СССР

 

Из "Сталин", Едвард Радзински

(със съкращения)

 

„Революционерите на 50-годишна възраст трябва да се изпращат при праотците им"

 

Събитията от 1935-1938 г., довели до тотално унищожаване на цялата ленинска партия, са най-голямата загадка от управлението на Сталин, включително и за самите жертви. Защо той с такава изключителна жестокост изтребва подчинилата му се партия?

Най-честото обяснение са психическите отклонения — Сталин е бил шизофреник. Като доказателство се разказва тайнствената история как през 1927 г. професор Бехтерев, извикан да прегледа Сталин по повод атрофията на ръката му, бил установил тежка форма на параноя и му препоръчал незабавно да подаде оставка. И наскоро след това... Москва погребала знаменития учен.

През август 1989 г. в редакцията на „Литературная газета" се състоя интересен консилиум на психиатри. Учените се опитваха да отговорят на въпроса: „Бил ли е Сталин душевноболен?" Беше поканена и академик Бехтерева, дъщеря на прочутия лекар. Тя между другото каза: „Аз не зная Владимир Михайлович Бехтерев да е установил, че Сталин действително е параноик и семейството ни не е чувало нищо подобно."

Така бе сложен край на тази широко популярна легенда. На този консилиум бяха лансирани няколко интересни мисли.

Корнетов, лекар: „Едва ли е съвместимо с болестта умението му да манипулира кадрите, да вербува привърженици, навреме да атакува противниците си."

Левин, лекар: „С какво всъщност идеите на Сталин са били неадекватни, неправомерно доминиращи в съзнанието му, както е при параноиците? Сталин е жесток човек, без чувство за жалост... прагматик."

Обмисляйки изтребването на старата гвардия, Сталин със сигурност се е посъветвал с двама души, които са оказали върху него най-голямо влияние: с Ленин и Троцки. В съчиненията на Троцки е могъл да намери изчерпателен отговор от името и на двамата учители: „Ленин неведнъж се е присмивал на така наречените стари болшевики и дори е казвал, че революционерите на 50-годишна възраст трябва да се изпращат при праотците им. В тази мрачна шега се съдържа сериозна мисъл: всяко революционно поколение на известен етап се превръща в пречка за по-нататъшното развитие на идеята, която е изнесло на плещите си."

XVII конгрес го убеждава окончателно: те ще му пречат да изгради държавата на неговите мечти — военен лагер на единомишленици, подчинен на Вожда. Но само с такава държава може да се осъществи Великата мечта. Великата тайна мечта.

Пред него стои грандиозна задача: единна послушна партия. Задачата, поставена още от Илич. Практиката показва, че Ленин не я е изпълнил докрай. Сега Сталин се готви да я изпълни.

Кървавата чистка трябва да реши още един проблем. Създадената от него система се базира на абсолютната власт на партийните началници, но всички те са професионални революционери, които не разбират твърде от техника и икономика. Процесът на индустриализацията доказа тяхната катастрофална некомпетентност.

В средата на февруари 1937 г. един от неговите протежета — младият инженер Георги Маленков, станал секретар на ЦК, пише докладна записка. От нея се вижда, че 70 процента от секретарите на обкомите имат начално образование, а сред секретарите на районните комитети те са дори 80 процента.

Така че ако се говори с езика на Стопанина, „въпросът за кадрите стоеше много остро".

Освен това за двадесет години, прекарани в коридорите на властта, те са вече много остарели, обременени със семейства, роднини и любовници... Помня две характеристики на партийни функционери, дадени от Молотов, които ме поразиха — те бяха определени като „поразложили се" и „проявили желание да си отпочинат". В тези характеристики явно звучеше насмешливият глас на самия Стопанин...

Полуграмотната, „поразложила се" върхушка, проявяваща „желание да си отпочине", трябва да освободи място за новото, образовано и енергично поколение, израснало по негово време.

Но как да се освободи от предишните си съратници безболезнено? Да ги уволни? Но това означава да създаде опозиция...

Разправата с кулаците даде отговор: по същия революционен начин. Да се унищожат. Отговор, достоен за якобинец прагматик. Жестоко? Но нима бъдещите жертви не постъпваха жестоко? Нима те не издигаха кървавия ленински лозунг — „революция не се прави с бели ръкавици"?

 

 

Трилърът започва

 

В Архива на президента намерих твърде интересен документ — Дневник за регистриране на лицата, приети от Сталин.

Дежурният офицер добросъвестно отбелязва часа на влизането и излизането на посетителите при Стопанина: „28 ноември 1934 г. Киров (15 часа, излязъл — 17,25).

Повече от два часа е прекарал „братът" в неговия кабинет. Сталин е предложил на Киров да се премести в Москва — тук той ще стане втори човек в партията.

На 29 ноември Киров е още в Москва. Но този ден Сталин не го приема.

През всичките тези дни Сталин е посещаван от Ягода.

Вечерта на 29 ноември Е. С. Булгакова е видяла Сталин и Киров на спектакъл в Художествения театър. Сталин изпраща Киров на гарата и на прощаване го целува.

Следващия път той ще го целуне вече в ковчега.

На 1 декември 1934 г. Киров върви по коридора на Смолни. В бившия щаб на Октомврийския преврат по традиция е настанено ръководството на ленинградските болшевики. Когато той завива по един от коридорите и се насочва към кабинета си, от стената се отделя някакъв младеж. Колкото и странно да е, но наоколо няма никой от охраната. Младежът изважда револвер от чантата си и стреля в Киров... Изтичалият от кабинета си секретар на градския комитет Чудов се хвърля към Киров, но той вече е мъртъв.

С това убийство започват най-голямата катастрофа и гибелта на милиони хора.

Следствието по делото на убиеца на Киров е приключено само за 27 дни. Заключението е подписано от заместник-прокурора на СССР Вишински и следователя по особено важни дела Шейнин...

През 70-те години разговарях с Лев Романович Шейнин. Понапълнелият следовател, изпратил през годините на терора безброй хора на смърт, изглежда като най-добродушен Пикуик. Сега е станал мой колега — пише пиеси и кокетничи с това, че знае много тайни. Него дори го радва въпросът ми:

— Сталин ли е заповядал да убият Киров?

Той се усмихва. И отговаря кротко:

— Сталин беше Вожд, а не бандит, драги...

По време на хрушчовското затопляне беше създадена комисия, която трябваше да отговори на въпроса дали наистина Сталин е наредил на Ягода да убие Киров. Предполагаха, че ще намерят документи, но, разбира се, не намериха нищо и не защото те са били унищожени. Сигурен съм, че изобщо не са съществували.

Шейнин не лъжеше: Сталин не е давал директно поръчение на Ягода. И не е могъл да го даде. Да, той лично е изисквал да се изтръгват явно лъжливи показания от нещастните инженери и учени, но това е съвсем друг случай. С „безпартийната паплач", както често наричаха интелигентите, можеха да правят каквото си искат в полза на партията. Безпартийните не се смятаха за хора — те бяха торта, върху която можеше да израсне обществото на бъдещето. Но партийците, не някакви престъпни опозиционери, а верните партийци са съвсем друго нещо. Не би могъл наследникът на Ленин да извика ръководителя на НКВД и да иска да убият верния ленинец. По-скоро е било другояче, той неведнъж е настоявал пред Ягода колкото може по-бдително да охраняват Киров.

Задачата на Ягода е крайно проста: да разбере „дълбокия език", да разбере какво иска Вожда. И да го изпълни.

Убиецът на Киров е младият партиец Леонид Николаев. Биографията му е типична за млад революционер: на шестнайсет години, в дните на настъплението на Юденич, той отива на фронта и там става комсомолец, работи в ГПУ, после заминава за Мурманск, където заема някакъв второстепенен пост. Оттогава се появяват и настроенията му на разочарован неудачник. Той си внушава, че е имало някакъв минал романтичен период в партията, в дневника си пише за измяна на предишните партийни традиции и че някой трябва да се жертва, за да обърне внимание на създалото се гибелно положение.

Обществените мотиви са съпроводени и от лични: някакви приятели му съобщили, че Киров имал връзка с бившата му жена. За него това е още едно доказателство за израждането на партията.

Ала най-учудващото е, че Николаев говори за всичко това открито и всезнаещото учреждение на Ягода би трябвало да е осведомено и за разговорите, и за тайнствените приятели на Николаев, които афектирали и без това нервния младеж. Така че естествена е мисълта, че някой е насочвал този истерик към безумното му решение и някой му е позволил безпрепятствено да го осъществи.

Следствието освен това изяснява, че Николаев веднъж вече е бил задържан от охраната на Смолни — и при това с оръжие! И въпреки това в деня на убийството той отново е влязъл в Смолни.

В Музея на революцията се пазят ръкописни спомени на Алексей Рибин, един от телохранителите на Сталин през 30- те години. Той пише: „За мен, който знаех всички тънкости по охраната и безопасността на членовете на политбюро, не беше лесно да разбера кой е могъл да позволи на Николаев да седи дълго време на перваза на прозореца в коридора? Защо до Киров не е бил личният му сътрудник? Защо Николаев е задържан и после пуснат, щом е бил с оръжие?"

И народът си задава подобни въпроси. Затова се появява закачливата частушка, която завършва с думите: „Сталин Кирова уби в коридорчето." Весела частушка, която струва живота на мнозина...

Но Стопанина не бърза да отговори на всички въпроси на народа.

Той е измислил дълъг и кървав детектив, в който ще участват и ще загинат милиони хора. Отговори на всички въпроси, както става в детективите, той ще даде едва накрая.

 

„Нещастие за всички... а за Й. — особено"

 

Засега това е само началото и участниците в драмата, на които той е отредил ролята на смъртници, се тревожат и го ожалват, че е загубил „брата си".

Из дневника на М.Сванидзе: „Пристигам си вчера от вилата в 9 часа вечерта и научавам покъртителна новина: нещастието за всички е огромно, а за Й. особено. Киров е убит от злодей... Този удар ме потресе. Й. е силен човек, той героично понесе болката от загубата на Надюша. Но това са толкова големи изпитания за толкова кратко време... Самият терористичен акт е страшен... Този бял фашистки терор е страшен с неговата ненавист."

Без съмнение той е изпитвал болка — две разтърсващи загуби. Нито жена, нито приятел — всичко му отнеха враговете. Но сега той ще може да се избави от тях! Верният „брат" ще му служи и след смъртта си...

Но подготвилият убийството на Киров Ягода не може да разбере докрай грандиозния замисъл на Вожда. Той предполага, че целта е да се отстрани една опасна фигура, около която започват да се групират враждебни сили (което още веднъж доказва, че Вожда не го е посветил в своя космически план). И Ягода се втурва да изселва и арестува свещеници и дворяни, за да стовари по навик вината за убийството на Киров върху класовите врагове. Дори изключително умният Радек не е наясно и започва да пише за „ръката на гестапо", която убила верния сталинец...

Налага се Стопанина да посочи на Ягода по-нататъшната насока на главния удар.

По-късно приемникът на Ягода Николай Ежов на пленум на ЦК през 1937 г. разказва следното за тези дни: „Сталин, много добре си спомням, извика мен и Косарев (ръководителя на комсомола — Е. Р.) и ни каза: „Търсете убийците сред зиновиевците..." Трябва да кажа, че чекистите не вярваха в това."

Ягода не е разбрал желанието на Стопанина и раздразнен той го нахоква. Както разказва същият Ежов, Стопанина е позвънил на Ягода и предупредил неразбиращия слуга: „Внимавайте, че ще ви размажем мутрата."

Ягода вече е старомоден. Стопанина съзнава, че той не може да преодолее пиетета към ленинската гвардия и затова му изпраща Ежов.

Молотов: „Ежов е болшевик отпреди революцията, работник, непричастен към никаква опозиция, няколко години е секретар на ЦК, има добра репутация."

В секретно дело 510 от бившия Архив на КГБ има биография на този „човек с добра репутация": „Из кадровата справка на Ежов, Николай Иванович. Роден на 1 май 1895 г. Местожителство — Москва, Кремъл. Социален произход — работник. Образование — незавършено начално. През 1919 г. е осъден от военен трибунал на една година затвор."

Стопанина го видял в Сибир по време на пътуването си във връзка с доставките на пшеница, след което през 1928 г. го привлича в ЦК. В началото на 30-те години той вече завежда отдел кадри в ЦК. На XVII конгрес Стопанина го издига във върховете на партията. Избират Ежов в ЦК, той става заместник-председател на Централната контролна комисия, а през 1935 г. — неин председател и секретар на ЦК.

Ежов е типичен прогресиращ деец от този период, полуграмотен, послушен и работоспособен. Тъмното му минало го кара да бъде особено старателен. И главното — той прави кариера, след като вождовете на Октомври са вече свалени.

По-късно в разгара на терора изобразяват на хиляди плакати Ежов като исполин, в ръцете на който се гърчат и издъхват враговете на народа. „Батир Ежов" — така ще го нарекат в стиховете си поетите от източните съветски републики.

В действителност „богатирът" е дребно човече, почти джудже с тих глас. И в това има някакъв символ.

Както и Жданов, и Маленков, и всички следващи, които Стопанина ще издига по върховете на властта, Ежов е само мит, жалка кукла в ръцете на Стопанина, изпълняваща всяка негова заповед и изчезваща от сцената при едно негово махване на ръката.

Всичко обмисля и решава само той — Стопанина.

 

Продължение на революцията

 

Докато Ежов набира опит и навлиза в работата, надзиравайки Ягода, Стопанина го тика напред и набива сюжета на своя трилър в главите на най-близкото си обкръжение: „На втория ден след убийството на Киров Сталин ни събра всички и съобщи, че убиецът Николаев е привърженик на Зиновиев" — спомня си по-късно Бухарин. Молотов няма нужда от обяснения — той начаса разбира цялата грандиозност на замисъла.

Молотов: „До 1937 г. през цялото време ние живяхме при наличието на опозиция. След това... вече нямаше никакви опозиционни групи! Сталин се нагърби с тази трудна работа, а ние помагахме. Сталин искаше 1937 година да стане продължение на революцията... в усложнена международна обстановка."

Да, наистина продължение на революцията: водачите са разложени, обуржоазени, изродени, трябва да се върнем към идеалите и да открием огън по банкрутиралите щабове. Особено важно е това сега поради заплахите на Хитлер... За партията това е продължение на революцията, а за безпартийните? Край на революцията, ликвидиране на Лениновата партия, с която са свързани за народа и Октомври, и Червеният терор.

В деня на убийството на Киров Стопанина диктува постановление на ЦИК на СССР „За реда на водене на делата за терористичните актове против работниците на съветската власт". Срокът за следствието по подобни дела е не повече от десет дни, делото се разглежда без прокурор и адвокат, касационна жалба и молба за помилване не се допускат. Присъдата за смъртно наказание се изпълнява незабавно.

Същата нощ той тръгва за вечно метежния Ленинград заедно с верния Молотов и ръководителите на разправата — Ежов и Ягода... На гарата в Ленинград той мълчешком удря плесница на ръководителя на местните чекисти Медвед: „Не опазихте Киров."

В Смолни му освобождават цял етаж, в сградата на НКВД десетина стаи. Той лично води разследването. И тогава започват да се изясняват някои подробности. От показанията на Николаев следва, че са го насочвали към това убийство. На въпроса: „Откъде взехте револвера?", Николаев посочва заместник-началника на ленинградското управление на НКВД Запорожец и отговаря: „Защо питате мен? Попитайте него."

„Отведете го" — нарежда Сталин и щом вратата се затваря, злобно се обръща към Ягода: „Скапаняк".

Така описва тази сцена Орлов.

Всъщност отговорът на Николаев ще бъде твърде удобен за Стопанина в бъдеще, когато той стигне до финала на трилъра. А засега за наказание той изпраща ръководителите на ленинградското управление на НКВД Медвед и Запорожец в Далечния изток — за проявена небрежност. Там те ще благоденстват, докато не дойде техният ред да бъдат включени в неговия трилър.

Вестниците още повече нагнетяват истерия и страх — очакват се нови терористични актове на враговете. Той се връща в Москва за погребението на „брата Киров". Поклонението е в Колонната зала на бившето Дворянско събрание.

От 3 декември, след завръщането на Сталин в Москва, се възобновяват записите в дневника за посещения. И от записите личи, че през целия месец всеки ден в кабинета му влизат и излизат и отново влизат ръководителите на НКВД. Последен от кабинета обикновено нощем излиза Ежов — „окото на самодържеца".

Скоро Николаев признава, че е „убил Киров по поръчение на троцкистко-зиновиевската група", след което набързо го разстрелват.

Текат безкрайни митинги, на които се заклеймяват „подлите убийци на Киров". В Москва на събрание на управата на Центросоюза Зиновиев старателно ги порицава. Но на 8 декември вече започват арестите на неговите привърженици в Ленинград.

На 16 декември Зиновиев и Каменев са арестувани в Москва.

Това е безпогрешен ход — да започне от Каменев и Зиновиев. Той не се съмнява, че те няма да издържат. Зиновиев с прякора „паниката" и Каменев, слаб в трудни ситуации интелигент, са най-добрите кандидатури за замисленото. Но Ягода не е на ниво, той не може да се отърси от уважението си към бившите водачи. Той и неговите следователи явно проявяват „деликатност" и Зиновиев и Каменев не се съгласяват да поемат отговорността за убийството.

Годината си отива. Още не са изминали и две десетилетия след Октомврийския преврат и водачите на Октомври посрещат Новата година в затвора.

 

Първото покаяние

 

Мина Нова година, а Ягода все не може да свърже Каменев и Зиновиев с убийството на Киров. В Архива на президента се намира първият вариант на обвинителния акт. Той е съставен на 13 януари. В него е отбелязано: Зиновиев и Каменен не се признават за виновни.

И изведнъж още същия ден Зиновиев пише „Молба до следствието".

„Сроковете на следствието изтичат... и аз искам напълно да се разоръжа. Много пъти след XV и особено след XVI конгрес съм си казвал: стига вече! Доказано е, че за всичко е прав ЦК и др. Сталин... но при новите трудности на прехода започваха новите колебания. Ярък пример за това беше 1932 г., събитията от която подробно съм описал в показанията си. Субективно аз не исках да навредя на партията и на работническата класа. Но всъщност се превръщах в рупор на силите, които искаха да провалят социализма в СССР."

Обективно той се признава за враг.

И Каменев, който също отрича всичко, на следващия ден (14 януари) изведнъж признава: „Ръководният център на зиновиевците съществуваше и действаше до 1932 г. включително."

Случило се е нещо много важно, което е накарало бившите водачи да капитулират едновременно. Някой е сторил това, което не е било по силите на Ягода и следователите.

В дневника за регистрация на посетителите на Сталин от 11 до 17 януари липсват записи. Предполагам, че през тези дни той е имал специални посетители и това са били Каменев и Зиновиев. Докарвали са ги при него, за да се пазарят. Той, разбира се, може да им предяви доказателства за техните тайни срещи с неговите противници и постига онова, което не е успял Ягода. Те признават, че морално и политически са отговорни за убийството на Киров, и издават привържениците си. В замяна той сигурно им е обещал скоро да им прости, но е поискал публично да се покаят. От това вероятно е мотивирана и фразата на Зиновиев: „Ако имах възможност да се покая пред целия народ..."

Но Зиновиев тогава не съзнава за какво ще трябва да се покае пред целия народ..." Сюжетът едва започва и надали някой би могъл да отгатне фантастичния замисъл на автора...

На 16 декември 1934 г. Зиновиев е осъден на десет години затвор, а Каменев — на пет. Сега наричат водачите на Октомври „московски център" на заговора.

През тези дни пред съда е изправена и ленинградската група зиновиевци. В нея влиза и Георгий Сафаров — един от организаторите на разстрела на царското семейство. Той дава всички необходими на следователите показания против бившите си другари. (През януари 1935 г. той е осъден на пет години затвор, а през 1942 г. е разстрелян вече без съд).

През цялата зима и пролетта на 1935 г. премина вълна от масови арести на зиновиевци. Безпартийните с чувство за хумор нарекоха тази вълна „кировски поток".

Арестувани са стари познати на Коба от 1917 г., бившите млади водачи на петроградските болшевики Залуцки и Шляпников. Според показанията на Сафаров те извършвали нелегална дейност против партията. Шляпников е осъден на пет години затвор, но Сталин ги заменя със заточение в Астрахан. Засега.

А на Шляпников е отредена достойна роля в кървавия сюжет на трилъра.

Пролетта е към края си. Каменев и Зиновиев са в очакване на обичайния обрат на съдбата. За Каменев той наистина скоро настъпва, но е най-неочакван за него...

Веселият донжуан, почитател на балерините от Болшой театър, Авел Енукидзе недоволства по повод ареста на Каменев и Зиновиев. Авел е стар болшевик, секретар на президиума на ЦИК на СССР, близък приятел на Сталин. Но той е дълбоко свързан със старата партия, която трябва да изчезне, и затова веднага е включен в сюжета на трилъра. Нещо повече, в този сюжет той е обвързан с Каменев, когото е защитавал.

През юни 1935 г. на пленум на ЦК Ежов изнася доклад „За служебния апарат на секретариата на ЦК и другаря А. Енукидзе". Оказва се, че поради престъпното нехайство на Авел на територията на Кремъл са действали няколко терористични групи. С ужас хората четат във вестниците зашеметяващата история как са подготвяли убийството на техния Вожд. Така е скалъпено „кремълското дело".

За пряк организатор на подготвяното убийство е обявен Каменев. Заговорът обединява Троцки, Зиновиев и монархистите, промъкнали се в Кремъл поради небрежността на Енукидзе... Наред с тях към заговора са приобщени и бъбривите свидетели на смъртта на жената на Вожда: Алексей Синелобов, секретар за поръчения на коменданта на Кремъл, е разстрелян, а сестра му е осъдена на четири години затвор. По същото време е осъдена и чистачката Корчагина „за разпространяване на слухове, които опорочават ръководителите на правителството".

Ягода включва в терористичната група и брата на Каменев Николай Розенфелд, и неговата съпруга, която работи в библиотеката на Кремъл. И сина на Троцки Сергей Седов... По „кремълското дело" Каменев е осъден на пет години и се изравнява със Зиновиев. Николай Розенфелд и жена му са осъдени на по десет години, а Сергей Седов — на пет.

Към терористите е причислена и жената на Каменев и сестра на Троцки Олга Давидовна — такова съчетание от роднински връзки е твърде подходящо за един заговор. 110 души са осъдени. Енукидзе е изключен от партията „за политическо и битово разложение" (както е написано в резолюцията на пленума на ЦК от 7 юли 1935 г.).

Вече личи бъдещият размах на делото.

През април 1935 г. е публикуван нов закон: за равна с възрастните отговорност на децата от 12 години нагоре за извършени престъпления до смъртно наказание включително. Така че по време на бъдещите процеси неговите жертви трябва да мислят не само за себе си, но и за потомството си.

Междувременно арестите намаляват, нови открити процеси не се провеждат. Тези, които очакват нов размах на Червения терор след мощните вестникарски гръмотевици, остават леко разочаровани. Всичко тръгва по обичайния скучен коловоз. И Горки вече досажда на Сталин с молбите си да освободи Каменев.

Ала Стопанина отново е надхитрил всички. Когато те мислят, че представлението е свършило, завесата всъщност едва се вдига. Всички главни събития в замисления трилър предстоят.

 

 

Изтребването на „народа на Моя гняв"

 

„ О, Асуре, жезъл на Моя гняв и бич на Моето
негодуване! Ще го пратя против нечестив
народ и срещу народа на Моя гняв... "

(Исаия 10, 5-6)

„ ...избивах с меч момците ви... и при все това
се не обърнахте към Мене, казва Господ. "

(Амос 4, 10)

 

Всичко е готово, за да започне

 

Настъпва 1936 година. Сталин подготвя кървавите процеси вътре в страната, но в същото време се изявява като твърде прогресивен във външната си политика. Той умее да действа едновременно в противоположни насоки. Изграждайки непристъпна затворена крепост в страната, той установява дипломатически отношения със САЩ, влиза в Лигата на нациите и става пръв поборник за колективна сигурност.

Подготвената конституция с провъзгласените в нея демократични свободи също добре прикрива бъдещата кървава чистка. На фона на процесите срещу старите революционери конституцията създава илюзията, че в Русия се гради демократична държава без страшните ленинци. Той знае, че Западът ще поддържа тази илюзия. Надеждите на Хитлер се оправдават, Германия се е превъоръжила, а Западът е изостанал. Те вече са разбрали, че без този ужасен Сталин Хитлер няма да може да бъде победен... На Стопанина явно му върви! По време на процесите Хитлер започва да вилнее из Европа, а Франко вдига метеж в Испания.

През 1936 г. на изборите в Испания побеждават левите партии. Генерал Франко, подкрепян от Хитлер, вдига метеж против правителството на Народния фронт. Започва жестока гражданска война с всичките й ужаси и антифашистите от цял свят се притичат на помощ на републиканската армия.

Сталин реагира незабавно: в помощ на демокрацията в Испания са прехвърлени танкове и самолети, военни съветници и... безброй агенти на НКВД.

Всичко това става, когато страната е добила добра реколта и народът най-сетне поема глътка въздух след ужасите на революцията. Така че 1936 г. е избрана сполучливо.

И той започва замисленото настъпление. На дневен ред е ликвидирането на партията.

 

Обрат в сюжета

 

В НКВД е свикано извънредно съвещание на актива, на което се съобщава за разкриването на огромен заговор, начело на който стоят Троцки, Каменев, Зиновиев и други ръководители на опозицията. Оказва се, че те са създали терористични групи във всички големи градове. Всички участници в съвещанието постъпват в разпореждане на едно секретно политическо управление на НКВД за провеждане на следствието. Самият Вожд ще наблюдава следствието, а ще му помага Ежов.

Всички събрали се, разбира се, знаят, че няма никакъв заговор. Но те разбират „дълбокия език" — партията държи да има заговор. Това е необходимо за борбата със световния империализъм и разколника Троцки.

В заключение е прочетено секретно окръжно на Ягода: народният комисар предупреждава, че е недопустимо използването на незаконни методи за водене на следствието срещу обвиняемите като заплахи и изтезания. На ,дълбок език" това означава, че те трябва да се използват, защото подследствените трябва да бъдат безпощадно „пречупвани".

В Москва са докарани от лагери и затвори неколкостотин опозиционери. Те трябва да признаят терористичната си дейност и да станат подсъдими в бъдещите открити процеси. Предстои кървав театрален спектакъл, вече добре познат от неотдавнашните процеси срещу интелигенцията, но сега ролите на шпиони и убийци Сталин ще раздаде на ленинската гвардия и на доскорошните водачи на партията. От тях ще започне всичко. Както е редно, водачите ще поведат след себе си на смърт цялата стара партия.

Денонощно обработват следователите бъдещите участници в спектакъла и те не издържат на този „конвейер" — непрекъснатите разпити без почивка. Но след като признаят това, което са искали следователите, и получат за награда сън, храна и цигари, затворниците се опомнят и често се отказват от показанията си.

Съществува версия, според която Зиновиев и Каменев са били докарани в Москва, където Сталин просто ги е измамил. Той лично им обещал да им пощади живота, ако участват доброволно в процеса. Достатъчно е да се прочетат страшните писма на Зиновиев, станали известни съвсем наскоро, за да се добие представа за абсурдността на ситуацията.

Загубил властта, сблъскал се със затворническите неволи, усетил заплахата от смъртта и изпитал само част от мъките, на които е обричал другите, Зиновиев е сломен и превърнат в нищожество. Никакви изтезания, напротив: „в затвора с мен се отнасят хуманно, лекуват ме и т.н.".

Така че Стопанина няма нужда от нова среща с бившия си съюзник. Страшният Зиновиев вече не съществува — останал е само нещастен болен, готов да служи, готов да лъже и себе си, и другите. „Няма поръчение, което не бих изпълнил." И няма такова унижение... Зиновиев „е готов да направи всичко".

За Стопанина е ясно, че постановката на трилъра ще мине успешно.

В едно радиопредаване аз говорих за изтезанията, на които са били подлагани Зиновиев и Каменев. След време получих анонимно писмо: „Вие грешите, Зиновиев не е подлаган на никакви мъчения... Надали Сталин се е срещал с Каменев и Зиновиев по време на подготовката на открития процес. Зная, че на други хора бе възложено да разговарят с тях. Чувал съм, че със Зиновиев е говорил Молотов."

Разбира се, логично е Молотов да е разговарял с тях по следния начин: „Колко пъти лъгахте партията? Колко пъти вашата лъжа навреди на партията? Сега в името на интересите на партията ви се предлага да излъжете себе си. Сега, когато Троцки разцепва работническото движение, когато немците се готвят да ни нападнат, вашата лъжа ще помогне на партията. Това не може да бъде отречено. Излишно е да спорим. Ако интересите на партията го изискват... Макар че обективно от вас не се иска да лъжете. Обективно всичко, което сте вършили, е било предателство спрямо интересите на партията..."

През цялото време със Зиновиев се държат доста уважително. Предполагам, че в това той е съзирал признаци за бъдеща прошка. Зиновиев е уговарял Каменев, който известно време се е противил и с него са „разговаряли сериозно". Но изтезания също не е имало. Задачата според мен е била друга — да се създаде атмосфера за илюзия, че е възможно помилване.

Те искат само едно — да живеят. И всички високопарни фрази за партията им помагат да запазят уважението към себе си. Дава им се възможност да отидат на процеса като на поредното тайно партийно мероприятие.

Но Молотов е допуснал грешка. Предполагам, че той наистина е решил, че трябва да ги помилват и е дръзнал да изрази мнението си, след което самият едва не се е озовал в ролята на подсъдим, още повече, че всички негови другари от Петроградския комитет са вече в затвора. Неслучайно сред имената на ръководителите, които „зиновиевските убийци" са възнамерявали да ликвидират, липсва името на Молотов. Там е цялото политбюро без Молотов. И когато преди процеса Молотов е изпратен на почивка, всички започват да чакат. Обикновено прибират набелязаните по пътя... Но след месец Молотов се връща и дори успява за началото на процеса. Той е научил урока. И след това той ще има собствено мнение. Но само тогава, когато го иска Стопанина. Или може би когато е останал без него, Сталин е разбрал колко много работа е вършил този неуморен негов съратник и е решил да го запази?

По-късно в процесите името на Молотов вече ще фигурира в списъците на набелязаните жертви на „троцкистките палачи".

С Каменев обаче се налага да „разговарят сериозно".

Когато научава, че Зиновиев се е съгласил да даде всякакви показания, Каменев разбира, че е обречен. И се съгласява да играе същата роля.

И така, главните актьори са готови да играят пиесата. Към тях са присъединени още няколко известни партийци. Иван Смирнов — член на партията от 1905 г., воювал срещу Колчак, бивш нарком на съобщенията; Сергей Мрачковски — работник, стар болшевик, също герой от войната с Колчак... Подготвят ги за процеса по същия начин, като ги заклеват със свещеното име на партията. През 1956 г. А. Сафонова, разведената жена на Смирнов, дава показания, че от нея са искали да оклевети бившия си мъж с обяснението, че „това е нужно на партията".

 

Първият процес срещу сподвижниците на Ленин

 

За съдебна зала на „убийците на Киров" Сталин избира Дома на съюзите, където неотдавна беше изложен ковчегът на „брата". Това е още една ирония на историята: съдът над водачите на Октомври се провежда в малка зала, която се нарича...Октомврийска!

Сценографията в Октомврийската зала изобразява съд над революцията. Червени тонове, масата е застлана с яркочервена покривка, монументални кресла с герба на Съветския съюз... Отдясно, до стената, оградени с дървена преграда, са подсъдимите. Зад тях червеноармейци с винтовки с натъкнати щикове. Зад гърба на подсъдимите има врата, а зад нея започват „кулисите на неговия театър": там има бюфет, стаи, където подсъдимите почиват... и където Ягода и обвинителят Вишински дружески обсъждат с тях хода на процеса, коригират ги и дават указания, както правят обикновено дежурните режисьори, които водят спектакъла. В залата има и други актьори, цивилни агенти на НКВД, изобразяващи народа. С викове на негодувание те заглушават обвиняемите, ако нарушат отрепетирания ход на спектакъла.

Подсъдимите са обвинени, че по директива на Троцки са организирали нелегален център за покушения срещу ръководителите на партията и държавата, осъществили са убийството на Киров, създали са редица терористични групи с цел да убият Сталин и неговите верни съратници. Вишински настоява „тези бесни кучета" (16 обвиняеми) да бъдат разстреляни. И обвиняемите — бележити в миналото болшевики, усърдно признават вината си и се покайват.

Снахата на Каменев, жена на сина му, е запазила официален документ от НКВД в отговор на нейно запитване.

„Каменев Лев Борисович е починал на 25.08.36 г. на 53-годишна възраст. Причина за смъртта — тире. Място на смъртта — Москва. Каменева Олга Давидовна е починала на 11.09.41 г. на 58-годишна възраст. Причина за смъртта — тире. Място на смъртта — тире. Каменев Александър Лвович е починал на 15.07.39 г. на 33-годишна възраст. Причина за смъртта — тире. Място на смъртта — тире."

Такъв е краят на „сина-военен летец" Александър, Лютик, както го наричат родителите. На 17-годишна възраст е разстрелян и по-малкият син на Каменев — същият пионер, за когото стана дума.

Вестниците бълват проклятия. И останалите (засега) на свобода стари болшевики хвърлят камъни по своите бивши съратници. Легендарният Антонов-Овсеенко в „Известия", в статия с изразителното заглавие „Да се ликвидират до крак", говори за „специален отряд фашистки диверсанти, които заслужават само едно — разстрел". И естествено прославя „другаря Сталин, който с орлов поглед вижда перспективата, гарантира единство и е превърнал СССР в могъща гранитна скала".

Скоро, много скоро ще дойде ред и на Антонов-Овсеенко...

Водачите са осъдени на разстрел. В секретния фонд на бившия Архив на Октомврийската революция се пазеха техните последни редове. Това са молбите за помилване на Зиновиев, Каменев, Смирнов и другите обвиняеми по делото за „обединения троцкистко-зиновиевски център".

Каменев спокойно и твърдо е написал няколко традиционни за случая реда... Но Зиновиев. Той пише с някакъв детски, разкривен от безумен страх почерк. Клетият Зиновиев — „паниката"!

През нощта срещу 25 август в килиите им влизат...

 

Щафетата

 

Първото действие на трилъра е изиграно, но театърът продължава. На разстрела на лидерите на Лениновата партия тържествено присъстват ръководителите на НКВД Ягода и Ежов.

Присъства и началникът на охраната на Сталин Паукер, бивш перукер от будапещенската оперета, взет в руски плен по време на световната война. Идва Октомври и шеметна кариера в ГПУ. Но Паукер все така обича театъра и е неподражаем в шутовското изкуство. Орлов описва как Паукер показвал на Стопанина любимия си номер — да имитира злочестия Зиновиев, когото водят на разстрел.

„Паукер — „Зиновиев" безпомощно виси на ръцете на стражата, влачи крака и жалостиво скимти, после пада на колене и вие: „Моля ви, за Бога, другарю... извикайте Йосиф Висарионович!"... Сталин се смееше неудържимо."

Но той се смее и за друго — той вече знае какъв ще е краят на остроумния разказвач. Паукер също е от старата гвардия. Така че и веселякът-актьор ще изпълни подобна роля в трилъра — по същия начин ще моли убийците, ще призовава Стопанина и по същия начин ще получи куршум.

Ягода като ценител на историческите сувенири прибира куршумите, с които са разстреляни знаменитите революционери. Когато разстрелват него, историческите куршуми ще прибере Ежов.

После ще разстрелят и Ежов и куршумите завинаги ще останат в неговото дело. В описа, приложен към делото, е казано: „Куршуми револверни, сплескани, загънати в хартийки с надписи „Каменев", „Зиновиев"... Някаква щафета на смъртта, която те усърдно си предават един на друг...

Унищожавайки левите, Сталин започва подготовка за разправа с десните, подготвя ново зрелище и нови актьори. Каменев по искане на следователя дава показания, че Бухарин също е участвал в терористичните планове. Тези показания са взети за второто действие на трилъра.

Не е забравил Стопанина и Рютин. Докарват го в Москва, във вътрешния затвор на НКВД. Рютин е единственият, който наистина е посмял да се бунтува и трябва да стане безценно действащо лице в бъдещето зрелище — в процеса срещу десните. Но той и тук ще остане единствен — единственият, който отказва. И макар че с него, както той самият е написал, „са се държали като с животно", той е устоял. От цялата кохорта партийни знаменитости скромният Рютин единствен запазва честта си.

Още два месеца измъчват безрезултатно Рютин, но нищо не постигат. През януари 1937 г. го разстрелват.

Стопанинът още веднъж разбира, че Ягода не е на висота и продължава да проявява снизходителност към партийците.

След като вече е решил да ликвидира Ягода, той, както обикновено в такива случаи, го обсипва с благоволения, дори го настанява в Кремъл. Казват му: „Вие заслужавате място в политбюро." Впоследствие ще пишат за садизма на Стопанина — за това задължително издигане на жертвата преди ликвидирането й. Всъщност прагматичният Сталин цели жертвата му да работи по-усърдно и да не е подготвена за финала.

Хитрият Ягода обезумява от щастие. В очакване на следващи награди той разпорежда да се ускори изграждането на канала Москва-Волга. Хиляди затворници загиват от глад и непосилна работа при строителството. Ягода се надява, че ще нарекат канала на негово име.

Как се старае той да угоди! Стопанинът харесва всичко царско и Ягода въвежда супер униформа за висшите чинове на НКВД: бяла куртка, обшита със злато, небесносини панталони и позлатен кортик, какъвто са носили само морските офицери при царя. Смяната на караула пред сградата на НКВД сега се извършва пред публика като в царската лейбгвардия. Разкошното помещение на клуба на НКВД е превърнато в някакво подобие на сатарорежимното офицерско събрание. Началниците на управления организират балове. Съветските дами от новата аристокрация хукват по шивачки...

През септември 1936 г. началникът на задграничното управление Слуцки дава бал-маскарад. Голямо въртящо се огледално кълбо, окачено на тавана, пръска светлинки в потъналата в мрак зала и създава илюзията, че вали сняг. Мъжете са в смокинги и мундири, дамите — в дълги вечерни рокли... Мнозина са с маски и маскарадни костюми, взети от Болшой театър.

Но това е пир по време на чума. Не им остава много време да разстрелват другите, а жените им да носят нови тоалети... Слуцки ще бъде отровен, а 90 процента от танцуващите в залата ще бъдат разстреляни.

На 25 септември Стопанина и новото му протеже Жданов изпращат телеграма от Сочи, където са на почивка, до верния Молотов и политбюро: „Считаме за абсолютно необходимо и срочно назначаването на др. Ежов на поста нарком на вътрешните работи. Ягода се оказа явно не на висотата на задачата при разобличаването на троцкистко-зиновиевския блок. ГПУ закъсня в тази работа с четири години."

Сталин назначава Ягода за нарком на съобщенията. Но Ягода познава Стопанина. Той вече е разбрал всичко — започва мъчително очакване на развръзката.

 

Великата армия

 

Ежов увеличава четирикратно заплатите в НКВД и те значително превишават заплащането в партийните и държавните учреждения. НКВД разполага с най-добрите жилищни сгради, почивни домове и болници. Хората на Ежов ще ползват тези блага година и половина. Цяла година и половина...

Към 1937 г. операцията по окончателното унищожаване на ленинската партия е подготвена. НКВД е превърнат в огромна армия с дивизии, със стотици хиляди сътрудници от охраната. Управленията на НКВД в провинцията олицетворяват абсолютната власт. Специални отдели работят във всички по-големи предприятия, във всички учебни заведения. Гигантската мрежа от осведомители обхваща цялата страна. Те работят уж на обществени начала, но получават значителни блага, издигат се в служебната йерархия и най-важното — имат възможност да си разчистят сметките с всеки, когото не харесват. Пред тях треперят началниците им. За правото да бъдеш осведомител се води борба. В годините на репресиите това е и сигурна защита. Но по-късно, когато началниците им паднат, част от осведомителите ще споделят тяхната участ...

Освен постоянните осведомители всички граждани са задължени ентусиазирано да участват в същата дейност и дори... да осведомяват за самите себе си. Така член на партията, който научи за ареста на свой познат, е задължен да съобщи веднага за отношенията си с арестувания. Специален отдел на НКВД сега надзирава всички партийни органи, дори и ЦК. Всички партийни ръководители се утвърждават на постовете едва след съгласуване с НКВД. В самия НКВД се създават специални секретни отдели, наблюдаващи... служителите на органите. И секретен специален отдел, който наблюдава... тези специални отдели.

Когато арестували Ежов, в касата му открили досие на...Сталин! В него се пазели спомените на някакъв грузинец (естествено изчезнал в лагерите), доказващ, че Сталин е бил провокатор. За това е разказвал на сина си един от най-близките съратници на Сталин — Маленков.

Настъпва 1937 година и обновеният НКВД начело с Ежов започва тоталното унищожаване на старата партия.

От 23 до 30 януари се води още един процес срещу Лениновите съратници — делото за „паралелния троцкистки център". В него участват някои от най-видните „кремълски боляри", предишни привърженици на Троцки, отдавна предали своя кумир (но и това не им помага).

„Звезда" на процеса става Юрий Пятаков — член на ЦК. Той е високо ценен от Ленин, който го е наричал човек „с изключителна воля и изключителни способности". В партията Пятаков е от 1905 г., участвал е в нелегалната борба, през Гражданската война е командвал различни армии, после е бил в опозиция, естествено се е разкайвал, било му е простено. Ръководителят на промишлеността Орджоникидзе го назначава за свой заместник и Пятаков е един от главните организатори на жестоката първа петилетка.

Предлагат на Пятаков да стане главен обвинител на процеса срещу Зиновиев и Каменев и той се съгласява да оклевети старите си другари, разглеждайки тази задача „като акт на най-голямо доверие на партията". И го прави „от цялата си душа".

След като разбира, че Пятаков е готов за всякакъв вид сътрудничество, Стопанина усложнява задачата. На самия Пятаков е поверена ролята на обвиняем! Ролята на тези, които се е готвел да заклеймява.

Арестуват го. Известно време, разбира се, той се съпротивлява. И тогава при него идва Орджоникидзе, за да го убеди да изпълни определената му роля, като срещу това да му бъде запазен животът. Защото Пятаков по-добре от всеки друг може да унищожи пред лицето на цялата страна и света своя довчерашен бог Троцки. Най-сетне Пятаков се съгласява с „висшата целесъобразност" и започва да подготвя ролята си заедно със следователите.

За съжаление го подвеждат. Според сценария на процеса той трябва да съобщи за своя тайна среща с Троцки в Норвегия. Историята е замислена твърде занимателно: Пятаков с немски самолет е пристигнал в Осло, за да установи връзка с Троцки. Последният му съобщил, че се е уговорил с немците за интервенция (любимата тема на Стопанина) и така нататък... Но персоналът на летището, на което уж бил кацнал Пятаков, съобщил, че по това време не са кацали никакви чуждестранни самолети.

Бившият бард на Троцки — Радек, става още една „звезда" на процеса. Преди ареста на Радек грижовният Стопанин се е погрижил да го използва докрай. Когато Ежов иска санкция за ареста на Карл Радек, Сталин телеграфира от Сочи:, Предлагам засега да се снеме въпросът за ареста на Радек и да му се възложи да напише за „Известия" статия против Троцки, която да е с неговия личен подпис...

Това става по време на процеса срещу Каменев и Сталин дава възможност на Радек безочливо да охули Троцки и бившите си другари.

След което Авторът, който е и Режисьор, обявява: „Излизане на сцената!"

„При мен дойде жената на Радек и ми съобщи, че са го арестували. Моите впечатления от Радек са само положителни. Може да греша, но вътрешният ми глас говори, че съм длъжен да ти пиша. Какво страшно нещо!" — с ужас пише на Стопанина Бухарин, шефът на Радек.

Изключително умният Радек веднага разбира, че ще се наложи да изиграе отредената му роля, но решава да спаси живота си. Той взема бездарно написаните от следователя показания, които трябвало да подпише, и с усмивка казва: „Това не са показанията, които са нужни. Аз ще ги напиша сам."

И Радек пише „признанията" си — най-хитри лъжи, които унищожават Троцки. Той знае, че неговото творение ще бъде изпратено на Стопанина и той ще оцени услугата.

И по време на съда Радек е блестящ — безпощадно громи себе си и съратниците си, вдъхновено играе ролята си. Процесът минава толкова успешно, до голяма степен благодарение на него.

Режисьорът оценява Радек. Процесът завършва със смъртни присъди на бележитите съратници на Ленин — Пятаков, Серебряков, Муралов и другите. А Радек е осъден на десет години.

„Лицето му просия и сякаш стеснявайки се от своя успех, той се усмихна на осъдените с някаква виновна усмивка" — пише Фойхтвангер.

Стопанинът благодари на Радек за процеса, но държи да спази замисления принцип: цялата стара гвардия трябва да изчезне. Не са му нужни нито умници като Фуше, нито гении като Талейран. Нужни са му само верни хора. Нужни са му псета.

И Радек ще бъде убит в лагера.

 

Дяволчето на страха

 

Арести се извършват непрекъснато. Всяка нощ черни автомобили сноват из града — прибират партийците и техните близки. Прибират ги безшумно и бързо получават нужните показания. Новите следователи на Ежов не изпитват пиетет към партийците. Освен това НКВД получава от Стопанина ново оръжие — изтезанията.

В много творби, посветени на ГУЛАГ, са описани изтезанията. Но поразителното е, че те не са резултат от някаква самодейност на жестоки служители от НКВД, а са разрешени съвсем официално. През XX век изтезанията са разрешени с документ.

В секретните каси на много провинциални областни комитети бе намерена следната телеграма с подписа на Сталин: „ЦК на ВКП(б) разяснява, че използването на физическо въздействие в практиката на НКВД се допуска от 1937 г. с разрешение на ЦК... Известно е, че всички буржоазни разузнавания използват физическо въздействие спрямо представителите на пролетариата. Пита се защо социалистическото разузнаване трябва да бъде по-хуманно спрямо заклети врагове на работническата класа?"

В телеграмата се долавя гневният глас на Стопанина.

Както винаги той бърза. Той иска да ускори процеса на ликвидиране на партията, а за това е нужно да ускори процеса на изтръгване на признания. И новото поколение ежовски следователи бързо усвоява технологията на изтезанията.

Впрочем те започват още преди кабинета на следователя — веднага след ареста. Отначало това са мъченията, породени от обстановката на килията. „В килията сме 60 души. Юни е. Навън е жега. Долепили сме се до цепнатините в пода, за да подишаме чист въздух. Стояхме на опашка, за да застанем до вратата, през процепите на която подухваше ветрец. Старците не издържаха още в самото начало" — пише очевидец.

Сетне идват мъченията на следствието. Първият разпит в Сухановския затвор започва с жесток побой — за да се унижи и сломи жертвата. Жената на брата на Орджоникидзе, Папулия, е бита с камшици до смърт. В килиите за разпити на ленинградския НКВД затворниците седят на циментовия под и ги похлупват със сандък, в който отвсякъде стърчат наковани гвоздеи. Така е измъчван армейският командир гигантът Дибенко.

След това бързо се подписват всякакви показания.

И както при римския изверг императора Нерон жените често се оказват по-твърди. Всяка вечер извеждат на разпит вдовицата на Нестор Лакоба, починалия диктатор на Абхазия, а сутрин я връщат обляна в кръв и в безсъзнание. На настояването да подпише показания против покойния си съпруг тя отговаря: „Няма да оклеветя паметта на мъжа си." Тя устоява дори когато в нейно присъствие бият сина й, шестнайсетгодишен ученик, и я заплашват, че ще го убият, ако не подпише протокола. Вдовицата на Лакоба умира в килията си след поредното изтезание, без да подпише нищо.

Побоищата са само началото — преддверието на ада. После устройват знаменития „конвейер": сменят се следователите, а затворникът е буден денонощно. При това постоянно го ритат, бият и оскърбяват... Разумът му се размътва от безсънието и той е готов да подпише каквото и да е. Тогава му пробутват версията, съчинена от следователя.

Вторият етап е „укрепването". Подследственият е нахранен, дават му да пуши, обясняват му, че трябва да помисли какво още може да добави за следствието. Дават му хартия, подсказват му насоката на мислите и контролират работата.

Ако арестуваният трябва да застане пред съда (макар че обикновено ги осъждат задочно), се прави репетиция: „Имай предвид, че ако сгрешиш по време на процеса, не само ще те разстреляме, а ще те измъчваме и ще те разкъсаме на парчета." Внушава се мисълта, че разстрел няма да има, че това е само за печата, а в действителност всички ще останат живи.

При това палачите непрекъснато ги убеждават за високите мотиви на самооклеветяването, за ползата от това за партията и родината. И често обвиняемите от уважение към самите себе си подхващат играта. Но „зад всички високопарни разсъждения от идейно-политически характер в съзнанието ми танцуваше малкото дяволче на обикновения страх със своята подла муцунка" — пише една от жертвите.

Да, по това време в страната управлява не партията и дори не Сталин. Управлява Страхът. Както някога е написал един римски историк по времето на Нерон: „В този град на страха изчезнаха хората, останаха само месото и костите на хората."

Дойде ред и на стария приятел на Троцки — организатора на разстрела на царското семейство Александър Белобородов. Безнадеждно болен от рак на гърлото, придържайки панталона си, от който е изваден коланът, стои пред следователя бившият управник на червен Урал и покорно дава показания срещу бившите си другари троцкистите. Но участието си в терора категорично отрича.

Сталин до Ежов, 26 май 1937 г.: „Не е ли време да притиснем този господин и да го накараме да разкаже за мръсните си дела? Къде се намира той: в затвора или в хотел?"

И наистина го притискат и го измъчват. И го разстрелват. Дали си е спомнял през онези кошмарни дни мазето на Ипатиевската къща, където е пълзял по пода раненият престолонаследник и са доубивали с щикове царските дъщери?

Най-сетне арестуват и Ягода. Стопанинът не е забравил как през 1928 г. Бухарин е споменал името му пред Каменев като един от привържениците си. Тогава Ягода здравата изигра Бухарин. Но сега неговата клопка навежда Стопанина на един блестящ сюжетен ход — да свърже Бухарин и Ягода в един заговор.

В трилъра за Ягода е запазена неочаквана и полезна роля, която трябва да обясни на народа и убийството на Киров, и бъдещата чистка в органите. Излиза, че Киров наистина е бил убит от НКВД. По-точно от вредителите, проникнали в НКВД. Още по-точно от могъщия народен комисар Ягода. От такъв обрат на сюжета следва нужният извод: колко бдителни трябва да бъдат всички, щом самият народен комисар на вътрешните работи е завербуван от агентите на проклетия Троцки.

Арестът на Ягода открива за Сталин възможност да се отърве от ленинската кохорта чекисти, които тайно съчувстват на разстрелваните стари партийци.

Той съзнава, че са нужни млади кадри, презиращи партийните дъртаци, нужни са неразсъждаващи изпълнители. Ето защо заедно със старата партия трябва да загине и нейното отроче — старата ЧК.

Ежов трескаво провежда генералната чистка в НКВД. Много от чекистите от Лениново време сега ще последват съдбата на старите партийци. Някои от тях ще се срещнат по лагерите с неотдавнашните си жертви, но повечето няма да стигнат до лагерите — ще намерят смъртта си на родната „Лубянка", където са погубили толкова хора. Обичайният им път е разстрел, крематориумът и бездънният „гроб №1" на Донското гробище, където извозват праха.

В затвора Ягода бил казал: „Все пак има Бог... От Стопанина не съм заслужил нищо друго освен благодарност за преданата служба, от Бога трябваше да заслужа най-сурово наказание. Сега погледнете къде се намирам и отсъдете сами има ли Бог."

Той подписва всичко, каквото му дават, и изпада в странна апатия. Понякога плаче.

В края на 1936 г. е приета конституцията. Намиращият се в този момент в чужбина Бухарин ще извади писалката си и тържествено ще каже: „С нея беше написана конституцията." Той ще добави, че му е „помагал Карлуша" (Радек).

Да, Сталин е възложил на двамата си най-надарени публицисти да напишат конституцията. Но щом свършат работата си, идва техният ред да се включат в трилъра.

Конституцията, провъзгласяваща свобода на словото, всеобщо избирателно право и други свободи, е могла да действа в обществото само тогава, когато никой няма възможност дори да помисли да се възползва от тези свободи. Задачата на терора е да създаде такова общество. И, разбира се, двамата автори на основния закон — стари опозиционери и демагози, нямат място в това общество.

И двамата трябва да си отидат. Радек си отива пръв. Сега е редът на Бухарчик — „любимеца на ленинската партия". На изчезващата ленинска партия.

 

 

Унищожаване на "ленинската" партия. Разправата с армията

 

Опасното пътуване към свободата

 

На 10 февруари 1936 г. идва първото предизвестие: „Правда" излиза с жестока критика на възгледите на Бухарин. Но само след две седмици Стопанина го пуска с жена му в Париж. Бухарин заминава като член на делегация, която има за цел да получи архивите на социалдемократическата партия на Германия, разгромена от Хитлер. Те се съхраняват от меншевика Б. Николаевски.

Това е безпогрешен ход на Стопанина. Като пуска Бухарчик с жена му в чужбина след страшната статия, той явно му дава възможност да остане там. В този случай лидерът на десните става невъзвращенец, открит враг и със самата си постъпка оправдава необходимостта от всички процеси срещу старите ленинци.

А в случай че се завърне… Това също открива широки перспективи. Сталин познава самовлюбения характер на Бухарин и може да бъде сигурен, че няма да си държи езика зад зъбите и ще наприказва куп излишни неща. Ще се среща по работа с Николаевски, но няма да може, пък и няма да иска да избегне срещите с другите меншевики, защото твърде много неща ги свързват.

И става точно така. Всеки, който е живял в СССР, помни това опасно усещане за свобода, когато човек излезе в чужбина. И Бухарин се е почувствал свободен. Състояла се е непредвидена в програмата среща с лидера на меншевиките Ф. Дан, на която Бухарин се е изказал за Сталин със следните думи:

—    Това е малко злобно човече, не човек, а дявол.
—    Но как сте му поверили своята съдба, съдбата на партията, съдбата на страната? — пита Дан.
—    Не на него е поверено всичко, а на човека, на когото се доверява партията… той е нещо като символ на партията… ето защо ние всички се навираме в зиналата му паст, макар да знаем, че ще ни нагълта.
—    Защо тогава се връщате?
—    Не бих могъл да живея като вас, като емигрант… Не, да става каквото ще… а може и нищо да не стане.

Дан записва разговора и сигурно го е споделил с приятелите си. Безразсъдно дърдори Бухарчик и с Николаевски, който също записва всичко — за историята. И макар че след ареста на Бухарин, за да не му навреди, Николаевски унищожава записките си, вече е твърде късно — за тях със сигурност е знаел не само той.

В Париж Бухарин успява да се срещне тайно и с посланика на САЩ в СССР Булит и да му съобщи за новите странни прохитлеристки настроения, които все повече обземат Сталин.

Париж е претъпкан със Сталинови агенти: шпиони от НКВД, френски комунисти от Коминтерна, бивши царски офицери, повярвали на болшевиките. Сталиновите спецслужби се изхитряват да отвличат от Париж бели генерали посред бял ден. Смешно е да мислим, че Сталин е пуснал Бухарин в чужбина, без да го съпровождат агенти. Така че самият Бухарин е добавил доста материал за бъдещия процес.

Бухарин се връща… През есента Сталин го изпраща на почивка за месец и половина в Памир. И докато той се възхищава от красотата на планинските върхове, на процеса срещу Каменев и Зиновиев вече звучат имената на Бухарин и други десни, като съучастници в терора и убийството на Киров.

На 23 февруари се открива пленумът на ВКП. Съобщение за престъпната дейност на десните прави Ежов. Всички задружно и яростно ги заклеймяват. Верният Молотов е в първите редици: „Ако не признаете, с това ще докажете, че сте фашистки наемници… Нали те пишат, че нашите процеси са провокационни. Ще ви арестуваме и ще си признаете."

Микоян също настоява Бухарин и Риков да признаят антидържавната си дейност, на което Бухарин отговаря: „Аз не съм нито Зиновиев, нито Каменев и няма да клеветя себе си!" Значи знае, че „бандитите", които е дамгосвал, са били невинни…

За изготвяне на решението е създадена комисия от 30 души. В нея влизат тези, на които по волята на Стопанина е съдено да останат живи (Хрушчов, Микоян, Молотов, Каганович, Ворошилов), и тези, на които е отредил скоро да загинат (Ежов, Постишев, Косиор, Гамарник, Петерс, Ейхе, Чубар, Косарев). Бъдещите жертви са особено жестоки, те настояват Бухарин и Риков да бъдат разстреляни.

И добрият Отело предлага най-умереното: „Да се изключат от ЦК и ВКП(б), да не се дават под съд, а делото да се изпрати в НКВД за разследване." Тази умереност означава неминуема, но продължителна гибел. Крупская и Мария Улянова, които също влизат в комисията, подкрепят предложението и изпращат на Голгота любимеца на Илич…

На пленума се разиграва ужасна сцена (цитирам я по стенограмата):

Ежов: „Бухарин пише в заявлението си до ЦК, че Илич е умрял в ръцете му. Глупости! Лъжеш! Чиста лъжа!"

Бухарин: „Когато почина Илич, бяхме Мария Илинична, Надежда Константиновна, докторът и аз. Нали така, Надежда Константиновна?"

Но Надежда Константиновна мълчи.

Бухарин: „Аз го вдигнах на ръце, мъртвия Илич, и целунах краката му!"

Тя продължава да мълчи, а пленумът се кикоти.

Напразно клетият Бухарчик се обръща към вдовицата на Ленин. Сега тя е безгласна, както е бил безгласен Бухарин. Всички се борят за правото си на живот.

По решение на комисията Бухарин и Риков са арестувани. Пленумът постановява, че те „са знаели за терористичната дейност на троцкистите-зиновиевци". Всичките им писма и обяснения до ЦК са наречени „клеветнически". По това време те вече са на първия разпит на „Лубянка".Напътствие за инквизициятаНа пленума Стопанина изнася своя знаменит страшен доклад, който както обикновено е със скучно название: „За недостатъците на партийната работа и мерките за ликвидиране на троцкистките и другите двуличници". Всъщност това е напътствие за инквизицията.

По време на пленума участниците му чевръсто се съревновават кой повече вредители е разобличил. Страхът се е превърнал в безумие.

Делегатът Т. Богушевски е разкрил вредители в радиото: „В траурния ден, деня на смъртта на Ленин, те предаваха цигански романси уж за техническа проверка. А на 23 януари, когато бе съобщено обвинителното заключение по делото срещу троцкистите, предаваха траурния марш на Шопен."

За успехите в лова на хора докладва самият Ежов, изброява арестуваните по наркомати: „През последните месеци са осъдени… Наркомат на леката промишленост — 141, Наркомат на просветата — 228…"

Но делегатите в залата негодуват — малко са в леката промишленост!

Молотов в ролята на главен нападател се обажда саркастично: „Другарят Любимов (нарком на леката промишленост — Е. Р.) кой знае защо седи и мълчи."

Ежов го успокоява: „Наркомата на леката промишленост ние едва сега го подхващаме. Макар че вече сме осъдили 141 активни вредители и диверсанти. От тях доста значителна група е разстреляна."

Радостно оживление в залата. Не от кръвожадност, а от страх. Страхът ги кара да демонстрират усърдие, като се вживяват в ролята на разобличители, опиянени от кървавото безумие.

Ейхе: „В Западен Сибир разобличихме много вредители. Разкрихме вредителството по-рано от другите."

Да, пръв схваща указанията на Стопанина верният Ейхе… но не проумява целта. Той, членът на партията от 1905 г., тъй усърдно изтребващ своите другари опозиционери, също е осъден да загине с цялата стара партия, но малко по-късно — през 1940 година…

Изказват се бъдещите мъртъвци — членовете на политбюро Косиор и Постишев, изказва се и Мария Улянова… Един общ хор: разпни ги!

Стопанинът може да бъде доволен от това съревнование. И когато от трибуната поредният оратор се готви гневно да съобщи за постиженията в ликвидирането на враговете, добрият Отело го прекъсва с шега: „Как вървят работите при вас? Разгонихте ли всички врагове? Или има още?" (Смях в залата).

Те се смеят весело. Но зад този смях се крият облекчение и вяра — той е благодушен, значи се е разминало.

Смеят се… И Стопанина сигурно се смее. Защото знае каква е съдбата им.

Всички ръководители на народното стопанство са се отчели, разказали са за постиженията в ликвидирането на враговете, разкаяли са се за недостатъчната си бдителност (това се нарича самокритика) и са прославили доклада на Вожда. Идва ред на наркома на отбраната Ворошилов:

„За щастие в армията сега не са разкрити много врагове. Казвам „за щастие", като се надявам, че в Червената армия враговете не са много. Така и трябва да бъде, защото партията изпраща в армията най-добрите си кадри…"

Глуповатият Ворошилов не е наясно със ситуацията. И главният нападател — „посветеният" Молотов, отсича рязко:

„Щом имаме вредители във всички отрасли на стопанството, можем ли да допуснем, че само във военното ведомство няма вредители? Това би било нелепо…"

И Молотов произнася зловещата фраза: „Военното ведомство е от особена важност, работата му ще се проверява не сега, а малко по-късно и ще се проверява здравата."

На 13 март 1937 г. Военната колегия на Върховния съд произнася присъдите над Бухарин, Риков, Ягода…

След като е произнесена смъртната присъда, осъдените пишат молби за помилване. Чета в архива последните им редове.

Риков пише няколко официални фрази. Бухарин естествено е къде по-подробен. Неговата молба завършва с думите: „Застанал на колене пред родината, партията, народа и неговото правителство, моля… за помилване."

Но, изглежда, следователите са казали: молбите са недостатъчни, трябва още да се потрудят. И на другия ден, на 14 март, Бухарин пише нова дълга молба. В нея има удивителни редове:

„Аз съм вътрешно разоръжен и превъоръжен по нов социалистически начин… Дайте възможност да израсне нов, втори Бухарин — нека той бъде дори Петров. Този нов човек ще бъде пълна противоположност на загиналия, дайте му възможност поне за някаква работа."

Той отново повтаря любимата си романтична мисъл: разстреляйте оня Бухарин, който трябва да бъде разстрелян в името на „големите интереси", и запазете живота ми под името Петров.

Пише молба и Ягода: „Пред целия народ и пред партията съм застанал на колене и моля да бъда помилван, да ми бъде запазен животът."

Интересно е, че полицаят Ягода и естетът Бухарин пишат едни и същи думи — „застанал на колене". В този църковен стил се усеща почеркът на главния редактор на молбите.

Едва когато го водят на разстрел, Бухарин разбира, че историята с молбите е само последното изтезание — изтезание с надежда.

Всички осъдени са разстреляни. Стопанинът не изпълнява и молбата на Бухарин за „чашата с морфин". Вместо смъртта на Сократ Бухарин получава смърт от ръцете на своите.

Разстрелват Бухарин последен. „Приятелят Коба" не прощава нищо — нито съда, нито разговорите му в чужбина, нито спомена за жена му. Той го оставя да изпие докрай цялата мъка на очакване на смъртта.

Стопанинът лично участва в издаването на стенографския отчет на този процес. Сам редактира речите, задрасква и дописва показанията на разстреляните. До самия край взискателният автор работи върху своя трилър.

 

Ще се проверява здравата…

 

След партията армията е втората грижа на Стопанина. Колко години армията се ръководи от Троцки… След като го сменя с Ворошилов, Сталин разгонва безпощадно предишните командири.

В началото на 30-те години от армията са изгонени 47 хиляди души. Но на някои не може да посегне. Това са прославените герои от Гражданската война: Уборевич, Корк, Якир, Блюхер, Шмит… За тях са написани книги, подвизите им са описани в учебниците по история.

Якир е най-младият в кохортата на героите, син на еврейски провизор, известен с храбростта си и с вулгарния си речник.

Уборевич е брадат гигант, превзел заедно с Фрунзе непристъпния Крим, командващ Белоруския военен окръг.

Шмит е син на обущар, от 15-годишен участва в кървавата гражданска касапница, урод, прославил се с любовните си победи.

Маршал Блюхер е кавалер на първите ордени „Червено знаме" и „Червена звезда", разгромил белите на юг и на изток, командващ Далекоизточната армия.

Корк със знаменитата му плешива като топка глава защитава с Троцки Петроград и доразбил в Крим Врангел, оглавява Военната академия…

Те го презират, помнят как се е опозорил Коба по време на полската кампания. Донася му се какво говорят за него. Нима с такива военачалници той може да е сигурен в армията си? А освен това те могат да се обединят, като виждат унищожаването на партията. Дори просто от страх.

Макар че съществува версия, че наистина е имало заговор на военните. Генерал Орлов пише в спомените си как се е срещал в Париж със свой роднина, заместник-нарком на вътрешните работи на Украйна Кацнелсон, който му съобщил за скорошното падане на Сталин и за това, че в заговор срещу него участват военни. Веднага след завръщането си Кацнелсон е арестуван и по същото време започват арестите на военни.

Дали това е поредната провокация на Сталин или е плод на фантазията на Орлов? Или все пак е имало заговор на военните? Можем само да гадаем. Едно е безспорно — Сталин започва пръв.

В своя трилър той възнамерява да обедини военните с десните. Те трябва да създадат „военно-политически заговор". За да разшири мащабите, Стопанина ще включи Ягода и стария си приятел Енукидзе. Естествено цялата тази банда се ръководи от Троцки, а зад гърба им, разбира се, стои Хитлер. Армията, Кремъл, партията и НКВД са съучастници с Хитлер и Троцки… Достойно развитие на сюжета. И няма нищо по-лесно от това да се намерят доказателства за шпионаж сред военните; Червената армия има стари връзки с райхсвера, достатъчно е да се арестуват няколко висши командири, които да бъдат накарани да дадат нужните показания.

И докато Бухарин стои в затвора, в трилъра вече се появяват негови съратници — военачалниците. Немски шпиони и съучастници на Троцки.

Ликвидирането на командирите Стопанина започва от най-знаменития и най-опасния — Тухачевски.

Тухачевски е четиридесет и четири годишен военен гений, завършил е военно училище в царско време. Този изтънчен, спокоен типичен царски офицер притежава тайнствена харизматична сила, той е роден да заповядва. През Гражданската война самата му поява усмирява въстаналите части. Неговото гръмовно „Мирно!" стъписва разбунтуваните войници. Той е жесток, както го изисква онова кърваво време.

Ворошилов ненавижда Тухачевски, който му отвръща с високомерно презрение. Една от любимите му теми са подигравателните разкази за Ворошилов, които той обикновено започва с язвителната фраза: „Нашият лугански шлосер Клим, както обича да се нарича Климент Ефремович Ворошилов…"

През Първата световна война Тухачевски е бил в немски плен. След войната по време на военното сътрудничество с Германия (до идването на Хитлер на власт) той често възхвалява райхсвера… Така че следствието няма да има проблеми с компроматите. Пасиансът се реди лесно.

По същото време разузнаването на Хитлер, използвайки атмосферата на репресии, с цел да отслаби съветската армия фабрикува писмо, в което Тухачевски „съобщава за намерението си да извърши Наполеонов преврат".

Но писмото закъснява. Стопанина го получава от немците през януари 1937 г., а още през есента на 1936 г. арестуваните В. Примаков (заместник-командващ Ленинградския военен окръг) и В. Путна (военен аташе във Великобритания) дават нужните показания за „немския шпионин Тухачевски".

През май 1937 г. е арестуван Корк, след него (на 27 май) самият Тухачевски. От делото му се вижда, че на 29 май той вече е признал всички лъжливи обвинения. По страниците на делото личат кафяви петна, както е установила експертизата, това са следи от кръв.

На 29 май на гарата е арестуван Уборевич, след него — Якир.

Из писмо на К.Чуранков: „Извикаха героя от Гражданската война Шмит в наркомата и го изпратиха на командна длъжност в провинцията. Той извика бившите си другари от цялата Есесерия да тръгнат с него. Събра се цял ешелон. Подпийнали, с весели песни потеглиха от Казанската гара. Още на първата спирка откачиха вагона от локомотива и в него влязоха хора в униформи на НКВД."

И Шмит, безстрашният герой, великолепният конник, който обича различни ексцентрични номера (на кон се е качвал до апартамента си), признава всичко и се съгласява сам да се оклевети…

Съдът срещу военните трябваше да действа бързо.

Блюхер поканва за участие в съда началника на Политуправлението на армията Гамарник. Но още на другия ден при него пристигат чекисти, за да запечатат сейфа му. Нареждат на Гамарник да остане в къщи — на „дълбокия език" това е покана за действие. Той отива в съседната стая и се застрелва.

Понякога Стопанина дава на жертвите си тази възможност.

От 1 до 4 юни в наркомата на отбраната се провежда заседание на Военния съвет. Пристига Сталин заедно с политбюро. Извикани са над сто военачалници от провинцията, защото съветът катастрофално е оредял — една четвърт от неговите членове е арестувана.

В началото на участниците са раздадени папки с документи. В тях довчерашните другари, кумирите на армията — Тухачевски, Корк, Уборевич, Якир и други герои, признават, че са работили за хитлеристкото разузнаване, че са били германски шпиони. Ворошилов изнася доклад за разкрития от НКВД широк контрареволюционен заговор.

„Вината ми е огромна — казва маршалът, — че не забелязах подлите предатели… Но аз не мога да отбележа нито един предупредителен сигнал от ваша страна" — обръща се той към залата. Присъстващите разбират, че това е обвинение в съучастничество. И те усърдно клеймят бившите си приятели и началници.

Стопанинът нарича военачалниците шпиони, като презрително отказва да ги окачестви като „контрареволюционери". И обяснява: „Ако например Гамарник, който се самоуби, беше последователен контрареволюционер, аз на негово място бих поискал среща със Сталин, отначало бих застрелял него, а после себе си."

Бившият терорист не е забравил колко лесно е смелото убийство. Той е прав в едно. Смелостта е изчезнала, останали са страхливи и покорни роби.

На 11 юни Стопанина устройва познатото представление — Скоростен съд. Приятели изпращат на смърт приятелите си. Военните Дибенко, Блюхер, Белов, Алкснис съдят другарите си военни: Тухачевски, Уборевич, Якир, Примаков… И, разбира се, ги осъждат на смърт. Той знае, че и съдиите ще загинат. Че ще дойде и техният ред. Защото всички тези стари командири — част от старата партия — също трябва да изчезнат…

1937-1938 г. са годините, когато се унищожава предишният команден състав. Масовото избиване отслабва армията, но ето мнението на един от героите на бъдещата война, маршал Конев: „От ликвидираните командири: Тухачевски, Егоров, Якир, Корк, Уборевич, Блюхер, Дибенко… само Тухачевски и Уборевич могат да се смятат за съвременни военачалници. Повечето от тях приличаха на Ворошилов и Будьони. Това бяха герои от Гражданската война, конармейци, които живееха с миналото. Блюхер провали Хасанската операция, Ворошилов провали Финландската война. Ако всички те стояха начело на армията, войната би протекла другояче."

Да, Стопанина е преценил: репресиите ще отслабят армията сега… за да я засилят после. Кървав метод за бърза смяна на кадрите.

След масовото кърваво убийство на командири на всички равнища в ръководството на армията в навечерието на войната идват нови хора, макар и неопитни, но къде по-образовани и съвременно мислещи, за които Гражданската война е само героичен мит.

 

 

 Изграждане на нова страна

 

Щастливият дневен живот

 

Когато четем безкрайните досадни описания на арести и процеси, би трябвало да си представяме потискащата духовна атмосфера, в която живее страната през зловещата 1937 г. Но по-голямата част от населението се събужда весело под неспирната музика на високоговорителите, усърдно тича на работа, ентусиазирано участва в ежедневните митинги, които заклеймяват враговете, и внимателно чете сухите вестници с отчети за процеси, доказващи решителността на чекистите. Хората знаят за тежката участ на трудещите се на Запад, съжаляват потиснатите негри и всички, които не са имали щастието да живеят в СССР.

Нашият съсед от комуналната квартира живееше в една стая с жена си, с майка си и дъщеря си. Той винаги радостно си тананикаше, докато преглеждаше вестника, чакайки реда си пред общата тоалетна. По празниците цялото им семейство участваше в манифестациите. Те отиваха на Червения площад, а после разказваха на парализираната си майка как са видели Сталин. Майката беше глуха и те крещяха така, че се чуваше из всички стаи. Дали се страхуваха от НКВД? Такъв въпрос би ги възмутил. Те знаеха, че от НКВД се страхуват само враговете... Дали знаеха за арестите? Без съмнение. Мнозина от познатите им бяха арестувани. Но защото бяха врагове. И изобщо арестите започваха след полунощ — в някакъв Нощен живот. А той не ги засягаше. Нощем те спяха праведен сън, за да се събудят сутрин щастливи и да тананикат, докато чакат реда си за тоалетната...

Това толкова приличаше на написаното от Уилям Ширер в книгата му за Хитлерова Германия: „Страничният наблюдател... би се учудил, че немците не съзнават, че са жертви на заплахи и потисничество от страна на нагла и жестока диктатура. Напротив, те с неподправен ентусиазъм подкрепяха тази диктатура."

Откритите процеси с тяхната величествена тържественост на възмездието са сред развлеченията на Дневния живот... Стопанина устройва безбройни развлечения за щастливите си съграждани. Появяват се например рубинови звезди върху кулите на Кремъл и хората семейно ходят на Червения площад да гледат как те се запалват нощем... Навред гърмят маршове, защото това е страна на победителите. Монархисти, меншевики, есери, кадети, бяла гвардия — всички те са победени в Гражданската война.

Сега побеждават и в мирния живот: за две-три петилетки са настигнали и скоро ще надминат целия свят. Всеки ден вестниците съобщават за победата на някой ударник и страната ликува. Те са победили и религията — от Свещена Русия са останали само обезглавени храмове. На всеки процес чекистите побеждават врагове и шпиони. Те са победили и самата смърт — нетленният Илич очаква съгражданите си в мавзолея. Всеки ден Сталин дарява жителите на първата в света социалистическа държава с някоя нова победа. Ето в открити автомобили по улиците на столицата минават летецът Чкалов и екипажът на неговия самолет. За пръв път в света е извършен полет без кацане по маршрута Москва-САЩ...

Всяка година на Червения площад се устройват паради — военен, физкултурен, въздушен! Честват се и главните победители — героите на труда.

През 1935 г., когато започват процесите срещу вредителите, Сталин нарежда да бъде намерен миньор, който да изпълни гигантска норма по добив на въглища. При това в същата мина трябва да бъдат открити и интелигенти-вредители, които пречат на трудовия подвиг на миньора. Такъв е съчиненият от Стопанина сюжет, тозчас въплътен в живота. Издирен е миньорът Стаханов, селско момче с обаятелно лице, организиран е невиждан рекорд, обезвредени са вредителите в мината. Из цялата страна е подето „стахановско движение". Рекордите на „стахановците" трябва да подтикват и останалите. Сега Сталин периодично устройва празнични шоута: конгреси на „стахановците".

И навред са масите, колективът. Той е създал страна на колективите. Всичко е колективно. Колектив на работа, колектив в къщи, нали по-голямата част от квартирите са комунални. Колективна почивка — неделни разходки сред природата. Колективни празници — Ден на миньора, Ден на строителя, Ден на металурга... Всяка професия има свой празник, за да могат колективите в този ден да се повеселят и напият.

Из цялата страна той открива паркове за култура и отдих. Тук под ръководството на специално обучени масовици хората се веселят също колективно. Всичко е колективно...

В разгара на терора, през 1938 г., в Москва, в Централния парк за култура и отдих се устройват карнавали на трудовите колективи. Милиони хора се веселят щастливо и безгрижно.

Той е прав, когато произнася думите, изписани на милиони плакати: „Животът стана по-добър, животът стана по-весел." Той лично следи в тези центрове за колективно веселие да има задължителна „нагледна пропаганда". Това означава по всички алеи да висят цитати — негови и на Боголенин, партийни призиви и лозунги. Сред дърветата се белеят задължителните статуи на новите великомъченици: на убития от кулаците пионер Павлик Морозов и убития от троцкисти и зиновиевци Сергей Киров. На централните площади на парковете се издигат статуи на Боголенин и Богосталин. Из далечните алеи — гърдести, с дебели гипсови бедра и кръгли задници физкултурници и физкултурнички. Както и Хитлер в Германия, той държи поколението да расте здраво, да се подготвя за осъществяването на Великата мечта...

Тази постоянна масовост от конгресите до почивките, това разтваряне на личността в колектива поражда най-ценното — колективната съвест. Личната отговорност изчезва — има колективна: „така нарежда партията", „така нарежда страната"... Колективната съвест помага на хората спокойно да се радват на живота в годините на най-жестокия терор. И горко на оня, у когото се пробужда лична съвест.

Знаменитият писател Аркадий Гайдар през 1938 г. дори попада в психиатрична болница, откъдето пише на приятеля си, писателя Рувим Фрайерман: „Тревожи ме една мисъл — затънал съм в лъжи... понякога съм много близо до истината... понякога тя е готова да се отрони от устата ми, но сякаш някакъв глас рязко ме предпазва: пази се! Не говори! Загубен си!"

Но главният народен празник в Дневния живот е футболът, който е и любимо развлечение на интелигенцията. На стадиона потисканите от страха чувства избликват във викове и емоции. Там хората забравят за скрития в подсъзнанието ужас.

Основното съперничество във футболния живот на страната се разиграва между двата клуба: „Динамо" (клуб на НКВД) и „Спартак" (отбора на профсъюзите). Цялата интелигенция е на страната на „Спартак". Когато играят тези отбори, на стадиона, в правителствената ложа се появява ръководителят на НКВД. Отначало това е Ягода. Но след като разстрелят Ягода, в ложата ще се появи дребният Ежов. След като разстрелят Ежов, в ложата ще се появи Берия. Всички те са яростни запалянковци на „Динамо" и ненавиждат Николай Старостин — основателя на „Спартак".

Цялата страна познава Старостин. След Сталин и Ленин това сигурно е най-знаменитото име. Четиримата най-известни футболисти на страната са братя Старостини.

През 1936 г. на Червения площад се провежда поредният парад на физкултурниците. Ръководителят на комсомола и организатор на това празненство Александър Косарев решава да покаже мач по време на парада. Това е възложено на „Спартак" и събужда невероятна ревност сред поклонниците на „Динамо". По време на парада по сигнал на Косарев върху Червения площад разгръщат гигантски килим — изумрудно футболно игрище, на което изскачат спортистите на „Cпapтак" и започват да играят. Косарев стои до Сталин и стиска в ръка бяла кърпа. Според уговорката, ако играта не се хареса на Стопанина, той ще махне с кърпата и футболистите трябва веднага да спрат.

Стопанина не обича футбола. Този ден той с непроницаемо лице следи играта. Но съратниците му на мавзолея се побъркват от възторг: Ворошилов даже подскача и крещи.

А под краката им лежи непогребаният Боголенин...

Косарев не размахва кърпата и футболистите са щастливи, че играта им се е харесала... Но те грешат, той просто дава възможност на тези жалки слаби хора, които стоят до него на мавзолея, да се повеселят. И Косарев, и Чубар, и Постишев, и Рудзутак — всички, които така по детски се радват на играта, са обречени да изчезнат заедно със старата партия.

През 1938-1939 г. „Спартак" постига невъзможното — спечелва и шампионата, и купата на страната. Това вече е прекалено. И Берия, който е разстрелял Ежов, започва лично да се занимава с футбола. На младини той също е бил футболист и дори е играел в един от грузинските отбори. Разправят, че бил фанатично запален по „Динамо". От този момент Старостин е обречен. Но той и братята му са твърде популярни и Стопанина не позволява...

Това ще се случи вече в дните на войната, когато на хората не им е до футбол. На 20 май 1942 г. Старостин е арестуван и обвинен по показанията на разстреляния вече Косарев. Оказва се, че комсомолският вожд по време на парада на физкултурниците се е „готвил да ликвидира ръководителите на партията и правителството, като за целта е организирал бойна група от спортисти начело с Николай Старостин". През същата нощ са арестувани и тримата му братя. Всички те са осъдени на по десет години лагер — твърде мека присъда за онова време.

Така Старостин влиза в Нощния живот, за който хората се стараят да не говорят и дори да не мислят.

 

Нощният живот

 

След полунощ по улиците на Москва тръгват черни автомобили... Всичко, което става в Нощния живот, е тайна. Ако арестуват някого в комунална квартира, съседите въпреки шума не излизат от стаите си, а сутринта на опашката за тоалетната или банята крият очите си от близките на изчезналия през нощта. И те също крият зачервените си очи. Сега те са като прокажени... И обитателите на квартирата обикновено не чакат дълго. Скоро изчезва и семейството...

В правителствения „Дом на крайбрежната улица" няма комунални квартири. Тук живее новият елит — членовете на правителството, стари болшевики, висши военачалници, вождовете на Коминтерна и накрая роднините на Стопанина — Алилуеви и Сванидзе.

По високите врати на великолепните апартаменти се появяват все нови и нови печати с червен восък. През цялата 1937 г. тече напрегнат Нощен живот. Прокурорите подписват празни бланки, в които следователите на НКВД могат да впишат всяка фамилия. Затворите са препълнени, килиите не достигат, но Стопанина решава и този проблем. Във всички големи управления на НКВД започват да действат „тройки", в които влизат: местният ръководител на НКВД, местният партиен ръководител, местният ръководител на съветската власт или прокурор.

„Тройките" имат право да произнасят смъртни присъди, без да се съобразяват с нормите на съдопроизводството. Подсъдимият не присъства, когато се решава съдбата му. И конвейерът на смъртта започва да работи: съдебните заседания на „тройките" продължават десет минути и следва разстрел. А Стопанина все ги подканва с телеграми: „Според установената практика „тройките" произнасят присъди, които са окончателни. Сталин."

„Тройките" проявяват усърдие, за да споделят в пълен състав през 1938-1939 г. съдбата на своите жертви.

Хрушчов: „Всички, които влизаха в тези „тройки", са разстреляни."

Каганович: „Не всички."

Хрушчов: „Абсолютното мнозинство." (Из стенограма от пленум на ЦК от 1957 г.)

Хиляди висши партийни работници влизат в състава на „тройките" и „специалните съвещания", които произнасят присъдите. Но Стопанина държи народът активно да участва в изтребването. И на хиляди събрания милиони граждани приветстват съобщенията за разстрелите на враговете, вестниците постоянно публикуват обръщения на трудещите се, в които те призовават да бъдат наказани със смърт „троцкистко-зиновиевско-бухаринските убийци". През 1937 г. той вкара в Нощния живот нови стотици хиляди: сега арестите на отговорните служители трябваше да се подписват от ръководителите на техните ведомства.

През 1937 г. е отпразнувана 20-годишнината на ВЧК — основателка на Нощния живот. Стопанина превръща празненствата в национално тържество. Поети възпяват народната любов към тайната полиция. И това славословие продължава цяла година успоредно... с най-жестокото изтребване на самите герои на тържеството — старите чекисти — сътрудниците на Ягода.

Нощи наред се извършват масови арести в разкошните жилищни сгради на НКВД. Като знаят какво ги чака, мнозина от чекистите даже не отварят вратата и в отговор на среднощното позвъняване се чува изстрел в жилището. Застрелва се приятелят на Горки — началникът на едно от управленията на НКВД, Погребински, основател на трудовите комуни за криминални престъпници, последвал го е известният украински чекист Козелски, хвърля се от прозореца на кабинета си московският чекист Ф. Гуров. Списъкът е безкраен.

И сигурно мнозина от тях са повторили думите на своя шеф: „И все пак има Бог!"

 

„Звездите" на Нощния живот

 

Но Стопанина засега забранява на Ежов да си разчисти сметките с най-добрите палачи на Ягода. Преди да изчезнат, тези изтъкнати инквизитори са изпратени да се потрудят в други сфери. Чекистът М. Берман (неговият брат е началник на ГУЛАГ) дълго време по поръчение на Коминтерна подготвя революцията в Германия. Този чекист-романтик, който ненавижда Сталин, участва в групата на следователите, подготвили процеса срещу Зиновиев и Каменев. Участва и в делото на Рютин и в изтезанията му. В началото на 1937 г. Стопанина го повишава и го изпраща в Белорусия като нарком на вътрешните работи на републиката. Съзнавайки наближаващата опасност, той се старае: репресирал е 85 хиляди опозиционери и техни близки. Но и всесилният Берман, който знае тайните на кремълските процеси, се озовава на родната „Лубянка" вече като арестант. Той е бил твърде усърден в унищожаването на десните. И Стопанина, както обикновено запазва хумора си: Берман е разстрелян като участник в „заговорническа организация на десните в НКВД".

Идва ред на още една нощна „звезда": началника на сталинската охрана Паукер. Той има големи заслуги за укрепването на охраната — сега тя прилича на армия. Пътят до Близката вила се охранява от 3 хиляди агенти и автомобилни патрули. Когато автомобилът на Стопанина излиза от Кремъл, целият тридесеткилометров маршрут е сякаш във военно положение. Във колата до него, готов да го защити с гърдите си, седи Паукер. По негово предложение с решение на политбюро на Стопанина е забранено да се движи без охрана дори из Кремъл. Какво да се прави, той винаги се е подчинявал безропотно на партийните решения...

Но шутът и лакеят Паукер за съжаление принадлежи към старата гвардия чекисти. Освен това този хитрец служи на всички членове на политбюро, в това число и на онези, които трябва да изчезнат. Той им доставя автомобили, кучета, тоалети за жените им, играчки за децата им и е станал за свое нещастие техен приятел... Стегнатият с корсет Паукер с орден „Ленин" на гърдите още се вози на подарения от Стопанина линкълн, а съдбата му вече е решена. Той изчезва в Нощния живот тихо и безследно подир своите приятели — могъщите чекисти от времето на Дзержински.

Никой не е забравен. Дори напусналите органите легендарни дейци на Червения терор Петерс и Лацис, а също знаменитите латвийски стрелци, вярно охранявали Ленин — всички ще бъдат разстреляни.

В Нощния живот потъва и Николай Криленко, първият болшевишки главнокомандващ, сетне страшен прокурор, който изпраща на разстрел и дворяни, и есери, и болшевики. Отначало той се разделя с поста си нарком на правосъдието, но всички трябва да знаят: Стопанина се бори за живота на верния прокурор, който е предал толкова много стари приятели. Затова „добрият Йосиф" с добри думи позвънява във вилата, където, обзет от страх, живее Криленко.

Щастливият прокурор започва да спи спокойно. През една спокойна нощ го арестуват. Сега и той може да каже: има Бог!

На мястото на Криленко за главен прокурор е назначен Вишински. Довчерашният враг на болшевките, който през 1917 г. настоява да бъде арестуван Ленин като предател и немски шпионин, днес обвинява в предателство към Ленин и в шпионаж водачите на болшевишката партия.

По време на процесите Вишински със садистко упоение обсипва с оскърбления бившите водачи на болшевиките: „вонеща купчина човешки отпадъци", „зверове в човешки облик", „изроди на човешкия род", „бесни псета" и прочие... Кариерата на Вишински донякъде обяснява този кървав патос и цялата му зловеща фигура.

Меншевикът Вишински през 1920 г. става болшевик, защото младият честолюбец може да направи кариера само в редовете на болшевиките. Орлов разказва как е работил с него в прокуратурата още през 20-те години. Той ненавижда Вишински и с удоволствие описва онази атмосфера на презрение, с която са заобиколили бившия меншевик тогавашните му колеги — старите болшевики. Те презират в него всичко — дори „учтивите му маниери, които напомнят царски офицер". Но в същото време, както признава Орлов, Вишински е „един от най-способните и блестящо подготвени прокурори"...

През всичките тези години бившият меншевик живее под дамоклевия меч на изключването от партията, а това е означавало край на кариерата, а понякога и на живота. Така че можем да си представим омразата му към старите болшевики и целия ад в душата на този честолюбец. Стопанина умее да намери нужен човек за нужното място.

В спомените си Орлов противопоставя „честния стар болшевик, ленинския прокурор" Криленко на безпринципния кариерист, прокурора от Сталиново време Вишински. Бившият генерал от НКВД явно е забравил, че всички открити процеси от 20-те години — „миньорското дело", „процесът на Промпартията", завършили с разстрели и затвор за невинни хора, са организирали и провели ръка за ръка председателят на съда Вишински и главният обвинител, прокурорът Криленко. От старите болшевики се е научил Вишински на презрение към човешкия живот.

Страшният прокурор прекарва целия си живот в мъчителен страх. И знае, че ако не угоди на Стопанина, той веднага ще си спомни за неговото минало. Затова Вишински му служи робски, като куче.

Сталин му възлага да формулира новите принципи на болшевишкото съдопроизводство. Още Дзержински през 1918 г. казва: „Никой аргумент не може да бъде по-добър от признанието на подсъдимия!" За полуграмотна Русия, която не разбира от приоритети на закона, принципът „той сам си призна" е абсолютно убедителен. На този „народен принцип" се градят всички открити процеси.

Вишински научно излага идеите на Стопанина в многобройните си съчинения. „Признанието на обвиняемия е царицата на доказателствата" — така формулира той основния принцип на съдопроизводството в страната на социализма.

През цялата 1937 г. се ликвидират старите революционери, онези, които сътвориха двете революции — левите и десните есери, старците народоволци, анархистите. Килиите обединяват непримирими врагове: меншевики, болшевики, есери и оцелели аристократи. Години наред са се борили те едни срещу други, за да се срещнат в един затвор. Разправят как един обезумял кадет се търкалял от смях по пода на килията, като гледал този Ноев ковчег на революцията... И всички тях ги усмирява куршумът в нощната тишина.

Ликвидирани са известното „Дружество на бившите политзатворници и заточеници", около което са се групирали стари болшевики, и списание „Каторга и заточение". На членовете на дружеството и сътрудниците на списанието е дадена възможността да опознаят каторгата и заточението в създадената от тях държава. И да ги сравнят с царските...

Кипи бурен Нощен живот. Цяла нощ се движи асансьорът в „Дома на крайбрежната улица". Арестувани са наркомите: на тежката промишленост, на финансите, на земеделието (двама), на търговията, на съобщенията, на военната промишленост, на правосъдието, на просветата, целият управителен съвет на Госбанк... Молотов се е лишил от всичките си заместници в правителството, Каганович — от всички ръководители на железниците... На отговорните длъжности се назначават млади хора.

Арестуван е Ян Рудзутак, изпълнявал много висши партийни длъжности. Въпреки изтезанията той не оклеветява себе си и настоява за среща с членовете на политбюро. Сталин задоволява искането му и изпраща при Рудзутак членове на политбюро начело с Молотов.

— Рудзутак не се призна виновен за нищо — спомня си Молотов. — Прояви характер... оплака се от чекистите, каза, че много са го били и измъчвали.

— Не можахте ли да се застъпите за него, нали добре го познавахте? — пита го поетът Чуев.

— Беше невъзможно само въз основа на лични впечатления. Те имаха материали... Той беше мой заместник, работехме заедно, беше добър, умен... Но наред с това... с някого беше се свързал, дявол го знае, може би с жени... не можех напълно да гарантирам за него. Беше приятел с Антипов и с Чубар. Ние разпитвахме Чубар, който също беше мой заместник. Беше в близки отношения с Риков. Срещу него пък даде показания Антипов, друг мой заместник и член на ЦК.

(Всички те ще загинат — и доносникът Антипов, и пострадалият Чубар.)

— А докладвахте ли на Сталин?

— Докладвахме...

И сигурно са докладвали както се е искало от тях. Борейки се за живота си, те са докарвали от девет реки вода, за да оклеветят бившия си другар.

 

"Дявол да ги вземе — откажи се!"

 

Ще загине и още един партиен началник — кандидат-членът на политбюро Павел Постишев, който е толкова „очарователно весел" и така напето „играе с Молотов" на рождения ден на „безкрайно добрия Йосиф", както е записала в дневника си Мария Сванидзе. За последните дни на Постишев стана известно неотдавна от спомените на сина му. Те дават възможност да си представим какво са изживявали бившите кремълски величия.

Петдесетгодишният Постишев, ръководител на компартията на Украйна, подкрепя Сталин в борбата му с всички опозиции. Но за съжаление той е в партията от 1904 г., свързан е с всички стари болшевики и затова трябва да си отиде.

През 1937 г. се организира изпращането на писма от украински партийци до ЦК, където се съобщава за „нездравата обстановка в партията", за „възгордяването на Постишев". Свалят го от поста му в Украйна и го изпращат да ръководи Куйбишевска област. Тук той се старае, служи усърдно, но... старият болшевик Постишев не разбира, че дори кървавото му усърдие не ще го спаси. И когато Стопанина решава, че е дошло времето му, тъкмо това усърдие му е вменено във вина.

През януари 1938 г. на пленум на ЦК е възложено да се изкаже на подчинения на Постишев, втория секретар на Куйбишевския обком Игнатов. Речта му, разобличаваща Постишев, дава представа за кървавото безумие на онези дни:

„Другарят Постишев си създаде свой стил... той навсякъде започна да крещи, че няма порядъчни хора, че има много врагове... често Постишев събираше представителите на райкомите, взимаше лупа и започваше да разглежда ученическите тетрадки. Трябваше да се скъсат обложките на всички тетрадки, защото в орнаментите им Постишев съзря фашистки пречупен кръст. Всички секретари на горкоми и райкоми се въоръжиха с лупи. Постишев разпусна тридесет райкома, чиито членове бяха обявени за врагове на народа."

Постишев се разкайва, но е обвинен „в политически вредни и явно провокационни действия". Стопанина сам обобщава случая на пленума: „Трябва да се вземат някакви мерки по отношение на другаря Постишев. Формира се мнението, че той трябва да се извади от състава на кандидат-членовете на политбюро."

На мястото на Постишев (и в политбюро, и в Украйна) Стопанина издига новото си протеже — Никита Хрушчов.

За Постишев настъпват дни на пълна самота. И на очакване. През тези дни той разбира какво са изпитвали жертвите му — всички тези безименни секретари на райкоми, Каменев, Бухарин, Зиновиев...

По същото време го извикват в комисията за партиен контрол и го информират за дейността на жена му, която някога е била „инициатор на сборища на привържениците на Бухарин в жилището на Постишев"... От него се иска да предаде жена си. Но той запазва човешкото си достойнство и не я предава. Постишев е изключен от партията, но заради бивши заслуги Сталин му дава правото да избегне бъдещите страдания.

„Те искат сам да сложа край на живота си. Но аз няма да им помагам" —- казва Постишев на сина си.

На 21 февруари 1938 г. синът му, летец-изпитател, идва да посети родителите си.

„Сигурно това е последната ни среща. Повече никога няма да се видим. Нас с майка ти ще ни арестуват, а оттам няма връщане... Моите доброжелатели смятат, че съм направил грешка, че не е трябвало да се противопоставя на ареста на майка ти и на други хора. Но човек, който заради спасението си предава другия, невинен честен болшевик, не може да остава в редовете на партията." Така говори Постишев, който „предава" мнозина. Клетият, сигурно е искал синът му да го запомни такъв. Но майката...

„Майка ми, която мълчаливо слушаше този дълъг монолог, каза тихо: „Ако те карат да се откажеш от нас, дявол да ги вземе — откажи се! Ние няма да ти се сърдим за това..." Единственото, което можах да изрека, като гледах пълните й със сълзи очи, беше: „Как можеш да говориш такива работи."

Арестуват ги през следващата нощ.

Постишев казва: „Аз съм готов." И тръгва, както е бил, по домашни пантофи. Той, жена му и по-големият му син са разстреляни. Авторът на спомените, малкият син, е осъден на 10 години.

Идва ред и на легендарния Дибенко. Участник в първото съветско правителство, сега командир на армия, той изпълнява всяка заповед на Стопанина: безропотно участва в процеса срещу военачалниците, негови приятели, предано издирва вредители, но... го обвиняват, че е американски шпионин. Полуграмотният командир на армия се оправдава, както умее: „Аз не владея американския език... Другарю Сталин, умолявам ви да доразследвате..." Но героят на революцията, превърнал се в страхлив алкохолизиран „болярин", не схваща ситуацията. Стопанина изпраща в небитието не него, а целия негов свят. Изпраща в Нощния живот маршалите Егоров и Блюхер, които имат нещастието да принадлежат към същия този свят...

Пощадени са само двама — Ворошилов и Будьони. Впрочем за Будьони възникват сериозни проблеми: през юли 1937 г. Ежов съобщава на маршала, че жена му, певица в Болшой театър, трябва да бъде арестувана. Обвиненията срещу нея са в духа на онова безумно време. Жената на маршала е обвинена, че е посещавала чужди посолства и затова „има подозрения, че е станала шпионка".

Будьони знае как да се държи. Правото си на живот може да се опита да заслужи само по един начин... И безстрашният конник, пълен кавалер на ордена „Георгиевски кръст", участник във всички войни от началото на века, сам откарва жена си на „Лубянка". Едва след смъртта на Сталин той ще напише писмо до прокуратурата с молба да бъде реабилитирана жена му. Тя се връща и разказва как са я изнасилвали в лагера. Будьони обявява разказите й за безумни.

Кипи Нощният живот — до зори ловят враговете.

И Стопанина се труди неуморно — преглежда безкрайни списъци с предполагаеми присъди на бивши ръководители и известни хора на изкуството. Те акуратно се изпращат от Ежов в ЦК на партията за утвърждаване. Сталин спазва всички партийни закони — преглежда и подписва списъците заедно със съратниците си, най-често с Молотов.

Той изчита хиляди имена, понякога дори ги коментира. И има особена памет: „Др. Ежов. Обърнете внимание на стр. 9- 11. За Варданян. Той сега е секретар на Таганрогския райком. Без съмнение е скрит троцкист."

Ежов „обръща внимание" и Варданян изчезва... Стопанина помни враговете си — помни всички. Но засилвайки репресиите, той се стреми да запази образа си на измамения Отело. Ежов е задължен да му съобщава постоянно доказателства за предателството на старите партийци, а негова роля е да не се съгласява, да се учудва на подлостта на хората, да настоява за проверки, но само да се опита Ежов да проверява... Веднага следва груба резолюция от страна на Стопанина: „Не е нужно да се проверява, а да се арестува."

На законност може да си играе само той — Стопанина. Слугата Ежов трябва да изпълнява — бързо и ефективно да унищожава старата партия. И Ежов се труди... На 12 ноември 1938 г. върху лист мръсна хартия (той няма време, защото разстрелва и денем, и нощем) набързо написва: „До другаря Сталин. Изпращам списъци на арестуваните, които подлежат на съд по първа категория" (разстрел). Следва резолюция: „За разстрел всичките 3167 души. Сталин, Молотов."

Подписът на Стопанина стои в 366 списъка — това са 44 хиляди души.

Макар и рядко, той задрасква някое име от страшните списъци. Така той е задраскал Пастернак и Шолохов, от които още ще има нужда.

На юнския пленум през 1937 г. са арестувани 18 членове на ЦК. Те покорно отиват на смърт, прославяйки Вожда. Усърдният в репресиите Рудолф Ейхе признава всички лъжливи обвинения и умира с думите: „Да живее Сталин!"... Обявеният за немски шпионин Якир пише в последното си писмо: „Роден и близък, другарю Сталин! Аз умирам с думи на любов към вас, партията, страната, с гореща вяра в победата на комунизма."

След това обяснение в любов Стопанина, разигравайки яростта на Отело, който изживява предателството на поредния Яго, пише: „Подлец и проститутка. Сталин." След което изпраща писмото на съратниците си... „Напълно точно определение. Молотов." „За мерзавеца, подлеца и курвата има едно наказание: смърт. Каганович."

Каганович трябва да проявява особено усърдие, защото Якир е негов приятел.

 

В кръв се ражда безумието

 

В началото на 1938 г. в Болшой театър се подготвя концерт за правителството. Провежда се нощна репетиция.

А. Рибин, преместен от охраната на Сталин в Болшой театър да охранява правителствената ложа, разказва: „Преди концерта бяха арестувани половината от началниците на правителствената охрана в театъра..." По време на нощната репетиция Рибин полегнал да си почине и... „когато се събудих, и втората половина от началниците ми вече бяха зад решетките. Така за една нощ аз станах военен комендант на Болшой театър" — с гордост си спомня той.

Безумието става бит. Редовите работници на НКВД разбират, че за да оцелеят, трябва да са усърдни. И те се стараят: откриват шпиони дори сред децата и сред най-неочаквани за шпионаж професии. В Ленинград са арестувани всички известни астрономи — почти цялата Пулковска обсерватория. Арестуван е и блестящият млад астроном Николай Козирев. Но и в страшния Дмитровски затвор, и в товарния вагон за добитък, който го откарва в лагера, Козирев продължава да работи — да размишлява... за вулканите на Луната! Той е изпратен в лагер в Туруханския край, където навремето е бил заточен самият Коба. Но и в този ад той продължава да мисли. Веднъж в разговор с един заточеник-интелектуалец той споменал, че не е съгласен с Енгелс, който твърди, че „Нютон е индуктивно магаре". За съжаление интелектуалецът се оказал доносник. Козирев бил извикан при началството и след кратък идеологически диспут бил осъден на разстрел за недоверие към класика на марксизма. Докато чакал изпълнението на присъдата, Москва отменила заповедта. И Козирев продължил да размишлява за вулканите на Луната. Тъкмо тази тема след освобождаването му донася слава. А ето и още един анекдотичен и страшен случай за астрономите.

По това време Сталин окончателно е обърнал нощта на ден. Сега той работи нощем и заради него не спят началниците на всички учреждения. В една късна нощ в московския планетарий позвънили от Близката вила. Там по време на среднощна трапеза другарите Молотов и Каганович се хванали на бас. Молотов твърдял, че звездата, която се вижда над вилата, е Орион, а Каганович казал, че е Касиопея. Сталин ги накарал да се обадят в планетария. За съжаление будуващият директор на планетария не бил астроном, а офицер от НКВД (директорът астроном отдавна бил арестуван).

За да не обсъжда този толкова важен въпрос по телефона, директорът наредил да докарат в планетария известния астроном А. Но той бил приятел на арестувания неотдавна ленинградски астроном Нумеров и затова нощем не спял — чакал. Когато чул звука на спиращия автомобил, той разбрал, че това е краят. На вратата се позвънило — страшно и настоятелно... Той тръгнал да отваря и умрял на прага от разрив на сърцето. Наложило се да изпратят кола при друга знаменитост.

Астрономът Б. също бил приятел на Нумеров. Звука на приближаващия се автомобил той чул в два и половина през нощта — в злокобния час.

През прозореца видял черна кола — точно такава. И когато на вратата му позвънили, той вече бил взел решението, отворил прозореца и полетял към любимите си звезди...

Едва в пет часа директорът научил коя е звездата и се обадил във вилата:
—    Предайте на другарите Молотов и Каганович...
—    Няма на кого да предам. Всички отдавна отидоха да спят — отговорил дежурният.

Тази история през смях ми разказа писателят Каплер, прекарал няколко години в лагерите заради любовта си към дъщерята на Сталин.

Много хора пишат доноси един срещу друг понякога просто от страх да не попаднат в Нощния живот. Доносничеството се смята за синоним на гражданственост. На тържественото заседание в Болшой театър, посветено на 20-годишнината на ВЧК, Микоян казва: „У нас всеки трудещ се е работник на НКВД."

Нощно безумие...

 

Смирено донасят главите си

 

Наред с това Стопанина прочиства и задграничните кадри. Там е гнездото на осите, там той преди е изпращал опозиционерите, за да ги отстрани от политическата борба. Сега е решил да ги върне обратно.

И на първо място трябва да разгроми разузнаването, тясно свързано с дипломатите и Коминтерна. Разузнаването е формирано по времето на Зиновиев и Бухарин в Коминтерна и на Ягода в НКВД. Как да им се вярва? Те трябва да изчезнат.

Действа се по един начин — отзовават се хората в Москва за повишение. Те не вярват. Но се надяват. И тръгват.

Антонов-Овсеенко е отзован от Испания, за да бъде назначен за нарком на правосъдието (назначен е за кратко време, за да се успокоят колегите в чужбина). Лев Карахан е отзован от Турция и му е предложен постът посланик във Вашингтон. И двамата са арестувани и разстреляни в Москва.

Съкилийник на Антонов си спомня: „Когато го извикаха на разстрел, Антонов се прости с нас, свали сакото и обувките си, даде ни ги и така разсъблечен тръгна към смъртта." А преди 21 години с накривена шапка, с коси, дълги до раменете, той е обявил свалянето на Временното правителство. Сега бос го водят на разстрел.

Разстрелват Карахан в славната компания на „немски шпиони". Заедно с него, бившия посланик, бившия заместник-нарком, отива на разстрел и бившият секретар на ВЦИК Авел Енукидзе. Имената на Карахан и Енукидзе често се свързват в еротични разкази из живота на придворния Болшой театър. Така че, обединявайки ги и в смъртта, „добрият Йосиф" е настроен шеговито.

През цялата 1937 г. продължава ликвидирането на дипломати и разузнавачи. Отровен е ръководителят на разузнаването Слуцки, на когото е устроено пищно погребение. А резидентите отзовават един след друг... След завръщането им те получават назначение за нова държава, за което успяват да съобщят на колегите си в чужбина. Преди новото назначение ги изпращат на почивка, след завръщането си те получават документите за новата работа, приятелите ги изпращат на гарата. И още на първата спирка в купето им влизат...

Слуховете за ликвидирането на колегите им достигат до резидентите, но те продължават покорно да се връщат. Отказват да се върнат само единици.

През 1937 г. само двама кадрови съветски разузнавачи, Рейс и Кривицки, остават невъзвращенци. Скоро към тях се присъединява и вече неведнъж споменаваният от нас Александър Орлов (истинското му име е Лев Фелдбин).

През втората половина на 20-те години той ръководи резидентурата в Париж. През 1933-1935 г. работи в Германия, Австрия, Швейцария. През 1936 г. — в периода на откритите процеси — е изпратен в Испания, където бушува кървава гражданска война. Сталин наводнява републиканската армия със свои военни съветници, истински и мними — агенти на НКВД. От Испания сталинските шпиони плъзват из цяла Европа да вербуват нови агенти.

Орлов е назначен за заместник на главния военен съветник на републиканската армия. Негова официална задача е да организира разузнаването, контраразузнаването и партизанската война в тила на Франко. Но той има и неофициална задача. Както разказва в книгата си генералът от НКВД Судоплатов, в Испания Сталин осъществява още една тайна цел — разправа с привържениците на Троцки, стекли се от цял свят, за да се сражават за испанската революция. Там Сталин им устройва кървав лов: агентите на НКВД и верните коминтерновци обвиняват троцкистите в шпионаж и безпощадно ги разстрелват. Орлов участва и в тази „война между комунисти", както я нарича Судоплатов.

Но главната му заслуга е друга свръхсекретна мисия. Когато силите на Франко наближават Мадрид, Орлов получава шифрована телеграма от „Иван Василиевич" (както понякога се подписва Сталин в секретни телеграми с името на любимия си герой цар Иван Грозни). На Орлов е наредено да убеди правителството на Испанската република да изнесе в СССР златния си резерв. И той успява. Златото се пази в пещера в околностите на крайморското градче Картахена. До края на дните си Орлов си спомня как видял в пещерата куп сандъци — 600 тона злато...

Сталин държи да не остане никаква „руска следа", от което Орлов разбира, че той не възнамерява да връща златото. Грижовният Стопанин явно го смята за справедлива отплата за помощта във войната. Орлов изнася испанското злато под името Блекстън — представител на националната банка на САЩ. През цялото това време той внимателно чете в „Правда" съобщенията за московските процеси и разбира, че ленинската партия е подложена на унищожение. За него, стария болшевик, който работи в ГПУ от 1924 г., не е трудно да предвиди собствената си съдба. И когато през 1938 г. Орлов е извикан срочно за някакво секретно съвещание, той не се съмнява, че неговият час е дошъл. И след Рейс и Кривицки Орлов остава на Запад. Той знае колко безпощадно отмъщава Сталин на невъзвращенците и пише писмо, с което му предлага сделка: ако Сталин не направи опит да ликвидира него или близките му, той се задължава да мълчи за всичко, което знае. Стопанина не отговаря, но Орлов остава жив. И едва след смъртта на Сталин той публикува книгата си за НКВД, която ние толкова често цитираме.

Не се завръща и посланикът в България — знаменитият Фьодор Расколников. Впоследствие той ще опише как през 1936 г., когато влиза в кремълската столова, е поразен от необичайната мълчаливост на високопоставените ѝ посетители: партийните функционери буквално се боят да отворят уста, боят се един от друг, страх е парализирал всички. Впрочем твърде мълчалив по онова време е и самият Расколников. В спомените си жена му М. Канивез разказва как често, събуждайки се посред нощ, сварвала го да седи прегърбен пред радиото и да слуша съобщенията за процесите. Той чудесно е разбирал, че всичко, което ставало там, е чудовищна лъжа. Например той знаел, че Пятаков, който разказвал на процеса за срещата си с Троцки в Норвегия, в действителност по това време е бил в Германия и, както пише жената на Расколников, е обядвал в компанията на съпруга ѝ. Но Расколников мълчи и се измъчва, докато не намира книгата си „Кронщат и Питер през 1917 г." в списъка на забранените. Тогава разбира, че е дошъл и неговият час.

Едва тогава той написва „Отворено писмо до Сталин", в което има следните редове: „Над портала на катедралата „Парижката Света Богородица" има статуя на Свети Денис, който смирено носи собствената си глава." Расколников отказва да последва примера на Свети Денис и остава на Запад.

„Вие култивирате власт без честност, социализъм без любов към човека... Вие сте сковали страната в зловещ страх... С помощта на мръсни фалшификации инсценирате съдебни процеси, надминаващи по своята абсурдност обвиненията, които познавате от учебниците в семинарията — средновековните процеси срещу вещиците..." — така Расколников разобличава Сталин.

Стопанина вероятно се е подсмихвал, четейки това писмо, защото къде е била „любовта към човека", когато в Кронщат матросите, предвождани от младия мичман Расколников, са убивали своите офицери?

Както и другите невъзвращенци, Расколников е обявен извън закона.

Още през септември 1937 г невъзвращенецът Рейс е убит зверски в Швейцария.

През 1939 г. в Ница умира Расколников, официално от болест, макар че веднага възниква версията за убийство. Как ще остави Стопанина без отговор дръзкото му писмо!

През февруари 1941 г, невъзвращенецът Кривицки е намерен във вашингтонски хотел в локва кръв. Полицията съобщава за самоубийство, но адвокатът на Кривицки Ралф Валдман е сигурен, че това е убийство.

 

Чистка във „Вавилонската кула"

 

През 1937 г. Стопанина си поставя за цел да унищожи и стария Коминтерн, неразривно свързан с всички негови разстреляни врагове. Както винаги, той играе дълги шахматни партии. Още тогава той мисли за резки промени във външната политика, за съюз с Хитлер. Може ли да е сигурен, че такъв обрат ще бъде посрещнат покорно от Коминтерна, който се бори яростно с фашизма? Започвайки чистката, Сталин решава да създаде международна организация, където самата мисъл за дискусия по повод решенията му трябва да изглежда кощунствено. Само с такъв Коминтерн той може да осъществи Великата мечта.

Всички необходими церемонии са спазени: ликвидирането на Коминтерна започва по сигнал... на неговия ръководител. Георги Димитров пише писмо до ЦК: „Ръководството на Коминтерна извърши проверка на целия апарат, в резултат на която около 100 души са уволнени като хора, които не се ползват с достатъчно политическо доверие... Редица секции на Коминтерна се оказаха изцяло в ръцете на врага."

Повежда се незабавна борба с врага — Коминтернът става арена на действията на НКВД. Още през първата половина на 1937 г. започват безкрайни арести на членовете на германската, испанската, югославската, унгарската, полската, австрийската, естонската, латвийската, литовската и други компартии.

Знаменитият Бела Кун, лидерът на разгромената Унгарска република, близък на Зиновиев и Троцки, през пролетта на 1937 г. е извикан на заседание на изпълкома на Коминтерна. Присъстват ръководителите на западните компартии: Толиати, Пик, Торез. Секретарят на изпълкома Мануилски съобщава, че по данни на НКВД Бела Кун е завербуван от 1923 г. от румънското разузнаване. И никой от приятелите на Кун не се възмущава от това безумие, не протестира, не иска доказателства... Така те взимат изпита по право да останат живи и да работят в новия Коминтерн. Пред входа автомобилът на НКВД вече очаква Бела Кун. Разстреляният лидер е последван от 12 бивши комисари на Унгарската република.

Сега всеки ден Димитров трябва да доказва своето право на живот. И той го доказва, като санкционира арестите на своите съратници от българската компартия, а в отговор на протестите безпомощно свива рамене: „Това не е в моята власт, всичко е в ръцете на НКВД." След което Ежов, според собствените му думи „ликвидира българите като пилци"...

Фриц Платен, основателят на швейцарската компартия, организирал пристигането на Ленин и сподвижниците му в Русия, умира в лагер. От 11 лидери на монголската компартия остава само Чойбалсан. Ликвидирани са ръководителите на компартиите на Индия, Корея, Мексико, Турция, Иран. От ръководството на германската компартия оцеляват само Вилхелм Пик и Валтер Улбрихт. Ежов заявява: „Няма да е преувеличение, ако кажем, че всеки немски гражданин, който живее в чужбина, е агент на гестапо." Голяма група немски комунисти е предадена на Хитлер. И много от тях останаха живи във фашистките лагери, но зад бодливата тел в страната на социализма загинаха всички.

Леополд Трепер, еврейски комунист, по-късно съветски разузнавач, описва така коминтерновския бит от онези дни: „В нашето общежитие, където живееха партийни активисти от всички страни, не се спеше до три часа през нощта. Със свито сърце чакахме. Точно в три светлината на автомобилните фарове прерязваше мрака и се плъзгаше по стените на сградите... Гърчехме се от безумен страх, стояхме до прозорците и чакахме къде ще спре колата на НКВД... След като ни отминеше, се успокоявахме до следващата нощ."

Безпощадна е разправата и с приятелите на Трепер — еврейските комунисти. Един след друг са ликвидирани всички ръководители на палестинската компартия. Ефраим Лешчински, член на нейния ЦК, когото зверски измъчват, за да признае и да назове съучастниците си в шпионажа, полудява, блъска главата си в стената и крещи: „Кое име съм забравил? Кое име съм забравил?"

Даниел Авербах, един от организаторите на палестинската компартия, през 1937 г. работи в СССР, в Коминтерна. „Вече бяха загинали неговият син и брат му — пише Трепер, — а него все не го прибираха. Той се побъркваше от страшното очакване. Братът на жена му тичаше из стаите и крещеше: „Боже мой, ще узнаем ли някога защо искат да ни арестуват?"

След години, вече в хрушчовско време, Трепер се среща със жената на Авербах. Старицата притиска до гърдите си вехта чанта, в която държи съкровищата, запазени през всичките страшни години — семейните снимки.

Тя казала: „Моят мъж, синовете ми, брат ми и деверът ми — всички бяха арестувани и убити. Само аз оцелях. Но знаете ли, въпреки всичко аз вярвам в комунизма."

Въпреки всичко продължава да служи на СССР и самият Трепер. Той се възмущава от мълчанието на западните комунистически лидери, но обяснява собственото си мълчание така: „Какво можехме да направим? Да се откажем от борбата за социализъм? Но ние бяхме ѝ посветили целия си живот. Да протестираме, да се намесваме? Но ние помнехме отговора на Димитров на нещастните българи."

Стопанина знае за тези разсъждения. Той правилно ги оценява. И в играта си разрушава старата „Вавилонска кула".

Един подир друг изчезват коминтерновците. Сталин запазва само онези, които са издържали изпита за послушание. Изчезва ръководителят на югославската компартия Горкич, предаден от Йосиф Тито, бъдещия президент на Югославия. В писмо до Димитров Тито пише: „В страната никой не го познава, освен няколко интелигенти. Случаят (така е наречен арестът на Горкич — Е. Р.) няма да има сериозни последици за партията."

През 1938 г. Тито пристига в Москва — по същото време са арестувани 800 видни югославски комунисти. По време на дългите разговори Димитров проверява лоялността на Тито. Той предава не само приятелите, но и бившата си жена, която е арестувана като агент на гестапо. Тито пише обяснителна бележка до Сталин, запазена в бившия Партиен архив: ,Аз мислех, че тя е проверена, защото е дъщеря на беден работник и е била жена на виден деец на германския комсомол, осъден на 15 години каторга... Смятам, че съм бил недостатъчно бдителен. И това е голямо петно в моя живот. Мисля, че различни вредители в нашата партия могат да го използват срещу мен и се налага да се съобразявам с това."

Тито напразно се тревожи — след като е предал без колебания близкия си човек, той е издържал изпита. Както Куусинен, Толиати, Калинин, Молотов, Будьони и други, които безропотно предаваха близките си. Така за Тито е открит пътят към поста генсек. И когато през 1939 г. след дълги години в затвора в Москва пристига легендарният югославски комунист Милетич, Сталин предпочита пред него проверения Тито. Мъченикът и героят Милетич изчезва в подземията на НКВД.

Ражда се нов Коминтерн, дресиран и абсолютно послушен. През 1939 г. той ще одобри пакта на Сталин и Хитлер и покорно ще се самоунищожи, когато Сталин пожелае.

 

 

Служител на Свещения огън

 

Робите на XX  век

 

Безумието на терора има, разбира се, прагматичен смисъл, когато след ареста на поредния „враг на народа" арестуват всички негови познати и роднини, когато арестуват заради някоя неуместно казана дума или грешка във вестника, когато разглеждат с лупа орнаментите върху ученическите тетрадки. Всичко това разпалва величествения огън на Страха и всеки арест хвърля своята жалка треска в тайнствените нощни пламъци, които трябва да горят постоянно. Само постоянният Страх осигурява стабилността на държавата и строя. И бъдещият крах на комунистическата империя потвърждава това.

Стопанина трябва постоянно да следи Свещения огън, за да се разгаря той, но да не изпепели страната докрай.

Терорът, насочен срещу партията, става масов. Семействата на „враговете на народа", техните познати, познатите на техните познати — безкрайни редици от хора се превръщат в затворници.

Използван в армията, масовият терор изпраща в лагерите хиляди физически здрави хора. Гигантски маси от безплатна работна сила, за която някога мечтаеше Троцки, се оказва в ръцете на Стопанина, Терорът вече решава не само политически, но и икономически задачи — появява се възможност евтино да се осъществяват най-фантастични проекти. Сталинските затворници прокопават огромни канали, прокарват пътища в непроходими местности, изграждат заводи отвъд Полярния кръг... В края на 30-те години те добиват значителна част от медната руда, златото, въглищата, дървесината. Артериите на съветската индустрия все повече се изпълват с тази тайна кръв — безплатната работна сила. И преди да започне голям строеж, органите на НКВД получават указания колко души да арестуват.

Сталин установява безпощаден ред, лично следи онези, на които е отредил да преминат в Нощния живот, неуморно да движат страната към Великата мечта... Битът на неговите лагери... В Колима, в този край на блата и вечен мраз, е зверствал някой си Гаранин. Той строявал болните, които „отказвали" да работят, обикалял строя и ги разстрелвал в упор. Отзад вървели подчинените му и сменяли пистолетите. Труповете хвърляли на камари до вратите на лагера. На отиващите на работа лагерници казвали: „Ще ви сполети същото, ако отказвате да работите..."

Аз няма да описвам лагерния ад — за ужасите на ГУЛАГ са изписани томове. Бреговете на нашите канали са покрити с гробове на безименни затворници-строители.

Стопанина високо цени труда на робите на страната на социализма. На 25 август 1938 г. на заседание на президиума на Върховния съвет на СССР се обсъжда въпрос за предсрочно освобождаване на лагерниците, отличили се в работата. Но Сталин казва: „Не можем ли да измислим някаква друга форма за оценка на труда им? От гледна точка на държавното стопанство това е неразумно. Ще бъдат освободени най-добрите работници, а ще останат по-лошите."

И през 1939 г. е подписан указ: „Осъдените, отбиващи наказанието си в лагерите на НКВД, трябва да изтърпят присъдата докрай."

Арестите на научната и техническата интелигенция са част от същия проблем — безплатната работна сила. И затова е разработен специален план. Частично за него разказва Молотов. На въпроса: „Защо са арестувани блестящите инженери Туполев, Стечкин, Корольов?" — той отговаря: „Много дрънкаха. Туполев е от онази част на интелигенцията, която е много необходима на съветската власт. Но в душата си те бяха против и беше намерен начин как да се овладее ситуацията. Туполеви са арестувани, а на чекистите е заповядано да им осигурят най-добрите условия. Да ги хранят с пасти, но да не ги освобождават. Нека работят, да конструират нужни на страната неща — военни."

В разказа на Молотов се долавят моменти от този фантастичен план. Според неговата логика интелигентите в душата си са винаги против съветската власт, поради което могат лесно да бъдат въвлечени в антисъветска дейност. Значи е по-добре да бъдат изолирани... За тяхно добро. Обединяването на интелектуалците в колектив ще създаде благоприятна почва за работа и ще улесни контрола над тях. Но най-важното е, че изолацията ще осигури секретност, която е крайно необходима от военна гледна точка.

 

„Щастливата 1937 година"

 

Когато започва терорът, Сталин мисли и за творческата интелигенция. Чрез Свещения огън терорът трябва да изкорени нейната тайна враждебност.

1936 г. започва с рязко настъпление срещу културата. Провъзгласява се „преустройство на фронта на изкуството", започва кампания за „изкуство, разбираемо за милионите труженици".

Заклеймен е Шостакович, на 28 януари в „Правда" под заглавие „Хаос вместо музика" се появява унищожителна статия по повод неговата опера „Лейди Макбет от Мценска околия". Всички разбират кой стои зад статията без подпис... Цялата страна, всички партийни организации трябва да изучат статията. Името на Шостакович става извънредно популярно сред народа — на опашки, в метрото обсъждат зловредния композитор. На многобройни събрания трудещите се, след като са осъдили „враговете на народа", осъждат единодушно и непознатата опера.

Канонадата звучи непрекъснато. Партийните критици публикуват жестоки статии срещу безпартийните писатели.

„Литературная газета" предлага на Пастернак „да се замисли накъде го води пътят на цеховото високомерие, на претенциозното възгордяване".

В „Правда" се появява редакционна статия „Външен блясък и фалшиво съдържание" за пиесата на Булгаков „Молиер". И жена му печално вписва в дневника си: „Участта на Миша ми е ясна. Той ще бъде самотен и преследван до края на дните си."

В идеологически терор изминава годината, но нито Шостакович, нито Пастернак, нито Булгаков са арестувани.

„Нова година... посрещнахме я в къщи... Шумно строшихме чашите с надпис 36. Дай боже, новата 37-а да е по-щастлива от миналата!" — записва жената на Булгаков.

През 1937 г. Сталин казва: време е. Партийните ръководители в изкуството и партийните критици са изпълнили задачата си: идеологическата стрелба е сплашила интелигенцията. Сега самите страшни разобличители подлежат на унищожение в рамките на плана за ликвидиране на старата партия.

През зловещите 1937 и 1938 г. загиват един подир друг всички, които са преследвали Пастернак и Булгаков — всички предишни ръководители на РАПП. Разстрелян е и ръководителят на културата в ЦК — старият болшевик Керженцев. От партията са изключени отдавнашните врагове на Булгаков — поетът Безименски и драматургът Афиногенов.

Жената на Булгаков описва ужасите на 1937 г.

„6 юни. Прочетох „Правда"... Втурнах се да будя Миша... Арестували са директора на МХТ Аркадиев... Художникът Дмитриев (на когото той обещал ново жилище) умираше от смях, когато разказваше как Книпер-Чехова, загубила дар-слово, му тикала вестника със съобщението за Аркадиев. А Миша все показваше как Книпер в бял пеньоар кършела ръце."

Те вече се смеят. Кошмарът на разстрелите ужасява само жената от XIX в. — старомодната вдовица на Чехов... Новото поколение интелигенция избира смеха. И в този смях се долавя нещо дяволско...

„12 юни. Съобщение в „Правда", че Тухачевски и всички останали са осъдени на разстрел."

В това Нероново време, когато текат реки от кръв и изчезват хора, тя описва и безкрайните „вечеринки до сутринта... с лотарии и гости", разходките с лодки по Москва-река — в тази „непоносима жега" на кървавото лято.

Това е време, когато вестниците печатат безкрайни приветствени отзиви на съветските писатели за процесите. Пастернак е единственият, който се осмелява да откаже да сложи подписа си под искането за разстрел на „гадините, предателите и шпионите". Бременната му жена го моли на колене, но поетът е неумолим... И все пак Стопанина го оставя да живее. Засега.

Но на Манделщам той не може да прости, макар той да се опитва да се защити и дори пише стихове, прославящи Вожда... Но бившият поет не приема тези посредствени стихове, но не е забравил и добрите. Той прочиства страната и не може да остави в нея човек, който открито е оскърбил Богосталин. Манделщам е арестуван в разгара на народния празник на 1 май 1938 г.

Разправят се много страшни легенди за неговата смърт.

В лагера орисаният с вечното безумие на поет Манделщам, това голямо дете, бързо се превръща в жив мъртвец. Неговият сълагерник Юрий Моисеенко разказва: „Четири дни боледува от тиф. Лежеше обездвижен, носът му, извинете, течеше, но той вече не го бършеше, лежеше с отворени очи, мълчеше, лявото му око трепкаше, той мълчеше, а окото намигаше. Може би от мислите, той не можеше да умира, без да мисли."

Мълчаливо, сред лагерната мръсотия, скован от болка, умира великият поет на XX век.

Булгакова е отбелязала в дневника си ареста на Манделщам само като факт без коментар. По това време тя е щастлива: поръчали са на мъжа й пиеса за Сталин...

 

Роднините на „враговете на народа"

 

Стопанина гради единно общество от „доволни" хора. И затова трябва да реши какво да прави семействата на „враговете"? В идиличното време на първите процеси проблемът се решава с отричане: жената и децата публично заклеймяват бащата на семейството. Но възпитан на Кавказ, където родовата мъст е традиция, той се бои да не отгледа своите бъдещи убийци. И както винаги решава проблема революционно.

По инициатива на Ежов е прието секретно постановление на политбюро от 5 юни 1937 г., според което жените на осъдените „врагове на народа" се изпращат в лагери за 8 години. Децата им на възраст до 15 години се предават на държавна издръжка (тоест в ужасните детски домове). За децата над 15 години — „въпросът се решава индивидуално" (тоест изпращат ги също в лагер).

Така започва второто след Октомври унищожаване на аристокрацията — сега вече съветската. През юни 1937 г. жената и дъщерята на Гамарник са изселени в Астрахан заедно със семействата на Тухачевски, Уборевич и други. Там всички жени са арестувани, а децата изпратени в астрахански детски дом. Малките Мира Уборевич, Вета Гамарник и Света Тухачевская попадат в този дом след един живот с прислужници и бавачки.

Арестувани са и по-големите деца на ленинските съратници, онези, които помнят ласките на Илич и Коба — децата на Зиновиев, Каменев и други. Те загиват в лагерите.

 

Новият поврат

 

1937 година е към края си... Сега Стопанина може да се обърне назад. Изминали са 20 години след революцията — само 20 години. Когато започваха, новата страна, Обетованата Земя на социализма изглеждаше толкова близка. След няколко години тя му се струваше непостижима. Но ето че той достигна тази земя, осъществи всички мечти на Боголенин: в икономиката е ликвидиран частният сектор, завинаги е сложен край на капитализма, колективизирано е селото. Той поведе жалката аграрна страна към индустриализация, издигна съвременни заводи и фабрики. Съсредоточи в ръцете на новата държава безпрецедентни производителни сили. Създаде мощна армия, млада и единна — кой в тази армия ще посмее дори да си помисли за метеж? Начело на държавата стои партията. Кой в тази нова, здраво споена партия ще посмее да помисли за опозиция? Кой в усмирената страна ще посмее да се усъмни в господството на тази партия? И наред с това той създава у своя народ, който живее в дълбоко покорство, усещането, че е Победител.

Сега може да се съсредоточи върху осъществяването на Великата мечта. По-късно в разговор със създателите на филма „Иван Грозни" той казва на Айзенщайн: „Една от грешките на цар Иван е била, че той не е доизклал пет големи феодални семейства." Той не повтаря грешките на любимия си герой — коли враговете си докрай... Но идва момент, когато Служителят на Свещения огън разбира, че е нужна пауза. Страната няма да издържи — ще изгори.

През цялото време НКВД разпространява мита, че Сталин не знае нищо за Нощния живот. Безбройните шпиони, промъкнали се в НКВД, крият от него за развихрилия се терор. Интелигенцията се старае да вярва в този мит, за да успокои съвестта си. В раболепието и прославата на Стопанина тя държи да уважава себе си. Ето защо Пастернак казва на Еренбург: „Ако някой беше разказал за всичко на Сталин..." И Мейерхолд често повтаря: „Крият от Сталин."

Настъпва времето този мит да се превърне в реалност. Така идва редът на Ежов.

 

Краят на кървавия палач

 

В края на 1938 г. в ЦК се получава писмо от началника на едно от управленията на НКВД А. Журавльов. Той съобщава, че неведнъж е докладвал на Ежов за подозрителното поведение на някои сътрудници на НКВД, преследващи невинни хора. Но Ежов игнорирал докладите му. Писмото на Журавльов незабавно се обсъжда в политбюро. Сталин, разбира се, е възмутен и веднага е сформирана комисия. В нейния отчет Ежов е подложен на рязка критика.

В кабинета на Стопанина бившият му любимец пише писмо-разкаяние: „Давам болшевишка дума да поправя грешките си..." Но вече тече проверка на дейността на НКВД. Както някога Ежов е проверявал дейността на смъртника Ягода, сега проверката се ръководи от извикания от Грузия Берия. Сталин иска всички да разберат, че Берия ще замести Ежов.

През декември 1938 г. Берия поема управлението на НКВД, но Сталин не бърза да обяви края на терора. Ежов умира постепенно. Известно време кървавото джудже остава секретар на ЦК и председател на зловещата Комисия за партиен контрол. Но името на най-популярния съратник на Сталин изчезва от страниците на вестниците. Сега страшният Ежов кротко влиза в кабинета си и по цели дни стои сам в пълна апатия. Портретите му още висят във всички учреждения, дори в сградата на ЦК, но вече никой не влиза при него, заобикалят го като прокажен, той е жив мъртвец... Настъпило е времето и той да разбере: има Бог.

През март 1939 г. се провежда XVIII конгрес на партията. Сталин сигурно си спомня онези мартенски дни на 1917 г., когато той, никому неизвестен, премръзнал във влака каторжник, слиза на перона в Петроград... И именно той е създал новата партия и новата държава.

На конгреса Сталин открито говори за „сериозните грешки" на НКВД: „Грешките се оказаха повече, отколкото можеше да се предположи." И страната ликува, прославяйки поредното затопляне.

Новият функционер Жданов развеселява конгреса с примери за безумието на терора: „От лекаря искат медицинска бележка: ,Другарят еди-кой си поради здравословното му състояние не може да бъде използван от никой класов враг за неговите цели..." „Преуморих се в борбата с враговете на народа и моля за карта за почивка..." Делегатите весело се смеят: безумните се смеят на безумието.

Стопанина обобщава резултатите от терора: на ръководни постове в държавата и партията са издигнати половин милион нови сътрудници. Сред партийния генералитет са сменени 293 от 333 секретари на обкоми и крайкоми. 90 процента от новите ръководители са под 40 години.

Така той сменя ленинската гвардия.

На конгреса вместо ликвидираните съратници на Илич са издигнати нови съратници на Вожда. Членове на политбюро стават двама ниски дебеланковци — 43-годишният Андрей Жданов, син на царски инспектор на народните училища, приемник на Киров в Ленинград, и 45-годишният Никита Хрушчов, който сменя Постишев в Украйна. Както и преди най-довереното лице остава Молотов.

Новата партия демонстрира и нови успехи в почитането на земния бог. „Геният на новата ера", „най-мъдрият човек на епохата" — така го прославят на конгреса.

Сега той все по-често открито връща атрибутите на унищожената империя. На празника на поредната годишнина на ОГПУ в Болшой театър в ложата присъства група казашки старшини. Удивление в залата буди униформата им по царски образец със златни и сребърни акселбанти. Това е демонстрация — появата на казачеството, главния символ на повалената империя. Появяват се и нови учебници по история. В тях вместо предишните проклятия към „царска Русия — тюрма на народите" се провъзгласяват идеи, от които трябва да се обръщат в гробовете старите революционери. Всички завоевания на руските царе се обявяват за прогресивни и отговарящи на интересите на завоюваните народи. За пръв път след Октомври в учебниците има дълъг списък на царе, князе и пълководци... Върху гроба на изчезналата стара партия се гради Империя. Атеистична Империя — без Бог, но с Богочовек.

Могъщият Ежов, символ на терора, умира кротко. Във вестниците няма съобщения за ареста му, просто е имало любимец на народа, а сега го няма. Разпространяват се дори слухове, че Стопанина е оставил верния палач и „наказващия меч на партията" да умре от естествена смърт...

Отговор на всички въпроси дава следствено дело №510, запазено в бившия архив на КГБ...

В делото на Ежов са събрани писмата до него от съратниците на Сталин — той е запазил тези доказателства на гореща любов. Цялата страна прославя тогава „забележителния комунист".

Из реч на Микоян: „Учете се от другаря Ежов на сталински стил на работа, както той се е учил и се учи от другаря Сталин." Много партийни титли и отличителни знаци носи този дребен човечец с тих глас: генерален комисар на държавната сигурност, секретар на ЦК, ръководител на комисията за партиен контрол, той, човекът с незавършено основно образование.

Из делото: „Н. И. Ежов е арестуван на 10 април 1939 г. и се намира под стража в Сухановския специален затвор на НКВД" (най-страшния затвор, в който Ежов е изтезавал жертвите си).

Из обвинително заключение от 1 февруари 1940 г.: „Ежов е разобличен в изменнически шпионски връзки с полското и германското разузнаване и с враждебни на СССР среди в Полша, Германия, Англия и Япония, оглавил е заговор в НКВД." Ежов е принуден да признае всичко това, но в съда той казва: „Никога не съм могъл да понасям насилие. Затова написах всякакви глупости... Спрямо мен прилагаха най-страшни изтезания."

Но има пунктове в обвинението, от които той не се отказва: „Имал съм полови сношения с мъже и жени, като използвах служебното си положение. През октомври или ноември 1938 г. в жилището ми имах интимна връзка с жената на мой подчинен и с нейния мъж, с когото имах педерастична връзка..." — признава главният пазител на пуританския режим.

Постоянният кървав лов в края на краищата замъглява слабия разум на Ежов — той вече подозира всички, измъчва с подозрения и собствената си жена и се готви да я арестува. Към делото е приложено нейно писмо: „Колюшенка, много те моля да провериш целия ми живот и мен цялата, не мога да се примиря с мисълта, че ме подозират в двуличие..." В края на краищата той я отравя с луминал.

Такъв е този „силен, скромен работник", както го характеризира Молотов.

А ето го и финала — „Протокол от закрито съдебно заседание на военната колегия на Върховния съд от 03.02.40 г. Той отразява жалкия оскъден речник на Ежов: „Аз прочистих 14 хиляди чекисти, но огромната ми вина е, че прочистих малко. Положението ми позволяваше да давам задачи на един или друг началник на отдел да разпита арестувания и в същото време самият аз си мислех: днес ти го разпитваш, а утре аз ще те арестувам. Край мен всички бяха врагове на народа... врагове навсякъде. Относно Слуцки (началник на международния отдел на НКВД — Е. Р.) имах указание от директивните органи да не арестувам Слуцки, а да го отстраня по друг начин... Защото иначе цялото ни разузнаване в чужбина би се разбягало. И Слуцки беше отровен."

Ясно е кой е този „директивен орган", който е заповядвал на всесилния Ежов. Така че версиите за отравяне на неугодните не са измислица. Всичко се ръководи от Стопанина.

Николай Ежов е портрет на сталински ръководител... Когато чета разговорите с Молотов, записани от Чуев, и си спомням срещата си с него, не мога да се освободя от усещането: какъв сив човек — нито една запомняща се фраза, нито едно дълбоко наблюдение... И Молотов, и Ежов и прочие — всички те са жалки кукли в ръцете на Кукловода. Той дърпа конците им, а когато изиграят ролята си, ги сваля от сцената и ги сменя с други кукли. По онова време се разказва популярен анекдот: „Сталин е велик химик. Всеки бележит държавен деец той може да превърне в лайно и от всяко лайно да направи бележит държавен деец."

Последните думи на Ежов са: „Предайте на Сталин, че умирам с името му на уста." Но и това не помага. Към делото е приложена записка: „Присъдата за разстрел на Ежов Николай Иванович е изпълнена в град Москва на 4 февруари 1940 г."

Сега Стопанина разклаща кървавата люлка в обратна посока. Ако по-рано НКВД унищожаваше партията, сега новата, създадена от него партия, унищожава кадрите на Ежов. ЦК приема решения за контрол на партията над НКВД. Партийни комисии прочистват органите, хвърчат главите на довчерашните палачи. Краят на терора идва с кръв. Със страх. Стопанина неуморно поддържа огъня...