Възраждане

 

Димитър Кукумявков

 

ДИМИТЪР СТОЯНОВ КУКУМЯВКОВ. (Роден в 1847 г. (1844 г. или 1845 г.) в с. Градец, Сливенско; починал в 1902 г. в Сливен.) Златар. Деец от национално-освободителното движение: участник в църковно-националните борби въз Варненско (1870 —1872 г.); член на революционния комитет в с. Градец; подпредседател на сливенския комитет; участник в подготовката на Априлското въстание; агитатор и организатор из балканските села. Арестуван; лежал в затворите в Сливен, Пловдив, Одрин и Цариград; освободен след общата амнистия. След Освобождението практикува занаята си.

Публ. по: Кукумявков, Д. С. Спомени от Сливенското въстание в 1876. Уредил и изд... Ч. 1. Сливен, печ. на в. «Българско знаме», 1885. 1, 160 с. (с. 17—18, 19—20, 21—23, 25—26, 26—27, 35—36, 37—39, 40—41, 41—42, 53—55, 55—56, 57—58, 66—67, 82—83, 83—87, 98—99, 100—106, 1 10—115, 123—127, 129—131, 133—139, 141 — 143, 149—155).

 

СПОМЕНИ ОТ СЛИВЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ В 1876 Г.

 

...На 16 февруарий, два часа преди захожданието на слънцето, в Сливен пристигнаха революционерните агенти: Георги Икономов, родом от Сливен, и Стоил войвода — от село Инджекьой, Новозагорска околия. Те слязоха из пътя, който води до града, от Асеньовския проход; но като беше още видело, отбиха се от пътя си и се скриха у хаджи Георгевата фабрика, да чакат наближаванието на нощта. Щом мръкна, влязоха у къщата на Нено Господинов, с когото се познаваха от по-преди. Икономов го поздрави от скорозапознатите му познайници: Димитър свещаря от Гюргево, баба Тиховица от Русчук, учителя Панов от Оряховица. Нено се познаваше с поменатите, защото неотколе беше обиходил градовете: Елена, Оряховица, Русчук и Гюргево. Той полюбопитствува да узнае като как Икономов се запознал с тях и за целта на неговото пътувание с войводата. Икономов му каза, че е известен за отиванието му до Гюргево и че жребий за агентин и войвода в Сливен се е паднал на него и на Стоила. След разговора им поискаха да ги прикрива до осъществение на мисията им. Нено се съгласи на тяхното желание и в къщата му престояха три дни.

Във време на прикритието им видя се за нужно, по плана на войводата, да се изпратят в Балкана няколко момчета, които да бъдат приематели на храна и на други въстанически потреби, същевременно да служат за прибирание на подозрените лица и за тези, които ще указват желание да се съчислят с четата на въстаниците.

За такива бяха известни: Кондьо Д. Кавръков, Михал Д. Гаджалов и Михал Стоенчов, които бяха събрали пари от по-преди изпомежду си и от други лица, и пратиха Нена да им доведе войвода от Влашко. За техни другари те убедиха: Васил Желчов и Марина Димитров, като сториха клетва да излязат всички на Св. 40 срещу деня, а от тях да остане Михаил Стоенчов, за да спомага в работите на Стоила и Георги Икономов. Приготвиха се кой как можа, с пушка, нож, барут, куршуми, и на речения ден заминаха за Балкана, като предварително заръчаха на къщните си да известят за тяхното излизание на турското правителство.

Няколко дни подир идванието на Икономов и Стоил войвода пристигна от Влашко Андон Кутев, родом от Сливен. Той разпитваше да узнае де се намират революционерните агенти. От-каза му се от лицата, които ги знаеха; но когато се узна, че и той иде със същата цел, както те, явиха му местоживението им, като му се предложи да ги приеме v къщата си...

Андон ги прие с радост и им даде една стая. Събраха се трима емигранти. Икономов, като по-напред дойде в града, попита го като какви новини носи от Влашко. Той му разказа: «Всичките хъшове, които се скитаха из Влашко, вече преминаха в България да вземат участие във всеобщото българско въстание, а аз, като се преследвах от влашкото правителство, помолих един от познатите ми шлепари да ме отнесе в Русчук. От Русчук пристигнах в Сливен със сливенски кираджии, които продаваха там арпаяжик.»

Те помолиха Андона да извести на приятелите си, на познатите си в града да присъствуват на тайно събрание в неговата къща.

Андон Кутев по настояването на Икономов и на войводата зае се да повика приятелите си на тайно събрание. Денят беше 14 март вечерта. Покани мнозина от приятелите си, на които имаше най-голяма доверчивост. Поканата му се отзова ако не отрицателно, то с бавност и нерешителност, като всякой отдаваше вината на несгодните обстоятелства, под които се намираше българският народ, особено в града Сливен, дето турското население бе по онова време доста значително. Той употреби всевъзможни старания, доде ги убеди. Когато вече се решиха неколцина от предизвестените да присъствуват на събранието, каза им предварително да знаят, че пътната врата ще бъде затворена и незаключена; известените, без да хлопат, ще влизат и ще се установяват у градината в двора. Още през деня бяха дошли: Нено и Георги Киряков, които се разговаряха в градината да причакват другите, които щяха да дойдат. Това се правеше с цел да не би някой непознат или от съседите да хлътне при скритите в стаята. За тази цел двамината стояха р градината и като мръкна, влязоха в една от долните стаи на къщата и там причакваха поканените. След малко пристигнаха: Димитър Кукумявков и Петър Каракостов и малко подир тях дойде и Димитър Събев. Очакваше се да дойдат и други от предизвестените; но като бе късно, часът три и половина по турски, прекъсна се надеждата за идвание на други. Андон, който посрещаше поканените и ги увеждаше в стаята, излезе сам и отиде в друга стая, дето бяха прикритите. Той след малко време се върна, придружен с Икономов и Кръстьо Кючуков*, които не бяха познати на събравшите освен на Нено и Андон, но като се поздравяваха, Икономов позна всичките освен Димитър Кукумявков, който не бе родом от града. Икономов препоръча другия непознат, като каза: «Милостта му е родом от Шумен; името му е Кръстьо, когото доведох от Русчук, дето се прикриваше, преследван от турското правителство, че е бил съучастник в шуменското въстание. Той е добър, за да бъде един от хъшовете на тукашната чета.» След като го представи, кимна му да излезе от стаята, а той помоли събравшите да му намерят безопасно място да престои, додето се приготви въстанието. После това им каза: «Виждам, че съдбата вас е определила да бъдете за първи дейци в нашия град, но предварително трябва да кажа, че ако се виждате способни да вземете тази тежка длъжност и отговорността ѝ.» При тези думи събравшите го помолиха да им разкрие за тяхното привикване и каква именно длъжност ги поканва да вземат и отговорността ѝ. «Братя мои — каза той, — трябва да знаете, че аз съм пратен от хора, доброжелатели на народа ни, които винаги промислят за неговото освобождение от турския ярем. И ако някой дръзне, за да ме предаде, тези хора, не ще ме оставят, а ще ме търсят и отмъстят за мене. Известени сте от вестниците за предадения в Орхание Славков, комитетски агентин. Като него има мнозина пратени из разни градове в отечеството ни, от които и аз съм един пратеник за тука. За да се уверите, че действително е така, имайте търпение да ви прочета донесеното ми писмо от тези доброжелателни хора.»

Икономов, като прочете писмото, изгори го от свещта. След това начена да говори: «Вече навсякъде из България се съставиха комитети, които да действуват за всеобщо българско въстание; но при всичките сторени трудове за съставяние и тук подобен комитет Сливен е най-много закъснял; затова времето е кратко, изисква се от вас по-голяма деятелност, като презрете частния си интерес, а вземете грижа за общополезното свято дело. Вас съдбата е определила да бъдете първите дейци и членове на тукашния комитет. Внимавайте да се водите по общеприетите планове на всичките комитети. Всякой един от вас ще си избере по един или повече сътрудници, но никой от тези не трябва да знае от кого се дават заповеди за някои действия освен вий, членовете, които ще получавате наставления и ще действувате съгласно с другите комитети. Привърженици може да придобиете мнозина, но никой не бива да посочва личности в случай на предателство, за да не се открие заповедта отде е пратена. Всяко наставление или заповед ще се съобщава един чрез други: от първия до последния. Тъй свързани един чрез други привържениците, ще расте числото им и наскоро ще се приготви тука градът и околността му за въстание. При всичко внимавайте да избирате хора най-верни, било за привърженици, или за каквато и да е длъжност, които по никакво принуждение не ще явят на турското правителство.

Сливенският комитет ще носи название II окръг, а мястото му да бъде неизвестно: «всякъде» и «никъде», както и самият устав гласи. Ще си изберете някои решителни хъшове за тайна полиция и ще ги поддържате; ако в случай видите опасност за предателство, ще разпореждате тайната полиция за смъртно наказание, за да предвардите злото, което има да последува от това. Придобиете ли някой нов привърженик, трябва да го задължите да извърши някоя работа, щото да не може отказа, че не е вземал участие. Такъв трябва да се проводи да принесе някое известие или писмо от комитета или да прикрива някого от компрометираните членове или привърженици. По тоя начин никой не ще може да струва издателство. Тайна помощ ще проваждате от по-юначните и верни хъшове, конто са убедени да излязат наздраво в Балкана с бъдещата ни чета, или може и самите членове да извършат това. Ще опишете колко хора има способни, за да носят оръжие, колко оръжия има и от какви системи е; тъй също колко коне, волове, коля, жито, ечемик, патрони и барут както в града, тъй и по околните села, да се състави статистика за всичко. Трябва вий помежду си да си изберете един председател, касиер и писар.» За председател се избра от членовете Нено, за подпредседател Димитър Кукумявков, за касиер Петър Каракостов, за писар Кириаков...

«Трябва да имате прислушници — следваше Икономов, — които да ви известяват какво се говори измежду публиката за вас, тъй и за комитетските работи, както и за личности, които са станали привърженици. Трябва да знаете, че яви ли се предателство, трябва да обвинявате предателите, че са вземали участие в извършванието на някоя длъжност от комитета. Трябва да си помагате задружно във всякой случай.» Когато членовете почнаха да разискват кой каква длъжност ще приеме, дойдоха до заключение, че Нено ще приема и препраща тайните пощи, защото той познаваше най-добре местните кираджии и къщата му е на сгодно място за такива съобщения. Димитър Събев и Димитър Кукумявков се задължиха да разбунтуват балканските села. Георги Кириаков, Андон Кутев и Петър Каракостов да проповядат за бунт из града и да се спомагат другите, дето се окаже за нужно. Като се разпределиха длъжностите, Икономов напоследък каза: «За мене, както виждам, ще бъде мъчно да действувам тука, защото турското правителство ме преследува още от Заарското въстание, както и мнозина ме познават от града; затова предпочитам да отида в Лясковец или другаде, а на мое място ще дойде офицерин...»

...Иларион Драгостинов пристигна в Сливен на 27 март вечерта и слезе на дядова Тотьова хан в Клуцохор. Подир три дена Георги Тихов излезе от Лясковец и достигна в Твърдица и слезе у къщата на поп Стефан, до когото имаше препоръка. Дядо поп го прие, за да го предпази от издателство, а знамето и другите неща, които носеше Георги, скри ги в черковния олтар, за да не се даде ни най-малко подозрение. От Твърдица Георги замина за Кортен, дето Иларион в пътуванието си за Сливен състави частен комитет. От Кортен той проводи Георги Колев с колата му да вземе дървен материал от Твърдица за коля, като обциди и крака за колелата, и измежду тях да прикрие оставените неща у поп Стефана. Той пристигна там, купи дървения материал и според заръчванието от Георги той пренесе в Кортен с колата си: знамето, прокламациите, комитетски устави, песнопойки от Ботев и Стамболов, униформи (хусарски фасон) за Г. Тихов и Илариона, отровителни книжки, три пушки с патроните им и пр...

...Иларион и Георги не бяха познати никому из града. Първият ходеше по града във вид на търговец, придружен от Георги Киряков, който го водеше по всичките абаджийски магазини да разглеждат и да пазаряват аби, а вторият ходеше свободно из града и накъдето искаше. Иларион поиска да се съберат членовете на тайно събрание. Определи се събранието да стане в българското читалище...

Когато събранието бе в пълния си състав, дойде Иларион и след него Георги Тихов. Иларион, като съгледа малцината събрани, попита ги: «Имате ли много привърженици, защото, гледам, твърде малцина присъствуват.» Членовете му отговориха: «За зла чест твърде малко привърженици имаме, защото късно ни се съобщи, за да работим.» Иларион на запитванието си продължи да говори: «В другите градове тъй хладнокръвно не гледат на тази работа. В Търново, Оряховица и Лясковец, кога станеше събрание, присъствуваха по стотина-двеста души, на тяхното присъствие бях очевидец, и с каква голяма ревност действуваха; а Сливен е закъснял в приготовлението си за бунт и народът страни от такава цел.» После пак попита: «Събират ли се пари за тая цел лесно и имате ли събрания?» «Не — отговориха членовете, — защото сумата за поддържание на прикритите дейци в нашия окръг, на излезлите в Балкана и на тайни пощи се е похарчила от членовете без никаква чужда помощ.» Обърнат към Нено, попита го: «Кой человек от Кортен, казваше ми ти, че е обещал да внесе петнадесет лири за в полза на комитета? Да — каза той, — името му знаете, трябва само да се прати человек с писмо, за да ги приеме»... Иларион на часа написа писмо и следваше да пита: «Колко души имате готови да действуват при първи позив?» «Не може да се знае — отговориха членовете, — мнозина са готови с обещание, но знаеме ли дали ще са и постоянни.» «Не държите ли статистика за количеството на оръжията и за системите им?» «Статистика не можахме да държим. Като не ни е известно числото на бъдещите въстаници, ограничени сме да се впуснеме в такива описания.» «Определихте ли палачи за града и колко са?» «Не се съгласяваме да се гори градът.» «Но как може да се повдигне населението на бунт, когато жилищата му са здрави? Реши ли се някой народ на бунт, той трябва да предприеме напълно разорението; тогава само ще се покаже незадоволен от властта на неприятеля си и тогава, ще не ще, ще се причисли с въстаниците.» От страна на членовете това предложение се не одобри. Те му възразиха: «Това не може да се приеме. Този план е пагубен за населението. Ще се освирепят турците още повече и ще погубят много хора. Не е добре да станем причина за такова опропастявание и тогава наместо гонимата цел ще ни постигне цяла гибелност. Съдбата на хиляди невинни тъй леко да не се решава. Най- добре намираме, и което е прието от нас, да се убедява всякой, който е способен да носи оръжие, както от града, тъй и от селата. Убедените с по един предводител, пратен от комитета, ще ги извеждат на разни определени места. На тези места ще се намират други предводители, които само те ще знаят де ще присъединят всичката сила, на едно определено главно място, дето ще бъде и войводата. (Това се обмисли за предпазвание от предателство. В случай че се предаде или се хване първият предводител, да не може да предаде събирателното място на всичката сила.) От това главно място ще се разпореждат движенията. Войводата с членовете на комитета ще определят хора, които да знаят добре балканските места и по-главните проходи. На тези хора ще се дадат отбор въоружени момчета, за да свържат по-опасните проходи отсам и оттатък Балкана. Силата, наместена по проходите, ще държи отбранително положение. Правителство ще има. То ще избере от завзетите села способните да носят оръжие и ще ги съчисли с въстаниците; ще бъде пълновластно; ще наказва непокорствата, предателствата, причинени от каквато и да е народност; ще се грижи да доставя всичките потребности на въстаниците като храна, припаси и пр. Когато въстаниците се умножат и усилят, тогава можем да действуваме към други места, дето се види за по-добре. Щом се укрепим малко време, много волонтири ще се съединят с нас, от разни места на отечеството ни. По този план да се действува е по-добре, отколкото да нанесем сами на народа разсипление, като изгориме жилищата му. Не е чудно в такъв случай народът да въстане против нас. Турците, ако имат работа с нас, нека дойдат да си гледаме сметките в укрепените си места.»

Иларион на това възражение с разпаленост изрече на членовете: «Вий не се водите по устава, който ви дадох.» «Уставът не е толкова практичен, за да се приложи в действие на всяко място» — отговориха членовете. Събранието се разтури след три часа разисквание. Иларионовите планове не се приеха.

...На първия ден на Великден Иларион направи възванически писма за бунт, които членовете сами щяха да поднесат на българското население из околните села. Ето писмото за Градец, от което се спази препис от същия оригинал в Д. Кукумявков.

Братия Българи!

Пълномощниците от страна на БРЦК, които ще ви са представят да ги приемите като братия и да им спомогните за разпространение на бързото пропагандирание и приготвяние за въстанието, за което пратените пълномощници ще ви дадат наставления как да работите. Затова побързайте да са приготвите за всеобщото българско въстание, което скоро ще са прогласи по цялото ни отечество и на което е наближил определений ден. Ако, напротив, вий не приемите, а изпъдите, предадете нашите пълномощници, то да знайте, че тайната полиция ще отмъсти за това и не ще ви остави ненаказани. Затова подайте братска ръка на помощ и всички да смажем тиранина враг, който смучи кръвта ни от толкоз векове.

Братия Българи!

Понеже деня за всеобщото българско въстание е наближил и не е далеч, затова братска длъжност ни зове да ви поканим да са приготвите и участвувате в общата борба против мъчителите тирани, като и вий сте част от този угнетен народ да споделите и вий от участта, която са готви народа да предприеме за освобождението си. Като са уверяваме, че няма да останите хладнокръвни да гледате братията ви да са борят и давят в кръвта против силния враг, а вий да не се притечете на помощ, за да са смаже тиранина и падне робството. Побързвайте за по-скорото приготвяние. Ако ли вий не приемите нашите пълномощници и ги предадете на турската власт, или ги изпъдите, то да знайте, че тайната полиция ще ви следи и отмъсти и накаже смъртно, макар деня и посред пладне. Причинителите, които увреждат тайний план, по никой начин няма да им са отмени наказанието.

Братия Българи!

Днес е най-сгодния случай, за да въстанем. Дерзайте да са събирем под левското кръстно знаме и да докажим на тиранина турчин, че знаем да мрем за свободата на отечеството си, и да не мисли той, че владей прозябающи трева скотов. Вярност и единство, братия, да нанесем смъртен удар на врага, който досега немилостиво се е поругавал с вярата ни, с народността ни и с обичаите ни. Разполагал са е с имота ни, с живота ни, насилвал и ни съкратявал живота. Хиляди невинни души викат към нас, за да отмъстиме на кръвника тиранин, който без време ги е проводил на оня свят. Да омием поруганата чест на майките си, на сестрите си с кръвта на варварина тиранин. Да строшим железните окови на петстотингодишното робство. Да отворим път на свободата, за да се наслаждават и нашите бъдущи поколения. Напред! И бог да ни е на помощ! (Sic)

Април 4 1876 година, и подпечатано с печат.

На първи май в неделя извести се на членовете на комитета, че ще стане тайно събрание в читалището, по причина че Иларион беше казал, че ще отиде сам да се предаде на турското правителство и да посочи имената на участниците. Това беше с цел, за да се ускорява работата. В определеното време, надвечер, когато се събраха: П. Костов, Д. Кукумявков и К. Тотьов, дойде и Д. Топалов, който повелително и разпалено каза: «Кои са членовете на слив. комитет, не ги ли знаете? Аз съм пратен от букурещкия комитет да им известя, че предишните планове се промениха. Аз съм пратен с първи пароплув, излязох на Бургас и дойдох да известя на членовете, ако ги знаете кои са, да спрат въстанието, защото съм последни куриер.» Членовете, без да му се открият, попитаха го като как са се променили плановете. Той отговори: «Войводите са събрали отбор хора; приготвени добре на военни движения и снабдени с военни принадлежности; научени на всякакви лишения и мъчнотии; тези хора ще минат най-напред в България и после — генерал Киселски с волентири от Влашко и Русия; а не според предишните планове, да се приготвят момчета из комитетските окръзи, както в Сливен, които момчета не можат да спят без дюшеци и които при излизанието им из града ще ги избият турците.» Членовете му възразиха: «Ако си пратен от букурещкия комитет, имаш ли някой таен знак или писмо до тукашните агенти за удостоверение?» «Никакъв знак или друго нещо, само последно известие, натоварен съм да го представя.» «Не е възможно — отговориха членовете, — когато вече Панагюрското въстание избухна и когато по-преди се изпратиха уж от същия комитет агенти из окръзите в България да организират въстания, а после ще възвърнат приготовленията?» Топалов постоянствуваше и твърдеше известието си за истинско. Тогава на часа К. Тотьов повярва и без да чака да се съветват, отиде да извести за това по Гюрчешме и Клуцохор.

В същия ден пристигна Георги Дражев в Сливен и се намери с К. Стоянов и х. Петров у черковното клуцохорско кафене, като ги попита за деня, в който ще да излязат сливенци в Балкана: те му казаха, че в сряда ще излязат, като му заръчаха да побързват ямболци и те в същия ден да се присъединят. Г. Дражев се завърна в Ямбол.

Провъзгласеният ден за бунт беше 1 май, когато и знамето бележеше от едната страна: «1 май 1876», а от другата - изправен лев и с надпис над него «Свобода или смърт». Но защото не можаха да се съберат момчетата, отложи се за третий май непременно. Знамето най-напред Иларион Драгостинов го предаде на П. Костов и на Д. Кукумявков, а те по-после го предадоха на Г. Кириаков. На последния родителите му видели знамето в тавана, извадили го и се изпоплашили, като се чудили какво нещо носи синът им вкъщи. Той се принуди да го повърне пак на двамината, но те не можеха да го крият в дюкяна си, понеже Д. Кукумявков беше компрометиран от предателството на градечани, а го повериха на учителя Тодор Михальов, който го съхраняваше до последно време и когато потрябва, той предаде на двамината поменати. Иларион прати писъмце по Юрдан Бакърджиолу до Д. Кукумявков и П. Костов, с което бележеше: «Дайте на приносящий писмото знамето с гугличката му, оръдията за вадение на куршуми, отпечатаните гербове за калпаци, които сте изработили.» Те предадоха исканите неща на приносителя на писмото. Вече настана денят, в който да се прогласи бунтът и от II окръг. Съгледваше се едно необикновено движение. Всякой, надъхан от мисълта за бунта, беше си напуснал работата. Едни доверяваха, че последното (Топаловото) известие запретявало. Други, напротив, убедяваха и настояваха да се излезе. Нищо действително, само една борба на думи. На Илариона и на Г. Тихов се съобщиха тези слухове. Те вече нямаше що да сторят, когато погибелта грозеше да сломи техните трудове; решиха да излязат с колкото момчета имаше, не толкова приготвени, отколкото решителни. Разпръснаха слух, че до три дни всичките, които има да излязат, да се отправят към Кушбунар. Поръчителите на Д. Кукумявков и на Д. Събев дознаха, че и те ще излязат, и [затова] не отстъпваха от следите им; мъчеха се да ги възвърнат от намерението им, като ги заплашваха — ще известим на правителството, щом мръднете. Г. Кириаков стори големи усилия, за да излезе, но го хванаха, баща му и свако му, и го задържаха. Иларион и Г. Тихов преди излизанието им бяха се прибрали у къщата на Андон Кутев. Тук Иларион разви знамето, накара къщните и другите присъствующи — жени и момичета — да целунат знамето. Когато да тръгнат, К. Стоянов им даде забравения требник на отец Анфилофий. Опростиха се и излязоха на раздалеч един от други и отидоха у дядовата Господинова градина в Клуцохор, дето се предрешиха с въстаническа форма. Тодор Ив. Подигача разкопа заровените пушки и чантата с патрони на Г. Тихов и на Илариона. Приготвиха се всички и чакаха да ги поведе някой. Преди един ден се проводи В. Кавлаков да вземе таен знак от войводата, който се намираше още в околността на Кашленските лозя, и де той ще причаква момчетата, които бяха готови да излязат. Той се намери с войводата, който му каза: «Като дойдат момчетата в тази околност, да тракат камъни, а аз ще ударя три пъти дръжката на пушката си и това ще бъде помежду ни за таен знак.» Кавлаков се върна за града и съобщи тайния знак на Илариона и Г. Тихов. Д. Киров си беше дошел него ден от Гюн-гюрмес и знаеше де се намират по-преди излезлите. Кавлаков му каза, че има момчета да излязат и да ги заведе при тях. Той прие с готовност и отиде при събраните момчета в дядовата Господинова градина. Всичките там събрани той ги поведе към аязмата в Кишлика, наречена Св. Георгьова, като вървяха раздалечени един от други. Те бяха: Иларион Драгостинов, Георги Тихов, Андон Кутев Ганчев, Петър Банов (дикиджия), Георги Кольов от Кортен, Ставри Ненчов, дели Петър Гендов, Цаньо Александриев, Юрдан Димитров (калайджия), Стефан Кънчев Шекерджиев и Йордан Бакърджиев. Събраните се отправиха в нощната темнота по пътеката над аязмата и заминаха за Кашленските лозя. Като пристигнаха там, потракаха три пъти с камъни и като се ослушаха, подир малко чуха дървен удар, който се чуваше по-ясно. Това беше войводата, който с удара на пушката си размени знака си. Като се събраха при познатите знакове, отправиха се през урумтарленския път, презнощ, и оттам за Гюн-гюрмес, дето бяха другите. Войводата им каза преди тръгванието да вървят раздалеч един от други. Никой да не пие тютюн. Да се отбиват от пътя и да се хващат за ножовете си и пушките си, когато видят, че иде някой, а ако е опасен за тях да ги предаде отде са минали. «Очиствайте го» — казал войводата. «В хъшовските сърца да няма милост за такива и съжаление. Хайдутин чиляк най-първо отхвърля от сърцето си милост и съжаление и тогива е същи хайдутин. Неговата диря е като на птичето хвърчанието; затуй ги думат нощни птичета (геджекушу). Не се мислете като напред. Сега сте други. Ще отбягвате никой да не ви познава. Хайдутин чиляк бива откъснат от свят и от хората. Той се крие от всеки познат, който не му е другар и верен. Очите на хайдутина биват на четири отворени, той и нощя вижда. Сънят му бива от заешки по-лек. Пушката му е майка, бранище и храна и най-верен другар и помагач. С нея той спечелва, нахранва се и се отбранява. Оттук нататък ще се научите. Разпоредете се един от други да заминем и намерим старите хъшове.» М. Д. Киров ги поведе. Войводата вървеше най-подир, за да не би някой да се разкае и остане. На разсъмвание пристигнаха при другите в Гюн-гюрмес. Тук ги остави Д. Киров и се завърна за града. При получавание известие, че ще закарат Нено в Търново, в същия ден се изпрати В. Кавлаков да извести на войводата, за да свържат пътя, да убият заптиетата и да отърват Нена. Хъшовете побързаха и заминаха от мястото си за арнаушките колиби и там попитаха арнаутите овчари дали са видели да минат заптиета из пътя с някой вързан българин. Овчарите им казаха, че са минали трима заптиета с коне, един българин (Нено) пеша, вкован в белегчета, и подир тях още двамина заптиета. Войводата, като ги разпита и узна, че преди два часа са заминали, не отиде да ги гони, а с четата дойде на Кушбунар, дето се установиха да прибират желаещите да излязат.

 

ПРИСЪЕДИНЕНИЕ НА ЯМБОЛСКИТЕ МОМЧЕТА СЪС СЛИВЕНСКАТА ЧЕТА

 

При отиванието на Илариона и К. Тотьов в Ямбол с писма от слив. комитет, поменатите внушиха на тамошните дейци мисъл за въстание. Най-усърдните, които показаха готовност да действуват, бяха: Георги Дражов, Никола п. Иванов и после придобитите към тях привърженици: Киро п. Михальов, Димитър х. Иванов и телеграфистът на железницата Иван Цанков. Те се трудеха да разпространят мисълта за въстание не само в Ямбол, но и в околните му села. Когато се приготовляваха, нямаха оръжие и припаси. За тази цел Георги Дражов писа на приятеля си Георги Добрев в Одрин да му купи един сандък патрони за револвери и да ги изпрати неузнато чрез железницата за Ямбол. За оръжие проводи брата си Ставри в Нова Загора до немеца Краус, който занимаваше важен пост на железницата. Той пристигна в Нова Загора и отиде при Крауса, когото помоли да му изнесе от Австрия единайсет пушки ла фоше. Немецът прие поръчката и пушките се получиха от него и Ставри ги внесе в Ямбол. Този немец сам е давал планове де да се прекъса железницата, за да се възпрепятствува за изнасяние на турска войска. По-напред Г. Добрев беше напълнил един сандък с патрони, смесени с черен боб, да ги изпроводи с железницата, той се качи на коня си и вече излизаше из града, когато караулът го хвана, намери в дисагите му патроните и го закара на одринската полиция. В същото време се хваща и сандъкът на станцията. Г. Добрев в изпита си показа лицата: Г. Дражов, Киро Икономов, Иван Цанков, Панайот Мянков и Ставри Дражов, че те му са били поръчали патроните. Одринското правителство телеграфира на ямболския каймакамин, за да хване насочените лица в телеграмата. Васил Новачков, който беше член в управлението, като узна съдържанието на телеграмата, каза на Г. Дражов, когото срещна в Каргона, да се крие, като му изброи и кои лица се търсят. Г. Дражов се скри в къщата на Васил Алексиев, като извести и на другите да се крият. Също се прати известие и на С. Дражов, който предаваше траверси на железницата. Правителството заповяда да се разтършуват всичките дюкяни, за да се търси барут, сачми, куршуми и пр. Разтършува се и дюкянът на Г. Дражов. Заптиетата попитаха малкия му брат и слугата нямат ли барут, куршуми и пр. Те им казаха едно малко количество. Тогава заптиетата разтърсиха дюкяна и намериха торби със сачми и цървули натопени. Те хванаха брата на Г. Дражов, слугата и ги затвориха. Оттам отидоха в къщата му, разтърсиха и намериха: конска торба с фишеци, две чифтета ла фоше, една пушка тек, три револвера и два ножа, взеха ги и затвориха баща му. На 2 май Г. Дражов извести на другарите си да се приготвят за излизание и да се съберат в къщата на Никола п. Иванов. Известените се събраха по мръкнало в поменатата къща. С. Дражов по съвета на Ив. Цанкова се скри в един празен вагон. Цанков запечата вагона и заповяда на матросите да ги закарат на покритото място, при локомотива. Правителството старателно търсеше Г. Дражова, а които не свариха да се скрият, бяха хванати. Вечерта, като се събраха Георги Дражов, Жеко Андреов, Панайот Мянков, Атанас Тодоров, Захария Великов и Никола п. Иванов, решиха през същата вечер да излязат. Никола п. Иванов по семейна милост падна в несвяст и остана. 3. Великов, като нямаше пушка, Г. Дражов помоли Филипа п. Георгьов да му даде неговата си и той я даде. От градината на Н. п. Иванов минаха в двора на Ивана Бельов, когото помолиха да отиде да види дали не е излязъл караулът. Той отиде и видя, че не беше излязъл. Те, формировани още в двора на Н. и. Иванов, тръгнаха един след други с пушки, минаха покрай града, не през моста на река Тунджа, защото там се чуваше да лаят кучета, и понеже беше се разчуло, че нея вечер щяха да излязат, прегазиха реката, излязоха на нивята и се отправиха към станцията...

Щом мръкна, те тръгнаха през корията на Шекер заадето. Като минаваха покрай една коруджийска колиба, дето светеше огън, едно куче зала. Коруджият, уплашен, загаси огъня и смълча кучето, а те предпазливо заминаха и стигнаха Раманушенските лозя, дето се отбиха на кладенеца да пият вода. Оттам, на раздалеч един от други, отправиха се през лозята за Молловата кория. В лозята съгледаха заптиета, които, като видяха момчетата, налягаха, без да им сторят нещо... Като вървяха цялата нощ, те осъмнаха над поменатата кория до Сините камъни при едно дере, дето тече рекичката от Кушбунар. Стефан Серткостов, който ги провождаше, каза им да се спотаяват из гъсталака, а той и Г. Дражов да отидат да намерят войводата с четата, за да се присъединят.

...Полицията вече беше взела мерки. На всяка улица в краищата, отдето излазяха работни пътища и пътеки, постави чадъри и караул да пази. Още отрано обръжени башибозуци заобикаляха града, сновяха из улиците, пазара и се взираха на най-малкото подозрение. От друга страна, духовете охладняваха, като се разчу, че щели да пристигнат легионери от Влашко и Русия, които ще се опълчат срещу турските сили, за да извоюват свободата за народа; това се преувеличаваше от ден на ден различно. То беше следствие от донесените новини на Топалов. Всеки се отдръпна и считаше излизанието за измама, а не за народна цел. Останаха прости зрители и очакваха да видят какво има да извършат малцината излезли.

Изменниците на целта останаха хитри. Те оцениха живота си за свято нещо, а другите бедни, които отиваха като агнета на клание, считаха ги, като че им се отщял животът и като изхвърлени от народа сами търсят смъртта си! Те не знаеха ли да живеят, както всичките други раи? Те нямаха ли добро препитание, търговия и работа? Те не бяха ли способни, както другите раи, да си спечелят «насъщний хляб» и да преминуват задушен живот, както тях? Те нямаха ли имущества? Нямаха ли бащи, майки, братя, сестри, роднини, приятели, жени и деца? Но целта за народното освобождение, втълпена в техните сърца и мисли, накара ги всичко да прежалят само и само да се реши съдбата за благоденствието или вечното подпадание на българския народ. Всякой от тях мислеше, че ако те не участвуват, няма да се постигне народната цел. Те пренесоха най-усърдно за народа услугата си при първи даден знак, че това ще бъде помощ на народа с тяхното причисление под знамената и с тяхното жертвувание на живота им. Техните истински народни сърца не приеха да отстъпят сгодния случай: за да станат волно жертва на народната цел: свободата. Те презираха всичките укори от хитреците, които отстъпваха на турците чест, живот и имот само за своето спокойствие, а презираха своите братя, решени да се борят с турската сила, като ги наричаха с най-безчестни и низки имена; готови всеки час изменните черни души да подадат помощ на техния угнетител, а не към общо и задружно присъединение за свободонамерената цел. Тези страхливци не вярваха, че чрез труд и постоянство в една идея се осъществява целта. Самонадеяност липсуваше от тези готовановци, които очакваха подобрението или освобождението на народа да го донесе времето или да се спусне от небето, може би като вали дъжд. За тях беше отвратително да помислят за подобрение или освобождение на народа и да приемат задружно действуване, за да премахнат възседналата на вратовете им турска власт; напротив, те ликуваха под ездачите си, считаха за почест поруганията с народната ни чест. За такива се брояха хитреците и умниците, които се надуваха, възседнати и обуздани под турския ярем; които вярваха, че с «търпение — спасение» ще се достигне върха на свободен живот, и които гледаха да угодят на турците, техни светии, да не ги докачат, разсърдят, макар че посегнат на най-святото им нещо. Този задушен живот се считаше почест на тях; това е за тях златната свобода; с нея се гордееха и прославяха хитреците, които не приеха да разсърдят агите и да се причислят в реда на нехранимайковците и бунтовниците. Защо да се лишават от такива блага и почести на агите и да отидат да помагат на безумните голтаци, нехранимайковци, паломници и пр., които нямат никакви почести и на които името не се зачита за нищо? Те и тъй са живи- умрели, затова искаха да си търсят смъртта. На хитри хора работа ли е? Който е глупав, да отиде да го гонят като недобито куче.

От радостните хълцания при поменуването за свобода и народна независимост всяко сърце потупваше; но в случай да се спомогне за постигванието на целта хитреците станаха изменници и всякой от тая ласкателна пасмина хора пожалиха живота си и при липсванието на техните другари пред очите им, на които даваха честна дума, че ще ги последват, отказаха се от всичко. Те силно задушиха изобличенията на съвестта си, която ги гризеше непрестанно, щом хрумнеше в мислите им, че злоупотребиха, излъгаха техните събратя, като ги оставиха изложени на срещу куршумите на огромната сила, без помощ. Гласовете на загиналите жертви викат през съвестта на хитреците: «Излъгахте ни, излъгахте ни; захвърлихте ни под нозете на силния враг; откъснахте се от нас, без да ни се притечете на помощ; сгънахте ръката си в пазвата си, която простирахте задружно да се хванем и братски да измрем на бойното поле. Ах, изменници, изменници! Не може нашата кръв и прахът ни да се примири вечно с вашите подли души. Нека ний измрем и се погубим с честност на думите си, като капка в морето, само да запечатаме и освидетелствуваме с изчезвание на живота си и с кръвта си несъгласието ви за задружна борба. Небото и земята ще са свидетели още за вашите подлости и вечно ще ви гледат с отвращение и не ще ви приемат с радост в техните обятия, задето оставихте безпомощно вашите другари и не ги последвахте според клетвата си и честните си обещания. Всичко в света ще ви мрази; светлото слънце ще отвръща от вас лучите си и ще се гнуси от вас, водите ще отвръщат талазите си; нощта ще ви бъде трънено огърлие, а въздухът, що дишате, ще отбягва да влезе във вашите изменнически сърца. Цялата природа ще се въоръжи против вас и ще ви бъде непримирим враг вечно. А вий за утешение прегърнете и целунете за ваши братя агите, дано се умие чернотата на вашите души; благувайте в техните обятия; предавайте и тъпчете най-светите неща: чест, вяра и народност, за да удовлетворите подгорения огън на съвестта ви и да задушите въпиющия из дълбочините на сърцата ви глас, що ви не оставя спокойни и в най-тихата нощ. А още по-вярно да докажете своята преданост към агите и отмиете всяко петно, което ви свидетелствува, че сте от нашия род, и което ще ви се вмени за низост и поругание; отхвърлете от вас си това име българин, да не грози, тежи, унижава и поругава пред агите вашите фигурни мехове. Ний с малката си силица ще приемем да изпием съдбата на смъртната чаша за спасението на всички, които вярват, че чрез жертви, огън и кръв ще се сполучи спасението, които го следват. Ний вярваме в истинската сполука чрез трудовете си, самонадеяността си на силата си и в тях ще търсим спасение и затова се жертвуваме за постигване целта: освобождение на народа си. Вий останете на рахатлъка и мислете чрез по-мъдрите си планове да свалите от небото готова свобода, в това имайте вяра и протакайте шиите си да гледате, кога падне от небото. Молете се и имайте търпение, не вярвайте като нас в самопожертвованието. Ний решително ще се бием в неравната борба против врага, дето длъжността ни зове да измрем, а не да търпим униженото робство, като покажем на тиранина, че и от този потъпкан народ се раждат синове, които ревнуват да се жертвуват, за да извоюват свободата на отечеството си. Беззащитните ни угнетени братя и в малката ни силица хранят надежда да ги отървем от несносните теглила на турската власт. Макар че измрем, народният жал и плач ще примокри със сълзите си над нашите гробове и кости, а вази, изменници, строго ще осъжда и проклина за постъпките ви, които сторихте при възможността да му помогнете, а хвърлихте съдбата му в хаоса и отказахте съдействие на вашите братя най в сгодния случай. Срам и позор да черни лицата ви, да тежи на вас вечно...»

Четата, като се установи на Кушбунар, стоя до десет-дванайсет дни, за да очаква тези от града и от селата, които се готвеха да излязат. В това време В. Кавлаков извести на войводата за два товара брашно, стоварено в Молловата кория, и поиска да се отредят някои момчета, за да го пренесат. За брашното отидоха деветмина, но от тези само Кавлаков знаеше отде беше проводено и господаря на конете, с които се донесе. За да не се открие, че се пренася за четата, на кираджийчето (Петър Алексиев Гонимагловчето) се заповяда да отиде да го продава за Котел, но щом пристигне в корията, да го стовари. Отредените момчета, за да пренесат брашното, стигнаха в корията. Те уловиха коня и го натовариха, подбраха и кираджийчето да кара коня до тяхното местопребивание. То начена да се противи и казваше: «Господарят ми ще хване брашното на платата ми», а те да го утешат, дадоха му една разписка за стойността на брашното. Като се занесе брашното, Кавлаков се завърна в града. Подир един ден от известието на В. Кавлаков войводата отреди седмина, за да се разпоредят около пътя през Молловата кория, за да хванат беглеците, които бягаха за Шумен. Те завардиха този път и три часа ги причакваха, но беглеците не минаха оттук, по пътя на Сотирската река. Вече беше се разсъмнало и седмината се завърнаха при четата. При тяхното завръщание останалите от четата бяха хванали циганина Енчо Колоолу, който беше пратен от слив. мютесарифин за вода от Кушбунар. (Пращанието на циганина по тия места не беше нарочно за вода, но да съгледва дали четата е там.) През същия ден хванаха още четирима българи дървари: Райно Николчов, Теньо Деньов, Митричката и Симеон Николов, и всичките хванати поставиха под караул. След хващанието на поменатите войводата, Иларион, Г. Дражов и другите, като се съмняваха да не би циганинът да се заподири от правителството, а другите от домашните си, като не се върнаха, затова решиха никого вече да не очакват, но да развият знамето и да прогласят деня на въстанието. А. Кутев се завърна в града и предаде на Илариона последното писмо от членовете в града, което той прочете пред войводата, Г. Тихов и Г. Дражов. След прочитанието му войводата, разгневен, начена да мъмри, като каза: «Толкова хора бяха готови да излязат, уж все юнаци, които могат да хвърлят пушка, дето могат нож да въртят; да търпят гладни и жедни; да не се уморяват от дълъг път; дето не вземат от студ и от дъжд или боси да ходят, а нищо да не им става. С тези деца какво ще направя? Дотаме като отидат, ще се подбият и уморят. Да ги нося ли тогаз? Или като ни нападнат потерите, да плачат подире ни, като отстъпваме. Себе си ли да браним, или тях? По-добре е слабичките да ги върнем назад, защото не е игра, а куршуми ще валят по нас. Утре, когато ни заградят потерите и запукат пушките отгоре ни, те ще оставят и пушки, и ножове, а ще се свиват около нас и на нас ще пречат да не можем да хвърляме и да бием потерите, че според тях и нас ще уловят.» Като свърши говора си с другите, които бяха отделени от четата, той повика момчетата, нареди ги и отбра тези, които му се видяха несгодни за четата, като им каза: «Момчета, вий се върнете да не загинете напразно, защото не е за вас работа да търпите такива мъки. Както с вас, тъй и без вас.**  Идете си да не теглите според нас.» Възвърнатите, преди да тръгнат, казаха му: «Молим те, бай Стоиле, да вървим с дружината.» Той, трогнат от съжаление за младежите, изохка разлютен, като издума: «Които трябваше да излязат, нема ги, ачи тези млади момченца мислят, че на орехи ще играят. Жал ми е да ги оставя», но като предвиждаше, че ще ги мъчи турското правителство, прие ги. Гневът му, ако и да кипеше към другите неизлезли и беглеците, съжали се за тези млади ратници, невиновати за това. Като се прекъсна надеждата за излизание както от града, тъй и от селата, войводата заповяда на момчетата да се наредят с лица, обърнати към изток, а той извади знамето ог желтата абяна гугличка и го окачи на приготвената му дръжка. Иларион им забележи да си снемат калпаците при развиванието му и те веднага ги снеха. Войводата, като разви знамето, издигна го и застана пред тях. До него Иларион почна да им говори: «Вярна дружба! Изберете достоен да носи това знаме.» След маловременно колебание кого да изберат наместо Г. Колев Кортенчина, който дотогава беше знаменосец и искаше да го заменят, всичките посочиха С. Серткостов, на когото Иларион махна с ръката си да излезе от реда, изправи го пред войводата и начена да му говори: «Стефане! Дружината те одобри за знаменосец, като вярва в тебе, в твоето решително постоянство и че няма да посрамиш избора им. В твоите ръце поверяват заедно със знамето и народната чест и гордост, за да ги опазиш непочернени и да са по-скъпи от душата ти. Поемни го и свържи душата си у него. Ако умреш, тогаз да се разделиш от него.» Стефан, като пое знамето от войводата, целуна му ръката. След това Иларион, обърнат към дружината, пак начена да им говори: «Вярна дружина! Ний се заклеваме в името на отечеството си и в името на вярата си, че всинца ще пролеем кръвта си за свободата на милото си отечество, за да отървем братята си, на които очите гледат към нас и от нас очакват да умием поруганото име и чест на народа си. Земята да не приеме оногова, който стане предател. Майчиното му мляко да е харам, който стане изменник на тази клетва. Ний не сме вече за нас си и не отиваме за печалба, но да мрем. Пазете това знаме да не падне в ръцете на неверника, защото ще стане за хула и поругание. От днес нататък ставаме волна жертва за народа си. Да вървим напред и бог да ни е на помощ.» Иларион, като свърши говорението си, извади сабята си, а войводата закрепи пушката си и кръстосаха ги и всичките момчета кръстешком поминуваха под кръстосаната сабя и пушка. В този обред се състоеше съзаклятието им. Всичките, като поминаха, запяха: «Не щеме ний богатство, не щеме ний пари» и пр. Въодушевени от тази сцена, от възторга на съзаклятния обред, друго нищо не вълнуваше повече техния дух, а само куражът, дързостта и мисълта за кървавото дело, за което ще отиват да се потопят. В тази минута всяка земна твар отстъпваше от мислите им. Зеленият копринен пряпорец с горделивия златошит лев, развълнуван по планинското пространство, предаваше им свежа гордост, буйна дързост.

Като се наваляха над Нейково, съгледаха, че се показват хора, но като не можаха да ги познаят, помислиха ги, че са пратените от тях, затова те се навалиха в нейковското дере. Войската, още отдалеч като ги съзря, позна ги по причина, че уловените, що я придружаваха, показваха всичките знакове на четата, които можеха да се зърват от далечно разстояние, тъй щото войската успя да мине от страната ѝ. Четата, като се смъчаше по дерето, като позна турската войска, върна се и пое престрани, без ни най-малко да побърка реда си. Войската начена да стреля в платон, като видя четата, че си промени посоката и се мъкнеше навътре в Балкана. От листнатите клони, отрупани със сняг, ронеше се снегът. Куршумите свиреха непрестанно. Клончета сваляха и цепеха кори и трески от дърветата като от сек. Снегът по земята беше разоран от силно летящите куршуми, които пореха повърхността му. Войводата, като чу изкомандуванието за стреляние, извика: «Момчета! Пазете се и изпинайте къмто ръта за Раково» — и застана в позиция с Георги Тихов, Иларион и Марин Димитров, на раздалеч за дърветата, за да възпрат натиска на войската, а другите отстъпваха към посоката за Раково. Към позициите на останалите, дето бяха се закрътожили, летяха непрекъснато куршумите. Войводата се рани в лявата нога и куршумът разпра мушамата му. В същото време се рани и Марин в същата нога над коляното и куршумът вътре остана. Войводата му извика: «Ако се вижда, закачи го с ножчето и го извади.» По тоя начин го извади. Г. Тихов, разлютен, застрели с берданката си и удари едного от войскарите, който се повали и изохка. Комендантинът, като го псуваше и хокаше, каза им; «Защо не се вардите. Комитите веднъж хвърлиха и удариха, а вий зяпате като патки. Не стреляйте напразно, ами право мерете.» Едните и другите тъй бяха се наближили, щото говорът, произведен от едната страна, чуваше се в другата. Докато войската непрестанно произвеждаше залповете си, а другите от позицията прекъснато отговаряха с две-три оръжия, зърнаха по-горе от тях на една полянка, че слизаше един човек с червен кон който успя да мине близо до техните позиции. При приближаванието му те го помислиха за българин, дошел да ги придружи. Но като слезе от коня си и взе да мери с винчестер към войводата, налягаха. Стоил хвърли с кримката си, но не можа да го убие. Г. Тихов замери и удари коня му, който се прекатури. Непознатият се не видя какво стана, защото мястото беше превал. После, като съгледаха, че към посоката, дето падна конят, идеше много конници, те силеха да достигнат другите от четата, що бяха стигнали горе до една чешма, и като ги стигнаха, свариха, че Г. Шопът ги нареждаше за поход. Войводата им каза да вървят за гъстият дебел Балкан към по-високите места и те усилваха да бързат. Симеон Николов, който носеше мехлема, разпаса се да отиде по себе си и като беше останал назад, войводата заповяда да спрат предята. Щом се спряха, изгърмя се към посоката на останалия назад. «Бре! Убиха добрия момък» — извика войводата и на часа с неколцина се спусна към посоката, дето се изгърмя, за да му отрежат главата. Като се упътиха и се взираха, пътят, по който вървяха, беше на лакът. Когато те отиваха от единия край, конницата ги посрещна от другия. Във внезапната среща войводата извика: «Удрете, момчета!» Конницата се побърка в редовете си от този нечаян глас. Едни се обърнаха на бяг, а другите се нахвърлиха от конете си и завзеха разполог зад тях. Момчетата и конницата застреляха. Войводата с гол нож се хвърли към тях; но от силното летение на куршумите побърза да тури ножа в ножницата си. Взе пушката си и като наместяше патрон, един куршум прекъса големия пръст на дясната му ръка. Другите с него завзеха позиции зад дърветата и при гласа на войводата «Удрете» по отборът от тях застъпиха стрелнешком против конницата. В това време паднаха два коня и пет войника, на които грозният рев и охкания се смисаше с хрипанието и търкалянието на умирающите коне. Борбата беше ужасна. Стрелбите се продължаваха близо три часа, защото и пехотната войска успя да пристигне. От откъснатия пръст на войводата кръвта чуртеше по снега. Марин, що стоеше зад един бук, смаяно гледаше ранената му ръка. Той, като го съгледа, извика му, като го изпсува: «...Не ме зяпай такъв, удрете, че тези душмани живи ще ни изловят.» Попита същия: «В кого е мехлемът да си вържа ръката.» «В момчето (Симеон), дето го убиха; но има и в Ловчалията (К. Кавръков)» — отговори Марин. Войводата извика: «Ловчалъ, Ловчалъ, приближи насам.» Кондьо приближаваше, като се местеше от дърво зад дърво, за да се опази от турското стреляние. Стигна до войводата, който беше до един много дебел бук, в също време и Иларион пристигна и му превързаха ръката. Куршумите летяха на същото дърво като град. Войводата беше отбрал по-юначните момчета, за да възпрат натиска на турската войска, а по-слабите и които нямаха добро оръжие, да отбягват със знамето за към Кална Усойна, към кипиловския гребен и Демиркапия, защото дели Ради Нейковецът към тия места знаел едни пещери, да отидат в тях и да се скрият, додето се оправи времето и стопи снегът, и после да пратят пратеник да намери четите, които са излезли от Лясковец, Оряховица, Търново и др., и да се съберат наедно и да се разпоредят как и де да нападат. Снегът в гъстите дебели гори беше още по-дебел. Дъждовете умокриха колкото оръжия имаха. Барутът им беше влажинясал и в някои станал на каша. Ни едно от кремъчните оръжия, с каквито повечето от четата бяха обръжени, не можеше да стреля. Колкото и да променяваха по- сух и по-пресен барут на поемките (фаллите) на пушките си, все напразно. Повече стреляха с револверите си, но и те не служеха за нищо, защото не можеха да стигат до позициите на турската войска. Момчетата с храброст упорствуваха със слабите си оръжия против войската, която не преставаше да стреля залповете срещу тях. Силата беше огромно натрупана срещу малцината съпротивляющи се, които оставаха при нея като капка в морето. Две оръжия само стреляха: пушката на войводата и на Г. Тихов, а другите бяха занемели от влажинясалия барут, който се струваше на изложените против куршумите като присторен от магия да не се запалва против угнетителите и да помогне на угнетените в такъв случай. Войската като стреляше към предята на четата, лявото и дясното крило се разпръсваха да заобикалят момчетата с войводата. Гърмежите силно ехтяха и нямо продължаваха донейде гласовете си. Настланият дебел сняг и окитеният скреж по клонестите букови дървета се ронеше от прехвърчанието на куршумите през гъстите им клонове. Момчетата, като видяха, че войводата е зле ранен и не можеше да стреля, изгубиха куража си. Войската все стреляше. Войводата извика Кондя и му каза: «Вземи, стреляй с мойта кримка, че живи ще ни изловят тези душмани.»

Кондьо взе пушката, но като не знаеше да я отваря, възвърна му: «Не мога да я запрягам.» Войводата начена да го учи: «Удряй там по пъпката и ще се отвори.» Той научи запряганието й, стрелна около пет патрона към войската и уби двамина турски войници, които бяха наблизо и караха напреде си хванатите българи нейковци. Войската се оттегли и взе от по-далечно разстояние да стреля към другите от четата, що имаха ловджийски оръжия и бяха се отдалечили със знамето и не можеха да пристигнат до позициите на своите другари. Желчов цъкаше с шишането си, но напразно. Дъждът беше им умокрил барута и оръжията. Г. Тихов, който имаше добра пушка, приближи да се съедини откъм страната на войводата. От тая страна се виждаше по-добре разпологът на войската, защото част от нея беше се разпоредила под пътя, а другата — над него. Той се намести зад едно дърво, близо до войводата, и взе да стреля. Удари едного от войскарите, който горчиво изохка. Войската, като видя, че силно оръжие стреляше от това дърво, отправи изведнъж един залп, състоящ от десет пушки. Георги, като надничаше да измери и беше седнал кривнато кракът му вън от дървото, защото идеше урва надолу, разпра го един куршум в слабините. Той не изохка. Очите му изблещени, останаха неподвижни. Пушката му остана в едната му ръка, а с другата сполучи да вземе от отворената си чанта една отровна книжка*** и в агонията си зяпна да я тури в устата си и книжката остана полупъхната в сключените му челюсти. Войводата, като видя, че си изгуби живота, нажалено каза на момчетата около него: «Идете му отрежете главата, да не се подиграват с нея.» Иларион заплака и не даде да се отреже, а отиде с В. Желчов при трупа му и взе на Георги пушката и малко патрони, а другите ги взе Желчов заедно с чантата. Като видя войската, че Иларион и Желчов отиваха към трупа, усили гърмежа. Дървото ехтеше от куршумите. «Удрете, момчета!» — извика войводата. Иларион и Кондьо усилиха стрелянието от тая страна, дето войската отстъпваше, а беше налетяла отгоре пътя и се мъчеше да заобиколи момчетата със знамето. Един куршум удари К. Кючуков в дясната ръка и той плачешком извика: «Бай Стоиле, удариха ме.» Ръката му се махаше увиснала надолу. Войводата заповяда на Илариона и Кондя да я вържат, за да се не маха. В това време дели Ради, от горната страна на пътя, се отправи да отиде към войводата и като излезе открито на пътя и мереше да стреля към войската, удари го един куршум и падна мъртъв на самия път. В същото време рани се и П. Банов дикиджият отгоре пътя. Куршумът беше занесъл целия му нос и разцепил горната му челюст. Той отиде при М. Димитров, за да го пита в кого е мехлемът. Марин се впусна да вземе чантата на Кондьо и го превързаха. Войводата, като видя, че Г. Тихов убит, Кръстьо и П. Банов ранени, заповяда на Кондя и Иларион да стрелят, а на другите около него каза им бързо да отстъпват в дирята на отминалите със знамето. Войската не можа да узнае от своя гърмеж дали е четата на същото място и продължаваше да стреля все там. Войводата с останалите с него настигнаха отминалите на една рътлина на равнището отгор баира, а там, до дерето, течеше една малка речица. Той заповяда на всичките да изтърсят храната от чантите си на един куп и им раздаде кашкавала редом на всички, които се готвеха да се хранят и починат, уморени от път, отслабнали от глад, кални и мокри...

...През нощта на 9 май останалите с войводата извървяха няколко превала и стигнаха над мястото, наречено Кална Усойна, дето се спотаиха, като съгледаха, че потерите бяха ги заобиколили навред изоколо и в стъмняването огньовете им грееха около техните засади. Войводата им каза: «Всички тая нощ един по един да пълзим и да се измъкнем от туй място, защото сме свързани отвсякъде; но гледайте тъй, дебнешката, щото да не се пришумти и да ни усетят.» Среднощ, когато всички бе се ощемило, огньовете загаснали, глас отникъде не се чуваше, войводата им каза да го последват раздалеч, без да се усети, че стъпват. Навървиха се подире му, като се снишаваха, да не закачат клоновете и да се чуе шумолене. Те сполучиха между угаснелите огньове да прелазят неусетно.От правиха се за към Твърдишкия балкан и наближиха на сутринта до Кечидере. Близо до една градина съгледа ги един турчин, който начнал да бяга, като ги видял. Войводата им казал: «Удрете да не отиде в селото да ни издаде и ни подирят пак.» Желчов замери с револвера си и рани турчина в ребрата, който успя да се доближи до плета на градината и се залови да го прескочи. Пристигна го Иларион и със саблята си засегна, та го разсече... Потерите, които бяха ги заградили, узнаха на сутринта, че те са прелезли. Упътиха се по дирите им, разпоредени ловджийската. Тъй като още предишния ден бяха забележили от какви обуща стъпки имаше. Гъстата мъгла беше припаднала и не можеха да се откриват ни едните, ни другите. Четата излезе на мястото Вратникът и се упъти да слезе към Терзобенските места. Като минаваха през една долина и вървяха въз урвата да излязат на върха, потерята ги пресрещна, предвождана от Осман билюкбашия, който беше застъпил мястото на убития от войводата Али байрактар.

Те се разпръснаха и се скриха зад падналите големи клади (дървета) и се спотаиха там, защото потерята не беше ги съгледала. Иларион беше се закрил зад една клада, отдето потерята щеше да мине, без да го зърне; но той, като видя, че го наближиха, бързо отскокна, за да се скрие зад друга, и докато я прескачаше и се закрие, от потерята извикаха: «Урун комиталар бурдадър.» Куршумите го пронизаха и падна убит въз кладата, що я прескачаше. Другите отскочиха и нахълтаха, тръгнаха към друга посока. Потерята стреляше след тях и друга ги пресрещна из пътеката, що бяха хванали, изгърмяха връз тях и убиха: С. Серткостов и В. Кавлаков. Другите от четата се разбягаха. Осман билюкбашия, като убиха Иларион, спусна се, та му отряза главата и взе сабята му, а башибозуците, що бяха с него, разтършуваха и съблякоха дрехите му и оставиха само фланелените му високи чорапи, които отдолу бяха съвсем прокъсани, а останали само кончовете им. На С. Серткостов оставиха само елечето, що било окъсано, а В. Кавлаков — гол. М. Димитров, който беше оставил четата и се затаи в говедата, през нощта на 9 май вървял цяла нощ и без да знае накъде отива. Излиза на сутринта на 10 май на един баир и оттам гледал войводови, като се навалили да поемат урвата към върха, дето бил той, и познал войводата по черната му мушама и знамето било засукано. Като се изгърмяват пушките и потерята заминала по дирята им, той отива близо и познава тримата убити, които бяха извлекли башибозуците из местата им и ги поставили възнак на самия път, в място Кална Усойна. С войводата останаха: Г. Дражов, К. Кавръков, В. Гаджалов, В. Желчов и А. Кутев, а другите избягнаха...

Войводата и другарите му се повърнаха от лозята, дето чакаха проводения (Андоня) за хляб, а той се не завърна, и като съгледаха отдалеч, че потерята ги преследваше по дирите им, те отидоха за към селото Алобас и над него пренощуваха. За да си изгубят дирите, понеже беше кално, влязоха на 12 май да газят все покрай Тунджа и като повървяха доста, излязоха из водата, упътиха се и стигнаха между Икизча и Бинкос, срещу Кючук ада до яра над Сътма чюшме и се затаиха в буйните ръжени нивя, дето, премалели от глад, дъвчеха класовете, но и в тях нямаше още никаква храна. Като си почиваха премалели от глад, отегнали от кал, Желчов каза: «Бай Стоиле, мъчно нещо било да ни гонят тъй като недобити кучета. Аз сега си спомням, когато ви гонехме миналата година, като бях пъдар в Жеравна (т. е. в 1875 г., когато Стоил с дружината си ходеше из сливенския и котленския балкани, В. Желчов предвождаше потерите, за да ги преследва и излови). Войводата отговори: «Миналата година беше цвете, байновото. Ами сега като не можем да побегнем и накъдето да се скрием, потерите свързали навсякъде, птиче да е, ще го уловят, не мяза на онази година. Туй име комита тъй било омразно на турците, щото и дърветата набеждат за такива и ги стрелят, а пък ние нямаме вече добро оръжие и не сме здрави, за да се браним, додето офейкаме нанякъде. Току-тъй да излезем да умрем мърцина, то не е юначество, като няма барем по един да убием.» К. Кавръков говори: «Бай Стоиле! Какво да правим сега, като отникъде няма да си вземем хляб. Г. Дражов вече умаля и не може да върви с нас. Надеждата се прекъса отвсякъде. Става 2—3 дена гладни. Ръцете ни, краката ни се разтрепераха. Отмаляхме и не ни се става от местата. Взехме да миришем на пръст и ми се вярва вече, че като задряма, все гробища и умрели сънувам.» Гаджалов каза: «Всичко е празно на сънищата, ами да гледаме кой път да хванем, ачи да търсим лесно да преминем във Влашко или Сърбия.» Г. Дражов говори: «За пари не берете грижа. За всичко аз ще отговарям, само бай Стоил да ни преведе из някои невидели пътища и да отидем във Влашко или Сърбия.» Тъй лежешката като разговаряха, един гарван прехвръкна над тях и грозно изграка. Войводата каза: «Момчета! Туй не е на добро, дето ни прехвръкна черен гарван. Ще яде тоз душманин месо от някого. Затуй грозно грачи...» Додето издума, едно куче се впусна, лаеше и се впираше около мястото, дето лежаха затаени. Турчето воловарче, което водеше кучето, като ги съзря и видя, че потерята слизаше откъм Екисче и бе влетяла в дирите им покрай Тунджа, извести на турците, че хора имало скрити в нивята до Сътма чюшме. Тъй и от Бинкос дигнаха потеря незабавно, като им се извести да ги придружат. Затаените в нивята, гладни, разтреперани, мокри, кални, оцапани, едвам се усещаха, че дишат. Уморени от преследването, обезсилени от глад, бяха сложили костите си, като че там ще се разтвори гробът и ги прибере в обятията си, за да намерят спокойствие, отчаяни, като не можаха да намерят място, отдето да минат за отсрещния бряг на Тунджа, понеже беше голяма от дъждовете. Додето те почиваха, потерята отдалеч заобиколи мястото им и схвана позиции срещу тях. Тъй затаени между рехавите класове, отдалеч потерята зърна рудавите им (кавърджик) калпаци и откри, че са българи комити. «Какви сте хора? — попита ги от позициите си. — Предайте се или ще ви избием.» Момчетата бяха останали с по един револвер и нямаха вече патрони. Тъй също и войводата, колкото патрони имаше, понеже бяха книжни, станаха на каша. Момчетата попитаха войводата да стрелят ли с колкото патрони имат на револверите си. Той им каза: «Недейте стреля. Ще се предадем. Когато и самото време ни стана душманин, какво можем стори?» Момчетата нажалено му казаха: «Да изхвърлим колкото патрони имаме, ачи тъй по-славно да умрем, да ни избият, отколкото да се предадем; защото турците нямат милост, като хванат человека. Дето ще ни мъчат и да се хулят с нас, по-добре тук да си оставим лешовете, като изпразним и последния патрон от револверите си.» «Защо да умрете мърцина — каза войводата, — револверите не можат стигна до местата, дето се намести потерята. Щом един хвърли от нас, всинца ще ни избият. Предайте се, дано се разпитаме защо сме станали срещу царщината и може да не ни погубят. Хвърлете си револверите, ножовете и ги предайте.» Всички ги разпасаха и ги насложиха. Желчов ги събра и ги занесе на едно място и ги сложи накуп. От потерята проводиха един да прибере оръжията и други да разтършува предадените. Като се увериха, че нямат друго оръжие, заобиколиха ги отблизо и ги отделиха един от други. На всеки един се навалиха по трима-четирима души, налегнаха ги, извиха ръцете им наопак и ги вързаха с поясите им. Събуха ги, взеха обущата им и ги караха боси, като ги лумчаха с дръжките на пушките си. «Ах, бай Стоиле — казваха момчетата, — защо не ни даде да стреляме и да ни избиеха тука, отколкото да ни мъчат тъй и да се хулят с нас. Тъй ли е по-добре сега?» Войводата, разлютен от постъпката на турците с момчетата, сърцето му се късаше, че падна измамен и стана причина да ги мъчат и да се ругаят с тяхното юначество. Огън обземаше сърцето му, искри от очите му, но не можеше вече да помогне. И той беше страшно вързан. Измъчените момчета на него тежаха тъй, като че беше небето паднало отгоре му, и не можеше да се помръдне. Той поиска да пие вода. Заведоха го и като се навождаше да пие, един от турците силно го удари в тила с гърба на ножа си. Той се изправи. Лицето му почерня и посиня от удара, тъй и от разкайванието си, съвестта го сгриза, че изложи момчетата и себе си на мъчение, тези, които можеха да изплашат мъчителите си и да ги накарат да се свират в миши дупки; но нямаше вече що да стори. Сганта свърза ръцете им и задуши пъргавата сила да немее като нищожна твар. Войводата не можа да претърпи този срам, тази измама, това поругание и унизение. Тръшна се на земята, като каза смело по турски: «Вземете ми главата, мъчители! Аз от тука до там не отивам. Защо мъчите предадените вързани момчета? Ако сте бабаити, отвържете ги и излезте насреща им. Не тъй вързани да ги биете.» Като тъй базстрашливо и разярено говореше, от потерята налитаха един през други и всякой го удряше дано им отлекне от тежките думи. Той още по-силно говореше поне с думи да си отдъхне за измамата. Турците, като видяха такава упоритост в него, още повече го ритаха и удряха най-много в ранената му затекла ръка; но той не ставаше от мястото си. По-скоро проводиха за една кола от селото Икизча да го натоварят. Колата стигна и я примъкнаха да го качат, като му извикаха по турски: «Ставай се качи, безверник комита, че сега ще опиташ пак гърба на ножа.» Той се не мръдваше и не преставаше от да говори. Те го ритаха и го хлопаха по главата с пушките си и като се зашемети, отпусна се като мъртъв. Турците го взеха на ръце и го качиха на колата. Колата тръгна. Той, щом се свести, изви се и с вързани ръце се търкулна от нея и дирното колело премина през гърдите му. Той извика силно: «Мъчители! Къде ме отвозяте. Никъде не отивам, додето не вземете главата ми.» Колата спря. Сганта се наоколи при падналия. Пак го поеха и го качиха, като едни го давеха с ръце за гръкляна, а други скубеха дългите му мустаци и с юмруци удряха устата му и разкървиха зъбите му дано го възпрат да не ги злослови. Той риташе с крака, от колата се хвърляше и не млъкваше от да издумва такива докачителни думи, които не можеше да ги приемне разгореният им фанатизъм. След като го качваха няколко пъти и той се хвърляше долу, без да се жали, извлякоха го до един голям орех, отстрани пътя, и сганта се натрупа отгоре му. Момчета, вързани, с горест му продумаха: «Бай Стоиле, нали ти думахме да не се предаваме. Сега не е ли по-мъчно да гледаме, като те мъчат, и да не можем да те отървем, отколкото да ни убият с ножове в ръка?» Той не продумваше вече. Разярената сган налиташе, та го хлъмеха, мушкаха го, дърпаха го, влачеха го за мустаците и го ритаха в устата с кални цървули. Като се наситиха на всички безчеловечия, проснаха го с лице надолу, седнаха двамина едри турци на кръста му въз вързаните му опак ръце и двамина с голи ножове се спряха до главата му: един отляво, а други отдясно. Единът се впусна и oпe мустака му, извиваше лицето му и му показваше остренето на големия нож. Войводата вече, тъй блъскан и ритан в главата, в сърцето, беше смазан съвършено, беше излязъл вън от себе си, както и гладът беше отнел жизнените му силици. Като дърпащият мустака му посочваше ножа, той пак яростно проговори: «Отрежете ми главата, никъде не отивам, бесни кучета!» Додето издума, стоящият отляво силно го удари във врата с ножа си и като не можа да отреже изведнъж главата му, вторият хвана брадата му, мустаците му и настъпи плешките му с едина си крак и отряза главата, сложи я на земята, после я улови за косите на перчана и я издигна в ръката си. Устните на отрязаната глава мърдаха и наоколената сган гледаше и отгаташе: «Безверникът комита още псува...» Седналите на трупа отседнаха, а вързаните момчета ги докараха наблизо да гледат руганията и грозната смърт. След като наситиха кръвнишкото си любопитство, отсякоха един върбов кол, набучиха главата и тръгнаха едни напред с набучена глава, а други след тях...

 

*Кръстьо Кючуков, шумненец, доведен от Г. Икономов из Русе и оставен в Лясковец, когото довежда оттамо за Сливен Цаньо Александриев.
**Стоил войвода никога не приближаваше между момчетата. Неговото място никой не знаеше: ни де стои деня, ни де ляга нощя. Ако от вечер го забележваха на едно място, той правеше това нарочно, за да знаят само неговото присъствие. Но след като попритемнее, променяваше него място и отиваше там, дето никой от дружината не помисляше. Нощя той обикаляше караулите дали са будни, тъй и момчетата дали са предпазливи и какво говорят за него. Той назорки ги издебваше, примъкваше се сред тях, без да го усетят, и почне строго да ги гълчи и да ги учи да бъдат предпазливи. Той издалеч пазеше и нагледваше дружината си и не даваше птиче да прехвръкне. Денем не смееше никой да го наближи, а отдалече само даваше заповеди и разпореждаше кое как да върши дружината. Около него идваха, когато нещо ще му се съобщи. При него бяха свободни да отиват: Иларион, Г. Тихов и Г. Дражов. От гръмливия му глас трепереха момчетата.
***Главата на Г. Тихов я донесоха в града с тази полупъхната книжка. Тези отровителни книжки имаха форма и големина на играчни карти и щяха да се раздадат на всекиго отчетата, за да се отрови, ако се види или ще го хванат жив, или е ранен и се мъчи. Но във внезапното сбиване не се успя да се раздадат.