На 11.11.2018 се навършиха 100 години от края на Първата световна война. Конфликт, който променя безвъзвратно съдбата не само на милионите участващи, но и на целия свят.
Не една или две песни са се носели над калните окопи във Фландрия, в горите на Източна Прусия или над заснежените върхове на Алпите. Френската „Не ще преминат!“, британската „Дълъг е пътят към Типърери“, американската „Ето там!“, както и безброй други мелодии са се запазили в съзнанието на хората и днес те ги свързват с този конфликт. Но някак песните на другата страна, на Централните сили, остават забравени или в най-добрия случай малко познати. Една от тези песни е неофициалният химн на Германската империя (1871 – 1918) “Die Wacht am Rhein” – „Стражът на Рейн“. В този текст ще коментирам създаването на текста и музиката, тяхното разпространение, трансформации и съдба днес. Преводите от немски са непрофесионални и потенциално с грешки, но все пак текстовете в случая са нужни за ролята на това кратко изследване,а не за публикуване в стихосбирка. Считам за правилно първо да приложа текста на песента и превод на английски (тъй като все още не съм открил професионален цял превод на български). Английската версия е взета от книгата Die Wacht am Rhein, das deutsche Volks- und Soldatenlied des Jahres 1870, за която ще стане въпрос в настоящия материал.
Свещената римска империя на германската нация била най-голямата и най-силната политическа коалиция, съюз, уния на монархически държави в средновековна Европа. При цялото си организационно несъвършенство, при всичката си тромавост и мъчноподвижност като обединение на кралства, княжества, херцогства, тя образувала единствена по рода си междудържавна и същевременно наддържавна система за защита целостта на континента от вътрешните сили на децентрализацията и от външната инвазия. Това определяло нейната значимост като обществено явление в разединения Средновековен свят.
Германия излязла от XV и навлязла в XVI столетие в забележителна за човечеството, но неблагоприятна за страната международна обстановка. Великите географски открития предизвикали основна предислокация на междуконтиненталните и междудържавните пътища, оказали върху нейната икономика отрицателно въздействие. В резултат от възникналите нови търговски връзки старите икономически центрове загубили своето значение, а вниманието било насочено по крайбрежието на Пиренейския полуостров, на Нидерландия и Англия. Градовете на Северозападна Германия поддържали връзки с новооткритите земи през океана и с пътищата към тях, но пристанищата по Балтийско море ограничили взаимоотношенията си с големите средища на световната търговия. Преустановени били контактите с италианските градове-републики. Изолирана от традиционните маршрути, Ханзата прекъснала възходящото си развитие. Откъсната от новите центрове на международната търговия, Германия започнала да запада.
По това време управляващите династии, които възглавявали политическия живот на Англия, били две: Тюдори (1485 — 1603) и Стюарти (1603 — 1688). От Тюдорите управлявали кралете Хенри VII (1485 — 1509), Хенри VIII (1509-1547), Едуард VI (1547-1553) и кралиците Мария I (1553-1558) и Елизабет I (1558-1603). Династията на Стюартите пък била представлявана от кралете Джеймз I (1603 — 1625), Чарлз I (1625-1649), Чарлз II (1660-1685), Джеймз II (1685-1688). След това линията била съчетана между Стюарти и Оранския дом: Вилхелм III Орански (1689 — 1702) и Мария II Стюарт (починала през 1694 г.).
Няма никакво съмнение, че Хоукинз и Дрейк, както мнозина други британски мореплаватели, посветени в дворянски сан, честно са заслужили прозвището морски разбойници, понеже — без сянка от някакво право — грабели наред чуждите кораби, плячкосвали градове и черкви, изтезавали, убивали и насилвали както по време на война, така и в най-дълбок мир. Тези престъпления, извършени в такъв голям размер, не закарали авторите пред съда, понеже едновременно те търсели нови морски пътища, откривали нови земи и острови, създавали картографски материал и съзнателно или несъзнателно помогнали за изграждането на британската колониална империя. И едно нещо те никога и при никакви обстоятелства не забравяли: дали са действали със или без знанието на короната — винаги част от плячката, понякога половината, отивала в кралския двор.
Забележително явление в историята на пиратството бил без съмнение майор Стид Бонит, който известно време живял на борда на пиратския кораб на Тийч като съучастник и другар на Чернобрадия. Това странно съдружие продължило почти година, докато Бонит, след като бил изоставен с измама на брега на остров Топсейл, се качил пак на свой собствен кораб.
Подобно на Кид, морският разбойник Едуард Тийч, наричан най-често Черната брада, бил един от най-прочутите и с най-мрачна слава пиратски главатари. Капитан Джонсън, който описва в книгата си подробно живота и смъртта на Тийч, представя външността на този пират така:
Около 1703 година морски разбойници се промъкнали на Бахамските острови, тъй както по-рано на Тортуга и Ямайка. В лабиринта от хиляди острова, повечето ненаселени и често само стърчащи от вълните малки остри скали или рифове, островът Ню Провидънс станал главна база предимно на английските пирати. Той бил два пъти превземан от Англия. Колумб открил Бахамския архипелаг в 1492 година, но за испанците той си останал „безполезен“, та нали те извлекли в Хиспаньола цялото му коренно население индианци като роби в плантациите. От 1629 година на островите се загнездили англичани и започнали да използват роби-негри, най-евтината работна ръка. В 1677-ма испанците прогонили англичаните от островите, ала после ония отново се върнали. По време на войната за испанското наследство французи и испанци в 1703 година нападнали Бахама, изгорили града и пристанището на Ню Провидънс—Насау и пак се изтеглили, като заедно с плантаторите и робите-негри замъкнали като пленник със себе си и английския губернатор. На острова останали само неколцина от жителите му, които по време на нападението се укрили в горите. Островът Ню Провидънс и пристанището му Насау били идеални за морски разбойници. Търговията и корабоплаването все по-интензивно се премествали по североамериканските брегове и северното местоположение на Бахамските острови било географски по-благоприятно, отколкото всички предишни пиратски свърталища. Пристанището Насау предлагало сигурна защита за достатъчно голям брой плавателни съдове. Достъпът до него през една плитчина бил възможен за всички кораби под 500 тона. По-големите трябвало да заобикалят и да се промъкват през два тесни протока отляво или отдясно на разположеното пред него островче. Един форт на същото островче с леснина контролирал двата протока.
Към края на седемнадесетия век от Карибско море в Индийския океан изплували първите пирати. От столетия тук действували арабски, индийски и китайски морски разбойници. Основния камък на европейското пиратство в тази област положили английски корсари, които в спора между Португалия и Холандия за Индия играели ролята на третия, който печели. Английската кралица устроила радушен прием не само за Дрейк, който при своето околосветско пътешествие от изток на запад се отбил и в Индия. Елизабет поздравявала всеки английски пират, който успявал да проникне в тези води и да срази португалски и холандски кораби. В 1600 година тя подкрепила създаването на Англо-Остиндийската търговска компания, официално дружество за организиране на морско разбойничество, ласкаво наричано още от благородните си акционери „Оулд Лейди“ („Старата леди“). След буржоазната революция монополът на „Старата леди“ бил накърнен от основаването на Остиндийската компания. След известно време дворянство и буржоазия постигнали общо съгласие и обединили двете дружества. Наред с португалските и холандските ветроходи също и английските кораби в нарастващо множество транспортирали по море в Европа богатствата на Индия. А прииждащите от Карибите морски разбойници хвърляли око тъкмо на тези тъй наречени „индийски търговци“. Корабите на Великия Могул от Индия, които по правило докарвали поклонниците в пристанищата на Джеда в Червено море и на Мека в Йемен, също представлявали желана плячка. Западноин-дийските пирати се сблъскали в Индийския океан с конкуренцията на дезертьорите от португалски, холандски, английски и френски бойни и търговски кораби, отдали се самостоятелно на морско разбойничество. За оперативна база на пиратите служели Мадагаскар и няколко по-малки острова.
Житейските пътища на Грамон и Морган си приличат. Двамата наченали западноиндийската си кариера като буканиери в горите и после станали флибустиери. Докато Морган бил най-прочутият английски пират на Ямайка, кулминационна точка за френските флибустиери в Тортуга станал Грамон.
Наред с Тортуга Ямайка била главна база на флибустиерите, преди всичко англичани. В 1655 година те завладели острова, а четири години по-късно испанците официално го отстъпили на Англия, По това време коренното индианско население било вече изтребено и заменено от роби-негри. Поради благоприятното си положение Ямайка станала трамплин за всички морски акции на англичаните срещу испанските владения в Америка. Значително влияние върху историята на острова и на главното му пристанище Порт Роял във втората половина на седемнадесетия век упражнила една от най-съмнителните личности в летописа на пиратството, въздигнатият по-късно от английския крал в дворянски сан сър Хенри Морган. Хенри бил роден като син на уелски земевладелец. Още в ранната си младост заминал за Западна Индия и започнал точно както Лолонуа, като буканиер на Тортуга. Тук той се присъединявал към множество пиратски начинания, преди всичко нападения върху Куба. След реставрацията на монархията в Англия през 1660 година, когато вуйчото сър Едуард Морган бил назначен за вицегубернатор на Ямайка, Морган, вече тридесетгодишен, вероятно заминал за острова. На губернатора на Ямайка била подчинена флота от единадесет фрегати общо с осемдесет и един топа и 740 души екипаж. Командир на тази флота с ранг адмирал бил Едуард Менсфилд, за условията в Карибско море един несъмнено надарен флотоводец. Хенри Морган станал заместник на Менсфилд. В 1666 година Менсфилд предприел с флотата една експедиция, при която завладял остров Каталина, за да създаде там укрепена база. Когато испанците сполучили да си възвърнат острова, Менсфилд попаднал в плен. Според испански сведения той бил откаран в Портобело и екзекутиран, други източници говорят за успешно бягство. Негов приемник като командуващ флотата на Ямайка станал Хенри Морган, набързо произведен в чин адмирал.