеше само гроба, който съдбата беше вече изрила за него.

Същата сцена на патриотическо изстъпление се повтори, когато баща ми и майка ми, събудени от неговото пристигане, дойдоха да научат от него за станалото. Една радост, чиста и безпределна, като даваше крила на духа, унисаше ни в области, дето разумът изчезва, и чувството, оставено само на себе си, рисува пленителни образи. И най-вълшебният сън бледнее пред очарованието, с което ни се вестяваше България, ликующа с изпълнения блян на петвековни въжделения. Мислехме да я виждаме жива пред нас, осенена от знамето, което беше дигнала. Светът я приветстваше, трогнат от новото тържество на свободата над тиранията. Минути кратковременни бяха те, които не траяха повече от най-бързия сън и изискваха от ония, които ги преживяха, жестока отплата, но в сърцето има една светла дипла, дето те са отразили, и тя се отваря с лъчи от радост, чиста като детска усмивка, при всеки спомен за това минало.

Не зная дали Петлешков седна през всичкото време, додето стоя у дома. Минутите бяха скъпи. Конят го чакаше оседлан в хана, дето беше спрял. Разделихме се, той за да лети за Брацигово, аз за да ида в училището да занеса радостната вест на другарите си.

 

ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С БЕНКОВСКИ

 

Мечтата се сбъдна. Апостолът, за когото бълнувахме от месеци, беше дошъл. Едва се въздържахме да не прегърнем Ръжанкова, известен между нас и почитан от всички ни за своите връзки с Левски, когато ни обади шепнешком, че Бенковски е в града и иска да се срещне с нас. Бенковски! Това име се мълвеше вече от няколко време и душите ни го окръжаваха с обаянието на един месия.

И нам се падаше честта да го срещнем първи в града си и да чуем от устата му благата вест.

Нагласихме бързо часа за срещата. Тя трябваше да стане в учителската стая един час след разпус на учениците, до което време щяхме да земем мерки да не остане вън от нас жива душа в училището.

Чакахме вече, сами с другаря си Матакева, в пустото училище. Без да си кажем нищо, сещахме в себе си, че скоро ще удари един час съдбоносен в живота ни, и тая мисъл сливаше в тайнствен трепет, дето имаше и радост, и страх, и изступление, и тревога, цялото ни битие.

Седяхме мълчаливи, като че се бояхме да не нарушим чувствата, които ни обладаваха в ожидание на тържествения момент.

Най-сетне вратата се чукна.

Ръжанков се промъкна пръв, като да се увери дали действително сме сами, и тайнствено, като че се сам боеше от думите, които произнасяше, хвърли със сподавен глас в тишината на стаята името на страшния гост:

— Господа, Бенковски!

Виждам го и сега, възсреден на бой, наклонен малко, увит с дебело палто, с една карта под мишницата. Той се озърна в стаята, по взет навик, и пристъпи с твърди стъпки към нас, като размахваше слабо свободната си ръка. Една физиономия, остра и студена, ви показваше отведнъж, че имате работа с човек, който не допуша излишните привързаности, който се е сродил с дълга на приетата мисия и вън от него е недостъпен за никакви други чувства. Едно сухо представление ни прикова още от тая минута в чувството, което трябваше да запазим докрай към него.

Бенковски разказа в няколко думи мисията си. Революционният комитет му е възложил да приготви и да повдигне на въстание Четвъртото революционно окръжие, което ще има за седалище Панагюрище. Той не иде да убеждава, той иде да обади, че е дошъл часът, когато България по примера на Босна и Херцеговина ще въстане като един човек против турското владичество. Тракия иска ли да земе участие в това въстание, или ще се отдели от своите братя? Ако тя е готова като България да се залови за оръжие, той ще стои. Ако ли тя не иска да се присъедини към борците, той ще я напусне.

Това встъпление, студено като острилото на гол нож, въпреки въодушевлението, с което слушахме апостола, ни се стори да съдържа една незаслужена обида за Тракия. Как можеше той да се съмнява, че Тракия не ще сподели подвига, за който се готви България, тя, която от месеци вече се озърта да види апостолите на свободата, която копнее да чуе словото им и да се поведе по тях!

Застъпихме се да защитим Тракия и да убедим апостола в патриотическите чувства на населението ѝ. За тия чувства ние имахме под ръката си осезателно свидетелство и с невъздържана радост пожелахме още сега да го поднесем под очите на събеседника си. Той, сам тракиец, не можеше да не се възрадва като нас.

Това беше адресът до султана, с който българското население от Пазарджишката кааза искаше реформи. Едно общо движение беше обхванало България. Без никакво предварително споразумение, под натиска на събитията, по увлечение от духа на времето, беше възникнала почти обща идея да се отправят мемоари до султана с еднакви приблизително искания, които се заключаваха главно в следующите три точки: признаване на българския език за официален; участие на българи в администрацията и съдилищата; унищожение на бедели-аскерие и вземането на българи във войската.

Такъв мемоар беше приготвен и от Пазарджик и не без риск беше подписан от всички селски общини. Ние се гордеехме с извършеното дело. Мемоарът стоеше в учителската стая и ние се готвехме днес-утре да го изпратим в Цариград.

Не беше може би чуждо у нас в случая едно самолюбиво желание да се похвалим с една работа, в която главно участие бяхме зели ние.

Другарят ми измъкна мемоара от тенекиената кутия, в която беше вложен, прочете го и впусна се да прави коментарии върху селските печати. Ръжанков и аз зяпахме в Бенковски, като чакахме с нетърпение да чуем предвиждания от самолюбието ни отзив. Мнението на цял свят в тая минута не би значило нищо пред една само дума, капнала от устата на апостола.

И Бенковски проговори и ни поля със студена вода. Какви са тия мемоари и каква смисъл могат да имат? България не проси правдини, България иска свобода и независимост и което иска, тя ще го извоюва с оръжие в ръка.

Ако и да бяхме изпълнени с чувства на благоговение към госта си, не можехме да се съгласим с неумолимата присъда, която изрече, и се опитахме да възразим и да защитим своето дело. Ние доказахме, че ако и мемоарът да става безцелен за Цариград, той има значение за Европа, която ще види, че ние по мирен път сме искали това, което утре ще искаме с оръжие в ръка, и отговорността за въстанието пред общественото мнение в Европа ще падне върху Турция, която не е искала да изпълни нашите справедливи искания.

Бенковски остана непоколебим. Европа не намери пред неумолимата му логика повече пощада от Турция. Нашата сила е нашето оръжие, пред което ще бъдат принудени да преклонят глава и Европа, и Турция.

И Бенковски пресече разговора, като мина върху предмета на своето идване и върху близките задачи, които ни предстояха. С умиление си спомням и сега с какво искрено убеждение той вярваше във всесилието на България, въстанала с оръжие в ръка за своята свобода. Цяла България повярва за една минута като него, че тя ще диктува волята си и на Турция, и на Европа. В тая вяра, която трая един миг, но която бе сюблимна, е цялата история на въстанието от 1876 г.

След два дни Бенковски не беше вече в Пазарджик. Ние обаче не забравихме мемоара и след дълги съвещания решихме да го изпратим в Цариград, което и направихме.

Делото скоро закипя. Имахме случай да се срещнем няколко пъти с Бенковски. Никога обаче не му казахме за тоя акт на непокорност, в който се бяхме провинили към него.

 

ПЕТ ИМЕНА

 

Мъчно е да се видят, съединени в съвместна деятелност, двама души, които така много да се различават един от други като Бенковски и Волова. Всичко ги делеше. Още при първа среща всеки можеше да разбере, че мимо делото, което ги е сближило случайно, природата им е отредила да вървят по различни пътища. Колкото единият беше властителен, рязък, нетърпелив към чуждите убеждения, самонадеян, честолюбив, толкова другият беше, напротив, мек, кротък, скромен, женствен почти. За Бенковски не стигаше да възприемеш идеите му, трябваше да му се подчиняваш всецяло, да му принесеш в жертва волята си и разсъдъка си. Той не искаше и не търпеше между себе си и другите друга връзка вън от едно сляпо повиновение. Прекословието пред него, в какъвто вид да се изражаваше, беше престъпно роптание. Той кръщаваше със своеобразен епитет на философи всички ония, които подозираше, че не се помиряват с тая подчиненост, която изискваше от тях. Волов беше приел апостолската роля по идейно увлечение, но за тая роля бяха нужни освен ревност и преданост качества, които бяха чужди на природата му. Той беше твърде нежен за нея. Крилете му не бяха по силата на вихъра, в който се беше унесъл. Увещанието беше едничкото оръжие, с което можеше да си служи и да служи на делото. Той допълваше Бенковски. Ако двамата бяха живели във време на Френската революция и бяха попаднали в Конвента, те биха могли да се намерят на първо време на същите редове, но скоро биха се разделили и биха отишли на два различни краища: единият на върха на планината, а другият на полите ѝ в лагера на жирондата, отдето би отишъл заедно с нея да даде главата си на гилотината.  Когато са тръгнали за България, първенството е принадлежало на Волов. Щом са захванали обаче да действат, Бенковски е застъпил мястото му и го засълна докрай. Той стана апостолът. И трябваше така да стане, въпреки интелектуалното предимство, което Волов имаше над Бенковски. Срещу това предимство Бенковски разполагаше с мощна сила на енергия, която, вторачена веднъж в една цел, върви смело и сляпо към нея. Ней принадлежеше да разпределя ролите. Бенковски беше посочен, и с качествата си, и с недостатъците си, да стои начело на едно дело, в което трябваше хората да се увлечат, без да им допусне да мислят ни с какви средства то се предприема, ни с какви резултати може да се свърши. Беше време не да се разсъждава, а да се действа, не да се увещава, а да се заповяда, не да се моли, а да се диктува. Тая роля можеше само той да я изпълни. Стълкновението с характер като неговия не можеше да не подигне крамоли и те са се явили. Времето не даде да се разразят в печални последствия.

Казват, че когато въстанието било обявено, Бенковски изпратил гонци в Копривщица с тия думи: «Идете кажете на майка ми, че син ѝ дига пръв знамето на свободата в България.» Моралистът ще се замисли над тия думи. Историкът ще признае, че честолюбието, което разкриват, е било сила, която е била нужна за успеха на възложената задача.

 

***

 

На вид не се виждаше сходство и между Каблешков и Бобекова. Различието беше само в темпераментите. Единият буен, горещ, доверчив, излиятелен, другият студен, предпазлив, сдържан до надменност дори, те бяха сродни природи, щом стъпеха в мира на чувствата и на идеите. Там всичко ги сближаваше, там можеха да вървят ръка за ръка. У единия на пръв план действаше сърцето, а у другия — разумът, но по разни пътища те стигнаха на същата точка. Каблешков печелеше веднага. Той не чакаше да дойдат при него, сам отиваше при другите, като се връщаше, когато срещнеше измама. Бобеков обсъждаше своите стъпки, за да не се излага на нуждата да се повръща надире. За него човекът беше една гатанка, която трябва преди всичко да се изучи. Той не искаше да дърпа подадената ръка. Когато откриеше едно сродно сърце, ледената обвивка от него падаше и той се даваше всецяло с такъв също жар, с такава преданост, както се даваше Каблешков от първия момент.

Тая студена разсъдливост, която личеше във всички действия па Бобекова, можеше да измами в негова вреда и мнозина, които го не познаваха отблизо, запазваха често спрямо него едно неприятно настроение. Той го видеше и не вземаше грижа да го измени, щом човекът не му се видеше, че заслужава това. Той черпеше в една пряма съвест право да бъде неумолим към ония, у които беше съзрял коварна душа. Ония, които бяха оскърбили съвестта му, ставаха врагове и тям не прощаваше никога.

Той е обмислял дълго време първата си стъпка, преди да се хвърли в революционното движение. Съотечествениците му, които ценяха характера му и се доверяваха на разума му, не биха прегърнали решително идеята за въстание, ако не бяха видели него в редовете. Само тая услуга, принесена от него на делото, е доста¬тъчна да тури името му между първите дейци. Той се показа в делото, което беше прегърнал, от начало и до край, една душа, закалена в най-високите добродетели. Той е съставил сам своя епитаф, най-хубавия, който може да краси гроба на един патриот. Това са думите, които на смъртния си одър е казал на майка си:

«Умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна; а аз никога не допущах, че ще видя това. Умирам, мамо, спокоен и за това, че докрай изпълних дълга си към отечеството, на което дадох слабите си сили, които дължах.»

От всички, които са взели участие във въстанието, никой не се е увлякъл в него с по-ясно съзнание за сетнините му от Каблешкова. Той знаеше, че то ще свърши с катастрофа, и от тая катастрофа само чакаше да излезе добро. И за да има право да я иска, той беше обрекъл себе си да бъде нейна първа жертва. Така беше се родила у него мисълта да иде в Цариград и да убие султана един петъчен ден, когато отива на селямлък, като беше убеден, че това убийство ще даде сигнал на повсеместно изтребление на християните и ще предизвика впоследствие, в тяхна полза, намесата на Европа.

Съдбата му измени коварно. Никой не понесе удар по-жесток. Той, който беше чакал спасението не от бунта, но от злополучията, които трябваше неминуемо да донесе, тъкмо когато настъпи минута за жертви, видя съгражданите си, тия същите, които беше възпламенил със словото си, които беше подигнал с духа си, да въстават внезапно против него. Те не се задоволиха да го изоставят, да се отрекат от него, посегнаха на него и като го затвориха с няколко верни другари, приготвиха го да го предадат на настъпващата турска войска като изкупителна жертва на заблуждението, в което бяха оставили да ги въвлече.

Кой ще каже смъртелните изтезания, които е изтърпял в тия дълги, нескончаеми часове, когато е гледал из дупките на своята клетка тоя народ, заради когото се е готвил да се зарие под кръв и съсипни, ликующ, че с измяната си към него се спасява от бедствието си, на което го е обричал!

Не бе съдено на измяната да се изпълни докрай. Преди турците да настъпят, една чета, пристигнала от Панагюрище, счупи тъмницата на неволника и го отведе със себе си. Начело на тая чета стоеше Бобеков. Тая сюпремна услуга свърза навеки имената им в историята, както общността на чувства и на идеи ги беше свързала в живота.

Каблешков е изложил своите идеи в един документ, който сам по себе си заслужава да обезсмърти името му. За жалост, той е почти неизвестен на българската публика. Заловен от властите, заедно с всичките му книжа, след въстанието, оригиналът му трябва да се намира в архивите на турското правителство. Той е напечатан в една книга, издадена от правителството, подир въстанието, под заглавие, ако не се лъжа: «Документи от Панагюрското въстание». Оттам го беше взел вероятно гръцкият вестник «Нео логос», дето и го четох подир освобождението си от затвора. В тая книга са напечатани навярно и други документи, принадлежащи на Каблешкова.

Бенковски, Волов, Каблешков, Бобеков, Петлешков. Тия пет имена изстъпват неразделно в ума ми винаги, когато мислено се пренеса в Априлското въстание. Който пожелае да го осветли с няколко имена, не може да прескочи никого от тях, без да изпадне в несправедливост и без да накърни характеристиката, която иска да се даде за него.

И петимата дадоха живота си за идеята, на която го бяха посветили. Бенковски падна, пронизан от куршума на башибозуците. Волов се удави, като бягаше. Каблешков, паднал в турски ръце, завеща великия си дух на историята, чист и неопятнен, увит в ореола на последното самопожертване, като довърши дните си с един заптийски пищов в габровския затвор. Само Бобеков беше успял да се спаси с бягство във Влашко и дочака Освободителната война, но моралните и физически изтезания, които беше изтърпял, бяха го обрекли на смърт. Тя го застигна в Търново, преди да се свърши войната. Той умря най-честит. Другите предадоха дух със страшния призрак пред очите на своята мечта, разбита, погиваща в една грозна катастрофа.

Априлското въстание не ни даде слава, но то ускори събитията, ако не ги предизвика. Ще бъдем несправедливи, ако съдим за ония, които го приготвиха, по безславния край, с който се свърши. То беше стихиен взрив на едно опиянение и в минутата, когато се разрази, то изтощи всичката си сила и трябваше да се справи, защото нямаше друга сила, ако не смяташе черешовите топове, кремъковите пушки, левските знаци на шапките им и бунтовнишките песни. В това се ограничаваха всички приготовления и всички средства за борба. Един мираж, който беше стигнал, за да смае духовете, и който трябваше да се пръсне от първата турски пушка. Като народа бяха опиянени и ония, които го водеха. Те не бяха повече от него господари на разсъдъка си. Те вярваха в своя подвиг и дадоха на мечтата си всичката мощ и енергия на душата си и после, когато дойде катастрофата — живота си.

Нека с признателност се поклоним пред гробовете им.