Индекс на статията
БЪЛГАРИНЪТ: ХАРАКТЕР ИЛИ ХАРАКТЕРОПАТИЯ
Преди и след 10 ноември 1989 г. – тридесет години по-късно. На една руска фланелка от времето на преустройството е отпечатан един симптоматичен лозунг: „Не престройка, а перекройка“. „Промени, а не премени“, както предупреждава и един наш принос в този дух. Незаменима е хубавата българска пословица „Преобул се Илия, пак в тия“. Има едно твърдо ядро – „и преди и сега“, както звучи в песните на футболните агитки. Това са онези черти на българина, които са били и ще бъдат определящи за него и преди и след тази дата. И ако тя изобщо има някакво място като разграничителна, то е защото след нея нашето общество заприлича на група „с повишен медико-социален риск“. „Преди“ смазващият калъп на „единствено правилната“ идеология оформяше единствено възможните характери, действаше като мидена черупка, принуждаваща хората да свият индивидуалността си. „След“ черупката се отвори и нейното съдържание бе въвлечено във вихрушката на политическите страсти.
Българинът почти заприлича на „рицар без броня“ (не че като имаше броня, беше рицар), само че вместо „традиционните“ рицарски добродетели – благородство и храброст, у него се разкриха с пълна сила адаптивност и реализъм, прямота и много други качества, за изявата на които материалът бе събиран от „обективни“ медии, субективни впечатления, автентични записи и лозунги по площадите.
След 10 ноември 1989 г. показахме чудеса от адаптивност
към новите реалности у нас, доколкото изобщо ги имаше, към Европа и света. Не напразно се преустройваме от 1956 г., та сме натрупали завидно количество „преустройствена“ енергия и опит. Противно на поговорката „гладна мечка хоро не играе“, ние скачахме в ритъма на модерна музика по митинги. Няма значение дали ще е на „преустроената“ БСП, на първия митинг на която гора от национални и партийни флагчета стройно се пречупваше, сякаш ще я издуха вятърът; или на „новоустроения“ СДС с викове: „Ние сме с вас, защото и вие сте с нас!“ и със знака „Виктория“.
Българинът разкри поразителна склонност към имитаторство.
От „рутинното“ постижение от преди 10 ноември да имитира Тодор Живков, той достигна до висшето изкуство да се прави на демократ, че и да се вживява в ролята си и да си вярва. За нищожно кратко време се отрепетираха „демократичните“ сценарии на митинги по европейски. Не че има нещо лошо в смазаните и излъскани зрелища с типични плакати и фабрични знамена с един и същ размер, но вече не мога с ръка на сърцето да кажа, че написаното на даден лозунг е част от вътрешната същност на човека, който го държи.
Адаптивността сама по себе си, която е условие за оцеляване, би довела до пълно обезличаване, ако в българския характер не изпъкваха и качества като реализъм, прямота, чувство за хумор, наред с които тя образува непоклатим блок, придобиващ понякога зловеща отсянка.
Например реализмът
на нашият народ може да накара и най-изкусният политик (а у нас такива са много, много малко) да се откаже от кариерата си (а у нас това не става, поради липса на морал). Много на място Кеворк Кеворкян казва: „Нашият народ не приема нищо на вересия. През последните десетилетия съвсем… (в. „Демокрация“, 16. II. 1990 г. „От един капан на друг“).
Той знаеше причините за кризата: „Един Тодор Живков история не прави“, „Българийо, едва ли сам те той разсипа“. Можа да посочи поименно виновниците за нея и да поиска съд за тях. Българинът бе наясно, че „няма права без гаранция за тяхната защита“ и затова едно от основните искания и на митингите, и на „кръглата маса“, бе създаването на баланс между властите, и на президентска институция, която да е опора на везните. Не е случаен лозунгът: „Стига козметика – искаме промени!“, както и този „Промяна, а не премяна!“ Показахме и усет кога едно обещание се е изчерпило и веднага „постановихме“: „Не искаме преустройство, а ново държавно устройство!“. Достатъчно лутания е имало досега между заповедите и обещанията, та пред избора между здравословния скептицизъм и сляпото доверие българинът без колебание посочи първия.
На XIV извънреден конгрес на екс-БКП се изказаха редица здрави мисли наред с присъствието на „здравите сили“. М. Господинова каза: „Огладнял народ не харесва никоя партия“ (в. „Демокрация“, 13. II. 1990 г., „Криза в идеите“). Въобще българинът е стъпил здраво на земята и наред с готовността си да се обръща като ветропоказател по вятъра на промяната (бил той източен или западен), нашият човек си гледа келепира. Ако на някого му звучи срамно, предлагам много по-„благородно“ звучащото: „пазарно-икономическа печалба“. Той няма да хвърли току-така бюлетината, а ще гледа кой му дава гаранции за необратимост за демокрация по български, сигурност, хляб. На граждански войни и глад сме се натърпели в историята си.
Реализмът органично се преплита с прямотата
- качество, дълбоко скривано в годините на бившия режим и изявило се в пълна степен след 10 ноември. Заваляха въпроси, отговорите на които понякога даваха хора без да чакат благословия от висша инстанция.
„Къде са парите за Стражица?”; „Милионите за Правец, фургоните за Стражица“; „С 25 лева ли ще увеличаваме раждаемостта на България?“ И най-страшният, който пада като ножа на гилотината: „Пак ли ще ни излъжат?“ Това е прямотата на свободния човек, който казва истината право в очите и няма да я спести и на „силните на деня.“
Наред с прямотата на свободния човек се изяви и тази на отчаяния, който няма какво да губи: „Пет деца сме на улицата – искаме покрив“, „Уморихме се 45 години да строим Вавилонски кули“. Не зная кой е по-опасен. Във всеки случай и единият и другият могат да кажат в един глас: „Край на парада!“ Един лозунг предупреждава: „Нашите деца гледат!“
От край време една от определящите черти на характера на българина е била неговата любов към децата.
В последно време тя се проявяваше нееднозначно. От една страна, по „традиционния“ начин – той винаги е бил готов да дава мило и драго за тях. Например резиденциите. Те бяха едни от големите валутни капиталовложения за „привилегировани“ възрастни. Не случайно едни от лозунгите бяха да станат детски и здравни заведения.
От друга страна по един напълно безотговорен начин децата за кой ли път бяха въвлечени в политическата борба, за да предизвикат фалшиво умиление и да създават изкуствена масовост и колорит пред камерите и по площадите и улиците.
Показателни са примерите с митингите от 18 ноември и 14 декември 1989 г. На първия едно малко дете държеше плакат „Само Младенов, долу Живков!“ Едва ли е разбирало за какво става дума. На втория на врата на едно бебе бе закачена табелка с надпис „И аз не искам член 1“ Все пак над всички се „извисяваха“ децата, които на първия митинг на БСП търчаха по стълбите на БНБ с надпис: „Искаме промени!“ Изобщо политиката навлезе навсякъде. Например в нашата квартална градинка децата играят на нова игра, научени от учителката: „Само СДС! Долу БСП!“ „Другарката“ може да си скандира където иска, но не и да втълпява политическите си пристрастия в незащитеното детско съзнание. На нейното равнище се е оказал и бащата на едно съседско момиченце, който, след като не получил отговор на въпроса: „Какво е долу БКП!“, обяснил „авторитетно“: „Значи да убият мен“. През тези месеци децата на 10-11 –възраст вече се делели да „комунисти“ и „седесари“. В едно столично училище по данни на учителката „седесарите“ набили „комунистите“, защото викали в подкрепа на „своята“ партия.
Досега е имало безброй призиви „Долу ръцете от…“, например Виетнам. Мисля, че един от основните принципи на политическата борба, ако тя изобщо има такива, трябва да бъде: „Долу ръцете от децата!“
Стремежът към търсене на непреходните истини
сложил траен отпечатък върху националния ни характер, се изяви силно в призивите за „Чиста и свята република!“, „За Републиканска търновска конституция“, за „възраждане на духовните ценности на българина“. Делото и личността на Васил Левски са сред тези опори, върху които можем да стъпим без колебание и можем да е почувстваме горди, че сме българи. И затова се обърнахме към тях между 17 и 19 февруари 1990 г., когато се отслужи панихида за Апостола. Разбира се, тук не мога да пропусна, че на 17-ти йеромонах Христофор Събев се провикна: „Левски-СДС“ и накрая остана само „СДС“. Така се „сроди“ и „продължи“ делото на Апостола с делото на Съюза.
Един от лозунгите, вдигнати след решението на ЦК на БКП от 29. XII. 1989 г. бе: „Не предавайте България в борбата за власт“. Обърнат бе и към БКП, и към СДС. Особено злободневно звучи той и сега, когато всеки се пише „народен“. „Специалист“ по поставяне на цели „в името на народа“ е БСП, имаща традициите на комунистическата партия: „Власт „в името на народа“, разстрели „в името на народа“, начело са „хора от народа“. Другият й основен опонент в предизборната борба също набираше точки по „народност“. Неговите поддръжници под път и над път викаха: „Ние сме народът“. Припомня го и Петко Симеонов във в. „Демокрация“ от 12. II. 1990 г., когато говори за противопоставянето: „Те (комунистите) ще си бъдат пак те.- Ние, народът, ще правим митинги, за да бъде чут нашият глас“. Авторът продължава нравоучително: „Комунистическата партия трябва чрез свободни избори да слезе от сцената на властта за толкова години, за колкото народът пожелае.
Ако изборите не бъдат свободни, има вариант БСП да победи. Но тогава СДС вече има готова формулировка: „Европа ще ни се смее.“
През тези напрегнати месеци едни се писаха българи, други „надбългари“. Новоизпеченият социалист Георги Пирински щедро се разписваше върху хартиени знаменца на своята партия (червеният цвят е символ на кръвта на падналите за установяване на световния комунизъм, от който много малко нещо остана). Но новата „звезда“ разписваше и национални флагове, което е кощунство, както бе кощунство към националния химн да се добавят стихове като „С нас Москва е в мир и в бой“ и „Партия велика води нашия победен строй.“
Синдром на „надбългарщина“ прояви и СДС, на чиито митинги се развяваха знамена без герб, но с инициали на съюза, или сини флагове с трикольор в ъгълчетата.
Пристъпвам към черти, в чиято основа се крие противопоставянето зло-добро. От „фонтана“ на злото бликат
грубост, простащина, лошотия, злоба, омраза.
И нито една от тези думи не е излишна. Най-бледи примери са писмата до в. „Демокрация” (15.II.1990 г.) или до в. „Начало“ (брой I). В първото писмо се заявява, че всички от страната на опозицията са брадати, а това значи, че са малоумни“ (Пешевски от Ямбол), а второто започва с една от най-разпространените псувни (от група комунисти от с. Бега, Брациговско).
Много омраза се изля пред Народното събрание на 14. 12.1989 г. Имаше за какво да бъде натрупана. И все пак… Няма обяснение за нападението над една линейка, стисната като в юмрук, когато понякога минутите решават един човешки живот.
Политическата борба се превърна в жизнена среда и за хора, които под маската на демокрация носят и от горепосочените „добродетели“. Съперничеството между партиите доста често се изражда в нечистоплътна запалянковщина, когато привържениците на отборите се „мразят“ и бият „по принцип“, защото „другите“ са от „ония“. Например мен, безпартийния, на митинг на СДС от 3 март 1990 г. щяха да ме „репресират“, защото бях с касетофон, а пък „седесари“ не били допуснати на събранието на БКП на стадион „В. Левски“ от 01.03.1990 г. Впрочем това не беше вярно, защото бях там и се разхождах свободно с репортер на в. „Демокрация“.
Доброта
също имаше. Но тя не се появи в лозунгите. А те са лицето на отделния човек в политиката. Това, което той сам си е „направил“, или сам е „приел“ за свое, като държи написан от съответния партиен щаб лозунг. Освен ако добрината в политическите взаимоотношения не се изразява в умереност, в търсенето на справедливост. Но само колко екстремистки лозунги имаше. В дните след 29.12.1989 г., един от хората каза пред Народното събрание: „Горд съм, както никога досега, че съм българин“. Но няма как да не се пропусне, че бяха издигнати и други искания: „С турски имена – в Турция“; „В България не щем ибрици и чалми!“ и т.н.
И пак през същите дни имаше най-много доброта и топлина. Никога няма да забравя как стъпалата на Народното събрание бяха отрупани с одеала, дрехи, вкочанясали от студа хлябове и вече пръснали се от студа бутилки с мляко. Това беше дар от софиянци до хората от провинцията, защото нямаше инвентарни номера и дрехите не бяха от най-топлите. Просто хората бяха откъснали от себе си, каквото са могли.
Би трябвало да завърша с нещо добро. Чисто формално, чувството за хумор, присъщо на нашенеца от край време, е хубаво нещо. Но през вековете то се е превърнало в защитна реакция против всякакви несгоди, потисници, и да не ти дава Господ да попаднеш в устата на българина.
Една от щетите, които понесохме от „разграждането на тоталитаризма“, е рязкото спадане на качеството на политическите вицове. Пестелив отблясък от „миналото“ се хвърля по лозунгите: „Свети Тодор Кръстител“, „Тодор Живков – посланик в Турция“, „Не искаме друг Нерон“ (на главата на Живков има лавров венец с надпис „цезар“); за Петър Младенов: „Хитър Петър“.
Чувството за хумор
е тясно свързано с реализма и прямотата: „Много гърми, а не вали“, „Преустройство или преброяване на наивниците“… Българинът не прощава на тези, които са го тъпкали, мамили или се готвят да го измамят отново, може да ги застигне и след дълго чакане и със закъснение.
Българският характер е дълбок като кладенец и това, което се черпи от него не винаги е чисто и бистро като вода. Отделните черти трудно могат да се разграничат една от друга, за да бъдат поставени под микроскоп. Политическата „среда“ е възможно най-негодното контрастно вещество, но създава може би най-благоприятните условия за изява на характера. Това важи особено за преходния период от тоталитаризъм към демокрация или от идеологизация към политизация, при който се изхвърлят на преден план черти, които биха си „дремали“ при един „спокоен“ демократичен строй. А при един „по-спокоен“ тоталитаризъм биха били вкарани в калъпа, за който споменах в началото. Затова трябва да се прецени кои българи са патриоти, кои патриотари, кои обикновени партизани, или просто садисти.