Съвременна история

Като се отворят кингстоните на една подводница – тя потъва. Българската не само не потъна, но се издигна (инат!). Митингите от 17 и 18 ноември 1989 г. наистина бяха клапани. Какво изпуснаха те? Преди всичко – въздишка на облекчение. Въз основа на 205 лозунга (разбира се, това не бяха всичките) ще се опитам без претенции за изчерпателност и за последна дума (не дай Боже, та тя не би могла да бъде казана и след 50 години) да направя анализ на това кой стоеше зад лозунгите, какви искания издигнаха различните групи, може ли да се очертае една платформа, с която правителството не би могло да не се съобрази ако държи да запази и без това крехкото доверие на гражданите. Накрая един голям, може би най-големият и основен въпрос – като какъв се прояви българинът – култура, морал, съвест.

Открояваха ли се отделни групи в огромното мнозинство от хора пред Народното събрание и пред храм-паметника „Свети Александър Невски“? Нарочно взимам присъстващите и на двата митинга, защото и на единия, и на другия българинът „правеше“ една и съща история – своята. Трудно е да се отговори на този въпрос. Има общочовешки стойности, чието накърняване предизвиква протест у всеки честен човек, независимо от социалната, професионалната или друга категория, към която принадлежи. 11 лозунга искаха свобода, 10 – гласност, 9 – демокрация. Един от лозунгите от 18 ноември недвусмислено заявяваше: „За възраждане на духовните ценности на българина.“

Все пак „водеше“ интелигенцията. Тук не говоря за организацията, която особено в съботния митинг безусловно й принадлежеше, а за „присъствието“, което личеше в стила, находчивостта, в подробностите. Щé ми се да вярвам, че към нея не са принадлежали хора, искащи смърт и кървава разправа, хора, от които се излъчваше мрачна омраза, а такива изобилстваха.

Открояваха се някои нейни „отряди“, както гласи „щампата“. Юристите излязоха с призивите „Съдебната палата е символ на законността, върнете ни я“ и „Съдебната палата не е музей“. Свещениците правеха впечатление на само с организираността си като група, но и с цялото си „представяне“: със символиката – българско знаме с кръст за връх, плащеница с лозунг „Свещеникът – носител на народната съвест“, мисли от Библията с „биещата“ в много посоки философска платформа с 22 лозунга – на четвърто място след тези за социална справедливост. Също 22 – с искане за съд, и за причините за положението – 12, тя поставяше въпроси от „Вероучение в училищата“ и „Радиото, телевизията и печатът – трибуна и за християнството“ та до „Библия във всеки дом.“

Нямаше как да „мине“ естествено и без студентството. „Чисто“ студентски въпроси, естествено, присъстваха. Но въз основа на лозунгите не можеше да се определи точният размер на участието на българските студенти, защото за щастие те започнаха да възвръщат статута си на една от най-активните части на нацията и съответно да поставят и да се опитват да решават нейните най-наболели проблеми. „Преустройството е и в наши ръце“ – гласеше един от лозунгите, оставени в градинката на Софийския университет, оставени след съботния митинг.

Интересна е полемиката, „разгърнала“ се върху него. Той е подписан от НСД – Независимо студентско движение. Някой обаче е „разчел“ тези инициали като „Национално социално движение“ и е добавил в скоби „А. Ц“. – Александър Цанков. Друг, за да не остави никаква вероятност за съмнение „за какво става дума“, е изписал инициалите на Националсоциалистическата работническа партия на Хитлер. Във в. „Работническо дело“ от 21.10.1989 г. в уводната статия имаше оценката „екстремистки прояви“ за митингите. Дали този, който стои зад статията определя и ОФ-митингът като „екстремистки“?! Лозунги, като този призовавали „за окачване на кожите им“, дори тази „полемика“ – биха могли да дадат повод на някого, за когото митингите от 17 и 18 ноември са били „потъпкване на принципите“, да окачи етикета „екстремизъм“ на цялата изява на чистота, честност и искреност. Преди изграждането на солидни гаранции за необратимост на процесите не трябва по никакъв начин на този „някой“ да се дава подобна „сламка“.

Вижда се, че тези лозунги имат доста интересен живот: от „предродилния“ етап в съзнанието на автора им, та до „раждането“ и „сътворението“, докато станат една неразделна част от едно лице, два юмрука, образ и текст. След това, като свърши митинга, в по-оптимистичния вариант биваха оставяни на видни места, като градинки, площади и т.н. Но имаше и един много меко казано „неоптимистичен“, да не кажа направо варварски вариант, пак част от демокрацията. Някои „борци“ мачкаха, късаха, слагаха кален отпечатък за подпис. Така някои от тези творения се оказваха зверски „обработени“ в кофите или направо в локвите. Интересно обаче, че в някои от тези случаи благодарение на съвестта и труда на българските музейни работници от Националния Исторически Музей, на които и аз лично съм благодарен за достъпа до хранилището, които бяха запазили лозунги и плакати в хранилището на музея.

„Независимите“ не само организираха, но и дадоха кадър сред присъстващите: показателно е участието на „Екогласност“ с три лозунга. От тях най-характерен е перифразата на Вазов: „И в няколко века, и не тайно и не полека, народът порасна на няколко века“. С всичките им заслуги, звучи доста грандомански… Известно ми е, че профсъюзът „Подкрепа“ е бил приготвил 16 лозунга за съботния митинг, като „Учителският хляб горчи“ и „Болен здрав носи.“

Многобройните ученици, висящи по дървета и балкони, крещящи без да щадят гласните си струни, в един от малкото си лозунги искаха гласност.

Имаше един социалдемократически, а такава партия още нямаше, но липсваше и земеделското представяне. Дано този, който искаше възстановяването на БЗНС „Никола Петков“, наистина да е бил издигнат от земеделец…

В осем лозунга изявяваха своите тежнения мюсюлманите. Самото им количество говореше, че изборът на позицията по този въпрос е един от най-острите проблеми, които стоят пред българското правителство.

Може да се отграничи и групата на активните борци и на репресираните, които помнят Горуня и ген. Анев и искат „съд за техните убийци.“

В само 3 от общо 205-е лозунга можеше да се открие пряко „антисоциалистическо“ съдържание. 

Вижда се, че екипажът на българската „жълта подводница“ е много разнороден, но не всичките му членове си бяха сложили отличителни знаци. Между тях имаше много повече общи черти, отколкото различия. Главната сред тях беше Знанието – за миналото и за бъдещето. 

21 лозунга, искащи съд за виновниците, категорично посочваха Тодор Живков за главен, заедно с осемте насочени лично срещу него (общо 29 или над 1/7 от всички!). Някъде грубо, злобно, ще кажа и по-силна дума, зловещо, показваха назрялата необходимост от очистване на нашето общество. Не само от причинителите на кризата – най-лесно е да се коли и беси! Но също и вътрешно очистване на самите тези хора, които искат съд, смърт, кръв, за да няма „правешка държава“, „тошизъм“, „тодоритаризъм“. Не убийството и разрушението са пътищата, по които трябва да се върви, и затова за мен обнадеждаващ е лозунгът „Не отмъщение, а справедлив съд“, както и призивът към милосърдие на йеромонах Христофор Събев.

Дванадесет (12) лозунга разкриваха причините за положението, в което е българската „версия“ на социализма. „Тодор Живков сам ли направи тези безобразия“, „Тодор Живков е рожба на тоталитарната система“, „Не оставяйте днес да ви преустройват тези, които се устройваха вчера“ (от вица „Най-мразим на ме преустройват устроени“). Многобройни бяха искания за контрол върху Народното събрание, правителството, БКП – подобни лозунги даваха да се разбере, че българският народ е „наясно“ защо е „На Ръ Ба.“

Освен това той беше наясно и как да прескочи пропастта. Шестте лозунга с основна мисъл „Живковци се преустройват“, „Хора, бдете, да не стане ноември април“ (алюзия за Априлския пленум – и тогава с гръм и трясък се преустроихме) и призивът „Не решавайте съдбата ни единогласно“ (визираше се освен утвърдената практика и последната сесия на Народното събрание), по категоричен начин разкриваха волята на хората да има гаранции във всички посоки… „Хитър Петър“ върху един от портретите на новия лидер – по такъв начин беше изразена версията за промяната, оценката и в крайна сметка доброжелателността за президента-председател, доверието „на кредит“, което новият държавен глава трябваше да оправдае чрез действия, а не на думи (иначе отдавна не бяха чували да говори литературно български език, достатъчен беше диалектът на „човеците от народа“!).

Записвах си лозунгите, когато едно момиче пред Народното събрание сподели до мен: „Виждали ли сте толкова много щастливи хора?“ У мен нямаше чувство за щастие, нито на първия, нито на втория митинг. Беше ми и много тъжно, и много приятно. Викаха на воля и млади и стари. Аз записвах лозунги, афиши, възгласи, скандирания, материал богат. За съжаление още с първите стъпки на демокрацията се появи фалшът. Докато пред катедралния храм „Свети Александър Невски“ се издигаха лозунги в подкрепа на турците и мюсюлманите, отзад „определени“ обучени хора подвикваха: „Хайде стига с тия турци!“ Други хора, които принадлежаха към интелигенцията, идваха „да се навикат“, когато вече никой не можеше да им направи нищо. 

Лозунгите винаги са били най-достоверните исторически източници. Те пишеха българската история, нашата история. А историята на България не може без Левски, българинът не може да не се преклони пред Апостола. Ето защо се издигна: „За чиста и свята република“. Българинът не може и без Вазов. Издигна се „перифразираното“ „И не тайно, и не полека, народът порасна с няколко века“… Не можем да не се преклоним и пред „Къде си вярна ти любов народна…“ Особено, когато режимът цели 45 години е погубвал „народната любов“ и следващото ръководство трябва доста да направи, за да я спечели. И разбира се, не може без поука: „Всичко се купува, освен любов на народа.“

Народното творчество беше носено в ръцете на хората. „Помни Девети, пази Десети!“, „Да успеем, а не да оцелеем“, „А сега накъде“, „От големците се боят и горите“, „Заменям бял трабант за черен мерцедес (и беше добавен телефонен номер)“, „Не правешка, а правова държава“, „Времето е в нас, а няма време…“, „Долу переструвките“, „Враг номер едно – егоизмът”, „Никога вече тодоритаризъм!“, „Тошизма падна!“, „Феодално имение или правова държава“, „С демократичните сърп и чук стигнахме до тук“, „Народу – народното“.

Още с прохождането на демокрацията се срещнахме с манипулацията, вече на ново равнище. „Димитров е живял и без УБО“, се заявяваше убедено на първия митинг на опозицията. Бяхме близки семейства с охраната на Георги Димитров, близки сме и до днес с неговата съпруга. Водачи от неговия ранг от международен мащаб напълно естествено имат охрана. Всъщност доста сръчно се влага противопоставянето на съвременните партийни и държавни ръководители, „оградени“ от УБО и „окопани“ в своите резиденции и образа на човека, който върви по улиците и се ръкува с хората.

И наред с тях, сериозните, политически прозиращите същността на новата политика, такава каквато я искат и чувстват хората: „Искаме социална справедливост“, „Не опозиция, а плурализъм“, „Никога вече диктатура“, „Не решавайте съдбата ни единогласно“, „Свободата е в сърцето на човека“, „Нов свят – борба за човешка правда“, „Гласност – за всичко“, „Искаме свободна и демократична България“, „Промени сега, демокрация – днес, гласност – веднага“, „Не на партийната номенклатура“, „Искаме отговори, а не лозунги“, „Стига лозунги.“

Оформи се една група лозунги, изписани от ръцете на юристи – „Законодателната, съдебната и изпълнителната власт – независими“, „Да се реформира политическата система на България радикално“, „Съдебната палата е символ на законността – върнете ни я“, „Съдебната палата не е музей“, „Виновните – на съд.“ 

Без съмнение, не могат да се подминат лозунгите, от които струи като мощно течение скептицизмът, съмнението, разбира се – и надеждата и оптимизмът. Не могат да се отделят. „Гласност, кислород, салам“, „Дайте гласност на ученика.“ 

Не мога да пропусна тези, в които се искат смърт и възмездие. А те са много - 18% от записаните 168 лозунга. Много ни се е насъбрало. От действително преживяното, от мълвата, от слуховете, от манипулациите. Дали ще има съд – не знам, но вече има партийна и държавна комисия за обследване.

Твърде лесно се гледа на човешкия живот. Трябва ли да припомням, че преди 9 септември 1944 г. най-високата награда – 50 000 златни лева за предателство на партизанин е взета от жена, призвана да създава и да съхранява живот. Смъртта не поправя смъртта. И това нечия ръка го бе написала на първия опозиционен митинг: „Колко трудно е човек да се отгледа, а колко лесно след това на него се гледа.“

На митингите се роди нов фолклор. Например на 18.11.1989 г. жена в едната ръка държеше в. „Работническо дело“ – вот на недоверие; а в другата - „Фашизмът“ на Желю Желев и „Лице“ на Блага Димитрова. Пак там се размахваха „Лице“ и „Фашизмът.“

Въз основа на лозунгите можеше да се очертае една истинска платформа на „низините“, с която правителството не може да не се съобрази, да не изпълни, ако държи на доверието, на поддръжката на хората.

- Свобода (11) – „Диша ми се, искам въздух, гладен съм, искам да живея“.

- Гласност (10), тук е и искането за реформа на средствата за масово осведомяване и това, за обективна информация, но гласност пълна, а не регулирана.

- Демокрация (10).

- Свободни избори (4), условие, за да се постигне всичко това, някои искат извънредни избори („…сега, веднага“).

- Социална справедливост (22), плюс шест срещу „червената буржоазия” и милионерите, плюс пет за предаване на резиденциите. Тези 33 лозунга показват колко социално угнетени са се чувствали хората в едно общество, наричащо се социалистическо и деклариращо, че се основава на принципа „Всекиму според труда“.

- Реформа на партийната система (4). Тук спокойно могат да се добавят и тези, които разкриват причините за кризата.

- Разделение на властите (2).

- Ликвидиране на репресивния апарат (4). „Изхвърлете… червените барети, вътрешните войски, Държавна сигурност“.

- Преустройство (6) навсякъде и във всичко.

- Правова държава (2).

- Демонтаж на командно-административната система (1).

- Контрол над Народното събрание, правителството и другите органи над властта (3).

- Разследване на „дейността“ на Тодор Живков и приближените му (21). Цифрата е достатъчно ярка, за да покаже неотложността на тази мярка.

- Защита на природата (3). Всъщност, спасяване на природата.

Без това не може. Кислородът свърши. Може би търпението. Много на място звучи лозунгът „Да станем граждани, а не трудещи се“. Да не допуснем, да ни обезличават повече. „България не е сметище”. Ние не сме боклук. „Не чакаме свободата, ще си я вземем сами!”

Би трябвало тук да свърша. Ще си позволя още няколко думи по темата какъв се прояви българинът на 17 и 18 ноември 1989 г. Преди всичко не може да се отрече усетът към момента. Може би прекалено много сме чакали. А може би сме изстискали всичко, което е било възможно от предишния режим. Много конгреси, пленуми, решения бяха наречени „исторически“. „Исторически“ бяха митингите. На тях отново започнахме да правим история. На тях „хванахме бика за рогата“. Дори самото разрешение за митинга от 18 ноември с всичкия пласт демагогия беше нещо непознато в нашата практика. „Ние си взехме сами свободата“, казва един от посочените лозунги.

Освен усет към момента и решителност за действие (пак се питам, дали не е закъсняла) чрез платформата на митингите, се прояви и прозорливост, и пресметливост, защото исканията са насочени надалеч, но се искат и гаранции, да не би да бъде предотвратено тяхното изпълнение. Злобата, жестокостта, изпълнителността, които личаха в някои от лозунгите, показваха ниска политическа култура (ще припомня, че ораторите бяха прекъсвани с дюдюкания и отпращани), не особено висок морал (дело само на единици!!!). Естествено многобройните искания за социална справедливост заедно с тези за съд, заедно със стрелите срещу Тодор Живков показваха колко много се е трупало…

И тъй „жълтата подводница“ имаше нов капитан. Сменени бяха и някои офицери, но след митингите никой не се чувстваше прост моряк. Едно малко дете държеше плакат: „Само Младенов. Долу Живков“. Разбира ли то? Не. Следователно неговите родители още от ранните му години възпитават един бъдещ демагог…

 

17 ноември 1989 г., Пл. „Народно събрание”, митинг, организиран от ОФ

 

Диша ми се. Искам въздух. Гладен съм. Искам да живея. (отдолу знакът на Хипарската комуна).

Внимание. Живковци се преустройват.

Вас ви организираха.

Нови свободни избори. Веднага. Сега.

Докога правото ще бъде облечено в държавна власт

Съдебната палата е символ на законността, дайте ни я, върнете ни я.

Живковски преструвки, не. Демокрация и гласност, да.

Обаче никой не им знае шифъра. (Със знака на долара).

По-малко милиция, повече демокрация.

Съдебната палата не е музей.

Предайте резиденциите за детски домове.

 

Подборът е труден, всеки от тях сам по себе си е ярък. В книгата си имам отделна глава, посветена на идеите и то не само в първите два митинга. Озаглавена е: „В света на идеите: от миш-маш към гладна диета“. Темата за преустройството я разглеждам от първия митинг в София в развитие до митинги в първите опозиционни митинги и първите седесарски митинги във Варна и Бургас и стигам дори до малки градове. Във вестниците от онова време има доста повече.

Българската комунистическа партия още от самото начало обявява, че е за социализъм. Още на 17 ноември 1989 г. е заявено, „Преустройство в името на социализма“; на 22 ноември – „Социалистическият избор е нашата истина“. По избрания път ще се върви „неотклонно“ и това ще бъде „социализъм за всички“ (върху портрет на Ленин, на който пише „ДА“) и без „кръшкачи“, „човешки“ и „истински“. „Алтернативен, демократичен и хуманен“ (13 декември 1989 г.).

Още от самото начало БКП заявява своите намерения да оглави и извърши преустройството във всички области на живота, като започне от вътрешнопартийното. През ноември 1989 г. из цялата страна са вдигнати лозунги в негова подкрепа. БКП – АВАНГАРД НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, ДА – НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, НЕ – НА МАФИЯТА (17 ноември 1989). Свързва го със законността, единството, отговорността и дисциплината. Трябва да бъде извършено „отгоре на долу“ (13 декември 1989 г., София), „сега, а не утре” и човекът трябва да бъде в „неговия център“ (22 декември 1989, Бургас). То трябва да бъде „реално“, „ускорено“ и „без празен ход“ (митинг нa Независимия клуб „Гражданска съвест“, който подкрепя обновителните процеси и същевременно се стреми да хуманизира обществото, 3 декември 1989 г., Видин).

….Преустройството е „историческо“ (17 ноември 1989 г., София), то е „нашият шанс“ и затова е „отговорност за всички“ (18 ноември 1989 г., София). Интересно е, че последните лозунги са издигнати на митинг на опозицията. Кой ли ги е носил…

….Още на 17 ноември 1989 г. се иска МАНДАТНА СИСТЕМА НА ВСИЧКИ РАВНИЩА; МАНДАТНОСТТА трябва да бъде безкомпромисна (13 декември 1989, БНБ, София). На хората отдавна им е омръзнало „замръзването“ на партийните и държавните ръководители на един и същи пост. Не случайно на същия митинг може да се види: „ДИКТАТУРА – НЕ, ИЗБОРНОСТ – ДА. 

…Още от 17 ноември се издигат лозунгите за плурализъм. Може обаче да се срещне абсурдният призив към „неформалите“ да гласуват за комунистите и още по-абсурдните обвинения против подстрекателите срещу социализма.

Не мога да не завърша с един лозунг от следващия ден – „Не опозиция, а плурализъм“. Как да не ти се прииска да извикаш: „Де-мо-кра-ция-я!!!“

 

 

В СВЕТА НА ИДЕИТЕ:

ОТ МИШ-МАШ КЪМ ГЛАДНА ДИЕТА

 

Както производителите на стоки имат своите изложения Париж и Осака, панаирът в Лайпциг и Пловдив, така производителите на идеи –безценна стока, си имат своите митинги на БКП, на СДС, „живи вериги“, около Народното събрание, или Правителствената болница. А лозунгите, издигнати на тях, са като своеобразни щандове, на които се поднасят идеи. От материалните възможности зависи само „оформлението“, но не и дълбочината на идеите, така че тук конкуренцията е при равни условия. Лозунгите са най-сигурният източник за това колко са последователите на дадена идея, защото една партийна платформа може да не се прочете, една реч - да не се чуе или хората, викащите в подкрепа на оратора, да викат защото и другите правят така, но зад лозунгът стоят едно човешко лице и два стиснати юмрука. 

 

Да запазим нашето „Ура“ за истинските постижения и празници

 

17.11.1989 г. Митинг по инициатива на комитетите на политическите и обществени сили към ОФ (49 лозунга)

 

Първият. Замислен като „казионен“, за да „освети“ резултатите от пленумите на ЦК на БКП и на току-що завършилата сесия на Народното събрание със „спонтанно народно одобрение“. Той не се получи като такъв по изпълнение. Дойдоха твърде много хора, с най-различни представи за това доколко са „революционни“ решения от 10.11.1989 г., искрено пеещи „Мила Родино“ след Гена Димитрова, но всеки със своя идеал за нова България. „Диша ми се, искам въздух, гладен съм, живее ми се”, простичко бе написал един от тях. „Демокрация, гласност, преустройство – да!!!“ – категорично бе заявил друг. Това бе един от най-често срещаните лозунги на този митинг: демокрация (5), гласност (4) и преустройство (7), наред с тези за съдене на виновниците (6). Това показва какво нашето общество е нямало, въпреки че се твърдеше, че то е било социализъм - „реален“ и „зрял“, а демокрацията – само етап от построяването му, т.е. отдавна я няма!

Още на шестия ден след 10 ноември 1989 г. вече бе изразено съмнение във възможността за преустройство у нас (4), т.е. в курса, прокламиран на пленума. „Вас ви организираха“, съвсем открито обвиняваха „силите“, свикали митинга и които подкрепяха ръководството на БКП.

„Всяка промяна поражда надежда“, скептично отбелязваше един лозунг. За „преустройство във всички области на живота“ бяхме чували и преди, но него видяхме. Ще бъде ли и тази промяна само „обявена“, ще доведе ли до нещо истинско, до нещо трайно?!

 

17.11.1989 г.

 

БКП – авангард на преустройството.

БКП и БЗНС – единни в преустройството.

В центъра на всичко – човека (И на 18.11.1989 г.).

Вас ви организираха.

Виновниците на съд (И на 18.11.1989 г.).

Внимание. Живковци се преустройват.

Всички равни пред закона. 

Всяка промяна поражда надежда.

Възстановяване на програмата на Отечествения фронт от 17 септември 1989 г.

Генерал Русков не е еколог, той е бракониер (И на 18.11.1989 г.).

Да живее БКП.

Да запазим нашето „Ура!” за истинските постижения и празници.

Дайте гласност за ученика.

Диша ми се. Искам въздух. Гладен съм. Искам да живея. (Oтдолу знакът на Хипарската комуна).

Дворците да станат болници и училища

Демокрация, гласност, преустройство!!! (И на 18.11.1989 г.). (Демокрация – днес, гласност – сега, преустройство веднага! Вж. Петров, А. Лозунгът, 18.11.1989 г., №140).

Докога правото ще бъде облечено в държавна власт

Живковски преструвки, не. Демокрация и гласност, да.

За демокрация без милионери.

Заедно с народа към обновление (И на 18.11.1989 г.).

Законите – за всички. (И на 18.11.1989 г.).

Закрила за всички.

Искаме открит и честен диалог.

Искаме социална справедливост и обективна информация.

Къде отиде признанието към основателите на нашата партия.

Къде са парите за Стражица – искаме отчет. (И на 18.11.1989 г.).

Мандатната система на всички равнища.

Мир, труд демокрация, социализъм.

Многообразието ще ни учи на търпимост, ще ни възпитава на политическа култура.

На съд виновниците за разрухата.

Народен съд за престъпниците.

Националното единение – гаранция за преустройство.

Не искаме вили в Бояна, искаме сирене и хумана. (Мерцедеси. Бояна. Сирене. Хумана. 18.11.1989 г. А. Петров).

Нови свободни избори. Веднага. Сега.

Нови свободни избори, веднага.

Няма права без тяхната защита.

Обаче никой не им знае шифъра. (Със знака на долара).

Панев, Йотов, Кубадински, подайте си оставката.

По-малко милиция, повече демокрация.

Предайте резиденциите за детски домове.

Преустройство в името на социализма.

Преустройството – дело на народа.

Преустройството – историческо.

Преустройството – отговорност за всички.

Работнически привет на ЦК на БКП.

Резиденциите – детски и здравни заведения.

Съд за престъпниците.

Съд за убийците за Горуня.

Съдебната палата е символ на законността, дайте ни я, върнете ни я.

Съдебната палата не е музей.

Татко, Владко и сие, тук пред нас на колене. (И на 18.11.1989 г.).

Трудещите се от К. „Елпром – Енерго“ – убедени привърженици на преустройството.

 

„Да успеем, а не да оцелеем!“

„Край на парада!“

„А сега накъде…“

 

18.11.1989 г. Митинг, организиран от независимите клубове и общества (157 лозунга).

 

Отново „шлагерът“ бе преустройството (17), наречено „наш шанс“. То трябва да преобрази страната от диктатурата, от един „тодоритарен” и „тошкистки” режим в общество, в основата на което ще бъдат свободата (9), гласността (7), демокрацията (9). Зове се за религиозните права (12) и за правата на мюсюлманите (8), за социална справедливост (16).

В лозунгите, показващи причината за катастрофата (12), от поименното посочване на виновниците за нея (срещу Тодор Живков - 12), както и в исканията за гаранции за необратимост (6), се разкриваше реализъм и здрав смисъл, присъщи на българина. Например в лозунгите „Тодор Живков е рожба на еднопартийната система“, „Не на стария отбор даже и с нов треньор“ и „Има още живковисти“ ясно се даваше да се разбере, че вината не е в отделна личност, в цялата система, изградена след 1947-1948 г. Хората няма да се оставят да бъдат измамени и този път с повърхностни промени, нито с прехвърлянето на отговорността върху „върха“ на пирамидата, като всички основни „камъни“ си останат непокътнати. Съвсем открито се заявяваше, че 10 ноември е „След дъжд качулка“. Едно от най-често срещаните искания бе за съд на виновниците (12). Чест прави на хората, които въпреки всичко преживяно, бяха издигнали лозунга „За Тодор Живков, семейство и приближени искаме справедлив съд, а не отмъщение“. Щом едно общество претендира, че иска да бъде демократично и че ще се основава на еднаквите за всички закони, не може да започва първите си стъпки с беззаконие и жестокост. В този ключ никак не се „връзваха“ един с друг горният лозунг с „обещанието“, че „Кожите ви ще съхнат на стените“ и не стояха „удобно“ свободата и демокрацията до възмездието, написани на един ред. Злобата, отмъстителността, безкултурието, личащи от някои лозунги, хвърляха съмнение върху искреността на други, които с една ръка държаха лозунг за смърт, а вдигаха другата със знака „Виктория“ и викаха „демокрация“ и въобще във възможността последната да бъде построена у нас.

Прекъснатите демократични традиции – как иначе да се обясни лозунгът „Не опозиция, а плурализъм“, пълната обърканост на понятията и ценностите и неяснотата за съдържанието им, засилваха песимизма.

Въобще може да се каже, че 18 ноември сякаш бе по-ясно какво от старото трябва да се разруши, но зад общите искания за свобода, демокрация, гласност, преустройство и социална справедливост изобщо не личаха контурите на бъдещето.

 

18.11.1989 г.

 

Без Тошо можем, но без хляб не можем. След дъжд качулка.

Безрезервна подкрепа на преустройството.

Библия за всеки дом (2).

БКП – Българийо от тебе те живяха.

Болен здрав носи (26.11.1989 г., Варна).

Българийо, едва ли сам те той разсипа.

България не е сметище (лозунг на „Екогласност”).

В подкрепа на независимите дружества.

В центъра на вниманието – човекът.

Вероучение в училищата.

Виновните, на съд!

Владко си отиде, но бавачката Йорданов остана.

Влизането забранено, стреля се без предупреждение (желязна табела от резерват).

Времето е в нас, а нема време.

Всеки сърба това, което му се пада. Кожите ви ще съхнат по стените.

Всичко се купува, освен любовта на народа.

Във висшия ешелон няма нито един човек без неопетнено име.

Възстановете отнетите ни за трети път мюсюлмански имена.

Върнете детето на Маруся. Това е право на майката.

Върнете ни земята, която ни взехте насила при масовизирането през 1957 година, тя е наша.

Върнете ни имената.

Върнете ни имената, за да ни върнете и доверието.

Гласност, кислород салам.

Гласност за всичко – екогласност. 

Господът, Враг №1 на егоизма.

Градивен диалог.

Григоре (Стоичков), докога ще си отгоре.

Да изловим хамелеоните на Живков 

Да живее българската социалдемокрация.

Да се разтури 6 отдел на ДС, който следи интелигенцията.

Да се реформира политическата система в България радикално.

Да станем граждани, вместо трудещи се.

Да успеем, а не да оцелеем.

Демонтиране на командно-административната система.

Димитров е живял и без УБО.

Доверие на кредит.

Долу диктатурата на апарата. Искаме народовластие. 

Долу переструвките.

Долу ръцете от зелените площи на родното място на Апостола.

Долу червената буржоазия (20.11., Русе)

Долу червената буржоазия, да живее Петър Младенов.

Дотук добре, а сега накъде…

Др. Младенов, не се страхувайте.

Другарю Младенов, бъдете с нас, за да бъдем с Вас.

Другарю Младенов, пази се от приятели и ласкатели-лицемери.

Другарят Петър Младенов – ген. сек. на ЦК на БКП:

„Ще вървим неотклонно по избрания път заедно с народа и в името на народа“ (индикатор за датата); (плакат с публикуван в „Работническо дело“ доклад).

Еко форум, нов форум, еко гласност солидарност.

Eкогласност – зелена алтернатива (с емблемата на „Екогласност“, фабричен).

Живковизмът е рожба на партийната система.

Живковистите на съд.

Живковщината – рожба на еднопартийната система.

За възраждане на духовните ценности на българина.

За контрол от народа и независимите върху партията и правителството (двете „т” на партията нарисувани като кръстове)

За протежетата на Живков в Правителството и Политбюро – отговорност за престъпленията на режима (портрет на Тодор Живков с черни лепенки вместо очи). Оставете очите му отворени, за да види целия си полувековен позор (върху портрета).

За Тодор Живков, семейство и приближени искаме справедлив съд, а не отмъщение.

За чиста и свята република.

Законодателната, съдебната и изпълнителната власт – независими.

Заменям бял трабант за черен мерцедес. Телефон…

Защита за трудовата частна собственост.

И в няколко дни под знака на „Еко“ и не тайно и не полека, народът порастна на няколко века.

И преди и сега „Левски“ значи свобода (26.11.1989 г., на мача „Левски-Спартак” – „Тракия“, на стадион „Герена“).

Извадете от мавзолея тази политическа мумия (Вж. възглас от 25.02.1990, СДС, №143).

Излекувайте лекарите.

Изхвърлете репресивния апарат: червените барети, Държавна сигурност, Вътрешни войски.

Има още живковци.

Искаме истинска политическа реформа.

Искаме коренни и демократични промени в образованието.

Искаме народен съд за виновниците.

Искаме нова партийна система. (И на 10.12.1989 г., А. Петров).

Искаме отговори, не лозунги. (И на 10.12.1989 г. А. Петров).

Искаме религиозна свобода.

Искаме свободна и демократична държава.

Истинските религиозни права – индикатор на религиозните обряди.

Клуб за гласност и преустройство.

Колко трудно е човек да се отгледа, колко лесно след това на него се гледа.

Контрол над Народното събрание, над КДС.

Конфискувайте всички вили и ги предайте на бездомните.

Конфискувайте имотите на червените милионери.

Край на парада.

Кубадински, Йотов, Панев – живковисти.

Къде са парите за Стражица? (От 17.11.1989 г.)

Къде си вярна ти любов народна.

Милионерските влогове – влогове за студенти.

Милионите на Правец – фургоните на Стражица (26.11.1989 г., в предаването „Всяка неделя“ в интервю с Борис Димовски)

Младежта е за пълна гласност.

Н. Петков, да бъде възстановен.

На Ръ Ба. Т.Ж.

На съд Владко и неговия татко.

На Тошо, Милко, извадете черното досие. Ще дойдем всички на съд и тези, които трябва – да умрат.

Народното народу!

Нашите деца гледат.

Не им публикувайте заплатите, а пенсиите.

Не на демагогията, не на корупцията, не на феодалния социализъм.

Не на партийната номенклатура.

Не на стария отбор

даже и с нов треньор.

Не решавайте съдбата ни единогласно (единодушно – А.Петров).

Не опозиция, а плурализъм.

Не оставяйте да ви преустройват днес тези, които ви преустройваха вчера.

Не правешка, а правова държава. 

Не чакаме свободата, ще си я вземем сами! (И на 10.12.1989 г., А. Петров).

Ние бяхме жертви на репресията.

Никога вече диктатура.

Никога вече тодоритаризъм.

Нов свят – борба за човешка правда.

Нови избори за Велико народно събрание.

Ноември стана май.

От социализма към демокрацията.

От големците се боят и горите.

Пазете Рила, закрийте хотел „Рила“.

Парите на милионерите да бъдат внесени в държавния бюджет.

Повече свобода на идеите.

„Подкрепа“ за всички.

Помаците, равноправни граждани на отечеството.

Помни девети, пази десети.

Правда за всички.

Преустройство навсякъде и на всичко.

Преустройството е и в наши ръце (допълнително под лозунга НСД+АЦ и НСГРП).

Преустройството е нашият шанс.

Промени сега, демокрация – днес, гласност – веднага.

Равноправие между вярващи и атеисти.

Радиото, телевизията и печата – трибуна на християните. (И на 10.12.1989 г., А. Петров).

Реалният социализъм, политически абсурд.

Резиденциите в Бояна – клуб на независимите организации.

Резиденциите в Бояна – клуб на неформалните организации.

(Общо 16 лозунга на „Подкрепа”).

Религиозна търпимост (2).

Религията – основа на морала.

Решителна промяна в радиото, телевизията, пресата.

С демократичните сърп и чук стигнахме дотук. (С демагогията на сърпа и чука стигнахме дотука. А. Петров).

Само Младенов, долу Живков.

Свети Тодор Кръстител.

Свещеникът – народната съвест (върху плакат като плащеница с образа на Христос. През цялото време зад ораторите и със знаме с кръст).

Свобода, демокрация, възмездие (текст към илюстрация-плакат).

Свобода, демокрация, гласност.

Свобода за политическите затворници! (2).

Свобода на личността.

Свобода на турците в България.

Свобода на човешката личност.

Свободата е в сърцето на човека.

Свободна съвест.

Свободен печат.

Свободни избори.

Свободни избори (Свободни избори, не дворцов преврат! А. Петров)

Свободни избори – веднага.

Свободни избори, ново Народно събрание!

Силна бюрокрация – слаба нация.

Спрете репресиите, побоищата и разселванията на помаците.

Стига!

Стига думи, искаме дела!

Стига лозунги.

Стига партийната наука.

Стига привилегии.

Студенти за демокрацията.

Съд – веднага.

Съд за динозавъра и неговата глутница.

Съд за царъ Тодор Живков и неговите палачи. Съд за убийците на Горуня и генерал Анев.

Съд и присъда на Живков и живковци.

ТО д О р! – 33 от 45

+ 1562 печеливши и

2.000.000 бедни

8.000.000 равноправни длъжници

Съд на живковистите (20.11.89 г. – върху цветна снимка на Тодор Живков, вероятно от томовете му, залепена в Софийския университет)

Тодор Живков в цял ръст в затворнически дрехи, от ляво на гърдите – „1990” (Изпълнено в черно-бяло).

Тодор Живков – посланик в Турция.

Тодор Живков – събеседник по желание на Кеворк.

Тодор Живков сам ли извърши тези безобразия.

Трябва ни природозащитна милиция.

Цензорите, блюдолизците, подлеците, вън от печата, радиото  телевизията!

Чернобил – Козлодуй – SOS.

Чиста и свята република на изметено.

Чиста нация правеше Хитлер – резултат 6 милиона унищожени евреи.

Учителският хляб горчи.

Феодално имение или правова държава.

Хитър Петър (текст под снимка на П. Младенов от вестник).

Хора, бдете, да не стане ноември април. (Бдете, за да не стане Ноември Април! А. Петров).

Христос, истина, живот. 

Християнството – алтернатива на тоталитаризма.

Христовото учение – светлина на света.

1911-1989. Върху портрет на Тодор Живков зад решетка.

26.10.89 г. Позор.

Vox populi – vox dei.

 

18.11.1989 г., Бургас

- бесилки на Жишев¹ и Тодор Живков

 

20.11.1989 г., Бургас

 

Искаме общество без привилегировани.

Подкрепете решенията на Ноемврийския пленум.

Преустройство сега, а не утре –

Човекът в неговия център

Чиста и свята република – с чисти и свети хора.

 

20.11.1989 г., Враца

Митинг в подкрепа на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП

 

Др. Младенов, врачани са с Вас!

Свобода, преустройство, демокрация!

Смелост докрай!

Спасете Враца от отравяне!

Съд за виновните.

Вж: Вазов, Валери. Всичко е в нашите ръце. – Труд, 21.11.1989.

 

21.11. 1989 г. Пловдив

 

Др. Младенов, ние сме с Вас.

Опетнилите морала и честта на партията – вън от нея.

Работническата класа подкрепя изцяло новото ръководство.

 

22.11.1989 г., Варна

 

Валутата – на народното стопанство.

Доходите на висшия ешелон – народно достояние.

Кога най-после свободни избори.

Народен съд за виновниците.

Промяна, а не промяна.

Справедливост, стига привилегии (организиран от Комитета за обществените и политически към ОФ).

 

22.11.1989 г., Варна

 

Митинг на опозицията

Общо 88 лозунга

Върнете парите и вярата на хората!

Милионерите пред съда, милионите – за здравеопазване!

Незабавно ликвидиране на цензурата!

Партийният дом – народна библиотека! 

Плажове без огради!

Повече зеленина – по-малко кметове!

Под съд виновните за националната катастрофа! (И на 10.12.1989 г.)

Спрете демагогията на всички нива!

Стига зелен хайвер, искаме черен!

Стига пълни доклади, а празни магазини.

 

(Лозунгите са публикувани 5 години по-късно във в. „НД Черноморие“, от където са взети от статията под заглавие „Сините лозунги една година по-късно“ от в. „Дума“, 14.12.1994 г.).

В нея авторът Николай Желев надълго и нашироко описва „грандиозния митинг на сините кандидати за демократи“ от 22.11.1989 г. Синьото присъства още в заглавието. Само че СДС е образуван на 7.12.1989 г. и първият му митинг във Варна е чак на 10.12.1989 г. Синият цвят далеч не се е появил на българската политическа дъга. Съществуват червеният – на БКП, зеленият – на „Екогласност” и виолетовият КТ „Подкрепа“ и оранжевият на БЗНС. Като „легитимации“ в лозунгите за добро или за лошо в лозунгите се използват червено, зелено, виолетово и оранжево. Наред с цветовете се появяват и емблемите. Опозицията освен знака „Виктория“ няма обединяващ символ и той е привнесен. Ако не се брои жестът „Смърт!“ с палец надолу.

Датата на тази публикация – 14 декември 1989 г. – също не е случайна. Асоциацията е с митинга от 14 декември 1989 г. в София пред Народното събрание, когато около него е сключена „живата верига“.

 

27.11.1989 г., Стара Загора

 

Смърт на комунистите!

„Първите букви от азбуката на демокрацията, статия във в. „Отечествен фронт“, 27.11.1989 г.

 

3.12.1989 г., Видин

 

Властта в ръцете на компетентността и хуманността

Плурализъм сега, избори веднага.

Преустройство без празен ход.

Социализъм без номенклатура.

(От лозунгите на независимия клуб „Гражданска съвест“, който подкрепя обновителните процеси, същевременно ще се стреми да хуманизира обществото).

 

3.12.1989 г. Толбухин

 

Да върнем на града името Добрич (призив от инициативен комитет стотици събира подписи).

С името Добрич е свързано хилядолетното минало на града 

(Инициативен комитет в подкрепа на преустройството. Лозунги в подкрепа на промяната).

 

София, 27.11.1989 г., митинг за отбелязване на 70-годишнината от Ньойския договор

 

Българското знаме с надпис на трите полета – Мизия, Тракия, Македония.

За Македония и Тракия те умряха – свободни те не ги видяха.

(Песни “Шуми Марица”, „Покойници”, „Тирани, чудо ще направим…”, скандиране на имената на старите улици на София – „Пиротска”).

 

28.11.1989 г. Завод по електроника, София

 

За обратна връзка с народа, не за връзки за лична изгода.

 

7.12.1989 г., Докторската градинка – чучело с престилка, слушалка и табелка: „Ще стана КООП такси“.

9.12.1989 г., „безредици“ – хоро около Народното събрание – Лозунги: „Желю Желев – президент и „Долу комунистите!“

 

6.12.1989 г., религиозен митинг, София

 

Алтернативна гражданска повинност за нежелаещите да служат в армията.

Библия за всеки дом (От 18.11.1989 г.).

Бог е любов! (От 18.11.1989 г., А.Петров).

Бог е с нас.

Божията истина надживява мракобесието.

Братолюбие, братство, свобода.

Българи католици.

Върнете ни Коледа и Великден.

Десетте Божии заповеди.

Йоан 3,16 „Защото Бог възлюби света и даде своя единороден син…“.

Комитет за защита на религиозните свободи, свободата на съвестта и духовните ценности (3)

Комитет на репресираните.

Правдата въздига една нация, а грехът е позор за един народ.

Религията – основа на морала.

Християнството – основа на мира и демокрацията.

Християнството – път, истина, живот.

Български трикольор 

Възгласи: Конституция! Свобода! Демокрация! (2) Покаяние! Избори! Съд! Коледа! Великден! Свободно християнство в България! Свобода на религията! Бог е с нас! Библия! Предложение! Нов патриарх! Долу член 1! В неделя на митинга! Долу червената буржоазия! Съд! Покажете се! Страхливци! У-у…! Безбожници! Нова конституция! Сирене! Нов парламент! Христофор!

(При излизането на Христофор Събев пеят „Многая лета!” В отговор на думите на Христофор Събев – „Амин!”).

 

28.11.1989-1.12.1989 г.

Изследване на Института по социология при БАН

2191 души от всички области на страната пропорционално представени от всички категории по възраст, образование, местожителство и професии

 

В. „Труд”, 13.12.1989 г.

Въпрос: Смятате ли, че започнатите промени ще доведат страната към по-добро?

Отговор: Да – 76,6%; не – 3,3%, не мога да преценя – 20,1%

Имате ли доверие в Петър Младенов?

София Митинг 17.11.	София Митинг 18.11.	Национално изследване 28.11.-1.12.
61,4	34,4	43,3	Да
1,3	5,6	2,7	Не
37,0	58,8	48,2	Още е рано да се каже
0,3	1,2	5,8	Не мога да преценя

 

 

 

-

 

 

 

 

 

Изследване на Института по социология при БАН, 28.11.-1.12.

Още е рано да се каже

-Изчакват с оценката на новия лидер – 25%

-По-ниска оценка за официалните организации.

-По-висока за неформалните организации.

-По-предпазливи относно благоприятния изход на промените.

-По-често – образование над средното.

Възраст – 26-36 години.

Членове на ДКМС.

Изследване на Института по социология при БАН

Да – на промяната – 22%.

-Пълна подкрепа.

-По-малко се опасяват от промените.

-Лица с по-ниско образование.

-Членове на БКП.

-Ръководители, селскостопански работници, пенсионери.

-Възраст над 51 години.

Изследване на Института по социология при БАН

Да на Петър Младенов и още е рано да се прецени за новото ръководство.

-Колеблива подкрепа – 14,5%.

-По-висока възрастова група.

-Лица с по-ниско образователно ниво.

-Членове на ОФ и БЗНС.

Изследване на Института по социология при БАН

Още е рано да се каже за Петър Младенов и „Да“ на новото ръководство (по-добро от предишното).

-Колеблива подкрепа – 10,6%

-Младежи на възраст до 25 години.

-Членове на ДКМС.

-Инженерно-технически работници.

-Лица с по-високо образователно ниво.

Изследване на Института по социология при БАН

Отношение към независимите клубове

-подкрепящи – 16,5%

-симпатизиращи – 29,1%

-колебаещи се в мнението си -21,9%

-неинформирани – 17,1%

-други – 1,1%.

Изследване на Института по социология при БАН

Партийната принадлежност при разпределението към „неформалите”

-1/3 от комунистите ги подкрепят или им симпатизират.

-При тях е най-силно изразена групата с отрицателно отношение.

-Най-нисък е делът на неинформираните.

Повече от една трета от населението ги подкрепя или им симпатизира.

„Стига козметика, искаме промени“

 

10.12.1989 г. Първи митинг след учредяването на СДС на 7 декември 1989 г.

Митинг на независимите демократични сдружения, София

 

Може би това бе най-богатият на идеи в сравнение с досега разгледаните. Отново бяха издигнати идеите за свобода (12), за гласност (7), за демокрация (9), за социална справедливост и преустройство (5). „Аполитичността – враг на промените!“, твърдеше един лозунг (вместо „идеологизацията“ на живота отпреди 10 ноември – политизация…). Пак се искаше съд на виновниците и отново броят им стигаше внушителната цифра – 12. А Тодор Живков още не бе станал безпартиен…

Определено беше подчертана антикомунистическата (9) и антисоциалистическата (4) линия в митинга на СДС, проявена още в митинга от 18.11.1989 г., свикан от организации, които по-късно го учредиха. Да се иска да се победи една партия на избори или да се ликвидира една тоталитарна система, макар и с етикет „социализъм“, е напълно нормално, но как да се разбира плакатът с надпис „ЦК – в Белене!“ на картата на България, сред която се беше „разположила“ думата „свобода“. Когато има бодлива тел, тя огражда не само тези, които са „вътре“, но и тези, които са „отвън“. Още повече, че в тези три лозунга имаше призиви против екстремизма и за единство – „Никакъв екстремизъм – нашата сила е в единството!“

Когато България е избрала мирния преход към демокрация, когато изразява съпричастност към процесите в други източноевропейски страни – Берлин, Прага, София би трябвало да изключва всякакво насилие… 

Но историята ни учи, че навръх 30 май 1968 г., когато едномилионният митинг отбелязва триумфа на генерал Дьо Гол по Шан-з-Елизе, се скандира „Червения (Дани Кон-Бендит-Х.М.) в Сибир!“ и „Червения в Пекин!“ Защо да бъдем по-различни от голистите…

Дотук бяха посочени общите с другите митинги идеи и искания.

На 10 декември за пръв път се обявиха и някои нови. Например, при конкретното разработване на постановката за демокрация силно бе застъпено искането за нова конституция (9), без член 1, учредяващ ръководната роля на комунистическата партия (7). За пръв път се прояви призивът за премахването на партийните организации в предприятията (1), както и този за „кръгла маса на всички политически сили за конституция“. В три лозунга имаш искане за коалиционно правителство – първи етап от еволюцията в схващането на СДС за правителство, преминала през „служебно правителство“, „отказ от участие в правителство заедно с БКП“, за да стигне „до правителство без комунисти“.

Още на 6.12.1989 г. на митинга на Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности се чуха призиви за оставка на Народното събрание. На 10 декември те бяха издигнати отново.

Всички дотук изброени нови моменти по-нататък се превърнаха в част от платформата на следващите митинги на СДС, в причини за остри сблъсъци на нашия политически живот. 

 

10.12.1989 г., София

 

Алтернативата – царство България.

Аполитичността – враг на промените.

Архивите горят, капиталите изтичат.

Безмилостен съд на народните виновници! (престъпници – А. Петров).

БКП – в опозиция. (Комунисти, минете в опозиция, А. Петров).

БКП – Комсомола – край на монопола.

БКП – на самоиздръжка.

БКП – отговорна за разорението на Родината. (2)

БРСДП (o.) – Берлин, Прага, София.

БРСДП (o.) – България – не държава на трудещи се, а на граждани.

БРСДП (o.) – възобнови действието си.

Бъдете с на с и ние сме с вас.

България – майка на всички. (2)

Българската Божия църква² (американска – Х. М.) се бори за гарантиране на религиозни свободи.

Ветераните от Отечествената война 50 000 убити. Искаме увеличение на пенсиите.

Виновните по Телевизията. (2)

Владко и татко ги укриват сладко.

Владо Калайджиев³, досега кого си защитавал? 

(Вл. Калайджиев) На 24.06.1980 г. народният представител д-р Владимир Калайджиев в Горубляне уби с кола 6-годишния Евгени Боянов и още не е съден!

Внимание, далновидни управници, сега е вашият тест за интелигентност.

Внимание, страхливия, 

опази се от страхлив, 

той пък силен се нагажда, 

че е като вълк граблив. 

В него само зло се ражда, 

преди да го приютиш, 

трябва да го провериш.

Време е да се разделим с конституционния член №1.

Време е да се разделим с конституцията.

Вън от пленума на търтеите, прокурор и съд за партийците. (БКП).

Върнете земята и деловия капитал на стопаните.

Върнете имената на помаците.

Върнете народните пари.

ГДР – ЧССР – НРБ.

Гласност по малцинствения въпрос.

Граничните зони - свободни.

Да сринем старий гнилий строй!

Дайте ни правата, върнете ни имената.

Демократична конституция.

Демократична, правова държава, нова конституция, свободни избори, нова избирателна система, свобода на словото, многопартийна система.

Демокрация. Европа ни очаква! („Екогласност“).

Демокрация – чл. 1 (задраскан).

Демокрация = многопартийност.

Династия Живкови и техните лакеи – на позорния стълб!

Докога народът ще храни тези пехливани – бойците срещу капитализма. (това е точният текст – Х. М.).

Долу Ангел Димитровци – подлоги на партията. Не петнете повече БЗНС.

Долу номенклатурчиците. (Долу номенклатурата!, А. Петров)

Долу привилегиите. (2).

Долу! и вън! на пловдивския владика Арсений и неговите хищници!

Долу член 1 (№5,9,13,26,34,50).

Думата имат само комунистите (БКП).

Европа – зелена, свободна.

Единен БЗНС.

Еднопартийна система – еднопартиен монопол, система на номенклатурата – господство на посредствеността.

Еко гласност - и за Темелково.

Еко-гласност (с портрет на Горбачов).

Жельо Желев

Зелена политика – зрели политици.

Земеделска дружба Н. Петков – Ямбол.

Земята – на този, който я обработва. (Земята е на тези, които я обработват. А.Петров, 13.12.1989 г.).

Избори – сега!

Измамени от всички страни, съединявайте се!

Искам да се коригира националния химн – има допълнения.

Искаме бъдеще без номенклатурни кадри.

Искаме генерал Минев.

Искаме и ние най-после ние, помаците, да сме равноправни и свободни граждани в НРБ.

Искаме от Народното събрание амнистия за всички…

Искаме си родните мюсюлмански имената. (Вж. и 18.11.1989 г., №42, 116, 198, 199, 200, 207; Вж.№46 от 10.12.1989 г., №27 от А. Петров, №75 от А.Петров.).

Какво направи за реформите? 

Горбачов направи реформи, а ти какво направи? (А. Петров)

Клубовете на активните борци – сладкарници на децата.

Колективна оставка.

Колко милиони изтекоха от България за износ на чужди революции („Екогласност“).

Комитет за защита на религиозните права, свобода на съвестта и духовните ценности.

Конституцията (Чл.1 - зачертано).

Край на далаверите – давайте тефтерите.

Кръгла маса за всички политически сили за конституция! (А. Петров)

Марксианци, молим ви, вървете си на своята планета. Оставете земята свободна.

Мислещи демократи, обединете се, време е! („Екогласност“). (2)

Многопартийна система – веднага. 

Многопартийност – не на червената демагогия!

Мюсюлманите – с мюсюлмански имена.

На клана на Живков и свитата му презрение – наказанието до живот да изтърпят в килиите на репресираните по политически причини.

Не изгаряйте архивите. (№12)

Не на вертикалната йерархия, да на преките връзки!

Не на тоталитаризма!

Не благодарности, а съд за Живковата хайка! (и от А. Петров.)

Не благодарности, а съд+имуществена конфискация.

Не искаме преустройство, а ново държавно устройство. (2)

Незабавни преговори на кръглата маса (с трикольор и червено знаме) Младенов, друсай силно, има още гнили круши.

Независима федерация на клуба „Подкрепа“.

Независими експертни комисии.

Ние сме народът.

Никакъв екстремизъм – нашата сила е в единството!

Никой не е забравен, нищо не е забравено.

Нова конституция – коалиционно правителство (лозунг на „Екогласност“). (2)

Оставка на ПБ на ЦК на БКП (Оставки на ПБ и ЦК на БКП – А. Петров).

Оценките не в дипломата, не в държавните изпити.

Партията – извън предприятията!

Пиявици – партията не е цица (БКП).

По К. Маркс – пролетарии от всички страни, извинявайте.

Повишаването на цените – за сметка на червената буржоазия! (плутокрация! – А. Петров).

Подайте оставки – ПБ и Народното събрание – подайте оставки.

Покаяние – не, отговорност.

По-малко пари за активните борци против фашизма и капитализма.

Престъпление и наказание.

Пълна и незабавна свобода на вероизповеданията и религиозните обряди и всеки сам да определя своя етнически произход, а не бюрократите. 

Пълна свобода на малцинствата.

Публикувайте стенограмата от април 1956 година

Радиото и телевизията – независими.

Реквием за БКП.

С 25 лева ли ще увеличим раждаемостта на България.

С БЗНС „Никола Петков“. Долу Ангел Димитров!

С кръв я взехте, без кръв ще ни я върнете! (С кръв я взехте, без кръв ще си я върнем!, А. Петров).

Свобода за отделната личност.

Свободни избори (От 18.11.1989 г.).

Седем века роби.

Селскостопанските труженици - без канцеларии (с. Вълчидръм, Михайловградско).

Селскостопански труженици без калдераш⁴ на земята.

Силна демагогия – искаме демокрация.

София към Европа или към Букурещ!

Спрете изгарянето на архивите. (3)

Спрете таксуването ни като втора категория хора! (носят помаци).

Спрете 18-годишните репресии на етническите турци в бившия Смолянски окръг.

Средствата за производство – в ръцете на производителя.

Стига демагогия, искаме промяна – веднага.

Стига козметика! Искаме промени!

Съд на комунистите милионери.

Тези, които бяха в антуража на Живков 35 години – вън, народен съд за тях.

Толерантност за мюсюлманите.

Тоталитарната администрация – палач на човека!

Търново - за демокрация.

Търпението на търпеливия българин изчезна (се изчерпва!)

Увеличете минималните пенсии!

Уморихме се 45 години да строим Вавилонски кули – дайте път на разума.

Фермите – в семейни ръце, двойна продукция.

ЦК в Белене (нарисувани българските граници – вътре пише „свобода”, а отдолу freedom).

ЦК на БКП – в Белене! (отдолу, върху картата на България - свобода).

Червен семафор (светофар) за червената буржоазия (мафия)! (варианти). 

Червената армия ви даде шанс, вие ни измамихте, сега си идете.

Чистота в политиката – чистота в природата.

Що е социализъм и има ли Господ…аа той почва у нас.

Я..а..аа! Царят е гол! (карикатура на Т. Живков).

10-12 декември – дни на правата – върнете ни имената.

33 години тошковизма 17 години ме държа без работа... Народен съд за престъпниците. (Текстът е без промяна – Х.М.)

Илинден – организация на преселниците и техните потомци от Македония.

Черно и червено хоризонтални полета на знамето – текст Илинден – Македония.

Плакат с надпис „Народно събрание“. На него е нарисуван пясъчен часовник. Пясъкът „БКП“ изтича по време на парламента.

Плакат с надпис: „Накъде с БКП“, като буквите безвъзвратно се „сурват“ по една пропаст.

Исус иде скоро, на кръст, 6 и 10.12.1989 г.

Плакат, на който е нарисуван път с надпис с едри букви „БКП“, по средата на който се е издигнал като бариера знакът „Забранено преминаването“. 18.11.1989 г. и 10.12.1989 г. 

 

10.12.1989 г., София

 

Марко Ганчев, председател на Хелзинкския комитет:

„…Граждани, отнякъде трябва да се започне и за да не бъда многословен, тук е толкова студено, ето някои кратки думи, най-вече за ДКМС, с цел да се отнеме икономическата база…

На всички онези, които могат да ме чуят, аз казвам: нещастието, което ни е сполетяло, се дължи единствено на временното господство на алчността, на ожесточението на хора, които се страхуват от прогреса на човечеството. Нека се бори за един нов свят, който ще даде на хората възможност да работят, на младежите бъдеще, а на старците сигурност.

Облаците се разпръсват, слънцето се показва и ние ще излизаме от мрака и светлината. Душата на човека се сдоби с крила и той най сетне започна да лети.“

 

10.12.1989 г. Първи митинг на СДС, Варна.

 

БЗНС „Никола Петков“

Винаги справедлив.

Никога неутрален.

БЗНС (НП) - поддържа „Подкрепа“.

БКП+власт=катастрофа.

Богдан Караденчев (кметът - б.а., Х. М.) – на хляб от варненски води.

ВМИ от 28 години няма стол благодарение на БКП.

Внимание!!! Те се настройват.

Гаранции, за да няма повече Чаушескувци!

Да не бъдем повече глуха провинция!

Да защитим въздуха, земята, живота си!

Да се премахне член 1, алинея 2 от Конституцията.

Да съборим оградите край морето!

Да събудим зелена България!

Диалог между равни: Желев – Лилов.

До номенклатурата: перестройка, а не перенастройка.

Единството, което иска ЦК на БКП, води до монопол на властта.

Еднопартийната система е виновна за едноличната диктатура.

„ЕКогласност” – Варна. Гласност, демокрация, плурализъм.

Живковистите продължават да управляват.

За демократизация!

Избори, бюрокрация, формализъм.

(Под тях

Висш ешелон

Втори ешелон

Трети ешелон

Те са като стълбичка. Една метла ги измита и на нея пише:

„Демокрация и законност“).

Искаме свободни и демократични избори.

Кои са гаранциите за нов път?

Комитетите на Партията – вън от предприятията!

Край на безстопанствеността!

Къщи за бездомни.

Милионерите пред съда – милионите за здравеопазването.

Многопартийността – гарант за демокрацията. 

Модернизация на Партийния дом.

Монопол на печата – НЕ. Наша страница в областния вестник „Народно дело”.

„Народно дело” – народен дезинформатор.

Наша гордост (плакат със снимки, наредени хоризонтално: Георги Атанасов, Д. Попов, Страхил Христов, Васил Янакиев, Кирил Игнатов, Елена Данаилова, Коста Манолов).

Нашите надежди са в „Подкрепа“ (на „К” – българско знаме).

„Не е опълченец този, който е ВИДЯЛ Самарското знаме,

а този, който се е бил за него.“

Петко Д. Петков

Не искаме ново ръководство със старите ръководители.

Не искаме 1563 в България.

Не искаме 45-годишен мандат.

Не на член 1 от Конституцията. За многопартийно правителство.

Не позволявайте да се подиграват с вас. 

(под надписа Обръщение на бюрото на Общинския комитет на БКП до всички граждани на Варна).

На народа ли е в. „Народно дело“?

Нашите надежди са в „Подкрепа“.

Независима студентска съвест.

„Няма социалистическа или капиталистическа демокрация.

Демокрацията или я има, или я няма“. (Н.Петков).

Одобрявани областни ръководители на БКП-Варна. (Огромен цветен портрет на Тодор Живков с подпис – „Тодор Живков“, носен от „Подкрепа“).

Оставка на областната номенклатура.

Пет деца сме на улицата – искаме покрив.

Петър Младенов, кого, защо и как пази?

Проблем с общежитията в републиката: 6 студенти на 1 легло.

„Подкрепа“ е с народа и народът е с „Подкрепа“.

Премяна има – промяна няма.

Преустройство не на думи, а на дело!

Резиденциите в „Дружба“ и „Златни пясъци“ на народа.

Румъния ни изпревари. Останахме последни.

Свободни избори, свободна преса, нов закон за собствеността, многопартийност, къщи за бездомните.

Свършиха таваните, дайте ни общежития!

Слово, печат, свободни избори.

Социалдемокрацията е твоето бъдеще!

Стига прах в очите, стига заблуди!

Стига социалистическа демагогия!

Съд за незаконно забогателите милионери (три стрелки като „Опасно за живота“).

Цялата номенклатура ответник по наказателно дело – живковисти.

Чаушеску и Живков: символи на „комунизма“.

Лозунги с изображения.

1. Сърп, чук и писалка. „Единството прави силата“.

2. Няма да позволим! (отляво: човек, който държи лист с надпис „Демокрация“. Номенклатурчик, който му казва: „Какво си…“).

3. СДС („Подкрепа“, Независими студентски дружества – в рамка).

4. Съединението прави силата. Паяжина се разперила срещу фигура, на която пише „спи“. Отдолу надпис: „О, време спри!“

5. Ръка, която хвърля мини с надписи „ДКМС“, „БЗНС“, „ППО“, „ОФ“ под кораба „Демокрация“.

6. Надпис: „Аз съм за ??? (нарисуван П. Младенов). Под Петър Младенов на три пъти е изписана думата „социализъм“ сякаш се сляга.

7. Бъди социалдемократ! Под надписа: едно крехко цвете, което поляга.

8. Да поговорим, докато трае ремонтът. Изобразена театрална сцена до средновековна кула.

 

ОБРЪЩЕНИЕ

на бюрото на Общинския комитет на БКП

до всички граждани на Варна

 

УВАЖАЕМИ СЪГРАЖДАНИ,

На 8 декември в Общинският комитет на Българската комунистическа партия – Варна, се получи покана да участваме в митинг, организиран от т. нар. Обединени демократични сили на 10 декември 1989 година.

Възприемаме отправената покана като желание за диалог, който вече се провежда с някои неформални обединения, и на настоящия етап е крайно необходим за разкриване на ефективни пътища и набелязване на конкретни мерки за развитие на преустройството. В същото време обаче е крайно необходимо предварително взаимно да уточним позициите си по формите на диалога.

На досега проведените митинги се направиха много конструктивни предложения и критични бележки, които са напълно в курса на обновителните процеси след ноемврийските пленуми на ЦК на БКП. На много от проведените митинги обаче не бяха формулирани конструктивни предложения, които да обединят усилия за положителни промени. Освен това механизмите и духът на някои от митингите на съответстваха на принципите и правилата на демокрацията и гласността.

Част от изказалите се ползват трибуната за отправяне на персонални нападки, заплахи за лична разправа. Освиркват се някои оратори, изнася се подстрекателска информация, нарушават се редица конституционни права на гражданите и особено правото за защита срещу незаконно вмешателство в личния и семейния живот и посегателство върху честта и доброто име (член 50).

На проведените митинги се поставят много искания, без да се отчитат реалните възможности на сегашния етап. Подкрепяме предложенията за бързо решаване на неотложните проблеми, за разкриване на истината за допуснатите слабости, пропуски, грешки и нарушения. За ликвидирането им е необходим конструктивен, граждански диалог, но не само митинги. Затова

 

ПРЕДЛАГАМЕ:

 

Всички искрено заинтересувани от демократичните промени в общината открито, в дух и тон на взаимно уважение да обсъдим пътищата и методите на развитие на преустройството, започнало по инициатива на Българската комунистическа партия.

Търсейки конструктивен диалог, предлагаме поредица от срещи с ръководствата на всички обществени сдружения, които да се проведат във Фестивалния комплекс след предстоящия пленум на ЦК на БКП и сесията на Народното събрание.

Вярваме, че здравият разум и конструктивното мислене ще надделеят над емоциите. Убедени сме, че с общи усилия няма да допуснем да се разстрои ритъмът на обществения живот в общината. Сега е време за трезво, мъдро и отговорно решаване на конкретни въпроси.

Отговорност пред времето и нашите деца носим всички ние и никой няма да ни прости, ако пропуснем дадения ни от преустройството шанс!

 

БЮРО НА ОБЩИНСКИЯ КОМИТЕТ

НА БЪЛГАРСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ – ВАРНА

 

„Само БКП! С БКП – напред!“

 

13.12.1989 г. Организиран по инициатива на комунистите от дирекция „Информация“ на Българската телевизия и „присъединилият се“ Градски съвет (84)

 

250 000 комунисти изразиха своята могъща поддръжка на курса на своята партия, поет след 10 ноември и решенията на на току-що завършилия пленум на ЦК на БКП (11-13.12.1989 г.). Основни теми бяха социализмът (6) – „обновен, демократичен и хуманен“, демокрацията (9), гласността (6), мандатността на всички равнища (1), „естествено“ и съдът (2).

Най-могъща бе струята на преустройството (16). „Живков и живковистите не са партията“, отбелязваха комунистите, които не искаха да бъдат идентифицирани с тираните, не искаха и напълно справедливо престъпленията на едно ръководство да бъдат прехвърляни върху 1 милион души.

Много въпроси повдига лозунгът „БКП започна преустройството, БКП ще го завърши!“ Кое БКП? И къде останаха „Подкрепа“, „Екогласност“, „Клубът за гласност и преустройство“, които въпреки всички преследвания се пребориха и създадоха необходимата обществена атмосфера и готовност, за да има 10 ноември. Не започна ли „малко“ късно БКП преустройството преди всичко в своите редове? Беше ли то дело на всички комунисти? Защото бях на площадите, когато се освиркваха оратори, които говореха против сталинизма. Защо комунистическата партия да завършва преустройството? Ако са искрени лозунгите за многопартийността (1), за плурализма (3), за диалог (2) и другите за демокрация, не се ли оставя само исо-то за другите сили?

Ако се съпостави призивът „Не по горбачовски път на преустройството“ с лозунгите „Берлин, Прага, София“ и „София към Европа или Букурещ“ (10.12.1989 г.), ще се види, че в тях се проявява стремеж към търсене на български път на преход на тоталитаризма в демокрация. По същия начин на 10.12.1989 г. бе изразено категорично отричане на екстремизма (2) и анархията (2).

И на 10, и на 13 декември бяха издигнати лозунги против член 1 от Конституцията – „Ние ще сме първи и без член първи“. В последния и още 10 други лозунга се изразяваше убеждението, че ръководната роля в обществото принадлежи на комунистическата партия. В 7 личеше вярата в нея. Отдавна не бе вдиган лозунг като „Имаме доверие в теб, БКП!“

 

Без насилие и екстремизъм.

БКП е за обновление, социализъм и правова държава.

БКП започна преустройството, БКП ще го завърши.

БКП - към демокрация, честност, гласност.

БКП - начело на обновлението.

БКП – ние сме с теб!

БКП – обновена и силна.

БКП – партия за хора с висок морал.

Верни на БКП.

Вестник „Работническо дело“ – истинска трибуна на БКП

Вън от партията носителите на корупцията.

Върховенство на закона.

Вярваме и сме с теб, БКП.

Гласност в партията. Демокрация в републиката.

Гласност за всичко – без екстремизъм.

Гласност и демокрация за всички.

Гласност и плурализъм.

Да пребъде делото на БКП.

Да - на демокрацията, не – на конфронтацията.

Да – на преустройството, не – на мафията.

Демокрация – да, анархия – не.

Долу демагозите.

Дружно братя, българи.

Думи вчера, митинги и мълчаливи присъствия днес! Труд от всички незабавно.

Единен народ – социалистическа България.

Единство с БКП, напред.

Живков и живковистите не са партията.

За единство на здравите сили на БКП.

За единство на нацията. (2)

За чисти партийни редици

И без член първи пак ще бъдем първи.

Изменете законите, даващи изключителни права на БКП, ДКМС и „Независимите” профсъюзи.

Имаме доверие в БКП. (2)

Информация за всичко и за всички.

Искаме многопартийност.

Комунисти, комсомолци, земеделци – сплотете се.

Комунистите в предните редици в предните редици на преустройството.

Къде си ЦК на ДКМС.

Мандатност – безкомпромисна.

Минимален щатен апарат в БКП.

Младенов, не изпускай инициативата.

На БКП не са нужни членове, а комунисти.

На борба срещу демагозите и подстрекателите срещу социализма.

Народен съд за всички виновници.

Не на екстремистите.

Не по горбачовския път на преустройството.

Незабавно на съд виновниците на кризата.

Неотклонно по пътя към социализма.

Ние комунистите сме част от народа.

Ние, потомците на самоковските комунари сме за преустройство.

Ние сме за реално преустройство и демокрация.

Ние сме с партията на Благоев и Димитров, в борбата за обновление за демократичен и хуманен социализъм.

Ние ще сме първи и без член първи.

Никога вече разминаване между думи и дела.

Нова Конституция – горд и единен народ.

Отговорност, ред и дисциплина.

Отмяна на номенклатурния подбор.

Партията – гарант за социална справедливост.

Подкрепяме идеята за промяна на член 1 от Конституцията.

Подкрепяме новия курс на партията.

Политическа култура в диалога.

Помни 9 юни, пази 10 ноември.

Портрет на Ленин – на него надпис „Да“.

ППО – огнища на революционно обновление.

Преустройство без Ж…овци.

Преустройство и социализъм.

Преустройство начело с БКП.

Процес на диалог и партньорство.

Пълна подкрепа на решенията на пленума за ускоряване на преустройството в нашата страна

Разчитаме на себе си, а не на член 1 от Конституцията.

Решително подкрепяме революционните пленуми.

С БКП – за обновен, демократичен, хуманен социализъм.

С БКП - за демокрация, плурализъм и правова държава.

С БКП – напред.

Само БКП. С БКП напред.

Само БКП може да изведе страната от кризата.

Социализъм.

Сплотени около БКП.

СССР – наш истински приятел.

Телевизията е на българския народ, а не на Кеворкян.

Телевизията и Радиото в служба на преустройството.

Честност, гласност, демокрация за всичко.

Член 1 (Помита го една метла).

196 ППО – Плурализъм – да, екстремизъм – не.

 

13.12.1989 г. Митинг на БЗНС, София. Около паметника на Иван Вазов.

 

БЗНС – активен строител на демократична България.

БЗНС – независим и единен.

БКП – без доверие.

Владко и татко ги укриват сладко.

Единен, самостоятелен БЗНС.

И в смъртта са живи (портрети на Ал. Стамболийски, Н. Петков, два портрета на Стамболийски, оранжеви знамена).

Многопартийност. Не на червената буржоазия. (10.12.1989 г., Многопартийност – не на червената демагогия.).

Не на червената буржоазия.

Плурализъм – БЗНС – самостоятелна партия.

Член 1 (пометен от метличката).

 

14.12.1989 г. „Екстремисткият митинг” (29)

„Живата верига“ пред Народното събрание при откриването на сесията му (по същество митинг).

 

Всичко бе концентрирано около отхвърлянето на член Първи от Конституцията (12) и против Комунистическата партия. Само един лозунг за демокрация и само два за социална справедливост. Всъщност с искането за отмяна на член 1 се изразява съпричастност към идеята за демокрация, нещо повече, нейната отмяна е основна гаранция, за да има демокрация и за да се срине еднопартийната тоталитарна система. Малко лозунги, много викове. Този митинг бе връх на безидейността.

Екстремизъм, обаче нямаше. Няколкото крясъка „Смърт на комунистите!“, сами по себе си екстремистки, не могат да бъдат основание за определението на този митинг като екстремистки. За съжаление те се превърнаха в лайтмотив на следващите митинги, организирани от СДС.

Всъщност митингът искаше нещо вече получено. Предния ден БКП на митинга пред БНБ обяви, че се отказва от член 1, но дори само за внасянето на предложение след 2 седмици. Една трета се отнасяха именно до този толкова ключов член – вече политически мъртвец, предопределящ същността на тоталитарната система. Оригиналността, богатството на смисъла, изразните похвати рязко спадаха. Показателно беше, че лозунгите ставаха все по-малко и по-кратки. Интересен бе фактът, че записаните възгласи от своя страна се увеличаваха и то не само като бройка, а като повтарящи се единици.

Наложи се един от най-трайните „аксесоари” на демокрацията, който се утвърди и до днес като символ на бдителност - свещта в пластмасова чашка с надпис. Много често върху чашките бе изписано Член 1 (зачертан с Х). 

Пред парламента се наложи възгласът: „Бягат мишките!” като символ на страхливците, които първи напускат кораба. Срещу народните представители се изсипа огън и жупел: „Долу БКП! Къде са народните представители? Милицията ги е прибрала! Оставка! Вън! Вън диктаторите от парламента! Хайдуци! Демагози! Мафия! Долу БКП! Подкрепа! Мафията! Октопод! Самозванци, как не ви е срам! Смърт на демагозите! Що ни превърнахте в крепостни селяни! Щрауси-оставка!“

Имаше и една не по-малко мощна „струя“ възгласи, под обединяващото мото „Ние“: „Всеки ден ще е така! Дойде и нашето време! Кой ни е питал за тези коли! МВР – с нас! Не ви искаме! Ние сме по-силни! Тук сме! Чакаме!”

„Живата верига“ пееше и „Мила Родино“ и „Върви народе възродени!“ Добави новия „фолклор“, възприет от показания по телевизията 5-минутен митинг-стачка от Прага - дрънкане с ключове.

На един плакат с изрисувано БКП върху „К“ имаше корона имаше надпис: „Държавата това съм аз“. Едната ръка държеше хляб, а другата – хлебарски нож. Явно се намекваше за френския Крал-Слънце, съчетан с българската поговорка за хляба и ножа: „В него хляба, в него ножа.“

И в друг плакат имаше вплетена поговорка: „Който копае гроб другиму, сам пада в него”. И за да няма никакво съмнение за кого става дума, е добавено: „Комунистите.“

Използването на сърпа и чука като „подпис“ присъстваше на два лозунга. На единия пишеше „Не искаме монОпол“, като О направено голямо от сърп и чук и отдолу бе изписано „НЕ“. Да другия въпросителна и удивителна като сърп и чук бяха кръстосани до заявлението: „Нов съвременен парламент, а не криминално народно събрание.“ 

Използването на децата за „носители” на лозунги стигна до пълна безотговорност и лицемерие. Един млад баща бе преметнал през врата детето си, почти бебе, надпис „И аз не искам член 1-ви!” Нека да оставим детството на децата. Нека сами да избират как ще живеят. 

И друг скеч продължи традицията за мерцедесите и трабантите: „Мерцедесите на народа, москвичите на партията!“ Един милиционер репликира: „И на мен ми се щé!“

Наложиха се стъпка по стъпка новите лидери. Желю Желев бе аплодиран като президент с възгласи: „Победа!“ Това обаче не попречи на множеството, когато той се показа от балкона на Студентския дом с идеята да „успокоява хората“, да бъде „полят“ възгласи: „Желю Желев - демагог!“

Д-р Константин Тренчев след него прочете Резолюция на митинга, която го наелектризира. Емил Кошлуков – председател на Националното Студентско Движение от СУ „Св. Климент Охридски“ прочете връчената по-рано (към 15.00 часа) студентска петиция до Народното събрание с думите: „Да ви я прочета, та да знаете какво съм връчил на НС, че кой знае как ще я изопачат“. Студентската колона тръгна от сградата на Народния театър „Иван Вазов”.

Дори и на най-невъздържания, най-екстремисткия митинг на 14.11.1989 г. никой никого не наби, никой никого не удари, едно стъкло не бе счупено. Той бе такъв не заради Декларацията на Народното събрание. Когато все пак хората се сблъскваха, се извиняваха. Но все пак това бе твърде малко. Защото пак там бе достигната възможно най-ниската точка на политическата култура. Призивите към народните представители бяха зловещи. Посрещна ги тълпа. Именно тълпа. Не е празна дума. Аз бях там, а който не е бил, е гледал телевизията. Но по телевизията липсваха детайлите. Една линейка бе „окована“ от „живата верига“. Десетки ръце започнаха стръвно да я клатят с гръмогласния рев: „Бягат!“ (народните представители). А ако вътре имаше човек и от минутите се решаваше човешки живот…

Изходите на Народното събрание бяха блокирани. Един журналист се опита да излезе – освиркаха го. Трябваше да покаже журналистическата си карта, за да го пуснат. Какъв срам!

Изобщо, всичко си имаме, богати сме. И, както винаги, позакъсняхме. И въпреки всичко, нашата митингова демокрация носи нашенския, за добро или за лошо, носи нашенския български привкус.

Твърде дълго правото на силата ни е ръководила, а не силата на правото. Но не се отърсваме от нея и до днес. Затова толкова много са лозунгите за смърт и разправа… Разплатата с миналото е обяснима. Озлоблението и раните, също. Всеки ги носи по своему в себе си, заради изгубените илюзии. Но как да забравиш нетърпимостта и беса в нечии лица, загубили човешки облик.

Всички говорят за култура на диалог, в името на свободата на човека, на България, а уважавани люде на митинга на Независимите демократични дружества крещят фанатично: „И ако не се изпълнят нашите искания, машините да замлъкнат, заводите да опустеят…“ И събраното пред катедралния храм множество, отвръщаше единогласно: „Да опустеят…“ След свършването на митинга двама мъже разговаряха: „Ще опустеят, но и магазините съвсем ще опустеят…“ И по-нататък: „Колко му е на българина. А с какво ще храни децата си?“ „На чехите, като им каза Адамец, министър-председателят, че ако стачкува Прага 2 часа – това са 50 милиона крони, а за страната – 70 милиона крони загуба. Приеха 5-те минути“. „Виж, немците са сериозна работа – подхвърли друг – те свършиха тази работа в работно време“. Така беше. Даже конгресът на тяхната партия бе в извънработно време, в събота и неделя. Заседаваха 17 часа непрекъснато.

Ето това си е нашето, българско. Ние сме хора на крайностите, на емоциите, на приказките. И дали някой ден, нечий глас използвайки стадното чувство, няма да се възползва от стадното чувство и да ни поведе към безхаберието. Ще се намери ли друг глас да каже: „Спрете!“ А ще се спрем ли? Ще се досетим ли, че сме част от Европата... Ще си говорим ли за култура на политически диалог, а ще решаваме да решаваме споровете помежду си с правото на силата.

Организаторите на митинга от 14 декември побързаха да прочетат Резолюцията си и да поканят хората да си вървят. Половината приеха. А другите? Кой ще отговаря за техните действия? Не е ли това провокация към употреба на сила. 

Същия ден почина акад. Андрей Сахаров. Бе обявено бдение пред „Александър Невски“. Вместо гробна тишина, молитвено мълчание, човешка скръб пред загубата на този голям човек и страдалец, дошлите за бдение, на преклонение, на почит, бяха твърде, твърде малко. Тези, които бяха дошли на бдението, но поведението им бе твърде оскърбително за този човек. И на митинги, и на бдение ще трябва да се учим. И на памет, и на търпение. Измина един месец, не е нито много, не е нито малко. Но най-трудно ще си върнем доверието…

 

Автономия на ВУЗ.

Без парламент.

БКП (върху „К” – корона. Надпис „Държавата това съм аз“.

Едната ръка държи хляб, другата – хлебарски нож: Хлябът и ножът).

Безрезервно недоверие на БКП.

Вън диктаторите от парламента.

Демокрация.

Доверие? Само срещу редовен достъп до банковите ви сметки.

Долу чл. 1-ви!

И аз не искам член 1. (през врата на едно дете, почти бебе).

Избори – сега.

Който копае гроб другиму, сам пада в него. Комунистите.

Край на партийния монопол.

Много гърми, а не вали.

Народните пари не са партийна собственост, върнете я.

Ние няма да си тръгнеме, докато премахнете член 1.

Не искаме монОпол (О направено голямо от сърп и чук и отдолу „НЕ”).

Нов съвременен парламент, а не криминално народно събрание. (отстрани кръстосани въпросителна и удивителна като сърп и чук)

Новата конституция – рожба на демокрацията в България.

НСД ВХТИ.

Парите на милионерите за студентски стипендии.

Преустройство или преброяване на наивниците.

Привилегии никъде и никому.

Пълно и незабавно премахване на всички привилегии.

Първи член не е за мен.

Член 1 (зачертан с Х).

Член 1. (Отдолу надпис „Равенство”).

 

Възгласи

 

БКП – военна организация.

Бягат мишките!

Временно правителство.

Всеки ден ще е така!

Демагози, как не ви е срам!

Дойде и нашето време.

Долу партийната телевизия!

Желю Желев – демагог! 

Желю Желев – президент!

Желю – президент! Победа!

Живков си е ваш, не го щем при нас!

Идете в Букурещ!

Излезте!

Излезте както вчера!

Кой ни е питал за тези коли?

Къде са народните представители, милицията ги е прибрала.

МВР – с нас!

Мерцедесите на народа, москвичите на партията! (Репликира един милиционер: „И на мен ми се ще!“

Недоверие.

Ние сме по-силни!

Ново правителство.

Оставка! Вън! Хайдуци! Демагози! Мафия! Долу БКП! Подкрепа! Мафията! Октопод! Щрауси-оставка!

Продажна телевизия!

Разбойническо дело. Не ви искаме!

Самозванци, как не ви е срам!

Силни сме.

Смърт на демагозите!

Чакаме!

Що ни превърнахте в крепостни селяни!

Бягат мишките, страхливците! 

 

Изходите на Народното събрание са блокирани. Един човек се опитва да излезе – освиркват го. Показва журналистическа карта, за да го пуснат.

- Песни: „Мила Родино” и „Върви народе възродени!“

- дрънкане с ключове като на показания по телевизията 5 минутен митинг- стачка от Прага.

- Ж. Желев – от балкона на Студентския дом „успокояваше хората”. Това предизвика възгласи: „Желю Желев - демагог!”

- Д-р Константин Тренчев след него прочете Резолюция на митинга, която го наелектризира.

- Емил Кошлуков – председател на НСД от СУ „Св. Климент Охридски” прочете връчената по-рано (към 15.00 часа) студентска петиция до Народното събрание с думите: „Да ви я прочета, та да знаете какво съм връчил на НС, че кой знае как ще я изопачат“. Студентската колона тръгна от сградата на Народния театър „Иван Вазов.“

 

Методи Милотинов, парламентарен репортер, свидетел на събитията на 14 декември 1989 г., отвътре.

Парламентът заседаваше от 3 часа. Но вече наближаваше вечерта, здрача, площадът се изпълни. Освиркването отвън започна да смущава работата на парламента. В залата се чуваше. Основното искане беше отпадането на член 1 (от Конституцията). Това беше една сесия, която беше свикана много бързо и с изключително много точки от дневния ред. И много важни. Например, това за след един месец да се обсъди въпросът за отмяната на член 1, да се избере комисия срещу хилядите подписи на русенци за нарушенията на министъра Петър Петров, бивш първи секретар на Русе, който е подтискал протестите за обгазяването. Набързо си бяха подали оставка, по-точно молби да им се прекрати мандатът няколко души народни представители. Георги Джагаров си поднесе оставката като зам.-председател на Държавния съвет. Освен това на тази сесия се предвиждаше да бъде обсъден въпросът да не се поставят портрети на живи ръководители в държавни учреждения и на други места.

Христо Милков: И това става все докато отвън кипи?

Методи Милотинов: Все докато отвън кипи! Също така беше обсъден на първо четене и законопроект за амнистия на политическите затворници.

И още нещо, което наричаме сега социология. Все се решение за създаване на Национален център за изучаване на общественото мнение (НЦИОМ).

Разбира се, беше изслушан и доклад от министъра на вътрешните работи за случая пред „Кристал“, по който станаха интересни разисквания.

Моят колега Михаил Гуринов, вече покойник, изпраща на няколко пъти бележки до Станко Тодоров – това съм го видял с очите си - , че отвън обстановката е нетърпима. Другарят Станко Тодоров изглежда уведомяваше другите ръководители на държавата за това, но някакви мерки не се почувстваха. И тогава именно дойде това предложение на един от народните представители: на Нешка Робева, на генерал Васил Зикулов, шеф на военното разузнаване (вж. цитат от изказване на Нешка Робева, която се обръща към председателя на НС Станко Тодоров, генералния секретар Петър Младенов и народните представители и предлага да се излъчи контактна група, за да успокои хората, че ще отпадне член 1). Това беше възелът – член 1 от Конституцията.

А вътре – в Народното събрание – при започването на обсъждането на дневния ред народният представител Александър Димитров от БЗНС, народен представител от Кюстендил, постави искане като точка от дневния ред да бъде включена отмяната на член 1.

Аз мога да кажа, че то е записано в стенограмата, „с оживление“, „с насмешка“, бе посрещнато това предложение от страна на болшинството народни представители. Явно не се разбираше за какво става дума. И дневният ред тръгна по начина, по който бе подготвен предварително. Но въпреки всичко, вклинявайки се вътре, редица народни представители без това да се обсъжда, отново се връщаха на въпроса, който искаха хората да бъде поставен като централна точка от дневния ред. Това беше Илчо Димитров, много силно е тук изказването на Орлин Загоров. Той каза тогава: „Аз лично не съм убеден в обяснението, което ни се дава от юристите, че решението за отпадането на член 1 е противоконституционно. Предвидената уговорка за 1 месец е изпълнена, защото вече мина 1 месец, откакто този въпрос беше поставен от народа, а не от една отделна комисия“. Доста хора се изказаха по този въпрос и въпреки всичко не беше включено в дневния ред.

Петър Младенов предложи да се изпрати група депутати да говорят с хората. Включиха Нешка Робева, включиха самия Станко Тодоров, доколкото си спомням беше и Светлин Русев, но сега, доколкото виждам от стенограмата, не е бил там. Те излязоха, нас, журналистите, не ни пуснаха. Или по-точно, пуснаха ни на метър-два, и ни вкараха навътре.

Нешка Робева – с мегафон – никой не я слушаше. Станко Тодоров – с мегафон – никой не го слушаше. През това малко фоайе се събраха депутати, но не отвън. Това бяха генерали: по това време цялото ръководство на Министерството на отбраната и командващите армии бяха народни представители. Те бяха тук. И никой не излизаше. По това време се зададе като на бял кон Петър Младенов: „Чакайте сега, аз ще отида, аз ще изляза”. И излезе, с мегафон, но не се получи. Трите часа, които бяха за свиркане, не бяха използвани от ръководството на парламента, така че да има една озвучителна уредба, една озвучителна инсталация, която да доведе на последния митингуващ гласа на председателя на парламента, на председателя на Държавния съвет.

И всичко това не даде резултат. Вътре кипеше вече между народните представители. Спомням си като сега, нека да не го заклеймявам един народен представител, който каза после: „Не помня, че съм правил такива неща”, който казваше: „Няма ли армия, бе, няма ли милиция, бе!” и крещеше, с все сила крещеше. Генералите го гледаха и никой нищо не му отговаряше. Лично аз поисках да попитам нещо Иван Панев, разбрах, че той не е адекватен. Просто много добре се познаваме, познавам му и стила и той ми знае и моя стил, започнах и с шега, че така не върви: „Иване… другарю Панев…“ – пак мълчи, гледа встрани: „А-а-а…!“ Пак не може да ми отговори. Паника вече настъпи вътре. Охраната беше толкова рехава, че само група екстремисти да беше тръгнала, никой нямаше да може да ги спре.

През това време като отвориха вратата Петър Младенов да влезе обратно, се чуваше гласът на Желю Желев, и те го освиркаха. „Господа, господа, спокойно…“

Парламентът не работи близо един час, търсеше се изход. Приета беше една декларация, която осъжда тези неща. (вж: декларация). Но все пак изходът, който беше намерен, беше формален. Вярно е, че отвън имаше лозунги, които бяха за осъждане. Но искането за отмяна на член 1 оставаше с пълна сила, абсолютно с пълна сила. И продължи много спокойно да се работи, много спокойно да се работи. На следващия ден довършиха приемането на закона, и сякаш, че нищо не е било – така се разотидоха… просто така се разотидоха.

Останаха си хората, които тук поставиха тези въпроси, като Нешка Робева, като Орлин Загоров, като Илчо Димитров, като ген. Зикулов, като ген. Карамфилов, който по това време беше зам.-министър на отбраната също, да висят, да витаят. Струва ми се, че в случая явно се правеше тактическо отстъпление от позициите, такова отстъпление, което да не показва слабост у тези, които правят отстъплението – в случая ръководителите на БКП, на българското правителство и на българската държава.

По-нататък работата продължи след един месец, след Нова година, член 1 беше отменен, падна и така, но навън – вие сте били навън, знаете колко дълго време хората продължиха да седят и да свиркат и не само свиркаха.

Христо Милков: Само дето не щурмуваха парламента…

Методи Милотинов: Аз това казвам: една рехава охрана, много рехава охрана.

Христо Милков: Имаше сключена „жива верига“ (на 14 декември 1989 г., около Народното събрание). Там е случката с мерцедеса.

Методи Милотинов: Ужас…! Като линейка.

Христо Милков: То си беше линейка.

Методи Милотинов: Това ми направи много силно впечатление, като го четох.

Христо Милков по повод декларацията на НС: Декларацията е демодирана и като съдържание и като език.

Методи Милотинов: Защо в момента още БСП нищо ново не предлага – демодирани неща, демодирани спомени за миналото. А хората искат спомени за бъдещето.

Русенският кандидат за кмет на местните избори от 1999 г. Калчев защо спечели? Заради откровеността си. Той си има извънбрачно дете. Излязъл по местната телевизия и си го припознал: „Да! Имам акта му за раждане!“ И така. Хората го уважават заради откровеността му.

Христо Милков: Това е човешко.

Методи Милотинов: Ето Ви откровеността какво печели. Защо Костадинов отиде на първи тур в Бургас, въпреки че Костов отговаряше лично? Костадинов малцина са го виждали, че отива с кола на работа. Ходи си из Бургас пеша. Из градината се разхожда със семейството.

Христо Милков. Спортно облечен. Днес какво хубаво интервю има в „Труд“ с него (на журналистката Валерия Велева – б.а., Х.М.).

Методи Милотинов: Той е умен човек.

Христо Милков: Той е юрист.

Методи Милкотинов: Много юристи има… И тук са демоде декларациите… Да! „За първи път в страната…“

Христо Милков: Кой я е съчинявал тази декларация, толкова демодирана!

Методи Милотинов: И отгоре на всичко Петър Младенов казва: „Сега аз ще им докажа на моите другари, че не могат да овладяват хората.“

Христо Милков: И отгоре на всичко тази история с танковете, ако изобщо е вярна.

Методи Милотинов: А защо той не излезе пред Българската телевизия да каже с ръка на сърцето или както искате: „Народе мой, аз съм твоят държавен глава: „Не съм казвал такова нещо“ или „Да, казах, и веднага усетих какво казах, и не подписах нито един документ един войник да излезе, та кàмо ли танкове. Извинявай народе, прости ми!“

Христо Милков: Щяха ли да му простят?

Методи Милотинов: Разбира се, че щяха да му простят. Защото той това не го каза. Надежда Михайлова излезе ли да каже: „Аз не съм казвала такова нещо!“

Христо Милков: Не каза (По повод записа с нейни изявления и на ръководители на СДС на централно и местно равнище, публикуван изцяло във в. „Дума“ в навечерието на местните избори от 1999 г.).

Методи Милотинов: Значи, че е казала. Но и за неговото… И се мотаем. Експертиза на касетата. Възможно е. Но липсва неговото мнение. Неговото свидетелство.

Съпругата на господин Хелмут Кол на третия-четвъртия месец след като стана канцлер. И той я качва на самолета и с децата – закара ги в малкия град там откъдето са. И всеки петък с хеликоптера се прибира при семейството: тук аз съм канцлер, там съм ти съпруг. И го знае цяла Германия и не го упреква.

Христо Милков: Както Франсоа Митеран като умря, на гроба му бяха освен семейството му и извънбрачната му дъщеря и майка й.

Методи Милотинов: Естествено!... „Аз сега ще им докажа на моите другари, че те не умеят да владеят масите: сега се сетих, за точните думи на Петър Младенов… Шантавелки! Просто шантавелки!

Христо Милков: Да владееш масите…! Самата мисъл, самата терминология е толкова идиотска… А какви бяха като поведение народните представители вътре в парламента?

Методи Милотинов: Изплашени.

Христо Милков: А какви разговори се водеха?

Методи Милотинов: Най-важното е, че почти няма разговори. Хората са неадекватни, те не са очаквали… 

Христо Милков: Как може да не са очаквали, като за пръв път въпросът за отмяната на член първи беше поставен на 3 ноември 1989 г. в петицията, която тръгна от Южния парк до Народното събрание.

Методи Милотинов: Вие знаете ли, че тя беше подценена. Самият факт, че оставиха да ги приеме не председателят на парламента, а Атанас Димитров⁵, който по това време беше заместник-председател, който прие трима или четирима души в кабинета си – страничен, веднага до входната врата, пролича, че този въпрос се подценява. Спомням си много добре, че в тези дни имаше едно съвещание в НДК по екологията. И Петър Слабаков вдига ръка да вземе думата. И Пенчо Кубадински вика: „Не му давайте думата, бе, той е пиян, той е пиян!“ С такова пренебрежение се отнасяха, недооценяваха…

Тук ще направя една скоба: не знам дали знаете, че за събитията в Гданск министър-председателят на Полша Сиренкевич казва: „Това са хулигани, това са хулигани!“ И тези мирни граждани, които протестират, които наричаш „хулигани“, като започнаха да рушат магазините, и не взимат, не крадат от магазините, направиха маса поразии, заради това, че са наречени „хулигани.“

Христо Милков: А журналистическата мафия как реагираше?

Методи Милотинов: По това време журналистите бяха малко на брой вътре в събранието. От радиото си спомням беше Коста Филипов⁶, Захари Станимиров. Аз работех за районна радиостанция, защото вече бях извън Радиото, извън – в смисъл, че бях на свободна практика. БТА работят на горния етаж. Те дори са далеч и нямат зрителен контакт със събитието. Те слушат по радиоточката дебатите в залата, и от време на време слизат до бюфета. И затова БТА не даде нищо и за предаване за чужбина.

Христо Милков: Телевизията имаше камери.

Методи Милотинов: Телевизията имаше камери, защото има камери там – първо, защото ги има като събитие, като митинг и второ, защото излязоха камери отвътре, като разбраха, че ще излиза държавният глава: вътре има камери. И сега има камери – поне 7-8 камери. И тогава имаше. Колегията са едни срещу други: просто никой с никого. Изплашиха се хората.

 

17.12.1989 г. Пл. „Света Неделя“, СДС

 

Никога вече тоталитарна система! (снимка на Тодор Живков).

Нова година, нов парламент. Извинете се! (10.12.1989 г.).

Нови избори за патриарх и членове на Светия Синод.

Отменете забраната на ЗМС и Академичния ЗМС. От другата страна: Отменете закона за забрана на БЗНП (НП).

Свещеникът – будител на народната свяст (съвест – 10.12.1989 г., А. Петров).

Свобода на словото! (снимка на избрани съчинения на Тодор Живков).

 

Тодор Живков – на „горещия стол на „Всяка неделя“ (10.12.1989 г.).

 

24.12.1989 г. Митинг на войнишките майки, организиран от БКП

 

Водеща: Имам една голяма молба към Вас, уважаема др. Кофарджиева. Не четете това, което сте написали за митинга, изберете от сърцето си слово за войнишките майки. (Браво!)

К.: Сестри, братя, скъпи съграждани и съгражданки. Днес повече от всякога човечеството изстрадало, разстрелвано, грабено, унижавано и изтезавано се стреми към свобода, към мир, към демокрация, независимост и разбирателство. Днес повече от всякога то има нужда от човечност, от разум, от разбиране, от зачитане на неговите права и достойнство. Свидетели сме на бурно и непредвидимо бързо извършващи се промени у нас, в най-близките ни приятелски държави, в целия свят. Като мощен ураган връхлетя бурята и призова възбунените свои синове. От 10 ноември насам трепетно живеем под знака на историческа съдбовност, на революционен прелом. В тези вълнуващи дни на покълнали надежди, на радикално обновление, дни на преценка и сурова равносметка, дни, в които народът възправя ръст, за да се отърси от всичко фалшиво, за да потърси и намери себе си, граждански, трудово, духовно, нравствено израснал, пречистен, противоречив, но единен. Ние търсим себе си, а новородената свобода, крехка и нежна, осветява пътя ни и нека той бъде сложен, понякога мъчително труден, противоречив или опасно стръмен, но нека никога не бъде кървав.

Защото два дни само ни делят от трагедията и ликуващата радост на въстаналия румънски народ, от свалянето на диктатора Николае Чаушеску. Ликуваме, радваме се, и ние плачем, потресени от ужаса на Вартоломеевите нощи. С каква висока цена, с какъв героизъм и саможертва, достойни за преклонение, за най-високо уважение и възхищение многострадалният румънски народ извоюва своята най-скъпа, трагично светла победа. Падна монархът и неговата свита. Ние знаем мъченията на този народ, той гладуваше, той студуваше, живееше потиснат и унизен, години търпеше ужасяващия гнет на една монархична тоталитарна власт, без свобода, без човечност. Румъния беше откъсната и изолирана от всички демократични промени. Като че ли от всичко, което ставаше наоколо, не се отнасяше до нея, като че ли тази държава-затвор, от която лъхаше студ и отчуждение никога не можеше да бъде превзета, като че ли…

Но народът с живо и будно чувство намери сили и мъжество, за да въстане с неистова воля за свобода и демокрация, трагично величав, гол, уязвим, се хвърли в огъня, на барикадите, по покривите, в подземията, срещу обучени снайперисти на Държавна сигурност, в желязната хватка на средновековните екзекутори. Един народ, нашият братски румънски народ, посрещна утрото на своята светла ера с реки от димяща кръв.

Светът на социализма се отърсва от жестоката сталинистка система, за да потърси своя истински път към демокрация и човечност. Нашият народ благодарение риска, самообладанието и нашето Политбюро, на нашето партийно ръководство, влезе в революцията по мирен път. Нека никога оръдеен залп или картечен откос не стреля в нашите деца, в нашето бъдеще, в нашата вяра, че не само утре, но днес още, животът може да бъде по-мъдър и по-хубав (песен „Утре започва от днес“⁷ – Х.М.).

Майка съм на двама сина. По-малкият е новобранец. Това са нашите момчета, тук сте вие, майки и сестри, майки, братя любимите на момчета. Това са нашите момчета, нашите най-близки, най-любими, жизнени, невъздържани, но честни, храбри, които научихме да обичат свободата, да милеят за род. Преди месец те застанаха пред родния трибагреник и под знамената на българската слава, знамена, превели народа ни през хиляди битки в името на свободата, в името на равенството, на чиста и свята република, в името на идеала хората да се обичат като братя те се заклеха да дадат своя свещен обет. Дано никога синовете ни, дано синовете ни не проявят своите бойни умения във война, в братоубийствени репресии, дано никога свободата, която се роди днес, не бъде обагрена в кръвта на най-чистите и на нашите деца.

ВОДЕЩА: Думите на една жена, на една майка, ми дават основание да внеса корекция в хода на този митинг. Снайперистите на тази зловеща армия на Чаушеску накараха света да изтръпне. Ние също имаме такъв отряд за защита на хората. Ако тук на митинга има представител на отряда, наречен „Червените барети“, нека дойде тук на трибуната. Искам да попитам от ваше име: „Ще се изправят ли тези момчета, тези войници, срещу своя народ?“

- Има, да, има!

- Казвам се Иван Иларионов и съм служител на поделението, което води борба с особено престъпните елементи и защитава труда, честния труд на целия български народ. (Браво! Ръкопляскания).

- Искам да Ви попитам, другарю Иларионов, къде сте се учил Вие, дали няма да бъдете като онези еничари, които стреляха в народа си?

- Аз съм развълнуван, но ще кажа на всички. Потомък съм на дунавски рибари и родопски селяни (Браво!). Баща ми е граничен офицер, дал здравето си, за да защити границите на България. Моите колеги са синове на работници, на селяни, на интелигенти. Това сме ние! (Браво! Ръкопляскания). Разрешете ми… искам да ви кажа едно. Споделяме с колегите това, което става в Румъния. Ние сме силно възбудени, ние сме отвратени от тази армия, лична, на Чаушеску, която няма нищо общо със сигурността, която трябва да защитава… със сигурността на Румъния. Тя, тази армия, защитава лични интереси. Ние сме народна армия. Обикновено не е прието да говорим за своята работа и за себе си. Но аз ще ви кажа, че нашите отряди, че ние също знаехме за това, което ставаше на 10 ноември и го подкрепяхме и бяхме готови заедно с БНА да се изправим срещу тези, които са срещу преустройството, които не го подкрепят и в ЦК дори! (От рехави ръкопляскания към бурно „Браво!” при ЦК).

Братя българи!... Много се вълнувам… Братя българи!... Разрешете ми да ви кажа: нито един чекист, нито един милиционер, не ще изстреля нито един патрон срещу своя народ! Никога! (В отговор: „Браво!“ и продължителни ръкопляскания. „Юнаци!“ 8 пъти отсечено, без пауза, с ясна дикция, очевидно клака).

Водеща: Др. Иларионов, кажете ни в последните месеци, кажете… дайте пример от живота на отрядите, в който вие се намесихте не на думи, а на дела да спасявате човешки живот. Намерете такъв пример, ако има.

Иларионов: Аз не съм оратор, не мога

 

Бдение пред „Александър Невски”, организирано от Демократичните сили, 24.12.1989 г., София

 

Лозунги:

Демокрация.

Ние сме за демилитаризация на спорта.

Не на палача и неговата клика.

Ненасилие.

Знак на „Подкрепа”.

 

Красимир Коджабашев: 

Граждани и приятели на бойните изкуства. Искам да се обърна към народа на Румъния. Нека да им кажем какво мислим.

Предлагам, ако сте съгласни, да приемем обръщение към румънския народ.

Ние, гражданите на НРБ, събрани на спонтанен митинг в подкрепа на демокрацията, изразяваме своята солидарност с братския румънски народ, който въстана срещу ненавистния фашистки режим на диктатора Николае Чаушеску.

Братя румънци, ние сме с вас в тези трудни за демокрацията мигове. Ние сме готови да ви окажем всестранна подкрепа, необходима за защита на демократичните завоевания. Да живее свободна и демократична Румъния! Вечна слава на геройски падналите за свобода и демокрация!

 

Интервюта на бдението пред „Александър Невски”

 

РХА: Добър ден, от Българското радио съм. Вие спортувате ли някое от бойните изкуства.

- Спортувам, да.

РХА: От кога и кое?

- Четири години съм играл карате шото-кан, сега в момента спортувам айки-до поради простата причина, че няма къде да практикувам каратето по независим начин. Надявам се, че след Нова година всичко ще се оправи.

РХА: А как се чувствате след тренировки. Въобще налагало ли Ви се е да практикувате в живота това, което сте научили?

- Никога досега не ми се е случвало. Може би защото е имало някой път провокации, но винаги съм избягвал. Чувствам се много добре.

РХА: Имам предвид и нещо друго: може би понякога трябва да защитите човек и това умение означава много.

- Естествено, ако се наложи, може би… само в краен случай ще прибягна до това нещо. Съмнявам се. Нас ни възпитават в ненасилие и уважение към противника. Много е трудно. Според мен, поне тези хора, които познавам, никога няма да се намесят. Безцелно… само в краен случай.

РХА: Вие не се представихте.

- Здравко Рачев се казвам, аспирант.

- Аз се казвам Александър Ненков, студент съм първа година, право. Занимавам се от четири години с Тай-куен-до. Т.е. от времето, когато бойните изкуства бяха много жестоко потискани и дискриминирани. Така че съм бил свидетел на всички трудности, през които сме минали, за да достигнем до този съюз, който сега изградихме. Бих казал, че бойните изкуства са една система за всестранно развитие на човека – не само физическо, но и духовно. Това е доказано много пъти и на много места. Доказателство за това е, че в много страни бойните изкуства са въведени за физическо възпитание – Япония, Швеция. Дори Тай-куен-до, с което се занимавам, на олимпиадата в Сеул бе предложено и на следващата олимпиада ще бъде олимпийски спорт. Това първо опровергава всички клевети, които се отправят към бойните изкуства. Това е най-голямото доказателство. И това е нашето най-голямо основание да развиваме по-нататък бойните изкуства. Също така искам да кажа, че в България е на много ниско ниво масовизацията на спорта, а именно при бойните изкуства се забелязва един огромен интерес от страна на всички среди, като се започне още от малки деца и се стигне до хора, които са минали възрастта за активна спортна дейност, които идват просто да си поддържат формата, да поддържат един бодър дух и мисля, че това те постигат при нас. И с това може да се обясни широкият интерес у всички групи у нашето общество.

РХА: Как коментирате участието на парашутистите и тези, които стреляха от хеликоптерите срещу населението на Румъния?

З.Р.: Става дума за командосите. Как мога да коментирам? Това са хора, които са първо фанатично верни и второ, много ограничени, които са така да се каже еничарите на Чаушеску . Може би са били принудени и само за това са били възпитавани. Моето мнение е, че това са едни ограничени, заблудени хора. 

РХА: Питам Ви като човек на изкуството, което практикувате, а и като човек на морала.

З.Р.: Аморално, античовешко и всичко анти, анти, анти.

А.Н.: И мисля, че това е една от проявите на милитаризацията на бойните изкуства и на спорта специално, които са използвани за военни, антидемократични цели. Мисля, че в нашата страна до преди 10 ноември това беше осъществявано, и както бе споменато, при разпръскването на демонстрацията пред „Кристал” са участвали тези хора, които бяха монополизирали военните и в частност милицията и Държавна сигурност. Дотогава само те имаха официално право да се занимават с тези изкуства и именно това тяхно право беше монополизирано. И виждате за какви цели може да бъде използвано това.

РХА (Към Румен Лозев): Как коментирате участието на спортистите, които участието на спортистите, които участваха на страната на армията при завземането на властта в Румъния? Парашутистите…

Р.Л.: На страната на армията… Предполагам, че както всички честни хора, са застанали на страната на армията. Просто бях възхитен от целия румънски народ, който следих по Втора програма на Югославската телевизия. Как цивилни, невъоръжени граждани излизат, за да окажат морална подкрепа на войската, която застана на тяхна страна, слава Богу, което общо взето е традиционно за всяка войска, която в крайна сметка взима разумна позиция, за разлика от тяхното Секуритате и въобще всякакви сили за сигурност при всички тоталитарни апарати.

РХА: Вие лично на помощ на българския народ, какво направихте?

Р.Л.: Вчера веднага отидох и дадох това, което можах: храна и топли дрехи, които можах да отделя от собствения си гардероб.

РХА: Бихте ли се представили?

- Румен Лозев, студент в СУ, българска филология.

РХА: Не Ви ли смущават думите за безпартийността на ръководителите на спорта.

- Не ме смущават. Той каза да са безпартийни в смисъла на тази дума сега.Защото друга партия няма. Според мен просто партийни интереси на никоя партия не бива да бъдат защитавани в спорта.

РХА: Добре, един комунист няма ли право да бъде спортист?

- Има, разбира се. Затова разбирам думите на този, който се изказа за безпартийност. В смисъл, че интересите на партия не бива да бъдат защитавани в спорта. А в момента партията е една. Ако беше друга партия еднолично на власт, щеше да каже за нея, ако е казал въобще име на друга партия.

РХА: Добре.

- Думите са загубили своята еднозначност, истинската си стойност. Много думи като „единство” например, а ми се натрапва думата „мнозинство” в последно време. Тя е свята дума, обаче зависив какъв момент се казва, кой я казва и „единство” на страната на какво и на кого, кого защитаваме с това „единство”.

РХА: А не трябва ли отново да се върнем към думите, защото нови думи не можем да измислим, и те трябва да заживеят втори живот?

- Думите ще заживеят втори живот чрез светите дела на тези хора, които ги използват, тези, които докажат стойността на думите, които са изрекли.

 

 

ПОМИРЕНИЕ – ДА, ПРИМИРЕНИЕ - НЕ

 

29.12.1989 г. Решение на Пленум на ЦК на БКП за връщане на имената на мюсюлманите

 

02.01.1990 г. Кърджали, Митинг организиран от мюсюлманите

 

България – на българите!

Върнете имената и правата на мюсюлманите!

Искаме правата си съгласно Конституцията и Виенския заключителен документ.

Приветстваме решението на пленума на ЦК на БКП!

Спрете потурчването на България!

Турци сме! Гяури, вън от града!

 

Скандирания: 

България! (2) Турците – в Турция!

 

2.01.1990 г., граждани на Кърджали

България – на българите!

Не предавайте България – на Йозал!

Ние не сме националисти – а патриоти!

 

4.01.1990 г. София, пред Народното събрание

 

Песни:

Мила Родино, Тих бял Дунав, От кога се зора зазорила

Стихотворение: 

Аз съм българче

- портрети и цитати на Левски

- знамена

Скандирания:

България! (2)

България е наша!

Единство! Никога Румъния!

Лъвът не носи фес!

Не на екстремизма!

Никога на колене!

 

- Актрисата Джуни Александрова при споменаване на решението от 29.12.1989 г. – прекъсната с възглас: „Демагози!”

- Акад. Кирил Серафимов при споменаване на Батак – прекъснат с възгласи: „Не щем мъст! Искаме единство! Българите-мюсюлмани са ни братя!

- Когато младеж се опитва да запали карикатура на д-р Тренчев с надпис: „Д-р Тренчев-ефенди”, една жена я угася.

„Долу неформалите! Долу предателите!”

 

Заглавия от турски вестници

„България на колене”

„Над България се вее бял флаг”

„Победа на турците”

 

- България – на българите!

- Долу предателя Тренчев и Тренчевистите!

- На турски – в Турция!

 

При скандиране „Демокрация” от СДС – освиркване.

- Свободата на България не е лотария! /снимка на същия плакат, публикуван във в. „Антени”, бр.2, 10.01.1990 г.

 

04.01.1990 г., Пазарджик

 

България, референдум, единство.

До ЦК: Защо паднахте на колене?

Докога отстъпки?

За единна България!

Нашата столица – В. Търново.

С турски имена в Турция!

Чиста и свята република.

Скандирания:

България – само на българите!

Долу националистите!

Не сме за автономия! (на турски)

 

5.01.1990 г., 19.00, София. Клубове за гласност и демокрация

Кой командирова „патриотите” в София?

Разединението налива вода в мелницата на живковистите.

 

6.01.1990 г., София, Народно събрание

- стихове на Ботев и Вазов

 

7.01.1990 г. София, Народно събрание

 

БТелевизия – лъжевизия.

България за българите. (3)

Да няма почва за пантюркизъм.

Даваш ли даваш, Балканджи Йово, България на турска вяра?

Един език, един народ, едно знаме.

Единна България! (2)

Кой целуваше турска земя?

Милицията е с народа.

Море, войводо, глава си давам, България не давам.

Нашите деди са потурчени по най-позорен начин. Защо наново ги потурчвате. БКП, вразумете се!

Ние не сме националисти, ние сме за единна България.

Не продавайте България в борбата за власт.

Не решавайте вместо народа.

Никога кръв.

Номенклатурците не са с нас.

О, неразумни юроде, защо се срамиш да се наричаш българин?

Оставка – Георги Атанасов.

Отлагане на срещата в Кувейт

Подкрепа на разединена България.

Права за всички.

Предателите вън! (2)

Референдум. (3)

Свободата на България не е лотария!

Тренчев, колко ти платиха?

Тренчев с фес (5)

Чиста и свята република (2).

Скандирания:

Армията е с нас!

България!

Единство!

Обща стачка!

Мисли на Левски (2).

-присъединяване към декларацията на Кърджали - 4

-против Кертиков

 

Запис

От митинга на пл. „Александър Невски”, 07.01.1990 г.

 

- Граждани, аз ви моля, разберете, че всяка дума, която казвам, ще тръгне през от този площад, даже и когато тя трябва да се промъкне.

 

България за българите, с турски имена – в Турция

България и Тренчев с фесове!

Отлагане на срещата в Кувейт.

Референдум за широките народни маси.

Хасково – сделката на века.

Чиста и свята република.

 

- От кога сте тук?

- От тази сутрин сме.

- Кога дойдохте?

- Някъде към 12 и половина.

В Айтос, разбираш ли, всички заведения, абсолютно, по главната улица са само с турци, само турска реч се говори. И са сигурни, че имената им ще се възвърнат. Скоро, на 29 декември се върнаха едни наши комшии турци. Знаеха, че имената им след Нова година се възвръщат, а ние сме българи и не знаехме нищо за тази работа. От къде знаят те, след като са в Турция.

- Вие как дойдохте самостоятелно?

- Самостоятелно дойдох, защото се чувстваме всички българи в тая държава. Мисля, че моят дълг е и аз да присъствам на този митинг.

- А приемате ли това, което пише в печата, радиото и телевизията, че това са номенклатурите, които защитават своята власт по тоя начин?

- Не можах да разбера въпроса?

- Смятате ли, че номенклатурните кадри на партията….

- Аз съм за, как да го кажа, разбираш ли?

- Ами така излиза, те да си вървят.

-----------------------------------------------------------------------------

- В България не е имало турци и не трябва да има. Трябва да се борим като българи, да си отиват в Турция.

- Турски имена – не…

- Ако не Ви затруднява, може да дойдете на място да видите.

- Аз съм от Радиото, наши хора има навсякъде.

- Слагаше се отрова в сиренето. Да имахме магазинери по време на прекръстването, разбира се и по време на заминаването за Турция, за чужбина.

- Какво е решението сега, в момента?

- При нас решението е следното. Да си останат българи, оказа се, че те са българи и наистина са българи. И ние си ги приемаме като българи. И, второто, да няма автономна република и третото, да се говори на чист български език. Ако искат да си упражняват своя турски език, да си го упражняват в къщи, в домовете.

- Бихте ли се представили?

- Казвам се Стамат Ненчев, работя в жп в Айтос.

…………………………………………………………………………

- Бихте ли се представили?

- Иван Илиев, студент. Искам да кажа няколко думи по повод на някои интелигенти в средствата за масова информация.

С чувство за справедливост, достойнство и патриотизъм, което обхваща цялата страна се опитват и успяват да спекулират, като го наричат национализъм, шовинизъм и екстремизъм някои среди. Настоява се средствата за масова информация да отразяват правдиво всичко, което става сега в страната. И вече в телевизионните информации започва да се утвърждава сценарий, по който в началото се дават репортажи от многохилядни митинги, като във фокуса на обектива попадат лицата на емоционално възбудени граждани, които са уловени в моменти, когато скандират лозунги „Турците в Турция” и „Предатели”, с което на цялото дело, за което се надигна България се придава националистичен и екстремистки характер. Камери и микрофони се спират на обикновени граждани, които не винаги спокойно могат да обосноват своята позиция. В другата част на репортажите се появява втора, по възможност в една или друга степен известна на обществеността личност и с поучителен тон призова за помирение, наричайки с лека ръка хиляди граждани от почти цялата страна тълпи шовинисти и екстремисти.

Такава е понякога безпристрастната позиция на някои осведомителни средства, при която зрители или слушатели ще правят оценка на обстановката.

Например в „Панорама” на 6 януари, т.е. снощи, се редуват няколко интелигенти, които призоваваха за единство чрез съгласие с решението на Пленума. Един от тях доцент Кертиков с артистично поведение и тон разкриваше мистерии от годините на Живковия режим. Негово лично право е да заема каквато си иска позиция, но евтините доводи, които беше използвал са твърде прозрачни. Най-напред искам да подчертая ясно, че когато става дума за националните интереси, никой няма право сам без думата на народа категорично сам да определя неговите интереси.

Според този наричащ себе си българин и претендиращ да познава тези интереси, те не се брояха на пръстите на едната му ръка. И тази закъснява съвест на партията не забрави да се причисли към тези, които се старателно се опитват да прехвърлят вината за напрегнатата обстановка върху местните номенклатурни апаратчици, без да знаят, че след обявяването на решението първи усетиха надигащото се негодувание на народа точно тези местни партийни ръководители. Според тях дори поповете, които посрещат и благославят преминаващите през селищата автоколони също са хора на Живков.

Що за логика? Доводите, които Кертиков изложи, насочват към едностранчиво тълкуване. Т.е., че няма никаква опасност от демографски взрив и не е имало преди години претенции за автономия на българските мюсюлмани.

Дори ако приемем, че цифрите, които той посочва за демографския растеж на българското население 1.8, за българските мюсюлмани 2.2. като факт е неправилно. Защото той изпуска да подчертае, че това са две цифри, които демографският растеж се развива в една пропорционална прогресия, и това съотношение не е константно, което той дава. Така че ако сега се направи демографско изследване резултатите няма да бъдат същите.

Кертиков без смущение се рови из нашите европейски истории, за да извади доводи за своята позиция.

От друга страна някои среди се опитват да противопоставят на народа органите на МВР в това критично положение. Но те забравят, че много от тези служители сами са били в конфликтните райони и сами са се сблъсквали с азиатските нрави и знаят и другата страна на изселването. Знаят и кое е изкарало стотици хиляди българи сега по много площади на страната. Опитват се за същото да представят тези българи като реставратори на тоталитаризма.

Мисля, че е белег и на тоталитаризма самият начин и налагане на решението от последния партиен пленум. Къде са сега тези партийни ръководители, които в 1984 и 1985 година заявяваха, че в България няма турско население. Нека сега те излязат и говорят пред митингите. Никой конкретно не се наема да посочи кои права на мюсюлманските българи като български граждани са нарушавани, разбира се, като се отрече насилието и бруталността през 1984 година, която всъщност всеки цивилизован човек трябва да отрече.

И накрая искам да кажа, че народът с всичко показа, че не е съгласен с такова решение на въпроса. И стига вече с лозунги, с викания, с екстремистки изказвания и лозунги, а да седнем, да помислим, да потърсим и предложим изводи за решаване на кризата. И всички, които са загрижени за демокрацията нека знаят, че демокрацията е всъщност думата на народа. Тази дума демокрация дори в самата нейна етимология значи народ.

- Благодаря.

-------------------------------------------------------------------------------------

- От къде сте от Търговище?

- От Търговище, село Стража.

- Как се казвате?

- Цонка Тодорова.

- Защо сте дошли?

- Дойдохме тука, за да защитим Майка България.

- Какво става в Търговище, във вашия край?

- Какво може да става? Ний хляб не можем да си вземем, как ни ругаят, как ни тормозят, не ни дават. Казват, че баща му щом се върне от екскурзията с брадвите и с танковете ще вървим по вас. Аз вчера в Търговище се изказах. Днеска дойдохме тука пак. Снощи ходихме в Разград. Ние страшно го изживяваме, страшно си посрещаме децата вечер от училище и не можем да ги пущаме. Цяло лято ние самичкия хляб си прибирахме, а сега те като дойдоха, искат република, и имената си искат. Може ли България да я разрежем на две: половината – Иван, половината – Хасан.

------------------------------------------------------------------------------------

- Кога дойдохте?

- Дойдохме на обяд.

- Как премина организацията?

- Снощи по радиото, по радиоуредбата съобщиха, че ще има организиран превоз, транспорт и подкрепа на митинга.

- Вие лично защо дойдохте?

- За да подкрепим този митинг.

- Какво е вашето мнение по решението на ЦК?

- Ние сме против решението на ЦК и искаме допитване до народа.

- Така не е конституционно. Конституционно те имат право.

- Те имат право.

- Кои са фактите, които ви карат да искате това?

- Вижте какво. При нас живеят българомохамедани. В българомохамеданските села изгониха учителките българки и им викаха „гяурки”, вие няма да обучавате нашите деца, ние ще ви избием. Специално в Гоце Делчев не са ставали, но в селата около града. И ние затова сме дошли и искаме тези работи да престанат.

- Благодаря.

………………………………………………………………………

- Добър ден, представете ми се и ми кажете от къде сте?

- Георги Григоров, живея в София.

- А Вие?

- Радослав Жеков от София.

- Аз заради знамето проявих интерес към Вас.

- Това е единна България – Мизия, Тракия и Македония по думите на Левски. Е, малко изменения има, но има предвид пределите на стара България.

- Вие тук стоите ли по митингите, които сега се провеждат или сега сте дошли?

- Когато можем, минаваме насам, когато имаме време.

- Какво ви е впечатлението от хората, от това, което казват?

- Хората са обидени. Има много изстрадали хора. Много уплашени хора.

- Разговаряте ли с тях?

- Да какво казват?

- Ами, вижте какво, всичко, което се казва тука, което хората го казват. Има нещо, което не се казва, че този въпрос е цялостен, не само да плачем за чуждите един вид, а да си кажем няколко думи и за нашите сънародници, които в момента живеят зад граница. Защото за тях никоя страна не се обявява за правата на българите живеещи там. Нито Югославия, нито Гърция, нито пък Турция. Изобщо се отрича българската нация. Крайно време е да си гледаме и нашите повече.

- Студенти ли сте?

- Да, студенти, медицина.

- Вие не се представихте.

- Румен Петков, също медицина.

- Това е добре, двама медици, които се интересуват от история.

- Знаете ли националното, не винаги трябва да се свързва с националистическото. На тези митинги, аз съм бил на всичките, никой не е пожелал смърт на някого, преследване на някого, не е бил обиден никой. Просто искат да се защитят народните интереси.

И вчера, ако доцент Кертиков каза, че това, което е национално е и националистическо, аз ще го попитам Националният фронт за освобождение на Румъния също ли са националисти. Това е. И още нещо, хората не са манипулирани. Говорил съм с всеки. Рейсовете, когато те са искали рейсове от ДАП, местните управители са се крили от тях. Това са също манипулации, но хората не го знаят, питал съм всеки поименно. По 17 лева са платили за автобус хората, когато са пристигнали тук. Микрофоните, които са тук, си ги плащат от джоба, микрофоните, които се осигуряват тук. Това също трябва хората да го знаят. Никой не им го организира.

Снощи, каза един, че в Кърджали са събрани 18 000 лева волни пожертвования за 24 часа. За 24 часа осемнайсет хиляди лева. Има старци и майки с деца, които стоят по четири-пет часа на студа, деца, които се държат на ръце. Това не са националисти, имайте го предвид. Това са хора, които са изстрадали. Ето Ви един възрастен човек.

------------------------------------------------------------------------------------

- Аз съм от Гоце Делчев. Защо съм тук, за да защитим правата на България. И искам, защото не се съобщава как са нашите българи по Одрин нагоре. Как живеят те, няма ли ги, има ли ги? И как са? Дали и те като нашите турци живеят на свободно.

- И друго нещо не бихте ли казали? Кога дойдохте? Кой Ви накара да дойдете?

- Кой ме накара? Желанието да чуя какво става тук в България.

- Какво става по София, доволни ли сте?

- От изказването на министъра, не съм доволен. От другите хора, които се изказаха, съм доволен. Трябва да се защитаваме за България.

- Благодаря Ви.

- Аз искам да кажа това. Ако тези хора се възмущават, се възмущават от това, че в България си позволяват да вдигат турско знаме. Да плашат учители, да викат: „Ние сме турци!” А когато един българин си възмути от поруганата българска чест, той е националист, че е шовинист. Това е накърнено българско достойнство и никой никъде не го показва. Кой показва техните възгледи, избират ги по кадри, „върнете ни имената, туй-онуй” и официална делегация да отиде, винаги прикриват истинските си намерения. А истинската картина може да изнесе Министерството на вътрешните работи, но кой знае защо и то не поема тая огромна отговорност, защото ако научи българската общественост, съвсем на друго мнение ще застане.

Ето сега, това мнение, което се оформя по българската телевизия, е коренно противоположно. Това е една чиста лъжа. Това искам да кажа. Друго няма.

- Бихте ли се представили?

- Димитър Кръстев, от Гоце Делчев съм?

- Благодаря Ви.

- От Гоце Делчев Любомир Гуцев съм, председател бях и сега съм секретар на Организация за съдействие на отбраната.

- Бяхте ли по техните митинги?

- Техният митинг възмути не само гражданите на Гоце Делчев, но и на цялата община. Там е едно компактно население българомохамедани и българи. Ние никога не сме ги мислили да са нещо по-различно от нас. В Гоце Делчев има школа за активисти ученици от тези села – Лъжица, Корница, Брезница. Всяка сутрин ги возят с рейсове до Гоце Делчев. А нашите деца, българските, от Мусомища, от близките села си пътуват и си плащат квартири да спят в Гоце Делчев. Значи все ние за тия деца, за тия хора сме направили нещо. Стнощи Кертиков, не зная как се казва, разправя, че те нямат привилегии, предимства. Те имат привилегии навсякъде, дори на работните места ги возят с таксиметрови коли, с рейсове ги возят. На митинга, на 16 декември 1989 г. беше, да. 16 декември беше. Тези хора, които ни наричат сега нас живковисти - да ние сме срещу турците – стояха в общинския комитет на партията и слушаха митинга по телефон, а нас обикновените комунисти ни пратиха там да слушаме и да записваме лозунгите. И на тези точно митинги се издигнаха от Тренчев, от Воденичаров, от Спасов, от Чавдар Кюранов се издигнаха тези на антибългарски лозунги, предателски. Те искаха съд. Между впрочем решението на 29 аз като комунист също не го приемам, макар там мен лично като гоцеделчевски район не ме касае, тъй като ние сме сменили имената, техният възродителен процес при нас почна от 1971-1972 година. Те са българомохамедани.

В момента обстановката в Гоце Делчев е спокойна, в Гоце Делчев и града, но в района е нетърпима. По три дена се празнуват празници, огньове, обрязват се деца – има вече два смъртни случая на деца от обрязване. Непрекъснато идват за лекарства, превързочни материали няма. А нито един от представителите на пресата не дойде да види как е. Дори и сега моите думи могат да бъдат субективни, нека да дойде и се види на място как е.

- А какви лозунги издигнаха Тренчев и другите?

- Дори дадоха, това всичко е документирано, защото се записа. Те даже им казаха да се открият турски училища. Да им се даде вяра, нищо против. Всеки може да има собствена вяра, да учи турски език. Те тогава търсеха една популярност с оглед нали не могат да се съберат за изборите. И намериха в лицето на тези хора. Лично аз не зная, но те са събирали пари и хората съм им давали пари, а те са българомохамедани и дават пари на „Подкрепа”.

В училището в село Корница стъклата са счупени от тези българомохамедани, тъй като учителките са български. Те ги заплашват да не си отиват, искат да са техни учителки. Директорът на училището е българин, мой приятел е. Той каза: „Аз няма да поставям стъкла, защото щом ги поставя, те ги чупят”. Под мен живее момиченце, което е учителка, нередовна учителка. Каза: „Мене ме е страх да отида в това село. Те ги заплашват с малтретиране. Миналия ден се прочете едно заявление от учителка, която моли да бъде освободена. Трийсет и няколко години била учителка, заплашвали, че ще я обесят. И го прочетоха на митинга нашите хора.

- От къде знаете, че са платили? Колко са платили?

- Помаците. Те си го казаха сами.

- Тръгнаха си Тренчев, Воденичаров, Спасов с пълни коли с армагани от техните села, с пълни багажници с армагани.

- От нашето село събраха еди колко си.

- Моля, кажете?

- Докога ще се плаща този голям ергенски данък в България 15%? За кого са тези пари, къде?

- Федерацията на труда „Подкрепа” да се откаже от стачката. А ето и днес ние се събрахме с нашия призив и с основните си искания. Първо, ние искаме съставянето на една кръгла маса за конструктивен диалог, не такава, каквато беше предложена.

Искаме незабавната оставка на ЦК на БКП. Също искаме разпускане на ППО по месторабота, които смятаме, че са й проводник.

- Да, но това надхвърля вашата чисто студентска компетентност. Чисто е студентското кое е?

- Аз смятам, че студентите са авангардът в процеса за демократизацията в момента в България. Ето защо ние на първо място ние поставяме тези общи проблеми на обществото. А естествено в останалата част на нашите искания фигурира и автономията на ВУЗ, която естествено ако в момента трябва да разработвам, включва твърде много студентски искания, които чувам да вървят и в момента в изказванията.

- А не Ви ли се струва, че копирате дейността, част от начина на действие на Вашите колеги от европейските страни.

- Не, не смятам, че е точно така.

------------------------------------------------------------------------------------

Лозунги 

 

Аз имам сърце юнашко, не мога веке да търпя да гледам как турчин стреля в бащино ми огнище. (Левски)

Батак глава не скланя. България за българите.

Българи от Кърджали, Хасково, ние, софиянци, сме с вас.

В България не щем ибрици и чалми.

В земята на Ботев и Левски няма място за изменниците на родината.

Даваш ли даваш, Балканджи Йово, България на турска вяра.

Декларацията на Кърджали е декларация на Якоруда.

За единна България.

Земляческо дружество на бежанците от Охрид.

И Кърджали е България. А докога. Питаме?

Из Казанлък и Кърджали.

Имената ви дадоха в Турция. Защо се връщате в България.

Искаме референдум.

Лъжедоцент Кертиков, позор за науката. Той е събирач на слухове.

Милицията е с народа.

На българите свободата, на Тренчев чалмата.

Нашите прадеди са потурчени по най-позорен начин. БКП, вразумете се.

О, неразумни юроде…

Подкрепа, не разединявай България.

Потомци сме на Гергана и Никола.

Предателите вън.

Работим чисто и не искаме да се водиме по никого извън Българско (Левски)

Референдум. Не продавайте България в борбата за власт.

С турски имена в Турция.

С фереджета, фесове и чалми в Турция.

Тренчев, колко ти платиха.

 

08.01.1990 Г., София, Народно събрание, митинг.

 

- Прощавайте, откъде сте?

- От Българско радио съм.

- Ами аз съм от София.

- Не работите ли?

- Как да не работя.

- А защо сте тук пред Народното събрание.

- Защото излязох да видя какво става.

- Какво е Вашето мнение?

- Моето мнение, това е. Не беше този момент, в който сега трябваше да се решава по турския въпрос. Трябваше да се решават други въпроси. Как да Ви кажа, по-дребни въпроси, но като станахме демократична страна, тогава да разгледаме този национален въпрос. А те се объркаха толкова много.

- Какво Ви безпокои най-много в момента?

- Ами, безпокоят ме тези хора, които са дошли от провинцията и като ги слушаме, а защо да не ги слушаме, това, това което те казват не е много добре. Ами там има много екстремисти, които се връщат, искат, викат, казват за някакви кръстове по вратите.

- Не може хората да бъдат толкова злостни. Не е красиво.

- Умните хора трябва да бъдат на власт. Защото все ще те командва някой, но по-добре е да те командва някой умен, отколкото…

- Вие откъде сте?

- От Стара Загора.

- Защо сте тук, не сте на работа.

- Аз съм в отпуск. В момента не работя.

- Добре, а защо дойдохте в София?

- Ами, просто възмущавам се от това решение на 29-ти. Би трябвало да се вземе едно решение за обединение на целия български народ, а не за разединение на турци, на македонци. И както в много други страни са решени демократично тези въпроси, да се уреди и в нас този въпрос. И да има едно разбирателство между всички хора, които живеят тук.

- Във вашия край спокойно ли е?

- Ами хората се възмущават от туй положение, както в Кърджали, защото там се развявали турски знамена. „Вън гяурите от Кърджали” и такива най-различни заплахи се изказват. Вие как може да го приемете това нещо? Да ви кажат вън гяурите от София.

- А бихте ли се представили?

- Работя в една АПК.

- Трябва да се разбираме като братя, да живеем заедно. Защо трябва да се делим на такива и онакива и да стигаме до тия положения. Ние сме приятели с тях.

- Добре, а сега как се държат?

- Ами как, нормално. Не са напущали работа. Ама знам ли как ще започнат да реагират.

- Аз съм от Гоце Делчев. Само едно искам да ти кажа, нали сте журналистка. А слушайте. Аз не съм оратор, нито никакъв, но съм наблюдател. И съм четири дена тука, аз съм от Гоце Делчев, от с. Хаджидимово съм. Този Желев, този Тренчев, този Петър Берон и този дето ме отврати. Този другар Тренчев заминава по всички турски села в Гоцеделчевско, за да може да ги провокира, да гласуват ли… Защо не дойде в едно българско село, да го видиме какво иска тоя човек? А нашите ги заобикаля. И сега те тука го дигаха на ръце. И как може така. И тука на кръглата маса ще бъде Тренчев, ще бъде Желев, ще бъде Кертиков, защо? И какво искаме от тях, те са заобиколили всички села в Кърджали, а ние сега ще ги туриме в министерството. Не трябва бе, другарко, така. Вие сте журналистка. Мене много ме боли така и съм болен. Тези хора не е хубаво, а да седнат на стола пред телевизията дори пред Гарелов и пред всекиго другиго и да казват честно като българи, а не да ни критикуват нас, че ние сме шовинисти.

- Какво е положението във вашето село? Как се държи мюсюлманското население?

- Виж сега. Там има, мюсюлманите, те в нашия завод работят. Но от 29 досега българска дума не можеш да чуеш, само турска. Ако се качиш на рейс номер 6, регулярните автобуси, едните минават от единия край и другите от другия. Там ще отидеш и нарочно приказват турски, за да може да те дразнят, а те са само две села. И само турски. Помаците станаха още по-зли след 29-ти насам.

- Стълкновения има ли?

- Стълкновения няма, само дето на Димо Хаджидимов му увиха турското знаме, осъмнахме с турско знаме на паметника.

- На митинга от 6 януари в Момчилград аз бях един от участниците, който беше в групата, която подкрепяше малцинството българи от Момчилград, аз съм от Кърджали и се казвам Никола Ковачев. Работя в Рекламна търговия като продавач. Интересувате се от стълкновения. Групата от Кърджали и всички останали българи от Момчилград бяха изгонени буквално и бяха заплашени с репресии. И жалкото е, че от така нареченото малцинство вече туркоезичници ли са, какви са, те не са турци, това си е мое мнение, бяха изгонени нашите хора от тях, и от хората от градския комитет на партията. Беше забранен митингът на нас, българите. И това нещо може да се установи, това може да го разберете не само от мен, но и от всеки кърджалиец, който е бил там.

И когато Българска телевизия говори за обективност при отразяване на фактите и не да се казва, че на техния митинг на 2 януари жалко било, че не се развявало българско знаме. Не е само това, Българска телевизия трябваше да покаже как те вдигаха турски флаг, когато свирехa химна, как те лягаха по земята когато свиреха химна, и казваха: „турци сме“, „турци сме“. А те като са турци, какво правят в България. Какво е това сквернословие? Защо трябва да се прави това нещо и то по време на химна. Не знам дали знаете, че срещу сградата на общинския комитет на партията в Кърджали се намира паметникът на Георги Димитров. Те се бяха накачили върху него, като маймуни върху палми бяха насядали. Няколко пъти бяха предупредени да слязат. Но това изглежда им подейства точно обратното и те искаха да се качат едва ли не на паметника отгоре.

Точно това искам да Ви кажа, че ако искате някаква обективна реалност, хората да са запознати с това, каквото става, нека да се излъчи всичко това, което е заснето от наши хора. Има пълна документация на всичките тези изстъпления, които упорито се отказва да се излъчат по Българската телевизия и по радиото. Всичко е филмирано с видеокамери от Кирил Петев, търсете Кирил Петев, от Кърджали, търсете го в стачния комитет.

- За детската градина нека каже. Защото аз тука слушах всички.

- Това е 1979 година. Аз си го спомням това дело, то се гледа в кино „Обединение“, когато беше разкрито, как да го нарека, някакво проектче за правителство, което трябвало да управлява автономията, която тогава искаха да създадат. И към тази група имаше някаква група за охрана на техния контингент. Тази група, когато всичко беше разкрито, беше взела една детска градина в един автобус, 150 деца беше взела за заложници и издигаха лозунги: „Не стреляйте, ще ги взривим“. Тия неща бяха известни.

- Не бяха ли изнесени тези факти тогава?

- Ами това само се говори по митингите, не се казва по радиото, по телевизията. Официално не е изнесено това.

- Защото ние можем това да си говорим по митингите. Но това, че са се събрали трийсет-четирийсет хиляди души на един митинг, това не значи, че го е разбрала цяла България. И снощи защо всъщност стана тази работа, че кореспондентът от Рим каза, че тук вчера е имало само 4000 души, а ние само от Кърджали дойдохме 25000 души. Трябва ли да Ви казвам колко дойдоха от другите градове.

- Вчера имаше над 100000 души, имаше, така се оценява, а може би и повече да имаше. Защото Гоце Делчев има по-малък площад, а бяха 12000, а тука, три пъти, и десет пъти по-голям, имаше над сто хиляди. Само седем рейса с майки и малки деца от Кърджали.

- Аз бих искала да Ви попитам защо не сте на работа, защо сте тук, откъде сте? И каква е въобще обстановката във вашия окръг?

- Първо, не е вярно, че аз не съм на работа. Аз съм на работа, а сега е обедна почивка. Слушам непрекъснато предаванията на Българското радио и особено на Българската телевизия и  следя непрекъснато онова, което се пише в българската преса.

- Трябва да кажа съвсем откровено, че съм просто поразен от тези манипулирани хора, поразен съм от тези марионетки, които се появяват по телевизията и с фалшиви доводи, фалшиви данни се стремят да застанат зад партията и да защитят една теза, която не могат да защитят. Просто всеки ден в последните седмици, особено в последните дни, когато съм пред телевизията просто се срамувам да се нарека българин и съм се отрекъл от българското си гражданство.

И в същото време, след като следя обществено политическите събития и онова, което става в нашата страна и в другите градове, особено след като следя проявите на стотиците хиляди хора, които са дошли от провинциалните градове в София, сега аз мога да заявя, че аз съм горд, така както никога досега в своя живот, че съм българин. Още един път искам да повторя: „Горд съм, че съм българин“. Горд съм, когато виждам, че българският народ се е събрал тука и стоически отстоява при минус 15 градуса националните интереси на България. Това ме довежда тука, просто съм горд с тези хора, това са трудови хора, това са работници, това са селяни, които произвеждат блага, и те са напуснали своите работни места, своя уют, за да дойдат тука и да мръзнат и да гладуват, отстоявайки една справедлива кауза на нашия народ. 

- Извинете, какъв изход виждате от това положение?

- За изхода, не искам да говоря, защото тази тема е много обширна. И тази тема е много голяма и аз не мога всичко онова, което мисля да го концентрирам в няколко минутен репортаж, в този, който тука записвате сега за радиото.

Тя е огромна тема. Искам да кажа, кое е накарало тези хора да дойдат тука.

- Вие разговаряхте ли с тях?

- Ние разговаряме непрекъснато с тези хора.

- Бихте ли ми казали, вие няколко пъти повторихте, че се чувствате горд, че сте българин. Защо?

- Защото като човек, който има висше образование, като човек, който е чел външна търговия и е чел историята на българския народ, аз трябва да Ви кажа, че и тезите на Добри Чинтулов, и това богомилско чедо Васил Левски и другите богомилски чеда, които непрекъснато са обикаляли страната на коне, за да събуждат, за да провокират и да организират българския национален дух и българското национално съзнание.

За пръв път в историята на нашия народ спонтанно българския народ се пробужда, пробужда се националната му самобитност. Всички хора, особено от номенклатурата, от ЦК, пресата и радиото, та дори и в други страни, укоряват този народ, че бил националист. Не, национализмът има две измерения. Национализмът е свързан с патриотизма и родолюбие, когато ние се опитваме да налагаме нашата вяра, нашия език, нашата етническа самобитност на други народи, той има отрицателни измерения. Този национализъм, той е плюс за българския народ, защото този народ се е бил сплотил около защитата на националните интереси. Защото този народ знае, че българското правителство няма да се застъпи за интересите на българския народ. Защо го казвам това. Защото се знае вече и се изнася пред българската телевизия, отчасти в българската преса, че след втората световна война  една трета от българската територия е останала извън границите на България.

Задава се въпросът, защо никое българско правителство не се е погрижило за населението, което е останало в тези територии, а това население е било оставено да бъде асимилирано  по този начин. И ние нямаме българско население извън тези чисти истински българи, които са останали извън пределите на България, а сега даваме с една погрешна политика даваме възможност на Турция да се застъпва за интереси за турци, които не са се доказали, че са турци.

- Благодаря Ви.

- Трябва да запиша други хора, но кажете синтезирано какво мислите още да кажете.

- Времето е много кратко, а проблемът е много голям. Никой в България не може за пет минути да каже всичко това, което иска да каже, много е трудно. Изход от положението.

Първо Партията и Политбюро постъпиха неправилно. Понеже те се отказаха от тоталитарния режим, отказаха се от тоталитарното мислене и от тоталитарното държавничество и непрекъснато го заявяваха по радиото и телевизията, а на практика доказаха, че те са абсолютни тоталитаристи, които също взеха едно такова тоталитарно решение. Още през декември казаха, че по националния въпрос ще се допитат до всички народни слоеве и организации, а не направиха това, а решението го взеха вътре в кабинетите. А после тяхната машина в лицето на Държавния съвет, Министерския съвет и другите организации веднага потвърдиха това решение.

Първо, това решение на Централния комитет и на правителството е неправилно, защото то беше взето аматьорски и без да се зачетат истинските интереси на българския народ. Българският народ никога не е искал да насажда български език, българска вяра и българщината на други народи, а други народи се опитват да насаждат други религии на наша родна българска земя.

Да, Вие ми задавате въпроса: има ли Турция интереси в България? Ами това за всеки човек е съвсем ясно. Турция е известна на цял свят страна, където има социално напрежение, където има много проблеми. И Турция много хитро по този начин манипулира турското население в България, създава изкуствено един национален проблем тук за нас. Иска да има интереси в България, за да може цялата световна общественост да насочи вниманието си да насочи вниманието си върху България, че именно в България имало нарушение на човешките права, че в България имало етнически проблеми, а не в самата Турция. А в самата Турция има етнически проблеми и нарушени човешки права.

Това е, което съм видял и чул и онова, за което аз разговарях с хората. Ами турците са се групирали в отделни групи, искат да завладеят в предградието магазини, да узурпират нашата икономика. Това е ясно, те искат да се инфилтрират в нашата икономика, да я овладеят и после да предявят не само икономически, но и политически искания. Това трябва на нашите политици пределно да им е ясно, че те не бяха така добре организирани, но сега са сега са организирани добре и те ще се инфилтрират в нашето общество навсякъде и ще се групират и понеже у нас настъпва демокрация, те вече ще искат и свое училище, и свой вестник и свое предаване по телевизията.

- Най-напред се представете.

- От град Кърджали съм, казвам се Сийка Владимирова Бечева, работя в село Зимзелен, община Кърджали. Учителка съм.

За мен един е кардиналният въпрос в момента, че всеки гражданин на нашата страна трябва да се чувства българин, българско сърце да тупти, където и да се намира. Няма значение и името, дали ще се казва Хасан или Иван. Важно е сърчицето му да е българско и да мисли, да има такова чувство, да бъде горд от това, че е българин и да мисли, да има това чувство, да бъде горд, че е българин, че родината му е тука, а не да работи и да мисли, че родината му е другаде. Има такива случаи много.

- Бихте ли ми казали каква е обстановката във вашето село. Защо сте всъщност в София, не сте в класната стая?

- Аз съм във ваканция в момента, нали е до 15-ти. Но останахме с по десет, с по шест, а в моят осми клас с 11 деца. Според мен турската пропаганда е много силна.

- Не идват на училище ли децата?

- Не, идват на училище. Но тази година е коренно различна от останалите. От двайсет години съм учителка, но такова нещо не съм виждала. Всички учители сме убедени в това, че спряха да четат дечицата, спряха да учат учениците.

- А иначе каква е обстановката в Кърджалийски окръг, бившия?

- Връщат се вече. Взеха да се връщат хората. Но има и такива изказвания, че се връщат да правят Турско. Това е лошото, че това е лошото, нали.

- Вие бяхте ли на митинга в Кърджали?

- Бях, още на първия…

- А вярно ли е това, което казаха, че са вели турски знамена?

- Разбира се, и турското знаме, и освен това имаше и плакат, бяха отделени. Те се разделят, нали, митингите. Бяха застанали на паметника на Георги Димитров и бяха написали плакат с Георги Димитров и отгоре бяха сложили фес и, забележете, и черна кърпа, нямаха в момента черно знаме, и развяваха черна кърпа. Нали, ние вече и от това не се шокираме, защото сме свикнали от време на време да виждаме черни знамена върху културния дом и автогарата, забележете, където най-много народ се струпва. Просто с деянията си някои хора ни накараха и ние да застанем на някаква позиция. Ще трябва да има край на това нещо.

- А какъв изход все пак виждате? Ние до безкрайност не можем да воюваме един срещу друг.

- Разбира се, че ние трябва ръка за ръка, ръка за ръка да вървим целия народ, за да стигнем до едно положение.

- Искам да Ви попитам и нещо друго. По собствено желание ли дойдохте тук?

- Разбира се, че по собствено желание съм дошла.

- А има ли някаква организация до София?

- Не няма такова нещо, сама съм дошла. Доброволно.

- Вчера на митинга се каза така от един другар, не съм била и не мога със сигурност да говоря, че на турското консулство в Пловдив пишело пишело: „Консулство на Република Турция във Фелибе“. Правилно е този град да бъде наричан с турското му име. Ако е вярно, да се даде отговор. Нормално ли е?

- В Кърджали по блоковете, по някои блокове се написа, че „До тук България“. „До тук България“, забележете.

- 1948 година са ставали тия неща.

- В Разград забиха турското знаме ᾽68-ма година.

- Непрекъснато саботажи. 

- Това не е ли съвсем необичайно. Може ли да се пише така: „Консулство на Република Турция във Фелибе“. Къде е този град Фелибе? На коя карта го има, та така да стои?

- Защо някои хора тръгнаха за Турция с мисълта, че водата на маслините да пият, но там да умрат, защото това им било родината, но това им било родината, а се връщат. Значи с някаква цел. Трябва да се изясни този въпрос.

- Добре, де, тея, дето забъркаха тая каша, например Тодор Живков, както е, защо не се явят пред Българската телевизия и радио и той какви обяснения ще даде. Да даде отговор.

- Просто не можем да убедим тези хора, казвам: някои хора, че това им е родината. Единственото ми желание е всеки да се чувства, че тук е роден, че това му е родината, да милее за всичко българско и родно.

- Искам чрез Вас, чрез радиото, да попитам Кеворк Кеворкян, когато още на 6 декември му отпратих едно писмо. Писмото беше с молба да се обърне да организира „Събеседник по желание“ да покани Тодор Живков, Петър Младенов и някой от независимите дружества да видим какво ще кажат тримата.

- А Вие какви въпроси имате към тях?

- Защо стигнахме до тук? Каква е причината? Къде гледаха, какво правиха? Ето това са ми въпросите.

- Кажете защо сте тук пред Народното събрание? От къде сте?

- На 49 години съм и съм от Сандански. Това, което чувам и слушам, много ме вълнува, дори ме смущава. Ако ме питате каква е моята платформа, аз ще Ви кажа, че тя за момента е по-скоро неопределена. И тази неопределеност идва от това, че аз не знам какво точно ще стане. А не, че аз нямам вътрешна определеност. Напротив, аз съм много добре вътрешно определен човек, като личност. Но това, което става около мен, това, което ме заобикаля, ме смущава. И това смущение ме кара ей така да минавам на пазар, нагоре-надолу и да слушам хората. И като видях, че вие нещо правите, искам да ми задавате въпроси, тъй като малко съм…

- Да. Ами първо казвате, че тук минавате, а къде работите? В София ли работите или сте дошъл от Сандански?

- Не, не съм дошъл. Работя в София от шест години, а съм от Сандански.

- Така. А каква е Вашата информация, какво става по вашия край сега? Какво безпокои вашите съграждани?

- Специално град Сандански нищо не ги безпокои, абсолютно нищо. Безпокои ги само, че докато има партийни комитети, местни, докато има такива номенклатурчици, които все още държат властта, а не на народа, на правото на народа, няма да е тоя красив Сандански, за който милеем всички българи.

- А, според Вас, кое накара хората да излизат на митинги, тези, които непрекъснато идват в София, колоната, снощният митинг, онзи ден, хиляди хора идват? Номенклатурните кадри ли са тези, които ги изведоха на митинг, или това е по собствено желание?

- Аз ще Ви кажа само едно. Това е по собствено желание на хората, които са дошли тук. Никой не ги е вдигал на сила да дойдат тук, а ги е докарала българщината, тяхното вечно робство, българското вечно робство, което е било от гърци от турци и какви ли още не националисти. И сега вече, когато ние виждаме, че няма друг път, освен борбата да докажем на нашите ръководители, че ние сме българи и сме за България, които се страхуват и от Турция и от всякакви други националисти. И ето сега ние можем да почувстваме, че българите са единни. Ние говорим, че циганите бяха единни, турците са по-единни от българите, но ето сега доказваме, че ние, българите, сме също много по-единни от тях. И това ни накара да мислим, че сме много по-силни като нация. Българите не са по-малко нация от другите нации.

- Искаме всички да сме заедно. Всички да сме заедно и турци, и цигани, и българи, всички заедно.

Ние сме от тука.

- Прощавайте, Вие защо тук с детето стоите и мръзнете?

- „Подкрепа“ не отчете, че в момента народът не е достатъчно осведомен, че е манипулиран и решението им не е правилно. Всички организации в страната са да бъдат върнати имената на мюсюлманското население, но смятаме, че избързаха и моментът не беше подходящ. Те само компрометираха себе си, д-р Тренчев, компрометираха и целия Съюз на демократичните сили.

-Българи. А за всички, живеещи в България и затова аз пак държа, всички българи, които отидоха надолу, това са българи, които тук са раснали, пъпът им е вързан тук в България, те си продадоха къщичките, дадоха си имането и заминаха надолу. Но те сега ще се върнат обратно, ще им бъдат дадени къщите, ще им бъде дадена земята, ще им бъде дадено всичко и те ще заработят със сърце и душа. И когато си пием ракията в моя двор и неговия двор, няма да се знае, че аз съм от Пиринския край на България, той е от Разград и е от другия край на България. Той е турчин, това е българин, това е циганин, това е арменец, тоя е такъв онакъв. Ние в Народна република България всички сме българи, без разлика кой какъв е. За това, когато викаме: „Да живее България!“, ще живее. Моят дядо е бил осемнайсет години хайдутин и се е бил за освобождението на България от турско робство. И когато Македония остава под турско робство, отива в Килифарево, Великотърновско. Моята баба е от Килифарево, Великотърновско.

И така, ако аз трябва да претендирам за такава, онакава Македония, България и т.н., мога да се наричам и такъв, и онакъв, но съм чист българин, с българско сърце.

- Народът е по площадите не защото Асан се казва Асен, и Асен се казва Асен, а затова, защото като дойдат от турците, няма да спрат с имената. След имената ще последват други искания, трети са за автономия и т.н. Ако бъдат дадени гаранции, няма да има такива неща, всичко ще се успокои.

- Много хора казват, че в Турция българите не може да носят българско име. Да се обясни на народа вярно ли е това, тъй ли е. Много хора казват, че се развяват турски имена тук. Добре, защо органите на МВР не се намесят и такъв да вземат и съобразно с Конституцията да го санкционират, да го съдят открито, според законите да си отговаря. Ето това хората искат.

 

Пред „Св. Александър Невски“, 8 януари 1990 г.

 

…С картата, със знамената…ако ви стиска, ще си видите равнището.

Първи женски глас: А, извинете. Не могат хората и не бива да бъдат толкова злобни. Не е красиво.

Втори женски глас: Ние сме по-образовани от вас.

Първи женски глас: Грозна работа е…

- Вие сте агент на Тренчев, на Бероновци, на Кертиков.

- Аз съм привърженик на Тренчев и го обичам, защото той е човек…

- Защо го обичаш, знам, знам какво представляваш, агент, агент на Тренчев, на Желев.

Втори женски глас: Ние сме привърженици на умните хора, на по-умните хора.

- Ние сме за това демократите да дойдат на власт (енергично „агентът на Тренчев“).

Първи женски глас: -Тренчев и Желев трябва да дойдат на власт. Защото… защото все ще те командва някой, но по-добре е да те командва някой умен, отколкото някой глупав.

Мъжки глас: Но трябва ние да ги оценим…

 

Писмо до Директора на Радиото

Подател: Юлия Андреева

С. Гложево, Разградска област

Получател: До Главен Директор

На Радио София

Ул. Драган Цанков №4

 

Другарю Директор,

Радиото приканва хората да пишат писма и аз реших да напиша няколко реда. Вече мога да дам простор на душата, защото нашето желание се сбъдна, и както казахте по радиото, сега ще има и разчистване на сметки от 29.12. Ние вече сме турци, защото децата ни не даваха да ги наричаме друго, освен българи. Много бързо ставаше тази работа. Хеле, спасихме се. Връщане назад няма да има. Здраво ще държим имената и вярата. На 27.01. тази разкапана държава пак ще заборчлее. На нас, мюсюлманите – поне 20, 30 милиона. Ние като излезем, ще искаме по 10 лв. на глава. Вече джамии трябват. Много джамии, защо българите ни събориха джамиите. Сега те ще ги строят отново. 

Всички си връщат имената. Само някои като шпиони, с наше съгласие. Нека богатеят нашите хора. Хекимина каза биологическо завладяване. Няма да делим автономии, а цялата земя ще падне. 

Сега като има демокрация, софиянци ще дойдат в селата, то ще стане след преброяване, и светът като види, че турците са много, а българите нещо като циганско малцинство от преди 9.9.44 г.

Защо да крием вече, всичката победа е на наша страна.

Вие сте малцинство – едва ли имате 2 милиона. И като се поизтребете едни други – още по-малко. То ще стане още по-весело. При Т. Живков ние бяхме партията. Той с нас управляваше, потискаше българите и сега с нас пак искат да управляват. Този път ние ще управляваме, защото сме силни, защото сме много.

Демокрацията ще продължава като си разменим местожителствата. Софиянци – по селата, ще пасат овцете на новите наши фермери, на новите наши владетели. Дисциплина ще има [не се четe]. Още 50 години живот може би ще имат българите и после [не се чете] в почивните станции към небето, а ние на земята. Вие мислите, че като се нагаждате към новия живот някой ще ви вярва. Ние можем да си раждаме свои и не щем чужди до себе си.

Турция е майка №1 – само нейната повеля. Езикът на Турция е майчин, вярата на Турция и обичаите й. Само тъй ще вървим напред. Сега вече знаем как се брани земя. Ние добре се справихме. Присвоихме всички имоти на българите за малко пари, къщи с градини с по два-три декара за по 1000, две хиляди лв. Селата станаха наша собственост; докато българите се бориха за власт и се трепеха, както и сега – за пари се давят, то парите са в нас. Но не смеят по наш адрес нито дума… защото зад нас стоят Турция и целият арабски свят. Сега евреите преминават към племето си – араби, и ще ги поведе към разпокъсана Европа. Европа ще падне.

Демократичен е силният, като ги натикаме в селата си на чист въздух да работят по полето. Не е ли демократично.

Ще ги направим трудолюбиви, дисциплинирани, не е ли демократично. Няма да имат деца да им пречат за обновителния труд. Ще бъдат освободени от странични грижи. Всичко ще се прави в името на човека.

Пък българите са едно племе, гдето на никого не е потребно.

Според природните закони ненужното трябва да се изчиства, и това е демократично.

А евреите знаят как да се справят с англичани и германци, славяните са лесна плячка. 

Най-скъпо ще платят англичаните за всички по земята.

Реваншът за тях ще бъде по-силен, защото евреите им познават кътните зъби.

От м.март ще почнат такива борби, каквито не сте сънували.

Ние ще ви заставим да се изколите сами. Първо ще паднат главите на живковисти по цялата България. После ще паднат главите на тези, гдето са преследвали и клеветели живковисти. Едно 150 х. човека и ще стане. Турция знае как ще постъпи, за да има демокрация. Нали я искате, ще я имате. Времето работи за нас.

Много е важно да се съобразяваш с времето.

На глезотии – демокрация – няма да си играем. Този номер вече мина. Ние го изиграхме добре. Така проверихме цяла Европа и Америка, претеглихме ги, повече няма да им правим оценка.

Възторжен привет.

С. Гложева, Юлфет

******

Тук е родът на мюфтията – [не се чете]. Племенникът му уби лекаря от Варна. Много хитро, а баща му е направил около 20 ученички през 1960 г. стерилни, като учител. Сега е възрастен,

Бълг. власт – помия – нищо не им направиха.

Т. Живков ни размножи, Младенов ни увековечи. Пукайте се. Късно е. Постилахме на врага най-разкошен килим, но над пропаст и то много изгнил. Той сам мина по него и сам падна в пропастта. Изход нямате вече. Вие сте мъртви и с изкривени уста трябва да ни хвалите.

Всеки сам копае гроба си. Някой турчин да е хулил турчин? Никой не може да я спаси, защото тя е обречена вече. Дори Западна Германия, наша страшна сила. Досега целият Балкански п-ов щеше да е турски, но страхът иде от З. Германия. От Америка и Съюза хич не се страхуваме.

Всички народи от Европа вече са оглупели и се трепят едни други, сметки разчистват. Затова са обречени, да не се сърдят на никого, а на себе си.

Англия и Америка дали земя на местните – коренните, но когато ги изтрепали, останали тук-там… някои, като музейни експонати. Ще се учим и ние от тях.

Да сте чули неблагоразумен турчин да е хулил турчин? Това правят християните. Ние знаем, че М. Горбачов свали Т. Живков. Той не знае, че ние преобладаваме, защото се е крила истината, иначе нямаше да се треперят за кожите си останалите и да се хулят едни други. Правиха джумбиш и на децата.

Вече е турско и скоро ще смъкнем маските. А вие спрете да се подмазвате на новите си господари, че е отвратително. И когато падате, пак сте безчестни като арменците. Гледайте Кеворкян и съдете за себе си. Затова К. Ататюрк ги е клал.

Ние няма да правим от българите турци. За тази работа по-рано са се натискали арменците, но не ги огрява; за да опорочават народа ни, такива черти притежават и българите. Старци се гаврят с български момичета. Те са негови дъщери… българи… надминаха по всичко и най-долните племена.

Ако евреите искат да падне Европа, то е, защото вече се връщат към племето си араби и искат да ги съхранят, тъй като водата там изчезвала. А нали евреите са солта на земята. Те мразят християните.

 

(Текстът е предаден без съкращения. Оставям го без коментар. Той е само камъче от общата мозайка.)

[Писмото е датирано на 13.01.1990 г., ден преди митинга на СДС в София. Дата от пощенско клеймо: 17.01.1990

На последния лист – календар с надпис ЧНГ и рисунка на Т.Живков, в раирани затворнически дрехи и надпис: 1990]

Няма пощенски код на селото. Двете писма са написани „от една ръка“ и обща стилистика.]

 

ДЕКЛАРАЦИЯ

НА НЕЗАВИСИМОТО СДРУЖЕНИЕ НА УЧИТЕЛИТЕ

към НФТ „ПОДКРЕПА“

 

В знак на солидарност с русенските ни колеги, чиито искания са и част от нашата програма, внасяме в Народното събрание следните искания:

-незабавно въвеждане на приоритетен принцип на разпределение на националния бюджет за целите на образованието и незабавно публикуване на данните по области, по градове, по общини и по училища;

-незабавно изравняване на минималната основна учителска заплата със средностатистическата работна заплата, съобразена с инфлационния индекс по месечно;

-пенсионирането на учителите да са става на 50 години за жените и на 55 години за мъжете при условие на 20 годишен педагогически стаж и при база на пенсията 80% от основната заплата, съобразена с инфлационния индекс;

-мандатна система на ръководния кадър;

-количеството на персонала да и директорите да бъде уточнено от учителския съвет;

-училището да разполага със средствата от бюджета и училищното настоятелство;

-перото на бюджета и бройките за преквалификация на учите да бъде в разпоредбите на педагогическия съвет.

Ако исканията ни не бъдат удовлетворени до 30 януари Независимото сдружение на учителите към НФТ „Подкрепа“ обявява стачна готовност.

По света и у нас, след 11 януари 1990 г.

 

14.01.1990 г. Митинг на СДС, София (50)

 

Продължена бе „традицията” на „демокрацията” (3), „социалната справедливост“ (4), за разглеждане на причините за катастрофата (1), на отричането на член 1 от Конституцията и то на целия (2).

Всичко се свързваше със СДС (6), наричан „генератор на идеи“ и „гарант на демокрацията“ като за „тъмна“, и то вечно тъмната страна на Луната, бе представена комунистическата партия (5). „БКП не е държавата и държавата не е БКП“, справедливо отбелязваше един лозунг. На друг плакат под надписа „Докъде ни докара партията“ бяха нарисувани два човешки скелета. На единия имаше табелка „БКП”, а на другия – „СДС“. Защото магазините бяха еднакво празни за всички – и за един комунист, и за един „седесар“ (номенклатурата е съвсем различна категория и една от характеристиките й е пълният стомах).

Не мога да пропусна противоречието между „Българското знаме е свещено“ и наличието на национални знамена с надпис „СДС“. Нито една партия не може да се слива с държавата и с народа. БКП го направи и си плати. Според мен, българските знамена нямат място на ничий митинг, бил той комунистически (а всички си спомнят кората от трикольори на митинга от 13.12.1989 г.), или на опозиция.

Два лозунга ми направиха особено впечатление. Първият: „Да се учим от Румъния“. На радикализъм и решителност – да, но нека в името на демокрацията да не се убиваме и да не се лъжем, както стана в тази храна. Не ми звучи съчетанието демократ-убиец и демократ-лъжец.

Вторият: „Да не допуснем повторно“ върху картата на България, настъпена с ботуш с петолъчка. Това антисъветизъм ли е? Да. Най-страшното обвинение от преди 10 ноември 1989 г., а може би и в очите на някои и след него. Но в това искане звучеше волята да не се наместват в историята ни чужди сили и нека „приятели“ и „доброжелатели“ да не вземат вместо нас съдбовни решения. Последствията са били само мрачни.

 

Изказване на представител на СДС-Хасково. 

Обвинение от СДС-Хасково

 

Обвиняваме ръководството на Областния и общинския комитет на БКП, Областния и Общинския народен съвет, казионните обществени организации, Областното и Общинското управление на МВР и ръководителите на стопански организации затова, че нарушиха член 35 на Българската Конституция, организирайки и подкрепяйки антиконституционни митинги, в които се защитават и подклаждат националистични и шовинистични страсти. Обвиняваме ги затова, че през 1984 година със същата охота проведоха престъпния възродителен процес на Т. Живков. Интимно свързани с това дело те не могат да  се откажат от него и сега, когато централното ръководство на БКП взе единствено правилното решение. Обвиняваме ги в това, че най-грубо злоупотребяват с най-чистите и светли чувства на всеки човек – любов към Отечество, че опетниха националния флаг, националния химн и обичаните от всички нас патриотични песни, светлия лик и делото на национални светци като Ботев и Левски.

Обвиняваме ги, че всяват страх и паника чрез разпространяване на безпочвени слухове за нарушаване на националната цялост на страната ни. Обвиняваме ги и затова, че умишлено и злонамерено се опитват да дискредитират СДС и неговите ръководители с единствена цел да забият клин между него и народа, в момент когато прохождаме в истинската демокрация, насочат човешката енергия, първият порив за участие в нормален политически живот в посока на ново национално заслепление. Обвиняваме ги, че чрез тези действия нанасят удар върху националния престиж на България и затварят открехнатата врата към Европа и демократичния свят. Обвиняваме ги затова, че използвайки недостатъчната осведоменост на народа го тласнаха в стачна и митингова лавина, с неясни цели, довеждайки целия обществен и икономически живот в Хасково и областта до социална и икономическа парализа. Обвиняваме ги затова, че в работен ден без да е обявена стачка освободиха хиляди трудещи се от работа, за да участват в митинги в града и страната, че пропиляха десетки хиляди държавни левове, осигурявайки автобуси, служебни коли, оборудвайки с мегафони, знамена, трикольори. Обвиняваме ги затова, че за пореден път се опитаха да нанесат удар върху единството на българския народ противопоставяйки две етнически групи, живели цели столетия в мир и сговор. Обвиняваме ги, че създават обстановка на национална нетърпимост, при която и най-малката искра може да доведе до проливане на невинна кръв. Апелираме към всички мислещи граждани несъзнателно подали се на престъпната манипулация да се опомнят и заклеймят нейните автори. Апелираме към органите на прокуратурата да потърсят отговорност на организаторите на националистичната кампания съответна наказателна отговорност по чл. 162 от Наказателния кодекс.

 

Д-р Петър Берон – водещ на митинга

 

На места нашият многострадален народ тежка желязна ръка целува и лъжливи уста целува с вяра, но той се пробужда и иска вече сметка на виновниците. На последното заседание на комисията деликатно наречена „По някои деформации…“ бях свидетел как най-видните юристи търсят текстове, по които да се съди Живков и камарилата му. Нямала подходящи текстове. Просто, граждани тези, които десетилетия пишеха законите, не ги бяха предвидили за тях. А нима, питам ви аз, смачкването на народната душа не е престъпление. Нима ликвидирането на моралните устои и мотивацията за труд у един народ не е престъпление. Нима докарването на икономиката до разруха, а българския народ до просешка тояга не е престъпление. Аз имам вяра в нашите юристи и съм уверен, че те ще проведат един образцов демократичен процес срещу досегашните ръководни другари. Защото в противен случай народът сам ще намери необходимите текстове.

 

Ирен Зафирова от независимия профсъюз „Подкрепа”

 

Гости на столицата, драги съмишленици и инакомислещи. Независимият профсъюз „Подкрепа“ радушно приема декларацията на Народното събрание по националния въпрос, но пита защо в тази декларация не се търси отговорност на инициаторите и извършителите на т.нар. възродителен процес. Отговорът е много прост – цялото ръководство на „Подкрепа“ беше в затвора по причина, че честно се опита да защити този народ и то още по времето на Тодор Живков (Браво!) Тогава професорът по право и главен прокурор на републиката и главният пазител на законността в страната г-н Мръчков не излезе с тълкуване на закона на паспортите (У-у!), който противно на записаната и гласуваната от Народното събрание клауза за влизането му от 1 септември 1989 г. беше прибързано задействана с репресивния апарат на МВР още през май 1989 г. и то само за една част от българските граждани мюсюлмани, за да се стигне до трагичните цели на масовите им изселвания.

 

Любомир Собаджиев – от движението „За гражданска инициатива“

От 18 ноември до днес правим трети митинг в София.

 

14 януари 1990 г. „Св. Александър Невски”, резолюция на митинга

 

Д-р Петър Берон: 

 

Ясно и категорично издигаме гласа си: България е за демокрация. Обединени от това чувство и от тази мисъл ние заявяваме: пътят към демокрацията е пътят към единна и неделима и просперираща България. На Кръглата маса, която започва на 16 януари 1990 г. СДС ще седне със следната ясна и реалистична платформа: 

Да се премахне монополът на Комунистическата партия върху властта;

Демокрацията е единствена платформа и за националния въпрос;

Настояваме за пълна информация за замисъла, развитието и извършените престъпления по време така наречения „възродителен процес“, включително и за разпитване на Тодор Живков като пръв свидетел.

Докога народът ще чака да види престъпниците изправени пред съд? Кой ги крие?

Ясно заявяваме, се казва в резолюцията, България е единна и неделима, демократичните промени са единствената сигурна гаранция за национална сигурност и суверенитет. Българското знаме е светиня за всички български граждани. Българският език е официален език за всички български граждани.

Ние сме за разделението на законодателната, изпълнителната и съдебната власт.

Да се проведат свободни избори в края на 1990 г., през месец май да се състоят само частични избори.

Настояваме за един нов избирателен закон.

Новата конституция да бъде изработена и приета само от едно ново и демократично избрано Народно събрание след широко национално обсъждане.

Ние, участниците в митинга, се казва в резолюцията, издигаме гласа си: демокрацията е пътят на България към общоевропейския дом.

СДС призовава всички български граждани, на които са скъпи…, да дадем своя принос своя принос за необратимостта на демократичните процеси.

Да живее България! – единна, неделима, демократична!

(Предаване по БНТ от 14 януари 1990 г.)

 

„Всяка неделя“, 14 януари 1990 г., водещ Кеворк Кеворкян:

 

ГЕОРГИ СПАСОВ, говорител на СДС: Все пак този голям интерес аз смятам да го задоволя съвсем накратко, няма да отнеме много време. Целта, която смятаме, че трябва да постигнем като обща договореност, трябва да бъде:

1. Мирен преход от тоталитарно към демократично устройство на обществото. Първият въпрос, върху който смятаме да се спрем и да изясним, това е: премахване на монопола върху властта на комунистическата партия и възможностите, която и да било партия или обществена сила да установи такъв монопол. Ние смятаме, че това може да стане по следния начин:

1. Отделяне на Партията и БЗНС, която сега също е управляваща партия, от държавата във финансово, структурно и кадрово отношение. Разформироване на ППО в предприятията и учрежденията. Също така деполитизация на армията и милицията.

Това са основни неща, по които ние смятаме да установим основните принципи, които трябва да бъдат спазени в една бъдеща демократична конституция, както и в законите, за да не се допуска именно това.

2. Вторият въпрос, който смятаме да разгледаме в общи принципни постановки и насоки за бъдеща и друга законодателно дейност, това е установяване на многопартийна система, многопартийна демокрация. Ние смятаме, че трябва да има един закон за политическите партии. В този закон трябва да бъде разрешена политическата дейност, а също така смятаме, че трябва да съществуват и забрани за политически партии, които са изградени на национална основа, например българска или турска, или религиозна, или други, които биха могли да нарушат целостта на страната. Под свобода на политическата дейност имаме следните разбирания: възможността всяка партия или обществена политическа сила да има възможността да излага своите платформи. Сега много се говори за култура на политическия диалог. Но ние смятаме, че не можем да говорим за никаква култура на политическия диалог, когато една партия притежава монопола върху деветдесет процента от средствата за масова информация, а една организация, каквато е СДС, не притежава нито един орган, в който да изложи своята платформа.

Смятаме, че трябва да постигнем и договореност за провеждането на един закон за свободни и демократични избори. Преди това ние смятаме, че е възможно да се проведат частични избори. Какво имаме предвид: в Народното събрание и сега има доста компрометирани народни представители. Това беше заявено и от председателя на НС Станко Тодоров, когато той излезе за първи път, след тази злополучна сесия, която беше предавана за първи път открито по телевизията, а също и от сегашния държавен глава Петър Младенов, който каза, че българският парламент в сегашния си вид е бил срам за българската нация. Така че мислим много от тези народни представители да подадат молби да бъдат освободени. Каква е целта на тези предварителни избори? Ние смятаме, че нямаме опит в провеждане на демократични избори; БКП също няма опит; народът също няма опит и смятаме, че този опит трябва да се придобие и смятаме, че този опит трябва да се постигне.

Водещ: Народът има, но забравен опит. По-възрастните поколения си спомнят.

- Да, сигурно си спомнят, аз мисля, че и тогава е имало доста отрицателни моменти, като имам предвид, разбира се, публикациите, че е имало партизанщина. Ние мислим тази предизборна борба да се води по-културно, с по-висока политическа и всякаква друга култура.

Основен въпрос, който смятаме да поставим на Кръглата маса, е въпросът за собствеността. Ние смятаме, че каквато и да било икономическа програма сега да бъде предложена, тя не може да бъде изпълнена, ако не може да бъде решен фундаменталният въпрос на всяка икономика – въпросът за собствеността. Също така ние смятаме, че въпросът за собствеността е определящ по отношение на механизмите за социалната справедливост. Затова смятаме, че той трябва да бъде най-широко обсъден на тази Кръгла маса, като разбира се, ние имаме специалисти, които разработват въпроса. Надяваме се, че и от страна на делегацията на Комунистическата партия, БЗНС и двамата народни представители в Народното събрание, ще изложат и други виждания освен нашите. Но ние се застъпваме за плурализъм на собствеността, като се изключи всякаква възможност, например държавата да вземе средства от частните и кооперативните производители и да инжектира, да кажем в свои предприятия. Напълно на конкурентна основа, като имаме предвид и това да създадем едно пазарно стопанство, една пазарна икономика, в която да има пазар на работната сила. Тогава вече няма да се постигне тази голяма ножица между заплатите.

Водещ: Да, разбирам Ви, но бих искал да свършвате, понеже стана снощи, ставаше дума за пет минути, а Вие отдавна ги надхвърлихте, така че моля за по-голяма лаконичност. Вие излагате една платформа. Хубаво е тя да бъде чута.

- Ние смятаме, че на тази Кръгла маса трябва да установим основните принципи, на които трябва да отговаря една действително демократична Конституция на Народна република България. И другият момент е, че трябва да бъдат премахнати от българското законодателство разни закони и закончета, които са срам, това че сме такова общество, което може да си пренебрегва конституция.

 

Разговори с присъстващи:

 

ХМ: Долу по нас изгрява слънце. Горещо стана.

- Вие на гости ли сте или на митинга?

- На митинга, на митинга.

ХМ: Колко сте общо?

(Без отговор)

- Много ли сте?

- Едни с коли, едни с влак.

ХМ: Колко време се събирахте?

- От сутринта сме. Колкото да хванем влака.

- Дойдехме с товарни коли да хванем влака.

- Аз съм от Радиото, кажете ми няколко думи.

(Топъл смях)

- Кажете ми откъде сте, ходихте ли в Турция, кога сте се върнали? Какво е положението?

- Не сме одили ние!

- Хайде за една минута ми разкажете. За децата, за къщите. Имате ли деца.

- Имаме.

- Какви деца имате.

- Аз имам 3 деца.

- Какво работят те?

- Децата ми са малки. Учат. Голямото е в 9-и клас, средното е в 8-и, малкото е в 4-и.

- Аз имам 2 деца. Момче и момиче. Момичето ми е оженато. Имам си внучка на 3 години.

- А-а-а, младеете много!

- Синът ми ергенува още. Не му се жени. Ще го женим, само да реши той.

- Ами радвате ли се на решението на 29-ти.

- Да, много (ентусиазирано). Радва ме се (друг глас). Живи и здрави да сте. Много се радваме и сме много доволни.

- Вие как се казвате сега?

- Аз съм… (припомняне отстрани) Авише, от Мургаш.

- А новото – Валентина. Не ми подхожда ич!

- (Смях). Ич.

- А вашето?

- Светла.

- А иначе?

- Салиха?

- Салиха. А какво значи Салиха?

- Турско име.

- Не-е, като превод.

- Феберова.

- Не-е, примерно като кажат „Маргарита“, е цвете.

- Какво означава името?

- Така си е по фамилия, по наследство.

- Не знаете. Иначе сте родени мюсюлмани. Родени сте си тук.

- Аз съм имала дядо Зюс, столетник. На 103 години почина. А баща ми на 83. Кажи-речи 180 години само дядо ми и баща ми са живели.

- Откъде се Вие?

- Света Петка, от Велинград, област Пловдивска.

- Какво работите?

- Аз съм от Горското стопанство, работничка. Садим борчета.

- Ние също.

- Пожелавам ви да идвате към нас и да дишате боров въздух.

- Ние сме идвали.

- Ние в гората и в полето сме. В гората работим, в полето ни караха на помощ – ей така изпълняваме планове. Сега сме в застой малко, оти е студено и така.

- Друго какво ще кажете?

- Друго какво да кажем? Радваме се на имената.

- Ще се оправят ли взаимоотношенията…тези лоши неща, които станаха между вас и българското население.

- Ами, ще си живееме както сме си живели.

- Няма да се карате, няма…

- Ами за какво.

- Само имената да ни дадат (намесва се друг глас).

- Аз да ти кажа имам приятели във Велико Търново. Ще ви дам адреса, обадете се на жената. Ей така, просто, както с вас се видехме, и ние така се видехме в магазина и се запознахме и се не делим от сестри. Тя ми носи подаръци, аз й нося подаръци. Също и по другите градове: в Пловдив, по селата, не се делим изобщо, че сме ние муслимани, тие – българи.

РХА: Един вярва в едно, друг в друго.

- Да. Като цветето. Откъде е шарено. И ние да сме шарени.

- Благодаря ви много.

- Не ни прави впечатление…

ХМ: И другите мислят като нас.

- Човещина (намеса на мъжки глас, неучаствал до момента, очевидно заедно).

- Човещина, разбира се.

- Вие сте заедно с тях?

- Тя ми е булка, тя ми е снаха.

- Той ми е съпруг, етърви сме двете. Моят мъж работи винаги с българи. На Белмекен кара 7 години, винаги с българи. На Велинград отиде да работи – пак е с българи. Изобщо не правиме такова впечатление, че сме с българи. Живееме си като свои хора. И на работа. И по дома си одим на гости. И те идват, и ние одим – така.

- Благодаря ви, да се сте живи и здрави. Приятен път.

 

Лозунги

 

Академична автономия

Ако спечеля, печели цял народ (с портрет на Левски)

БЗНС „Никола Петков“

БКП не е държавата – държавата не е БКП

БТ – без цензура

БСДП – демокрация, свобода, справедливост, солидарност

България – член на ЕИО

Българското знаме е свещено!

Видяхме ви промените, къде са виновните?

Вот на недоверие на Минчо Йовчев⁹ 

Време - за нова демокрация

Да не допуснем повторно (карта на България, настъпена с ботуш с петолъчка)

Да не допуснем повторно сталинизъм (2)

Да се елиминира БКП

Да се учим от Румъния

Д-во „Родолюбец“ – с братска ръка за бесарабските и таврическите българи

Демокрацията = на толерантност

Докога ще чакаме съд за живковистите

Докъде ни докара партията (надпис под два човешки скелета)

Долу БКП (възгласи)

Долу член 1 - целия

Един Тодор Живков – история не прави

За лакеите на стария режим няма място в БТ (2)

Извинете се на г-н Тренчев

Искаме си досиетата

Кръглата маса има две страни

Къде са съветниците на Живков и Балев?

Марксианци, вървете си на вашата планета. Оставете земята свободна

Митингите на БКП – 250 000 души!?! – на това място?

На зелен фон. Eмблемата на анархията, подобна на знака на Мерцедес. The end

На работното място - без партии

На съд, но не посмъртно

Народовластие значи разпускане на Народното събрание

Не – демокрация на думи

Не на зоологическия патриотизъм

Не с мръсни ръце в чиста работа!

Независимо дружество за правата на човека

Нова социалдемократическа партия

Новата линия на партията – преоблякъл се Илия пак в тия

Обединена опозиция

Оставка на апарата. Победа на СДС (лозунг, закачен на картонен Дядо Мраз)

Останките на живковизма (две чучела). Плакат от филма „И-Ти“¹⁰

Пак ли ще забравим българското население извън България

Партийни милионери, върнете разграбеното!

Помирение (две ръце – ръкостискане с трикольор)

Привет на апостолите на демокрацията, свободата, националното равноправие – Ж.Желев, К.Тренчев, П.Берон.

Равен труд, равен доход, равни права.

Равен труд – равни права.

Свобода на словото, печата и издателската дейност.

СДС – гаранция за истинска демокрация.

СДС – генератор на идеи.

СДС – за демокрация.

Служебно правителство.

Стига демокрация на думи.

Съд за Тодор Живков и еничарите му.

Съд и секвестиране за брутални, корумпирани, подли.

Сърдечна подкрепа на решенията от 29 декември

Целият член 1.

Чистота в природата – чистота в политиката.

 

Българско знаме с надпис СДС

Знаме на СДС на син фон

 

Според статия във в. „Работническо дело” от 15 януари 1990 г. под заглавие „Какво цели СДС. Демокрация или конфронтация” (екип на вестника), на митинга са присъствали 100 000; според друг източник – 150 000.

 

"Има хора, които искат да делят

Левски като пита и да го затворят

за собствено ползване…”

Д-р Петър Берон, 17.02.1990 г.

 

17-19.02.1990 г. Панихиди на Васил Левски. Митинги, отбелязващи годишнината от обесването му.

 

Във време като нашето, когато се рушат старите митове, създават се нови, непоклатими и строго охранявани истини се превръщат в безчовечни лъжи, човек започва да търси къде да стъпи. Нужно е нещо истинско, а когато всичко се оплюва – нещо чисто. Когато се създават нови сили, прокламиращи „нови“ и „нови“ идеи, но сили без минало, повече обърнати към още безплътното бъдеще, винаги се опипва твърдината на корена.

Една от здравите ни опори, които придават стабилност и чувство за самоуважение, е личността на Апостола. Затова не случайно в политическата борба в наши дни всички участници се опитват да докажат, че се родеят с него, че са негови последователи (а може би продължители?!).

Но днес в името на политическите цели националните се поставят по-долу, даже се забравят. Така стана на 17 февруари 1990 г., на панихидата на Васил Левски, отслужена от йеромонах Христофор Събев. Няма да забравя как той вместо да благослови, започна със знака „Виктория“, нито че той, отецът, призван да служи в името на Бога, много „светски“ завика: „Левски – СДС“. Финалът на панихидата представляваше чиста проба предизборна агитация. Фалшивото и несъгласувано пеене е просто дребен детайл. Няма да пропусна, че въпреки всичко изредено дотук някои хора плачеха.

Христофор Събев откри панихидата със знака „Виктория” вместо с кръстен знак:

С душевен мир на Господа да се помолим.

Господи помилуй!

За мира свише и за спасението 

на нашите души да се помолим.

Господи помилуй!

За опрощение на греховете на този, който се е преселил.

Блажена памет на господа да се помолим.

За да му се прости всяко волно и неволно прегрешение.

На Господа да се помолим.

……………………………

Друг свещеник: Братя, не искам вие да не знаете за починалите.

За да не скърбите, както и другите, които нямат надежда.

…..

Хр. Събев: Алилуя! Премъдрост с благоговение да изслушаме

Свето Евангелие!

Мир на всички!

Хор: „Господи помилуй!“

Океан на Светаго Евангелия щения

 

Панихидата за Васил Левски, организирана от СДС

Между църквата Св. София и Св. Синод

Портрет на Левски – естрада, микрофони.

 

Литургията се води от йеромонах Христофор Събев и още трима свещеници, единият е явно в облеклото от руската църква. По време на панихидата забиха камбаните на „Св. Александър Невски, а по-късно и от Руската църква. 

Панихидата-митинг митинг започна със закъснение. Йеромонах Събев вдигна ръка не за църковна литургия, с два пръста знака Виктория, известен от всички митинги на СДС. Едва след няколко минути започна службата. Вяло, неорганизирано, пяха дори фалшиво. Някои хора, при това предимно възрастни, напуснаха. По време на словото на йеромонаха възгласи: Левски-СДС, прерастнаха само в СДС!

След информация за бденията и поднасяне на венец в 17 часа: Възласи: „Левски-СДС" и „само СДС".

 

Йеромонах Събев: Моля ви също свещите да не се лепят по сградите, за да не даваме повод за никакви обвинения, за да изразим по един съзнателен начин протеста си, защото прекалиха с нашето търпение, братя и сестри (Браво!) Омръзнаха ни многословните им приказки и лицемерието им (Браво!) СДС! СДС!...

Братя и сестри, демократи и родолюбци, българи, днес, когато целият народ изстрадва това трескаво време на родилни мъки на демокрацията нека приковем погледа си във великата саможертва на най-истинския между българите, на най-светлия между водителите, на най-безкористния между демократите – дякон Игнатий Левски…

Дали Левски е изпреварил своето време или ние сме много изостанали, защото не само за онова време важат неговите думи за робското тегло и за разкъсване на робските вериги… Роби сме и ние българите…

И ето днес всеки българин се вика да покаже на дело родолюбието си, защото сега се определя часът на свободата…

Дяконът не търпи лицемерието, внимавайте, да не получим неговия упрек. Не трябва да даваме подпора на глупци… Братя, трябва ли да стигнем до последната критична степен. Нека ясно да кажем, ако сега не се променим из корен, всички ние ще ударим дъното и никога няма да излезем от гибелната яма. Тогава ще е късно и злото непоправимо, катастрофата тотална, разрухата окончателна. Затова ще напомним думите на Апостола. Затова ще напомним думите на Апостола: „Времето за помагане е сега“. Закъснелите не ще бъдат наши приятели, не ще ги е раждала българка, не са хора. Трябва бързане, защото хората още не са се приготвени, а хората като ни гледат мързеливи в работа, няма и да ни чакат, защото сватбата е скоро, които се пожертваха, за които важат на думите на Господа и Исуса Христа: „Блажени гонените, заради правдата. Блажени сте, когато ви изгонят, когато ви похулят, когато кажат някоя лъжовна дума заради мен. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата, понеже така гониха пророците, които бяха преди вас. На 6 по стар стил, на 19 по нов стил 1973 Апостолът на свободата увисна на бесилката – величествено и славно по подобие на разпятието на Спасителя Исуса Христа. Вечна да бъде паметта му Бог да го прости. 

(Следва призив за бдението всеки ден от 18-20 часа „да направим мълчалив протест със свещи, срещу преченето, срещу препятствията, които се поставят за делото на Левски, за демокрацията, за която и ние се борим“). „В неделя също – мълчалив митинг със свещи. Да бъде свято делото на Левски, делото на демокрациятта…“  Приканва на 3 март от 13 часа на митинг.

 

Д-р Петър Берон: Има хора, които искат да делят паметта на Левски като пита и да я затворят за собствено ползване в своите тесни кръгове (У-у-у!) Той обаче е на всички нас. Братя и сестри, тази година е година на нашия избор. Ние за пръв път имаме възможност от 45 години насам да избираме. Това ще бъдат истински избори, а не книжкопускане както беше досега. (Смях) И ние, всеки от нас, трябва да има предвид, че сега не направи ли своя правилен избор, трябва да се сърди на себе си. Погледът на Левски гледа всеки един от нас и го пита – какво направи ти за всичко онова, което ние всички желаем. Беше ли ти участник в това, което се върши, или беше зрител. Не трябва между нас да има публика. Всеки от нас може да направи поне малко, за да бъдем ние малко по-свободни, по-щастливи. И онова хубаво време, за което всички мечтаем да дойде по-скоро. А началото му да дойде още тази година

Благодаря ви, че дойдохте, че сме всички тук заедно.

Следват възгласи: „СДС, СДС…”

 

Лозунгите - бедни, цитати от Левски

 

Ако печеля, печели цял народ.

Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили.

Реши се и ще бъдеш свободен.

Свободата човешка и всекиму своето.

 

Бог е любов.

Бог, чест, отечество.

Представителна група „Родолюбие“, град Карлово.

Учителска група към НФТ „Подкрепа“.

 

Митинг на 18 февруари 1990 г, организиран по случай 117-тата годишнина от обесването на Васил Левски, на пл. „Александър Невски“ от националните партии БНДП, БНРП, ОКЗНИ.

 

ПРОЕКТОРЕЗОЛЮЦИЯ, 18.02.1990

1. Да бъдат възстановени всички български национални и народни традиционни празници, които са пренесли българската душевност от век на век.

Да получат статут на официални празници двата големи православни празника Коледа и Великден.

2. Да бъдат възстановени всички свързани с нашата история имена на селища, на градове като Добрич, Борисовград, на десетки селища, на училища и читалища, на улици и площади, които са свързани с нашето историческо минало. Всяко име, което изхожда от нашата богата и многостранна история, трябва да се върне към живот.

3. Да бъде възстановен празникът на българските журналисти – Денят на българската писменост – 24 май.

4. Да бъде възстановен празникът на българските народни будители – 1 ноември – празник, който започва от Паисий, представя цялата епоха от Паисий до Левски, която ни направи нация и ни даде свободата.

Ако Държавният съвет и българското правителство наистина желаят единството и сплотеността на българския народ, те имат сега неповторимата възможност да обявят именно сега 3 март за национален празник на България (Бурни овации. Възгласи: „3-ти март!“, 11 пъти – явно агитка). Няма по-светъл ден в живота на един народ от деня на неговото раждане като свобода, нация и държава (рехави ръкопляскания). Ако това не стане, митингът да призове на 3-ти март, събота, в 12 часа по обяд, българският народ във всички населени места да излезе с национални знамена на мирна демонстрация за обявяването на 3-ти март за национален празник (Бурни ръкопляскания. Възгласи: „3-ти март!”, 8 пъти). Никакви палиативни и козметични решения не трябва да бъдат приемани под формата на по-тържествено празнуване на деня. Народът ни очаква с развълнувано сърце един от символите на своето единство – 3 март – национален празник на България. („Браво!“ - мъжки глас, „Браво!“ – женски глас. Възгласи: „3-ти март!“, 4 пъти). И още две думи в заключение, скъпи сънародници. Все по-широко българският народ влиза в политическия живот. Недейте в никакъв случай изменя на едно от основните условия за съществуване на истинска демокрация: гражданската култура. Запазете достойнството си. Не се поддавайте на стихийни страсти. Не забравяйте никога, че всички ние сме синове на един народ, на единната българска народна общност (рехави ръкопляскания без особен възторг, че сме синове на тази общност). В българското общество може да има спорове, но никога омраза…

[Отстоявайте] човешките права, социалните свободи, социалните справедливости, вечните истини на хуманизма, не изменяйте никога на интересите на своята нация и на историческото минало на вашия народ. (Бурни ръкопляскания, които се засилват на вълни; възгласи: „България“, 11 пъти). Обединете усилията на всички истински патриоти, демократи и здрави по сърце и дух български сили, за да изградите свободна, демократична, социално справедлива и независима България (Бурни ръкопляскания, „България!“, „Браво!“; възгласите „България“ са подети самостоятелно от водещата митинга, която повтаря ги 5 пъти).

(Изказване на Петър Константинов)

 

Водеща: Приятели, днес трябва непрекъснато да се връщаме към онези нравствени ценности, които Васил Левски ни е оставил, за да се докосваме до неговата душевност. Нека си спомним едно писмо на Васил Левски до Филип Тотю: „Приятелю и брате Филипе, ние дейци сме си посветили живота на Отечеството, да работим за толкова милиона хора, трябва да се мисли зрело, за да не изгубим и сега. Правило се е, захващаме, трябва да вземеме опити….

Водеща: Давам думата на Стефан Чалев, от Българския демократичен форум.

Ст.Ч.: Братя, братя българи, пред олтара на свободата няма малки и големи, няма мъже и жени, няма деца и старци, има обречени и самообричащи се. Ако съберем костите на всички ония, които паднаха за свободата и утвърждаването на България, ще имаме още една Стара планина. Тук близо край град София, вековният поробител с песни и свирни, довел своя най-голям враг, Дякон Левски, на смъртна венчавка, на неразтрогаем брак с единствената му невяста България. В нейните скути Апостолът постави своите кости с клетва за вярност и в родната душа вля своя непокорен дух. Онзи непокорен дух ни донесе днеска тук.

Както знаете, имаше години, когато държава и партия, когато държава и партия си позволиха да ни лишат от памет, от коленопреклонение пред иконата на свободата, пред народната свяст, пред Левски, години го спомняме само като звено от революция. Едва сега след цели 45 години отслужихме панихида за него. Църквата говореше с приглушен глас за Дякона, а държавата и партията само за революционера, а той беше дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората. За дякона имаше само един олтар на служение: народът, за революционера имаше само една жертва – себе си. Жестокостта на политически терор, на партийната власт точно пред този паметник се оказа безсилна да снеме историческото величие на българския народ.

Кой беше Левски? Дете на майчина и бащина радост от Карлово. Син на поробена България. Определена жертва от Бог и Родина. Послушник и бунтовник, войник и командир, идеолог и стратег. Беше достоен ученик на Раковски и верен приятел на Каравелов. Религията на роба е свободата. Затуй той напусна тихата Божия обител и започва да служи на най-великата литургия в храма на поробените. С хоругвата на свободата прекосява родни и чужди земи, вее бунтовно знаме по Балканите, бие се в легиите. Твърд като кремък и непоколебим като водата. Носеше едно сърце с десятки образи и имена. Той не отрече дома и семейството, а само ги пожертва. Той не отрече приятелство и дружба, а само ги осмисли, обаче той отрече суетната слава за евтино първенство, отрече лъжата в общественото дело: „Трябва, байно, да си кажем кривините”. Идеите и смисълът на неговата борба не заглъхнаха в историята. Те и днес звучат актуално и събират следовници на Апостола. Борба за свобода и правда, за самосъзнание и човечност, човешки свободи, не класови, не партийни, свобода през деня, свобода през нощта, свобода от страх от насилие, борба не за малката правда, както до скоро ни поднасяха, а правда всечовешка, правда на будната съвест С тази правда в душата, с тази свобода в мисълта той отива пред съда, където беше съден сам…

Да следваме заветите му. В днешните напрегнати за народа ни дни, когато се решава бъдещето ни за дълго време, ние черпим сили и мъдрост за това, което той положи като основа на новата ни държава. Само дякон Игнатий, синът на Кина Иванова, неповторимият Васил Левски, има в нашата история прозвището Апостол, Апостол на българската свобода. Само този човек с апостолски дар можеше да носи дързостта на хан Аспарух, за да посегне на една велика империя, прозрението на княз Борис, за да кръсти в купела на свободата един народ, мъдростта на цар Симеон, за да каже: „Времето е в нас и ние сме във времето“, далновидността на цар Калоян, за да признае всички и да вярва само в силите на своя народ (ръкопляскания), копнежите на цар Иван Асен II, за да живее с идеите за свободни от чужди и свои в България, жертвоготовността на патриарх Евтимия, че добрият пастир дава душата си за стадото (Бурни ръкопляскания, „Браво!”) и проповедничеството на отца Паисия с призива: „О, неразумни юроде! [Защо се срамиш да се наречеш българин]“ Той беше всичко това, което е направила България. Съдбата беше изпратила своя единствен син, за да върне на историята едно забравено име, чийто дух се облече в плът и кръв, пред тази плът, която почива в родната ни земя и тази кръв, която сега е родната душа, ние смирено се прекланяме, признателни, че имаме Отечество, обречени да пазим неговата свобода. Поклон, сине на България!

Водещ: Братя българи! Доколкото разбирам нашият митинг се използва не по най-почтения начин (Точно така! У-у-у!) Тук се издигат лозунги за екс-монарха на България Симеон II (Вън! Долу! Да си вървят! У-у-у! Намеса: Не за монарха Симеон II, а за първия Симеон, великия наш цар Симеон I, за него се каза! Х.М.) За Симеон Велики никой никога не се сети. Винаги лозунгите бяха за Симеон II. Събираше се и подписка. Симеон II няма нищо общо с това, че неговото име се свързва и с лъжа, при това пред цял митинг. Неговите последователи нямаха доблестта да защитят своя патрон и се укриха, опитвайки се безуспешно да заблудят митинга. Много моля, аз лично не съм видял плакатите, но ми казаха: „Симеон Втори“. Затова бих помолил, бих помолил тези, които са издигнали плакатите, да имат доблестта сами да ги свалят. Искам да напомня следното нещо: митингът е за националните ценности и идеали на България. Да си спомним за всичко това, което е българската история, а не да правим прокламация на дадена политическа партия, организация или личност. Напомням: не може една личност да бъде по-високо от България. Току-що чухме, че Левски винаги е поставял България над всичко, да си припомним и ние това. Умолявам още веднъж тези хора да спазват приетия регламент. Братя българи, призовавам ви за следното нещо! Нека да си спомним за какво сме се събрали тук!

Давам думата на протопсалт Камен Гарена, представител на Общонародния комитет за защита на националните ценности (ОКЗНИ).

Камен Гарена: Братя и сестри, ето ни изправени с горещото желание да се преклоним пред паметта на йеродякона Игнатий. Ето ни готови с кръстен знак да коленичим пред най-чистия образ в родната ни история. На светиите – Апостолите, кръстен знак се прави смълчано и на колене. Обаче българите нямаха време за молитви, българският род се обърна към Бога. Прекръстителят Свети Борис-Михаил, който прозря мъдростта да свърже славянобългарските племена в една вяра, в една надежда, в една любов, вярата, че съединението прави силата, надеждата, че ще оцелеем като един народ, любовта към отечеството да бъде над всичко. И с тези светли начала понесоха тежкия си кръст, разлюлявани от бурята на времето, обгаряни от кървавите пламъци на историята, потуляни от сянката на Голгота. И тази сянка вещаеше на заник слънце, тази трагична угроза вещаеше, че българите бяха построили храма на своята държава върху кръстопътя на народите. Но това не беше най-страшното. Не бе най-страшното, че се намериха много търговци да изкупят златния български иконостас. Най-страшното бе, че се намериха и много фарисеи, готови да разпродават бащино огнище (У-у-у! – мощно, ръкопляскания). Те разделяха държавата на царства и болярства. Тогава Бог си затвори очите и забрави человеците на тази земя, които бяха потъпкали напътствията му, и с помощта на напътствията на Лукаваго бяха взели да се самоизяждат… Така пътят на варварските орди беше открит и с викове: „Аллах!“ те връхлетяха върху храма на българската държава. Под свистенето на ятаганите слънцето все повече и повече се превръщаше в полумесец и оставаше да виси над съдбата на народа. Векове ни робска люлка люля, векове обречените едвам смогваха да запалят свещ над оглозганите кости на обречените Тогава те отново затърсиха Бога, но не онзи Спасител, който седеше на небесата, а взеха да мечтаят за свой, земен, български Бог. Вред из Балкана хайдушки огньове озаряваха небесата и будеха робския сън Вред из оцелелите манастири, където все още тлееха въглените на отеческата любов, излязоха росоносци. Те тръгнаха по стъпките, целуваха стъпките и благославяха всяка българска майка. Надничаха във всяка колиба из яслите на скотски живеещия български род, търсеха да открият младенеца на светлото спасение…

- Събираме подписи.

- Събирайте ги там, на друго място. Не правете паралелен митинг.

- Не правим. Ние всеки ден сме тук.

- Съгласно регламента не можете да правите друг митинг на нашия! (водещият).

- Митингът след като е за Левски, трябва да е за Левски. Може да се уважава Симеон, но по този начин не трябва, защото той се омаловажава по този начин. Затова трябва да напуснете.

- Може ли такова нещо, трикольор да носиш и така да приказваш, бе! Оставете ни!

- (В отговор възгласи) България е Република! Република! На тях им отговарят: Си-ме-он! (единично).

- Оплюхте тая родина и я съсипахте!

- Кой я оплю!

- Вие!

- Моля, недейте сега, грехота е!

- Никой няма против цар Симеон, но не е сега моментът.

- Този оратор не го каза така, не го каза така…

- Как може да викате, да скандирате, когато някой говори, това е невъзпитание.

- Вие създавате тая провокация, какво да правим. Симеон си е Симеон. Ние го уважаваме. Пречите на другия митинг.

- Как не ви е срам!

Мъж: Точно това е невежеството.

РХА: Наистина невежество.

Мъж: Аз също съм привърженик примерно по убеждение на цар Симеон, обаче не трябва да се спекулира.

Песен: по стихотворението на Яворов „Арменци”

Водещ: Понеже се вълнува човекът, разбираемо е, ме помоли да прочета това, което е публикувано в техния вестник „Ереван“, посветено на 117-годишнината от гибелта на Васил Левски. Извинявам се, просто ще го прочета: „За да се добие първата чест и слава нашето отечество българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени дружни сили. Като е тъй, вам надлежи…

Възгласи: „Единство!“ (5 пъти).

…защото трудолюбието и семейството бяха заменени с пролетарския интернационализъм или се изкривяваха през призмата на идеологическата догма.

……………………………………………………………………………

Лозунги:

 

Български националнодемократичен съюз

Българските евреи и арменци – неделима част от българския народ.

Да живее България!

Дяконе, има още българи!

Не се гаси туй що не гасне.

Чиста и свята република… кога?

 

18 февруари 1990 г., събиране на подписка за Симеон II

 

РХА: Прощавайте, откъде сте?

- Гражданка, независима…

- От СДС?

- Не, съвсем независима гражданка – индивидуалистка, за цял живот безпартийна. Не мога никога да бъда член. Това си просто такова едно мое особено мнение.

- Какъв е поводът да събирате тези подписи?

- Просто изказваме благодарност на „Всяка неделя“, Кеворк Кеворкян и г-н Христо Куртев, който разбрахме, че е продуцент на излъчения филм-интервю с нашия обичан цар Симеон II и нашата молба е разговорът с него да продължи на живо в рубриката „Събеседник по желание.“

- Колко подписа сте събрали?

- Снощи подписите бяха 3000 и ги занесохме във „Всяка неделя“, предадохме ги на секретарката на предаването и заявихме, че ще продължим да събираме подписи, докато нашето желание не се удовлетвори.

- Все пак кои сте вие, защото и други хора събират подписи?

- Аз съм инициаторката - Агнес Халачева, а всички подписали се след това са хора, които мислят като мен. Всички сме хора, които смятаме, че той е обичан цар за българите, за болшинството българите.

- Ни е ли опасно да го дувидьем тук? Аз като майка…

А.Х.: Може би сте права, госпожа. Хората да преценят сами, въпросът е, че ние го обичаме.

- На кого ще го оставим… А тьез подписи да му ги изпратим на негу. А той пък, миличкият… той многу убича България.

- Ние също.

- Ами ний гу убичами, ама къде ша гу пуканим. Все ино чи счи в къща пуд наем и гу каним в къща пуд наим, ама ний ни сме ступани и ма и страх.

- Да, права сте.

РХА: Бихте ли сте представили:

- Ох! Добре! Да. Агнес Халачева.

- Какво работите?

- Фотограф съм по професия.

- А Вие? 

- Иванка Петрова съм.

 

- Сега, когато след два дни в Скопие ще има събор или митинг срещу българщината, мисля, че крайно време е ние да помислим действително за българщината и да го поканим тук за демокрация, защото мое лично мнение е, че с неговото присъствие той ще допринесе за запазването на целостта на майка България.

- Бихте ли се представили?

- Да. Бобев.

- Защо искате да дойде?

- Защото е много умен. Защото има голяма разлика между Тодор Живков и него. Защото е много умен. Много умен. Много фин. Много люби България. Защото обича българския народ като баща, както неговият баща обичаше и стана жертва за нашия народ – цар Борис III.

(Намесват се гласове, все женски: Искаме да дойде! Искаме всички да дойде! Я какви деца е отгледал. Думите след тези на Бобев са на Иванка Петрова).

 

 

ОТ „НЕАМ НЕРВИ” КЪМ „СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА“

 

 

„Изкоренете от себе си тази черта

и слабост да искате и да налагате

мненията си с насилие, с преврати"

Константин Муравиев

 

Не фасадата на сградата на Народното събрание е издълбан надписът „Съединението прави силата“. За съжаление в българската история стремежът към съединение в крайна сметка се е увенчавал със старателно излъскване на буквите му, но никога не е ставал действителност. Днес ние за пореден път строим демокрация, която е единствената възможна среда за обединението на един народ. Отново правим някои неща за „първи път“. След ликвидирането на опозицията през 1947-1948 г. България едва сега има парламент не от папагали, а от личности със собствени позиции, парламентарна и извънпарламентарна опозиция; вече може да се говори за разделение на властите; средствата за масова информация представят най-различни гледни точки и т.н.

Заедно с всички тези безспорни завоевания по пътя към едно ново общество още от първите митинги надписи, желаещи кръв и разправа, окървавени портрети на сваления диктатор, се смесиха с лозунгите, на които беше изписана думата „демокрация“. Едни и същи ръце с показалеца и средния пръст оформяха знака „Виктория“ на СДС, а в следващия миг забиваха палец надолу. Българската демокрация бе „зачената в грях“, защото нерядко в нашия политически живот средство за нейното постигане стана насилието.

В нашата история то не е от вчера, нито от онзи ден. Неведнъж сме се опитвали да я пишем на чисто, неведнъж сме заявявали, че ще вземем само най-доброто от миналото – а какво да се вземе, има. Оказвало се е, че не сме се отърсили от неговите пороци, от които може би най-тежкият е именно насилието. 

На 10 ноември 1989 г. едни обществени структури трябваше да бъдат разрушени, за да може да се започне „ново строителство“. Отново искахме да започнем „на чисто“ и отново не успяхме. Неизбежен бе въпросът: защо? Не може да бъде оставен без отговор въпросът кое направи човек, който заявява, че ще се бори за демокрация способен да извърши насилие или още по-зле, способен да го благослови и то твърдейки, че е в името и ползата на същата тази демокрация. Достигането до този отговор е невъзможно без ясното съзнание, че основната част от причината за насилието в съвременния политически живот са заложени в пораженията, нанесени върху човешката личност от предходния режим.

Може би най-тежкото от тях е разбиването на ценностната система. Така след 9 септември 1944 г. стана възможно хората да бъдат разделени на „свои“ и „врагове“, да бъдат преценявани не по личните им достойнства, а по „предаността“ им „идеята“ и към режима. Ето защо за някои доносничеството се превърна в дълг и добродетел (не става дума за принудените по един или друг начин да правят доноси). Бивши участници в Съпротивата, преживели и извършвали жестокости и насилие и останали завинаги наранени, след победата заеха ключови длъжности, от които можеха да направляват човешки съдби. Те се влияеха от собствената си незатихнала болка и така нараняваха други хора, мотивирайки се от „класов критерий“. Машината за страх, добре смазана и разработена, заедно с наложените калъпи за човешки образ и поведение накараха личността да потисне естествените си наклонности и да не показва истинския си лик. Всичко това доведе до натрупване на енергия, която трябваше да се отприщи един ден. Предишните представи за „добро“ и „зло“ се превърнаха в абстракции, защо системата имаше свое „добро“ и „зло“. Уважението към човека и неговите права съществуваха, но при условие, че този човек „служи“.

Трудно е да се направи анализ на системата, дори само на посоките, в които тя нарани личността. Когато се изучава произходът на насилието в българския политически живот трябва да се разграничава докъде именно пораженията от тоталитарната система са довели до неговата проява днес, и откъде започват други фактори, които нямат общо с нея, като вроденият садизъм, боядисан с политическа окраска, агресивността – „добродетел“ на определени хора, за които конфронтацията в обществото е благоприятна среда за изява и проблемът за ценностната система не съществува. Кризата, която преживяваме безспорно има своите основни корени в предходния режим, но заедно с това има ред съвременни фактори от обективен и субективен характер, които оказват своето влияние за нейното развитие. Всичко това довежда от своя страна до изостряне на сблъсъка в обществото и създава среда, благоприятна за извършване на насилие.

 

КАРТОНЕНА КРЪВ

 

„Хора, мразя ви!“,

надпис на оградата на градинката зад

Градската художествена галерия в столицата.

 

„Психологическа война в името на България“

надпис на колонката на тролейбусната спирка

срещу СУ „Св. Климент Охридски

 

Кръвта потече по картона. Надписи, желаещи кръв и отмъщение, окървавени портрети, се смесиха с лозунги, на които бе написана думата демокрация. Крясъците „смърт“ и „убийци“ станаха неизменна част от репертоара.

835 надгробни камъка бяха повалени и изпотрошени – от млади хора, които се погавриха с беззащитните мъртъвци и с не по-защитените им близки. Като разбрах, си помислих, че днес те на пияна глава с извратено удоволствие събарят надгробни камъни, утре с още по-голямо удоволствие ще чупят глави.

Дарявайки с един замах целия СДС със своите „добродетели”, като че ли Съюзът ги е искал, млад човек заявил на Лиляна Димитрова на 4 май 1990 г.: „Ние от СДС не хиляда надгробни плочи ще счупим, а десет хиляди гроба ще направим. Ако не гласувате за СДС ще набием главите ви на кол.“

Докато с едни се занимаваха с мъртъвците, други ги оставиха временно и нападнаха портретите на кандидатите за народни представители. Така възникна опасността Великото народно събрание да се превърне във форум от слепци. Този израз на нравствено безсилие не говори ли и за готовност ако днес пробождаш хартията, утре стръвно да пронижеш живата човешка плът.

Историческата обремененост и някои нови обстоятелства изведоха на „уличен бой“ самозвани „ратници“, закачили значката на партията, на която твърдят, че симпатизират и ги накараха да обявят „психологическа война в името на България“ (Ни повече, ни по-малко!) Нейните средства бяха традиционни, но на световно равнище. Гаранция за това дадоха инструктори от страните на Залеза: заплашителни писма, среднощни телефонни обаждания, най-откровен шантаж по адрес на политическия противник и разкриване на „истинското“ му лице и на положението до което ще ни докара, ако, не дай Боже, вземе властта. В името на изборната победа стана допустимо от смъртта да се прави политически капитал, дори когато политиката няма нищо общо със смъртта, да се изважда на показ скръбта и човешкото нещастие.

В тази война можеш да убиеш човек без дори да го докоснеш. По време на разговор с кандидат за народен представител по Радио Шумен, журналистката Красимира Петкова научила по прекия телефон от анонимен глас, че детето й е блъснато от камион. Тя изоставила предаването и се втурнала в училището, за да намери детето си живо и здраво.

Преобръщането на ценностите „дари“ новите рицари на правдата с нов морален кодекс – звучи като нов ред! Отживелият двубой с равни по сила оръжия бе заменен с числено превъзходство (колкото може по-голямо!) над противника. Напада се само невъоръжен противник и само по-слаб. Колкото по-беззащитен, толкова по-добре! Само от примерите на в. „Дума“ и в. „Демокрация“ може да се състави ръководство по тактика на съвременния бой.

Безименни „просветители“ с четки и боя, произведена в страните на Залеза, осеяха стените, оградите, спирките и боклукчийските кофи с приписки към „евангелието на СДС“ – предизборната му платформа и така над София се спусна „синя утрин“. Червените възрожденци не им останаха длъжни, макар и в много по-малък мащаб и с българска боя. Все пак СДС трябваше да навакса за 45 години „боядисване“ на съзнанието ни.

Еманципацията изтика напред и нови „дами“. Инициативни жени късаха „вражески“ агитационни материали или надвикваха мъжете по площади и улици, на които се искаше кръв и отмъщение. Жената, която е призвана да дава живот на своето дете да желае смъртта на други?!... Майката, която днес забива палец надолу, на какво ще научи утре детето си…

Достатъчно основание, за да бъдеш „поразен“, беше да носиш неприятелска значка. Членството в „другата“ партия вече бе углавно престъпление, което изисква „справедливо” наказание на „законно” основание. Обявиха се награди за глави на комунисти (500 лева в Кюстендил), обещаваше се, че „Всички мръсни комунисти, ще бъдат избити“ (някъде се конкретизираше как), а пък на „мръсните седесари им се полага само бой.“

Червени и сини мантии покриваха простащината, злобата и садизма. Съвсем не ставаше дума само за отделни „грешки“, „извращения“ и „деформации“ (както бе прието да се говори за социализма) на иначе добродушна и честна политическа борба. Своя принос в наелектризирането на обстановката и подклаждането на страстите имаха политическите лидери, които в своите речи даваха мотиви за извършване на насилие. А сетне се разграничаваха от него и в декларации се изкарваха миротворци на квартално равнище.

Всъщност и след 10 ноември 1989 г. колкото и да се отричахме от „тоталитаризма“, колкото и да се напъвахме да го разградим, в крайна сметка допуснахме обществото ни се раздели на „наши“ и „ваши“, за „нашите“ да има живот и справедливост, а за „вашите“ – смърт или в най-добрия случай лишаване от възможността за активна изява.

Отново на ключови места застанаха наранени от предишния режим личности, които ръководени не толкова от целите, които обявяваха, че са си поставили – демокрация, справедливост и т.н., колкото от личните си сметки с режима. Тяхното поведение като политически лидери представлява пример за привържениците им, за които отмъщението се превърна в нещо нормално.

Разбира се, това съвсем не означава, че с всички репресирани е така и че само репресираните даваха мотиви и благословии за насилието в политическия живот. Има редица техни млади колеги, които даваха в своите речи воля на страстите си и чувствата си и така превръщаха средствата за масова информация, митингите в терен за своята агресивност. Нерядко под формата на обвинителни речи срещу режима се даваха инструкции „Какво да се прави“ (не по Чернишевски). Разделението в нашето общество достигна до там, че СДС, споен от антикомунизъм, изключи от правото на съществуване БСП. От своя страна бившите комунисти трудно „смляха“ появата на опозиция на нашия политически живот и в редовете на своята пария, независимо от заявленията им, че са за нейното съществуване и за коалиционно правителство.

„Нямам думи… Във всеки случай трябва да изчакаме и да чуем резултатите… Политическа незрялост, бих казала… Липсва политическа култура, още ги няма изборните резултати… Това е ужасно… Срамувам се… Страсти, хората бяха на ръба тези дни. Просто отпушване на това, което са задържали, но не това е нещото, което трябва да се прави в една демократична, образована страна…“ – това се отрони от устата на няколко жени секунди след като тълпата, подвикваща от време на време „USA“, заедно с клишетата на митинговата демокрация, помете кордона на охраната и по всички правила на атаката на щик, завзе стълбището на Народното събрание на 11 юни 1990 г., към обяд.

Тъкмо си бяхме избрали Велико народно събрание, което бе заприличало на „работещ парламент“… Тъкмо бе избран след продължителни пазарлъци и председател, в скоби, президент на Републиката с амбицията да оглави една „работеща президентска институция“… И като че ли вече се търсеха повече вестници и списания с усмихнати голи момичета, отколкото тези с политически оплювки… Дори животните бяха започнали да се разхождат необезпокоявани сред уж очовечените хора… И изведнъж… „вандали“, „варвари“, „екстремисти“, „лумпени“, „фашисти“, „неофашисти“, „антикомунисти“, „комунисти“, „антисемити“ опожариха Партийния дом на БСП. А всъщност изведнъж ли?!

В България вече можеха да бъдат малтретирани, оплювани депутати, че и министър-председателят. Отдавна можеха да бъдат нападани седалища на противникови партии, да бъдат бити политически врагове – с една особеност – безнаказано. На 26 срещу 27 август бяха атакувани три незащитени от никого сгради. Явно добре обмислено, по предварителен план и с набавени много преди деня на „щурма“ средства. Въпреки че в стила на времето обектът бе незащитен. Но много дълго време бе формирано съзнанието на извършителите. Още от първото смесване на виковете за демокрация с крясъците „смърт“ и „убийци“ и с насаждането, че политическият опонент си го „заслужава“ – тогава блесна искрата на пожара от 26 август. Напълно „нормално“ бе след като видяхме на първите митинги жена с палец, сочещ надолу, пак да я видим, вече прегърнала своя „герой“, любимия си, стиснал пред пламтящия Партиен дом железен прът. Той с него още днес може да пръсне нечий череп.

Е, както можеше да се очаква, политическите сили се „разграничиха“. Те „осъдиха“… и не изненадаха никого с това. След дъжд качулка. Същите лидери, които казваха „Анатема!“ на погромаджиите, в предизборната кампания се умиляваха пред множеството на митингите, включващо в себе си бъдещите клиенти на следствените органи.

Далеч съм от мисълта, че „тежките“ хора в СДС могат да дадат инструкция за подобно нападение, както съм далеч от мисълта, че всеки, който вее червено или синьо знаме е „комунист“ или „седесар“. Същественото за мен е, че наред със съществуващите демократични процеси в страната се култивираше мислене, водещо към насилие, към безнаказано насилие над беззащитни хора. Ето защо можеше да се види страшното хоро пред Партийния дом, да се чуе зловещата песен на кавал, както и да се видят усмивките огряти от пламъците по лица на младежи, за които се твърди, че са бъдещото на България и на възрастни хора, които били мъдростта й, а те ръкопляскаха и окуражаваха насилието. Щом можаха вече да подпалят книгите, натрупани пред бившия мавзолей на Георги Димитров, защо да не се изгорят документите на БСП, наследила БКП.

Много нещо се изписа, че пожарът хвърлял петно върху България. Аз не смятам така. Позорът е само за тези, които са палили, грабили, за тези, които са гледали и за тези, които не са им попречили. Огън, разруха и позор се разнесоха отвъд пределите на София. Но аз не съм бил на подемния кран, нито съм разбивал с лост врати и прозорци.

На следващия ден след пожара на митинг, свикан на законно основание от БСП, се получи интересна „диспозиция”. Социалистите, чиито предци, възкачени на броните на съветските танкове, бяха свалили монархията, се бяха качили на дворцовото стълбище и заклеймяваха подпалвачите. Противниците им от СДС, положили всички усилия мавзолеят да стане „бивш“, се бяха облегнали на бялата сграда и се опитваха да заглушат ораторите от другата страна. „Бомбата“ избухна, когато Георги Спасов, депутат от СДС, бе понесен от поклонниците си и бе врязан в социалистическото множество. За секунди се посипа град от удари от двете посоки. Рамо до рамо се биха млади и стари… биеха се млади срещу стари, деца срещу стари… Трябваше да се намесят „баретите“. Това далеч не бе единственият опит да се провали законно свикан митинг от страна на СДС, не бе единственият бой между политически противници. Може би трябва да се радваме, че „инвентарът“, пуснат в ход срещу Партийния дом на БСП, не бе стоварен върху главите ни.

Пей с нас! Пей против тях!

След митинг на централен столичен площад група от няколкостотин от тези, които много се обиждат, когато ги нарекат тълпа, наводни едно известно с орлите си кръстовище. Обкръжиха една кола и измъкнаха шофьора. Закрещяха му: „Пей с нас! Пей против тях!“ А вътре беше малкото му дете. Със сигурност едва ли могат да разчитат, че този баща, да не говорим за сина му, ще „се влеят“ в редовете им. Никоя политическа доктрина не струва колкото сълзите на едно дете.

Кръвта потече по картона. Но кръвта не потече по българските улици. Когато румънците се избиваха, българските граждани даряваха доброволно кръв за ранените от нашата северна съседка, а представители на специалните ни части на митинг в защита на нейната свобода и независимост тържествено заявяваха, че няма да изстрелят нито един куршум срещу своя народ. И до днес, въпреки всички сложни ситуации, които възникнаха в политическия ни живот, те удържаха на думата си. Въпреки че по време на пожара на Партийния дом на БСП имаше „барети“ със счупени щитове.

Наистина у нас имаше много примери за насилие, физическо и психическо, но може би повече се говореше за него, отколкото го имаше в действителност. Нито веднъж не се наложи армията да излиза от казармите в ролята на „миротворец“, както направи югославската народна армия, а е известно, че мир, донесен на щикове завинаги се заплаща с кръв.

Във връзка със събитията в бивша Югославия многократно се чуха заплашителните думи: „На Балканите всичко е възможно“. Да, възможни са серията атентати в Гърция по време на войната в Залива… Да продължавам ли … Румъния, Турция, Албания… Да наистина на Балканите всичко е възможно. Всичко е възможно и това, което вече се случи в изброените страни, да не се случи в България. Поне за сега.

От 10 ноември 1989 г. България в масов мащаб се запозна със стачката като форма на протест. Възможността и най-вече желанието да „кажеш думата си“ е нещо похвално, защото е израз на самочувствие на свободен човек. Без да коментирам нито едно от исканията, издигнати от която било политическа стачка, съм принуден да направя едно съвсем не „похвално” обобщение. Най-шумно рекламираните от всички средства за осведомяване протести, като студентските окупационни стачки, стачката на НБКМ, вълната от стачни действия срещу правителството на Андрей Луканов и други, бяха израз на свободата и правата на едни, за сметка на свободата и правата на други, налагането на свободната воля на едни и то малцинство над свободната воля на други – мнозинство. Просто диктатура…

Всичко изброено дотук представлява „опис“ на тежкото наследство на „правителството на надеждата“, което доста позакъсня, но все пак дойде в политическия ни живот. Едно от първите му уверения, че действително е „на надеждата“ бе да даде надежда на участниците в подготовката на общата стачка от 26-29 ноември 1990 г., като отмени всички предявени срещу тях искове в споразумение със Съюза на стопанските ръководители и КТ „Подкрепа“. Дали това правителство ще даде надежда и на потърпевшите. Дали ще успее да осъществи така очаквания прелом в политическия ни живот? Досега под девиза „Неам нерви!“ си разменяхме юмруци. Може би ще заблести надписът „Съединението прави силата“ от Народното събрание, под който ще си стиснем ръце!?

 

 

БЪЛГАРИНЪТ: ХАРАКТЕР ИЛИ ХАРАКТЕРОПАТИЯ

 

Преди и след 10 ноември 1989 г. – тридесет години по-късно. На една руска фланелка от времето на преустройството е отпечатан един симптоматичен лозунг: „Не престройка, а перекройка“. „Промени, а не премени“, както предупреждава и един наш принос в този дух. Незаменима е хубавата българска пословица „Преобул се Илия, пак в тия“. Има едно твърдо ядро – „и преди и сега“, както звучи в песните на футболните агитки. Това са онези черти на българина, които са били и ще бъдат определящи за него и преди и след тази дата. И ако тя изобщо има някакво място като разграничителна, то е защото след нея нашето общество заприлича на група „с повишен медико-социален риск“. „Преди“ смазващият калъп на „единствено правилната“ идеология оформяше единствено възможните характери, действаше като мидена черупка, принуждаваща хората да свият индивидуалността си. „След“ черупката се отвори и нейното съдържание бе въвлечено във вихрушката на политическите страсти.

Българинът почти заприлича на „рицар без броня“ (не че като имаше броня, беше рицар), само че вместо „традиционните“ рицарски добродетели – благородство и храброст, у него се разкриха с пълна сила адаптивност и реализъм, прямота и много други качества, за изявата на които материалът бе събиран от „обективни“ медии, субективни впечатления, автентични записи и лозунги по площадите. 

След 10 ноември 1989 г. показахме чудеса от адаптивност

към новите реалности у нас, доколкото изобщо ги имаше, към Европа и света. Не напразно се преустройваме от 1956 г., та сме натрупали завидно количество „преустройствена“ енергия и опит. Противно на поговорката „гладна мечка хоро не играе“, ние скачахме в ритъма на модерна музика по митинги. Няма значение дали ще е на „преустроената“ БСП, на първия митинг на която гора от национални и партийни флагчета стройно се пречупваше, сякаш ще я издуха вятърът; или на „новоустроения“ СДС с викове: „Ние сме с вас, защото и вие сте с нас!“ и със знака „Виктория“.

Българинът разкри поразителна склонност към имитаторство.

От „рутинното“ постижение от преди 10 ноември да имитира Тодор Живков, той достигна до висшето изкуство да се прави на демократ, че и да се вживява в ролята си и да си вярва. За нищожно кратко време се отрепетираха „демократичните“ сценарии на митинги по европейски. Не че има нещо лошо в смазаните и излъскани зрелища с типични плакати и фабрични знамена с един и същ размер, но вече не мога с ръка на сърцето да кажа, че написаното на даден лозунг е част от вътрешната същност на човека, който го държи.

Адаптивността сама по себе си, която е условие за оцеляване, би довела до пълно обезличаване, ако в българския характер не изпъкваха и качества като реализъм, прямота, чувство за хумор, наред с които тя образува непоклатим блок, придобиващ понякога зловеща отсянка.

Например реализмът

на нашият народ може да накара и най-изкусният политик (а у нас такива са много, много малко) да се откаже от кариерата си (а у нас това не става, поради липса на морал). Много на място Кеворк Кеворкян казва: „Нашият народ не приема нищо на вересия. През последните десетилетия съвсем… (в. „Демокрация“, 16. II. 1990 г. „От един капан на друг“). 

Той знаеше причините за кризата: „Един Тодор Живков история не прави“, „Българийо, едва ли сам те той разсипа“. Можа да посочи поименно виновниците за нея и да поиска съд за тях. Българинът бе наясно, че „няма права без гаранция за тяхната защита“ и затова едно от основните искания и на митингите, и на „кръглата маса“, бе създаването на баланс между властите, и на президентска институция, която да е опора на везните. Не е случаен лозунгът: „Стига козметика – искаме промени!“, както и този „Промяна, а не премяна!“ Показахме и усет кога едно обещание се е изчерпило и веднага „постановихме“: „Не искаме преустройство, а ново държавно устройство!“. Достатъчно лутания е имало досега между заповедите и обещанията, та пред избора между здравословния скептицизъм и сляпото доверие българинът без колебание посочи първия.

На XIV извънреден конгрес на екс-БКП се изказаха редица здрави мисли наред с присъствието на „здравите сили“. М. Господинова каза: „Огладнял народ не харесва никоя партия“ (в. „Демокрация“, 13. II. 1990 г., „Криза в идеите“). Въобще българинът е стъпил здраво на земята и наред с готовността си да се обръща като ветропоказател по вятъра на промяната (бил той източен или западен), нашият човек си гледа келепира. Ако на някого му звучи срамно, предлагам много по-„благородно“ звучащото: „пазарно-икономическа печалба“. Той няма да хвърли току-така бюлетината, а ще гледа кой му дава гаранции за необратимост за демокрация по български, сигурност, хляб. На граждански войни и глад сме се натърпели в историята си.

Реализмът органично се преплита с прямотата

- качество, дълбоко скривано в годините на бившия режим и изявило се в пълна степен след 10 ноември. Заваляха въпроси, отговорите на които понякога даваха хора без да чакат благословия от висша инстанция.

„Къде са парите за Стражица?”; „Милионите за Правец, фургоните за Стражица“; „С 25 лева ли ще увеличаваме раждаемостта на България?“ И най-страшният, който пада като ножа на гилотината: „Пак ли ще ни излъжат?“ Това е прямотата на свободния човек, който казва истината право в очите и няма да я спести и на „силните на деня.“

Наред с прямотата на свободния човек се изяви и тази на отчаяния, който няма какво да губи: „Пет деца сме на улицата – искаме покрив“, „Уморихме се 45 години да строим Вавилонски кули“. Не зная кой е по-опасен. Във всеки случай и единият и другият могат да кажат в един глас: „Край на парада!“ Един лозунг предупреждава: „Нашите деца гледат!“ 

От край време една от определящите черти на характера на българина е била неговата любов към децата.

В последно време тя се проявяваше нееднозначно. От една страна, по „традиционния“ начин – той винаги е бил готов да дава мило и драго за тях. Например резиденциите. Те бяха едни от големите валутни капиталовложения за „привилегировани“ възрастни. Не случайно едни от лозунгите бяха да станат детски и здравни заведения.

От друга страна по един напълно безотговорен начин децата за кой ли път бяха въвлечени в политическата борба, за да предизвикат фалшиво умиление и да създават изкуствена масовост и колорит пред камерите и по площадите и улиците.

Показателни са примерите с митингите от 18 ноември и 14 декември 1989 г. На първия едно малко дете държеше плакат „Само Младенов, долу Живков!“ Едва ли е разбирало за какво става дума. На втория на врата на едно бебе бе закачена табелка с надпис „И аз не искам член 1“ Все пак над всички се „извисяваха“ децата, които на първия митинг на БСП търчаха по стълбите на БНБ с надпис: „Искаме промени!“ Изобщо политиката навлезе навсякъде. Например в нашата квартална градинка децата играят на нова игра, научени от учителката: „Само СДС! Долу БСП!“ „Другарката“ може да си скандира където иска, но не и да втълпява политическите си пристрастия в незащитеното детско съзнание. На нейното равнище се е оказал и бащата на едно съседско момиченце, който, след като не получил отговор на въпроса: „Какво е долу БКП!“, обяснил „авторитетно“: „Значи да убият мен“. През тези месеци децата на 10-11 –възраст вече се делели да „комунисти“ и „седесари“. В едно столично училище по данни на учителката „седесарите“ набили „комунистите“, защото викали в подкрепа на „своята“ партия. 

Досега е имало безброй призиви „Долу ръцете от…“, например Виетнам. Мисля, че един от основните принципи на политическата борба, ако тя изобщо има такива, трябва да бъде: „Долу ръцете от децата!“

Стремежът към търсене на непреходните истини

сложил траен отпечатък върху националния ни характер, се изяви силно в призивите за „Чиста и свята република!“, „За Републиканска търновска конституция“, за „възраждане на духовните ценности на българина“. Делото и личността на Васил Левски са сред тези опори, върху които можем да стъпим без колебание и можем да е почувстваме горди, че сме българи. И затова се обърнахме към тях между 17 и 19 февруари 1990 г., когато се отслужи панихида за Апостола. Разбира се, тук не мога да пропусна, че на 17-ти йеромонах Христофор Събев се провикна: „Левски-СДС“ и накрая остана само „СДС“. Така се „сроди“ и „продължи“ делото на Апостола с делото на Съюза.

Един от лозунгите, вдигнати след решението на ЦК на БКП от 29. XII. 1989 г. бе: „Не предавайте България в борбата за власт“. Обърнат бе и към БКП, и към СДС. Особено злободневно звучи той и сега, когато всеки се пише „народен“. „Специалист“ по поставяне на цели „в името на народа“ е БСП, имаща традициите на комунистическата партия: „Власт „в името на народа“, разстрели „в името на народа“, начело са „хора от народа“. Другият й основен опонент в предизборната борба също набираше точки по „народност“. Неговите поддръжници под път и над път викаха: „Ние сме народът“. Припомня го и Петко Симеонов във в. „Демокрация“ от 12. II. 1990 г., когато говори за противопоставянето: „Те (комунистите) ще си бъдат пак те.- Ние, народът, ще правим митинги, за да бъде чут нашият глас“. Авторът продължава нравоучително: „Комунистическата партия трябва чрез свободни избори да слезе от сцената на властта за толкова години, за колкото народът пожелае. 

Ако изборите не бъдат свободни, има вариант БСП да победи. Но тогава СДС вече има готова формулировка: „Европа ще ни се смее.“

През тези напрегнати месеци едни се писаха българи, други „надбългари“. Новоизпеченият социалист Георги Пирински щедро се разписваше върху хартиени знаменца на своята партия (червеният цвят е символ на кръвта на падналите за установяване на световния комунизъм, от който много малко нещо остана). Но новата „звезда“ разписваше и национални флагове, което е кощунство, както бе кощунство към националния химн да се добавят стихове като „С нас Москва е в мир и в бой“ и „Партия велика води нашия победен строй.“

Синдром на „надбългарщина“ прояви и СДС, на чиито митинги се развяваха знамена без герб, но с инициали на съюза, или сини флагове с трикольор в ъгълчетата.

Пристъпвам към черти, в чиято основа се крие противопоставянето зло-добро. От „фонтана“ на злото бликат

грубост, простащина, лошотия, злоба, омраза.

И нито една от тези думи не е излишна. Най-бледи примери са писмата до в. „Демокрация” (15.II.1990 г.) или до в. „Начало“ (брой I). В първото писмо се заявява, че всички от страната на опозицията са брадати, а това значи, че са малоумни“ (Пешевски от Ямбол), а второто започва с една от най-разпространените псувни (от група комунисти от с. Бега, Брациговско).

Много омраза се изля пред Народното събрание на 14. 12.1989 г. Имаше за какво да бъде натрупана. И все пак… Няма обяснение за нападението над една линейка, стисната като в юмрук, когато понякога минутите решават един човешки живот.

Политическата борба се превърна в жизнена среда и за хора, които под маската на демокрация носят и от горепосочените „добродетели“. Съперничеството между партиите доста често се изражда в нечистоплътна запалянковщина, когато привържениците на отборите се „мразят“ и бият „по принцип“, защото „другите“ са от „ония“. Например мен, безпартийния, на митинг на СДС от 3 март 1990 г. щяха да ме „репресират“, защото бях с касетофон, а пък „седесари“ не били допуснати на събранието на БКП на стадион „В. Левски“ от 01.03.1990 г. Впрочем това не беше вярно, защото бях там и се разхождах свободно с репортер на в. „Демокрация“.

Доброта

също имаше. Но тя не се появи в лозунгите. А те са лицето на отделния човек в политиката. Това, което той сам си е „направил“, или сам е „приел“ за свое, като държи написан от съответния партиен щаб лозунг. Освен ако добрината в политическите взаимоотношения не се изразява в умереност, в търсенето на справедливост. Но само колко екстремистки лозунги имаше. В дните след 29.12.1989 г., един от хората каза пред Народното събрание: „Горд съм, както никога досега, че съм българин“. Но няма как да не се пропусне, че бяха издигнати и други искания: „С турски имена – в Турция“; „В България не щем ибрици и чалми!“ и т.н.

И пак през същите дни имаше най-много доброта и топлина. Никога няма да забравя как стъпалата на Народното събрание бяха отрупани с одеала, дрехи, вкочанясали от студа хлябове и вече пръснали се от студа бутилки с мляко. Това беше дар от софиянци до хората от провинцията, защото нямаше инвентарни номера и дрехите не бяха от най-топлите. Просто хората бяха откъснали от себе си, каквото са могли.

Би трябвало да завърша с нещо добро. Чисто формално, чувството за хумор, присъщо на нашенеца от край време, е хубаво нещо. Но през вековете то се е превърнало в защитна реакция против всякакви несгоди, потисници, и да не ти дава Господ да попаднеш в устата на българина.

Една от щетите, които понесохме от „разграждането на тоталитаризма“, е рязкото спадане на качеството на политическите вицове. Пестелив отблясък от „миналото“ се хвърля по лозунгите: „Свети Тодор Кръстител“, „Тодор Живков – посланик в Турция“, „Не искаме друг Нерон“ (на главата на Живков има лавров венец с надпис „цезар“); за Петър Младенов: „Хитър Петър“.

Чувството за хумор

е тясно свързано с реализма и прямотата: „Много гърми, а не вали“, „Преустройство или преброяване на наивниците“… Българинът не прощава на тези, които са го тъпкали, мамили или се готвят да го измамят отново, може да ги застигне и след дълго чакане и със закъснение.

Българският характер е дълбок като кладенец и това, което се черпи от него не винаги е чисто и бистро като вода. Отделните черти трудно могат да се разграничат една от друга, за да бъдат поставени под микроскоп. Политическата „среда“ е възможно най-негодното контрастно вещество, но създава може би най-благоприятните условия за изява на характера. Това важи особено за преходния период от тоталитаризъм към демокрация или от идеологизация към политизация, при който се изхвърлят на преден план черти, които биха си „дремали“ при един „спокоен“ демократичен строй. А при един „по-спокоен“ тоталитаризъм биха били вкарани в калъпа, за който споменах в началото. Затова трябва да се прецени кои българи са патриоти, кои патриотари, кои обикновени партизани, или просто садисти.