Възраждане

 

Константин Попстоянов

 

КОНСТАНТИН (КОТЕ) ПОПСТОЯНОВ (СТОЯНОВ). (Роден в 1845 г. в с. Разловци, Пиянечко; починал в 1910 г. в с. Коньово, Кюстендилско.) Активен участник в подготовката на Априлското въстание. Учителствал в родния си край и в Кюстендилско. След Освобождението се преселил в с. Коньово. Поддържал връзки с Димитър Попгеоргиев и подпомагал ВМОРО. Син на поп Стоян Разловски — един от главните организатори на Разловското въстание.

Публ. по: С т о я н о в, К. п. Тридесет години назад. Исторически записки по първото Македонско въстание през 1876 год. Кюстендил, печ. «Изгрев», 1903. 71 с., 1 факс. (с. 3—7, 20—43).

 

ИСТОРИЧЕСКИ ЗАПИСКИ ПО ПЪРВОТО МАКЕДОНСКО ВЪСТАНИЕ

ПРЕДИСЛОВНИ СЪБИТИЯ НА ВЪСТАНИЕТО

 

Произшествието в къщата на Атанас Станков като повод за обширни процеси. — Пратеникът на софийския паша. — Личността на поп Стояна Разловски. — Млада идея в стари мозъци.

Между планините Голак и Средна, от памтивека облечени в дъбови и букови дървета, бистро и бързо се промъква реката Брегалница. Тук, на еднакво почти разстояние от околиите Пеянец, Кочанско и Малешево, на големия солунски път се намира селото Разловца. Населението на това село е изключително българско и това е способствало до голяма степен да запази то своята самобитност: мъжете тук се отличават със своето юначество, което се вижда при пръв поглед по тяхното телосложение и геройска носия, жените — със своята хубост. Един ден, това беше през половината на 1874 год., по пътя към селото Разловца се движеха четирма конници. Те скоро влязоха в главната селска уличка и се установиха пред коджабашийския дом. Тези от разловчани, които ги бяха видели, твърдяха, че единият от тях бил очевидно някой големец, а останалите — прости заптиета, негови спътници. И те не се лъжеха: скоро после това всички селяни бидоха повикани при «големеца», който имал да им говори по някаква си важна работа. Но що беше това в действителност? Преди една година в къщата на селянина Атанас Станков, богат човек, стана едно много обикновено, но печално събитие. Един ден, когато той беше занят с кърските си работи, у неговата къща гостуваха двама турци: единият спахия, другият пъдар. Те веднага хвърлиха око на неговата дъщеря Петра и споразумението между двамата почтени гости не трая дълго след това: момичето стана трудно. При раждането на детето се намерили двама хора, които сполучили да го откраднат, отнесли го в черква, кръстили го с име Никола и го предали на доилката Злата Гощьоска, която доеше в същото време своето малко. Турските чиновници обаче заповядаха да се повърне новороденото на майката, а тя да го погуби де и как намери. Така и стана. Но Петра, силно поддържана от селския свещеник, подаде жалба до кюстендилския съд. Свещеникът Стоян Разловски беше човек решителен, богат и в същото време справедлив. Колчем седнеше на разговор пред някое събрание, той почваше да дава своите религиозни поучения. Ала обикновено той почваше от себе си и то само колкото да отбележи, че поповете не помагат на народа си, който ги храни и без който те не могат да живеят. Особено го сърдеха известни географически наименования от околностите, плод бог знае на каква народна мисъл, за виновници на които той пак считаше своите събратя. «Де да чуя, казваше отец Стоян, Попова чешма, Попов кладенец, мост или път и пр.? Не, наместо туй слушам най-често да се говори за Попова ливада, Попова нива, планина, тепавица, воденица и други.» Освен това неговото недоволство засягаше всички богаташи, които «за едно турско кафе предават цяло село». А пък хулеше на поразия прекупчиците на десетъка, които не облагаха според състоянието на произведенията и количеството на земята, а налагаха толкова данък, колкото си щяха. Произшествието с родилката Петра даде повод да се подаде една обща жалба против десетъчните несправедливости и насилванията на няколко моми. Делото бе заведено в Кюстендил и то се протака повече от година и половина. Поп Стоян дереше гърлото си пред правителството, обаче кюстендилският съд не издаваше удовлетворително решение и за извършеното злодеяние, колкото за лице бе предвидено едно нищожно наказание. Недоволен от тая присъда, поп Стоян отиде непосредствено пред пашата в София, изложи в един дълъг харзувал всичките подробности на предмета и го моли в същото време да изпроводи свой повереник в селото, който да изследва работата и му донесе най-достоверни сведения. По това искание пашата изпроводи един муфетишин, този същия, който, както видяхме, дойде в селото Разловца.

Скоро селяните, дошли от кърска работа, се събраха сред селото и се губеха в догадки върху предмета, за който бяха повикани. Най-после пратеникът взе думата и обръщайки се към първенците на селото, заяви, че ако се оправдае тяхната жалба, макар злодянието да принадлежи на един спахия, или поляк, или какъвто и да бил правителствен човек — той ще бъде справедливо наказан.

— Ние, които живеем под сянката на нашия цар, баща Султан Абдул Азис Хан, всички сме синове негови. Както ние се отнасяме към нашите челяди, така и н. и. в. Султан Абдул Азис Хан трябва да желае доброто на всички ни еднакво.

Почудиха се мнозина от присъстващите при тези думи, излезли от устата на един турчин. На втория ден муфетишинът биде поканен на вечеря у поп Стояна и той прие да дойде сам, без тримата заптиета. След вечерята той попита домакина на къщата съдил ли се е друг път с правителствени хора; отговорът беше, че се е разправял много пъти, но за малки работи, повече по българо-гръцкия черковен въпрос.

— Този въпрос е друг, дядо попе — продължи пашовият пратеник. — Тогава правителството само помагаше, защото до известна степен то бе принудено на това и, от друга страна, имаше интерес да държи към себе си една от двете нации, когато иска да отслаби другата. Но в настоящия случай ти се оплакваш от турци и, за нещастие, пак на турци. Това е безсмислено. Истинският път, по който вие ще добиете вашето право, е едно общо въстание.

Отче Стоян се вкамени при последната фраза на своя събеседник.

— Дядо попе, погледни ме хубаво — каза последният: — аз съм ваш брат; нима не можеш да различиш в мене нищо българско?
— Като български учител — почна историята си той — аз се движех в революционната сфера. С един кон, натоварен с две празни бурета, аз един ден се възкачвах по Старопланинския Петрохан и самоуверено отговарях на тия, що ме запитваха, че отивам като кираджия за вино до Берковица. Обаче мене ме уловиха и... но не питай по-нататък...

Той прекъсна разказа си и с голям мъка гледаше да пренесе разговора върху други предмет. Поп Стоян падаше при всяка негова дума от удивление в още по-голямо удивление. От тая минута в него се зароди нещо ново; каквото бе преживял и непосредствено извлякъл от живота, сега той го видя пред себе си, като разрешение на една трудна задача, на която не е можал да отговори през целия си живот. Поп Стоян бе стар, но той видя младата идея за въстание.

 

1876 ГОДИНА

(План във въстанието, — Можеше ли да се отлага повече то. — Село Разловца във въстание. — Въстанието се разпростира до с. Митрошинци. — Какво става през това време в с. Разловца. — Четата от с. Лаки. — Що става с въстаниците от Берово. — Правителствени мерки. — Повторно разорение на с. Разловца. — Как бе потушено въстанието. — Неблагоприятстващи обстоятелства на въстанието.

 

В полите на планината Голак има една хубава местност, Каладжерджево, собственост на п. Стояна. Това място беше определено за съвещание на въстаниците. Тук те взеха едно решение, което преследваше главно организирането на въстанието. Според това решение Димитър Беровски трябваше да обиколи с помощта на една малка четина околиите: Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петръчко и Мелничко. Навред той ще трябва да съобщи на мъжкото население да бъде готово и щом чуят за въстанието да вземат сами оръжието, а жените, децата и стоката да доведат в планините. Самият план на въстанието беше да се повдигнат най-напред пиянечките села, после да навлязат в околните турски поселения, а главно Царево село и ги очистят от всякакъв турски елемент. След това въстаниците от Пиянеца ще преминат в Малешевската област, дето ще се каже на българското население, че който не е с нас, той е против нас и ще се гони еднакво с турците; а турци колкото се намерят, ще бъдат избити. От там въстаническите сили трябваше да се упътят за с. Берово, дето има една цяла махала турска, която ще бъде изгорена и след като бъде избито всичкото турско население ще се рекрутират нови сили за подкрепление на въстаническото тяло, защото тук българското население е по-голямо и готово да воюва за своята независимост. Така разширено, въстанието ще премине към с. Пехчево, дето около 700 къщи са турски и 100-тина пък български с мюдурлук, което също тъй трябваше да се предаде на сеч и пожар. Около първи май Димитър Беровски беше вече обиколил Малешевските планини — негде нагласил, негде не успял, и се готвеше да замине към Осоговските планини за пиянечките села. Но на 7 май както бяха събрани около 30 души на съвещание на определеното място над с. Разловца, пред тях ненадейно дойдоха няколко селяни и известиха, че в селото са дошли спахии, тапиджии и пр. и викат селяните да дойдат да си вземат тапиите. Те, според думите на селяните, сякаш били подушили нещо по приготовлението, защото говорели, че ще изгорят селото и на мястото на къщите и колибите ще бъдат посети ниви с ячмен. Защо бяха наистина тия заплашвания? Дали имаше предателство някакво по средата? Само това се знае, че на сутринта най-видните около десет души селяни трябваше да бъдат закарани и затворени в Царево село и че две моми от селото били отбелязани от турците да се потурчат. Сложени така бързо и враждебно обстоятелствата и считайки за срам да оставят своите братя да гният по затворите и челядта си — потурчена, те решиха още същата нощ, срещу събота, да обявят въстанието. Така щото утрешния ден трябваше за пръв път да огрее нашата земя нацапана с. тиранска кръв. Досред нощ бяха вече готови около 60 души и събрани чакаха определения час да влязат в селото, за което имаше начертан особен план. Дванадесет души трябваше да проникнат във вътрешността на селото и тук ще се разделят на две; едните ще отидат в п. Стояновия хан срещу коджабашийската къща, в която квартируваха трима от турците; а останалите шест души — в една сенарница, — близо до другите турци. Другите ще завземат двата главни пътя на селото и моста. Силен дъжд обаче заваля през нощта и не спря до половината на 8 май. Това беше първото неблагоприятно обстоятелство за бързото разпространение на въстанието. Но най-сетне съмна. Сега турците ще отидат на кафе при другарите си и след това ще тръгнат за Царево село на пазар. Там те ще явят на правителството, че селяните не рачат да си взимат тапиите и не плащат данъка на таксилдарите. На 7 май вечерта турците бяха арестували Нико п. Атанасов, роднина на п. Стояна, от с. Истемник, и заедно с него се упътиха към другарите си от коджабашийската къща. Нико и брат му Стоил и. Атанасова бяха дошли да придружат въстаниците, но само на Стоила се удаде честта да носи оръжието, а неговият брат има жестоката съдба да умре, но съвсем не от вражески куршум. Турците наближиха към заложената им засада и един силен гърмеж залиса селската тишина. От тоя залп пръв падна Нико, смъртно ранен; а турчинът Алиман, също тъй ударен тежко, се повлачи по корема си и, подпомогнат от една жена, се скри от пусията. В това време пред къщата на коджабашията излазя един от турците и един селянин му поднася агне, за да го заколи. В същата минута изгърмяха две пушки из п. Стояновия хан и турчинът, като остави агнето да избяга, падна моментално на земята. Докато той лежеше и риташе с краката си, коджабашийката Злата излезе и му донесе вода да се измие от кръвта на агнето. Тя беше се научила за раняванието на Алимана и, като негова приятелница, го оплакваше с висок глас. Обаче като видя ягнето избягало и турчинът окървавен, тя си спомни за двата гърмежа от п. Стояновия хан и разбра че тук има нещо устроено. Повика своя мъж, обясни му за опасността, в която бяха поставени и останалите живи турци и скоро те се върнаха вкъщи, за да ги укрият. Те им помогнали да излязат през тавана на къщата и ги упътили към р. Брегалница. Турците обаче, като видяха моста завзет и реката голяма, не знаеха дълго време какво да правят и най-сетне, до мишци във вода, ранени, успяха да избягат. Прибраха се всички момчета в селото и те тутакси узнаха, че някоя си баба Йордана била помогнала на Алимана да избяга от пусията и ранен го скрила в избата си. Узна се тоже, че и коджабашията Нико довел при него още и тапиджията Юсреф, кюстендилец. След големи настоявания, а главно под насилванията на Око и Стоила, братът на когото биде убит по погрешка, бабата показа скривалището на турците, което тозчас бе предадено на огън. От вътрешността на зимника бидоха дадени няколко пищовни гърмежа, обаче когато димът и пламъкът обгърнаха всичките ъгли на зданието и турците надушиха това, тапиджията се показа на прага на вратата и през трясъка на пожара до ушите на момчетата едва можеха да достигнат тия негови думи: Рай чорбаджилар. В отговор няколко пушки изгърмяха и го повалиха на земята. Главата му бе отрязана от Атанас Цинцо, което направи голям ефект у другарите; а турчинът Алиман изгоря заедно с къщата. Много селяни бяха безучастни зрители на тая небивала случка. Мъже, жени, по-връстни деца, всички стоеха на местата си като вкаменени и въздишаха от дълбочините на сърцето си. — Свършихме я — говореха те в уплаха си. И наистина, такива нови неща за един поробен и напълно подавен народ можеха най-много да възбудят страх и сътресение, чувства доста неблагоприятни за едно революционно дело. В такива случаи щастие е, ако се намери някоя авторитетна личност, която да окуражи духовете. И ето такъв един авторитет се показа и заговори пред селяните тъкмо в тая решителна минута.

— Селяни — извика старият дядо Нако: що сте се така угрижили и умислили? Това, да сте живи още по 100 години, няма да видите с очите си. Помните ли кога нямахме мост на реката, па се случеше да дойдат тия гадове срещу селото и викат хора да ги пренесат на гръб вместо конье? — а сега, вижте ги до гуша газят мътната Брегалница, като по сухо.

С такива няколко думи той можа да привлече още няколко от селяните и всички заедно събраха каквото имаше като тапии, спахийски тефтери, коджабашийски рабоши, чатали и др. — и ги нахвърляха на огъня. След малко от тях и от убитите турци не остана нищо освен пепел.

Това ставаше всред селото пред хана на п. Стояна и той даде заповед на сина си да го запали. Скоро пламъците обгърнаха плевнята и грамадният широк хан от минута на минута ставаше жертва на разрушението. В това време п. Стоян, който пазеше нужното хладнокръвие, не преставаше да дава своите разпоредби.

— Нека видят всички — говореше той пред селяните,—че аз със своя собствена ръка запалвам имота си и нека ме последват. Но време е вече за обед; нека всеки си отиде и обядва, което ще бъде и последния ни, но най-сладък домашен обед.

Следобед пак всички въстаници се събраха и Д. Беровски предложи на пръв план да заминат за Малешевско и посетят всички български села до Берово; а за по-нататък щеше да се обмисли после. И това се прие заедно с предложението на Цоне Спасев, който искаше половината от четата да остане в с. Разловца до окончателното му изпразване. Това обаче отслаби значително силите на въстаниците и доведе до непоправими последствия. Но както и да е, п. Стоян и Д. Беровски възседнаха по един кон, развиха знамето и потеглиха за Малешевско. Числото на дружината възлизаше до 30—40 души. Неописуема радост се рисуваше върху лицата на всички. Всякой говори, всякой иска нещо, ти слушаш, отговаряш и не можеш да разбереш кой що говори, кой що иска от радост.

Първото село, в което влязоха другарите, беше Митрашинци. При входа на това село се поставиха трима души за стража, а всички останали влязоха във вътрешността на селото и наближиха п. Стоиловата къща. Още отдалеко един въстаник сапикаса, че има турци в къщата на Митрашинския поп и дружината се установи за минутка. Турците бидоха сериозно учудени, като видяха въоръжените момчета, и сами грабнаха пушките си; това прочее не им попречи да отдадат пак общеупотребителните турски почести пред п. Стояна и Д. Беровски, които не закъсняха да им отговорят. Скоро обаче след това разменение на поздравленията турците разбраха незавидното си положение и намериха за по-благоразумно да залостят вратните и да се скрият в къщата, която другарите минутно обстъпиха от всички страни. Тия двама турци бяха от Пехчево и както се оказа, гостуваха в къщата на селския поп по случай сватбата на сина му, която станала една неделя преди това. И наистина, не след много се показа и самият стопанин на къщата, целува ръка на п. Стояна и без да покаже вид, че се досеща за нещо, го покани да заповяда и му честити снаха. Той, в своята наивност, намери дори за нужно да му обясни как тая вечер, сиреч първата след сватбата, щял да очаква роднините на булката и може би щеше да го занимава с още много други атрибути на селския сватбен обряд, ако неговите глаголствания не бяха прекъснати от п. Стояна, който, без да го слуша повече, се обърна към турците и с твърд, но спокоен глас им предложи доброволно да сложат оръжието си.

— Приятелю Османе (Осман Кадънков и Дервиш Алия, така бяха имената на двамата пленници), предайте оръжието си — казва един от другарите по име Костандия п. Георгиев. — Ние сме дошли да съберем селяните и да им прочетем едно писмо, което ни е изпратено от Русия и след прочитането му ще възвърнем оръжието ви и ще заминем да го четем и в мюдурлука в Пехчево, както го четохме в с. Разловца.

— Ние мирно ще седим — отговарят турците от къщата, — но оръжието си не даваме, докогато ни глава стои.

Бързината, която се налагаше на въстанието, и в тоя случай прекъсна по-нататъшните преговори и за последен път на турците биде предложено да се предадат, в случай че нямат желание да бъдат обърнати на пушено месо.

Сламата биде пренесена и дадена на самия стопанин на къщата, на когото в същото време онзи, който я даваше, каза шеговито, че той е длъжен сам да подпали къщата си, за да не може сетне да счита въстаниците за виновници на това.

— Страх ме е — казваше на подбив въстаникът Костандия п. Георгиев — да не ми чиниш давия в хукюмата; затова, на, иди отвътре сам да си я запалиш.

Къщата имаше две противоположни една на друга врати, които турците решили взаимно помежду си изкусно да използват. Когато къщата пламна и огнените язици вече облизваха нещастните двама турци, едната врата се отвори и единът от пленниците почна да бяга; обаче той биде застрелян. Планът на турците, който е преследвал в своите цели да спаси поне един от беглеците, беше донякъде сполучлив, защото тъкмо в това време, възползван от дима, който окръжаваше другата врата, вторият турчин излезе и търти да бяга колкото можеше. И наистина, другарите щяха още много време да чакат турчина да последва другаря си през същата врата, ако п. Стоян не бе го забележил и ранил доста силно, което обаче не му попречи да продължава да бяга.

Между това, в полето на Митрошинци се показал един чауш с десетина души заптиета, които, като видели селския пожар, уловили един селянин и го накарали да им обясни причините на последния. Този им разправил как около пладнина били дошли от Разловца някакви си въоръжени хора и им предал всичките подробности по произшествието с п. Стоиловата къща. После, разбира се, те му дали заповедта да ги последва и им покаже най- удобното място, отдето може да бъдат атакувани въстаниците в с. Митрошинци. Те скоро бяха преведени до поста на стражата, която в това време бе напуснала определеното си място и бе отишла да гони пъдарина на селото — и ненадейно и бързо откриха огън в тила на въстаниците. Тези тъй също скоро отговориха на техния огън и можаха да ги прогонят надалеко от селото. Обаче още в първото сбиване четата претърпя една голяма загуба с нараняването на Д. Беровски, който, макар че можа да пренесе тежката рана в главата, лиши четата, а особено п. Стояна, който възлагаше на него твърде големи надежди, от един добър съветник, какъвто беше той при оная бързина на функциите, която се налагаше на въстанието предвид на неговото преуспяване. На връщане от тая атака, на пътя бе срещнат и убит турчинът Ваит, който служеше за куриер до Кочанско. А в това време трима души българи от някое ближно село, като вървели, намерили ранения от п. Стояна турчин, който им разказал за случката и ги молил да го занесат жив или умрял при баща му, който бил много богат и щял да ги възнагради за това много щедро. Те обаче не били съгласни на неговото предложение, което даже им се видяло много чудно и го убили с камъни.

Всички селяни от Митрошинци заедно с покъщнината си се пренесоха в планината и оставиха едно съвършено пусто село. А между това другарите от с. Разловца още не пристигаха и четата трябваше лишен път да се връща, за да се съедини с останалите въстанически части. Вече се стъмваше, когато нашите момчета тръгнаха из пътя за с. Разловца, като преди всичко качиха Д. Беровски на кон и определиха трима души, които да го крепят. Самото това връщане по един път, който бяха изминали с такава неописуема радост, навяваше вече достатъчно мъка в душите на момчетата, във вътрешността на които те осъждаха това излишно и вредно кръговръщение. Късно през нощта те стигнаха до полите на Годак в местността, дето беше избягало населението от с. Разловца и бе докарало всичката си стока. Те тук намериха страшен безпорядък. От студа и снега, който владееше от 8 май вечерта, и старци, и жени, и деца, и стока — всичко беше вцепенено, всеки трепереше. Предчувствията на въстаниците, значи, се бяха сбъднали и техните, корави сърца все повече и повече се свиваха от жал пред тия безпомощни същества, които роптаеха против виновниците на това бедствие и по нямане на оръжие бяха принудени да стоят със скръстени ръце или да станат безвъзмездна жертва на турското опустошение. Така и беше станало. Още на 8 май, когато нашите другари бяха в с. Митрошинци, след пладне, башибозукът от околните пиянечки турски села са нападнали на с. Разловца, което след малко съпротивление станало плячка на озверените и голи турци. От това нашествие са загинали 10 души селяни и две жени срещу трима от страна на нападателите, които след като разбили църковните врата, ограбили скъпоценностите по иконите, а кандилници, потири, черковни книги — всичко това задигнали като трофей на победата. От свещените одежди и тия около проскомидията царевоселският турчин Мустафа Ревенко направил дрехи на жена си и на двете си деца, които, както казват, поради това светотатство били опустошени от смъртта в разстояние на една седмица. Къщата на п. Стояна, още три други къщи и няколко сенарници били изгорени и цялото село щяло да последва тази участ, ако едно случайно обстоятелство не бе попречило на това. Десетина души турци от ближните села, закъснели по някаква си причина, пристигнали в селото тъкмо когато техните другари отвътре почнали да го опожаряват. Случайно пищовът на един от тях изгръмва от пояса му и наранява друг един от компанията. Стреснати от тоя гърмеж, ония от селото, като забелязали въоръжени хора наблизо, помислили, че това са неприятели и ударили да бягат. Далеч из разложкия синур те, за свое щастие, набутали сума големи селски стада, оставени от пастирите им, които те, като победители, намерили за твърде уместно и порядъчно да разделят като чиста печалба и закарат по домовете си. Разправят един забавен епизод от тез събития. Помежду козите на един турчин от пиянечките села имало един пръч. Жената на този турчин виждала у съседите, че понякога и стопаните мълзят козите си; затова и нашата нова хазайка решила да си достави това удоволствие. Но, за своя зла чест, кадъната не познавала и не била срещала друго четвероного в къщата си, освен загаря на турчина. За първи път тя издоила няколко кози и много се радвала на млякото в котленцето, докато най-после дошъл реда и на пръча. Този, ненавикнал на такава процедура, почнал да вряска, да рита и само със своята бесовска сила можал да изкопча «вимето» си из неучтивите стискания на кадъната, която все не можела да излезе от недоумението си, докато една съседка не ѝ обяснила работата.

Същия ден, 9 май, близо 2 часа до Голак, в с. Пеклена, Кочанско, пристигна редовен аскер, който се готвеше да замине за сръбската граница, предвид на военните действия, които се очакваха откъм тая страна. Те обаче бидоха спрени от въстанието и принудени на 10 май, когато вестта за последното се разпространи навсякъде да навлязат из малешевските села и да почнат своите действия в смисъл на потушване. Между това, високите чиновници от Царево село скроиха един особен план на действия против въстанието, за виновник на което те напълно считаха п. Стояна Разловски. Те много добре знаеха значението на поповете между простото население, което току-що бе изплувало на повърхността на черковните борби, които то олицетворяваше в свещеническия сан — и затова прибегнаха до едно твърде рационално средство. Те намериха двамата свещеници п. Георги Миленков и п. Атанас Стоилов от с. Вирче, които отидоха в с. Разловца и съветваха селяните да се възвърнат надире, ако не искат да разсипват домовете и стоката си. Те им казаха, тоже по заповед от правителството, че то имало сведения, какво те са подмамени от попа, който, прочее, нито със 100, нито с 1000 души не може да отнеме земята на царя. Всякой, който се предаде доброволно, ще бъде свободен, защото правителството знае, че всички селяни не може да бъдат размирници, но те са народ прост, който не знае сам по кой път трябва да върви. Така свещениците свършили увещанията си и когато след заминаването на тия носители на мира пристигнаха и момчетата, няколко души селяни застанаха пред п. Стояна и го попитаха какво трябва да правят, на което последният разбираше, че нищо положително не може да отговори. Той скоро обаче разбра своето изключително положение и можа да се постави умело в своята двуяка рол на войвода и преди всичко пастир.

Той им наведе случката от 8 май с дядо Христо Ходжов, когото турците заклаха и хвърлиха от моста, когато коленопреклонно се предаваше и просеше милост за цялото село; напомни им тоже за участта на Нико Коджабашията от с. Разловца, който, придружен от Стоимен Кацарина, отиде след заминаването на четата и повика турците от с. Истемник — заради която услуга те и двамата бидоха съсечени на връщане от там; осъди поведението на двамата попове и високо ги нарече лъжци, защото идат да увещават своите братя със същите предателски и фалшиви слова, които властите са вложили в устата им. Най-после в заключение той се опита да окуражи тия паднали духом селяни и каза:

— Братя мои, не се сдавайте в ръцете на турците и не изгубвайте надеждата; бог ще помогне на слабите. Наистина, много мъчно е да се гледа как мрат нашата челяд и братя, обаче без жертви не се добива свобода. Ако бяха се жертвали нашите бащи и деди, ние щяхме сега да бъдем свободни; и жертвата, която нам е писано да дадем, ще бъде жертва за нашите синове и внуци, и те ще останат на вечни времена да се радват на своята независимост.

След това слово въстаническият отряд замина за Кочанско и Малешевско. На 10 май те стигнаха в планината Плачковица на мястото, дето бяха избягали селяните от с. Лаки, от което само 30—40 души, предвождани от четника Цоне Данчов, бяха снабдени с оръжие. Тъкмо по това време в празното село бяха дошли около 60 души турци, които обаче благодарение на един предател бидоха уведомени за опасността, що ги застрашаваше и побързаха да се оттеглят в някое по-сигурно място. Така те избягаха и отнеха възможността за едно хубаво поражение, каквото обещаваха на сдружените две чети. Между това едната от тях, тази на Цоне Данчов, остана при с. Лаки, а другата премина към Радовишко и спря над с. Смилянци, на което тозчас биде известено тайно за стоенето на четата и предложено колкото въоръжени сили имаше да излязат в планината, като не забравят да донесат със себе си два товара хляб и две кожи за цървули. Нашите момчета носеха най-разнообразни обуща, които от влагата бяха съвършено изпокъсани. Исканият хляб биде приготвен, въоръжените селяни се събраха и се готвеха да излязат: обаче селският вардач узнал и заблаговременно донесъл бързи сведения за това до правителството и беговете от гр. Радовиш. Колкото въоръжени сили имаше, всички изпокриха оръжието си и пристигналите в Радовиш 100 души аскер и башибозук се задоволиха само с няколко благоувещания към селяните. По такъв начин от тук надеждата биде изгубена. Обаче най-голямата пречка, която направи тая загуба, беше значителното закъснение на четата, която трябваше да бърза в това време към Берово, дето между другото 300 души бяха на оръжие и цели 4 деня стояха в бездействие в планината и очакваха въстаниците от Радовишко. Но благодарение закъснението на последните и бързите мерки на правителството и аскера, те бидоха склонени и се върнаха по домовете си.

Малешевските планини са обширни планини и те винаги са пълни с всякакви добитъци като: говеда, овце, кози, свини, конье и др. Тук цяло Малешево, целите околии: Кочанско, Щипско, Радовишко, Струмишко, Мелнишко, Джумайско — чуват своята стока, която се гледа и отхранва от самите стопани или тяхната челяд, придружени с нарочни за това слуги. Правителството издаде силна и бърза заповед, която задължаваше селата да смъкнат всичкия добитък от планината заедно с пастирите им и да го пасат в полетата. Всяка вечер те бяха обязани да го вкарват и затварят в селата, дето неразлъчно трябваше да квартирува по малко войска. Било пастир или орач — всякой беше пазен що работи и къде отива, като предварително му премерваха хляба, който имаше право да носи в торбата си. Тази разпоредба над селата явствено преследваше пасивната цел да амортизира всяко тяхно сношение с въстаниците и да отнеме на последните всякакъв източник за прехрана. И тъй, всичките планини се изпразниха, като останаха да стърчат само тук-таме по някоя ограда за добитък или друга някоя пастирска колиба. А между това мерките на правителството станаха все по-енергични и по-строги. На 15 май в Струмица и Радовиш пристигнаха 500 души редовен аскер; в Мелник и Петрич — 1000, в Джумая — тоже 1000 души. Тук, мимоходом ще отбележим, стана едно гнъсно предателство, дело на двама богаташи от с. Лешко, Джумайско, в резултат на което учителят Димитър Марков биде хванат и обесен от солдатите на джумалийския мост.

Всичките тия разпоредби и наводнения на десетки батальони аскер по села и каази рисуват доста ярко сериозното внимание, що бе обърнало Разловското въстание върху себе си. Кел Хасан паша дори, разярен като звяр, трябваше с цял табур войска да дойде из Тракия чак в Кюстендил, който за малко не стана театър на турското разорение. Малка част от войските на тоз паша се установи тук, а останалите продължиха пътя си към с. Разловца и развълнуваното Малешевско. Те биваха придружени из своя път от стотина гладни башибозуци и подобно на хайка, като откриха огън от всички страни, почнаха да изкарват избягалите в планината селяни. Картината, която е представлявала тая смъртоносна гонка, била ужасна. Майки са захвърляли своите рожби и са бягали с куп нещастни селяни, подплашени като добитък под убийствената жарава на куршумите. Това е било ад, из който малцина са успели да избягат. Войниците са ги гонили и са им давали знакове да се спрат в ниските места около реката и с. Разловца. Обаче който се е мярнал само по-надалечко, бил е замерван като беглец и е ставал жертва на куршумите. Така са загинали двама мъже; по същия начин са били ранени още две момичета и една жена. В резултат фамилията на п. Стояна и още други десет семейства, между които и няколко изгубени из четата въстаници, бидоха запрени и изпратени под конвой в Кюстендил, а победоносните пълчища оставиха пепелищата на нещастната Разловца и отидоха да се присъединят към другите войскови части, определени за потеря на въстаниците. У тези духът беше значително отпаднал и — едни от страх, други изгубени — почнаха да липсват от четата. Четирма души, от които единът беше известния Атанас Цинцо, намериха даже удобен момент да избягат и се предадат в ръцете на турците, които с. вързани ръце ги изведоха вън от селото, на пътя между Разловца и Царево село и имаха удоволствието да се позанимаят малко със своите благонамерени и доброволни пленници. Тяхната екзекуция беше нагорване с разкалени маши; те всички бидоха лишени от носовете и ушите си, в добавък на което нещастният Георги Семерджията изгуби и язика си. Обаче наказанието им не се изчерпа с тези мъки: те бидоха съсечени и купът от техните късове трябваше по една висша заповед да остане на същото място за страх на населението и плячка на зверовете. Друг един, по име Георги Голчов, биде незабелязано оставен в една кошара и намерен от потерята. Но той отблъсна техните мазни увещания и не се даде, докогато не свърши всичките си куршуми. Той биде убит.

По показанията на четиримата убити пленници от Разловца войската се упъти за Малешевските вършуги, но тя там не намери никакви въстаници, защото те бяха преминали в Петричко. Потерята прочее се върна обратно в Малешево и тогава се почнаха страшните претърсвания и арести, от които всичките местни затвори бяха препълнени, и правителството биде принудено да премести известна част от тях в гр. Струмица. През това време главният военен съд по въстанията заседаваше в София и на неговата компетентност подлежеха всички разбунтувани области, даже и ония, като Малешевско, Петричко и др., които се нахождаха под управлението на други вилаети. Затова ние виждаме цели десетки отряди затворници, докарани в синджири и наблъскани в софийските затвори. От Малешевско 57 души, от Струмица 7¹ — всички минаха през тоя военен съд след като бяха претърпели ония невероятни изтезания, които ги съпътстваха из малките адски кауши, които те биваха принудени да посещават през своя път. Подбраните, непрями участници във въстанието бяха съдени навсякъде — в Скопие, Кюстендил, Сер, Солун и др., — обаче и те биваха жестоко изтезавани. Така стана с 18²  души от Кочанско и 11 души от града Радориш, които, оклеветени от разложкия учител Иван Димитров от гр. Виница, прекараха дълго време в скопския затвор. По тяхното следствие бе докарана нарочно и попадията на п. Стояна Разловски от Кюстендил, която, заблаговременно подучена от скопския митрополит Кирил, даде такива показания, в резултат на които всички бидоха освободени, с изключение на известния нам Цоне Данчов от с. Лаки, който бе отровен. В Солун също тъй бяха докарани и след дълги изтезания осъдени на по 15-годишен затвор в Канли-Куле селяните от с. Митрошинци: п. Георги, Иван Любенов, Стойко Мръко, Дончо Валаз и Мицо Вълчов. Най-тежкото престъпление на тези нещастници беше, че бяха подозрени, макар да не са вземали никакво участие, във въстанието. Само първите двама от тях можаха да излязат след 15 години от затвора, останалите всички положиха своите бренни тела в стените на средновековната гробница. С една дума, мъченията и добитите чрез тях показания съставляваха тогава официалната съдопроизводителна система, жертва на която станаха мнозина хора. Между другите, ред е да споменем за п. Димитрия Рибнишки от с. Рибница, Мелнишко, който бе мъченик на серския затвор, и Георги Цонев Тришански, един от затворените в Кюстендил, който умря от непоносими мъки. Ала като най-бляскав тестамент на тая система без съмнение ще останат случките от Пехчевския затвор, дето на няколко души малешевчани покапаха от бой месата от задниците; един от тях по име Георги Манолов, ще кажем мимоходом, не можа да пренесе мъките и умря в самия затвор. И това беше настоящ факт, защото то бе констатирано от докторите в София, дето нещастните подозрени българи заявиха, че не признават нищо от своите показания, които те считат за несъстоятелно, защото са изтеглени със сила и изтезания.

Пленените от Разловца — мъже, жени и деца, на брой около 60 души, бяха, както знаем, докарани в Кюстендил и по-виновните от тях няколко души препратени на военния съд.³  Тук, между другото, като важен трофей на победата, бе донесена и една желязна изработка, която солдатите бяха намерили в една от селските къщи. По тия места начесто обикаляха някакви си далечни сръбски цигани, които успешно лъжеха християнското население, че владеят тайната за правене пари. Такъв един циганин най-убедително ще докаже на българина, че от една монета, само като я разтопи, може да изкара две, от пет — десет и пр., докато му вземе парите и каже, след като ги тикне в джоба си, че маята се била развалила и разтопеният метал отишел на фира. Такава беше и тая железуринка, която войниците донесоха и предадоха на каймакамина на Кюстендил. Тази трескотина, ако следим процеса на нещастните разловчани, ще видим, съставляваше против цялото село едва ли не едно от най-тежките обвинения, което предвиждаше най-малко рязане на ръцете. Без да влизаме обаче в подробности на едни политически процеси, които всякога са били много печални, но за съжаление и днес тъй общи; ограничавайки се в своята историографическа задача — ние можем да отбележим с положителност това, че най-накрай едни от затворниците бидоха пуснати на свобода с неимоверни взятки, други — оправдани по недоказаност, трети — препратени в София пред военния съд, който, между нас казано, беше значително намалил своята ревност откак на сцената се бе изстъпила тъй наречената «Европейска комисия». Частно за разловчани процесът свърши с това, че фамилията на п. Стояна: попадия, две снахи, две дъщери, внучета, две ратайкини с децата си и други близки роднини бяха поставени под полицейски надзор, от който се освободиха след 5 месеци. Слугата на п. Стояна, Димитър Ташов, един от изгубените в с. Разловца въстаници, бе тоже докаран като обикновен пленник, но той призна своето участие във въстанието и затова биде изпратен на вечно заточение в Мала Азия, отдето се върна след две години с общата амнистия.

Около това време, ще отбележим като заключение на събитията, в един от броевете на издавания тогава български вестник «Зорница» в Цариград един протест обърна вниманието на четещия свят. Авторът на тоя протест беше една жена, жената на двигателя на въстанието, която, силно подкрепена от скопския митрополит, издигна високо своя глас против опустошенията на войските, от които във висока степен бяха пострадали имотите на селяните, а главно на мъжа ѝ. Техните многобройни стада станаха плячка на гладните башибозуци; и големите пълни хамбари на разловския поп преминаха в десетъчния хамбар. В резултат тоя протест можа да предизвика една комисия, в която влизаше кюстендилския митрополит Иларион⁴, и по представленията на тази комисия правителството издаде заповед, която предвиждаше съзиждането на изгорените от турците къщи и отпускаше даром на селяните нужните за сеитба храни.

Това беше, повидимо, едно помирение между победените и победителите. Тези, които бяха съзнали, че животът им е несигурен, че те са длъжни да спечелят своето право, за което проляха и своята кръв, бяха помирени. Но те получиха ли удовлетворение на това, що искаха, подобриха ли своя материален живот? — Не! и пак не; те се смириха, но аргументацията на това помирение беше оръжието. Наместо свобода, хляб, живот — даде им се огън и сеч, които запушиха устата на робите; и те престанаха да викат. Селяните взеха да се връщат по домовете си, които, очадени или само облизани от пламъците, навяваха особено мрачно впечатление на бедните техни души⁵. Ръцете бяха оставили оръжието, за да грабнат остена; те вече не миришеха на барут и мушкаха вола над закоравелата, отдавна неорана земя.

С това, може да се каже, завършва първата част на въстанието, защото, както ще видим по-нататък, то не угасна заедно с подавлението на мирното безоръжно население, а само доби по-друга форма.

 

¹В числото на тия нещастници бяха: Ставре Тимов, Костадин Русев, Мито х. Мишов, брат му Глигор х. Мишов, п. Атанас п. Христов, Нико Тренков и др.
²Между тия 18 души бяха: Стефан Стоянов Винишки, който беше доставчик на голямо количество куршуми, барут и кремъци, X. п. Стефан от с. Зърновци, двамата п. Павле и п. Димитри от гр. Кочани, игуменът на манастира «Св. Пантелей» и един монах.
³За допълнение на картината длъжни сме да отбележим и ония няколко души кюстендилци, които бяха съдени в София заедно с другите подозрени във въстанието. Те бяха приблизително 20 души, преимуществено богати, и всички можаха да се освободят само със своите големи парични суми. Това ще ни обрисува, от друга страна, оня особен начин, по който тогавашната администрация подбираше своите «подозрени» и който, както се вижда, преследваше изключителната цел за обогатяване. Така се освободиха четирмата братя п. Новкови, двамата братя Манол и Димитър Друмоарски, Христо Бояджията, Ангел Митрев от с. Горна Гращица и още много други, с изключение на Таушанът от с. Соволяно, който умря още в кюстендилския затвор. Той биде обесен с главата надолу, което доставяше голямо удоволствие на неговите мъчители, които в заключение отрязаха въжето, свързващо краката на нещастния селянин, и той, благодарение на своята пълнота, падна много тежко, за да не стане вече никога.
⁴Другите членове в тая комисия бяха: каймакаминът Мехмед бей, Хр. Ст. Векиларчев и Димитър Чорбаджи Гогьев.
⁵Някои домове обаче, интересно е да отбележим, останаха завинаги пусти, защото нямаше вече кой да ги обитава. Една такава къща беше тази на братя Горанови, от които един по име Илия умря в четата, вторият, Атанас, падна от куршум при първото опустошение на с. Разловца от 8 май; а третият брат, Георги, беше в числото на ония нещастници, които турците съсекоха на селския път. И днес не остава нито един изземък от тая къща, който да напомня за нейната печална участ. Тази същата история се повтаря във фамилията на Иван Ташов, един от горепоменатите четирма пленници. Брат му Димитър, слуга у п. Стояна, наистина се върна от заточението в Мала Азия, обаче той умря много скоро след това от зловредните последствия на затвора. А майка им, баба Яна, умря убита със секира, както спала пред кошарата си; така щото и тази нещастна къща остана завинаги пуста и като единствен потомък от двамата братя не остава да съществува освен детето Митра Иванова, която днес е храненица на кюстендилския гражданин Стефан Касабов.