СССР

 

Служител на Свещения огън

 

Робите на XX  век

 

Безумието на терора има, разбира се, прагматичен смисъл, когато след ареста на поредния „враг на народа" арестуват всички негови познати и роднини, когато арестуват заради някоя неуместно казана дума или грешка във вестника, когато разглеждат с лупа орнаментите върху ученическите тетрадки. Всичко това разпалва величествения огън на Страха и всеки арест хвърля своята жалка треска в тайнствените нощни пламъци, които трябва да горят постоянно. Само постоянният Страх осигурява стабилността на държавата и строя. И бъдещият крах на комунистическата империя потвърждава това.

Стопанина трябва постоянно да следи Свещения огън, за да се разгаря той, но да не изпепели страната докрай.

Терорът, насочен срещу партията, става масов. Семействата на „враговете на народа", техните познати, познатите на техните познати — безкрайни редици от хора се превръщат в затворници.

Използван в армията, масовият терор изпраща в лагерите хиляди физически здрави хора. Гигантски маси от безплатна работна сила, за която някога мечтаеше Троцки, се оказва в ръцете на Стопанина, Терорът вече решава не само политически, но и икономически задачи — появява се възможност евтино да се осъществяват най-фантастични проекти. Сталинските затворници прокопават огромни канали, прокарват пътища в непроходими местности, изграждат заводи отвъд Полярния кръг... В края на 30-те години те добиват значителна част от медната руда, златото, въглищата, дървесината. Артериите на съветската индустрия все повече се изпълват с тази тайна кръв — безплатната работна сила. И преди да започне голям строеж, органите на НКВД получават указания колко души да арестуват.

Сталин установява безпощаден ред, лично следи онези, на които е отредил да преминат в Нощния живот, неуморно да движат страната към Великата мечта... Битът на неговите лагери... В Колима, в този край на блата и вечен мраз, е зверствал някой си Гаранин. Той строявал болните, които „отказвали" да работят, обикалял строя и ги разстрелвал в упор. Отзад вървели подчинените му и сменяли пистолетите. Труповете хвърляли на камари до вратите на лагера. На отиващите на работа лагерници казвали: „Ще ви сполети същото, ако отказвате да работите..."

Аз няма да описвам лагерния ад — за ужасите на ГУЛАГ са изписани томове. Бреговете на нашите канали са покрити с гробове на безименни затворници-строители.

Стопанина високо цени труда на робите на страната на социализма. На 25 август 1938 г. на заседание на президиума на Върховния съвет на СССР се обсъжда въпрос за предсрочно освобождаване на лагерниците, отличили се в работата. Но Сталин казва: „Не можем ли да измислим някаква друга форма за оценка на труда им? От гледна точка на държавното стопанство това е неразумно. Ще бъдат освободени най-добрите работници, а ще останат по-лошите."

И през 1939 г. е подписан указ: „Осъдените, отбиващи наказанието си в лагерите на НКВД, трябва да изтърпят присъдата докрай."

Арестите на научната и техническата интелигенция са част от същия проблем — безплатната работна сила. И затова е разработен специален план. Частично за него разказва Молотов. На въпроса: „Защо са арестувани блестящите инженери Туполев, Стечкин, Корольов?" — той отговаря: „Много дрънкаха. Туполев е от онази част на интелигенцията, която е много необходима на съветската власт. Но в душата си те бяха против и беше намерен начин как да се овладее ситуацията. Туполеви са арестувани, а на чекистите е заповядано да им осигурят най-добрите условия. Да ги хранят с пасти, но да не ги освобождават. Нека работят, да конструират нужни на страната неща — военни."

В разказа на Молотов се долавят моменти от този фантастичен план. Според неговата логика интелигентите в душата си са винаги против съветската власт, поради което могат лесно да бъдат въвлечени в антисъветска дейност. Значи е по-добре да бъдат изолирани... За тяхно добро. Обединяването на интелектуалците в колектив ще създаде благоприятна почва за работа и ще улесни контрола над тях. Но най-важното е, че изолацията ще осигури секретност, която е крайно необходима от военна гледна точка.

 

„Щастливата 1937 година"

 

Когато започва терорът, Сталин мисли и за творческата интелигенция. Чрез Свещения огън терорът трябва да изкорени нейната тайна враждебност.

1936 г. започва с рязко настъпление срещу културата. Провъзгласява се „преустройство на фронта на изкуството", започва кампания за „изкуство, разбираемо за милионите труженици".

Заклеймен е Шостакович, на 28 януари в „Правда" под заглавие „Хаос вместо музика" се появява унищожителна статия по повод неговата опера „Лейди Макбет от Мценска околия". Всички разбират кой стои зад статията без подпис... Цялата страна, всички партийни организации трябва да изучат статията. Името на Шостакович става извънредно популярно сред народа — на опашки, в метрото обсъждат зловредния композитор. На многобройни събрания трудещите се, след като са осъдили „враговете на народа", осъждат единодушно и непознатата опера.

Канонадата звучи непрекъснато. Партийните критици публикуват жестоки статии срещу безпартийните писатели.

„Литературная газета" предлага на Пастернак „да се замисли накъде го води пътят на цеховото високомерие, на претенциозното възгордяване".

В „Правда" се появява редакционна статия „Външен блясък и фалшиво съдържание" за пиесата на Булгаков „Молиер". И жена му печално вписва в дневника си: „Участта на Миша ми е ясна. Той ще бъде самотен и преследван до края на дните си."

В идеологически терор изминава годината, но нито Шостакович, нито Пастернак, нито Булгаков са арестувани.

„Нова година... посрещнахме я в къщи... Шумно строшихме чашите с надпис 36. Дай боже, новата 37-а да е по-щастлива от миналата!" — записва жената на Булгаков.

През 1937 г. Сталин казва: време е. Партийните ръководители в изкуството и партийните критици са изпълнили задачата си: идеологическата стрелба е сплашила интелигенцията. Сега самите страшни разобличители подлежат на унищожение в рамките на плана за ликвидиране на старата партия.

През зловещите 1937 и 1938 г. загиват един подир друг всички, които са преследвали Пастернак и Булгаков — всички предишни ръководители на РАПП. Разстрелян е и ръководителят на културата в ЦК — старият болшевик Керженцев. От партията са изключени отдавнашните врагове на Булгаков — поетът Безименски и драматургът Афиногенов.

Жената на Булгаков описва ужасите на 1937 г.

„6 юни. Прочетох „Правда"... Втурнах се да будя Миша... Арестували са директора на МХТ Аркадиев... Художникът Дмитриев (на когото той обещал ново жилище) умираше от смях, когато разказваше как Книпер-Чехова, загубила дар-слово, му тикала вестника със съобщението за Аркадиев. А Миша все показваше как Книпер в бял пеньоар кършела ръце."

Те вече се смеят. Кошмарът на разстрелите ужасява само жената от XIX в. — старомодната вдовица на Чехов... Новото поколение интелигенция избира смеха. И в този смях се долавя нещо дяволско...

„12 юни. Съобщение в „Правда", че Тухачевски и всички останали са осъдени на разстрел."

В това Нероново време, когато текат реки от кръв и изчезват хора, тя описва и безкрайните „вечеринки до сутринта... с лотарии и гости", разходките с лодки по Москва-река — в тази „непоносима жега" на кървавото лято.

Това е време, когато вестниците печатат безкрайни приветствени отзиви на съветските писатели за процесите. Пастернак е единственият, който се осмелява да откаже да сложи подписа си под искането за разстрел на „гадините, предателите и шпионите". Бременната му жена го моли на колене, но поетът е неумолим... И все пак Стопанина го оставя да живее. Засега.

Но на Манделщам той не може да прости, макар той да се опитва да се защити и дори пише стихове, прославящи Вожда... Но бившият поет не приема тези посредствени стихове, но не е забравил и добрите. Той прочиства страната и не може да остави в нея човек, който открито е оскърбил Богосталин. Манделщам е арестуван в разгара на народния празник на 1 май 1938 г.

Разправят се много страшни легенди за неговата смърт.

В лагера орисаният с вечното безумие на поет Манделщам, това голямо дете, бързо се превръща в жив мъртвец. Неговият сълагерник Юрий Моисеенко разказва: „Четири дни боледува от тиф. Лежеше обездвижен, носът му, извинете, течеше, но той вече не го бършеше, лежеше с отворени очи, мълчеше, лявото му око трепкаше, той мълчеше, а окото намигаше. Може би от мислите, той не можеше да умира, без да мисли."

Мълчаливо, сред лагерната мръсотия, скован от болка, умира великият поет на XX век.

Булгакова е отбелязала в дневника си ареста на Манделщам само като факт без коментар. По това време тя е щастлива: поръчали са на мъжа й пиеса за Сталин...

 

Роднините на „враговете на народа"

 

Стопанина гради единно общество от „доволни" хора. И затова трябва да реши какво да прави семействата на „враговете"? В идиличното време на първите процеси проблемът се решава с отричане: жената и децата публично заклеймяват бащата на семейството. Но възпитан на Кавказ, където родовата мъст е традиция, той се бои да не отгледа своите бъдещи убийци. И както винаги решава проблема революционно.

По инициатива на Ежов е прието секретно постановление на политбюро от 5 юни 1937 г., според което жените на осъдените „врагове на народа" се изпращат в лагери за 8 години. Децата им на възраст до 15 години се предават на държавна издръжка (тоест в ужасните детски домове). За децата над 15 години — „въпросът се решава индивидуално" (тоест изпращат ги също в лагер).

Така започва второто след Октомври унищожаване на аристокрацията — сега вече съветската. През юни 1937 г. жената и дъщерята на Гамарник са изселени в Астрахан заедно със семействата на Тухачевски, Уборевич и други. Там всички жени са арестувани, а децата изпратени в астрахански детски дом. Малките Мира Уборевич, Вета Гамарник и Света Тухачевская попадат в този дом след един живот с прислужници и бавачки.

Арестувани са и по-големите деца на ленинските съратници, онези, които помнят ласките на Илич и Коба — децата на Зиновиев, Каменев и други. Те загиват в лагерите.

 

Новият поврат

 

1937 година е към края си... Сега Стопанина може да се обърне назад. Изминали са 20 години след революцията — само 20 години. Когато започваха, новата страна, Обетованата Земя на социализма изглеждаше толкова близка. След няколко години тя му се струваше непостижима. Но ето че той достигна тази земя, осъществи всички мечти на Боголенин: в икономиката е ликвидиран частният сектор, завинаги е сложен край на капитализма, колективизирано е селото. Той поведе жалката аграрна страна към индустриализация, издигна съвременни заводи и фабрики. Съсредоточи в ръцете на новата държава безпрецедентни производителни сили. Създаде мощна армия, млада и единна — кой в тази армия ще посмее дори да си помисли за метеж? Начело на държавата стои партията. Кой в тази нова, здраво споена партия ще посмее да помисли за опозиция? Кой в усмирената страна ще посмее да се усъмни в господството на тази партия? И наред с това той създава у своя народ, който живее в дълбоко покорство, усещането, че е Победител.

Сега може да се съсредоточи върху осъществяването на Великата мечта. По-късно в разговор със създателите на филма „Иван Грозни" той казва на Айзенщайн: „Една от грешките на цар Иван е била, че той не е доизклал пет големи феодални семейства." Той не повтаря грешките на любимия си герой — коли враговете си докрай... Но идва момент, когато Служителят на Свещения огън разбира, че е нужна пауза. Страната няма да издържи — ще изгори.

През цялото време НКВД разпространява мита, че Сталин не знае нищо за Нощния живот. Безбройните шпиони, промъкнали се в НКВД, крият от него за развихрилия се терор. Интелигенцията се старае да вярва в този мит, за да успокои съвестта си. В раболепието и прославата на Стопанина тя държи да уважава себе си. Ето защо Пастернак казва на Еренбург: „Ако някой беше разказал за всичко на Сталин..." И Мейерхолд често повтаря: „Крият от Сталин."

Настъпва времето този мит да се превърне в реалност. Така идва редът на Ежов.

 

Краят на кървавия палач

 

В края на 1938 г. в ЦК се получава писмо от началника на едно от управленията на НКВД А. Журавльов. Той съобщава, че неведнъж е докладвал на Ежов за подозрителното поведение на някои сътрудници на НКВД, преследващи невинни хора. Но Ежов игнорирал докладите му. Писмото на Журавльов незабавно се обсъжда в политбюро. Сталин, разбира се, е възмутен и веднага е сформирана комисия. В нейния отчет Ежов е подложен на рязка критика.

В кабинета на Стопанина бившият му любимец пише писмо-разкаяние: „Давам болшевишка дума да поправя грешките си..." Но вече тече проверка на дейността на НКВД. Както някога Ежов е проверявал дейността на смъртника Ягода, сега проверката се ръководи от извикания от Грузия Берия. Сталин иска всички да разберат, че Берия ще замести Ежов.

През декември 1938 г. Берия поема управлението на НКВД, но Сталин не бърза да обяви края на терора. Ежов умира постепенно. Известно време кървавото джудже остава секретар на ЦК и председател на зловещата Комисия за партиен контрол. Но името на най-популярния съратник на Сталин изчезва от страниците на вестниците. Сега страшният Ежов кротко влиза в кабинета си и по цели дни стои сам в пълна апатия. Портретите му още висят във всички учреждения, дори в сградата на ЦК, но вече никой не влиза при него, заобикалят го като прокажен, той е жив мъртвец... Настъпило е времето и той да разбере: има Бог.

През март 1939 г. се провежда XVIII конгрес на партията. Сталин сигурно си спомня онези мартенски дни на 1917 г., когато той, никому неизвестен, премръзнал във влака каторжник, слиза на перона в Петроград... И именно той е създал новата партия и новата държава.

На конгреса Сталин открито говори за „сериозните грешки" на НКВД: „Грешките се оказаха повече, отколкото можеше да се предположи." И страната ликува, прославяйки поредното затопляне.

Новият функционер Жданов развеселява конгреса с примери за безумието на терора: „От лекаря искат медицинска бележка: ,Другарят еди-кой си поради здравословното му състояние не може да бъде използван от никой класов враг за неговите цели..." „Преуморих се в борбата с враговете на народа и моля за карта за почивка..." Делегатите весело се смеят: безумните се смеят на безумието.

Стопанина обобщава резултатите от терора: на ръководни постове в държавата и партията са издигнати половин милион нови сътрудници. Сред партийния генералитет са сменени 293 от 333 секретари на обкоми и крайкоми. 90 процента от новите ръководители са под 40 години.

Така той сменя ленинската гвардия.

На конгреса вместо ликвидираните съратници на Илич са издигнати нови съратници на Вожда. Членове на политбюро стават двама ниски дебеланковци — 43-годишният Андрей Жданов, син на царски инспектор на народните училища, приемник на Киров в Ленинград, и 45-годишният Никита Хрушчов, който сменя Постишев в Украйна. Както и преди най-довереното лице остава Молотов.

Новата партия демонстрира и нови успехи в почитането на земния бог. „Геният на новата ера", „най-мъдрият човек на епохата" — така го прославят на конгреса.

Сега той все по-често открито връща атрибутите на унищожената империя. На празника на поредната годишнина на ОГПУ в Болшой театър в ложата присъства група казашки старшини. Удивление в залата буди униформата им по царски образец със златни и сребърни акселбанти. Това е демонстрация — появата на казачеството, главния символ на повалената империя. Появяват се и нови учебници по история. В тях вместо предишните проклятия към „царска Русия — тюрма на народите" се провъзгласяват идеи, от които трябва да се обръщат в гробовете старите революционери. Всички завоевания на руските царе се обявяват за прогресивни и отговарящи на интересите на завоюваните народи. За пръв път след Октомври в учебниците има дълъг списък на царе, князе и пълководци... Върху гроба на изчезналата стара партия се гради Империя. Атеистична Империя — без Бог, но с Богочовек.

Могъщият Ежов, символ на терора, умира кротко. Във вестниците няма съобщения за ареста му, просто е имало любимец на народа, а сега го няма. Разпространяват се дори слухове, че Стопанина е оставил верния палач и „наказващия меч на партията" да умре от естествена смърт...

Отговор на всички въпроси дава следствено дело №510, запазено в бившия архив на КГБ...

В делото на Ежов са събрани писмата до него от съратниците на Сталин — той е запазил тези доказателства на гореща любов. Цялата страна прославя тогава „забележителния комунист".

Из реч на Микоян: „Учете се от другаря Ежов на сталински стил на работа, както той се е учил и се учи от другаря Сталин." Много партийни титли и отличителни знаци носи този дребен човечец с тих глас: генерален комисар на държавната сигурност, секретар на ЦК, ръководител на комисията за партиен контрол, той, човекът с незавършено основно образование.

Из делото: „Н. И. Ежов е арестуван на 10 април 1939 г. и се намира под стража в Сухановския специален затвор на НКВД" (най-страшния затвор, в който Ежов е изтезавал жертвите си).

Из обвинително заключение от 1 февруари 1940 г.: „Ежов е разобличен в изменнически шпионски връзки с полското и германското разузнаване и с враждебни на СССР среди в Полша, Германия, Англия и Япония, оглавил е заговор в НКВД." Ежов е принуден да признае всичко това, но в съда той казва: „Никога не съм могъл да понасям насилие. Затова написах всякакви глупости... Спрямо мен прилагаха най-страшни изтезания."

Но има пунктове в обвинението, от които той не се отказва: „Имал съм полови сношения с мъже и жени, като използвах служебното си положение. През октомври или ноември 1938 г. в жилището ми имах интимна връзка с жената на мой подчинен и с нейния мъж, с когото имах педерастична връзка..." — признава главният пазител на пуританския режим.

Постоянният кървав лов в края на краищата замъглява слабия разум на Ежов — той вече подозира всички, измъчва с подозрения и собствената си жена и се готви да я арестува. Към делото е приложено нейно писмо: „Колюшенка, много те моля да провериш целия ми живот и мен цялата, не мога да се примиря с мисълта, че ме подозират в двуличие..." В края на краищата той я отравя с луминал.

Такъв е този „силен, скромен работник", както го характеризира Молотов.

А ето го и финала — „Протокол от закрито съдебно заседание на военната колегия на Върховния съд от 03.02.40 г. Той отразява жалкия оскъден речник на Ежов: „Аз прочистих 14 хиляди чекисти, но огромната ми вина е, че прочистих малко. Положението ми позволяваше да давам задачи на един или друг началник на отдел да разпита арестувания и в същото време самият аз си мислех: днес ти го разпитваш, а утре аз ще те арестувам. Край мен всички бяха врагове на народа... врагове навсякъде. Относно Слуцки (началник на международния отдел на НКВД — Е. Р.) имах указание от директивните органи да не арестувам Слуцки, а да го отстраня по друг начин... Защото иначе цялото ни разузнаване в чужбина би се разбягало. И Слуцки беше отровен."

Ясно е кой е този „директивен орган", който е заповядвал на всесилния Ежов. Така че версиите за отравяне на неугодните не са измислица. Всичко се ръководи от Стопанина.

Николай Ежов е портрет на сталински ръководител... Когато чета разговорите с Молотов, записани от Чуев, и си спомням срещата си с него, не мога да се освободя от усещането: какъв сив човек — нито една запомняща се фраза, нито едно дълбоко наблюдение... И Молотов, и Ежов и прочие — всички те са жалки кукли в ръцете на Кукловода. Той дърпа конците им, а когато изиграят ролята си, ги сваля от сцената и ги сменя с други кукли. По онова време се разказва популярен анекдот: „Сталин е велик химик. Всеки бележит държавен деец той може да превърне в лайно и от всяко лайно да направи бележит държавен деец."

Последните думи на Ежов са: „Предайте на Сталин, че умирам с името му на уста." Но и това не помага. Към делото е приложена записка: „Присъдата за разстрел на Ежов Николай Иванович е изпълнена в град Москва на 4 февруари 1940 г."

Сега Стопанина разклаща кървавата люлка в обратна посока. Ако по-рано НКВД унищожаваше партията, сега новата, създадена от него партия, унищожава кадрите на Ежов. ЦК приема решения за контрол на партията над НКВД. Партийни комисии прочистват органите, хвърчат главите на довчерашните палачи. Краят на терора идва с кръв. Със страх. Стопанина неуморно поддържа огъня...