Съвременна история

Като се отворят кингстоните на една подводница – тя потъва. Българската не само не потъна, но се издигна (инат!). Митингите от 17 и 18 ноември 1989 г. наистина бяха клапани. Какво изпуснаха те? Преди всичко – въздишка на облекчение. Въз основа на 205 лозунга (разбира се, това не бяха всичките) ще се опитам без претенции за изчерпателност и за последна дума (не дай Боже, та тя не би могла да бъде казана и след 50 години) да направя анализ на това кой стоеше зад лозунгите, какви искания издигнаха различните групи, може ли да се очертае една платформа, с която правителството не би могло да не се съобрази ако държи да запази и без това крехкото доверие на гражданите. Накрая един голям, може би най-големият и основен въпрос – като какъв се прояви българинът – култура, морал, съвест.

Открояваха ли се отделни групи в огромното мнозинство от хора пред Народното събрание и пред храм-паметника „Свети Александър Невски“? Нарочно взимам присъстващите и на двата митинга, защото и на единия, и на другия българинът „правеше“ една и съща история – своята. Трудно е да се отговори на този въпрос. Има общочовешки стойности, чието накърняване предизвиква протест у всеки честен човек, независимо от социалната, професионалната или друга категория, към която принадлежи. 11 лозунга искаха свобода, 10 – гласност, 9 – демокрация. Един от лозунгите от 18 ноември недвусмислено заявяваше: „За възраждане на духовните ценности на българина.“

Все пак „водеше“ интелигенцията. Тук не говоря за организацията, която особено в съботния митинг безусловно й принадлежеше, а за „присъствието“, което личеше в стила, находчивостта, в подробностите. Щé ми се да вярвам, че към нея не са принадлежали хора, искащи смърт и кървава разправа, хора, от които се излъчваше мрачна омраза, а такива изобилстваха.

Открояваха се някои нейни „отряди“, както гласи „щампата“. Юристите излязоха с призивите „Съдебната палата е символ на законността, върнете ни я“ и „Съдебната палата не е музей“. Свещениците правеха впечатление на само с организираността си като група, но и с цялото си „представяне“: със символиката – българско знаме с кръст за връх, плащеница с лозунг „Свещеникът – носител на народната съвест“, мисли от Библията с „биещата“ в много посоки философска платформа с 22 лозунга – на четвърто място след тези за социална справедливост. Също 22 – с искане за съд, и за причините за положението – 12, тя поставяше въпроси от „Вероучение в училищата“ и „Радиото, телевизията и печатът – трибуна и за християнството“ та до „Библия във всеки дом.“

Нямаше как да „мине“ естествено и без студентството. „Чисто“ студентски въпроси, естествено, присъстваха. Но въз основа на лозунгите не можеше да се определи точният размер на участието на българските студенти, защото за щастие те започнаха да възвръщат статута си на една от най-активните части на нацията и съответно да поставят и да се опитват да решават нейните най-наболели проблеми. „Преустройството е и в наши ръце“ – гласеше един от лозунгите, оставени в градинката на Софийския университет, оставени след съботния митинг.

Интересна е полемиката, „разгърнала“ се върху него. Той е подписан от НСД – Независимо студентско движение. Някой обаче е „разчел“ тези инициали като „Национално социално движение“ и е добавил в скоби „А. Ц“. – Александър Цанков. Друг, за да не остави никаква вероятност за съмнение „за какво става дума“, е изписал инициалите на Националсоциалистическата работническа партия на Хитлер. Във в. „Работническо дело“ от 21.10.1989 г. в уводната статия имаше оценката „екстремистки прояви“ за митингите. Дали този, който стои зад статията определя и ОФ-митингът като „екстремистки“?! Лозунги, като този призовавали „за окачване на кожите им“, дори тази „полемика“ – биха могли да дадат повод на някого, за когото митингите от 17 и 18 ноември са били „потъпкване на принципите“, да окачи етикета „екстремизъм“ на цялата изява на чистота, честност и искреност. Преди изграждането на солидни гаранции за необратимост на процесите не трябва по никакъв начин на този „някой“ да се дава подобна „сламка“.

Вижда се, че тези лозунги имат доста интересен живот: от „предродилния“ етап в съзнанието на автора им, та до „раждането“ и „сътворението“, докато станат една неразделна част от едно лице, два юмрука, образ и текст. След това, като свърши митинга, в по-оптимистичния вариант биваха оставяни на видни места, като градинки, площади и т.н. Но имаше и един много меко казано „неоптимистичен“, да не кажа направо варварски вариант, пак част от демокрацията. Някои „борци“ мачкаха, късаха, слагаха кален отпечатък за подпис. Така някои от тези творения се оказваха зверски „обработени“ в кофите или направо в локвите. Интересно обаче, че в някои от тези случаи благодарение на съвестта и труда на българските музейни работници от Националния Исторически Музей, на които и аз лично съм благодарен за достъпа до хранилището, които бяха запазили лозунги и плакати в хранилището на музея.

„Независимите“ не само организираха, но и дадоха кадър сред присъстващите: показателно е участието на „Екогласност“ с три лозунга. От тях най-характерен е перифразата на Вазов: „И в няколко века, и не тайно и не полека, народът порасна на няколко века“. С всичките им заслуги, звучи доста грандомански… Известно ми е, че профсъюзът „Подкрепа“ е бил приготвил 16 лозунга за съботния митинг, като „Учителският хляб горчи“ и „Болен здрав носи.“

Многобройните ученици, висящи по дървета и балкони, крещящи без да щадят гласните си струни, в един от малкото си лозунги искаха гласност.

Имаше един социалдемократически, а такава партия още нямаше, но липсваше и земеделското представяне. Дано този, който искаше възстановяването на БЗНС „Никола Петков“, наистина да е бил издигнат от земеделец…

В осем лозунга изявяваха своите тежнения мюсюлманите. Самото им количество говореше, че изборът на позицията по този въпрос е един от най-острите проблеми, които стоят пред българското правителство.

Може да се отграничи и групата на активните борци и на репресираните, които помнят Горуня и ген. Анев и искат „съд за техните убийци.“

В само 3 от общо 205-е лозунга можеше да се открие пряко „антисоциалистическо“ съдържание. 

Вижда се, че екипажът на българската „жълта подводница“ е много разнороден, но не всичките му членове си бяха сложили отличителни знаци. Между тях имаше много повече общи черти, отколкото различия. Главната сред тях беше Знанието – за миналото и за бъдещето. 

21 лозунга, искащи съд за виновниците, категорично посочваха Тодор Живков за главен, заедно с осемте насочени лично срещу него (общо 29 или над 1/7 от всички!). Някъде грубо, злобно, ще кажа и по-силна дума, зловещо, показваха назрялата необходимост от очистване на нашето общество. Не само от причинителите на кризата – най-лесно е да се коли и беси! Но също и вътрешно очистване на самите тези хора, които искат съд, смърт, кръв, за да няма „правешка държава“, „тошизъм“, „тодоритаризъм“. Не убийството и разрушението са пътищата, по които трябва да се върви, и затова за мен обнадеждаващ е лозунгът „Не отмъщение, а справедлив съд“, както и призивът към милосърдие на йеромонах Христофор Събев.

Дванадесет (12) лозунга разкриваха причините за положението, в което е българската „версия“ на социализма. „Тодор Живков сам ли направи тези безобразия“, „Тодор Живков е рожба на тоталитарната система“, „Не оставяйте днес да ви преустройват тези, които се устройваха вчера“ (от вица „Най-мразим на ме преустройват устроени“). Многобройни бяха искания за контрол върху Народното събрание, правителството, БКП – подобни лозунги даваха да се разбере, че българският народ е „наясно“ защо е „На Ръ Ба.“

Освен това той беше наясно и как да прескочи пропастта. Шестте лозунга с основна мисъл „Живковци се преустройват“, „Хора, бдете, да не стане ноември април“ (алюзия за Априлския пленум – и тогава с гръм и трясък се преустроихме) и призивът „Не решавайте съдбата ни единогласно“ (визираше се освен утвърдената практика и последната сесия на Народното събрание), по категоричен начин разкриваха волята на хората да има гаранции във всички посоки… „Хитър Петър“ върху един от портретите на новия лидер – по такъв начин беше изразена версията за промяната, оценката и в крайна сметка доброжелателността за президента-председател, доверието „на кредит“, което новият държавен глава трябваше да оправдае чрез действия, а не на думи (иначе отдавна не бяха чували да говори литературно български език, достатъчен беше диалектът на „човеците от народа“!).

Записвах си лозунгите, когато едно момиче пред Народното събрание сподели до мен: „Виждали ли сте толкова много щастливи хора?“ У мен нямаше чувство за щастие, нито на първия, нито на втория митинг. Беше ми и много тъжно, и много приятно. Викаха на воля и млади и стари. Аз записвах лозунги, афиши, възгласи, скандирания, материал богат. За съжаление още с първите стъпки на демокрацията се появи фалшът. Докато пред катедралния храм „Свети Александър Невски“ се издигаха лозунги в подкрепа на турците и мюсюлманите, отзад „определени“ обучени хора подвикваха: „Хайде стига с тия турци!“ Други хора, които принадлежаха към интелигенцията, идваха „да се навикат“, когато вече никой не можеше да им направи нищо. 

Лозунгите винаги са били най-достоверните исторически източници. Те пишеха българската история, нашата история. А историята на България не може без Левски, българинът не може да не се преклони пред Апостола. Ето защо се издигна: „За чиста и свята република“. Българинът не може и без Вазов. Издигна се „перифразираното“ „И не тайно, и не полека, народът порасна с няколко века“… Не можем да не се преклоним и пред „Къде си вярна ти любов народна…“ Особено, когато режимът цели 45 години е погубвал „народната любов“ и следващото ръководство трябва доста да направи, за да я спечели. И разбира се, не може без поука: „Всичко се купува, освен любов на народа.“

Народното творчество беше носено в ръцете на хората. „Помни Девети, пази Десети!“, „Да успеем, а не да оцелеем“, „А сега накъде“, „От големците се боят и горите“, „Заменям бял трабант за черен мерцедес (и беше добавен телефонен номер)“, „Не правешка, а правова държава“, „Времето е в нас, а няма време…“, „Долу переструвките“, „Враг номер едно – егоизмът”, „Никога вече тодоритаризъм!“, „Тошизма падна!“, „Феодално имение или правова държава“, „С демократичните сърп и чук стигнахме до тук“, „Народу – народното“.

Още с прохождането на демокрацията се срещнахме с манипулацията, вече на ново равнище. „Димитров е живял и без УБО“, се заявяваше убедено на първия митинг на опозицията. Бяхме близки семейства с охраната на Георги Димитров, близки сме и до днес с неговата съпруга. Водачи от неговия ранг от международен мащаб напълно естествено имат охрана. Всъщност доста сръчно се влага противопоставянето на съвременните партийни и държавни ръководители, „оградени“ от УБО и „окопани“ в своите резиденции и образа на човека, който върви по улиците и се ръкува с хората.

И наред с тях, сериозните, политически прозиращите същността на новата политика, такава каквато я искат и чувстват хората: „Искаме социална справедливост“, „Не опозиция, а плурализъм“, „Никога вече диктатура“, „Не решавайте съдбата ни единогласно“, „Свободата е в сърцето на човека“, „Нов свят – борба за човешка правда“, „Гласност – за всичко“, „Искаме свободна и демократична България“, „Промени сега, демокрация – днес, гласност – веднага“, „Не на партийната номенклатура“, „Искаме отговори, а не лозунги“, „Стига лозунги.“

Оформи се една група лозунги, изписани от ръцете на юристи – „Законодателната, съдебната и изпълнителната власт – независими“, „Да се реформира политическата система на България радикално“, „Съдебната палата е символ на законността – върнете ни я“, „Съдебната палата не е музей“, „Виновните – на съд.“ 

Без съмнение, не могат да се подминат лозунгите, от които струи като мощно течение скептицизмът, съмнението, разбира се – и надеждата и оптимизмът. Не могат да се отделят. „Гласност, кислород, салам“, „Дайте гласност на ученика.“ 

Не мога да пропусна тези, в които се искат смърт и възмездие. А те са много - 18% от записаните 168 лозунга. Много ни се е насъбрало. От действително преживяното, от мълвата, от слуховете, от манипулациите. Дали ще има съд – не знам, но вече има партийна и държавна комисия за обследване.

Твърде лесно се гледа на човешкия живот. Трябва ли да припомням, че преди 9 септември 1944 г. най-високата награда – 50 000 златни лева за предателство на партизанин е взета от жена, призвана да създава и да съхранява живот. Смъртта не поправя смъртта. И това нечия ръка го бе написала на първия опозиционен митинг: „Колко трудно е човек да се отгледа, а колко лесно след това на него се гледа.“

На митингите се роди нов фолклор. Например на 18.11.1989 г. жена в едната ръка държеше в. „Работническо дело“ – вот на недоверие; а в другата - „Фашизмът“ на Желю Желев и „Лице“ на Блага Димитрова. Пак там се размахваха „Лице“ и „Фашизмът.“

Въз основа на лозунгите можеше да се очертае една истинска платформа на „низините“, с която правителството не може да не се съобрази, да не изпълни, ако държи на доверието, на поддръжката на хората.

- Свобода (11) – „Диша ми се, искам въздух, гладен съм, искам да живея“.

- Гласност (10), тук е и искането за реформа на средствата за масово осведомяване и това, за обективна информация, но гласност пълна, а не регулирана.

- Демокрация (10).

- Свободни избори (4), условие, за да се постигне всичко това, някои искат извънредни избори („…сега, веднага“).

- Социална справедливост (22), плюс шест срещу „червената буржоазия” и милионерите, плюс пет за предаване на резиденциите. Тези 33 лозунга показват колко социално угнетени са се чувствали хората в едно общество, наричащо се социалистическо и деклариращо, че се основава на принципа „Всекиму според труда“.

- Реформа на партийната система (4). Тук спокойно могат да се добавят и тези, които разкриват причините за кризата.

- Разделение на властите (2).

- Ликвидиране на репресивния апарат (4). „Изхвърлете… червените барети, вътрешните войски, Държавна сигурност“.

- Преустройство (6) навсякъде и във всичко.

- Правова държава (2).

- Демонтаж на командно-административната система (1).

- Контрол над Народното събрание, правителството и другите органи над властта (3).

- Разследване на „дейността“ на Тодор Живков и приближените му (21). Цифрата е достатъчно ярка, за да покаже неотложността на тази мярка.

- Защита на природата (3). Всъщност, спасяване на природата.

Без това не може. Кислородът свърши. Може би търпението. Много на място звучи лозунгът „Да станем граждани, а не трудещи се“. Да не допуснем, да ни обезличават повече. „България не е сметище”. Ние не сме боклук. „Не чакаме свободата, ще си я вземем сами!”

Би трябвало тук да свърша. Ще си позволя още няколко думи по темата какъв се прояви българинът на 17 и 18 ноември 1989 г. Преди всичко не може да се отрече усетът към момента. Може би прекалено много сме чакали. А може би сме изстискали всичко, което е било възможно от предишния режим. Много конгреси, пленуми, решения бяха наречени „исторически“. „Исторически“ бяха митингите. На тях отново започнахме да правим история. На тях „хванахме бика за рогата“. Дори самото разрешение за митинга от 18 ноември с всичкия пласт демагогия беше нещо непознато в нашата практика. „Ние си взехме сами свободата“, казва един от посочените лозунги.

Освен усет към момента и решителност за действие (пак се питам, дали не е закъсняла) чрез платформата на митингите, се прояви и прозорливост, и пресметливост, защото исканията са насочени надалеч, но се искат и гаранции, да не би да бъде предотвратено тяхното изпълнение. Злобата, жестокостта, изпълнителността, които личаха в някои от лозунгите, показваха ниска политическа култура (ще припомня, че ораторите бяха прекъсвани с дюдюкания и отпращани), не особено висок морал (дело само на единици!!!). Естествено многобройните искания за социална справедливост заедно с тези за съд, заедно със стрелите срещу Тодор Живков показваха колко много се е трупало…

И тъй „жълтата подводница“ имаше нов капитан. Сменени бяха и някои офицери, но след митингите никой не се чувстваше прост моряк. Едно малко дете държеше плакат: „Само Младенов. Долу Живков“. Разбира ли то? Не. Следователно неговите родители още от ранните му години възпитават един бъдещ демагог…

 

17 ноември 1989 г., Пл. „Народно събрание”, митинг, организиран от ОФ

 

Диша ми се. Искам въздух. Гладен съм. Искам да живея. (отдолу знакът на Хипарската комуна).

Внимание. Живковци се преустройват.

Вас ви организираха.

Нови свободни избори. Веднага. Сега.

Докога правото ще бъде облечено в държавна власт

Съдебната палата е символ на законността, дайте ни я, върнете ни я.

Живковски преструвки, не. Демокрация и гласност, да.

Обаче никой не им знае шифъра. (Със знака на долара).

По-малко милиция, повече демокрация.

Съдебната палата не е музей.

Предайте резиденциите за детски домове.

 

Подборът е труден, всеки от тях сам по себе си е ярък. В книгата си имам отделна глава, посветена на идеите и то не само в първите два митинга. Озаглавена е: „В света на идеите: от миш-маш към гладна диета“. Темата за преустройството я разглеждам от първия митинг в София в развитие до митинги в първите опозиционни митинги и първите седесарски митинги във Варна и Бургас и стигам дори до малки градове. Във вестниците от онова време има доста повече.

Българската комунистическа партия още от самото начало обявява, че е за социализъм. Още на 17 ноември 1989 г. е заявено, „Преустройство в името на социализма“; на 22 ноември – „Социалистическият избор е нашата истина“. По избрания път ще се върви „неотклонно“ и това ще бъде „социализъм за всички“ (върху портрет на Ленин, на който пише „ДА“) и без „кръшкачи“, „човешки“ и „истински“. „Алтернативен, демократичен и хуманен“ (13 декември 1989 г.).

Още от самото начало БКП заявява своите намерения да оглави и извърши преустройството във всички области на живота, като започне от вътрешнопартийното. През ноември 1989 г. из цялата страна са вдигнати лозунги в негова подкрепа. БКП – АВАНГАРД НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, ДА – НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, НЕ – НА МАФИЯТА (17 ноември 1989). Свързва го със законността, единството, отговорността и дисциплината. Трябва да бъде извършено „отгоре на долу“ (13 декември 1989 г., София), „сега, а не утре” и човекът трябва да бъде в „неговия център“ (22 декември 1989, Бургас). То трябва да бъде „реално“, „ускорено“ и „без празен ход“ (митинг нa Независимия клуб „Гражданска съвест“, който подкрепя обновителните процеси и същевременно се стреми да хуманизира обществото, 3 декември 1989 г., Видин).

….Преустройството е „историческо“ (17 ноември 1989 г., София), то е „нашият шанс“ и затова е „отговорност за всички“ (18 ноември 1989 г., София). Интересно е, че последните лозунги са издигнати на митинг на опозицията. Кой ли ги е носил…

….Още на 17 ноември 1989 г. се иска МАНДАТНА СИСТЕМА НА ВСИЧКИ РАВНИЩА; МАНДАТНОСТТА трябва да бъде безкомпромисна (13 декември 1989, БНБ, София). На хората отдавна им е омръзнало „замръзването“ на партийните и държавните ръководители на един и същи пост. Не случайно на същия митинг може да се види: „ДИКТАТУРА – НЕ, ИЗБОРНОСТ – ДА. 

…Още от 17 ноември се издигат лозунгите за плурализъм. Може обаче да се срещне абсурдният призив към „неформалите“ да гласуват за комунистите и още по-абсурдните обвинения против подстрекателите срещу социализма.

Не мога да не завърша с един лозунг от следващия ден – „Не опозиция, а плурализъм“. Как да не ти се прииска да извикаш: „Де-мо-кра-ция-я!!!“