СССР

 

 Изграждане на нова страна

 

Щастливият дневен живот

 

Когато четем безкрайните досадни описания на арести и процеси, би трябвало да си представяме потискащата духовна атмосфера, в която живее страната през зловещата 1937 г. Но по-голямата част от населението се събужда весело под неспирната музика на високоговорителите, усърдно тича на работа, ентусиазирано участва в ежедневните митинги, които заклеймяват враговете, и внимателно чете сухите вестници с отчети за процеси, доказващи решителността на чекистите. Хората знаят за тежката участ на трудещите се на Запад, съжаляват потиснатите негри и всички, които не са имали щастието да живеят в СССР.

Нашият съсед от комуналната квартира живееше в една стая с жена си, с майка си и дъщеря си. Той винаги радостно си тананикаше, докато преглеждаше вестника, чакайки реда си пред общата тоалетна. По празниците цялото им семейство участваше в манифестациите. Те отиваха на Червения площад, а после разказваха на парализираната си майка как са видели Сталин. Майката беше глуха и те крещяха така, че се чуваше из всички стаи. Дали се страхуваха от НКВД? Такъв въпрос би ги възмутил. Те знаеха, че от НКВД се страхуват само враговете... Дали знаеха за арестите? Без съмнение. Мнозина от познатите им бяха арестувани. Но защото бяха врагове. И изобщо арестите започваха след полунощ — в някакъв Нощен живот. А той не ги засягаше. Нощем те спяха праведен сън, за да се събудят сутрин щастливи и да тананикат, докато чакат реда си за тоалетната...

Това толкова приличаше на написаното от Уилям Ширер в книгата му за Хитлерова Германия: „Страничният наблюдател... би се учудил, че немците не съзнават, че са жертви на заплахи и потисничество от страна на нагла и жестока диктатура. Напротив, те с неподправен ентусиазъм подкрепяха тази диктатура."

Откритите процеси с тяхната величествена тържественост на възмездието са сред развлеченията на Дневния живот... Стопанина устройва безбройни развлечения за щастливите си съграждани. Появяват се например рубинови звезди върху кулите на Кремъл и хората семейно ходят на Червения площад да гледат как те се запалват нощем... Навред гърмят маршове, защото това е страна на победителите. Монархисти, меншевики, есери, кадети, бяла гвардия — всички те са победени в Гражданската война.

Сега побеждават и в мирния живот: за две-три петилетки са настигнали и скоро ще надминат целия свят. Всеки ден вестниците съобщават за победата на някой ударник и страната ликува. Те са победили и религията — от Свещена Русия са останали само обезглавени храмове. На всеки процес чекистите побеждават врагове и шпиони. Те са победили и самата смърт — нетленният Илич очаква съгражданите си в мавзолея. Всеки ден Сталин дарява жителите на първата в света социалистическа държава с някоя нова победа. Ето в открити автомобили по улиците на столицата минават летецът Чкалов и екипажът на неговия самолет. За пръв път в света е извършен полет без кацане по маршрута Москва-САЩ...

Всяка година на Червения площад се устройват паради — военен, физкултурен, въздушен! Честват се и главните победители — героите на труда.

През 1935 г., когато започват процесите срещу вредителите, Сталин нарежда да бъде намерен миньор, който да изпълни гигантска норма по добив на въглища. При това в същата мина трябва да бъдат открити и интелигенти-вредители, които пречат на трудовия подвиг на миньора. Такъв е съчиненият от Стопанина сюжет, тозчас въплътен в живота. Издирен е миньорът Стаханов, селско момче с обаятелно лице, организиран е невиждан рекорд, обезвредени са вредителите в мината. Из цялата страна е подето „стахановско движение". Рекордите на „стахановците" трябва да подтикват и останалите. Сега Сталин периодично устройва празнични шоута: конгреси на „стахановците".

И навред са масите, колективът. Той е създал страна на колективите. Всичко е колективно. Колектив на работа, колектив в къщи, нали по-голямата част от квартирите са комунални. Колективна почивка — неделни разходки сред природата. Колективни празници — Ден на миньора, Ден на строителя, Ден на металурга... Всяка професия има свой празник, за да могат колективите в този ден да се повеселят и напият.

Из цялата страна той открива паркове за култура и отдих. Тук под ръководството на специално обучени масовици хората се веселят също колективно. Всичко е колективно...

В разгара на терора, през 1938 г., в Москва, в Централния парк за култура и отдих се устройват карнавали на трудовите колективи. Милиони хора се веселят щастливо и безгрижно.

Той е прав, когато произнася думите, изписани на милиони плакати: „Животът стана по-добър, животът стана по-весел." Той лично следи в тези центрове за колективно веселие да има задължителна „нагледна пропаганда". Това означава по всички алеи да висят цитати — негови и на Боголенин, партийни призиви и лозунги. Сред дърветата се белеят задължителните статуи на новите великомъченици: на убития от кулаците пионер Павлик Морозов и убития от троцкисти и зиновиевци Сергей Киров. На централните площади на парковете се издигат статуи на Боголенин и Богосталин. Из далечните алеи — гърдести, с дебели гипсови бедра и кръгли задници физкултурници и физкултурнички. Както и Хитлер в Германия, той държи поколението да расте здраво, да се подготвя за осъществяването на Великата мечта...

Тази постоянна масовост от конгресите до почивките, това разтваряне на личността в колектива поражда най-ценното — колективната съвест. Личната отговорност изчезва — има колективна: „така нарежда партията", „така нарежда страната"... Колективната съвест помага на хората спокойно да се радват на живота в годините на най-жестокия терор. И горко на оня, у когото се пробужда лична съвест.

Знаменитият писател Аркадий Гайдар през 1938 г. дори попада в психиатрична болница, откъдето пише на приятеля си, писателя Рувим Фрайерман: „Тревожи ме една мисъл — затънал съм в лъжи... понякога съм много близо до истината... понякога тя е готова да се отрони от устата ми, но сякаш някакъв глас рязко ме предпазва: пази се! Не говори! Загубен си!"

Но главният народен празник в Дневния живот е футболът, който е и любимо развлечение на интелигенцията. На стадиона потисканите от страха чувства избликват във викове и емоции. Там хората забравят за скрития в подсъзнанието ужас.

Основното съперничество във футболния живот на страната се разиграва между двата клуба: „Динамо" (клуб на НКВД) и „Спартак" (отбора на профсъюзите). Цялата интелигенция е на страната на „Спартак". Когато играят тези отбори, на стадиона, в правителствената ложа се появява ръководителят на НКВД. Отначало това е Ягода. Но след като разстрелят Ягода, в ложата ще се появи дребният Ежов. След като разстрелят Ежов, в ложата ще се появи Берия. Всички те са яростни запалянковци на „Динамо" и ненавиждат Николай Старостин — основателя на „Спартак".

Цялата страна познава Старостин. След Сталин и Ленин това сигурно е най-знаменитото име. Четиримата най-известни футболисти на страната са братя Старостини.

През 1936 г. на Червения площад се провежда поредният парад на физкултурниците. Ръководителят на комсомола и организатор на това празненство Александър Косарев решава да покаже мач по време на парада. Това е възложено на „Спартак" и събужда невероятна ревност сред поклонниците на „Динамо". По време на парада по сигнал на Косарев върху Червения площад разгръщат гигантски килим — изумрудно футболно игрище, на което изскачат спортистите на „Cпapтак" и започват да играят. Косарев стои до Сталин и стиска в ръка бяла кърпа. Според уговорката, ако играта не се хареса на Стопанина, той ще махне с кърпата и футболистите трябва веднага да спрат.

Стопанина не обича футбола. Този ден той с непроницаемо лице следи играта. Но съратниците му на мавзолея се побъркват от възторг: Ворошилов даже подскача и крещи.

А под краката им лежи непогребаният Боголенин...

Косарев не размахва кърпата и футболистите са щастливи, че играта им се е харесала... Но те грешат, той просто дава възможност на тези жалки слаби хора, които стоят до него на мавзолея, да се повеселят. И Косарев, и Чубар, и Постишев, и Рудзутак — всички, които така по детски се радват на играта, са обречени да изчезнат заедно със старата партия.

През 1938-1939 г. „Спартак" постига невъзможното — спечелва и шампионата, и купата на страната. Това вече е прекалено. И Берия, който е разстрелял Ежов, започва лично да се занимава с футбола. На младини той също е бил футболист и дори е играел в един от грузинските отбори. Разправят, че бил фанатично запален по „Динамо". От този момент Старостин е обречен. Но той и братята му са твърде популярни и Стопанина не позволява...

Това ще се случи вече в дните на войната, когато на хората не им е до футбол. На 20 май 1942 г. Старостин е арестуван и обвинен по показанията на разстреляния вече Косарев. Оказва се, че комсомолският вожд по време на парада на физкултурниците се е „готвил да ликвидира ръководителите на партията и правителството, като за целта е организирал бойна група от спортисти начело с Николай Старостин". През същата нощ са арестувани и тримата му братя. Всички те са осъдени на по десет години лагер — твърде мека присъда за онова време.

Така Старостин влиза в Нощния живот, за който хората се стараят да не говорят и дори да не мислят.

 

Нощният живот

 

След полунощ по улиците на Москва тръгват черни автомобили... Всичко, което става в Нощния живот, е тайна. Ако арестуват някого в комунална квартира, съседите въпреки шума не излизат от стаите си, а сутринта на опашката за тоалетната или банята крият очите си от близките на изчезналия през нощта. И те също крият зачервените си очи. Сега те са като прокажени... И обитателите на квартирата обикновено не чакат дълго. Скоро изчезва и семейството...

В правителствения „Дом на крайбрежната улица" няма комунални квартири. Тук живее новият елит — членовете на правителството, стари болшевики, висши военачалници, вождовете на Коминтерна и накрая роднините на Стопанина — Алилуеви и Сванидзе.

По високите врати на великолепните апартаменти се появяват все нови и нови печати с червен восък. През цялата 1937 г. тече напрегнат Нощен живот. Прокурорите подписват празни бланки, в които следователите на НКВД могат да впишат всяка фамилия. Затворите са препълнени, килиите не достигат, но Стопанина решава и този проблем. Във всички големи управления на НКВД започват да действат „тройки", в които влизат: местният ръководител на НКВД, местният партиен ръководител, местният ръководител на съветската власт или прокурор.

„Тройките" имат право да произнасят смъртни присъди, без да се съобразяват с нормите на съдопроизводството. Подсъдимият не присъства, когато се решава съдбата му. И конвейерът на смъртта започва да работи: съдебните заседания на „тройките" продължават десет минути и следва разстрел. А Стопанина все ги подканва с телеграми: „Според установената практика „тройките" произнасят присъди, които са окончателни. Сталин."

„Тройките" проявяват усърдие, за да споделят в пълен състав през 1938-1939 г. съдбата на своите жертви.

Хрушчов: „Всички, които влизаха в тези „тройки", са разстреляни."

Каганович: „Не всички."

Хрушчов: „Абсолютното мнозинство." (Из стенограма от пленум на ЦК от 1957 г.)

Хиляди висши партийни работници влизат в състава на „тройките" и „специалните съвещания", които произнасят присъдите. Но Стопанина държи народът активно да участва в изтребването. И на хиляди събрания милиони граждани приветстват съобщенията за разстрелите на враговете, вестниците постоянно публикуват обръщения на трудещите се, в които те призовават да бъдат наказани със смърт „троцкистко-зиновиевско-бухаринските убийци". През 1937 г. той вкара в Нощния живот нови стотици хиляди: сега арестите на отговорните служители трябваше да се подписват от ръководителите на техните ведомства.

През 1937 г. е отпразнувана 20-годишнината на ВЧК — основателка на Нощния живот. Стопанина превръща празненствата в национално тържество. Поети възпяват народната любов към тайната полиция. И това славословие продължава цяла година успоредно... с най-жестокото изтребване на самите герои на тържеството — старите чекисти — сътрудниците на Ягода.

Нощи наред се извършват масови арести в разкошните жилищни сгради на НКВД. Като знаят какво ги чака, мнозина от чекистите даже не отварят вратата и в отговор на среднощното позвъняване се чува изстрел в жилището. Застрелва се приятелят на Горки — началникът на едно от управленията на НКВД, Погребински, основател на трудовите комуни за криминални престъпници, последвал го е известният украински чекист Козелски, хвърля се от прозореца на кабинета си московският чекист Ф. Гуров. Списъкът е безкраен.

И сигурно мнозина от тях са повторили думите на своя шеф: „И все пак има Бог!"

 

„Звездите" на Нощния живот

 

Но Стопанина засега забранява на Ежов да си разчисти сметките с най-добрите палачи на Ягода. Преди да изчезнат, тези изтъкнати инквизитори са изпратени да се потрудят в други сфери. Чекистът М. Берман (неговият брат е началник на ГУЛАГ) дълго време по поръчение на Коминтерна подготвя революцията в Германия. Този чекист-романтик, който ненавижда Сталин, участва в групата на следователите, подготвили процеса срещу Зиновиев и Каменев. Участва и в делото на Рютин и в изтезанията му. В началото на 1937 г. Стопанина го повишава и го изпраща в Белорусия като нарком на вътрешните работи на републиката. Съзнавайки наближаващата опасност, той се старае: репресирал е 85 хиляди опозиционери и техни близки. Но и всесилният Берман, който знае тайните на кремълските процеси, се озовава на родната „Лубянка" вече като арестант. Той е бил твърде усърден в унищожаването на десните. И Стопанина, както обикновено запазва хумора си: Берман е разстрелян като участник в „заговорническа организация на десните в НКВД".

Идва ред на още една нощна „звезда": началника на сталинската охрана Паукер. Той има големи заслуги за укрепването на охраната — сега тя прилича на армия. Пътят до Близката вила се охранява от 3 хиляди агенти и автомобилни патрули. Когато автомобилът на Стопанина излиза от Кремъл, целият тридесеткилометров маршрут е сякаш във военно положение. Във колата до него, готов да го защити с гърдите си, седи Паукер. По негово предложение с решение на политбюро на Стопанина е забранено да се движи без охрана дори из Кремъл. Какво да се прави, той винаги се е подчинявал безропотно на партийните решения...

Но шутът и лакеят Паукер за съжаление принадлежи към старата гвардия чекисти. Освен това този хитрец служи на всички членове на политбюро, в това число и на онези, които трябва да изчезнат. Той им доставя автомобили, кучета, тоалети за жените им, играчки за децата им и е станал за свое нещастие техен приятел... Стегнатият с корсет Паукер с орден „Ленин" на гърдите още се вози на подарения от Стопанина линкълн, а съдбата му вече е решена. Той изчезва в Нощния живот тихо и безследно подир своите приятели — могъщите чекисти от времето на Дзержински.

Никой не е забравен. Дори напусналите органите легендарни дейци на Червения терор Петерс и Лацис, а също знаменитите латвийски стрелци, вярно охранявали Ленин — всички ще бъдат разстреляни.

В Нощния живот потъва и Николай Криленко, първият болшевишки главнокомандващ, сетне страшен прокурор, който изпраща на разстрел и дворяни, и есери, и болшевики. Отначало той се разделя с поста си нарком на правосъдието, но всички трябва да знаят: Стопанина се бори за живота на верния прокурор, който е предал толкова много стари приятели. Затова „добрият Йосиф" с добри думи позвънява във вилата, където, обзет от страх, живее Криленко.

Щастливият прокурор започва да спи спокойно. През една спокойна нощ го арестуват. Сега и той може да каже: има Бог!

На мястото на Криленко за главен прокурор е назначен Вишински. Довчерашният враг на болшевките, който през 1917 г. настоява да бъде арестуван Ленин като предател и немски шпионин, днес обвинява в предателство към Ленин и в шпионаж водачите на болшевишката партия.

По време на процесите Вишински със садистко упоение обсипва с оскърбления бившите водачи на болшевиките: „вонеща купчина човешки отпадъци", „зверове в човешки облик", „изроди на човешкия род", „бесни псета" и прочие... Кариерата на Вишински донякъде обяснява този кървав патос и цялата му зловеща фигура.

Меншевикът Вишински през 1920 г. става болшевик, защото младият честолюбец може да направи кариера само в редовете на болшевиките. Орлов разказва как е работил с него в прокуратурата още през 20-те години. Той ненавижда Вишински и с удоволствие описва онази атмосфера на презрение, с която са заобиколили бившия меншевик тогавашните му колеги — старите болшевики. Те презират в него всичко — дори „учтивите му маниери, които напомнят царски офицер". Но в същото време, както признава Орлов, Вишински е „един от най-способните и блестящо подготвени прокурори"...

През всичките тези години бившият меншевик живее под дамоклевия меч на изключването от партията, а това е означавало край на кариерата, а понякога и на живота. Така че можем да си представим омразата му към старите болшевики и целия ад в душата на този честолюбец. Стопанина умее да намери нужен човек за нужното място.

В спомените си Орлов противопоставя „честния стар болшевик, ленинския прокурор" Криленко на безпринципния кариерист, прокурора от Сталиново време Вишински. Бившият генерал от НКВД явно е забравил, че всички открити процеси от 20-те години — „миньорското дело", „процесът на Промпартията", завършили с разстрели и затвор за невинни хора, са организирали и провели ръка за ръка председателят на съда Вишински и главният обвинител, прокурорът Криленко. От старите болшевики се е научил Вишински на презрение към човешкия живот.

Страшният прокурор прекарва целия си живот в мъчителен страх. И знае, че ако не угоди на Стопанина, той веднага ще си спомни за неговото минало. Затова Вишински му служи робски, като куче.

Сталин му възлага да формулира новите принципи на болшевишкото съдопроизводство. Още Дзержински през 1918 г. казва: „Никой аргумент не може да бъде по-добър от признанието на подсъдимия!" За полуграмотна Русия, която не разбира от приоритети на закона, принципът „той сам си призна" е абсолютно убедителен. На този „народен принцип" се градят всички открити процеси.

Вишински научно излага идеите на Стопанина в многобройните си съчинения. „Признанието на обвиняемия е царицата на доказателствата" — така формулира той основния принцип на съдопроизводството в страната на социализма.

През цялата 1937 г. се ликвидират старите революционери, онези, които сътвориха двете революции — левите и десните есери, старците народоволци, анархистите. Килиите обединяват непримирими врагове: меншевики, болшевики, есери и оцелели аристократи. Години наред са се борили те едни срещу други, за да се срещнат в един затвор. Разправят как един обезумял кадет се търкалял от смях по пода на килията, като гледал този Ноев ковчег на революцията... И всички тях ги усмирява куршумът в нощната тишина.

Ликвидирани са известното „Дружество на бившите политзатворници и заточеници", около което са се групирали стари болшевики, и списание „Каторга и заточение". На членовете на дружеството и сътрудниците на списанието е дадена възможността да опознаят каторгата и заточението в създадената от тях държава. И да ги сравнят с царските...

Кипи бурен Нощен живот. Цяла нощ се движи асансьорът в „Дома на крайбрежната улица". Арестувани са наркомите: на тежката промишленост, на финансите, на земеделието (двама), на търговията, на съобщенията, на военната промишленост, на правосъдието, на просветата, целият управителен съвет на Госбанк... Молотов се е лишил от всичките си заместници в правителството, Каганович — от всички ръководители на железниците... На отговорните длъжности се назначават млади хора.

Арестуван е Ян Рудзутак, изпълнявал много висши партийни длъжности. Въпреки изтезанията той не оклеветява себе си и настоява за среща с членовете на политбюро. Сталин задоволява искането му и изпраща при Рудзутак членове на политбюро начело с Молотов.

— Рудзутак не се призна виновен за нищо — спомня си Молотов. — Прояви характер... оплака се от чекистите, каза, че много са го били и измъчвали.

— Не можахте ли да се застъпите за него, нали добре го познавахте? — пита го поетът Чуев.

— Беше невъзможно само въз основа на лични впечатления. Те имаха материали... Той беше мой заместник, работехме заедно, беше добър, умен... Но наред с това... с някого беше се свързал, дявол го знае, може би с жени... не можех напълно да гарантирам за него. Беше приятел с Антипов и с Чубар. Ние разпитвахме Чубар, който също беше мой заместник. Беше в близки отношения с Риков. Срещу него пък даде показания Антипов, друг мой заместник и член на ЦК.

(Всички те ще загинат — и доносникът Антипов, и пострадалият Чубар.)

— А докладвахте ли на Сталин?

— Докладвахме...

И сигурно са докладвали както се е искало от тях. Борейки се за живота си, те са докарвали от девет реки вода, за да оклеветят бившия си другар.

 

"Дявол да ги вземе — откажи се!"

 

Ще загине и още един партиен началник — кандидат-членът на политбюро Павел Постишев, който е толкова „очарователно весел" и така напето „играе с Молотов" на рождения ден на „безкрайно добрия Йосиф", както е записала в дневника си Мария Сванидзе. За последните дни на Постишев стана известно неотдавна от спомените на сина му. Те дават възможност да си представим какво са изживявали бившите кремълски величия.

Петдесетгодишният Постишев, ръководител на компартията на Украйна, подкрепя Сталин в борбата му с всички опозиции. Но за съжаление той е в партията от 1904 г., свързан е с всички стари болшевики и затова трябва да си отиде.

През 1937 г. се организира изпращането на писма от украински партийци до ЦК, където се съобщава за „нездравата обстановка в партията", за „възгордяването на Постишев". Свалят го от поста му в Украйна и го изпращат да ръководи Куйбишевска област. Тук той се старае, служи усърдно, но... старият болшевик Постишев не разбира, че дори кървавото му усърдие не ще го спаси. И когато Стопанина решава, че е дошло времето му, тъкмо това усърдие му е вменено във вина.

През януари 1938 г. на пленум на ЦК е възложено да се изкаже на подчинения на Постишев, втория секретар на Куйбишевския обком Игнатов. Речта му, разобличаваща Постишев, дава представа за кървавото безумие на онези дни:

„Другарят Постишев си създаде свой стил... той навсякъде започна да крещи, че няма порядъчни хора, че има много врагове... често Постишев събираше представителите на райкомите, взимаше лупа и започваше да разглежда ученическите тетрадки. Трябваше да се скъсат обложките на всички тетрадки, защото в орнаментите им Постишев съзря фашистки пречупен кръст. Всички секретари на горкоми и райкоми се въоръжиха с лупи. Постишев разпусна тридесет райкома, чиито членове бяха обявени за врагове на народа."

Постишев се разкайва, но е обвинен „в политически вредни и явно провокационни действия". Стопанина сам обобщава случая на пленума: „Трябва да се вземат някакви мерки по отношение на другаря Постишев. Формира се мнението, че той трябва да се извади от състава на кандидат-членовете на политбюро."

На мястото на Постишев (и в политбюро, и в Украйна) Стопанина издига новото си протеже — Никита Хрушчов.

За Постишев настъпват дни на пълна самота. И на очакване. През тези дни той разбира какво са изпитвали жертвите му — всички тези безименни секретари на райкоми, Каменев, Бухарин, Зиновиев...

По същото време го извикват в комисията за партиен контрол и го информират за дейността на жена му, която някога е била „инициатор на сборища на привържениците на Бухарин в жилището на Постишев"... От него се иска да предаде жена си. Но той запазва човешкото си достойнство и не я предава. Постишев е изключен от партията, но заради бивши заслуги Сталин му дава правото да избегне бъдещите страдания.

„Те искат сам да сложа край на живота си. Но аз няма да им помагам" —- казва Постишев на сина си.

На 21 февруари 1938 г. синът му, летец-изпитател, идва да посети родителите си.

„Сигурно това е последната ни среща. Повече никога няма да се видим. Нас с майка ти ще ни арестуват, а оттам няма връщане... Моите доброжелатели смятат, че съм направил грешка, че не е трябвало да се противопоставя на ареста на майка ти и на други хора. Но човек, който заради спасението си предава другия, невинен честен болшевик, не може да остава в редовете на партията." Така говори Постишев, който „предава" мнозина. Клетият, сигурно е искал синът му да го запомни такъв. Но майката...

„Майка ми, която мълчаливо слушаше този дълъг монолог, каза тихо: „Ако те карат да се откажеш от нас, дявол да ги вземе — откажи се! Ние няма да ти се сърдим за това..." Единственото, което можах да изрека, като гледах пълните й със сълзи очи, беше: „Как можеш да говориш такива работи."

Арестуват ги през следващата нощ.

Постишев казва: „Аз съм готов." И тръгва, както е бил, по домашни пантофи. Той, жена му и по-големият му син са разстреляни. Авторът на спомените, малкият син, е осъден на 10 години.

Идва ред и на легендарния Дибенко. Участник в първото съветско правителство, сега командир на армия, той изпълнява всяка заповед на Стопанина: безропотно участва в процеса срещу военачалниците, негови приятели, предано издирва вредители, но... го обвиняват, че е американски шпионин. Полуграмотният командир на армия се оправдава, както умее: „Аз не владея американския език... Другарю Сталин, умолявам ви да доразследвате..." Но героят на революцията, превърнал се в страхлив алкохолизиран „болярин", не схваща ситуацията. Стопанина изпраща в небитието не него, а целия негов свят. Изпраща в Нощния живот маршалите Егоров и Блюхер, които имат нещастието да принадлежат към същия този свят...

Пощадени са само двама — Ворошилов и Будьони. Впрочем за Будьони възникват сериозни проблеми: през юли 1937 г. Ежов съобщава на маршала, че жена му, певица в Болшой театър, трябва да бъде арестувана. Обвиненията срещу нея са в духа на онова безумно време. Жената на маршала е обвинена, че е посещавала чужди посолства и затова „има подозрения, че е станала шпионка".

Будьони знае как да се държи. Правото си на живот може да се опита да заслужи само по един начин... И безстрашният конник, пълен кавалер на ордена „Георгиевски кръст", участник във всички войни от началото на века, сам откарва жена си на „Лубянка". Едва след смъртта на Сталин той ще напише писмо до прокуратурата с молба да бъде реабилитирана жена му. Тя се връща и разказва как са я изнасилвали в лагера. Будьони обявява разказите й за безумни.

Кипи Нощният живот — до зори ловят враговете.

И Стопанина се труди неуморно — преглежда безкрайни списъци с предполагаеми присъди на бивши ръководители и известни хора на изкуството. Те акуратно се изпращат от Ежов в ЦК на партията за утвърждаване. Сталин спазва всички партийни закони — преглежда и подписва списъците заедно със съратниците си, най-често с Молотов.

Той изчита хиляди имена, понякога дори ги коментира. И има особена памет: „Др. Ежов. Обърнете внимание на стр. 9- 11. За Варданян. Той сега е секретар на Таганрогския райком. Без съмнение е скрит троцкист."

Ежов „обръща внимание" и Варданян изчезва... Стопанина помни враговете си — помни всички. Но засилвайки репресиите, той се стреми да запази образа си на измамения Отело. Ежов е задължен да му съобщава постоянно доказателства за предателството на старите партийци, а негова роля е да не се съгласява, да се учудва на подлостта на хората, да настоява за проверки, но само да се опита Ежов да проверява... Веднага следва груба резолюция от страна на Стопанина: „Не е нужно да се проверява, а да се арестува."

На законност може да си играе само той — Стопанина. Слугата Ежов трябва да изпълнява — бързо и ефективно да унищожава старата партия. И Ежов се труди... На 12 ноември 1938 г. върху лист мръсна хартия (той няма време, защото разстрелва и денем, и нощем) набързо написва: „До другаря Сталин. Изпращам списъци на арестуваните, които подлежат на съд по първа категория" (разстрел). Следва резолюция: „За разстрел всичките 3167 души. Сталин, Молотов."

Подписът на Стопанина стои в 366 списъка — това са 44 хиляди души.

Макар и рядко, той задрасква някое име от страшните списъци. Така той е задраскал Пастернак и Шолохов, от които още ще има нужда.

На юнския пленум през 1937 г. са арестувани 18 членове на ЦК. Те покорно отиват на смърт, прославяйки Вожда. Усърдният в репресиите Рудолф Ейхе признава всички лъжливи обвинения и умира с думите: „Да живее Сталин!"... Обявеният за немски шпионин Якир пише в последното си писмо: „Роден и близък, другарю Сталин! Аз умирам с думи на любов към вас, партията, страната, с гореща вяра в победата на комунизма."

След това обяснение в любов Стопанина, разигравайки яростта на Отело, който изживява предателството на поредния Яго, пише: „Подлец и проститутка. Сталин." След което изпраща писмото на съратниците си... „Напълно точно определение. Молотов." „За мерзавеца, подлеца и курвата има едно наказание: смърт. Каганович."

Каганович трябва да проявява особено усърдие, защото Якир е негов приятел.

 

В кръв се ражда безумието

 

В началото на 1938 г. в Болшой театър се подготвя концерт за правителството. Провежда се нощна репетиция.

А. Рибин, преместен от охраната на Сталин в Болшой театър да охранява правителствената ложа, разказва: „Преди концерта бяха арестувани половината от началниците на правителствената охрана в театъра..." По време на нощната репетиция Рибин полегнал да си почине и... „когато се събудих, и втората половина от началниците ми вече бяха зад решетките. Така за една нощ аз станах военен комендант на Болшой театър" — с гордост си спомня той.

Безумието става бит. Редовите работници на НКВД разбират, че за да оцелеят, трябва да са усърдни. И те се стараят: откриват шпиони дори сред децата и сред най-неочаквани за шпионаж професии. В Ленинград са арестувани всички известни астрономи — почти цялата Пулковска обсерватория. Арестуван е и блестящият млад астроном Николай Козирев. Но и в страшния Дмитровски затвор, и в товарния вагон за добитък, който го откарва в лагера, Козирев продължава да работи — да размишлява... за вулканите на Луната! Той е изпратен в лагер в Туруханския край, където навремето е бил заточен самият Коба. Но и в този ад той продължава да мисли. Веднъж в разговор с един заточеник-интелектуалец той споменал, че не е съгласен с Енгелс, който твърди, че „Нютон е индуктивно магаре". За съжаление интелектуалецът се оказал доносник. Козирев бил извикан при началството и след кратък идеологически диспут бил осъден на разстрел за недоверие към класика на марксизма. Докато чакал изпълнението на присъдата, Москва отменила заповедта. И Козирев продължил да размишлява за вулканите на Луната. Тъкмо тази тема след освобождаването му донася слава. А ето и още един анекдотичен и страшен случай за астрономите.

По това време Сталин окончателно е обърнал нощта на ден. Сега той работи нощем и заради него не спят началниците на всички учреждения. В една късна нощ в московския планетарий позвънили от Близката вила. Там по време на среднощна трапеза другарите Молотов и Каганович се хванали на бас. Молотов твърдял, че звездата, която се вижда над вилата, е Орион, а Каганович казал, че е Касиопея. Сталин ги накарал да се обадят в планетария. За съжаление будуващият директор на планетария не бил астроном, а офицер от НКВД (директорът астроном отдавна бил арестуван).

За да не обсъжда този толкова важен въпрос по телефона, директорът наредил да докарат в планетария известния астроном А. Но той бил приятел на арестувания неотдавна ленинградски астроном Нумеров и затова нощем не спял — чакал. Когато чул звука на спиращия автомобил, той разбрал, че това е краят. На вратата се позвънило — страшно и настоятелно... Той тръгнал да отваря и умрял на прага от разрив на сърцето. Наложило се да изпратят кола при друга знаменитост.

Астрономът Б. също бил приятел на Нумеров. Звука на приближаващия се автомобил той чул в два и половина през нощта — в злокобния час.

През прозореца видял черна кола — точно такава. И когато на вратата му позвънили, той вече бил взел решението, отворил прозореца и полетял към любимите си звезди...

Едва в пет часа директорът научил коя е звездата и се обадил във вилата:
—    Предайте на другарите Молотов и Каганович...
—    Няма на кого да предам. Всички отдавна отидоха да спят — отговорил дежурният.

Тази история през смях ми разказа писателят Каплер, прекарал няколко години в лагерите заради любовта си към дъщерята на Сталин.

Много хора пишат доноси един срещу друг понякога просто от страх да не попаднат в Нощния живот. Доносничеството се смята за синоним на гражданственост. На тържественото заседание в Болшой театър, посветено на 20-годишнината на ВЧК, Микоян казва: „У нас всеки трудещ се е работник на НКВД."

Нощно безумие...

 

Смирено донасят главите си

 

Наред с това Стопанина прочиства и задграничните кадри. Там е гнездото на осите, там той преди е изпращал опозиционерите, за да ги отстрани от политическата борба. Сега е решил да ги върне обратно.

И на първо място трябва да разгроми разузнаването, тясно свързано с дипломатите и Коминтерна. Разузнаването е формирано по времето на Зиновиев и Бухарин в Коминтерна и на Ягода в НКВД. Как да им се вярва? Те трябва да изчезнат.

Действа се по един начин — отзовават се хората в Москва за повишение. Те не вярват. Но се надяват. И тръгват.

Антонов-Овсеенко е отзован от Испания, за да бъде назначен за нарком на правосъдието (назначен е за кратко време, за да се успокоят колегите в чужбина). Лев Карахан е отзован от Турция и му е предложен постът посланик във Вашингтон. И двамата са арестувани и разстреляни в Москва.

Съкилийник на Антонов си спомня: „Когато го извикаха на разстрел, Антонов се прости с нас, свали сакото и обувките си, даде ни ги и така разсъблечен тръгна към смъртта." А преди 21 години с накривена шапка, с коси, дълги до раменете, той е обявил свалянето на Временното правителство. Сега бос го водят на разстрел.

Разстрелват Карахан в славната компания на „немски шпиони". Заедно с него, бившия посланик, бившия заместник-нарком, отива на разстрел и бившият секретар на ВЦИК Авел Енукидзе. Имената на Карахан и Енукидзе често се свързват в еротични разкази из живота на придворния Болшой театър. Така че, обединявайки ги и в смъртта, „добрият Йосиф" е настроен шеговито.

През цялата 1937 г. продължава ликвидирането на дипломати и разузнавачи. Отровен е ръководителят на разузнаването Слуцки, на когото е устроено пищно погребение. А резидентите отзовават един след друг... След завръщането им те получават назначение за нова държава, за което успяват да съобщят на колегите си в чужбина. Преди новото назначение ги изпращат на почивка, след завръщането си те получават документите за новата работа, приятелите ги изпращат на гарата. И още на първата спирка в купето им влизат...

Слуховете за ликвидирането на колегите им достигат до резидентите, но те продължават покорно да се връщат. Отказват да се върнат само единици.

През 1937 г. само двама кадрови съветски разузнавачи, Рейс и Кривицки, остават невъзвращенци. Скоро към тях се присъединява и вече неведнъж споменаваният от нас Александър Орлов (истинското му име е Лев Фелдбин).

През втората половина на 20-те години той ръководи резидентурата в Париж. През 1933-1935 г. работи в Германия, Австрия, Швейцария. През 1936 г. — в периода на откритите процеси — е изпратен в Испания, където бушува кървава гражданска война. Сталин наводнява републиканската армия със свои военни съветници, истински и мними — агенти на НКВД. От Испания сталинските шпиони плъзват из цяла Европа да вербуват нови агенти.

Орлов е назначен за заместник на главния военен съветник на републиканската армия. Негова официална задача е да организира разузнаването, контраразузнаването и партизанската война в тила на Франко. Но той има и неофициална задача. Както разказва в книгата си генералът от НКВД Судоплатов, в Испания Сталин осъществява още една тайна цел — разправа с привържениците на Троцки, стекли се от цял свят, за да се сражават за испанската революция. Там Сталин им устройва кървав лов: агентите на НКВД и верните коминтерновци обвиняват троцкистите в шпионаж и безпощадно ги разстрелват. Орлов участва и в тази „война между комунисти", както я нарича Судоплатов.

Но главната му заслуга е друга свръхсекретна мисия. Когато силите на Франко наближават Мадрид, Орлов получава шифрована телеграма от „Иван Василиевич" (както понякога се подписва Сталин в секретни телеграми с името на любимия си герой цар Иван Грозни). На Орлов е наредено да убеди правителството на Испанската република да изнесе в СССР златния си резерв. И той успява. Златото се пази в пещера в околностите на крайморското градче Картахена. До края на дните си Орлов си спомня как видял в пещерата куп сандъци — 600 тона злато...

Сталин държи да не остане никаква „руска следа", от което Орлов разбира, че той не възнамерява да връща златото. Грижовният Стопанин явно го смята за справедлива отплата за помощта във войната. Орлов изнася испанското злато под името Блекстън — представител на националната банка на САЩ. През цялото това време той внимателно чете в „Правда" съобщенията за московските процеси и разбира, че ленинската партия е подложена на унищожение. За него, стария болшевик, който работи в ГПУ от 1924 г., не е трудно да предвиди собствената си съдба. И когато през 1938 г. Орлов е извикан срочно за някакво секретно съвещание, той не се съмнява, че неговият час е дошъл. И след Рейс и Кривицки Орлов остава на Запад. Той знае колко безпощадно отмъщава Сталин на невъзвращенците и пише писмо, с което му предлага сделка: ако Сталин не направи опит да ликвидира него или близките му, той се задължава да мълчи за всичко, което знае. Стопанина не отговаря, но Орлов остава жив. И едва след смъртта на Сталин той публикува книгата си за НКВД, която ние толкова често цитираме.

Не се завръща и посланикът в България — знаменитият Фьодор Расколников. Впоследствие той ще опише как през 1936 г., когато влиза в кремълската столова, е поразен от необичайната мълчаливост на високопоставените ѝ посетители: партийните функционери буквално се боят да отворят уста, боят се един от друг, страх е парализирал всички. Впрочем твърде мълчалив по онова време е и самият Расколников. В спомените си жена му М. Канивез разказва как често, събуждайки се посред нощ, сварвала го да седи прегърбен пред радиото и да слуша съобщенията за процесите. Той чудесно е разбирал, че всичко, което ставало там, е чудовищна лъжа. Например той знаел, че Пятаков, който разказвал на процеса за срещата си с Троцки в Норвегия, в действителност по това време е бил в Германия и, както пише жената на Расколников, е обядвал в компанията на съпруга ѝ. Но Расколников мълчи и се измъчва, докато не намира книгата си „Кронщат и Питер през 1917 г." в списъка на забранените. Тогава разбира, че е дошъл и неговият час.

Едва тогава той написва „Отворено писмо до Сталин", в което има следните редове: „Над портала на катедралата „Парижката Света Богородица" има статуя на Свети Денис, който смирено носи собствената си глава." Расколников отказва да последва примера на Свети Денис и остава на Запад.

„Вие култивирате власт без честност, социализъм без любов към човека... Вие сте сковали страната в зловещ страх... С помощта на мръсни фалшификации инсценирате съдебни процеси, надминаващи по своята абсурдност обвиненията, които познавате от учебниците в семинарията — средновековните процеси срещу вещиците..." — така Расколников разобличава Сталин.

Стопанина вероятно се е подсмихвал, четейки това писмо, защото къде е била „любовта към човека", когато в Кронщат матросите, предвождани от младия мичман Расколников, са убивали своите офицери?

Както и другите невъзвращенци, Расколников е обявен извън закона.

Още през септември 1937 г невъзвращенецът Рейс е убит зверски в Швейцария.

През 1939 г. в Ница умира Расколников, официално от болест, макар че веднага възниква версията за убийство. Как ще остави Стопанина без отговор дръзкото му писмо!

През февруари 1941 г, невъзвращенецът Кривицки е намерен във вашингтонски хотел в локва кръв. Полицията съобщава за самоубийство, но адвокатът на Кривицки Ралф Валдман е сигурен, че това е убийство.

 

Чистка във „Вавилонската кула"

 

През 1937 г. Стопанина си поставя за цел да унищожи и стария Коминтерн, неразривно свързан с всички негови разстреляни врагове. Както винаги, той играе дълги шахматни партии. Още тогава той мисли за резки промени във външната политика, за съюз с Хитлер. Може ли да е сигурен, че такъв обрат ще бъде посрещнат покорно от Коминтерна, който се бори яростно с фашизма? Започвайки чистката, Сталин решава да създаде международна организация, където самата мисъл за дискусия по повод решенията му трябва да изглежда кощунствено. Само с такъв Коминтерн той може да осъществи Великата мечта.

Всички необходими церемонии са спазени: ликвидирането на Коминтерна започва по сигнал... на неговия ръководител. Георги Димитров пише писмо до ЦК: „Ръководството на Коминтерна извърши проверка на целия апарат, в резултат на която около 100 души са уволнени като хора, които не се ползват с достатъчно политическо доверие... Редица секции на Коминтерна се оказаха изцяло в ръцете на врага."

Повежда се незабавна борба с врага — Коминтернът става арена на действията на НКВД. Още през първата половина на 1937 г. започват безкрайни арести на членовете на германската, испанската, югославската, унгарската, полската, австрийската, естонската, латвийската, литовската и други компартии.

Знаменитият Бела Кун, лидерът на разгромената Унгарска република, близък на Зиновиев и Троцки, през пролетта на 1937 г. е извикан на заседание на изпълкома на Коминтерна. Присъстват ръководителите на западните компартии: Толиати, Пик, Торез. Секретарят на изпълкома Мануилски съобщава, че по данни на НКВД Бела Кун е завербуван от 1923 г. от румънското разузнаване. И никой от приятелите на Кун не се възмущава от това безумие, не протестира, не иска доказателства... Така те взимат изпита по право да останат живи и да работят в новия Коминтерн. Пред входа автомобилът на НКВД вече очаква Бела Кун. Разстреляният лидер е последван от 12 бивши комисари на Унгарската република.

Сега всеки ден Димитров трябва да доказва своето право на живот. И той го доказва, като санкционира арестите на своите съратници от българската компартия, а в отговор на протестите безпомощно свива рамене: „Това не е в моята власт, всичко е в ръцете на НКВД." След което Ежов, според собствените му думи „ликвидира българите като пилци"...

Фриц Платен, основателят на швейцарската компартия, организирал пристигането на Ленин и сподвижниците му в Русия, умира в лагер. От 11 лидери на монголската компартия остава само Чойбалсан. Ликвидирани са ръководителите на компартиите на Индия, Корея, Мексико, Турция, Иран. От ръководството на германската компартия оцеляват само Вилхелм Пик и Валтер Улбрихт. Ежов заявява: „Няма да е преувеличение, ако кажем, че всеки немски гражданин, който живее в чужбина, е агент на гестапо." Голяма група немски комунисти е предадена на Хитлер. И много от тях останаха живи във фашистките лагери, но зад бодливата тел в страната на социализма загинаха всички.

Леополд Трепер, еврейски комунист, по-късно съветски разузнавач, описва така коминтерновския бит от онези дни: „В нашето общежитие, където живееха партийни активисти от всички страни, не се спеше до три часа през нощта. Със свито сърце чакахме. Точно в три светлината на автомобилните фарове прерязваше мрака и се плъзгаше по стените на сградите... Гърчехме се от безумен страх, стояхме до прозорците и чакахме къде ще спре колата на НКВД... След като ни отминеше, се успокоявахме до следващата нощ."

Безпощадна е разправата и с приятелите на Трепер — еврейските комунисти. Един след друг са ликвидирани всички ръководители на палестинската компартия. Ефраим Лешчински, член на нейния ЦК, когото зверски измъчват, за да признае и да назове съучастниците си в шпионажа, полудява, блъска главата си в стената и крещи: „Кое име съм забравил? Кое име съм забравил?"

Даниел Авербах, един от организаторите на палестинската компартия, през 1937 г. работи в СССР, в Коминтерна. „Вече бяха загинали неговият син и брат му — пише Трепер, — а него все не го прибираха. Той се побъркваше от страшното очакване. Братът на жена му тичаше из стаите и крещеше: „Боже мой, ще узнаем ли някога защо искат да ни арестуват?"

След години, вече в хрушчовско време, Трепер се среща със жената на Авербах. Старицата притиска до гърдите си вехта чанта, в която държи съкровищата, запазени през всичките страшни години — семейните снимки.

Тя казала: „Моят мъж, синовете ми, брат ми и деверът ми — всички бяха арестувани и убити. Само аз оцелях. Но знаете ли, въпреки всичко аз вярвам в комунизма."

Въпреки всичко продължава да служи на СССР и самият Трепер. Той се възмущава от мълчанието на западните комунистически лидери, но обяснява собственото си мълчание така: „Какво можехме да направим? Да се откажем от борбата за социализъм? Но ние бяхме ѝ посветили целия си живот. Да протестираме, да се намесваме? Но ние помнехме отговора на Димитров на нещастните българи."

Стопанина знае за тези разсъждения. Той правилно ги оценява. И в играта си разрушава старата „Вавилонска кула".

Един подир друг изчезват коминтерновците. Сталин запазва само онези, които са издържали изпита за послушание. Изчезва ръководителят на югославската компартия Горкич, предаден от Йосиф Тито, бъдещия президент на Югославия. В писмо до Димитров Тито пише: „В страната никой не го познава, освен няколко интелигенти. Случаят (така е наречен арестът на Горкич — Е. Р.) няма да има сериозни последици за партията."

През 1938 г. Тито пристига в Москва — по същото време са арестувани 800 видни югославски комунисти. По време на дългите разговори Димитров проверява лоялността на Тито. Той предава не само приятелите, но и бившата си жена, която е арестувана като агент на гестапо. Тито пише обяснителна бележка до Сталин, запазена в бившия Партиен архив: ,Аз мислех, че тя е проверена, защото е дъщеря на беден работник и е била жена на виден деец на германския комсомол, осъден на 15 години каторга... Смятам, че съм бил недостатъчно бдителен. И това е голямо петно в моя живот. Мисля, че различни вредители в нашата партия могат да го използват срещу мен и се налага да се съобразявам с това."

Тито напразно се тревожи — след като е предал без колебания близкия си човек, той е издържал изпита. Както Куусинен, Толиати, Калинин, Молотов, Будьони и други, които безропотно предаваха близките си. Така за Тито е открит пътят към поста генсек. И когато през 1939 г. след дълги години в затвора в Москва пристига легендарният югославски комунист Милетич, Сталин предпочита пред него проверения Тито. Мъченикът и героят Милетич изчезва в подземията на НКВД.

Ражда се нов Коминтерн, дресиран и абсолютно послушен. През 1939 г. той ще одобри пакта на Сталин и Хитлер и покорно ще се самоунищожи, когато Сталин пожелае.